Докато направим пълния кръг на нашия горски поход, времето вече беше
напреднало по посока на следобедните си часове и от там ние се отправихме към
друго, също много добре известно от миналото и колоритно място - с. Драгневци,
сгушено току под възвишенията около Кръстец. Мой приятел от детинските години
си постегна дядовата къщурка и винаги, когато имаме възможността с радост и
готовност посещаваме семейството му. А пък ако почна да ви разправям случки и
истории от съвместните ни младежки и ергенски години, листите ще почервенеят от
срам – “Къщата на безгрижието”, както ласкаво я наричахме тогава крие множество
тайни и потайности, лични драми и сълзливо-алкохолни истории, които не са
съвсем за показ пред обществото и хвалба; все пак, не са минали още
закономерните 50 години давност, когато “материалите” (спомените ни, демек...)
ще могат свободно да се разсекретят. Думата ми беше, че в съботната вечер там
направихме още един прощален моабет, с който приключихме безумно краткото си,
тъжно, почти инкогнито присъствие в тази част на Татковината...
На следващия ден поехме пътя към София - през Трявна, Вонеща вода,
Гурково и отново по подбалканското шосе се завърнахме при братовчедката.
Последните дни преди отпътуването ни обикновено са най-мъчителни и тъжни:
отидохме до гробищата да почетем за последно паметта на починалите ни роднини
откъм страната и семейството на Дани, направихме няколко малки, локални
разходки из района, в една от вечерите се видяхме с още едни наши много близки
приятели и в сряда вечерта върнахме наетата от нас кола в агенцията. Точно
тогава над София се изви една опустошителна лятна буря, с лавина от дъжд и
градушка, превръщайки улиците около летището в кални реки. Предаването на
колата този път не мина така гладко, както друг път, защото мошениците “откриха”
драскотини и деруги по боята, за които аз нямах и най-малката представа как са
се явили там. Преди това ходих на автомивка и онези идиоти с пароструйката
вероятно са я измили толкова старателно, че са изкарали на показ всички
съществуващи преди това дефекти по ламарините. Признавам си, че по време на
приемането не ги бях забелязал, но ако са били само подмазани леко, колкото да
се заличат, сега обаче със силната струя вода последните направо зейнаха като
вулканични кратери (по-скоро като зъбен кариес). Естествено, копелдаците от
агенцията обвиниха нас за нанесените по техния автомобил щети и ни обръснаха с
масраф за евентуалния му ремонт в размер на €2390 - амчи тя цялата им шибана
кола не струваше толкоз, бре! Добре, че ние имахме платена и пълна застраховка,
покриваща всякакви повреди, та няколко дни по късно компанията ни възстанови сумата
в целия си размер. Разбира се, не се мина и без традиционните, известни
разправии, размяна на протоколи и документи, писане на опровержителни писма и
каква ли още не бумащина и бюрократщина. Но в крайна сметка, сумата от $3900
нашенски грешни парички беше върната безусловно. Е, за наша сметка останаха
само едни близо $200, които австралийската банка бе усвоила, докато е
превалутирала доларите в Евро, но пък срещу този ръжен ние вече нямахме никакво
право да ритаме - т.е., битият бит и ебаният ебан, както мъдро гласи народната
повеля. В крайна сметка, за времето от две седмици и половина, с тази кола под
наем навъртяхме из Родината малко над 2600 км, ходихме къде ли не, видяхме
всичко, което бяхме запланували и безаварийно стигнахме до всяка една мечтана
географска точка. В същия ред на мисли, ако това вече не съм го споменал някъде
в началото - по подобен начин в Португалия пък изминахме точно 2500 км по
техните пътища и магистрали; но аз обичам да шофирам, не ме съжалявайте...
Та така, мили мои и скъпи - отървахме се криво-ляво от колата, хората
ни закараха до хотела, където преспахме, а на другия ден отново излетяхме към
Европа. Ама да не би да си помисли някой, че директно сме се завърнали при
детето във Франция? - нищо подобно; буля ви Дана обича по-разширени и обходни
маршрути (както и аз, разбира се...), за които тя своевременно се беше
погрижила за съответните резервации и екскурзии на място. Преди обаче да
продължа нататък и да разкрия целта на следващата ни авантюра, ще отворя поредната
си нищожно малка скоба, за да споделя една абсолютно неочаквана и доста
неловка, направо конфузна среща, която преживях във фоайето на хотела, докато в
същото време търпеливо изчаквах Даниела да се разправя на рецепцията с
получаването на ключа от стаята. Специално в София, аз оставям нея да общува с
местното население (административни синекурци, разни сервитьори по кръчми и
заведения, касиерки в гастрономите и т.н.), понеже с моя габровски акцент,
всички ме мислят за някакъв пришълец от дълбоката провинция, за простак и див
селянин, които предположения аз напълно оправдавам и дори подсилвам ефекта от
тях. Говоря с турцизми, използвайки остарели селски наречия и архаизми,
наблягам на “ъ”-то в окончанията на думите, така характерно за нашия балкански
край (бузЪ, кузЪ, мъзЪ, гъзЪ, туй/онуй, таквоз/онаквоз, тен’журъ, танур, тиган,
дюкян, каиш и тем подобни произволни и най-различни производни...), попържам
звучно и ловко като най-висше ниво каруцар, кюмюрджия и дюлгерин, взети заедно.
Но не това сега е най-важно, де - исках да подчертая, че докато Даниелчето
обменяше светските си мисли и въжделения по най-културен и възпитан начин с
пъпчивия хлапак през полуоблата дупка иззад джама на хотелската рецепция, аз
бях забелязал една притеснена женица да потропва нервно от крак на крак, видимо
негодувайки, че някаква си там фльорца, половин час се разправя на гишето и с
това бави на само нея самата, ами и цялата насъбрала се през това време опашка.
Гледам я пак тая въпросна булка, тика някакъв огромен куфар - явно и видно,
идва отдалеч или пък заминава натам. И уж сякаш ми напомня някой, нещо като че
ли ми е познато, но пък нали и аз не съм такъв мръсник да се заглеждам подир
всяка фуста, все гледах да си отклонявам погледа (да’н би пък оная да си
помисли, че я свалям - знам ли колчав ѝ е акъла...). Когато Даниела най-после се отдели от гишето и аз
тръгнах да я посрещам, тогава вече без да искам и съвсем неволно се приближих и
към въпросната жена - и честна дума, която я давам под клетва: тя ме позна,
докато аз нея не. Хайде сега, всички напрягайте сили и познайте коя беше тая
женица! Не можете, амчи - ама нека аз да ви кажа, преди да сте се пръснали от
любопитство. Насреща ми стоеше Женя - майката на моя малък Неничко и отдавна
вече бивша първа съпруга! Не я бях виждал десетина години, всъщност от сватбата
на Нени. От него вече знаех, че преди няколко месеца бе починал внезапно брат ѝ Живко, за който аз своевременно предадох
задочните си съболезнования. Буквално няколко дни преди въпросния ден, Нени ми
каза, че и другата му баба Тека (Стефанка...) от Ямбол е починала, потънала в
мъка, самота, старческа нищета и дългогодишни болести. Признавам си, че ми
стана мъчно и неприятно - все пак, каквото и да е било между нас, то отдавна
вече е минало, но загубата на близък при това на майка е един сериозен удар -
душевен, емоционален и всякакъв друг. Неничко спомена, че майка му щяла този
път да се прибере за погребението, но пък аз изобщо не очаквах че ще я срещна баш
в тоя шибан хотел. Тя тъкмо беше пристигнала от Австралия, трябваше да преспи в
София, а на другия ден племенницата ѝ да я вземе с кола, че да се прибират към Ямбол. Обменихме си няколко
сухи думи и общи лафове, изненадата се чувстваше и у двама ни, като у мен все
още се надигаше известна доза досада (породена от миналото и трупана с
годините...), която всячески се опитвах да потисна. Предадох съболезнованията
си по повод поредния траур в семейството и това беше всичко - разделихме се
отново сухо, грозно и безапелационно. А пък Даниела въобще не можа да я познае
- въпреки, че си размениха няколко съвсем странични реплики (предимно за
идиотите и идиотизма в България, високите цени и всичко останало в
най-негативен аспект). Та, така - това беше краткото ми отклонение, което звучи
повечето като любопитна хроника, отколкото като някакъв важен и значим факт.
Криво-право, това е положението...
А ние спим отново съвсем набързо във въпросния хотел на летището (вече
бившият Best Western Premier и настоящ Airport Hotel Premier, ако за някого тук
има съществено значение...) и в 06:30 на следващата заран излитаме за Милано.
