Скъпи приятели, читатели и всякакви деятели;
мисионери, революционери, опозиционери, гладни пенсионери и практикуващи
милионери!...
03.03.2025 - Както вече
загатнах в предишното си комюнике-обръщение към всички вас, през следващите
няколко седмици ще станете неволни свидетели на поредната ни развлекателна
авантюра, под формата на едномесечна екскурзия до екзотично Мексико. Това
пътуване беше планирано отдавна и в продължение на дълги, трепетни месеци
Даниелчето го умува и подготвя до най-малките му подробности - включително къде
и какво ще видим и разглеждаме, какво и най-вече по колко (като количество и
особено по ценоразпис…) ще ядем и пием, нощувки, разходки, лодки, платноходки,
спускане със ски ролери и вероятно дори въздигане с делтапланери (образно
казано...). Тя толкова много се вживя в ролята си на екскурзовод, тур гид,
планински водач и воден спасител, та на края стигнахме почти до развод, след като
аз не исках и да чуя за тези умопомрачителни подробности; амчи то между нас
просто нямаше друга тема на разговор, освен за Маите и Ацтеките, за
Мексиканския залив и в частност Карибското море и за още по-карибските му
брегове, за кактусите и текилата, ебаси! Аз слушах за всичко това онемял, глух
и като че ли вече изживял и преживял почти цялата драма на тази прословута и
разточителна променада извън пределите на Австралия - и този път не в Европа,
както обикновено, ами чак на оттатъшния край на света. Е, добре - най-после
времето за осъществяването на разходката ни настъпи, следователно сега аз
трябва и да се радвам на случващото се около мен, изпадайки в див, овчи
възторг, ха-ха-ха!...
Времето между тези мои редове и онези, които
положих онзи ден в края на предишното ми послание не беше достатъчно дълго, за
да бъдем свидетели на нещо необикновено - независимо дали добро или лошо.
Просто последните ден-два преминаха в окончателни приготовления за
пътешествието, в проверка на всичко по няколко пъти, да не би да забравим нещо
важно и разни такива мероприятия от общ, заключителен характер. Преместих моята
кола под сянката на платното (парашута пред дома), откачих ѝ акумулатора за нейния предстоящ няколкоседмичен престой (и застой в пълен
покой, в същия ред на мисли...), поорязах малко асмата, че от падналите
напоследък обилни дъждове много беше избуяла и с това активната ми стопанска
дейност по двора приключи. В неделя сутринта ходихме да се черкуваме, че то пък
нали баш тогава бяха и Сирните Заговезни – “Прошки”, един вид. След като
взаимно си опростихме всички прегрешения един спрямо друг, мислено поискахме и
прошката на мъртвите - за мен специално това е много по-важно, отколкото
опрощаването приживе. Когато човек е жив, той винаги може да преглътне обидата,
поднесена му от ближния; де с добро, де не - ще затвори очи, ще преспи нощта,
па на сутринта ще му мине яда и кахъра. Най-тежко обаче се иска прошката от
онези, които по един или друг начин, волю или неволю сме огорчавали в
съзнателния си живот, а пък сега няма как да склоним глава пред тях и да
изпросим тяхното великодушно опрощение, след като последните вече не са сред
нас. За това мъката ще си я носим цял живот връз главите и плещите, барабар със
струпаните грехове в душите; простете ми задочно, все пак - мила моя мамо и
татко скъпи мой!...
За сведение на читателите, днес е понеделник -
датата ви я написах по-отгоре; дата противоречива, хем историческа, хем пък и
малко политическа. От едно робство и иго, попаднахме под друго; Историята учи и
ни поучава, че руснаците сключват примирие с Турция след продължителните
Руско-турски войни помежду си и уж ни “освобождават” - обаче те така ласкаво и
галантно ни “асвабадиха”, че направо ни окупираха повторно; т.е., свободни от
едни, но подвластни на други. Принципно, освобождават се робите – иначе, истинските
националности в световен план обикновено извоюват своята свобода и
независимост, именно което събитие те празнуват по отделните държави на глобуса.
Докато при нас българите, всичко това е малко противоречиво, донякъде и
изкривено в исторически аспект, ама нали по-умните от нас казват, че Историята
се пишела от победителите. Както и да е - нека да им е честит днешния празник
на празнуващите, но за мен по-празничен си остава Денят на Независимостта или
Денят на Съединението между Княжество България и Източна Румелия. И понеже аз
много обичам празниците (независимо кой за какво се отнася - важното е да има
почерпушка…), та си ги празнувам и двата - всеки по собствен начин.
Разбира се, за нас и в чисто семеен план,
най-празничен си остава вчерашния ден, когато нашата малка и пораснала вече
Ванеса, “остаря” с още една годинка, закръгляйки своята крехка възраст на 25,
да ни е жива и здрава. Снощи успяхме да се свържем с нея, та си разменихме няколко
приветствени и жизнерадостни слова по случай светлия празник на детето. Ние
вече бяхме пристигнали у приятелката ни, където снощи и преспахме, след
подобаващо балконско увеселение, разумява се. Тази сутрин станахме рано и
поехме към летището. Самолетът ни беше в 08:00 и до около 09:30 вече се бяхме
приземили в Сидней. Само че тук часът бе 10:30, понеже в този щат местят
часовниците съгласно лятното и зимното часово разписание. В момента убиваме
няколкото часа, оставащи до 15:30, когато пък излитаме за LA. Горе-долу по
същото време и Ванеса поема пътя, само че от Франция - тя първо ще лети от
Бордо до Амстердам с разни местни и нискобюджетни, вътрешноевропейски въздушни
превозвачи, след което там вече се качва на междуконтиненталния си полет за
Америка. Ако всичко върви по план, живот и здраве утре по обяд ще пристигнем по
едно и също време, само с около час разлика. От там насетне - ще следва
продължение, за което просто трябва да проявите нужното търпение; на мен също
не ми е известно точно в каква посока ще се развият събитията - ще чакаме, ще
видим...
Вече сме в залата за излитане, въпреки че все още
има цели 3 часа, докато се отлепим от земята. Сутринта пристигнахме на летището
за вътрешни полети, но с един нарочен автобус ни докараха до сградата за
международните въздухоплавателни ръкави. При проверката на багажа ония цербери
от митническо-санитарните служби конфискуваха (и съответно тутакси изхвърлиха в
кофата за боклук) двете бурканчета с мармалад, който носехме за Ванеса.
Всъщност, тази свръх колосална гадост, предназначена за мазане на филии много наподобява
вида на шипковия мармалад, обаче няма нищо общо с него – нито по вкус, да не
говорим пък за мирис. Мазилото, с което израстват австралийските деца се нарича
“Vegemite” и е едно от откритията на света, през погледа на обикновения му аборигенски
потребител. Това е някакъв пресован и обработен по съответен начин “пестил”, приготвен
изключително само от зеленчуци, но в прибавка и подсилен с всевъзможни витамини
от азбучната серия - като почнеш от А-то, та стигнеш до Z-ът. Това шибано нещо
вони на болнично заведение (по-скоро на вмирисана от загниваща човешка плът
полева болница), удря най-остро на витамин B12 и B-комплекс, на вкус е
кисело-сладникаво до стипчиво, но в същото време е и малко люто. Несвикналият,
нормален организъм го повръща още при вдъхването на аромата му и ако случайно
съставката попадне в стомаха на бедното човешко създание, последното го изхвърля
под напора и свистенето на адска дизентерийно-диарийна канонада, продължаваща
цяла нощ (или ден - в зависимост дали е ядено за вечеря или на закуска).
Мисълта ми тук обаче беше друга, по-скоро да дам един малък пример за абсурдна
неадекватност (или неадекватна абсурдност - подберете сами...), при която
имеющите власт третират своите поданици или онези, които просто я нямат
(властта, демек). Копоите се аргументираха, че освен течности, на борда на
самолета не можело да се внасят и всякакви обмазващи вещества (кремове,
вазелини, дезодоранти, парфюми, одеколони, пасти за зъби, пяна/крем за бръснене,
и т.н. и т.н. - списъкът със забранените вещи е безкрайно дълъг). Майната им -
взеха бурканчетата по 100 грама и ги изхвърлиха; дано са останали щастливи от
добре свършената си работа. И тук настъпва вече моментът на абсурдността, към
който апелирам за акцент - само няколко метра по-надолу, след успешното ни
преминаване през гишетата и за паспортната проверка, вече навлизаме в един
съвсем нов свят: лъскав, ароматен, осветен, подмамващ и приканващ към
безогледно харчене на пари; а именно: шареното множество на т.нар., Duty Free
дюкяни, предлагащи от пиле мляко (като почнеш от бонбони и шоколади, минеш през
коняци, водки и вина, та стигнеш чак до стерео уредби и телефони по последния
вик на модата). И на един от рафтовете, нашата скъпа и пресвята майчица намира
един голям буркан с въпросния shit - пардон, “Vegemite” и веднага купила една опаковчица
за детенцето, милото! Ма как щяло, бре? - горкото то, да остане без мазило за
препечени филийки с масълце и веджимайт (така ѝ викат тук местните на
тая зеленчукова отрова). Значи, долу на влизане, ония с квадратните глави и
кръглите шапки конфискуваха бурканите, а на освободените от мита щандове
продават същите, които съвсем спокойно можеш да качиш с багажа си на самолета!
