Скъпа
и прескъпа моя майчице свята, мили добри хора от близки и далечни краища на
света; прекрасни мои най-верни приятели, слушатели и всякакви доброжелатели!...
11.01.2023 – Началото на това комюнике се излъчва директно от високопланинския
национален курорт “Пампорово”, когото комунягите навремето така ласкаво бяха
прекръстили и нарекли подир името на един от техните най-съкровени идеолози и
верни политически стратези (визирам тук Васил Коларов, за малко позабравилите и
по-недосетливичките – както и за всички онези, които изобщо не знаят…) – а пък
малко по-иначе казано, намираме се в милата ни и родна България, естествено. В
този миг и точно от тук начевам поредния си репортаж в настоящия тъй ранен час
на деня, но далеч не обещавам да изчерпя темите на моя скромен и тъжен монолог
до разбуждането на Даниела, която все още се увива в чергите и изобщо няма
никакви намерения дори да се надига от постелята. Гледам през прозореца на стаята,
че навън е нищо повече от една тъмна, мрачна зима, но пък доволно суха и
безснежна (ако разбира се не броим двата пръста сняг, паднал като че ли насила
едва чак вчера). Аз обаче сега надали ще успея да засегна всички пропуснати
моменти от полагането на последните редове в настоящия си алманах насам, та до
най-новите събития, случили се вчера и днес, но ще се опитам да трасирам барем
по-главните моменти от моя не чак толкова праволинеен житейски път, чрез които
да направя по-плавното преминаване от недалечното минало, скачайки в
най-дълбокото на настоящето. Вече близо месец време се намираме у Татковината,
но поради ред причини и стичане на обстоятелствата от заобикалящата ни среда,
така и не ми се появи възможна сгода за моя обичаен подробен анализ на
ситуацията около мен и най-близките хора от семейното ми обкръжение. Всичко
сякаш течеше и изтичаше неусетно покрай нас като през улук на селска къща, без
дори да имаме сили и воля да променим естествения му, галопиращ ход. Преди да
тръгнем за насам, служебната ми работа беше единственото занимание, развлечение
и удоволствие (че и утеха...) – докато в същото време Даниелчето се занимаваше
с подкреплението и осигуряването на тила: тя подрежда багажа за голямото ни
пътуване, тя се ядосва че не е могла да натовари още повече стока и подаръци за
всички близки в Родината; пак тя тегли на кантара и пренарежда дисагите
няколкократно, белким усвоим максимално допустимите тегловни норми и лимити за
пренасяне на жива сила и техника по самолетите.
Доколкото
не ме лъже паметта, седмица или две преди Коледните празници ходихме на кратка
лятна почивка до нашата любима Noosa, обаче тогава не събрахме кой знае колко
много топлина, че да си имаме в запас и за мразовитата зима в България, която
уж ни очакваше (или поне би трябвало да ни очаква). Лятото в Австралия така и
не настъпи, докато ние все още бяхме там - ден през ден валяха дъждове, времето
се задържа облачно и необичайно хладно за сезона (досущ както също толкова
необичайно топлата зима, която заварихме пък тук, в нашата мила родна страна;
все е бивало такъв мек сезон, ама и чак такива топлини не очаквахме, де - амчи
то направо си е пролет навън или поне такова беше времето до ден днешен, а пък
за после ще видим). Точно за тогава се бяхме разбрали с Нени да дойдат при нас
и заедно с тях да отпразнуваме Христовото Рождество, макар и с известно
предварение, предвид неговата строго разграфена и координирана с точност то
минутата сменна работа - той например, навръх Коледа беше на смяна, защото
процесът им на трудова дейност не спира нито за миг: двусменният режим
подсигурява 24/7 заетост чрез различните бригади, които за дадения период са
ангажирани и заместват почиващата за момента група. Обаче баш по него време,
нещо малкият Ангелчо се бил поразболял и ние не искахме да носим бацилите му с
нас, че да ги пръскаме пък и по аеропланите - опасенията ни бяха доста
сериозни, защото ако властите бяха рекли да ни проверят на някоя случайна гара
за Ковид и още по-случайно изкарат резултатите ни положителни, онези щяха да ни
отровят живота със серия от карантини, ваксини и други подобни идиотщини –
всичките от тях все неизчерпаем, пъклен плод на “великите” мислители от
Матрицата. Така нашето семейно Коледно тържество се разсъхна и го отложихме за
по-добри времена (за Великден, най-вероятно...). Аз в понеделник рано сутринта
от там отидох направо на работа, а през деня Даниела се отби за кратко през
Нени, че да си разменим подаръците, които бяха наречени така или иначе едни за
други. Същата седмица, в събота сутринта ние потеглихме успешно за България, а
Ванеса посрещна Коледата по женски, заедно с Меган, дечурлигата и другите две
баби, след като както вече споменах, Неничко се завърна на обекта заради
служебните си обязаности (имах предвид “задължения”, ако пък тук някой се и
дразни от думичката, която съм използвал по инерцията на миналото).
Нашият
полет от първата отсечка към о-в Бали беше много рано сутринта. Бяхме се
разбрали с Дарина да отидем у тях още от предната вечер и от там на ранина да
пътуваме за летището, защото тя живее доста близко до него. И за да не сме
хептен сами, тя беше поканила още две наши приятелски семейства. Че като се
развихри една страхотна импровизирана софра там – майчице мила, не е за
разправяне, бако! По някое време дойде и Ванеса, която трябваше да ни извози
към аерогарата с колата на майка си. Само че ние така се бяхме увлекли в сладки
приказки и моабети, та не видяхме кога и как е станало 04:00, когато вече
трябваше да сме се отправили към перона. Мен специално, с подчертано голям зор
и усилия на присъстващите ме вдигнаха от масата и поради общотелесната си
слабост и повсеместно душевно опиянение, едвам се натиках в колата - тръгнал
съм със зимните кундури и шубата, обаче в суматохата бях забравил да си обуя
дълги гащи (а пък аз и нямах в наличност, де - единственият ми чифт беше някъде
дълбоко заровен в някой от куфарите и беше абсурдно да се търси и да се разравя
багажа единствено само заради него). Поради създалата се извънредна обстановка
пътувах с късите си гащи (по-скоро шорти за плуване...), с които и пристигнах в
София, разумява се. Е, беше ми малко хладничко на кълките, но пък иначе
гърбината ми беше топла, а и главата таман ме беше отпуснала от металните си обръчи,
защото тоя зловещ махмурлук ме държа кажи-речи през всичките околоземни полети,
дорде не кацнахме най-подир на пистата в нашенска Враждебна...
В
България пристигнахме на 19 Декември, вече миналата година - беше понеделник,
Никулден по стария Християнски календар. Не след дълго се срещнахме и с
момчето, което докара колата, която пък наш приятел осигури за пребиваването ни
на родна земя. Метнахме се вътре, нахвърляхме торбите в огромния фургон и дим
да ни няма за Габрово - да, онова същото, старославното и старозаветно: колкото
мило и родно, толкова повече западащо и затихващо като един сив и скучен, доста
сбутан подбалкански градец (като знам какъв бурен живот е кипял едно време там,
но както и да е...). Първата ни спирка беше в с. Български извор, в хановете на
братята Добревски, а с това не закъсняха и първите ни разочарования от родната
обстановка: раздути до гредите на тавана цени, претопляне на печена сутринта
скара и т.н. Ама не може за една паничка с боб да ти искат 7 лева, бре! - ай
сиктир от тук, ебаси! Купища с кюфтета и кебапчета напекли и като кажеш какво
искаш, оная местна кадъна само ти ги овъргалва на скарата: кората им уж затоплена,
ама иначе вътре сърцевината им студена. А-аа, не нам бако, тез изтъркани пинизи
от социализЪма! - който иска, нека им се кланя и доземи ако ще; при мен обаче
номерът не минава и компромиси с червата си не правя. И като ни обрулиха
почервенелите от студ уши с 30 кинта за една пиклива шкембе чорба, купичка боб
с две полуизстинали кюфтенца и “Загорка” Ретро, ний тутакси установихме, че
България действително се е плъзнала по свлачището към Европа - там, където
никой не я иска, но пък инак за нататък всякой вече се натиска… еби му мамата,
копеле!...
Не
след дълго последва сърдечно-емоционалната ни среща с мама - с татя обаче се
видяхме чак на следващата заран; той миличкият, на последната ни среща през
2019 вече ми беше казал къде да го търся - баш там го и намерих; в ледения гроб
на не по-малко скъпите ми баба Стефанка и дядо Ангел. Плаках горко и неутешимо,
самотно и зловещо вих в студа като освирепял чакал, подир пък кротко свещици му
палих, но уви - него вече го нямаше завинаги и на тоя свят никой повече не
можеше да ми го върне обратно. Поредно сбогом татко мой и дълбок поклон ти
сторвам аз виновно – нито душата ми ще се отпусне отново, нито пък сълзите в
очите ми някога ще пресъхнат!...
Иначе
в къщи, независимо от тъжната обща семейна обстановка и огромната липса на
скъпия ми и непрежалим отец, животът неумолимо трябваше да продължи в своите
разумни граници и норми - както за майчицата ми горкана, осиротяла и овдовяла,
така и за всички нас. Залових се с известни поправки и ремонтни дейности, които
до съвсем скоро влизаха в развлеченията и ръкоделствата на татко, но сега
трябваше да ги поема аз. Крановете в банята се бяха развалили (и особено тоя, с
тръбата на душа) - аз междувременно бях намерил едни евтини комплекти, само че
магазинът беше чак в Асеновград. Как бутнах някак си вратата и бравата ѝ също сдаде багажа, като
парчетата ѝ (по-скоро остатъците им...)
