Писмо No 02 (XI-I.1920)

Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо; близки приятели, далечни познати и безкрайно непознати мои!...

09.12.2019 – Вероятно много “усетно” за вас, но пък най-неусетно за нас и в частност за мен самият, трите седмици между предшестващото ми комюнике и началото на днешното, тъй тържествено въведение в следващата глава на моя нескончаем житейски роман, се изнизаха току като мокра връв и дорде се обърнем, последният месец на годината вече трайно се загнезди в ежедневния ни режим. Днес между другото, е рождения ден на моя скъп приятел Огнян, чието честване ние навремето обикновено сливахме заедно със Студентския празник, който пък беше вчера. Именно по такъв вълшебен начин, като запразнехме още от петъка в някоя хижа (най-често в тази на тогавашната държавна организация “Хлебна промишленост”, сгушена из букаците в местността Равна гора, малко под другата, далеч небезизвестна, чисто наша си Габровска планинска местност Узана…), та чак в понеделника евентуално се сещахме да се завърнем по домовете си – ама пък кой да ти е знаел тогава, че на това едновремешно безгрижие, под формата на душевна (и телесна…) свобода, един ден ще дойде ред да му се плащат и лихвите (под формата на зор и мъки от всякакъв професионален или пък семеен характер, в най-общия си и банален вид). Сега обаче, когато мислено се връщам почти 40 години назад във времето, та чак сам си се смея над глупостите, които с такава подчертана охота и младежко настървение сме вършили тогава, смятайки ги едва ли не за геройски подвизи и постъпки, дълбоко пропити със силна проява на мъжество. Но, нека да оставим сега спомените ми да си почиват и да трупат своята мъдрост, възраст и красота, а вместо това заедно с всички вас да се пренесем в настоящето като малко по-актуално и някак си значително по-реално.

Аз, така или иначе започнах разказа си от днешния ден назад – тук, на новия ред следва всъщност вчерашният неделен ден, който поради непредвиденото стичане на обстоятелствата, ние го изкарахме предимно “на легло”. Предишната вечер беше тържеството на етническата ни българска група, което по традиция провеждаме в ресторанта на една българка – не много далеч от нас; на около 40-минутно пешеходно разстояние в съвсем нетрезво състояние, ако трябва да съм и малко по-прецизен. Като ни изгонят вече посред нощ за почистване на пода и последно събиране на посудата от масите, обикновено тези вечеринки завършват в градинката на същия ресторант, сбрани като пилци около една кръгла масичка, отрупана с пепелници и всякакви питейни остатъци от съседните маси – в основата си вино и разбира се разни сухи или влажни мезета, които другите посетители, дето вече са си тръгнали преди нас не са успели да усвоят и изконсумират. И за да не стават пък и зян, то ние, последните останали живи комити от сборището си покарваме сухия залък именно с тях. В центъра на ядрото се явяваме двамата с Желязко – той носи китара и така в песни и дране на гласовити българи, изкарваме остатъка от нощта току до пропяването на първите петли из района (или дорде не светнат ония с ламбите – дето бляскат ту в синьо, ту пък в червено, та да не можеш да ги разбереш какво искат от нас, душманите). Даниела и Дарина напуснаха форума малко преди мен, защото Ванеса дойде да ги прибере с колата, докато за моето извозване се погрижиха малко по-късно доктора и докторицата. В 02:30 ме изсипаха като чувал с картофи пред дома и какво да видя аз обаче, тутакси в тоя късно-ранен час: двете мои кокони (Дани и Дари…) седнали да си допиват в кухнята, бистрят клюки с винце и разни сухи мезенца, докато малкото коконче, което всъщност ги докара отдавна вече спеше. И както е съгласно правилника на етиката, присъединих се и аз към женската им компания, та едва в 04:00 легнахме. Аз лично се събудих много рано (току преди обяд…) от някакво свирепо чувство на пиянски глад, че вечерта тъй и не успях да се нахраня твърде добре, докато обикалях от маса на маса като цветарка, за да си кажем по някоя и друга лакърдия с дружките. Така денят ни се разби още от сутринта и го изкарахме предимно в сноване между хладилника в кухнята и кревата в спалното помещение. По някое време през нас мина Желязко, че исках да му покажа моите нови строителни обекти, за които също ще стане на дума малко по-надолу из редовете. По обед Дарина си замина, ама пък малко по-късно следобеда наш Марко се домъкна. Добре че почти веднага излязоха с Ванеса по магазините, защото нашата “адвокатка” иска да си купува професионален лаптоп, който да ѝ приличал вече на “положението” и особено пък да бъдел в пясъчен цвят, за да мязал на панталона, с който тя сегиз-тогиз ходи на работа – офф-ф, ама аз май и за нейната работа не съм ви казвал нищо, ама хайде - по-късно и за това ще спомена. Младежите до вечерта се прибраха и писаха разни техни доклади до късно, докато ние с майката на момата позяпахме малко филми и окончателно заспахме – беззвучно и дълбоко.

Съботният ден за мен също беше работен, защото тогава трябваше да проведа някои заключителни мероприятия и операции, че да подготвя терена в задния двор на онази къща за наливането на бетона. Имам уговорка с нарочни майстори (същото момче, което неотдавна прави площадката пред гаражите), да дойде с бригада от 4 души, които за 3 дни да ликвидират работата срещу още $5500 масраф. Така че през деня разчиствах площта от натрупани тук-таме и разхвърляни безразборно строителни материали, градински инструменти и всякакви други боклуци – привечер само се изкъпах и заминахме на Коледното тържество. Сега вече си обяснявам на какво се дължеше и опиянението ми вечерта – амчи мен цял ден ме блъска това слънце у тиквата, като дръпнах и половинка “Stolichnaya”, заквасена впоследствие с бели, червени и розови питиета, резултатите на това “виносмешение” не закъсняха, а последствията им стоически търпях и през цялата неделя…

Стъпвайки върху датите отзад напред като раците по морското дъно, тук отбелязвам, че в петъка пък беше Никулден. Успяхме да се поздравим за празника на моя скъп татко и още толкова скъп мой малък Неничко. С вътрешна душевна мъка и най-дълбоко прискърбие си спомних и за дядо Никола, за кръстника чичо ми Николай Керков и за още сума народ, чиито имена са под покровителството на нашия Християнски светия – Мирликийски, още Чудотворец. Нека Господ всинца приживе да дава много здраве, успех и дълъг живот, а великодушно да опрости греховете на починалите наши близки и сродници – Амин!…

А пък от тук нататък вече и отново наопаки, заднишком във времето започват моите многодневни трудодни, които хвърлих напоследък из двора на онази къща. На много места плочките в долния двор (досами езерото) се бяха надигнали ужасно грозно и застрашително – аз наивно си мислех, че се касае само за едно тяхно евентуално пренареждане или пък просто по-лесното им изваждане от пръстта. Оказа се обаче, дето там вече е имало предварително отлята бетонна плоча, кой знае още от кои години и самите плочи са били лепени по нея, защото на места буквално ги разбивах с чука и длетото, че да разчистя площадката под тях. А пък да вземат корените на растенията (главно на палмите в непосредствена близост, но и на всички останали, макар и отдавна вече изсечени…), да тръгнат моля ви се да ми растат под плочките – направо цяла паяжина беше отдолу, като по този начин последните ги и отлепяли от основата, в зависимост от посоката, на където бяха плъзнали. Първо извадих плочите - пренесох ги на горната площадка, за да не ми пречат долу. След което започна едно безмилостно копане с търнокопа и безпощадно вадене на коренищата – цели кофи извадих от там, пълни с всякакви боклуци и изрезки. Разчистих пространството около големите камъни – от там зинаха едни огромни кратери, които се надявам да се запълнят с бетон, за да спре растежа на корените (поне в тази посока). Като се ачтиса мястото, взех решение да вдигна една подпорна стена, с надежда уж тя да ограничи нашествието на растенията. За целта купих едни специални циментови блокчета, които са с форма на коминните тела – размерите им са 390 x 190 x 140 мм (съответно дължина, височина и ширина), а за общата дължина от около 8 м ми трябваха 40 парчета за двата реда. Намерих ги в един дюкян за употребявани строителни материали, та ги взех по $2 парчето (иначе на редовна цена са доста по-скъпи). Натоварих цялото количество в линейката на Даниела и едвам ги докарах до дома – един такъв блок със сигурност тежи барем 15 кила, а аз метнах 42 броя в купето на каручката; цялата се уведе от товара, горката - щяха да ѝ с огънат осите чак. В продължение на 3 поредни дни ги редих тез проклети блокчета; че и канапи опъвах, уж да вървя по права линия. Зор видях подир дорде им запълня и дупките – добре че из пътеката се въргаляха множество камъчета от чакъла, с който беше насипана, та ползвах тях за пълнеж, заедно с циментовия разтвор. Методът ми включи и употребата на уникална технология за наливане на специален вибробетон – блъсках с дръжката на чука и набивах камъните из нишите, докато напълно не се покрият в мазилката. По този авангарден начин се получи една изключително здрава интегрална оплетка и привързване на блоковете един към друг, които вече и с каменарски взрив не могат да се разбият – стената е направена за вечни времена, неразрушима като Българо-Съветската дружба; от векове, та за векове – оная на яз. “Копринка” със сигурност ще падне преди да се гътне моята! Всички тези мероприятия и строителни дейности отнеха дни наред къртовска работа под безмилостно палещите лъчи на лятното австралийско слънце. От време на време се поливах с маркуча и така успях да се запазя цял, без да ми се разтопи лойта и да се разтека по площадката като снежен човек през Март или Април. Докато се плисках на чешмата, паралелно с това се и изпикавах прав в гащите – отходните възли вътре в къщата все още не функционират по предназначението си, така че малките ни понужди редовно се извършваха зад едно кьоше на колибата в страничната пътека, където напоследък замяза на гаров нужник (щото пък, докато работехме заедно, Желязко също допринасяше за това със собствените си сили и средства). Така, обливайки се обилно с вода от чешмата, за любопитните съседи и странични наблюдатели на пръв поглед изглеждах просто мокър, но не и неприлично опикан. Два чифта къси гащи и една камизолка заминаха в небитието само от този строителен обект, но в събота подготовката му приключи успешно и сега остава да чакам сигнал от бетонджиите, та да започва и следващият етап – дъски, кофражи и арматурни железа, преди окончателното му заливане с цимент.

От тези мои редове, за читателя става твърде видно и ясно, поради какви именно причини не съм се докосвал до молива и хартията (образно казано…) през последните 2-3 седемдневки. Наред с всичко това, продължавам най-отчаяно и поголовно да подавам молби за работа, обявите за които напоследък взеха чувствително да оредяват, предвид настъпващото мъртвило по иначе толкова светлите Коледно-Новогодишни празници. Е, появява се тук-таме по някоя и друга, обаче маймуните на клона сме толкова много, дето се борим за една единствена позиция, та аз просто реално не виждам нито как, нито пък кога ще дойде и моя ред, за да се класирам на по-челно място в тая идиотска надпревара за превес и надмощие в гонитбата за хляба наш, насущний. Все още цари пълна тишина от страна на моите шефове, които всеки момент очакват подписването на договора с мината в Папуа и Нова Гвинея, от където уж ще дойде първата вноска от десетина хиляди долара – едва една трета от общата сума, която те ми дължат още от края на Март; Божа работа – по-скоро безнадеждна…

Така постепенно стигам и до Ванесиното започване на работа, заради което тя ходи по интервюта, среща се с хора, изпраща наляво и надясно резюмета, докато най-после не ѝ се усмихна щастието. Става вече трета седмица, откакто Неси е назначена в една престижна Бризбънска компания, с цел обучение за период от три месеца – според нея, съвсем не е изключено след този процес да ѝ предложат и постоянна длъжност в същия офис, но нека да не избързваме за сега чак толкова много с бляскавите си прогнози. До Бризбън тя пътува с влака, а до спирката му – с колата, където я оставя на безплатен паркинг. Вечерта се прибира и първо скитат напред-назад с Марко, преди окончателно да си дойде в къщи, че най-после да легне и да почива. Ние така и не я виждаме вече – особено пък аз, с моите строителства напоследък: сутрин излизам рано, уж по хладното, а тя все още спи; вечер ми се доспива рано-рано поради умората и пекът през деня и след бутилка вино, най-много чаша-две горница от втората и вече възглавницата ме зове - в 20:30 лягам, докато тя ми се мъкне посред нощите (всъщност, може и на заранта да се прибира – знам ли я вече и нея, нали не я усещам; тя е тиха и потайна като котка)…