- къде остана логиката, какво е точно правилото? - да им пикая аз на законите и
на шибаните изисквания! В същото време, аз най-брутално съм натъпкал раницата с
множество петала домашна луканка, които носим с нас “за из път”, за детето, за “зетя”
и т.н. В малко найлоново пликче съм си скътал предварително смлени подправки за
една доза кюфтенца - кило каймичка ще си купим в Мексико от някой супермаркет и
скарата ми е готова. От тях пък цялата торба мирише на месокомбинатски цех за
наденици и салами, ама за това нищо не казаха - амчи аз можех да натъпча
отстрани марихуана и разни други деликатесни треви, та екскурзията ми да излезе
не само без пари, ами да се върна от нея и на кяр дори; абе, тъпанарска им
работа – къде си ръгнал у военен акъл и трезва мисъл да дириш...
... Малий-й, мале-мале! - правя ви сега едно
директно включване от Града на ангелите (така в буквален превод наричат
въпросния Los Angeles; Ангелския град или нещо подобно, обаче на мен, особено
пък след ден като днешния, направо ми се виждат само дяволи: черни, грозни,
опашати, космати и най-вече рогати). Ако някой тук все още се интересува от
дати и хронологии, за протокола пишем днешните времеви координати: 06.03.2025
- 21:30 PST (Pacific Standard Time, местно време демек). Само че преди да
нагазим в следващия ден, ще се наложи да се повърна съвсем малко изначале,
когато преди вече няколко отминали дни ни натовариха в Сидней на летателната
машина за 14-часовото прекосяване на Тихия бял... - пардон: океан имах предвид
в конкретния случай, въпреки че първата ми мисъл беше за белия нашенски и също
толкова тих Дунав. Както вече казах, след като на митницата “олекнахме” с
мармалада на детенце (но повторно набавен от друг магазин, вече след “бариерата”),
аз се побих пред едни контакти и започнах да пресъздавам спомените и
впечатленията си, докато Даниелчето заспа (трайно и звучно...) на един миндер в
чакалнята - е, и след като обиколи дюкяните в околовръст, разумява се; нищо не
купи миличката за момента, което все още беше едно добро предзнаменование поне
във финансово отношение.
Имах най-добрите намерения да предам своя
информационен бюлетин директно от борда на самолета, обаче аз сякаш
предварително се бях изчерпал откъм информационни подробности и не съумях да се
организирам в писателска посока. Вместо това, губих си времето със зяпане на
филми, частично предрямване тук-таме по време на прожекцията им и общо взето от
пет-шестте заглавия, събрах впечатления за една обща кинопродукция с неизяснено,
съмнително начало, замъглен сюжет с множество бели петна по средата и силно
противоречив завършек, ведно с почти всички звездни имена на Холивуд. Ден
по-късно щеше да се разбере, че всъщност филмът, на който аз най-често
преспивах и вероятно бях проспал повече от половината му екранно време, само на
следващата знаменита Вечер на Оскарите (The Academy Awards/Oscars, 2025), бе
взел не една, ами цели пет златни статуетки под формата на награди. Независимо,
че ние излетяхме от Австралия в понеделник сутринта и пътувайки срещу времето,
в Америка се оказахме пристигнали току на обяд, че и на същия ден дори (бидейки
все още понеделник). Гала вечерята по награждаването на най-добрите световни
филмови продукции тъкмо беше свършила предишната вечер и резултатите отдавна
бяха оповестени. По този начин именно аз разбрах, че най-награждаваната лента
аз пък толкова безцеремонно съм я пропуснал, благодарение на краткотрайните си дремки
и сега от повишен интерес ще се наложи да я гледам отново - този път без да
заспивам, надявам се. Както и да е - въпросът тука беше по какъв начин
преминаха идиотските ми летателни часове, докато в същото време Даниелчето беше
малко по-активно в сънищата си и общо взето не разбра нито колко дълго сме се
носили из въздуха, нито за моите лични драми и душевни болежки.
И ето, идва заветният час, но по силата на
неизвестни за нас обстоятелства, полетът ни закъсня с около 30-40 минути и за
по-груби пресмятания кацнахме около 13:00, вместо в предвидения по разписанието
час 12:30. До това време вече нашата малка Ванеса е била пристигнала на същото
летище, търпеливо изчаквайки и нашето приземяване. Като ни нареждат обаче
американските братя на една километрична опашка за проверка на визи, документи
и паспорти, та от тяхната прословута педантичност, мнителност и “бдителност”, от
летището излязохме (или по-точно им влязохме в страната на свободата,
демокрацията и на неограничените възможности...) чак, когато стрелките на
всички стенни часовници вече наближаваха показанията 14:30. Ама то бяха разпити
и въпроси, че колко време ще останете на територията на САЩ, че какво ще
правите там, че къде ще сте отседнали, колко пари носим и какво ли още не (без
да ме питат ял ли съм , гладен ли съм, жаден ли или нещо по-човешко – дали пък
не ми се и пикае зверски, като на музикант в чуждо село, примерно). Като
разбраха, че имаме и двойно гражданство, почнаха да ни искат и другите
паспорти. Добре, ама ние нямаме такива от сума години и се наложи да ни вземат
отпечатъци от пръстите: първо четирите пръста на едната ръка, после палеца
самостоятелно; подир пък същото упражнение и на другата (само на краката не са
ни искали и снимки на разни други телесни израстъци...). На края мирясаха и ни
пуснаха да си вървим, но доста време се забавихме около тези
паспортно-митнически процедури и превантивни мерки за сигурност.
Нека да го наречем в 14:30, най-после се виждаме
с Ванеса, която до това време ни чакаше на перона за посрещачи вече няколко
часа - миличкото татково то, колко много сме му липсвали, ама пък и то на нас,
де! Излязохме отвън и зачакахме нарочния автобус, който да ни отведе до хотела.
Тръгвайки от Бризбън по една тънковата камизолка, шорти и традиционните
джапанки, Los Angeles ме посрещна хладно и неприветливо, с озъбеното си от зор
слънце. Уж топло, ама само на местата, където пече - мръднеш ли на сянката, носът
ти тутакси потича и почваш да кихаш от студ, последният полазвайки те не
особено ласкаво с ледените си тръпки по гърба.
При тези сурови климатични условия (нека за
по-просто да ги наречем “новите”, за разлика от онези топли чувства и усещания,
с които сме си свикнали в Австралия...), изчакахме още близо час, ако не и
малко отгоре, дорде най-после и нашият автобус се появи пред огромните стъклени
врати на още по-огромния летищен комплекс - не се мина само някакъв си четвърт
час и ето ни най-после вече в хотела, готови за настаняване.
Дадоха ни една стая на петия етаж - хубава, две
двойни легла, бюро за творчество, малко хладилниче за дреболии, сервизно
помещение и т.н.; нищо излишно, нищо супер луксозно, но пък напълно достатъчно
за едно двудневно пребиваване, като че ли си с карта за пансион, издадена от Профсъюза
за станцията на Кремиковци в Китен или Приморско. Само хвърлихме дисагите и
понеже денят все още се намираше в своята светла част (макар клоняща към
здрач), ние решихме да направим един опознавателен обход на района - търсехме
магазини, ресторанти, закусвални; абе, някакво неопределено нещо, ама и без
определена конкретика. Хотелът ни се намираше в непосредствена близост до
летището и наоколо имаше множество други подобни, но пък определено при пълното
отсъствие на вериги като Lidl, Kaufland, Централни хали или барем някой случаен
гастроном с пращящи от салами и кашкавали витрини.
Ванеса прояви желание да се разходим до някакъв
тамошен плаж и съответния кей, само че тези географски точки се намираха на сума
мили разстояние от нас, до които ние така или иначе не успяхме да стигнем.
Независимо от оскъдното залязващо слънце и още по-охладняващите му лъчи, един
мръсен ветрец също се беше извил по улиците и свистеше покрай ушите ми, сякаш
бях на пост през зимата горе, пред погребите по Тюлбето или долу на Тулово (баш
до влаковата линия). Е, то пък може и да не е било чак толкова студено, обаче
аз съм вече един крайно изнежен организъм, с още по-нежна душа, който хич не
обича студа и мизерията - от 35 години живея на 35°C: забравил съм за всякакви
мразовити зими, хладни есени и закъснели с пукването си пролети. В крайна
сметка се оказа, че чак до въпросния плаж няма да можем да стигнем на собствен
ход, но пък по път се натъкнахме на някакъв търговски комплекс, та се напъхахме
вътре за проучване на пазара, изследване ценоразписа на местната хранителна
номенклатура и все с разни такива, научни цели. Бяха пуснали някакви мезенца на
млечна основа (сиренца, кашкавалчета и т.н.), та грабнахме едничко за опитня.
Аз повлякох и една кутийка с люто саламче, уж да ми възбуди апетита, грабнахме
някаква италианска погача за 5 американски пари (близо 8 нашенски долара), но
най-приятната и голяма, колкото воденичен камък изненада, настъпи пред щанда за
алкохолни напитки. Бяха намалили някакво уиски местно производство - ама
толкова драстично, че на мен ми се подгънаха краката от безтегловност и
умиление. За някаква много шибана американска мярка от 790 мл (върви сега, че я
превръщай в галони, унции, инчове и мили...), искаха мизерните техни $16
(демек, около $25 нашенски валутни единици), което възлизаше на по-малко от
половината като цена на дребно в родна Австралия. Отделно дето на градус яко и
мощно като мастика Пещера, спрямо полуводнистите 38 до 40 спиртни градуса, с
които ни се подиграват у дома. Грабнахме пазара и хайде наобратно към хотела -
а до там бяхме извървели близо 40-50 минути, ама хич не ни се прибираше обратно
пак пеша, че пък и в тъмницата вече (понеже мръкна изедин път, сякаш някой
дръпна шалтера да изгаси небесното светило).
