Достопочтений и дълбоко любезний ми читателю;
известни, безизвестни, имотни, малоимотни, неграмотни и ултра-грамотни дружки
мои, които тъй самоотвержено и борбено очаквате появата ми тук, а пък аз мълча
ли мълча, сумтя и грухтя в неведение, в безпътица и безтегловност, като една
прясно откъртена и случайна тухла от Берлинската стена, изпратена незнайно как
и чак на майната си в Космоса, посредством някое, останало сякаш по чудо цяло
звено от серията Союз-Спутник и Восток по линията на Сибир-Владивосток…
Не знам за кой ли път вече аз поднасям вам
най-сакралните си, толкова учтиви и човеколюбиви извинения за така тягостното
ми и продължително мълчаливо усамотение, ‘га че ли светът се беше свършил за
самия мен, а самият аз потънал заедно с него в дълбините на неизвестно дълбока
и ослепително тъмна бездна. Тук му е мястото да отбележа с известно
задоволство, бързайки да успокоя любезния четец, че това бе някакво много
временно проявление на духа и далеч не може да се отъждестви и диагностицира
като депресия, регресия или друга моя, чисто лична душевна репресия –
обяснението е блудкаво, тривиално и граничи с оправданието на прогимназиална
ученичка, която изчервявайки се казва на другарката по “нам-какво и нещо-си”,
че е нямала време да си напише домашното. Моят случай е аналогичен, макар у
околните да съм оставил впечатлението, че не е съвсем логичен – откакто се
завърнахме от митарствата си по Стария континент, шайбата така ме е завъртяла,
че ако случайно река да сляза от нея, липсата на инерционния ѝ момент направо ще ми арестува мускула на сърцето (понятието идва от
сърдечен арест – в случай, че някой все още си мисли, дето разбирам само от
гинекология на млади женици и техните елементарните частици; изобщо не и дори
напротив…). Сега обаче, в следващите редове ще се опитам да нахвърлям и щрихите
на всичките си терзания и обективни спънки (както и на субективните, разумява
се…), които по един или друг начин и въпреки огромното ми желание, спъваха и
постоянно осуетяваха временните ми изблици и пориви за творчество, под формата
на позната ви вече моя безконечна, писмена логорея.
Веднага след успешното ни завръщане от Европа
обратно под най-ранните слънчеви лъчи на пролетна Австралия, аз трескаво
започнах да оформям пътеписните си бележки, подреждайки тези мои, все още
пресни спомени за сътворяване на предишната ми публикация. Хубава или не, добра
или лоша, последната бе израз на всички емоции и трепети, които изпитахме по
време на двумесечния си престой из европейските държави – Франция, Испания,
Андора, пак Испания; ха после пък и България, та още веднъж Франция и т.н.
Вероятно не е нужно да се връщам на вече изминалите дни и месеци, след като
директивата и повелята на Партията ни учи да гледаме само напред, далеч в
светлото и тъй заветно бъдеще. Докато се подвизавахме из френските винени
региони, аз продължих да изпращам молби за работа, след като малко преди да
потеглим за нататък, аз най-демонстративно и доволно язвително напуснах
предишното си постоянно работно място, предвид неудобствата, породени от
безконечните ми пътувания сутрин и вечер по пътищата на родината-мащеха. Думата
ми беше, че още тогава открих една малко странна позиция, за която
кандидатствах веднага, изобщо без да се замислям – нали робът може да изгуби
само оковите си, след като друго просто си няма. Човекът обаче от отсрещната
страна откликна положително на моя зов за помощ (по смисъла, че търся друго
поприще и всячески драскам да подсигуря насъщния…) и се разбрахме като се
прибера обратно в Австралия да му се обадя, че имал нещо за мен. Аз тогава не
му повярвах особено, понеже отдавна съм спрял да вярвам в таласъми и съм се
наслушал на приказки за добрите феи, но въпреки всичките ми не съвсем бляскави съмнения
и придобита с времето си недоверчивост, оставих все пак жив един дебел сноп
лъчи на голи надежди, облени в малко по-светли краски. И действително, когато
стъпих на твърдата червена земя, още на другия ден сторих хабер на въпросната
персона, с готовност за съвместна работа по силата на договорни отношения и в
границите на съвсем разумни взаимни интереси (особено за мен пък). Първата
среща с този потенциален работодател, която проведохме от разстояние не даде
желаните и от двете страни положителни резултати – хората искаха нещо, което
вече съществуваше под друга форма, но не им се даваха излишни средства за моя
труд, та аз пък от своя страна да го преформям и дооформям. Обаче вратичката
остана въпреки всичко отворена за някакви назрели следващи задачи, при това в
съвсем близко бъдеще.
Междувременно, няколко дни по-късно след
въпросния случай, обади ми се една моя далечна агентка от нарочна наемна фирма
за набиране на работна ръка – тъй и тъй, имала спешна задача за мен: някакви
хора закъсали, трябвал им човек да попълни отсъствието на техен служител –
започване веднага. А пък аз тези светкавични и пожарникарски изпълнения
най-много ги обичам: тогава отсрещната страна е в положение “партер” (надупена
и на колене, с широко разтворени гъзни бузи, казано с малко по-прости изразни
средства, че да бъда и добре разбран, докато някой продължава да следи
словесния ми поток…), поради които причини ония не жалят никакви финансови
ресурси - стига само работата да им се свърши, качествено и в срок, естествено.
Агентката предложи почасова плата от $95 + законните 10% данък върху печалбата,
пред която оферта аз буквално онемях, свикнал на унизителните най-много 35-40
до едва 45 долара на час, за каквито позиции кандидатствах отчаяно, смело и
напористо (щото пък и без ‘ич пак не бива – понятно е за всеки тук, надявам
се). На мен ми се зави свят от радост, но запазих самообладание и приех
предложението скромно, снизходително, без излишен патос и емоции (вътрешно
обаче ликувах и ми идеше да се насера от кеф, но нека това само между нас да си
остане). Впоследствие се оказа, че чорбаджията не можел да плаща чак толкова
много, та намалихме тарифата с 5 кинта да го направим щастлив. Така аз от
следващия ден започнах да ходя на работа – много рано сутрин, до малко по-късно
вечер; като ден от седмицата беше вторник, ама за датите не ме питайте – към
края на септември трябва да е било, което всъщност изобщо не е така важно за
настоящия ми писмен разказ.
Същевременно с всичко това, продължих да търся
плочки за долната тераса, където с мой добър приятел неотдавна отляхме една
бетонна плоча, която пък аз от своя страна трябва и да облицовам, за да има
по-завършен и приличен вид. През местния “Продавалник”, намерих някакви стари
остатъци от точните материали, каквито ми трябваха – впрягам каручката на
Даниелчето и тичам в гори Тилилейски да ги прибирам от хората, да не би някой
друг да ме изпревари в бизнеса. Млада булчица и хубавица, с две ситни дечица
разчиства из тях смело сайванта, дорде не се е прибрал мъжа ѝ вечерта от работа, че оня пък да я линчува, обесвайки я на абажура,
загдето му се разполага със съкровищата – а плочите ѝ натъпкани в няколко
касетки от прясно мляко и тежат, ама до изсипване на карантиите чак! Хубаво, че
момата изкара една ръчна количка, та от задния двор вадя касетките една по една
и трупам отпред до колата. На края едвам ги натикахме двамата вътре и пак
добре, че беше тя с нейните конски сили, защото в противен случат трябваше да ги
редя плочка по плочка в багажника. Последните бяха седели отвън в калта и от
мръсотия не им личеше цвета даже. Обаче за някакви си $50 взех около десетина
квадратни метра – в магазина новите ги харчат по $40, че и повече даже!
