Писмо No 14 (V-XI.2022)

Скъпа и свидна майчице свята; все още останали живи, приятели и врагове мои…

28.05.2022 – Доста дълго време, къде малко умишлено, къде пък просто подсъзнателно, все отлагах началото на следващото си послание към света, а попаднал в капана на тази толкова дълбока душевна яма, аз така и не усетих как са минали няколкото седмици, а може би и повече от месец вече, след мъчителното приключване на предишното ми писмо. За огромно мое съжаление, както в това, така вече и във всяко следващо подобно мое послание към света, за първи път от обръщението му ще липсва моя скъп и непрежалим татко, когото загубихме навръх Св. свещеномъченик Харалампий Магнезийски (10 Февруари…) тази година. От тогава насам мъката ми е неутешима и тя именно се явява като единствена виновница за моите разредени напоследък писмени излияния, каквито най-активно поднасях под една или друга форма на всички вас в продължение на последните три десетилетия – всъщност, откакто ми е стъпил кракът тук, в тази част на Земята. Сега, с много усилия от моя страна ще се опитам да възстановя отчасти тези свои навици и да продължа списването на моя нескончаем житейски роман, обаче честно си признавам, че началото е много, ама ужасно много трудно. Акълът ми се е пръснал и разпилял на 100 страни, домашните задачи и задължения не спират нито за миг и дори напротив – сякаш извират като кашата във вълшебното гърненце от приказката на братята ви Грим. Към строителните мероприятия по онази колиба се прибавиха и някои неотложни “подобрения” в нашата – те пък вече, закономерен плод от непрестанните стремежи на Даниелчето към обновяване и разкрасяване на кочинката, в която си живеем толкова кротко, мирно и тихо, необезпокоявани от нищо и никой. Но – да започвам сега с разказа си, пък до където стигна, до там…

Днешната е една от редките съботни утрини, в която само за кратко намерих някаква временна пролука, та в рамките на не повече от час-два да обрисувам настоящото положение около всички нас – време, през което ще се опитам поне отчасти да наваксам пропуснатото, неказаното, премълчаното и изживяното: било то хубаво и приятно или пък лошо и непривлекателно. Аз така и не помня вече на какъв етап приключих предишната си статия – трябва да е било по време на серията от почивни дни, които миналия месец изобилстваха в календара: то не бяха празници покрай Католическия Великден, който пък съвпадна с нашенската Цветница; след това се заредиха други разни подобни, Първомайски дни на Труда и т.н., та седмиците се изнизваха една подир друга като жълти стотинки пред билетното гише в някоя затънтена гара. Единствената сериозна пречка, която до голяма степен осуетяваше всякакви напористи планове и операции беше лошото време: ама отвратително чак, казвам ви. Дъждовете се изливаха непрестанно, обилно и напоително – направо подгизнахме от влага, а пък башка дето се вмирисахме и на мухъл, докато работата ни по двора напълно замря; в тая киша нито плочки могат да се лепят, нито пък аз самият с някаква по-различна дейност можех да се занимавам (каквито имам, разбира се в изобилие, ама и те не са подходящи за извършване в мокрото). Така обектите ми изостанаха по съвсем “обективни” причини и вече за краен пусков срок и окончателно приключване на строително-ремонтните мероприятия изобщо не се говори (което е и добре…). Силвестър има да довършва само още едно малко петно от плочника, след което ще го хвана да слагаме плъзгащата врата. Междувременно купихме и стъкла за душ кабината в другата баня у нас, които пак с него трябва да сменим, само дето не се знае кога точно ще стане и това.

И както беше такова мочурливо и непривлекателно, преди няколко седмици направихме един грандиозен моабет у бачо Гьорги по случай именния му ден – той пече Гергьовско агне в пещта на двора, а ние осъмнахме на софрата – прибрахме се в къщи едва към 04:30 сабалам на неделята чак; амчи то в туй време, какво друго да прави човек, освен да яде и да пие – зер, за нивата не става… Пак междувременно компютърът ми нещо хлъцна, глътна вода и се удави на края – аз му правих разни частични животоспасяващи изкуствени дишания, ама докато не го заведох при нарочен доктор не се оправи. Мой добър приятел се притече на помощ, сменяхме разни карантии, но после възстановителният процес след реанимацията беше по-дълъг, докато го докарам до същото дередже, както си беше преди да налапа водата (образно казано).

В неделя сутринта на следващата седмица беше официалното тържество на Ванеса по случай успешното ѝ завършване на Университета – церемонията по дипломирането, така да се каже. Та и за това светско мероприятие падна голяма подготовка: рокли, обувки, тоалети, гримове, прически – пълна лудница. Като по някакво чудо точно през този период дъждът беше поспрял случайно и дори слънцето проби частично облаците с оскъдните си слънчеви лъчи – достатъчно, колкото да си направим снимки с абсолвентката. Дадоха на децата шапки, пелерини (едни от тях хората ги купуваха, ама наш’та мома нали е свидлива досущ кат’ баща си, та беше наела своята официална “униформа” от разни други нейни колеги и колежки – колкото само да мине през шпалира за хатър на парадната част). Нас, всички гости и придружители на бившите вече студенти ни бяха събрали в една голяма концертна зала, а тях самите ги изтипосаха долу на арената за последващото награждаване на отличилите се и официалното връчване на дипломите. Ванеса има две тескерета – едното е по “Бизнес и Икономика”, а другото е “Право и Закони” (тук вече може и да греша с определенията на специалностите ѝ, защото продължавам да не съм съвсем наясно с нейните науки; тя сама си ги избра, тя самата си ги изучи и завърши – аз пръст нямам в това нейно просветно дело, освен с насоки, препоръки, бащински наставления и насърчения; въпреки, че тя пак си знаеше нейната и до моите мъдри съвети така и не стигна). Всичко останало си е нейна собствена придобивка и ние с майка ѝ пръст нямаме в това направление…

След тържествената част, която свърши точно по обедно време, отидохме в турския ресторант да полеем дипломите. Ванеса беше с нейната приятелка Бела и още един техен общ приятел от бандата им – Кен (японец, самурай). Последният също завърши тази година, само че със специалност строително инженерство и неговото тържество беше малко преди това на Неси, та тя от него взе назаем капелината. Бяхме далеч от нашия сърбин и неговата кафана, та се задоволихме с гюзлемите на турските ни аркадаши. Ама и те са големи майстори в кухнята, няма ‘лабаво при тях – какви страшни питки бяха напекли, какви чудни мезета донесоха, аферим и ашколсун да им рече човек; áко да са турци и нали уж по default би трябвало да ги мразим, щот’ са ни били врагове (лично аз, руснаците ги ненавиждам повече, в качеството си на по-големи врагове, но това е въпрос вече на лично предпочитание и не задължавам никой да следва политическите ми убеждения, смятайки ги естествено за най-правилни и правдиви…). Докато бяхме в ресторанта, за пореден път се изля една голяма порция дъжд, но ние точно в този момент бяхме на сухо. След гала обеда, децата се юрнаха да празнуват по младежки, докато ние с бабичката се прибрахме обратно на село и подпряхме портата от вътре – зер, хора навън вече нямахме...

Вероятно тук е мястото да спомена малко и за служебната си дейност, която за сега продължава най-активно и безпрепятствено. Както ми беше казано “на ушенце”, за моята позиция са отпуснали нов бюджет, който за сега ще продължи до края на годината. Именно тогава на мен най-много ще ми се иска да си отидем до България за 2-3 месеца, обаче никой още не може да каже какво ще стане до тогава – толкова много време има, че мен ме е страх да мисля с такова голямо предварение; каквото дойде – такова. За сега изчаквам официалното потвърждение на договора ми, който смятам че ще бъде продължен с поредни 2 или 3 месеца, както обикновено до сега. Другата седмица това ще се изясни напълно, защото договорните ми взаимоотношения с компанията изтичат на 31-ви, което е само след няколко дни.

Така вече идва момента с няколко думи да опиша и предишните почивни дни, като плавно към тях ще прибавям и настоящите. Хванахме се с Цецо да инсталираме климатичната уредба в къщи, която от години беше повредена – най-вероятно от продължителното ѝ неизползване. Така или иначе обаче, Даниелчето побеснé и когато вече пощръклé напълно и в най-острата си форма, в един прекрасен, ясен ден купихме и нов климатик – външно тяло (компресор) и вътрешно (духалката, демек). Обаче монтажът на тези устройства е свързан с неимоверно много усилия, качване по покриви, махане на керемиди и лазене по гредите на тавана – дейности, с които аз отдавна съм скъсал контактите и допирните си точки. Освен всичко това, за целта се иска и известна солидна доза специализиран опит в областта, какъвто аз изобщо нямам, а пък докато помагах на Цецо най-активно в монтажа си помислих, че никога не бих искал и да имам даже някаква подобна експертиза; ама то това е ужасно голяма хамалогия, ебаси! Аз предварително бях разкачил старите тръби от съществуващото компресорно тяло. Разумява се, остатъкът от инертния газ излетя на талази свободно в атмосферата – дейност, заслужаваща няколкомесечен затвор или поне предизвикваща солидни глоби и финансови сътресения, ако ме бяха узнали властите (само че аз изчаках да мръкне и чак тогава му оттулих клапана – ш’ма фанат те, ама ‘га ма няма!...). Разбира се, отначало само разхлабих леко гайките и каквото имаше по тръбите просто изтече бавно, безшумно и постепенно, в продължение на няколко дни и нощи - до пълното изпразване на системата. После махнах компресора и го подготвих за изхвърляне (бракуване) – на негово място с помощта на Даниела поставихме новият. Миналата събота Цецо дойде и с него почнахме да вадим старите тръби, след като новите бяха с друг диаметър и нямаше да уйдисат на новата инсталация; тях също ги бях купил предварително. Дъждът не спря нито за миг – в кишата дърпахме старите, в същата киша напъхахме и новите през керемидите на покрива и над тавана. До края на деня приключихме с тази отблъскваща и неприятна дейност – почнахме да се стягаме пък за вечерта, защото всички бяхме канени на рожден ден в ресторанта на нашите български приятели; междувременно дойде и Дарина – също неразривна част от официалните гости и елемент на “постоянното присъствие”, както всички нас, разбира се; ние сме неразделни…

Вечерта мина бурно, звучно и забавно – смях, танци, веселие, песни и т.н. През деня ходихме и да гласуваме, само че този път нашите демократи изгубиха мнозинството си в Парламента и сега постът Премиер на цяла Австралия го зае синът на работническата класа и водач на тяхната уродлива Работническа партия – някакъв си “Албанизи” (Anthony Albanese, за много любопитстващите тук…); висша, напълно завършена форма на калмук от италиански произход – жабар, вонящ на доматено пюре с чесън и спагети с босилек, поръсени с тяхното миризливо сирене пармежан (или пармезан/Parmesan, щото не знам как се пише и произнася), което пък удря на бебешки повръщок. Но хайде, това с чесновите аромати как да е се търпи, но като капак на всичко тоя римлянин-немокаянин тури една китайка за външен министър, с което изцяло ни осра пейзажа – сега очакваме всякакви изненади, както в социално отношение, така и в гео-политически аспект. Китайците отдавна потриват ръце и си точат лигите за някои възлови позиции на червения континент – сега вече може да им ги поднесат и на тепсия, нищо чудно; въобще, задал са е огромен тъмен облак от глобални неясноти и международни бури, които тепърва има да се задълбочават не само тук при нас, но и по целия свят – оцеляването ни във времето занапред ще става все по-труден и мъчителен процес. В един момент си казвам: добре, че скъпият ми татко не е вече между живите, защото той много болезнено щеше да изживява всичките тези световни катаклизми и форми на идиотизми. Праотците и прадедите ни бяха подложени на издевателствата по време на турското иго и робство, дедите ни пък преживяха войните: отначало Балканската, после Междусъюзническата, най-подир и Първата световна, поради които имаха нелеката задача да се изправят все пак на краката си след катастрофалните последици от тях; бащите ни закачиха от Втората световна война и още по-безропотно търпяха Съветската окупация, травмите и раните от която продължаваме да ближем и всички ние днес – техните наследници. Сега обаче за нас остава да поемем и ударите на супер развитата ни цивилизация, на демокрацията като цяло и да вкусим от забранения плод на Свободата – а с тоя непосилен залък вече ще се задавим и ще се изтровим до крак…

Ето че след малко пак се залавям за клещите и за отвертките – всеки момент чакам наш Цецо да пристигне, за да си довършим започнатото през миналата седмица. Ние тогава и в неделята работихме, но пак не успяхме да завършим монтажа на климатичната инсталация. За днес останаха по-лесни и приятни занимания – свързване на захранването, обезвъздушаване на системата и вкарване на газта в нея. Аз през седмицата подготвих почвата с някои допълнителни подобрения, които трябваше сам да направя, за да не му губя излишно времето с дейности, които мога да свърша без неговата помощ и намеса.

Следващите почивни дни ще бъдем на кратка почивка, когато и от където ще си продължа мисълта. Тази година няма да има големи празненства по случай рождените ни дни, предвид обстоятелствата около нас, смъртта на татко, огромната ни странична заетост и т.н. Може би ще се видим на място с Неничко и Меган, които по същото време ще бъдат някъде из района на къмпинг; Ванеса ще дойде при нас, а може би и самият Цецо, но това още не се знае със сигурност. Той съвсем наскоро си купи къща на един от островите, разположени току срещу Бризбън и сега му предстои да си мести покъщнината нататък. Ние му дадохме доста от нашите ненужни нам вещи, които той да ползва поне в началото, докато се оборудва напълно. Утре с това ще се разправяме…

14.06.2022 – Заредиха отново дълги, тягостни дни на неловко мълчание от моя страна, през които се случиха и не малко, къде по-значими, къде пък по-незначителни събития около нас и животът ни по взаимно съгласие и съвместителство. Независимо, че днес е едва вторник като ден от поредната работна седмица, аз не съм служебно ангажиран и на работа ще отида едва утре. Вчерашната ми надница също беше по-къса и следобеда вече си бях в къщи – поради олекване на задачите в офиса, на работа не ходих и миналия петък, когато свърших доста от заплануваните мероприятия по онази колиба. Само че, за да свържа всички случки по хронология и да ги нанижа като кървавици една след друга до въпросния днешен ден, сега ще се завърна с цели две седмици назад във времето, когато най-накрая турих и точката на последното си изречение в настоящата писмена творба.

Трябва да е било през някой от съботните дни, защото си спомням, че Цецо дойде по обяд, за да довършим започнатата с него съвместна дейност, а пък и да натоварим останалите боклуци, които ние му дадохме, за да започне самостоятелния си живот в новата къща на острова. Той междувременно получи ключовете от там и постепенно започна да примъква разни домакински стоки и покъщнина нататък, но все още живее при Гергана, защото пък и работи втори смени в един Бризбънски завод за салами, шунки и други подобни месни деликатеси (лошото е само, че там на място той може да яде до насита и да опитва всяко едно от мезетата, дорде не се насере дето има една приказка, ама не може да краде и да изнася за вкъщи, че чак да носи и по приятели – ебаси държавата, ебаси тъпия строй; щото пък ние едно време…, ама както и да е, де: капитализмът е малко по-различно утроен от социализма и точно в този случай, последният се явява в известен смисъл в наш ущърб, понеже тук не е особено прието да се краде и принципно не се бара от чуждото). През деня ние се занимавахме с нашите заключителни монтажни операции покрай прословутата ни климатична инсталация, а вечерта се курдисахме на софрата, която Даниелчето беше спретнала за нас с толкова много любов и почитание. На другия ден много рано сутринта трябваше да натоварим колата със стоката, защото той вече имаше билет за ферибота, с който да премине от сушата в града до отсреща на островната територия. За целта станахме рано и успяхме да му натъпчем пикапа до краен предел, макар че пак останаха разни дреболии за отнасяне на следващото му посещение при нас. След като си изпратихме госта по живо и по здраво, ние пък със стопанката се заловихме с наши вътрешно-домакински дела – и така, та чак до вечерта.

Седмицата на работа беше активна, с доста служебни ангажименти, които успях да свърша успешно до края на петъчния ден. Междувременно в четвъртък отбелязахме рождения ден на Дани, а Ванеса дойде при нас в петък вечерта, защото на другия ден с нея заминахме на кратката почивка, за която вече споменах някъде по-горе из редовете на писанията ми. Тази година честванията покрай рождените ни дни преминаха малко по-тихичко и кротко, след като на никой от нас не му беше до врява, викове и крясъци на чак такова силно и високо ниво. Мисълта за кончината на татко ме преследва навред и по всяко време, предвид на което не винаги се намирам съвсем в настроение за разни такива бурни празници и безгрижно веселие. В събота сутринта аз тръгнах нагоре с колата на Ванеса, която използвах и през седмицата, защото исках да я видя как върви; обявили сме я за продан, та рекох да изпробвам всичките ѝ възможности и капризи на пътя, за да си нямаме после неприятни изненади с нейните потенциални и евентуални клиенти. На Неси вече кола отдавна не ѝ трябва в Бризбън, след като всичко около нея се намира на пешеходно разстояние до квартирата им, която си споделят с нейната приятелка Бела – пеша ходят двете да пазаруват, само за десетина минути ходене Ванеса стига и до работата си, така че на този етап нейният автомобил се явява излишен и взехме единодушно решение да се отървем от него. Когато идва до нас, тя ползва или влака, или пък пътуват с Бела, която също се прибира насам с нейната кола, че и тя да се види родителите си. Понеже трябваше да свърша и разни други задачи през деня, аз излязох рано, докато Дани и Неси тръгнаха по-късно към Noosa, за където се бяхме запътили. Всъщност, този път бяхме в един от кварталите на градчето, досами плажа и морския бряг, само че поради зимния период ние така и не стъпихме на пясъка и изобщо не нагазихме във водата – студено беше (температурите се въртяха далеч под нужните 35 Целзиеви единици, едва когато най-охотно се къпем и въргаляме по пясъка). Аз трябваше да мина през моите дюкяни за стоки с намалени цени, както и да си подам документите за подновяване на паспорта. Оказа се, че срокът му е изтекъл, а с невалиден паспорт няма да можем да купим самолетни билети за България, която смятаме да посетим по Коледа (ако е рекъл Бог, разбира се и ако случайно не ни пресече черната котка пътя пък, че и таквиз моменти имаме – напоследък в изобилие при това). Аз до обяд свърших каквото можах, а до това време вече и Даниела пристигна с Ванеса – срещнахме се с тях около мястото за временния ни бивак и малко по-късно се настанихме в мотела. Следобеда излязохме на разтоварителна разходка из района и привечер се прибрахме обратно в апартаментчето.