Току пред комплекса гледаме една автобусна спирка
- понеже улицата беше права като Цариградско шосе, та светофарите се виждаха
кажи-речи от Орлов мост до Sofia Press; който и рейс да дойде, ще го вземем
само за няколко спирки на правата отсечка, колкото да си съкратим трамбоването
по тротоара - после вече през няколко криви сокака ще си намерим и хотела. Абе
то ще-ще, ама стана само “щяхме”, защото хич не ни се получи съгласно плана и
мераците. Докато се наумуваме и намъдруваме къде да слезем, автобусът подмина
близката спирка и ни закара на майната си чак; хем попитахме шофьора дали
минава покрай нас и онзи даже потвърди. Пък то трябвало само да му опънем
жицата със звънеца, ако искаме да слизаме - иначе той не спирал на всяка будка
(разбирай спирка), ама кой да ги знае тези техни вътрешни правила и закони.
Брей - проблем, мамка му! А да се връщаме от мястото, на което ни остави беше
още по-далеч - около 5-6 км, къде да ги блъскаме пак с крака. Човекът ни посочи
една автобусна линия, която минавала съвсем близо да хотела и ние търпеливо
зачакахме появата на заветния ѝ автобус...
Както на всички е известно, времето лети и не спира
нито за миг; мръкна се вече и съвсем, а пък пронизващият вятър сякаш стана още
по-силен и противен. След като безутешно висяхме на спирката досущ като на коча
мъдете, най-после се появи и въпросният, заветен № 232 - но само, за да се
окаже миг по-късно, че неговият курс обаче приключвал на мига и веднага поемал
към депото за края на смяната. Че не само това, ами след 18:00 (защото то до
това време не само дето стана толкова, ами часът и чувствително подмина...),
разписанието на тази линия се разреждала и вече автобусите вървели все
по-нарядко - все едно хващаш рейса за Шумелите, Гачевци или пък Бойката; през
час - направо полудяхме, откачихме, бре! Нямаше как и в безизходицата си
зачакахме следващата възможност. След други 30-40 минути най-после се
натоварихме и след малко човекът ни хвърли на най-близката до хотела спирка -
от там избъхтахме още 10-15 минути пеш и се прибрахме чак за Гареловата
“Панорама”. От там насетне вече правихме разбор на деня, вечеринки, тържества,
празненства и други увеселения. Бързо спим и ето ни на заранта - свежи,
отпочинали, напомпани и готови за нови подвизи и приключения - официално вече,
ден първи в LA, след като изключим не дотам щастливия следобед и особено пък
привечер още в деня на пристигането ни...
Още от Австралия, Даниела беше купила билети за
едни специални туристически автобуси, които по цял ден разкарват посетителите
до по-интересните места и забележителностите на града. Същото такова возило
имахме на разположение преди няколко години в Париж и тогава го ползвахме
буквално като такси. Автобусите имат определени маршрути, по които се движат и
със съответни спирки само за тях, без да се смесват с останалите превозни
средства на градския транспорт. Казват им “Hop On-Hop Off”, защото по всяко
възможно време можеш да слизаш и да се качваш в рамките на деня и разписанието
- разглеждаш къде каквото има наоколо и после пак се мяташ на рейса за
следващите обекти. Тези автобуси циркулират предимно в централната градска
част, докато нашият хотел се намираше чак на майната си, около летището. Това
неудобство наложи вземането на друго, автомобилно такси, което да ни откара в
района на някоя от спирките им. Добре, че Ванеса е абонирана за тези
таксиметрови услуги и то по-специално за станалият доста популярен превозвач
UBER. Техните тарифи са значително по-ниски от тези на обикновените таксита и
са много удобни за ползване. Така във вторник сутринта се метнахме в една кола
и само срещу някакви си $22, след около половин час шофьорът ни изсипа на
Venice Beach - един от много популярните плажове на Los Angeles, намиращ се в
също толкова известния квартал Santa Monica. Понеже бяхме излезли по-рано с цел
да продължим разходката си пеш, ние повървяхме покрай брега около половин час,
докато стигнем на съответната спирка.
Плажната ивица е широка, с хубав златист пясък,
но самото море беше мръсно и затлачено от водорасли. По плажа тук-таме се
забелязваха купчини от спящи бездомници, който проблем специално в Америка е
много сериозен - такива нещастници се срещат на всяко кьоше, под всяка възможна
сушина, навес или ниша в сградите; тъжна и жалка картинка. Армията на Спасението
(The Salvation Army) уж се грижи за тези несретници и им раздават някакви храни,
само колкото да оцелеят, но пък и не могат да насмогнат на цялата тая глутница
от народ - окъсани, дрипави, мръсни и почти неприличащи на хора човешки
същества.
Първата разходка на атракционния автобус беше в
11:00 - времето беше слънчево, но продължаваше да е зъбато и далеч не топло.
Горната “палуба” на рейса е открита за по-добро наблюдение на
забележителностите, така че там освен обичайния хлад се прибави и ветреца,
който ни брулеше при движението на возилото - добре поне, че се движеше бавно и
често спираше пред хилядите светофари. Градът е огромен по площ – нещо като 70
км от север на юг и близо 50 км по посока изток-запад; обхождането му по друг
начин е просто невъзможно. Така нареченият разширен център (или Metropolitan)
се обитава от около 4 милиона души, докато статистиката за целия град показва
едно внушително население от 13-14 милиона жители. След Ню Йорк, Los Angeles е
вторият по брой на жителите си град в Америка (САЩ, за да сме по-конкретни -
независимо, че всички тези данни се явяват малко усреднени от статистиката, но
пък и съвсем не са далеч от действителността). След като попътувахме около час
покрай огромните луксозни сгради на търговски центрове, банки, корпорации,
администрации и всякакви такива галимации, стигнахме до небезизвестния
богаташки квартал Beverly Hills - навред красота, паркове, градини и алеи, лъха
на аристократизъм и много пари (нищо, че за последните казват, дето не миришат
- когато са струпани обаче в по-големи количества, те излъчват един малко
по-особен аромат и блясък, далеч по-различен от задушаващата воня на пот,
мизерия и дивашки, почти първобитно-пещерен социализъм или направо комунизъм).
Маршрутът ни минаваше през оживени улици, пазари и тържища, автокъщи на световно
известни автомобилни марки, модни бутици, впечатляващи хотели със стаи
(вероятно цели апартаменти...), за които се плаща по 20 каймета на нощ. Не
останаха скрити от погледите ни популярните филмови студиа на Fox Films,
Metro-Goldwyn-Mayer, Walt Disney Studios, Paramount и Universal Pictures, наред
с десетките останали, от където през годините са излезли, продължавайки да
бълват и днес своите уникални филмови продукции на талантливи кинорежисьори,
ослепителни актриси, чаровни актьори и т.н.
Следващата ни спирка, на която слязохме за кратка
разходка и подкрепителна закуска беше вече в Hollywood - квартал, наситен с
многобройни театри и киносалони, всякакви атракциони в областта на
киноизкуството, но особено впечатляващи бяха дългите тротоари с вградените
звезди и имена на известни филмови дейци: Уолт Дисни, Чарли Чаплин, Силвестър
Сталоун и хиляди, хиляди други – някои, малко по-неизвестни за нас европейците,
други пък имащи световна слава. На мен много ми се искаше да се поклоня пред
звездата на Роналд Рейгън (със сигурност има и такава, въпреки че не я
видях...), за да изразя задоволството и засвидетелствам уважението си към
неговата велика личност, успяла да пречупи гръбнака на “светлия” социализъм и
да смачка всякакви химери за още по-бляскавия комунизъм в световен мащаб. Не
паметник да му издигнат, ами дори и да го канонизират в сан на светия, пак ще
бъде недостатъчна признателност за онова, което той направи за света в името на
свободата и демокрацията за нас, човеците. Сега тоя техен перко с жълтия
сламеник връз кратуната си само се перчи и ежи като паун, ама след
катастрофалната си среща с президента на Украйна, рейтингът му буквално се
сгромоляса до унизително ниско ниво - анализаторите предвиждат това да бъде
неговото политическо самоубийство. Ами, нека - аз като видя мъж с червена
вратовръзка и веднага ми става ясно какви сърпове и чукове носи у кратуната си.
В района на т.нар. Walk of Fame (така
американците наричат тротоарите със звездите и имената на известните личности)
се задържахме малко по-дълго време. Ядохме и по един бургер (ние в Австралия им
викаме бъргери, но тук в Америка произношението е малко бамбашка от нашето и
хептен пък по-инакво от оригиналното звучене на Великата Британия от
Обединеното кралство).
След като се наситихме на звездите и известността
им, метнахме се обратно на следващия автобус и разходката ни продължи - този
път през кварталите и резиденциите на проститутки, свърталища на еднополови
приятелства и брачни съюзи между лесбийки, педерасти и останалите, неопределени
в сексуално отношение и поведение, низши человечески същества и сбъркани още в
зародиш създания на хуманоидния вид. Особено впечатление ми направи
автомобилния музей, в който са събрани екземпляри от всички краища на земята.
За жалост ние нямахме техническа възможност за посещение и на музеите в Los
Angeles – огромен интерес за всички нас би представлявал и Музея на Киното и Оскарите
(Academy Museum of Motion Pictures), обаче ограниченото време, с което
разполагахме не позволи подобно излизане от строгия график, който трябваше да
спазваме безусловно и безкомпромисно.
Пристигайки обратно на спирката в Бевърли Хилс,
от където тръгнахме за Холивуд, отново се прехвърлихме на автобуса, който
обикаляше морските квартали. Така някъде около 16:30-17:00 ние се озовахме на
крайната “гара”, от където трябваше по някакъв начин да се приберем обратно в
хотела. Докато бяхме в Санта Моника, потърсихме някакъв супермаркет да си купим
нещо за подхапване, но основно ми трябваше и Кока-Кола за допиване на уискито,
което преполовихме предишната вечер. От там ни упътиха към друга спирка на градската
автобусна мрежа, чиято линия отивала в нашата посока към летището. Метнахме се
на съответния номер и естествено без да плащаме билети се придвижихме нататък.
