После краткия ни обход около крайбрежието,
свърнахме по друга успоредна улица и по нея се прибрахме обратно в квартирата -
беше станало почти ракиено време, а на малките акъла им беше само у тигана с
пържените “кифтенца”, с каквото им бяхме обещали, че ще ги гощаваме вечерта. На
връщане минахме през един супермаркет, от където купихме необходимите провизии
(основният продукт беше свинската кайма, но взехме също вода и разни други
дреболии). Специално за тази нарочна вечеринка, аз бях подготвил смлените предварително
подправки за кюфтета, които носехме в едно пликче още от Австралия - само ги
изсипах върху каймата, Даниелчето накълца една глава лук отгоре им, а нямаше и
кратък миг след това, всичко вече беше готово за зареждане на печката.
Няма да разказвам за очарователния вкус на
пържените кюфтенца, който се получи в крайна сметка (разбира се, че купихме и
една малка бутилка с олио - та няма да ги варим у тенджерата, я!...). Младежите
ядоха до насита и си облизаха пръстите на края, докато аз през цялото това
време отпусках опънатите си по време на пешеходния ни туризъм нерви, поливайки
ги обилно с някакъв местен ром и още по-местна Кока-Кола - превъзходна,
класическа комбинация, измислена от богове за богове!...
Докато трая официалната част на тържествената ни
вечеря, взехме решение на другия ден да посетим друг, подобен остров като
предишния, само че намиращ се на около час път от бреговете на Playa del Carmen
- това беше о-в Cozumel/Косумел. Последният беше значително по-обширен по площ
от Isla Mujeres, с приблизителни размери от 50 км дължина на 15 км ширина. Това
разбира се, са усреднени величини, след като островът далеч не е и със съвсем
идеални форми, но пък сега за +/- някой и друг километър няма да се хващаме за
гушите, нъл’ тъй... На ден през всичките тези островни образувания преминават
хиляди, ако не и десетки хиляди туристи - посещаемостта им започва още от ранни
зори, за да завърши току по мръкнало. Всичко живо иска да яде, да пие, пикае,
сере, оставя купища боклуци след себе си, които бедните мексиканци събират
най-старателно (главно посредством метли от вършина и на ръка...), увиват и ги
тъпчат в чували и така се придвижват към следващия събирателен пункт. Допотопна
работа, мръсна, неблагодарна, трудоемка и вероятно възможно най-ниско платена.
Само че нали и гладно не се стои, повечето от тях имат по 2-3 детски гърла да
изхранват, башка от жената (която също работи, разумява се...) - така че, на
обикновените хорица хич не им е лесен живота, чието качество понякога (пък и
доста често, а не само понякога...) е принизено до такъв социален минимум,
който за нас, дето сме уж по-цивилизовани направо не е за вярване и трудно се
възприема като “нормален”…
Тъй като този остров (Косумел), както вече
отбелязах беше значително по голям от “женския”, там също решихме да наемем
една кола, с която да го обиколим на длъж и на шир, с надеждата да видим
колкото се може повече от местната природа, както и да се сдобием с повече
впечатления, които да споделя с всички вас. Речено-сторено, както пишат
авторите на детските приказки - намираме едни делегати, които със сетни сили
успяхме да убедим, че излишни пари нямаме за безразборното им харчене и че ако
не ни дадат возилото за $80, вместо за $100, колкото искаха те, отиваме да
търсим други търгаши. А пък там - търгаши да искаш, бако; от всякакъв местен
вид и калибър: кои предлагат екскурзии из острова, кои искат да те возят с
лодка из морето, кои дават коли под наем - една невероятна сбирщина от цигания,
пазарлъци, купища с кич (на които викат “сувенири”) и шарен до обезумяване
свят.
След проведените мъчителни преговори и
попълването на приемо-предавателните формуляри, няколко минути по-късно ето ни
пред депото за получаване на возилото. Иззад кьошето се задава обаче едно съвсем
неопределено “нещо”, което много трудно можеше да се нарече “автомобил” -
въпреки, че на пръв поглед изглеждаше баш като такова: олюскано и вдлъбнато
отвсякъде, ръждиво до безобразие с трудно различим цвят на боята (е, поне на
местата, където все още се беше запазила горе-долу цяла и не беше олющена до
тенекията). Единият фар виси някак си странно на една страна, но все пак ден
беше - защо пък да ни трябва и фар (демек втори, след като вече имаме един,
който така или иначе не свети). Това до тук, само на външен вид и бегъл оглед -
влизаме и вътре: първо имаме две врати, а отзад е тясно като в бебешка количка;
задно стъкло няма – вместо него е вързан един найлон. Таван също няма “колата”
- същият найлонов гюрук продължава и напред, привързан с тел и свински опашки
към колоните на предното стъкло, което също беше напукано и разцъфтяло на всички
посоки като майска роза през Април. И странични стъкла липсват, продължавайки с
нямането - това добре; жега е все пак. Долу по пода зеят дупки, през които се
вижда асфалта, при което никой не е сигурен дали пък на някой трап по пътя,
седалките няма да пропаднат надолу и да почнат да се суркат по настилката
барабар с нас. Отвътре вече погледнато, колата пали, тръгва и върви - това го
доказахме през близо 60/70-километровия пробег, който направихме с нея по
крайбрежието на острова. Имаше 5 скорости + задна, които функционираха
безупречно. Трудно беше да се прецени само с каква скорост се движехме, защото
нито един от уредите по таблото не работеха.
Заредиха се капан след капан, един през друг
предлагащи разхладителни напитки и подкрепителни мезета - на маси и столове,
зарити до средата в пясъка на плажа. За една пиклива бира обаче, пясъчните
главорези деряха по 90 песос - подаваш им стотарка, с надежда уж да ти върнат
ресто, обаче ония викат, че бакшишът бил заради “обслужването” им и не влизал в
ценоразписа на заведението; да хванеш шмайзера, че да ги подкараш наред от
бармана до лакея, който ти хвърля метани доземи още на входа и те кани
най-галантно да им посетиш кръчмата. Колкото повече слизахме към южната част на
страната, нахалството на мексиканците и съответните цени на техните стоки и
услуги се повишаваха по геометрична прогресия. След изпиването на тази мизерна
бира (равняваща се по стойност на десетина австралийски долара...), разбрахме
че покрай този красив плаж нищо позитивно не ни чакаше - направихме няколко
снимки на красивото Карибско крайбрежие и полека-лека започнахме да се
придвижваме обратно към по-централната и населена част на острова. Върнахме
колата, теглихме им по една дърта и къдрава майна на всички местни джамбази,
ангажирани с този срамен и нечестен бизнес и продължихме разходката си пешком.
Не за друго, ами мръсните гавази едни снимки ти показват, когато те молят на
пътя да вземеш колата именно от тях, а пък в действителност возилата им се
оказват в съвсем окаяно състояние, събирайки и трупайки разочарования едно след
друго. Тук, разбира се, искам много добре да бъда разбран от всички, които
четейки настоящата ми изповед, ще си кажат веднага: “Ебати скръндзата е тоя,
всичко му е скъпо, не иска да похарчи и един лев - копелето му свидливо, още
габровско...” - все такива негативи и все в тоя ред на мисли. Бързам обаче да
отвърна със съвсем противоположното си мнение и то не в моя защита (защото на
мен отдавна вече хич не ми и пука даже какво някой е решил да си мисли за моята
скромна персона...), а наред с това да направя един анализ на ситуацията, в
следствие на която ние предприехме това грандиозно, неповторимо пътуване.
Живеейки в силно развит капитализъм, при едва
удържащ се растеж на цените, особено през последните 2-3 години, на човек в
един момент му писва непрекъснато да се съобразява с инфлации и ниско
заплащане, с покриване на непредвидени разходи в размер на хиляди подир
домакинство, къщи, коли и т.н. и т.н. - на същият този нормален човек му се
иска да избяга за кратко от този адски бяг по надпревара с времето и обстоятелствата
и според финансовите си възможности да се скрие някъде, където да си отдъхне от
всичко това. Да поживее известно време без сметка, да харчи на воля за каквото
му душа сака и за кратко да се почувства Човек, а не някаква си шибана социална
единица - пък била тя живуща и в такова, уж по-напредничаво общество. Имайки
предвид тези факти, индивидът избира дестинация и държава, където тази му
най-човешка потребност да бъде най-лесно изпълнима и задоволена. По абсолютно
същите причини хората предпочитат почивка в Турция и Гърция, вместо да се
ядосват с разни уродливци по Слънчев бряг или Златните пясъци. Такива са
предпочитанията и на онези, които отиват в Тайланд, Виетнам, Бали или Фиджи -
австралийците например буквално се разцепват от свинщина (разбирай ядене,
пиене, пушене, курви и т.н....), веднъж излезли извън строгите ограничения на
собствената си държава и попаднали в някоя от изброените по-горе. И защо
мислите, че е така - ами просто, защото е безумно (многократно...) по-евтино
всичко, отколкото при нас. Ние не случайно избрахме Мексико като такъв пристан
на безгрижието и частичните своеволия, защото суперлативите за тази държава
насочваха вниманието ни именно в тази посока - отделно от екзотичната природа и
главозамайващите красоти, на които ежедневно ставаме свидетели (постепенно в
материала ще се спирам и на тези впечатления, които ще ни останат за цял
живот). Всичката информация, която изчетохме и с която предварително се
запознахме, недвусмислено посочваше именно Мексико като такова място: хем
евтино, хем красиво, хем пък и всичко останало. Е, оказа се малко не съвсем
така, особено с масовото комерсиализиране на абсолютно всичко, за което всеки
от вас може да се сети: хиляди хора дневно протягат ръце и подлагат шепа за
бакшиши, отделно от стандартните ценоразписи. Втурне се някой да ти измие джама
на колата, дорде чакаш на светофара - чака после да му снесеш; носача на
куфарите в хотела също - нищо, че аз не го ща да ми помага, защото си се
справям най-отлично и сам. Отваря ти вратата някоя тетка на супермаркета -
хайде и на нея някоя стотинка; след касата в супермаркета стои друг безделник,
който пък ти пълни торбите с покупките - той също чака милостиня. А пък за
ресторантите им да не говорим - дали плащаш с карта или в брой, бакшишът от 10%
или 20% (по избор) е задължителен и много рядко може да се избегне. На всичкото
отгоре разплащането с банкова карта генерира 5% комисионна, която отива
директно в държавната хазна и нея сайбията изобщо не я вижда. Качиш се на
автобус - на слизане ще сайдисаш с нещо шофьора; екскурзия вземеш някаква -
освен дето си си я платил като поп на почти двойна цена, заради факта, че не си
местен, признак на добро разположение е да хвърлиш някой грош и на
екскурзовода. Амчи аман, бре – аман, мамка му ебаси! Ей го, на - пресен пример.