В неделя пък се падаше датата на моя рожден ден, та за хатър на двете ми моми ходихме да ядем купешка храна на обяд в едно кафене. Денят беше топъл и слънчев, но все пак недостатъчно горещ за крайбрежни изяви по плажа. Вместо това предприехме още една опознавателна променада из околностите на градеца и в късния следобед Ванеса си тръгна за Бризбън с нейната кола, а ние с Даниела останахме там и в неделната вечер. Аз в понеделник не бях на работа и изкарахме целия ден по пътищата в разнообразни разходки и посещения на разни места – в къщи се върнахме чак по тъмно вечерта. С това тази наша кратка екскурзия по повод рождените дни приключи и ежедневните ни седмични ангажименти продължиха веднага от вторника насетне.

С Цецо се бяхме разбрали той пак да дойде у нас в събота (което беше вече онзи ден), защото имах нужда той да ми помогне малко по дърводелската част на онази къща, а имахме и друга обща работа с него. Натоварихме и останалата част от стоката за острова, обаче понеже в неделя през деня поокъсняхме с нашите съвместни дейности, та той остана в къщи и вечерта. В понеделник аз заминах на работа, а той си тръгна за у тях с натоварената кола. Разбрали сме се тази събота да отидем с него до новото му място и да му помогнем с разтоварването на джунджуриите, защото измежду тях има разни големи стъкла, от които той ще си прави врати и прозорци. Те трябва да се пипат най-малко от двама души, защото са и тежки на всичкото отгоре, та не могат да се свалят от багажника на пикапа само с един чифт голи ръце. Аз след малко отивам да се бъзикам с разни дреболии по другата къща, а дейността ни със Силвестър остава за следващата седмица, поради ангажимента ми с Цецо тази събота. А пък кога ще продължа отново с писалищните си занимания – един Господ само знае; вие само имайте търпение, пък ще видим…

03.07.2022 – Не знам за едни колко неусетно, а за други колко “усетно”, обаче ето ни нагазили и в юлската страница на тазгодишния календар. Аз разбира се, попадам в първата категория – на онези хорица, които така и не разбраха кога и как, току под носовете ни се изниза вече и половината от тая нещастна година; а пък за финансовата да не говорим – според омразните данъчни служби, новата започна още онзи ден, в петък. Поради предварително изчерпване на служебните си задължения, тогава не отидох на работа, защото по план Силвестър щеше да идва да работи на обекта. Той можеше и сам да се справи със задачите за деня, обаче отново заваляха едни зимни дъждове, така че за мероприятия на открито времето не беше особено благоприятно. С него имахме достатъчно проблеми за решаване на сухо, под сайванта там и у нас в банята, където трябваше да довършим монтажа по стъклата на душ кабината. А подобна противна дейност непременно изисква двама души да се гъзурчат покрай тая пипкава работа, та ето защо аз него ден си останах в къщи, за да му помагам. Ние с това започнахме да се разправяме още предната седмица, но поради характера и особеностите на делото, не успяхме да приключим с всичко наведнъж – паралелно с банята у дома, работихме и по другата къща. Там трябваше да скроим една дървена рамка, в която да натикаме огромната плъзгаща врата – именно тя вече щеше да затвори помещението под покрива и да се оформи като самостоятелна стая, макар и не съвсем като тухлена част от постройката, но пък с достатъчно добър и завършен вид под формата на зимна градина, лятна кухня или просто допълнително кътче за усамотение в рамките на колибата; кой както иска така да си го нарича и определя по собствено усмотрение. Та, именно с тази дърводелска задача се бяхме заловили в един от дните, а вчера вече успяхме да вкараме и самата порта. Голям зор видяхме дорде я наврем в тесния дървен процеп на рамчиците, ама на края успяхме – с лостове, с отвертки, с подложки, чукове, секачи – всичко влезе в употреба в името на победата над проблема.

На практика, предните почивни дни и сегашните (днес обаче е неделя и ние наистина си почиваме, както правят белите хора по света…) бяха заети изключително само с работата ни по отделните строителни площадки. Миналата събота, вечерта ходихме на гости у бачо Гьорги – нали предният ден беше Петровден, та поводите за тържеството бяха свързани с разни Християнски чествания и Библейски празници. Ние от своя страна поменахме дядо Митко и Денчо, които си заминаха от тоя грешен свят баш на този свят ден – Бог да ги прости и двамата. Неничко щеше да идва у нас в неделя заедно с малкия кратунко, обаче плановете му се бяха пообъркали малко, та отложихме мероприятието за следващото му завръщане. Аз ходих да показвам колата на Ванеса, която е обявена за продан – едни хора искаха да я видят и евентуално купят, ама живеят надалеч от нас, та се споразумяхме срещата ни да стане на половината път. Изгубих няколко часа с тях без от всичко това да произтекат някакви положителни резултати по смисъла на покупко-продажба, защото те повече така и не се обадиха, както обещаваха най-настоятелно и убедително, докато се разправяхме помежду си. Заетостта ми за деня не позволи да работим със Силвестър и каквото имаше да довършване го отложихме за настоящите почивни дни. Само че той пък днес е семейно зает с негови лични ангажименти и снощи си замина, а аз ще си остана в къщи да се занимавам с разни изоставени неща за правене, които чакат единствено и само мен – финансови отчети, счетоводства, приходи/разходи, печалби и разни подобни машинации, които трябва да представям в края на всяка финансова година заради данъците, които държавата ще очаква да ѝ платя в някакъв разумен срок. Естествено, още щом станах от сън се залових за молива (след като се успах и се събудих чак в 07:00 – друг път скачам от кревата още в 05:30-06:00, ама тая заран изглежда, че съм бил и малко изморен от вчерашните ни строителни дейности…). Исках с няколко думи да нахвърлям пропуснатото в дневника, който напоследък поизостана на задна позиция, поради частичната загуба на писателски интерес от страна на автора – дано все пак да е някакво временно явление, за да продължа започнатото си и нескончаемо писмо, началото на което беше поставено преди близо 30 години (само след няколко месеца, в края на Ноември се навършва кръглото трето десетилетие, откакто живеем извън Родината; това е датата специално за мен, защото Даниела например нейните ги навърши още през Юни, ама тя изглежда е забравила, че да почерпи по този повод)…

Миналата неделя Ванеса идва при нас. Тя очакваше, че аз вече ще съм ѝ продал колата и дори бяха започнали с майка си да харчат от парите ѝ, ама не би. Така или иначе, понеже тя беше вече при нас, решихме да излезем заедно на кратка разходка на открито, свързана естествено и с малък обяд на закрито. Някакви македонци отворили дюкян в близък до нас квартал, та рекохме да опитаме и от техните специалитети, ама нещо не останахме особено впечатлени от кухнята им. Независимо от лекото разочарование, ние задоволихме глада си, след което направихме една разходка покрай морето. Вечерта Неси се прибра обратно в Бризбън с влака, а ние с Дани си уплътнихме вечерта с гледане на българските телевизионни сериали.

Връщайки се назад по дати и събития, следва да отбележа и малката екскурзия, която си направихме до острова, където е къщата на Цецо. Той от нас натовари множество стока от първа необходимост, а там нямаше кой да му помогне да я разтовари от багажника на колата. Така се бяхме разбрали с него, че докато той пътува с автомобилния ферибот нататък, ние пък да пристигнем с пътническата лодка и горе-долу да се явим по едно и също време на малкия остров (той е дълъг само 8 км между двата си края, но на него живеят около 3000 души). След като обикаляхме близо половин час в отчаяно търсене на свободни места, най-после паркирахме колата на сушата, където има нарочни безплатни паркинги – обаче мераклиите за пътуване до острова са толкова много, че ние едвам намерихме една тясна ниша за заврем колата за няколко часа в нея, защото имахме намерения да се приберем още същата вечер в къщи. Междувременно, около пристанището направихме и един импровизиран обяд с купешка храна в единствения смесен магазин, който се намираше в околовръст на брега. Малко след това се качихме на лодката, докато Цецо в това време беше вече отплавал с натоварената си до краен предел кола. Големият ферибот пътува около час и нещо до отсрещния бряг, а нас лодката ни прехвърли през протока само за някакви си 15-20 минути. С Цецо изкарахме няколко часа заедно, направихме планове за бъдещи строителни мероприятия и там, в които пък аз от своя страна ще гледам да му помогна и ние с Даниела привечер се върнахме обратно на сушата, а той остана там и на другия ден. Работата му позволява да пътува през деня, защото е зает служебно само с втори смени, които са следобед до късно вечерта.

Та, общо взето това са всички събития около нас, милички на мама – непрекъснато слухтим за евтини самолетни билети до България, която безкрайно много вече искаме да посетим по Коледа. Обаче те, вместо да намаляват, цените им хвърчат поголовно нагоре и просто не виждам в какви разумни цифрови граници ще можем да си позволим едно такова трансконтинентално пътуване – надяваме се нещо да се уреди, обаче надеждите ни ежедневно отъняват все повече и повече, особено пък след като виждаме и какво става около нас в най-пряк и близък контакт. Бензинът вече трайно се закова на $2.30, докато само преди година го купувахме по $1.20, че му се и мръщехме даже. Е, сега на моменти цената му пада докъм $2.10, ама това не ни топли особено много. Скоро не съм ходил по пазар – единствено петролните продукти ме вълнуват, обаче Даниела разправя, че и в супермаркетите и зарзаватчийниците било някакъв неописуем ад: искат по $10 за кило домати, $10 струвала една маруля. Ма, ай сиктир от тука, ве! – аз ракията си мога да я жуля и с други мезета…

23.07.2022 – Животът, макар и твърде скучен напоследък, сякаш муден и тромав като на стар, забавен черно-бял филм, продължава да си тече неуморно и неумолимо, необезпокояван от никакви странични обстоятелства. Ежедневието ни е погълнало изцяло, в момента даже ни предъвква с мляскане, а кога ще ни и изплюе на каша – един Господ само знае. Аз ходя на работа, но не съм зает до степен на изнемогване. На моменти дори ми се появяват разни празни “дупки” в програмата и аз много усърдно ги използвам за лични цели и облагодетелстване – прибирам се обикновено в къщи, когато следобедите ми са свободни или пък изобщо не отивам до там (предимно в петъците), удължавайки по този начин законните си почивни дни с още един. През подобни периоди на затишие свършвам най-много работа покрай строителните мероприятия в другата къща. Така се случи, че преди две седмици имах точно такава пролука – че не само петъкът ми беше свободен ден, ами и понеделника на следващата седмица. Той пък ни беше отпуснат от управата на фирмата като неприсъствен – вероятно за добро изпълнение и преизпълнение на насрещния производствен план по години и петилетки (добре все пак, че тук не излъчват и първенци в социалистическото съревнование, щото аз щях да съм най-открая и портретът ми никога нямаше да бъде побит на кол пред административната сграда на предприятието). Точно тогава със Силвестър успяхме напълно да довършим плочника, като след това се хванахме и с други допълнителни доизкусурявания на обекта. Покрай набраната вече инерция и скорост, почивните дни на миналата седмица също бяха добре уплътнени със строителна дейност. Този път с Цецо имахме да довършваме едни започнати вече с него занимания, та в неделята успяхме и това да свършим. В петък и събота работихме със Силвестър – него го освободих вечерта, когато пък пристигна Цецо. В ресторанта на нашите приятели имаше някаква забава, та и ние се включихме с присъствието си в общата музикално-артистична и пропита с много алкохол какофония. На следващия ден свършихме работата на бърза ръка и Цецо от нас направо замина за нощната си смяна в завода.

Междувременно, аз през следобедните и надвечерни часове на дните от седмицата също гледах да посвършвам нещо дребно, така че да си заслужа после угощението на софрата - малко по-късно и вече в къщи. Не помня дали във вторник или в сряда беше, но след работа минах през моите виетнамски касапи и купих 20 кила свински изрезки. Помолих хората там да ми ги и смелят, защото обемът им щеше сериозно да затрудни нашата нежна домакинска месомелачка (пък била тя и немска…) и така с чувалчето на гръб се прибрах у нас. Веднага смлях в нарочната кафемелачка съответните количества подправки, извадихме ръчната машинка и почнахме да тъпчем сместа в червата – станаха чудни наденици, които още не сме опитвали на вкус, понеже първата доза все още съхне в хладилника, но пък иначе много добре изглеждат на външен вид, ухаещи на истинско село и на още по-истинска българщина.

Днес е събота и ние се намираме в един курортен комплекс в нашата любима Noosa – с нас е даже и Ванеса; аз снощи след работа минах да я взема и в 19:30 пристигнахме на място, докато Даниелчето се беше изнесла с нейната кола за насам още от сутринта. В понеделник на ранина ние с Ванеса ще се приберем в Бризбън, за да отидем обратно по работните си места, а Дани ще си дойде чак вечерта или в по-късните часове на следобеда. За наш лош късмет обаче, времето никак не го бива; направо е ужасно: духа силен вятър, превалява дъжд и е студено като на Петрохан през есента. Предните дни пак валяха дъждове, а преди седмица или две, Сидней беше ударен от незапомнен потоп, който направи сума поразии в някои райони на града, с ужасяващи наводнения, особено в по-ниските части на релефа. За сега не съм съвсем наясно, като как и под каква форма ще премине денят ни от тук насетне, защото все още е и твърде рано – моите моми продължават да спят здрав сън, докато аз станах да отразя пропуснатата информация в бюлетина до този момент.

Като една сравнително добра новина може да се отбележи продажбата колата на Ванеса, която от доста отдавна стоеше неизползвана пред нас и само събираше пепел по ламарините си. На нея за момента превозно средство не ѝ трябва изобщо, защото квартирата ѝ в Бризбън е само на десетина минути пеша до офиса, в който тя работи (намиращ се в един от небостъргачите на централната градска зона, някъде на 30-я или на 40-я му етаж – тя повече време би изразходила да се качи по стълбите от фоайето до там, отколкото да стигне от тях до сградата; е, в случай че им спре тока и няма асансьор, разбира се – което пък е почти невъзможно да се случи в тази част на света, но нали такава е приказката). Не помня вече преди колко време, тази кола я купихме на Ванеса уж да ходи с нея на лекции – обаче тя от кога е завършила, учи още 4-5 години, така че ние може да сме я взели преди едно 6-7 години поне; тогава за $4500. За този период, детето с тая малка колца изпътува близо 50-60 хиляди километра и онзи ден я продадохме за $5800 – нали ви казвам аз, че всичко расте тук, а цените най-много и осезателно (ако не включвам в числото и шкембето ми, което набъбва с всеки изминат ден – не знам дали това се дължи единствено на недоимък). Недвижимите имоти вече се движат в баснословни ценови граници и то по милионната скала; същата история е и на пазара за стари и употребявани автомобили. А да не говорим за стойността на самолетните билети пък, като най-пряк и директен удар по нас – нали сега този въпрос ни вълнува най-много. От едновремешните тарифи по $1400-$1700 няма и помен вече: сега се спрягат цифри, двойни на посочените, че и значително по-високи от тях. Така че ако Даниела случайно се натъкне на някаква по-човешка оферта от порядъка на под 3-те бона, трябва незабавно да купува, защото тенденцията е тези цени непрекъснато да се вдигат – специално за Коледно-Новогодишния сезон, когато ние искаме да бъдем в България. Много от нашите приятели в момента са там, но те са си купували билетите близо година назад, когато цените им не бяха толкова драстично високи, а пък за Европа това е летния период и уж тогава било малко по-евтинко. Обаче за Коледа, като по някакво правило и неписан закон, всичките въздушни превозвачи дерат кожи – до един и хем по няколко свличат, гадовете; мамка им!...

Друга, също толкова добра новина е увеличението на заплатата ми с 5%, които частично да покрият индекса на инфлацията и поскъпването на живота. Все още не съм видял документа черно на бяло така да се каже, но агентката ми се обади онази вечер, за да потвърди, че желанието ми е изпълнено. Ние с моя колега поразровихме малко из горещите въглени и нададохме вой – след като всичко около нас се повишава, би трябвало да повишат и тарифните ни ставки със съответен процент. Е, аз вземам достатъчно много така или иначе, но пък и малко повечко съвсем не е излишно също. На мен са ми много големи масрафите покрай тази работа, предвид отстоянието ѝ до нас – ами това са 170-180 км всеки ден: че той само бензинът ми е близо $30-$35, в зависимост от цената му към момента. Прибавям и $10.14 задължително минаване по платен мост, за който до онзи ден ни вземаха едва някакви си $4.78 в едната посока, сега обаче от 01 Юли насам къртят по $5.07 ненаситниците алчни. Да не говорим, че вече 240-хилядната ми кола гори маслото повече от бензина и навред ходя с бидона подире си, че да го доливам, понеже на всеки 1000 или 2000 км вадя щеката напълно суха. А пък и то далеч не е евтино, пущината – една туба 5 л я харчат за $70. Та, като се сборуват всичките тези харчове и едно ходене до работа “изяжда” близо час от дневната ми надница; друг час или два трябва да работя заради държавата и проклетите ѝ данъци, които тя най-безмилостно ми налага; и т.н. и т.н., та до безкрая чак. Разбира се, както и друг път съм подчертавал дебело: аз тук далеч не се оплаквам от ситуацията, в която се намирам, а просто само споделям актуалните факти и данни такива, каквито те са си в действителност. Е, значително по-добре щеше да бъде, ако и Даниела си беше останала на работа, но пък то нали на нас не ни е дадено да се простираме твърде нашироко – по-добре не чак толкова богати, но пък за сметка на това живи и здрави, отколкото обратното; Боже, опази…

06.08.2022 – Голям празник днес, Преображение Господне! Нека всички живи да са още по-живи и здрави – вечен мир и покой на онези, които вече не са сред нас. По някакво съвпадение с датата в календара, на днешния тъй свят ден ще отбележим и един много, много тъжен семеен помен – изминаха 6 месеца от смъртта на нашия най-скъп татко, непрежалим дядо и прадядо. Правя скръбна равносметка на изминалото време и очите ми се насълзяват – всъщност, всяка сутрин и всяка вечер, на път за работа и на връщане от там, в колата аз си разговарям сам, но иначе приказваме двамата с баща ми: аз му разказвам за изминалия ден, с какво съм се занимавал, с какво съм се сблъскал, какво съм постигнал, благодарение на мъдрите му съвети в годините и как съм преодолял трудностите, възникнали по пътя ми и най-вече: с колко идиота и тъпунгери съм се срещнал през изминалия работен ден. А пък той, милият, все мълчи един такъв – нищо не ми казва, чака аз сам да се сетя как да постъпя и какво да направя в дадения случай, било то в някакъв момент на сладка радост или пък в миг на тежка, непреодолима мъка. В крайна сметка, за мен татко ми си е още много жив и ще остане такъв в моето съзнание до тогава, докато той не ме прибере при себе си и аз самият не се затрия от света – все пак, за добро или за зло аз мъртъв не съм го видял и спомените ми за него са съхранени съвсем живи и пресни на най-сигурното място в моето изпепелено сърце; прости ми Господи, ама не ти го давам все още…

Дори денят навън е мрачен, хладен и дъждовен, което допълнително потиска моите душевни емоции и изпълва сърцето ми с неутешима скръб. Е, за щастие, поне нашата малка Ванеса е при нас от снощи, която сега спи в креватчето си – точно по същия начин, както когато беше бебе и малко дете, докато живеехме под един и същи покрив с нея. Батко Нени ни е канил следобед/надвечер да им отидем на гости, защото те от снощи са отседнали в един къмпинг с караваната – та да използваме повода да се видим с всички. Съвпадението пък със шестте месеца от загубата на татко е и още една причина на днешния ден да бъдем заедно с цялото ни разширено и многочленно семейство. Те с Меган наскоро купиха нова каравана, като старата я продадоха доста изгодно. Подмениха си я с друга, която е още по-дълга от предишната и представлява нещо като двуосово ремарке, с каквито се движат циркаджиите по разните им там гастроли и представления из градовете на страната, та даже и в чужбина. Вътре е оборудвана с всички необходими уреди и посуда за едно домакинство – абе, все едно имаш гарсониера, ама на колела. Аз през деня ще гледам да посвърша някоя и друга работа по онази къща и към 15:00 ще поемаме нататък – те се намират на около час път от нас. Вчера за последно идва майстор, който направи известни подобрения по сайванта, на който по време на поройни дъждове му течеше покрива. Миналата седмица, в събота със Силвестър работихме по другите обекти и строителни площадки, но на този етап аз имам първо сам да свърша нещо, преди да го повикам отново, че да завършим окончателно с дейността си там.