Добре, че никой не ни поиска никакви “карти и билети за проверка, моля”, защото
ние навред се подвизавахме напълно гратис - беше голям кеф! Това ме върна в
ерата на РеСеО-то и ученическите ми години, когато безкондукторното таксуване
за мен означаваше единствено и само едно: пет спестени возения от по 4 ст.
всяко ми подсигуряваше билет на първия или втория ред в кино “Алеко
Константинов” за някоя от продукциите на DEFA: “Оцеола”, “Синовете на Великата
мечка”, “Апахи” или “Кръвни братя”; а пък за Гринговците и пробитите им долари
да не говорим. В този автобус се клатихме цял час, но добре че вътре имаше
Интернет, та си убивахме времето с безсмислено ровене из глупостите му. В
същото това време, срещу източните брегове на Австралия се беше образувал
някакъв много страшен циклон, който се очакваше да връхлети сушата всеки
момент, та се наложи да следим движението му малко по-отблизо и доста
разтревожени. Неничко си взе няколко дни отпуска и се прибра в къщи, за да бъде
заедно със семейството си по време на очакваното бедствие, след като вече бяха
съобщили, че всички летища в района ще бъдат запечатани до отминаване на
стихията. Снощи по някое време ураганната клетка нещо много рязко сменила
посоката си на движение и властите свириха “Отбой”, след като в продължение на
няколко дни тръбяха “Тревога-Тревога” за предстоящата среща с циклона и особено
с последиците му - масови наводнения, отнесени покриви, издавен добитък,
човешки жертви и прочие злини.
От крайната спирка на автобуса имахме още път,
докато се приберем окончателно в хотела. Понечихме да се качим на метрото,
обаче за него искаха някакви специални карти, после пък и билети (а там вече
гратис не можеше да се движим), та се отказахме от услугите му. Вместо това
отново извикахме един UBER и само след десетина минути се стоварихме току пред
вратите на временния ни бивак. Направихме си едно солидно угощение, кратък
разбор на деня с впечатленията от видяно и преживяно, след което се капичнахме по
креватите за почивка и сън. Бяхме вече си набелязали другите спирки за
следващия ден, защото имахме билети за тези Hop On-Hop Off автобуси за целия ни
престой в столицата на щата Калифорния; в противен случай просто нямаше какво
да правим там, а така поне разгледахме по-голямата част на този, иначе
космополитен град с площ от 1300 км²…
Така вече настъпи и днешния ден (сряда), краят на
който описвам в момента, но за да ви бъде по-интересно четенето, сега ще се
върна обратно още в самото му сутрешно начало. Този път решихме да отидем на
малко по-далечно място и да се качим на автобуса от централната спирка в Санта
Моника. Там също има огромен плаж, с дълъг кей за разходки навътре в морето,
люлки, виенски колела, дюкяни за сувенири и всякакви подобни щуротии. Тарифата
на таксито скочи до 27 щ.д., но поради отдалечеността на точката, разходите
бяха оправдани и поносими като стойност. Само че още докато се возехме в
колата, отвън по стъклата ѝ почнаха да се
стичат, отначало по-ситни, но впоследствие и по-едри дъждовни капки, което
неприятно обстоятелство осуети плановете ни да се разходим по кея. Крихме се
под клоните и листата на дърветата, използвахме всяка малка стряха или навес за
сушина, обаче няма бако - отгоре вали дъжд, който нямаше и намерения да спира.
От вчерашния ясен и слънчев ден ни останаха само спомените и снимките, които си
направихме. Днес отвред се стелеха мъгли, облаци се носят на талази, а дъждецът
се сипеше връз нас като че бяхме застанали под някой улук. За пешеходни
разходки беше немислимо, ами пак се напъхахме в рейса, барем да сме на сухо. Да
стоим горе на открито беше вече невъзможно, затова заехме вътрешните седалки на
долния му етаж.
Пътуването продължи по същия маршрут, като
вчерашния, но всеки път човек чува и научава по нещо ново. На борда на автобуса
има специална система, която през нарочни слушалки обяснява на туриста всяка
една забележителност, докато се преминава покрай нея. Записът е синхронен и
много добър - ако човек слуша внимателно може да добие доста добра представа за
всяка една забележителност на пейзажа. След като се повозихме в продължение на
час, час и нещо, около обяд слязохме на Централния им пазар - уж да ядем нещо.
Добре ама там ценичките бяха толкова височки, че ние тутакси се отказахме от
подобни своеволия. Los Angeles ще се окаже един доста скъп и лъскав градец,
сравнявайки го с по-обикновените нашенски места из селска Австралия. Може би
ние сме отвикнали вече от такива ценови шокове, но пък като допълнително
финансово утежнение над нас тегне изключително неблагоприятния обменен курс на
австралийския долар спрямо американския си побратим: за един нашенски, хората
на чичо Дончо дават само някакви си техни 60 цента, което прави всяка една
стока в Америка да ни изглежда почти двойно по-скъпа, обръщайки цената ѝ по посочената по-горе обменна валутна тарифа. Нямам представа какви кинти
къртят тукашните и как издържат на този висок икономически стандарт. Може би
има хора с много високи доходи, както сигурно и с доста ниски (като навред по
света - богатият плавно и постепенно става по-богат, докато беднякът полита
стремглаво към своята бедност по експоненциална крива, ама с обратен знак)...
Но, хайде да спра сега с финансово-политическите
си анализи и обозрения за американския начин на живот и да се концентрирам
върху нашия, защото последният също нещо се сговни напоследък - забелязвам без
някакви по-сериозни и конкретни оплаквания, но все пак го отбелязвам. Както
вече споменах - началото на деня бе мрачно, мокро и влажно (като “коте”, ако
тук вече ми схващате конкретиката...). Разглеждането на кея на Санта Моника
като една от туристическите атракции отпадна поради лошото време. Последният е
известен най-много с края на прочутия по цял свят Route 66 - това е една
трансамериканска пътна артерия, която минава през почти цяла Северна Америка,
пресича последователно няколко нейни щата и е дълга точно 2,448 mi/3,940 km.
Началото на това историческо шосе се намира някъде в Чикаго, за да свърши на Тихоокеанския
бряг във въпросния квартал на Los Angeles и то точно там, на кея и даже малко
навътре във водата. Доколкото подразбрах от разни източници на информация, тази
величествена магистрала е била в експлоатация между годините 1926 и 1985,
когато официално е подменена с разни други скоростни пътища и отсечки. Route 66
обаче е запазен като ценно историческо наследство, независимо че в днешно време
не се ползва така интензивно, както навремето. През 1985 пътят е премахнат от
официалните карти на Националната шосейна мрежа в САЩ, но последният продължава
да съществува като авангарден строителен обект на американското пътно
инженерство. В отделни негови отсечки се провеждат редица мероприятия, като
автомобилни състезания, колоездене на шосе и други подобни. След като постояхме
малко под една малка и пробита стряха, с надеждата, че уж дъждецът ще поспре
барем за малко, че да се разтикаме по мостика и видяхме, че небесната
мелиорация нямаше изгледи да престане, отправихме се към спирката на същия
автобус, с който се возихме и вчера - поне щяхме да стоим вътре на сушина и да
убиваме времето със зяпане през запотените му и мокри прозорци на разни
забележителности от пейзажа на заобикалящата ни среда. Дъждът не спря през
целия ден и това направи разходката ни още по-мизерна и неприветлива. На едно
място слязохме, уж с идеята да подхапнем нещо за обяд. Това беше пак на Централния
им пазар, през където минахме и предния ден, макар и само с бръснещ полет (или
един от многото, защото не стана твърде ясно - дали е само този или са няколко
такива огромни тържища в целия град). Обаче на моите претенциозни кокони нищо
не им хареса от хилядите дюкяни и сергии - за мен всичко това беше без
абсолютно никакво значение, защото в денят сряда аз блажно не ям. А пък да
ръгна на края на света да си угаждам на гъза и да търся нещо постно - аре, нема
нужда; това, да ми се бяха провлачили червата по паветата от глад, та пак
нямаше като как да ми се случи. Малко след това на спирката пристигна следващия
спасителен автобус и ние се натикахме в него като стадо мокри овце след обилна паша.
Още сутринта ни бяха раздали и едни найлонови дъждобрани (пончо), които вече
влязоха в употреба, защото дъждецът, макар и ситен, мокреше и проникваше през тънките
ни дрешки, сякаш цедиш кисело мляко през парче тензух. Слязохме пак, но този
път в сърцето на Hollywood – директно в дясната му клапа, защото там движението
е малко наопаки, спрямо австралийското на село; отново заситнихме с мокрите си
калеври по тротоара със звездите и имената на актьорите. Независимо от мокрежа
обаче, вече увити в тези найлонови торби, ние направихме няколко по-дълги
пешеходни тегела - потопени в обстановката на всички тези знаменитости, самият
ти се чувстваш като един от тях (нищо, че платненките ти пускат вода и краката
ти са мокри, сякаш си газил в лапавица - майната му; нали веднъж се живеело, да
му ебеш майката...). Като се налудувахме до насита по излъсканите от дъжда
тротоарни плочки, метнахме се на поредния автобус и вече до края на линията не
мръднахме от местата си. Слязохме обратно в Beverly Hills и понеже имахме още
малко време на разположение до следващия автобус, направихме един кратък обход
по най-скъпата улица на света Rodeo Street (или поне по думите на Ванеса, защото
тя тези работи ги разбира баят по-добре от нас). Значи, на тази улица са
струпани абсолютно всички модни маркови бутици, които на обикновения човек
могат да му дойдат на ума, плюс всички онези, за които никой не е ни чувал,
нито пък виждал с очите - както на живо, така и в мечтите си. Много лукс, много
гъдел, много блясък и изобилие от снобизъм. Ама щом на някои им харесва, нека
да си живеят живота така, както на тях им е удобно и приятно; и най-важно: след
като могат да си го позволят, защото на мнозина ни се иска, ама не ни стиска...
