Обикаляйки цял ден из улиците на космополитния
градец, у мен се затвърди чувството, че в Мексико Сити не е много здравословно
да се шофира (освен ако човек не се придвижва на кон, ама от онези яките – дето
винаги побеждават на кушиите...). Какви правила на движение ползват тук, трудно
беше да се разбере само наблюдавайки отстрани и то като пешеходци: кога светват
светофарите зелено за пресичащите по зебрите (по които обаче никой просто
крачещ не е с предимство...), кога пък идва червеното за прелитащите като
светкавици автомобили (които почти във всички случаи се ползват с предимство
пред нещастника, който спокойно може да попадне под колелетата им...). Въобще -
анархия, която само местните си разбират и следват безпроблемно. Иначе всеки
натиска клаксона, форсира двигателя, вре се като сиво искърско говедо и търси
излизане от ситуацията (разбирай кръстовището...); час по-скоро и ако може без
излишни сътресения. Не толкова късметлия беше един такъв джигит - снощи, току
преди да свърши и последния обход. Не знам как сече пътя на автобуса и нашият
така качествено го надъни изотзад, та направо му пръсна гъза (разбирай стопа).
Последваха разправии, полиции и т.н., обаче ние точно в този момент слязохме,
защото и без друго се намирахме сравнително на близко разстояние от нашия хотел
- просто продължихме пеша и след още малко вече се бяхме прибрали. Ванеса си
остана в стаята да се оправя, докато ние с Дани намерихме един супермаркет в
съседство, от който, както вече информирах - купихме едно шише уиски, за да
направим разбор на деня и да направим плановете за следващия ден - кой да се разправя
и с писане при така създадената обстановка? От магазина си купихме малко
кашкавалче и шунчица - за мезе. Така премина и вчерашния ни екскурзиантски ден
- изморително, обаче пълноценно и силно впечатляващо. Мексико е интересно място
- нетрадиционно, уникално, неповторимо; заслужава си да се види (ама не повече
от веднъж, обаче...), за да му се изпарят на човек завинаги усещанията, че там
където се намира и е пуснал вече своята котва, ужким не се чувствал достатъчно
добре, де - мислейки си наивно, че тревата у съседа е по-зелена, както се
изразяват англоезичниците...
... Понеже пак мина един ялов ден в подготовка,
пътувания и други подобни мероприятия, за това сега отново ще трябва да описвам
всичко в минало време (свършено и неповторимо). Та, на следващата сутрин също
трябваше да ставаме рано заради една друга екскурзия до земите на древните Маи
и Ацтеки. От нашия хотел до мястото на сборния ни пункт, от където трябваше да
ни вземат с микробус, имаше около 20-тина минути малко по-стреснатко ходене пеш
(не както примерно да се влачиш привечер след втора смяна по стъргалото с някоя
съученичка под ручка и да ѝ сваляш небесните
светила в краката...) - на моменти даже трябваше и да подтичваме, за да не
закъснеем. В уречения час автобусът пристигна, натовариха ни заедно с
останалите екскурзианти като нас и потеглихме. Ние вече бяхме запознати с някои
по-основни забележителности на Mexico City от обхода ни предишния ден, но на
път към “пирамидите” се отбихме до едно друго укрепление, където навремето
(преди стотици години...) там е била вратата на крепостната стена за входа към
града. Освен всичко останало в чисто исторически и археологически аспект, този
площад има и друга, много по-печална слава. Именно там, през не чак толкова
далечната 1968 (буквално няколко месеца преди началото на тогавашните
Олимпийски игри), започва някакъв масов протест на студентите. Към шествието се
присъединяват и случайни минувачи от улиците, но в същото време цялата полиция,
жандармерия и войска е вдигната на крак, за да разпръсва демонстрантите (никоя
власт по света не обича да се съобразява с мнението и желанието на улицата…) -
както може да се очаква, онези започват да стрелят по тълпата и настава едно
масово изтребление и безпощадна сеч, при което много хора намират смъртта си
буквално на паветата (аналогът с жълтите също е подходящ за случая). Ранените почват
да бягат хаотично и да търсят помощ, укритие или някакъв елементарен подслон по
апартаментите в съседство. След като разбиват митинга, хунтата продължава да
издирва скритите демонстранти именно по къщите на хората - там, където
последните са намерили уж някакво временно убежище. По такъв начин разстрелват
не само тях, но и онези, които са ги скрили - цели семейства, безпощадно
барабар с дечурлигата. Случаят е подобен като китайските студентски бунтове и
вълнения през 1989 на площад Тиенанмън в Пекин (или Тянанмън, или Бейджин -
както ви харесва), които също бяха потушени по най-кървав и варварски начин,
както само един истински уродлив, комунистически злодей може да постъпи. Както
и да е, това беше малко отклонение, но понеже и то беше част от нашата
екскурзия за деня, та го споменавам само като факт.
След около час пътуване, пристигнахме в една
равнина, долина или нещо подобно - пусто, прашно, безподобно изсъхнало заради
сухия период от годината и доволно горещо, поради палещите лъчи на почти
екваториалното слънце. Нека не забравяме, че независимо от приличната ни
надморска височина, за момента се намираме само на около 2500 км от най-големия
паралел на земната топка и поради тези конкретни географски обстоятелства,
жегичката през деня тук си я бива - áко и да сме уж в Северното ѝ полукълбо. Единствено рано сутрин и привечер е малко по-търпимо в чисто
температурно отношение - иначе, денем всеки нормален европеец търси сянката, за
да се спаси от разтапящите слънчеви лъчи, пък били те и мексикански.
Групата ни не беше много голяма, но пък за сметка
на това най-разнообразна като букет от националности: германци, американци, че
даже и латвийци, включая и троица австралийски българи (или български
австралийци…) в наше лице. Потътрихме се всички вкупом подир екскурзоводката из
прашните пътеки, следвайки стъпките на някогашните Маи и Ацтеки, населявали
тези, иначе доста негостоприемни, на моменти дори отблъскващи земи. Преди
хиляди години, там е имало множество вулкани, които във времето постепенно са
изгаснали и застинали, създавайки голи хълмове и произвеждайки милиарди кубици
от камъни – именно, които са били използвани в градежа на жилищата за
тогавашните племена. Вероятно наследено от тези древни човеци, днешните
мексиканци също са много набожни - масово посещават службите в католическите си
храмове, непрекъснато строят нови, като най-грижливо пазят и съхраняват
старите. Като знаков израз на страхопочитанието и респекта си към боговете, Ацтеките
са строили огромни пирамиди, по върховете на които са извършвали своите обреди
- с други думи, да са по-близко до небето и воплите им да бъдат чути по-добре
от божествата. Тези техни пирамиди отвътре са плътни - т.е., от вътрешната им
страна няма катакомби, гробници или други лабиринти, каквито например са египетските
им еквиваленти и аналози. Е, мексиканските не са и чак толкова внушителни на
размер, но все пак имат същите геометрични форми и религиозни функции. Преди
няколко години най-високата пирамида, посветена на Слънцето в местността
Teotihuacáne (Теотиуакан) е можело да се изкачва по около 250-те си стъпала,
обаче по време и особено след ковидната пандемия, това вече е забранено.
Случаят се свързва и с известна недобросъвестна постъпка (граничеща с
вандализма и поругаването на свети за местните жители символи…) на някой си
(или група хора), които когато се изкачили на най-горната тераса почнали да
викат и да танцуват, който акт бил в жесток разрез с обожествяването на сакралното
историческо място, поругавайки го по този груб и дивашки начин. От тогава на
върха на пирамидата има пост на един единствен полицай, който пази да не се
случват подобни противозаконни явления. Целият район на Теотиуакан е осеян с
такива пирамиди, макар и в по-малък размер: за Луната, за някои от звездите, в
името на древни божества, почитани от Маи и Ацтеки - общо 15 на брой, плюс
огромен каменен дворец, вероятно предназначен единствено за вожда. Мястото е
признато от UNESCO и се намира под негова, най-строга защита от 1987 насам, а
самите постройки на древния град датират от около 7 век преди Христа, градени
постепенно в продължение на десетки години. Например пирамидата на Слънцето е
била издигната камък по камък до своите внушителни размери за 100 години - 70 м
височина и 220 м x 230 м при основата си. Пирамидата на Луната пък е малко
по-малка – едва 40 м висока и е била строена в продължение на само 50 години.
За останалите подобни постройки няма твърде много информация – както знаете,
обикновено предимството се дава на най-внушителните и впечатляващи обекти, все
пак. Също както през 1969 Нийл Армстронг стъпва на Луната, като с него обаче е
имало още двамина астронавти - само че той е бил първият, докато за другите
никой нищо не знаеше в продължение на години (визирайки Едвин/Едуин Олдрин и
Майкъл Колинс, конкретно в тази връзка на контекста).
Добре, че от време на време полъхваше някакъв
случаен ветрец, защото в тоя адски зной и камънак направо щяхме да се опечем
живи там. Те не случайно алеята, покрай която са вдигнати тези огромни каменни
купчини, са я кръстили “Пътека/Авеню на смъртта” (или на мъртвите - Avenida de
Los Muertos) - 45 м широка и 2 км дълга, за любителите на статистиката и
любопитните факти. Една от пирамидите е посветена на Живота, друга пък на
Любовта; такива каменни струпвания има бол за всичко и за всички, както разбира
се и една в името на Смъртта, като последен и закономерен завършек на всяко
нещо тленно и душевно...
Цялата разходка продължи около 2½ часа - с всички
разглеждания, катерене по каменните постройки (само където беше разрешено,
естествено) и изслушване изключително интересните беседи на екскурзоводката
(прекрасна млада мексиканка, за разлика от останалите подобни от расата - но за
всичко това ще отворя отделна скоба, може даже да не е и толкова малка, нито
пък само една...). След приключване с разглеждането на древните пирамиди,
качихме се обратно на автобуса и се понесохме към едно малко ресторантче – то
вече, в малко по-цивилизованото, едноименно село (или пък някакъв градец…) San
Juan Teotihuacán, намиращ се в непосредствена близост до историческия парк.