Тук е мястото да спомена и за нашата кратка морска почивка, която проведохме с Даниела още в началото на сега разглеждания период – ден преди да заминем нататък, изпратих поредното си послание до всички вас, с надеждата, че на екскурзията ще започна новото. Добре ама няколкото дни, през които бяхме отседнали в една къща бяха толкова наситени с всякакви странични дейности и други разходки, че до писане на писма така и не се стигна. Времето беше прекрасно – слънчево и топло, поради което даже и малко изгоряхме. Тръгнахме един ден да се разхождаме по плажа и аз носех раницата с багажа – до вечерта раменете ми бяха почернели, а пък всичко останало бяло (включително две широки ивици/презрамки и гърба под “самара”). Ние пристигнахме в петък след обяд, защото по пътя на много места спирахме за посещения на верига от бутикови дюкяни, с цел евтина търговия – сума боклуци си накупихме пак от тях, както винаги. В събота пък обиколихме чаршията из Noosa, защото се бяхме настанили в един съседен квартал – само на десетина километра от курортното градче. Следобеда го изкарахме на хлад, заровени в мокрия пясък по плажа. Неделният ден пък беше определен за дългата ни разходка по плажа, но привечер пак приседнахме покрай водата. Докато се обърнем и то вече беше станало понеделник, когато поехме по обратния път към дома. На връщане също проведохме някои дребни търговски мероприятия, а следобеда заредихме фургона с балканска стока от гръцката бакалница в Бризбън. Този път пътувахме с колата на Дани, защото на моята много застрашително ѝ беше намаляло нивото на маслото – до няколко дни предстоеше смяната му така или иначе, та рекох да не рискувам и да тръгвам на дълъг път в това състояние. Онзи ден и тази работа се свърши – исках да я подготвя за пътуването ни до Сидней, когато само за няколко дни ще навъртим барем едно 3000 км, докато обикаляме нагоре-надолу из района и покрай сватбарската ни тупурдия. Една туба от 5 л със специално синтетично масло, предназначено за двигателите на нашите коли струва $70 (а пък да си купиш само един литър за доливане, главорезите ще те обръснат с $24). До нас живее един съсед, който има два специализирани микробуса и извършва дребни мобилни услуги – онзи ден за $120 ми смени маслото, сложи нов филтър, доля всички останали течности, смени чистачката на задното стъкло и т.н. И понеже се амбицирах да намеря същото масло, та сегиз-тогиз да доливам мотора с него, защото моята количка е малко “гладна и жадна” откъм олиото, та на нашия Интернетен продавалник намерих същия 5-литров бидон само за $30. След малко даже ще излизам да се срещна с жената на продавача, която ще ми го донесе, че щяла да се подвизава из тъдявашните вилаети – ще си туря една доза от кило и половина в багажника за доливане по пътя, че да ми е по-спокойно.

По този начин изчерпих всички възможни въпроси, които чакаха разглеждане и описание. Ще гледам вече да съм малко по-редовен в кореспонденцията си, за да не се налага да помня кога и какво е ставало със седмици назад. Следващите дни също ще бъдат изпълнени с всякакви емоции и изненади – първо чакам бетонджиите, не е изключено и на някое интервю да ме повикат; в петък вечерта ще се събираме със съседите от околните къщи в парка, за да отпразнуваме настъпващото Рождество Христово, а пък в събота следобед сме на гости у едни наши по-нови приятели. Следващата седмица наш Цецо пристига от Тасмания и ще рече да направим един съвместен моабет с него, в комплект с млади и стари; навръх Коледа по традиция сме покрай басейна у Иван и Люси. Неничко и Меган идват у нас на другия ден, а на следващият пък ние отпрашваме към Сидней. Това е програмата – с Божията воля и помощ, дано я осъществим невредими…

16.12.2019 – Макар да няма нищо съществено, което заслужава интерес и отделянето на някакво по-специално внимание, днес, преди да се втурна към работата, която ме очаква в другата къща, реших да започна деня си, а и седмицата с някои обобщаващи изречения без никаква цел и конкретност. Миналата седмица успях да завърша изкопните и строителните работи по страничната пътека и долу при езерото в задния двор – в четвъртък майсторът бетонджия дойде за последен оглед на мястото и каза, че в сряда започва обекта (в други ден, ако приемем днешният за понеделник). В продължение на два дни теренът ще се подравнява и терасира, където е необходимо, ще му се направи окончателен кофраж, а в петък ще пристигне и нарочен камион с бетон-помпа, който пък ще залее цялата площ с цимент. Понеже тези машини са твърде обемисти и не могат да влизат навътре из тревните площи, бетонът ще се изпомпва през един хобот от улицата до най-долната част на двора, като постепенно ще се върви нагоре по съответните площадки и стълби, заднишком през страничната пътека чак до нейното начало в предната част на къщата.

След като приключих с външните дворянски дейности, влязох вътре в колибата и започнах заниманията си по монтажа на всички допълнителни елементи в баните – тъй като до това време клозетните чинии вече бяха инсталирани по местата си над съответните гиризни отводи (надеждно залепени към плочките на пода със силикон), следващите аксесоари се явяваха неразривно свързаните с тях баеркаси (или още казанчета, както ги наричат тук местните). Аз имах всички тези части купени доста отдавна и само чаках удобен момент да ги закача. Обаче процесът по тяхното най-обикновено “закачане” отне два дни, макар и не съвсем пълни като надници (а според моя професор по строителство, забиваш само два пирона в стената и готово – сякаш сменяш чифт напикани гащи със сухи…). Първо, удивително внимателно и предпазливо трябваше да се пробият точни отвори в порцелановите плочки, които Желязко слага неотдавна – едно грешно движение и последните се пукат като черупка на яйце. Свредлото ми (естествено доволно изхабено до крайност, почти до изгубване на пробивните си качества), макар поставено в патронника на ударната бормашина, за пробойната на всяка дупка отиде по половин час въртене и загубата на една кана пот – макар и не съвсем слънчево под покрива, но каквато е жегата отвън, почти същата е и вътре. Набих дюбелите, за да последва и самото закачане на тежките като торба цимент порцеланови казанчета. Едвам ги подпирах с коленете си в хоризонтално положение и гледах да им уцеля точно отворите, че само едно погрешно движение и онова се кърти като вафла - с триста зора успях да им закача поне механично телата, след което хукнах за пластмасови тръби и водни съединения, с които трябваше и да ги свържа към инсталацията на къщата. Всяко едно мое излизане с колата, обикновено се предшества от още едно изкъпване на грубо, колкото да свлека прахоляка и мазнината от мен, че да облека другите дрехи за пазар. Купих необходимите материали и се върнах да ги кроя по съответните им места. Пускам крана, уж водна проба да им правя – едното казанче капе и водата се излива направо отвън по плочките, вместо да се събира вътре в цистерната. Издърмуших я до край, за да стигна до уплътнението, което явно някъде не правеше добър контакт с грапавото порцеланово дъно на казанчето. Извадих го - поизмих го малко, завъртях го на една страна и пак стегнах. Този път последното се позакисна и течът уж спря – да се надяваме, че това ще си остане така завинаги…

И понеже с едната баеркаса се справих завидно бързо и някак си недопустимо и необичайно лесно, с другата обаче видях баят зор, докато я вкарам в правия път. Тя пък не искаше да задържа водата, ами последната се изсипваше през тръбата директно в клозета. Тутакси вадя и нейните карантии, с парчетата на които тичам обратно в дюкяна за водопроводни материали. Срещу масраф от $1.70 онези ми дадоха едно ново гумено уплътнение – щом го смених и всичко заспа. Заспа, обаче само привидно – по принцип в тези казанчета има и още по едно устройство, което пък чрез поплавъчен механизъм осигурява точното ниво на пълненето им с вода. Колкото ценна течност похабих и излях в гириза, дорде наглася съответния момент на спиране, няма да ви разправям – в крайна сметка поплавъкът на едното се оказа дефектен, та го смених с друг, какъвто съвсем случайно имах от преди. Така едната баеркаса горе-долу стана в окончателния си вид, готова за подпис на пусковия протокол (след ден и половина гъзурчене покрай нея) – борбата с другата обаче продължи и на следващия ден, докато налучкам всичко баш “на солта”. Е, сега вече и двете тоалетни работят безупречно и по предназначението си – престанах да пикая по двора и за целта ползвам нужниците; ту единият, ту пък другия – редувам ги равномерно, за да им тествам потенциала и възможностите. Все още не съм ги “товарил” до пълните им производствени мощности, но един ден и това ще стане – така, както вървя с прогреса на ремонта, може да откарам и следващата календарна година там…

След тези мероприятия се преместих на готварските котлони – старата печка има един метален кант, боята на който беше започнала да се пука и лющи. Облепих ѝ стъклото и с един флакон специална боя напръсках ръба, белким се поосвежи малко. В магазина искаха да ми продадат точно, каквото беше необходимо за целта, обаче на цена от $25 - ама аз се задоволих със следващия по-долен клас боя, за която ме одраха само $11.90. Така нанесох три слоя от въпросната епоксидна и блажна боя, с надеждите, че от топлината последната ще се изпече, за да изкара още някоя и друга година, преди да сменим целия плот с готварските плочи. Иначе фурната я купихме чисто нова, понеже старата и без друго не работеше поради неизяснени причини – последната ни квартирантка не я беше ползвала изобщо, защото тя си имаше друга подобна, работеща на микровълновия принцип. Напасвах я в отвора и тя също зае стартовата си позиция за евентуална бъдеща експлоатация.

Постепенно се прехвърлих и на останалите дребни бъзикни – поставки за тоалетна хартия, закачалки за кърпи в баните и т.н. И както се поврътвах в петък следобед с поредната изгъзица, отвън сви един свиреп вятър, изви се една страшна буря и дъждът заплющя така, сякаш връз нас се изливаха водите на Ниагарския водопад. Почти за миг навред плувна и потъна под вода, а от небето се бе спуснала една плътна водна драперия – безспорно прекрасно напояване, от което всички изпитвахме много остра нужда вече. Да, ама пък и не чак от толкова интензивна “мелиорация”, де – признавам си. Преди да сложа обратно улуците по предната фасада на къщата, след като приключихме лепенето на плочките с Желязко зад тях, аз се качих на стълбата и най-идеално изчистих лакомиците от набитата с години кал, листа и мръсотия с най-общо определение. Последните бяха буквално затлачени от многогодишен дебел кален слой, в който дори бяха започнали да прорастват разни плевели и издънки на израстъци от съвсем неизвестна ботаническа група. Изгребах боклука механично с шепите и на края пуснах една силна водна струя през маркуча, който направо сми всичко надолу по водосточните тръби към езерото. Тази част на къщата завърших още преди няколко седмици при пълен успех, обаче понеже бях зает с други дейности, та не направих същото почистване и отзад. И както можеше да се предположи, като се застичаха водопадите от покрива, пороищата вместо да бягат по пътя си и да се изливат в канала, лакомиците преляха и стихията се върна назад към стрехите. Като се напълниха стрехите с вода, последната пък през дупките на вратите и касите на прозорците почна да се излива на талази директно по дъските в хола и по плочките на Желязко в кухнята и всекидневната. Там това не беше чак толкова опасно, обаче много се уплаших да не би да се раздуят фазерните плоскости, които слагах миналата година. В най-големия дъжд излязох уж да чистя улуците, обаче в тази стихия и под водната стена, която мощно се изсипваше от облаците това беше просто една невъзможна мисия. Зачаках чинно, безпомощно и мокър като прасе в кочина да стихне бурята, та едва тогава да правя сметка и рекапитулация на поразиите, които тя ми причини. Попивах хаотично стичащата се на порции вода с едни кърпи, обаче оная хукне ли един път, удържане няма бако; направо потоп! Те не случайно мъдрите хора казват, че вода и жена тръгнат ли, спиране нямат… След около половин час мокрият ураган премина и аз излязох да чистя лакомиците, че пък таман им се беше разкиснала калта. И по тях тонове с вода излях, докато им лъсна ламарините с маркуча. Подготвих почвата за едни специални пластмасови мрежи, които се слагат във вътрешната част на “└┘”-образния профил – те вече предпазват от набиването им с листа на съседните дървета, случайно довеяни от поривите на ветровете. Иначе прахът и калта по дъното на лакомицата не са толкова страшни, защото със стичането на дъждовната вода от покрива, последната периодично се самопочиства и измива – важното е само листа и друга растителност да няма там, защото именно те затлачват и преграждат пътя на водния поток, идващ от покрива и предназначен единствено да се излее надолу във водосточните тръби. С тези мрежи се занимах в събота и частично в неделя – 5 топчета по 8 м всяко заминаха в тази “изолация”. До вечерта небето се изясни, а на следващия ден нямаше и помен дори от наводнението – единствено лошият му спомен остана, разумява се...

