Скъпи побратими мои, лични
и честити, а също толкова мили и скъпи посестрими наши общи; приятели,
читатели, слушатели от близо и далеч, пръснати по цялата ни земя грешна, та
даже и дълбоко вече в нея – нека бъде мирно, тихо и спокойно царството им вечно
и Небесно…
10.02.2025 – Отбелязвам днешния зноен февруарски ден като един от най-тъжните в
историята на моя ту гладък, ту трънлив житейски път – денят, в който точно
преди три години загубих своя тъй обичен и непрежалим отец, за когото аз деня и
нощя не спирам и нито за миг не съм спирал да мисля, да си спомням и
най-съвестно да изпълнявам неговите безусловни, целомъдрени съвети и топли бащински
напътствия. Поначало съдбата не беше съвсем благосклонна към нас и семейството
ни, след като най-категорично го разчупи и раздели още през далечната 1992. Аз
тогава си навирих масура и поех към далечните и неизвестни брегове на
Австралия, докато покрусените ми родители останаха да се борят сами с
оцеляването и преживяването си в отдавна вече ограбена и ошушкана като
пресъхнала бобеница Родина. Сега е вече твърде късно да се правят анализи и
равносметки, какво би било или какво точно е щяло да се случи, ако въпреки
всички дадености и обстоятелства аз тогава не бях заминал – за добро ли, за зло
ли, пътят беше извървян, пътеката вече е утъпкана, а пък добрите резултати от
постигнатото през всичките тези години, несъмнено са радвали не само нас, но и
приживе самите тях. Щастлив съм поне от факта, че докато милите ми майка и
татко все още бяха живи и “на крака” (както викаше татя…), последните станаха свидетели
на всичко, случващо се около нас: дочакаха второ внуче (Ванеса), посрещнаха и двете
си правнучета (Ангелчо и Куин), през година-две се виждахме, макар и за кратко;
те идваха два-три пъти до Австралия, ние пък ги посещавахме в България и така
миличките ми, в своята незавидна, душевна пустош и самота, стигнаха до своите
най-дълбоки старини, макар и отдавна вече останали сами. Сега на мен ми е много
трудно да обобщавам тези не съвсем ведри, лишени от всякаква бляскавост факти,
но нали философите разправят, че “такъв бил уж живота” – няма как, трябва да им
повярваме и да следваме шибаната им алтернативна философия. Още един път, Бог
да те прости, татенце мое; мил на всички нас, свиден, скъп и непрежалим – очите
ми са кладенци от сълзи, а аз целият съм трап, изпълнен с хиляди душевни
рани!...
Може би, за
по-неангажирания с настоящите ми лични драми и терзания читател, ще бъде
по-забавно и любопитно да научи от къде предавам поредния си писмен репортаж и
как аджеба се стигна до този така емоционален момент. Добре – нахлузвайте си
поясите тогаз, навличайте спасителните жилетки, курдисвайте се на миндера и
слушайте, защото този път няма да летим със самолети (както обикновено…), ами
ще плаваме с кораби.
Не е изключено в
предишната серия на писмената си изповед, някъде бегло да съм упоменал за
поредната налудничава идея на Даниелчето – а именно: да отидем на презокеанска
екскурзия на борда на огромна увеселителна лодка (т.нар., “круизен” кораб,
както пък е по-популярно да се нарича плавателния съд всред широките народни
маси). Специално в Австралия такъв вид ваканционна почивка е известна под
наименованието “cruise” и ние тук го изговаряме простичко и ясно като “круз”. От
къде обаче идват допълнителните букви и звуци в превода му от английски, на мен
специално не ми е много ясно, но независимо кой как го изговаря, крайният
резултат е един и същ: ядеш денонощно до насиране, спиш малко и от следващата
сутрин режимът се повтаря ежедневно за една цяла седемдневка. Виж, откъм
пиенето сме малко по-зле, защото на парахода алкохолът се заплаща от джоб, при
това по доста завишени ценови диаграми, но ние да не би да сме някакви долнопробни
пияндета, пък!? – просто си носим известни малки запаси, които само подсилваме
от време на време в някой от многобройните барове и ресторанти на борда. За
една пиклива бира тук дерат по $12.50, ама на човек като му закрякат жабчетата
у корема и току замижи-замижи, па стисне на края зъби, тегли им една къдрава
майна и си купува напитката (било то чаша вино, някакъв коктейл или
най-обикновена “каруцарка”, за която стана вече реч по-горе).