Уникалното там беше, че това заведение се намира изцяло под земята в една
естествена пещера, баш по средата в двора на съдържателите му. Каква е
историята? - някакво младо семейство си купува място за построяването на семеен
дом. При разкопките за полагане основите на къщата, строителите се натъкват на
тази дупка. Тогава всички решили да я запълнят и да продължат строителството -
само старият баща се възпротивил и предложил вместо да се засипва, пещерата да
се превърне в малък ресторант. Точно така и станало (думата на бащата никога не
се прекършва – хубавичко го запомнете това послание…) - и още от 1906 насам,
заведението се радва на невероятна популярност и масово посещение главно от
туристи. Старата барака отдавна вече е бутната и на нейно място е издигната
масивна, зидана от камък къща, с нова площадка за разширяване на дейността -
готвят манджи, та пушек се вдига. Всички са въвлечени в бизнеса: жените се
въртят около печките в кухнята, децата разнасят бири и лимонади, газдата
настанява посетителите и им взема поръчките, сервира и се върти на пета пред
всички - само клиентът да остане доволен, че да им хвърли по-голям бакшиш
(най-вероятно това да беше правнукът на въпросните хора от миналото, за които
вече споменах).
След обилния и разточителен обяд, натоварихме се
на автобуса и се отправихме по обратния път към столицата Mexico City - няма и
50-60 км, обаче като се навлезе в града и настъпва някакъв страшен ад от
добитък по пътя (разбирай гъст и много плътен, автомобилен трафик). Добрахме се
до може би най-религиозната част на мексиканската столица, където се намира
цяло множество от катедрали - една през друга по-величествени и древни. В
Мексико, както и в повечето католически държави, на почит е майката на Иисус
Христос - Дева Мария, вместо самият неин син, Христос. Всички легенди се въртят
около нея и нейния живот, на всички икони е изографисан предимно нейния образ с
младенеца - докато разпятието е малко по-рядко срещано изображение. Влязохме в
най-големия катедрален комплекс за молитви, който побира 10,000 души - 2,000 на
партера и други 8,000 на балконния етаж. Разбира се, сградата е леко модернизирана,
строена през 70-те или 80-те години на миналия век и няма онази помпозност на
катедралните храмове отпреди векове. Обаче там на всеки кръгъл час провеждат
литургии, всеки път от различни пастори и проповедници - 7 дни седмично, сутрин
от най-ранните часове на деня до късно вечерта. На един от хълмовете в
околовръст имаше друга катедрала, която ние посетихме в свободното време. На
края, в късния следобед ни върнаха на същото място, от където ни взеха
сутринта, с което нашата обиколка за деня завърши. А пък за да затвърдим
впечатленията си от космополитната мексиканска столица, след като слязохме от
автобуса продължихме пеша до най-големия и главен площад на Мексико Сити. По
това време вече беше станало около 17:00-17:30 и глутницата от народ беше
плъзнала, буквално наводнявайки както улиците, така и тротоарите - ама народ да
ти види окото, бако! - стълпотворение като на Първомайска или
Деветосептемврийска манифестация, отделно от всички търгаши и амбулантни
търговци, предлагащи абсолютно всичко, което може да си помисли човек и да се
купи с пари. Едно от неприятните гледки в столичния град са милионите тараби с
техни местни храни, приготвени на място и още толкова сергии със сувенирни
боклуци и изобилие от кич, чрез които бедното съсловие от народа едва изкарва
прехраната си. Да не говорим за уличните музиканти, слепци, просяци и
бездомници, спящи покрити с кашони и завити с парцали – демек, и тук същата
такава тъжна и мизерна гледка, както в Америка. Иначе магазините им са
излъскани до блясък, луксозни и пращят от стока, обаче не мнозина могат да си я
позволят, защото не забелязах някакви огромни опашки от клиенти, каквито
например съм виждал навремето пред ЦУМ, ГУМ или пък някой селски РУМ...
За този многомилионен град улиците и тротоарите
са сравнително чисти - ама и как няма да са, след като буквално на всеки ъгъл
има по няколко метача; събират боклука с едни метли от вършина, после го тъпчат
в пластмасови торби или кутии - ръчно амчи! Механизирано е само извозването на
тоновете и купищата с отпадък, за които идва нарочен боклукджийски камион.
Клетите чистачи хвърлят нагоре към каросерията торбите, друг отгоре ги
преглежда за “ценности” (а най-вероятно и за хранителни остатъци…), след което
ги претъпква с крака надолу, за да направи място за новите торби, които идват
подхвърлени от нивото на тротоара. А пък камионите са високи колкото
двуетажните автобуси в Лондон - издути до краен предел с отпадъци от всякакъв
род и вид. Така метат пепелта покрай бордюрите на улиците, така премитат
хартийките и фасовете от тротоарите - въобще, столичният отдел “Чистота” работи
24 часа и хич не се потрива, нито помайва; армията му вероятно е многохилядна,
да не река някаква по-сериозна численост и която хич няма да бъде много далеч
от истината. Това впечатление само се потвърди и затвърди в Mexico City, след
като за първи път видях как чевръсто и старателно хората чистеха в първия град,
Guadalajara. Обаче си мислех, че поне в столицата този процес е механизиран -
оказа се нищо подобно обаче; същите мизерни методи се прилагаха и там на общо
основание. А не е да няма машини - лично съм ги виждал в действие. Може би
проблемът е повечето социален - да вкарат всичко живо в работния процес, за да
изкарват насъщния си, без да висят на държавния бюджет. Не знам, трудно е да се
прецени отстрани и то за толкова късото време, с което разполагаме през
настоящата ни екскурзия - обаче това е масово явление, подчертавам; изглежда
повсеместно за цялата държава, но да видим как ще е до края...
С всичко до тук приключвам с описанието на
по-авангардната и излъскана част на Мексико (ако тук се има предвид столицата
им като еталон за лустро - че нали уж тя е огледалото на една държава; пък и
как няма да е? - амчи я вижте нашата си собствена София: отвред дъхти на лукс -
от Богровците, та чак до Владая, че после и накръст, по оста Мрамор -
Панчарево...) - от следващия ден се местим още пó на юг, към
по-непретенциозната половина на страната.
... И като съм почнал да ви разправям, а пък и
като си представям с какво повишено внимание следите, четете и слушате за
нашите патиланства по света, сега ще взема и да продължа сагата, за да не
оставям черна дупка в посланието ми към света и в частност към всички вас,
които толкова много обичам. Каквото беше - беше вчера; днешният ден дойде още
сутринта, обаче вече е почти към своя край, защото няма и час останал от него,
дорде пък настъпи утрето посред нощ. Независимо, че денят не се отличи с нищо
емоционално и забавно, след като по-голямата му част премина в пътуване, в
следващите редове ще намерите малко лични размишления за почти 9-те ни часа
непрекъснато клатене с автобуса по мексиканските сокаци. Тъй като самолетните
билети до мястото на новия ни бивак се явиха доста скъпи, ние предприехме
резервния вариант на придвижването ни със сухопътен транспорт. Споменавайки за
обществения пътнически превоз на Мексико, тук е мястото да отбележа с известно
задоволство, че последният е много достъпен, редовен и най-вече евтин. Едно
билетче за автобуса в столицата струва само 5 песос, същата тарифа важи и за
подземното им метро. Последното има 12 отделни линии с обща дължина от 200 км и
близо 170 спирки по трасетата. То се явява второ по големина в тази част на света
след Нюйоркското и вероятно едно от най-евтиното в глобален мащаб. Отделно от
т.нар. “колесен” обществен транспорт, Mexico City може да се похвали и с въжен
- какво имам предвид. Освен в по-равната си част около центъра, градът се е
развил и по съседните хълмове - нещо като пловдивските тепета, ама в много
по-разширена и масивна степен. Отдалече погледнати тези квартали изглеждат като
къщите във Велико Търново, обаче до съвсем скоро достъпът до тези по-далечни и
откъснати градски райони е бил изключително труден - връзката с тях е била
масово и единствено пеша, по многобройни пътеки с безброй стръмни стъпала
нагоре и надолу, като само няколко по-главни пътни артерии са отвеждали и
автомобилния поток в това направление. Няма магазини, няма болници, няма почти
никаква връзка с основния град долу в ниското - хората са пазарували на едро,
запасявали са се за по-дълги периоди и да не дава Господ да свърши хляба, па да
рекат вашите да те пратят да идеш да купиш; вероятно ще се върнеш обратно в
къщи на следващия ден. Поради тези причини, местните власти са изградили серия
от въжени линии, с множество кабинки, подобни на лифтовете в Драгалевци,
Боровец, Queenstown (NZ) и т.н. Те се движат непрекъснато над основния поток на
движение - под тях остават всички улици, тротоари, сгради, градинки и никакви
задръствания не могат да попречат на движението им. Такива “гондоли” циркулират
в двете посоки и са монтирани доста начесто - пилоните за въжетата заемат
минимално място и имат по няколко станции в най-различни посоки; вероятно би
било голям кеф всеки ден да се возиш на такъв лифт. Е, тази услуга вече е малко
по-скъпа от автобусния превоз - за нея дерат по 6 песос. Ако 10 песос са равни
на $0.80 (австралийски), всеки четец може да си направи сам сметката кое колко
излиза и дали е скъпо или евтино. Имайте също предвид, че в градските
обществени тоалетни също скубят по 5-6 до десетина песос за едно пикане или
сране, в зависимост от “категорията” на кенефа и в коя част на града се намира.
