Страници

понеделник, 17 август 2026 г.

Писмо No 27 (V-VIII.2026) [#1]

Драги мои, скъпи наши - гладни, сити и пресити, малко страшни и съвсем безстрашни; почитатели и критикари, възлюбени чеда, наши Божии и душевни знахари!...

Както вече обещах в последните редове на предишното ми комюнике, настана време да започна описанието на поредната ни семейна авантюра, която ще ви поднеса тук под формата на паралелен пътепис - стъпвайки поотделно върху всеки отделен сюжет, всяко по-значимо или пък незначително събитие покрай случайни срещи с познати и нарочни запознанства с непознати, всякакви успехи, неуспехи, падания, ставания и за каквото още там се сетите. За всичко това ще прочетете в следващите редове на настоящия ми задграничен репортаж и то в случай, че написаното представлява някакъв по-особен интерес за някого, разбира се.

След като приключихме с подготовката за дългото ни отсъствие, подредихме двора с масовото подрязване и още по-масовото изсичане и извличане на цели кофи с плевели, израстъци, шума, клони и треви, стегнахме багажа и зачакахме момента на отпътуването ни. В продължение на няколко поредни седмици Даниела товари куфари и чанти с поръчки от “детето”, които да му занесем от единия край на земното кълбо, та чак до другия. На края стана така (както обикновено ни се случва преди всяко едно подобно тръгване за някъде), та сума боклуци останаха на заден план поради надхвърляне на допустимото тегло върху единица багаж (разбирай куфар). Разправиите по самолетните гишета на летището за някое и друго кило горница са най-унизителния момент на тези наши семейни пътувания и въпреки, че аз съм им свикнал вече и отдавна ги приемам просто като някаква даденост, всеки път се ядосвам и негодувам, когато цифрите на шибаните летищни кантари почнат да святкат в червено и да се блещят насреща ми, като че ли съм утрепал някое домашно животно. Мисълта ми беше, че в стремежа си уж да бъдем този път малко по-изрядни, не успяхме да вземем със себе си всичко, което бяхме запланували.

Така, още в началните дни на Май, ние ударихме ключа на бараката, спрях токозахранването от таблото, врътнах главния кран на водата и натоварени до ушите с раници, куфари и чанти зачакахме пред дома таксито, което трябваше да ни откара на летището в Бризбън. Като по някакво чудо, този път нямахме никакви проблеми с досадни въпроси от свръхбагажен характер – предадохме товара, удариха ни печатите и след известно изчакване се наредихме на опашката за качване на борда. За безкрайно скучния и дълъг полет нямам какво да разкажа; играх на карти и табла, не изгледах нито един филм и дрямах в самолета като пенсионер – зер, 9-те летателни часа с доста зор се убиват, ако човек няма някакви конкретни или по-забавни, смислени занимания пред себе си.

Криво-ляво, най-после пристигнахме в Бангкок, като междинна точка на пътуването, та от там нататък да продължим по пътя си към заветната Европа. Имахме на разположение няколко часа престой, които също утрепахме в безцелно размотаване по летището, зяпане по многобройните сергии на местните търговски кожодери, докато не дойде и часът за качването ни на следващия самолет – той пък за Истанбул. Независимо, че ни натовариха съвсем навреме и точно по график, поради някакви необясними за никого причини, всички пътници стояхме чинно на борда със закъснение от около час време, когато най-после потеглихме по следващата 10-часова въздухоплавателна отсечка. Още с отлепянето ни от земята обаче, ние вече имахме всички закономерни предпоставки да изтървем последния си, най-кратък полет - от Истанбул до Бордо.

И естествено, нашите тревожни опасения се оказаха напълно верни и основателни. Докато кацнем на огромното и най-ново турско летище, че да се придвижим и към ръкавите му за по-нататъшното ни пътуване, бяхме вече закъснели достатъчно много и на практика изтървахме самолета – половин час преди да стигнем до заветните врати на улея (съответния ръкав), последните се оказаха залостени, а пък до това време самият самолет вече може да се е намирал и над Хасково или Харманли. Фактът си е факт и на ранина в Истанбул последва серия от циркове и нервно-паралитичен срив подир разправиите за презаверяване на нови билети чак за следващия ден (следобед, вместо сутринта) и съответното ни настаняване в хотел за преспиване в града. Процесът приключи успешно за всички потърпевши (не бяхме само ние с изтърваните полети – някакви нашенски кикимори същия ден трябваше да са в София, обаче не им се отвори парашута; имаше хорица за Лондон, за Париж, та дори за Ню Йорк и къде ли още не по света, обаче всички те, барабар със самите нас трябваше да останем едно допълнително денонощие под червеното знаме с петолъчката и полумесеца). След като приключиха формалностите покрай цялата тая, общо взето неприятна суматоха и галимация, натовариха ни в един нарочен микробус и пътувахме повече от час между летището и квартала на огромния, космополитен град, където се намираше хотела. Последва бързо настаняване, хвърляне на дисагите, още по-бързо освежаване и най-после излизаме на разходка - вече около 10:30 и в интензивно нарастващата жега през деня (а иначе сряда – като ден от седмицата)...