Понеже за момента ми е доста притеснено покрай големия строителен обект, който започва в сряда с бетонджиите, та не мога да си събера акъла и да се занимавам с нещо друго междувременно. До тогава ще се бъзикам с това-онова дребно и едва, когато приключим с наливането на бетона, от по-следващата седмица насетне ще предприемам по-сериозни стъпки към предстоящите етапи от цялостния ремонт на къщата. Това точно сега обаче ми се вижда доста далеч пред погледа на очите…

В събота вечерта ходихме у Ваня и Бранко, а пък вчера по обед заседнахме на моабет в квартирата на едни други наши приятели. Те живеят близо до нас и нощес се прибрахме пеш от тях. Ванеса само ни закара през деня, а от там тя отиде в библиотеката на Университета, за да се занимава с разни нейни науки и предмети. В събота цял ден бяха с Марко – ходиха на някакви басейни и водни пързалки нагоре по Sunshine Coast, обаче до вечерта се прибраха с доста помръкнало настроение. На наш Марко баща му получил нещо като удар, инфаркт ли – не можахме точно да разберем с каква диагноза беше човекът, но го приели по спешност в болницата. Цяла вечер малките се въртяха около него и сноваха нагоре-надолу, а вчера учиха в библиотеката. Днес Ванеса е на работа, а майката на Марко пътува от Сърбия за насам – тя все още не знае какво се е случило с мъжа ѝ, та ще има известни неприятни катаклизми около тях, ама дано се разминат само с малкия дявол…

С всичко това до тук успях да изравня пропуските в информацията и да осветля по-тъмните ѝ петна. Надяваме се, че новата седмица, която започна днес ще ни донесе всякакви изненади и още повече превратности от досегашните – стоим и търпеливо ги чакаме да се случат, за да ги посрещнем и отстояваме ударите им. На работния фронт в служебен аспект напоследък е възцарило едно трайно затишие, та нито обяви за работа има нови, нито пък самият аз имам някакви резултати от по-предишните ми кандидатствания. Таквоз пък чудо сякаш нивга не е бивало – каква беше таз моя орисия, дето ме застигна така изневиделица и баш сега, на стари години?…

24.12.2019 – Днешното ми празнично включване започва още в ранния следобед на деня – малко преди настъпването на Бъдни вечер. Че репортажът ми ще бъде празничен – в това няма никакво съмнение; обаче все още не съм много сигурен дали комюникето ми ще си остане и последно за годината, предвид обстоятелствата около нашето предстоящо пътуване за Сидней, разни гости и посещения, случващи се междувременно и всякакви подобни причини и причинчици от най-произволен характер. Ако пък случайно реша да ви изпратя настоящото писмо в суровия си вид, в който се намира сега, опасявам се, че то ще бъде твърде кратко и безинтересно за вашите очаквания да получите цял един роман, обемист като “Война и мир” да речем или поне голямо, колкото повестта за “Овчарчето Калитко”. Все още нямам и твърде ясната представа с какви писалищни възможности ще разполагам по време на пътуването ни – докато пристигнем в крайната точка, по пътя ще спираме на три места за пренощуване и съответното разглеждане на тамошните природни забележителности. Планът е до около средата на следобеда в понеделник (30 Декември) да сме се придвижили вече към последния ни пристан, да сме се настанили и дори да установим контакти с местните (до това време Янкови ще са там, както и Дарина с майка ѝ, която пристига същия ден от България специално за сватбата на внук си). Може би ще предприема риска да продължа описанието на своите нескончаеми патила и докато сме в движение, но пък ако случайно това ми намерение се осуети поради редица обективни пречки, след като се завърнем от екскурзията на 05 Януари, тепърва вече ще обобщавам случки и впечатления, добити през това пътуване. Е, това като увод и известно предисловие към днешния ми репортаж ви е напълно достатъчно – по-надолу в редовете ще изложа и самите факти от изтеклите няколко дни.

Започвам проследяването на събитията точно от миналата сряда насам. Именно тогава, бригадата от няколко здрави бетонджии трябваше да са ми се явили на терена, за да започне с изкопните операции в задния двор. Според предварителната ни уговорка, аз зачаках пристигането им още от 06:30 сутринта, но след като до 10:00 никой не се появи на обекта, рекох да ударя един телефон на бригадира, че да разбера какви са им намеренията и защо аджеба не идват, че да ступат работата за няколко часа. Оказа се, че онзи бил помислил не за сряда, ами за четвъртък и така тридневната им дейност трябваше да се отупа само за два дни, като в петък тъй или иначе щяхме да наливаме бетонеца, след като това беше и последната възможност за бетоновия възел – после хората излизат в годишен отпуск, затварят крановете, преустановяват производството и отварят наново чак след Нова година.

Като разбрах, че строителното мероприятие се отлага за следващия ден, аз продължих с моята дейност, която бях вече започнал, докато изчаквах появата на майсторите. В голямата стая преди време имаше инсталиран един стар климатик, чийто компресор не е отделен, каквито са съвременните модели, ами представлява едно общо тяло – духалката му стои в стаята, която охлажда, а пък компресорната част виси навън през стената като на някое дърто магаре “инструмента”. Това чудо на техниката продължаваше да работи успешно, обаче понеже е старо и грозно, ние го изтърбушихме от там и онзи ден, на един от многобройните ни “излети” до градското бунище, най-после изхвърлихме агрегата, в който от година време се препъвах из гаража. Вътрешната стена в стаята аз изпълних надеждно с едно парче гипсова плоскост, което впоследствие подмазахме, заравнихме и оплескахме с бояджията така идеално, че да не си личи изобщо, дето някога нещо е имало там. До тук – добре; обаче пробойната във външната стена продължаваше да зее отворена от сума месеци, която аз временно бях само попритворил с няколко наредени една връз друга тухли, без да ги циментирам помежду им. Е, през това време от там може и да се е просмуквало известно количество влага, но то не е валяло много отдавна, така че тази зееща дупка не е създавала сериозни проблеми. Него ден обаче, най-после ѝ дойде времето да я запълня окончателно и с малко циментов разтвор запечатах кратера. Всичко стана надеждно и издържано, обаче и доволно грозно: първо тухлите бяха по-различни от оригиналния градеж на къщата, башка пък дето и аз ги нахвърлях като първия човек – криво и несъразмерно, хаотично и неравномерно. Реших, че този кидéр трябва с нещо да го замаскирам и още докато облепяхме външните стени, отделих едни изрезки и парчетии за тази цел. Исках да налепя нещо като уж нарочно пано, което да скрива криволиците на покъртителната ми зидария. През деня измазах мястото, скроих парченцата и до вечерта ги наредих като мозайка. Прибрах се каталясал, след цял ден блъскане под слънцето, но доволен и щастлив от добре свършената работа.

След един възкратък сън, така вече идва и въпросният четвъртък, когато пристигнаха и бетонджиите, според уговорката и плана. Свалиха от ремаркето един малък багер с размерите на по-голямшка детска играчка, нагласиха инструменти, наизвадиха дъски, железа и трескавата им работа тутакси започна – няма маене, няма баене; никакво суетене, пушене на цигари, ядене на закуски, пиене на кафета, разтягане на локуми за мачове и кой с коя е преспал набързо вечерта и тем подобни социални почивки за раздумки. Бачкат юнаците, та искри хвърчат изпод ръцете им. Вместо четирима, дойдоха само двама души – звеневият и един чирак, ама и аз им оказах голямо съдействие като втори помощник на главния майстор.

Първите “удари” започнаха още докато вкарвахме изкопната машина в двора. На входа има един голям камък, който пречеше на веригите да минат към страничната пътека покрай къщата. Хайде, с помощта на кофата и греблото на багера, човекът го отмести назад, че да си направи просека към подстъпа. А пък камъкът тежи тонове – докато го тътрузеше по тревата, гумените вериги боксуваха по нея, та ливадата ми отпред замяза на “Разорана целина” по Михаил Шолохов. Изкоренихме и няколко невзрачни храста, които също пречеха на трактора да влезе. Един път като се намъкна обаче вътре и всичко си застана по местата – подравняването започна от долу нагоре, терасиране и т.н., докато обаче кофата на багера не удари по гърба на пластмасовата тръба от водосточната инсталация. Тая 6-инчова тръбичка се оказа много плитко заровена и поначало едвам ѝ се покриваше горната част – като започнаха подравняването и терасирането на района и последната се откри до половината от диаметъра си; следват шок, псувни, закани и вземане на светкавични адекватни решения относно проклетата тръба, за да продължи поне изкопчийската работа и нагоре по склона. Още тогава се разбра, че работата няма да може да се свърши и момчето отказа поръчката на бетоновоза, предвидена за следващия ден.

Кардиналното решение беше да прекъснем тръбната връзка между най-долната си част до езерото и 6-7 м по-нагоре, а пък впоследствие да ѝ се прави понаждане и полагане в по-дълбока траншея. Така подравнителните и терасиращи операции приключиха успешно до часовете на ранния следобед и багерът се заизмъква навън по същия път и начин, по който и влезе сутринта в двора. С още няколко свирепи маневри по нещастната ми зелена морава (всъщност, вече само по остатъците ѝ…) и съответното боксуване на веригите, докато машината притикваше обратно камъка в мястото му, тази част от проекта беше напълно завършена. Тогава момчетата започнаха да измерват височините и да правят сметки на стъпалата и колко дълги да са платформите. Та лазерни установки вадиха, та в лазерните им лъчове се звериха, лати, жалони и други земемерски приспособления ползваха, с чиято помощ височината на стъпките станаха точни до милиметъра. Сковаха ограничителните им дъски отпред (част от кофража) и следобеда си заминаха по живо и по здраво. Стана ясно, че те могат да продължат своята работа единствено, след като аз се погрижа за по-дълбокото заравяне на тръбата, башка свързването ѝ в двата края. Аз се повъртях още малко из прахоляка, поразчистих боклуците, извлякох де що имаше да пречи и се прибрах у нас, смазан като препикано мушкато. Същата дата беше и Никулден, макар по стар стил, ама на мен хич не ми беше ни до празненства, нито до светии в този момент…

Пак малко сън – ето ти го идва и петъкът, Игнажден вече. Бяхме се разбрали с майстора той да дойде вече сам и да си продължи работата по останалата част на кофража, обаче сутринта се обади, че получил инфекция на ухото и хуква по лекари и поликлиники да го ремонтират. Разгеле, аз пък се заех с болния въпрос по свързването на водосточната инсталация. Като първа мярка за уж щастлив и малко по-безболезнен изход от създалата се ситуация, беше да се обадя на едни нарочни гиризчии, които да дойдат за нула време да отстранят повредата. Е, “нулата” им време се измерваше в една 3-часова работна надница на двама души – майстор и чирак, само че масрафът щеше да ми стъпи цифром и словом над $630 за труд, плюс кой знае още колко пари за материали. Свят ми се зави и черни кръгове се завъртяха пред очите ми, като разбрах за какъв ценоразпис иде реч! С тоя хайдук по телефона се разбрахме, че аз собственоръчно ще им изкопая шанеца – те само да дойдат и да свържат краищата на тръбата. Тази уговорка остана при условие, че за първият половин час техните хора ще вземат $210 (само…), по още толкова за всеки следващ цял час и съответната тарифа, кратна на 15-минутни диапазони; колкото време отнеме – толкоз… Е, викам си – аз барем да им издълбая шахтите, те само да дойдат и да вържат краищата на тръбите – за 200-300 кинта белким втасат. Изравянето на пръстта беше лесно, защото всъщност основата е чист пясък – сух и безкрайно прашен, смесен със засъхналата от години кал. Единственият по-сериозен проблем беше завирането на лопатата под дъските на кофража, с които майсторите вече бяха оформили челата на бъдещите стъпала – пот и пепел по мен се смесваха в едно и тежките ми клетви до небесата раздираха нажеженият от слънцето въздух, свлякъл се над иначе притихналото като гробище езеро. След няколкочасова борба и блъскане по земята, окопът ми беше готов. Докато обаче се занимавах с всичко това, почнах да мисля как да се справя и по-нататък в неволята. От изкопа изкарахме три тръбни секции, които аз бях изнесъл навън за изхвърляне. Едната беше счупена, обаче прецених, че другите две можеха да се използват. Трябваха ми само две муфи и едно коляно, малко специално лепило за PVC и връзките можеха да започнат веднага. Изкъпвам се набързо от сгурията по мен, мятам се колата и отивам в магазина за В и К продукти. Там обясних какво ми е дошло до главата да правя и хората ме посъветваха с какви материали това може да се осъществи. Грабвам необходимото и търча обратно в окопа да правя връзките. Така до края на деня сглобих двете секции – оставаше само третото, затварящо звено, но за него вече нямах нито сили, нито пък нерви да обмислям как да става...