Ние обикновено ползвахме тоалетните на заведенията, но това не винаги е
възможно, без да си поръчал съответната консумация. Ей тъй аз нахлух по тревога
в едно малко дюкянче, което било все още затворено - т.е., не работело с
клиенти. А пък на мене ми се пикае адски, сякаш съм изпил каса бира, стискайки
понуждата си до степен преплитане на краци чак - още от тротоара видях вратата
на клозета и тутакси влетях в нея. Бях почнал вече да изтичам с известно
бъбречно облекчение, когато чух съдържателката да думка по вратата - викам си: “Тая
иска да влезе при мен ли, или иска тя самата да ме изпикае собственоръчно?” Че
като почна уруспията ѝ недна да вика и да кълне по мен на излизане, ама
нали аз от испански разбирам само “por favor, por favor”, така и не разбрах за
чий курац оная вдига толкоз много валянка. На края рече, че щяла да вика
полиция и че съм нямал никакъв респект към нея, понеже пишело CLOSED, а пък аз
съм го взел за КЛОЗЕТ. А аз имах респект към булчето - даже и частичен мерак
изпитвах към нея в малко по-инаквия смисъл, ама нá - разделихме се като врагове;
тя огорчена и “нереспектирана”, но пък поне аз напълно изпикан... А да се
опикая насред Мексико Сити по-добре ли щеше да бъде, а?... Майната му, де - ама
не е там работата...
Та, като приключих темата и за градския
транспорт, връщам се на тазсутрешното ни епично пътуване от столицата до Oaxaca
(в превод, Оаксака или Оахака - едно от двете, ама не знам кое е по-вярното му
произношение). Нищо и никакво разстояние от 460 км, а пък се влачихме 9 часа.
Сутринта взехме поредното такси, което ни откара до автогарата (предполагам, че
градецът има няколко такива автостанции, но за щастие нашата се падна
сравнително близко до хотела, та поминахме с по-малко масраф). Провериха ни
билетите, раздадоха ни слушалки, шишенца с вода или газирани напитки за из път,
нахвърляха куфарите в багажника и малко след това потеглихме. Рейса обаче
удобен - широки седалки, меки, климатик, телевизори, та дори и Интернет имаше
на борда; усещането за возене е далеч по-приятно, отколкото да се свиваш в
тясното канапе на самолета! Е, малко бавничко ставаше придвижването ни
километър след километър, ама нали пък вървяхме все напред и към целта.
Отначало тръгнахме по магистралата - по три линии
в платно, гладък асфалт, а не дупки и тресавища като в града. Пътят извиваше по
някакви планини и красотата наоколо беше впечатляваща и неописуема. Независимо,
че чукарите бяха голи, покрити само с дребни храсти и някакви диви кактуси,
балканските върхове бяха скалисти и високи. На един от тях даже имаше сняг -
колко висок е бил не знам, ама беше целия побелял; вероятно там снегът никога
не се топи. Иначе долу в ниското топлината си оставаше същата като навред, но в
автобуса на моменти дори изпитвахме тръпки на хлад. Бяхме минали вече
значително разстояние, когато шофьорът съобщи, че поради неизвестна за нас
причина ще се наложи да промени курса, минавайки по някакъв съвсем различен
път. Разбира се, ние това изобщо не го разбрахме, когато човекът си го изломоти
под носа, при това на испански, но пък веднага ни стана ясно какво е имал
предвид - особено като почнахме да катерим планинските кози пътеки и да се
движим далеч, далеч извън графика на пътуването ни. Когато се отклонихме от
магистралата, аз видях табелата с оставащите само 68 км до крайната точка -
нямаше да има и час, докато пристигнем. Иначе по разписание трябваше да
пътуваме точно 6 часа - тръгнахме в 08:30, а часът беше вече 13:30 и някак си
всичко до този момент си беше съвсем навреме съгласно разчета. Да, ама не -
това отклонение ни забави с други 2½ -3 часа, та станахме 100 пъти пишман...
Действително, шофьорът на няколко пъти смотолеви
нещо по микрофона, обаче ние помислихме, че ни пожелава “наздраве” или “на
добър час”, без да разберем и думичка от онова, което той избоботи през
уредбата; после вече анализирахме предполагаемото му съобщение, като почнахме
да се въртим нагоре по завоите на тесния планински път. Независимо от
непредвидените обстоятелства, цялото това отклонение за нас беше една
допълнителна екскурзия и посещение на места, които ние никога не бихме имали
възможността да видим по-отблизо - не бихме дори и повярвали някому на
разказите, ако не бяхме видели всичко с очите си и станали преки свидетели на
реалността. Шосето беше тясно, сякаш едва-едва лазиш “на втора” със Запорожеца
или Москвича по някой стръмен родопски сокак - примерно между селата Белица и
Загражден, пълзейки нагоре към Момчиловци, дорде се добереш до Роженски поляни.
И примерът ми тук далеч не е случаен: просто точно този път съм го минавал
нееднократно, хем при зимни, че пък и при летни условия, та имам честта да
поназнайвам някои “особености” на местния релеф; с тази разлика, че
мексиканското трасе сякаш беше безкрайно дълго. Позитивното в случая беше
единствено зашеметяващата картина на природата среда - високи върхове,
планински масиви, малки селца и паланки, в които също живееха живи хора. А пък
с какво точно се занимаваха въпросните человечески създания в тази дива,
откъсната от света и цивилизацията “тъмна Индия” - това вече от прозорците на
автобуса не можеше да се разбере. Видно беше, че някои от тях притежават
солидни и прилични къщи, с красиви и подредени дворове - други обаче едва
намират своя най-примитивен и елементарен подслон, живеейки буквално в грозни
бараки или колиби. В същото време, забелязахме наличността на множество малки
училища - значи там цареше някакъв вид цивилизован живот, раждат се деца и се
отглеждат, след като родителите им ги дават по разни местни детски градини и
учебни заведения. По-впечатляващото беше, разбира се природата по околните
склонове на планинската верига, през която минаваше трасето на шосето.
Впоследствие подразбрахме, че на отсечката от магистралата, по която всъщност
трябваше да минем, беше станало нещо (катастрофа, произшествие, убийство,
военни действия, йебем ли ти га що - пак не стана ясно...), поради които
причини отклониха автобуса. Това, да речем - хубаво; обаче: властите отклонили
не само нашия автобус, ами целия останал автомобилен поток, камиони, прицепи, други
подобни автобуси, коли, мотори, та даже и велосипеди. Пък като споменах за
колелетата, да ви кажа още нещо: по магистралите, където ограничението на
скоростта е 110 км/ч, в най-крайната дясна част на пътя е отделена една тясна
ивица от асфалта, предназначена само за педално задвижвани превозни средства.
Това в Австралия се смята за абсурдно безумие, като движението на всички видове
велосипеди и всякакви подобни двуколесни возила е абсолютно забранено и се
третира като престъпление, в случай на нарушаване на това правило. В Мексико
обаче всичко може и всичко е възможно - стига да не убиваш себеподобни, което
предполагам не е твърде прието в днешните, уж по-цивилизовани времена (понеже
пък навремето далеч не е било баш така: тогава е важало единствено пушечното
право, а пък побеждава онзи, който е имал две цеви или дула на пушката си).
Връщайки се обратно на тясното шосе, по което се точихме с автобуса като
размекнат на слънцето локум, исках да подчертая, че основната причина за
закъснението ни беше закотвянето след някой камион с две и повече ремаркета,
който едвам се влачи нагоре по баира, натиснат от тоновете си с неизвестен
товар. Шосето, не само че тясно (като... да не казвам сега точно като
какво...), ами беше и изцяло наситено с множество завои, следващи един след
друг, при която пътна обстановка изпреварването на някое бавно движещо се
камионообразно тежкотоварно туловище през прохода беше просто физически невъзможно.
По трасето дори нямаше такива уширения, по които добронамереният водач да
пропусне колоната (само при негово добро желание - не, че е задължително). И
така, като залепнеш зад теглича на някой прицеп, можеш да откараш с часове
подире му или поне, докато не се освободи пътя, че да го изпревариш по
традиционните правила на движение... Най-после пристигнахме в Oaxaca de Juárez
- часовникът беше вече подминал 17:00, клонящ към “и половина” на точния, късен
следобеден час.
От автогарата се отправихме директно към хотела,
който се оказа на пешеходно разстояние от там - нарамихме дисагите, потътрихме
куфарчетата по неравните тротоарни плочки и 20-тина минути по-късно вече бяхме
застанали пред рецепцията му. Последваха закономерните служебни формалности
покрай настаняването ни и малко по-късно вече се разположихме в стаята,
определена за тридневното ни пребиваване и в тази част на света.
Градецът е разположен в някаква низина, отвсякъде
обграден с по-високи планински върхове и хълмове. Със своите 1550 м н.в.,
последният вече съвсем се доближава до по-реалните височини, с които ние сме си
свикнали в нашата родна България. Обаче в топлинно отношение може да се каже,
че жегата тук е още по-осезателна: един път, защото се намира в по-ниските
атмосферни слоеве, значително по-близко до земната кора - отделно дето отстои
на още по-малко разстояние от Екватора, сравнен със столичното Мексико Сити, да
речем. А пък със своите 750,000 жители, Оахака де Хуарес (каквото е местното
звучене на наименованието му), градът се явява едно сравнително голямо населено
място за държавата Мексико - бидейки и столица на едноименния мексикански щат.
След като пътувахме като малоумници през целия
ден, вечерта не бяхме в състояние да правим нищо друго, освен активно да
почиваме по креватите и да се подмятаме от кълка на кълка, във взаимно заразна
безтегловност и най-вредно нищоправене. Аз обаче уплътних времето си в писане -
в желанието си да ви направя съпричастни на нашите емоционални преживелици,
свещта от писалищната ми маса угасна едва почти час след полунощ; останалите ми
екскурзиантки от екипажа отдавна вече се бяха заровили из възглавници и чаршафи,
потънали в своя дълбок, здравословен сън. Само аз будувах като караконджул до
посред нощ, описвайки своите патиланства по начин, по който само аз си знам...