ми останаха в ръцете, а друга част от тях се посипаха по мокета и заляха
паркета на пода - спомням си, че татко многократно възстановяваше вътрешната
пружинка на езика, но този път това ѝ беше за последно – купуваме нова, отсякох аз! Така една ранна сутрин се
натоварихме в джипката на моя приятел и се втурнахме към Асеновград да купуваме
В и К материали. Разбира се подобни имаше както в Габрово, така и в Севлиево
(особено пък там, защото местният, отдавна американски вече завод ги бълва в
изобилие, само че ги харчат по твърде, твърде висок “европейски” ценоразпис) -
а пък за моите, уж италиански екземпляри (най-вероятно правени в тъй братския
нам Китай...), хората искаха по 35 лв. на парче - купих две батерии и за двете
мивки, като едната беше с подвижен душ. Взех и бравата от същия дюкян плюс едно
електрическо табло, което също беше изгоряло след смъртта на татя. Така
търговската част на нашата импровизирана и извънредна екскурзия приключи при
пълен успех - сега остана да се насладим и на поклонническата ни мисия в
местната обител. Отправихме се нагоре към Бачковския манастир - едно, колкото
красиво, толкова скъпо и свято за нас миряните място, където ние винаги се
отбиваме при всяка една отдала ни се възможност за пътуване из тъдявашните
вилаети. После обядвахме в ресторантчето при една много симпатична кака, защото
поради студа и зимния период, нашите традиционни павилиони с горещите
кебапченца и кюфтенца на скара бяха дълбоко замразени - до разпукването на
пролетта, най-вероятно.
На
връщане отново спряхме в Асеновград - поклонихме се пред иконата на Света
Богородица в небезизвестната църква с аязмото под нея, след което се засилихме
към местния пазар да си купим от тяхната прочута в цяла България домашна
сланина и още по-прочутата, вече из целия свят, Асеновградска малага. Сланината
я намерихме безпроблемно, защото градът бъка от подобни артикули - по онзи край
я правят много вкусно, като я налагат с червен и черен пипер плюс задължителния
за Родопския район кимион, поръсват я между пластовете с праз и става едно
превъзходно мезе за всякакви видове питиета (без кафе и чай - близко до ума,
нали). С малагата на Станимака обаче ударихме твърдо на камък - единственият
човек, който знаел рецептата за производството на това прословуто вино, наскоро
се бил поминал без обаче да я сподели с абсолютно никой и така тайната на тази
божествена напитка заминала в небитието, барабар с нейния собственик. И вместо
да си увековечи името, та всички да го споменават с добро за векове напред,
сега всеки де що мине и стане на дума за виното, теглят му по една задгробна и
задочна, пределно къдрава майна, споменавайки както него, така и всичките му
роднинки по златна, че и по сребърна линия... Както и да е - купихме си
сланинката и хайде, обратно на шосето. Ама пък каква безупречна маркировка има
напоследък у та’а наша прекрасна България - тури му пепел! Така от Пловдив,
вместо да се устремим по Карловския всеизвестен път, ние ударихме новата
Банкянска магистрала, собственост и заслуга на най-големия магистър по строежи
на магистрали и от дума на дума се озовахме чак в Стара Загора, та едва от там
вече се оправихме окончателно и за Габрово; дивашка работа - не в третия, ами в
четвърти, та даже и в петия свят да се намираме, пак ще ни е малко, като сме си
идиоти... На влизане в Пловдив, до едно известно време има табели за Карлово и
човекът зад волана най-стриктно спазва техните указания и насоки. Добре ама в
един момент те изчезват, жилищните блокове оредяват постепенно и изведнъж се
озоваваш на някакъв междуселски път, който те отвежда директно на аутобана. Че
не само това, ами трябва и да гадаеш: пътят за София ли да поемеш или към
Хасково и Свиленград да се насочваш у тъмницата на и без друго доволно
окъселия, зимен ден. Както и да е, това беше само едно кратко лирично
отклонение от спонтанно преживяното на пътя – вместо по Карловското шосе, ни се
понесохме по Ески Заарската пътна артерия, от там гоним Казанлък и нататък вече
всички го знаете…
Вечерта
на същия ден се прибрахме благополучно и още на следващата заран започнаха
ремонтните дейности из дома. Оказа се, че новите смесителни батерии не уйдисват
в старите тръби с разминаване от някакъв си половин до един милиметър. Нямах
под ръка подходящи инструменти, яки тръбни ключове и т.н., та се наложи да
викам майстор водопроводчик. И добре, че това го бях организирал още от
по-предишния ден, та момчето се отзова баш в навечерието на Бъдни вечер -
свърши работата само за някакъв си четвърт час и срещу плата от 50 лв., всички
под покрива на домашния кошер вече бяха повече от щастливи и предоволни за
предстоящите свети и светли, празнични дни (щото пък до тогаз се замивахме с
ибрика, поради липсата на душ – пояснявам само...)
В
Габрово посрещнахме и Рождество - вратни пържолки, блажни мезенца, греяна
ракийца, кисела туршийка, лично производство на милата ми майчица; всичко както
си му е редът и съгласно канона, но при отсъствието на скъпия наш татко. По
едно време имахме и посещение лично от дядо Коледа, който раздаде дребни
подаръчета на софрата – наш близък съсед, предрешен с червена мантия и бяла
брада от памук, за радост на мало и големо от входа на блока. Че като турих аз
още едно джезве с греяна ракия специално за госта от Лапландия (с първото се
подлъгахме само колкото да ни започне процеса на опиянението…), че като
подкарахме мезетата и лакърдиите – дорде не дойде “Снежанка” от горния етаж да
си го прибира в пещерата, ние хич нямахме и намерения даже да разтуряме
седянката и да си разваляме рахатлъка. Така преминаха Коледните празници –
защото пък на Стефанов ден вече пътувахме обратно към София, за да се срещнем и
с останалите ни приятели и роднини – тамошни жители на старата столица
(Европейската, демек – Боже опази, но това сега е малко по-друга тема на
разговор, която евентуално ще повдигам при друг повод, но пък и няма да я
оставя току-така неразчоплена). Първата ни задача, щом влязохме в града, беше
да отидем до гробищата и да се поклоним пред паметта на брата и родителите на
Дани. Запалихме им по някоя свещица, изпълнихме си ритуала и продължихме по
останалите светски дела. Навред хората слагат софри, навред всички ни посрещат
с моабети и ни се радват, както и ние на тях – сърдечност, йеденье и пийнье на
корем; в резултат, със сигурност съм качил пак някое и друго килце, дето ще има
да се чудя подир как да го свалям от кантара. Една вечер правихме як моабет при
братовчедката – през деня ходих до моя месар (щото аз и там си имам един –
ятаците ми не са само в Австралия; да не би да остане някой четец с погрешно
впечатление за мен...), та измесих едни импровизирани кюфтенца с подръчни материали,
които разбира се станаха чудни (ама нали “у дома и стените помагат”, както още
нявга са казали хората); друга вечер бяхме на още по-як запой у приятели,
където и спахме. После пък на следващия ден имахме тържествен обяд с други наши
близки родственици, а вечерта заседнахме на нова сметка, със също толкова
активно наше участие в подобно гастрономическо мероприятие - направо ще се
пръсна по шевовете си вече! Добре, че поне повървяхме пеш от Родилния дом на
ул. “Шейново” през целия град, та чак до Трета градска болница, където живеят
нашите хора, та барем си разтръскахме тумбаците да сместим мезетата, освобождавайки
ниши за новите хранителни и питейни попълнения. Отделихме един ден да отидем до
Клисурския манастир (малко над Банкя), където пак с братовчедката ходихме и
предния път. Като разбрахме, че се намира в непосредствена близост, прескочихме
и до Дивотинският, който обаче ние никога не бяхме посещавали при подобни наши
екскурзии. И двата са прясно обновени и много добре поддържани - личи си, че
пара е играла там, хем сериозна сума е била. Но пък това дори е похвално, след
като през последните години са ремонтирани толкова много нашенски църкви и
манастири - свят символ на българщина, родолюбие и Християнски ценности. След
всичката тази променада обаче, гладът започна да ни чопли отвътре и ние
предприехме едно допълнително пътуване към някакъв нов сръбски ресторант, само
че на някакъв си час път от София. Посоката бе по направлението Перник-Радомир
и малко около Земен, та се отбихме да посетим и Земенския манастир. Него пък го
бяхме открили съвсем случайно на път за Кюстендил - мисля че на предишното ни пребиваване
в България, през 2019 или дори 2018. Последният отдавна е превърнат в музей, а
пък църквата му е уникална - датираща още от дълбините на 11 век, оцеляла през
всичките палежи и повсеместна разруха по време на турското иго и робство.