Качваме се вчера на кораба да отплаваме към острова - сядаме на най-горната
палуба, да се любуваме на гледки и красоти. Таман тръгваме и двама чалгаджии
подкараха песни и танци на народите; хубаво свириха и пяха хората - от сърце,
дето се вика. Обаче малко преди да акостираме на пристанището и те пуснаха един
калпак измежду пасажерите, та всеки от нас да си плати за концерта, така да се
каже. С тази разлика, че аз не съм молил никого нито да ми свири на ушенце,
нито да ми отваря портите пред мен, нито да ми мъкне куфарите, нито да ми лъска
колата кога трябва и кога не трябва. Най-много мразя да плащам за услуга, от
която нямам абсолютно никаква нужда - за мен това е обирджилък, пък вие си
мислете каквото искате за мен. Ако помоля някой да ми свърши някаква работа – ма
буйрун ефенди, молим заповядайте; проблеми няма и ще си платя за стореното. Ама
да ме изнасилват така за тоя, що клати шумата в гората – ‘айде ресто
шерибрендито, че не сте познали нещо с кого сте тръгнали да се задявате, комуто
и космически лъч не можеш да ръгнеш в гъза! Така - не знам защо написах всичко
това, но понеже много ме хвана яд по вечеря, та се отплеснах малко. Е, няма пък
да го трия сега, че да ви правя кефа - щом съм си го помислил, значи е било
истина - на който не му харесват моите анализи, нека да подминава скучните
пасажи...
След като върнахме бричката в депото и след като
им хвърлихме всичките си възможни клетви по адрес на стопаните, както вече
казах разходката ни продължи на собствен ход. Влязохме за кратко в едно заведенийце
на централната улица, където попълнихме изхабените си в нерви и притеснения
калории - бири, чипс, местни мексикански боклуци и други подобни талаши на
основата на папурените зърна, джуркания черен боб, мазила от авокадо и изделия
от най-популярното в Мексико царевично брашно, сякаш сме някакви пуйчета, дейба!
В късния следобед се натоварихме на кораба за обратното ни плаване към брега.
Този път обаче седнахме вътре, където музиканти липсваха и нямаше кой да ни
надува главите с гайди, зурни и гъдулки от местен, мексикански характер
(разминахме се и с бакшиша, този път - но пък иначе, една такава корабна
променада за около 30-40 минути плаване до отсрещния бряг и връщането на
изходна позиция, стъпи по около $60 на глава; отбелязвам само - не, че се
оплаквам нещо, сакън...)
Стъпили вече обратно на твърда земя, ние отново
се разделихме по групи на интереси: младежите хукнаха по разни техни пазари и
тържища, защото пристанището се намираше точно в края на главната улица на
града - а цялата ни екскурзиантска група все още се намира на територията на
Playa del Carmen, ако ми следите мисълта. От там, Даниела и аз подпалихме
джапанките за обратното ни връщане до квартирата, а пък Ванеса и Дилън останаха
да се разхождат по центъра на града. Техният хотел и без друго се намираше в
централната му част, докато ние бяхме през двадесетина преки улици по-надолу -
вървяхме около час може би, но стълпотворението от народ и олелията по “стъргалото”
бяха толкова интензивни, че на мен направо ми се зави свят да заобикалям всеки
отделен индивид, втурнал се стремглаво незнайно за къде и бързащ така, сякаш е
дошъл края на света.
Градът, разположен току на брега на Карибско море
наброява около 370,000 жители - за мащабите на Мексико, вероятно това е
сравнително по-малко населено място, спрямо размерите на другите му градове.
Пък и така, както се въртим предимно все около централната градска част, трудно
може да се прецени колко надалеч се простират границите му - но определено
можем да го причислим към по-внушителните курортни центрове, с каквито този
район на държавата буквано е наситена, че и преситена. На път за временния ни бивак,
решихме да минем и през супермаркета за частично презареждане на провизиите и
главно да взема едно шише ром, че да потисна душевните си напрежения, които се
появиха у мен след целодневното ни скитане по острови и кръстосване на улици.
Даниела купи вода, някакви бисквити, шише Coca-Cola (щото пък, какво тук значи
един чист и прост ром, без да бъде удавен в напитката на зловещия американски
империализъм, нали така другари?...) и вече заедно се придвижваме към касата да
плащаме. Цъка оная кака, щъка по копчетата и на края махна рома от купчината с покупките
- бря! Е, ся си еба Гана дроба, дет’ викат по-начетените с по едно-две ви’ши,
башка ПУЦ-а. Аз стискам шишето и го връщам на касата за отчет, а оная пак ми го
изтръгва от ръцете, отстранявайки го по-далеч от лентата - нещо ръкомаха,
показва си часовника и вика: “Cinco-cinco” (цинко-чинко, демек пет-пет, в
превод от испански - по смисъла на факта, че било вече станало, че и подминало
17:00). Ами то вярно, че часът вече минаваше 18:00, ама пък и на коя тиква да ѝ дойде на ума, че на ония вагабонти не им дават да пият твърд алкохол в
неделя вечер и поради тези сурови и драстични причини, след 17:00 всеки неделен
следобед шишетата с водка, ром, уиски и текила се замразяват и не могат да
напуснат магазина. Ебаси реда и дисциплината, бако! - разбрах проблема, приех
го хладнокръвно и без излишни драми, мислейки си наивно, че ще отида отсреща в
деликатесния дюкян, където е малко по-скъпо, но пък ще си купя заветното
шишенце за поминаване на вечерта. Да, ама пак не - там също в 17:00 савакът
беше паднал и никакви молби и театрални водевили не помогнаха да склоня
продавачката към маркирането на едно шише уиски. Тук е мястото да отбележа със
задоволство, че принципно алкохолът в Мексико е сравнително евтин, сравнен с
парите, които ние пръскаме подире му в Австралия – едно от малкото положителни
признаци на мексиканската териториална цялост. Например, шише 0.750 л някаква
световно неизвестна марка местно уиски “Wallace”, в деликатесния магазин струва
175 песос (едва под $17, обърнато в нашенските обезценени до безумие долари) -
такива цени в Австралия не съществуват - при нас тези артикули почват от 45-50
долара и нагоре, а в зависимост от известността на етикета им пред света и
годините, които уж са отлежавали напитките, цената им може да достигне и
трицифрените числа биля. Другото пък, за което всъщност ни беше борбата и
водихме войната в супермаркета, струваше само 115 песос (десетина-единадесет
долара - че и цяло кило беше, пущината; направо да полудее човек от любовна мъка!)...
На края стана напълно ясно, че вечерта в неделя
вече нямаше никой, който да ни продаде нещо, с което да разширим вените и да
подобрим циркулацията на кръвообръщението си - подвихме си опашките и се
прибрахме в колибата. В този бивак разполагахме с котлони - опържихме си по
едни яйца със сланина и малко лук, ударихме по някоя и друга ледена бира от
хладилника, след което се отдадохме на почивка и здрав сън. Добре, ама на мен
акъла ми цяла нощ беше у шишето с рома, което така безславно изоставихме след
себе си в магазина (пък може и някакво уиски да беше – ама нали няма да
абсолютизираме сега и да се хващаме за вида и марката...), та на ранина
Даниелчето изприпка да купи едно шише от въпросния артикул, покрай нейното
задължително и традиционно кафе от дюкянчето на ъгъла, разбира се. Малко след
това децата дойдоха да ни вземат с колата и ние продължихме пътешествието си
към следващия град по предварително набелязаната ни екскурзионна програма.
През цялото време Ванеса проучваше през Интернета
какви забележителности можем да видим по пътя, които да не изискват големи
отклонения от стандартния ни маршрут. Така тя се натъкна на някакви местни “cenotes”
(сеноте или сенотес, ако са повече от една...), за които аз не бях и чувал
дори. Оказа се обаче, че наред с разкопките, древните селища и пирамидите на
Маите, тези “сенотес” също се радват на огромна популярност - както сред
туземското население, така са много предпочитани места за посещение и от страна
на милионите туристи, прииждащи в Мексико. Тези самородни природни образувания
представляват единични или серия от няколко дълбоки дупки, пълни с прясна
изворна вода - кристално чиста и бистра като сълза. Водите им извират някъде из
дълбините на земята, пълнят тези огромни трапове в скалистите цепнатини, след
което по други неведоми подземни пътища изтичат на някъде - най-вероятно към
намиращите се в близост морета и океани. Входната такса за тези естествени
природни басейни варира, в зависимост от самата околна среда: най-често около
по-големите и обширни езера са построени малки хотелчета, бунгалца, има някакво
мижаво ресторантче и принципно хората, които биха отишли на такава почивка
трябва да имат доста примитивни изисквания, след като условията там са
по-близки до природата и пещерния начин на живот, вместо човек да очаква
някакви гъдели и излишен лукс. Посетителят трябва да бъде подготвен за цени на
входните билети от 100 до 250 песос на глава, като за дребосъците има известни
финансови облекчения - които не важат за пенсионери като нас обаче; проверено и
доказано. Тези водоеми отвсякъде са заобиколени от гъста, гориста растителност
и никой не би и предположил дори, че там може да има такива зашеметяващи,
спиращи дъха красоти - освен ако не лети над тях с балон.