Каквото успях, свърших – останалото за другия ден. Добре че тези дюкяни работят и в съботните дни до обяд, че да си набавя нужните части за финалната секция. Купих допълнителните колена, парче тръба и ги потътрих тъжно към траншеите. А пък от нещастните стъпалца, които момчетата правиха толкова старателно с багера, нямаше и помен вече даже – дето бях газил по тях и хвърлял безразборно пясъка настрани, цялата урва се беше превърнала в една обща и равна пързалка като Бакойският баир например, само че не чак толкова стръмна и дълга; цялото разстояние е около десетина метра, че дали има и толкоз даже. Последната връзка беше осъществена посредством една специална гумена муфа, надяната изпървом на единия край на тръбата и стегната с големи водни скоби тип “Горна Малина”, каквито ползвахме едно време в завода. Само че нашите бяха по около един цол диаметър, докато тези са близо педя и два пръста широки. Като се наешат двата края на тръбите, този гумен маншон се притиква наполовина да застъпи и по другата част на връзката, след което се притягат и скобите окончателно. Този гумен ръкав го продават само с две скоби, но иначе има допълнителни улеи за четири. Естествено, за да е “яко и вечно”, аз купих още един чифт, с които стегнах тръбата така, че да издържи барем още 60 години (не смятам да правя подобни ремонти и на 120-та си годишнина). След всичко това зарових обратно окопа, подравних площадките де колкото можах с търмъка и запечатах обекта за ваканционните дни.

В неделя сутринта с Даниела ходихме на черква. От там навлякохме пак парцалите и се завтекохме да изхвърляме боклука, който беше складиран на купища пред къщата. Едвам напъхахме всичко във фургона и го понесохме към небитието на бунището. След като приключихме с мръсотията, колата на Даниела трябваше да се почисти, защото в нея имаше всякакви останки: като започнеш от малки купчинки едър речен пясък, минеш през петна от цимент, отделно от чакъл, пръст, листа от растения и всякакви други трески. С прахосмукачката обаче излъскахме пода, седалките и най-вече багажника до неузнаваемост; като избърсахме арматурното табло от пепелта и стъклата отвътре, возилото заприлича на ново-новиничко. Подобни хигиенизационни процедури предприехме и към моята кола – тя също имаше остра нужда от почистване, защото вътрешността ѝ съдържаше абсолютно същите съставки, някои от които и в по-големи количества даже. Няма по-неприятно чувство от това, да отидеш да си купиш няколко торби с цимент и онзи в магазина да ги сграби с яките си и груби ръце една по една, па да ги метне и на рамо, за да ти ги стовари всяка поотделно, хем от високо и с всичката си сила връз нещастното дъно на багажника, а от последните да се сипе на поразия сива пепел през всичките възможни дупки на хартиения циментов плик. Така само с една доставка на строителен материал за измазване или зидария, колата автоматично заприличва на дюлгерски пикап и човек губи ищаха си въобще да я чисти, след като това упражнение се повтаря на всеки следващ курс. Поради тези причини, аз не разрешавам на онези гавази да ми помагат, ами сам си товаря торбите с цимента – вземам ги внимателно, па си ги поставям още по-внимателно в багажника: не облаци от прахоляк да се изливат, ами една прашинка пепел не им пада от торбите. Само че не винаги това е възможно, защото докато ги плащам на гишето и ратаите вече са ми ги нахвърляли в колата; пък ти подир върви я осмуквай, колкото си щеш – това няма изтупване от мокета; става като войнишко одеало...

В неделя, когато окончателно приключихме с всякаква работна дейност, вечерта наш скъп гост беше Цецо, който от онзи ден е на официално посещение при младите. Те след няколко дни целокупно заминават да карат ски в Канада, а сватовете му (които също са там), ще останат да им пазят къщата и да поживеят в нашия щат, докато се завърнат екскурзиантите от странство. През вчерашния ден не съм правил нищо друго, освен заниманията ми по литературно творчество - така, както и днес, разбира се. Писах писма на тоз, на онзи, изпращах поздравления по случай Рождеството Христово и т.н. Довечера единствените ни гости ще бъдат Марко и Ванеса, утре вечер пак с тях отиваме у Люси и Иван, на следващия ден ще посрещнем и изпратим Неничко с Меган и предполагам малката, а ние на 27-ми потегляме за Сидней. Надявам се по време на това пътуване да се намери време и за още някой допълнителен ред, който да напиша и прибавя като информация от там – от горещата точка на събитието, както казват “джурналята”. За сега приключвам, единствено със задочните си и малко предварителни пожелания за щастливи Коледни дни – само здраве и живот да бъде и зимата да ви е лека, с по-ниско потребление на електричество и съответно по-малка сметка за тока; останалото вече е Божа работа…

07.01.2020 – Нека да ви е честита всинца Новата 2020 година! Честит да бъде днешният Ивановден, честито да ви и Богоявлението за вчера – още по-честит Васильовден за онзи ден (специално на скъпата ми майчица и още по-скъпата ѝ внучица Ванеса...), както и да са ви честити всички предстоящи празници за следващите 366 дни (нали тази година се пада да е високосна, та се надяваме с този допълнителен ден да станат и някакви по-особени чудеса: като да ми изплатят дължимите суми, например; да паднат комунягите от власт по целия свят, да възцари световен мир на планетата Земя и още множество такива положителни невъзможности). Пожелаваме на всички наши близки много, много здраве, дълъг и спокоен живот и победа в неравната борба с немотията, простотията и неправдата – Амин!...

Както можеше да се очаква и точно, както предполагах аз самият, по време на това наше епично пътуване до Сидней и обратно нямаше никаква възможност за директно включване в ефир от мястото на събитието. Независимо, че ние нито на отиване, нито на връщане и още по-малко пък през времето ни на престой в космополитния град сме бързали за някъде, самата динамика и структура на екскурзията беше такава, щото да не позволява осъществяването на моите, иначе чести писмени репортажи. В местата, където отсядахме вечер и в които имаше достъп до безплатна Интернетна мрежа, аз бегло успявах да драсвам по някой и друг успокоителен ред, придружен от кратка серия фотографски материали, единствено в подкрепа на написаното от мен, обаче всичко това далеч не може да замести подробния ми пътепис (по-скоро послепис…), който имам намеренията да ви поднеса в тази жежка януарска сутрин. Даниела замина на работа напред – неин първи работен ден за Новата година; не след дълго и малкото я последва – Ванеса ще бъде частично заета в Бризбънския офис и ще ходи до там само от време на време, предвид настоящите ѝ преки ангажименти покрай занятията в Университета. Тя, дяволицата, така е подредила 24-часовата си програма, че хем да учи, хем да работи, но пък и с най-много време да разполага за похожденията си покрай нейния Марко Кралевити с коня Шарколия – ще речем, че е естествено и ще го приемем за нормално, въпреки че ни е малка още момата за подобни своеволия и безчинства; Господ да ни е на помощ, обаче (в тази връзка)…

Изложението ми започва с няколко думи по бегли спомени от края на миналата година – миг, след като привърших поредното си задгранично комюнике. На Бъдни вечер бяхме в къщи, ядохме постни манджи, сръбнахме по някоя чаша винце и с това приключихме Християнския ритуал. Преди това разбира се, кадих с кандилото, ръсих светена вода из къщата и спазихме всички обичаи, както се полага според църковния канон. През деня Ванеса омеси питката, вечерта я начупихме и всекиму се падна късмет, който хич не беше и очаквал даже – на кой къщи, на кой пари, бебета, здраве и т.н., но в много размесената им форма и по-скоро в тревожно-съмнителна последователност (по смисъла на бебе за мен, някакви пари за Ванеса, пък нова къща за майка ѝ и разни такива безразборни несъответствия).

Коледният ден го изкарахме из дома, в приготовления за вечеринката у Иван и Люси. Към тях заминахме всички с колата на Ванеса. Обаче по някое време те с Марко се отегчиха от нашата старческа компания и си тръгнаха, а пък нас обратно към къщи ни докараха Янкови. Изкарахме си весело и безгрижно – аху-иху, музика, танци, лаф-моабет и до болка познатият на всички пиянски сценарий.

На следващия ден, следобед/привечер някъде пристигнаха Нени и Меган с малката Айдън. С тях също поминахме доста добре, отвън на двора. Пекохме кюфтета, имаше традиционната за случая руска салата и всякакви други вкусни гюзлеми. Периодично аз през деня трупах в багажника на колата разни хранителни и питейни стоки за из път, заредих една огромна туба с бензин да върви и тя подире ни за всеки случай, помъкнах шише моторно масло, взех допълнителна охладителна течност, бидон с чешмяна вода и други подобни запаси, защото на пътя по принцип всичко се случва. На всичкото отгоре с нас повлякох и електрическата скара, до която така и не опряхме; нито пък до бензина, маслата и останалите ми пътни снаряжения, но така или иначе те бяха в наличност - при случай на остра необходимост от употребата им.

На следващата сутрин, доста рано и още по хлад, ние с Даниела потеглихме надолу по шосето към Сидней. Същият ден Неси беше на работа и остана сама в къщи (да бе, да – сама; още малко и да ѝ повярвам: Марко ѝ е правил компания най-вероятно през цялото време на нашето отсъствие, ама като нямам нужните веществени доказателства, та не мога и да твърдя нещо такова със сигурност – но пък само дето се досещам, то ми стига, че ми и хартисва даже…). Първата ни отсечка от голямото пътуване беше с дължина от около 450 км – след няколко спирки по пътя с опознавателна цел, около ранните часове на следобеда пристигнахме в градчето Coffs Harbour и се настанихме в крайпътен мотел, който Даниела беше запазила още от седмици преди това. Хвърлихме си багажа и веднага хукнахме по разходки. Денят беше много приятен – слънчев и леко ветровит; достатъчно, за да не се усеща чак толкова осезателно жегата от лятното слънчево греене. Понеже пристигнахме сравнително рано и стаята ни не беше още оправена, ние използвахме времето в промеждутъка за един кратък търговски обход до локалния супермаркет – трябваха ни някои неща (забравени на тръгване…), та да си ги набавим. После вече се юрнахме по нашите традиционни разходки – оставихме колата на един паркинг до плажа и от там поехме покрай пристанището, вълнолома, нагоре по едни баири до крайната точка на носа и т.н. С последния тур по кея приключихме спортните си занимания, плувнахме целите в пот, обгоряхме малко от вятъра и слънцето, след всичко което се завърнахме окончателно в хладната мотелска одая (а пък хладна, защото навсякъде има климатични инсталации и малки хладилничета, достатъчни да поемат няколко бири и шепа мезе за виното – саламчета, сиренца, кашкавалчета и производните им). Вечерта разпънахме месалите връз скромната и тясна масичка, строго почитайки както подобава денят на Св. Стефан.

Разстоянието, определено да пропътуваме през следващия ден до втората точка на маршрута и съответния бивак не беше голямо, обаче пък в него се включваха множество странични разклонения до други географски места, които отдавна представляваха интерес за нас и искахме непременно да посетим, след като един път бяхме в съответния им район. На предишните ни подобни пътувания по въпросната дестинация не можеше да се разгледа всичко, предвид ограниченото ни време тогава, но за щастие сега разполагахме с достатъчно часове, които оползотворихме най-плътно чак до вечерта. По средата на пътя се сетихме, че освен всичко друго сме забравили и папийонката за костюма, с който трябваше да се появя на сватбата. Добре че в някакво село по трасето намерихме един отворен все още дюкян (след като беше и съботен ден…) от нашата всеизвестна бутикова верига, та в последния момент купих каквото трябваше за $2 (е, хората искаха за нея $6, ама с малко повечко пазарлък и настояване от моя страна, търговията на края стана – а иначе папийонката бе чисто нова, черна и строго официална; точно каквато исках, защото моята забравена в къщи беше вишневочервена и нямаше да отива много-много на катраненочерната ми погребално-сватбарска премяна; нямам друга по-подходяща – другите ми одежди са все шорти, камизолки и джапанки).