Стенописите вътре са консервирани и запазени в най-пълния си и автентичен вид
(е, поне останките от тях...), а стойността им дели мегдан с подобните от
Боянската църква - силно зареждащо, магнетично място. И най-накрая вече
заседнахме на една дружеска, роднинска вечеринка в споменатата по-горе сръбска
кръчма - та дюлеви ракии, та овиячи, та ущипци, та дай-дай-дай и си тръгнахме
от там с подути кореми, башка цяла торба с храна за вкъщи (остатъци, които
просто не можахме да усвоим на място). Ако пък тук някой се чуди и къде точно
сме били – на мястото му викат Калената пивница, най-добрата пивница на света,
по мои лични оценки; намира се в землището на с. Калище, някъде между Радомир и
Земен; хора, търсете го – много е добро, от мен да си го знаете! (а това от моя
страна беше една напълно безплатна и неангажираща ничие внимание, но пък добре
заслужена реклама на заведението)…
На
следващия ден (последният за годината - 31 Декември 2022, за протокола...) ние
с Даниела отново бяхме на път. Крайната ни цел беше с. Кръвеник, Севлиевско,
където с наши приятели щяхме да изпратим старата и да посрещнем Новата 2023
година. Само че преди това се отбихме и до Троянския манастир - а пък за
времето до този момент трябва да кажа само едно: прекрасно! Ясно и слънчево, с
идеална видимост в далечината по планинските върхове, където едва-едва и само
тук-таме се забелязваха следи от сняг. Макар и не съвсем зимна, обстановката
беше приятна за разходки и много подходяща за снимки (независимо от факта, че
аз очаквах да газя из дълбоки снегове и да се боря със свирепи студове - само
че този път Господ е изцяло на страната на Даниелчето, която ми е доста
зиморничава и хич горката не харесва мразове и люти зими). На импровизираното
пазарче в близост до манастира намерих един харен местен човечец, който освен с
грънци, менци, хлопки и дрънкулки, търгуваше и с всеизвестната по широкия свят,
домашна Троянска сливова ракия. Такава съм купувал от там не еднократно и със
свито сърце забелязвам, че всеки път цената ѝ скача с по 2-3 лева на шише (кило) – това е доста
неприятен момент в моята търговска дейност, но пред силата и вкуса на вълшебния
еликсир всичката ми свидливост и разумна мозъчна дейност се изпаряват: подавам
банкнотите с треперещите си ръце и с още по-треперещи поемам назад двете боци
със сливовия дестилат. Малко по-надолу пък, Даниелчето си купи някаква дюлева
ракия – също производство на местния Винпром Троян. С тази разлика, че тя за
нейната половинка брои толкова, колкото аз дадох за моите две “шишарки” – е,
ама нейната била с бандерол, докато моите си бяха чисто контрабандни, домашно
производство; голям праз!... Олеле-е, а пък да ви разправям как гледах хората
да ядат едни кюфтета: огромни, сочни и горещи, идващи баш от нажежените пръчки
на скарата с дървени въглища. Едвам ми се откъснаха очите от тях и точих лиги
до колене, но най-стоически се въздържах да се не нахвърлям кат’ свинкя с
квасена помия, защото щях да си разваля вечерята – часът отдавна беше подминал
обедният, а пък аз набухам ли се по никое време и после до края нямам апетит.
Знаейки какви софри ме очакваха вечерта, не посмях да рискувам и да си
разбалансирам метаболизма, който и без друго напоследък клони към абсолютната
си нула…
И
след дневната разточителна разходка, ето ни в ранния следобед кацнали в с.
Кръвеник при нашите приятели. Докато ударим по едно ободряващо и освежително
кафе, да си изприкажем сума приказки и лакърдии след дългата ни раздяла, денят
в стария и заветен Балкан започна бързо да преваля и ние дружно наченахме
подготовката за предстоящата Новогодишна нощ – мощни кисели салати, драни сухи
мезета и всякакви други гюзлеми. Аз още от София бях подготвил една сериозна
доза от моите прословути и известни вече по целия свят кюфтенца; та луканки ли
не щеш, че пастърми ли или пък руски салати - въобще, на моабет, като на
моабет! Огънят на двора гори на поразия (понеже там дърва от гората бол – дал
Господ, че и да хартисат за бедните даже...) - става жар да изпечеш цял вол на
нея; скарата цвърчи “на макс”, а пък из въздуха се носят невероятно омайни
миризми на пърлено, току-що заклано прасе - селска идилия, бако! Няма лабаво
там: изгубим ли обаче селото, загубили сме и държавата - туй пък, пак от мен да
си го знаете и да не го забравяте нито за миг!...
Когато
най-после всички задължителни ритуали подир приготовленията ни за
многоочакваната дълга нощ приключиха успешно, заехме окончателно позициите си
на софрата, забихме лакти у масата и нашата вечеринка започна доста активно още
от самото си начало. То бяха наздравици, изказвания, рецитали - както солови
изпълнения, така и хорови многогласия, буфосинхронада и певческо творчество: и
те така те, та до 06:00 сабалам. Нито разбрахме кога си отиде старата, хептен
пък не усетихме и кога дойде Новата година. Само четирима души бяхме в колибата
(без да броим и кучето…), обаче вдигнахме селото на глава, та от съседните къщи
и вили заприиждаха близки и посетители да слушат “концерта”. Почвам да си
мисля, че за всичките свои вече 64 лазарника, баш пък такваз забавна и приятна Нова
година като че ли не съм карал никога до сега - поне нямам спомени да е било
чак такова опустошително веселие и престъпно безгрижие. Къщата на нашите
приятели е построена на един баир, заобиколена от огромна поляна и се намира
малко в края на селото по пътя за гр. Априлци (с. Острец, по-точно). Току пред
тях в по-близката далечина се разкрива една главозамайваща гледка към
заснежените Старопланински върхове – Марагидик (дн. Русалка), Триглав и отчасти
Юмрукчал (вр. Ботев). Такава неописуема красота може да има само в стиховете на
дядо ви Вазова, а моят речник е малко беден, за да преразкажа величествените
изгледи, които се разкриват от там. Независимо, че долу в ниското сняг нямаше
изобщо, побелялото било на планината блестеше ярко - както когато беше огряно и
буквално окъпано от слънчевите лъчи през деня, така и през нощта на посивялата
от студ лунна светлина. Нейде далече из тъмните балкански дебри чакалите жално
виеха, вероятно от измръзване и глад, но при нас печките бумтяха почти до
разтопяване на кюнците - нажежени и почервенели току до втория кривул (каквито
пък бяха изискванията на старите кучета в казармата...).
След
едно твърде кратко, само няколкочасово предрямване, ето ни отново будни и
съвсем на крака (макар и малко поомекнали…) – готови за нови подвизи и героични
постъпки. Първият ни “подвиг” беше най-геройски да одумкаме една огромна тава
мазна и тлъста, Новогодишна баница с множество късмети. Вече не помня какво
точно ми се е паднало в парчето, обаче вкусът ѝ ще ме гони и преследва още дълги години до следващата ни
среща с тези наши прекрасни приятели. После с тях направихме една освежителна
разходка из района, за да си прочистим организмите с ударни дози чист планински
въздух. Някъде в ранния следобед предприехме връщане към Габрово, където пък ни
очакваше милата ни майчица за отпразнуването на именият ѝ ден – макар и задочно, с нас на софрата беше и нашата
малка Ванеса, именувана подир името на баба си Веса, която на 01 Януари също
беше именичка; да ни е жива и здрава на всички, та да ни радва с успехите си.
От
там насетне се заредиха дни на ежедневие и постоянни срещи – ту с едни близки и
приятели, ту пък с други. Времето беше почти пролетно и дори малко досадно,
след като толкова много очаквахме да видим сняг и побелели пътища, вместо да
газим из боклуците и прахоляка на “европейска” България (събирателният ми образ
за държавата е едно цялостно обобщение за почти всяка една точка от нейната
територия: както София, Габрово, Пловдив и Асеновград, така Търново, Русе, та
дори и Смолян – тук изброявам само няколко от тях, за да не бъда прекалено
голословен или обвинен в известно пристрастие). С други думи: навред кочината е
една, но пък и ние, самите хора сме си големи прасета, де; в това вече
окончателно се убедих. Като се започне от нарочно поставените контейнери за
разделно изхвърляне и сортиране на отпадъците от домакинствата (еднакво пълни с
разнородна смет, независимо за какво са предназначени те и какви са надписите
им…), та се мине през масовото изхвърляне на угарки и фасове по улици и
тротоари, за да се стигне и до разпилените найлонови торбички, всякакви
пластмасови шишенца и какво ли още не, с които ветровете се забавляват
най-активно и разнасят безцелно по друмищата на Родината. Култура ли няма у
хората, възпитание ли им липсва? – не знам какъв е тоя техен “феномен”
(балкански синдром, както ласкаво го наричаха в една от родните ни песнички…),
обаче всеки случай картината е грозна, де; в това няма и капчица съмнение.
Вероятно местните да са си свикнали с нея и всичко това да не им прави някакво
особено впечатление, но след 30 години, прекарани в цивилизования Запад,
подобни свинства на нас специално ни се набиват в очите по най-остър начин. Е,
дано да се оправим някога – все пак, като дойде Еврото на власт, белким с това
да се изчисти и циганията от държавата (тук далеч нямах предвид Катето…)
След
няколко дни, прекарани из Габровските вилаети и околностите на града, ето ни
отново на път – този път дестинацията беше нарочно подбрана от Даниелчето, с
цел да се порадваме и ние малко на снега. От край време планинският курорт
Пампорово е наше любимо място за посещение (но от сега нататък комай вече няма
да бъде – по-надолу ще стане ясно и защо…) и ние още от Австралия имахме
резервация за тридневен престой в един от хотелите на селището. Така на 09
Януари, още в ранните часове на деня потеглихме с колата към заветната цел.
