Скъпа
и прескъпа моя майчице свята, мили добри хора от близки и далечни краища на
света; прекрасни мои най-верни приятели, слушатели и всякакви доброжелатели!...
16.04.2023 – Великден е днес! Най-великият от всички по-велики и значими Християнски
празници (може би Разпятието на Христа и разбира се, последвалото го
Възкресение Господне идват на един кантар по степен на важност и величие с
неговото Рождество). Затуй, Христос Воскресе, грешници и праведници мои! –
Воистину Воскресе, както пък е редно и да се отвърне! Баш заради нас,
греховните человеци той възкръсна из мертвих – белким малко да се умирим и
наведем кратуните си, които тъй охотно вирим ежедневно за всичко и пред всеки
един себеподобен, бил той наш приятел или неприятел, скъпи братец или пък сестрица.
Амин, дай Боже и нека да са светли Великденските празници на всички българи и
Християни по тази наша, колкото грешна, толкова и прекрасна земя – векове наред
тъпкана, мачкана, палена и непрестанно давена у кървища…
Встъпителното
ми слово в тази ранна неделна сутрин е продиктувано от настоящия голям
празничен ден в Източно-православния ни календар, по силата на който почитаме
възкръсването на нашия духовен водач – Иисус Христос. Снощи, както беше според
обичая отидохме на църква и спазихме отколешната традиция – македонският храм
буквално пращеше от народ; да се чуди и мае човек, от къде се взеха толкова
много наши братя и сестри – все чеда на Майка България, макар и те самите да не
искат да си го признаят, както чувам напоследък; па се и мръщят, поганците,
като им речеш, че са си баш натурални българи – досущ като нас самите. След
трикратната обиколка на черквицата в сравнително съседен нам квартал и всички
свързани с това мероприятие ритуали, на края Даниела успя да донесе Благодатния
огън и до вкъщи, въпреки моите остри негодувания против вкарването на жив
пламък в колата ми - още японска и башка дето полуспортна. Но тя, както винаги
надделя с ината и упорството си по силата на чисто шопския ѝ манталитет, за което пък аз
сега съм ѝ дълбоко благодарен, загдето
в домът ни влезе частица от неговата огнена сила и повсеместна закрила.
С
казаното до тук се опитвам да свържа последните редове на предишното си писмо,
което така и не знам вече нито кога писах, нито пък за какво съм ви разказвал в
него. Както всички тук отдавна забелязват, с всеки изминат ден моите творчески
писания изтъняват, избледняват и изсивяват все повече и повече – а причините за
това комай не се крият единствено и само в недостига на време. Емоционалното ми
състояние напоследък далеч, далеч не е на нужното ниво – или поне определено не
на онова, на което беше настроено преди внезапната кончина на скъпия ми и
незабравим татко. Като допълнително психическо натоварване сега пък връз мен се
стовари и бързото влошаване (специално през последните няколко седмици…) в
здравословното състояние на не по-малко скъпата ми и тъй свята майчица, която
вече съвсем отпадна и сякаш се отпусна на леглото почти безжизнена – особено
пък чувствително, почти драстично вече след нашето окончателно отпътуване от
България в началото на Февруари. По време на престоя ни там и докато се
навъртахме близо два месеца покрай нея, тя малко живна и като че ли се
позакрепи в известен смисъл – както духовно, така и физически, което за нас и
за момента беше едно сравнително успокоение, макар и малко лъжовно, до степен
на заблуда. Обаче откакто нас ни няма вече под покрива на семейния кошер, тя
горката съвсем се срина и събори. Независимо, че наша много близка и съседка от
входа се грижи за нея ежедневно, при това много добре и съвестно, аз се
притеснявам ужасно много от далечината на мястото, в което се намирам – напълно
безпомощен и не в състояние да ѝ помогна по абсолютно никакъв начин. Колко време ще трае това нейно
безизходно положение, едничък Господ само знае, но моите кахъри подир мама
действително са основателни, които за сега са заели пространството, както в
душата и сърцето, така и са сковали мозъка ми, та чак да не знам какво да правя
от притеснение и безсилие…
Отделно
от всичко, което вече казах и разказах до тук, животът около нас си тече плавно
и гладко, следвайки своите неумолими и сурови закони – аз за сега все още съм
на работа, даже хората ми продължиха договора и на този етап, съгласно
официалните документи последният би трябвало да приключи в последния ден на
Юни. Ако до тогава моите хора се обадят да възстановим дейността си по машините
и съоръженията, с които се занимавахме съвместно в продължение на около 5
години преди настоящия мой, вече 2½-годишен ангажимент покрай влаковите
композиции, тогава вече ще се прехвърля обратно при тях, защото най-после ще се
завърна у дома на село и ще си работя от вкъщи, както с това се занимавах
преди. Няма да пътувам сутрин и вечер като въртоглав, шофирайки по 170 км
дневен пробег за общо сумарно време от двете часови “контроли” (отиване и
връщане имам предвид…), възлизащо точно на 2½ часа по часовник, но много пъти и
то доста начесто, значително надхвърлящо тези и без друго не съвсем разумни
времеви граници. Всичко обаче е в Божиите ръце и аз освен да се надявам, да се моля
горещо и да си мечтая да ми се случи, като че ли нищо друго не съм в състояние
да предприема. Сегиз-тогиз пращам и по някоя отчаяна молбица за друга работа –
забелязвам, че хората проявяват известен интерес към моя опит и квалификация,
обаче докато съм ангажиран със сегашния ми контракт, не бих могъл да рискувам и
да загубя добре платеното си работно място в името на нещо ново и различно.
Човек може най-спокойно да се разведе, примерно заради някоя нова никаквица и
разкошница, хуквайки през глава подир по-младата и уж непристъпна фуста, обаче
подобни шахматни “рокади” в сферата на трудовата повинност, меко казано са
неоправдани и граничат предимно с глупостта и наивността. В тази ми работа аз
съм поел нещата в свои ръце, хората разчитат на мен, уважават уменията и
похватите ми в техническо отношение – смятам, че там вече плувам в свои,
собствени води. Където и да отида на някое ново място, тепърва има да се уча на
техните порядки, да усвоявам нови методики и да се чувствам като новобранец
преди клетва – че и на 64 годинки съм все пак, за кога да се правя на
бебе-прощъпалник, по дяволите...
Преди
2-3 седмици (а пък може и по-рано да е било, ама нали тук времето не хвърчи
като обикновено врабче, ами направо си лети като сокол, ястреб и орел взети
заедно…), в неделния ден ходихме на гости при Нени и Меган – хем да им видим
бебето Quinn Isla, хем да му занесем разни армагани и дрънкулки, хем пък и да
отчетем голямото събитие с един тържествен обяд под навеса и около басейна. Аз подготвих
малко кюфтета и кебапчета, Меган беше нарязала любимите им шопски салати,
Неничко извади ледени бири и моабетът ни протече много весело и щастливо –
толкова щастливо, че аз от щастие тъй и не си видях внучката, докато останалите
я размъкваха нагоре-надолу като пластмасова кукла, прехвърляйки я от един чифт
ръце на друг и си правиха хиляди снимки една през друга с нея (тук конкретно
визирам леля Ванеса и баба ѝ Даниела). На софрата беше и сватята Лин – т.е., майката на Меган, заедно с
един неин приятел. Изкарахме доста добре следобеда и привечер си тръгнахме –
минахме покрай квартирата на Неси да я оставим, за да вземем малко багаж и част
от нейните купища с боклуци, защото те до един месец вече трябва да са
напуснали това жилище с Бела и да се стягат за голямото си пътешествие по Европата.