Както вече казах, по пътя спирахме почти на всяка колибка и на всяка малка керемидка – устия на реки, безмерно огромни и безлюдни плажове, скали, пропасти, върхове и други географски понятия. Едно от по-забележителните ни посещения беше към хълма на някакъв местен морски фар, до който на края стигнахме пеш. Пред нас се разкриха такива главозамайващи гледки, които още навремето капитан Кук вероятно е видял и харесал, за да продължи с експедицията си и нагоре по брега към нашия щат. Ние пресякохме границата още през първия ден, която фигуративно се намира само на някакви си 40-50 км южно от нас, така че през цялото това време се движехме предимно в съседния нам щат – NSW/New South Wales, за информация на по-любознателните и любителите на географията. Именно там по това време бушуваха и продължават да безчинстват катастрофални горски пожари, нечувани и невиждани до сега по своята степен на интензивност и опустошително поражение – за тях обаче ще стане дума малко по-навътре в разказа ми…

След посещението на морския фар, следващ наш обект беше един бивш затвор за новопристигнали в Австралия каторжници и всякакви други престъпници, построен точно върху скалистите зъбери на отдалечен полуостров (нещо като нашенските Маслен нос или Калиакра, ама в по-мащабен план). Тук са били заточвани всички осъдени на изгнание емигранти, предимно от Англия и колониите ѝ, но наред с тях е имало и много други от по-централната част на Европа. Сред затворниците са се намирали и множество занаятчии – швейцарски часовникари, германски ковачи, испански касапи, френски хлебопекари, италиански готвачи, всякакви животновъди, земеделци, та дори писатели и лекари, които постепенно започнали да упражняват своите преки професии в зандана и с това да допринасят за малко по-цивилизованото отношение между надзирателите и самите арестанти. За времето им на престой в тая каторга, от там са минали хиляди такива несретници, които в дългите си години на изгнание, единственото, което са виждали е било късчето синьо небе над тях, докато са ги разхождали по плаца. Макар и построен с прекрасен изглед към безбрежния океан, тесните като коридор в гарсониера арестантски килии не са имали подобен достъп до тези красоти – това, което се вижда отвътре е само решетката на малкото, подобно на кутия за обувки и разположено достатъчно високо прозорче за чист въздух, докато железата на тая “скара” са от порядъка на инч и половина дебелина по диаметъра – върви ги стържи ти с ножовката, с пиличка за нокти или с джобното си ножче, че пък и бягай от там подир; и как точно, след като през процепа не може и една човешка глава да се провре. Въпреки всичките взети мерки за сигурност обаче, през годините на съществуването си има регистрирани случаи на избягали от затвора около 25 смелчаци, като 19 от тях били върнати след ден-два лутане из дивотията в околовръст, а за останалите няма информация дали са оцелели в недружелюбната пустош на джунгли и пустини. Много интересно място – поучително, ама и доста назидателно…

Вечерта акостирахме в друго подобно крайморско селище – Port Macquarie. Както всеки друг път, аз тук умишлено посочвам населените места с техните истински наименования, за евентуалното им проследяване по световните карти и атласи – при проявен от някой достатъчен географски интерес, разбира се. С всички наши разклонения и допълнителни посещения на точки и обекти, разстоянието между двата града от едва 150 км се превърна в двойно, ако не и тройно по-дълго. Ама пък нашата цел беше именно такава – да разглеждаме, да правим снимки, да се запознаваме с историята и географията на тази толкова чудата и още толкова повече необятна страна, за която човек и два живота да има, пак няма да му стигнат, та да узнае всичко за нея; това е огромно чудо, струпано на едно място – ни начало има, нито пък краят ѝ се забелязва.

Втората нощ преспахме в друг подобен местен мотел, за който също имахме предварителна резервация – Даниелчето е много предвидлива, да ми е жива и здрава; дай ѝ само ходене да организира и места в хотели да запазва, сякаш в предишния си живот е била екскурзовод към бюрото за пътуване и туризъм на Балкантурист или в младежкия му аналог “Орбита” – тя е нашия “travel agent”, както тук ги наричат подобните ней ентусиасти. И в този конак размъквахме дисагите напред-назад, мезета за вечеря, питиета и т.н. Понеже вечерта нямахме много време за разглеждане и разходки из околността, това го свършихме на другия ден – вече неделя. Това градче (с около 48-50 хиляди жители, за разлика от предния, който гони 73-хилядно население), също е разположено по крайбрежието на океана и отвсякъде е заобиколено с вода и плажна ивица. Именно там се влива и една от големите реки на Австралия – Hastings River. На места скалистите брегове са недостъпни за бос крак и дори джапанки, защото тънките остриета на камъните проникват и през подметките им даже, но пък иначе са много красиви като изглед отстрани. След като се помотахме още малко за някоя и друга снимка, постепенно се отправихме към последната точка преди пристигането ни в Сидней – а именно, небезизвестният Newcastle, към който аз специално храня далечни и приятни спомени отпреди 15-тина, че и повече години, когато по онова време работех в града за период от цели 12 месеца.

Отсечката до там беше малко по-дълга, в границите на 250 км и при движение по магистралата с разрешената скорост от 110 км/ч, щеше да се преодолее за някакви си два часа и малко отгоре. Обаче пътуването по тези аутобани хем е скучно, хем пък е и много опасно – застрашаващо единствено сигурността на шофьорския талон и съответната му книжка за правоуправление. Почти на всеки километър властите са напъцали едни жестоки камери за следене на скоростта, които само да прекрачиш бариерата с няколко километра отгоре и онези безжалостно ти щракват портрета с часът и датата на провинението, със съответната засечена скорост и неизбежната глоба, измерваща се в стотици долари (в зависимост от горницата, щрафът може да надскочи и хилядарката – тутакси и мигновено, платим в 28-дневен срок; безмилостно, безусловно и безкомпромисно). Между другото, като за капак на цялото ни безпаричие, онзи ден, докато ходих да прибирам на наш Неничко дъската му за сърф, та и мен са ме скондапсали да префучавам покрай радара с някакви си едва 8 км/ч горница над лимита от 60 км/ч за дадения участък от пътя. Нямам даже и представа къде са ме прищипали така зловещо униформените гадове, но това автоматично резултира в $177 излишен масраф и загуба на една наказателна точка от талона. Е, това че бях с колата на Даниела не е много успокоително, защото точката да речем ще я загуби тя, обаче глобата си остава единствено и само наша, чисто семейна “придобивка”, така да се каже. Засечниците хич не се интересуват кой е стоял зад волана на МеПеСе-то към момента на нарушението – те глобяват собственика на возилото, а пък ако случайно последният има някакви възражения или доказани опровержения, тогава се пишат протоколи, събират се подписи и се започва една съдебно-процесуална драма, в която никой не иска да участва с главна роля. Та, мисълта ми беше, че по магистралата навред са нашляпали такива радари, чрез които се цели последната да се изплати на бюджета колкото се може по-бързо и ефективно, че да почне да им носи и дивиденти. А пък пътят е като конец – равен, прав, гладък асфалт; не да караш по него като пенсионер, ами да летиш и да прелиташ с 200-300 км/ч. Добре, ама не може – че не само това, ами на много места са заредили и други капани, които мерят средната скорост на возилото пък. Значи, засичат те в началото с максимално разрешената скорост. По стар навик и шофьорски прийом, миг след като се разминеш с дирека на камерата, десният крак инстинктивно натиска педала на газта до ламарината и си викаш на акъла: “Ау-у, колко мъдро надхитрихме полицията – преебахме ги нещастниците!” и продължаваш да летиш по магистралата, за да провериш примерно колко много ти вдига колата. Обаче 20-30 км по-късно на същия път има втори стълб, с подобна камера, която мигновено обработва данните, подадени от първата и веднага изчислява средната скорост, с която си “летял” по пътищата бели, както пееше Емил Димитров в песента си шофьорите, че били като ято и животът им минавал в път. И ако средната стойност на скоростта се разминава с максимално разрешената за дадения участък (а тя просто няма как, да не се…), следват снимки, полицейски протоколи и всички неприятни финансови последици от проявеното безумие. Обаче почакай, драги ми читателю – това все още не е съвсем всичко. За да принудят водачите към спазване на закона, властите са измислили и още нещо. Обикновено по време на летните отпуски и особено през Коледно-Новогодишния период (който започва на 20-ти Декември от старата и завършва около 05-ти Януари след настъпване на Новата година), по Великденските празници и всички останали национални неприсъствени дни, освен по-високите тарифи на глобите, наказателните точки за съответното провинение са дублират (разбирай умножават по 2; вероятно удвояват беше по-правилния математически термин, но както и да е - в този случай граматиката не е от толкова съществено значение). Демек, ако те изпердашат с превишена скорост от 10-15 км/ч (което е напълно нормално и стои съвсем в реда на нещата…), в обикновените дни отнемат 3 точки от всичко възможните 12 наказателни единици в талона. През празничните периоди обаче, онези копои те обрулват с цели 6 пункта и ако преди това си имал нещастието да крепиш едва 5-6 точици от подобно несъобразяване с правилника, то с последното провинение от вече нови 6 точки направо си запикаваш свидетелството за правоуправление. До някаква степен зависи от благоразположението на шерифа в съда към момента на делото, но обикновено лишаването от правоуправление трае 3 или 6 месеца, за по-тежките провинения дават между 12 и 18 месеца, ама има и не редки случаи, в които човек може категорично да си загуби книжката; при това завинаги, без право на възстановяването ѝ в съответния щат. Думата ми е, че яко тръскат тук с трифазния си ток – хич не си поплюват и не ги интересува чий зет си, на кого си син или съответно снаха/дъщеря, шурей, кой е чичо ти или къде работи брат ти; за простосмъртните говоря, все пак де – а иначе за онези, дето не се стигат и с лайняна пръчка даже, не мога нищо да твърдя, понеже ние не попадаме в тяхната категория и социален клас.

Макар да се поотклоних в известен смисъл със своите, предполагам малко излишни обяснения за пътната обстановка и правилата за движение по шосетата на Австралия, в края на краищата исках да подчертая, че ние избягвахме движението по магистралите не само заради камерите и радарите, но и за това, че там човек просто няма какво да види, освен една гола пустош и предимно да хвърля пропътувани километри зад гърба си. Красотите на държавата се намират из вътрешните, по-второстепенни пътчета, които водят до съответните географски обекти. По тази отсечка вече забелязахме първите осезателни следи от горските пожари, които са бушували току до онзи ден и от двете страни на шосето. Изпепелените дървета, останали без нито едно листо, със силно обгорели дънери и стволове стърчаха застрашително като черните от сажди комини на доменните пещи в Кремиковци. По земята няма трева, няма живот, няма и признак на някаква активност – мъртво поле от пепел, сгурия и изстинали въглени; едно огромно, едва загаснало огнище...

Така – ние продължаваме пътуването си към Newcastle, като преди това единствената ни по-съществена отбивка беше по крайбрежния път, който водеше до един много известен тамошен залив, Nelson Bay. Помотахме се малко из добитъка от курортисти, разгледахме по-интересните места за посещение и след някоя и друга снимка се отправихме окончателно към града, който от там вече се намираше на други 60-70 км разстояние. По принцип това е вторият по големина град в щата (след близо 6-милионен Сидней, естествено) и навремето знаех, че там живеят около 300,000 души. Тогава го сравнявах с едновремешния наш Пловдив, който наброяваше подобна численост на населението, докато за София вече знаехме, че е достигнала своят милион от “столичЕни”. По сегашни данни числеността на Newcastle вече надхвърля 350-хиляден народ, но съдейки по своите размери като площ, според мен добитъкът може и да наброява доста повечко главици там. Паралелът с нашенския Филипополис обаче изглежда се е запазил в годините, с единствената разлика в значително по-малкия размер на района, който последният заема в Тракийската низина.

Благодарение на безконтролното ни размотаване ту тук, ту там през деня, в Newcastle пристигнахме едва привечер. Третата поредна нощ по мотелите на крайбрежието се оказа най-луксозна и запомняща се. Бяхме настанени в нещо като малък апартамент (студио, боксониера или подобно жилище в кооперация) с всички необходими за едно подвижно домакинство атрибути – печки, хладилници, кафеварки и т.н., от които ние прекрасно се възползвахме, съобразно менюто и определената разкладка за вечерта. От града, който си спомнях смътно, не беше останал и помен – навсякъде бяха изникнали нови сгради, прокарали нови пътища, магистрали, надлези и какви ли още не щуротии. Уж всичко беше като едно време, ама и не съвсем – не можах дори да позная улиците, където съм бродил като върколак през самотните ми скучни дни. Навремето го бях изръчкал надлъж и нашир, в търсене на какво ли не: адреси на разни продавачи, местата за местните битаци, паркове, градинки, алеи, плажове и магазини. Сега всичко ми се стори непознато и съвършено ново. Та аз дори не можах да намеря как се стига до мястото, където живях на квартира при дядо ви Джон в продължение на цяла една година. И като направих мислената си съпоставка с тъй милото ми и родно Габрово, което по моему не е мръднало и на сантим напред биля, откакто го напуснах преди 27-28 години, та малко ми се стъжни настроението – временно, разбира се (щото пък аз какво съм им крив на българите, че в продължение на десетилетия вече наред, не могат от една проста, червено-кафява чума да се отърват, че да тръгнат по новия си път на развитие, както направиха останалите цивилизовани държави - не, определено не съм щастлив, ако тук някой се чуди какво ми е заседнало в душата...

На другия ден решихме да се разходим из града – сутринта напуснахме мотела и се отправихме към центъра. Паркинг по принцип беше много трудно да се намери, но пък за цената от $4 на час не беше нужно и да се търси дори. Бях кандисал вече да спирам на едно място, но решихме да продължим още малко към морето. А пък там хората като направили един огромен паркинг, с габаритите на габровския стадион “Христо Ботев” – че и безплатен на всичкото отгоре, за еднократен престой от 4 часа. Това условие нас напълно ни устройваше и се заоглеждах за празни дупки. Добре че в този момент едни хора си тръгнаха, та ние заехме тяхното място – баш на плажа, досами пясъка. Оставихме колата и тръгнахме пеш по вълнолома. А той беше дълъг около километър и половина, изграден точно при устието на друга голяма река от местния регион – Hunter River. Виж, по нея вече плават големи товарни кораби, шлепове и контейнеровози, които товарят стока от пристанищата, след което я разнасят по света – всякаква руда, инертни материали, горива, въглища и какво ли още не. Newcastle е един от големите промишлени центрове на Австралия (ако не и най-големият…) специално за добив на черни метали, листова или профилна стомана и подобни произведения – все шедьоври на металургията; по принцип мръсно, силно индустриално място, а пък рекичката им мяза на нашия мътен и кален Дунав, който си знаем ние от деца (щото пък иначе онзи другият, хубавият и син, както музикално го описва великият композитор Йохан Щраус/баща, вероятно е такъв само по горното си течение, докато се промъква през землищата на по-цивилизованите европейски държави).