На сутринта се понесохме из града, разглеждайки
забележителностите му, историческото наследство, останало от колониалните
векове на испанците, че и много преди тях. Тук също видяхме интересно сградно
строителство, ниско разбира се - няма нищо общо с небостъргачите на столичното
Mexico City, което е и обяснимо. На едно кьоше намерихме агенция, която
предлагаше много интересна екскурзия, с обиколка на по-интересните места,
намиращи се обаче доста извън градчето. Записахме се за следващия ден, по път
намерихме една пицария, та хапнахме малко, колкото да не подгънем краци от глад
и почнахме придвижването си обратно към хотела. Слънцето вече прежуряше в
най-ранните следобедни часове на деня и всякакви разходки под палещите му лъчи
вече бяха свързани с дискомфорт и неприятни топлинни усещания.
Остатъка от деня изкарахме в по-хладните води на
басейна, а привечер излязохме да видим къде какво има и в отсамната част на
града. Пак намерихме едно дюкянче с евтин алкохолец, взехме си и една голяма
бутилка американски “Алтай” за разредител и се прибрахме на хладно в стаята. От
кухнята на ресторанта аз изпросих 2-3 шепи ледени бучки, та удоволствието ни от
аперитива беше вече напълно пълно и пълноценно, ха-ха-ха!...
На следващия ден, организираната ни екскурзия
започна по обяд. А пък понеже то пак стана “днес” и ние сме в момент на
трескава подготовка за отпътуване към следващата ни цел, сега аз отново ще ви
разказвам за вчера. Значи, дойдоха хората с нарочен автомобил да ни вземат от
хотела и потеглихме, заедно с други мераклии за пътешествия - също такива екскурзианти
на свободна практика като нас. На известно кратко разстояние от големия град,
спряхме в някакво съвсем малко, аз бих го нарекъл даже и село, ама понеже не
съм съвсем наясно с урбанизационната ситуация и организация в Мексико, на
всички населени места ще им викаме градове, за по-лесно представяне на реалната
обстановка. Така значи стигаме градчето Santa María del Tule, където се намира
най-старото дърво на света - според най-различни исторически източници, едни го
определят на възраст между 1300 и 3000 години, като други пък настояват да е
дори на 6000. Малко по-точни научно-изследователски инстанции обаче са
категорични, посочващи възрастта на дървото в границите около 1400-1600 години.
Дървото е било посадено преди векове в църковния двор на местния католически
храм (най-вероятно и той именуван “Санта Мария”) и в днешни дни има внушителни
размери: обиколката на дънера му е 42 м, отговаряща на средно 14 м диаметър,
ако разбира се той беше с правилни геометрични форми. Само че по-скоро
последният е малко продълговат, силно насечен и зигзагообразен, така че тези
мерки могат да се определят само със специални измерителни приспособления и са
плод на дългогодишни изследвания в научните среди. На височина короната на
дървото достига 41-43 м, а пък хладната сянката под него е направо уникална в
тези непоносими жеги. Разбира се, дървото се охранява денонощно, оградено е с
метална мрежа и достъп на хора до него е невъзможен. Срещу скромна такса от 20
песос хората могат да влязат в двора на катедралата и малко по-отблизо да
наблюдават това уникално по рода си растение, но такива пипания с ръце и
издълбаване с ножката послания от сорта на “А + Д = В.Л. или пък “Тук срах/тук
ебах Гица от 8б клас...” и разни други подобни простотии въобще са немислими; а
смея да твърдя, че съм срещал такива любовни “послания” и изповедания по
дърветата из нашите гори и градски паркове - и те далеч не са някакъв изолиран
случай, ами масово явление по балканските ни географски ширини...
Следващата атракция по трасето на дневната ни
екскурзия беше посещението на една частна фабричка, разположена в дома на
собствениците, които тъкат така уникалните и типични за Мексико килими,
ковьорчета за стени, подложки за чинии, вази, покривки за маса, салфетки за
хранене и дори лигавници за деца от 0 до 3 годишна възраст. Навсякъде по стаите
и из двора на къщата имаше тъкачни станове, на каквито преди повече от 150
години нашите баби са тъчели чергите си. Принципът на процеса беше абсолютно
същия, с предварително опънатите вълнени конци, като совалката се подава и
прехвърля на ръка между тях и на всяка редичка. Уникалното в случая беше не
само допотопния начин за производството на тези тъкани изделия, ами краските и
разцветките на отделните нишки, за обагрянето на които се използват
изключително и само естествени оцветители: пепелта от някаква кварцова руда
докарва сивите оттенъци, от листата на друго местно растение пък получават
жълтите, оранжеви и червени цветове. Пак с помощта на някаква местна шашма добиват
синьо-зелените, вариращи от най-светлите небесно синкави тонове, та до тъмните
и нахранени отровно зелени; същите в комбинация на предишните минерали,
способстват за обагрянето в лилавата гама на цветната таблица. За чисто черните
си имат други въглени - въобще, от тези мъхове, лишеи и корени хората могат да
изкарат цялата шарения на дъгата, с всички възможни междинни цветове и нюанси
наред с основните. А да не говорим пък за шарките, които така майсторски се
получават по време на тъкането, само че точно на дадено разстояние се вкарва
друг цвят конец - уникална, зашеметяваща работа! - а пък отделно, дето ужасно трудоемка
и неспорна. Например един килим с размери 3 м на 4 м се тъче за около 6 месеца
при непрекъснат и ежедневен труд. Изделието има ценови етикет от $10,000, ама
има ли някой, който да ги купува - това вече е съвсем отделен въпрос. А какво
яде и пие знатната тъкачка доня Изабела през тази половин година, ние
страничните наблюдатели можем само да гадаем и сами да се досещаме... Подобни
тъкани изделия се срещат във всеки етнографски музей - по Етъра например е
пълно с такива, макар и в по-други шарки. Ванеса каза, че мароканците също
имали такова производство - те нали ходиха миналата година с приятелката ѝ Карина и до Мароко, та там също се запознали с този вид изкуство.
След “жакардовия” цех, заведоха ни в един
павилион за дегустация на текила - най-мексиканското от всички мексикански
питиета - от най-слабоалкохолната, та до най-силната. Отчитам го като пропуск,
защото ние вече от десетина дни се размотаваме из тези вилаети, а пък аз още за
текилата им нищо не съм споменал. Първо на първо, оказа се, че тя не се прави
от кактуси, както ние сме си мислили в продължение на години. Растението “Агаве”
(Agave Tequilana или по-разпространеното му търговско наименование, т.нар. “Синьо
Агаве/Agave Azu) също представлява нисък храст, с множество дебели листа,
завършващи с много остри и корави игли. Дали последното е действително от
семейството на кактусите не мога да твърдя със сигурност, но пък тук посочвам
най-точното описание на суровината, от която местните добиват тъй популярната
по целия свят напитка. Когато добие своята зрялост, от средата на този, нека да
го наречем “храст” покълва едно доста дебело стебло, издигащо се на няколко
метра височина. То именно съхранява соковете, които след ферментацията и
съответната им дестилация, се превръщат във въпросното алкохолно питие. В
зависимост от дадени процеси на отлежаване или още при самото варене, текилата
може да има силата на слаба ракия или патоки, но пък може да достигне и до зашеметяващите
60-70 алкохолни градуси (отново, подобно на ракията). Впоследствие вече питието
отлежава в дъбови бъчви, добива най-различен дъх, аромат, както разбира се и
лек до по-тъмен оттенък. По селата варят текила на поразия и продават шишетата
отстрани на пътя - за мнозина това е единствения поминък и източник на някакви
доходи за преживяване.
И тук, отново и за кой ли път се натъкнахме на
един наистина допотопен, почти архаичен процес при производството на текилата:
тези клони (средните стебла на агавето...) се отсичат и като първа стъпка от
тях се изцеждат соковете им. Обаче вместо това да става с някакви по-модерни
механизирани средства (в случая преси, центрофуги и т.н.), тръстиката се
нахвърля в едно голямо каменно корито. На специална ос в средата му е закрепено
масивно и тежко, също каменно колело, силно наподобяващо на огромен воденичен камък.
Чрез търкалянето му върху стеблата, сокът се оцежда от коритото и от там
насетне процесът е ясен и стандартен. Обаче това грамаданско търкало се
задвижва не от друго, ами от един привързан към оста му кон, който се върти в
една и съща посока, дорде на последния не му се завие свят и почнат да му се
прегъват копитата (може би след туй му сменят посоката на въртене, но това вече
са само мои лични догадки). Въобще, прави ми впечатление, че ръчният труд в
Мексико все още е на голяма почит и висота, вместо да се използват
по-съвременни и машинни методи. Та нима не могат да използват една
най-обикновена ярмомелка или преса за грозде и съответната центрофуга, с
помощта на които да изцеждат чорбата от растенията?! - могат, разбира се. Да не
говорим за почистване на улици, тротоари и хиляди други процеси, в които са
въвлечени всички без изключение. Не е изключено в Мексико практически да няма
безработица, след като всеки тук прави по нещо, за да не умре от глад и да оцелее,
запазвайки своя и живота на близките си, едва задържайки се на повърхността –
че пък гледа и да не потъне надолу ей така, изедин път; мрачна, съвсем невесела
картинка от анатомията на местното житие-битие...
На тази сергия за дегустация на текила имахме
възможността да опитаме от всичките ѝ разновидности -
вкус, аромат, цвят, конски сили (по смисъла на алкохолни градуси) и тем подобни
щуротии. Ами, какво да кажа аз сега, хора мои и любими? - направо ще ви го рекна
в очите, пък вие ме разбирайте както си искате: от нашенската Троянска сливова
ракия, просто няма по-добро питие по всичките ширини, дължини, височини и
дълбочини на света, ако ще и горе в Рая от самия Свети Петър да е варено, пък
подир и в райските им златни бъчви да е отлежавало! Текилата се пие с една
единствена цел - напиване до безпаметност. Тя се дръпва на екс, облизваш малко
сол, люта чушка и лимон, след което удряш още няколко такива и си тръгваш на
зигзаг. Ама това мезе, шопски салати, кълцано зеле със стъргани моркови, руски
или Великденски салати, Снежанки, драна, сушена на прът и тънко нарязана мръвка
- няма таквиз “кумбойски” филми из Мексикото, бате!
