Писмо No 03 (I-III.2020)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели, слушатели и всякакви деятели!

18.01.2020 – Ако не броим в числото моето предишно писъмце, което носеше повечето характера и формата на пътепис, отколкото на сърцераздирателна душевна изповед, то настоящото ми пък, което начевам едва днес, може да се счита за първо от най-новото летоброене на започналата преди две недели и половина 2020 година. След като изпразнувахме най-подобаващо празниците в началото на Януари (Богоявление и Йорданов ден), вчера беше ред да почетем паметта и на Св. Антоний Велики, докато днес пък е Атанасов ден. Кога аджеба, е работил тоя велик и толкова отруден народец наш, след като всеки ден са му се струпвали все някакви празници да празнува? – един през друг и от свети по-свети, та да се чуди кой да отпразнува по-изпървом. Човек цяла кочина с прасета трябва да има, за да си посрещне януарските празненства така, както му прилича; това само с едно мършаво свинско вратле, хич биля дори не става.

Макар, че днес е събота, Даниелчето милото ми е на работа първа смяна – че не само днешната, ами ще изкара и една утрешна неделна надница, за да продължи отново следващата седмица с редовните си смени. Такъв ѝ беше графикът и през миналите почивни дни – сега, когато аз отдавна вече се намирам извън строя на трудовите сили, тя от своя страна покрива тила на семейния взвод със своите допълнителни дежурства. Нощес при нас падна един такъв опустошителен дъжд, че сабалам едва намерила брод да изгази локвите, та да отиде на работа, горкинката – 40 минути се въртяла по съседните улици и на края минала по тротоара, както постъпили междувпрочем и всички останали участници в движението по това време на деня. Подобни потопи се изляха онзи ден и в районите на горските пожарища, които бушуваха на много места в страната от няколко месеца насам. Смятам, че с толкова много вода от небето, стихията им вече е овладяна и много от тях постепенно са загасени – до следващия път, когато лумнат на нова сметка, да не дава Господ.

След няколкократно отлагане поради низ от различни причини и обстоятелства, бетонът в онази къща вчера най-после беше положен – моят човек дойде с една солидна бригада мужици и за няколко часа всичко беше свършено. Работата вървеше спорно, обаче под непрекъсната угроза от интензивни валежи, каквито синоптиците предвиждаха да се изсипят през деня. За щастие това се случи едва чак през нощта (по-скоро днес призори), когато циментът отдавна вече се беше втвърдил и никаква вода отгоре не можеше повече да му повлияе пагубно – дори напротив: всички добре образовани и начетени бетонджии горещо препоръчват сегиз-тогиз да се подмокря лицето на плочата и да се освежава с малко влагица, за да може реакцията по вкоравяването на пясъчно-чакъления разтвор да става по-плавно и равномерно, вместо да изсъхне отгоре много бързо под ударите на слънцето и жегата. Добре, че заваля така обилно - в случая по две причини: на първо място спестихме малко от скъпоструващата язовирска вода, вместо с нея да ръся отгоре по цимента и да проливам кубици ценна течност, минаващи и отчетени до капка през шибания водомер. Наред с всичко това, тези още по-шибани бетонджии оставиха след себе си такава неимоверна кочина, дето само с маркуча от чешмата изобщо нямаше да има измиване. Двама души носеха хобота, през който помпата нагнетяваше бетона и практически те го нанасяха по нишите из кофража; един нарочен делегат имаше отвън, който пък следеше за насипването на материала от бетоновоза в гърловината на компресора – първият камион с 5-те си кубика материал не стигна до никъде; след малко дойде втори с още толкова капацитет, който също замина до последното зрънце пясък. Моят майстор имаше и двама негови чираци, които му помагаха, а аз се въртях напосоки покрай тях и гледах да бъда полезен на всеки според нуждите и изискванията, докато онези тримата (първите, които споменах в изложението), съставляваха екипажа на бетонната помпа. Денят от своя страна беше влажен, лепкав и горещ – с всичките си налични предпоставки за настъпващата опустошителна лятна буря. Предните дни също не бяха по-хладни. В един от тях завършихме кофража, който беше оставен наполовина готов още от предишната седмица. Въобще, офанзивата беше толкова голяма, че на мен по едно време взе да ми се вие свят и да ми се приплаква, невярвайки на очите си, че всичко това се случва в реално време; нива, наклони, два отводнителни сифона, допълнителни тръби, колена – тази вода от новата площадка трябваше да я вкараме в основната подземна инсталация, която събира дъжда от покрива и по улуците се стича надолу към езерото. Беше някакъв ад! Обаче с Божията помощ и за слава на Небесата, всичко това се свърши академично и в срок. По обяд си изпратих майсторите с по някоя и друга бира на изпроводяк, а пък аз се залових тъжно и безмълвно да поривам мръсотията подир тях (всъщност, не и чак толкова безмълвно, защото майките и лелите им на всеки един поотделно отнесоха такива тежки клетви, на каквито съм способен само аз и още неколцина сърби оттатък Балкана).

От многото пускане и спиране на външния кран обаче, в един миг чешмата остана незатворена и почна да капе (направо си остана да шурти, по-точно казано) – та след всичко онова, което до този момент мина през ръцете ми, от там насетне пък трябваше да се разправям и с тези проклети уплътнения. Добре, че в работилницата намерих две резервни, та смених първо на едната чешма, която беше много повредена и изобщо не можеше да се затваря. Втората също заяждаше от доста време насам, та сега беше момента да поправя и нея – така или иначе вече бях спрял водата заради тази ремонтна дейност. Първата стана само за един кратък миг, обаче с втората естествено видях голям зор. На първа инстанция, не можах да развия отгоре канелката – вместо нея се развъртя целия кран. Взех го с мен – тичам обратно до работилницата у нас, че да ползвам менгемето. Абе как немá ни едно нещо, до което да се докосна, че да му видя сметката отведнъж! – ако река да бутна едно, цяла серия други подобни тутакси след него се развалят. На края пак всичко стана добре, само че аз останах без сили и без всякакви нерви – ударих ключа на вратата и се прибрах в къщи да почивам (и да псувам вече не можех – гърлото ми пресъхна да кълна, глас не ми остана да вия от куцузлук и проклетия).

Сабалам в най-големия дъжд и потоп се подпътих към къщата гол, само по едни гащи и джапанки, за да видя с очите си какво става със стичащата се на талази вода от небето. С прискърбие забелязах, че стрехите пак се пълнят, макар че този път поражения по паркета и плочките вътре нямаше. На едно място под стряхата има оставен кабел, който един ден ще захрани бъдещо осветително тяло, само че баш до това сега не съм опрял. Обаче за момента последният виси изолиран през дупката и пак добре че беше тя, та през нея да се оттича водата, попаднала вътре, след като лакомиците пак са преливали – хем ги чистих онзи ден, ама и водното количество е толкова голямо, че тръбите на улуците просто не могат да го поемат всичкото – сякаш гледаш преливника на яз. “Христо Смирненски” току над Лютаците (когато е пълен, де)…

В такива и подобни строително-монтажни работи преминаха първите дни на месеца – периодът непосредствено след завръщането ни от Сиднейската сватбена екскурзия. От тук нататък се е отворил широк фронт за действие, защото след като изляхме бетона и стълбите вече се оформиха, по тях нагоре трябва да надзидам нишите покрай големите канари, за да изолирам пръстта вътре и да предотвратя смиването на пясъка надолу. Ще стане нещо като терасата, която се оформи в нашия двор, само че тази ще дойде комай малко по-голяма и доста камънак ще глътне (и съответния циментов разтвор, разбира се). Проблемът тук е, че не мога да доставям инертните материали на едро с камион, защото няма къде да ги складирам отпред, освен на полянката. Площадката пред гаражите съвсем скоро ще бъде покрита със специална двукомпонентна боя на епоксидна основа (като изсъхне напълно след дъжда – най-вероятно през някой ден от идната седмица). По нея вече не може нито да се тъпче, нито да се стоварват камъни, бетони и пясъци, както това спокойно си позволявах да правя пред дома. Пред нас съм избъркал тонове с цимент, минали са кубици с бетон и всякакъв камънак, обаче оттатък това е невъзможно. За целта ще трябва всичко да се прави постепенно, бавно и на етапи, а материалите да се нанасят на ръка или най-много с ръчна количка, каквато също трябва да купя, понеже нямам своя – моите отдавна излязоха от строя, когато се занимавах с нашия двор; след приключването му обаче (това беше още преди години…), всичко изхвърлих на бунището с клетвите, че никога повече няма да се докосна до подобна идиотска дейност – а пък то какво стана на края… По този повод англоговорящите племена имат една приказка: “Never say never”, което в буквален превод звучи нещо като “никога не казвай никога”; демек не се заричай. Но – полека-лека, ще се справя и с това препятствие, както с всички досегашни предизвикателства на съдбата – нека само Господ здраве и живот да дава всинца нам, пък аз хомотът мога и сам да си го намествам по шията.