А милата ѝ баба Веска от кога още я
очаква, с подчертано и огромно нетърпение при това, та само пита по телефона:
кога ще дойдат децата, че да ѝ гостуват? - да им прави сутрин бухтички и палачинки, пържени филийки и
подобни бабини глезотийки…
Седмицата
след това започна със своите рутинни натоварвания още от понеделник, а аз в
четвъртък вечерта пак се озовах у Неничкови – викам си: “Ако не си направя и аз
някоя снимчица с малкото мъниче, кел файда ще е после като порасне и стане по-голямо
парче мръвка?” Така след работа им отидох на гости, та и дядо Анго да се
израдва малко на бебенцето (щото нали не можах онзи ден, когато беше
официалното представяне…). А пък то завалийчето, все още е толкоз мъничко, че
цялото ми се събира в шепите – само дето двете му крачета стърчат и висят извън
тях; голямо е точно колкото един цял свински врат, дето го купуваме от
виетнамските касапи за пържоли. Иначе е много сладко, дребничко човеченце –
кротко, малко мътно откъм боята, с което недвусмислено показва балканския си
произход и чертите на много нашенския, Миховски джинс. Докато пък другото
пърчле, Ангелчо е малко бозав – и той в самото начало уж беше тъмноват, но
впоследствие просветля досущ като майка си, която е силно руса и много бяла,
сякаш си отворил прясно пакетче от сирене “Крема”.
В
последвалата събота ходих да доставя допълнителни материали, необходими за
окончателното завършване на дувара в онази къща. След последните ми строителни
мероприятия бях свършил всичко до прашинка, та се наложи да докупувам 2-3 торби
пясък и още малко камънак. Камъните си ги избирах на ръка от една огромна
купчина, смесени с много други боклуци и пепелак – напълних багажника на
джипката, а после двамата с Даниела ги пренесохме навътре към зида, да са ми
наръки и готови за другия път. С тази дейност пък се занимах на следващата
седмица – иначе служебните ми работни дни са скучни и еднообразни като дребни и
жълти стотинки за асансьор. Тук пояснявам на забравилите, но основно наблягам
заради незнаещите, че навремето старите асансьорни кабини по входовете на
високите блокове вървяха само с монета от 1 ст., съгласно банковата номинация
от 1962. Моят мил дядо Ангел беше обявил едно малко бурканче, в което
най-щателно събираше от портмонетата на всички тези ситни стотинчици за
ползването на асансьора, защото той не можеше вече да изкачва стълбите до нашия
етаж, горкият, когато ни идваше на гости в апартамента на Падало. Иначе срещу
Театъра такива модерни изгъзици нямаше, но пък те и стълбите там бяха толкова
измични, че направо по 4-5 стъпала можеха да се вземат наведнъж – все пак,
кооперацията датира от 1938; какви асансьори са те патили тогава, бако?...
Често пъти в това бурканче съм бръквал без да ме види никой и си вземах по 5
ст. за лимонада или за вафличка, но често пъти съм се облажавал и с цели 10 ст.
за кифла с мармалад. А пък ако трябваше да идем с апапите и на кино, за да
гледаме Гойко Митич във “Винету”, “Поразяващата ръка” и “Голямата мечка” или
Джулиано Джема в “Сбогом Гринго”, “Един пробит долар” и “За няколко долара
повече”, то тогава вече набърквах в буркана с цялата си шепичка и вадех от там
баснословните за онова време 20 стотинки, които ми гарантираха мека седалка по
средата на първия или на втория ред в големия киносалон на “Алеко Константинов”
– ех-х, к’ви славни години бе’а, да им éбеш макята!...
Мисълта
ми беше за еднообразието на моите преки служебни ангажименти и съответните
работни надници, които отчитам най-акуратно ежедневно съгласно плановете на
организацията и съответните им технически (по)нужди. Някой път се въртим и в
кръг като малоумници, преправяме едно и също нещо по няколко пъти, дорде му
налучкаме правилните форми и размери, но то това си е част от забавлението по
време на работната смяна – докато се обърнеш и станало 17:00, че да си ходим по
къщите. При мен малко по-интересни и забавни са почивните дни все пак, след
като извън тях нищо друго съществено не се случва; или поне нищо интересно,
заслужаващо вниманието на света. Една петъчна вечер, докато се прибирах по
магистралата, някакво камъче изхвърча изневиделица и удари предното стъкло на
колата. За момента не забелязах някакви критични деформации, обаче на заранта
като станах и видях пукнатина около една педя и половина дълга. Мислех, че това
може да се ремонтира, но майсторите не поправят чак толкова големи повреди в
стъклата. Имат си методи, по които могат да заличат по-дребни следи от камъчета
или малки пукнатини, но в моя случай се наложи цялостна подмяна на прозореца. И
един ден, само срещу масраф от $365 – ето ме вече с новия джам; лъснат до
неузнаваемост – кристално чист и прозрачен, сякаш отпреде ти няма нищо. Е, аз
нямах подобни намерения за такива излишни харчове, ама то като ти дойде до
главата, никой не го и брига даже какви са ти мераците; нещо като стомашното
разстройство: свари ли те неподготвен, хич не пита къде се намираш в момента,
ами направо клякаш и се чистиш от товара; в противен случай, знаете какво става
– разказвал съм ви подобни “заплетени” истории и мои лични драми, случвали ми
се в този край на света не само веднъж (е, добре де – и още един път връз пъпа
на Софията, ама то това беше е-хее, на младини, преди много, ама ужасяващо
много години)…
В
една от съботите се бъзиках с дувара, който сега започнах откъм другия му край.
Идеята беше уж да срещна двата зида, с надеждата да се припокрият в мястото на
връзката. Добре ама то малко стана като в оня виц за тунела, дето две
строителни бригади почнали да го копаят от двете му страни, пък на края
завършили вместо с един, с два тунела един до друг. Та и моята работа беше подобна
– докато съм строил по дългата линия, бавно, постепенно и съвсем без да искам
съм вдигал нивото на градежа по малко. Като захванах обаче дувара откъм другата
му страна, там нивото върви право като по канап - само че вече в мястото,
където двете му части се събраха има около 4-5 пръста разлика и се появиха
няколко непредвидени стъпала, за да се слеят едната с другата; абе уж стои като
да е нарочно, ама инак си е баш грешка на дюлгерина (в мое лице, в случая).
Добре, че мястото не се вижда много-много и остава скрито от страничния
наблюдател и зорките очи на строгия строителен инспектор – точно в ъгловата
част, на завоя. За да се маскира положението пред приемната комисия, там ще
посея един храст, който като му се разлистят клоните, с шумата ще покрие видимата
част на тези “стъпалца” и нищо няма да личи – както казват старите хора: може
да се осерем, ама пък знаем и как да си избършем гъзовете подир, нъл’ тъй!…
Онзи
ден, докато течаха активните ми строителни дейности, излязох за нещо до
предната част на къщата. Гледам в шубрака пред мен някаква черна опашка
помръдва загадъчно и многозначително. Като се поизвърнах малко видях, че това
беше тялото на змия! – жива амчи, тя ако беше умряла аз нямаше да се вцепеня
като дърво за подпалка. Мръсната черна гад се оказа една от доста отровните
видове на Австралия, макар че не била чак толкова смъртоносна като останалите ѝ подобни посестрими. Докато
извикам на съседа да дойде, че и той да гледа влечугото, онова се завлече към
градината на другите ни съседи – седи животното там и не мърда, трябваше да има
към метър дълго, ама те нали на страха очите са големи, та ми е трудно сега да
преценя каква е била баш дължината на змея. Поразмишлявахме малко с човека и се
прибрахме – той у тях, а аз се върнах при моите камъни и при дувара. Мислех си,
че оня зъм си е намерил дупката и ще се прибере на завет да не го духа вятъра и
да не го пече слънцето, че да изгори като мен. По едно време обаче, случайно се
обърнах назад и същото животно се шмугна измежду храсталака и камъните, та се
свлече на долната площадка до езерото (било е на не повече от две-три педи зад
гъза ми!). А аз вече бях ни жив, ни умрял – бял като чаршаф, приготвен за първа
брачна нощ; ама без червените петна, де! Влечугото се изтегли към съседския
двор, обаче между нас и него ни дели само една бамбукова ограда – онова може да
мине от където си поиска и да дойде обратно при мен! Ай сиктир от тука, ве! –
захвърлих мистерии, чукове, тесли и се прибрах в къщи. А пък мен от змии ме е
страх толкова много, колкото по-безстрашен съм с жените. От тогава все с
повишено внимание влизам в оня двор – гледам да правя шум, тропам с копита, уж
да разпъждам тварите. Обаче те са навсякъде, мамка им змийска! - ама нали ние
не сме свикнали твърде с тяхното присъствие, та малко ни избиват балансите на
всяка една неприятна среща с тяхната природа. Зъмът се оказа от фамилията на отровните
червено-коремни черни змии (в най-буквален превод – иначе на местен диалект им
викат Red-bellied black snake/Pseudechis porphyriacus, ама са си грозна
картина, де – от където и да ги погледнеш; направо заеби, копеле). Всяка среща
с подобни гадини е неприятна, а пък и съвсем неслучайно е създаден лозунгът
“Най-добрият комунист е мъртвия комунист!” - като тук не мога да си спомня на
кого точно приписват тези мъдри слова: дали на великия мислител и стратег Д-р
Йозеф Гьобелс или на легендарния му колега Херман Гьоринг; а може би да са и на
самият наш Адолф Хитлер? Не знам със сигурност, но пък с достатъчна точност
мога да твърдя, че същото се отнася и за змиите – уверявам ви…
30.04.2023 – В днешния неделен и последен за месеца ден, ще направя една кратка
ретроспективна разходка по събития и факти, случили се (или пък не…) през
изтеклия вече период от време. Всъщност, откакто положих точката в настоящата
изповед на моя предишен писмен сеанс до този момент са минали само някакви си
две седмици, но се опасявам, че новините около нас са повече от оскъдни – а пък
дори и тези, които остават уж малко по-актуални, далеч, ама далеч не мога да ги
отсея и причисля към добрите. Основно тревогите ни са около състоянието на
маминка, която буквално с всеки изминат ден се влошава все по-интензивно и
необратимо, като тя вече е изцяло само на легло: не може да става сама и да се
обслужва, не може дори да се обръща в леглото без помощта на друг човек.