Иначе работната ми седмица в служебен план беше доста натоварена и този път бях по-плътно зает, отколкото съм бил предишните. Такава се очертава да бъде и следващата, а може би и няколкото последователни след нея, защото са ми дали някаква засукана задача, която има по-дългосрочен план до приключването ѝ. Една от радостните новини от тази първа, августовска седемдневка, която пък утре вече си и отива, беше закупуването на самолетните билети за пътуването ни до България. По силата на така разпределените полети, от тук излитаме на 18 Декември, за да пристигнем навръх стария Никулден, а пък отпътуването ни ще бъде чак на 08 или на 09 Февруари идната година, което беше съобразено и с отбелязване на първата годишнина от смъртта на татя. Но понеже до тогава има още сума време, аз не смея нито да се радвам, нито пък да кроя грандиозни планове във връзка със самото ни пребиваване в Татковината – там на място ще решаваме къде, какво и как. За сега поднасям факта само като една положителна крачка към поредната осъществена наша мечта (макар и с огромно, непростимо закъснение…). Договорът ми изтича в края на годината и ако въобще онези от агенцията смятат да ми го продължават и за по-нататък, то това трябва да стане едва след като се завърна от България. Заради идиотските ограничения покрай измислената “пандемия”, ние не можахме да се приберем през 2020 и билетите ни изгоряха; 2021 беше изпълнена с почти същата истерия и идиотизъм – белким сега тази да е малко по-различна от предишните. Ако не бяха тези нечовешки изолации, карантини и още Бог знае колко други простотии, тогава щяхме да сме се видели приживе с баща ми – макар и за последен път да е било. Пак заради цялата тая патаклама в световен мащаб, аз не можах да си отида за погребението му, та се наложи чужди хора да го изпращат вместо мен по неговия вечен път (като прибавка към това беше и трудовия ми договор, разбира се – но той по-лесно щеше да бъде потъпкан от мен, докато срещу онези изроди от правителството изобщо не можех да се боря с голите си ръце). Той, миличкият ми, все ме учеше да не мразя, но сега омерзението, презрението и ненавистта ми към комунизма е добила такива широкомащабни, почти катастрофални размери в моето дълбоко съзнание, щото вече съм готов и да убивам, ако трябва. Този човеконенавистен строй трябва да се затрие вдън земя – а пък то, напротив: с всеки изминат ден като че ли последният се затвърждава. Всичко, което се случва за момента в България напълно доказва моите мрачни твърдения, подкрепени от братоубийствената война на Русия срещу своите в Украйна; и т.н. и т.н. Не искам да навлизам в политическата полемика точно сега и на днешния ден, но нещата съвсем не вървят на добре – и ако прогресивният свят въпреки всичко съумее да излезе от ситуацията (както го е правил множество пъти в исторически план…), то за Родината ни последствията ще бъдат повече от пагубни и с непредсказуема тежест за народа наш - гладен, отдавна обезверен и принципно нещастен...

В същия ред на мисли, правейки паралел с икономическото състояние на Австралия, спрямо всички останали страни от света, онзи ден официално отчетоха невероятен подем в производството и бизнеса въобще. Процентът на безработицата е паднал до незапомнено ниско ниво - същото, каквото се е отчитало навремето точно преди 48 години; т.е., най-вероятно клонящо към нулата. Има остър недостиг от добре обучени кадри, от специалисти във всички посоки и отрасли на промишлеността – а пък самият факт, че моя милост, със своите почти 64 годинки зад гърба си все още е на работа, вече в продължение на цели две последователни години, сам по себе си говори за какъв огромен дефицит на персонал става въпрос. До кога ще бъде все така е трудно да се каже, но пък барем за сега е добре – нека само да сме живи и здрави, че да блъскаме като волове; пък до когато, до тогаз – каквото Господ ни е отредил…

Толкова много ми се иска да изпиша още дълги редове и страници, както това правех така успешно по-рано, но сега просто думите ми засядат в гърлото и нищо не ми идва на ума да изрека – макар и само нямо, чрез посланията, които оставям тук и отправям към поколенията. Съзнавам, че най-близките ми повече никога няма да се докоснат до моите съкровени мисли, които са ме вълнували назад във времето или пък ме вълнуват в настоящия момент. Скъпата ми майчица отдавна вече е полусляпа и ѝ е невъзможно да прочете дори една буква самостоятелно. До сега обичният ми татко вършеше тази работа, четейки моите писма заедно с мама и аз с подчертано огромно старание описвах най-подробно всяка моя стъпка, всяко малко събитие и най-вече развитието на малките ни пораснали вече дечица – Неничко и Неси. Именно те бяха в основата на всички мои писания, като по този начин исках те малко по-малко да липсват на скъпите им баба и дядо. Несъмнено, в тези мои “творби” аз включвах и себе си, паралелно с обкръжението около мен: любими, приятели, познати, врагове, предатели и т.н. Всичките ми надежди се свеждаха до едно единствено и благородно, наречете го и “верую”, ако щете: за нищо на света да не губим връзката помежду си; точно онази тънка, но здрава като Кремиковска стомана нишка, която ни е свързвала през вековете и се е предавала от родители на деца и все така нагоре по веригата. Аз често тая връзка я сравнявам с пъпната връв – макар и физически прерязана след раждането си, тя остава вечно здрава и нерушима, докато човек го има на тоя свят. А пък ако питате мен, тази връвчица се запазва цяла и за след това – един ден, когато всички вече потънем в небитието. Много, много съм умъчнен и тежко натъжен – казвам само; ей тъй, да си знаете…

10.09.2022 – Отново минаха дълги дни, че и цели седмици на тягостно мълчание от моя страна – щом написах днешната дата и като я сравних с предходната, хвана ме хем срам, хем пък и яд, че не съм писал тук толкова продължително време. Разбира се, причини за това винаги има и оправдания колкото щеш, но аз вътрешно в себе си усещам една вина за този свой немокаятлък – който обаче все по-трудно и по-трудно започвам да преодолявам; улавям се на моменти, че просто съм изгубил своето дар слово, сякаш нещо се е откъснало от мен и го няма никъде – примерът с приказката за заседналата буца в гърлото би бил най-подходящ, като сравнение за състоянието ми на безтегловност и апатия. Обяснявам си го със загубата на скъпия ми татко, чиято липса аз ще чувствам и усещам навярно чак до края на дните си, че и подир това – барем дорде не го срещна отново, там горе на небето и измежду звездите…

Сега ще се опитам набързо да нахвърлям щрихите от изминалия месец, с надеждата да възстановя реда и поредността на събитията около мен и нас, но още от настоящия миг усещам, че това няма да ми се отдаде по същия успешен начин, по който пишех преди. Настроението ми за момента е малко меланхолично, стигайки до под ниво “тъжно” – думите ми излизат някак си мудно и дори насила, сякаш съм на разпит в директорския кабинет на някое училище: “Казвай! – кой запали дневника? Що наби другарчето си по чин? Пак ли си без домашно по руски език? В Керека ли искаш да те пратя?” и все въпроси от подобен характер. Припомням на позабравилите, пояснявайки и на незнаещите, че навремето в печално небезизвестното с. Керека, и сега все още разположено малко над Дряново, се намираше едно ТВУ за такива луди глави като моя милост и още няколко подобни “зрънца” от класа, та другарките на влизане и на излизане от час постоянно ни заплашваха, че ако не слушаме и не учим прилежно, щели да ни изпратят там на пансион. А пък една такава, не дотам бляскава алтернатива за нежните ни души на първолачета и малко над тази възраст си беше някакво много сериозно и страшно предупреждение, за това какво може да произтече, ако видите ли, не вървим в правия път. Както и да е, де – с всичко до тук исках да кажа, че нито ми се приказва, нито пък ми се пише; каквато и дума да кажа, незабавно я свързвам с някакъв стар ученически или пък ергенски спомен, след което се отплесвам и задълбочавам в мислите си до такава степен, че дори забравям и какво съм искал да ви река. Не е изключено обаче и просто да остарявам – нито пък отхвърлям вероятността за първите наченки на забравянето, не дай си Боже.

Идеята ми беше да спомена за времето, през което не смогнах да положа нито ред в писмената си житейска повест – следствие на множество причини, които по никакъв начин не можеха да бъдат пренебрегнати или заобиколени. Спомням си, че малко преди да привърша с предишния ми репортаж, щяхме да се срещаме с Нени и Меган. Те наскоро си бяха купили нова каравана, та искаха да ни я покажат; старата я продадоха много изгодно и взеха по-голяма, по-нова и луксозна. Ванеса беше вече дошла при нас и докато се мотаха из дюкяните с майка си да трошат пари, аз от своя страна свърших нещо по къщата - колкото да не стоя със скръстени ръце. Следобеда се отправихме надолу към къмпинга, където нашите младежи бяха вече отседнали още от предната вечер. Ние пристигнахме там, докато беше светло, та имаше достатъчно време да се поразшетаме из района, да поиграем с хлапетата, а малко по-късно седнахме на моабет пред караваната. Същият ден се падаха 6 месеца от смъртта на скъпия ни и незабравим баща, дядо и прадядо, та разгеле на това ни импровизирано семейно събиране направихме и този тъжен помен. Аз бях приготвил заготовка за кебапчета, които опекохме на скарата, занесохме малко вино, Меги беше направила шопска салата, която те двамата с Неничко направо обожават и така в сладки приказки и далечни спомени изкарахме до някое време вечерта. После ние се прибрахме в къщи обратно с колата, а те си останаха в къмпинга.

Следващите съботно-неделни дни аз посветих на работата по двора; в служебен аспект също бях доста зает, за която дейност сега няма да отварям дума, че да не отегчавам излишно читателя с и без друго скучния си и суховат преразказ. По принцип хубавото е, че за сега съм достатъчно добре ангажиран в компанията и докарвам добри средства за препитание. Какво ще стане обаче след Нова година и особено след като се завърнем от България – това вече никой не е в състояние да предвиди; ще се нагаждаме спрямо обстановката за момента, пък и аз самият не мисля за толкова напред във времето – каквото дойде и както дойде.

Така постепенно стигам и до още по-следващите ни почивни дни, през които ние със Силвестър успяхме напълно да завършим всички започнати съвместни дейности и строителни обекти по онази къща. Сега за мен остава да подготвя терена и да продължа за известно време сам, докато отново не разкрия фронт по неговата плочкаджийска, тясна специализация. Имам намерение и пода на гаража да облицовам с плочки, но това ще стане малко по-нататък – сега ще хвърля сили в камъните по дувара, с което “ръкоделие” имам намерение да оползотворя днешния съботен и утрешния неделен ден; даже след малко излизам, но чакам да се постопли навън; пък и да се разбудят съседите, за да не им стържа на главите с моите допотопни машинки.

В един от уикендите пак ходихме на почивка – този път на Noosa (както всеки път, междувпрочем – с малки изключения, ако случайно има някаква промяна в дестинацията; иначе – все там ходим). Само че времето тогава не беше особено благоприятно за продължителни разходки, че беше нещо намръщено и преваляваше често, но независимо от всичко ние поминахме добре. В събота вечерта при нас идваха едни наши приятели, та откарахме с тях веселбата до малките часове на нощта. Те наскоро се бяха завърнали от България и основно разговорите ни се въртяха около тази тема. Чувам, пак избори щяло да има там - отново народната пара ще се троши с лека ръка и на произвола; дано този път да са по-успешни за изстрадалия ни народец – само че ние всеки път си казваме така, пък то нищо не излиза на края. Както бях подчертал някъде назад из писанията си: България е обречена на вечен комунизъм, независимо под каква изродена форма ѝ се явява той – никой и нищо не могат да я спасят от това бедствие, опасявам се…

Миналата събота и неделя работихме с Цецо – плътна 100%-ова заетост в продължение на два дни, през които довършихме електрическите дейности: лампи, контакти и всякакви други апаратури. Най-основната от тях беше да се закачат едни големи осветителни тела в гаража, които по никакъв начин не можеха да бъдат монтирани от сам човек. Обаче двамата, като си помагахме един на друг, до вечерта успяхме даже да пуснем и тока, че да ги видим как светят в тъмното – сега гаражът ми прилича на родилна зала, толкова много блясък и светлина му се изсипват от тавана!

В общ семеен план няма други новини, които да заслужават интерес и отбелязване. Ванеса работи много усърдно и бавно, но успешно изгражда кариерното си бъдеще. Адвокатската дейност в тази фирма на нея доста ѝ допада и тя с удоволствие ходи на работа. След някой и друг месец и последното им обучение ще приключи, за да ги ръкоположат като официални адвокати – ще ги закълнат, навярно пред Бога, Царя и Отечеството да спазват най-безусловно всички точки, букви и алинеи на закона, служейки единствено на правдата и на истината: цялата истина и само истината, както му казват там по-запознатите. Та, по този повод ще има и някакво светско тържество във фирмата им, на което сме поканени да присъстваме и ние като нейни родители – но за това ще стане дума по-късно, вероятно чак през Ноември.

С известна доза прискърбие тук отбелязвам и кончината на Английската кралица Елизабет Втора, който се помина онзи ден на достолепната 96-годишна възраст – на 08 Септември, ако трябва да съм и по-специфичен. Тази жена винаги е предизвиквала у мен достатъчно дълбок респект и възхищение, със своята мъдрост, осанка и далновидност. В продължение на 70 години тя водеше напред Британската общност под нейната корона, преминавайки през какви ли не житейски, политически и социални катаклизми. Напоследък обаче тя не беше вече съвсем добре в здравословно отношение и естественият ѝ жизнен път бе прекъснат тихо, спокойно, смирено и без никакви усложнения от медицински характер. Преди известно време бяха казали, че била преминала през някакви инфекциозни болежки, свързани с проклетия им Ковид, но за момента се беше уж оправила. Нейната майка почина точно пред 20 години – тогава на още по-преклонните 101 години, докато пък съпругът ѝ Филип беше само на 99, когато лани си замина от този наш твърде грешен и покварен свят. Отдавам заслужен поклон пред паметта на Queen Elizabeth II, чийто, макар малко по-далечен поданик съм също и аз, по линия на второто ми Австралийско гражданство. Естествено, в медиите тутакси се появиха порой от най-различни статии, очерци, спомени, справки и какво ли още не, простиращи се в границите между “Осанна!” и “Разпнете я!” – с други думи, от най-хвалебствени слова за цялостната дейност и живот на Кралицата, та до най-долнопробната помия, която някой може да излее върху себеподобен. Аз тук нямам за цел да съдя никого, нито пък да давам някому оценки за това как е изживял дните си – просто отбелязах един факт, който тепърва има да дава отражения върху света като едно цяло – къде само косвени, къде пък и малко по-преки. Всеобщото мнение обаче е, че нововстъпилият в длъжност, вече Крал Чарлз III далеч няма да има това световно уважение и респект (а най-вероятно и влияние…), на каквито почести се радваше приживе майка му, Бог да я прости… Но пък и нека да не избързваме излишно с прогнозите си, независимо в каква посока са насочени (положителна или отрицателна) – събитията се случват непосредствено пред очите ни; да сме живи и здрави само, ще видим какво следва от тук насетне…

22.09.2022 – Отново на свят ден започвам поредната си писмена изповед за живота, за смъртта и “още нещо”. За днес е обявен общонационален траур, по силата на който всички Австралийски граждани и поданици на Нейно Кралско Височество Елизабет Втора почитат паметта ѝ, след като самата тя беше официално погребана с многодневни почести и всенародни поклонения още онзи ден, в понеделник. Така и не стана ясно обаче, поради какви причини и подбуди новоизбраният ни Премиер (комунист по политически убеждения…), избра калмукът му с калмук баш днешния четвъртък за подобен траурен и съответно неприсъствен ден, защото това спокойно можеше да бъде, примерно - както денят на същинското погребение или поне да ни дадат като почивен утрешния петък (отново примерно). Аз отдавна съм спрял да търся логика и разумни мисли в политическите среди и специално у кочите им кратуни, но просто разсъждавам на глас, без с това да ангажирам нечие чуждо мнение, което може да се отличава от моето и далеч да не съвпада по идеология. Както и да е – парадоксът обаче ще настъпи след още около седмица и половина време, когато в Австралия ще се чества пък рожденият ден на Кралицата, който за различните щати се пада на различни календарни дати, ама и никога на 21 Април, когато през далечната 1926 всъщност тя се е родила. Най-вероятно от догодина вече ще честваме денят, когато нейният първороден син се е пръкнал на таз наша грешна земя, защото както вече споменах – сега той стана нашият “Кралю честити”. След като пък той е роден на 14 Ноември, аз лично нямам нищо против да почета подобаващо и неговия рожден ден тогава, оставайки си в къщи без да ходя до омразната ми работа, която частично почнах и да ненавиждам вече (колкото повече наближава краят ѝ през Декември). Ама хайде, стига съм ви занимавал с моята светска хроника – нека да преминем сега към по-реалните събития, които се случват днес, сега и са наш постоянен спътник, независимо дали искаме или не.