Съгласно безкрайните и безгранични мераци на Даниелчето, нямало било никакъв
начин да се приберем направо у Францата, без да сме опръцали и по Италията. Ето
защо тя предварително била направила 5-дневната си резервация в един
апартамент, току зад масивната сграда на миланската ЖП гара. И само два часа
по-късно, в 07:30 местно италианско време, ето ни кацнали на аерогарата във
въпросното и съвсем небезизвестно Милано. Преди няколко години, Дани и Ванеса
бяха ходили до Рим, а от там правиха лъчове по отделни дестинации: Помпей,
Венеция, Неапол, Флоренция и т.н. Аз тогава предпочетох да стоя при родителите
си в Габрово, просто защото така ме подтикваше съвестта. Този път обаче в
тазгодишното издание на екскурзионното ни летуване се включих и аз самият, след
като преди това никога не бях мърдал, специално по тези географски точки на
Европа. Така че, Benvenuti in Italia, bella giornata a Milano, казано на
полуразбираем жабарски език…
От миланската аерогара взехме някакъв автобус, който след около час
клатушкане ни изсипа на гарата, за която вече споменах. Странното в случая
беше, че на практика въпросното Milano не разполага със собствено летище в
околностите на града, по смисъла на нашите собствени разбирания за самолетните
дела. Кацнахме в Bergamo (малко, съседно градче, на около 45-50 км от големия
административен център), а пък обратно за Франция излетяхме от съвсем друго
място - някакво си там Malpensa, отстоящо на горе-долу същото разстояние от
Милано, най-вероятно в точно противоположна посока, без да съм съвсем сигурен в
това мое твърдение. Е, имали били и някакво трето летище (Aeroporto di
Milano-Linate), което уж било в очертанията на големия град, но аз така и не
разбрах нас защо ни разкарваха като овце по страничните аерогари. Както и да е
- мисълта ми беше, че срещу едни €12 на глава от населението, почти веднага се
метнахме на автобуса и пристигнахме в сърцето на един от най-големите градове
на Италия. На практика със своите около 1.4 милиона народ, последният се явява
втори по многочисленост на населението след първенеца Roma, наброяващ близо 4
милиона жители.
Когато автобусът ни изсипа на миланската гара, все още нямах
достатъчна представа за колосалния вид и мащаб на тази сграда. Добре ама понеже
ни се пикаеше вече със страшна сила, та се наложи да влезем вътре и да потърсим
спасение от неизбежното опикаване на шортите, при което на мен направо ми
увисна ченето като видях изящността на грандиозната постройка. От перона вътре
в закритата гара тръгваха в най-различни посоки 24 отделни линии, всяка от тях
със своя собствена рампа, кръстосващи се някъде напред и контролирани до
безупречна точност. Там, освен обикновените пътнически влакове (които впоследствие
се оказа, че също не са от много бавните...), спират и тръгват високоскоростни
мотриси, които развиват своята бързина по линиите от над 250 км/ч. В
подземието, дълбоко под железопътните трасета на повърхността има десетки
бутикови магазини, супермаркети, кафенета, закусвални и разни други подобни.
Основите на Stazione di Milano Centrale са поставени още в далечната 1864, но
сегашния си помпозен вид добива едва през 1931 (рождената година на моя скъп и
непрежалим татко...), след като старата гара не е вече смогвала да поеме
непрекъснато нарастващия по онова време трафик.
След известно малко объркване и питане на случайни минувачи (с ръце, с
крака, мимики и маймуноидни жестове...), най-после налучкахме адреса на
жилището, в което трябваше да отседнем за 5 денонощия. Оказа се в
непосредствена близост до въпросната гара, на много удобно и тихо място -
буквално само на десетина минути пешеходно разстояние от големия транспортен
център и важен, специално за нас възел. След като се добрахме и до апартамента
на осмия етаж, пооправихме се набързо и хукнахме да опознаваме миланските
прелести и потайности. В съгласие с вече традиционно изградения от нас метод за
пътуване и разглеждане на непознати градища, ние имахме запазени билети за
туристическите автобуси, които по цял ден разкарват такива залюхани зяпачи,
като нас. Така ние се метнахме връз горната палуба на един от тези градски
возила и поехме по съответния маршрут. Вероятно е и друг път да съм споменавал,
че тези двуетажни рейсове са снабдени с вътрешна уредба, чрез която и на
съответния език върви постоянен запис с най-подробни обяснения за всички
забележителности по трасето и покрай които преминава за дадения момент автобуса
- интересното е също, че този текст върви в пълен синхрон с местоположението на
всяко посетено място, било то сграда, музей или някаква друга особеност на
пейзажа. По този начин човек добива достатъчно ясна представа за напълно
непознатите му места, които посещава и вижда с очите си много повече, отколкото
ако би тръгнал пеша да ги разглежда самостоятелно и индивидуално. Преди години
ползвахме подобна услуга в Париж, миналата година в Барселона и т.н.
Единственият кусур на тези т.нар. “Hop-On, Hop-Off” автобуси е, че не са оборудвани
и с тоалетни: в даден момент се налагаше да слизаме по отделните спирки, за да
облекчаваме понуждите си - де в някое случайно кафене, де пък в парка зад
по-дебеличко дърво или по-често на втория етаж в Макдоналдс, извън зорките очи
на пазвантите пред входа.
По този изключително успешен и експресен начин, за два поредни дни
кръстосахме цялото Милано, запознавайки се най-подробно с почти всички негови
атракции и забележителности. Наистина бях впечатлен от чистотата на града, от
изключителната му архитектура, включвайки в себе си както оригиналните,
запазени и добре поддържани сгради от миналото, така и ултрамодерното
строителство на съвремието, съставено предимно от бетон, стомана и стъкло. В
настоящия си материал аз едва ли ще мога подробно да опиша всяко едно мое
впечатление от това уникално място - тук по-скоро ви предавам собствените си
виждания, през погледа на моите очи, описвайки нещата, оставили най-ярка диря в
паметта ми. Така че не ми се сърдете, ако в този пътепис не намерите примерно
пътеводителя на Милано, програмата с представленията на Миланската скала или
пък поредността на мачовете срещу местния футболен клуб “Milan”. Така в края на
настоящото ми изложение, с една дума обобщавам: страхотно място, заслужава да
се посети, горещо препоръчвам (за “горещото” време не отварям и дума даже,
защото почти 40-градусовите жеги буквално щяха да ни изпържат мозъците, ама ние
сме си свикнали на топличко и това не ни повлия особено негативно в
натрупването на незабравими впечатления и приятни емоции).
В апартамента имахме всички условия за изхранването ни в домашни
условия - специално вечер, след като през деня прилапвахме по нещо дребно за
обяд. Обаче тържествата по разбора на дните се извършваха при пълна програма,
със съответните доматени салатки, още по-съответните им питиенца, местни
италиански винени продукти и свързаните с тях мезенца. След като се навилняхме
два дни в разглеждането на Милано, за третия ден от престоя ни там имахме
планирана една малко по-серозна експедиция.
Отново Даниелчето своевременно беше организирало да се включим в
състава на една целодневна екскурзия до езерото Комо (Lago di Como, в
оригинал), водена от местни туроператори. Така в ранните часове на деня на
сборния пункт се събрахме около стотина човека, натовариха ни в два автобуса,
разпределени по езици - ние бяхме в английската група, естествено. Потеглихме
навреме и някъде към 09:00 пристигнахме в градчето Комо, от където идва и
наименованието на прилежащото му езеро. Макар и не така малък по площ и
население италиански градец (с около 85-90 хиляди жители), ние имахме възможност
само за една съвсем кратка разходка в централната му част около катедралата и в
парка покрай пристанището. В програмата на излета ни беше включена и една
разходка с корабче по езерото до друг, също много известен тъдявашен град,
разположен покрай бреговете му - Bellagio/Беладжо. Числеността на местните му
обитатели наброява едва 3-4 хиляди души и последният вероятно се води като
село, но не това е най-важното в настоящия ми разказ. Основният поминък на тези
хора е единствено туризма, макар че в езерото бъка и от всякаква сладководна
риба. Хиляди туристи преминават от там дневно, оставящи своите спестявания по
ресторанти, кафенета и други локални атракции.