Трагедията е пълна, а действителността жестока, особено пък и след като тя
самата все още се намира в пълното си съзнание и прекрасно разбира всичко,
което се случва покрай нея. Та тя дори не може вече и по телефона да говори,
след като няма миличката сили и две-три думи да промълви даже. Това положение е
доста мъчително за всички – както за самите нас, така и за жената, която я
гледа и полага най-топли грижи за майчицата ми и която вече стои при нея почти
денонощно. Каква беше тази болест, какво беше това чудо?! - аз още не мога да
проумея за себе си и постоянно си блъскам главата, как само допреди два месеца
и докато бяхме там, всичко беше уж добре (или поне почти и малко привидно…), а
непосредствено след като си тръгнахме от България, майка буквално се събори изедин
път и много скоропостижно. Страхувам се да го призная, но комай единственият
изход за излизане от това нейно крайно трагично състояние е настъпването на
по-скорошната ѝ кончина – и ако пък това е
добра новина, то нека Бог по-добре мен да прибере, вместо нея, милата ми…
Независимо
от всичко това, животът около нас неумолимо тече и искаме или не, ние просто
задължително следваме неговите сурови правила и закони, без някой да ни пита
какво чувстваме, усещаме и дали това ни е приятно. В служебен аспект, натоварването
в работата ми се намира в границите на допустимото, в тесен съюз с разумно
възможното. Дали са ми някаква нова задача, която изцяло е обхванала моите
мисли и терзания, та уж барем за кратко забравям болката и душевните си
страдания, които изпитвам докато мисля за теглото на мама. В къщи обстановката
е спокойна и цари атмосфера на мирно съвместно съществуване, при спазване на
взаимните договори за добросъседство и ненападение. Предстои ни да местим
Ванеса от квартирата ѝ в
Бризбън обратно при нас, защото те двете с Бела след 2-3 седмици заминават за
Европа и такова жилище под наем вече не им е нужно. Когато се завърнат, живот и
здраве след близо двумесечното им странство и миткане по държавите на Стария
континент, тогава вече пак ще мислят за начина, по който ще устройват живота си
занапред. През този период, нашето малко Неси ще работи от вкъщи и само от
време на време ще ходи до кантората в Бризбън – най-вероятно сутрин ще пътува с
влака, а пък вечер ще я прибирам аз с колата, докато самата не си купи някакво
превозно средство за лично ползване. В същото време тя учи най-усилено
испански, защото иска да се премести в един от множеството офиси на фирмата им
по целия свят, но тя специално си е наумила да върви в Мадрид – нека Бог да ѝ помага във вземането на
решения и още повече пък в успешното им изпълнение, защото ние се оказваме
безсилни за това (като изключим нашата денонощна роля на нейни родители и верни
пътеводители).
В
съботния ден след Великденските празници успях да приключа напълно с камъните
по дувара в другата къща. Разтребих наоколо, прехвърлих остатъците от
камънаците в предния двор, където ще ги подредим около насажденията, за да не
ги изхвърлям на бунището. Имах стотина плочки, изостанали още от покриването на
площадката и стъпалата, които щях да използвам за облепянето на една стена в
гаража. Тя поначало беше оставена на гола тухла и аз отдавна исках да ѝ предам малко по-завършен и
цивилизован вид. С това пък се занимавах онзи ден, когато пак беше официален и
общонационален празник заради паметта на падналите във войните офицери и
войници (25 Април – т.нар., ANZAC Day; ставало е дума за това преди, да не се
повтарям и сега). Такъв извънреден почивен ден е и утре, независимо че е
понеделник – тогава пък ще честваме Първомайския ден на труда. И понеже се
събраха няколко такива почивни дни, та за момента се намираме в един от
курортните селища на Sunshine Coast – пристигнахме тук от петък, по познатата
вече на всички схема на придвижване: Даниела с нейната кола дойде още сутринта,
а ние вечерта. Казвам “ние”, защото този път с нас са Дарина и Ванеса. Моята
кола остана на паркинга пред офиса в Бризбън, а пък тримата пристигнахме с
колата на Дарина, след като всички ние (барабар с Неси) през деня бяхме
служебно ангажирани. Утре ние се връщаме обратно с колата на Даниела, след
кратки локални екскурзийки около района, докато Дарина ще пътува сама с нейната
директно към тях. Е, това е планът, както казват мъдрите – а пък за останалото,
ще видим; има си Господ за тая работа – нека той да я подрежда по най-добрия за
всички нас начин.
Миналата
събота ходихме на рожден ден на наш близък приятел. Целия ден го изкарахме по
масите и беше много весело (е, само аз си знам на мен колко ми е било весело и
спокойно в най-личен план, но за сега такава е ситуацията). На другия ден
Ванеса идва при нас и с майка си обикаляха дюкяните из наше село, а пък аз се
бъзиках с мои дребни неща из дома. Другата събота пък е Гергьовден – за тогава
сме канени на гости у бачо Гьорги, но аз не смея да правя чак такива далечни
планове – тук само маркирам събитието като евентуално и предстоящо…
Аз
тази сутрин станах по-рано и докато другите са все още по креватите и спят,
рекох да нахвърлям малко празни мисли върху още по-празния и бял лист хартия.
След малко ще почнат да се излюпват една по една, да дрънкат чайници и
кафеварки, да се разнасят чаши пълни с топла отвара и чинии с разни курабии. Аз
нямам пряко участие в подобни действия, понеже кафета принципно не пия – е,
много рядко може и да ми се случи да си топна езика в горещата и ароматна
течност, но обикновено това е по-скоро само едно епизодично изключение от
правилата.