Известно време мина в лутане и търсене на подходящ (разбирай евтин…) транспорт, с който да се доберем до центъра. За щастие намерихме метрото - добре че имаше спирка съвсем близо до х-л “Ramada”, където ни настаниха да пренощуваме. Едвам се разбрахме с местните кой точно влак да вземем и особено важно: в каква посока да го ползваме, за да не се озовем пък случайно и оттатък Босфора или някъде по Златния рог; после сменихме транспорта и с един трамвай, докато най-после пристигахме току пред Синята джамия.

Разходихме се малко около нея, обаче то там имаше толкова много народ, че направо не можехме да се разминем от чалми. Разгледахме я само отвън, защото не знам колко подходящо щеше да бъде да се намъкнем и ние вътре с раницата, наред с почитателите и последователите на Аллах. Иначе постройката е внушителна и изящна до съвършенство, с облицовка от вероятно милиони малки, предимно сини, мозаечни плочици, подредени в абсолютен синхрон и изобразяващи най-различни шарении и цветни фрагменти. Влязохме разбира се и във вътрешния двор, обаче чак във вътрешностите ѝ не сме ходили – изпитвах някакво неудобство от толкова много друговерци; не че имам нещо против самите хора – просто усещах, че някак си не ми е там мястото. На площада отпред имаше един красив шадраван, от който бълваше вода в изобилие, сякаш я изпомпваха с цистерни от Черно море, а в съседство до него се намираше и една чешма с множество дебелоструйни чучури (нямах впечатлението някога да са имали воден режим). Там мъжете първо си миеха краката, после се събуват и така боси влизат в джамията; обаче само мъже - жените им не ходят там. Ние направихме един голям кръг покрай площада около джамията, завъртяхме по горния сокак и пак се курдисахме на трамвайната спирка за продължение към центъра на града и по-специално заради посещението на емблематичния Цариградски пазар - Капалъчаршъ (т.нар., Kapalıçarşı в натурален турски оригинал).

Всички билети за градския транспорт струваха по 60 лири (към въпросния ден, официалният курс на турската лира спрямо еврото беше около 52/53 : 1 - значи билетчето за трамвая или метрото, на всяко наше качване ни е стъпвало по някаква си марка и съвсем малко нещо отгоре; направо без пари. Иначе вътре в превозните средства турците са много възпитани и големи кавалери (без значение дали са ученици, младежи, стари или млади) – веднага отстъпват местата си на по-възрастните, на жените и т.н.; това ми направи особено приятно впечатление. Лошото беше само общото, сиво-тъмновато облекло на всички хора, някак си потиснато и еднообразно, без ярки тонове. Някои от жените ходеха само със забрадки, други забулени, докато трети бяха изцяло покрити с техните фереджета и хиджаби - всяка женица според вкуса и разбиранията си…

Спирката на трамвая беше в непосредствена близост до мост “Галата” - навред гъмжи от народ, алъш-веришът ври и кипи буквално на всяка крачка и на всяко кьоше; както в стационарен, неподвижен вид, така и в подвижно, мобилно състояние: било то в ръчни колички и двуколки, стоката се предлага, накичена на ръце и по крака - на всеки и по всякакъв начин, стига парата да пада в джоба на търгашите.

От там вече като се потътрихме нагоре из сокаците на чаршията, за няколкото часа на почти пълен обход на края останахме без крака и едвам се довлачихме обратно до трамвайната спирка. Обикаляхме като малоумни от сергия на сергия, влизахме и излизахме от един дюкян в друг, сякаш невиждали до сега такъв огромен панаир - злато, кожи, дрехи, локуми, играчки, дрънкулки, кафенета, ресторанти, дюнери, баклави; абе една пълна и безконечна номенклатура от всевъзможна стока.