Напуснахме Port
Brisbane вчера горе-долу по същото време, в което за момента излагам на показ
пред света, иначе толкова съкровените си мисли (около 15:30, какъвто е и часът
сега в зоната, през която преминаваме). Пътуваме към някакъв остров, който така
и не знам как се казва. Изначало и по програма щяхме да ходим във Вануату,
обаче в последния миг организаторите нещо смениха маршрута, та сега се носим в
неизвестна за мен посока – уж пак нататък, ама малко по-извъртяно. Навред,
дордето стига взорът и очите виждат ясно, наоколо е само вода – тъмна,
синкаво-зелена, сменяща си оттенъка в зависимост от ъгъла на падащите към нея
слънчеви лъчи. Вълните са високи, но корабът се справя с тях сякаш е една
плаваща крепост. Ама и как няма да е, със своите 11-12 етажа (палуби) над
водата, без да имам изобщо на представа пък колко такива нива има под
ватерлинията. Нашата каюта се намира на първата, току до водата – бюфетите
обаче са чак на № 9. Корабът, разбира се разполага и с множество асансьори,
обаче ние най-редовно бичим пеша по стълбите – с цел, уж да изразходваме повече
енергия; пръхтейки, задъхвайки се и попържайки наум да горим поетите калории,
демек. Все още се намираме съвсем в началото на тази наша поредна авантюра и на
този етап аз едва ли ще успея да разкажа повече любопитни подробности, свързани
с нея. Ето защо сега ще се придържам само към известните факти, докато за
всичко останало ще разправям чак утре или дори в други ден. Но, нека да се
върнем за кратко в недалечното минало, за да свържа разказа си - както по
смисъл, така и по хронология.
На работа всичко е
спокойно – върша си работата съвестно и най-търпеливо чакам да изтекат шестте
месеца пробен период, след който да почвам да се пазаря с управата за по-висока
заплата. От друга страна виждам, че хората са доволни от мен, справям се успешно
с поставените ми конкретни задачи и си кротувам на бюрцето невинно, чинно и
безапелационно. Имах големи притеснения относно как да им кажа, че ще отсъствам
една седмица за тази екскурзия, после пък цял месец през Март за следващото ни
похождение към Мексико. Добре, че през Ноември миналата година нашето пътуване
до Fraser Island с Неничкови се осуети (поради заболяването на Меган…), та още
тогава официално съобщих в отдела, че едноседмичната си неплатена отпуска ще
ползвам през Февруари. За Мексиканската ни фиеста обаче използвах известни
долни и грозни лъжи, по силата на които е трябвало да се прибера до България за
справяне с някои неотложни мероприятия около наследствени имоти и други подобни
измислици, свързани със кончината на родителите ми. През целия си живот не
помня да съм лъгал така нагло и безочливо, особено на корпоративно ниво – обаче
сега обстоятелствата го наложиха и аз се чувствам много неловко и унизено.
Цялата работа идва от там, че когато миналата година Даниелчето организира
екскурзията ни до Мексиканския залив, аз все още не бях служебно ангажиран, пък
нямаше и никакви изгледи въобще да започна нещо подобно към въпросния времеви
отрязък. Само че междувременно аз взех, че най- неочаквано се влях в редиците
на тружениците от местния пролетариат, докато обаче за каквито и да са били
промени в екскурзионния ни план беше вече твърде, ама ужасно твърде късно. На
всичкото отгоре в него най-охотно и с голям ентусиазъм се включиха нашата малка
Ванеса и нейния момък Дилън от далечна Франция, които по някое време също ще
пристигнат в Мексико, за да се срещнем пък и с тях – макар и само на неутрален
терен за сега; момата ни пристига още в началото на пътуването с обща среща в
Los Angeles, докато “зетят” ще се появи малко по-нататък направо на мексиканска
територия. Неси през Септември отново започва да учи в университетска среда и
цяла година няма да има възможност за щъкане напред-назад по света, както видно
на нея най-много ѝ се иска и нрави. Програмата ѝ на курса обаче ще бъде
такава, че двете академични години ще ги слеят в една, само че без излишни
студентски ваканции, почивки между отделните семестри и т.н. Тя възнамерява да
си дойде и до Австралия за няколко седмици – вероятно през Май или Юни. Така се
получи, че на нас това пътуване до Мексико ще бъде не само с екскурзионно
значение, но ще носи и известен социално-семеен елемент (по смисъла на: “Мамо,
палтото ми вземи или някакво яке, че във Франция е студено; носи ми и ботушите,
понеже там с джапанки и чехлички не се ходи, както в слънчева Австралия”, “Да
не ми забравите очилата, шишето за вода…” и все в тоя ред на мисли, ако
разбирате добре на къде ми избиват мислите и вълненията). Всичко това наложи да
съчинявам грозните си и долни лъжи за пред управата на фирмата, понеже другата
ми алтернатива беше просто да напусна работа – а пък нито те, нито аз искахме
да се случи точно това (е, то не, че няма и да се случи, де – ама барем да е на
малко по-късен етап, все пак)…
В известно по-близко и
чисто домашно отношение, също могат да се изброят няколко момента – все случки
от ежедневието, което ние съвсем неоснователно наричаме сиво, скучно и
безинтересно; напротив – не минава нито ден, без някаква тръпка и емоция. Преди
няколко седмици беше Денят на Австралия (26 Януари). Падаше се в неделя и ние с
бандата от приятелското ни обкръжение дружно ходихме да се наливаме с бира в
един крайбрежен клуб. На другия ден пък Неничко дойде у нас, барабар с малките
пъпеши. Меган щяла да ходи на работа нощна смяна, та той изкарал дразнителите
извън пределите на дома, за да може тя да си почине малко от грижи и тичане
подир ситните им дупета. Ангелчо уж е малко по-кротък, обаче дребното е като
някаква торпила – дорде го видиш и вече се е скрило да върши някакви бели.