Добрата новина от вчера е, че един човек ми се обади следобеда с поканата си за първоначално интервю. Разбрахме се в понеделник да се видим и разговаряме – компанията им произвежда изключително само матраци за всякакви размери спални, а аз самият кандидатствах за тази работа съвсем на шега. Преди много, много години при тях съм ходил на подобно интервю за работа, но от тогава хората са си сменили производството и са се разширили до неузнаваемост. Въпросният потенциален работодател каза, че аз и през 2013 съм кандидатствал за подобна дейност, обаче сега положението било коренно различно и дори ме увери, че моята кандидатура била доста подходяща за техните нужди. В други ден ще си изясним позициите – по принцип аз се намирам на такъв етап и в такава ситуация, че който и да ми рече “Заповядай, моето момче при нас да се бъхтиш!” и аз ще го последвам така, както кучето следва стопанина си, докато му подхвърля кокалите за доогризване. Имам очакване за подобна покана и от едно-две други работни места, за чиито позиции също кандидатствах наскоро, но все още нямам потвърждение от никъде. Онзи ден разговаряхме с моя бос и пряк ръководител – уж е много сигурен, че колелото на фирмената им история ще се завърти отново с множество съвсем нови проекти и допълнителни задачи за разработване; въпрос на време и още малко търпение било, ама кога ще е това, и той самият не може да каже. Плод на оставането ни без работа и в резултат от липсата на реални доходи, неговите коли стоят пред тях “на трупчета”, защото не може да им плати данъците и застраховките; наскоро са се преместили със семейството си в по-малка и по-евтина квартира, с цел уж да намалят своите ежедневни масрафи, след като само жена му работи за момента и издържа, запълвайки всичките им гърла в къщи. Операторите даже са го откачили от мобилния му телефон, заради неплатени сметки – въобще, ядат дървото и те завалиите, но пък и нищо повече от това, което вече е направено не може да бъде надскочено. Чакат се подписи, документи, разрешения и т.н. – в условията на днешната стагнация в световен мащаб, това е един безкрайно дълъг и ужасяващо мъчителен процес. Ще имаме ли достатъчно сили обаче, та барем в залеза на сегашния си живот да преодолеем трудностите или така ще се влачим като черва до самият му край? – в това е тук загадката, а отговор за нея няма и продължава все така да няма…

И докато изписвах горните си редове в минорните им гами и тъмни краски, пристигна едно изненадващо съобщение от другия ми шеф, който пък движи сценария по финансите, договорите с клиентите и останалата административна дейност, докато ние с моя бос се занимаваме конкретно с техническата част по конструкторската документация и изпълнението ѝ в заводски условия. Човекът много бодро и жизнерадостно ме осветли по всички неясноти около нашата съвместна работа, с надеждата, че съвсем скоро ще ми изплатят дължимото и ще възстановят моята досегашна длъжност и сравнително престижен пост в компанията. Изреди ми няколко потенциални проекта, които ще генерират достатъчно средства да продължим развойната си дейност – á дано (понеже не смея да добавя традиционното “ама надали”…). Писах им незабавно обратно, в знак на признателен отговор от мое име, че още довечера ще пия за просперитета на фирмата, а пък утре цяла заран ще се моля пред олтара в черква за хатър и осъществяване на повсеместния ни успех… Само че независимо от всичките светли искри на надежди, които проблясват в мрака и тутакси изчезват като светулки в селска нива, аз ще продължа най-упорито да търся и друга работа, пък което дойде по-рано – то ще е на края…

Междувременно, докато понапредна времето през деня, започнаха да се появяват тревожни информации за наводнения, причинени от среднощния валеж, продължил интензивно чак до сутринта. Поради огромни завирявания е била откъсната главната магистрала, свързваща наше село Gold Coast на север със столицата Бризбън и на юг със Сидней; при това точно там, където ние обикновено излизаме от нея, за да продължим надолу към дома. Пътят е бил затворен за движение на всякакви превозни средства и в двете посоки; около нас обаче такива чудовищни гьолове и тресавища изобщо няма – вероятно заради това не съм и разбрал къде какво става по нашия край. Дори Неничко напред ми се обади да пита как сме, след като вече беше чул за потопа – а пък аз научих от него за бедствието. Ванеса от 09:00 насетне също се движи с колата си по пътищата из района, но напред ме увери, че през местата от където е минавала не е имало никакви вирове. По принцип тези “езера” стават в по-ниските части на града и се пълнят много бързо от стичащите се надолу вади. Макар да се намираме в непосредствена близост до езеро, изглежда специално нашето място на квартала е повдигнато, защото чак такива блата и тресавища не са ставали никога. Сутринта улиците действително че бяха пълни с вода, но тя бързо се изтичаше в страничните шахти и тук подобни проблеми не сме имали. Довечера ще следя новините – опасявам се обаче, че доста народ не е имал нашия късмет, след като гледах разни кратки видео клипчета и снимки от поражението. Имаше коли до покрива си под вода, други само до половината и така зарязани – ако не изгорим случайно в пожарищата, ще се издавим из гьоловете комай…

26.01.2020 – Денят на Австралия - ранен неделен следобед. Бързам да свържа събитията от изтеклите няколко дни и да ги вкарам в улея на следващите. Онзи ден разказът ми стигна до предстоящото интервю, на което трябваше да се явя в завода за производство на кревати (на матраците им, малко по-точно). Същият ден (понеделник) беше определен за боядисването на площадката пред гаражите, но поради пресните валежи от дъжд, мероприятието ни бе отложено за по-сухи времена. Аз заминах към Бризбън за срещата си с хората, която по моему мина много добре и успешно. Смятам, че оставих у тях впечатлението на подходящ кандидат, но изборът им ще отнеме доста време, след като онези искат да назначат най-идеалният възможен човек измежду всички останали мераклии като мен, борещи се за въпросното работно място. Междувременно, на връщане към нас щях да се срещам и с едни други делегати, към чиято производствена дейност аз лично имах значително по-силни предпочитания. За тази работа аз бях кандидатствал много отдавна, още преди Коледа, обаче те чак сега решиха да ме видят кой съм и какъв съм. Срещата ни обаче не можа да се осъществи същия ден, независимо че компанията им се намира на 15-20 минути път с кола от нас. Разбрахме се това да стане на следващия ден, а пък боядисването на площадката се разсрочи чак за сряда. Този график на мен ми прилягаше идеално спрямо дейностите, с които трябваше да се занимавам преди това – включително известни подготвителни и строителни мероприятия, непосредствено предшестващи нанасянето на покритието по бетонната площ.

Във вторник по обяд излязох от нас и преди интервюто минах през гръцкия дюкян да накупя някои традиционни хранителни провизии. Срещата ми се състоя в кафенето на един луксозен хотел, където се видях с представители на въпросната компания. Единият от тях беше главният директор на обединението им (Ахмед, вероятно турчин или някакъв мургав арабин – изключително начетен и приятен човек, с доста научни титли и звания по техническите дисциплини; от Саудитска Арабия, както научих малко по-късно), а подгласниците му бяха съответно доктор по термодинамика и доктор по енергетика (сравнително по-млади момчета – единият китаец или кореец, докато другият беше малко по-тъмен на външен вид, но пак някакъв чужденец от азиатски произход). За близо единият час на разговор с тези хора успяхме да стигнем чак до индукторите на закалочните машини – рожби на РП “Промишлена електроника” – Габрово, минавайки през установките за ултразвук, та чак до тиристорните преобразуватели. В хода на разговора се развявахме по света и по съответните му производствени мощности, но за съжаление те в мен не намериха специалистът, точно какъвто им трябваше за тяхната конкретна дейност. Те имаха нужда от някой, който се е занимавал с анализи на структурните елементи, с компютърно симулиране на динамични потоци от въздух, вода или други течности и влиянието на съпротивителните сили, вследствие на тези течения, докато моите познания се простираха на далеч по-ниско конструктивно ниво, намиращи се предимно в зоната на статичния режим (горките – та те дори и не предполагаха, че кандидатът им насреща е късан на изпитите си едновременно по Топлотехника, по Хидравлика и пневматика, Термодинамика и какви ли не още други подобни, противни до степен на стомашно-чревно гадене академични предмети, които той, кандидатът демек, ненавиждаше от дъното на душата си и ги сравняваше единствено с науки, като История на БКП, Марксистко-ленинската философия, Политикономия на социализма, воглаве с т.нар. им Научен комунизъм – пфу, нека бъдат проклети навеки и до гроб!…). Независимо от всички обстоятелства обаче и факта, че аз не бях най-подходящият човек за тях в направлението им, те ме увериха, че наред с другата си изследователска дейност имат и такава, където моят опит би бил по-полезен и актуален, осигурявайки ми една средна заетост от около 20-25 часа седмично. Аз и на този вариант съм безкрайно съгласен и бих бил много щастлив от една подобна развръзка, но все още нямам потвърждение от никой, предвид празничните дни по случай Денят на Австралия – фактически официалният неприсъствен ден ще бъде утре (понеделник), така че каквото и да е евентуалното развитие след тази моя среща, то ще се очаква да се случи едва от вторник насетне. Ще чакаме, ще се надяваме, ще видим – за кой ли път пореден вече…

В сряда сутринта вече дойдоха и другите бригадири – те пък бяха отговорници по боядисването на бетонната площадка пред гаражите. Плескаха, мазаха, пръскаха боя до Бога, но докъм ранния следобед втасаха с всичко. Стана прекрасно, оградихме мястото с лента против любопитни пешеходци, защото покритието трябваше да съхне в продължени на дни – независимо, че най-горният му запечатващ слой още до вечерта беше вече позаветрял, надолу в сърцевината покритието остана меко и трябваше да се пази, преди да почне да се гази и тъпче с крака или пък да се търкалят гуми от коли по него.

В четвъртък нанесох окончателното лаково покритие върху блокчетата от оградката на пътеката, водеща към страничната алея и задния двор. Подготвих една малка курна баш до чешмата на стената, където освен нея ще развия и един външен душ за бързо обливане с хладка вода след излизане от езерото или за общо освежаване по време на зной. Вечерта Даниелчето одобри проекта (макар и с особено мнение, след няколко питиета…), а аз още на другия ден иззидах тухлите, докато не си е променила решението. Сега съм в процес на издирване и събиране оттук-оттам на разните водопроводни материали и фитинги за осъществяване на инсталацията, а пък гърба на тази отворена за света “душ-кабина” ще бъде облицована с плочки. Между другото, тази по моему брилянтна идея я взаимствах от братята гърци, при ланшното ни посещение на техните приморски територии, покрай гостуването ни при Еми и Христо. Там за пръв път видях, как пред всеки вход на жилищните сгради хората са си направили такива душове, за да могат да се изплакнат от солената вода на морето и да смият пясъка от краката си, вместо да го нанасят нагоре по стълбите и в стаите си, прибирайки се от плаж – това ми се стори много “умно” и още тогава реших да го въведа и в нашите конкретни домашни условия. До тук, отлично – даже много добре, както казваше фатмакът в казармата. Обаче само изброеното до този момент съставлява верига от няколкодневни дейности, за които не бях и помислял даже до сега; всичките тези възторжени идеи възникнаха в ума ми най-спонтанно в хода на строителните операции и се явиха едно разширение и допълнение на проекта, който и без друго вече изобилства прекомерно от всякакви други, подобни бляскави и авангардни, лично мои налудничави приумици. Нито разширението на бетона пред къщата ми беше в плановете, нито боядисването му, ни блокчета и други плочници, башка пък капиталовложението, което направихме подир цялостното бетониране на задния двор и стъпалата към езерото, за което само си мечтаех, че можеше да стане някой финансово по-благоразположен ден. Обаче резултатите са налице, фактите са си факти и подобренията вече ще следват занапред. Единствен проблем за сега остават непоносимата жега и влага, които са ни затиснали, наред с рояците комари, които кацат навред и хапят безобразно наред – последните фактори малко забавят шеметния ход на строителната ми дейност, но аз инак съм жилаво копеле; ще се справя и с тези несгоди – в края на краищата, в суровите условия на “родната” казарма също не ми беше кой знае колко по-лесно, ако се обърна назад и погледна с някакви си 40 години в миналото, както аз често обичам да правя единствено за сравнение и някакъв житейски анализ…