Самото езеро като форма представлява обърнатата наопаки буква “Y” (е,
в зависимост и от къде се гледа, де - ако човек е застанал откъм горния му край
си е баш на правилната страна), образувано от топенето на ледници и снегове,
чиито водни пътища се стичат надолу по урвите от огромните планински масиви, с
които водоемът е заобиколен от всичките си възможни страни. Внушително е
числото на максималната му дълбочина от над 400 м, докато за средна се счита
мярката от около 150 м. На дължина, езерото се простира колкото е разстоянието
между Габрово и Велико Търново, а пък широчината му варира някъде между 4 и 5
км. Из водите му плават всякакви леки и средни плавателни съдове - моторни
пътнически кораби, фериботи, яхти, скутери, но понеже покрай бреговете водите
му са плитки, вътре не могат да виреят презокеанските круизни лайнери. А пък за
чистотата на водите могат да се говорят само суперлативи: как пък не видях ни
едно пластмасово шише, носещи се на повърхността му хартии или найлонови
пликчета. Дъното се вижда и в по-плитката част в близост до твърдата земя
камъните могат да се преброят. На много места имаше обособени малки плажове,
където хората намираха прохлада във водите на езерото или пък се препичаха като
гущери под палещите лъчи на юлското слънце. Разбира се аз също не изостанах от
търсачите на хладни тръпки и мокри усещания, та се бутурясах барабар с дрехите във
водата - беше голям кеф, а пък влагата от гащите ми поддържаше свежестта по
тялото барем още няколко часа, дорде не изсъхнаха напълно от жегата през деня.
Въобще, тая Италия нещо много взе да ми харесва; обаче Франция също доста ми се
нрави, както и особено пък Португалия...
Въпросното Беладжо мога да го определя като едно приказно място, сякаш
измислено само за детските приказки или създадено за снимките в туристическите
диплянки. Когато обаче го види на място, човек осъзнава, че въпросните снимки
са си баш истински и по никакъв начин не са преувеличени или пък подправени.
Красотата на къщите, изяществото на заобикалящата природа, в комбинация със
синкаво-зелените води на езерото буквално те грабват до такава степен, че да не
ти се иска да си тръгваш от там. Но, както всяка приказка си има край, така и
нашето посещение на езерото Комо привърши в ранните часове на следобеда. С
хиляди снимки и прекрасни впечатления поехме към следващия си обект от
програмата на екскурзията - Лугано/Швейцария.
От Беладжо, с един пасажерски ферибот само за двадесетина минути се
прехвърлихме на отсрещния бряг на езерото, където вече ни очакваха автобусите.
Накачулихме се отново по седалките и поехме по изключително живописния път към
швейцарската граница. Безупречното асфалтово и тясно като пътя за Узана шосе се
извиваше нагоре по баирите, подобно на огромна змия, а пред нас се разкриваха
неповторимите красоти на алпийската природа. Трасето му лъкатушеше досами
бреговете на едноименното езеро Lag de Lügan, на местен ломбардийски диалект) и
ние след около час пристигнахме в града. Границата между Италия и Швейцария
така и не разбрахме къде точно се намира, защото никой не ни е спирал за
проверка на паспорти и лични карти. Имаше уж някакъв обособен граничен пункт,
но това според мен беше повечето проформа, отколкото да проверяват всеки
преминаващ през “браздата”, ха-ха-ха. Кучета, автомати и зелени граничарски
униформи така и не забелязах, с каквито примерно бяха изпъстрени нашите
държавни граници - да не би някой случайно да дръзне да избяга от “рая” на земята,
че да се намери директно в ада на отвъдното, застрелян като разгонен глиган в
рохкавата пръст на кльона, заради десетдневния домашен отпуск на заслужилия
боец.
Въпросното езеро Lag de Lügan се простира в двете съседски държави,
макар да е значително по-малко от Комо. Повечето от площта му принадлежи на
швейцарците, докато за италианците остават само няколко километра от дължината
му. То също е образувано от топенето на ледниците по баирите, но е по-плитко от
своя побратим; еднакво чисто и привлекателно (говорим за Швейцария, все пак). В
градчето Лугано имахме на разположение около час и половина лично време и ние
успяхме да се разходим в най-централната му част, където гъмжеше от туристи
като нас. Последното минава за сравнително голямо населено място, с около 65-70
хиляди жители. Навред цари красота, чистота и изящество. За да пресечем
оживената улица, минахме през един подлез - няма опикано, няма осрано, няма
описани стени с прокламации “Кур за Бойко”, “Да живей Русия”, “Убичъм та,
Мариьо” или “Долу НАТО и ЕС – връщайте ни лева!”; даже всички осветителни тела
по тавана работеха посред бял ден. Че направили ти хората и тоалетни - амчи те
бяха по-чисти и от аптека, бре! - ама защо така правят тези хора и аз не знам;
и хич биля не им разбирам от културата...
След като разходката ни свърши, натовариха ни обратно на автобусите и
привечер се завърнахме на изходната позиция от сутринта - току пред миланската
гара. От там ние се прибрахме в квартирата и започнахме да кроим плановете си
за следващия ден. На сутринта отново станахме рано и на ранина се понесохме към
влаковите композиции. С един от бързите им железопътни транспортни средства
заминахме към Верона - друг, много известен италиански град, станал
изключително популярен подир трагичната драма на другаря Шекспир,
небезизвестната “Ромео и Жулиета” (поема, сонет, множество филмови продукции
със същото заглавие и т.н.). Само като любопитен факт споменавам, че дневно от
Милано нататък заминават 42 влака с туристи и посетители, които се изсипват във
въпросната Верона - иначе най-обикновено населено място с около 255-хилядно
население. Това, което прави мястото уникално обаче се намира зад крепостните
стени на стария град, където обстановката е средновековна, буквално спираща
дъха. От гарата до там се стига пеш за по-малко от час, имайки предвид всички
спирки за снимки покрай древни крепости, мостове и други подобни
забележителности, останали като неми свидетели на историческото време, през
което са били създадени. Още се чудя, дивя и мая как е било строено всичкото
това колосално чудо от огромни каменни блокове, какви пътища са правили хората
навремето, по които тъпчем дори и днес; какви бяха тези изкусни майстори,
строители, каменоделци, архитекти и къде са се учили на този занаят?! И през
този ден жегата не ни подмина и не ни пожали, но ние бяхме заредени с доволни
количества ледена вода в термосни шишета, която помогна да не се строполим и
въргаляме по калдъръма от обезводняване и спичане на и без друго оскъдните ни
мозъчни клетки.
Пристигайки на гарата във Верона, по нищо не личеше, че само след час
ще се прехласнем и ще попаднем в един тотално различен свят и обстановка.
Отначало тръгнахме в малко грешна посока, което пък удължи с повече от час и
няколко километра пешеходния ни траверс. Впоследствие се оправихме, отново с
питане на хората по улиците, най-накрая налучквайки вярната посока. Доста
потрамбовахме по тротоарните плочки, но пък нали това ни се отразява добре на
заоблените фигури - особено на моята. Абе чудя се аз, защо откакто тръгнах
преди два месеца от Австралия със стоте си и дузина отгоре кила, сега съм
паднал под заветните 109 (че дори и 108.7 кг, измерени точно преди три часа към
момента на списване на настоящите ми редове). Мисълта ми беше, че ние най-после
се довлачихме и до мястото, за където всъщност бяхме тръгнали още в ранната
утрин на деня, а до това време вече беше станало почти обед.
Освен с уникалните си средновековни къщи и постройки, типични за
старинната част на града, Верона се слави и със своята трагично свършила живота
си героиня Жулиета, според както я е описал вече гореупоменатия титан на
словото William Shakespeare. На нейно име има музей, театър, има вход за
родната ѝ къща, нейна бронзова статуя в задния
двор, километрични опашки от човекопоток, чакащ с часове да се домогне барем за
едно селфи с балкона (естествено пак Жулиетиния...), докато за бедния, влюбен до
ушите Ромео изобщо нищо не се споменава и никой не го ебава за слива.
Несправедливостта между половете датира още от времето на Ева и Адама, обаче
защо пък така да пренебрегват нашия Ромео, останал завинаги в сърцата ни като
ученици и подрастващи (не че съм чел произведението, ама съм гледал филма и си
спомням, че баят сълзи и сополи изтекоха тогава от мен, преди на екрана да
изпишат “Конец фильма” - The End, демек...). Ние направихме един разтърсващ
сланините обход на тесните средновековни сокаци и дори влязохме да разгледаме
барем двора на въпросната Джулия, снимайки се като полудели пред излъсканата ѝ до блясък статуя в цял ръст. Както вече
споменах, последната е изваяна от бронзова отливка, наметната с нещо леко и
феерично. И за да имал човекът “Good Luck”, по време на снимачния процес
трябвало да я сграби за дясната гръд - иначе се разваляла магията. Аз обаче по
навик, за по-сигурно и малко повечко успех я зашепих и за двете цици - така се
снимах, с надеждата че символът на любовта ще ми подсигури здрава простата,
стегнат кръст и изобилие от щастие за ония, които се навъртат по цял ден покрай
мен. Сега само ще трябва да изчакаме известно време, дорде се задействат
съответните чакри на радостта и благополучието.