Снове навред из къщата, отваря гардероби, долапи, вади паници – въобще, то е
по-дивичко от баткото, да са ни живи и здрави и двамата.
Следващата седмица пък
ходихме на един гръцки фестивал: музика, танци, хапване, сръбване – както си му
е редът. Ама по едно време като се изви една лятна буря, придружена от пороен
дъжд, та всичко стана мазало. Хората се разбягаха, понеже софрите бяха
разположени отвън на открито – за целта използваха паркинга пред една от
гръцките черкви в Бризбън. Ние се понамокрихме малко и дорде търчим да се
скрием от дъжда, валежът изедин път спря. Понеже беше и много топло, та малко
след това дрехите ни заветряха и си продължихме моабета. Следващата неделя пак
имахме някаква масова проява – чествахме рождения ден на една наша обща
приятелка. Тя изобщо не знаеше за предварителната организация на мероприятието
и много приятно се изненада от посещението на почти всички наши приятели. Пак
бяхме се събрали в една Бризбънска кръчма, понеже повечето от дружките ни
живеят там. Така постепенно дойде и денят, определен за отплаването по
настоящата ни екскурзия – това всъщност беше вчера, неделя. Носим се из Тихия
океан вече 24 часа, обаче понеже нямам никаква карта под ръка или пък поне
някаква друга навигационна информация, та сега ми е трудно да определя къде
точно се намираме съгласно ширините и дължините на световния глобус. В открито
море няма телефонни връзки, нито разполагаме с Интернетна комуникация. На
кораба има някаква вътрешна мрежа за получаване на известия от страна на
екипажа към пътниците, но друга връзка със света липсва. Е, не че липсва
съвсем: има си то всичко биля, само че струва кинти, пък “ний нъл’ ни сни ут тях,
как’ Сийке” – е, ще изкараме криво-ляво една седмица без света да знае нещо за
нас, а и ние съответно за него; голям праз… С други думи казано, трябваше да се
изръсим с допълнителни $140 (по $20 на ден), за да поддържаме присъствието си в
световното мрежово пространство, но ние и двамата с Даниела не изпитвахме остра
нужда от подобни екстри на съвременната цивилизация.
Вчера оставихме колата
в нарочен паркинг, близо до пристанището – докараха ни с микробус, както ще ни
и върнат в неделя сутринта, когато се завръщаме обратно в Австралия (и то ако
няма корабокрушение, естествено и не се издавим всички като плъхове, понеже
дъното под нас отстои чак на около 3000 м под кила на парахода…). От там
насетне пък ще вървим и на сватба, ама за нея вече ще ви разправям малко
по-нататък. Предадохме куфарите с багажа, а около час по-късно ни натовариха и
нас. Разпределиха ни по каютите и първата ни работа беше да се заврем у бюфета
за подкрепителна закуска, понеже до това време на деня вече бяхме доволно
прегладнели. Е, то беше нещо като късен обяд, но доста обилен – толкова обилен
и “подкрепителен”, че на мен снощи направо не ми се ядеше нищо в ресторанта.