Друга разновидност на текилата е т.нар., Mezcal
(среща се написано и като Mescal/Мескал). И ако текилата се произвежда само от
синьото агаве, то мескала го правят от всякакъв вид агаве. Ако трябва да
направя някакъв задълбочен анализ и сравнение с нашенските по-слабовати
парцуци, то последното питие бих го отнесъл към категорията на плодовите ракии
от най-общ, сборен характер; докато в същото време текилата е по-тясно свързана
само с едно единствено растение - както примерно сливовата, гроздовата и
кайсиевата ракия, крушовата, дюлевата и дори черешовата, а не някаква
безразборна смесица от плодова сбирщина - от която нищо друго не става, освен
каква да е напитка, само колкото да ти замотае главата, че да спиш по-добре и
да се събудиш махмурлия…
След поетите дегустационни количества текила и мескал,
целият автобус пропя на испански език и групата видимо се развесели. Последното
ни посещение за деня, съгласно предварителната програма на екскурзията беше
едно високопланинско селце (по-скоро махала...), в непосредствена близост до
което се намираха естествени извори, събиращи водите си в самообразували се в
годините каменни дупки (големи басейни), в които човек може да се къпе и
разхлажда от непосилните горещини. Самата вода в тях е силно варовита и има
мътен, белезникав цвят поради наситеното съдържание на всякакви минерали в нея.
От една скала надолу в бездната сякаш се стичаше огромен водопад, но не от
вода, а от застинали във времето пясъчни частици, образуващи пещерните
сталактити, сталагмити и сталагтони. Само че това нещо беше съвсем на открито -
както водата си е текла в продължение на хиляди и милиони години, така се е
образувал и този масивен сталактит - все едно гледаш Райското пръскало,
водопадите край селата Крушуна и Хотница или пък Рилската Скакавица, но
неподвижни, замръзнали завинаги в пространството.
Тясното планинско пътче лъкатушеше нагоре, като
че пъплиш с някое допотопно ИЖ-е с кош по баира през Арабаконак и Беклемето.
Встрани от него се появяваха разни селца и махали, обаче беднотията и циганията
там беше вече буквално пословична: боси и голи деца играят и щъкат
нагоре-надолу безпризорно по пътя, кучета се разхождат и влачат подире си
всякакви боклуци, коне и магарета се гонят по къра; абе все едно, че гледаш
някое село из Делиормана, надолу по Грудовския и Елховски край или случайно си
попаднал на беден помашки район от Якорудския вилает. Жените готвят покрай пътя
и предлагат всякакви храни от номенклатурата на местната кулинария, мъжете
варят денонощно ракия - пардон, текила и я продават под всякаква форма и
разфасовка на поразия. Сякаш не си в 21 век, ами си се върнал обратно чак в
19-ят.
Тъй като тези извори били открити от някакъв
индивид, последният решил, че те вече му принадлежат като лична собственост,
вероятно навремето е купил и земята в околовръст на безценица и сега на всяко
живо същество, което дръзне да посети въпросните естествени ручеи, плаща на
входа на селото един налог от 50 песос (около $4...) плюс още веднъж 50 песос
за разглеждане на самите извори и басейни. Този уникален природен феномен от
съвсем скоро е влязъл в програмата на туроператорските фирми, които ежедневно “доставят”
на главатаря по няколко десетки туристи като нас, които най-чинно оставят своя
дан от 100 песос на глава - not too bad, hey!...
Докато пообиколихме поляните и пътеките покрай
скалите, малко да си починем и да направим някоя и друга фотография, ето че
слънцето превали зад баира и много скоро след това настъпи мексиканския мрак.
Връщането ни до града стана съвсем по тъмно, на фарове и не знам кой Бог ни уварди
да се приберем обратно невредими. Не знам дали до този момент съм повдигал
темата за шофирането в Мексико, но мога да кажа, че тук всички карат като
бесни, правилата им по пътищата са трудно разбираеми и човек трябва много да гадае
пред кого какъв светофар свети, кой има и кой няма предимство и т.н., и т.н.
Тук движението е нормално, всички се движат в дясно, както в по-голямата част
от нормалния свят (не е, както правят ненормалниците в Англия, Австралия и
Индия, примерно - които карат наопаки). Завиващият на дясно може да го прави по
всяко време, даже и на червен семафор - стига да не пречи на отсрещния поток от
коли. Пресичащите в това време пешеходци, ли? - че какво за тях; те просто си
стоят и чакат смирено, докато и последните превозни средства не се изтеглят, та
да могат най-после да пресекат и те самите. Никакво предимство, никакви права,
никакви привилегии: единственото свещено и изконно право на клетия пешеходец
пред всеки един останал негов побратим е да умре с предимство, попадайки под
колелетата, ако случайно е дръзнал да хукне пръв преди завиващите автомобили.
Толкоз за правилата на движение в Мексико. А пък това, ползване на мобилен
телефон по време на шофирането е най-масова практика - мотористите дори карат
без ръце, докато изпращат текстови съобщения или си ровят из телефоните,
търсейки номера на кого да се обадят. Тук-таме по улиците се забелязват разни
невзрачни пътни знаци, че видите ли - това е уж забранено, обаче никой не ги
спазва; забраната се погазва поголовно както от мъжете, така и от жените - без
изключение. Нек’къф ужас, нек’къф ат, копеле...
Вместо да ни стоварят пред хотела, от където ни
взеха по обяд, вечерта ни изсипаха пред офиса на туристическото бюро и ние
трябваше да вървим 2 км пеш, докато се приберем в конака. Това упражнение ние
вече го бяхме правили предния ден и знаехме улиците, но все пак - това
допълнително “раздвижване”, след почти целодневното ни трамбоване под палещите
лъчи на слънцето хептен ни размаза. С влизането през вратата на стаята, аз се
изкъпах и седнах да си пия аперитива, докато Ванеса и Даниела се размотаваха и
занимаваха с тяхната лична хигиена. Таман обаче бях отпил една глътка и Дани все
още беше в банята, нещо столът взе много подозрително да ми се клати изпод
гъза. Отначало помислих, че по улицата върви някой тежкотоварен камион, ама
понеже клатенето се засили и стана някак си постоянно, не мен веднага ми дойде
на ума, че това може би беше земетресение. И мамката му стара! - наистина си
беше баш такова, само че ние докато се организираме да се крием и да бягаме на
някъде, опасността премина. Завиха сирените на града, народът наизскочи отвън и
аз чак тогава се разтреперах, ама хич не на шега - трябваха ми двойно повече
количества от “валериана”, с който едвам възстанових предишното си състояние на
телесно спокойствие и душевен баланс; Даниела в банята така и не разбра какво
бе станало, обаче ние с малкото баят се стреснахме. Така, добре опиянени, с
притъпени чувства и усещания за околния свят, късно през нощта заспахме...
Днес е Денят на Св. Патрик - Национален празник
на Ирландия и рожден ден на нашата малка, сладка внучка Quinn Isla Mihov, която
на днешния ден навърши своите 2 годинки и начена третата; нека да ни е жива и
здрава, със щастливо и безгрижно детство. Тъй като по-голямата част от
вчерашния ден отново премина в пътуване и организационни мероприятия по
преместването ни от Oaxaca към следващия наш бивак в Mérida, тази вечер ще ви
опиша някои по-пресни впечатления от това ново място. Малко преди обяд взехме
от хотела едно такси, което за 300 песос ни откара до аерогарата на градеца.
Самолетните ни билети бяха така направени, че ние отново трябваше да се връщаме
до столицата Mexico City с един аероплан, а пък подир с друг да пътуваме към
въпросната Mérida. Един час нататък, после друг час престой в столицата и още
два часа полет в другата посока - ето ни най-после кацнали чак вечерта в 18:30
на вчерашния ден. Повървяхме малко пеш, докато излезем от очертанията на
летището - изглежда над държавните таксита е спуснат някакъв невидим чадър,
защото частните превозвачи на UBER не ги допускат до терминалите. Или плащаш
тройна цена на главореза с държавното такси, или малко трябва да повървиш до
някоя улица извън аерогарата обаче, за да можеш да си викнеш въпросния UBER.
Така и направихме - докато се затътрим до хотела и минат ритуалите по
настаняването (проверка на паспорти, резервации и други административни
щуротии...), то стана 20:30. От там насетне хукнахме да търсим храна, че нещо
да вечеряме - ядохме набързо в една невзрачна закусвалня и се прибрахме за
почивка. Аз писах до късно, а моите моми заспаха изморени по-рано. Още вечерта
забелязахме осезаемата температурна разлика между предишния град Oaxaka и този
- трябва да имаше барем 5 градуса отгоре, щото ние нали вървим на юг и все повече
се приближаваме до Екватора.
Mérida наброява около 1.2 милиона жители и се
явява сравнително голям административно-политически център за този район.
Мексико също е разделено на няколко щата и този град е столица на един от тях.