Спестихме някоя и друга пара, независимо че аз се изкривих от вдигане на
тежести и колата на скъпото ми същество направо замяза на кочина – всеизвестно
е, че немотията винаги е свързана с известни страдания и най-вече изисква
жертви, при това единствено откъм страната на самия страдалец…
Продължих да ходя на работа и през следващата
седмица – платата добра, хората около мен доволни, ние в къщи сме щастливи с
някой и друг лев горница; въобще, не само да пееш, ами и да подхвръкваш чак от
задоволство и благодат. Отдавна имах мерак да си купя едни обувки – нещо като
войнишки боти, с каквито съм си вмирисвал крачката в продължение на цели две
години (е, добре де - без един месец…). Обаче понеже въпросните ботинки са на
фирмата “Dr. Martens” (известни по света и под прозвището “Doc Martens”, поради
факта, че създателят им е бил лекар в германската армия по време на Втората
световна война), тези шибани чепици са толкова скъпи, че само ако съм умрял
мога да се изръся със сумата от $200-$300, за да се сдобия с тях. Иначе, пак от
“продавалника” вървят наполовина като цена, ама на мен и тя ми се вижда твърде
височка. Като прибавим и обстоятелството, че такива обувки на мен изобщо, ама
хич дори и въобще изобщо не ми трябват, защото буквално няма къде да ходя с
тях, олекотяването на джоба е една такава парична стойност си е чисто безумие и
най-голяма глупост. Ама нали пусти мерак се гаси само с пари, като видях един
чифт и баш моя номер само за $80, направо си ги заплюх като мои. С продавача се
надлъгвахме сума време и той на края склони да ми ги даде даже за $60, което
още повече наклони везните към закупуването на ненужната вещ (поредната,
маркирам). Че не само това, ами на всичкото отгоре човекът живее и на два часа
път от нас (170 км, цифром и словом – в едната посока амчи). Така през
последвалия съботен ден, взривяваме отново джипката на Дани и поемаме по тънки
и дебели търговски дела. На път трябваше да се отбием през един друг адрес в
Бризбън, от където пак да натоваря известни количества плочи за двора. С триста
зора ги спазарихме за $40, обаче за бензин дадохме със сигурност още толкова –
нали казват, дето луд умора нямал, та и аз съм така. Като натоварихме плочките
отправихме се към човека с обувките, взехме и тях, та мирясах най-накрая. От
един зеленчуков дюкян накупихме прясна и евтина стока, която малко компенсира масрафите
подир търговските ми набези за деня и вечерта се прибрахме обратно в къщи
преизпълнени с положителни чувства и емоции.
Докато все още бях на тази моя временна работа
(на която продължих да ходя и трета седмица, макар и вече не пълна – свърших им
задачите, за което ме бяха пазарили и си взехме довиждането до следващия път),
през някой от дните се обади и другия човек, с когото вече имахме известни
уговорки за съвместни взаимодействия. При него обаче отидох едва, когато се
освободих от другите хора и дейността ми започна още от самото начало. Той беше
малко по-пестелив откъм тарифната си ставка, но дори и 70-те кинта, които предложи
за почасовата ми дейност, изобщо не бяха за изпущане – далеч, далеч над
средното ниво заплата за подобна работа. С този делегат се занимавам вече около
месец, месец и половина и нещата между нас вървят в правилни посоки. Моделът,
който правя за него ще бъде облечен и в метал – т.е., това ще бъде и действащ
макет на изделието, което от тук насетне има да се разширява, подобрява и
доизкусурява в една или друга степен. Въобще, виждам известна светлинка в
тунела, но нека да не избързваме за сега с емоциите – времето и обстоятелствата
ще покажат най-добре. За момента временно съм преустановил работата си, докато
се изяснят подробностите около някои допълнителни елементи и детайли, влизащи в
състава на апаратурата. След това ще имам още малко проектантски мероприятия за
около няколко дни, след което пък започва изработката и сглобяването на
отделните части и агрегати. Това е всичко по този въпрос в най-общи линии.
Надявам се съвсем наскоро да мога да споделя и повечко подробности около това
изделие, но то ще е чак като завършим неговото сглобяване и пускането му в ход
(ако изобщо тръгне, де – защото за сега последното е само един прототип, който
всички ние се надяваме, че ще и заработи съответно, съгласно първоначалното му
задание и заложените в него параметри.
Връщайки се към чисто семейните злободневки и
домашно ежедневие, на този етап нямам кой знае с какво да се похваля (нито пък
от какво да се оплача – което се явява още по-добрата новина). Преди 1-2
седмици бяхме на гости при Неничко, че той пък си беше навехнал нещо кракът с
мотора. Коляното му сега е за пълна реконструкция и ще му правят операция,
подобна като на Ванеса най-вероятно в ранните месеци на следващата година.
Отначалото той дори на можеше да ходи, та се подпираше на две патерици.
Трябваше да му помогна да разчистим разни боклуци по двора, защото той с това
болно коляно не беше годен за никаква стопанска дейност. Денят беше слънчев и
горещ – играхме и с децата, къпахме се в басейна, свършихме и работата по
двора, а ние вечерта се прибрахме у дома. Аз в сряда пак ще ходя до тях, че
нещо ще правим по колата двамата. Той, нали не може да стои мирен дълго време,
та сега взел, че купил някакъв много стар автомобил, чиято възраст го отрежда в
графата на класическите. Чеше си крастата, миличкият ми – какво да го правя;
толкова много го обичам, че вече дори не мога да се сърдя на глупостите му;
изглежда остарявам, мамка му…
12.12.2025 – Отикахме я
кажи-речи и тая година – още седмица-две и почваме да се блажим с мазното пак,
та до Богоявление чак. Аз обикновено тези ретроспективни изложения ги правя
почти в навечерието на Рождествените светли дни или непосредствено преди
Новогодишните трапези и гуляи, но днес ми се отдаде подходяща възможност да
драсна някой и друг ред на спокойствие, та рекох да я използвам по-пълноценно.
Всъщност съм сам в къщи – буля ви Дана е на някакви медицински изследвания и
процедури, които изискваха да изкара, милата, около ден-ден и половина в
болнична обстановка. Сутринта я закарах и я оставих в една от частните болнични
заведения на града, та всеки момент чакам да ми се обадят от там, че да си я
прибирам под покрива на домашния кошер - вече напълно отремонтирана, надявам се
и силно се моля на Майка Богородица за нейното успешно изцеление и бързо
възстановяване.