По проект бъдещата курна, подобно на всички бани по света също имаше нужда от някаква отводнителна тръба. Намерих едно парче, залепих на единия ѝ край нарочно коляно, че да обърна отвора да стърчи нагоре, а другият край на тръбичката вкарах в канализацията на бетонната алея – там бетонджиите направиха две по-ниски точки, а сифоните ги вързахме към общата отводнителна инсталация на покрива и лакомиците за дъждовната вода. За целта прорязах и изкъртих канал в готовия бетон, за да вкарам тръбата в него, оставяйки я наравно с останалата повърхнина. После плочките отгоре ще замаскират всичко и ще скрият допълнителните елементи след моята брутална намеса – сега е малко грозно, че личи какво съм правил, ама пък в един далечен ден със сигурност ще стане и хубаво…

Вчера се събрахме с една банда приятели и излязохме на пикник. През деня ходихме в един парк, току до надвечер, ама после почти всички се преместихме у нас на двора, за да доядем и допием хранително-питейните остатъци - веселихме се до късно през нощта. Дарина остана да спи у нас - климатикът работи цяла нощ, че пак беше доста жега. Напред забелязахме, че нещо почна да капе от него, което недвусмислено и тревожно ми говори за запушване на маркуча, който отвежда кондензната вода. Краят му е вързан с канелката на бурето, от която уж също се изтичаше някакво количество течност, ама то може и да не е било цялото. Ако отворът обаче някъде по трасето се е стеснил от наслоени с годините боклуци, ремонтът ще повлече след себе си такъв катастрофален батак, за който сега просто не ми се мисли, че получавам мигновен гърч от пристъп на уртикария. Този маркуч е вкопан в стената – ако трябва да се продухва или чисти, акълът ми не стига как ще се осъществи тая процедура, без да се разкърти гипсовата стена; че замазвай подир дупки, че бояджии и т.н. Но - да спрем сега с мрачните прогнози, защото не искам да мисля за следващия удар, който ще ми бъде нанесен току под кръста; например: плъзгащата врата на хола към двора започна да заяжда – вероятно иска нови ролки за релсата, но това е възможно най-белият ми кахър. След малко ще прескоча до железарския магазин за един комплект, които като ги сменя ще гарантирам други 30 години експлоатация на вратата – пък подир след мен, да си слагат и златни търкалета ако щат…

04.02.2020 – Седмица и нещо по-късно, днес правя отчета на изминалите дни, които освен с непоносимата си жега, едва ли ще има с какво друго да се запомнят. Миналата неделя, баш когато беше празникът на Австралия, не сме се занимавали с нищо съществено. Следобеда ходих до железарския магазин да купя две нови колеленца за плъзгащата врата към задния двор. Смяната им стана почти мигновено, а успехът от това – нечуван и невиждан до сега (всичко уйдиса изедин път и от веднъж, можете ли да си го представите? – а това вече най-много ме озадачи, понеже не съм свикнал на такива успешни резултати; обикновено с едно нещо се паентя по няколко пъти, докато най-накрая се получи заложеното в плана). Друг сериозен проблем, който беше увиснал над главата ми като Дамоклев меч, беше запушеният отводнителен маркуч, който отвежда кондензната вода от климатика извън стаята. Като поразчовърках обаче канелката на бурето с една клечка, от него изпопадаха сума боклуци: мравки мъкнали навътре разни семки и складирвали всякакви запаси за зимата; после пък осите си правили гнезда с калта, която мравите не бяха ползвали до край. Въобще, цялата канелка беше плътно набита с материали от неясно естество, но пък така хубаво ѝ беше запушен отвора, че от там и капка вода не можеше да изтече. И естествено, с по-интензивната употреба на климатичната инсталация, предвид нечовешките горещини напоследък, маркучът назад постепенно се беше запълвал с течност, дорде последнта не прокапа от горния си край. Ама като отпуших дупката и всичко се оправи – пак по лесния начин, че можеше да бъде и къде по-зле, с разкъртване на стената и плачевните последствия след това, покрай изкърпването на пробойните…

Понеделник беше общонационален почивен ден заради празника, който тази година се падна в неделя. Магазинът за фаянс беше затворен, но пък във вторник бях първият им клиент за новата седмица. Купих 4 м² плочки от леска (подобни имаме у нас в механата и по пътеката пред къщата – слагал съм ги още навремето, когато ги купувах по $10 квадратния метър; е – сега същите бяха вече $20, ама нали баш в това уж се състоял прогреса…). Момчето ми даде аванта и няколко допълнителни парчета с малко поокършени краища, но пък такива екземпляри са чудни за разни бамбашка кройки и ъглови чупки, вместо на тези по-засукани места да се ягмосва цялата плочка. Натоварих стоката в колата и се прибрах у нас – още същия ден започнах да разкроявам и да наешвам изрезките, с които първо трябваше да облека праговете (курната, демек). Падна голямо рязане и свистене с машинката – башка пепел и шум се вдигна до Бога, че и отвъд небесата стигна чак. Обаче аз като се заинатя и всичкото го свършвам на един дъх – зор почвам, ама пък инак нямам спирка (така съм с ядене, пиене, с еб… - хоп, пардон: малко се поизтирих като куцо пиле на лайно, но принципно съм си такъв – и то без да се хваля, де).

На другия ден първо ходих да набавя материалите – една торба с лепило за плочите, друга разфасовка взех за фугите, алуминиеви лайстни за горните ръбове и разни такива работи. Прибрах се и започнах облепянето – цял Божи ден се въртях само с тази облицовка, но до вечерта въпросният подобект беше готов. А пък жега и зной отвън, майката си трака! – незапомнен климат от години. Аз там връзвам чадъра да ми прави малко сянка, но иначе сегиз-тогиз се поливам с вода от маркуча – мокра фланелка, мокри гащи (честно казано, аз в тях си и пикая, като ме понапъне бъбречният зор, уж за по-лесно – защото едно влизане вътре в къщата е съпроводено с основно миене на ръце и крака, понеже по мен отвред се стича цимент при подобни трудови дейности; няма кой обаче да се разправя с такава хигиена – изпускам си напрежението директно в гащите, които и без друго през повечето от времето са доволно мокри). Това беше в сряда – мирясах, макар и само с част от работата.

Неничко междувременно ми се беше обадил в четвъртък да вървим на плаж. Той неотдавна си купи една дъска (сърф), та искаше да тренира как да я кара. Сутринта дойде с колата да ме вземе от дома и заминахме надолу по брега, където има един много тих и хубав залив с разкошен плаж. Вълните там са по-слаби и бяха подходящи за неговите тренировъчни упражнения, но наред с тях направихме голямо къпане. Денят пак беше горещ и слънчев – само за море: ама не да лежиш на пясъка в жегата и да се печеш по 15 минути ту на гръб, ту по корем, ту пък на едната страна и после на другата с вдигнати ръце, за да се опечеш и под мишниците, ами да си все вътре във водата, че там по-малко се усеща зноят. Като се налудувахме в морето, качихме се пак на колата и отидохме за малко на хладинка в балкана. Там на едно място по течението на реката има няколко много големи вира, със скали отстрани, камъни и т.н. – обстановката е досущ като на Лъгът. Намърдахме се и ние барабар със селските дечурлига в прохладните и свежи речни води, за да смием солта по нас и пясъка от плажа. След още малко игра и пляскане поехме обратния път към нас. Неничко ме остави в къщи, а той от там веднага продължи по пътя да се прибира у тях.

Възобнових моята следваща строителна офанзива веднага на другия ден – вече петък. За деня беше определено да покрия пода на курната и да облепя назад стената на къщата точно в този отрязък между первазите на двата прозореца (малката стая и банята). Именно на това малко парче облицовка ще закрепя и душа – днес вече преминавам на водопроводната му инсталация и връзката с крановете, но за сега само се потривам и се занимавам с всичко друго, но не и с предстоящото, понеже не ми е твърде ясно как точно ще се осъществи целия тоз мой, толкова авангарден и налудничав, почти академичен замисъл (геният на техническата ми мисъл, демек). Добрият стар Рон ако беше жив, несъмнено щеше да помогне или да ми даде поне някакъв акъл как да стане кондиката, докато в този случай аз сам трябва да го измислям и да прилагам свободното си творчество, изявявайки се като знатен гиризчия. Всъщност, аз вече съм решил въпроса с фитингите, които купих онзи ден – остава само да направя надеждно водните им съединения и връзките, за да не текат; а именно в това се състои и най-големият ми проблем, но него ще го решавам в хода на работата. Та, така – от плочка на плочка и от кройка на кройка, измазах всичко и започна голямото и страшно миене на зацапаното. След като приключих и с това, надвечер затворих дюкяна и се прибрах.

За събота ми остана само да фугирам аралъците между плочите, които варираха между 5-10 мм на едни места до 15-20 мм на други. Тези неравности дойдоха от различните размери на леската – уж бяха стандартни 205 мм x 305 мм, обаче и в самите тях имаше доста широк диапазон от толеранс, вариращ от половин до цял пръст, след като парчетата са дялани на ръка и кой знае как правени по най-примитивния начин, а не на машина; въз основа на този техен първобитен способ на производство (кой знае къде из джунглите на Индонезия или наоколо из района), размерите им играят както в едната посока, така и в другата – хем на ширина, че пък и на дължина. Така обаче, с различните по размер фуги, аз успях да нагодя шарките и в крайна сметка всичко стана задоволително добре (е, ако го гледа Желязко с професионалните си очи на ОТКК, може и да ми намери известни кусури в майсторлъка, ама пък аз не го правя за изложението на Пловдивския панаир; като за нас бива – за без пари, толкоз). С това проклето фугиране също се разправях почти през целия ден, като си мислех, че ще го свърша само за час-два. Доста време се увъртях с измиването на плочите, защото по време на този процес всичко се оплесква до неузнаваемост. Циментът много бързо се втвърдява - трябва да се мие веднага и интензивно с една гъба от дунапрен, защото в противен случай няма откъсване, ако рече да засъхне по повърхността им. Чак в късния следобед втасах с всичко – прибрах инструментите, смих наоколо батака и пуснах кепенците.