Хотелът ни се намира на пешеходно разстояние от центъра на града - буквално
през няколко улици. Обаче жегата тук е направо смазваща. Най-вероятно
географското разположение на това населено място се пада да е в някаква огромна
дупка, защото надморската му височина може даже да ви изуми: намираме се само
на около 9-10 м над нивото на водата в морето; все едно че сме в някой
Черноморски къмпинг. Разликата обаче е там, че вместо сегиз-тогиз да полъхва
някакъв хладен и приятен бриз от океана, тук духа буквално горещ вятър, който
носи пепел, разпилява боклуците по улици и тротоари, а пък слънцето как жари
през блузките по кожата, няма да ви разправям. Сутринта излязохме уж на
пешеходен обход из околността, в сравнително близък обсег - на мен направо щяха
да ми се разтопят джапанките и да залепнат по асфалта! Жегата беше непоносима:
сухо и горещо, човек се поти като нерез. В ранния следобед се прибрахме и аз се
набутах директно в басейна, където водата беше значително по-хладна (необяснимо
защо: в Австралия, при такива климатични условия басейните обикновено се
превръщат в супници с гореща чорба). Там на сянка и прохлада изкарах няколко
часа, докато моите мадами стояха на хладно в стаята и кроиха планове за
следващите ни екскурзии.
В късния следобед позахладня малко, стана облачно
и слънцето се скри - това понижи градусите до малко по-поносими стойности и ние
пак хукнахме по разходки. Улици и площади бяха буквално наводнени с народ -
кога ще си лягат, че да стават за работа на другия ден, изобщо не ми е ясно; а
утре е понеделник, все пак. Понеже не останахме особено очаровани от този
хотел, отказахме вторите две нощувки и се преместихме в друг - утре пак ще
местим катуна, уж на по-хубаво място. А принципно, където и да отидеш в Мексико,
мизерията и мръсотията се запазват с константни величини - те просто са си
такава: малко циганска нация, но пък инак са хубави хора...
Специално за този град мога вече със затвърдено
отвращение да заявя, че е най-мръсното и противно място, където някога ми е
стъпвал кракът. Купищата с боклуци са впечатляващи, а колкото и да се опитват
градските метачи и чистачи да го поизринат и съберат в найлонови торби и
чували, само някакъв си час след това подире им се натрупват нови количества с
мръсотия. Хората са значително по-тъмновати на цвят, което определено ги
причислява към категорията на мексиканските цигани - нещо като нашенските
тъмносини братя по оста Казанлък-Сливен-Карнобат, ама взети заедно, че и
повдигнати на квадрат биля.
За да се махнем от тази непривлекателна цигания,
на другия ден предприехме една местна екскурзия - този път с обществения им
транспорт. Него ден, още сутринта се извлякохме от потискащата и депресираща
обстановка на предишния хотел и с всичките си дисаги се повлякохме през улици и
тротоари към новото място. Понеже все още беше твърде рано за настаняването ни,
само им хвърлихме куфарите и чантите на рецепцията, а ние продължихме към
автогарата с по-ценните ни лични вещи, пари и документи. Беше малко преди обяд
и успяхме да се качим на някакъв автобус в 11:00, опериращ между Mérida и
Izamal. Бяхме вече прочели, че там имало някакви интересни архитектурни
паметници, та решихме да ги посетим. Речено-сторено: купуваме си билети за общо
десетина нашенски долара, курдисваме се на седалките и потегляме. Добре, ама
маршрутът на тази линия минаваше и през няколко други по-малки градчета и
селца, та 65-те километра до целта ги пътувахме час и половина, че даже и малко
по-продължително. На всичкото отгоре бяхме седнали и на такива места, че от
бълващата леден въздух климатична инсталация в рейса направо щяхме да хванем
менингит - слязохме на спирката почти пред полузамръзване.
Първата ни работа беше да хапнем нещо и се
навряхме в някаква улична закусвалня, току на тротоара, барабар с останалите местни
мингяни. Поръчахме си някакви омлети, които чакахме да се приготвят повече от
половин час. Отделно пък дето бяха сухи на трици и безвкусни, та се пишманих
цял следобед и проклинах готварските им способности до девето коляно и обратно.
После пък друг половин час ги чакахме да дойдат със сметката, че да си ги и
платим - в Мексико никой за никъде на бърза, освен джигитите по улиците, които
карат като шашкъни, забелязвам. След като сплашихме глада, поехме из кривите
сокаци на “жълтия град” - наричат го така заради цвета на къщите: всички сгради
са боядисани в един и същи цвят и той е жълт, охра, оранжев или някоя разновидност
на жълтия цвят; няма синьо, няма червено, лилаво, сиво или пък черно. Разучихме
за местоположението на една пирамида, каквото подобие гледахме преди няколко
дни в древния град на Ацтеките. Тази в Izamal беше значително по-ниска и малка,
вече полуразпадаща се, но все пак като се качи човек до върха ѝ, надолу се вижда целия град като на длан. След това упражнение по стълбите
и камънаците нагоре и надолу, влязохме в един стар манастир, който в днешни дни
е превърнат в музей. Огромни каменни стени и дебели по цял метър зидове опасват
цялата сграда, която не е могла да бъде превзета по никакъв начин - нито
монахините ходят навън, нито пък някой дръзва да припари до тях вътре; голямо
тегло са теглили горкинките, ама такива са били условията за тези далечни и
смутни времена.
Разходката ни приключи и ние поехме обратно към
автостанцията - тъкмо бяхме изтървали автобуса в 16:00, та се наложи да висим
един час в чакалнята за следващия в 17:00. Абе, мама им мръсна и черкези! –
гледам аз, всеки влиза в автогарата и преди да си тръсне вмирисания, потен и
спарен гъз връз канапето, слага си дисагите на пода и чак тогава сяда на
скамейката. Ние също можехме да направим така, обаче аз да не съм луд да си
въргалям по мазния цимент моята спортна раница! - държах си я в скута през
цялото време, вместо това. Чакалнята взе много интензивно да се запълва с
пътници и най-после дойде време да ни товарят на рейса. Скочи народът, нареди
се всеки до неговата си бохча, а ние се оказахме едва ли не най-накрая на
опашката. По същия ред взехме и да се качваме в автобуса, обаче стана така, че
за нас нямаше свободни седалки. Натикаха ни с още сума други пътници като
сардели и така пътувахме прави, сякаш бяхме говеда през целия обратен път до
Mérida. Докато се завлечем пеша до хотела, в стаята се настанихме чак в 19:00.
За да удавим несгодите и да ги забравим по-бързо, купихме си още една бочка
мексикански ром, традиционния американски разредител и седнахме на масата да си
давим и взаимно утешаваме мъката. Едно от многобройните разочарования в
шибаното Мексико беше липсата на хладилници по стаите в хотелите - а това е
нещо ужасно за хора, свикнали с комфорта от употребата на някакво ледено питие
след знойния ден - пък ако ще и най-обикновената, проста чешмяна вода да бъде.
Запънах се аз като магаре на мост и хукнах да търся около хотела някакъв дюкян,
от където да купя лед. В предишния град (Oaxaca), на два пъти изпросвах по
няколко солидни шепи ледени бучки от ресторанта. Обаче в този хотел подобна
възможност не беше налична, та се принудих да купя цяла торба с лед от 5 кг,
която завлякох до хотелската стая. Аз мога да не туря капчица течност в устата
си с дни (като камилите...) - но пък когато пия нещо, трябва да ми бъде всичко
на таман и по моите правила (абе, глезльо съм си аз - глезльо и много обичам да
си угаждам). Кока-колата я купуваме ледена от хладилниците, обаче тя много
бързо се стопля в жегата и като стане на помия, аз такава изобщо не я пия.
Единствените положителни трепети и емоции изпитвам само в моментите, когато купувам
бира или някакъв алкохол от супермаркета – бирата ми е лев и половина, ромът ми
стъпва 10-12 кинта килото; хей живот , здравей , здравей - аз през теб ще мина
с песен!… Всичко друго е скъпотия до шия, барабар с пословичната им мръсотия…
В този хотел имахме престой от още един ден (вече
вчерашния), но ние използвахме времето за кратка “неутрализация” и почивка,
преди да хукнем отново към следващите си туристически обекти. По някое време
слязохме долу в ресторанта да ядем купешка храна, следобеда с Даниела ходихме
пеша до адреса на автогарата, за да сме сигурни от коя спирка ще потегляме на
заранта към Cancún/Канкун и се занимавахме с разни такива мероприятия от общ
характер. И понеже, както споменах по-отгоре: днешният ден е с нова дата 19.03.2025,
сега с няколко думи ще опиша пътуването ни насам и първите впечатления от този,
вече съвсем морски град.
Оказа се, че ще бъде невъзможно да влачим
куфарите по разбитите тротоарни плочки от хотела до автогарата - разстоянието
не беше голямо, но неудобството с дисагите, които мъкнем подире си усложнява
придвижването ни. Освен това народът плъзва още в най-ранни зори и направо не
можеш да се разминеш от добитък - както по тесните тротоари, така и по още
по-тесните улички. Всеки се засилил и бърза за някъде, глъчка, свирки, пищялки
една малка лудница! Като отворят обаче дюкяните, тогава вече настъпва пълната какофония,
защото всеки сайбия вади по един високоговорител пред магазина си и надува
музика през него, чак да ти се спукат тъпанчетата на ушите от силата на звука.
Вярно, мелодиите и песните им не са хич лоши, напълно търпими и слушаеми са,
обаче тези тонколони така думкат, че стомахът ти хлътва навътре от въздушната
им струя. От всеки дюкян - различна музика се чува; не лудница, ами като в
зоопарк, дето всеки звяр реве само за себе си, на собствения свой, животински
език. Даже на мен не ми е твърде ясно, ако случайно някой клиент или минувач
поиска дадена стока, как точно магазинерът ще го чуе и разбере, та да му я и
продаде на края – шашава работа, в стил New Wave and Viva Mexico…
Сутринта взехме едно такси, защото бързахме за
автобуса в 08:00. Таман се качихме вече вътре и, добре че шофьорът ни
предупреди, дето специално този маршрут бил някакъв обходен и щяло да се пътува
в продължение на цели 10 часа! – чест и благодарности на този откровен и честен
гринго; явно, човечецът ни видя, че сме аджамии от бялата раса и ни съжали,
защото тези подробности ние не ги знаехме, когато още от Австралия предварително
купувахме билетите. Последваха известни разправии с управата на автостанцията и
съответното анулиране на съществуващите ни билети (под анулиране, разбирай
изгарянето им като стойност...), като вместо тях ни издадоха нови за друг, по-директен
автобус, тръгващ в 09:00 и пристигащ в Cancún само след 5 часа клатене из
прерията - е, минаха ни уж по някакви техни намалени тарифи, но изгорялото си
остава безвъзвратно загубено, а пък допълнителният масраф за новите билети се
запази като наша, лична загуба - нещо като проблемът на давещия се, дето бил
проблем единствено на самия давещ се...