Съгласно подадената навреме информация от нашата “екскурзоводка”
(в лицето на Ванеса...), отбиваме от пътя, паркираме колата и след плащане на
съответните входни билети, влизаме в гористата местност. След няколко минути по
пътеката, ето ни пред първото cenote - народ, глъчка, дечурлига, скачане във
водата, плуване и т.н. Основния “басейн” беше дълбок около 3-4 м и от една
скала всички скачаха долу като пощръклели. Бистрата вода позволяваше да се
видят и най-дребните камъчета по дъното, само че то беше доста надълбоко и
почти недостъпно без помощта поне на плавници. След знойната жега, която ни
съпътства неотлъчно още с нашето първо кацане на летището в Мексико, потапянето
в разхлаждащите води на изворите беше нещо като да ти вдъхнат втори живот.
Водата беше хладна, но не студена - нито пък топла като чай, каквато е при нас
в Австралия; нямам представа за градусите ѝ, но бих я сравнил с
черноморската през лятото - уж изтръпваш отначало, докато влизаш в морето, но
после свикваш и на края чак не ти се излиза от кеф.
Пличкахме се из водата няколко часа, след което
продължихме по пътя към крайната ни точка за деня - град Tulum/Тулум, който се
явяваше и най-далечната дестинация като отстояние от началото на тази наша,
толкова налудничава мексиканска авантюра. За разлика от всички останали,
посетени до сега, това населено място има най-ниска стойност по многочисленост
на населението, макар демографските данни да са малко противоречиви: едни
източници посочват едва 27,000 жители, други пък сочат 48,000. Така или иначе, мястото
е изключително популярно и годишно се посещава от около 600-700 хиляди туристи.
Но, за всичко това - малко по-късно...
Децата оставиха първо нас, за да се настаним в
нашия хотел - техният се намираше на десетина минути път от там, но за ходене
пешком изобщо не можеше да се мисли. Свързващите вътрешни улици минаваха през
нещо като катакомби, каквито най-вероятно няма нито в циганския квартал на
Казанлък, нито в славното пловдивско Столипиново, най-малко пък у Факултето на
тъй нашенска и близка до сърцата ни, столична София. Изровените като при бомбардировки
траншеи по пътя, трябваше да бъдат заобикаляни ту отляво, ту отдясно с риск да
се скочи у някоя по-дълбочка яма, от която могат да те изтеглят само с булдозер
- и този лунен пейзаж е в така да се нарече “идеалния център” на градеца или
много близко до него. От изкопите по улиците (ако тези диви сокаци изобщо
можеше да се нарекат така...), обективът на впечатленията ми се мести върху
порутените и полуразпадащите се колиби на местното “малцинство” (като не
изключвам, това да им е било и мнозинството): кучета и котки се разхождат из
пепелака, а невръстни голи и боси деца търчат подир тях и всички заедно се рият
в прахоляка. Пред всяка колиба стои по една булка и нещо човърка - коя готви,
коя пържи нещо на огъня връз тенекия, срязана от дъното на метален варел; друга
пък пере в изгнило и проядено от червеите дървено корито още от ерата на “Татул”,
“Снаха” и “На браздата”, взети заедно - такава мизерия, такъв пещерен
примитивизъм сякаш не бях виждал не в България, ами и в циганска Румъния даже,
когато последната се намираше под топлите грижи на Partidul Comunist Român и в
грижовните ръце на бащицата им, tovarăşe Nicolae Ceaușescu. По време на
двудневния ни престой в този град, бяхме принудени да минаваме през тези
съборетини няколко пъти, просто защото други артерии към хотелите ни нямаше -
специално към този на младежите. Нашият все още беше в процес на строеж или на
основен ремонт и такива грозни картини се виждаха само откъм задната му страна.
Иначе самият комплекс беше чист, поддържан, на сравнително оживено място, обаче
обратната страна на медала беше нещо смразяващо. Подобно беше положението и с
хотела на малките - също нов, лъскав и чист, обаче докато стигнеш до него,
можеш да си проклинаш дните, в случай че загубиш някое търкало на колата из
многобройните шанци и трапове по пътя.
Щом се настанихме в стаята, аз слязох долу в
басейна да се изкисна и да свлека кирта от себе си, докато буля ви Дана ошета и
втаса едно-друго с багажа. Разбрахме се, че този път ние ще гостуваме на
младежите, след като в тяхното апартаментче имаше готварска печка с фурна и
котлони, голям хладилник и съответната посуда. Привечер всички заедно излязохме
на градски обход из супермаркетите на града, за да напазаруваме някои неотложни
провизии от първостепенно значение; бира например, малко яйца, салам и задължителната
кайма, защото те пак искаха да им направя кюфтета. Голям зор видях, докато
намеря и подходящите подправки - на черния пипер мексиканците му викат “pimienta
negra”, обаче проблемът се разклони, когато трябваше да обяснявам дали го искам
смлян или на зърна; т.е., “molida” или “granos”, ако някой тук се интересува и
от познанията ми по испанска реч. Иначе с кимиона нямахме затруднения, защото
наименованието му се оказа с международно звучене и значение. В крайна сметка
набавихме всички необходимости и се прибрахме в хотела на младежите. Там
последва кратка вечеринка, но този път кюфтетата ми не станаха хубави, поради
липса на някои важни съставки, които не успяхме да намерим в магазина. Така или
иначе, не си легнахме гладни - което беше и основната цел на мероприятието.
Късно вечерта децата ни закараха до хотела, за да продължим похожденията си
веднага от сутринта на следващия ден.
Колкото повече отивахме на юг, толкова
по-чувствително цените на всичко се повишаваха до стойности извън здравия
разум. Цялата брегова ивица с местата за плажуване по пясъка буквално е
окупирана от хотели, бутикови магазини и всякакви други дюкяни, а подстъпите
към плажа минават само през тях. Цялото място представлява тесен пясъчен
провлак, с един единствен път, полуразбит но все пак асфалтиран, силно
наподобяващ старото шосе, свързващо Китен, през с. Лозенец и стигащо до Мичурин
(днешно Царево) - говоря конкретно за ерата през около ранните 70 години на
миналия век, макар че тъдявашните ми спомени датират от много по-отдавна.
Спиране или паркиране на автомобил встрани от и без друго доволно тясното шосе
не е възможно главно поради две причини: такива свободни площадки просто няма,
а всяко подходящо за целта място е превърнато в платен, дебело платен паркинг.
Цените по тези силно прашасали и насипани с трошляк паркинги варират между 15 и
20 долара (тук вече говорим за по-скъпите американски кинти), но в случай, че
на човек му се прииска да вземе всичко наедно, трябва да направи масраф в
съответното заведение от минимум 60 долара на глава, за да се радва на свободен
достъп до плажа, със съответните му чадъри и шезлонги, паркинг за колата и т.н.
На такава свирепа и бясна комерсиализация в абсолютно всички сфери на
туристическото дело аз до сега не се бях натъквал, но това което видях тук с
очите си, направо надхвърли всякакви мои очаквания за безпощадно дране на кожи.
За деня беше планирано посещението на някакво
древно, историческо селище на Маите, като само за входни билети дадохме по
около 40-45 долара на човек. Е, разбира се това включваше известни “бонуси” под
формата на безплатен транспорт в комплекса с едни електрически бъгита, излаз на
плажа след изтощителната променада покрай камъни и пирамиди, както и една разходка
с лодка и гмуркане с маски и шнорхели, наблюдавайки подводните красоти на
местния риф. Едно на друго, всички тези атракции си заслужаваха цената, но към
общата сума, на някои от местата се прибавя и една съвсем отделна такса,
наречена ласкаво “федерална”, която нямала нищо общо с основното ценообразуване
за съответната атракция. Този законен държавен налог възлиза на около 10-15
долара, отново на човек от населението, с които средства според мен Мексико
поддържа един огромен, масивен контингент от силов апарат, възлизащ вероятно на
една трета от собственото му население. Значи това полиция, жандармерия,
гардове разни и истински военни подразделения циркулират денонощно измежду
народа, с пълно бойно снаряжение и дебнат буквално от всеки ъгъл. По-тежко
въоръжените групи се движат с открити джипки, като отпред в кабината са двама,
а други четирима се возят в каросерията на пикапа - те са винаги прави и с ръка
на спусъка, готови за стрелба, ако и това се наложи. Подобни гледки се виждат,
както в големите и малки градове, така и по селата, както и по пътищата между
тях. Постовете им са чести и евентуалното префучаване покрай тях с бясна
скорост е невъзможна: за целта, на тези участъци шосето се стеснява и лентите
на движение се свиват до една; т.нар. “легнали полицаи” са толкова високи, че
ако имаш глупостта въпреки всичко да не намалиш скоростта, близка до
пешеходната, рискуваш да изгубиш или предния, или задния си мост на колата, а
пък вътре в купето всичко става на каша. Такива бабуни по пътищата са направени
по улиците на всички населени места - таман минеш едната и уж се засилиш да си
вървиш по пътя, веднага след това идва друга подобна, пред която също трябва да
намалиш до минимум, ако не искаш да се разбиеш на парчета. По този начин
проблемът с ограниченията на скоростта специално в населените места е решен
кардинално – дори джигитите ги спазват, най-стриктно при това…
Така, след като платихме всички възможни входни
такси и особено пък оная, федералната, с която допринесохме така чувствително
за повишаване сигурността в държавата, най-после влязохме в етнографския център
на открито - отделно от всичко, жегата него ден беше разтопяваща, разлагаща и
размазваща, както междувпрочем всеки Божи ден у та’а, вече толкова много шибана
и ненавистна, циганска държава. Разходката ни из руините продължи около два
часа, след което време вече ние буквално бяхме каталясали от умора. Независимо
от всичките несгоди и негативи, с които се сблъскваме ежедневно в отсамната
част на света, трябва да се признае, че древните мексиканци - демек Маите, са
били доста начетени, умни, образовани и много, ама много напред с материала.