Каквото
и да напиша обаче в този миг, както и да ви го поднеса тук, мислите и тревогите
ми постоянно ме отнасят назад в Габрово, при моята майчица стара – болна,
неподвижна, сирота, сляпа и кахърна. Не мога да не мисля за нея, не мога да
спра да се тревожа и самоизмъчвам, докато трупам в душата си грях след грях…
07.05.2023 – Ден неделен, току след Гергьовден – късен следобед, а иначе е Денят на
Радиото и Телевизията и рождения ден на скъпият ни, обичан от всички нас чичо
Божко – да е жив и здрав, весел и щастлив, а най-вече да пази духа си
непокътнат! Разбира се, аз ще стигна и до този момент, но за сега по-важно ми е
да се върна на мястото, където точно преди седмица време прекъснах потока си от
овчи мисли. Както вече е известно на всички, ние тогава бяхме на една малка,
локална екскурзийка заради поредицата от почивни дни – нали тогава пък
чествахме Първомайския празник на труда. За момента бях останал във временното
ни жилище, с нарочната цел да отразя събитията от последните няколко седмици,
докато основното женско ядро на групичката ни (в лицето на Даниела, Дарина и
Ванеса) беше хукнало по разни техни разходки и посещение на серия от престижни
бутици и маркови магазини. От своя страна, аз сутринта вече бях направил моя
задължителен обход на местните дюкяни с артикули от втора употреба – бях се
обзавел с едни чудни къси гащи и чифт почти нови обувки, произведени не къде да
е, ами в далечно Мексико. Като се прибрах от пазара, изпрах “новите” придобивки
и седнах на спокойствие зад писалищната маса да си творя творчеството. Не помня
вече дали написах много или малко, но така или иначе направих някаква
уравновиловка на новините до въпросния ден и съответния му час. Вечерта
последва една много качествена дружеска разпивка: пекохме кюфтета, кълцахме
салати, разливахме аперитиви – въобще, всичко по канона, както си му е реда.
Успях набързо да се чуя по телефона и със скъпата си майчица – по-скоро с
жената, която напоследък я гледаше денонощно, защото състоянието ѝ много бързо взе да се
влошава и то до такава степен, че вече нито храна и течности приемаше, нито пък
можеше да говори поради изтощения си организъм – повече от видно беше, че тя с
всеки изминат ден се топеше все повече и повече, като някоя малка черковна,
восъчна свещица, докато аз в същото време не можех да си намеря място, сили и
покой в своето откровено безсилие и безпомощност.
В
неделя сутринта всички заедно отидохме до местното тържище, където убихме
няколко часа в зяпане по тарабите и блъскане в навалицата с останалите
човекоподобни като нас. На отиване минахме през уличките, уж за по-напряко, но
на връщане вече се движехме по крайбрежната алея, която е много живописна и
приятна за разходки. Аз даже слязох долу покрай вълните и вървях по пясъка и по
камъните на брега. Как обаче стъпих на една плоча, която беше много хлъзгава –
че като ми полетяха и двата крака напред, а аз паднах в гьола с цялата си маса
и тежест, които стоварих с всичка сила баш на кръста си. Прострях се в цял ръст
връз камъка и само някаква случайност ме предпази да не си думна и тиквата
отзад на тила, че с това вече щеше да ми свърши житейския път там - мигновено и
окончателно, почти безболезнено и неусетно. Туй, че окалях най-новите си гащи –
майната му; че се оцеждах от водата като давено псе – и това ще преглътнем.
Обаче това, дето си ударих кръста нямаше как да не го усетя, защото болката ми
беше неописуема; особено на дадени моменти, когато се напрягаше някой мускул
при вървежа – направо се претрепах, бре! Едвам се дотътрах до заслона – влязох
веднага да се изкъпя, че от мен се сипеха миди, пясък и водорасли – башка пък,
където стъпех и оставях кални локви след себе си. За по-нататъшни обиколки и
разходки изобщо не бях вече годен, още повече, че аз дори и в къщи едвам вървях
по коридора – ни можех да седна, нито пък да легна без да издавам охкащи звуци
и вопли поради силната болка. Помислих си, че съм се осакатил за цял живот,
почнах да си представям инвалидни колички, развличане по клиники и доктори – аз
много бързо се паникьосвам, що се отнася до здравето; отделно пък дето се
страхувам и от една инжекция даже.
Милосердната
сестра хукна по аптеките за мазила и церове – пих хапове, плескаха ме с
камфоров мехлем и разните такива процедури. Следобеда го изкарах лежешком на
пода, защото в такива случаи на травми, трябвало да се лежи на кораво.
Вечеринката ни беше вяла и безапелационна поради моето незавидно състояние –
легнах рано, като се натъпках с разни илачи против физически болежки; една
ракия едва изпих и се гътнах на миндера, където и осъмнах. През нощта спах
сравнително спокойно и изглежда болките ми попреминаха – сутринта вече трябваше
да напускаме апартамента и аз докато свлякох багажа с провизиите до подземния
гараж, където беше колата, сякаш кръста ме отпусна и вече не чувствах чак
такава остра и пронизваща болка, както беше предния ден. С Дарина се разделихме
към 10:00 – тя замина да се разхожда, докато ние тримата предприехме друга
обиколка из района; почти беше станало и обед, та търсехме и някакъв капан, че
да ядем…
Докато
Даниела и Ванеса бяха на опашката за пържена риба и картофки, телефонът ми
тревожно иззвъня и аз веднага разбрах, че това далеч не беше на хубаво. Обади
ми се съседката, която се грижеше през последната година за майка и съобщи, че
миличката е починала в 03:00 сутринта – датата беше 01 Май 2023, една от
най-черните в моя житейски календар (подобна на 10 Февруари 2022, когато пък
почина скъпият ми и непрежалим татко). Макар, че всички ние очаквахме подобна
печална развръзка, някак си надеждата до последния момент ни крепеше, че
смъртта ѝ няма да настъпи и чак
толкова скоропостижно (въпреки, че тя самата искаше именно това, Бог да я
прости – час по-скоро да се отърве от страданията си; като че ли Господ и този
път чу горещите ѝ молитви, та я и послуша на
края). Разтревожихме се, разплакахме се – въобще, трагедията по изгубването на
близък човек е до болка позната на всеки и аз изобщо не правя изключение от
общото правило. Добър беше нашият всемогъщ Дядо Господ, който я прибра при себе
си и я избави от мъките, които бяха вече неописуеми – особено през последните
1-2, а може би и 3 седмици. Моята свидна и скъпа майчица, моята златна сенчица
и верен закрилник под своето крилце вече я няма – последно сбогом, мила моя мамо,
сладка и добричка! Много, много те обичам и страшно ще ми липсваш – както ти,
така и милият ми татко. Предвид тежкото състояние на майка, философски
погледнато нейната смърт беше едно спасение за нея – починала е през нощта,
вероятно в съня си (или пък хич не е заспивала, горката). Вярно, че и възрастта
ѝ беше преклонна и достолепна
– лани през Септември тя удари 90-те и изкара още точно 7 месеца и половина
отгоре. Живя достойно и активно, пълноценно, разумно и непримиримо към лъжа и
неправда, към поквара, атеизъм, богохулстване и комунизъм в най-общия си вид и
отровни метастази – в своята най-вярна клетва към Бог, дом и семейство; тя не
излъга никого, не измами и не предаде никой, макар да понесе върху плещите си
известни удари и разочарования от едно или друго предателство. Спи сега
спокойно своя вечен сън, маминко моя, свята и добра – а пък аз ще продължа делото
ви с татко и никога за нищо на света няма да ви посрамя; още един път, Бог да
прости и АМИН!...
За
мен беше немислимо да се прибирам до България, та пак чужди хора изпратиха и
майчицата ми свидна по своя светъл път към вечността. Погребението беше
насрочено за следващия ден – буквално след броени часове. Нямах време нито да
проумея какво става, нито да предприема някакви адекватни решения в една или
друга посока – вървях като дрогиран, безчувствен, пречупен и смазан от мъка и
страдание. От тук насетне лентата на нашето житие-битие почна много бързо да се
превърта и пренавива – обядвахме набързо, аз лапнах няколко залъка, които така
или иначе ми присядаха на гърлото. Единственото нещо, което успях да навържа
като събития, причини и следствия беше моето толкова внезапно падане, което
също можеше да завърши фатално. За мен това беше недвусмислено някакво
предзнаменование, което дори още в същия момент, докато опитвайки да се изправя
само се търкалях като недоклан шопар из калта и тинята ми мина през акъла, но
болката в кръста за дадения миг беше толкова силна, че буквално нямах сили да
продължа мисловния си анализ. Припомних си всичко това едва на другия ден,
когато болежката вече ме беше поотпуснала и разбрах за кончината на свидната ми
майчица. Благодарен съм на Бог и разбира се на Даниела, че въпреки трудностите
успяхме да си отидем до България и почти през целия ни престой от около два
месеца ние се навъртахме покрай нея и се опитвахме всячески да облекчим
тежестта на самотния ѝ
старчески живот. Не я видях болна на легло, не я видях и мъртва в ковчег, под белия
покров – а това пък е най-голямата ми благодарност към Всевишния. Докато съм
жив и очите ми още мъждукат на светлината ще си спомням за мъдрите съвети на
мама и за нейните верни напътствия – надявам се да е оставила след себе си един
достоен син в мое лице; последно сбогом, светиньо свята! – една единствена и за
мен безценна…
За
първи път от толкова много време насам, ще си позволя “лукса” да ударя някоя и
друга лична мисъл, излагайки я на всеослушание и полагайки я писмено върху
празния бял лист. Това не ми се беше случвало от годините, когато работех в
Бризбън по един друг, отдавна вече завършен и влязъл в експлоатация проект.