Него ден Даниела ходи на някакъв концерт само по женски, заедно с останалите булки от компанията. Мариана дойде да я вземе от нас, а пък ние с мъжа ѝ разстлахме месалите на двора и докато ги чакахме да си дойдат по някое време късно вечерта, двамата се забавлявахме много приятно с наши, чисто мъжки приказки, придружени естествено с доволно хапване и порядъчно сръбване – главно на мастика.

В неделя пък, като нивга с Дани се подпътихме да вървим на плаж. Времето продължаваше да бъде все така горещо и знойно, а ние намерихме малко прохлада под едни сенки, където изкарахме почти целия ден – прибрахме се чак привечер. Ванеса през тези дни имаше да учи и се въртя из библиотеката на Университета, ама пък поне тя беше на хладно там. Вчерашният понеделник трасира началото на новата седмица – аз имах малко организационна работа, излизания тук и там, месо за мелене купувах и т.н.; работа не съм свършил и за 5 пари дори, ако не се смята ремонта на един прозорец от стаята на Неси. Той също имаше нужда от смяна на ролките, по които се търкаля в алуминиевата рамка. С него вече се увъртях ужасно много, понеже нещо не пасваше на новите колелца, които също купих от железарията. Ама с малко нагаждане и поизпиляване на ръбовете успяхме да го монтираме обратно. Стаята стоя така без джам 2-3 дни, че беше горещо – обаче нощес на нова сметка се изви поредната за сезона буря, придружена с обилен валеж и добре че я затворихме, защото иначе подът ѝ щеше да подгизне, както вятърът набиваше дъжда по прозорците. Днес е значително по-хладно, облачно е и наоколо продължават да се надуват разни свирепи ветрове, които свирят като фанфарен оркестър през всичките възможни дупки на черчеветата по колибата. Аз след малко отивам в работилницата да правя водните връзки – да подготвя поне всичко, а да ми остане само да свържа заготовките на място, след като спра водата от главния кран.

Миналата седмица стана ясно, че моят шеф най-после е подписал договора с папуасите за доставка на съоръженията ни в Нова Гвинея, които се подготвят вече от месеци насам. До 20 Декември (да, миналогодишният…) уж последните трябваше да са пристигнали в крайната си точка, а те към момента може и да не са още поръчани даже. Всичко се разточва неимоверно много и застрашително дълго; паралелно с това аз продължавам да не намирам никаква друга работа – постоянно изпращам разни молби тук и там, обаче за сега нямам абсолютно никакъв успех (ако не броим откъслечните и случайни обаждания на някой и друг агентин, които само си чешат езиците с мен, а в същото време нищо не ми предлагат като решение и вариант за поминък). Аз от своя страна също разлайвам кучетата по разните фирми и компании, където бих бил техен потенциален служител, но за сега никой няма нужда от нищо и от никой (а вероятно само от мен – за другите не мога да давам предположенията си). По-важното и вероятно най-главното от всичко е, че всички ние сме живи и здрави, а децата се развиват добре, всяко поело по своя собствен път, преследвайки целите и мераците си. Рано или късно все нещо ще се оттули и при мен, само дето никой не знае още кога точно ще стане това (и дали пък изобщо някога ще се случи, защото аз лично почнах вече да се съмнявам в тази така желателна и толкова положителна алтернатива)...

22.02.2020 – Времето отново ни застъпи с тежкия си табан и само дорде изврякаме изпод теговното бреме на обстоятелствата около нас, ей ги нá – хвръкнаха сякаш завчас близо 20-те дни от последната ми среща с мастилото и белите листи на тетрадката. През този период от време, наоколо се случиха доста разнородни събития от най-различен характер, но пък нямащи никакви сериозни последствия пряко или косвено върху нас самите. Макар и не чак толкова интересни по своя сюжет, аз тук просто ще ги добавя само като една неразделна част от житейската ми история – все едно са някакви жалони, които някога, много преди днешната дата някой е трасирал трънливия път, който щем не щем трябва да извървим безропотно и без да се отклоняваме от маркировката му.

Двете основни мои занимания и задължения през последните няколко дни (двадесетина, както вече с известна доза огорчение подчертах малко по-горе…) се свеждаха единствено до търсенето на работа чрез поголовно подаване на молби за вакантни длъжности и разбира се, побутване оттук-оттам по някоя незначителна строителна дейност из дебрите и лабиринтите на другата къща. Макар, че за една работна позиция кандидатстваме по около 80-90 души на камара, аз продължавам самоотвержено да поддържам интереса и формата си почти към всяка позиция, касаеща моята специалност и квалификация, добити назад във времето и годините. В продължение на ден-два се разправях със закрепването на разни подвижни душове (т.нар., “душ-телефон”…) и закачалки за пешкири в голямата баня. Плочките, които наслагахме навред из мокрите помещения са керамични, а твърдостта им граничи с тази на мрамора, гранита и стъклото взети заедно. Докато пробия една най-проста дупка в тях, че да ѝ навра дюбела за винта, бургията (лъжливо прехвалено китайско производство, разумява се…) отпред светва до жълто и върхът ѝ омеква като варен морков за руска салата (да не споменавам нещо по-меко, че ще станем за резил…) – още малко и ще ми се огъне в ръцете. Бормашината се тресе, сякаш е тежка картечница, а воят изпод дулото ѝ се чува не само у съседите, ами и в съседните квартали чак; пот тече от мен и шурти отвред като чешма, поради жегата и напрежението – а такива места бяха не едно или две, ами няколко в различните части по стените на баните. В същото време пък не смеех и да натискам много, защото плочите са крехки и лесно се чупят – а една подобна пукнатина можеше да отвори допълнителна работа за други часове, че и дни напред. Аз имам резервни екземпляри, ама пък нали и това не е решение – та на всичкия ми зор, трябваше да бъда и изключително внимателен с тези манипулации (нещо като да израждам първескиня, та и по-сложно дори).

Така дойде една събота, ама точно две преди днешната. За тогава имахме билети да посетим концерта на Валди Тотев – един от основните изпълнители в група “Щурците” с ръководител Кирил Маричков. В днешно време тези музиканти свирят както поотделно, така и в комбинация с разни други състави – имат много изяви не само в България, но и далеч зад граница: Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и т.н. Въпросният Валди Тотев на пианото, заедно с жена си, която пък е цигуларка изнесоха пред всички нас един невероятен концерт, с който ни върнаха далеч в миналото на хубавата българска естрадна и популярна музика. За жалост, единствено публиката от наша страна беше малко рехава, но дори и само тези, които присъствахме в ресторанта, успяхме да създадем необходимата обстановка и атмосфера за един подобен музикален форум. Веселбата продължи до късно през нощта, а на другия ден Даниелчето ходи даже и на работа. Ние вечерта отидохме с моята кола, която оставихме на улицата, а по-късно Ванеса дойде отнякъде с Марко, за да ни прибере обратно в къщи с нейната.

Седмицата след тези почивни дни не се открои с нищо особено, освен с няколкото довършителни мероприятия, които проведох по колибата. Когато сменяхме вратите на дървените шкафове в кухнята, дърводелецът ми донесе и няколко парчета фурнир (ивици), които имах намерения да залепя най-отдолу по ръба на дървената рамка. Конструкцията на тези кухненски мебели е такава, че навсякъде върви една дъска с широчина около 150 мм – до този момент тя беше бяла, от същия материал на шкафовете. Обаче аз реших, че ако залепя отгоре ѝ тези черни фурнирни ивички, цялостният вид на мебелировката може да се раздвижи и поразчупи малко по отношение на кухненския интериор, а най-важно и далеч не на последно място – целта на това упражнение в основата си беше да се скрият всички откъртени краища и ръбчета на съществуващите дъсчици, след тяхната 30-годишна експлоатация и многократни подритвания с обувките. Отначало пробвах да лепя с лепило за дърво - т.нар. PVA, под каквото наименование е известно в местната търговска мрежа; или небезизвестното C200, както пък този продукт е известен у нас. Купих от железарията една кутия, обаче понеже имах и разни стари остатъци от същото лепило, рекох да употребя първо тях. Разочарованието ми дойде почти мигновено, след като не успях да залепя нищо с него – отзад основата беше много гладка и лъскава (пластмасовия ламинат на плоскостите) и уж вълшебното PVA не свърши абсолютно никаква работа. Той самият дърводелец още тогава препоръча с какъв материал трябва да се работи, ама аз рекох да се изхитря и да мина с по-малко масраф – другото лепило е от рода на хелметекса, с което кундурджиите пък подлепят съдраните подметки на обувките. Е, то вече е много яко (вечно!...), ама пък и е доста скъпо, опустялото. Една кутия от кило обем струва над $23 – добре че по рафтовете на дюкяна намерих някаква смачкана и безформена при транспорта, та хората ми я харизаха само за $10. След приключване на работата даже ми хартиса известно количество, та част от това лепилце зимъс (през юни и юли…) ще мъкна подире си и в България за наша обща ежедневна употреба на място, докато другата ще се въргаля из кутиите в работилницата и след години определено ще изхвърля, след като изсъхне доволно. Този вид адхезив не може да трае дълго и колкото добре да е затворен в кутията, той на края изфирясва и става негоден за употреба (не е примерно като буркан с лютеница, дето можеш да я ядеш и след 2-3 години чак и пак нищо да ѝ няма на вкуса; или пък компот от праскови – неразривна част от държавния резерв, барабар с русенското варено, имамбаялдъта и разни други неостаряващи и вечно “зелени” хранителни запаси за оцеляване в мирно време). Но пък за момента това лепило ми свърши прекрасна работа, та да не ме е яд за остатъка – дано улови ред и за някои обущарски дейности на татко, като му го занеса армаган…

С тази дейност се бъзиках на 2-3 пъти. Първо трябваше да залепя едните части, които в ъглите се припокриваха. На следващия ден ги скроих по мярка, за да съм сигурен, че им е засъхнало лепилото и няма да ги размърдам, докато ги дялкам с тъпата си чекия (също китайска – че каква ли пък да е и друга?...). След това облепих другите срещуположни и прилежащи парчета – на следващия ден вече тях кроих, докато не получих крайния резултат. Така стигнахме и до петъка, когато с Даниела заминахме на краткотрайна почивка в едно от курортните селища на Sunshine Coast. Тя беше направила резервация в някакъв тамошен хотел, където изкарахме времето до понеделник, когато си тръгнахме обратно за вкъщи.