От последното ми включване в ефир трябва да са
минали барем две, дали пък не и три недели и аз в момента изобщо не помня с
какво съм ви занимавал по време на това мое толкова отдавнашно комюнике. Доста
нещица се попромениха от тогава насам обаче и сега ще се опитам да
систематизирам фактите по степента на тяхната важност и хронологичност. На
първо място дойде освобождаването ми от работата, която бях започнал за един
човек, комуто свърших всичко, каквото беше зададено и което му беше по мераците
и капризите, последният си плати за труда му най-акуратно и вероятно повече
едва ли ще ме търси за други проекти предвид обстоятелството, че му се виждам
твърде скъп – ибаз го, да си намери някоя по-евтина будала. Веднага, щом се почувствах
извън оковите на служебните си задължения, надянах пък другия хомот –
домакинският. Набавените в последно време плочки, трябваше вече да си отидат и
по местата им върху бетонната площадка, която отляхме преди известно време с
помощта на мой приятел. Сортирах всичко по размер, направих някои естествени
“шарки” според както позволяваха фигурите и почнах лепежа на отделните
елементи. А пък една адска жега се беше задала баш през този период от време,
та все едно се намирах в някоя сауна. Сутрин започвах около 07:00, защото преди
това не е разрешено да се използват електрически машини заради спокойствието на
съседите в околовръст. А пък по-раничко беше някак си и по-хладно, но докъм
10:30-11:00 вече беше невъзможно да се стои под палещите лъчи на слънцето, та
се прибирах в нас на сянка. Първият ден работих само сутрешна смяна, обаче
следващите два минах и на двусменен режим – няколко часа на ранина, още толкова
по здрач, когато огненото кълбо позалезе малко. Колкото пот изтече от мен по
плочите и колкото пък ругатни избълвах по време на тази “бригада”, няма да ви
разправям – по-важното беше, че за 3-4 смени успях да налепя цялата повърхност
от около 20-тина квадратни метра (все пак, аз не съм нито дюлгерин, нито пък
съм се учил на плочкаджийство – каквото съм видял, че правят другите, такова
повтарям и аз, само че темпото ми е малко по-умерено; инак на майсторлък го
докарвам горе-долу, ако няма нечии по-прецизни вглеждания в дълбочина и по
равнина). Така тази част от проекта на този етап приключи при сравнително
задоволителен успех.
В един от дните пак ходих при Нени, че трябваше
да му помогна за някои от неговите безконечни автомобилни ремонти и
непрекъснати подобрения по оригиналния вид на возилото – педалът на газта нещо
не вървял добре, жилото на капака не се движело, предните седалки монтирахме
малко по-назад, че той нали ми е коджа наснован, та коленете му опираха в
кормилото и не можеше да кара. Цял ден се въртяхме покрай тази негова кола. Аз
пък предишния ден бях ходил до нашите зеленчукови магазини, та им занесох един
огромен кашон с разни остатъци от зеле, целина, марули и всякакви други
едролистни култури. Кокошките им се избиват да ядат такава храна и снасят дори
по две яйца на ден, като се напраскат с въпросните субпродукти. Те редовно ни
дават по една кора, защото имат толкова много, че вече не знаят какво да ги
правят. В малкия курник имаха осем пернати, обаче онзи ден кучето, което бяха
взели наскоро уж да му се радват децата, както си играло с една от кокошките и
направо я сдъвкало – добре, ама веднагически след въпросния погром и неговото
вероломно нападение над беззащитната животинка, те кучка вече нямат и децата се
радват само на онези домашни любимци, които редовно им снасят пресни яйчица.
Толкоз…
След трудоденът ми при Нени, обратно в къщи се
залових с довършването на плочника. Сега оставаха да се режат десетки малки,
средни и големи парчетии, които да запълнят нишите и неравностите откъм
страната на каменния дувар. Цял ден дъвках плочки с диамантения диск – а пък за
облаците от пепел и невъобразимия шум няма да отварям дума; направо беше
лудница, но и тази работа се свърши. На края, както бях целия прашасал се
набухах с дрехите в езерото – хем се опрах, хем пък се и изкъпах, въпреки че
водата беше топла като чай. След ден-два последната офанзива беше всичките тези
предварително нарязани и скроени по мярка от място плочици да се и налепят
най-надлежно и акуратно – ето ви го още един трудоден отиде в гъзурчене и
потене в ада на преизподнята, но пък тази дейност беше окончателната. Сега
остава само да се попълнят фугите със специален циментов разтвор, но то ще е
по-нататък като ми поразмине малко от остатъчните неприятни усещания, които
натрупах докато облепях циментовата площадка.
Не помня дали някъде споменах и за величествения
Архангелов ден, който ние всяка година отбелязваме весело, шумно и забавно, с
любезното и безусловно съдействие на нашите добри и верни приятели от
обкръжението. Този път датата 08 Ноември се падна точно в деня на тържеството и
както пък беше и съботен, та ние целокупно направо посрещнахме и неделния
заедно.
Дните се изнизваха един подир друг – от време на
време Ванеса също се обажда от Франция, където тя учи най-усилено и упорито.
През февруари нейната приятелка Бела ще им ходи на гости, а ние най-вероятно
чак през май следващата година. Малката е добре – тази седмица университетските
ѝ занятия бяха много интензивни, ежедневни и от 08:00 до 20:00. През
промеждутъците тя изучава френския език, отделно припечелва и по някоя парица с
преподаване на английски, като така се справя съвсем сама без наша помощ и намеса.
В един от дните с Нени ходихме да приберем колата на Айдън, която те ѝ купиха да се учи да шофира. След това пък аз ходих до местна автогробница,
от която взехме по-хубави колелета за нея. От същата разнебитена джипка в
моргата (и тя Сузуки като нашето, само че от по-големия размер, с 4 врати – на
Даниела е само с две), Неничко спазари и окачването ѝ (предни/задни
пружини и амортисьори), защото също иска да ги смени (нали ви разправям аз, че
за него стандартните коли са нещо несъвместимо с разбиранията му – докато не ги
разбута нещо и да пръсне сума пари подире им, не се разминава). Колелетата ги
докарах у нас, но той отделно ходи да натовари останалите части.
Миналата сряда водихме децата в един парк с много
люлки, водни колела, пързалки и животни - малките буквално пощуряха цял ден
покрай тях, храниха ги, играха, люляха се и вилняха като отвързани магарета. На
връщане още с влизането в колата заспаха и двамата като отсечени. В събота на
обяд ходихме на кръчма с някои от дружките – тъпкахме се с пици, наливахме се с
бири и така си изкарахме до вечерта. В неделя вече само ние двамата с Даниела
поехме нагоре към северния курорт, за който и друг път съм споменавал тук –
Sunshine Coast. Там Дани беше запазила едно малко апартаментче в хотелския
комплекс на Marcoola Beach за нашия тридневен престой, като във вторник
очаквахме и младежите с дечурлигата да дойдат само за деня. Този път изтеглихме
малко по-напред Коледното ни семейно мероприятие, предвид отдалечената работа
на Нени, който не винаги е на разположение за гости и моабети. Ние пристигнахме
на мястото в неделя по обяд и следобеда се размотавахме по плажа, а през
остатъка от деня се киснахме в басейна. В понеделник ходихме по пазари и
тържища в съседна Noosa, където убихме кажи-речи целия ден. Прибрахме се в
късния следобед и до вечерта, докато все още печеше слънцето пак стояхме в
басейна.