Такова масово и уникално строителство са имали, а пък отпреди стотици, че и
хиляди години. Според историческите документи, развитието на тези индиански
племена е регистрирано около 8000 години преди Христа, които в продължение на
следващите 60 века непрекъснато са се доразвивали във времето. Този техен
период все още се намира в зоната на първобитните хора, като наченки на
по-разумните техни потомци започват да се появяват през доста по-късния стадий
на човешкото им развитие - аналите сочат времето около 2500 до 2000 години
преди Новата ера. Някаква по-активна и съвсем човешка дейност у тях се заражда
чак след други 10-15 века, когато Маите започват да отглеждат типичните за бита
им култури: боб и царевица, люти чушки и тикви. Наред с това се изучават да
пекат глина, от която произвеждат и първите си глинени съдове - които между
другото ползват и до днес, особено пък по селата. На една от екскурзиите ни
обясниха, че маите не спят в легла, ами в окачени на тавана хамаци и по двойки
- един срещу друг. През отворените врати на селските им къщи те се виждаха
съвсем ясно и нагледно, като доказателство на онова, което действително ни
разказваха за техните навици и приумици. Спонтанно тук изниква и въпроса: а
като как са се размножавали, например? – вероятно директно на пода за по-удобно,
защото у тоя хамак, прегърбен и изкорубен на осморка, копулацията едва ли е
била възможна (бележката моя, погледнато от собствен, чисто биологичен ъгъл)…
След подробния обход из древните разкопки в
селището на Маите, слязохме долу на плажа, достъпът до който също влизаше в
цената на входния билет за комплекса. От там пък трябваше да ни качат на лодка
за една кратка разходка по крайбрежния риф, с включено и половинчасово морско,
предимно подводно приключение. Тази процедура стана доста бързичко, понеже
тъкмо се бяхме събрали хора за една ладия (десетина души, не повече). Раздадоха
ни специални спасителни жилетки, които като се облекат човек може да стои на повърхността
на водата с часове и не може да потъне - средство за сигурност и предпазни
действия, в случай че някой не умее да плува. Закараха ни навътре в морето,
може би на не повече от 500 м от брега, връчиха ни и по един комплект плавници,
маска и шнорхел, след което ни нахвърляха във водата. Даниелчето остана на
палубата, защото тя изпитва известна страховитост от съприкосновение с живата
природа: водорасли, малки рибки, по-големи риби, костенурки и остатъка от
подводната флора и фауна. Иначе нашето подводно приключение започна тутакси с
потапянето ни - видяхме множество корали, красиви скали и изобилие от
костенурки с всякакви размери. Явно, специално последните обитават точно тези
части на Карибско море и за този район са една от най-големите атракции на
подводния му свят. След като обиколихме рифа по няколко пъти, покатерихме се
пак в лодката и няколко минути по-късно акостирахме на плажа. От началото на
деня до този момент бяха минали вече доста часове и екскурзиантската ни
програма наближаваше своя закономерен край. Придвижихме се към колата и се
прибрахме в хотела, за да я довършим напълно в басейна почти до падането на
мрака. Ние с Дани отново бяхме гости на младите, заради използването на
кухненския им бокс - хапнахме пак, сръбнахме и късно вечерта се прибрахме в
нашия хотел.
За следващия ден също вече имахме набелязан план,
който следвахме много стриктно и неотлъчно. В програмата беше включено
посещението на още едно “сеноте” (cenote, както му викат местните). Тези
карстови извори така или иначе бяха по пътя ни към следващата атракция за деня,
та рекохме да видим колкото е възможно повече по трасето. Тази водна яма беше
значително по-внушителна от предишните, които посетихме - от брега беше трудно
да се прецени каква е големината и обширността на тоя естествен водоем, но пък
леководолазите, които за момента изследваха дъното пред нас казаха, че
дълбочината специално в тази точка била някъде около 7 м. В същото време по
дъното се открояваше всяко малко камъче, листенце и дребни рибета в такива
подробни детайли, сякаш всичко това беше един огромен телевизор или екран в
киносалон. Съжалихме, че не разполагахме с маски и шнорхели, за да се потопим в
подводния свят на това уникално място. Вместо това скачахме от площадката като
подивели свинки и беше голям кеф. Е, само аз и Дилън се хвърляхме като пощурели
- Ванеса и Даниела не се натопиха, понеже водата им се струвала малко ‘ладна и
им било много дълбоко.
Като се навилняхме на воля, продължихме по пътя
към едно съседно село, от което се отивало към някакви лагуни със сладка вода.
Спазарихме екскурзията за трима ни, по 900 песос на глава (абе те искаха и
доста повече, но ние успяхме да намалим малко от цената, понеже не им минаха
номерата цигански и мексикански). В един момент, аз не ги обвинявам, хорицата -
те също са слуги на своя по-голям господар и на мен бесовете ми повече са
насочени именно към него, отколкото към тях самите. С тази разлика, че оня гавазин
се крие някъде по сенките и се натиска с горещи мексиканки, докато робите му
разкарват туристите по лагуната, лапат мухите и ги хапят комарите; тъжната
истина за бедния Homo Sapiens. Разбира се онова, което предстоеше да видим и да
преживеем на тази наша екскурзия, напълно покри всички масрафи, с които се
бръкнахме в джобовете и за пореден път олекнахме с още малко - специално във
финансово отношение (защото пък, като живо тегло все още сме си досущ същите -
е, забелязва се известно разхлабване около кръста и минаване с по една дупка на
колана по-навътре, но това е само временно явление, опасявам се).
Паркирахме колата в сянката на една горичка и
след като повървяхме десетина минути по прашната пътека, ето ни вече на брега
на лагуната. А пък последната беше голяма, колкото някой нашенски язовир -
Искър, Доспат или Студен кладенец (а не е изключено площта ѝ да се равнява и на сбора от трите - знам ли.) Нашият “капитан” ни чакаше в
лодката - натовари ни и поехме по лазурните води на лагуната. Около бреговата
ивица дълбочината ѝ не е голяма (само 2-3 м, че и по-плитко), обаче
само някакво известно разстояние по-навътре, дъното се отдалечава на повече от
20 м дълбочина. Водата беше топла, синьо-зелена, синкава на места, в зависимост
от отражението на слънчевите лъчи, сенките на облаците и разни други природни
фактори. След като направихме един широк кръг около лагуната, стигнахме до
място, където брегът се стесняваше до размер, през който едвам можеше да се
провре една ладия. Преди много, много години, този провлак е бил прокопан с цел
тесните канута на островитяните да преминават през него, които са пренасяли
всякакви стоки от брега на морето към вътрешността на сушата. Стоките са били
единствената разменна валута/монета за тези древни, праисторически времена -
храни, дрънкулки, тютюн и разни други подобни. Туземците пък са предлагали
техни “произведения”, дялкани от камък или дърво статуетки, божества, вероятно
момичета, жени, лодки и т.н.; по избор - кой, каквото търси и което му трябва.
След като минахме през тесния провлак, обрасъл с
лиани и дива растителност като в джунгла, намерихме се във водите на друга
подобна лагуна, но значително по-малка като размер. От нея вече тръгваше една
река, не много широка, която след лъкатушене покрай дюните в разстояние на 12
км, най-после се влива в морето. На практика това е бил по-широкия воден път на
търговците от съседните племена и държави, които са правили алъш-вериш с
местното, туземско население - в случая Маите. Течението на тази река се влачи със
скорост от 4 възела и именно там настъпи най-големия кеф и емоция. След като и
тук ни раздадоха по една спасителна жилетка, напускаха ни в реката да се движим
на собствен ход до следващата лодкарска “станция”, намираща се на километър и
половина от горния ѝ край. Това преживяване комай беше
най-интересното от всички до сега. Е, принципно всяко беше интересно,
разглеждано за себе си, понеже носеше своята неповторима уникалност - като
архитектурни паметници, исторически места или нещо друго. Обаче спускането
надолу по течението в приятно топлата вода на тази река беше нещо, което не
може да се опише с прости изразни средства; ебаси му и кефа, майна! - както би
възкликнал всеки истински филибар и изобщо не би бил далеч от истината.
Променадата ни трая около 40-45 минути и удоволствието на всички ни беше
неописуемо. Е, Даниелчето малко попищя-попищя, дорде най-после разбра, че
всъщност с тези спасителни жилетки човек изобщо не може да потъне. Тя за малко
щеше пак да остане на лодката, ама всички ние настояхме да скача във водата и
тя за наш хатър най-после кандиса. После обаче беше горда от себе си за
проявената смелост, ама отначало много я беше страх.