Спомням си, че тогава имах такава възможност и в промеждутъците при
преминаването от една служебна задача към друга, се получаваше един неопределен
период на затишие, който аз доста успешно и умело запълвах с писане, вместо да
седя безмълвно на бюрото, да си чопля носа и да се ровя из сайтовете с голи
жени на Интернета. От тогава до сега трябва да са минали баят години, вероятно
повече от 10, защото пък непосредствено след това имах един доста усилен период
на работа, през който подобни своеволия биха били просто немислими и невъзможни
за реализация. За протокола, днес е 08.06.2023 - в края на
този месец ще навърша точно две години и половина, откакто отдавам своите
умения и умствени способности по силата на трудовия ми договор към компанията,
за която работя от края на 2020, та до ден днешен включително. До съвсем скоро
имах сериозна служебна ангажираност, но от вчера насам е настъпило едно такова
подозрително затишие, като че пред буря, ама комай бурята нещо се бави и дори
листата по клоните на дърветата не се поклащат от спокойствие. След като цяла
заран стоях зад бюрото си доволно отегчен и едва смогвах да преброя оставащите
часове и минути до времето, в което да си тръгна от офиса, сега пък реших, че
вместо да губя по такъв брутален начин ценното си време, бих могъл да го
използвам за далеч по-полезна и успокояваща нервите дейност - а именно, като
остана насаме със своите най-съкровени въжделения в опита си да ги споделя със
света и пред всички вас. За огромно мое съжаление, тук под “вас” вече трябва
трайно и дори завинаги да изключа скъпите ми родители, които по едно или друго стечение
на обстоятелствата станаха вероятно единствената причина, поради която този
алманах стигна и до по-широкия спектър от читатели - макар, че отначало той бе
насочен единствено и само към моите непрежалими майка и татко, бидейки
най-близките ми родственици от първо коляно. Утре се навършват 40 дни от
смъртта на свидната ми майчица - вероятно нейната кончина до голяма степен
забави хода на моите писания - един път, потопен и сломен от мъка изобщо не ми
беше до писане и втори път осъзнавайки, че аз на практика вече нямам никой на
този свят, с когото да споделям своите неволи, своите падания и ставания,
успехи, разочарования или пък мигове на щастие; би било прекрасно, ако един ден
тези редове попаднат в полезрението на децата ми, но така както ги гледам и двамата
- нито Неничко някога ще се заинтересува какво е писал приживе баща му (а той
едва ли ще може да го прочете, камо ли пък и да разбере същината му...), нито
по-малката му сестра Ванеса би проявила нужния интерес към този огромен писмен
материал, касаещ общата ни житейска сага и със собствената ѝ майка. Разбира се, те и
двамата могат да четат на български и донякъде да разбират написаното, само че
бързо се отегчават, ако нещо не им стане съвсем ясно. Нени може да чете и пише
на български, макар и на доста посредствено ниво, обаче предпочита английския
калпазанинът, като по-лесен. От своя страна Неси е малко по-усърдна в четмото и
писмото, за това с нея си пишем на български, докато с батко ѝ Нени кореспонденцията ни е
предимно (ако не изцяло…) на английски – специално писмената, защото иначе с
него говорим само на български; изключение правят случаите, когато около нас е
Меган, та заради нея включваме и англосаксонското наречие, за да не мисли
горката, че нещо я обиждаме или попържаме зад гърба ѝ. Е, така пък аз, посредством комуникацията с Неничко
упражнявам своите англоезични способности, наред с това поддържайки и знанията
по български на Ванеса, които тя придоби докато беше по-малка по време на
неделното училище, което посещаваше най-редовно.
Аз май
без да искам се отплеснах в съвсем нетрадиционни и вероятно доста скучноляви
теми, но липсата на случки и събития напоследък от само себе си прави мисълта
ми хаотична, неподредена и разпиляна във всички възможни и невъзможни посоки,
без да имам някаква ясна цел и тема в така поднесената от мен информационна
каша. Силно се надявам постепенно да заизлизам от тази моя творческа бездна, в
която съм попаднал - особено дълбока пък и след загубата на майка ми; макар да
виждам за момента, че това става много бавно и мъчително, уверявам ви, че се
опитвам. И причината далеч не се крие само в липсата на време - просто изедин
път се изгубих, разпръснах се на множество съставни части, които сега чакам уж
да се съберат и сглобят наново, а пък те сякаш още повече се разпиляват и бягат
от мен като еднаквите полюси на два магнита. Но, да оставим сега уводния блок
такъв, какъвто е - разхвърлян и объркан, а вместо да го разджурквам още повече,
ще премина към малко по-съществените моменти от нашето житие-битие...
Укъсялата
ми напоследък памет нещо си прави разни шегички с мен, забелязвам и точно в
този миг едва ли ще възстановя темата на последния ми монолог - спомням си
само, че това беше около седмица след смъртта на мама, а от тогава до сега
минаха барем още четири или дори пет такива, ако не ме е срам да си го призная.
За работния ми цикъл в служебен аспект няма да ви разправям нищо, понеже около
него няма кой знае какво толкова да се каже, нито пък съдържа някакви драстични
и разтърсващи изненади, които да променят настоящия ход на житейския процес (и
разбира се прогрес, в същия ред на мисли). С възложените ми задачи се справям
професионално, рутинно и почти незабелязано - като едно малко полуобло звенце
от огромната корабна верига (влакова, в случая - е, щях да съм далеч, далеч
по-щастлив да бях попаднал в някоя корабостроителница и да се занимавам с
любимите още от детските ми години лодки и платноходки, ама немáх тоз късмет;
сега се гърча покрай вагони, локомотиви и други подобни агрегати на ЖП
транспорта, вместо да създавам плавателни съдове, корита, легени, та дори и
кофи). Шефовете са доволни от мен, чувам ги даже, че щели да ми предлагат и
постоянна работна позиция (след цели 30 месеца работа по силата на
предварителни договорни споразумения чрез посредник/агенция), ама аз не съм
много сигурен дали пък ще ми бъде достатъчно изгодно, за да им приема офертата.
За сега и двете страни се снишаваме и си мълчим взаимно, само че краят на
финансовата година чука на портата, а до тогава трябва да има вече някакво
окончателно развитие в тази посока (освен ако не решат да се отърват от мен и
да назначат някой аджамия, случайно хванат от улицата, с двойно или тройно
по-ниско възнаграждение по смисъла на заплата - щото награди раздават само в
спорта; ние бачкаме за пари, а пък аз дори и за известна доза слава, само че
малко по-дебелшко подплатена). При това положение остава да ви занимавам с
всички извънслужебни форми и случки само от почивните дни - останалите делнични
са все заети с припечелване на насъщния.
През
първия свободен съботно-неделен период лепих плочки в гаража на другата къща.