Определеното време за безцелни разходки изтече и
ние се насочихме обратно към спирката, от където трябваше да се качим на друг
автобус, който да ни върне на изходна позиция при кея на Santa Monica и който
ние сутринта така и не видяхме съвсем до края, а пък привечер беше вече станало
твърде късно за разходки - навън продължаваше да вали, ние бяхме гладни и
изнервени, башка дето и мокри на всичкото отгоре. По най-краткия път и
най-бързия начин се придвижихме до “Тройката” (автобус № 3), който отново съвсем
гратис ни откара до крайната си спирка. От там вече, по познатата схема - такси
до хотела и хайде на топло и сухо...
Самите последни думи на предишния ми пасаж,
подсказаха една друга тема, която само бегло ще засегна тук, за да не отегчавам
и натоварвам излишно четеца - думата ми е за онези човешки същества, които
нямат този късмет да бъдат на сухо и топло; а в LA с очите си видях доволно
много такива несретници, които буквално живееха по улиците, покрай кофите за смет,
ровеха в тях за парче хляб или някакви останки от храна. Опасявам се, че тази негативна
тенденция не е отличителен белег само на Ангелския град, ами това грозно,
лишено от всякаква човещина и милост явление засяга цяла Америка. Такива
картини също сме виждали в Сиатъл, в Чикаго, Милуоки - поне там сме ходили, но
пък съм далеч от мисълта, че те отсъстват в Ню Йорк, Далас или който и да е
друг американски град. Ако това е американската мечта – заеби, мерси от такваз
съдба! Вярно е, че тези изпаднали до крайна степен на бедност хорица имат
причини за това си състояние, но според мен тази тънеща в богатства огромна
държава би трябвало по някакъв човешки начин да подсигури поне известни, макар
и най-елементарни условия за съществуването на тези, превърнали се в полудиваци
от бедност и мизерия човешки същества. Вярно е, че Армията на Спасението
раздава разни помощи под формата на хранителна подкрепа, обаче имам чувството,
че и това е само за някои. На опашките пред пунктовете за топла храна се редят определено
по-чисти и цивилизовани хора, сравнени с онези, които се носят по улиците с
разкъсани дрехи, мокри, мръсни, смрадливи, буквално въргалящи се от
неадекватност по тротоарните плочки - някакъв адски ужас! Тъжно, мамка му...
По време на безцелното ни кръстосване из градеца,
погледът ми се натъкна на няколко бензиностанции от най-различни петролни
дистрибуторски компании (ама какво ти няколко: та те бяха почти на всяко
кьоше!...) – направи ми впечатление високата цена на бензина и нафтата, които
варираха от $4.20 до $5.60 на галон. Допреди няколко години тези стойности бяха
в пъти по-ниски, но нали сега всичко се повишава – само дето жизненото ни
равнище се смалява, ама нейсе. Един американски галон за измерване вместимостта
на течности се равнява на 3.8 л по нашата, “нормалната” мерна система.
Пресметнато по простото тройно правило излиза, че цената на петролните продукти
в Америка е някъде в границите между $1.10 и $1.50 за литър – с тази малка
разлика, че нашенският долар е твърде слабоват по валутната си стойност и за да
приравним тези цени към австралийските, ще трябва да посоча значително
по-високите им аналози: т.е., $1.76 до $2.40. А те са доста по-скъпи от цените,
срещу които пълним резервоарите си в Австралия към момента ($1.65 - $1.90) и
срещу които всички без изключение, единодушно и единогласно роптаем денонощно,
че са ни високи – на фона на заплатите, които получаваме, то комай ще излезе,
че ние направо си караме колите почти без пари, ебаси му и капитализЪма, бако
and this fucking world we do live in!…
... И след като нощес до късно ви забавлявах с
писмената си изповед, днес вече разгръщам следващата страница на този
своеобразен пътепис – а именно мексиканската. С американската авантюра
привършихме набързо, защото Los Angeles беше само една междинна спирка за нас,
преди да се прехвърлим на другия самолет в южна посока. Ама, хайде и сега да
карам подред, че да не би да изтърва нещо интересно и по-значимо. Гледам, че
календарът показва датата 08.03.2025 - нека всички жени по
целия свят да са ни живи, здрави и спокойни, за да могат по-сдържано и
хладнокръвно да посрещат всяко едно разминаване с мечтите си, които някога или
винаги са имали спрямо нас, мъжете. Понеже аз принципно не съм агресивен човек,
от този висок форум тук приканвам женското съсловие към дълбоко покорство,
притаена смиреност и елегантна, гъвкава поносимост в името на взаимната ни
търпимост, все пак - Амин!...
А иначе, вчерашният ден започна още в най-ранните
часове на всичките му възможни 1440 минути, през които трябваше да се наспим
(уж...) – с други думи, още в 06:00 сутринта да се придвижим до летището, да
преминем през иглените уши на кордоните от проверки на документи и багажи, така
че да можем благополучно в 08:30 и да излетим за Мексико. Като по някакво чудо
всичката контрабандна стока, която мъкнем подире си, все още се намира в наше
собствено притежание - като почнеш от суджуците, които влачим от Австралия,
барабар с мармалада на Ванеса, прибавяйки и два-три сандвича с американски
салам и кашкавал, които направихме с цел пълното усвояване на материала,
закупен от един местен супермаркет, някакъв обемист кибрит с множество и
доволно дължи клечки, който пък Ванеса била купила от Полша специално за моята
колекция; да изброявам ли още или да спра до тук?... Думата ми беше, че
всичкото това чудо се въргаля безразборно из ръчния ни багаж, защото всички
пътуваме само с по едно малко куфарче и раничка на гърба - нищичко друго.
След 3 часа летене директно надолу в южна посока,
ето ни кацнали в заветното Мексико - град Гуадалахара (или Guadalajara, на
местен испански диалект). След като напуснахме Щатите премръзнали и почти
влажни, при еднозначни температурни величини (всъщност тук малко излъгах -
температурата беше 48 градуса, само че по скалата на Фаренхайт, а не по
Целзиевата, с каквито единици мерим ние, нормалните люде на света), в
Guadalajara още със слизането от аероплана ни блъсна една барем 30-градусова
благодатност, на каквито климатични условия ние някак си малко повечко сме
привикнали през последните ни 35 години на изгнание като емигранти в южното
полукълбо. Попълвахме декларации, в които лъгахме безогледно, че нищо смущаващо
и забранено не носим (за всеки случай, не сме акцентирали върху суджука и
салама, смятайки че това не е нещо нередно - пък и никъде не пишеше да е било);
паспортите ни проверяваха по няколко пъти – въобще, минахме през дупките на
копче за риза, докато най-после влязохме в страната им чисти и неопетнени като девици
от метох. Единствената тежка загуба, която преживяхме, беше повторната
конфискация на шибания Vegemite, който мексиканските власти не допуснаха на
територията си, наситена с кокаин, хероин, всякакви здравословни треви от
семейството на марихуаната и т.н. Американците го пропуснаха на влизане и на
излизане, обаче мексиканците се заядоха и никакви молби не успяха да ги
омилостивят – изтръгнаха буркана буквално от ръцете на освирепялата до бяс
Даниела и драмата покрай нейния “мармалад за детето” приключи мигновено – ибаз
го, както мъдро би се изказал татя, Бог да ми го прости, миличкият…
Стандартните градски таксита бяха значително
по-скъпи и за това ние отново се насочихме към услугите на UBER-ът. Човекът ни
вози в продължение на 40 минути за няма и 40 долара нашенски пари - това ако
беше в Америка или в Австралия, щеше да ни струва барем една дневна надница
сигурно, обаче мексиканците не са чак толкова лакоми и общо взето тук всичко е
значително по-евтино (е, поне за нас туристите, де - иначе те самите ядат
дървото, та пушек се вдига - лошото е, че няма как да разберем, за да направя
съпоставка на доходите им спрямо цените по дюкяните). След като минахме през
покрайнините на града, измежду разни катакомби и развалини, по лоши пътища,
обилно наситени с прахоляк и всеобща мръсотия навред, дордето взорът стига, точно
в този момент на мен ми идеше да хвана главата на един мой приятел (който
толкова въодушевено ни препоръча посещение на Мексико…), да му я навра в
дупката на клозета и отгоре ѝ два пъти да пусна
водата от баеркасата; голямо разочарование ме удари, истината ви казвам! Отделно
дето жегата някак си изедин път ни сломи, че ние си бяхме и доста навлечени с
разни налични дрешки, та направо черни кръгове ми се въртяха пред очите. Както
и да е - да вървим нататък, дано пък да се пооправи впоследствие...
Пристигнахме в хотела; настаняването ни отне
повече от нормалното време за подобен процес, защото онези отсреща не разбират
и бъкел дума на английски - те си плещят нещо на испански, ние съответно нищо
не разбираме и те така, те. Ванеса криво-ляво сглобява по някое и друго
изречение с думи, които е запомнила от училище, но общо взето комуникацията ни
е затруднена с тези хора. С общи усилия, най-после ни настаниха - стаята е
прилична, с лек наклон към мизерна, спрямо нашите критерии на оценка, но
каквато - такваз; тук сме само за три нощи - все ще оцелеем някак си.
Най-сериозният недостатък на бивака е само, че нямаме хладилник, а това е от
супер съществено значение: не мога да си купя бира и да я държа на хладно –
един наистина много сериозен проблем, разгледан в най-личен план.