Днес си наложих малко по-суров режим на здравословно хранене и на закуска
ометох само 4-5 бъркани яйчица на омлет, 2-3 парчета дебело нарязана шунка,
малко кашкавалец и пушено сиренце, сосчета разни на майонезена основа (силно
диетични - подчертавам…) и едва само няколко филии хляб (чер амчи – щот’ от
белия се дебелее лошо…); е, опитах и от всички пасти по една, за да мога да
преценя коя най-много ми харесва, че все от нея да ям за десерт. За обяд
поминах само с хмела на една бира, след което пак си подсладих изстрадалата
душица с пасти (понеже всичките бяха все хубави и вкусни, та отново натрупах
една чиния с различни видове – хем за дегустация и окончателно вземане на
решение, хем пък и за разнообразие). Сега си пия следобедното коняче с печени
фъстъци от контрабандните запаси на Даниелчето и след малко ще се стягаме за
излизане – ще гледаме някоя постановка в театъра, ще вземем участие във
всеобщата капитанска вечер, после в 19:30 отиваме на вечеря; след нея ще отидем
на някое друго вечерно представление и така ще поминем вечерта. Иначе времето е
топло и слънчево – вчерашния следобед го изкарахме в разходки и опознаване
потайностите и забележителностите на кораба, киснах се в басейна и т.н. Днес
сутринта мина при почти същата програма – лежане по шезлонгите, къпане в
басейна и т.н. От силното вълнение в океана и при движението на плавателния
съд, водата в басейните се плиска, както сякаш клатиш тенджера, пълна до ръба с
таратор – голям кеф става вътре, като водовъртеж в перална машина “Роса”! Иначе
корабът успешно и безпрепятствено поема издигането и спускането по вълните, но
все пак се усеща известно клатушкане като на бебешко кошче – затова пък спим непробудно,
като къпани…
… Вече второ денонощие
се носим из водите на световния океан, но конкретно в случая това е Пасифика
(Тихият, демек). Непрекъснато от капитанския мостик променят програмата на
екскурзията, поради неподходящите климатични условия за дадения регион – ту вълните
им големи, ту пък течението ги носело на една страна, ту лодките били малки и
нямало да издържат под напора на стихията и разни такива оправдания. Съгласно
новите параграфи и разпореждания, ще продължим да пътуваме още половин ден
(по-скоро денонощие…), за да акостираме на пристанището в един от островите на
Вануату. Уж щяхме да посетим някакъв друг преди това, ама както вече подчертах:
морските условия за момента не позволиха предприемането на подобни маневри из
заливите на океанската пустош.
Лодката, на борда на
която се намираме е баят голямшка – има 11 етажа във височина, по които са
разположени каютите за общо 2500-те пасажери, измежду които се мъдрим и самите
ние. За комфорта и кефа на цялата тази мързелива, вечно гладна и жадна сган се
грижат други 1000 души, представляващи екипажа на кораба: като почнеш от
капитана, минеш през музикалния директор на всички забавни и развлекателни
програми, стигнеш до готвачите и сервитьорите из барове и ресторанти, та чак до
най-последния чистач и подреждач на легла и чаршафи, носачи на куфари и бърсачи
на прах. В един от баровете до басейна се запознах с Мустафа – баш аркадаш от
съседна Турция. В името на добрите комшийски взаимоотношения, този харен чиляк
охотно ми пълни чашите до горния ръб, вместо да ми измерва питиетата с
капкомера до линийката на 30-те стандартни милиграма (знам, че е милилитри, ве!
– я па не съм и чак толко проз). Мисълтът ми беше, че навред си трябват хора и
то предимно да са от “нашата” черга, а не да попаднеш на някой мозъчно скопен
англоезичник, че да се чудиш как по-политкоректно да му обясняваш защо ген.
Вазов им е драл така успешно и непобедимо (но и непростимо…) шушоните в битката
при Дойран (а пък и не само там, съгласно историческите анали – англичаните още
от тогава ни имат зъб и ни мразят от дъното на безчувствените си души…).
По предварителни данни
и споменавайки за 11-те палуби на кораба, предназначени за нас “безсмъртните”,
под тях сигурно има още някое и друго ниво, където пък се помещава обслужващия
персонал. От единадесетата палуба нагоре има други 2-3 нива, след което се
издигат кюнците на двата комина – едно на друго, по мои окомерни съпоставки
всичкото това прави около 30-40 м височина над водата – вероятно има и други
десетина под нея, ама не съм много сигурен. В името на статистиката, след като
разбера повече любопитни подробности, специално за размерите на морския съд, аз
обезателно ще ги поместя тук – за онези от вас, които се интересуват и от
подобни технически данни. Отново по мои най-груби изчисления, корабът трябва да
е дълъг над 300 м, но това също попада под известно съмнение, докато фактите ми
не бъдат окончателно потвърдени.
След като попрочетох
малко тук-таме за техническите характеристики на нашия кораб, мога вече да
заявя най-отговорно, че моите окомерни стойности не са били много далеч от
истината – на всяка палуба имаше по една скица за разположението на палубите и
аз с педи и пръсти, по мащаба изчислих горе-долу внушителните размери на съда.
Значи, около 93-те му бруто-регистър-тона водоизместимост, издигащи се на
височина 30-35 м са равномерно разпределени по цялата си дължина – последната
пък е от порядъка на 290-295 м. Който обича статистиката може да му сравнява
мерките с тези на някой друг кораб, но моята цел сега е друга и ще задоволя
любопитството ви единствено с настоящите, сравнително оскъдни данни.