Сутринта на път закарахме Ванеса на работа в ситито на Бризбън, а ние от там се отбихме до гръцката бакалница за набавянето на някои необходими хранителни продукти. От там вече поехме нагоре по пътя, а пък денят едва се беше позакрепил малко без дъжд. Само допреди ден-два при нас се изваляха сума проливни и продължителни дъждове, та чак езерото преля и пак напълни задните ни дворове до първото стъпало на площадките. През цялото това мочурливо време аз наблюдавах много отблизо оттичането на улуците и този път проблеми от наводняване на стрехите и особено вътре в къщата не сме имали. Мероприятието по почистване на лакомиците явно даде необходимите резултати, но по принцип там трябва да се вземат и допълнителни мерки за отводняване, когато дойде ред точно на това място да се строи допълнителния покрив в двора. Важното е, че за сега положението е овладяно и се надявам повече подобни катастрофални течове да не ни се случват, както стана малко преди Коледа или след Нова година (не помня вече на кой от дъждовете се наводнихме, че напоследък бяха доста).

Думата ми беше, че него ден времето таман се беше пооправило, след като стихията пак отнесе покриви, къщи, пътища и се дадоха разни други материални жертви и стопански загуби. При нас отново беше по-спокойно, но някъде нагоре в северна посока валежите не са били така безобидни. По пътя имахме за цел да посетим няколко бутика (от нашите бедняшки търговски вериги…), от където накупихме добра и евтина стока. Следобеда някъде пристигнахме в хотела и след като се настанихме на бърза ръка, веднага излязохме по разходки. После пък се къпахме в басейна и вечерта седнахме на терасата за поредната ни седянка и скромна трапеза.

В събота също хукнахме по разни алъш-вериш променади и се прибрахме кажи-речи чак за вечеря. В този хотелски комплекс имаше някакъв проблем с Интернета и за няколкото ни дни на престой останахме извън обсега на световните и местни клюки, без никаква връзка с цивилизацията. В неделя сутринта пък пристигнаха Ванеса и Марко, та с тях поминахме деня весело и щастливо. Същият ден той имаше рожден ден и за обяд всички заедно ходихме да ядем купешка храна в едно крайморско кафене. След това имахме волна програма, индивидуална почивка и на края до вечерта се къпахме в басейна. Морето по принцип беше много бурно и мръсно от калните наноси, които реките влачеха по течението си в резултат на падналите в последно време обилни дъждове. Обаче водата в басейна беше кристално чиста, бистра и топла като чай, така че този път плажовете и морският бряг не са ни липсвали особено. Вечерта младежите се върнаха на Gold Coast, а ние останахме в комплекса до понеделник, когато след други поредни разходки окончателно се завърнахме у дома.

Дейността по другата къща започна още от следващия ден – въртях се с разни допълнителни мероприятия, които да дадат възможност на Желязко да завърши неговата част, с окончателното фугиране на фаянса по пода и стените. Междувременно залепихме мивката в пералното помещение и другата в голямата баня. Всички допирни ръбове към плочките трябваше допълнително да се изпълнят със силикон, който да предпазва от проникване на вода и влага зад тях. Бяхме забравили да монтираме един контакт над котлоните в кухнята, та и с него се увъртяхме сума време – отново дупчихме в керамиката, кабели прокарвах, допълнителни връзки правих; клеми, жици и т.н. Вечерта майсторът остана на софра у нас, а на следващия ден пък до обяд се занимавахме с някои наложителни мероприятия в нашите бани. Мивките и ваната трябваше да се освежат с нови водни изолации, та и на тях пуснахме по една нишка силикон. Желязко си замина, а аз веднага се преместих на другата колиба и се занимах с опаянтването на тръбите по новия душ над курната. Трябваше да монтирам няколко скоби по стената, които да подсигурят водната ми инсталация, която до този момент се крепеше единствено на връзките между отделните фитинги. Обаче като почне да се навира маркуча към мундщука на крана и цялата система мърдаше нагоре-надолу – в даден момент някой букчия обезателно щеше да я изкърти, барабар с всичките ми душове, кранове и холендри по нея. Та взех някакви “противоидиотни” мерки, да подсигуря що-годе по-сериозна стабилност на тръбите чрез тези скоби. Това понятие е много популярно в Австралия – особено в инженеринговите среди, където се създава първоначалния дизайн и от там конструкторската му документация. Местните инженери казват, че едно изделие трябва да бъде изпълнено абсолютно “idiot-proof” – т.е., ако някой (идиот, в случая…) рече да си завре пръстите някъде, където не трябва и не му е работата да си пъха гагата, това да е невъзможно с основна цел на безопасност. С други думи: не е достатъчно да сложиш табелка “Не пипай – високо напрежение; опасно за живота” или “Не скачай от влака по време на движение”, ами даже и да понечи някой серсемин да го направи, всичко да бъде така осигурено, че последният да не го удари тока или пък да не се претрепе, ако такъв му е бил първоначалният замисъл. Та и аз отдавна вече работя по този авангарден почин, за да съм сигурен, че утре няма да дойде някой главанак при мен и да зее насреща ми: “Ам’, то са счупи, ве! Значи слабо или калпаво е било направено”. По същия начин стягам електрически контакти, ключове за лампи, вентилатори и всичко, до което ръката на средностатистическият идиот може да достигне и да ми се изсере на метеното, както казваме пък ние, по-образованите и начетените. Подобен е случая със щепсела, захранващ компютри, лаптопи и т.н. – тръгнеш ли да го скубеш на всяко включване или изключване и след няколко такива дърпания, последният ти остава в ръцете; завинаги и неподлежащ на ремонт. Така онзи ден (в четвъртък следобед) приключих окончателно с курната и душа на открито. Остава само да се лакират плочките, обаче днес пак превалява, та ще изчакам по-сухото време за нанасяне на покритието.

В четвъртък сутринта на ранина изпратих една молба за работа; видях, че и още някой ми беше пуснал съобщение с любезната си покана за интервю (по-скоро лицемерна, понеже аз на тяхната студенокръвна любезност нямам вяра…). До половин час агентката ми се обади с предварителни приказки и уговорки, но остана да разговаряме по-подробно на следващия ден – петък (вчера, демек). Междувременно обаче аз организирах интервюто си с другите хора за 09:00, а с нея се разбрахме, че ще мина да я видя през офиса ѝ веднага, щом се освободя след първото интервю. Така и стана – с въпросните хора се замотах около един час и останах доста впечатлен от производството им. Те обаче имаха и други кандидати, та резултатите от тази среща ще се надявам да дойдат чак по средата на идната седмица или дори към края. Другото ми интервю обаче с агентката даде малко по-големи надежди, поне на тоя етап и тя ентусиазирано, недвусмислено подчерта, че аз съм доста подходящ специалист за въпросната работа. Насрочи ми още едно интервю във вторник, на което вече да се срещна със самите работодатели, за да приказваме по-обстойно от какво имат нужда и дали ще мога да се справя със задачата им. Ангажиментът е първоначално за период от 6 месеца, но аз подчертах, че съм свободен само през 4 от тях – нали заминаваме на тур в България, кой ще ти се занимава със служебна работа баш в разгара на летния сезон по Европата? Така или иначе, след ден-два ще стане ясно на къде ще потеглят нещата и дали каруцата ми ще излезе от дълбоката кал, в която е заседнала от месеци насам; близо година скоро ще ѝ струваме вече...

Добрите новини разбира се, не свършват само до тук – вчера дойде и съобщение от моите настоящи шефове, че първата депозитна вноска от поръчителя на инсталацията в Нова Гвинея вече им е преведена и част от нея те ще заделят за изплащане на моя дълг (отначало една малка част, след което на следващото плащане ще ми преведат друга, уж малко по-голяма; за оставащата по-внушителна сума обаче, хич още не е ставало дума, но предполагам с нея ще ми се издължат по към края, когато и те самите предадат окончателно изделието на клиента). Така че всичко принципно се движи, бавно пълзейки напред и нагоре – като някой охлюв, когато с мъка се катери по стеблото на омайна роза и тук-таме запира по бодлите ѝ.

Вчера се върнах от Бризбън и следобеда се залових да подготвя последната стая за покриване с дъски. Циментовия под трябваше да се изчисти идеално от всякакви дребни камъчета и песъчинки; това свърши прахосмукачката. След което пуснах в действие парцала, с който пък и го измих до блясък. Отгоре му постлах основата (2 мм дебела неопренова подложка, която служи за изолация и която поема всякакви по-несъществени кривини и пукнатини на цимента. Отгоре ще наредя и плоскостите, но ми трябва циркуляр за скрояване на парчетата. Такава машина има Бранко (Марианския), която от няколко години насам вече непрекъснато обикаля всички български семейства, които правят подобни ремонти по къщите си. Първо той си я купи за у тях; след като самият си свърши работата в къщи, даде я на Мартин и Дарина. Те пък я предадоха на счетоводителите, от там премина в ръцете на Янко, след което и в моите (първия път, когато редих дюшемето у дома). Сума време тая машина седя в работилницата и събира прахоляка, докато пак не ми потрябва – нали преди година, че и повече даже започнах постилането на другата къща, ама по средата на акцията смених обектите според приоритетите им и не можах да я довърша цялата. Междувременно обаче бачо Гьорги се възползва от циркуляра, та и той да свърши нещо у тях завалията, докато аз повторно ще го взема от тях след интервюто ми във вторник. Кой ще бъде следващият му клиент след мен, все още не е ясно…

Днес е и Задушница – казваме Бог да прости и успокои душите на всички наши починали близки, а ние от своя страна пък ще почетем паметта им довечера чрез една скромна панихида с гости Ваня и Бранко; най-вероятно ще дойдат и Ванеса с Марко, та да се доядат напълно разните мръви и месища, които Даниелчето е нагласила да пече в тавата. Този път менюто ни няма да съдържа традиционните за нашето заведение кебапчета или кюфтета, а аз съм тъй тъжен, та тъжен, понеже такива цели мръвки “не ‘бича го”. Ще се наям вероятно само със салати и баници…

04.03.2020 – Седмица и половина по-късно от датата на последния ми репортаж, днес с няколко думи ще предам оскъдните сведения от тази част на света. Всичко около нас се намира в точката си на замръзване и чака затоплянето след продължителния ледников период, задържал се вече в продължение на месеци. Този отрязък от време, както и напоследък досегашните, също не се открои с някакви забележителни успехи или постижения – нито в личен, нито в семеен, камо ли пък в обществен план. С това свое предварително предупреждение, сега давам ход на поредното си задгранично комюнике.