Само хвърлихме дисагите в бърлогата и веднага
излязохме на обиколка из района, защото вече беше станало и средата на
следобеда - имайки предвид и трите часа разлика, спрямо американското време, по
което тръгнахме сутринта - с всичките туткания и размотавания, часовникът
показваше 16:00 местно време. Денят обаче все още беше слънчев и приятен, с оставащи
няколко часа до смрачаването. Понеже хотелът ни се намира почти на пъпа на
града, това позволи да се запознаем поне с централната му част, без да има
нужда от допълнителни превозни средства, освен нашия собствен ход. Местното
народонаселение също беше приключило със служебните си ангажименти за седмицата
и буквално се беше изляло по улици и по площади. Направи ми впечатление
очевадното присъствие на полицията - буквално на всяко кьоше, пред всеки дюкян,
учреждение, банка или ресторант и то въоръжени до зъби: автоматични пушки,
палки, маски, каски и всичко останало като екипировка за война. Освен
стационарните постове имаше и такива, които се движеха по двойки из тълпите
човешка маса на специализирани велосипеди, други пък обикаляха с едни малки
колички - нещо като закрити моторетки. И всичкото това насред тротоарите и
площадите - защото пък останалата част дебнеха в автомобилите си, паркирани в
околовръст с включени сигнални светлини и готови за акция във всеки даден
момент. Какво чак толкова вардеха (или пък от кого се пазеха...) не стана
съвсем ясно, но явно че през следващия месец ще се намираме в такава,
полувоенна ситуация. На мен лично присъствието им не ми правеше особено
впечатление, нито пък на останалия щъкащ нагоре-надолу и напред-назад народ,
обаче Ванеса определено изпитваше страх от автоматите на тези гвардейци.
Успяхме да посетим няколко величествени
катедрали, оцелели през вековете, макар и след многократното им опожаряване и
повторно възстановяване - че то испански колонизатори ли не са били по тези
земи, та със североамериканците ли не са водили жестоки войни и с кои ли още не;
несъмнено, с доста кръв е напоена и мексиканската пръст. Историята на Мексико е
пълна с превратности, кръвопролитни битки, знайни и незнайни факти, за които
ние тепърва има да научаваме, движейки се из страната на Маите. Независимо, че
най-първите ми впечатления за това място бяха малко скептични, дори клонящи към
негативните, пътувайки през силно индустриализирани райони, с прашни и целите в
дупки улици, след пешеходната ни разходка из центъра на Гуадалахара започнах
постепенно да променям мнението си. След като налице имахме толкова многобройна
человеческа сган, чистотата по улиците (а и навсякъде, в този ред на мисли...) беше
най-малкото учудваща и определено впечатляваща в добрия смисъл на думата.
Вярно, това беше само централната градска част, но впоследствие съмненията ми
се разсеяха и за остатъка от града. След изтощителното ни скитане напосоки,
привечер се напъхахме в едно малко кръчме и се впуснахме в злоупотреба със
забранени храни, напитки и количества. Направихме план за следващите два дни и
след вечеря се прибрахме в хотела за почивка. А пък народът не намаляваше –
щъкат като скакалци, навред; кога работят тези хора, кога спят нощем и как
стават сутрин? - това също е загадка, поне за сега, де...
Първият ден от посещението ни в Мексико премина
изцяло в обиколка на града - отново с автобус, подобно на разходката ни из Los
Angeles. За някаква символична сума от шепа местни песос (MXN 500 = $39 общо за
тримата…), хората ни разкарваха из абсолютно целия град, сменихме три автобуса
и видяхме достатъчно много, за да мога дори да ви го преразкажа тук. Освен
катедралите, които посетихме предната вечер в центъра, маршрутът ни преминаваше
и покрай няколко други. Градецът наброява около милион и половина души население,
разхвърляни на площ от около 190 км². Интересното обаче тук е друго - не само
броя на жителите и площта, на която е разпрострян, ами по-скоро надморската му
височина. Представяйте си значи, този целия огромен град, разположен току на
височината около старопланинските върхове Св. Никола и Шипка или на м. Узана в
близост над Габрово, барабар с нейния първенец вр. Коруджа, че даже и по-отгоре
бих казал - малко под 1600 м н.в., с достатъчна точност. Ние от 35 години живеем
почти на морското равнище и този факт ме впечатли особено силно, защото по
абсолютно нищо не може да се каже, че дишаме “разредения” кислород на
тъдявашната част от света - такава е приказката, де; бирата като му е ледена,
какво значение има какъв пък въздух диша човек; хайде, халосии сега и
капризи...
Една по една се редуваха сградите на
университети, болници, представителства на фирми, търговски комплекси, пазари,
тържища и всичко останало, за което всеки може да си помисли и представи, че
съществува. Уличната търговия на дребно тук е разпространена в най-остра форма:
сувенири, дрънкалки, залъгалки, всякаква галантерия и кинкалерия, шапки,
обувки, камизолки, ританки, лигавници, пешкири за баня, отделно от хилядите
колички с преносима храна за подхапване “на крак”. Едни женици пекат тортили,
други пържат нещо като нашенските мекици, по скарите мъжорята пекат всякакви
месища, сгъват печивото в една кора и ръсят отгоре с люто; ама люто, от което
джуките ти се обръщат наопаки, а пък сълзи и сополи се стичат до подметките ти
чак! Със сигурност мексиканците не страдат от маясъл - в това твърдение мога да
се закълна вече; сигурацията ми е сигурна и гаранцията - Франция...
И трите ни екскурзии бяха така подбрани и съгласувани
с времето през деня, че ние от единия автобус само се прехвърляхме на другия
без никакво размотаване. Привечер ни стовариха на същия площад, от където
тръгнахме сутринта. Всеки следобед в градската градина свири нарочен оркестър -
духова секция, струнни инструменти, ударни: цяла симфониета. Под ръководството
на диригента тези музиканти радваха цветното множество с всякакви произведения
- какви млади хора, а пък виртуозни изпълнители. Народът пее и танцува заедно с
тях, въобще - голяма веселба и безгрижие; беден народ, ама горд и щастлив. Така
е, когато сам извоюваш свободата и независимостта си, а не чакаш на някой чужд
да те “освободи” - че не само веднъж, ами два пъти за затвърждаване глупостта
на народа и робското му примиренчество като негова основна национална черта. И
не само това, ами сега драпа с ръце и крака до кръв, дере си гласа с цяло гърло
до истерия - с надеждата същите поробители да го “освободят” и трети път;
потрисам се от гнус, но пък нали казват, че всеки народ си заслужавал съдбата –
така и с нашия!... Вечерта пак залъгахме глада в една закусвалня, организирахме
си екскурзията за следващия ден и се отдадохме на почивка в хотелската стая,
след дългия и изморителен ден - емоции, впечатления; всичко се преплете в една
обща каша, от която сегиз-тогиз занапред ще изваждам по някой и друг спомен, че
да има с какво да ви забавлявам...
Независимо, че дневникът ми изостана с един ден,
днес ще ви разкажа впечатленията и патилата си от вчера. Както споменах вече,
предишната вечер се записахме за една друга екскурзия, с която щяхме вече да
излезем и извън пределите на Guadalajara, а това бяха и последните ни часове в
този мексикански град - на следващата сутрин (т.е., днес...) трябваше да яхваме
самолета, за да се придвижим към следващата ни цел - столицата на Мексико,
Mexico City. Но, нека да вървим сега бавно и славно по хронологията, пък на
края може да остане време и за местните столичани да напиша някой ред.
Така, в 09:30 ни взеха с автобус от хотела и
тръгнахме по посока на един друг мексикански град - много по-малък от този, в
който бяхме отседнали, но пък известен с факта, че е разположен покрай
бреговете на най-голямото сладководно езеро в Мексико - и второ по големина в
света, след руския Байкал, разумява се. Тук отварям и една малка скоба, като
пояснявам, че статистиката понякога е малко противоречива, когато се отнася за
нещо, което е най-най-, че пък и по- от всичкото най-. Едни източници съпоставят
водната площ, други сравняват обема на водата в дадения водоем, трети пък мерят
дълбочината и всички тези данни в някаква форма и степен се различават помежду
си. Така че нека да не се вкопчваме за думата, независимо по кой параграф
сравняваме даден обект. За конкретния случай, достатъчен е само факта, че
въпросното езеро се счита за най-голямото в Мексико – а пък кое е второ, трето
и десето след него, това вече ще го оставим да го решават по-точните науки.
Разбира се, градецът с местно наименование
Chapala е един от множеството други, намиращи се в околовръст на водоема -
съдейки по същото му име (Lake Chapala), остава да направя собствено
заключение, че този град е най-големия, сравнен с останалите (въпреки, че със
своите 25-30 хиляди жители едва ли е по-голям от едно Севлиево, да речем). Само
за сравнение посочвам, че Guadalajara например го водят вторият по големина
град в цяло Мексико, обитаван от едва 1.5 милиона човеци и сравнен с първия
(столичния Мексико Сити) с неговите 25 милиона, вероятно изглежда като да
сравняваш Прага или Берлин със Своге или Годеч.
Преди да стигнем до езерото обаче, първата ни
спирка беше за разглеждането на едно много интересно ранчо - огромна ферма за
развъждане и отглеждане на коне. Създадено преди стотици години от някакъв
местен каубой, днес ранчото му представлява една от атракциите на местния
туризъм и бива посещавано дневно от хиляди екскурзианти като нас - не само
чужденци, но и туземци. В комплекса естествено има ресторант с мексикански
деликатеси (нищо чудно да сервират и ястия от конско месо), голям магазин за
кожени изделия и каубойски принадлежности: дънки, ризи, якета, камшици, чизми,
конски седла, шапки с козирки, каубойски бомбета и т.н. А народът мексикански
влачи и купува, сякаш само на следващия ден всеки един от тях ще си отваря своя
собствена конеферма, та последно му трябват само атрибутите, за да си отпочне
конския бизнес.