След около час, човекът с лодката дойде да ни
прибере обратно, защото по-надолу по течението не можело вече да се ходи.
Появявали се нататък разни крокодили, змии, хищни пирани и всякаква такава гад,
срещата с каквито естествени представители на мексиканската фауна не би
представлявала никаква приятност за човека. От това място през тресавището
имаше дървена пътека, по която на връщане минаха Ванеса и Дилън, докато ние с
буля ви Дана предпочетохме да се возим - след тая наша наслада с плуването по
реката направо не ми се мърдаше на никъде, нито пък ми се правеха излишни
движения. Върнахме се по същия обходен път през лагуната и провлака до горната ѝ част. Тук пояснявам, че двата водоема са разположени на различна надморска
височина и разликата от денивелацията е само 10 м, но пък явно тя е достатъчна
да предизвика изтичането на водата от горното езеро до нивото на морето. След
завършване на разходката, качихме са на колата и се прибрахме в хотела.
Последните топли и слънчеви часове от деня отново ги изкарахме на хладно в
басейна, след което се качихме в стаята за прощалната ни вечеринка и в този
мексикански градец...
... 02.04.2025, 18:30 местно
време - USA, летище Los Angeles. Само преди час-два нашето малко сладко Неси
излетя за Париж, докато ние с майка ѝ ще извисим по
канапетата на чакалнята още едни 4-5 часа, докато стане време и за нашия полет
до Сидней, планиран за 23:30. От там насетне ще ни очакват дълги и предълги,
15.5 най-шибани летателни часове, а особено с последното разсрочване на полета
за още по-късен час, изпускането на другия самолет за Бризбън вече ще бъде
напълно гарантирано - което пък ще ни дойде просто като последен лайнян капак
на всичко до тук. Но, майната му - важното е да сме живи и здрави, а най-вече
дечицата ни да са добре. С това кратко въведение в обстановката, сега
продължавам прекъснатата си мисъл от предишния информационно-пътеписен абзац.
След като изкарахме няколкото дни в Tulum, следващата
ни и последна точка от нашата пренаситена екскурзионна програма, беше
историческото селище Valladolid (едни от местните му викат “Ваядолид”, други го
зоват “Валядулид”, а ние си му казваме Валадолит, понеже нищо не разбираме и
така най-много ни приляга на езика). Всъщност, древният град на Маите, който
ние обезателно имахме за цел да посетим, се намира в непосредствена близост до
града, но за да можем да видим и това уникално място под слънцето (считано за
едно от Седемте чудеса на света), трябваше да се установим на конак в съседното
населено място. Разкопките и руините, оставили толкова много исторически
ценности след себе си се намират край Chichén Itzá - значително по-малко градче
в околията (по-скоро средно голямшко село), но понеже ние разполагахме с кола, придвижването
ни от едно място на друго беше изключително лесен и приятен процес
(благодарение на “зетя”, разбира се - който с готовност нае автомобил за
десетина дни, а пък ние от наша страна го зареждахме с гориво, за да сме квит).
Мексиканският Valladolid (пояснявам нарочно, защото такъв едноименен град има и
в Испания), наброява около 60 хиляди жители, докато испанският му побратим е
значително по-голям със своите 300,000 души. Нашата мисия обаче беше насочена
към праисторическото селище на Чичен Ица (въпросната Chichén Itzá демек, за
която вече споменах напред). За всичко това обаче ще стане дума малко по-надолу
в репортажа, защото ние все още не бяхме напуснали Tulum, така да се каже.
Децата искаха да посетят някаква супер известна статуя, на някакво още
по-суперско мексиканско божество, което било толкова известно по света, че
просто нямало как човек да се намирал там, а пък да не си плесне фотографията с
въпросното чучело във Фейсбук или Инстаграм; че нали ще стане за смях, ако
случайно пропусне тази златна възможност.
Тръгнахме с колата уж да им търсим божеството -
тук чучело, там божество: най-после последното се подава изпод дебелите сенки
на палмовите дървета покрай шосето. Спираме колата и с цел да не плащаме грешни
пари за шибания им и толкова “божествен” паркинг на мексиканската мафия,
тутакси сменяме водачеството на автомобила: аз поемам управлението му, докато
горкият Дилън уйдиса на нашата Ванеса, че да се влачи подир акъла ѝ в търсене на разни чучела и местни чудовища. Ние обиколихме с колата
няколко пъти улицата по дължина, за да не спираме (по-точно паркираме). След
определеното време, срещнахме се отново - божеството вече беше снимано от
всичките му възможни страни и посоки, както и тутакси публикувано в мръсните
канали на социалните мрежи. Тогава решихме да използваме прекрасното време за
още малко плаж и крайморски мероприятия на открито. Този път вече трябваше да
паркираме колата и някак си 15-те долара за няколкочасовия престой не ми се
сториха толкова свирепа сума - а пък може би и да бях претръпнал вече и обръгнал
- каквото искат давам, придружено с градушка от най-цветущи клетви
благопожелания: към Президентката на Мексико, към майка ѝ, към леля ѝ, че покрай нея проклех и мъжа ѝ; в числото на “заклетите”
попаднаха и местните мафиоти/феодали, ръководителите на наркотичните картели,
всякакви барони и техните мулета, прекарващи дрогата през морета, океани и
гранични контроли.
Завтекохме се в жегата към плажа, но на входа му
вече настъпи истинската ми психологическа атака и вътрешнодушевна криза, където
само за влизането през блока на съблекалните, душовете и тоалетните и
стъпването ни на пясъка, за билети ни поискаха равностойността на 14 нашенски
долара, само че в техните обезценени и невзрачни мексикански песети! Нов
пристъп на гняв ме обзе отвсякъде, та направо не можех място да си намеря от
омерзение, ненавист и безсилие. Платихме си обаче входната такса като попове и
независимо от обстоятелствата, ние отидохме на плаж - амчи нали пък един път се
живее, бре мамата му стара!...
Иначе обстановката на пясъка бе същата като по
Слънчака - навред побили чадъри и натургали у прахоляка столчета, но гавазите
дебнат и тутакси събират налог, ако плажуващият дръзне да седне на някой от
тях, имайки неблагоразумието да си помисли наивно, че тези колиби някой ги е
сковал специално за него и че ползването им влиза в цената на входния билет -
нищо подобно и евентуално, бако! За всяко нещо се плаща отделно и в едрите
номинали на банкнотите им. За щастие на “свободната зона” бяха поникнали
няколко дебели и снажни палми с още тлъсти и разперени като на паун опашката
листа, та под тях намерихме спасителната сянка - в противен случай направо
щяхме да се облещим на слънцето като свински пръжки в лой. Младежите хукнаха на
една разходка с лодка, с допълнително гмуркане, далдисване по рифовете и
плуване барабар с костенурките, което за тях се яви голямо удоволствие, докато
ние с Даниелчето лежахме блажено под сянката и размишлявахме мълчаливо - на коя
циците са прекалено големи за размера на банския, чий задник е по-апетитен,
когато се поклаща ритмично при вървежа и подтичването по плажа, как пък тая
вързанка се е врязала толкова дълбоко в гъза на тази или онази и дали пък не им
пречи, докато бузите им се търкат една о друга, разни ей такива работи и неволни,
похотливи помисли; това беше кратък лъч мисловен процес само откъм моята
страна, в по-личен план, така да се каже - инак, Даниелчето не я знам за какво
точно си е мечтала в дадения момент, след като аз покривам всичките ѝ нужди и мераци на 110% (ма аз просто съм я лишил от мечтите ѝ, бре - ама ебаси гадта пък съм и аз!)...
След час и нещо дечурлигата се завърнаха от
плуването и бяха много доволни. Минахме през душовете да смием солта и да
свалим пясъка от себе си, пооветряхме малко на слънцето и окончателно се
отправихме по направлението Valladolid, за което също споменах в началото на
днешното ми изложение. На мястото пристигнахме чак в късните следобедни часове
на деня - настанихме се и аз веднага се набухах в басейна, за да се разхладя
след жегата през деня. Как ли са живели горките древни Маи без климатици и без
лед в продължение на столетия, че и на милениуми даже? - направо не ми го
побира умът. Привечер остатъкът от туристическата ни група се понесе към
центъра на градчето, докато аз останах насаме в мотела да си събера и
систематизирам мислите, полагайки някой и друг ред на спокойствие в настоящия
ми пътепис. Вечерта пак се събрахме в стаята за анализ на деня и планиране на
следващия, когато вече трябваше да посетим разкопките и руините на древните
племена, обитавали тези толкова дивни, но пък и тъй диви землища на майката Земя
и щерка ѝ Природа.
На сутринта станахме значително по-рано от
обикновеното и тръгнахме за разкопките, защото разбрахме, че там ставало много
горещо през деня и било по-разумно да се обходят на ранина по хладното. В
комплекса влязохме почти с първите му посетители - паркирахме много удобно и, о
Боже! - само за някакви си 5 лева (просто да не повярва човек). Е, за сметка на
това пък на входа пак ни посякоха с две такси: едната за влизането ни в парка,
в размер на 670 песос и оная другата, федералната от стандартните 150 песос -
на глава амчи; че то ако беше за всички ни, аз нали дума нямаше да обеля -
майната му, заслужаваше си. Все пак това беше едно от Седемте чудеса на Новия
свят, признато от UNESCO още през 1988. Тъй като, ако само бяхме вървели като
овце, обикаляйки покрай руините и пирамидите нямаше да разберем нищо, решихме
да наемем нарочен екскурзовод, който да ни разведе по възловите места на
историческия парк и да ни разкаже на място кое, къде, как и защо е било. Бръкнахме
се с още по 25 долара на човек, но пък се обогатихме с много и ценна, допълнителна
историко-археологична информация – добита от извора, така да се каже.