На връщане разходката ни мина по плажа, обаче водата в морето беше доволно студена – далеч не така благоприятна за къпане и изкисване, каквато е по нашите географски ширини на щата Queensland например. Разликата в температурите между тамошните едва 21-22 градуса спрямо 27-те слънчеви степени по местните брегове е доста чувствителна – особено осезателно това се усеща по кожата на гърба. Оная вода долу буквално те прерязва и кокалите ти замръзват, докато при нас не ти се иска да излизаш от барата – киснеш се у нея като биволица в рядка кал. След още няколко плажни снимки, качихме се обратно на колата и продължихме обхода си с нея – нямаше време и възможност за повече пешеходен туризъм; човек трябва да живее там, за да обиколи навред (а пък и аз самият, докато живях по оня край, да не мислите, че всичко съм видял – то и два живота да имаш, пак не можеш го обходи…). Съвсем случайно пътят ни мина през едно сравнително познато място, за което аз веднага се сетих, че съм пазарувал от там. Това навремето беше един склад за гръцки и балкански хранителни стоки, където освен познатите на всички артикули (маслини, сирене, кори за баница и тем подобни), гърчолята продаваха почти на безценица и еднолитрови бутилки със силно алкохолна анасонова есенция (така както и бренди, уиски, водка, коняк, та дори и джин, който лично аз не мога да понасям, понеже ми мирише на одеколон или най-често на сапун). За някакви си смешни десетина долара, на онези времена можеше да се купи цяло шише с такава вкусна отвара, която се продаваше под чудното прикритие като подправка за сладки, курабета, торти, реванета, баклави и още Бог знае какво друго. Смесена с малко вода на вкус ставаше невероятна мастика, много близка до прочутия еталон, продаван под престижните маркови етикети на “Пещера” или “Карнобат”, които за мен са връх в изкуството по производство на алкохол. Обаче онези шибани гавази от властта се усетили, че народът масово купува от въпросната “есенция”, а пък не произвежда курабии срещу индустриалните количества, с които се търгува стоката и на бърза ръка я забранили, поставяйки я в графата на алкохолното запрещение – говеда; истински нечовеци! Лицензът за продажба на алкохолни напитки (особено на спиртните пък…) в Австралия граничи със стойността на стотиците хиляди долари, които трябва да се изръсят и насипят предварително в държавната хазна, преди още да си дръзнал да изтъргуваш и едно шишенце с ракия или друг твърд алкохол (със същата сила правилото важи за виното и бирата, но вероятно там акцизът да е малко по-нисък, заради по-слабото алкохолно съдържание в питиетата). Аз подходих към този дюкян с големи, нескрити надежди, като смятах да донапълня багажника на колата с есенцията за сладкиши, обаче изворът на тая манна небесна беше пресъхнал още много, много луни назад във времето. Впоследствие, като поразпитах наоколо стана ясно, че гърците продали бизнеса си на някакви тъпи австралийци и те сега търгуват с разни лютеници, дървено масло, кисели краставички и други подобни артикули на балканските народи, обаче пък в същото време ги харчат и на баснословно високи цени – айде манта; йешти си ги сами и да ви присядат дано по тез тарифи. Като си спомня само каква евтиния беше преди всичките тези години – за 50 цента си вземах от пазара една маруля, за още толкоз ѝ прибавях връзка зелен лук; виж, краставици не купувах, че ми бяха скъпи – искаха цял долар за една дълга и права като че отливана по калъп, така както и репички не си слагах в салатата, понеже пък тях не ги долюбвам твърде на вкус. От долапите на дядя Джон измъквах най-дълбоката купа и в нея си правех нещо като бъркане за прасета: листата на марулята ги късах направо с ръце, че процедурата отнемаше по-малко време, лукът го кълцах на едро с някой тъп нож; после лисвам отгоре доволно количество олио, ама така че всяко листенце да лъщи от блажно, тургам и сол, колкото поеме + половинка кисело мляко като прибавка към буламача. Такава страхотна Великденска салата си правех, че не три, ами до 5-6 мастики удрях с нея по време на творческите ми следобеди и най-вече скучни и самотни вечери. Със същия главозамайващ успех из тамошните супермаркети намирах и евтини яйца – стигал съм до 50 цента за дузина, особено пък когато им залежат по рафтовете за по-продължително време; тогава ги пускаха почти на безценица, колкото да се отърват от тях. В такива моменти, към салатата отгоре си прибавях и 5-6 рохко сварени яйца – така празничните ми вечеринки продължаваха до среднощ, а на следващата заран тичах на битака. Голям живот си живеех тогава, ама пък беше и малко скучен, както споменах по-горе – няма с кого да се скараш, да се заядеш, да напсуваш дори от обич и уважение…

Думата ми беше, че ние от този склад излязохме малко разочаровани и най-вече гладни обаче – ето защо следващата ни спирка беше за едно леко подкрепление на душите с по някой и друг купешки сандвич. По пътя към Сидней аз предприех малко по-разширен маршрут на придвижване, който включваше преминаването по суша покрай едно огромно езеро с обща повърхнина от 110 км², смятано за най-голямото солено и крайбрежно езеро на страната – вероятно образувано там от разливите на океана. Дължината му е около 24 км, а максималната широчина на определени места достига 8 км; иначе не е много дълбоко със своите 8 м средна дълбочина и 15 м максимална, поради което не се ползва за корабоплаване. За сметка на това пък, мястото е много популярно сред всички, които обичат и се увличат от водните спортове – ветроходство, кану-каяк, гребни лодки, рибарлък и т.н. Най-скъпите и красиви къщи на местните велможи са разположени по бреговата ивица на водоема и придават на района един цялостен, малко по-луксозен и снобски вид. Става въпрос за известното в цяла Австралия Lake Macquarie, ако все още е останал някой ентусиаст тук, който се интересува и от географски понятия.

Час и половина по-късно, ето ни вече нагазили дълбоко в лудницата на космополитен Сидней – коли фучат отвред, клаксони свирят, гуми пищят на тръгване и на спиране, а почти от всеки джам се подава или направо стърчи по един среден пръст и се поклаща в знак на застрашителна закана; брях, мама му стара! – къде попаднахме и ние; сякаш бяхме извънземни, подобно като във филма “Един идиот в Париж” или ако от Трън веднага скочиш връз жълтите павета на Софето…

След кратко лутане и строго спазване на инструкциите, които непрекъснато раздаваше момата от бордната навигация на колата (надолу из текста обаче ще стане ясно, защо пък не бива и съвсем на сляпо да ѝ се вярва на тая кукувица, но за това – малко по-късно…), пристигнахме пред поредния мотел, който Даниелчето също беше запазила за две нощувки. Кварталът е може би най-известният на Сидней – скъп, престижен, пълен с руснаци и тук-таме по някой по-заможен и преуспял нашенец. С това си описание и лъскав вид, Bondi Beach влиза в категорията на недостижимите райони за живот, далеч не предназначен за обикновения труженик, цанил се на стандартна 8-часова тарифна ставка. Там повечето виреят добре подплатени бизнесмени и други подобни, високо интелектуални персони, вместо да дава подслон на някой прост инженер или пък обикновен чертожник (респективно медицинска сестра). Цените на имотите се изразяват в милиони – отново в зависимост от местоположението им, но сами по себе си след като веднъж се намират баш на това място, то към ценоразписа на съответното жилище автоматично се прибавят барем една или две нули; при това още в самото начало на пазарлъка – ей така, колкото за спорта.

Настанихме се набързо и докато Даниелчето се разправяше с разпределението на багажа по дупки, рафтове и по долапи, аз се намъкнах в басейна да си смия потта и кирта, че нямах никакви намерения да си дера кожата със спаржата у банята. За щастие водата там беше топла и застояла, обаче пък другата на плажа ми се стори, сякаш газя нейде из Папазгьол или пляскам с крачета в Бъндеришкото езеро – такъв студ комай не бях изпитвал с табаните си, ако не смятам отколешните времена по хижите, когато вместо да си мия вечер миризливите крака с адски ледената вода отвън на чешмата, аз ги завирах в снега и ги търках до посиняване, с което премахвах и бактериите, полепнали по тях след целодневния ни планински траверс.

След като се освежих и изсъхнах почти мигновено под палещите лъчи на слънцето, турихме по един кат нови одежди и излязохме на разходка – белким се слеем и ние с останалата по-имущна маса от народ, който се беше заврял за почивката си баш в тази част на държавата. До това време Янкови бяха вече пристигнали (още предния ден, всъщност), заемайки в съседство до нас една подобна гарсониера с цялото си домочадие. Вечерта се разминахме с тях и не се видяхме, но на другия ден ходихме на плаж и обядвахме заедно, след което вечерта отидохме на гости у младоженците – там изпратихме старата и посрещнахме Новата 2020 година.

По принцип за самият Сидней (като точка от картата и географско понятие…), ние не сме отделяли от екскурзионното си време. Преди няколко години пак бяхме там и тогава кръстосахме по-важните му забележителности – сградата на операта, мостът, свързващ северната част на града с южната, ситито, Ботаническата градина и дори се изкачихме до наблюдателницата, намираща се на последния етаж в най-високата сграда на града (в днешни времена това е т.нар. Sydney Tower, но по-рано беше известна под наименованието си Westfield Centrepoint Tower). Масивната ѝ конструкция се извисява на 309 м над тротоарното ниво в основата си, а иначе най-горната част на мачтата (гръмоотвода, демек) стърчи на 327 м височина, мерено от кота “0” при морската повърхност. Поради тези причини ние не сме се завирали из центъра на града, където един път няма къде да се паркира колата или пък, ако случайно намериш някоя свободна килийка, направо ти одират кожата с местния ценоразпис на Съвета за паркинг. Нямам представа какви са тарифите им там и сега, но специално пред централната плажна ивица на техния прословут Bondi Beach, само за един час престой на возилото, управата събира налог от $8 – а това е барем цяло кило свинска кайма от касапина, че и малко горница отива. Ако речеш да се пържиш на пясъка цял ден и надницата ти може да се стопи само подир паркинга на колата – башка пък разните други масрафи, които набъбват в геометрична прогресия (закуски, напитки, сладоледчета, дъвки, бонбонки и други светски гъдели; хукнеш ли нататък с жена и 2-3 деца подире си, по-добре върви си търси нова и по-платена работа – или направо се развеждай, за по-евтино...). Едната проста чаша бира в тротоарното заведение те коства $9 – ако пък последната е в комбинация с кръгла питка и някакво тънко и маломерно кюфте, завряно по средата връз канапе от неизмити марулени листа, тогава “глобата” набъбва и е вече $25 – ако щеш; като ли не – гледай отстрани и точи лиги до пода. Аз не съм свикнал на подобно разточителство и за мен цените там са ужасяващи – няма да ме видят скоро по тъдявашните сокаци, освен ако Даниелчето случайно не удари джакпота от Тото-то. Тогава вече ще мога и аз да си разпусна каиша – но… кога ще е тя? Най-вероятно нивга...