След конярската рапсодия, повозихме се още малко
на автобуса, след което последният ни стовари пред един ресторант за рибни
храни. Напълно в реда на нещата, ресторантът се намираше баш на брега на
езерото и дори малко над него - нещо като в стила на Правешката шатра (не мога
да се сетя за друг подобен наш ресторант, разположен по същия начин: освен “Белия
лебед” край Богатовския язовир и другия “Лебед” на Панчарево, по-нататък вече
ми се изчерпват знанията поради слабо познаване на материята). Докато приготвят
храната, качихме се и на един сал/плаващ понтон, с който ни повозиха малко из
мътните води на езерото. Аз имах наивността да си мисля, че ще мога да се и
изкъпя там и дори да поплувам, обаче то в тази кална боза беше невъзможно да се
влиза. Самото езеро не е много дълбоко - средната му дълбочина варира между 6 и
7 метра, а максималната е в границите на 10-11 м, но пък за сметка това на
размер е внушително: около 80 км на дължина и 12-13 км широчина. Естествен
поминък за населението около водната площ е риболова и градинарството. Вътре в
самото езеро има три големи острова, като на най-големия са построени множество
оранжерии и парници за отглеждане на всякакъв вид насаждения и то в
индустриални количества (главно плодове и зеленчуци, а вероятно и по някой
корен с марихуана – нищо чудно за сега разглежданото географско местоположение...),
на втория преди години е имало затвор, а пък за третия нищо не разбрахме -
най-вероятно той няма никакви по-съществени функции в днешно време. Освен
всичко друго, Lake Chapala се явява и основен водоизточник, захранващ с питейна
вода околността и главния му град, Guadalajara.
След разходката с лодка се върнахме в ресторанта
за обяд, но понеже аз рибни продукти не употребявам, задоволих се само с
калориите на две бирички (умалителното е заради скандално малкият им размер от
355 мл, което си е направо подигравка с всяко прежадняло Божие създание). След
приключване с ритуала по изхранването на групата, качиха ни отново на автобуса
и ни откараха в центъра на градчето, където имахме около час и половина
свободно време за разходки, опознаване на района и разглеждането на хилядите
сергии, преливащи от всевъзможни боклуци - до един все продукти на местната
амбулантна търговия. На края по обратния път се прибрахме в хотела. По време на
това пътуване минахме и през няколко по-малки населени местенца - по-скоро
махали или села, където мизерията и мръсотията бяха пословични. Явно там живеят
хората от по-бедните слоеве на обществото, а къщите им мязаха на бордеи - отвън
поне. Не знам какви са отвътре, но пък мога да си ги представя: облещени
директно под палещото слънце, без никакво дръвче наоколо, че да направи малко
сянка; построени безразборно, сякаш няколко самосвала с тухли са струпани под
някаква форма, колкото да не се самосъборят. Пепелта от изсъхналите поради
сушата ниви, вдигаща се при преминаването на по-едрогабаритни превозни средства
(главно камиони и автобуси) буквално е непоносима - след всеки рейс трябва да
се къпеш. Бойлерите им представляваха едни големи и черни пластмасови бидони,
монтирани върху къщите, чиито покриви са плоски - не наведени като нашите.
Едно, че там сняг не пада, а може би горната част на къщите се ползват за
отглеждане на разни култури, за събиране и съхранение на водни запаси или кой
знае за какво още. Иначе всеки прави по нещо и никак дори не почива - това
събота или неделя няма за тях: авто сервизи работят, гуми сменят, строители
бъркат вар и бетон, редят тухли, мажат, боядисват и т.н. Почивките са комай само
за гражданите, защото според мен селяните ядат хурката - ама хем яко! Всъщност,
като навред - както и друг път съм подчертавал това несправедливо социално неравноправие...
След завръщането ни от разходката, вечеряхме
набързо в едно заведенийце съвсем близо до хотела и се прибрахме да си
подреждаме партакешите за отпътуването ни на заранта. Таксито ни чакаше на
ранина и ние още в 06:00 се отправихме към аерогарата. Казахме сбогом на
Guadalajara и след час летене над мексиканската суха земя, плюс друг час
пътуване по магистралата с друго такси между столичното летище, където
пристигнахме сутринта и новия ни хотел, дружно изревахме “Hola, Mexico City!”
Аз тук само с няколко думи ще се спра на тези мои първи впечатления от едва
няколкочасовия ни престой в този огромен, космополитен град - даже не съм и
много сигурен дали изобщо ще мога да подбера най-подходящите изразни средства,
с които да ги изразя; накратко, неописуемо - абе, направо майката си’йбало, ако
това е най-превъзходната степен за сравнение!...
Като за начало, правя малък аналог с едни
най-обикновени мексикански човеци, които ние, “най-великата и още толкова висша
раса на света, от която едва ли не не е произлязъл света, че и самият Господ
биля...” ги смятаме за много по-долни и низши от нас и веднага се обосновавам.
Самолетът от Guadalajara се приземява на едно от двете основни летища на Mexico
City и спира срещу някой от стотиците му ръкави - това не е най-важното. Всички
пътници на борда стоят като замръзнали - просто така ни помолиха стюардесите.
Докато отворят вратите и започне изтеглянето на пасажерите от най-предните
седалки, всичко живо стои мирно, кротко и тихо, седнали – подчертавам: не
скочили прави, още докато самолетът маневрира, както правят онези от “великата”
нация на летище Враждебна, примерно. Започнаха да излизат и хората, заемали
следващите няколко редици седалки - останалите стоим и си чакаме спокойно реда.
Така вълнообразно и постепенно излизаха всички през предната врата, докато не
дойде и нашия ред чак на 24-та седалкова редица. След нас хората продължаваха
да седят и да чакат най-чинно и възпитано - няма блъсканица, тъпканица,
подвиквания, пререкания, размяна на взаимни любезности и прочие простотии. Само
за няколко минути 200 души се измъкнахме от самолета без да се издаде звук - не
знам защо, но специално този момент ми направи особено силно впечатление.
От ръкава на самолета попадаме в една огромна
зала, покрита с мраморни плочки, отвред грее на чистота и блясък - пък после
такива били, онакива били мексиканците, каубои, коняри и т.н. Амчи те заднишком
да тичат, ние “великите” българи пак не можем ги настигна, бре! Независимо, че
персоналът навред масово не говори и не разбира английски език (с много малки
изключения), всеки един бе готов да помогне с нещо и да те упъти в тая дива
джунгла, в която попаднахме - надписите ги има и на английски, но нищо повече
от това: къде се влиза, къде се излиза, тоалетни, къде са спирките на
обществения транспорт, таксита и т.н. Питаш ли ги обаче за нещо по-конкретно и
на помощ идва Ванеса с нейния испански език, с жестове, крака, ръце и мимики,
но в крайна сметка навсякъде успявахме да се оправим.
От летището хванахме някакъв специализиран
автобус, който да ни отведе извън обсега му, който наред с всичките си
граждански функции, играе главна роля и като стратегическа военно-полева зона
на армията – вероятно поради тези съображения, външни автомобили, освен тези на
държавните таксита, не могат да пресекат бариерите. Такъв беше и случая с нашия
UBER - трябваше да излезем някъде, на няколко спирки след терминалите, за да
можем да го наемем. Един полицай ни заведе до спирката - ето ти пак проблем:
нямаме дребни пари за автомата, през решетките на който да влезем в спирката,
че да се качим на автобуса. Едрата банкнота от 100 MXN (песос) не свърши
никаква работа, защото автоматът не връщал ресто. Някакъв съвсем случаен човек
се пресегна през гишето и набута в процепа негови стотинки (трябваха ни 3
монети по 9 песос, ама нямахме...). После същият много трудно ни показа какво
да правим, къде да слезем и т.н. – не само хора, а истински човеци. От
спирката, на която слязохме повикахме таксито и то дойде след две минути - а
точно там се намираше и някаква тяхна военна база, само че малко преди
бариерата за навлизане в поделението; а пък у Мексико казарми да искаш - има ги
на всяка крачка…
Шофьорът ни се оказа голям каубой - то не, че останалите
участници в движението не са, де: това мигачи за смяна на лентите по пътя,
предимства ала-бала, знаци STOP и червени светофари не са им твърде познати:
по-бързият кон винаги печели, без значение дали ти е отдясно или пък отляво.
Единствено автобусите се движат горе-долу разумно, защото са наврени в едни
специални улеи само за тях и са отделени от останалите каубои с бетонови
блокчета. Разбира се, единични каубои на две колелета си позволяват лукса и пердашат
по тази нива, без да им се пречкат останалите каруци от кервана и то само,
когато автобусите са останали малко по-назад. Като споменах за каруците, та ми
дойде на ума да хвърля малко светлина и върху тях. Ами, старичък им е автопарка
на мексиканците - само тук-таме може да се види някоя по-нова кола и тя ще е от
серията на евтините корейски марки KIA, Hyundai или някое японско Сузуки от
същия клас и ценови диапазон. Разликата с автомобилния парк в LA например е
драстична - там пък не можеше да се види стара кола; все едни спортни,
луксозни, натокани и настофърчени като млада кадъна, преди да я харижат на
някой харем. Иначе всичко останало е дарак до дарака, майно льо - полуизбутели,
мръсни и прашни от ежедневния прахоляк по пътя. Цената на бензина варира между
23-24 и 26-27 песос за литър, в зависимост от качеството му; дизеловото гориво
не се отличава особено от тези стойности.