Паралелно с траурния ден за някои, специално за нас българите пък днешният 22 Септември е символ на съвсем други настроения и национални чувства, след като го свързваме с обявената през 1908 независимост на Родината ни – чак 30 години след т.нар. “освобождение” от турското иго и гнет по силата на Сан Стефанския мирен договор. Едва тогава, княз Фердинанд е коронован за цар и държавата ни поема по своя устремен възход на развитие, съгласно тогавашните геополитически, исторически и конкретни икономически условия, дорде не идват отново същите руски блядове, та повторно да я “освободят” – и като са я “освободили” през 1944, та до ден днешен още не можем да се отръскаме нито от тях самите като “освободители”, нито от собствените им “освобождения” под формата на степани ватенки и миризливи ботуши. А това пък беше моят кратък исторически обзор във връзка с днешния паметен за всеки истински българин ден, изключвайки от числото всякакви русофилистици, путиноидни комуняги и техните уродливи лакеи, готови да се продадат отново на Кремълския гном за шепа изкривени от бяс, пиринчени копейки. По тези теми може да се дъвче още твърде много плява, но моята цел далеч не е да правя подобни анализи и ретроспекции – местим се сега в реалността; а пък тя е следната:

Понеже нямам особено ярки спомени от периода между последното ми комюнике и настоящото, ще започна изложението си с най-прясната информация – а именно с пребиваването ни в Мелбърн, което се осъществи между петъка на изминалата седмица и понеделника на тази. Всъщност, преди това имах на разположение само един чифт почивни дни, които плътно уплътних с циментиране на камъни по дувара в двора на онази къща – нищо друго не съм правил по останалата част на колибата, защото исках да насмогна с тази, изоставена от месеци работа. Така “забавно” ми премина съботно-неделната почивка, но пък за щастие в служебен аспект нямах много ангажименти и всеки ден се прибирах значително по-навреме от Бризбън.

Тук е мястото да отбележа и една не по-малко светла дата, която всички ние почитаме и величаем в най-тесен, семеен кръг. Освен като начало на учебната година, по отколешна традиция на 15 Септември честваме рождения ден и на моята свята и скъпа майчица, която тази година навърши 90-те си лазарника и подкара следващото си десетилетие. Отделно от всички ласкави и топли думи, с които ние я поздравихме по телефона за достолепният ѝ юбилей, тук аз искам да оставя и своите писмени послания – плод на особено дълбоките синовни чувства, които изпитвам към нея. Понеже от вълнение очите ми постоянно се пълнят със сълзи и погледът ми се премрежва, единственото което мога сподавено да споделя с всички вас и да го излея връз празните листи е следното: “Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше; ти и човека в мен създаде - ти два пъти ми майка беше!”… Тези няколко дядо Вазовски стихчета няма да излязат от съзнанието ми, докато съм жив и дорде мърдам под звездите и небето. Прекрасно си спомням дори и поводът, по който те така дълбоко са се запечатали у мен – за един 8-ми Март (нали тогава беше “Ден на мама”…), другарката в училище ми даде да науча едно стихотворение, че да го декламирам пред всички деца и майки на тържеството – трябва да сме били я в първи, най-много във втори клас, а пък на мен принципно поезията и особено стихотворенията са ми противопоказни: нито мога да ги казвам, нито пък мога да им заучавам думичките наизуст – абе, пълна трагедия съм и тепегьозлък в най-остра форма. Аз обичах да правя преразказ по картинка, да съчинявам разказчета и повести, обаче да ти издекламирам някое поетично произведение – там вече хич ме няма (тук разбира се, изключвам най-изразителното и публично декламиране от моя страна на поемите за Кънчо Путкодеров, за Лука Мъдишчев/Мудищев, в оригинал по товарища Ивана Баркова, Ода за пръднята, Втори февруари – ден на старите курвари, китка мръсни песни и т.н. и т.н.). Та, какъв ми беше споменът, де: върви майчицата ми скъпа и свята с буквара из дома, снове на трета скорост с малко газ на полусъединител в кухнята и се върти в своя неизменно омагьосан домакински триъгълник между печката, хладилника и мивката, а през това време ми чете стихчетата и ме кара да ги повтарям след нея като папагал. И аз повторя само първите една-две думи, а пък другите отподире тутакси ги забравям. Та пак, и пак, и пак – до втръсване и до полуда (при майка ми нямаше “не искам” и “не мога”; думичката “утре” не беше позната в речника ѝ, по-скоро тя беше забранена като мръсните приказки, които пък аз охотно заучавах от улицата и всеки ден ѝ се хвалех коя нова съм усвоил, като се прибера вечерта от игра). Мисълта ми беше, че докато не научих това четиристишие на големия наш Иван Вазов, нея вечер не си легнах да спя – а пък сега на сън да ме бутнат и веднага ще го издекламирам. Ама аз същият тъпунгер си бях и по-нагоре в класовете, че и в Техникума даже. В трети курс ще учим за “Опълченците на Шипка” – абе на мен не ми се отдава и това си е; туй Омировите Одисеи и Илиади, Антигоната на Софокъл, Орфей и нам-що-си – аз от гръцката култура познавам само сиртакито и мастиката, мусаката и маслините; за друго не ме търси. В часовете по български език и литература седях малко по към края на редичката до прозорците (за повече светлина, уж). Пред мен на чина стоеше Назко – Назим се казваше; беше турчин от Разград, ама какъв само! - изключителен другар, приятел, истински Човек с главно “Ч”, фотограф на класа и т.н. Обаче той също много се и учеше в интерес на истината, докато аз си бях малко калпав, специално в литературно отношение (пък и не само…). Криех се зад гърба му, да не ме посочи отдавна покойната вече Мария Начева, че да трябва да анализирам пред всички: какво точно е искал да каже поетът, как го е казал, защо и какво в крайна сметка се е получило от изказването му. Ами не го разбирам, бе – повярвайте и мен в един момент. Думата ми отново беше за стихотворението, за четиристишието дори, посветено на майката, което е залепнало в паметта ми като етикет върху едновремешно шише от оцет и вече няма никакво вадене от там в продължения на десетилетия. Именно това кратко стихче аз отново посвещавам на моята скъпа майчица, “златната моя сенчица” (това последното също е извадка от някое стихотворение, ама не помня нито от кое, нито пък от кого е написано) – просто, защото не можах да измисля нищо по-смислено и по-силно от думите на дядо Вазов. За мен остават само сълзите, безграничната ми синовна обич и мъката, с която съм пропит поради разстоянията, които ни разделят. Бог ми е свидетел, че исках да направя 80-тия юбилей на татко, после пък и същият на майка; не успях, намеренията ми се осуетяваха едно след друго. Минаха години – нагласихме се уж да честваме заедно 90-та годишнина на татко – пак не можахме поради ред причини и идиотски обстоятелства; а той милият, 7 месеца и 10 дни по-късно се помина, та и на погребението му отидох… А пък сега, какво? – ще си отидем, за да му струваме годината от смъртта (дано Бог бъде милостив, та барем това да можем да осъществим). Паралелно със станалото и останалото, искаше ми се да организирам юбилейното честване и на майка, а те пак други хора се заеха с това – приятели мои и съседи от входа, на които оставам вечно благодарен и задължен. Не знам колко справедливо е всичко това, което ни се стоварва връз главите, но опредлено тежи и тегне като претоварена волска каруца – най-вече теглото, което носим в душите и сърцата си...

В най-личен план и аспект, аз дори рождения ден на майчицата си не можах да отбележа и да отпразнувам по подходящ начин, след като късно вечерта трябваше да посрещна Ванеса на влаковата спирка. Първо тя закъсня на работата си, после се качи на по-късен влак за към нас и пристигна чак в 22:30. Аз бях изпил едва чаша вино, колкото да не е без хич и с това ми приключиха юбилейните празненства – легнах съкрушен, намъчнен и трезвен като водопровод. На следващата заран трябваше да ставаме много рано, предвид ранния полет на самолета за Мелбърн. Едвам се надигнахме от постелите, навън валеше и дъжд, та мизерията започна още с излизането ни през прага на дома. До летището имахме 30-40 минути път, но времето ни вече беше доволно накъсяло. Оставихме колата в нарочен паркинг, който уж беше близко до терминалите на летището, но пък с тези куфари и чанти, придвижването ни нататък и особено в дъжда не беше кой знае колко приятно усещане – дори напротив. Едва се довлякохме до съответния ръкав, за да заварим километрична опашка от народ – хората също чакаха да им проверят багажа за бомби и пищови, докато всеки един от нас мина и на рентген, като че ли въпросните фишеци могат да се заврат на някого у гъза или пък в ... (айде, да не казвам къде, че да не ме обвините и във вулгарност). Станаха смешни вече с тези повсеместни проверки на простолюдието, докато в същото време онези, които действително трябва да пренесат каквото са си намислили или пък което са им заръчали, просто минават най-свободно и правят своите порази и зулуми, необезпокоявани от никой. Добре че се бяха струпали тези тълпи от пътници, та нея сутрин всички самолети позакъсняха малко с излитането си от аеродрума на наше село Gold Coast. По време на полета аз намерих една свободна седалка в задния край на летателната машина, та си разпънах компютъра на воля и писах през цялото време. Вероятно сме се носили из въздуха барем два часа, че и нещо отгоре може да е имало, ама аз нали бях зает с моето писателство, та не съм и усетил даже кога и как сме пристигнали. Съгласно разписанието, стандартното време за полет е в рамките на 2 ч 20 мин, като на връщане е само 2 часа, но аз не съм го засичал с хронометър колко е било. Малко след 09:00 вече бяхме кацнали обаче и самият град ни посрещна с хладния си полъх още с пристигането ни. Знаейки за капризите на метеорологичната обстановка там, ние се бяхме подготвили доста сериозно с топли дрехи, високи обувки, боти, шалове, палта и други одежди, които ние по принцип не обличаме никога в нашия слънчев и прекрасен щат на вечното лято. Макар, че австралийската пролет настъпи още на първото число от септемврийския месец, на много места из страната продължава да ръси дъждец, да пада снежец по височкото и т.н. Иначе утрото бе слънчево, независимо че малко хладно и доста тръпкопобиващо.

Още на перона в Gold Coast забелязах, че нещо “зимните” ми обувчици се кривят и някак си много особено вървят на една страна, потъвайки в подметката повече от нормалното. Кога си поглеждам в краката, тутакси се ужасявам: гумената им част се разпада и на всяка моя стъпка, от нея се отделя и по едно подметъчно парченце – още малко и ще остане само горната им половина, с езика и връзките. Сутринта в бързината и тъмницата в къщи, Даниелчето ми дала едни обувки, които така и не сме видели, че се саморазпадат – а те милите, просто изгнили от стоене в гардероба поради факта, че изобщо не ги обувам и не ги нося при нас в топлото. Иначе ми бяха много хубавки и скопосни: велуренки едни таквиз, леки и удобни, ама не издържаха твърде дълго (аз самият ги имах вече от няколко години, човечецът преди мен навярно също ги е държал сума време в долапа си, защото когато си ги купих, те бяха почти нови-новенички и съвсем неносени – както и да е; последните бяха вече за смяна, хем много наложителна).

От летището ни взеха с един микробус, за да ни закарат до базата, от където пък ние наехме кола за няколкодневния ни престой в Мелбърн. Бачо Гьоргевата Даяна също беше с нас и с нея пътувахме заедно, която обаче първо оставихме в хотела при техните, а ние от там продължихме по нашите свободни разходки из пазари и дюкяни. Първата ни спирка беше на Централния им градски пазар, който се слави с много вкусни европейски стоки: салами, наденици, пушени филета, всякакви видове кашкавали и сиренета, маслини и всичко, което на човек му дойде на ума (и от пиле мляко, включително). Там моите моми си подложиха с по някой геврек (образно казано…), че бяха много прегладнели, миличките. Аз стоически се въздържах от злоупотреба с вкусната храна, приготвена на място – не само, че беше петъчният ми постен ден, ами и гледах да не си товаря тумбака излишно много, без да изпитвам някаква остра нужда от това; и не умрях от глад, разбира се.

След като огледахме всички възможни щандове с деликатесни стоки и полуготови хранителни вкуснотии (ма как не, бре? - купихме естествено и по някоя “мостра” за мезе на виното…), най-после се отправихме и по другите магазини, от където аз трябваше да набавя някакви обувки, че да си вкарам копитата в тях – с моите, полуразпадащи се на молекули и атоми, още малко и щях да тръгна по чорапи из тротоарите; за срамотиите на останалия пътникопоток, изсипващ се на талази по друмищата Мелбърнски и прашни, криви и ветровити до погнуса. Още с влизането ни у първия дюкян, аз се улових за едни страхотни трандафори, за които искаха обаче $35 – брей, какви кожодери и обирджии има по света! Везните към закупуването на стоката дойде веднага обаче, щом сайбията каза, дето него ден стоката му ще се харчи на половин цена. Е, при това положение тутакси се обзаведох с новите калеври, а старите оставих най-демонстративно върху едно улично кошче за смет (взех им само вързанките, без дори да знам и защо го направих, ама си рекох, че може да ми потрябват за нещо: връзчици са това, все пак - не е някой прост боклук, дет’ за нищо не става). Така вече, обновен откъм ходовата част и най-вече обут, можех да крача до луната даже, ако трябваше и там да идем за някоя безсмислена дрънкулка. След още няколко тегела напред-назад по прашните сокаци, качихме се обратно на колата и се отправихме към хотела, където трябваше да се настаним за нашия временен, няколкодневен бивак. Цяло щастие беше, че Жоро и Данчето бяха в същия хотелски комплекс – ние на петия му етаж, а те на седмия (като за по-младички, де – че къде са те от нас, ех-ей)...

Първата ми работа, след като намъкнахме дисагите в стаята, беше да се изкъпя до изпарване на кожата – само за един предобед, изкаран в иначе космополитен и огромен Мелбърн, чувствах се полепнал целия в сажди и пепел, все едно че съм се въргалял потен в някое огнище на циганин-калайджия. Прашните улици и вятърът, който от време на време фучеше като през фуния бяха основния фактор за физическа ми нечистоплътност – противно място, недружелюбно, а пък в същото време там имаме прекрасни наши хора и страхотни приятели; само да не им беше това идиотско време, но пък то нали много добрини, сбрани на едно място пак не бива, та все с това се оправдаваме. Така или иначе, хубаво или лошо, ние продължаваме напред – с Божията воля и помощ…

Докато се натутаме и минем през всичките си възможни домашни ритуали, то стана време за вечеря, обаче преди това ние с Жоро ходихме до залата, където пък в събота вечерта щеше да се провежда общобългарския етнически фестивал, заради който всички ние бяхме в Мелбърн. Една част от нашите приятели участваха най-активно в представлението с танцов състав за хора и ръченици, докато останалите сме все кибици и поддръжници на “отбора”. Тазгодишното второ издание на въпросния фестивал беше отлагано на няколко пъти поради ограниченията заради пандемията и истериите около Ковидната криза, заляла не само тази нещастна държава, ами погълнала дори целия свят като триглава и ненаситна ламя. Преди няколко години (мисля, че някъде през 2018 или 2019…) този форум се проведе за първи път при неописуем успех и бързо доби широка популярност сред емигрантите от нашата общност. Ние за това събитие знаехме още от едно наше ходене до Аделаида, когато мелбърнци ни поканиха да присъстваме и ние с радост приехме, уважавайки по този начин тяхното сърдечно гостоприемство. Точно тогава пък, те гостуваха на южноавстралийското емигрантство по същия фестивален повод, а ние с Даниела случайно се намирахме там баш по същото време – получи се едно прекрасно съвпадение на събитията, без дори да се гласим и подготвяме за подобна развръзка. Думата ми отново беше, че домакините трябваше да подготвят залата за тържеството още от предната вечер и ние с бачо Гьорги се писахме доброволци, за да помогнем в общото дело – маси и столове имаше да се вадят, разпъват и нареждат, покривки да им се постилат и други, чисто организационни и административни дейности. През това време моите жени обикаляли магазините около хотела, а неговите почивали и се подготвяли за представянето си на следващия ден. Докато се приберем обратно стана 20:30 и от там насетне, вече всички заедно отидохме да вечеряме в съседно заведение – пици, бира, пържени картофки и разни такива нещица. Вечерта се прибрахме в бърлогата и се отдадохме на активна почивка, предвид умората, която натрупахме през деня, още от най-ранните му часове.

В събота всеки от нас имаше свободни занимания – моите моми пак хукнаха по модни къщи и централи, из бутици и бижутерски магазини, докато аз останах сам в хотела; хем на завет, хем пък и да списвам мемоарната си книга. Следобеда към 15:00 вече се отправихме към залата за тържествата – ние се пришихме към екипажа на бачо Гьорги, защото той завалията не употребява алкохол и непрекъснато ни кара с колата. Спомням си, че на предишния фестивал пак в същата зала, аз бях шофьор и цялата вечер се лигавих с една-две бири, вместо да се почерпим подобаващо с останалите земляци. Този път обаче аз нямах подобен ангажимент и дадох пълна свобода на духа и тялото – имаше ракия, вино, салати, кебапчета, баници, щрудели и какво ли не още; всичкото все плод на сръчни български ръце и кръшни, разтропани къщовници. Веселбата беше на много висок градус, с бурни танци и игри чак до среднощ, когато събрахме обратно масите и си разотидохме по домовете. Отчетохме мероприятието като успешно и силно емоционално – предстоеше ни обаче и още едно; то пък на следващия ден, но по съвсем различен повод.