Във вторник, както беше по плана Неничко
пристигна с малките зверчета, но Меган не дойде, защото напоследък я бяха
натоварили са няколко поредни и тежки, 12-часови смени в болницата, та за
жалост изтърва пържените кюфтета на “маминка” си Данка. За сметка на това пък
внучетата ядоха баница и мезета, водихме ги да се къпят в океана, после на
басейна, на люлките и т.н. Неничко ни изненада със своя съвместен подарък за
нас, защото бях му се одумал, като отиде да взема пружините от онази кола в автоморгата,
да погледне и уредбата ѝ (радио, DVD/CD, телефонни функции и хиляди други
ненужни изгъзици). А пък той взел, че направо го купил, след като го беше
спазарил на добра далавера (нищо друго ако не е запомнил от мен, барем да не
дава пари бадева съм го научил – несъмнено и безкомпромисно). Така ние пратихме
баба Дана да се разправя подир дечурлигата и да ги къпе из детския басейн, а
ние слязохме долу в подземния гараж на хотела да се занимаваме с радиото на
колата. И, съвсем естествено, нещо не уйдисваше съвсем по инсталацията, та се
наложи да ходим до магазините за части, за винтове и т.н., но в крайна сметка
всичко стана академично. Сега аз съм поръчал допълнителни кабели и микрофон за
мобилния телефон, който също ще може да се свързва към уредбата и да се говори,
докато се шофира. В Австралия глобата за раздумки по телефона по време на
управление на каквито и да са превозни средства е в размер на $1251, като само
допреди няколко месеца беше едва $1067 - обаче от 01 юли, както навред по
света, завръщайки се от Европа ние заварихме цените подскочили нагоре като
ужилени от стършели; на всичко без изключение. Също толкова висока е и глобата
за неправилно сложен или изобщо несложен предпазен колан – а нашата умница вече
беше батардисана преди 2-3 години за неправилно сложен колан и то в колата на
Бела; снимали я от някой дирек и ето ти честитка в пощенската кутия. Всъщност,
глобяват шофьора (в случая Бела), като ѝ отнемат 3
наказателни точки заради това, че не е подсигурила правилното поставяне на
колана от нейния пасажер. Разбира се, Ванеса си плати глобата като поп, но
наказателните точки останаха да тежат в досието на момичето. Такива ми ти
работи в истинския, цивилизован и демократичен свят – където изконното ти право
е единствено да спазваш правилата и законите на обществото; останалото са само
задължения към същото и към държавата, разумява се.
След многото игри из водата и по плажа, след
последвалия голям и обилен обяд, дечурлигата изпозаспаха по диваните, а ние се
раздумахме с Нени на спокойствие. Привечер те си тръгнаха и всички бяха
щастливи и доволни. Това беше във вторник – на следващия ден ние също се
прибрахме в къщи и тези дни се въртим из дома покрай общодомакински дейности и
мероприятия. Другата седмица вече ще започна да фугирам и плочките, след като
междувременно набавих и необходимите материали. Ако нещо съм пропуснал, ще го
добавя на второто четене – а сега довиждане, че отивам да следя какво става
след протестите и падането на правителството. По моето скромно мнение на
страничен наблюдател и заклет антикомунист, това не биваше да се случва баш
сега, когато само след броени дни ще(ше) да се въведе Еврото като всеобща
разплащателна валута и България ще(ше) да влезе в Еврозоната като неин
пълноправен член. Кремъл обаче хич не е съгласен това отколешно и трепетно
очакване на нормалния и прогресивен българин да се осъществи и предполагам тоя
шум и зор е единствено, за да се угоди на неговия ботоксикиран гном, чрез
всяческото осуетяване на прехода ни към Европа, вместо да пълзим като червеи
обратно за кочината Москва – да видим; дано да не съм прав…
12.01.2026 – Както и друг път
съм подчертавал в подобни ситуации, смело “нагазихме” вече и следващата година
на Божия ни календар. Нека тази Нова 2026-та донесе на всички вас и семействата
ви всичко онова, за което сте си мечтали, а по една или друга причина не сте успели
да осъществите през старата година: пожелавам всинца вам много здраве, дълъг и
ползотворен живот и, разбира се много, много любов. Е, всички ще имаме нужда и
от малко повечко късмет, ако е възможно да вместя и него в благопожеланията си
– ама пък каквото ни е писано отгоре, нека това да ни е и отдолу; Амин!...
Иначе казано, нашето житейско препускане през
времето и обстоятелствата продължава със същата постоянна скорост, с която
винаги е летяло – само миг невнимание, миг забавяне или пък на застой и шайбата
тутакси те изплюва като гимназистка дъвката си, за да не я хване другарката, че
джвака най-нахално в часа ѝ по пеене.
Независимо обаче, че около нас няма никакви сериозни катаклизми, добри или пък
недай Бог някакви лоши новини, ние следваме своите собствени директиви, които
смятаме за правилни и праволинейни, а всяко случайно отклонение от тях приемаме
хладнокръвно, дипломатично и дори философски без излишни емоции. От датата е
видно, че доста време съм стоял със скръстени ръце – по смисъла на писателското
ми мълчание, създавайки една огромна празна дупка и илюзия за известна
информационна безтегловност, идваща от тази толкова отдалечена точка на
планетата; по-далечна е само Новата Зеландия, без в числото да включвам и Южния
полярен полюс само като едно географско наименование, смятайки го по-скоро за
някаква имагинерна точка, до която никога няма да се докоснем в реалния си
живот. Всичко това не бива да прозвучава като свенливо оправдание за
немокаятлъка ми, макар че след загубата на мама и татя, в мен буквално се срина
целия ми ентусиазъм за разкази, преживявания и житейски пътеписи. Преди
надеждите в известен смисъл ме крепяха, правейки родителите ми съпричастни на
нашите семейни преживелици в странство, обаче днес само стоя и мълча като пукал
пред целия този анонимен свят, станал неволен свидетел на върволицата от
плетеници, свързани с турбулентното ми минало и настояще (а то навярно и
бъдещето ми ще е такова, ама нали на нас човеците не ни е дадено да го
предсказваме и предвиждаме, та комай че по-хубаво би било изобщо да не го знаем);
демек, “К’от до’й, г’ат доди…”, както ние често мъдро и лаконично се изказваме
из старославното ни и старозаветно Габрово (“Каквото дойде, когато дойде…”,
преведено на по-разбираем и цивилизован език)…
Няколкото дни, оставащи до Рождеството Христово
преминаха в подготовка на празниците, Бъдни вечер и същинското Коледно
градинско увеселение, провеждащо се по традиция ежегодно в двора на наши много
близки приятели. Периодично се чувахме и с нашето малко отроче, което за сега
доста успешно пребивава в добрата и стара, наша Европа, а пък специално
френската култура и начин на живот видимо ѝ допадат особено
много. Нейните занятия в университета продължават с пълна сила и при доста
натоварена академична програма, отделно от които тя дава и частни уроци по
английски на отделни членове от местните племена и номадски катуни. Не знам
колко интензивно им беше ученето и обучението, ама няколко дни преди Рождество
излязоха във ваканция и едва онзи ден възобновиха учебния процес – ебаси кефа;
амчи то чак и на мен почна да ми се приучва, бре!