Тук е момента да поднеса извиненията си на любезния читател за евентуалното
повторение, ако случайно това вече съм го споменал в предишния си осведомителен
бюлетин. Може би тогава само да съм загатнал за своите намерения или пък че ми
предстои подобна тъжна участ, но към днешна дата това вече е свършен факт и
напълно отхвърлена като готова дейност. Последната отне доста време за
окончателното си приключване, предвид моите не дотам съвършени умения в
областта на плочкаджийството - обаче аз като се мобилизирам и като се запъна
като магаре на мост, не мирясвам дорде не постигна поставената пред мен цел. На
края последните няколко плочи ги лепих на лампи, защото междувременно и мръкна,
но пък иначе свърших всичко, което бях планирал за деня. Последва кратка
вечеринка, малко напитки, мезета, филмчета и хайде - разхвърляхме се по
купетата на спалния вагон (за да съм не само пунктуален, но и актуален, тук
използвам отделни жаргонни термини от настоящата ми работа - както казах и
по-горе: ако работех за някой кораборемонтен завод, тогава вече с гордост щях
да кажа “каюти”, но за сега сме само на ниво “купе” втора класа, понеже няма
трета).
Пак
през този период от време (като аз и за това не съм много сигурен, дали не съм
го споменал някъде по-горе вече...), нашата Внеса напусна квартирата си в
Бризбън и се премести да живее временно при нас. Всичко това беше свързано с
огромни разтакавания по пътищата, пренасяне на багажи, чанти и кутии; минахме и
през разпродаване на част от дрешките и парцалките ѝ, като голяма част от тях намериха своето достойно място
в контейнерите с помощи за бедни, малоимотни и бездомници. Нейната приятелка
Бела се завърна при техните у тях, нашата пък се прибра в къщи и така тази част
от моминската им авантюра приключи на този етап. Предстоеше им на двете едно
около двумесечно “турне” из Европа, но за това ще стана дума малко по-надолу в
изложението.
Освобождаването
на квартирата след двугодишния им престой там не мина съвсем гладко и безпрепятствено,
както си мислехме всички и както най-много им се искаше на мометата. Единствен
аз знаех със сигурност, че на излизане, от агенцията ще им съдерат задниците с
плащане на разни повреди по жилището и инвентара вътре, защото имаше няколко
липси и строшени вещи, които трябваше да се платят от предварително капарирания
аванс за наемането му. В крайна сметка се отърваха само с по няколкостотин
долара масраф, който им бе запориран преди да си получат мизерния остатък от
депозита, който двете “наемателки” бяха дали на орташки начала още при
влизането си. За щастие квартирата им бе наета съгласно стария ценоразпис и
срещу скромната сума от $520 седмична такса, двечките си поделяха един приземен
тристаен апартамент, с малко дворче, градинка и обща за сградата басейн, като
масрафите си ги деляха по равно. Още на влизане, съответният наемател
застопорява четири наема под формата на депозит (4 x $520 = $2080), плюс други
два ($1040), които се предплащат за две седмици напред. При напускане на
квартирата, последните две седмици живееш без пари така да се каже, но пък
предварително платеният депозит покрива всякакви липси или щети, възникнали по
време на престоя. Това е всеприето правило със статут на закон и всички хора го
следват безусловно. По този благороден и благочестив начин, младите се научават
много бързо как да пазят вещите си, как да ги поддържат винаги в изряден вид и
въобще, тутакси добиват навици и привички на грижливост и стопанисване, след
като им набъркаш по-дълбочко из иначе плитките джобове. Няма нужда от викове,
крясъци, побоища и други първобитни методи за добиване на възпитание в
най-общия си вид - финансовото наказание е най-ефективната мярка за случая и
действа безотказно: както за малки и незнаещи, така и за по-големите
многознайковци…
След
окончателното сдаване на апартамента и преместването на Ванеса отново да живее
у дома, настъпиха известни промени в нашия, иначе тих семеен живот - нищо лошо,
дори напротив, но все пак вече на лице имаше някои допълнителни елементи, които
малко усложниха безгрижното ни ежедневие. Понеже миналата година си продаде
колата, сега Неси трябваше отново да започне пътуванията си към и от Бризбън
във връзка с ежедневното ѝ ходене на работа. Тя успя да си уреди няколкодневна служебна дейност от
вкъщи, но във вторник, сряда и четвъртък непременно трябваше да бъде в офиса,
защото от там ходят в съда, имат текущи дела и не всичко, свързано с тях можеше
да се върши от разстояние. Почнах аз да я карам сутрин до кантората, а късно
вечер да я прибирам обратно. Тези наши общи маневри не продължиха прекалено
дълго, защото тя през седмицата, преди да замине за Европа ходи пък в
командировка до Cairns (провеждаха на местна почва т.нар., “team building” - с
обучителна цел, видите ли и моля ви се…) - дойде си от там в събота вечерта, а
в неделя през нощта излетяха с Бела за Лондон.
А
понеже на това място стана въпрос и за въпросното събитие, за да довърша започнатата
тема, тук пък ще внеса и известни подробности от самата му кухня, така да се
каже. Значи, Неси замина за Cairns във вторник или в сряда (не че има кой знае
какво значение). Аз в събота през деня се занимавах с фугирането на плочките,
които бях налепил предишната седмица. Даниела вече ми беше купила една торба
сух материал - за мен оставаше само да го размия с вода и да почна да го
плескам по стената. Това не е чак такъв сериозен проблем, обаче миенето после
на батака след цимента е направо една кошмарна дейност - а няма как да не се
извърши, поради факта, че плочите се зацапват и пада голямо търкане, дорде им
се възвърне оригиналния вид; и то пак не напълно, но с достатъчна близост до
това ниво. Колко пъти клекнах и се изправих, колко пъти мих гъбата в кофата,
колко пъти се качвах и слизах по стълбата - на края бях станал като пружина
(маймуна може би е по-точното определение). Последва експресно хигиенизиране и
веднага политаме към Бризбън - през това време Даниелчето опече една баница, че
вечерта пък щяхме да се събираме у Дарина. Тя живее в близост до летището -
привечер посрещнахме детето обратно след “team building”-а му в слънчевата морска
столица на Австралия (тук визирам конкретно градчето Cairns, което по
необясними за мен причини е придобило въпросната си слава; най-вероятно
непосредствената му близост до Големия бариерен риф да е спомогнала за това му
столично прозвище…) и от там се курдисахме директно на софрата у тётя ви Даря.
За моабета дойдоха и едни други приятели, а пък Ванеса излезе с нейните дружки
и апапи да се размотава из града - дойде си късно през нощта, но ние още не
бяхме приключили с моабета.
Спахме
всички у Дарина и аз едва чак сега си спомням, че далеч не е изключено да съм
драснал и някой ред от там - обаче нищо чудно и да съм сънувал нещо подобно,
защото както вече на няколко пъти споменавам: почнах да забравям разни
подробности; особено пък такива, които по-малко ме интересуват и нямат особена
стойност в ежедневието ми - както и да е; ще почна да пия и аз Ginkgo Biloba като
Даниелчето – гледам я, че помни като слоница дори и събития, които пък никога
не са се случвали. Денят беше неделя - в един от градските паркове по това
време се провеждаше гръцкия фестивал “Панийири”, както го наричат елините (ако
това е правилното му произношение, разбира се – идва от Πανηγύρι, в случай че изобщо
някой се интересува и от византийската му транскрипция). Ванеса отново се събра
с бандата си и заминаха да се веселят на панаира, а пък ние с Дарина излязохме
на разходка. След като известно време кръстосвахме алеите покрай реката, в
крайната точка на променадата ни седнахме в една кръчма да обядваме. После по
същия път се прибрахме, само че този път поразширихме малко маршрута за повече
изразходване на събралата се в нас излишна енергия от разни пържени пилешки
бутчета и множество наливни бири.