Маите са били свободолюбив и много мирен народ
(племена, за да бъда по-точен). Отглеждали са си растенията, правели са своите
жертвоприношения в името на всяко едно възможно нещо от заобикалящия ги свят:
слънце, луна, звезди, дъжд, добра реколта и суша, заради своите божества на
любовта, на смъртта и т.н. Впоследствие се съединяват с някакви други племена,
вследствие на което се военизират малко повече и почват да се бият с Ацтеките,
които поначало са били по-войнствено настроени - те пък са населявали северните
части на Мексико, горе откъм страната на Съединените щати. Общо взето Маите са
били невероятни астрономи, математици и архитекти - създавали са календари по
години, месеци и дни, но някои данни се различават от стандартните календари на
днешното съвремие. Месеците им например са били само с по 20 дни. Иначе всяка
една пирамида, която е строена по времето на Маите има идеална форма с четири
страни, представляващи годишните сезони. От всяка страна на пирамидата са
издялани точно по 91 стъпала до най-горната ѝ площадка, където
има само едно - т.е., 4 x 91 = 364 + 1 = 365, точно колкото са дните в Слънчевата
година на Маите. Имали са и високосни години, но вече ми е трудно да
възпроизведа с такава точност тази огромна информация, с която буквално ни
заляха по време на посещението ни. Една от страните на пирамидите задължително
е ориентирана на изток - тя се явява нещо като главен подстъп към този
монумент, по който са минавали техните вождове. Тигрови и змийски тела са
инкрустирани навсякъде по руините на камъните, което говори че тези животни са
били обожествени от Маите - а как пък са се запазили в продължение на толкова
много години, това също е загадка дори и за археолозите. Жертвоприношението,
което е бил чест ритуал (за добро или за зло, за победа или загуба - въобще,
кръв се е ляла там на поразия), също представлява интересен момент в живота на
тези племена. Жертвата ляга върху някаква полуизвита скала: един я държи за
краката, друг за ръцете, а изпълнителят на ритуала изтръгва сърцето на
нещастника и още докато е топло и пулсира го слагат в подноса (нещо като
фруктиера, ама и тя каменна, а не от оловен кристал като тази, дето навремето
ми купи мама с връзки от Полския щанд на ГУМ - за чеиза, като се оженя, пояснявам).
Остатъкът от обезсърчения в буквален смисъл труп, Маите са изхвърляли в един
нарочен трап (същото такова “cenote”, в каквото се къпахме и плувахме ние преди
няколко дни) - водата в тоя огромен шанец/кратер е погълнала хиляди, ако не
милиони човешки кости и остатъци, които с течение на годините най-вероятно са
се разложили и размили до неузнаваемост; все пак тук става дума за случки през
един период от време с давност няколко хиляди години. Интересното беше, че
водата в този естествен извор беше зеленясала отгоре, самата тя мътна и страховита
- нямаше нищо общо с бистротата и чистотата на другите карстови извори, които
посетихме и в които се радвахме на телесна прохлада и душевна наслада. Тази
сакрална или свещена дупка има доста правилна, кръгла форма с диаметър 60 м,
докато височината на обграждащите я естествени скални отвеси възлиза на около
30 м - с други думи, ако човек рече да скочи в бездната, преди кратуната му да
удари водата, първо ще прелети 30 м във въздуха и чак тогава ще потъне -
най-вероятно безследно и завинаги...
След около едночасовата беседа, екскурзоводът ни
разпусна да бродим из селището по свое собствено усмотрение, като човекът също
поясни къде какво можем да видим и предварително ни запозна с историческата
информация за отделните обекти. Ние видяхме още няколко пирамиди, древни
храмове, стадион, на който са се провеждали гладиаторски игри, както и
най-първите наченки на футбола, волейбола и баскетбола; въобще, игрите с топка
- древните Маи са подмятали помежду си едно тежко и плътно каучуково кълбо,
което са се опитвали да вкарат в кръгла дупка, разположена на десетина метра
над терена. Използвали са всички крайници и части на тялото, а пък като за
награда капитанът на победителя отбор е бил пращан от съотборниците си директно
за жертвоприношение - ебах аз мама им и разбирания, дет’ са имали тия изконни
диваци! На мен тая религия нещо ми е малко странна и не твърде хуманна в
Християнско отношение – щото пък едно е да заколиш шопара за Коледа, агънцето
за Великден и Гергьовден, а с овена да нагостиш аркадашите си за Курбан
Байрама, и съвсем друго е да разчекнеш някой себеподобен, за да му изкормиш
сърцето, че да го подхвърлиш в краката на статуята-божество, смятайки го за
велик акт на жертвоприношение. Както и да е – такава им е била културата на
Маите, така ви я предавам и аз самият чрез онова, което ни разказа екскурзовода
по време на нашето посещение. Сега обаче ми идва на ума, че може би тази
“изконна” традиция с жертвоприношенията е била възприета и доусъвършенствана от
нашите родни комунистически варвари, които така охотно са принасяли в жертва
инакомислещите, хвърляйки ги живи от Черната скала в Родопите или пък хранейки
Беленските си прасета покрай Дунава с техните още топли и пресни трупове – тук
със сигурност мога да твърдя, че са чели от една и съща Библия, специално
раздела за жертвоприношенията в името на вожда/идола/божеството (независимо
дали последното е било сътворено в Мексиканската прерия, изваяно от камък и
дялкано с чекията дърво, или заченато в някой селски краварник на Правец,
Ботевградска околия)…
Сред руините на Маите изкарахме няколко часа –
разходката ни беше дълга и изтощителна, поради все повече повишаващите се
градуси към средата на деня, но в същото време много интересна, поучителна и
уникална по своята същност и тематика. До сега на такова праисторическо място
ние не сме били, което, както вече подчертах – съвсем не случайно се смята за
едно от Чудесата на Света. Най-забележителната и уникална структурна постройка,
El Castillo/Pyramid of Kukulcán, известна също и под наименованието The Temple
of Kukulcán (именувана по името на един от техните най-почитани идоли, някой си
бог Kukulcán – нещо като змей, с извито като на змия тяло и глава с челюсти и
грива на кобила), недвусмислено показва какви невероятни познания са имали
навремето тези племена - изчисления с математическа точност, астрономия чрез
единствена ориентация по звездите на небосклона, умения в архитектурата,
строителството и разбира се, в жертвоприношенията - не се ли пролее малко кръв,
няма почва за успех. И точно тук пък му е мястото да добавя, че добрата и
богата реколта на отглежданите от хората селскостопански култури, се е дължала
именно на кръвта след жертвоприношението, която те са ползвали за тор и
обогатяване на поначало не особено плодородната почва в Мексико.
Принципно, за културата, бита и познанията на Маи
и Ацтеки може да се говори до безкрайност – все пак, това са древни народи,
съществували отпреди хиляди години, с невероятно богати традиции и история.
Идват обаче испанците през 1500 г. и им ебават тотално майката (както примерно
руснаците клецат нас, българите - от близо 150 години, та до сих пор, както
казват те самите). След дълги, мъчителни и кръвопролитни битки в продължение на
цяло десетилетие (между 1810 и 1821, ако трябва да съм и исторически издържан),
в края на този период Мексико най-после извоюва своята независимост и поема по
свой собствен път на развитие (докато ние все още чакаме някой да ни
“оправи”…). Аз обаче тук няма да съм в състояние да ви разкажа цялостната,
многогодишна история на тази държава – един път, че познанията ми са твърде
бегли и повърхностни, и на второ място, че сюжетът на настоящия ми пътепис е
малко по-различен от един сух преразказ на исторически факти и анали по
зададена тема като на кандидатстудентски изпит по История в СУ. Независимо, че
вече клоняща към своя закономерен край, нашата екскурзия продължава с нови
подвизи, с обогатяване на познанията и с натрупване на допълнителни емоции.
Продължаваме нататък…
От екскурзовода при руините и пирамидите,
разбрахме за съществуването на още един такъв естествен карстов извор, намиращ
се в непосредствена близост до Chichén Itzá – самият човек много ни го похвали
като нещо нечувано и невиждано, уникално по своята форма и структура. Ако някой
тук го търси на картата, казва се Tsukán-Santuario de vida (каквото и да му означава
името…) и това cenote действително няма равен аналог. Независимо, че входният
билет беше малко по-скъп (включващ тур със запознаване живота на Маите, влизане
в техните къщи, опитване на хляба, който пекат на огън и разни други подобни
“атракции”), самата дупка с водата беше нещото, пред което на нас направо ни
изпопадаха ченетата от почуда и захлас. Първо, изворът се намира дълбоко под
земята и към него отвеждат серия от дълги и стръмни стълби. Тази пещера в
горния си край (откъм свода) е отворена към външния свят, силно наподобяващо на
нашенската “Проходна” или “Очите на Бога”, както още я наричат. През тези
отвори в даден момент надолу прониква светлина и слънчеви лъчи, които създават
невероятни ефекти върху водната повърхност. Цялата пещера от вътрешната ѝ страна буквално е сякаш нарочно аранжирана с масивни образувания (добре
познатите ни сталактити, сталагмити и сталактони), които пък я правят най-много
да прилича на “Леденика” или “Съева дупка” (а с достатъчна точност може да се
каже и на всяка българска пещера, с подобни подземни уникати – напр.