На Бъдни вечер си бяхме сами в къщи – единствен
наш гост беше Ванеса посредством телекомуникационния трансконтинентален
видеомост Arcachon/La Teste-de-Buch - Gold Coast. Докато ние се подготвяхме
вече за лягане, европейците все още варяха ошафа и джуркаха боба; часовата разлика
с оная част на света е 9 часа през зимата и 8 часа през лятото (за техните
годишни сезони става дума – нашите тук не се променят, все са си летни така да
се каже). Аз през деня бях омесил 10 кила кайма за кюфтета, с които щяхме да се
гощаваме всичките 30-40 калпака навръх Рождество. Предния ден ходих до моите
азиатски касапи, та накупих за $200 провизии (включително и малко черва за
наденици и луканки) – привечер ги натъпкахме да отлежават, а остатъка от
материала забърках за следващото Коледно соаре. Обикновено ние оставаме за две
нощувки у въпросните приятели, защото първата вечер, когато има най-много
навалица и добитък не можем да си кажем приказката и раздумката. Като предремем
малко, денят на Свети Йосиф започва още от обяд с подръчни материали и остатъци
от вечерта – с тях вече осъмваме до посрещането и на Стефанов ден, вече при
малко по-съкратен състав от страна на посетителите. Така, в ядене и пиене за
пореден път отбелязахме рождението на Спасителя – уж гледахме да не
злоупотребяваме безогледно с храни и напитки, както и да не изпадаме в някакви
дълбоки прегрешения, ама знае ли човек какви ги върши като му се позамъгли
малко съзнанието…
На връщане трябваше да направим един много
обширен пазар, защото на 29-ти пък с група други приятели щяхме да заминаваме
по балкана. Имахме поръчки за доставка на определени хранителни стоки, с
каквито бяха натоварени и останалите членове на експедицията. Така пък, в
подготовката на това пътуване минаха и следващите 2-3 дни. В някой от
промеждутъците успях да довърша и плочника в долния двор до езерото – аз
плочките отдавна вече ги бях налепил, обаче оставаше и последната най-омразна
дейност, а именно фугирането им; само че не помня вече нито дали това не съм го
споменал вече като факт, нито пък си спомням кога точно и как съм свършил и
тази работа. Знам само, че ми отне две надници време, в условията на адската
лятна жега в отсамната част на света и под жестоките, палещи и направо
изпепеляващи лъчи на австралийското слънце. В резултат на всичките тези
климатични несгоди и като съм работил клекнал/наведен/полулегнал, на моменти
дори направо лежешком и влачейки се по плочника като блатен гущер, изгоря ми
кръста и особено гъза – сякаш съм бил на нудисткия плаж в к-г “Корал” (ех-х,
там пък какви гъзове и цици имаше, бако! – хич не е и за разправяне даже, ама
нейсе; сега думата ми е за друго; да оставим развратната тема за по-нататък, че
инак много ще се отплесна в сладки и сладострастни спомени).
Така дойде и въпросният 29 Декември, когато 4
семейства, с 4 автомобила и от четирите посоки на света се отправихме по около
350/400-километровото трасе за Bunya Mountains. Там, специално ние сме ходили
не еднократно, дори и нашите сме ги водили два пъти, но сега бяхме с друга
компания. От тежестта на шишетата с бира, вино и ракия, както и под напора на
всевъзможните “закуски” на месна и зеленчукова основа, колите едвам изпълзяха
нагоре по баира, но някъде в ранния следобед отделните екипажи успяхме да се съберем
накуп и да се настаним в огромната вила – два етажа, веранди, тераси, сума
стаи, бани, тоалетни и всякакви други щуротии. Процеса на взаимното ни
опознаване започна някъде около 14:30-15:00, уж с по-безобидни коктейли, леки
винца и бирички, ама като захладя и слънцето се скри зад хълма, преминахме и на
по-твърди горива. Лакърдиите ни вървяха до късно през нощта – дремнахме за
малко и продължихме разбора по време на ритуалите покрай сутрешните кафета и
чайове. Взехме решение, група ентусиасти да отидем на горски поход, докато Дани
и едно друго булче останаха да поддържат тила, провеждайки по-кратка променада
(само долу до кафенето и обратно в хижата). А пък ние като се подпътихме, та
първо блъскахме 2.5 км, докато стигнем гората, че от там пък нататък да поемем
и по пътеките. Съгласно маршрута от около десетина километра по пресечената
местност до разни водопади и други интересни забележителности на флората (и
фауната, разбира се – кенгура по пътя, змии, кучета динго и т.н.), разстоянието
го изблъскахме за 2-3 часа (с връщането до изходния пункт в края на леса);
това, което окончателно ни съкруши обаче бяха онези последни 2.5 км обратно до
вилата, по които вече се влачехме като черва в най-големия пек към 14:00-14:30
– земята да се беше разтворила пред мен и аз най-охотно щях да се навра в
бездната ѝ, само да не вървя по тоя шибан, нагорещен асфалт. Така или иначе,
закръглихме една разходка от около 14-15 км, която отново завърши на теферич,
на една от верандите с ледени напитки и леки мезета; така карахме едва до
вечерта, когато както всеки тук може да се досети, преминахме към извращенията
и скандалната злоупотреба с тежки налояци и блажнотии. За вечерта бях подготвил
2 кила заготовка за кюфтета, та освен всичките случайни “мезета”, имаше и
нарочна вечеря съгласно разчета на менюто. Това беше на 30-ти…
Следващият ден беше малко по-тих и кротък,
проведохме игри на карти и табла, но основните ни занимания бяха около
подготовката на Новогодишната нощ – пържоли, баници, късмети, та дори и торта
“Гараш”, собствено производство Вечеринката ни започна малко по-късно с оглед
да сварим настъпването на Новата 2026 година – иначе предните вечери си лягахме
с кокошките, около 21:00 вече бяхме по каютите. Тържеството ни протече много
весело и игриво – хора, ръченици, Бели рози, химнове и псалми се носеха из
целия коджа балкан и добре, че около нас наблизо нямаше съседи, че с тая
шумотевица за пореден път щяха да ни изгонят от пределите на вилаета. А пък
такива случаи, вследствие на подобни среднощни оргии и вакханалии сме имали
преди няколко години, когато аз и моя приятел (организаторите на
мероприятието), в качеството си и на духовни водачи на разпасаната, разюздана и
опиянена глутница човешка тълпа, получихме изведнъж по два жълти картона с последно
предупреждение преди извикването органите на реда (милиционерите с палките,
демек). Искам да кажа, че веселбата за някои си е веселба, но навред се намира
и много скучен, почти заспал народ, който е отишъл там с единствената цел да си
почива – на такива индивиди обикновено им се ебава майката и стават пишман, но
пък нали не сме отишли и на погребение, все пак…
Новогодишната нощ плавно премина и в малко ранно
Васильовденско матине, но към 02:30-03:00 всички утихнахме и мирясахме, строполявайки
се по кревати и миндери, кой където свари и където го е застигнала дрямката.