Разбира се, по трасето ние имахме набелязани няколко обекта за допълнително
отбиване и разглеждане, така че пътуването ни далеч не беше скучно или пък
самоцелно. До този момент снегът все още не беше пристигнал от далечен Сибир
(от къде по принцип идва студа и глада…) и времето имаше доста пролетен
характер – през деня слънчево и на моменти дори топло, докато само нощем и
сутрин в известен смисъл ставаше малко по-хладно (но пък и нямаше нищо общо с
мразовитите и сковаващи се от студ дни и нощи на зимната 2016/2017, каквито
мрачни и ледени спомени също сме си запазили от тогава).
Първата
ни спирка, изцяло с опознавателен характер беше на разклона за с. Югово и
Кръстова гора – далече след Станимака (Асеновград), Бачково и Бачковския
манастир в посоката към Пампорово и Смолян. Та точно там, досами моста над
реката (р. Чая, за по-любознателните ми читатели…), от много отдавна наблюдавам
разположението на една крайпътна механа (т.нар., “Юговски хан”), която винаги в
годините съм искал да посетя, но пък никога преди не съм имал възможността за
това – в далечните студентски и ергенски години все парите не ми достигаха и
съм я подминавал с мотора като малка и неизвестна гара. Впоследствие, вече като
семеен и малко по-зрял, уж улегнал мъж, този маршрут не ни влизаше твърде в
обозрението на периметъра и някак си величественият Родопски край за дълго
време оставаше малко встрани от местата ни за роден туризъм (разбира се, те и
тогава парите продължаваха да не достигат, независимо от семейното ми
неразположение, но не това сега е най-важното за моето конкретно разказче…) и
постепенно този прочут хан се загнезди само в ергенските ми спомени, намирайки
там своето достойно място в дългия списък на неосъществени мечти (наред с
множество други, също толкова неосъществени…). Сега обаче се бях заканил
най-после да бъда скъп гост на това битово заведение, към което винаги съм
подхранвал добри чувства и силно етнографско благоразположение. Тъкмо до това
време на деня беше станало и обед, та решихме да направим една софра във
въпросния хан.
Разбира
се, обстановката вътре отговаряше на всички мои представи за подобна
инфраструктура и съответната ѝ микросреда: като почнеш от битовите покривки, уникална кухненска мебел и
калена посуда (от серията на Троянската керамика), минеш през бумтящата с
огромни цепеници камина, с пушките кремъклийки и пищови, що висеха по стените,
та се свърши с дебелите каменни зидове, калдъръмен под и малките, уютни
прозорчета. Направо страхотия! – хайдушка му работа и само като за мен правено.
Ударихме по един Смилянски боб с няколко тамошни кюфтенца, които бяха просто
превъзходни – несравними с никакви подобни месни произведения по качество,
освен с моите лични разумява се, просто като относителна мярка за еталон
(споменавам това единствено и само от скромност, все пак – не поради някакви
други, комерсиални подбуди). Заляхме всичко това с по малко Загорка “Ретро” и
не след дълго поехме по 20-тина километровата високопланинска отсечка към
Кръстова гора и тъдявашния манастир “Света Троица”. Забелязах, че на много
места шосето нагоре е разширено и настилката му значително подобрена, спрямо
вида си, който имаше преди няколко години. Както вече подчертах, и този ден
беше чуден, слънчев и ясен – само за разходки из планинските усои. Направихме
една дълга пешеходна променада горе, покрай параклисите до Кръста, после
слязохме по пътеката и до аязмото, след което поехме по обратния път надолу към
цивилизацията.
Изглежда,
че вместо да свия чак на втория разклон към с. Лъки и през селата Крушово и
Манастир да изляза направо горе на Хайдушки поляни, аз малко бях избързал с
отклонението си, та като почна едно пътуване – не е за разправяне, бако. По
едно време и асфалта свърши, та подкарахме направо по пясъчниците и сипеите на
просеката, която иначе трябваше да се нарече път. И вместо да пристигнем в
крайната точка само за някакъв си час и нещо, ние се въртяхме сума време като
въртоглави през дивите Родопски магарешки пътеки – през селата Белица,
Загражден и Вълчан дол, та подир пък през Давидково, Оряховец, Славейно и
Виево, за да пристигнем най-после и до малко по-познатите ни местности, та през
Роженски поляни най-после се свлякохме и в заветното наше Пампорово (за малко
да стигнем чак до Ардино и Кърджали, ама сравнително навреме се оправихме) –
голямо пътуване падна, голям километраж навъртяхме хептен без нищо; да види гъз
път, така да се нарече…
В
хотела пристигнахме по здрач, почти по тъмно – наоколо няма жива душа, ако не
броим няколкото пияни рускини, слезли долу на входа да ударят и по някоя
папироса като за капак на водката. Целият хотел беше празен и на наше
разположение – апартаментът, в който бяхме настанени беше някаква частна
собственост на видна столична лекарка-психоложка, съдейки по оставените там
нейни визитни картички. Чисто място (най-вероятно купено със заветната цел за
инвестиция, в което няма и нищо лошо, разбира се…), подредено интелигентно и с
много вкус, при налична библиотека и всичко останало, необходимо за един
временен бивак. Сняг почти нямаше, ако не се смятат няколкото неразтопени
преспи тук-таме из по-усойните места, до където лъчите на слънцето никога не
стигат. Обстановката в Пампорово без сняг е еднакво мрачна и непривлекателна,
както примерно един мокър и дъждовен ден на Черноморието – ни да излезеш навън,
нито пък да си стоиш у палатката; пълна скръб и мизерия, но принципно снегът не
идва по поръчка, както тука всички знаят. Вечерта направихме един бърз обход на
района с колата и малко след това заседнахме на софрата – мезенца, напитчици,
ей такива хубави работици; електрическите радиатори пръскат топлината си навред
и на човек хич биля не му идва и на ума дори, че някъде дърво и камък се цепят
от студ, че другаде пък има войни и се самоизтребват човеци със себеподобни
заради прищевките на някой видиотен лумпен, класически изверг или просто сатанински
пратеник от Пъкъла…
Още
вечерта и особено през нощта отвън започнаха да прехвръкват дъждовни капки,
премесени с мокри и тежки снежинки – до сутринта нахвърля 4-5 пръста лапавица и
това му беше валежа. Разнообразихме си следващия ден с една екскурзия до
Смолян, минавайки през селата Стойките и Широка лъка, само че експедицията ни
не се увенча с особен успех поради лошото време – горе по високото лапавицата
продължаваше да се сипе на талази, обаче долу в ниското валеше дъжд и дори в
Смолян не успяхме да се разходим поради създадените неблагоприятни
метеорологични обстоятелства. Едвам прецапахме през локвите до един хранителен
дюкян за малко винено-месни провизии и хайде, пак на колата. Ходихме и до
Чепеларе, уж да търсим някаква отворена баничарница, обаче навред заварихме
едно и също: като че ли бомба беше паднала. Малко повечко животец забелязахме
около х. Студенец, където ски пистите и влековете бяха отворени, независимо че
работеха на много занижен капацитет – пълно обаче бе с руснаци, нахални до
степен на непреодолимото ми желание за разстрела им пред някой бор; бавно и
методично, старателно и един по един, за да не би случайно да изтърва някой в
навалицата…
Вечерта
дори ходихме и на ресторант – бяхме си харесали една механа още от посещението
ни там през зимата на 2017 (р-т “Чанове” – на центъра, току срещу “Бялата
къща”; в последната обаче почти никой не влиза, защото е много скъпо и
неуютно…). А пък сега, като споменах за въпросната “Бяла къща”, та се присетих
да ви разкажа и за един много забавен епизод от тогавашните ни подвизи из
района. Само че по онова време газихме сняг кажи-речи до пояс, но за момента не
точно в това се състои същността на моя спомен. Тогава бяхме тримата с Ванеса –
пак така една вечер се размотаваме из белоснежните пъртини, търсейки къде да се
застопорим за вечеря. Добре ама нали и претенциите ни са хем много и необятни,
хем пък и големи, та обиколихме почти всички кръчми де що имаше в околовръст,
без на края да си изберем най-подходящата. Ходихме чак до “Чевермето”, ама като
казаха онези че искат по 35-40 лева за една мизерна порцийка директно от шиша
(каквито мръви аз и без друго не опитвам, така или иначе…) и на нас хептен ни
преседнаха бирите, за които броихме 13 лева без бакшиша! Теглихме им по една
възпитана и къдрава майна, след което се засвличахме надолу по урвата към
центъра. Така пък попаднахме в полезрението и на въпросната “Бяла къща” –
лъскаво заведение (най-вероватно собственост на някой местен дерибей или партиен
велможа…), с бели колосани покривки, кристални чаши, излъскани с пачаврата до
своя заводски блясък (демек, нямат мазни петна от опипването им с дебелите
пръсти на някой человратник с тежък, златен ланец и следи от евтино,
треторазрядно курвенско червило по ръба…); въобще обстановка да си ебе Франко
коня, само дето няма жива душа вътре (ако не броим персонала и прислугата,
разбира се). Кратка справка с менюто още на входа ни даде и разумното си
обяснение, защо аджеба кръчмата им е празна като хралупа на току-що убита
заради кожата си лисица, но през това време изпратихме Ванеса на по-щателно
проучване и вътрешно разузнаване, докато ние дипломатично и стратегически я
изчаквахме отвън на снега. Още от вратата и лакеите я подхванали да я развеждат
из салона и да ѝ показват коя маса е
най-подходяща и удобна за семейни вечери, а пък наш’та умница на излизане им
рекла: “Мама в кръчма дет’ нéма ‘ора не влиза!” и тутакси им приключила бизнес
рекламата и туристическата агитация, още на мига дето се вика. Та, именно поради
всичките тези събирателни факти и субективни фактори, тогава за себе си
открихме “Чановете” отсреща и от този момент насетне само там ходим и нийде
другаде не стъпваме! Единственото показателно за качествата на дадено заведение
е наличността на посетители в него – празно ли е, бягай надалеч: или е скъпо,
или е гадно, или пък и двете…
Връщайки
се на основната тема, която прекъснах заради внезапно нахлулия в главата ми
спомен и от която по стар мой табиет малко се поотклоних (за което поднасям
извиненията си на подразнилите се от това…), сега продължавам наченатата си
по-горе мисъл от настоящето – значи, привечер се паркирахме на червените
покривчици баш по ракиено време (амчи у “Чановете”, естествено – къде на друго
място…). Само че аз трябваше да управлявам МеПеСе-то на връщане към хотела и не
разбрах особено много от иначе прекрасната битова обстановка и атмосфера в
кръчмата. Е, изпих една малка ракийца, колкото да не е без хич, но повече от
това не съм си позволявал поради изброените вече очевидни причини. Малко
по-късно се прибрахме в кишата и лапавицата, която с всеки изминат момент
ставаше все по-дълбока и по-мокра – направо подгизнахме отвред.