Така и така в Мелбърн се събрахме доста внушителна група българи и все близки приятели помежду си, всички ние бяхме канени и на друг ритуал, подир светото кръщене на едно пораснало вече малко бебенце – внучката на наше приятелско семейство от Бризбън. Дъщеря им е женена за момче от гръцко потекло и си живеят там, а пък преди няколко месеца им се роди и детенцето. Та, хайде сега - цялото българско сборище, на кръщенето пък. То беше планирано за неделния следобед, но ние през деня излизахме на среща с наши местни дружки. Останалите от тамошната им групичка бяха все в разход (кой по България, кой по разни други места…), но ние се видяхме поне с тях в едно заведенийце баш на пъпа на Мелбърн. Ванеса още отдавна беше завързала приятелски отношения с тяхната щерка, та поредната ни социална среща се състоя на две възрастови нива – младежка и “старешка”, въпреки че те са много по-млади от нас. Ние до там отидохме с колата, защото за пеша разстоянието не беше особено подходящо – особено пък под напора на идиотското им време, което в един момент ни доведе до бяс: колко пъти пече слънце и се скрива, колко пъти се извиваха ветрове и хали, сякаш искаха да ни отнесат, колко пъти от небето се изсипваха цели кофи с вода и изведнъж пороят спираше, като че ли някой горе им пълни цистерните за повторна “мелиорация”; само дето сняг не ни валя, та да ни затрупа, но по високите части на планините със сигурност е имало и снежинки. Ей на, това е Мелбърн – красиво, хубаво, европейско, обаче климатичните му условия са непоносими. Хората обаче там са си свикнали на тези метеорологични капризи и хич даже на им пука дали отвън вали, че дали пък не духа вятър или зноят се сипе отгоре им като лавата на вулкана Везувий. Все пак близо 5.2 милиона народ си живурка там, въпреки огромния отлив от хора, които са напуснали пределите на града и щата Виктория, заради катастрофалните последици от Ковид пандемията. Тях горките, кризата ги удари най-жестоко: те имаха многократни и дългосрочни тотални затваряния досущ като в затвор, с наложен вечерен час, при най-строг режим за спазването му, въведоха всякакви ограничителни мерки, маски/каски и въобще - пълен идиотизъм в действие. Вследствие на всичко това, много бизнеси банкрутираха, затвориха магазини, фалираха фабрики, цехове и народът потърси спасение, предимно към нашия, далеч по-слънчев щат. Тъжна картинка, но по действителен случай. Независимо от всичко, ние се видяхме с нашите хора, направихме си един охолен обяд и изкарахме няколко часа в прекрасната им компания. Аз умишлено се въздържах от хранителните добавки и вместо да се тъпча със зоб и да пълнея, ударих само две халби бира – пазех се за вечерта, с други думи. Освен това, като станах сутринта ме беше подгонил такъв жесток пиянски глад, че първата ми работа беше да се набухам със сандвичите от хладилника – едва вече след което и очите ми прогледнаха. Вечерта на фестивала се отдадох само на салати и ракия, а до мръвата така и не стигнах, понеже отдавна се бях покатерил “на черешата” – просто нашенската обстановка, всички народни носии, хора и ръченици ме пренесоха мислено на Етъра, в Жеравна, едновременно в Ковачевица, Лещен и Делчево; качиха ме на Вихрен и Мусала, пих вода от изворите на Янтра и Искър, минах и през Трявна, плувах и далдисвах покрай скалите на Варвара, в мечтите си видях Созопол и Несебър, плюх дори у Дунава, за да го видя колко бързо му се влачи течението, и т.н. и т.н. – всички предпоставки за душевното ми опиянение бяха налице (а пък и за телесното също, разумява се…) и аз просто нямаше как да не се отдам и да клекна пред Лукавия, който буквално ме насили с тази негова ракия. Е, това пък обяснява неделния ми сутрешен глад, който аз затиснах обилно и успешно, точно както татенцето ми натискаше с един огромен речен камък зелето навремето, в кацата у избата на Падало.

След тържествения приятелски обяд, прибрахме се обратно в хотела – това беше вече в ранните часове на следобеда, когато започнаха трескавите приготовления за предстоящото кръщене: къпане, помади, гримове, прически и всякаква друга суетня, свързана с красотата на една жена; мъжът само хвърли връз себе си един освежителен душ, нахлузи “новите” си обувки и чинно и търпеливо зачака своите кокони в коридора на етажа – малко на хлад, защото вътре в стаята беше станало като сауна заради климатика, който бяхме набичили на 30°C поради намръзването ни преди това. Бачо Гьорги пак ни взе с тяхната кола и 30-40 минути по-късно, ето ни в църквата. Ритуалът там беше тържествен, имаше много гости – все близки на семейството. Малката кукла почна да реве още дорде я понесоха към купела и пролива завалийчето сълзи, точи лиги и сополи току докато не я курдисаха в новите ѝ дрешки – едва тогаз миряса и се успокои, милото; малко след това си легна в количката и спа непробудно цяла вечер. А ние в ресторанта викахме, пяхме, сиртакита играхме и вилняхме до пощръкляване – беше голяма лудница, ама от най-приятните възможни. Гърците готвят превъзходно – хем вкусно, хем пък и бол; човек с по два корема трябва да им ходи на гости, понеже единият се засища много бързо. Така в шум и веселие изкарахме и този празничен ритуал – прибрахме се към полунощ.

Следващият понеделник за нас беше последен екскурзиантски ден в Мелбърн – някои от другите ни приятели щяха да се прибират чак във вторник; на други пък им отмениха полетите и те принудително останаха още малко там, но за щастие поне ние нямахме подобни проблеми. Сутринта издадохме ключовете от апартамента, качихме се на колата и тръгнахме напосоки да си убиваме времето до вечерния полет обратно към Gold Coast. Тук-таме спирахме и оставяхме возилото по разни съседни малки улички, докато се поразходим измежду дюкяните на по-главните. На едно място влязохме за закуска – тортички, кафенца, банички; абе, всякакви гъдели – аристократическа му работа. Независимо, че Мелбърн е много стар град и отвред лъха на древност и хлебарки, обликът му си остава малко повече европейски, отколкото нашенския Бризбън например. Там се помещават сигурно стотици хиляди, ако не и милиони отколешни емигранти, които са пренесли уменията си в много гастрономически направления: сладкарство, колбасарство, готвени и всякакви други хранителни изящества, постигнали своего рода връх в кулинарното изкуство. Гърци, италианци, турци, македонци, поляци, руснаци – това е само една малка част от човешката палитра на местна почва, всички от които са известни с техните традиционни готварски умения и уникални вкусове. Колкото пъти отидем в Мелбърн, винаги се отбиваме в един руски дюкян от тази “бутикова” верига – е, там вече каквито наденици, сарфалади и шунки правят, сигурно в цяла Москва и Ленинград (пардон – Петербург…), взети заедно нямат такива (не съм много сигурен, ама мисля, че на български му викат “сарфалат” – чувал съм я думата, произнесена по най-различни начини; уточнявам само, да не ме помислят за “илитерат” – ха-ха-ха). Всъщност, те в тая тяхна Москва какво ли и имат: един Мавзолей на сифилистика Ленин по средата на Червеният им площад и един Кремъл на джуджето Путин; останалото е глад, студ и мизерия, а пък сега и тази тяхна шибана война, в която никой не иска да воюва, само дето гномът се пъне като магаре на мост и напира да вземе Украйна, че и Европата барабар, ако може някак си (и ако му позволят, разбира се). Станал е за посмешище на целия свят, но аз сега с политика няма да ви занимавам – нали тук темата ни беше малко по-инаква…

Накупихме си някои дребни мезенца за у нас и разходката ни продължи по улицата. Добре, че намерихме и един градски кенеф, току в някакъв случаен парк отсреща, че инак щяхме да се изпонапикаем в чуждото село. Е, виж – вътре обаче гледката беше потресаваща, каквато мръсотия човек не може да си представи да има в нито един обществен нужник, пък бил той и най-обикновен гаров или в едновремешната ни, социалистическа София. Понеже аз бях на голям зор, нямаше как да не пикая (в противен случай, алтернативата ми беше или да си намокря гащите, или да свърна зад някое кьоше и да си изпусна напрежението пред смаяните погледи на пешеходния поток). Обаче моите две кокончета не рачиха да се измочат там в смрадта, та влязоха в отсрещния ресторант за бързи закуски – нито ги спряха на входа, нито някой ги попита къде отиват, та даже и 50-те стотинки не им поискаха, както това правят в новата ни и вече далеч по-демократична столица (а и Европейска, на всичкото отгоре). Така вече, бъбречно облекчени, продължихме да кръстосваме безцелно тротоарите - ту от едната страна на дългата улица, ту пък от другата. От дюкян на дюкян, неусетно стана време да се придвижваме към летището – само че първо трябваше да вземем Дая от хотела, в който всички бяхме отседнали, после пък да върнем наетата за няколко дни кола обратно в гаража и чак на края да се озовем на самолетната станция в очакване на полета към дома. След всичко това, няколко часа по-късно вече се бяхме прибрали в нашия щат. Дайчето го посрещнаха още на аерогарата и си замина към къщи, а ние оставихме Ванеса на половината път до Бризбън, където пък я чакаше Бела с колата – беше станало вече доста късно за разни влакове и спирки, та рекохме да придвижим детето по-близко до тях. С всичко това, този епизод от нашия разнообразен живот завърши успешно и с подчертано нетърпение зачакахме следващата си авантюра…

08.10.2022 – Малко преди да изляза по двора и да начена несвършващата работа, която буквално извира от всяка къртича или пък змийска дупка, накратко ще нахвърлям щрихите от изминалите няколко дни и седмици – всъщност, периодът след завръщането ни от Мелбърн, та до вчера или днес, да речем. Бързам да успокоя читателя, че особени събития и някакви извънредни произшествия (за щастие…) не са се случвали през този времеви диапазон – ежедневието ни пое, дето се казва още от следващия ден: аз ходя на работа и пътувам като гламав сутрин и вечер, а Даниела се занимава с домакинството и принципно поддържа тила по най-добрия и възможно най-успешен начин. В служебен аспект бях доволно много зает и никакви странични занимания не успяха да отделят вниманието ми от конкретните задачи, с които бях натоварен. Повече от ясно е, че тези хора силно разчитат на мен и моите способности, умения, в следствие на което най-вероятно ще продължат договора ми и през следващата година. За сега само си направиха сметката колко време ще отсъствам, заради пътуването ни до България, но това пък от своя страна недвусмислено ми говори, че те имат намерения да ме задържат и след като се завърнем от там. Има достатъчно време обаче, нека оставим сценарият да се развива сам и от само себе си – без излишна режисура.

През следващите почивни дни, непосредствено след екскурзията ни до Мелбърн, аз бях изцяло и плътно прилепен към моите любими камънаци по дувара на другата къща. В продължение на два дни ги зидах и лепих по стената, но напредването ми специално по този обект е много бавно и мъчително (че то по кой ли пък друг не е, ама нали такава е приказката). Катеря се като орангутан нагоре-надолу, слизам и се качвам за всяко камъче, което ми дотрябва, а това отнема доста време и основно енергия. Е, видимо не съм отслабнал, както маймуняка например от онзи класически виц, но пък иначе поддържам подвижността и пластичността си, доколкото това е възможно. Какво – не знаете вица ли? – и таз добра; ей сега ще ви го разкажа…

Значи, решил маймунът му с маймун най-после да се жени – харесал си една жирафка от прерията и се оженил за нея. Срещнали го след известно време неговите апапи и направо не могли да го познаят: слаб, сух, измършавял, козината му на места опадала; само кожа и кости останал. Зачуди ли се те, защо така, пък той им рекъл: “Абе вие знаете ли какво е да си женен за жирафка, бре? Първо тичам горе да я целувам по устата, после слизам долу до опашката да я онождам. И така по врата ѝ се мятам ту нагоре, ту надолу – без душа останах, ей ме нá, на какво съм замязал”. Добре, ама се минала още някоя и друга година, неговите акрани пак срещат маймуняка – а пък той ухилен, лъснал косъма, поправил се, наедрял и онези пак едвам го познали, щото той и шкембе бил вече пуснал, башка от надебелелия му и набръчкан от сланина врат. “Не се чудете, рекъл им нашият – сега почнах, там дет’ еба там да си я и целувам мойта; няма вече такова сноване нагоре-надолу по шията ѝ”. Та, исках да кажа, че моята строителна мисия много наподобява на маймунската – разхвърлял съм си камъните на долната площадка, та да виждам всеки, кой за къде става. Добре, ама като ми потрябва някой, оставям инструмента, слизам от дувара долу, избирам си съответния камък и хайде, пак горе да го циментирам. А това упражнение през деня се повтаря многократно до умопомрачение – е, единствено само, дето не отслабвам; а, да – и не целувам също…

Така, във вътрешни борби и външни междуособици дните си вървяха един подир друг, докато пак не дойде моментът за поредното ни малко пътешествие. Така се падаха почивките, че един от понеделниците отдавна беше определен за Национален празник във връзка с честване рождения ден на Кралицата. Междувременно, горката тя почина и само седмица преди това я погребаха с всичките възможни почести, както прилича на една такава, тъй важна за света, знатна VIP-особа. Обаче за тази година денят, в който честваме рождеството ѝ така или иначе си остана предварително записан в календара, а пък от догодина вече ще почитаме това на Неговото Кралско Величие Чарли “малоумника” III. Но тази малка подробност в случая е без особено значение за моя ранен, сутрешен разказ – така или иначе, почивният ден си е почивен, а пък прибавен и петъчният към съботно-неделната поредица, то си става една чудна четиридневка, свободна от всякакви наряди, задължения и най-вече от служебна работа. Даниелчето отново беше използвала тази пролука, резервирайки едно малко апартаментче в хотелски комплекс – този път малко по-далеч от нас, в приказно красивият и същевременно див морски курорт – Rainbow Beach. Ние разбира се там сме ходили не веднъж или дваж, но мястото е толкова красиво и привлекателно, че на човек му се иска даже и да заживее там; чувството е почти същото, каквото беше за нашия черноморски Китен или Лозенец, ама през 60-те и 70-те години на миналия век – определено не и днес, обаче. Вероятно аз и друг път съм споменавал, че това място е и едно от подстъпите към най-големия изцяло пясъчен остров в света – Fraser Island, където пък ще ходим с цялата Неничкова фамилия през Ноември (но, за това – чак тогава…). Откъм страната на сушата там има множество горски пътчета, където се преминава само с джипки и са пригодени изключително за коли с висока проходимост поради пясъците, дупките, локвите и калта, с които са осеяни. По тях се стига до приказни сладководни езера, образували се случайно покрай разни местни извори и събиращи водата от обилните дъждове през мусонния период, които сегиз-тогиз връхлитат тъдява. Ние най-после трябваше да изпробваме и нашата дребна количка как ще се държи при движението си по такива и подобни пресечени местности, по плажната ивица на крайбрежието и т.н. – такъв един “тест” за издръжливост беше заплануван принципно доста отдавна, обаче на нас все не ни оставаше достатъчно свободно време и възможност да го проведем изцяло. Сега обаче това залегна като основен мотив в плана на екскурзията ни, а малко по-надолу ще разберете и подробностите; само имайте нужното търпение и го проявете, докато пък аз изпиша следващите си редове…

Още от предната вечер натоварихме колата с необходимите суровини за пътуването и в петък рано сутринта поехме нагоре – както вече споменах, аз него ден си го бях взел като почивен, а понеделникът ни беше от Бога даден, дето има една приказка (всъщност, благодарение на Кралицата, лека ѝ пръст). До обяд вече бяхме стигнали на мястото, което от нас се намира на някакви си 300-тина и малко горница километра – за около 3-3½ часа обикновено се стига до там (с кола, де – не пеша; а пък ако речеш да тръгнеш с автобуса, направо целия ти ден замина, та се не видя). Все още беше твърде рано за настаняването ни в комплекса, та първата ни задача беше да задоволим глада и утолим жаждата си – главно на Даниелчето, понеже предимно тя се глезоти с капризи подир купешки храни и по-специално примира за пържена риба с картофки. Моята е по-лесна: аз като си поема калориите от хмела на една ледена бира и с нейните витамини и енергия карам цял ден до вечерта. Поради тази причина се напъхахме в един клуб, с чудна панорамна гледка към безбрежния океан и плажната ивица, току под прозорците на терасата. Седнахме на обяд там – естествено, тя не хареса рибата, аз не одобрих чипса, от който си боцках, че към момента не бях и твърде гладен, но пък виж: бирата си я биваше – барем беше ледена, нищо че ми дойде твърде възмалшко у чашата.

След скромния, почти монашески обяд, направихме един тегел по местните селски дюкяни – булката се докара с едни чисто нови италиански чехлички, докато за мен подходяща стока сякаш не се намери (ако не броим тенджерата под налягане, която също купихме от там: чисто нова, с опаковката и инструкцията за ползване дори, подир която броихме някакви си никакви $10; останах с впечатлението, че това ми бе “подаръкът”, след като в нея аз лично ще готвя зрял боб, два вида сарми, пълнени чушки и най-вероятно ще възстановя детския си спомен за вкус от задушените картофи с наденица на скъпата ми майчица – живичка и здравичка да ми е още дълги, дълги години). Между другото, връщайки се на темата за въпросното тенджерé, припомням на аудиторията, че моята Даниела имаше подобна, която стоя сума години в кутията си и само ми се пречкаше из механата. Навремето тя с някакви промоции и събиране на точки (лихвочисла – ха-ха-ха…) си я беше купила за баснословната сума от $100, но аз не ѝ разрешавах да я пуска в употреба и да я ползва по предназначение – като знам какви зулуми стават с такива кухненски съоръжения, та ме беше страх да ѝ поверявам в ръцете все едно атомна бомба. На края, след хиляди кандърми и уговорки тенджерата замина като подарък за един рожден ден на нашата “кралица Марго” – нека да си я чува, защото тя и без друго се втурка да готви в казармени количества за разни наши етнически сбирки. Пък и оная беше доста голяма – 6 литра вместимост: кой ще ти я яде толкоз много манджа на едно готвене? А тази новата е по-малка, само 4 литра и е далеч по-удобна само за нас двамата с бабичката – независимо обаче дали ще я ползваме изобщо или не, единственото, което прави тази тенджера уникална, е уникално ниската ѝ, почти обидна цена; за 10 кинта и под леглото да си стои за вечни времена, няма да ме е яд барем, че съм затворил много пари в нея; майната му – както и да е…

Оставихме накупената стока в колата и предприехме една продължителна разходка – вече долу, по пясъчната ивица и из плискащите се на брега вълни. Час на едната посока, още час обратно и ето ти го станало време да си вземем ключовете от рецепцията. Настанихме се на бърза ръка във вилата, нахвърляхме хранителните стоки по рафтовете на хладилника и пак излязохме на обход из района. Имахме намерения на другия ден да правим пясъчната обиколка с колата, но за целта последната трябваше да има специално разрешение от природните власти (някаква си местна организация на щатско ниво, към Министерството на горите и околната среда), което дава правото на всяко едно превозно средство да стъпва по пясъчните ивици на плажа и да се движи из пътеките на горските дъбрави. С таксите, които събират ($14 дневна, $36 седмична, $56 месечна или $282 годишна), службите поддържат района, от време на време поизглаждат пътищата с някой булдозер, поставят знаци, указателни табели, грижат се за къмпинги, водоснабдяване, тоалетни и т.н. – няма дивашка работа бако, та всеки кой от където завари да минава и да руши природата; всичко е в строг ред и стриктен порядък – нямаш ли такова тескере обаче, глобата от $215 ти пристига по пощата още преди да си се прибрал от екскурзията, а пък ти върви подир доказвай, че нямаш сестра…