Така сляхме и следващия голям празник, който също подкарахме още от най-ранния
му следобед. В нашия род единствените именяци останаха Ванеса (понеже е
кръстена на баба си Веса…) и една моя втора братовчедка Веселка, с която много
се тачим още от младини. Всички останали (нейната баба, например, моята майчица
свята и множество други…), за голямо и всеобщо наше съжаление отдавна вече не
са сред нас живите и единственото, което ни остава е да запазим прекрасните си
спомени от тези още по-прекрасни хора, споменавайки ги ежедневно в молитвите си
– Бог да ги прости. Двете ми учителки от началното училище също се казваха
Веска, имах Весковци приятели, началникът на отдела ни в завода беше Веско –
много, много народ си замина бадева, та чак не ми се мисли вече за загубите,
които ние приживе понасяме, изгубвайки завинаги своите близки, роднини, дружки
и познати… Тъжно, мамка му…
В състояние на активна почивка в планината
изкарахме още ден-два и на 3-ти Януари всички се завърнахме благополучно по
домовете си – денят беше съботен и ние с Даниела се прибрахме по друг път,
минаващ през Бризбън. Дали е било по-направо, не знам (по-скоро едва ли…), но
искахме да се отбием и през гръцката бакалница, че отдавна не я бяхме
посещавали. По принцип им бяхме обявили бойкот на гърчолята, защото напоследък
бяха вдигнали цените на стоките си неимоверно и неоправдано много. Е, взехме
малко българско сирене, кори за баница и разни такива артикули, каквито другаде
на се продават (или поне не на такива цени, защото макар и там завишени, тези
стоки по другите дюкяни са още по-скъпи). Привечер се прибрахме, натъпкани до
върха с всевъзможни продукти. По път спряхме на един бит пазар, от където
купихме селски домати; яйцата им също бяха евтини, та се награбихме и с няколко
кори, защото у нас тази стока е най-силно вървежна. Последваха прибиране на
багаж, разпределяне на дрехи, пране и т.н.
Седмицата започна при понижена активност. Аз два
дни карах колелото, обаче изглежда нещо си повредих гъза, че страдах още
няколко, докато ми премине болката – направо не можех да сядам като хората.
Постепенно ще започна да възобновявам и трудовата си дейност, но за сега все
още се намирам в състояние на реанимация чрез възстановителни процедури и под
пряко наблюдение от медицински персонал. Вчера ми се отлепи плата на тавана (тапицерията)
– колата стои пред нас на слънцето и с години лепилото му остарява и изсъхва.
Днес намерих сервиз, където се занимават с подобни ремонти, само че могат да ме
вземат чак в началото на следващия месец – много заети били. И там ще гръмне
една хилядарка, но трябва да се прави - няма как.
В същото време, докато ние скитахме по местните
австралийски планини, Ванеса заедно с цялата си френска рода за няколко дни
бяха на екскурзия в Андора – даже Новата година я посрещаха там, само че
независимо от високите зъбери на планините, там все още нямало голям сняг. На
Коледа пък всички се бяха събрали у “сватовете” – обаждаха ни се директно от
мястото на събитието. По това време старите от Марсилия също бяха пристигнали,
та веселбата им беше огромна, сбрани всичките накуп. Тъкмо се бяха завърнали от
Андора, няколко дни по-късно обаче почина един от дядовците на наш Дилън – ние
него го познавахме от посещението ни при тях миналата година; той беше баща на
майка му, та сега пък всички са в траур, ама какво да се прави. Иначе
grand-père Клод не беше много възрастен, но имаше разни болежки, склерозата му
също беше в доста напреднал стадий и миналата седмица предаде Богу дух,
завалията. Та, такива ми ти работи – лошо и добро, добро и лошо се редуват в
непредсказуема поредност…
27.01.2026 – Нашето бясно
препускане през дните и седмиците на наскоро започналата, поредна следваща
година продължава с пълна сила, без изобщо да знаем до кога и до къде ще
хвърчим така като пингвини (именно, де – аз знам, че пингвините не летят…).
Моята основна задача напоследък е да си търся някаква нова работа, та барем в
оставащите няколко месеца до отпътуването ни към Европа, да изкарам още някой и
друг мизерен грош, уж за по-безотговорен и разточителен харчлък из чужбинско.
Напъните ми не дават особени положителни резултати, ако не се смята едно
интервю, на което ходих миналата седмица. Обнадежден съм, понеже обикновено съм
наивен оптимист, до момента на разочарованието, когато пък автоматично ставам
песимист и черногледец. Това е точно работа, която за момента би ми отговаряла
на положението и ситуацията най-много, понеже е малко временна и без някакви
сериозни обвързаности – баш, каквато ми е нужна, обаче все още нямам резултати
от тази, уж потенциална перспектива. Всъщност, вчера беше и всенароден почивен
ден, заради Денят на Австралия – техния Национален празник. Наред с всичко
останало като странична дейност, имам и хиляди други задачи, които просто са
изоставени на произвола и за които нямам никакви мераци да начена и довърша,
както се полага. Обхванал ме е един траен мързел (който може би не ме е и
напускал, но все пак от време на време проявявам някакви наченки на трудов
подем и ентусиазъм; не и напоследък обаче…) – състояние на духа твърде добре ми
познато и известно, което тези дни ще се опитвам да преодолея някак си. Имам
три дупки да пробивам в тавана на кухнята за инсталирането на допълнителни
лампи; после долу площадката трябва да лакирам, че и оградата да боядисам (ама
все още нямам боя, та това ми е и оправданието за пред самия себе си). Сигурен
съм, че някъде из бараката имам една кутия с изостанала боя от преди 15, ако не
и 20 години, когато също боядисвах въпросната ограда. Само че пространството
зад портата на въпросната барака така старателно е натъпкано с всевъзможни
боклуци и ненужен инвентар, че аз нищо не мога да намеря или пък да стигна
свободно до рафтовете, след като и те самите са затрупани от излишна “стока” –
в резултат, най-вероятно ще отида в магазина и ще купя една кутия черна боица,
че така ще ми бъде по-лесно решението на проблема.
Междувременно, онзи ден оставих колата в сервиз
да ѝ сменят плата на покрива (тапицерията на тавана, с други думи). Бях се
записал за подобна манипулация чак за средата на следващия месец и то в
Бризбън, срещу сериозната сума от $715 за услугата – и понеже бях на зор, тези
пари щях да ги дам без да гъкна. Обаче мой приятел ми препоръча някакъв местен
майстор, та занесохме не една, ами две коли при него за един и същ ремонт.
Човекът ни взе общо $700 и свърши прекрасна работа, да е жив и здрав - нека
бизнесът му да процъфтява все така и занапред. Така един от проблемите се реши
сравнително безболезнено (или поне с по-малко болка, така да се каже – само за
$350, вместо за $715; как да не е щастлив човек с тоя “проклет” капитализъм).