Ягодинската, “Бачо Киро” и т.н.). Тук също ни раздадоха по една спасителна
жилетка, за да няма изненади и да не отваряме излишна работа на спасителите –
дълбочината на водата варира между 45 и 65 м; отново кристално чиста и бистра,
но поради частичната сянка, спускаща се от тавана на подземието, дъното не
навсякъде можеше да се различи, както беше в другите подобни водни трапове. И
там направихме едно голямо къпане само с Дилън, защото момичетата ги беше малко
страх от тази огромна подземна бездна. Пък и водата беше по-хладна от
останалите, които се намират на повърхността и са изложени директно под влиянието
на слънчевите лъчи и топлината на околната среда. След цялостната обиколка през
деня се прибрахме грохнали в мотела за кратка почивка. Привечер излязохме да
вечеряме в един близък ресторант, от който за пореден път си тръгнахме гладни,
недоволни и омерзени от цени, храни и качество; за обслужването пък да не
говорим, че и за бакшиш подлагат ръка – а като не им дадеш се сърдят и мръщят
като деца, сякаш някой им е длъжен. Ма ай сиктир от тука, ве!...
Следващият ден вече беше наистина последен за
нашата, вече няколкоседмична екскурзия. Този път предприехме една по-дълга
разходка, след като имахме под ръка и подходящ транспорт. Пак по предложение на
Ванеса, която предварително беше проучила всички забележителности из района,
отправихме се на около два часа път с кола към едно чудновата езеро с розова вода
и милиони, още по-розови птици фламинго, пляскащи и пърхащи по повърхността му
като огромен жив килим от пернати създания. Оцветяването на това езеро се дължи
на някакъв особен вид минерали, които предават оттенъка му, но освен всичко
останало, водоемите са наситени със сол. Подобно на солниците край Поморие,
градчето Las Coloradas (по-скоро селцето или рибарското селище най-точно
казано) е разположено на брега на Мексиканския залив, почти на границата между
морето и лагуната отсреща (Ria Lagartos), открояваща се със своето най-голямо и
уникално по цвят езеро, за което вече стана дума по-отгоре - а именно, Laguna
Rosa. Тесният пясъчен полуостров е широк буквално 20-30 м, а на места дори и
по-малко – от това място, особено погледнато от по-голяма височина, ярко се
откроява аквамаринения, лазурен цвят на Карибското море, сравнен с розовия,
почти червен оттенък на лагуната – истинско чудо на природата. В съседство е
построена голяма инсталация за преработката на морска и каменна сол, която се
добива буквално на пешеходно разстояние от там. Последната е едра, на малки
гранули и прекомерната ѝ употреба не води нито до повишаване на
холестерола, нито до намаляване на зрението, най-малкото пък води до коронарни
усложнения, високо кръвно налягане и останалите заболявания, които например
предизвиква преработената и йодирана сол (дрън-дрън, че пляс – ама нали и това
е част от рекламата, та най-накрая и ние си тръгнахме с по един пакет тъдявашна
сол, почти на цената на черния пипер, но това е отделна тема на разговор).
Ей тъй, преди известно време сред кулинарните
сноби и маняци на тема здравословно хранене и още по-здравословен начин на
живот, се роди теорията, че видите ли – Хималайската сол била нещо
величествено, ужасно полезна и едва ли не ако ръсиш манджите си само нея, то ще
живееш барем 100 години, че и да ги прескочиш биля. Там значи, (демек у солта…)
се криело разковничето за дълголетието и непобедимостта на Непалските монаси от
манастира Шаолин. Та, тая сол идела директно не знам от какви си бледорозови
скали, каквито имало само в Хималаите, току малко под вр. Чомолунгма (и тук
друг дрън-дрън, че пък и пляс, но както и да е). Бяхме се събрали на моабет у
едни такива здравословници и като стана дума за солта, почнаха да ми разтягат
локуми за полезността ѝ, от къде я копаели и защо била толкоз много
скъпа. Пък аз на всички поясних, че тази сол далеч не иде от каменяците и
кариерите, ами шерпите я остъргват от подмишниците на хималайските мечки – баш
кога най-много се потят през лятото, а за да стане и леко червеникава, стриват
малко тухли и керемиди, че да я докарат и на търговски вид. Така им разбих
илюзорните здравословни теории и повече за сол не сме отваряли дума – ама и на
гости не са ме канили от тогаз, де. Независимо, че на това място аз съвсем
малко се отклоних от основната тема на сюжета, мисълта ми беше, че нашата
необикновена мексиканска авантюра включи посещението и на това уникално,
известно по целия свят толкова розово, та чак червено място. За запознаването
ни с района спомогна и още една разходка с нарочен екскурзовод, понеже там
такива свободни и хаотични, без цел и посока движения на случайни минувачи и
посетители (особено пък бледолики като нас…) не се посрещат с особен възторг от
туземците – че си плáтиш по-изпървом, па тогаз че обикаляш вилаета. Оставам с
впечатлението, че ако от лайната на човека може да се припечелва, мексиканците
биха вървели подир всеки с едно цукало – ебаси комерсиалността, ебаси
комерсиализирания народ; вероятно пословичната им бедност ги е направила такива
алчни, но определено това им държание към останалия свят дразни и мен специално
не ме привлича – ама никак, даже…
На връщане, минавайки през съседното село, също
разположено покрай бреговете на лагуната, обядвахме в едно крайморско
заведенийце. Гадовете искаха пари още на шосето дори, за да им влезеш в селото.
Този път се заинатихме и не им дадохме, като казахме че отиваме до там само, за
да обядваме. Веднага се намери един гринго, който ни заведе до своя ресторант и
ни препоръча най-настойчиво да се нахраним там – и това ако не е нахалство, не
знам кое тогава би било, ебаси! Така или иначе, пихме ледени бири и ядохме омлети,
ама не е в това въпроса – философията за свободата и свободния избор там като
че ли местните я разбират по малко по-друг начин, различен от нашия. Привечер
се прибрахме и дори не вечеряхме, защото късният следобеден обяд ни засити
достатъчно за дълго време. Оправихме си багажите, а на другия ден вече започна
и придвижването ни назад.
Дилън ни остави обратно в Tulum, от където ние с
Ванеса трябваше да излетим за Америка, докато той трябваше да върне колата в
депото на летището в Cancún, от където я беше наел преди десетина дни и от
където още следобеда на същия ден излетя за Бордо с едно прекачане в Атланта,
доколкото разбрах. Ние с Неси останахме още две вечери в Tulum, но времето ни
мина повечето в организационни мероприятия, подреждане и прехвърляне на багаж,
кратка разходка до търговската част на града, уреждане на таксиметров превоз за
следващия ден, когато ние също излетяхме обратно за Los Angeles, само че този
път през Dallas – така ни бяха подредени полетите. В хотела, където се бяхме
настанили за последните ни две мексикански нощи, на последния етаж имаше
басейн, където ние с Даниела изкарахме по-голямата част от времето си, защото
малкото беше твърде заето да си пишат по телефоните с любимия, след почти
разтърсващата им раздяла на изпроводяк само за някакви си ден-два, през които
нямаше да бъдат заедно. Спазарихме един таксиджия да ни закара до летището само
за 800 песос (който разбира се започна да ни изпробва нервите още от 1200, ама
с мен видя малко зор да ми дере така брутално кожата). Шибаното летище на Tulum
се намира извън града на около 40 км и до там евтин транспорт няма. От
автогарата тръгват някакви автобуси, но цената на билета също не е ниска –
около $25 на човек. Така че таксито за общата сума от $80 излезе едно
сравнително разумно решение в безизходицата на конкретния случай. Човекът дойде
да ни натовари от хотела, както се бяхме разбрали предния ден – понеже не
знаехме дали ще можем да се придвижим навреме, тръгнахме по-рано за всеки
случай. В 16:00 излетяхме за Dallas, там изчакахме около час-два до другия ни
полет за LA и на края след всичките им закъснения и ненавременни полети, в
01:30 през нощта вече бяхме влезли в хотелската стая…
Връщайки се мимоходом на нашите последни часове в
Мексико, с няколко думи ще обобщя този едномесечен престой под палещите
слънчеви лъчи на тамошната дива прерия. В хотелския “пансион” имахме включена и
закуска в ресторанта, така че ние с повишено удоволствие се възползвахме и от
тази предоставена ни златна възможност. Общо взето това малко изнервено време
не се открои с нещо фрапиращо и забавно, на което да отделя нужното внимание.