Така извисяхме още един час в чакалнята на
автогарата и в уречения час потеглихме по трасето. Моите моми тутакси заспаха в
удобните и комфортни седалки, но аз будувах и наблюдавах пейзажа през
прозореца. Какво да ви кажа? - дива Индия (тук за втори път употребявам това
сравнение и за пореден път го потвърждавам като истина), дивотия и
безпределност, сякаш не се движиш в цивилизована държава, ами в някаква безконечна
джунгла. Магистралите на мексиканците са гладко асфалтирани и принципно хубави,
обаче какви пари къртят по будките за платеното им преминаване, направо не е за
разправяне. Цялото разстояние между въпросните два града е съвсем малко над 300
км и с автомобил би трябвало да се изминава за 3½ часа при максимално
разрешената скорост от 110 км/ч. Вероятно автобусите имат по-строги
ограничения, за това ние се влачихме като черва в продължение на цели 4½ ,
близо 5 часа. Цялото това трасе пресича джунглата и встрани от пътя нямаше абсолютно
нищо друго, освен една гъста мрежа от нискостеблени дървета, преплетени с
храсти. В непосредствена близост до автомагистралата върви и железопътната
линия, а малко по-навътре из храсталаците се виждат стълбовете на
електрическите далекопроводи; абсолютно нищо друго: няма хълмове, няма
възвишения, балкани, върхове и т.н. - навред равно като тепсия. Нито пък
забелязах някакви населени места, бензиностанции и други подобни знакови
маркери на цивилизацията и съвремието. Навред цените на петролните продукти е
една и съща - варират между 23-24 песос за литър до около 26-27 песос - ако
това вече съм го писал някъде по-горе, приемете го като потвърждаване на
информацията и затвърждаване на знанията. Най-разпространените им
бензиностанции се казват PEMEX, която абревиатура аз с простия си акъл я
превеждам като PEtrol MExico - не че това има някакво съществено значение за
читателя, но в случая изобщо не видях добре познатите нам от Австралия Shell,
British Petroleum, Mobil или поне TEXACO (а за LUKOIL, да не говорим пък). Не е
изключено тук да съществува някакъв по-сериозен монопол на държавно ниво върху
разпространението и продажбата на горивата; за такситата вече споменах – със
сигурност имат такъв и при картелите с разпределението на наркотици, ама този
въпрос все още не съм го проучил издъно и по-обстойно; щото пък иначе, за какво
ще им са на мексиканците толкоз много войска и полицейщина, циркулираща
денонощно по улиците…
След като нямаше нищо съществено по пътя, за
което да ви държа в напрежение и в състояние на буден интерес, на този етап
трябва да приключа с писанията си. От автостанцията взехме едно такси и няколко
минути по-късно вече се бяхме нанесли в хотела. Последният отстои буквално на
хвърлей разстояние от брега на Мексиканския залив, а само на два или три
хвърлея, точно отсреща пък се намира Куба - по мои много груби и съвсем
скромни, навигационни изчисления, до там са някакви си около 225 км по права
посока или малко над 120 морски мили, след като става въпрос за водни басейни.
Привечер излязохме да вечеряме и да пием бири, а утре вече очакваме
пристигането и на “зетя”. Приятелчето на Ванеса отдавна е на път - от Бордо,
първо отива в Амстердам и от там лети директно за Канкун. По разписание трябва
да кацне в следобедните часове на деня. Ние ще се мотаем някъде из града, а
после Неси ще отиде на аерогарата, за да го посрещне. От там нататък,
дечурлигата са си наели кола, с която ще се движим в следващите няколко дни -
обаче за всичко, което ще следва от утре насетне, ще дам отчет при първа
възможност. А сега - сега ви казвам лека нощ, че и тя кажи-речи мина в
монолози...
... Предполагам, повечето от вас вече сами ще се
досетят, че възможността за продължението на моя мексикански пътепис не дойде
съвсем навреме, както вероятно на мнозина тук им се е искало - а пък и лично на
мен също, де. Предвид редица непредвидени обстоятелства в разчета на
разширената ни с още един пасажер екскурзиантска групировка, до писане и
споделяне на впечатления така и не се стигна през следващите няколко дни, след
като приключих разказа си късно през онази нощ. Разбира се, това не бива да ви
плаши нито пък разочарова, защото сега ще продължа сагата си точно от този
последен момент, опитвайки се да възстановя пресните си спомени и многобройни
(както най-разнообразни, така и най-противоречиви...) впечатления, събрани през
този толкова напрегнат и емоционален период от време, пък бил той и така кратък
– сякаш беше някакъв си миг, та дори и част от него. Връщам лентата на
запечаталите се у мен завинаги приятни преживелици, сипвам си един двоен
ускорител на мисловните елементарни частици и започвам: мястото на действието
все още е в Канкун (Cancún, както му викат и го пишат местните), а денят от
седмицата не е чак толкова важен, след като те всичките отдавна се бяха слели
вече заедно - дали беше петък, дали не понеделник: за нас все си бяха недели.
Пристигайки в Cancún предишния ден, до края на
светлата му част не беше останало така много време за оползотворяване - докато
се настаним, докато се изкъпем в басейна, да се нагласим за излизане, вечери,
бири и прочие, отвънка вече се стъмни. Като се прибрахме в хотела аз писах до
късно, докато моите моми се изпонатръшкаха на креватите и заспаха. В
следобедните часове на следващия ден очаквахме вече пристигането на Дилън,
когото специално Ванеса беше зачакала още от момента, в който бе напуснала
Франция преди две седмици и половина, за да бъде с нас. Сутринта и по обяд се
размотавахме с нея из града и по разните дюкяни, предлагащи най-разнообразен и
шарен до умопомрачение кич, под формата на сувенирно-ювелирни изделия и
прахосъбиращи експонати. Пеша стигнахме и до автогарата, където бяхме слезли от
автобуса предишния ден. Натоварихме Ванеса на някакъв микробус, пътуващ по
редовната линия между летището на града и автогарата, защото тя искаше да
посрещне приятеля си посредством тази малка изненада, която му беше подготвила.
От там, вече те двамата трябваше да вземат кола под наем, с която да се
приберат вечерта при нас и заедно да кроим плановете за оставащите до края на
екскурзията ни дни. Излишно е да подчертавам, че времето в Мексико е жегаво и
тегаво - слънцето препича, няма кьорав облак по небето и единственото спасение
при пешеходно придвижване от едно място на друго са сенките, които хвърлят
дърветата и евентуално по-високите сгради и огради. Мръднеш ли малко настрани
обаче и направо може да се разтопиш като лоена топка - направо ад! Автобусът на
Ванеса беше композиран на първи коловоз за 14:00 - тя ни показа пътя обратно до
хотела и замина, а ние с Даниела си плюхме на петите и търтихме да се връщаме
пеша. Видяхме един огромен супермаркет, от който понакупихме известни
хранителни дреболии за имунна подкрепа на тялото и духа, след което в
най-големия зной и пек, с пълната вече раница заситнихме с джапанките по
тротоара (досущ като японски гейши...). Изглежда, че и малко пообъркахме
улиците, защото уж трябваше да сме се прибрали само за 40 минути, а ние се
влачихме в жегата като пребити псета цели два часа и половина - но пък добре се
разтъпкахме, де. Всички сме отслабнали до неузнаваемост - на мен специално
шкембето ми се е свило, кълките ми вече не се трият една о друга в чатала, че
да се протривам като новородено, а пък на Ванеса гащите ѝ се свличат надолу,
сякаш не са нейни и трябва да ги носи с тиранти. Даниелчето също е загубила
част от живото си тегло, но за нея преценката е малко по-трудна, защото тя поначало
не ми е някоя дебеланка. Привечер младежите се прибраха успешно, запознахме се
с момчето и малко след това те си тръгнаха към техния хотел. До този момент
Ванеса беше плътно с нас, но откакто дойде Дилън, тя си е при него – любов и
младост, какво да я правиш...
Нашият хотел беше досами пристанището, от където
тръгваха многобройни и многолюдни корабни екскурзии до съседен остров - Isla
Mujeres. Ако по аналог с английския език, Island се превежда като “остров”, то
би трябвало думичката Isla да бъде същата, само че на испански. Mujera/мухера е
единственото число пък за жена или съпруга, следователно това парче земя би
трябвало да е посветено на жените или съпругите, вероятно съгласно някакви
местни и отколешни предания на Маите, обитавали тъдявашните вилаети. Думата ми
беше, че ние още сутринта се натоварихме на една бързоходна моторна лодка и
след 40 минути плаване, акостирахме на въпросния остров. Женският остров или
Островът на жените/съпругите не е голям - парчето суша е около 7 км дълго и не
по-вече от 500-600 м широко в най-удебелената си част. Отвсякъде е обградено с
плажна ивица, разкошни къщи на богати наркобарони, дилъри и трафиканти на дрога,
защото подобни палати едва ли се купуват и строят с мижавите мексикански
доходи, каквито едва заработва огромната част от местното население. Не би било
далеч от истината, ако с достатъчна точност предположа, че последните са нищо
повече от едни малко по-тъмновати роби (в конкретния случай, не бели...),
единствено обслужващ богатите прослойки на обществото персонал, от рода на
чистачи, метачи, сервитьори, продавачи, готвачи и т.н. Масовата част от
туристите са от белезникавата и бледолика порода (включая и нас самите, разбира
се) - главно американци, по-малко европейци и много рядко австралийци.