От дума на дума и от тема на тема, ето че настъпи и навечерието на 31 Декември - току преди да ударят черковните камбани и да гръмнат топовните изстрели, оповестявайки света за пристигането на поредната Нова година. Следобеда аз подготвих една месна заготовка за кебапчета, че вечерта всички бяхме канени на соаре: сватове, свекърви и техните общи приятели – демек, ние. Началото на тъй сърдечната ни среща бе дадено в 18:30, когато се събрахме на празничната трапеза. Точно в полунощ изгледахме зашеметяващата Новогодишна заря, предавана директно от мястото на събитието (а това е въпросният мост между двете части на Сидней – Harbour Bridge). Там разполагат всички илюминации и цветни ракети, а достъпът до района е временно прекъснат. След като се отброят и последните 10 секунди на отиващата си вече година, мигът в който настъпи Новата започват бесните гърмежи и бомби, които буквално разтърсват цялата земя в околовръст – колосална заря, съпроводена от още по-колосални масрафи за изпълнението ѝ. По едно време беше се пуснала дори мълвата, че във връзка с опустошителните пожари, които от сума време насам бушуват именно в покрайнините на Сидней, тази безумна заря уж да бъде отменена и фондовете ѝ да се пренасочат към бедстващите хорица от най-лошо поразените райони. Обаче в същото време, стотици хиляди други хора пристигат в града единствено, за да станат свидетели на най-зрелищната картина през цялата година. Местата в хотелите се резервират от месеци напред, подобно както и кувертите в ресторантите. Преди десетина години един такъв Новогодишен куверт в заведение, разположено току в подножието на моста и съответно баш под илюминациите на зарята, беше около $400 – нищо чудно към днешна дата това да е и двойно повече. В същото време заливът под моста буквално почернява (побелява май щеше да е по-правилното определение…) от всевъзможни плавателни съдове – малки и по-големи; като се почне от мултимилионните яхти и катамарани, та се стигне до последната прогнила рибарска черупка. Всеки е заел своето местенце във водата, хвърлил е котвата си и чака с притаен дъх и чаша шампанско в ръка да започне спектакълът на празничните илюминации. Бреговата ивица покрай залива също се изпълва с народ – деца, старци, младежи; има сган от всякаква възрастова категория, включително и бебета-сукалчета. Кой носи одеало, кой седнал или направо легнал и се заровил в тревата – всички стоят чинно и изчакват да удари 12-ти кобен час. Тази истерия се повтаря ежегодно – всеки път все повече народ взема участие в нея. Така че просто нямаше как да бъдат разочаровани всички онези, които са платили хиляди пари, за да доведат децата и близките си, с които да посрещнат настъпващата година, както и да станат свидетели на живо пред озареното като слънчев ден небе от цветните пушкала и други гърмялки. Дивотията трябва да бъде изживяна до самият си край – така както проблемът на давещият се е проблем на самият давещ се (съгласно мнението на великият комбинатор Остап Бендер от романа на И. Илф и Е. Петров, “Златният телец” – а именно, цитирам: “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”, макар и леко перифразирано). С други думи – онези с изгорелите къщи, цялото имущество, та дори и загубилите свои близки в огнения ад да се спасяват поединично…

Малко след 24:00, когато утихна дунанмата и чашите с шампанско задрънкаха на сухо, ние поехме пътя към мотела, за да оставим сватбарите на спокойствие в подготовката си за тържеството. Независимо, че то бе планирано чак за 02 Януари, още на 01-ви по някое време всички ние трябваше да тръгнем към селището, отстоящо на около час и нещо път с автомобил в южна посока спрямо централната част на Сидней, където в една от многобройните винарски изби щеше да се проведе ритуала по бракосъчетанието на двамата млади. Янкови тръгнаха нататък преди нас, докато ние отново избрахме по-заобиколен маршрут – толкова обиколен обаче, та чак се и загубихме на края, защото вместо на юг, аз бях поел на запад. Уж гледах картата и знаех къде отивам, но какво да очаквам в тая лудница на безконечния и огромен град, в който друго освен да се изгубиш, просто няма какво да се случи – без дори да се влюбваш, както се пее в любимата ми песен на група Тангра – “Нашият град”. Искахме да минем по крайбрежието – вместо това се забихме у горящите планини. На края включих ориентира и той ни закара където трябва, ама и баят се лутахме по пътищата. Но пък нищо – тъкмо опознахме района и видяхме до къде се простира тоя прословут Сидней. Ако отправната ни точка мислено се намира в шадравана пред Съвета в Габрово и тя му се явява нещо като център, то последният от единия си край опира до оградата на Военното училище във Велико Търново, а в другия граничи почти със Старозагорските минерални бани; в другата посока пък стига до Троян и Ловеч, а насреща му са Елена или Котел – чудовищно голямо! И всичкото това все е Сидней и всички в околовръст казват, че са сиднейчани (подобно на нашите “столичани” от Казичене, Владая, Мрамор и Чепинци, та дори от Панчарево и Кокаляне – ха-ха-ха, ма голЕм смЕх, казвам ви...).

Така или иначе обаче, ние не успяхме да минем по крайбрежното шосе, какъвто ми беше предварително набелязаният маршрут – на края зададох адреса на момата от навигацията и след още час вече пристигнахме в къщата, която Дарина беше наела за нас, гостите (сватбарите, демек – откъм момкова страна). От много еуфория и сватбарски ентусиазъм обаче, още първата вечер направихме един всеобщ и грандиозен, репетиционен моабет, след който на другия ден самата сватба, специално на мен ми се стори малко вяла и мъчителна. Разбира се, това далеч не беше така, защото веселбата беше чудна, с много музика и танци – само дето аз бях малко “преуморен” от предишната вечер, та не ми беше ни до хора и валсове, нито пък до танга и ръченици. Денят преди церемонията го изкарах в пълен покой и почти през цялото време в легнало положение, с ужасяващ махмурлук и придружаващото го неотлъчно главоболие – така активно не си бях почивал от доста време насам. Следобеда се застягахме с тоалети, костюми, прически, гримове и други щуротии. Оказа се, че аз нямам подходящ, по-тесен колан за гащите си, та ги завързах с един канап, който намерих в пизюла на колата. Папийонката ми също се оказа нефелна и се наложи да я забождам с една фиба за коса, защото не щеше да се застопори в правилната си позиция под яката на ризата. Независимо от всички пречки обаче, до вечерта сътресенията бяха овладени и преодолени, а точно в 16:00 и самата церемония започна. Булката беше доведена от баща си и предадена в ръцете на зетя – последваха тържествени клетви, горещи целувки, сърдечни прегръдки, искрени поздравления и т.н. – на сватба, като на сватба (ако преинача малко френската поговорка “À la guerre comme à la guerre”; с други думи - На война, като на война, след като в дълбоката си същност всяка сватба се равнява на една малка битка, с магнитуд и поразяваща сила на цяла гражданска война, а впоследствие – бомба със закъснител)…

След официалната церемония по полагане на задължителните подписи и печати пред свидетели (кумовете, демек), цялото сватбено обкръжение се отправи към един навес за коктейли. Още там започнахме да се наливаме с бира и шампанско, а специално аз бях толкова зажаднял за нещо ледено (ама не проста вода…), че с най-голяма охота си утолих пресъхналото гърло с няколко чаши от пенливото им вино. То е с градус малко по-висок от силата на обикновената лимонада със запазена марка “Етър” и аз често го ползвам за разредител на истинското вино, защото пък последното е и доста газирано – мое най-любимо предпочитание. Проблемът е единствено в цената на шампанската водниста течност, че се явява доста по-скъпа от оранжадата ми да речем; и разликата там е в пъти, а не само няколко мизерни цента. Но когато Даниела не ме види, аз тайничко я подпивам от нейното шише, със съдържанието на което тя може да се лигави цели две седмици, употребявайки по един напръстник вечер по време на храната, докато аз го ползвам в малко по-големи количества против жажда, че ми е и по-вкусно. Освен леките напитки, хората от бюфета раздадоха и по някое мезенце – та уж само по едно, че повторихме, потретихме и на края се наядохме още там, преди да сме влезли официално в ресторанта. Запознахме се с много нови хора – все откъм момината страна, възпитани, любезни, образовани и отзивчиви. Абе, гореща кръв – нашенска, Колумбийска! Бащата на момата всъщност е от Уругвай, но майка ѝ е от Колумбия – невероятно приятни и весели родители, с които много бързо се сплотихме и присъединихме към техния отбор.

Привечер вече влязохме в ресторанта, където се подредихме по масите – веднага сервираха питиета, плюс още храни и ордьоври; до обявяването на официалния край по случай тържеството в 23:00, ние просто не можехме да дишаме от преяждане. Аз даже станах и да играя по едно време, че да ми се стръска малко манджата. След всичката олелия, нашата групичка (които бяхме откъм страната на жениха…) се прибрахме в къщата, където продължихме със сватбеното си занятие до късно през нощта.

На следващия ден се юрнахме да вървим по екскурзии, обаче поради опасенията на местните власти заради горските пожари из района, патрулите своевременно бяха затворили подстъпите към определени обекти. Искахме да посетим едни водопади – не можахме да стигнем до тях, защото пътят нагоре беше затворен и навлизането в корията забранено като превантивна мярка за сигурност. Вместо това отседнахме в една местна кръчма и ударихме по някоя и друга освежителна бира. Другите даже обядваха там, но аз него ден се въздържах от злоупотребата си с храна. Чак вечерта вече се разпуснах и заедно с останалите приятели направихме една прощална вечеринка – на другата сутрин вече трябваше да освобождаваме колибата и всеки от нас да поема, кой от където бе дошъл. Янкови се изнесоха първи и полетяха по обратния път директно към къщи, Дарина с майка си се върнаха в Сидней с колата на сина ѝ, за да изпратят младите на сватбеното им пътешествие до о-в Бали, а ние полека-лека се отправихме по съвсем друг и непознат за нас до този момент, отново доволно и разточително разширен маршрут. Много искахме да посетим и едни тамошни пещери, но пътищата към тях също се оказаха затворени заради пожарите. Целият район беше забулен в пушеци и миризми на огън и пърлена шума – слънцето чак не се виждаше през гъстата мъгла от дим.

Като разбрахме, че минаването през балканските сокаци няма да бъде възможно, спуснахме се надолу към низината и през няколко населени места предприехме окончателното си завръщане по посока на дома. Крайната ни цел до вечерта беше да пристигнем в един град, горе-долу по средата на пътя до нас, разположен върху почва, изпод която бликат серия от горещи минерални извори, артезиански кладенци и във всеки мотел има басейн с топла вода – нещо като във Велинград, Павел баня или Хисаря; също в с. Чифлик, Троянско и други подобни забележителни местности в Татковината. През този ден трябваше да преодолеем едно сравнително тежко разстояние от малко под 800 км, което пропътувахме под ударите на палещата 43-градусова жега – термометърът не помръдна дори и с една чертичка надолу, откакто тръгнахме сутринта, та чак до вечерта, докато към 19:00 местно време не пристигнахме във въпросния град Moree. Климатичната инсталация на колата работеше на последната си, възможно най-ниска степен и буквално се задъхваше от зор, вече на предела на възможностите си. Вътре в купето не се усещаше да е чак толкова непоносимо горещо, бих казал даже и леко хладно на моменти, ама отвън беше някакъв земен ад. Прозорците на колата сякаш представляваха панели от нагревателни елементи за отоплителна печка; абе направо като Смядовски радиатор – доближиш ли си ръката до тях и буквално парят. Башка пък дето цялата ѝ повърхност е черна като брикет и с това още повече привлича слънчевата топлина и енергия. Какъв беше тоя неин радиатор обаче, който уж “охлаждаше” водата в системата; че какъв ѝ беше и моторът, та да не му се подпали маслото в картера – идея нямам. Ако по това шосе трябваше да се хлопаме с някой Москвич или пък със Запорожец, те щяха да се разтопят по асфалта като бучка лед в чай още на половината път – голям зной, голямо чудо!...

Иначе пътувахме през приказно красиви и диви местности, незасегнати все още от пожарите, но пък достатъчно осакатени от продължителната суша. Няма зелена трева, няма зелен храст – всичко там безжалостно бе изпепелено от слънцето, пожълтяло и тотално изсъхнало; не знам колко много дъжд трябва да падне по тези земи, че да възстановят живота си обратно – може би никога вече в първоначалния си вид. Шосето се виеше изключително живописно, докато не напуснахме планинските райони и не навлязохме в равните като тепсия полета – сухи, грозни, отблъскващи и като цяло мъртви. Тук-таме по някоя мършава овца или крава се бе сгушила на сянка под рехавите клони на дърветата с опадали от жегата листа, жабясали до краен предел поради убийствената суша, която вече от месеци, че и години наред мори както стопаните, така и добитъка им. Тъжна картина – нерадостна гледка. Подир се чудим у касапницата, защо свинският ни врат е станал $12 килото, а пък само до преди Коледа го харчеха по $7.50. Ей такива ми ти работи…

Та, значи – пристигаме ние онзи ден привечер в градчето Moree и веднага се настанихме в един крайпътен мотел. Слънцето все още прежуряше, макар и вече клонейки към залеза си, а от светлата част на деня бяха останали поне още два часа. Известно време оползотворихме в горещия басейн – температурите на въздуха отвън и водата вътре бяха почти еднакви. Имаше и един друг, малко по-хладен, та от време на време ги редувахме за каляване на кожата и нервите. Когато най-после мръкна, в мотелската стая си устроихме последната вече, заключителна за това наше пътуване вечеринка – ха-ха, последна, ама друг път…

Неделният ден започна с горещините още от най-ранните си сутрешни часове. До нас оставаха не повече от 550-600 км пробег, които щяхме да вземем на един дъх и по някое време следобеда правехме сметки вече да сме се прибрали в къщи – да, ама не. Кой крив дявол ни накара обаче да се забием отново към планините, уж като по-хладно там и живописно за пътуване – зададох крайната точка на бордната навигация и последвах инструкциите ѝ като слепец след кучето си, порода Лабрадор. Отначало пътят тръгна по асфалта, ама шосето беше толкова тясно, че две коли трудно биха се разминали. Малко след това асфалтовата настилка свърши и стъпихме на макадама – обикновено по-безлюдните и третостепенни пътни артерии на Австралия ги покриват само с трошляк, за да не се харчат излишни средства подир иначе скъпоструващото пътно строителство. По тях днес я мине една кола, я не – и то ако от там преминават такива превозни средства, то те са или огромни камиони с по две-три ремаркета (т.нар., автовлакове), превозващи жива стока (животни от фермите), или други подобни за снабдяването на тамошното население с продоволствия, слама за добитъка и разни такива. А пък ако някой местен дръзне да обикаля из вилаета, то това вече става със специално подготвени високопроходими автомобили и джипки, а не с такива ниски и спортни колета като моето. Независимо от всички пречки, бариери и обстоятелства по пътя, ние се движехме смело и устремно напред, успешно при това – ама само до едно време. Пътищата въртяха ту наляво, ту надясно директно през нивите на фермерите – сред облаци от прах, една педя пепел и чакъл; много чакъл. И това се повтаряше периодично за по 10-20 км отсечки, някои от които и по-дълги.