Миналата събота пак ходихме на кръчма с
българското ни обкръжение – уж чествахме Националния празник, ама с известно
предварение от два дни. Вечерта с една по-оредяла групичка приятели се
прибрахме в къщи, че като му заседнахме на двора под асмата и направо осъмнахме
в сладки приказки, обилно подплатени с мезета и напитки. Също през миналата
седмица наложих и един бидон с вино. Преди няколко дни Даниела беше набарала
някакво евтино грозде от нашия зарзаватчия, та купила 30 кила за $30. Отделно
от всичко, нашият асмалък тази година се отсрами доста сериозно с божествения
си сорт, който е силно ароматен и сладък като баклава. Още преди месец бяхме
обвили гроздовете с едни пластмасови торбички, предназначени специално за целта
и за запазване на плодовете от набезите на всякаква гад: гладни и лакоми
врабци, нахални врани и гарги, както и от пчели, оси и техните мързеливи, но
пък иначе вечно гладни и хищни търтеи. Този феноменален козметичен метод запази
99% от целостта на домашната ни продукция и гроздето успя да узрее достатъчно
добре (е, можеше още някоя и друга седмица да се налива, обаче другото пък,
което бяхме вече купили не можеше да чака – трябваше да се направи един
допустим компромис). Успях да набера цяла кофа, може би едно 5-6 кила трябва да
имаше цялото количество, което смлях най-напред, а вече с останалото само
допълвах тубата. Имам нарочна електрическа сокоизстисквачка, която вади сока на
плодовете, а пък кюспето излиза отпред като вторичен продукт, готово за
изхвърляне – та с нея успях да изцедя зърната и да им вкарам мътеницата за
ферментация – още до вечерта процесът започна и сега през маркучето постоянно
излизат газовете, които се отделят при вкисването на течността. Ръснах и една
шепа захар, колкото само за адет – иначе аз не се занимавам с други мерки и теглилки;
карам я малко урбулешката и без излишни прецизни точности. Спре ли да бълбука,
почваме да го пием; ама това ще е чак след няколко месеца, де - а до тогаз само
ще точим лиги подире му, дорде втаса напълно…
27.02.2026 – Вече така и не си
спомням, нито кога за последно съм си изливал празните мисли върху невинната
хартия, нито пък какви са били темите на моите карнални и скучни излияния, с
които успешно съм ви досаждал, докато сте ми ги чели в комфорта на домашните си
кенефи. Изглежда ме е хванала някаква страхотна апатия или направо дълбочинна
депресия, защото напоследък забелязвам, че нито нещо ми се прави, нито ми се
пишат писма, нито пък ми е до нещо друго – влача се почти безмълвно и
безконтролно надолу по течението на живота и злободневките на ежедневието,
точно както едно лайно може да плува по Дунава без да потъва. Всъщност, това
мое състояние на безтегловност не е от днес или от вчера – говорил съм ви вече
за него и с достатъчна точност установявам, че то се появи веднага, след като
загубих нашите. Майка и татко бяха единственият ми морален стимул, същевременно
и житейски стожер, които крепяха духа ми корав – докато сега буквално съм се
превърнал в мекотело. Губя си времето с всевъзможни странични и безполезни
занимания, вместо да седна и да припомня своите отдавна забравени знания по
френския език например; след два месеца ние заминаваме отново нататък и ще има
да се чудя как да сглобявам дори и най-елементарните изречения, в желанието си
да комуникирам с местните хора на собствения им език. А пък в същото време
разполагам с неимоверен брой самоучители, школи, буквари и всякакви други помагала
за изучаването му, но мен ме мързи ужасяващо и поразително много и просто не
мога да се съсредоточа, че да усвоя нещо полезно и допълнително. Все се надявам
да започна и някаква нова работа, защото това бездействие в трепетно очакване
да звънне телефона буквално ме влудява. Миналата седмица имах и едно интервю в
компания, където кандидатствам вече трети или четвърти път. Изглежда, че нещо
много интересно ги привлича в моите кандидатски документи и всеки път ме викат
да се видим и да разговаряме – а пък не е изключено и да не ме помнят, поради
пословичната им тъпота и ограниченост. Споменавал съм и друг път, че австралийците
не блестят с особено висока степен на интелигентност и обща култура. И както
обаче са си така прости, тъпи и ограничени, така са си направили и една толкова
прекрасна държава, на която много от световните “първенци” със сигурност биха ѝ завидели (имайки предвид и нашите собствени “заслуги” като основоположници
на света, като първосъздатели на световната култура и въобще на общочовешкото
житие-битие в най-глобален мащаб – а пък като си погледнем държавата на каква
кочина е замязала, та ни е страх да кажем пред същия този свят, който уж ние
някога сме създали, че сме се пръкнали именно там, в тая обетована и свещена
земя на Бога)…
Миналите почивни дни с Даниела ходихме на една
няколкодневна разтоварваща почивка (интересно пък, от какво толкова се бяхме
изморили, но нали такава е приказката…) – имахме резервация за едно бунгало току
на брега на сравнително голяма тъдявашна река. През деня използвахме времето си
за кратки посещения на най-различни местни търговски обекти, след което се
впускахме в широкомащабни разходки по плажа, а вечерите пък сядахме на пейката
пред бунгалцето и с по няколко питиета завършвахме иначе знойните летни дни –
последни за тазгодишния сезон; само след ден-два тук настъпва есента – точно в
първата дата на следващия месец Март.
Чуваме се редовно и с нашата малка Ванеса, която
продължава успешно да се обучава по нейните тънки специалности – миналата
седмица при нея пристигна и приятелката ѝ Бела, с която преди
две-три години обикаляха Европа. За тазседмичните почивни дни ще ходят в Ница
на някакъв музикален фестивал – довечера най-вероятно ще ни се обадят и от там;
Господ да ги пази всичките, след като ние вече не можем да ги увардим от нищо и
от никой…
В чисто домашен аспект, през миналите дни (и баш
по времето, когато сякаш бяха най-свирепите тукашни “горещници”…), аз най-после
успях да завърша плочника в долния двор до езерото. Не знам дали някъде по-горе
съм споменал, но тази омерзителна и дълбоко нам противна стопанска дейност,
включи дори и боядисването на черната метална ограда откъм водоема. За да
достигна и от двете ѝ страни, едната част трябваше да я работя потънал
до кръста във водата – което пък от своя страна значително облекчи и улесни
честото ми изпикаване, без да се крия излишно по драките от любопитните и зорки
очи на съседите. После пък дейността продължи и откъм сухата страна – но пък
поне добре се покъпах в топлата като позастинал войнишки чай вода. Сега на
дневен ред е обезводняването на течащия покрив на бараката – понеже
цепнатината, от която при всеки дъждовалеж шурти вътре, а пък откъм горната му
страна няма абсолютно никакви видими поражения, ще се наложи да плесна един
допълнителен азбесто-циментов панел, залепен с лепило за фаянсови плочки към вече
съществуващата покривна повърхнина. На края ще покрия всичко с още един слой
плочи, колкото само за фасон и за по-красив, завършен външен вид – надявам се
тези предохранителни мероприятия да спрат теча, защото в противен случай съм
безсилен и направо не знам какво по-различно мога да направя вече, че най-после
да го предотвратя веднъж завинаги.
Иначе с ежедневните злободневки и разправии няма
смисъл да ви занимавам – няма ден без някаква изненада, емоция, тръпка или
просто уж съвсем случайно възникнал проблем, с решаването на който трябва да се
борим (и обикновено “борецът” съм аз – а множественото ми число беше само, така
да се каже за благозвучие, в случая)…
09.03.2026 - Онзи ден стъклото
в банята на онази къща се било пръснало от само себе си – така казаха
наемателите ни и ние най-хладнокръвно приехме версията им, прегръщайки проблема
като наш собствен. Хукнах да се разправям с издирването на друго, което да бъде
от същия комплект. Магазинът, от който преди 5-6 години вече го бях купувал,
междувременно се беше преместил на нов адрес и онези кикимори унищожили базата
данни на всички техни предишни клиенти. Както и да е, намерих джама, платих го
– тутакси изникна въпроса и кой да го монтира, след като едни тарикати поискаха
$1500 за “услугата”; рекох: може 1500 цирея по гъзовете им да поникнат – обаче
аз толкоз много пари не давам, та ако ще ония и по корем да ми се провлачат.