По-предната събота, когато беше Задушница, вечерта чакахме да ни посетят Ваня и Бранко. Добре ама той нещо бил изстинал, та го втресло и те не посмели да му разнасят и пръскат бацилите наляво и надясно, та се обадиха, че нямало да дойдат. Даниела така или иначе се беше приготвила за гости, но само Марко оцени старанието ѝ в кухнята. Независимо, че бяхме сами, ние почетохме паметта на починалите наши близки, а на другия ден (неделя) ходихме на църква да запалим и по някоя свещ за Бог да прости. Поради непоносимите горещини това лято, което все още продължава да ни гори и мъчи с жегите си, него ден не сме излизали никъде или поне аз не съм запомнил остатъка му с нещо вълнуващо – вероятно само сме стояли под перките на вентилаторите и сме си убивали насила времето.

Миналата седмица започна с големите надежди и мечти, че във вторник ще се срещна с потенциалните си работодатели и едва ли не още в сряда ще започна работа при тях. Добре ама човекът, който трябвало непременно да ме види и да прецени що за стока и екземпляр съм, заминал някъде служебно по отстраняване на ненадейно възникнала авария, та уж в сряда, та не дори в четвъртък и петък, ами едва онзи ден научих от агентката, че интервюто ми се отлага чак за Денят на Св. Патрик – 17 Март, когато по целия свят се чества светият апостол на Ирландия и защитник на нейния славен народ. Това протакане на хá за днес, че пък не – хайде, утре; после не утре, ами в други ден и т.н., малко разстрои ежедневните ми дейности по онази колиба, които си бях наумил да свърша, очаквайки всеки миг да ми се обадят и слухтейки като глух петел да позвъни телефонът. Като видях, че нещата не отиват в желаната от мен посока, в четвъртък вечерта най-после се метнах на колата и отидох да взема от бачо Гьорги циркулярната машина, с която да си скроя дъските на пода в последната стая. Искаше ми се всичкото да стане само с едно ходене до Бризбън и да не троша бензиновите пари на вятъра, ама нали на мен не ми е дадено нещата да се случват отведнъж, та превих и този път гърбина пред повелята на съдбата. В петък вече всичко беше готово, като за събота ми бяха останали само няколко крайни дъсчици в гардероба, които да скроя на място, за да се предаде успешно обекта и отчете пред комисията като готов, с приемо-предавателен Протокол № 16, 19 или какъвто там му беше образеца по стандартите (в случая ГОСТ или БДС, защото за DIN и ISO все още нямаме нужния капацитет и ниво на качество).

За въпросната събота пък се бяхме разбрали да отидем на гости в Бризбън при наш Цецо, който беше тук при младите, за да им наглежда дечурлигата, докато те пък ходиха на сватба в Тасмания. И плановете бяха прекрасни, до момента в който Даниела видя, че е дежурна – както в съботата, така и на следващия неделен ден; все нейните омразни втори смени. Можехме евентуално ние да отидем до тях в петък вечерта, ама аз работих до късно, за мен беше постен ден и т.н. Остана уговорката да се видим в неделя; Цецо щеше да дойде следобеда/надвечер, когато се приберат неговите младежи и го освободят от наряда по дундуркането на дребните. Тъкмо тогава беше и Сирни Заговезни, та хептен добре щяхме да спазим традицията. Аз извъртях една солидна доза кюфтенца за скара, Даниела издърпа една баница и замина на работа. Само че и тази програма се осуети, поради някакви други ангажименти на Цецо. Вечерта аз си накълцах една Великденска салата, па седнах сам с мастиката да посрещам и изпращам кръстници и кумици. Пекох на огъня кюфтета за Ванеса и Марко, които бяха единствените посетители на заведението, след като пак скитаха цял ден на някъде (а казвам пак, защото пък в събота също бяха по разни техни разходки из Sunshine Coast, където Кралевитият имал някаква баскетболна среща с отбора, който той тренира и доста успешно обучава). Малко по-късно, когато и Даниела се прибра от работа, удостоихме празника с по някое питие горница, хапнахме набързо и това беше всичко по отношение на сладките Заговезни и още по-леките им пости.

Седмицата започна с рождения ден на Ванеса, която от онзи ден е без работа и сега всячески се опитва да намери някаква друга, подходяща за нейното правно обучение. Вчера ходи в Бризбън на едно интервю, днес пък ще се явява на друго. Все някъде ще се закачи детето, поне докато тръгнем за България, а после вече ще му мислим на нова сметка. Тя иска да се премести да живее в Бризбън, където намира много повече възможности за растеж в професионално отношение – аз лично изобщо не я виждам да снове между печката със загорелите тави и манджи, мивката с мазни чинии и пералната машина с мръсни дрехи и чаршафи; в ръка с прахосмукачката пък, да не говорим - да ни е жива и здрава и нека Господ да ѝ е на помощ, че като ѝ знам домакинските способности; пази Боже…

В петък вечерта, към 21:30 – тъкмо ми беше станало най-сладко аперитивчето: звъни един делегат, с някакъв негов производствен зор. Аз още през деня бях кандидатствал за работа по неговата обява и онзи се сетил да ме дрънка посред нощите. Поприказвахме малко, разбрах му болката – човекът ми изпрати едни материали, които да разгледам и да видя дали мога да се справя с тях. На другия ден се позанимах с чертежите му, но далеч не стигнах до желаните и тъй очаквани, умопомрачително бляскави резултати. Неговите файлове бяха създадени на съвършено друга програма, които аз се опитах да прехвърля във формата на моята. Това донякъде беше лесна задача, но по-нататъшни действия не можеха да се получат поради несъответствието между двете компютърни системи. Периодично му изпращах мнението си, подкрепено с готовите чертежи. Единодушно стигнахме до компромисния вариант, че всички тези детайли трябва да се премоделират и съответно начертаят, едва след което да влизат вече официално в производството. Спазарихме се за една, колкото минимална, толкова и унизителна почасова плата + GST (по българските аршини, това е данъкът на добавената/принадената стойност - т.нар., ДДС) и се разбрахме да изчакаме крайните резултати от повсеместните ни опити. С неговите боклуци се бъзиках и в неделя следобед, ангажирах даже и наш Жорко Наталкин (зетя на Ваня и Бранко – много мой човек и добро момче; инженерче като мен, само че хидравличен специалист – друг академичен кадър на световноизвестното вече Габровско ВМЕИ). Та, той също се опита да направи директна трансформация между файловете с неговата програма, но не успя. В късния неделен следобед, получих радиограма от работодателя, че той имал някой друг предвид, който вече щял да се справи по-успешно със задачата, използвайки разни други методики, с каквито аз не разполагам. Пожелах му успех и силен попътен вятър – много любезно, типично в моя уникален и неподправен литературен стил (на майка, на стринка, чинка, вуйна и разбира се на леля, като за капак в гъза)…

Така за съвсем малко щях да се наредя и аз на хляб, ама пак не ми бил в това късмета – явно Бог ме гласи за други, много по-свещени и велики дела, каквито всъщност ми приличат и за каквито съм създаден. Но, да се върнем сега на онзиденшния понеделник, когато отпразнувахме 20-ят рожден ден на нашата малка и отдавна вече пораснала Ванеса. Още в събота сутринта, преди аз да отида на обекта и преди следобедната смяна на Даниела, с последната се хванахме да извъртим една торта на отрочето – небезизвестната “Гараш”, която е и единствен по рода си продукт, производство на домашния ни сладкарски цех. Веднага установих повреди по миксера, който последният път, когато го ползвахме за моята торта на Архангелов ден беше в пълната си изправност. Сега обаче нещо прекъсваше от вътре, едно копченце за превключване на оборотите не функционираше и въобще – на мен ми стана напълно ясно, че уредът бе попадал в букчийски ръце. Допреди известно време, все Мария ѝ беше крива на Ванеса – ако имаше нещо счупено (а то не спря да се чупи и троши у нас…), все нея изкарваха виновна. После в живота ѝ се появи нещастният Марко, който напълно достойно замести магариите на Мария и сега каквото и да се поломи у дома, нашата все него набеждава. Едвам избъркахме крема за тортата – навих му шнура, сгънах миксера под мишница и го запъдих директно в зелената кофа за боклук; дори не и в жълтата, която ползваме за рециклиране на суровини и материали. Така погребахме един отколешен подарък на Даниела, който ѝ бях подарил преди години, ама не помня вече по какъв повод (нищо чудно да е било, единствено подтикнат от безрезервната си любов към нея) – най-вероятно по никакъв, защото аз купувам вещи и раздавам благата си веднага, когато ги видя, а не изчаквам да се появи някакъв специален случай, та чак тогава да ги поднасям. Веднага в електронния продавалник намерих подобен уред, спазарих го и от исканите за него $30, взех го само за $15. Жената заминава при близките си във Франция, та гледаше завалийката да се освободи от ненужната си покъщнина и вещи. Даже напред в най-големия дъжд ходих на 20 км от нас да го доставя, след което се и върнах (отидох, все едно до Трявна за един пиклив миксер, ама пък се прибрах с него). Устройството е чисто ново, почти неползвано, с електронен дисплей и регулатор на скоростите (16 степени, плюс една последна, на която ѝ викат “турбо” – с нея вече, яйцата от купата за разбиване направо политат към тавана или от тях се люпят пилета; в зависимост от срокът им на годност).