След направената изтощителна, почти смазваща разходка из старинната
част на Верона, започна придвижването ни обратно към гарата. По пътя се отбихме
да разгледаме и древния амфитеатър (Arena di Verona), който по вид силно
наподобява Колизеума в Рим. Точно през този период, в града се провеждаше и
някакъв фестивал на опери и оперети, декорите за които съставляваха част от
суперпродукциите на отделните произведения. Между тазгодишните месеци юни и
септември, на сцената на амфитеатъра ще бъдат представени класики като “Набуко”,
“Аида”, “Бохеми”, “Травиата”, “Турандот” и множество други, чиито имена вече не
успях да запаметя. Наред с тях, ще има концерти по произведения на Паганини, ще
бъдат изпълнени “Годишните времена” на Вивалди, балет по музиката на Теодоракис
“Зорба гъркът” и т.н. Въобще, това ще бъде един грандиозен форум и спектакъл на
класическата музика и оперно пеене, на който ние само можем да съжаляваме, че
физически не сме в състояние да присъстваме. И след като си починахме малко от
бясното галопиране по улиците на една сенчеста пейка в парка, бавно-бавно
почнахме да пристъпваме към перона с влаковете. Този път стигнахме много
по-бързо, защото минахме напряко, вместо да обикаляме безцелно улиците като
въртоглави. Не след дълго дойде и влака, идващ от Венеция - седнахме и не
мръднахме от седалките си до Милано; направо се разбихме от ходене него ден...
Ама чакайте, бе! – амчи то има и още; не съм свършил напълно с
италианската сага. Последният ден от престоя ни в Милано също беше определен за
похождения и разни посещения на неизвестни нам места - този път посоката беше
пристанищния град Генуа (местните го изписват като Genova, а пък му викат “Джèнова”
- върви, че ги разбирай; жабарска им работа). Отново рано сутринта на другия
ден взехме бързия влак за Джèнова (ха-ха, ама че смешно име - аз от другарката
ми по география си го знам като Генуа, ама карай да върви...) и след около час
и половина (нямаше дори и два), ето ни пък там.
Шестият по големина град в Италия наброява малко под 600,000 души и
още от най-древните години на Римската империя е играел важна роля за тогавашна
Европа и света със своя излаз на Средиземно море. Със слизането ни на гарата,
ние се отправихме към пристанището, от където искахме да вземем някакъв
плавателен съд, с който да се разходим из околностите и най-вече да стигнем до
друго прекрасно кътче на Италия - малкото курортно селце Портофино. Последното
е създадено назад във вековете предимно като рибарско селище, но след
туристическия бум в средата на миналия век, някак си туризмът измества малко
отколешния рибарски поминък. Изникналите като гъби кафенета и ресторанти имат
нужда от обслужващ посетителите персонал и много скоро местните захвърлят
въдиците, ориентирайки се към белите готварски престилки и капи или към черните
униформи на сервитьорите. Селото наброява едва 1000 жители (даже дали има и
толкоз...), но може би ежедневно там пристигат барем петорно, ако не и
десеторно повече хора - с кораби, с лодки, яхти и т.н. Всички искат да ядат, да
пият, да се снимат, да се разхождат и да се потопят макар и само за броени
часове в неповторимата обстановка на малкото селце, сгушено като че ли в полите
на хълмистия средиземноморски бряг, докато на преден план вълните се плискат
току пред тротоарните му алеи. Екскурзията ни от Генуа позволяваше два свободни
часа на тази територия, като се има предвид че до там плавахме около час и
половина. Несъмнено и без преувеличения, френската Ривиера и италианските
брегове на Средиземно море са нещо неземно красиво и всяко мъничко местенце
суша за себе си остава неповторимо по своя колорит и вид. Ние предприехме една
сравнително продължителна разходка до върха, където пък беше разположен морския
фар. От там надолу се разкриха чудни гледки към гладката като огледало водна
повърхност. Къщите бяха накацали стъпаловидно по баирите - да се чуди човек как
са им докарвали тухлите, цимента и дограмата чак там на високото. В оставащия
час до отплаването ни се разхождахме покрай морето и се наслаждавахме на
прекрасното време. В Генуа се върнахме към 15:30 и на път за ЖП гарата минахме
и през стария град - сякаш влизаш в друга, коренно различна епоха, нямаща нищо
общо със съвременния ни свят. Нагледах се на старинни къщи и сгради,
величествени катедрали, крепости и дворци, буквално изваяни от нечии сръчни
ръце със свръхестествени способности. Абе аз комай и в Италия бих се завърнал
отново, така както ми се ще да ида пак и в Португалия...
След като се наситихме на средновековната обстановка в древния град,
поехме към гарата за окончателното ни завръщане в Милано. Вечерта, с няколко
глътки от последните бутилкови остатъци сложихме точката и на тази наша
екскурзия, приятно впечатлени от всичко видяно и преживяно. На другия ден с
подобен автобусен транспорт се придвижихме до второто миланско летище,
Malpensa, от където излетяхме за Бордо. Изчакахме Ванеса да ни вземе с колата и
се прибрахме обратно в ергенската бърлога на нашия френски момък. Последваха
няколко локални разходки из района, но времето продължаваше да бъде неприятно
горещо и душно - само за плаж и за къпане в почти ледените води на
Атлантическия океан. Е, напоследък крайбрежието малко се позатопли, но пък и
далеч не е така приятно, каквато беше водата в Средиземно море или дори в
езерото Комо. Атлантикът си остава хладен и дори леко смразяващ, сякаш по
температурно подобие на Северния ледовит океан; и въпреки студа, местните се
къпят поголовно - луд народ е тоя френския, казвам ви най-отговорно...
Ние се прибрахме при Дилън и Ванеса във вторник, но пък следващата
сряда отново бяхме на “педал” - на път, с други думи. Междувременно в една от
вечерите проследихме футболната полуфинална среща между отборите на Франция и
Испания. Мачът се падна точно на 14 Юли - La prise de la Bastille или Денят на
Бастилията, когато цялата страна отбелязва своя Национален празник с нощна
заря, всенародни веселия, концерти на открито и т.н. За целта цялата La famille
de Boudier, барабар с Миховския клан в наше лице се срещнахме в една пицария -
хем да гледаме мача, хем да отпразнуваме и Денят на Франция. Всички
предпоставки и надежди бяха точно на върха на празника френският отбор да
спечели играта и да се класира за финалите на първенството, обаче испанците им
надуха шушоните с резултат от 2:0 и всички в кръчмата останахме като посрани.
Имаше идеи след “победата” да ходим по барове и нощни клубове, но като паднахме
така брутално си подвихме опашките и се прибрахме безславно в къщи. В
компанията ни имаше и други хора, познати и приятели на Дилън и родителите му -
общо над 20-ина души и всички мощно викахме и скандирахме в подкрепа на “петлите”,
ама пък Господ се оказа испанец в дадения конкретен случай и победата изобщо не
ни се получи според нашите предварителни прогнози и най-искрени очаквания за
успех. Е, остана ни саде утехата от изядените пици, излочените в лепкавата
вечер бири и помпозната заря, която местната кметска управа беше подготвила за
хилядите свои съграждани, излезли масово да гледат по протежението на цялата плажна
ивица...
На нас с Даниелчето обаче ни престоеше още едно пътуване, което
започна в ранните сутрешни часове на петъчния ден. Този път последното не беше
запланувано от самите нас, ами трябваше да усвоим една неосъществена резервация
на Ванеса от зимата. Във връзка с посещението на нейната приятелка Бела, през
този период Неси искаше да я заведе да покарат заедно и малко ски, та тайно от
нея беше организирала няколкодневен престой в хотел, точно в сърцето на
андорската столица, Andorra La Vella. Това трябваше да бъде приятна изненада за
гостенката ѝ, обаче поради лошото време през
Февруари, екскурзията им не се състоя. Първо през целия път до подножието на
високите планини валяло дъжд като из ведро, който наводнил пътищата и всички
подстъпи нагоре към върховете. В същото време по високото забръскал и снежеца -
все пак превалът в най-високата си част се намира на 2400 м надморска височина
и в средата на зимата там никой не очаква вместо обилен снеговалеж да преросят
само няколко капки лек дъждец. Така нашите две момички стигнали до някъде, до
където било въобще възможно да се кара кола в това идиотско време и се върнали
безславно, след като не успели да продължат по-нататък. По този начин всички
резервации за хотели, ски училища, писти, влекове и т.н. на практика изгорели -
само за някои от тях хората им възстановили средствата, докато специално за
хотела направили компромис, та го запазили за ползване в рамките на следващите
6 месеца. Разбира се, Ванеса в момента е изключително заета с нейните уроци,
междувременно тя започна редовна работа и в едно училище, чака одобрение за преподавателско
място в университета на Бордо, където пък се е записала да прави и магистратура
- този път на френски език, защото тя миналата година завърши успешно
английския вариант на курса. Дилън се утрепва по цял ден от бачкане в дюкяна,
защото сега във Франция тече най-активния отпускарски сезон (особено пък за
тях, които живеят в този курортен район) - така че за тях беше изключено да се
подпътят и да си развяват пръднята по Андора, след като пък и съвсем наскоро се
завърнаха от България. И за да не изгори напълно хотелската резервация,
трябваше да бъде “усвоена” от нас с Дани. До тук - добре, само че то става и
още по-добре, след като сега за малко ще ви върна с няколко дни по-назад, преди
ние да потеглим към красотите на Пиренейския полуостров...