Това
ни беше програмата от понеделник, когато пристигнахме и както вече ви разказах
за вторник – в сряда снеговалежът беше почти спрял, но все пак насипа известни
количества бял прашец, та барем калищата по поляните се скриха от погледите ни.
Него ден направихме едно посещение до небезизвестното село Момчиловци, но
поради отстоянието му в по-ниската част на планината, там пък сняг почти
нямаше. Направихме си няколко снимки с прекрасните панорамни изгледи в
околовръст, купихме от единствения отворен дюкян на селския мегдан пресни яйца
от щастливи и необвързани с петли кокошки (уж…), както и известните по цял свят
Смолянски картофи – директен внос от братска Полша (е, под клетва ни ги
продадоха уж за местни, ама моите съмнения трудно се оборват само с голи думи и
противоречиви, подвеждащи реклами). На малко по-късен етап се оказа, че
въпросните картофи действително бяха много вкусни, само че сравнението с
истинският им Родопски аналог не беше съвсем 100% - може би пък и сортовете да
са се поизродили напоследък; знае ли човек вече, кое точно какво е по тая наша
грешна земя: та те взеха мъжът да го объркват с жена (че и обратно…), а пък що
остава за едни прости компири, дееба…
След
разходката ни до Момчиловци, върнахме се в комплекса, където паркирахме колата
на улицата току пред хотелите Преспа-Рожен – поради липсата на хора и зимовници
(това понятие, предполагам произлиза от “летовници”), свободните места за
паркиране бяха толкова много, че на човек в един момент му става трудно кое
точно да си избере за най-подходящо. От там се емнахме нагоре по пътя покрай
“Чевермето” и стигнахме до поляната пред х. Студенец – там бяха и ски пистите,
които както вече обясних – не бяха прекалено натоварени с мераклии и любители
на зимните спортове. До това време бяхме вече и приятно огладнели, та се
напъхахме в едно от няколкото заведения да ударим по една постна чорба (понеже
беше сряда – а в сряда и петък не се блажи, както знаете съгласно църковните
постановления). На мен ми дадоха един смит от баките Смилянски боб, обаче от
много избирания и чудене, Даниелчето изгоря с една бистра гъбена чорба
(естествено размита с претоплена от чайника вода и прах от пакетче – щото пък
инак, кой ще ходи по горите, че да ти бере гъби в снега и виелицата). Обрулиха
ни и там с по 7 лева на паничка, което затвърди у нас желанието да не им стъпим
повече – нека си хранят егото богаташите, руските блядове и блядки: ние обаче от
сега нататък предприемаме други маршрути, където не свличат по 7 кожи от гърба
ти за 7 недоварени бобени зърна – ай сиктир, ра’иш ли ма ти, ве!...
В
четвъртък сутринта вече трябваше да освободим жилището и да поемаме по обратния
път към старославно и старозаветно Габрово. Първата ни спирка на връщане беше
отново в църковния храм с аязмото и рибките – “Света Богородица”, където се
поклонихме пред иконата на Божията Майка. С това мирянският ни поход приключи и
оттам насетне се отдадохме на грехопадение и светски разкол. Ходихме на пазара,
от където пак накупихме тъй ценната сланина, разни зарзавати и други
зеленчукови потреби. Преди това обаче затъкнахме гладът с по някоя закуска –
Даниела се лигави с едно парче пица (много вкусна, топла и ароматна, между
другото), докато аз проклинах късмета си с една полустудена баница, без никакво
сирене вътре и суха-суха, като че ядох и предъвквах надиплена плисирана пола на
прогимназиална учителка; отврат направо! И след размотаването и шляенето ни из
алеите на местното тържище, окончателно поехме пътя за нашето прибиране към дома,
че пък вечерта щяхме да ходим и на гости – то не е една беля, както викаше
покойният ми татко.
С
риск да се повторя, но съм длъжен да го споделя отново: до навлизането ни в
Пловдив, пътят беше добре обозначен и ние следвахме табелите за Карлово. Добре,
ама те изедин път изчезнаха и някакви други взеха да ни изхвърлят към
Тракийската магистрала – кеф ти за Бургас, кеф ти за София. Така без изобщо да
искаме, ние отново се озовахме в покрайнините на Стара Загора (както стана
преди няколко седмици, на връщане от Асеновград…), от където хванахме шосето за
Казанлък и Габрово. Първия път, когато минахме тъдява беше станало вече доста
късно, обаче сега бях твърдо решен да се отбия и през с. Змейово, че да си купя
малко от техния всеизвестен пелин. И докато попитах един тамошен човечец да ме
упъти за къщата на моите хора, оказа се че аз съвсем случайно бях спрял точно
пред нея. Взех си 5 килца, да не ми е уроки (по едно бидонче 2.5 л бял и
съответно толкова червен) – ама страшно го обичам тоя пусти пелинец, бре!
Направо вместо вода го пия и много добре ми понася на организЪма. И след още
малко пътуване, ето ни вече кацнали обратно в бивака при мама. По пътя сняг
имаше само през прохода Шипка и особено по върха, но долу в деретата пак се
беше разтопил – слаба работа; язък че разполагах с такъв сериозен и
високопроходим автомобил, а пък почти през целия ни престой в България само го
измъчвах по нейните почти сухи и прашни шосета…
След
няколко дни, прекарани в моя роден град и покрай приятели, близки и най-вече
около скъпата ми майчица, ето ни отново на път – този път вече и с нея самата,
макар че тя далеч не беше в 100-процентовото си здравословно и физическо
състояние, но да благодарим сърдечно на Бога, защото положението ѝ можеше да бъде и далеч
по-зле. На нея все ѝ се
иска да припка като младо яре, да шета безспирно, да чисти къщата и постоянно
да готви по нещо на печката, но Господ я дари с отмянка (в лицето на Дани),
която пое всичките домакински задължения: та пердета ли не прахме и не закачахме
по корнизите (в случая с известна моя помощ и огромна доза досада, изцяло
наследена от скъпия ми отец, който също като мен ненавиждаше издъно подобни
стопанско-домашни дейности…), обаче всичко останало се стовари връз немощните
плещи на “снахата”. Където можех помагах и аз, но основно Даниела се разправя с
хигиенизирането на дома и поддръжката на тила. Думата ми беше, че в един
прекрасен ден се запътихме към с. Копривец и съответния му Копривецки манастир.
Там отдавна имахме планирана да проведем една специална дарителска мисия, която
изпълнихме до последната най-малка подробност. Игуменката на манастира бе
отколешна позната на майка ми, та ги оставихме двете да се наприказват на воля.
Само че тя напоследък била малко позакъсала със здравето, което беше известен
доста тъжен момент в общата ни среща. От там назад през Бяла, Русенско и през
селата Българене, Обнова и Гривица, ето ни пък в Плевен – на посещение при
други наши толкова добри приятели. На края се прибрахме каталясали от път, умора
и приятни впечатления след целодневното ни въртене из друмищата на Родината.
Така-а,
разказах ви значи всичко (или поне по-голямата част…) от нашето поредно
пребиваване в Татковината. Сегиз-тогиз аз походвах да навестя татя на
гробищата, да му запаля някоя и друга свещичка, да си поприказваме с него за
това-онова и да му споделя преживелиците си до момента. А той, милият, всеки
път ме гледаше безмълвно от снимката на паметната плоча и даже глава не
поклащаше, както друг път е правил в знак на неодобрение на моите върховни
глупости и младежки авантюри. Много рев изревах, много сълзи пролях по тия
въжишки гробища, но пък нали там се намират вечните жилища на нашите най-близки
роднини и сродници – не можеше просто да не посетим и тях. Общо взето
ежедневието ни не беше кой знае колко различно спрямо отделните дни. Тоз да
видим, с онзи да се срещнем – времето минаваше неусетно и някак си поразително
бързо (застрашително бих добавил). В един от дните с огромно прискърбие научих,
че бе починала моята тъй скъпа и мила преподавателка по математика, която в
продължение на три поредни години неуморно и всеотдайно наливаше ум и знания в
тъпите ни, хлапашки кратуни. Него ден отидох на опелото в черква, за да отдам
последната си почест пред паметта ѝ. Там срещнах доста от моите връстници и съученици от Техникума, където
мина последната ни школовка, преди да нагазим в дълбоките и непознати води на
живота. Последно сбогом, учителко моя, добра и любима – ще запазя
най-съкровените си спомени от теб и вечно ще следвам мъдрите ти съвети!...