Полетът
на Бела и Ванеса беше чак в 23:50, но те трябваше да са пристигнали на перона
2-3 часа преди това. Тя си дойде от гръцкия фестивал буквално в последния миг -
от там насетне се къпа, пра гащи, преоблича се няколко пъти и т.н. Докато се
обърнем и то стана време да я изпращаме на летището - постояхме малко с децата,
като там вече бяха пристигнали и родителите на Бела. Ние с тях се познаваме
отдавна, но иначе не сме така близки - въпреки това си казахме по няколко
сръбски лакърдии, колкото от приличие и взаимно уважение, след което се
разпръснахме като стана време за самолета. Докато се приберем и Ванеса се
обади, че вече са на борда и не след дълго излетяха за Лондон – само с едно
междинно кацане в Сингапур. От този момент насетне, нейната екскурзия по Европа
започна с пълна пара - сега ми е трудно да възстановя всички места, които
децата бяха посетили до този момент, а имат още 2-3 седмици да обикалят; ще си
дойдат чак в началото на Юли, с Божията помощ и закрила. Вече бяха в Италия,
Швейцария, Чехия, Словения, Германия и Австрия, но им остава да посетят още
няколко държави, за които аз даже и не знам - мисля, че Люксембург беше една от
тях, но за останалите ще разберем едва, когато Неси се завърне и даде
съответната си пресконференция за цялостното ѝ пребиваване тъдява. Чуваме се редовно с нея; тя изпраща
и по някоя снимчица, та сравнително сме съпричастни с нейните подвизи и лутания
из чуждите държави. Извади късмет малката дяволица с тази нейна екскурзия,
защото поначало последната беше определена за нас двамата с майка ѝ - само дето вече не помня
защо така се случи, че нашето пътуване се осуети и ние своевременно я
прехвърлихме на Ванеса и приятелката ѝ Бела; нека се кефят сега дечурлигата - е, и ние ще отидем тъдява, ама
някой друг път... Единствената тъжна развръзка от цялата тази тяхна
околосветска маневра остава факта, че милата ѝ баба Веселушка не успя да дочака своето мило внученце и съименница.
Предварителният план на Неси да прескочат и до Габрово, в последния момент се
промени при така създалата се ситуация със скоропостижната смърт на майка и
вместо това, в края на своето пътешествие те ще поостанат с няколко дни повече
в София при кака си Еми. Жалко, наистина много, много жалко…
Така
- отново следва една динамична, натоварена работна седмица и ето ти ги новите
съботно-неделни дни - пак ще почиваме, демек. Бяхме се разбрали с наш Цецо
“Кумецо” да му отидем на гости - в съботата през деня той идва у нас да
оправяме бойлера, че му сменяхме възвратния клапан, а вечерта заедно с него
заминахме към острова, където той наскоро си купи къща и сега живее там.
Натоварихме мезета, питиета и потеглихме. Аз преди няколко месеца бях заредил
една доза 20 л бяло вино и понеже вече беше спряло да бълбука, почнах да го
изтакам в разни бутилки и шишета. Взех и 2-3 кила мостра да има за рибата,
която уж трябваше да наловим из дълбините на морето. Добре обаче, че бяха моите
кюфтенца - инак, ако чакахме да се изхраним с наловената от нас риба, да сме измрели
от глад. Оказа се, че водата в морето беше дошла малко повечко него ден и
рибата имаше санитарен полуден - е, нахранихме я барем, ако не нищо друго. Ние
вечерта си направихме тържеството, а рибарлъка го оставихме за неделята - само
че тогава хептен нищо не хванахме, ако не се смятат няколкото дребни хамсийки,
които бяха предназначени само за стръв. Цецо има лодка с мотор - цял ден
пърпорихме из кристално чистата като сълза вода по тамошното крайбрежие, но
както вече изразих съжалението си - риба не хванахме. За сметка на това пък
хванахме тен и загар, защото денят беше повече от прекрасен - слънчев, топъл,
без никакъв вятър; разкошен за риболов, но нямахме никакъв късмет в това
направление. На брега се прибрахме чак привечер и докато се дотътрузим и до нас
на Gold Coast, то стана време направо за лягане. Независимо от неуспешния улов,
изкарахме си чудно - ние много отдавна се канехме за това съвместно мероприятие
и най-после го осъществихме. Нали все има по нещо да правим - де строителство,
де някакъв друг ангажимент и времето неусетно се изнизва покрай нас. Дано пък
следващия път да пуснат от по-глупавата риба, която по-лесно се хваща на куките...
Вметвам
само, че на път за острова ние с Даниела се отбихме за съвсем кратко през едни
хора, за да натоваря ръчната количка, която същия ден купихме от тях чрез обява
в Интернета. Това съоръжение ми трябваше вече много, предвид 5-те кубика пръст,
която ни предстоеше да нанесем в задния двор на онази къща. След като там вече
окончателно изградих дувара, зад него се образува една огромна яма, която сега
трябва да запълвам с някакъв отпадъчен материал. Но пък за да го нанесем от
предната част на колибата, където ще го стоварят със самосвал, до отзад беше
нужен някакъв подходящ “транспорт” – така за $70 се обзаведохме с едно чисто
ново оранжево “Ферари”, с едно колело, при това гумено и аристократическо, а не
някакво си там желязно и просташко; толкова голямо и обемисто, че едвам го
наврях в колата. И след кратката ни съботно-неделна авантюра на острова при
Цецо, последва още една трудова седмица, със съответните ѝ ангажименти, натоварвания и преследване на цели. За този
период от време чрезвичайни произшествия около нас не бяха регистрирани, освен
един неприятен факт - една сутрин заварих под колата си малка локвичка от
масло. И то не точно аз, ами Даниела забеляза петната по бетонната площадка
пред дома - само че докато тя се тюхкаше и вайкаше как ще изчисти мазните дамги
от цимента, на мен започнаха да ми се въртят из акъла мрачните картини и
прогнози около предстоящия ремонт на мотора. Явно някое маслено уплътнение (или
съединение...) се е повредило и от там олиото му е почнало да капе досущ както
повелява рецептата за приготовлението на майонеза: по малко и постоянно, на
малки порции, почти на капки. Макар че за момента не ми стана особено приятно
от “новината”, приех я хладнокръвно и с нужното спокойствие на темерут (почти
същото, ако ти кажат, че любовницата ти е бременна: все още имаш опцията наивно
да си мислиш, че пък бебето може и да не е баш от тебе, но иначе своевременно
започваш да кроиш планове за собственото си спасение…). Аз така или иначе мъкна
подире си един бидон с масло за доливане на всеки 2500 км пробег, просто сега
трябваше да доливам малко по-начестичко и малко по повечко, за да компенсирам
загубите, които произволно се пръскат по асфалта на пътищата, по тротоарите на
хората и основно пред дома, където колата стои през останалото време, докато не
е в ход или на паркинга пред офиса на фирмата. Веднага ѝ организирах спешен преглед при специалист по направление
(направо я записах за аборт…), само че “докторът” пък е толкова зает, че може
да ми обърне внимание едва чак след две седмици от днешния ден нататък. А до
тогава ще трябва най-усърдно и редовно да доливам масло от тубата, за да не
остана и хептен насред пътя, в случай че двигателят остане сух. Всичко това
вероятно е съвсем нормално за неговите близо 300,000-километров пробег, обаче в
моите очи ситуацията е плачевна и трагична до изясняване на диагнозата - е,
най-разтърсваща разбира се ще бъде сметката за “лечението” на колата, но като
ми е дошло до главата, ще трябва и с това да се преборвам (финансово, предимно
- не чак толкова физически).
Фактически,
историята с маслото на пътя дойде в момента, в който ние напускахме дома за
следващото наше локално бягство от действителността - по случай рождените ни
дни, Даниелчето беше резервирала една малка виличка в гората, където щяхме да
отбележим нашите поредни годишнини; този път сред дивата природа, вместо шумно
и игриво с бандата приятели, както до сега. Предвид скорошната загуба на моята
скъпа и непрежалима майчица свята, не искахме да вдигаме големи пиршества и
моабети - независимо, че милото ми Дани през втория ден на настоящия месец Юни
чукна кръглите си 65 лета, докато аз влязох в рефрена на една от най-известните
песни на групата “The Beatles”, написана още през далечната 1956 от великият
“бийтъл” Сър Пол Маккартни, когато е бил едва 14-годишен: “When I’m
Sixty-Four”, ако трябва да бъда и хронологически точен. Тази наша кратка и не
съвсем далечна като дестинация екскурзия, беше планирана за миналата събота и
неделя, като ние от своя страна си я и разширихме малко, прибавяйки към нея и
понеделника на тази седмица, с който тя започна онзи ден - просто не отидох на
работа, защото пък точно тогава (05 Юни) се падаше моето рождество.