Чудех се просто, за какво пропуснах да разкажа, а пък то ето какво
било. Само няколко дни, след като се завърнахме от Милано, през почивните
съботно-неделни дни за нас имаше още една изненада. Ванеса си беше освободила
часовете от уроците, които преподава и междувременно беше решила да ни води по
някакви много интересни френски острови, не толкова далеч от La Teste-de-Buch,
където те живеят за сега. Точката, до която трябваше да стигнем и където да се
установим в някакъв базов лагер беше La Rochelle - градец, също разположен по
западното френско крайбрежие на Атлантическия океан, с население от около
80,000 жители. Последният отстои на няма и 250 км от Arcachon и съответно La
Teste (от “нас”, така да се каже...) и ние след 2-3 часа пристигнахме (след
всички спирки по пътя за зареждане с гориво, подкрепителни закуски, тоалетни и
т.н.). Предния ден имах глупостта да заредя колата с някакъв незнайно какъв, но
изключително евтин бензин (най-вероятно за косачки, моторни триони, велосипеди с
двигател или Господ знае за чий чеп го продават по бензиностанциите, но пък
струващ само 80 цента килото - нещо средно между нафта за печки и бензин за
камиони, ама и с много добавки от спирт за горене). Поради тези сериозни
причини, през известно разстояние трябваше да спираме, че да доливаме с
възможно най-хубавото и скъпо гориво, което уж да подобри помията, с която бях
буквално удавил резервоара. Този метод помогна да излезем от ситуацията
безпроблемно и без сериозни увреждания на вътрешните органи по двигателя на
колата - все пак, човек като се насере, трябва и да се забърше успешно, нали
така. Мисълта ми беше, че пътуването ни в и без друго адската жега на деня беше
малко напрегнато, притеснено до степен на гневни изблици, но при частично
запазване на всеобщия душевен мир на екипажа.
В Ла Рошел пристигнахме малко преди обяд - докато вземем ключа, да открием
жилището и да се настаним мина още известно време. Оказа се, че се намирахме в
студентския град, а пък за трите вечери на престоя ни там ни натикаха в някакво
мизерно студентско жилище в един от многобройните блокове на комплекса. Градът
се оказа доста гъсто наситен с най-различни висши институти, университети и
факултети, включващи почти всички отрасли на образованието: политехника,
медицина, аграрни специалности и т.н. Естествено в стаята ни нямаше никаква
климатична инсталация, освен един вентилатор на тавана и престоят вътре беше
някакъв ад - по принцип във Франция никъде нямало климатици (според думите на
Ванеса), с каквито ние сме свикнали и едва ли не сме се сраснали в дивашка
Австралия.
Следобедните часове до вечерта ги оползотворихме в продължителни
разходки из града - по това време се провеждаше и някакъв музикален фестивал,
та централните му улици и площади бяха наводнени с народ и всякакъв друг
добитък: глухари, хипари, пънкари, овчари, мъжкари, женкари и подобната им
шаренокоса и цветнокожа гмеж. Вечерта направихме план за действие и още на следващата
сутрин го приведохме в изпълнение. Използвахме съботния ден за посещение на
един от набелязаните острови в съседство до La Rochelle, а именно Île de Ré
(освен френската дума “île”, която означава “остров”, буквалния превод на
остатъка от наименованието му изобщо не ми е известен - прощавайте за това мое
невежество). По своята площ, последният се явява четвърти по големина за
територията на Франция, с размери горе-долу 25 км по дължина и варираща
широчина между 1.5 и 6 км. Островът е обграден с плажна ивица, почти по целия
си периметър, което го прави една от доста привлекателните туристически
дестинации, специално в тази част на страната. Тази островна площ се обитава от
15-20 хиляди постоянни жители, обаче през летния период на отпуските буквално
се наводнява от туристи и посетители. Достъпът до парчето суша в океана е
осъществено по сравнително новопостроен през последните години мост (платен
естествено, с еднократна тарифа за еднопосочното му преминаване от €16; е,
връщането е безплатно, де - ако това е някакво “успокоение” за бедния
данъкоплатец). Самият остров е съставен от няколко малки населени места
(по-скоро селца), всяко със свой собствен облик и класически, средновековен вид
на къщи и постройки – човек, попаднал веднъж сред тази обстановка, веднага се
пренася с векове назад, иска коне и каляски, търси да си купи ризница и шлем,
саби и шпаги, за да е в тон с модата през 14-тото или 15-то столетие на ерата
след Христа.
Денят и на острова се оказа много горещ и неприятен, но характерът на
посещението ни беше такъв, че ние просто трябваше да видим всичко възможно по
пътя си, защото едва ли друг път бихме имали възможността отново да отидем там.
От време на време слизахме и до някой плаж, където охлаждахме набързо потните
си и изморени от препускане по сокаците тела, потапяйки ги в иначе студените,
почти ледени води на Атлантика. Ванеса ни разведе по целия остров, разгледахме
забележителностите му, морския фар и останалите туристически обекти. Направи ми
впечатление, че цялата наземна част на сушата е засадена с лозя, от гроздето на
които произвеждат всякакви първокачествени вина и коняци. Може би лозарството
там е единствения поминък, след туризма, разбира се. Хората садят цели
плантации с картофи, лук, слънчоглед, царевица, което твърдение важи за
абсолютно цялата Франция като държава - няма и педя земя, която да не е
обработваема или да е останала незасадена с някакви селскостопански култури. И
там по възвишенията се въртят огромните перки на ветрогенераторите, използвайки
естествената сила на въздушните течения; фотоволтаичните “ферми” също са често
явление - с тази разлика, че последните не са построени над плодородни земи,
ами ги разполагат по и без друго неизползваеми за друга цел терени: например
над паркингите пред огромните търговски центрове и комплекси. Така хем колите
на пазаруващите стоят отдолу под панелите на сянка, хем пък над тях мощната
слънчева енергия, стичаща се от небето се превръща в електричество. Ей, такива
работи...
В неделя посетихме няколко други малки градчета около по-главния
областен град - целият ни ден мина в пътуване и опознаване на французкото
атлантическо крайбрежие. Красиво е, интересно само по себе си и уникално, обаче
средиземноморското определено го превъзхожда по абсолютно всички показатели; да
вземем само марните и приятни води по плажовете като едно достатъчно голямо
предимство пред оня океански “скреж” на Атлантика. Прибрахме се в късния
следобед, почти привечер - от там насетне момите ми излязоха из центъра на
града по техните женски разходки и обиколка на бутиците, докато аз си останах
насаме в “мечата дупка” да отморявам и отпускам напрежението, натрупало се в изобилие
през деня в мен, отмивайки го със съответните напитки и подходящи мезета.
Независимо, че на следващия ден трябваше да се прибираме обратно към
къщи, в програмата ни беше включено посещението на още един тъдявашен остров -
Île d’Oléron. Той вече беше значително по-голям от предишния (с осреднени
размери 30 км дължина на 8 км ширина) и след о-в Корсика се нарежда на второ
място в извънконтиненталните владения на френската държава. Отново, съдейки по
засетите му площи, почвата там явно е много богата и благоприятна за растежа и
развитието на всякакви култури - разбира се и тук основните насаждения се
явяваха разнообразните местни гроздови сортове, а пък винопроизводителните изби
и инсталации бяха нацвъкани почти на всяко кьоше. Вероятно в някой от
предишните си животи, освен жиголо и клошар да съм бил и французин - само така
мога да си обясня горещата си, почти изпепеляваща любов към виното, с което
смесено с малко лимонада или газирана вода се наливам винаги, когато изпитвам
жажда (а пък аз нали ожаднявам всяка вечер, естествено)...
Освен подобните плажове, каквито видяхме около Île de Ré, останалата
застроена част на острова не беше толкова красива и привлекателна.
Строителството беше някак си по-обикновено и стандартно, вместо да се откроява
с онези средновековни черти в тогавашната архитектура, типични за тази част на
света - Италия, Португалия, Испания, а сега и Франция. Независимо от всичко,
ние изкарахме деня на острова и в късните следобедни часове се отправихме по
магистралата към дома. Както вече изясних - това беше в понеделник; във вторник
вечерта чествахме Денят на Франция и загубата ѝ на футболното първенство срещу испанския отбор, а само на следващия
ден, отново с колата на Ванеса потеглихме за Андора - този път само ние двамата
с Дани...