По същия случаен закон и щастливи обстоятелства, вчера пък се сдобих с водната помпа на татко, с чиято помощ ще отводняваме мазата. Само че тя е толкова мощна и продуктивна, че с нея можем да отводним и някой селски геран. Снощи я изпробвах в реални условия на воден режим, защото човекът, от когото я купих нямаше тази възможност за демонстрация на работата ѝ. Той само ми я закачи кратковременно с един кабел в тока, колкото да я чуя, че работи и това беше всичко. За нея пък ходих чак в Стара Загора, та от там да я мъкна в Габрово, но така стана по-добре, че в същото време закарах и Ванеса до Университета в Бризбън, където тя имаше малко работа преди да се яви на интервюто си следобеда. От там се подпътих в друга посока, но в крайна сметка стоката ми е налице – годна за употреба и готова за експлоатация; да не споменавам, че е и чисто нова, барабар с кутията. Пробите ми се извършиха на тревата в предния двор – напълних една от тези пластмасови ванички с вода, топнах агрегата и го включих в мрежата. Контактът ми е в коридора, досами външния хладилник. От там до тревната площ са няколко метра и дорде отида да видя как се изхвърля нагоре водата като фонтан, ваничката отдолу беше вече празна. На повторния ми опит, този път в съда напъхах маркуча от чешмата да му поддържа дебита на нивото – установих, че колкото пуска кранът от мрежата на водното захранване, почти същото е и количеството на изхвърлената течност; много яко нещо – надявам се да е и вечно! Помпата е италианско производство, внесена в Австралия наред с множество подобни с цял палет – човекът правил с тях търговия и му останали само 3 парчета, едното от които вече е наше притежание. И тая стока я спазарихме добре – от $75, та на $50. Иначе такива изделия надхвърлят цена от $200 по магазините (че и доста повече, в зависимост от качествата и произхода им). Смятам, че това универсално съоръжение ще свърши и нашата работа по предназначение, та дори можем да наемаме и допълнителни отводнителни мероприятия по домовете на хората; с предварителна заявка и срещу скромно отплащане във вид на шише домашна ракия или кило вино, примерно – колкото пък да не е и хептен без хич, че ще дойде срамота за бизнеса.

За трети, четвърти или кой знае кой пореден път вече, споменавам за рождения ден на Ванеса, обаче всеки път изникват разни нови теми, които разклоняват описанието на основната ми мисъл в съчинението. Значи, тортата вече е готова, макар че ние я наченахме още предната вечер на Заговезни, след като последната имаше двойно предназначение – и за двата празника, демек… Тази година гости нямаше да посрещаме и бяхме решили да го караме малко по-измясто, поради ред причини, някои от които дори финансови, макар и не чак толкова съществени. Просто организацията на мероприятието този път беше малко по-сложна, основно предвид на денят понеделник. Трябваше да чакаме чак до събота, но то пък за неделя има насрочено друго обществено мероприятие с приятелите и т.н. В петък Даниела пак ще ме размъква по разни нейни концерти и културни развлечения, така че празникът си остана само наш, семеен и при “закрити врата”, както се казва в сферата на правната дипломация. Отдавна беше взето решение по този повод да отидем на ресторант, където пък ние още по-отдавна само баламосваме детето, че един ден ще го заведем и там. А то стана така, че самото дете вече беше ходило с Марко няколко пъти именно в този любим на Неси гръцки ресторант, където тя познаваше едва ли не и обслужващият му персонал дори (образно казано). Аз сутринта имах излизане, защото карах колата на Даниела до сервиза да ѝ сменят един носач, който се беше счупил незнайно как и още по-незнайно кога. Аз обвинявам огромния товар, с който натоварих купето, когато пренасях циментовите блокове от магазина до нас. Ама пък това беше месеци назад във времето и от тогава ние сме ходили къде ли не с нея, само че вече онзи ден Дани се оплака, че нещо стържело отдолу. Репликата от моя страна, че “нещото ѝ стърже по-скоро в мозъка, отколкото в колата” хич не помогна за изглаждане на положението и чак когато легнах под нея (под колата, бре – не под Даниела…) и видях с очите си счупената скоба, стана ясно каква е и диагнозата на заболяването. Това наложи експресно да отлетя на 50 км от дома, където предишния път сменяха амортисьорите и всички втулки по ходовата част. За половин час работа – отървах се само с масраф от $50, обаче загубих половината от сутринта. На връщане се отбих през дюкяна на моя човек с вехтошарските стоки и строителни материали, та повлякох от там две чисто нови, бели порцеланови сапунерки (е, срещу $25, разбира се), които ще монтирам от двете страни на външния душ; а защо две, а не само една? – ами защото страшно много обичам симетрията, след като съм зодия Близнаци все пак (бързам да дам отговора си предварително, за да няма подир излишни въпроси).

Докато се прибера с отремонтираната кола на Даниела, онези двамата млади вагабонти (рожденичката и кандидат-зетят…), вече се бяха измъкнали от нас и заминали по техни разходки и гуляи. Марко ѝ беше организирал кратка екскурзия в околността, ходили по водопади, къпали се из реките и т.н. Дойдоха си чак вечерта, едва когато и аз успях да си поздравя детето за рождения му ден. Приготвихме се и отидохме във въпросния ресторант. Аз от понеделник бях вече влязъл в режим на строг пост и тримирене, чийто срок изтича само след няколко часа. Спазих процедурата много стриктно и точно, без употребата на никаква храна и вода. Издържах успешно, за слава на Небесата – с гладът проблеми нямах никакви, обаче през цялото време изпитвах единствено жажда; е, не някаква остра, нетърпима и болезнена, а просто нормална. Добре че тези дни не е така горещо, както беше миналата седмица – тогава вече действително мероприятието ми щеше да бъде по-мъчително и трудно изпълнимо.

След ресторанта се прибрахме в къщи, духахме свещи, направихме си по някоя снимка и това беше всичко от 20-тата годишнина на Ванеса. На другия ден (вчера), тя ходи на интервю за работа, аз пък се разправях с помпите на татко. Днес тя пак е на интервю, а аз се сдобих с миксера на Даниела. Току напред пак дойде едно съобщение за работа, което е от други, местни хора – те пък правят алуминиеви лодки и транспортиращи колесари за тях. Очаквам да ме повикат поне на първа среща, след като онази, която вече ми е уговорена се отложи за след две седмици. А през останалото време – е, имам сума работа да върша по онази къща; няма да скучая – търпение му е майката…

15.03.2020 – Информацията ми от последната мълчалива десетдневка е оскъдна, но все пак тук-таме се понамирва и нещо, с което да предъвчем остатъка от днешния ветровит неделен следобед. Преди малко се върнахме от поклонение – лично аз, толкова дълго не се бях черкувал от датата 15.IX.1985, когато се венчавах като смирен раб Божий в светата обител на Дряновския манастир (единствената причина обаче да не добавя и думата “прокобна” е, че въпросният черен ден в живота ми съвпада с рождената дата на моята скъпа и прескъпа майчица свята). Съгласно Православния календар, днес е втората неделя от Великденския пост, но същевременно и денят на Св. Гавраил. Службата беше доста тържествена и продължителна, но на края стигнахме и до нафорките. Даниела обядва и се тръшна в кревата да чете книга (не знам как хората четат на сън, но изглежда при някои по-възвишени индивиди като нея, това занятие пък да не е чак толкова невъзможно…); аз пощипвах от края на крак по някой и друг къшей хлебец, топнат обилно в хайвера, който в петък вечерта най-после разбих. Смеската ми до едно време вървя много добре, обаче на следващата доза олио нещо се пресече и се разреди до агрегатното състояние на Радомирската боза. Тогава пък вътре хвърлих една шепа галета, чиито трохи повторно втвърдиха заготовката, но сега въпросният хайвер повечето мяза на тесто за войнишки курабии, които пък иначе на вкус бият малко на хамсия от каче. Така или иначе, за подхапване става и полека-лека ще опразним кукуто, където толкова усърдно го разбивах, почти до стопяване на миксера. Отделно дето стана и безумно много, по подобие на приказката за “Вълшебното гърне” на небезизвестните братя Грим – кашата на момата извирала ли извирала от делвата, та ѝ заляла печката, после масата, тръгнала да се разлива по пода, а на края запълнила и цялата горска колибка. Галетата като шупнаха след известно време и хайверът ми стана двойно повече, при което обаче от злоупотребата с хляб няма никаква нужда – направо може да се гребе с лъжицата на принципа “две в едно”; онова се реже с ножа като реване – ебаси каква странна манджа сготвих!...

Вчера цял ден с Бранко строихме две малки стенички в гаража на онази къща, с които заградихме едно малко помещенийце, предназначено за пране, плакнене и препиране на дрехи. Аз бях направил много точни предварителни пресмятания, с минимален разход на материала до последното възможно копанче, но те се оказаха твърде опестени откъм пространство и ако този проект се беше осъществил съгласно моите компютърни скици, то пералнята трябваше да се зарежда през керемидите на покрива или най-малко през нарочна дупка в тавана. С известни компромиси обаче и строителни хитрини, ние успяхме да отпуснем близо метър ширина и сега в тази дупка ще има място дори и за коша с мръсните парцали – башка етажерки за перилни препарати и прочие хигиенизационно-санитарен домашен инвентар. Като подкарахме бичметата сабалам в 09:30, привечер в 18:30 бяхме напълно втасали с всичко, включително и с монтажа касата на вратата. Спуснах кепенците мигновено и оставих батака след нас да го чистя на някакъв следващ етап – сега там сред талаша се въргалят бургии, инструменти, шурупи и пирони, но надвечер ще отида да ошетам набързо, докато си почивам от писането. Бяхме се разбрали с Ваня за снощи да им отидем на гости и вместо ние да почерпим Бранко за добре свършената работа през деня, стана така, че той самият тури за нас една майсторска софра. Прибрахме се късно и тази сутрин едвам станахме за черква. През това време Ванеса беше в къщи с Марко и Бела (друга нейна сърбохърватска приятелка), та цяла вечер са си готвили, правили си разни сладкиши и сега само дебна да видя колко инвентар от долапите са ми изпочупили хлапетата пък този път. Докато се завърнем с майка ѝ от църква обаче и наш’та се беше измела вече на някъде с колата – вероятно за да не ѝ задавам уличаващите си въпроси. А може и да учи, детето – обикновено казва, че все в библиотеката на Университета стои, ама дали е така, не е ли? – единствено бъдещето ще покаже…

Още в четвъртък следобеда отидох до железарията да накупя дървения материал за рамките – с всичките 11 парчета с размери 70 x 35 мм/2.40 м се справихме буквално до последната треска, като на места дори сложихме някои мои стари остатъци от други подобни строителни мероприятия. Подир дъските хвръкнаха само някакви си $42, обаче за крепежните елементи дадох други $12. Трябваха няколко по-яки и дълги винта, тип “каруцарски”, с които да хванем долните планки в бетона на гаража. Други пък отидоха за забиване в страничната тухлена стена. Като по някакво чудо, отсреща към другата стена на “Г”-образната конструкция се улучи вертикалната дървена греда, между пода и тавана, та ковахме директно в нея с едни по-дълги винтове за дърво. Закрепихме и един неподвижен вътрешен прозорец, който ще осигурява известна светлина в пералното помещение. Сега остава само да прекарам кабела за осветителните лампи в тавана и да изпуша от двете страни рамките със стандартните плоскости от гипсокартон.