Дните ни минават в
лежане под сенките, къпане в басейна, разточителни закуски и богати обяди в
многобройните бюфети на кораба, а завършват с още по-пищни, официални вечери в
ресторанта (където не пускат по джапанки и потници, ами трябва да си опрятен и
прилично облечен, почти като за бал). Преди да си легнем ходим в залата на
театъра – всяка вечер там има по нещо забавно, с което да убием скуката и да
придвижим времето напред, понеже на мен специално определено взе нещо да ми
писва тоя вреден, паразитен режим; както на хранене, така и на живеене…
… Едва в началото на
третото денонощие, най-после видяхме очертанията на твърдата земя – това бяха
бреговете на островната държава Вануату. Преди няколко години с подобна корабна
екскурзия също сме ходили до там, но тогава акостирахме в столицата Вила,
докато сега спряхме на някакво друго тяхно пристанище – Санто. За краткото
време, с което разполагахме ми беше малко трудно да преценя дали това бе
някакъв техен отделен остров, с едноименен по-главен град или просто друго
населено място – ще проверя и ще допълня впечатленията си, които междувпрочем
далеч не бяха бляскави и приповдигнати. Мизерията и бедността на тази нация
проличава още с първите стъпки върху земята им – мръсотия навред, все едно че
човек изедин път е попаднал в някой от по-престижните ни столични квартали
“Люлин” или пък “Надежда”. Но тези хора поначало са си островитяни, с
по-занижени и първобитни условия на живот, така че на тях не им прави особено
впечатление разхвърляните празни бутилки по улиците, хартиите, найлоновите
пликчета и подобни отпадъци.
В наша чест и заради
пристигането на 2500 души потенциални купувачи, местните туземци бяха
организирали музикално посрещане, а веднага след излизане от сградата на
пристанището, от двете страни на улицата бяха струпани стотици сергии с всякакви
дрънкулки и висулки под формата на масов сувенирен кич: мидички, рапанчета,
топчици, торбички – и тук назовавам само няколко, колкото да не съм голословен;
иначе количествата на стоките можеше да се измерва не в килограми, ами направо
в тонове.
Нашата цел с
Даниелчето беше да се доберем до местния Кореком, с надеждата да си купим евтин
алкохол от там – точно както постъпихме навремето (преди 15 години) в столицата
на Вануату, Вила. Добре ама този път установихме някакво драстично повишение на
цените и ние напълно се отказахме от пазаруването там. На лодката беше
значително по-евтино и ние напълнихме дисагите с питиета от корабния Duty Free
дюкян, вместо да купуваме съмнителни по качество питиета от локалната търговска
мрежа. На всичкото отгоре, жегата на острова беше непоносима: слънцето
безмилостно пече отгоре, влажността на въздуха ни задушава отдолу, а по нас се
стичат вади от пот до намокряна на дрехите. Върнахме се на бърза ръка обратно
на кораба и изчакахме отплаването му към следващата цел – Нова Каледония.
Въпросният остров
Санто е най-големият по площ от островния Вануатски архипелаг. Сравнявайки го
със столичния Вила, този се намира в най-западната част на островната територия
и значително по-нагоре към Екватора. Това му разположение даде разумно обяснение
за почти опустошителната жега, която цареше по време на краткия ни престой –
със стъпването на палубата, където климатичните инсталации буквално бълваха
чувствително по-хладен и свеж въздух, от своя страна започнахме да дишаме
по-нормално и първата мисъл, която като светкавица проблесна през изпържения ми
мозък беше за бира – потна и ледена, сервирана в умряла от студ голяма,
пластмасова чаша (от съображения за сигурност на пасажерите и персонала, всичко
на кораба е пластмасово – да не се чупи при силно вълнение).
… Пътуването към
френския остров беше значително по-кратко, защото тази сутрин благополучно
пристигнахме в столицата Noumea (всички ѝ викат “Нюмия”, но не знам дали това е точното франкофонско произношение на
името). Абе то кратко-кратко, ама ние пак се влачихме и мяткахме по вълните
денонощие и половина – след малко дори тръгваме и от тази част на света, но
сега с няколко думи тук ще разкажа впечатленията си и от въпросната френска
колониална страна. Независимо, че и тук основното население е тъмновато и с
малко по-изразени африкански черти, хората говорят на френски език, а това
автоматично ги поставя с една класа по-високо като человеческа раса. За
разглеждането на града имахме някакви си само 2-3 часа, но ние успяхме да
пообиколим улиците и магазините около пристанището, което ни беше достатъчно да
добием представа за мястото. На предишното ни идване до тук разполагахме с
много ограничено време – тогава успяхме да се напъхаме с нашия съсед Рон, лека
му пръст, в един супермаркет, от където си купихме по една боца водка. Преляхме
съдържанието ѝ в нарочни пластмасови
бутилки от минерална вода и така я внесохме на кораба. С тази малка разлика, че
тези сегашните цербери не разрешават подобни волности, та се наложи да ползваме
разни други трикове от контрабандния занаят. Цените обаче на стоките буквално
ни разтърсиха из основи, особено с допълнителните 22% някакъв шибан техен данък
(а далеч не е изключено, това да е и така популярното сред българското
население Де-Де-Се, което е най-често срещаната думичка, след тази за
“майката”, “чинката”, “лелята”, “стринката”, както и “кривия гъз” в числото,
разумява се). Отделно дето тарикатите островитяни по етикетите на стоките не
слагат пълната им сума, барабар с данъка, ами само нетната стойност; а на
касата вече ти откъсват главата до кръста, след като най-безпомощно трябва да
се изръсиш и с въпросните 22% горница. Ние си купихме една половинка уиски,
колкото да поминем аперитивчето довечера, преди да се курдисаме за гала
вечерята в ресторанта (понеже днес било и Св. Валентин, та видите ли – любов,
цветя и рози ще ни съпътстват през целия ден).