Веднага алармирах мой приятел, с когото навремето правихме заедно въпросните
бани и душ кабини. Той кандиса да дойде до вкъщи, че да спасим положението –
така в събота пък се разправяхме и с този въпрос. Остана само едно малко
доизкусуряване, с което вече ще се заема сам – чакам обаче материалите да
пристигнат допълнително, защото за момента хората в магазина ги нямаха в
наличност…
… Седмица по-късно въпросните материали
пристигнаха в склада и ми се обадиха да отивам, че да си ги прибирам. Почти
веднага след това трябваше да организирам и поставянето им при наемателите. С
тая дейност се гъзурчих кажи-речи половин ден от следващата седмица. Така
времето течеше и неусетно дойдоха празниците – първо Католическия Великден, със
своята дълга поредица от почивни дни, след което вече и нашият. Баш на Цветница,
наш Цецо “кумецо” ни беше на гости, та се почерпихме здравословно и богоугодно за
големия Християнски празник и неговия имен ден, разбира се. Предната седмица
пък бяхме при Нени, защото той имаше нужда да му помогна нещо по колата, с
което сам не можеше да се справи – понякога само един чифт ръце не достигат за
определени функции и занимания. Случи се така, че точно на неговия юбилеен
40-ти рожден ден той беше на работа, но пък събитието му беше отбелязано
подобаващо – ние от своя страна с известно малко предварение, а пък те после са
вилнели по младежки в една кръчма, където преди години им беше сватбата.
Въобще, напоследък около нас събитията
избледняват все повече и повече, което най-вероятно се дължи на тръпката около
предстоящото ни заминаване към Европа. Акълът ми е пръснат на 100 страни и не
мога да се концентрирам върху нищо по-конкретно. В продължение на няколко
поредни седмици режа клони, храсти и изкоренявам плевели като побеснял – тъпча
всичко в кофата за боклук, но съм ограничен както откъм количество
(вместимост…), така и от самия ден за събирането ѝ с камиона за смет.
Това беше и причината да разсрочвам тая иначе доволно противна стопанска
дейност в продължение на 3-4 “кофоизхвърляния” и съответните “кофоизпразвания”.
Също толкова междувременно успях да довърша измазването на покрива над
бараката, с който имах развлекателни занимания и забавления от няколко,
хаотично разхвърляни във времето трудодни. Сега, когато не вали дъжд, вътре в
бараката е сухо като в сушилня за тютюн или люпилня за бройлери – обаче като
ливнат дъждовете и подът ѝ пак подгизва,
ха-ха-ха! Значи, че освен от покрива, явно течът е идвал и от някакво друго
място, но за да го открия, ще трябва да строя колибата на нова сметка. И понеже
това няма как да ми се случи вече в настоящия живот (а дори и в задгробния – в
това пък мога и да се закълна…), примирихме се хладнокръвно, че ще си я търпим
такава мокра и влажна (хайде, да не посочвам сега примери като какво точно, че
ще стане малко мръсно)…
През ден-през два нашата малка Ванеса се обажда
от Франция с всичките си настоящи и бъдещи вълнения около нея и само поръчва на
майка си какво да ѝ донесе от родна Австралия. Обаче ограниченията в
теглото на куфари и чанти този път е катастрофално ниско и ние не можем да
вземем дори и грам горница със себе си. По летищата на света вече са се изучили
да няма човешко присъствие в качеството си на техен служител, като вместо това
са натургали едни специални машини – слагаш куфара на лентата и ако е в
допустимите тегловни единици, багажът автоматично заминава по направлението си.
При положение обаче, че забляскат червените им фенери, дисагите стоят на едно
място и не помръдват от там, дордето не ги олекотиш с по някой и друг армаган,
че да заминат по живо и по здраво – направо майката си’йбало!
Текат и окончателните учебни дни от обучението на
Ванеса в Университета – на практика тя онзи ден положи вече и последния си
изпит, с който успешно приключва курса на този етап. Сега пред нея има няколко
възможности, които тя ще преследва по свой собствен начин: или да продължи
образованието си в същото учебно заведение под формата на последваща доцентура,
магистратура или кой Бог ти я знае каква още професура, или да кандидатства за
университетски преподавател (пак там…), или да започне някаква работа по специалността
на местна почва, или разбира се да подкара всичките си мераци едновременно и на
камара, пък каквото излезе на края, това ще е. Правят сметка с Дилън през
Октомври-Ноември да дойдат и до Австралия за известно време, обаче още няма
конкретна яснота по никое от посочените направления – нека Господ да им е на помощ,
защото ние самите сме безсилни да определяме кои биха били техните най-верни
посоки и кои не чак толкова. Докато мама беше жива, тя милата се молеше
денонощно за здравето и успеха на всички нас – сега обаче това остана наше
основно задължение и най-пръв приоритет.
В общи линии това е всичко от мен до този момент.
Несъмнено, следващият ми репортаж отново ще добие неравномерните си очертания
на някакъв своеобразен пътепис, защото предстоящите три месеца ще бъдат
наситени с всевъзможни емоции, множество пътувания из добрата ни и стара Европа,
ще се радваме на срещи със скъпи за нас хора, приятели, на нови запознанства и
т.н. Ще гледам да поддържам дневника си в изрядност и сравнително актуален за
всичкото това време, с единствената дребна уговорка и условност, доколко това
ще бъде възможно при новите условия на отсъствието ми от къщи. Не е изключено
да съм допуснал известни неволни пропуски в описването на подробностите около
моята скромна особа, но това се дължи на нервното напрежение, което
неконтролируемо се покачва в мен – както знаете, всяка предстартова тръпка
взема своите жертви, наказвайки по-слабите…
Като пожелавам на всички свои читатели, приятели
и неприятели спокойни дни и най-сладки сънища занапред, сега тихо затварям
поредната страница на тази моя скучна писмена тирада. До скорошни срещи на
белите листи - вечно вашият, за някои любим, за други неповторим, за трети пък
скандално опротивял до втръсване: Ангелъ Миховъ…
P.S. На всичкото отгоре, точно в настоящия момент
Даниелчето коси моравата отпред, а шумът от шибаната ѝ моторна косачка
направо ми стърже в ушите, забивайки се директно под кората на и без друго
оскъдния ми главен мозък, та чак ми се насълзява очите от ярост и гняв –
направо не мога да понасям подобни адски звуци и фалшиви тоналности, нито пък
ми трепва душата заради мириса на прясно окосената трева; напротив - дори още
по-напротив и ми става най-противно, ай сиктир! Ако за някои това е някаква
сърцераздирателна селска идилия, за мен е най-обикновен кошмар в реалните
условия на градската среда…
P.S’. А пък катастрофалните резултати от още
по-катастрофалните поредни парламентарни избори в България изобщо няма да ги
коментирам, защото независимо от моя вроден патриотизъм и дълбока, съкровена
любов към род и Родина, занапред ще трябва да се дистанцирам от тоя уникално
прост и тъп български народ. Все е било чудо, но такава идиотия не е бивала
нито в най-тъмните ни комуняшки години, нито пък в периода на най-светлите
бъднини от сгромолясалото се с гръм и трясък толкова наше, толкова мило и родно
РеСеО. Съжалявам единствено за свестните хорица у тая нещастна и непрокопсала
вече години наред държава – безмозъчниците обаче и глупавите тепърва има да
джвакат дедовия – жалко само за изгубеното време и пропилени надежди на цели
поколения чистокръвни наивници, между които и аз самият, разбира се…
29 Априлий на лето 2026-то; далечна Австралия…