След като разбрахме кое как стои и ни посъветваха да се справим сами с формалностите по издаване на разрешителното през Интернета, ние продължихме разходката си – вечерта платихме 36-те долара за едноседмичния “пасош”, защото тогава все още имахме намерения всеки ден в рамките на престоя да си хлопаме кокалите и карантиите из горите, което обаче не ни се получи особено успешно. На следващия ден вече поехме по пясъчните друмища на пущинака, при най-строго спазване на инструкциите, които предварително ми беше дал моят малък Неничко, във връзка с нашето безопасно и безаварийно придвижване из подобни сокаци – а той има натрупан доста дълъг и богат опит в това авантюристично направление…

Отначало пътят минава през гориста местност, пресичайки огромната пясъчна дюна почти косо, който трябваше да ни отведе долу на плажа. Това разстояние от около 20-тина километра се пътува повече от час, тъй като скоростта е бавна според конкретните пътни условия – началните 2-3 км на шосето се твърде измамни за неподготвения водач, ако има наивността да си мисли, че настилката от дребни камъчета, трошляк и макадам продължава по протежение на цялото трасе; нищо подобно. Веднага, щом свърши твърдата почва, хората са побили коз-коджа ми ти табела, с което съветват шофьорите да се върнат на своите изходни позиции и да не продължават движението си по-нататък, освен ако не управляват високопроходими автомобили, т.нар. 4x4 или 4WD (4 Wheel Drive, казано на местен диалект), както последните са известни по тукашния край, а пък предполагам, че това обозначение важи и за останалата част на света - включително и България, разумява се. На един висок дирек, освен всички техни напътствени съвети и препоръки, властите са побили и една денонощна камера, която пък запечатва регистрационния номер на всяко влизащо в района превозно средство – светкавична връзка с “Центъра” сравнява постъпилите и вече издадени разрешителни за определения автомобил и ако случайно има някакво разминаване в базата данни (т.е., номерът ти съвсем неслучайно да не е записан в техните регистри), както вече подчертах – това своеволие струва на водача сумата от $215 под формата на доброволно пожертвователност за поддръжка и развитие на местната флора и фауна, платима в 28-дневен срок (е, може и глоба да се нарече този налог, макар че думата не звучи съвсем “демократично”). Но така е в цивилизованите държави – има ред и дисциплина, а не цари анархия и вандалщина, та заради една шепа неуправляеми и изродени вече от безделие и чувство за недосегаемост гангстери, да страда цял един народ подир безчинствата им; пък после като речеш да накажеш виновника и му натриеш носа за злодеянията и зулумите, които идиотът умишлено е извършил, последният да вика, че са му отнети свободите и гражданските права – няма го обаче майсторът по тези географски ширини и тук всяко престъпление се наказва (е, поне за простосмъртните – за другите не знам как стои въпроса с присъдите им). Нека сега да се върнем на пясъчния път обаче, за да продължим с емоционалната част на разказа…

На влизане в това трасе, аз своевременно и целесъобразно включих двойното предаване на колата, посредством което движението ни напред вървеше успешно и стабилно. За щастие в по-голямата си част от пътя наклонът беше в наша полза, т.е. по надолнище, което правеше преодоляването на препятствията по трасето значително по-лесно. Идеята ни беше на връщане да не минаваме обратно от там, а да се върнем в базовия лагер през плажа, който се намираше долу в ниското и до който стигнахме след известно време. Малко преди да ударим дълбокия и сух пясък имаше нещо като парк, с маси, пейки, тоалетни, чешми с вода и разни други удобства, за които човек може само да се чуди как са били създадени баш у гората, насред дивотията и в центъра на нищото, но все пак беше видно къде са отишли и част от събираните такси за навлизане по тези непристъпни земи – въпросните разрешителни тескерета имам предвид. Интересно, че едно време (преди повече от 20 години…), когато сме били по тъдявашните вилаети всичко това беше безплатно и такива ценоразписи не съществуваха – вярно е, че искаха подобни входни такси за отиване до острова (Fraser Island, както вече поясних малко по-отгоре…), но на сушата можеше да обикаля с джипката си всеки, кой колкото му душата сака; хем надлъж, хем пък и нашир да я изръчка. Само че нали “времената Санчо се менят”, та очаквам вече скоро и за въздуха, който им дишаме да почнат да ни искат някакъв такъв налог.

Първата ни работа беше да се изпикаем, за да се освободим от напрежението, което набрахме по страшния път. После Даниелчето огладня, та седнахме на една пейка и да похапне, горкинката – ‘га че ли храна не беше виждала сиромашката, ама тя е свикнала да яде под час като бебетата и хич завалийката не може да търпи на глад и жажда; докато аз съм си животно, твърдо сварено яйце – мога всякак: мога с много и ми е кеф на джигеря, обаче минавам и с малко и то ако изобщо има, а пък също мога и без хич… След като приключиха ритуалите покрай подкрепителната закуска, пътуването ни продължи в посока към плажа, по който трябваше да стигнем до самия край на полуострова. Там точно на възвишението е издигнат голям морски фар и понеже преди това никога не се бяхме качвали до него, този път решихме да го посетим – тъкмо и да се раздвижим малко по баира и надолу. Към този час на деня (малко преди обяд) приливът на океана не беше особено благоприятен за движение по брега, защото все още беше висок и вълните заливаха по-голямата част от плажа. Обикновено карането на кола става по вече твърдия пясък на прибоя - единствено, когато водата се е оттекла навътре и няма опасност от заливане и затъване в тресавището. Ние малко непредпазливо тръгнахме по сухия пясък, след като имаше и други подобни участници в движението. Е, там се пътува малко по-зор, но все пак придвижването не е невъзможно. Проблем настъпва само в случай, ако колата спре и колелетата ѝ почнат да се окопават в пясъка. Тогава тумбакът ѝ отдолу ляга на меко и движението на возилото тутакси се преустановява. Докъм един момент ние се носехме сравнително успешно по пясъците на пустинята, обаче на едно място трябваше да отбия малко в страни, за да дам предимство на една друга кола, която се движеше срещу мен. Тогава вече потънах в по-мекия пясък и по познатата вече и добре описана схема, закъсахме директно в траншеята без никакъв шанс за помръдване – ни напред, нито пък назад. Купето явно опря на някое пясъчно възвишение извън коловозите, гумите потънаха надолу в дупките като къртичини и започнаха да се въртят безконтролно и четирите, само че без да вършат нищичко за придвижването ни в някаква посока. Спряхме, слязохме с моя навигатор и почнахме с ръце да ровим пясъка изпод колелетата като лунатици (какъв глупак! – лопати имам из дома половин дузина, хем от всякакъв калибър ми се намират, биля; можех да метна една в багажника, ама за това не ми дойде на ума – мислех, че нищо не може да спре победния ни ход, досущ кат’ на Червената армия, само че то се оказа малко по-инакво положението).

Докато се суетяхме около неподвижната ни джипка, спряха едни хора, за да ни окажат помощ. Те ни вързаха с един нарочен колан (ами аз и такъв имам, бре! – само че и той остана в другата кола и за момента не беше с нас…), та само с един малък тласък на тяхната кола ни изкараха от пясъчния капан, в който бяхме попаднали. От там вече нататък, освен двойното предаване на предния и задния мост, аз включих и демултипликатора на скоростната кутия, с помощта на който двигателят създава двойно по-висока тяга и отдава много по-силен въртящ момент в задвижващите колелета, макар това да става за сметка на значително по-бавната скорост на движение. В случая, скоростта ни изобщо не беше фактор – трябваше час по-скоро да се измъкнем на по-твърдата земя. След ангажирането и на допълнителната двигателна мощност, колата се понесе абсолютно безпрепятствено по пясъчния терен, а пък ако на гъза си имаше и перка, то със сигурност щеше и да заплава също толкова уверено във водите на световния океан. Ако обаче бях включил въпросният демултипликатор още в началото на навлизането ни в пясъка, колата в никой случай нямаше да затъне в пясъците – ето ти го още един “открит урок” и аз хем си знаех, ама помислих, че ще издрапаме и без негова помощ, но нищо; за друг път ще знам вече какво да правя…

С повишено внимание и под постоянно напрежение, дотъркаляхме се и до края на полуострова, където се паркирахме на една височинка – до там вълните не можеха да се разплискат, а пък и мястото щеше да ми послужи и малко като “рампа” за излитане към следващата цел на нашата пясъчно-плажна авантюра. От там си плюхме на петите и поехме по стръмната пътека към фара, но пък това изкачване си заслужаваше всяка капка пот и всяка изгубена енергийна калория, които изхвърлихме от нас, докато се похендрим на върха. От там пред нас се разкриха чудно красиви морски пейзажи и неповторими гледки, до където ни стигаше погледа. Ято китове, само на няколко мили навътре от брега, изнесоха едно неповторимо и уникално представление и с волната си игра във водата създадоха страхотна атракция за всички, които случайно се намирахме на тази височина. От позицията на плажа, това разстояние е невъзможно да се проследи, обаче от високото виждахме цялата безбрежност като на длан. Точно по това време, китовете се придвижват надолу към южните морета, водейки подире си и своите малки, които са се родили на север, в по-топлите води на океана. По принцип и по-специално за бреговете на Австралия, миграцията на китовете в северна посока се извършва между месеците Юни и Август. Тогава бременните раждат бебетата си в благоприятни за целта температури, вместо да им тракат зъбите долу в ледените води около Полюса. Обратно надолу, шествието се води от младенците, докато майките им и останалите бременни “китки” (които са заченали по път за нататък от някой по-разгонен и случайно преминаващ кит…) се движат на известна безопасна дистанция зад тях. Тази вълна пък на миграцията им става между Септември и Ноември. По този начин последните циркулират нагоре-надолу всяка година, но пък и не съвсем всички оцеляват по време на придвижването си на такова огромно разстояние – тук говорим за хиляди пропътувани морски мили, почти от единия край на земното кълбо, та чак до другият. Най-често тези колосални морски обитатели стават неволни жертви на рибарски мрежи, в които се заплитат попадайки в тях – провеждат се и акции за спасяването им, но те не винаги са успешни. Друг сериозен враг на китовете се явяват витлата на презокеанските кораби – търговски, товарни, увеселителни и всякакви подобни. Перките им обикновено са безпощадни и каквото и да попадне в обсега им, обикновено се превръща в храна за останалите рибни видове – акули, делфини и всякакви други, според зоологията на рибите (тъкмо и самият аз едва сега научих, че този дял от науката зоология, занимаваща се изключително и само с изучаване на подводния органичен свят се наричала ихтиология – а пък аз не бях и чувал за нея; виж, ихтиол прекрасно знам какво е, но такава комбинация с продължение на буквите не ми беше известна до този момент – ама нали човек се учи, дорде е жив…) – както и да е. След беседата за китовете и дългата ни променада покрай високите зъбери на полуострова, ето ни отново долу при колата, за да продължим пътешествието си и по-нататък, съгласно предварително запланувания траверс.

Отново преминахме през едно пясъчно препятствие, но този път без никакви боксувания и затъвания – просто прелетяхме през него, както гълъбът на мира; Una Paloma Blanca, дето се вика. На отсрещната страна на полуострова се намерихме пред една огромна лагуна, всред стотици (ако не и хиляди…) такива автомобилни ентусиасти като нас - всеки си разпънал сенника пред колата, наизвадили ледените бири от ледарките и се кефят на прекрасния и тих следобеден покой; кой лови риба, кои играят карти, топки се носят отвред, детски глъч, смях и писъци се сливат в един общ морски фон, добре познат ни и от нашенските курорти – като ги почнеш горе от Шабла, Крапец и Тюленово, та стигнеш чак до Ахтопол, Синеморец и Резово. Морето беше доста далеч от нас и ние предприехме една разточителна променада покрай брега на лагуната. Стигнахме чак до самият ѝ край, от където се предполагаше, че вечерта след отлива трябваше да минем с колата за обратното ни пътуване към бивака. Стана ясно обаче, че това ще бъде невъзможно в рамките на времето, с което разполагахме – отливът се очакваше да слезе до най-ниското си ниво едва чак в 18:15, когато евентуално можехме да преминем покрай едни свлечени от бурите дървета, които много лошо препречваха трасето. Това също не беше съвсем сигурно, защото аз не познавах местността, нито пък знаех, аджеба – с колко ще падне водата, че да я прецапаме със сигурност и най-вече безопасно, без да затънем, защото това вече щеше да бъде фатално (и катастрофално най-вече за колата, защото измъкване от там няма – освен с кран, само че преди последният да е дошъл, приливът ще си е свършил работата и от нещастната кола щеше да се забелязва само горната част на покрива ѝ; останалото щеше да е подгизнало, удавено в солената вода и практически останало там за съвсем вечни времена: хем за назидание на безразсъдните ѝ собственици, както и една много добра поука за дръзналите на подобна глупост след тях – а такива случаи има не един и два, гледали сме снимки с потънали в пясъка коли, а сме виждали и останките им, разядени в годините от агресивната ръжда и от още по-зловещата морска сол).

След направения обход стана ясно, че връщането ни обратно отново ще бъде през гората – този път наопаки и по стръмните песъчливи склонове. Аз обаче бях добил повече опит и смелост, така че пътуването ни назад не беше проблем – по-скоро не би трябвало да ни бъде, защото то пак в известен смисъл се яви малко проблемно (макар само частично). И отново, заради едни тъпунгери, които идваха отгоре и вместо те да ми дадат път като драскащ нагоре по урвата, аз отбих встрани от пътя и почти спрях, та уж те да минат първи през тясната му част. Само че от почти до напълното спиране има едва само няколко секунди (а дали даже има и толкоз…), при което ние отново се озовахме в безизходно положение със затънали до пояса колелета. Особено по нагорнището, колата много бързо се зарови в мекия пясък и ние задръстихме движението. Та пак хората, които се движеха след нас с по-голяма джипка ме дръпнаха назад, че да мога да взема изсилка и да премина през пясъчната буца. Иначе колата си върви достатъчно добре, стига да не спре насред пътя и да забоксува – гумите са ѝ специални, с широки и дълбоки грайфери, точно предназначени за подобни диви сокаци. Но пък и не винаги ситуацията на пътя може да бъде овладяна, за да се предотврати принудителното спиране. Така или иначе обаче, остатъкът от трасето го преминахме без никакви хълцания и тревоги – и в двата случая виновни за закъсването ни и причините за това станаха други хора, а не самият аз, но карай да върви; важното е, че всичко завърши с щастлив край. Малко по-късно в следобедните часове на деня се придвижихме обратно до селото – не след дълго привечер се прибрахме и в комплекса, каталясали от всякакви емоции и от дългото ни ходене из района.

Както вече казах, имахме добрите намерения да се повозим и откъм отсамната част на плажа, където ивицата за каране е дълга повече от 15 км. Лошото беше само, че в далечният ѝ край подстъпите към нея бяха затлачени с падналите дървета и клони, за които също споменах, а пък в началото, още в селото има да се минат едни ръбести камъни, в случай че не се заобиколят през водата, но само при условие, че отливът отново и обезателно се намира в най-ниската си точка. Добре ама за да дойде това време чак вечерта, трябваше да чакаме цял ден и ние вместо това, предприехме малко по-различни разходки. Отново с колата се върнахме на същото шосе от предишния ден, само че преди да навлезем в пясъчните му усои спряхме на паркинга и я оставихме за няколко часа там. Точно от това място пък, тръгва една много приятна горска пътека, която след 2.5 км отвежда туристите до някакво сладководно езеро – образувано най-вероятно от съществуващ извор наблизо, но и поддържащо нивото си от стичащите се към него пороища, когато валят дъждове. Ние там сме ходили и друг път, но нали трябваше с нещо да си уплътним деня, та се втурнахме на нова сметка в тази посока. Времето беше влажно и хладно, вечерта беше ударила една порция дъжд, та барем прахоляк и змии нямаше по пътеката. Иначе гъмжи от всякакви влечуги и подобна гад – очите си на четири трябва да отваряш, за да не стовариш стоте си кила връз гръбнака на някой местен и нищо неподозиращ питон. Те уж по тези земи ги смятат за безобидни, обаче за мен лично най-безобидната змия си остава мъртвата; точно по подобие на комуниста – най-добрият е оня, който вече не диша. От лаф на лаф, неусетно стигнахме до езерото – навремето с един приятел там сме се и къпали даже, но сега бреговете му бяха наводнени, пък и времето не беше съвсем подходящо за калолечение и водни процедури на открито. С Неничко също сме ходили там, с колелетата пък – това беше докато още живеехме в Maryborough, където се роди Ванеса. Спомням си, че за нейния първи рожден ден, майка ѝ я води на Gold Coast, където да се видят с батко ѝ Сашко. Аз бях на работа тогава и не можех да се присъединя към екскурзиантките, но пък за сметка на това Нени дойде при мен за почивните дни, та с него си направихме една двудневна велосипедна екскурзия – метнахме колелетата в ремаркето, хвърлихме палатката и дюшеците в багажника и заминахме да почиваме на Rainbow Beach. А пък там каквито комари и пясъчни мухи ни хапаха и ядоха, направо ни разбиха – Нени целият беше станал на решето от пъпки по кожата; смазаха ни, понеже водата е в непосредствена близост до къмпинга и само да се оттече отлива назад и да се открие дъното, ела да видиш какво става, бако – пълчища от комари и мухи се понасят из въздуха, цели облаци! Този път обаче нямаше такива насекоми, изглежда се активизират на периоди и само в определен сезон на годината. Поразтикахме се още малко около езерцето и поехме по склона обратно към колата. След друг час и нещо чевръсто ходене слязохме на изходната точка, от където бяхме тръгнали.

От там заминахме в друга посока – просто ей тъй, безцелно; заради самото ходене, дето се вика. Оставихме колата на друг паркинг и поехме покрай водата и плажната ивица. Стигнахме до мястото, от където тръгва баржата за острова. През Ноември точно от там ще се прехвърлим и ние с Неничко, дечурлигата и сватята – всички целокупно отиваме за няколко дни, но чак като наближи времето за това събитие, тогава ще изложа и повече подробности по случая; за сега това е само планът, пък да видим какво ще стане занапред. Ние и за миналата година се гласихме да ходим нататък по същото календарно време, обаче нали тогава наш Нени си счупи колата и пътуването ни се осуети. Впоследствие неговите апапи ѝ отремонтираха двигателя, а той непосредствено след това я продаде само и само да се отърве от нея. Малко по-късно Нени купи още по-мощна и голяма (Toyota Tundra 4x4), за да може с нея да тегли и огромната им каравана – самата тя, която тежи близо 2 тона, башка от прицепа, който пък наближава 3-те тона живо тегло, сбирщина от железа и ламарини. Като се разходихме и там, качихме се на колата и минахме през една автоматична автомивка. Там, срещу такса от $17 едни специални пръскала измиват идеално долната част на автомобила, свличайки всичкия набит пясък и солта по ходовата част. Аз така или иначе щях да я мия у нас с маркуча, но рекох да видя и какво правят тези пръскачки. Оказа се, че не вършат кой знае каква идеална работа, защото пясъкът тъй или иначе си остава по всички възможни ниши и затворени пространства на шасито, от където корозията може да започне агресивната си дейност – особено с течение на времето и като се застои мръсотията по-дълго време. Както и да е – олигавихме возилото и се прибрахме в бърлогата – това вече става в неделя.