В четвъртък сутринта водих Ванеса в Бризбън – междувременно, след като в края на Февруари приключи тримесечният ѝ стаж в една голяма компания, тя се яви на няколко други интервюта за нова работа; те пък онзи ден я повикаха от старата, само че в някакъв друг отдел. Сега тя избира къде точно иска да работи и с какво именно най-много ѝ се ще да се занимава. До няколко дни трябва да даде окончателния си отговор – вероятно до средата на другата седмица, която започва от утрешния понеделник.

Останалите дни от разглеждания период бяха все “дъждовни” – в буквален и преносен смисъл; сума дъжд се изля от небето, а покрай него и аз самият не свърших много работа по колибата. Имах междувременно няколко сериозни телефонни обаждания във връзка с потенциални работни позиции; в един от дните даже ходих и на интервю в някакъв огромен завод за производство на лодки и двигатели за тях – на 15-20 минути път от нас; до там може и с велосипед да се ходи даже. Смятам, че се представих добре, но все пак хората имаха и други кандидати, които може да са се представили още по-добре от мен. До седмица-две резултатите и от тази моя среща ще станат известни, но преди това след два дни аз имам насрочено друго интервю в Бризбън, което е за 3-месечен договор и към която работа имам малко по-завишен интерес, предвид предстоящото ни пътуване до България. Добре ама то пък може и да се отложи във връзка с тези идиотски вирусни зарази, дето се носят на талази из целия свят. Така че в тази посока тепърва има да се проясняват множество, далеч не съвсем ясни подробности, в малка част от които попада и екскурзията ни до Япония – тя пък планирана за началото на Май. С тези затваряния на граници, карантинни периоди в изолатори и какви ли не още мерки за сигурност, пътуванията зад граница ще паднат рязко до нечувано ниски стойности. Наши приятели, които щяха да летят за София на 01 Април, вече няма да летят – самолетната компания им анулира билетите, като им подсигурява ваучери на същата сума за подобно пътуване в рамките на 12 месеца, но едва след като (и ако…) се раздигне пушилката от неизвестността около масовата вирусна психоза. Нашият случай може да се окаже подобен – никой нищичко не знае и всички вдигат рамене в своята безпомощност…

Това беше краткият ми очерк за изминалата десетдневка – предполагам, че през следващата ще има известно раздвижване, но може би това движение да се заключи единствено в поставянето на няколкото допълнителни плочки по пода на пералното помещение, с които да продължа и изпълня шарката на съществуващите, които редихме преди няколко месеца с Желязко, след като там вече разпънахме малко дължината на цялото мокро помещение. Всичко останало е забулено във валма от мъгла и гъста, непрогледна неяснота – почти като в тъмнична килия…

17.03.2020 – Излиза, че на практика аз просто нямам какво повече да добавя към и без друго доста позабавилото ми се писмо, за това днес реших да го довърша набързо, че да ви го изпратя за прочит, а пък в следващото вече със сигурност ще има значително по-богата и актуална информация. Забелязвам, че подобни измамни твърдения правя в продължение на последните 28-29 години, откакто сме се заселили в Австралия, а пък в края на краищата всичко се заключава в един и същ омагьосан кръговрат, без да съм регистрирал и отчел някакъв кой знае какъв мощен икономически или социален напредък. От 2-3 седмици насам се надявам на едно интервю, на което трябваше да се явя дори днес. Снощи агентката ми се обади, че това ще стане най-вероятно едва утре. За тази работа ще се състезаваме общо двама души, като аз силно се надявам, че другият претендент вече е намерил своето място под слънцето и на онези няма да им остава нищо друго, освен поради липса на кадри да назначат именно мен. Наред с това очаквам развръзка и от интервюто си в компанията за лодки, на което ходих миналата седмица. Паралелно с всичко, моите шефове също показват някакво раздвижване, макар и минимално – уж имало доста проекти за разрешаване в близкото бъдеще, ама колко наблизо ще е това тяхно бъдеще, само един Господ знае със сигурност. Прекият ми ръководител е болен – на стари години паднал поразен от някакъв вид шарка, ама едра ли, дребна ли – така и не разбрах. От същото заболяване аз страдах преди няколко години, обаче болката му е доста неприятна, да не река нещо по-силно и грубо. Минава за около две седмици, ама болестта протича доста болезнено и оставя трайни следи – добре все пак, че не го е съборил сегашният “коронен” вирус, който стана толкова популярен напоследък и който предизвика сътресения в целия свят. Икономическите му последствия ще има да ни тегнат дълго време на шиите и то само на тези, които оцелеят от него, разбира се; надяваме се ние да попаднем в числото им, с Божията воля и милост, разумява се…

След като в събота с Бранко дадохме основния вид на пералното помещение, вчера запретнах ръкави и проведох някои довършителни мероприятия – главно от козметично естество. Цял ден се въртях из гаража и се бъзиках с какво ли не, обаче до вечерта вече имах грандиозни планове за цялостното оформление на къта, по който нов разширен проект в петък пък ще впрегна Желязко да ми изработи една дюлгерска надница. Има да се нахвърлят няколко плочки по пода, както и да се налепят други на стената, които да се явят като продължение на сега съществуващите. После вече ще слагам стените, осветлението и всичко останало. Действам хаотично, по всички възможни отворени фронтове, където е допустимо да се атакува само със собствени сили, при минимални масрафи. Единствено трябва да докупя още няколко плочки за пода от същия вид, за да уйдисат на сегашните – останалите материали ги имам във вид на парчетии и остатъци от баните, които сега вече ще влязат в употреба.

Новините от последния час са, че Ванеса прие офертата за работата, която ѝ предложиха от старото работно място, където тя кара тримесечния си стаж през лятото. Намерили са си с Марко някакъв обзаведен апартамент (боксониера) и тези дни ще се местят да живеят в Бризбън, че да им са наръки разните университети, библиотеки и работни места. Тази уговорка ще трае пробно, само до края на Юни, когато уж ще летим за България. Само че това “уж” може да се окаже проблемно и ние съвсем не на ужким да си останем зад пределите на Австралия. Карантинният период все още не е настъпил за тукашната държава с цялата му наложителност и строгост, въпреки взетите междувременно сериозни мерки за неразпространението на вируса. Обаче положението на ситуацията се сменя не с дни, ами се изражда в по-грозна форма буквално с часове и по никакъв начин не можем да бъдем сигурни вече какви ще бъдат последствията за всички нас – каквото дойде, това ще е. За сега екскурзията ни за Япония не е отменена, предвид относително спокойната обстановка в Страната на изгряващото слънце – с тази разлика, че самите ние действаме да я отменим или поне отложим за по-благоприятни времена. Те обаче дори нямат никакви намерения да прекратят провеждането на Летните Олимпийски игри, които са планирани за тази година в Токио през периода между 24 Юли и 09 Август. Общо взето неяснотата е повсеместна и на всички нива – за кой ли път вече ще легнем всички пак връз Божиите плещи, а пък той да ни понася на където трябва и на където заслужаваме…

Напоследък доста често вали – лозите полудяха, тревата пощръкля и сега поляните отново се изпълниха със зеления си килим. След малко ще се местя от писалищната маса на строителната площадка. Толкова добре поминавам дните си, че въобще не ми се помисля за друга работа. Днес ще правя нова дупка в тавана на гаража – досегашната се намира в помещението, което вече е определено да бъде за някаква стая, а това е грозно. Ще я преместя в новообразуваната “перална зала”, където ще остане скрита за обикновения посетител и наблюдател. През този отвор се прониква горе в подпокривното пространство и това е единственото място, от което може да се извършват разни ремонтни дейности по тавана – освен разбира се външно, през керемидите, след съответното им разместване. В нашата къща този “вход” се намира в коридора, което е малко по-дискретно и не дразни окото. В другата беше на още по-удобно място, но нали решихме гаражът да се превърне в нещо като кабинет, игрална зала, звукозаписно студио или каквото и да е от подобно служебно естество. Офисът обаче на бъдещата адвокатка най-вероятно ще се мести някъде в Бризбън, защото тя за оставане при нас на Gold Coast не иска и да чуе – да върви там и да си троши главата; не можем нито да я спрем, нито пък да ѝ повлияем с мнението си, което и без друго никой не ни иска така или иначе. Като се налудува, сама ще миряса, но аз лично се съмнявам в това, въпреки желанието на мама Дани детето да е вечно до полата ѝ. Ванеса смята, че столицата предлага много повече развлечения и бизнес възможности, отколкото наше село – това може и да е така, но на нас просто не ни се иска да го приемем за истина. Каквото и да е – само здраве и живот да има…

А сега ви прегръщам и целувам най-сърдечно от името на цялата ни разширена до пръсване компания - ваши най-мили: Нени и Неси, Дани и Ачи, Меган и Марко… Бъдете всички живи и здрави, весели спокойни и много търпеливи – нали Бог си знае работáта, нека да не му се месим у делата…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

сряда, 23 ноември 2022 г.