Някъде по-горе бях обещал да хвърля известен сноп светлина и върху мексиканките
– абе, прекарват залъка, обаче от европейките и особено от българките няма
по-големи хубавици на тоя грешен свят. Местните са малко ниски, с къси крачка и
по-дебелшки ханшове (имам предвид, че гъзовете им са дебели – ако не сте ме
разбрали, де). На цвят са мургави до тъмни, но примерно нашите циганки са в
пъти по-хубави и привлекателни (отделни елементи имам предвид). Подобна
констатация направих и за мексиканките – масата е горе-долу спрямо описанието
ми отгоре, обаче по земята бродят и такива неземни красавици, че когато се
разминеш с една такава разкошница на тротоара, целият се одървяш – абе, направо
се вдървяваш, ако питате мене. Същото се отнася и за мъжете им (въпреки, че при
вида им аз лично не съм се “втвърдявал” чувствително…) – Маите, които са
коренното население на Мексико са едни много сладки дребни човечета,
добронамерени и добродушни, с една единствена цел – да ти извадят душата с
памук (ама ако може барабар с нещастната ти душица, редом с нея да върви и
портфейла ти – тук надявайки се, че ми схващате поредното метафористично
сравнение с действителността). В края на краищата, добре е, че останахме живи и
здрави (оцеляхме и не се просрахме, каквито случаи имаме в наличност при едно
от посещенията ни преди години в Тайланд, например)…
… Вероятно е да се досетите, пък и близко до ума
на всеки читател би било да предположи, че продължението на цялата тая наша
сага, аз вече ви предавам директно от комфорта на дома. Днес е събота – 05.04.2025,
на който ден пък преди 39 години се намери моето първо и обично чедо, моят
малък Неничко, когото аз толкова много обичам и който толкова много ми е липсвал
и продължава да ми липсва ежедневно и денонощно, през всичките тези 26-27
години, откакто не е с мен и покрай мен. Да си ми живо и здраво, чеденце мое и
синенце татково! Такава бе съдбата, че ни раздели по никое време, но независимо
от обстоятелствата и пречките по житейската пътека, ние пак бяхме и
продължаваме да бъдем заедно, макар и малко по-нарядко (т.е., не толкова често,
колкото на мен би ми се искало…). Нени до онзи ден си беше в къщи, но смяната
му на обекта започна и той вече е там. Надявам се да се видим на следващото му
прибиране след две седмици…
А пък аз сега ще завърша започнатият си преди
повече от месец разказ, който вече стана прекалено дълъг и навярно доста
отегчителен. През нощта, докато бяхме в хотела на LA, някой ме беше търсил за
работа, та се наложи да пиша разни обяснителни писма по никое време в отговор
на интереса, проявен към моята скромна особа. В стаята беше ледено студено и аз
зъзнах като куче цяла нощ, защото ме мързеше да стана, че да си увелича печката
– мислех си, че ще се стопля, ама тъй си и осъмнах, вкостозъбен. Даниела спа с
Ванеса на другото легло и двете се топлиха взаимно, обаче на мен ми измръзнаха
краката – че къде съм изпитвал аз такъв студ през последните седмици, а да не
казвам и години, прекарани на вечното лято в Австралия? Сутринта се видяхме с
наш приятел, пихме по кафе и след кратка разходка в близост около летището, към
13:00 вече бяхме на перона. Първо трябваше да изпратим Ванеса за Париж и
съответното Бордо, впоследствие като крайна гара – нейният полет беше в 16:00.
Поплакахме си малко, защото свикнахме да бъдем заедно и въпреки вечните ни
пререкания и спорове кой е по-малко крив и кой по-прав, случващи се обикновено
между деца и родители, ние си се обичаме и страдаме един за друг, както всяко
едно нормално човешко същество. От там насетне пред нас се заредиха дългите
часове на чакане, докато стане време и за нашия полет. Отначало той беше
планиран за 22:00, след известно време го смениха на 23:20, а пък в
действителност излетяхме чак половин час по-късно. Подобни идиотщини се случиха
и предната вечер в Dallas, където поради отстраняването на някаква, възникнала
в последния момент авария по самолета, излетяхме с цял час и половина
закъснение. Нали напоследък изпонападаха няколко аероплана с масови жертви и
катастрофални последици, та сега всички бяха много внимателни и педантични, що
се отнася до изправността на летателните машини. Най-големият проблем беше, че
след сбора на всичките тези закъснения, пристигането ни в Сидней щеше да стане
буквално в мига, в който пък самолетът за Бризбън трябваше да излети в 09:00.
Тези наши опасения за кратко се разсеяха, след като окончателно кацнахме на
Австралийска земя някъде около 08:00 в петъчната ранна утрин (а пък от Америка
излетяхме още в сряда, но поради разликата в часовете, четвъртъкът сякаш го
загубихме някъде из въздуха, прелитайки над Тихия океан.
Ето ни вече в Сидней – стюардесата дори ни
премести в началото на салона, с цел щом отворят вратите на самолета и ние да
се изстрелваме към изхода. Добре ама последваха паспортни проверки на влизане
(а пък тоя шибан пакет със сол, колкото пъти го проверяваха по митниците и
мачкаха с ръце, сякаш дояха вимето на презобена крава – няма да ви разправям;
нали идиотите го мислеха за наркотици, та го мазаха с някакви мехлеми, та го
душиха – въобще, голям ташак беше, особено на влизане в Америка и на излизане
от нея, ама австралийските власти също не останаха по-назад от американските си
колеги…). След влизането ни в летището, отидохме да си купим евтин алкохол на
Корекома – зер, такваз далавера изпуска ли се: две кила ракия само за $66!
Хукваме да излизаме извън международното летище, защото нашият самолет за
Бризбън е на майната си чак – на съвсем друг терминал, до който се стига с
нарочен автобус. А часовникът цъка ли цъка и хич дори не ебава да му спират
стрелките – времето напредва, самолетите излитат един подир друг и не чакат
никой, както примерно Гачевския рейс в Габрово. Със сетни сили се мятаме на
автобуса за съответния терминал, добре ама шофьорът изчаква и други пътници,
слезли от своите подобни като нашия полети. Минаха се не знам колко още
мъчителни минути, дорде онзи най-после потегли. Разстоянието до другия терминал
е няколко километра и едно десетина минути поне отиват за преодоляването му –
особено пък и в сутрешния трафик на космополитния град. Най-после слязохме на
терминала и хукнахме към линиите за проверка – на нова сметка, вече вътрешна,
но все пак проверка: паспорти, бордни карти, багаж, събувай обувки, сваляй
колани, за да не им пищят токите на рентгена и разни такива времеядни
процесуални мероприятия. Всичкото това го минахме успешно и таман вече да
тръгваме към ръкава, някакъв пъпчив натегач ме отделя от човекопотока за
допълнителна проверка на багажа и мен самият – този път за наркотици. Че
отваряй пак куфари, че намазки, че подмазки – минаха се и там няколко минути в
изчакване на резултатите. Когато все пак се намерихме пред ръкава на излитащия
точно в 08:50 самолет (вместо в 09:00, както беше по разписание), вратите му
вече бяха заключени, а последният дори излетя под носа ни с няколко минути
по-рано от определеното; от този момент насетне, ние вече не бързахме за
никъде…
Последваха мъчителни и унизителни разправии и
надхващания с представителите на самолетните компании – едните викат “Ние ви
докарахме” (докарахте ме, ама с два часа по-късно, дейба ваш’та мама!); другите
викат “Вие закъсняхте за полета – затуй го изпуснахте” (закъсняхме, ама вие пък
тръгнахте дори малко по-рано, мамичката ви и на вас непоръбена аз дано
поебна!). Така от гише на гише мина още един час, през който стана ясно, че ние
или трябваше да платим $300 неустойка заради закъснението ни, или трябваше да си
купим от някой друг превозвач напълно нови билети, като най-евтините възможни
за деня бяха около $188. Въобще, бития бит и ебания…, да не казвам какво, че ще
прозвучи малко неприлично, ако тук четат и някои подрастващи, незапознати с
неподправения ми и парлив език. Най-евтините билети, които намерихме бяха за
някакъв следобеден полет в 14:00, до което време пак трябваше да чакаме и да
висим по скамейките като на дърт коч мъдете. Така ние се върнахме на
по-приемливия вариант “глоба”, платихме по $150 на глава и още в 11:00
излетяхме за Бризбън.
На родна земя вече всичко се разви по възможно
най-нормалния начин – от паркинга, където бяхме оставили колата на съхранение
за един месец, дойдоха да ни закарат, че да си я приберем. Бях им казал да
откачат акумулатора, за да не се изтощи през всичките дни на престой –
действително, че го бяха откачили хората според инструкциите ми, ама сутринта
онези само бучнали клемата на електрода, колкото да запали мотора и изобщо не я
бяха затегнали. Добре, че нямам вяра на никакви майстори и майсторици, та като
се прибрахме първата ми работа беше да им проверя “майсторлъка” на въпросните
набедени специалисти. После закачих и акумулатора на моята кола, след което
започнаха да се редуват дейностите ни една подир друга, като роботи: пране,
пазаруване, къпане, подреждане, чистене и т.н.
Ами, това е всичко – друго няма и след всичките
ни разочарования и несгоди, които изпитахме през тоя месец, надявам се че сега
ще имаме малко почивка, за да ги забравим. Единственото положително нещо беше,
че прекарахме времето си заедно с Ванеса, запознахме се и с нейния приятел – е,
видяхме и някои красоти на света, обаче това Мексико ми идва малко попрехвалено
и далеч не онова, което очаквах. Важното е, че оцеляхме – живи и здрави се
прибрахме, без да се разболеем и без дори да се продрискаме от техните непознати
за нашите стомаси храни. Следващата дестинация все още е неизвестна – казах и
на Даниела, да си вземе малко отпуска от домашното “Бюро по туризъм”, че аман
вече и от нейните извратени екскурзиантски приумици…
Gold Coast, AUSTRALIA…
P.S. Ето ви обаче едно положително нещо, след окончателното ни прибиране в къщи от тая наша, станала към края си вече доста отегчителна и изтощителна, едномесечна екскурзия. Когато стъпих на кантара, за да проверя до какви телесни висоти съм стигнал с продължителното си гладуване и скитане като въртоглав, циферблатът показа скромните едва 107.5 кг – а за Мексикото тръгнах толкова “добре сложен”, на около 113.5 кила жива маса и тегло. Абе то и аз самият се усещах, че малко съм поолекнал, но нямаше как да проверя и да го докажа. Лошото е само, че като почна да се захранвам с любими ястия и възстановя редовната си употреба на вино с оранжада и един танур с мезета, килограмите ми много бързо ще се върнат по местата си – но, какво пък: да легна и да мра ли сега, ебаси?...