На другия ден трябваше да напускаме пределите на комплекса и да се прибираме в къщи, но както знаете от предишни наши похождения – като правило ние никога не се връщаме директно по същия път, по който сме отишли някъде, ами обикновено си разширяваме обратното пътуване през малко по-обиколни маршрути. Докато събирахме и товарехме багажериите в колата, мен какво ме блъсна у кратуната да отворя отпред двигателя – ей тъй, за обща култура и визуална инспекция. Че като вдигам капака аз бако, и какво да видят очите ми: все едно някой е насипвал с лопата пясък връз мотора, по акумулатора и навред де що има агрегат – всичко потънало под дебел пясъчен слой! Смая ми се акъла и ми причерня пред очите пред вида на видяното – барем една количка бетон можеше да се забърка с толкоз много материал. Така понечих да надникна и във филтъра – цялата му кутия горкинката беше набита с пясък, а пък от самият него се сипеше пепел, сякаш като през тънката дюза на пясъчен часовник. Добре все пак, че последният си е вършил работата до край и не е позволил дори и на една песъчинка да влезе вътре при буталата и сегментите – направо щеше да стане мазало! Изтръсках аз на грубо филтъра, веднага го изсмуках най-щателно с прахосмукачката, обаче вътре самата пластмасова кутия продължаваше да съдържа доста пясък – дърпах го уж с тръбата и маркуча, ама тя едвам засмуква прахоляка, какво остава за по-тежките частици и едър пясък. На една чешма в комплекса успях да позамия отзад прахоляка, който се беше наслоил по задното стъкло, обаче по-нататъшна и по-издълбока козметика не беше възможна там. Запътихме се отново към автомивката, където този път се наредих до колонката с прахосмукачката – срещу монета от $2, оная така фучи, че направо ще ти изтръгне и пломбите от зъбите биля. С нейна помощ успях да изсмуча част от пясъка във филтърната кутия, но остана да я довършвам на спокойствие като се приберем в къщи. Така от там екскурзията ни се придвижи към своя закономерен край и ние полека-лека се отправихме по обратния път за дома.

Тук-таме по трасето спирахме за кратки локални разходки, в едно село даже обядвахме от хранителните си остатъци, които връщахме поради прекалените им количества и които ние така и не успяхме да усвоим за няколкото поредни почивни дни. Заради удълженото трасе на маршрута, в къщи се прибрахме чак вечерта – докато нанесем и подредим дисагите, то стана време за лягане. Така приключи поредната ни авантюра – а сега, до нови срещи: тук на белите, самотни и тъжни, празни като душата ми листи…

05.11.2022 – Поредната Задушница е днес, Архангеловата – или още “мъжката”, както също я наричат; силна и същевременно тъжна заупокойна дата в календара ни. Свеждаме глави пред паметта на починалите наши близки – всички без изключение, но не мога тук да не спомена за пореден път тежката загуба на скъпия ми татко, който се спомина навръх Св. Харалампи тази година. Мъката ни е незаличима, болката в сърцата – неизлечима. Нека Бог бъде така милостив, за да опрости греховете и успокои душите им – дълбок поклон ви сторвам, скъпи мои. Ние ще запазим най-светлите си спомени от всички вас – както като цяло, така и поотделно; следвайки безусловно повелите и мъдрите ви съвети, дано успеем да оставим подобни и у тези, които пък идват след нас – Амин!...

Преди обаче да затворя страницата на поредната глава от моя разпилян и разхвърлян вече до неузнаваемост житейски роман, сега ще ви разкажа за още една наша авантюра, в която взехме най-дейно и активно участие – една съвсем кратка, но много пълноценна екскурзия до Cairns; перлата на Бариерния риф, както тук наричат това, иначе не особено “перлено” и диамантено място. Град като град, макар и разположен на самия бряг на океана. В него намират поминък и развиват живота си около 160,000 местни жители, обаче с екскурзиантите като нас, които прииждат на тълпи целогодишно, не е изключено в пиковите моменти на отпускарския сезон да стигат и до половин милион души население. Единственият по-сериозен отрасъл, който се развива в града е туризма и неразривно свързаните с него хотелиерство и ресторантьорство, но пък има и множество други странични икономически направления, които най-тясно поддържат основните отрасли: ремонтни работилници, малки цехчета с най-разнообразна дейност и все разни такива. В околностите на града много силно е развито и селското стопанство, след като там през цялата година хората разполагат с благоприятен климат за отглеждането на всякакви култури – а най-вече банани, портокали, манго и други екзотични плодове на Майката Природа (в т.ч. и зеленчуци, разбира се). Аз сега за местната социално-икономическа среда и микроклимат на Cairns няма да ви разказвам, защото общо взето всички подобни кътчета на света си приличат в една или друга степен. Малко по-надолу в редовете си обаче, по-скоро ще ви направя съпричастни на изживяванията, които ни съпътстваха през нашия кратък престой в тази част на света, вместо да ви занимавам с растежа на географския им район “под топлите грижи на Партията – кърмилница” и с разни други, доволно сухи и скучни информационни данни.

Замисълът на това поредно бягство от цивилизацията беше поставен доста отдавна, защото Даниелчето обича да планира всичко по строго определен начин и тя едва ли не живее само, за да осигурява развлеченията и похожденията на семейството – вероятно в предишния си живот, освен Travel Agent тя несъмнено е била я закупчик, я плановик, диспечер или барем главен счетоводител в някоя трудово-производителна кооперация (за кратко, ТПК); още едното мероприятие не е приключило напълно и очите ѝ вече поглеждат към следващото. Ама, такава ми е тя – какво да я правя. Специално за тази няколкодневна променада, идеята беше да сме заедно и с Ванеса. Точно по това време тя трябваше да присъства там на някаква тяхна служебна среща, която уж започваше в понеделника. И нашата умница измолила управата на фирмата да ѝ купят самолетните билети още от петък, за да дойде по-рано и да остане с нас през почивните събота и неделя. После вече ние щяхме да си тръгнем за към нас, а тя да остане с колегите си за провеждане на занятието им. Даниела беше резервирала хотел, както и две разкошни еднодневни екскурзии из местния вилает, участник в които щеше да бъде и малкото Неси. Добре ама нещо от службата им се разсъхнало, имали били много работа баш през този период на годината и мероприятието им се отложило за неопределено време в не съвсем ясното бъдеще. Така тя не дойде с нас, но пък екскурзиите ѝ ги презавериха за друг, по-благоприятен календарен период. Доколкото чуват ушите ми, те се гласят с приятелката ѝ Бела да изкарат няколко дни почивка из подобни географски ширини, та поне тези нейни малки променади не изгоряха, ами само ги отложиха.

Както и да е – самолетните ни билети бяха така съобразени, че да пристигнем в Cairns дето се вика още по изгрев слънце, с цел усвояването на целия ни петъчен ден, вече като курортисти, а не като някакви измушени търговски пътници, с куфарите и дисагите на гръб. Така ние трябваше да излетим още в 06:00 от Бризбън, но с по-ранното ни явяване за техните идиотски проверки и глупости, от нас трябваше да сме излезли към 03:30 още по тъмно. Взехме решение, че по-рационално би било да спим в квартирата при Ванеса и на другата заран да се помъкваме към летището, вместо да се влачим на ранина чак от Gold Coast. Предната вечер ходихме с момите при нашия човек да ядем по едни кебапчета, след което се прибрахме във временното свърталище на Неси. Тя на другия ден е заминала на работа, а пък ние яхнахме аероплана да ни отнесе по набелязания маршрут. Даниела си беше оставила колата на паркинга пред нашия офис, а моята трябваше да престои за няколко дни на платения в летищния комплекс, непосредствено до терминалите за кацане и излитане.

След като минахме щателната проверка за пушки, бомби и патрони, наркотици, упойващи вещества, халюциниращи гъби и други забранени за употреба субстанции, най-после ни натовариха в тясната фуния на самолета и не след дълго се отлепихме от бетонната писта. Аз имах добрите намерения уж да пиша по време на полета, но седалките бяха толкова тесни и неудобни, че то нямаше място къде да си разтворя допотопния лаптоп, който мъкнем навред с нас (е, той е дребен все пак и е притежание на Дани, но все таки си остава малко грубичък и извънгабаритен, за да го ползвам успешно в шибаната им теснотия самолетна). И вместо с писане, като никога се забавлявах с четене – имаме няколко книги в електронен вариант, които сегиз-тогиз отваряме за прочит на някой весел ред (аз специално, де – иначе Даниела е редовната им и най-ревностна читателка, докато аз съм повечето “писател”, ако ме разбирате правилно…)

Не се минаха и 2-2½ часа – ето ни кацнали на аеродрума в морската столица на Австралия, Cairns (нещо като нашенската Черноморска Варна, ама пък и далеч не чак толкова съвсем). Този път, предвид малко по-различния предмет на посещението ни, кола не сме наемали. Обикновено като ходим по разни такива места вземаме под наем някакво евтино возило, с което да си пъркаме на воля и в околовръст. Но понеже това упражнение, там специално вече сме го правили на предишни наши подобни посещения и доста подробно сме изръчкали района, сега трябваше да разчитаме единствено на местния транспорт – таксита, автобуси и т.н. За щастие на стоянката пред нас имаше една двойка хора, които също щяха да пътуват в нашата посока към хотела в центъра на града, та ни поканиха и нас в микробуса да си поделим масрафа за транспорта – за някакви си мизерни $10 след няколко минути ни изсипаха пред сградата и ние бързо-бързо се напъхахме в прохладното му фоайе. Независимо от ранния час на деня, навън беше ужасна жега, а въздухът пропит от мокра, лепкава влага – няма нищо общо с райския климат на наше село; там горе на север е някакъв ад - особено пък през знойното Австралийско лято.

За настаняване по стаите беше още твърде, твърде рано и ние бяхме подготвени за това. Оставихме си багажа на съхранение в хотела и си плюхме на петите. Петък беше единственият ни ден, през който да посетим някой от локалните дюкяни, да видим нещо по-различно, да се пошляем из градските им улички, паркове и цветни градинки. За следващите дни имахме набелязани целодневни екскурзионни мероприятия с кораби и лодки, така че единствената възможност за пешеходен туризъм беше през въпросния петък. Първо се отправихме към пристанището, до което се стига само като се върви по крайбрежната алея. Там трябваше да проверим от кой точно кей щеше да тръгва нашия кораб на следващия ден, за да ни отведе на един съседен остров. Независимо че времето беше топло и душно, периодът на годината за тази част на географията се счита за мусонен и от време на време връз нас се изсипваше по някоя и друга порция дъждовни капки, на които човек като им свикне веднъж, та впоследствие не му правят и впечатление даже. Даниелчето малко им се мръщи, че обикновено ѝ развалят прическата на миличката, ама на мен хич биля не ми пука. Аз съм ходил в казарма и само снаряди не са падали по коравата ми кратуна – иначе вар, тухли, камъни, та дори и книги (предимно сборници по математика…) съм поемал безмълвно, достойно и без оплакване. Там е толкова топло, че даже и дъждът да го намокри, човек изсъхва само след няколко минути (стига да е спрял и потопът от небето, де). Обикновено към средата на деня вече нито се впечатляваш, нито пък се тревожиш, чудейки се: аджеба, дали камизолката ти е мокра от дъждовните капки или просто си се изпотил като нерез под палещите лъчи на слънцето (всъщност, тук малко преувеличих: зноят може да се сипе връз теб и без да е подкрепян от слънчевото греене; даже и през облаците, то пак пече жестоко – мамка му!)…

Цял ден обикаляхме и кръстосвахме града – седнахме за кратко в едно рибно ресторантче за подкрепителен обяд. Даниела яде риба, но аз наблегнах на хмела. Купихме си някои провизии за хотелската стая – друг път наемаме апартаменти, които са оборудвани с малки печици, готварски принадлежности, кухненска посуда и т.н., но този път стайчето ни не разполагаше с такива “екстри”. Добре все пак, че хората бяха оставили електрическа кана за гореща вода (чайове и кафета да си прави, да с подмие човек – ей таквиз неща). Аз обаче в нея приготвих такива чудни варени кренвирши, след което сварих и яйца – абе, направо страхотия! Малко ядки и фъстъчки за уискито вечерта и така поминахме – колко малко му трябва на човека, а пък той колко много иска и все е недоволен от полученото…

След почти целодневното ни трамбоване по нажежените до разтопяване на плочките тротоари, по някое време следобеда най-после ни дадоха и ключа от стаята. Само хвърлихме дрехите и багажериите, нахлузихме банските и слязохме долу на басейна. Там се изкисвахме няколко часа, докато свалим кирта, мазнината, потта и мръсотията от нас (е, от мен - разбира се; иначе Даниелчето винаги е чиста като новородено теле, току-що облизано от майка си, кравата Дешка). Като позахладня и денят започна да преваля, хвърлихме връз нас по един душ, навлякохме чистите си дрешки и пак излязохме по обиколки. Тогава именно направихме частичния си продоволствен пазар, след което окончателно се прибрахме в стаята. Вечерта премина в гледане на филми и скоро след това се заровихме в чаршафите. За голяма наша изненада, към 01:30 през нощта се включи противопожарната алармена инсталация на съседната сграда. Само че тя толкова силно пищи, че с воя си може и умрял човек да вдигне от гроба му. Наизскочиха сънени хора, майки грабнали децата си, бащите им още пияни не могат да се съвземат и да разберат какво по дяволите става. После съобщиха, че това било само фалшива тревога и някаква случайна грешка в оповестителната аларма. Добре ама ние толкова много се стреснахме и изплашихме не на шега, че подир едвам заспахме чак някъде призори. Кофти номер, майна – ибаз го, както много обичаше да казва покойният ми вече баща; ето, че пак се разтъжих, като с умиление си спомних за него…

На заранта се понесохме отново към пристанището, от където трябваше да се отправим на първото ни пътешествие до “Зеленият остров” (The Green Island, отново на местен диалект, в случай че някой го интересува). Той е част от островната група в акваторията около Cairns и разбира се съставлява едно от милионите останали, както малки така и по-големи звена на Бариерния риф (The Great Barrier Reef), за което пък поредно чудо на света аз и друг път съм споменавал. Крайбрежието на градеца е кално и доста отблъскващо – особено по време на отлива, когато дъното му се лъсва като една огромна, намазана с кал бакърена тепсия. Тогава, като по подаден сигнал, милиони, ако не милиарди мухи, комари и всякаква блатна гад излиза от дупките си и почва хищно и безжалостно да хапе гадно, засмуквайки прясна кръв от всяко незащитено човешко тяло. Обаче само няколко морски мили навътре от брега настъпват едни неописуемо красиви морски пейзажи и зашеметяващи гледки, каквито могат да се видят единствено там – уникално чиста и прозрачна като стъкло вода, обагрена между светлосиньо до тъмнозелено, в зависимост от вида на дъното, от положението на слънцето и ъгъла на падащите му за дадения момент лъчи. Преди няколко години, на подобно посещение из тъдявашните вилаети посетихме другия голям остров от съща група, “Фитцрой” (пише се Fitzroy Island, ама дали точно така се произнася не съм твърде сигурен – но пък поне тъй звучи отстрани, когато по-вещите туземци му споменават името).

Натовариха ни на един огромен моторен катамаран, с три палуби на три нива – трудно ми беше да преценя дали последният го запълниха баш до пълния си капацитет (400 души), но по моя преценка баят народ се накачулихме на борда му. Пътувахме около 45-50 минути при средно висока скорост, но не можах да преценя с точност каква като обикновен пасажер (че нали бях и малко далеч от капитана – иначе със сигурност щях да го попитам с колко възела се движим). Разстоянието до острова е от порядъка на 14.5 морски мили (около 27-28 км) – докато разглеждахме лазурната вода под нас и току пристигнахме. Островът е водоснабден и електрифициран (има си хас пък и да не беше, след толкова много финансови постъпления, които прииждат към него почти денонощно) – на него постоянно живеят само 25 жители, но ежедневните му посетители вероятно са хиляди. Още на кораба на желаещите ни раздадоха плавници, маски и шнорхели, с помощта на които мераклиите за подводни променади можеха да се потопят в изяществото на морския свят; не е далеч от мисълта да се досетите, че аз бях пръв на опашката за тази екипировка. Между другото, както петъчният ден беше малко мъгляв, зноен, лепкав и смрадлив, в събота осъмнахме под ясното, безоблачно и мастиленосиньо небе, ярко, до ослепително слънчево греене и няколко степени чувствително над 30-те в температурно отношение, но както отбелязах и преди – човек изпоти ли се веднъж и повече изобщо не му прави впечатление колко и от какво му е мокра ризката.

Изпървом направихме една опознавателна разходка от единия край на острова чак до другия (а това са цели 650 м – хората за целта ти сковали дървена пътека баш през средата на гората, където ако не нищо друго, поне беше сенчесто; цивилизована работа, бако). Тъй като алейката ни се стори твърде лесна и възкъсичка за преодоляване, на връщане до изходния пункт се прибрахме през плажа. Е, там вече беше малко зор, защото пясъкът беше много мек и краката ни затъваха в дълбокото, сякаш газим в гърне с мед (моите, по-специално – че аз нали си тежа на мястото, съответно и малко повечко потъвах, за сметка на леката като перушинка Даниела, която буквално прелиташе над тресавището като подплашена от ловци кошута).