Добре, че тук времето
беше малко по-милостиво и благосклонно към нас в климатично отношение: т.е.,
облачно и приятно; всеки момент даже щеше да завали, но се задържа сухо поне
докато обикаляхме улиците на градеца като бездомни псета. От пристанището ни натовариха
на автобуси, които след 5-6 минути ни изсипаха в уж по-градската част, така да
се каже. Докът, където корабът ни хвърли котва беше малко по-встрани от
главното пристанище и хората бяха организирали безплатен транспорт за
извозването ни от и обратно до там.
За улиците и
тротоарите, за площадите и тесните, почти парижки улични платна и централния
градски парк няма какво толкова да ви разказвам. Когато влязохме обаче в
супермаркета на връщане от разходката, че да си купим и някакво питиенце, с
което по-неусетно да се дотътрим обратно до Австралия – е, тогава вече настъпи
истинския ценови шок, за който ние не бяхме съвсем подготвени. Независимо, че
Нова Каледония е все още много силно под влиянието на френските
социално-политически правила и закони, в държавата им изобщо не се пазарува
официално с Еврото, като основна европейска парична единици. Тук все още са на
власт франковете, но не истинските френски (или по-точно, бившите вече…), ами
някаква тяхна “Централно-Тихоокеанска” разновидност, имаща всички валутни
покрития и стойности на местните разплащателни средства. Вероятно същите
парични знаци ползват и в някои други островни държави в тази акватория, все
още подчинени на френския Monsieur le Président, Emmanuel Macron. Та, значи
тези техни XPF (съкратено от Central Pacific franc/franc Pacifique), се оказват
точно 74 пъти по-евтини или девалвирани от австралийския долар да речем, понеже
специално за нас другите световни валутни единици са без абсолютно никаква
стойност и изобщо нямат никакво значение в личен финансов план. Ура! – ще си
рече някой, ударихме гювеча и ще се направим на маймуни от евтиния до шия! –
обаче същият този някой ще бъде безкрайно много разочарован само при вида на
4/5-цифрените ценови етикети, които висят по прашасалите от недокосване стоки.
За рибени консерви, лютеници, майонези и бисквити не мисля да коментирам, но
пък за сметка на това ще се спра малко по-подробно върху ценичките на вина,
водки и коняци, към които ние така сърцераздирателно и самоотвержено се
стремим.
Както очаквахме, в
магазина нашите долари не вървят, но пък ако човек плаща с някаква банкова
карта, онези зад касата най-любезно му ги превръщат в местните франкове по
някакъв техен космически курс, който никой нито може да разгадае и проумее,
нито да предположи в какви граници да се придържа, нито пък да го сравни с
някакъв по-официален източник на информация – туземска му работа. За да съм по-наясно
с многоцифрените числа, отидох при мулатката зад касата и я попитах на развален
англо-френски език, каква аджеба е днешната тарифа на “курс купува”, каквито
купешки лафове се използваха пред “Магурата”. Онази кака смята-смята, па на
края отсече, че техните XPF 4000 (закръглено, че по-лесно се пресмята…) възлизат
на около 54-55 нашенски долара. Добре де, ама те цените по рафтовете бяха много
над тази стойност, така че да пазаруваме на едро от там беше изключено. Вината
им бяха по над $20-$30 бутилката, докато при нас в Австралия все още има и
такива, които струват някакви си 4-5 кинта. Е, вярно, че те само миришат на
винена прокиша, ама пък нали човек плаща за това, което и получава в крайна
сметка. Ако нямаш пари, ще си купиш евтино – ако ти е широко около врата,
тогава вече си разпускай каиша и се хвърляй на по-скъпите артикули. Както и да
е – купихме една половинка с някакво уиски за почти $37 и мирясахме. Обаче –
като имаш коняк, трябва ти и Кока-Кола; с проста лимонада не върви. На щанда с
безалкохолните напитки ни очакваше друга “изненада” – за едно шише литър и
половина американска напитка онези дерат близо 400 франка! – близо $5.50,
каквито цени в Австралия изобщо не съществуват. Нашите са малко по-човечни и
имайки предвид, че у нас се и печели много повече, нещата отиват извън всякакво
сравнение. Когато е на промоция, кока-колата в нашия супермаркет е под два лева
(пардон - $2, но той левът вече стана толкова близък до австралийския долар, че
говорим за почти 1 : 1 обменен курс). На кораба обаче е забранено да качваме пластмасови
шишета и бутилки – не знам по какви причини и съображения. Насочихме се към малките
кутийки с билковата отвара за стомах (татко така викаше на кока-колата и напук
на целия свят пиеше само оранжада, миличкият мой…). Намерихме една беззахарна –