Поднасяйки извиненията си за направеното отклонение, сега отново се
връщам на високопланинската тема и стръмния, лъкатушещ път към превала. Аз може
би и друг път съм споменавал, но поради огромните и високи върхове, в тази
малка испанско-френска държавица може да се влезе и съответно излезе само по
един единствен път: откъм Франция, това е през прохода El Pas de la Casa,
преминаващ през едноименен град - един от основните ски центрове и курорти на
страната. Същото основно шосе, което пресича цялата страна, от другата ѝ страна пък влиза в Испания през нарочно
КПП, малко след град Sant Julià de Lòria и е с обща дължина от 40 км. Поради
пресечената местност, тесни улици и стръмни баири, от единия край на Андора до
другия се пътува точно един час - независимо от незначителното разстояние
помежду им. Иначе във вътрешността са изсечени буквално в скалите множество
по-малки трасета, скачени със серия от тунели, мостове и виадукти, но по тях
човек може само да стигне до един или друг туристически обект (ски писта,
хотел, кабинкова въжена линия, водопад или езеро) - докато влизането във и
излизането от Андора, както вече подчертах е възможно само по едно шосе.
Нашата резервация за хотел беше точно на пъпа в андорската столица -
Andorra la Vella. Най-големия проблем на княжеството е паркирането - поради
теснотията на улиците липсата на паркоместа е осезателна и бърка много
надълбоко в джоба. Разбира се, хората са се погрижили за всичко и паркинги има
колкото щеш, само че тарифата им варира между €4 и €10 за два часа. Най-успешно
се ползват денонощните паркоместа, за които искат само по €23 или €27, в
зависимост от разположението. Обществените се намират на открити площи, без
покривна защита и ние за 3 денонощия престой се изръсихме с €57. После пък
трябваше да доплатим за още един ден, но какво да се прави - когато няма на
къде да мърдаш, по-добре е сам да си разтваряш бузите, за да ти влиза по-лесно
без вазелин (ако ми разбирате метафорчицата). Освен обществените свободни
площи, предназначени единствено за паркиране колите на хилядите туристи, има и
множество сгради за тази цел - надземни и подземни гаражи, само че там тарифите
са и съответно по-високи. Въобще, измамното чувство, че в Андора било много
евтино е също толкова противоречиво, колкото да твърдиш, че земята е плоска -
ако от една стока спестиш някой мизерен грош, даваш го пък за паркинг или за
нещо друго…
Ние пристигнахме в ранните часове на следобеда - докато намерим
мястото, докато се настаним и да организираме престоя на колата, то стана почти
ракиено време. Часовете до вечерта ги оползотворихме в безцелни разходки по
магазините и проучване на пазара. Направихме план за действие, който обаче не
успяхме да осъществим веднага на следващия ден поради внезапното влошаване на
времето - през нощта заваля дъжд и ние се влачихме от един дюкян на друг, но
пък успяхме да накупим всички необходими стоки и да изпълним зададените ни
поръчки. От време на време прекапваше и по някоя разхладителна капка дъждец, но
ние се намирахме предимно на сухо под покривите на големите търговски вериги.
Още до вечерта на същия ден валежите спряха, небето над нас се изясни
и петъчната утрин беше кристално чиста и безоблачна, с ослепително слънце и
синьо като изсветляло мастило небе. Веднага тръгнахме към един от големите
зимни ски центрове, които са също толкова оживени и през летните месеци.
Причината за това е, че от подножието му нагоре тръгва един закрит кабинков
лифт, след което на междинна станция преминава в открита въжена линия, стигаща
до билната част на планината с надморска височина от около 2500-2600 м. Освен
безкрайно красивите алпийски гледки в първата отсечка, втората пък се слави с
неповторими изгледи към заснежените върхове (е, чак заснежени не, ама в
сенчестите им части, останали на завет все още имаше огромни преспи сняг, който
най-вероятно никога не се топи), а пък най-отгоре вече пред очите се разкриват
такива уникални красоти, каквито само в Рила и Пирин могат да се видят. Долу в
нишите измежду исполинските върхари се гушат множество ледникови езера с
всякакви размери и форми (Lagos de Tristaina). От последната станция на лифта
лъкатуши една пътека точно по билото на хребета, който пък служи за мислена
държавна граница между Франция и Андора. На практика такава изобщо няма и това
е само едно географско понятие, но фактите са си факти и ако се изправиш да
пикаеш от едната страна, на практика опикаваш съседната държава - това пък вече
е съвсем реално и осъществимо (при това дори на два пъти доказано, в пълен
двупосочен вариант...). Цялата тази местност се нарича Ordino Arcalís, но
въпросната пътека стига до една огромна, масивна метална площадка (Mirador
solaire de Tristaina), кацнала върху един от върховете на 2700 м н.в. До там се
върви при постоянно изкачване, но маршрутът не е труден за преодоляване - все
пак, лифтовете вършат тежката работа по изкачването на иначе доволно свирепите
и стръмни баири, а пък за по-мързеливичките и тромави туристи като нас остава
само разходката по билото с ръце в джобовете.
От тази метална платформа се откриват такива зашеметяващи изгледи на
360°, каквито човек наистина много трудно може да си представи. Цяло щастие
беше, че по това време времето се установи тихо и почти без никакъв вятър;
иначе там ако задуха сериозно, съвсем спокойно могат и да не открият костите
ти, ако ветровете те засилят и запокитят някъде из дивотията на алпийските
сипеи. Наред с това денят продължаваше да бъде ясен, слънчев и без
традиционната лятна мараня, която да нарушава видимостта - взорът ни се
простираше на километри разстояние, а снимките които направихме горе направо
могат да се сравнят с професионално заснетите пощенски картички.
След като се налудувахме като кози по баирите, предприехме едно
по-сериозно раздвижване на кокали и месища, с пешеходното ни спускане към
долната станция на лифта, вместо да използваме услугите и улесненията му. Е,
изгоряха ни билетите за връщането, но нали здравето все пак е най-важното от
всичко. Аз подлъгах Даниелчето да минем по една уж по-пряка пътека, която се
оказа доста по-обикаляща от стандартната. Така ние в продължение на повече от
час и половина се влачихме надолу по урвите и докато най-после стигнахме до
кабинковия лифт, краката ни трепереха от умора. Пътеката беше много стръмна и
въобще пък не облазявам дръзналите да се качват нагоре по нея. Освен
многобройните ски писти (около 30 на брой, с обща дължина около 30 км), районът
е осеян с най-различни по трудност туристически маршрути, по които ежедневно
тъпчат стотици маратонки, пионерки, та дори сандали и джапанки. Освен със
зимните си спортове, Андора е много привлекателна страна и за летни преходи,
подобни на траверсите по нашенските гори и балкани.
Тази наша разходка почти запълни деня и ние следобеда се прибрахме
обратно в хотела. Привечер излязохме малко на разходка, но общо взето по други
места не сме скитали. За следващия ден пак бяхме насрочили една такава подобна
горска променада, обаче по пътя за нататък се натъкнахме на друга възможност и
ние решихме да се разходим първо там. Отначало тръгнахме по една ужасно стръмна
пътека, която не ни отведе до никъде, но пък физически се натоварихме до степен
на премала. Като се катерихме в продължение на час, разбрахме че сме сбъркали и
се върнахме долу на изходно положение. От там вече поехме по една равна алея,
минаваща досами буйния поток, стичащ се някъде изпод ледниците на върховете -
много лек и приятен маршрут. И по него трамбовахме около час и нещо, докато
стигне до края. Направихме една кратка почивка, с малко газене в ледената вода
(колкото за фотографиите - иначе само за няколко минути вътре и ти замръзват
кокалчетата на глезените). Следобеда пак се разтикахме из града, направихме
последните си покупки и това беше цялостното ни пребиваване в Андора, специално
за тази година - но пък ако питат мен, аз там мога да се връщам редовно и
ежегодно; прекрасно място - чисто и диво, а в същото време красиво и модерно...
В неделя се измъкнахме на ранина, понеже имахме още обекти за
посещение, наред със сравнително дългия път до мястото ни за бивакуване
вечерта. Крайната ни точка за деня отново беше на френска територия в град Перпинян
(Perpignan), отстоящ на няколко километра от средиземноморския Лазурен бряг.
Преди това обаче трябваше да се свлечем от 2000 м н.в. до “кота нула”,
тръгвайки от столицата на Андора, но този път със спускане надолу към Испания.