Докато пътувахме в колата, имахме възможност да
хвърлим по някой бегъл поглед встрани към отделните улички и квартали. Все пак,
за един около 25/26-милионен град трудно може да се извади някакво заключение и
то за краткото време, докато човек пътува към дадена цел. Само в
най-централната градска част живеят 10 милиона души, а бройката им до 25-те се
допълва от населението, обитаващо и заобикалящите го квартали. И за да завърша
с любопитната информация, посочвам че Мексико Сити (за разлика от Гуадалахара)
се намира на още по-висока площ по вертикала. Столичният град е разположен на
основното мексиканско плато на близо 2250 м н.в., като на отделни места 16-те
му колонии (както се наричат огромните квартали в околовръст), могат да се
простират по хълмовете на над 3900 м н.в. - с други думи, на около 1000 м над
височината на българските първенци Мусала и Вихрен! А това вече е впечатляващо
и внушително - за мен специално, пък за вас на знам... Историческите документи
посочват, че градът е създаден още през далечната 1325 - 70 години по-късно
България ще падне посечена от турския ятаган, за да остане все така поробена и
на колене през следващите 5 века. Както вече отбелязах, Mexico City е
най-големия град на Мексико и с най-многобройно население в цяла Северна
Америка, разглеждана като един континентите.
Беше вече 12:00, когато ние най-после се
довлякохме до хотела. Централната градска част беше затворена заради разни
масови митинги и демонстрации, та кордонът от вардещите полицаи едвам пусна
шофьора да ни докара до вратите на хотелския комплекс. Настаняването ни беше
възможно едва след 14:00 и ние само се изпикахме по веднъж, оставихме си
дисагите на съхранение при рецепцията и излязохме на разходка. А пък навън
буквално всичко беше наводнено от народ - знамена, лозунги и автобуси; много,
много автобуси, които явно са докарали митингуващите от всичките краища на
града или на страната - познато, нали. Чак вечерта, като попрочетох новините от
последните часове разбрах, че десетките хиляди демонстранти били излезли “най-спонтанно”
да подкрепят президента на държавата (всъщност, тя се оказа жена - много млада
и също толкова симпатична; някоя си Claudia Sheinbaum), в действията си за
известно временно забавяне вдигането на вносните мита спрямо мексиканските
стоки, пътуващи към американския пазар. Нали оня калмук, на Путин човека със
сламеника връз кратуната си заплаши, че вдига всички вносни мита, уж да спре
или поне да ограничи потока от чужди стоки към Америка, за да я направел пак
велика, както си е била едно време. Дали самата президентка бе някъде по
трибуните, това не мога да твърдя със сигурност - но че по улиците имаше
многохиляден народ, в това вече се заклевам, защото го видях с очите си. Ама
видях и рейсовете, паркирани един подир друг и наврени в малките, тесни улички
около площада; видях също как раздаваха пликчета с храна и вода на
митингуващите, понеже и денят днес беше доста горещ. Не, че нещо - ама просто
отбелязвам; ние точно тогава минахме буквално покрай тях и нямаше как да не
забележим тези подробности. Малко по-задълбочен прочит на вечерните новини също
ми подсказа нещо и осветли съмненията ми, обяснявайки си и сравнявайки
подобните действия с чисто нашите си, български. Амчи началничката на
мексиканското правителство от 2024 насам (също толкова безизвестната за мен
Clara Marina Brugada Molina - вероятно това би трябвало да означава Премиер или
нещо като Министър-председател...) се оказа също жена, в което няма нищо лошо -
обичам жените. Обаче неприятното в случая е, че тя е представител на някакво си
ляво популистко движение в Мексико, което явно за сега води държавата - а пък
на къде точно я влачи, това ще стане ясно впоследствие. С всичко до тук исках
да сравня аналогичните прийоми на левите крила и флангове в политиката,
подчертавайки и заклеймявайки твърдението, че в Марксистко-Ленинските им подходи
няма абсолютно никаква разлика.
Впоследствие ни обясниха, че мексиканците много
обичали да ходят по митинги, да правят шествия по улиците, да скандират, да
носят плакати с разни лозунги и други подобни, масови форми на протести. Онзи
ден в Guadalajara също имаше един такъв всенароден форум, като по улиците се
виждаха предимно жени – всякакви, по целия възрастов диапазон. А пък то нали
беше и 8 март баш тогава, та миличките ходили да се борят за повече права,
против насилието върху тях и разни други издевателства. Оказва се, че от лицето
на мексиканската земя изчезват безследно по 10 клети женици дневно – или биват
отвлечени, или малтретирани, а на края убити и захвърлени някъде из джунглата;
въобще, това е сериозен проблем за местните хора и вероятно с пълно право
жените се опитват да предотвратят тези атаки на по-силния пол. И както си е по
стандарта, манифестациите в мексиканската столица пък бяха точно две: едните
поддържат президентската институция и своя партиен и държавен глава, другите
пък – точно обратното: техният митинг-шествие беше против президентката, която
за сега им води хорото; идиотска работа, погледнато под чисто политически ъгъл…
Към 14:00 се върнахме в хотела и следобеда се
занимавахме повечето с организационна дейност, отколкото да сме провеждали
някакви по-активни туристически или екскурзиантски мероприятия. Това последното
е планирано за утрешния ден - вероятно до вечерта ще добавим нови знания към
съществуващите и ще добием допълнителни впечатления, които аз на драго сърце
съм готов да споделя с всички вас, стига това да ви е интересно и достатъчно
забавно. А сега лягам, защото очите ми се затварят за сън - в пансиона е включена
и закуска, така че утре сабалам на ранина ще ме търсите първо в бюфета, а после
вече ще мислим за всичко останало...
Случи се така, че вчера не успях да направя
планираното за вечерта включване - дневната ни екскурзия продължи до по-късно
от предвиденото, а пък вечерта в хотелската ни стая се развиха съвсем други
вътрешно семейни драми, които хептен попречиха на добрите ми намерения да
пописателствам на тишина и спокойствие. Ама вие да не би пък да си помислите
сега, че нещо сме почнали да се караме, да си дерем взаимно очите и да вдигаме
хотела на глава с кавгите си? – нищо подобно и дори напротив: след закупуването
на една бочка с някакво местно коняче от супермаркета в съседство и шише леден
разредител почти на символични цени, вечеринката ни премина в най-топла,
дружеска и силно - подчертавам, силно любяща атмосфера, независимо от
разредения въздух, който дишаме вече трети/четвърти пореден ден (или който там
се пада да бъде, понеже аз нещо им загубих бройката...). Обаче за да стигна и
до този момент, на това място се връщам на сравнително ранните сутрешни часове
на вчерашния ден (понеже, ако ми стигне коняка, тази вечер има вероятност да ви
загатна и за днешния - но, да караме всяко нещо по реда си).
Значи - ставаме сутринта сравнително навреме, даже малко по-раничко от обикновеното (или от нужното...) и се спускаме стремглаво по стълбите към хотелския бюфет (пеша, разумява се - ние искаме да горим калориите и изобщо не щем да сме дебели). Мексиканската закуска обаче се оказва не съвсем онова, което на всеки от нас му се искаше да бъде, но пък измежду всичките техни оризови и картофени яхнии, откриваме една тава с безразборно пържени яйца - нещо като омлети, ама направени така, сякаш ги е готвил някой начинаещ, не калфа, ами все едно връз това блюдо се е пробвал чистача на кухнята: няма блажно, няма сол, няма подправки, всичко изпържено някак си “през пръсти” и стои на трици, вместо да бъде пухкаво и сочно, както примерно ги готви моя милост (не се хваля единствено от чувство за скромност, ама инак си е баш тъй, ако искате много да знаете). Както и да е - майната му: пълня една чиния с връх от въпросното яйчено извращение и с подръчни материали се опитвам да го подобря: няколко бучици масълце, разтопени отгоре му, поръсвам обилно със сол и чер пипер, докато горната коричка побелее и съответно почернее, грабвам няколко ръжени хлебчета (понеже, видите ли, ние сме и на диета - нали ми следите мисълта...). Хапваме обилно - аз по-специално; Ванеса се лигави с някакви палачинки и конфитюр, а Даниелчето се халосва с шепа плодове на местната флора. Закуската в хотела свършва и ние се понасяме към уреченото място, от където да се качим на обходния туристически автобус, който да ни разведе из целия огромен град, за да се запознаем с всяка (или барем с почти всяка...) подробност на заобикалящата ни среда. През целия ден се возихме и сменяхме едно превозно средство с друго, добивайки достатъчно добра представа за това грандиозно, гигантско населено място. Отначало тръгнахме по улички, широки колкото софийските “Антим I”, “Иван Асен II”, “Борис III” и “Цар Симеон” - автобусът едвам се разминаваше с паркираните най-безразборно покрай тротоарите коли или просто спрели уж за кратко “на аварийки”. Маршрутите на автобусите бяха така добре подбрани, че по единия се движихме покрай огромните, 50/60-етажни сгради и небостъргачи, издигащи се на внушителните 250 и повече метра над нивото на тротоарите. Някои от тях бяха луксозни хотели, други административни постройки с представителства на световния бизнес и икономически елит, банки, болници и какво ли още не. Друг маршрут пък ни отведе по разни местни паркове, градски градини, кина, театри и улици, наситени с луксозни модни бутици от световна слава и величина - достойни аналози на Ню Йоркското Пето авеню, Rodeo Drive, който съвсем наскоро посетихме в Los Angeles, Парижкото Champs-Élysées, Bond Street в Лондон и т.н., и т.н. - хайде, да не ви ги изброявам сега, за да не си помислите погрешно, че ги знам всичките или пък че изпитвам някакво дълбоко преклонение към тези световно известни пантеони на лукса и снобизма; далеч не…
Няма коментари:
Публикуване на коментар