за нея искат XPF 165, докато обикновената, в която има около 11 чаени лъжички
захар и всякакви подсладители, за нея дерат XPF 185 (между $2.25 и $2.50). В
баровете на кораба, същото “кенче” струва $5.50 – ако щеш; за една пиклива бира
ти смъкват 12 кожи от гърба ($12 демек…), докато за най-евтината бутилка вино в
ресторанта ти удрят между 35 и 40 тояги на голо (с други думи я харчат по
$35-$40). Най-шокиращи обаче останаха цените на пържолите от свински врат – за
тях искаха XPF 1950, възлизащо на над $26 килото, като 22-та процента такса се
начислява над тези стойности. Аз за последната изобщо не знаех, но като
разгледах касовата бележка в автобуса на връщане, аритметиката ми се изясни
напълно и то с точност до втория знак след десетичната точка (или пък запетайка
май че беше, а?...). Както и да е – било каквото било, вече пътуваме обратно
към Австралия. Сега все още е петък следобед – а пристигането в Бризбън се
очаква да стане чак в неделя сутринта. Корабът се движи с постоянна скорост от
20 възела (±0.5 kn, в зависимост от бала на вълнението; съобщиха, че вълните
били високи средно по 3 м, ама това много ли е, малко ли – не знам).
Привечер ще излезем на
разходка – днес навсякъде има разни банкети по случай Денят на влюбените. Блазе
им – имат само един ден в годината да се правят на улави, докато аз съм си
перманентно и ежедневно влюбен. Ту в една, ту в друга – но пък така си
поддържам формата, де…
01.03.2025 – Честита да ви е Бабата Марта! – всинца вие, четящи,
слушащи, зрящи и незрящи, братя и сестрици мои! Отикахме зимата (някои от нас
само лятото…) и както мъдро казваше скъпият ми и непрежалим отец: “Уловихме се
у зелено!” – демек, и тая година дочакахме поникването на тревата. Макар по
принцип пролетният сезон официално да настъпва по света чак на 22-я мартенски
ден, в Австралия (нали всичко тук е бамбашка и някак си подозрително и
неестествено наопаки…), тя идва на първо число. Вероятно аз и друг път съм
споменавал в настоящия си алманах, че по силата на тези правила и неписани
закони, лятото им идва на 01 Декември, есента пристига на 01 Септември, а пък
знойното и горещо лято ни натиска още от първия ден на Юни. Около нас отдавна
вече ги няма милите ни баби, та да има на кого да предадем лъчезарните си, първомартенски
поздрави – те отсъстваха, като ужасно много ни липсваха и на Бабин ден (който
за мен специално, винаги ще си остане 21 Януари – Денят на родилната помощ в
България, а пък вие си го чувайте и по-рано, ако щете). Така или иначе,
днешният ден е празничен, слънчев още от самото му начало, а на мен душата ми
се е свила сякаш на кълбо от бодлива тел – същата, от която бе изплетен и
венеца на Христос… Предстоящото ни, грандиозно и изпълнено с много неизвестности
пътуване ме прави малко притеснен, непонятно защо и леко изнервен, въпреки че
уж няма за какво да изпадам в подобни стресови състояния на духа. Даниелчето
най-ентусиазирано буквално брои часовете до момента на тръгването, докато аз се
намирам в малко по-овладяно, полунеадекватно положение и търпеливо поемам и
приемам всяка малка даденост на обстоятелствата в околовръст. Тази моя
нетипична меланхолия вероятно ще резултира в едно силно, осъзнато и
одухотворено контранастъпление, изразяващо се под формата на разкол и
безпаметно опиянение още довечера, след като налице имам всички необходими (а и
не съвсем “обходими”…) атрибути за това: салата, ракия, всевъзможни мезета, а
пък и причина, разбира се (нали знаете, че който пие редовно и особено
безпричинно, тутакси го обявяват за алкохолик, ама ний ни сне от тех – нъл’
тъй, ве…). Сабалам ще отидем и до македонската църква, да запалим на изпроводяк
по някоя и друга свещица, че причини бол – колкото си щеш: миналата събота беше
Задушница, утре пък е рождения ден на нашето малко гардже (става на 25
лазарника, калпазанката на мама и тати…). На 03 Март пък отлитаме за Америка и
Мексико, но понеже за това ще отворя друга “скоба” малко по-късно (и
най-вероятно още в самолета…), та сега умишлено няма да се спирам подробно
точно на това дълго чакано и мечтано събитие.
Ако ми позволите, със следващите няколко думи ще върна времето и историята обратно
на кораба, където положих последните си съкровени мисли и послания към света и
всички вас – а това беше преди повече от две седмици, които за мен минаха
направо като две кратки премигвания с клепачите на очите. Не помня вече какъв
ден трябва да е било тогава, но ние все още продължавахме да се носим по
вълните на океана, но този път вече завръщайки се към бреговете на Австралия.