След направената разходка се разделихме на групи по интереси – Дани замина на друга екскурзия, със специална стъклена и плоскодънна лодка, нарочно пригодена за наблюдение на чудно красивия подводен морски свят без хората да си мокря гащите и да се излагат на опасности от срещи със змии, акули и други зверове – обитатели на океанските дълбини. Аз в същото време скочих в плавниците, надянах маската и захапал смело шнорхела се хвърлих да изучавам морската флора и фауна на околността. Преди много години с подобни занимания минаваха ваканционните ми дни, докато сме летували в къмпинга под с. Лозенец, а после далдисвахме и покрай скалите на Ахтополското село Варвара – несъмнена красота и величие, гордост за Черното ни море и плажната му ивица. Но това обаче, което видях там буквално надмина очакванията ми. Преди 2-3 години пак бяхме ходили на един подобен остров, макар и не съвсем в тази част на Австралия – и там имаше такива леководолазни екскурзии, в които аз също взех активно участие, но тогава беше зима; аз бях навлечен с един черен неопренов костюм, който уж предпазва от студената вода, но все пак “the chill factor”-а си беше абсолютно реален и излязох от морето целия посинял от студ. Времето също не беше съвсем подходящо за такива подводни експедиции, понеже беше облачно, водата мътна, а пък видимостта хич я нямаше. Сега обаче тези дразнещи елементи бяха елиминирани и освен изгорелия ми гръб, след час-два часа обикаляне по повърхността на водата, нищо друго не беше пречка за невероятното ми преживяване. Около мен плуваха всякакви рибоци: големи, малки, шарени, цветни, пъстри, едноцветни – въобще, красота и изящество! Основен обект за наблюдение обаче, недвусмислено остават уникалните корали и коралови образувания, които могат да шашардисат всеки, който ги докосне дори и само с поглед (всъщност, докосването им по всякакъв друг начин е строго и изрично забранено – абсурдно е да си събираш мидички, рапанчета, черупки и други “артефакти” от морското дъно; видяното остава там и само там, за следващия “наблюдател”). Както вече поясних, захласнат в причудливите форми на коралите и гонейки тая или оная риба, така и не усетих как се бях опекъл жестоко като патладжан на пиростия. Но пък ми беше кеф – майната му на гърба и на кожата по него – нали след време друга ще поникне отдолу…

След тези две самостоятелни променади, отново се събрахме с Даниела и вече не сме се делили – все сме си били заедно; даже и до клозет ‘га ‘одим, пак двамата клякаме. Но първо обаче трябваше да се яде, а на нея щом ѝ замирише на нещо купешко (особено на риба…), запъва си копитата като магаре на мост и дорде не им опита от манджите, не мирясва и не си тръгва от сергията. Сутринта в ресторанта аз хапнах сериозно – е, не чак до предела на възможностите и силите си, защото историята познава и много по-тежки случаи (едно такова катастрофално осиране имам в Тайланд, например – от преяждане естествено, не от хранително натравяне). Изправен пред купчините с всякакви лакомства, на мен ми се подкосиха краката, но успях да запазя самообладание и най-възпитано напълних само една единствена паница с пържени яйца, бекон, наденички някакви, масълца и други хранителни стоки. Но понеже знаех, че след някой и друг час щях да далдисвам в морето, та рекох да не си товаря тумбака с много зоб. Щото пък в противен случай, барем три пъти щях да съм се наредил на опашката за “допълнително” - щях да ям и да се тъпча, докато не ми прилошее. Даниела не беше много гладна и предвидливо си направи някакъв сандвич за из път, докато аз още от предната вечер си точех зъбите за закуската, която така или иначе влизаше в цената на нощувката. Това обаче, което самото Даниелче не можа да прецени беше, че освен нея, всички останали птици по острова огладняват по едно и също време. И наш’та както си извадила сандвича с доброто намерение блажено да го изяде на фона на лазурния бряг, така една, чайка ли е било, гларус ли не стана много ясно, ама като пикира към салфетката, че като грабне хляба и салама току от устата ѝ и го понесла към висините да се гощава индивидуално. Така кака ви Дана остана “на сухо” (гладна, демек…) и щом видя цвърчащите на скарата рибки и тутакси се нареди на опашката да чака за порция морски дарове и деликатеси. Аз отново чепнах малко от картофките и пих две бири, че много се бях обезводнил по време на морската ми подводничарска експедиция.

Заситили веднъж глада и жаждата, набухахме се директно в басейна, барабар с всичките дечурлига и останал народ. Поплацикахме се още малко, че и слънцето прежуряше жестоко, качено връз небосклона баш на най-високата си точка – сипе ли сипе огън и жупел по нищо неподозиращите човешки същества, намиращи се под палещите му пронизващи копия и стрели. След някой и друг час изкисване, отидохме обратно на плажа, където продължихме да се плакнем като биволици в плиткото, току до коляно море. Водата беше топла и приятна – без забележки. В късния следобед се върнахме на палубата, предадохме наетия инвентар на екипажа и пред нас оставаха последните 45 минути на обратното ни прибиране в пристанището на Cairns. Като слязохме на сушата, аз едвам стоях на краката си от умора, плуване, жега, пътуване и всичко преживяно през деня, взето заедно. Поредният незабравим ден остана в историята, до който само снимките и спомените ще ни връщат назад във времето и пространството…

Вечерта отново излязохме на кратка разходка из града, но скоро след това се прибрахме в хотелската стая за поредния ни импровизиран моабет – малки аперитивчета (множество на брой…), после замезване с топла храна от чайника, ледена бира от хладилника и хайде у кревата. Следващият ден щеше да бъде не по-малко приятен, емоционален и дълъг – много повече даже, бих добавил.

Ранната неделна сутрин отново започна с емоции, сравнително отрицателни – този пък сирените завиха в 05:00, но още по-неприятното беше, че сега виеха откъм нашия блок (сграда, че и етаж дори). Скочихме сънени и подплашени, готови да бягаме заради пожара, който така и не се нито виждаше, нито пък усещаше. И онези по радиоуредбата пак ни се извиниха, че това било само фалшива тревога – да не се притесняваме и да продължим сънищата си. Добре ама то вече от там насетне заспиване не можеше да има, така че ние не след дълго станахме и почнахме да се оправяме за следващото ни похождение. То щеше да започне значително по-рано от предишния ден, предвид отдалечеността на мястото, до което трябваше да стигнем – пак с лодка, но определено по-малка от катамарана и с едва само двайсетина души група на борда. Аз отново проявих воля и нея сутрин изобщо не отидох до ресторанта за полагаемата ни се хотелска закуска. В тарифата на екскурзията ни за деня бяха включени всякакви подкрепителни хапки, официален обяд на лодката, следобедни питиета и т.н., така че едно беше напълно ясно: барем от глад и жажда нямаше да измрем. Тази наша разходка беше предвидена изключително за подводно гмуркане из дълбините и красотите на кораловите рифове, което само допълни богатата палитра на видяното и преживяно от предния ден.

Събрахме се отново на същото пристанище, само че потеглихме от различен кей – до лагуната се клатихме повече от два часа: един път, защото самата тя се намираше по-далеч от брега и втори път, понеже самата лодчица пътуваше по-бавно. А пък цялата тази маневра трябваше да се извърши заради изрично забранената за влизане на каквито и да са моторно задвижвани плавателни съдове в района на масивния коралов риф. Това също е част от природно защитени части по Земното кълбо, до където не можеш да припариш. Единственият начин е по строго съблюдаван и определен от властите провлак, с цел да се запазят коралите в естествения им вид. Така че принципно тази лагуна не беше толкова много отдалечена от брега, но подходът към нея трябваше да стане откъм вътрешността на океана, а не директно да се цепи нататък. Това удължи пътуването ни, но пък то беше съпроводено с приятни срещи с непознати хора, с които до края на деня станахме почти приятели. На борда имаше група американски туристи; екипажът беше от унгарец и аржентинец, докато скипер на черупката беше една много симпатична и руса млада дама от Финландия, която след прекараните няколко години по топлите страни на света и особено в Австралия, повече за снеговете и студовете на родината си не искаше и да чуе даже. С нас бяха и едно австралийско семейство с две момиченца от Сидней, друга някаква сама жена от Тасмания, младо момче от Франция, едно девойче от Холандия и ние естествено българчета – международна бригада, от тез дет’ аз най-много ги обичам, че да не си връзваме кусур един на друг.

След около два часа и половина лашкане по водата, ето ни в топлите и спокойни води на лагуната. По тези места плавателните съдове дори и котви не могат да хвърлят – особено пък, където завърнат и както те решат. След като мястото е добре известно за океанографите и морските изследователи, само на специални места по пясъчното дъно са потопени огромни бетонни тежести – отново с цел да не натрошат крехката структура на коралите, която се изгражда в продължение на години (нещо като пещерните сталагмити, сталактити и сталактони, само че във водното пространство и в морско изпълнение). Тези блокове, тежащи може би тонове стоят постоянно на морското дъно, а на повърхността една шамандура показва местоположението им. Всяка фирма, превозваща туристи към мястото има своя собствена “стоянка” и като пристигне, привързва плавателния си съд към въжето, което пък е закачено долу за тежестта – котвите им не се мандахерцат надолу, че да разбиват и унищожават морските красоти. Това беше само едно кратко пояснение от моя страна, за да добие читателят представа за каква уникална природна забележителност тук става на дума, как хората се грижат за нея и я опазват с всичките си сили и средства, на всяка цена. Вероятно е аз и друг път да съм споменавал тук, че Кораловият риф (или още Големият бариерен риф) се явява едно от чудесата на света – по-точно казано: смята се, че последният е едно от Седемте чудеса на Природата, наред с вр. Еверест на Хималаите, Големият каньон в Америка, водопадът Виктория на р. Замбези в Африка и т.н.

След като привързаха лодката, всички се нахвърляхме във водата и подводното проучване на рифа започна веднага. Имаше и една група хора, към която можех да се присъединя и аз – по тяхно желание на тях им дадоха и дихателни апарати (бутилки със сгъстен въздух), за по-дълбочинно спускане към морското дъно и обследване на красотите му. Тогава си рекох, че ще се пробвам и аз на следващата спирка, само че тогава до кислородни бутилки не се стигна и така мечтата ми от детинството не се сбъдна и този път. Но пък нищо, нека да има и още нещо, към което да се стремя – следващия път може да ми се усмихне щастието. Проблемът е там, че обикновено тези леководолазни екскурзии са доста скъпи и сложни, докато сега това ми беше в ръцете, ама аз не съумях да се организирам, че да проявя желание за участие. Иначе всичките тези екипировки и ползването им на борда от всички в групата бяха част от пътешествието ни, за което си бяхме платили съответната тарифа. Само че аз в случая излязох малко будала и не посмях да проявя съответния интерес към мероприятието.

Като си начесахме крастата из морската шир, качихме се обратно в лодката за дружески обяд. Аз и тук хапнах малко и ограничено, защото ме очакваше още едно подобно подводно изпитание. Добре че хората от лодката ми дадоха една специална фланелка, от много тънка материя – обикновено такива се нахлузват като гащеризон за предпазване от допир с медузи, остри отровни жила на разни рапани, охлюви и други животни, само че на мен в случая ми трябваше единствено да спася вече изгорелия си предишния ден гръб. Ако се бях подложил на още една доза няколкочасова слънчева радиация и може би щяха да ме вземат в болницата с топлинен удар или шок. А пък така с камизолката отгоре бях напълно защитен от всякакви лъчи и техните облъчвания.

На мястото на втората лагуна също изкарахме около два незабравими часа в плуване и гмуркане из живия подводен свят на океана. В късния следобед ни натовариха обратно на катера и след други два часа ни стовариха на пристанището. По пътя си приказвахме с хората, обяснявахме един на друг кой от къде е и как/защо е дошъл на майната си чак в Австралия, ами не си е стоял по родните места, че да търпи глупостите и простотиите на тоя или оня партиен функционер – ей такива работи…

След прибирането ни в хотела, отново се напъхахме в басейна, където изкарахме до вечерта. Това беше и последният ни ден в Cairns, който завърши с една разточителна вечеря в ресторанта на комплекса – после горе в стаята вечеринката ни продължи на леки питиета в компанията на българските телевизионни сериали. След експресното ни спане (този път без пожарни аларми), сутринта станахме в 04:30, за да се придвижим с такси към летището. Самолетът ни отново беше с възможния си най-ранен полет и около 08:15 вече бяхме кацнали в Бризбън. Взехме моята кола от паркинга и аз отидох директно на работа, докато Дани си взе колата и се прибра в къщи да шета…

Напоследък имам известни кахъри, специално с нейния автомобил, който ни направи няколко поредни мизерии – всичките от които свързани с дебели плащания поради скъпите до безумие резервни части. Изедин път се повредиха някои основни, скъпоструващи агрегати, но сега баш не ми се разправя за това, че ми настръхва козината като си помисля. Не е изключено да се стигне даже и до там, че да сменяме двигателя, след като се появиха съмнения за спуканата му глава и съответната гарнитура (а дори не е изключено подобна повреда да има и в самия блок). Тези дефекти в марката Сузуки от годината на тази серия били доста разпространени и добре известни на механиците, само че ние предприехме риска и не продадохме колата, още когато разбрахме за тях. Сега обаче ние ще трябва да се борим поотделно с всеки един неин новопоявил се кидéр, та да видим до къде ще ни издържат силите във финансово отношение и особено пък психическото здраве в най-общ план, преди да ме е осенила мисълта за зрелищното ѝ публично подпалване пред някой специализиран сервиз…

12.11.2022 – Както всичко, гравитиращо около нас, всяко нещо има своето най-добронамерено начало и съответният закономерен, малко тъжен край (независимо колко маловажно или пък значимо да е нещото). Така ще стане и с поредното ми писмо, адресирано до родители и близки, което макар да бе предназначено единствено и само за тях, сега то просто ще полети безцелно и многопосочно към света и неговите обитатели. Казвам това с ясното съзнание, че настоящото ми скромно писъмце никога повече няма да стане достояние на скъпите ми майка и татко, поради факта, че горкият ми баща почина, а пък майчицата ми е почти сляпа и няма как да прочете съкровените ми думи. Допреди смъртта на татя, мама се радваше на моите съкровени редове, отправени като благодарност към тях като мои родители, защото той беше натоварен с нелеката задача да ѝ ги чете. Само че тази благородна мисия няма кой друг вече да я изпълнява, следователно тази писмена нишка, която ние усърдно поддържахме в продължение на 30 години просто изедин път се прекъсна – невъзстановимо и окончателно. Тези меланхолични констатации са един много мрачен момент за мен самият, а настроенията които изпитвам в момента, без да искам ги излагам връз потъналите в скръб бели листи, така предавайки ги пък и върху останалите ми читатели – за което, разбира се, аз поднасям извиненията си, но в същото време не мога и по никакъв начин да противодействам на оная сила, която ме подтиква към настоящите ми словесни излияния. В резултат на казаното до тук, на това място ще положа точката на моето съчинение (е-ее, само временно де – не се тревожете…), а пък продължението му ще намерите в следващата глава на безконечната ми житейска сага.

Довечера ще имаме гости по случай Архангелов ден, който беше на 08 Ноември. Случи се така, че миналата събота, баш навръх Архангеловата Задушница ние бяхме на една сватба – наши близки ни поканиха да уважим с присъствието си тяхното семейно тържество във връзка с официалното задомяване на дъщеря им. Всичко беше много весело, само че нямаше как да споменем за упокой душите на нашите починали близки и да раздадем по някое курабе за Бог да прости – просто потиснахме чувствата и мъката си дълбоко в нас, за да не опорочаваме все пак празника на младите.

В понеделник пък сутринта присъствахме на друг ритуал – не по-маловажен и значим; този път специално за нашето семейство. В 11:00 местно време, Ванеса беше приета за пълноправен член на адвокатската гилдия от Върховния Съд на Австралия, признавайки по този начин нейните успехи и постижения от цялостната ѝ работа и подготовка – както в Университета, така и през няколкото вече следдипломни години, които тя изкара като стажант из най-различните адвокатски кантори в Бризбън. Последната работа, където тя продължава да бъде част от екипа на кантората (една много известна фирма, със световно значение и офиси почти по цялото земно кълбо, чиято 200-годишна история от самото си създаване хората вече честваха тази пролет), определено най-много допада на нашата млада правораздаваща защитница на правдата и истината. На ротативен метод тя беше включена последователно в 4 екипа, които имаха различни направления в социалния живот: едните се занимаваха с недвижими имоти, което не беше чак толкова привлекателно за нея; другите пък бяха за разни договорни отношения на високо, корпоративно ниво, разглеждащи клаузи на неустойки и неспазването на спогодбите им между огромни сдружения – както във вътрешнодържавен план, така и в международен аспект. След това Неси беше в някакъв отдел, който пък се занимаваше с жалби на гражданите, искащи неправомерни обезщетения от различните корпорации – само че тя в този случай защитаваше големите батювци, докато зад малкия и дребен човечец стоят други защитници и борбата всъщност е как точно изобщо да не му платят едните или в размер на колко да бъде обезщетението на жалбоприносителя, ако случайно онези копои отгоре кандисат да му подхвърлят някоя троха заради изгубеното му здраве, живот или нещо подобно.

След официалния ритуал в Съда, всички отидоха на дружески обяд, докато аз се върнах на работа и блъсках подир Белчо и Сивушка с ралото току до вечерта (образно казано). Този ден останахме да спим в квартирата при Ванеса, защото и на следващия имаше някакво служебно мероприятие – този път във фирмата им, която беше организирала по-топъл прием само за своите млади кадрови попълнения. Аз след работа се върнах да оставя колата пред блока, защото кантората им се намира на 40-я етаж в един от небостъргачите на централната градска част и там паркирането е абсурдно (освен ако не им се напъхаш в подземните паркинги, срещу една надница пари само за престой от няколко часа). През това време Даниела беше ошетала из къщата, защото нашата мома е голяма мундарка и навред разхвърля, сякаш е живяла до сега в обор или кочина, а не сме я учили как да си подрежда вещите по местата. Тържеството беше обявено за след работно време, към 17:30 – та пак речи, снимки, поздравления и разбира се множество мезета, коктейли, вина, бири и съпровождащите ги ритуали. Предната вечер си направихме едно скромно тържество с Бела, Ванеса и ние двамата с Дани, за да отпразнуваме бележитото събитие в календара. Само че във вторник Бела не успя да присъства на фирмената вечеринка, че беше ангажирана с нейната работа. По-късно се срещнахме и с нея, та отидохме да хапнем нещо за вечеря в една гръцка таверна. На края се разделихме и ние се прибрахме на село, а момичетата си останаха в квартирата. От там насетне, животът нормализира своите функции и те така те, та до ден днешен – а пък какво ще става от утре насетне, един Господ само знае…

И след като това вече е абсолютно цялата ми информация от нас, за нас и около нас, сега с чиста съвест поставям и точката на днешната си изповед. Предстоят ни нови емоции, преживявания, борби, падения и частични победи, за които ще научите в следващия ми бюлетин. А до тогава – ами, търпение му е майката; търпение и силна воля. До скоро – обичам ви, хора; колкото и да сте зли и лоши – нали и аз съм част от вас и ваш’та банда: един единствен, Ангел…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

неделя, 4 февруари 2024 г.