И
независимо, че имахме на разположение около 7-8 седмици, на нас пак не ни
остана достатъчно свободно време, за да се видим с всички приятели и познати,
каквито най-искрени намерения и огромно желание имахме поначало. Откакто се
върнахме след пътешествието ни до Пампорово, всяка съботна вечер вече беше
заета и предопределена за най-различни мероприятия от чисто социално-пивнически
характер. Една такава вечеринка проведохме в съседно нам, революционно и
възрожденско Дряново, където аз също имам добри и скъпи на сърцето ми дружки.
Близък мой съратник-музикант, с когото сме свирили навремето, продължи своето
музикално поприще, при това изключително и забележително успешно в годините. Та
той за момента беше човекът-оркестър в една местна пицария – следователно
персоналът на заведението беше напълно “наш”, така да се каже. Аз предварително
бях подготвил заготовката за едни уникални кюфтаци, друг наш общ приятел – той
пък заклет рибар, та беше наловил прясна рибка. Хората от кухнята опекоха
кюфтенцата, изпържиха и рибите, че като се започна една мощна вакханалия – та
цяла нощ пихме и пяхме, пригласяйки на джазмена от подиума. Ами не ни стигна
само това, та с кой акъл след туй се завлякохме у баш свирача, където
музикалните ни изстъпления продължиха кажи-речи до първи петли. Такава тиква ме
боля на ранина, че проклинах всичките си пиянски изпълнения - от казармата
насам, та до най-актуалните днешни дни. Спахме у друг мой много близък приятел
(рибаря) – да е жива и здрава майчицата му златничката, която още в тъмни зори
беше надиплила една умопомрачителна баница, мазна и тлъста, точно както я
обичам аз. Това беше единственият цяр, който ме възвърна към живота и неговите
благини; е, плюс няколкото ударни дози с кафета, разумява се – до разхлопване
на сърдечните клапани и излизането им извън ритъмен резонанс (оф-ф, дали пък
терминът не беше “резонансен ритъм”, а? - определено теоретичните знания по тая
сърдечна медицина малко или много ми липсват; останах сакат “медик”, само с
практическите си познанията в областта на гинекологията)…
Следващата
седмица пък приятели от София ни идваха на гости, та с тях изкарахме два пълни
с щастливи емоции, незабравими дни. До тяхното пристигане беше навалял и нова
порция снежец, макар и не така обилен – в един от дните заедно ходихме до
Соколския манастир. Тъкмо заслизахме надолу по заснежения и все още неразчистен
път, ето ти беда – някакво огромно дърво се беше свлякло и паднало възнак,
ствола на което препречваше движението и в двете посоки. Това беше станало
буквално няколко минути, след като ние минахме безпрепятствено нагоре. Само
малко да се бяхме забавили с тръгването си и оня дирек щеше да падне изцяло
връз нас, та да ни остави и четиримата на място – башка смазаната до
неузнаваемост кола, пази Боже. Като видяхме, че няма да можем да се справим със
собствени сили с отместването на дънера, върнахме се за помощ до павилиона за
Скара-Бира на Манастирската поляна. Там момчето веднага се отзова на нашия
тревожен призив – грабна подире си един моторен трион и много скоро слезе долу
при препятствието. На бърза ръка разфасовахме старата букачка (пък може и дъб
да е било, не ги познавам аз твърде дърветата – различавам само кестен, върба,
липа и бор; другите са ми все еднакви някак си). Докато човекът режеше
устремено клоните, ние изнасяхме вършината и я хвърляхме в дола – да гние там
за вечни времена. По някое време дойде и една спасителна бригада от Пътното
(едно време на тая организация ѝ викахме простичко “Пътно управление”, ама сега не знам как ги наричат
тези, иначе безподобни хайлази от т.нар., Национална агенция “Пътна
инфраструктура”; щото тя може и да не е “национална” вече, обаче пък инак звучи
гръмко - нъл’ тъй, ве…). Междувременно се бяхме обадили и на тел. 112, та явно
от там ни изпратиха и въпросната “помощ” – пристига значи, цяло бригадно ядро,
състоящо се от две двойки: резач, който върши цялата работа, шофьор за даване
на акъл, някакъв подизпълнител на задачата и естествено звеневият, в качеството
си на безценен ръководен кадър (да, общо четирима души – 3 човека + 1 жена).
Идат с едно мижаво камионче, което закъса още на мига, щом спря в пъртината;
просто не можа да потегли повече нагоре. До това време нашето момче беше успяло
да разчисти една тясна просека, колкото да мине само едно превозно средство и
ние полека-лека взехме да се изнизваме надолу по реда на пристигането си (понеже
междувременно се беше образувала и малка колона от “чакащи” нерваци, напиращи
да си вървят при жените на топло; в този миг снегът буквално се изсипваше връз
нас като че някой го мяташе отгоре ни с въглищарски лопати или направо с гребла
– сипеше и трупаше като в приказките). Нарочните бригадири сигурно са се мотали
още барем няколко часа, та да си оправдаят дежурството. Беше много емоционален
момент - уж весело, ама и не съвсем. Както вече подчертах, точно тогава снегът
започна да вали върху нас доста интензивно и ние за няколко минути се
превърнахме в подвижни снежни човеци. На края всичко завърши с успешен край, но
както споменах малко по-отгоре: краят можеше да бъде и фатален, ако се бяхме
забавили само няколко минути с пристигането си в района. После отидохме да
обядваме кебапчета в една долна кръчма (мястото е известно с възможно
най-хубавата скара в областта – при Енчо, срещу Хлебозавода; просто няма равна
на себе си). За жалост въпросният Енчо, мой връстник между другото, вече е
покойник, но занаята са го усвоили и продължават да въртят бизнеса му, при това
най-успешно неговите наследници – да са живи, здрави и все така усърдно да се
трудят. След разточителния и обилен обяд, направихме и една снежна разходка до
местността Люляците – там навремето имаше голяма почивна станция на
Профсъюзите, но ние тъй и не разбрахме кой я стопанисва за момента. Иначе
сградата си стои, мисля че е превърната в по-модерен хотел, с ресторант, басейн
за летните месеци, а наоколо могат да се правят и множество горски разходки.
Предполагам ремонтните дейности ще бъдат ускорени, за да я пуснат в
експлоатация поне за лятото. Вечерта ходихме на ресторант с нашите приятели,
които на другия ден си заминаха за София, а аз започнах приготовлението на още
една доза от моите прословути кюфтенца за съботната вечер – следваща спирка,
гара Съботковци, където наш съученик държи къща за гости.
Аз и
в Дряново носех от същите кюфтаци, които в ресторанта любезно ни опекоха,
поради наличието на съответните вътрешни хора и дебели връзки с обществеността
на града – ние бяхме от привилегированите гости; VIP-посетители, така да се
каже. А пък за дружеската среща на съучениците бях обещал да занеса от
въпросните месни материали, след като всички толкова много ги харесаха на
предишното ни събиране. Така ние вечерта се изнесохме нататък и направихме един
небивал моабет в къщата на безгрижието. Всички спахме там, а сутринта, след
няколко кафета и пържени филийки за закуска (любезно поднесени от “хазайката”…),
постепенно започнахме да си тръгваме всеки по своя път – кой от където бе
дошъл, което беше и малко тъжен момент на раздяла...
За
кратко се прибрахме в къщи, но в неделя вечерта пак хукнахме по софри и
моабети. Приятелите, които безвъзмездно ни отстъпиха колата си за ползване,
докато бяхме в Татковината, настояваха за още едно прощално виждане на тяхна
територия – в планинското селце Кръвеник, където ние посрещнахме и Новата 2023
преди няколко седмици. Този път моабетът ни беше малко по-приличен и не продължи
чак до 06:00 сутринта на следващия ден, но така или иначе успяхме да разлаем
селските кучета - чакалите в балкана пак завиха на мърша и легнахме по малките
часове на нощта. В понеделник станахме навреме и се потътрихме обратно към
старославно и почти безснежно Габрово. Уж за по-направо минахме и през Севлиево
– там си имам няколко търговски обекта, които с най-голяма радост, чест и
почитания посещавам всеки път, когато се намирам в града на тиквите. Добре ама
този път те бяха затворени и единственият ни полезен ход беше да се изпикаем в
една новооткрита закусвалня баш на пазара. След като освободихме напрежението,
отидохме да се обадим на един стар и далечен наш познайник, когото съм издигнал
в култ чрез настоящите си писания – бай ви Митю Чолака прави най-вкусната скара
в цялата околия, че и извън пределите ѝ даже ще дойде. Имайте предвид, че аз от него съм се учил, с него съм
споделял рецепти и технологии, които спазвам най-стриктно и до съвсем нови дни.