По план в Бризбън трябваше да акостираме в ранната неделна утрин, така че ние
разполагахме с още доста време, през което да се поклащаме на лодката. Имахме
възможност да посетим последните две-три развлекателно-музикални представления
в театъра на борда, да се набухаме няколко пъти с пасти и салами от бюфета,
една прощална вечер в ресторанта с хората от масата, с които ни бяха сложили и
разни такива мероприятия – хем забавни, ама пък и достатъчно скучни: буквално с
цел убиване на време от безделие и мързел; аз не си падам твърде по подобен
търтейски и безличен стил на съществувание...
… И, ето ни вече пристигнали на “родна” и твърда земя, така да се каже –
корабът плавно се прилепи до бетонната стена на пристана и полека-лека
пасажерите започнаха да се измъкват към сградата на Port Brisbane. След няколко
минути вече бяхме отвън - с дисагите, с покупките и впечатленията, които
завинаги отнесохме със себе си. Предстоеше ни ново приятно изживяване –
сватбата на наше детенце, израснали двете с Ванеса още от най-ранна и крехка,
моминска възраст. Колата на Дани беше паркирана в нарочен паркинг за периода на
отсъствието ни от страната – когато я оставихме там на съхранение, хората ни
докараха до пристанището с техен микробус – със същия ни върнаха пък и да си я
вземем. Така това мероприятие приключи успешно – сега оставаше да точим зъби за
следващото.
Веднага отидохме в дома на наша добра приятелка, където се подготвихме за
сватбата – на обяд отидохме в дома на младоженката, следобеда беше ритуала по
сключването на църковния брак, а вечерта се разлудяхме в ресторанта в името на
добрия семеен живот на младоженците. За жалост аз трябваше да карам колата и не
можах да усетя особено силно сватбарския дух, но така или иначе веселбата беше
голяма, щастието и радостта всеобщи и на края с подчертана неохота се
разделихме, след като на следващия ден всички участници (сватбари…) бяхме на
работа – с много малко изключения, разбира се.
Двете работни седмици изтекоха като армеята на спукано каче за зеле –
ежедневни пътувания, надбягване с времето и идиотите по пътищата, силна
ангажираност в служебен аспект, за да дойде най-после и вчерашния петък, когато
си взехме довиждане с колегите за малко по-дълъг период от няколко седмици. Аз
с успех завърших всички поставени задачи, като смятам че оставих добри
впечатления у всички. А това най-добре ще си проличи след евентуалното ми
завръщане на работа и особено много – след предстоящите унизителни пазарлъци за
по-високото ми заплащане; и то също толкова “евентуално”, защото нищо не се
знае: може онези да ми покажат средния си пръст на края, но пък ако това се
случи, тогаз и аз ще им изпъна моя… Сега разбира се, това далеч не е тема на
настоящия ми монолог – с тези няколко реда аз само искам да направя
встъплението към следващия наш житейски епизод, завършвайки този, който започна
още в началото на календарната година.
Сегиз-тогиз се чуваме с Ванеса от Франция – тя вече е започнала да предава
английски език в училището, прави и разни преводи за местни туристически
агенции и видно се справя добре без нас (е, нали пък си има Дилън там – ние
бяхме само до време; от там насетне да си опича акъла и нека Бог да ѝ е на помощ). С нея ще се срещнем в Мексико, даже още в Los
Angeles – тя излита от Париж с такива удобни полети, с цел да бъдем максимално
време заедно, докато ние ще пътуваме нататък от Сидней; в понеделник сутринта поемаме
от Бризбън с вътрешен полет на една от местните бюджетни авиолинии, а чак
следобеда ще яхваме големия аероплан за презокеанския летеж до Америка.
Предполагам, че ще имам възможност на самолета да събера и обобщя мислите си,
които смятам да изложа в моя следващ репортаж. За целта с нас ще носим малкото
лаптопче на Дани, което ще трябва да ни служи вярно през цялата едномесечна
екскурзия. Нямам представа обаче как точно ще му зареждаме батерията, след като
не познавам мексиканските електрически стандарти – ако и те са като
американските, обречени сме на провал; каквото таквоз…
Така, с тези няколко сухи и безапелационни словца завършвам набързо този
мой житейски отрязък, за да начена още от понеделник следващия. Днес следобед
ще отида да покарам колелото – всъщност, аз все забравям да ви се похваля:
карам го всяка вечер след работа по около 30-40 усилени (и усилни…) минути, но
шибаният кантар не показва абсолютно никакви промени в живото ми тегло – ебах
го у кантаря смотан, още нескопосан!...
Март’ 25 – Gold Coast, AUSTRALIA…
Няма коментари:
Публикуване на коментар