Денят ни на острова премина в разточителни
разходки покрай брега, като поотъпкахме доволно и кривите сокаци във
вътрешността му. Навред една и съща глъч, една и съща шарения, музика,
надвикване и всеки те дърпа едва ли не от улицата, че да му седнеш в
заведението и да му вдигнеш оборота за деня (башка от тлъстия бакшиш, за който
всеки те гледа в кесията и подлага ръка като последния просяк - нещо, което аз
ненавиждам издъно). Най-накрая за обяд кандисахме пред един дюкян, където
влязохме да обядваме. Аз ударих една ‘ладна бира в знак на протест срещу
високите цени на всичко, но другите се лигавиха с разни местни произведения на
кулинарното изкуство: Tacos, Burritos, Guacamole и Enchiladas. Общо взето, за
мен всичките им храни бият на едно и също: доста оскъдни мръвчици, увити в тънки
пити от царевично брашно, царевични пръчици и също толкова царевичен чипс -
въобще, папур, булгур и малко сгур. Не съм впечатлен, нито пък изненадан - на
първо място като цени на продукта, след което и на вкус. Разочарованието ми
настъпи още със стъпването ни на мексиканска земя - рекламите бяха за евтиния
до шия, именно което даде тласък на настоящата ни, най-налудничава от всички
наши по-налудничави околосветски пътешествия, а се оказа, че всичко това е само
на хартия. Мексиканците лъжат като цигани (а защо “като”?...) и дерат кожите на
туристите по най-жесток и безскрупулен начин: това храни в ресторант, услуги,
паркинг за коли, абе всичко! Ако могат да те оглозгат до кокала, ще го направят
- инак, уж се правят на добри и мили, но беднотията и мизерията, при които
условия съществуват са ги направили просто безпощадни; въпрос на оцеляване, все
пак - по-добре така, отколкото с пушки, бомби и мачете.
След царевичния обяд, решихме да наемем едно “бъги”,
с което да обиколим и останалата част от острова. Въпросното возило е силно
разпространено по тези островни местности, защото първо няма къде чак толкова
далече да отидеш с него, не можеш да избягаш, не можеш да го откраднеш - можеш
единствено да се търкаляш с него напред-назад, колкото да не си мориш краката и
да блъскаш пеш. Натоварихме се четиримата и за около двата часа, за каквото
време го бяхме наели, успяхме да обиколим всички възможни кътчета и пътчета по
острова. Въпросните огромни и красиви къщи, построени буквално по скалите току
пред бушуващите вълни на океана (всъщност, това цялото отпреде ни е Карибско
море), се намираха именно в по-отдалечената част на острова, извън обсега и
обозрението на хорските очи, по-далеч от циганията и глъчката около плажовете,
пристанището и прилежащите им хиляди сергии с кичозна кинкалерия и галантерия.
Така и не разбрахме как стигнахме обратно на изходна позиция - точно там, от
където бяхме тръгнали. Явно, направили бяхме един пълен кръг на продълговатия
остров - върнахме бъгито и след още няколко кратки тегела нагоре и надолу се
ориентирахме към корабите, които трябваше да ни приберат обратно на сушата.
Бързо спане в хотела и на сутринта - отново на път, вече с колата и нашето
момче, Dylan; свястно хлапе, отбелязвам - мило, възпитано, лъчезарно, любезно,
начетено. Нямам някакви сериозни, драстични изисквания и забележки към детето,
дет’ се вика по нашенскому...
Тръгвайки от Канкун, първото ни посещение беше на
един огромен крайбрежен квартал, съставен изключително от луксозни, та още
по-луксозни хотели, разположени по протежението на цялата брегова ивица -
трябва да имаше километри дължината на тая верига. Сградите бяха ултра модерни,
повечето бели и блестяха, богато огрени от слънцето като перли на огърлица.
Отначало имахме намерение да спрем и да се разходим покрай всичките тези
красоти, обаче като видяхме на каква обширна площ беше разположено всичко,
решихме, че подобно обхождане на собствен ход въобще бе неосъществимо. Явно
този морски град се е делял на стара и нова част, като за времето на нашия
дву/тридневен престой там, ние почти вече познавахме по-старите му
забележителности. За по-подробното ни запознаване обаче и с новата му част
нямахме достатъчно време, но пък пътувайки по улиците с колата, добихме
достатъчна представа и за грандиозността на това парче от света.
Иначе, многочислеността на морския град Cancún
наброява малко под 1.1 милиона жители, който факт също го поставя сред
значително по-мащабните населени места на Мексико. Всъщност, само с известни
изключения на разни случайни селца и градчета по трасето, ние до тук малки
градове не сме видели нито пък отсядали в подобни. Сякаш всичко тук е голямо,
обширно и често пъти огромно...
Крайната ни цел за деня беше друг, също толкова
известен мексикански курорт - Playa del Carmen. Испаноговорящите наричат “playa”
всяко малко парче плажна ивица, независимо дали последната е покрита с пясък
или просто представлява някакъв не толкова привлекателен и подходящ за истински
плаж каменист бряг. За това смея да си мисля, че в случая по-правилният превод
на населеното място би било нещо от сорта като “Брегът на Кармен”, без да съм
напълно сигурен коя точно ще да се явява тя, като особа от мексиканската
история - ама определено пък не е и оная от Бизе, де... (нещо като нашенския
Камен бряг, само че тук е Кармен бряг, ако това ви звучи в известен смисъл
по-правдоподобно за слуха на ушите).
След всички размотавания по пътищата, най-после
се намерихме пред жилището за временното ни пребиваване. Нарочно не казвам
хотел, защото това беше едно малко и скопосно апартаментче, с миниатюрна
кухничка (най-после с хладилник и готварска печка/котлони! Три пъти УРА,
другари!...), плюс едно стайче за преспиване - може би само с по една педя
по-широко от “мечата дупка” на скъпата ми баба Фанче, бидейки еталон за такава
малка и тясна стая/спалня. Тук акцентът ми съвсем определено и изключително
силно пада върху наличността на хладилника, защото до този момент на
мексиканската ни авантюра, това беше пръв (а може би и последен...) случай да
разполагаме с подобен ценен агрегат в хотелската стая. Не знам какви са им
стандартите в това (проклето вече…) Мексико, обаче където и да бяхме до сега,
на нито едно от местата нямаше и следа от хладилник - нещо, което за Австралия
например е абсурдно (а може би и за много други места по света). Сума песети
заминаха бадева да купувам цели торби с лед от по 5 кила, само заради няколкото
бучки, с които да охладя питиетата си вечерта. Ами, да - лигльо съм и обичам
всичко да ми е ледено. Аз, ако трябва да пия нещо топло, кога съм болен или ме
заболи гърлото, употребявам чай или кафе - е, те вече може и да са горещи; но
всичко останало си го сърбам дълбоко охладено. Туря по вечеря една шепа лед,
изкефя се максимално, обаче до сутринта остатъка от петте кила е станал на вода
в мивката - голяма ягма, голямо разхищение на материала, ама добре барем, че
ледът им не е така скъп. За една такава 5-килограмова торбичка дерат 2-3
нашенски долара, ама нали кеф цена няма, както казват старите хора - всяка
вечер зареждам с нови ледени количества; вече обясних поради какви причини.
След като се нанесохме в апартамента и заредихме
хладилника с питиетата, качихме се на най-последния етаж на блока, където пък
имаше и басейн. Е, то блокчето ни беше само на 4 етажа, а самите ние бяхме
настанени на втория, но все пак гъделът е много голям, да тръгнеш нагоре към
таванските стаи и вместо да се блъскаш у някакви вехтории на съседите, оставени
там на съхранение в общото таванско помещение не знам си от кои години, да
топнеш спаружените си от жегата пред деня макари в хладката водица на басейна.
През това време младежката част от компанията замина да се настанява отделно от
нас в центъра на градеца, където пък се намираше техния хотел, а за вечерта се
разбрахме да ни дойдат на гости, та всички най-после да ядем топла, котлова
храна - домашно приготвена и гарнирана според позволяващите условия на
обстановката.
След съживителната и възстановителна баня, метнах раницата на гърба с най-необходимите лични вещи и документи, па се засилихме да опознаваме и района около нас. Вървейки надолу само по нашата улица, стигнахме и до брега - плажът беше мръсен и гаден, като че ли целият световен океан беше изхвърлил водораслите си там - такава гнусотия в Австралия още не съм виждал, а даже и в България, с малки изключения; миналата година например, нагоре от Албена и особено след Шабла (всеизвестният и възхваляван до Бога плаж на Крапец визирам в конкретния случай...), беше такава мръсотия, та ме беше дори гнус да вляза да се изпикая като бял човек в морето: купища с боклуци (пластмасови шишета, торбички и хартийки) и тонове с водорасли. Както и да е - мисълта ми беше, че прехвалените мексикански брегове на Карибското им море бяха потънали в същата гнус и помия, сякаш някой нарочно с цели самосвали ги беше изсипвал по пясъка. Тук искам да бъда разбран обаче и много правилно: става въпрос единствено и само за водораслите; всичко останало се почиства най-старателно и грижливо от хилядите хорица, отговорни за чистотата, отпадъците се събират там, където им е мястото и никой не си позволява лукса да захвърля примерно шишета от бира подире си където свари. В това отношение мексиканците са приучени към ред и дисциплина - независимо, че по улиците хигиената да им е малко под въпрос и често съмнителна, барем не оставят купища с боклуци след себе си. Дали са бити, клани и ебани, дорде ги възпитат - това не знам; в настоящия си материал отбелязвам само фактите и впечатленията, които съм добил за едномесечния ни престой в държавата на Маите и Ацтеките.
Няма коментари:
Публикуване на коментар