Въпросният човечец дълги години държи една каравана, пригодена за кебапчийница,
където двамата със своята съпруга радват с месните си произведения, както
местното севлиевско народонаселение, така разбира се и всички нас – пришълците
и гостите на града. Понеже на нас с Даниелчето целта ни беше друга, поприказвахме
си малко с хората от уважение и респект едни към други, но ритуалите по
закуската ги извършихме на съвсем различно място. Пак от едни подобни набези
тъдява, преди няколко години бяхме открили една баничарница, където пекат
всякакви тестени произведения, обаче специално баниците им са ненадминати във всяко
едно отношение (без цената им, което е твърде лесно да се предположи тук:
последната надхвърля и най-безумните ми очаквания, но навред вече цареше такова
остро финансово умопомрачение, та вече към края на престоя ни в Родината хич не
ни и правеше повече впечатление; качеството е важно – нъл’ тъй ве, както викаше
един съсед от Кормянско…). Та, мисълта ми беше, че ние в тая баничарница отново
се отдадохме на противопоказни храни, намиращи се в най-дълбок разрез с
всякакви диети и калорични ограничения, единствено в името на добрия вкус и
кефа на джигера. След като запълнихме празнините из прегладнелите си коремчета,
окончателно се отправихме към родно и малко неприветливо Габрово.
През
седмицата, която за мое най-голямо разочарование и мъка се явяваше последна за
пребиваването ни сред близките, трябваше да се свършат няколко организационни
мероприятия от служебен характер, свързани със струването на една година от
смъртта на моя най-скъп и непрежалим татко. Бяхме запазили едно махленско
ресторантче, та със съседи и неколцина приятели почетохме паметта му в малко
по-нестандартна обстановка. Преди това ходихме и на гробищата, където аз
сравнително редовно се отбивах по време на цялото ни пребиваване – тъжна,
мрачна и непривлекателна гледка; само мъка и дълбока скръб, спомени и много
сълзи аз оставих там, заровени завинаги под плочите на татковия гроб. Там
отдавна вече бяха и милите ми дядо Ангел, заедно с баба Стефанка – очите ми
пресъхнаха от плач подир всички тях. Винаги, когато навестявах татя, отбивах се
да запаля по някоя свещица и на другите ми прародители: дядо Косьо и баба Софка
(Никола и София Попови – родителите на майчицата ми святата, Господ здраве да ѝ дава и да ми я пази барем
жива, пък до когато, до тогаз…). В същия гроб се намира и вуйчо Ваньо – Бог да
ги прости всичките, а ние ще бродим по света немили-недраги, живеещи единствено
с мечтите и спомените си; колкото, толкова – каквото ни е отредено от
Всевишния…
Поменът
на баща ми беше в събота – 04 Февруари. На другия ден ние вече стегнахме и
остатъка от багажа, който периодично подреждахме из разни куфари и чанти.
Събраха ни се множество шишета с ракия, които ние нямаше как да пренесем отвъд
пределите на България – всъщност, можехме да изнесем от там цели цистерни,
обаче в Австралия имаме право да внесем само по 2.5 л на човек (тук в
категорията “човек” се подразбират единствено пълнолетните граждани на света
след 18-годишната си възраст). Е, ние мушнахме и няколко шишенца допълнителни
количества (за настинка, за порязано или за приготовлението на мехлеми и
компреси…), обаче основният ракиен капацитет остана на склад в долапа на татко
– нека само да сме живи и здрави до другия път, ще си я вземем тогава; тъкмо до
него време ще бъде вече и доволно “отлежала”, та ще има още по-висока питейна и
вкусова стойност.
Та,
това е мили мои – всичко или поне повечето от преживелиците ни в скъпата ни
Родина, които тук се опитах да ви разкажа в най-сбитата им и сравнително
съкратена форма. Може би по-нататък, напред във времето и пространството аз ще
добавям някои пропуснати моменти, ще се връщам на щастливи мигове и въобще:
занапред ще живея с впечатленията си от прекрасните няколко седмици, които
имахме на разположение да споделим с всички близки, приятели, познати и
най-вече със сиротата ми, свидна и скъпа майчица свята. Раздялата ни сутринта
на тръгване бе тежка и мъчителна – тя горката, нямаше физическите и душевни
сили повече да плаче, докато аз хептен се бях вдървил от безпомощност и
безсилие, че да изговоря нещо смислено на изпроводяк; тежки, сърцераздирателни
емоции изпълваха сърцето ми до степен на пръсване. Единственото хубаво нещо
беше снегът, който още предната вечер бе започнал да се сипе на парцали и да
затрупва черната, пресъхнала от липса на влага земя. До сутринта беше
нахвърляло току една педя, че и малко горница от чиста, бяла и снежна премяна,
но само малко след Севлиево вече снеговалежът се разреди и в София пристигнахме
почти по слънце – сякаш като че да беше пролет.
В
столицата също имахме известни ангажименти и задължения, които почнахме да
изчерпваме едно по едно. Наред с почти служебните мероприятия, трябваше да купим
още някой и друг подарък или сувенир на близките в отсамната част на света.
Почетохме отново паметта и на родителите на Дани – изобщо, всичко трябваше да
се свърши бързо, точно и акуратно; при минимален разход на енергия, време и
средства – най-вече средства, а то баш това се оказа най-невъзможно, но както и
да е. Вечерта направихме един грандиозен моабет при моя братовчед и семейството
му, а на следващата вечер участвахме в голямо и всеобщо роднинско увеселение по
случай рождения ден на братовчедката на Даниела. В сряда вече постепенно всичко
започна да се укротява и да затихва, а на следващия ден вечерта се метнахме на
самолета за Истанбул и множество часове по-късно, ето ни на летището в Бризбън,
където нашата малка Ванеса ни очакваше с колата на майка си. Разбира се, поради
прекомерно дългото ѝ
стоене под навеса без сегиз-тогиз да се раздвижва (ма не Ванеса, бре – за
возилото на майка ѝ реч
иде тук…), акумулаторът предната вечер отказал да подпали мотора, та се
наложило да викат Пътна помощ – е, онези хиени го подменили тутакси с нов, само
че срещу скромната сума от $245. Няма значение – важното е, че Неси се е
справила сама с проблема (независимо, че таткото ѝ беше казал да припалва колата от време на време, докато
ни няма, за да се поддържа тока в батерията; дано да си е научила урока). Аз
предвидливо бях откачил кабелите на моята кола и като се прибрах в къщи само ги
върнах обратно на клемите им. При мен проблемът беше от малко по-друго
естество, защото от слънцето горивните магистрали бяха пресъхнали и докато
помпата подкачи бензина и запълни всички дупки по веригата, наложи ми се доста
да повъртя със стартера. Колата едвам запали буквално в последния миг, преди
съвсем да ѝ се изтощи акумулатора –
направих няколко кръгчета около квартала и нещата се стабилизираха; а пък аз
още от понеделник трябваше на нова сметка да почна да снова като въртоглав
между Gold Coast и Бризбън, заради работата, която продължи по силата на
трудовия ми договор.
В
събота сутринта на летището пристигнахме много рано и проблеми по митницата не
сме имали абсолютно никакви – никакви проверки, никакви разпити и неудобни
въпроси от рода “Какво носите?”, “Имате ли храни”, “Колко алкохол внасяте в
държавата?” и разни подобни, на които човек само да се чуди как да им отговаря
по-адекватно и смислено, добре знаейки и какво носи в дисагите си, и
наличността на храните (купища с шоколади “Milka” за подавки и за наша
собствена употреба, цели кутии вафли “Чудо” и съответните им трепачи “Морена” –
башка пък 6-те кила ракия, въпреки че друг път съм носил и доста повечко над
тези оскъдни количества…)
23.03.2023 – Поставям поредната финална дата не за друго, а просто за да завърша по
малко по-обичаен начин поредния отрязък от нескончаемата си житейска сага.
Приключенията и емоциите, приятните и неприятни спомени, които донесохме с нас
от България отдавна вече са в историята, въпреки че те никога няма за
избледнеят или да бъдат обречени на забрава. Ежедневната рутина на тукашния
живот отново ни вкара в ярмомелката си и единственото, на което остава да се
надяваме (и то по-специално аз самият, защото Даниелчето нещо свири “отбой” по
въпроса…) е мисълта за нашето следващо посещение в Татковината. За сега това са
само мои лични мечти, по-скоро бленувани химери, предвид сложната обстановка
около мен, имайки предвид основно работата ми – от една страна като много
сериозна спънка от служебно естество, а от другата идва и далеч не
по-маловажната бариера, породена от безумните цени на самолетните билети пък.
За тези няколко месеца и особено по време на нашето отсъствие от Австралия,
всичко тук се е вдигнало поголовно и в много от случаите вече се доближава едва
ли не до стандарта в България – а пък до съвсем скоро беше тъкмо обратното. Но
то това именно беше и целта на цялата тази истерия с пандемията в световен
мащаб, за да имат основание онези главорези отгоре над нас да вдигнат цените и
да съберат де що има свободни парици у бедните хорица. Цифрите в гастронома са
смазващи, наемите също; да не говорим за стойностите на недвижими имоти,
петролни продукти, стоки от първа и втора необходимост, дребни и по-едри
услуги, коли на старо и всичко друго, за което човек може да се сети. Това бе
тъжната ми констатация, след като изкарахме вече близо два месеца, откакто сме
се завърнали в родината-мащеха. Но, каквото е за всички, такова ще бъде
положението и за нас – единственото условие за справяне с поредния катаклизъм е
Господ да ни запази живи и здрави – останалото е подробност и трябва го
приемаме философски, като неизбежна даденост; докато в същото време Божията воля,
снизхождение, милост и помощ се явява най-висша форма на един безценен подарък
към нас, простосмъртните чеда и раби на небесния отец - дори върховна
привилегия, бих добавил.