Своевременно отрезняхме и взехме решение с Даниела да се махаме от тоя земен ад, през който минавахме – нито жива човешка душа наоколо (нито пък и животинска, в тоя ред на мисли…), нито някаква сенчица, дръвце, рекичка или бара – дива, суха пустош, до където ти стига взорът; а пък понеже е и равно, та погледът на човек се простира на десетки километри разстояние – все едно и също му виждат очите обаче. Променихме посоката и тръгнахме уж да се измъкваме от преизподнята. Току пред мен отново се лъсна черната бразда на асфалтовото шосе и двамата с Даниела сякаш получихме някакво частично облекчение – като след успешно изхождане вследствие на продължителен запек, примерно. Добре ама точно в този момент, колата взе да се занася малко към дясната си страна и на мен веднага ми стана ясно, че някъде из тези сокаци и баш преди да стъпим обратно на асфалта, гумата се е спукала. Е, майната ѝ, рекох си - прежалих я и след няколко метра спрях, за да я сменям с резервната. Когато я свалих обаче и ми прилоша като я видях! – амчи тя беше станала на дреп, бре! Аз си мислех, че проблемът ще е само една дупка от остър камък или нещо подобно, а то се оказа, че цялата горна част на грайферите са се отделили от основата и гумата е направо за изхвърляне – никаква поправка не беше възможна. Под ударите на палещите слънчеви лъчи, вадим всичко от багажника, разхвърляме го встрани от нас из пепелта, за да стигна до резервното колело, което пък се намира в нарочна ниша на самото му дъно, покрита отгоре с една кора от фазер. Там се помещава и малкият крик, манивелата му, ключовете за колесните гайки и другите подобни автомобилни аксесоари.

Със смяната на търкалото се справих завидно бързо и успешно, макар че излях от себе си една супена чиния пот – лягах по земята, въргалях се като магаре, дорде видя къде точно се монтира крика; нямах сили нито да псувам, ни да ругая – само виждах едни черни кръгове пред очите си; вероятно това да са били пък силуетите на гумите, знам ли и аз. Малко преди да потеглим отново на път, вече единствено и само по асфалтираната настилка на главното шосе, рекох да погледна и другата гума – просто за информация и обща култура. Макар и не все още спукана, тя също се оказа силно деформирана, явно с разни вътрешни разкъсвания на оплетката, изкривена на места и тук-таме със застрашително набъбнали балони. Стана ясно, че тя също е на път към привършване на земните си мъки, само че ако случайно понечи да гръмне, тогава вече замръзваме в същата точка, където и когато това се случи. Трябваше да се придвижим по-близо до някое населено място, като спасителен остров или оазис в тая пустинна местност, в която бяхме попаднали – отделно от непоносимата жега, на всичкото отгоре в късния следобед на неделния ден.

Криво-ляво се потътрихме надолу по шосето, осъзнавайки че втората гума със сигурност в даден момент също ще се пръсне, но молейки се това да се случи на малко по-благоприятно място. Така минахме без да спираме през едно малко и невзрачно градче (Inglewood, отново за по-любознателните…), пътувайки към по-големия град Warwick, където вече се надявахме да потърсим някаква помощ или временно спасение. Веднага алармирах за случилото се Неничко и Неси – ако се доберем до този град (на около 2-3 часа от дома), те от своя страна да тръгват с по някое резервно колело, та да ни го донесат на място за експресна смяна на повреденото. С помощта и съдействието на Марко, Ванеса трябваше да измъкне едно такова от багажника на Даниелината кола, докато пък Нени предложи да вземе същото от колата на майка си – децата стояха на педал, готови да ни помогнат и избавят от ситуацията, само да им подадем нужния сигнал. И сигналът разбира се дойде – точно на 40 км преди въпросния Warwick и лявата предна гума се пръсна на пътя; с нея минахме около 80-90 км, което само по себе си беше почти революционно, героично постижение за нейното поначало плачевно състояние, след нанесените ѝ повреди от камънаците по трасето. Естествено, моите най-черни предчувствия рано или късно се сбъднаха – и то не защото съм някакъв долен и мизерен черногледец, а просто защото съм един напълно разумен реалист; с такива балони по повърхността на гумата, последната от тенекия да беше направена, та пак щеше да се изтрие и спука на края. Докато придвижа колата до едно уширение встрани от пътя с няколко дървета, та да застанем там барем на малко шарена сянка, джантата надъвка гумата до неузнаваемост и я превърна в купчина трици, парцали и телени оплетки. Това беше именно и точката ни замръзване, по силата на застопоряването без никаква възможност да помръднем от мястото, на което се намирахме. Децата бяха разпуснати и освободени от наряд и грижи подир нас – настъпиха известни кардинални промени в плана и всичко се обърна надолу с краката.

Добре че в този район мобилните телефони имаха покритие, та от телефона на Дани се обадихме на Пътна помощ – да идват с камиона, да товарят неподвижната кола на платформата и да ни закарат до някоя гумаджийница в тоя проклет Warwick. Обаче това означаваше, че ние трябваше там и да преспим, за да мога аз чак на другата сутрин да се разправям с гуми и сервизи. От обаждането ни до пристигането на спасителния камион мина около час и половина – време, през което ние стояхме безпомощни в отбивката на пътя; имахме вода, имахме и храна – можехме дори да бивакуваме там ако се наложи, но имах опасение, че мухите просто щяха да ни оглождят костите; такава страшна гадна напаст - башка жегата, на която ние вече дори не обръщахме внимание, след като пък и посвикнахме със знойния топлик, който безжалостно се сипеше на порции от небето току връз нас.

След още 45-50 минути, човекът от камиона изсипа бездиханната ми кола пред един сервиз за гуми, като самият той ни посъветва и къде да отидем. Това беше район с няколко прилични мотела в околовръст, намиращи се все на пешеходно разстояние един от друг, та да нямаше нужда да се размотаваме много и да влачим багажи от колата. Намерихме една свободна стая още в първия и срещу тарифа от $90 на вечер си нанесохме партакешите вътре. Колата беше оставена буквално отсреща в една малка уличка и набързо взехме от нея само необходимите хранително-питейни запаси, които мъкнем подире си още от началото на нашата екскурзионна авантюра. За нещастие, точно в този мотел обаче нямаше Интернетна връзка поради някакви техни вътрешни неразбории и по този начин за малко останахме откъснати от света. С настаняването ни, аз се хвърлих в басейна, а водата около мен направо завря – толкова много бях прегрял!...

Вечерта за пореден път разстлахме месалите и софрите, наредихме салати, мезета и разни хранителни остатъци, с които успешно проведохме тържеството (което вече на всяка цена трябваше да бъде последно, защото Даниелчето на следващия ден беше на работа – не заради нещо друго). Аз щом разбрах, че в неделята нямаше да можем да се приберем, с оглед в понеделник сутринта да работим с майстора по строителния обект в двора на онази къща, веднага му се обадих за промяна в предварителния ни план. Той разбра в каква сложна и неконтролируема ситуация бях попаднал без да ща и се уговорихме пак да се видим с него, но в някой от следващите дни – поне това беше една от малкото положителни развръзки след всичките останали негативи, които се струпаха сякаш изедин път върху нещастната ми и побеляла вече кратуна…

На другия ден, скачам сутринта от кревата и още в 07:45 увиснах пред дюкяна за смяна на гуми. Оказа се обаче, че баш моят размер е някакъв супер бамбашка и доста по-различен от този на нормалните, стандартни автомобили и специално такъв модел изобщо нямали никъде в целия град - което съмнение изрази дори и шофьорът на камиона, който ни докара; той спомена, че този вид се изписвали от другаде – именно и точно както стана. Момчето поръча чифт гуми (225/35/R19), които са нископрофилни и си падат малко спортни (225 мм външен диаметър на търкаляне, само 35 мм височина или дълбочина, а 19” е диаметъра откъм вътрешната им страна по джантата; справката ми пък тук е специално за по-любопитните в техническо отношение читатели). От сервиза обещаха до 11:00 да пристигнат – иначе по принцип монтажът им не отнема много време. Добре ама проклетите гуми дойдоха от Toowoomba чак в 12:00 (друг съседен град в областта, отстоящ на 85 км от мястото, където бяхме закъсали и търпеливо изчаквахме пратката…) и докато се оправим, та да тръгнем отново, вече беше станало почти 12:45. Тази одисея завърши с допълнителен масраф от $300 заради въпросните нови гуми, отделно от принудителната ни нощувка предната вечер. За слава на Небесата и всичките им светии, драмата приключи успешно и без сериозни последици. Само за миг като се замисля, какво друго можеше да стане, ако това се беше случило малко по-рано, докато се носехме из онези пустини, през които минахме. Че те там нямаше да могат и кокалите ни да намерят даже – нито пък съм сигурен, дали телефоните щяха да имат покритие от мобилните оператори, та да съобщим на някой къде сме и какво ни е сполетяло; пак малкият дявол, ще си речем в знак на успокоение…

Най-последнта отсечка от пътуването ни на връщане мина успешно и ние към 15:30 се прибрахме окончателно в къщи. През тези 10-11 дни пропътувахме 2850 км, като междинните 4о км връз гърба на платформата от Австралийските служби за пътна помощ не ги смятам в числото; те не влизат в общата ми калкулация на сметката. Последваха разтоварване на колата, подреждане на багажника, защото всичко беше нахвърляно вътре хаотично и напосоки. Вадихме дрехи за пране, храни, напитки и остатъци от какво ли не. Предвид денят Богоявление, вечерта седнахме на кратък разбор и отчетохме мероприятието все пак като забавно и завършило със щастлив край. Аз още същия ден си запазих час при моите механици за проверка геометрията на колелетата – неотдавна те същите центроваха Даниелината катафалка; сега беше ред и на моята да мине през ръцете им. Така вчерашната сутрин се разправях с този въпрос и за други $60 момчетата свършиха доста добра работа. Докато ги чаках да извършат ремонта, минах набързо през два цеха да потърся някаква работа при тях. След малко ще им изпратя документите си – белким нещо се отвори на някъде. В противен случай, всички останали дупки за сега си остават запушени, пък да видим до кога.

И след като вече нямам нищо друго, с което да ви зарадвам или пък заинтригувам, време е вече и това мое писмо да полети към вас, за да стигне час по-скоро в крайната си точка. Надявам се то да постопли малко премръзналите ви сърца и души, до получаване на следващото. Занапред не съм много наясно какво точно ни предстои като изживяване – обикновено Даниела завежда този сектор, но се сещам, че след някой и друг месец ще прескочим до Япония; така поне чувам да се приказва около мен. Нито знам кога обаче, нито пък някакви други подробности са ми известни относно това поредно наше пътуване. Моите интереси се заключават единствено със строителната площадка и по-бързото приключване на тамошния обект, още по-скоростното възстановяване на платения ми работен ритъм, който секна още в края на Март, миналата година и от тогава насам не съм изкарал нито един цент, нито пък съм побутнал някаква служебна дейност. Разплащането с моите хора все още се бави и зависи от трети, пети, а кой знае дали вече няма и десети лица – ако минната компания в Нова Гвинея направи поръчката за съоръженията, същевременно с това те ще заложат и сериозен финансов депозит, от който пък на мен ще ми бъде изплатена дължимата сума. Ама кога ще стане това и дали изобщо ще се случи – само един Господ знае…

Като ви прегръщам най-силно и целувам най-горещо, още един път пожелавам всинца вам спокойствие и топла зима, крепко здраве и дълголетие – всичко останало ще си го намерите по рафтовете из Кауфланда…

Ваши най-мили: Неси, Нени, Дани и Ани, плюс техните преки и косвени разклонения (Марковци разни, Меган, дечурлига и пр.)…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

четвъртък, 22 септември 2022 г.