Мястото
на временния ни бивак се намираше в планинския район на Byron Bay - малък
морски градец в съседния нам щат NSW - New South Wales, разположен току на
брега на океана и някакъв си час и нещо път от нас. Самото селище се откроява с
масовото си стълпотворение на хипита, наркомани, гейове от двата пола (а вече и
от “трите”…) и всякаква подобна отблъскваща, човеконенавистна измет, но ако
праволинейното Божие създание се абстрахира от тяхното присъствие, то
обстановката тъдява съвсем не е неприятна - дори напротив. По пътя си до там се
отбихме до друго подобно селце, значително по-малко като площ и численост на
населението (около 2000 местни жители...), но пък също толкова привлекателно и
романтично – Brunswick Heads, наречено подир устието на едноименната река,
която се влива в океана точно на това място. Ние винаги минаваме от там, когато
се намираме в този край на Австралия - същия ден пък в района имаше и някакво
местно тържище, подобно на нашенските битаци. Само че по такива пазари се
продават предимно ръчно изработени дрънкулки, общоприет и всепознат кич, вместо
да се излагат на показ употребявани стоки за бита, както е прието в
цивилизования свят оттатък Екватора (Димитровград, Първомай, та дори и едно
старославно Габрово в подкрепа на току-що казаното). Ние търсехме разни салати
и пресни зеленчуци за мезе на ракията, каквито си напазарувахме от една тараба
- локално производство, без нитратно съдържание, чисто екологично и силно
витаминозно (може би защото там растенията ги поливат с отвара от марихуана,
поради изобилственото ѝ
наличие специално в конкретния географски район). Единственото ми подаръче за
$2, което си купих от друга сергия беше една много интересна газова запалка с
камъче - може би 50 или 100 години стара, но добре запазена на външен вид
(иначе на “вътрешен” никой не знае какво представлява, защото последната бе
празна; но пък иначе даваше искра, което ми подсказа, че е “кремъклийка”). На
един “щанд” открихме и едно българско момиче (може би на възрастта на нашата
Ванеса) - то първо ни заговори на доста сносен език като чу, че нещо
коментирахме с Даниела маратонките на съседката ѝ по сергия. Оказа се, че майката на младата жена е
българка, а бащата италианец, които живеят в съседно населено място в същия
вилает; беше интересна и забавна среща - в този затънтен край на света да
срещнеш земляци си е истинско чудо. Поразмотахме се още малко из селото, след
което окончателно се отправихме към мястото ни за бивакуване.
Докато
го намерим обаче в непознатия планински район мина сума време. Хазаинът ни
посрещна, настани ни и ни разведе из фермата си - те там имат няколко такива
вили, които дават с жена си под наем на случайни туристи и посетители като нас.
Ние хвърлихме багажа и отново излязохме на опознавателна разходка - първо
обиколихме с колата пътищата в околовръст, а после повървяхме и малко пеша до
един съседен връх. Само че до там баирът беше толкова стръмен, че ние не
можахме да стигнем до крайната му точка - пълзяхме нагоре барем час, но през
това време започна и да се смрачава, та прекратихме експедицията си малко
преждевременно. В колибата имаше и печка с дърва, която за няколко минути
буквално направи баня вътре, след като я запалихме с няколко нарочно оставени
пънчета. Вечерта си спретнахме една тиха и напоителна разпивка, позяпахме малко
българските филми на компютъра и се отдадохме на покой и почивка. И както
предния ден уж беше слънчев и приветлив, през нощта заваля дъжд и навред
настана една мокра влага и кална киша...
В
неделя програмата ни също беше “пазарна”, макар без ясно изразени и конкретни
търговски цели - просто шляене по улиците, разходки и повсеместно губене на
време. Този път денят ни изцяло мина в Byron Bay и цяло щастие беше, че докато
стигнахме там дъждът беше вече отдавна спрял. Времето беше приятно хладно,
облачно - тъкмо подходящо за спортното ни ходене, по какъвто начин ние
обикновено правим разходките си. Градецът беше буквално наводнен от хора, дошли
специално за пазара, който се провеждаше из централните му улици. Едвам
намерихме място за паркиране чак на една доста отдалечена от тържището полянка
пред някакви къщи. Така че променадата ни се увеличи и с това разстояние,
докато стигнем мястото на събитието. Обиколихме сергиите и тарабите на хората
надлъж и нашир, обаче покупателна активност не беше събудена - нито у Дани,
нито пък у мен самият. Вървяхме безцелно и запяхме по джунджуриите, но
интересът ни не беше привлечен от нищо, което продаваха там; т.е., както вече
се изказах, потвърждавам го и сега: навред все местен кич и боклуци от
всевъзможно естество. Дорде изходим всички улички и градски алеи в парка, стана
време за обяд - седнахме в едно заведенийце да хапне Даниелчето прясна рибка, а
пък аз само я зяпах, докато тя си я преживяше сладко-сладко и блажено (понеже
такива морски храни не употребявам - е, боднах си няколко картофа от нейната
паница, колкото да не ми се поревне, че да ми се надуе и пишката в резултат, но
с това моето изхранване приключи). После слязохме на плажа и по твърдия пясък
стигнахме до края, от където започваше скалистия бряг. На края се върнахме до
колата по друга алея, с което затворихме кръга, осъществявайки един доста
сериозен, няколкочасов пешеходен преход. В късния следобед се върнахме обратно
в лагера - преди това обходихме и един друг крайморски район, само че вече него
го обикаляхме с колата поради изтощение и премала в двигателно-опорния апарат.
Неделната
вечеринка започна малко по-рано, че на другия ден вече трябваше да си обираме
партакешите и да напускаме виличката. Пътувахме по непознати пътища почти през
целия ден, обикаляхме местните дюкяни и надвечер се прибрахме окончателно в
къщи. Докато обаче ви разкажа всичко това, стана петък - 09.06.2023,
когато в Габрово на гроба на непрежалимата ми майчица, скъпите наши съседи са
организирали помена за 40-те дни от смъртта ѝ. Аз точно по това време вече ще си бъда в къщи и барем
духом ще присъствам на това тъжно мероприятие - плановете ни са да се приберем
в България догодина, когато да отслужим и почетем цялата една година, откакто
нея ще я няма – точно както направихме за не по-малко милия ми татко, Бог да ги
прости и двамата. Тогава вече ще трябва да се разправям с имуществото,
покъщнината, с апартамента и т.н. - правим сметка да останем там поне за 3-4
месеца, докато се свърши цялата работа, но нека да оставим всички тези добри
намерения в Божиите ръце и на Божията премъдрост - само че кой знае до тогава с
колко още други трудности ще трябва да се преборим и какви ли не препятствия да
прескочим, за да осъществим замисъла си. Сега най-важната ни задача е да
посрещнем обратно Ванеса цяла и невредима от странстването си из Европа, а пък
за нас самите ще мислим после.
Ами,
то комай това е вече всичко, скъпи мои - приятели, врагове, доброжелатели и
злосторници. Като нямам вече друг, на който да предам поздравите и целувките
си, ще се наложи да ги изпращам ей така, нахалост - пък кой каквото си хване,
нека туй да му е от мен. За едни, горещи прегръдки и много любов, за други -
силна отрова и тежки юмруци; всекиму според заслугите. По този повод на мен
много ми харесва слогана върху входа на концентрационния лагер в Бухенвалд. Там
неслучайно е написано “JEDEM DAS SEINE” (“Всекиму своето” или както руснаците
го превеждат: Каждому своё…) – аз това съм го споменавал и преди; тук само ви
го припомних, да не би пък случайно да сте го забравили в суматохата. Думата ми
е, че в много сложни времена премина напоследък живота ни нещо, забелязвам - да
не знаеш вече кого да помилваш нежно и кротко, и кого да нахокаш дълбоко,
горещо: вечно ваш, дълбоколюбящ и силно обичлив Ангелчо от долната земя...
Юни, 2023 – Australia…
Няма коментари:
Публикуване на коментар