Вероятно
някъде по-отгоре вече съм споменал, че аз още от понеделника се завърнах на
работа – след като кацнахме в Бризбън в ранната съботна утрин на 11 Февруари.
Казах и за това, че Ванеса ни посрещна на летището, че предната вечер не беше
успяла да запали колата на майка си и че е викала Пътна помощ да ѝ сменят изтощения акумулатор.
С нея първо отидохме да пием по едно кафе, още преди да са отворили дюкяните за
пазаруване. После пътьом минахме през гръцката бакалница да купим някои
балкански стоки, след което продължихме за у нас. Сега не помня дали казах и
това, но за вечерта бяхме канени на един много сериозен моабет по случай
60-годишният юбилей на близък наш общ приятел от компанията. Обаче докато
ошетаме багажа и втасаме с всичко през деня, толкова много се скапахме (особено
и след двете поредни нощи на безсъние по летища и тесните самолетни седалки),
че въобще не бяхме в състояние да се мъкнем и по ресторанти, какъвто беше
предварителния ни замисъл. Така мероприятието ни отпадна поради нашето дълбоко
изтощение и телесна немощ – легнахме рано и сме спали до зори като отсечени.
В
неделята вече не си спомням какво точно сме правили, защото изоставените
дворове и в двете къщи бяха заприличали на турски гробища и най-вероятно през
деня сме се борили с разни вредни израстъци, плевели, изрязване на клони и
извличане на вършина и шума към кофата за боклук. В понеделник аз се завърнах
на работното си място, за да установя обаче, че през време на дългото ми
отсъствие нещо е станало с компютъра ми и поради прекомерно дългото му
неизползване, онези от IT-отдела помислили че съм напуснал и взели, че го
блокирали. А пък за да се възстановят първоначалните му функции се минава през
серия от процеси, свързани с дълга поредица от местни фирмени правила,
разрешения, подписи, съглашателства и какви ли още не дивотии, които отнемат
буквално дни, докато се премине през цялата тази бюрократична машина. Поради
тези обективни причини аз не ходих на работа до края на седмицата, което пък ми
даде възможност да си продължа строителната дейност по дувара в двора на
другата колиба. Не мога да кажа, че не напредвам, само че напредъкът ми е
толкова бавен и мъчителен, та имам чувството сякаш седя на едно и също място.
Междувременно организирах среща с човека, който ще дойде да оправи течащия
покрив над новото помещение, занимавах се с разчистване на паднали листа и
клони от палмите – тъпках кофата и я претъпквах с цялата си внушителна тежест,
защото аз като я позапълня малко и скачам вътре да пресовам меките слоеве на
боклуците. Така бидонът събира голямо количество прясно отрязана дървесна маса,
но пък става тежък, та едвам върви по тревата. Такива офанзивни мероприятия
проведох и в двата двора – цели наръчи с вършина изнасях, докато приведа всичко
горе-долу в ред. Лозите също бяха израснали, та ги качвах по асмалъка – въобще,
бях толкова зает, че нямах време и да се обърна даже. А пък като се има и
предвид колко “мно-ого” обичам да се занимавам с такава и подобна
селскостопанска дейност, всеки който вече добре ме познава може мислено да си
представи, как клетвите и попръжните сами излизаха от устата ми и сами се
подреждаха по своите роднински връзки връз клоните на въображаемото вражеско
родословно дърво: майка, вуйна и леля, през стринка и чинка, та чак до деветото
му коляно (ама как на кой, бре? – амчи на врага, естествено!)...
Така
вървяха дните и се изнизваха един по един като царевични зрънца в хранилка за
кокошки. Междувременно отбелязахме и рождения ден на нашата Ванеса – точно на
деня с нея ходихме на ресторант в Бризбън, защото тази година общобългарски
софри и седенки по този повод не сме правили, както всяка друга преди това.
Детето ни заведе в едно много приятно заведение точно в центъра на града,
където хапнахме на воля пици и разни други лакомства. Нейната работа върви
успешно, във фирмата са много доволни от нея и тя с подчертана охота се занимава
с всичките си служебни дела. Наскоро получи повишение, което се изрази в
увеличение на заплатата и чрез официалното ѝ произвеждане в пълноправен адвокат (аз не знаех, че в
тази правна гилдия имат такъв подход, както при военните: първо си младши офицер,
после ставаш старши след съответната продължителност на служба, добита във
времето квалификация, опит и рутина – значи сега нашата е нещо като лейтенант,
таман завършил курсантското училище; баят хляб има още да изяде обаче, дорде я
произведат в чин майор или полковник - нека само Бог да ни я пази жива и
здрава, другото е много лесно).
Седмица
по-късно пък участвахме в един друг юбилеен моабет – този път на наш по-млад
представител, който преди седмица-две навърши 50-те си годинки. Бяхме в един
ресторант, който също го държи наш приятел – насрахме се от ядене и пиене, ама
пък то нали и за това се бяхме събрали, де; инак, как щяхме да запомним
събитието, което с махмурлука си ми държа влага през целия следващ ден, че и
част от понеделника, когато вече бях на работа.
Така
постепенно дойде и датата 17 Март (когато между другото, ирландците празнуват
своя патрон, Св. Патрик…), но за нас остана паметна завинаги с раждането баш по
обяд на нашата малка внучка Куин (Quinn Isla MIHOV, ако трябва да бъде и пунктуално
точен по правилата на ЕСГРАОН) – около 3 кила живо тегло и половин метър дълга.
Радостта на всички ни беше огромна, а пък за станалите за пореден път мама и
татко вълнението беше извън пределите си. Неничко всеки ден беше при тях в
болницата, защото той за момента е в по-дълга отпуска именно поради тези
причини. От вчера вече всички са си в къщи, а малкият Ангелчо само снове по
коридорите и вика “Baby-Baby-Baby” и все още не знае на кой свят се намира. Не
него едва ли му е съвсем ясно за двете си годинки и половина, че това всъщност
е по-малката му сестра, а не някоя жива кукла за игра - за подхвърляне по
миндера и търкаляне с нея по пода. Нека всички да са живи и здрави! – отново, с
огромни благодарности към Всевишния, че ни дари с такава радост за цял живот.
Планът ни е в неделя по обед да отидем на гости на младите, за да видим
официално бебока, да му занесем някои армагани от дядо и баба Дани, а пък и
основно да полеем с татко му щастливия случай с по някоя и друга бира,
подкрепена от множество кебапчета за мезе и разни други гюзлеми.
Опасявам
се, че това е всичко около мен, поне до този момент на настоящия ден – който
все още се намира в самото си начало. Днес ще ходим да се срещаме със
счетоводителя, който да изчисли какви суми имаме да даваме под формата на
годишни данъци спрямо дохода, който съм имал за 12-те месеца на изтеклата вече
финансова година. После трябва да си купя малко пясък, че онзи ден свърши до
прашинка – имам около метър-два зидария, която правя сметка да довърша до края
на тази седмица. Междувпрочем, аз тези дни също не съм на работа поради подобни
причини, които вече описах в началото на днешното ми експозе. Разгеле, ще мога
да свърша и нещо по моите нескончаеми и буквално извиращи един след друг
домашни проекти.
А
сега приемете моите най-сърдечни поздрави, прегръдки и целувки – с всички вас
ще се срещнем отново някъде по страниците на настоящата ми изповед; вие само
имайте нужното търпение и си го проявете, разбира се. Със скъпият ми и
непрежалим татко, срещите ми са денонощни и ежедневни – в моите мисли и
най-съкровени спомени за него; с не по-малко скъпата ми майчица за сега се
чуваме само по телефона – всеки ден, по едно и също тукашно, привечерно време.
Нейният, все повече и напоследък интензивно изнемощяващ гласец отеква като най-чист,
кристален звън на църковна камбана в ушите ми - разтърсващ, гальовен, напевно
скърбящ и плачевно смирен. Страхувам се вече за нея – при това съвсем не на
шега и далеч не без основания: предимно лежи, слабо ѝ е, когато стои права, не се храни съвсем редовно,
въпреки че около нея има наша близка, която неотлъчно следи състоянието ѝ и се грижи за нея най-
старателно и безкористно (след като собственият ѝ син е в невъзможност да го стори, за което се чувства
безкрайно виновен и грешен пред Бог и целия человечески род – нека бъда
проклет, макар че аз прекрасно знам коя е главната причина за тази наша
житейска и разтърсваща семейна катастрофа, но това пък е съвсем друга болна
тема, която нямам нужното настроение да предъвквам баш сега, за да не ви развалям
добрите впечатления за самия себе си…). Ами, туй шъ’й то, милички мои - дълбоко
и най-искрено ваш: Ангелъ Миховъ (авторът на всичко до тук и основен виновник
да се популяризира пред останалия свят от себеподобни непознати и световно
неизвестни странници…)
Края на Март, 2023 - Australia, Gold Coast…
Няма коментари:
Публикуване на коментар