От там не бяхме минавали и установихме, че пътят е също толкова живописен и
опасен, колкото и откъм френската страна. Оказа се, че и Пиренейския полуостров
има силно изразен алпийски релеф - нещо, което бях вече забравил от уроците по
география в началното училище. Тази масивна планинска верига се простира на 500
км дължина между бреговете на Атлантическия океан и Средиземно море и служи
като естествена граница между Испания и Франция (Андора само се гуши някъде
измежду върховете ѝ и нея не я броят
за кой знае какъв важен географки фактор. Най-високата им точка отчита 3400 м
н.в. и върхът се намира някъде из територията на Испания. Мисълта ми беше, че
всичките тези стотици и хиляди метри надморска височина, сега при обратния си
път трябваше да ги преодоляваме и надолу, а тесните и стръмни шосета, със
следващи един след друг остри завои малко затрудняваха скоростта ни на
придвижване.
Известно време пътувахме през испанската територия - отново чисто,
приветливо, подредено, навред нивите засети с всякакви селскостопански култури,
шум и веселие по кафенета и кръчми; навсякъде цари повсеместна свобода и
човешко щастие. По едно време напуснахме главния път, който отвеждаше към
Барселона и подкарахме към френската граница. Минахме през няколко села и малки
градчета. Явно някъде в последното трябва да е била и самата “граница”, но ние
така и не разбрахме че излизаме от една държава и влизаме в друга. А само като
си спомня какви циркове и митинги са били навремето по румънската граница, че
по унгарската ли не щеш, че после по чехословашката, немската и къде ли не в
страните от “лагера” - направо да ти се доповръща от носталгични спомени по
толкова добрия и “развит” социализъм. Както вече отбелязах, надписите изведнъж
от испански станаха на френски език и това беше единствената индикация, че вече
сме си “у нас”, така да се каже. Аз имах известни притеснения за количествата
алкохол, които пренасях в багажника на колата, защото имало някакви ограничения
и не можело да се внася повече от допустимото. Само че тези ограничения важат
единствено за онези, които съвестно ги спазват - а па ний ‘ич ни сне ут тях,
как’ Сийке - довлякохме си ракиите и мастиките най-добросъвестно и безнаказано.
А пък и как няма да е така, след като имахме покупки освен за нас в Австралия,
та наред с това трябваше да заредим и другите две жилища със съответните
напитки - нещо като армаган на зетя и някое шише с огнена вода за свата
(образно казано, де). По принцип, аз в живота си нямам случай, в който да
преминавам границите на отделните държави чист и спокоен, да не би случайно да
ме заловят и обвинят в контрабанда - все има по нещо, заради което да треперя
от страх. Не знам как ще бъде като се приберем в Австралия - че и за там съм си
приготвил доста количества с алкохолни “изненади”.
Всъщност Perpignan за нас беше само една крайна цел, от която вече
имахме да обхождаме други дестинации в района, представляващи повече интерес за
нас, отколкото да разглеждаме традиционни градове и обикновени фасади на
сгради. Независимо, че градът беше сравнително голям (нещо към 120,000
души...), ние там не сме спирали, защото искахме да разгледаме началото на
френската Ривиера, която започва току от границата с Испания. Перпинян се
намира само на 13 км от бреговата линия, където има десетки по-малки морски
квартали, селца и градчета в непосредствена близост до водата. За разкошната
плажна ивица и блага в температурно отношение вода е излишно да разказвам -
просто, земен рай! Ние направо се отправихме към едно от най-известните
курортни селища по тъдявашното крайбрежие - Saint-Cyprien (Свети Киприян - нещо
като нашенския Свети Влас, ама пък и далеч, много далеч не съвсем същото); само
с 12-13 хиляди местни обитатели, но иначе пукащо се по шевовете място през
активния летен сезон. Сгънахме колата в една малка уличка (като по някакво чудо
с разрешено безплатно паркиране покрай оградите на къщите) и заминахме на плаж.
Жегата вече беше достигнала до максималните си стойности и ние веднага се
гурнахме във водата като двойка тексаска биволица и канадски бизон - покрай нас
направо завря, толкова много се бяхме сгорещили. На плажа, в къпане, въргаляне
по пясъка и разходки покрай плискащите се вълни изкарахме близо 2-3 часа
престой. От там поехме към друг, изключително популярен крайбрежен и курортен
градец – Колиур/Collioure, намиращ се още по-близко до испанската граница.
Последният наброява едва 2-3 хиляди жители, но през лятото оживява и набъбва до
непредсказуеми размери. Освен с древната си крепост (кралски дворец),
разположена по високите части на отвесните скални брегове, районът е много
известен и с производството си на вино от прочути, само местни сортове грозде.
Разположението му в най-южната част на Франция създава изключително
благоприятни условия за отглеждането на селскостопанска продукция - там нито
слана имат, нито някога пък сняг пада по нивята. Вярно, че през зимата бушуват
силни ветрове, но температурите никога не падат под 7-10 градуса по Целзиевата
скала. За разлика от досегашните чисто пясъчни плажове, крайбрежието около
Collioure беше малко каменисто, с което наподобяваше гръцкото. Водата обаче
беше топла като чай и чиста като сълза. В едно крайморско барче с Даниелчето пихме
по една ледена бира, колкото да ни се дръпне потта и не след дълго продължихме
към мястото за преспиване.
Вечерта трябваше да се настаним в едно малко апартаментче, току в
сърцето на Carcassonne, на около 150 км от морето по пътя ни за връщане в къщи
- през Toulouse и Bordeaux, та чак до La Teste-de-Buch. Денят отново беше
неделен, а с това и паркирането по улиците съвсем свободно и безплатно - за наш
голям късмет, защото последният не винаги работеше в чисто наша полза,
признавам. Понеже пристигнахме почти привечер, след като се настанихме повече
не сме излизали от бърлогата. Вечерта си спретнахме една прощална софра, защото
това наистина беше краят на нашето скиторене по Европата...
По принцип при Ванеса и Дилън трябваше да се приберем чак в понеделник
вечерта, след като те и двамата бяха на работа през деня. Така че ние имахме
достатъчно време да се поразшетаме из Каркасон, който също се оказа едно старо,
класическо френско населено място, с богата древна история, датираща далеч
назад в средновековието. Градът като население не е особено голям - някакви си
50 хиляди души народ, но понеже се намира по средата на равнината, освен с
туризма, последният се е очертал и като един от аграрните центрове на френската
държава. Най-популярните за този район насаждения са бобовите - и то особено и
с подчертан превес към нашенския зрял боб. Тук от векове наред се приготовлява
тяхното традиционно блюдо “cassoulet” (касуле), което не е нищо друго, освен
боб яхния с няколко вида месо вътре (свинско, пилешко, наденици и т.н.). По
заведенията порция с въпросното “тавче гравче” (или още “гравче на тавче”) се
харчи на цената на мешаната скара - обаче няма посетител, който да е дошъл в
Каркасон и да не се е натъпкал с въпросния боб. Ястието се сервира в
индивидуални глинени съдинки, приличащи на българските гювечета - след като
боба уври със съответните зеленчуци и подправки, на края се запича заедно с
мръвките във фурна. На вкус става страхотно божество, с каквото ние сме
захранени още от най-детските си години - единствената разлика е, че ние просто
не сме знаели, дето това възвишено блюдо на кулинарното изкуство се нарича по
научному “cassoulet”, вместо ние така пейзански и просташки да му викаме с
обобщението “боб” - боб чорба, боб яхния, боб с пушени кокали, боб с наденица
или кюфтета, боб на фурна, та дори и боб по манастирски; ебаси боба, бако!
Яко!...
След като опознахме горе-долу централната градска и малко по-модерна
част на селището, отправихме се към един хълм, но който бе разположена огромна
крепост, с крепостни стени, обградени от всички страни с дълбоки ровове и
непристъпна от никъде другаде, освен по въздух. Добре, ама едно време хората
самолети не са имали и високите каменни стени са били достатъчно добро
укрепление срещу евентуалните набези на злонамерени разбойници или вражески
войски. На практика, преди много векове и именно там се е зародил и самия град,
независимо че в днешни времена тази средновековна цитадела играе повечето
атрактивна роля, привличайки зад стените си ежедневно хиляди туристи и
посетители. Самата крепост е запазена и се поддържа в автентичния си вид до
последната най-малка подробност - въжета, синджири, халки, рицарски доспехи,
камънаци, каменни блокове; всичко до съвършенство. Във вътрешността зад стените
се намират десетки малки или по-големи дюкяни за сувенири, отбрани винени
колекции само за разбирачи (и паралии, разбира се...), наред с кафенета,
сладкарници, сладоледопродавачи, кръчми, барове и ресторанти. След като
каталясахме от обиколката на крепостни кули и бойници, седнахме за обяд в едно
от заведенията - за две шибани “касулета” и две, още по-шибани бири ни опърлиха
с 50 марки масраф, а пък ти подир върви им викай “Да живее боба! - с бобеца
напред, към нови бобо-бъднини и по-светли бобо-висини!” (да им пикая на фасуля
аз за тез пари, ама майната му - нали и ние се наредихме вече в групата на
богаташите и платежоспособните). Така сложихме и точката на тазгодишното
европейско турне - оставаха ни други 380 км път, докато окончателно се приберем
вечерта при младите.
През тези няколко дни пътувахме на къси разстояния около района - в
един от дните отидохме до морски плаж в съседство, където не бяхме ходили до
сега. Водата в океана е започнала бавно да се позатопля, но все още е хладна и
не особено приятна “на първо четене”. Не знам дали някога става по-приятна за
къпане - ние така или иначе вече нямаме време да я чакаме да се стопля; само
след седмица ще трябва да поемаме към Австралия...
Това последното може и да се осуети, ако пожарите около нас
продължават да бушуват със същата свирепост и интензивност. Само ден-два, след
като се завърнахме от екскурзията си в Андора и точно срещу нас пламнаха горите
на полуострова. Местността се нарича Cap Ferret (с други думи, нос “Фере” -
демек, оттатъшната страна на Аркашонския залив). Поради продължителните горещи
дни, боровите гори почнаха да се самозапалват, а тоновете с шишарки под
дърветата само ускоряваха огъня и влошаваха ситуацията. Пламнаха пожари и на
няколко други места с подобни горски насаждения - започна масова евакуация на
хората, някои от които загубиха домовете и имуществото си в стихията на
пламъците. Нашето градче за сега е в безопасност, но пък започна отказ на
резервациите за почивка на хората, които трябваше да подсигурят клиентелата, а
от там и оборота на всички търговци, които разчитаха на летните месеци и
нашествието от курортисти, както е било всяка година по това време. Това
извънредно положение удари частично и бизнеса на наш Дилън - купувачите малко
намаляха и сега всички чакат спасението, а пък то не идва; т.е., вместо да се
влошава, то става по-зле. Поради посоката на ветровете, огньовете се преместиха
към предградията на Бордо - там властите също проведоха частични евакуации,
жандармерията слухти и снове навред, преобръщайки всяко кътче, надничайки във
всяка къща и следейки поведението на всеки. Вече заловиха няколко заподозрени
евентуални подпалвачи, които ги обвиниха в умишлени палежи. Колко от това е
вярно само може да се гадае, но положението все още е критично и далеч не му се
вижда края. Има затворени пътища, няма достъп до някои от населените места -
казват, че пожарите, които са бушували тук през 2022 и са унищожили огромни по
площ гори и сграден фонд не са и близки до своята жестокост, сравнени със
сегашните. Евакуирани са вече над 200,000 души, а пък понеже от онзи ден Испания
също пострада от подобна участ, та общият брой на застрашените хора надхвърля
330,000. Казват, че подобна катастрофа не е имало във Франция от времето на
Втората световна война. В борбата срещу стихията са хвърлени всички възможни
сили - в хода на действията са ранени 100 огнеборци, но за сега за човешки
жертви не се съобщава. Населението също масово участва в борбата срещу
стихията, обаче докато не завали истински проливен дъжд, комай ситуацията няма
да се подобри; а пък такъв по прогноза не се очаква. Онзи ден нашата Ванеса я
издириха през училището, в което тя дава уроци по английски - от радиостанция
BBC се обадили на директорката и тя веднага я препоръчала да им даде интервю по
телефона в качеството си на очевидец. Като се разчу мълвата и от CNN я търсиха
за подобен репортаж. Временно обаче отложиха някои от курсовете, които Неси
води в училището за изучаване на чужди езици - така че тя също е потърпевша с
ограничение на потенциалните си доходи, които добива от тези нейни уроци.
Това беше всичко в малко по-обществен план - иначе във вътрешно семеен
аспект, всичко е нормално и си върви рутинно, по старому. Всеки ден излизаме по
разходки, пазаруваме от супермаркета и т.н. Постепенно купувах по някоя и друга
резервна част за колата на Ванеса, та я поднових в известна степен: свещите
смених, въздушни филтри разни, нови чистачки ѝ сложих за стъклата и т.н. Малко преди да дойдем тя ходи на сервиз,
където са сменили само маслото и филтъра - нещо, което не може да стане в
домашни условия, отпред на полянката пред блока. Бяха ѝ поискали към 100-200 Евро за подмяната и на останалите части, които
аз купих от магазина и ѝ ги смених само срещу
едно-две шишета евтино вино, дето се вика. С всичко това завършвам мисълта си
към днешна дата, следобеда на 29 Юли, 2026. А пък какво ни чака в оставащите
няколко дни и самият аз не съм в състояние да предскажа - за тази цел си има
Господ, независимо колко много си приличаме с него...
14.08.2026 – Скъпи дружки мои, както и всички
останали случайни читатели, които най-героически и съвсем стоически дружно
стигнахте и до тук - предполагам вече сами се досещате, че надолу вече ще
следват единствено заключителните ми слова и фрази. Преди няколко дни ние
най-после се завърнахме по живо, по здраво у дома, но за да свържа този момент
с последните една-две седмици от нашето толкова голямо европейско турне,
следващите ми редове ще бъдат изцяло посветени на този кратък период и времеви
отрязък. Около нас пожарите постепенно стихнаха и до евакуации така и не се
стигна – въпреки, че имахме бойна готовност и за това. Постепенно животът
започна да се нормализира, макар и след огромните материални щети и загуби,
които бяха нанесени на целокупния френски народ. Ванеса възстанови уроците си
по английски, мосю Дилáн продължи усилено да работи в магазина, а ние с Даниела
се въртяхме из къщи като два обезумели от скука и безделие паразита на държавна
издръжка. В началото беше най-тежко, докато траеха пожарищата, защото пътищата
бяха затворени и не можеше свободно да се ходи напред-назад, кой на където му
скимне. Имаше редица ограничения, наложени от властите, които трябваше да се
спазват в известен смисъл и до някаква разумна степен. Ние нямаше вече къде да
обикаляме (след като всичко наоколо беше многократно опръцано…), но когато
Ванеса имаше уроци в училището, та ходехме с нея до Arcachon – докато тя бе
заета с учениците си, ние пък се разхождахме из града и кръстосвахме плажовете.
Времето продължаваше да бъде топло и дори горещо, което предразполагаше към
намокряне сегиз-тогиз из все още сравнително хладните води на Атлантика. Едно
по едно опасните огнища на пожарите взеха да стихват, въпреки че през този
мрачен за стара Европа период, тръгна да гори дори Испания, като от пламъците
бяха засегнати и още няколко отделни райони из цялата френска територия. След
като огнеборците се справиха отлично със стихията, властите отвориха пътищата и
хората започнаха да се връщат по местоживеене - за нещастие обаче, някои завариха
само пепел от домовете или от магазините си. Така настъпи и нашето време за
стягане на куфарите, поради наближаващия с много бързи крачки обратeн полет към
Австралия. Ден-два преди това направихме една прощална вечеринка с родата,
хапнахме, пийнахме и се сбогувахме с всички до следващата ни среща. Това беше в
понеделник, а ние в сряда тръгнахме. За обяд ходихме на ресторант, заедно с
Ванеса и Дилън – после те ни закараха до летището в Бордо и... au revoir ma
belle France, mes chéries et mes amis; à
bientôt, mes très chers enfants!…
Този път пътуването ни към “червения континент” беше гладко и безпрепятствено. От Бордо кацнахме на огромното и ново летище в Истанбул – след кратка, яваш-яваш променада из лъскавите му до безупречност мраморни сокаци, стигнахме и до ръкава за сингапурския самолет. После същото упражнение се повтори и за последната отсечка до Бризбън. Опасенията, че ако ни проверят багажа и ще ни тръснат огромна глоба или пък ще ни натикат директно у зандана, заради внасянето на свръх, почти контрабандни количества алкохолно-тютюневи продукти (ракии, ментовки, коняци, вино и всякакви цигари на безбожно ниски цени), отделно от няколкото месни консерви и парче вакуумиран колбас, собствено производство на “La Maison de la Viande, Arcachon”, множество кибрити за колекцията ми, миди и рапани от дъното на Атлантическия океан и т.н. и т.н. - да не изброявам сега и пълното съдържание на огромните ни дисаги, че да ви отегчавам…), за щастие се опровергаха поради простата причина, че на влизане в страната и още на митническата контрола нас специално изобщо не ни тършуваха. Това внесе известно облекчение в и без друго достатъчно изнервените ни и страдалчески души, след което и както вече заявих малко по-отгоре, ние се прибрахме по живо и по още по-здраво в къщи. Край на действието, край на сценката – поклон без бис и плюшена завеса; търчете си сега за палтата и бомбетата! И те така те, та до следващия театрален сезон – същите актьори, само че у нови роли...
Август ‘26 (а иначе 34-та, поредна зима) – Gold Coast; AUSTRALIA…