На връщане се разходихме и по моста - добре, че денят беше тих и слънчев, но не и много ветровит, приятно хладен заради полъха откъм водата и барем от нас не се стичаха черни, потни вади, както е било преди години през един подобен, адски горещ летен ден (е, само малко и по-специално от мен, щото нали пък като съм си и леко въздебеличък, та лесно ми се оросява челото, гърба и най-вече гъза). От една шекерджийница купихме локуми да носим армаган на нашите френски младежи; от подобно кафене пък си изпросих една стъклена чашка за чай - е, дадох на сайбията едно евро, въпреки че той искаше да ми я подари, хем пълна с техния главозамайващ и опияняващ чай. Добре че сегиз-тогиз от тук и от там хората ни приканваха с по някой и друг напръстник с разни ободряващи чайчета, та те ни държаха в добро и пълноценно физическо състояние - зер, как се кръстосва цялата чаршия за няма и 4-5 часа трамбоване, без никаква спирка и каквато и да е почивка. Техният полезен и спасителен “опиум” ни поддържаше тонуса през цялата променада в най-горната си мъртва точка, готови всеки миг да се възпламеним и да се изстреляме напред като съветска ракета в космоса. На едно място трябваше да дам и 10 лири за кенеф, че да си освободя бъбреците – това вече го приех много болезнено, но нямаше как; само миг по-късно напикаването ми щеше да бъде в кърпа вързано и аз бях принуден да ползвам услугите на обществения нужник, за да не се изложа пред чужденците.

По обратния ред, вече знаейки всички спирки и разписания на трамваи и влакове, започна придвижването ни назад към хотела. През цялото време не срещнахме нито един по-съществен супермаркет, от който да си купим някакво подкрепително питие за надвечершния ни аперитив. Оказа се, че в този район има предимно малки магазинчета за всякаква друга стока, но не и точно за алкохолни напитки - от един такъв си купихме само едно шише с разредител, но истинският артикул го намерихме чак на още няколко улици по-далеч. Това беше на междинната гара - преди качването ни в метрото. След цялото това бясно препускане из Истанбул, привечер вече направо не си усещахме краката и едвам пристъпвахме по мраморния под на хотела. През нощта спахме като заклани, а сутринта на тръгване имахме и богата закуска – вечерята ни също беше включена в разкладката, като всичко това беше безплатно и “на корем” като количество.

На другия ден трябваше да освободим стаята в 11:00 - след закуската в хотела ни взеха с друг нарочен автобус, с който да ни върнат обратно на летището. Полетът ни беше чак в 15:00 и ние до това време се въртяхме из дюкяните на транзитните му зали. Малко след като излетяхме (този път съвсем навреме...) и вече се реехме из синьото и безоблачно небе над Майка БЪЛГАРИЯ. Независимо, че трасето на самолета беше на сравнително голяма височина (отново около 10-те хиляди метра над повърхността на земята), отдолу под нас ясно се забелязваха очертанията: отначало на Странджа планина, после Бургас и неговия залив, по-нататък прелитахме съответно над Сливен и тъдявашните му балкани, а пък за да се ориентирам така добре в географската обстановка, обозрима през илюминатора и под крилата на самолета, до голяма степен ми помогна и картата на полета, гледайки от къде и над какво точно прелитаме. Тези около десетина (ако не и по-малко...) минути бяха доста вълнуващи за мен, защото малко след сливенските възвишения кривнахме леко в дясно (на север, демек), който завой пък ни разположи баш над старославното и старозаветно Габрово, ведно с околностите му: Шипка, Бузлуджа, язовира над Лютаците, околовръстния път и въобще всичко, което можеше да се забележи и разпознае от височината, на която се намирахме. В далечината се виждаше и величието на тихия бял Дунав, населените места в Дунавската равнина и т.н. Съвсем малко по-късно, прелитайки над врачанските и фердинандски/монтански вилаети, в далечината едва забелязахме очертанията и на Видин - добре, че точно там беше типичния рязък завой на реката, за да мога напълно да се ориентирам с географията. И, разбира се миг по-късно вече летяхме над Сърбия, след което постепенно навлязохме и в гъстите като сметана облаци, та ни заснежените върхари на Алпите видяхме, нито пък тучните поля на Франция разпознахме долу в мъглата.

След малко под 4 часа полет над почти цяла Европа, ето ни вече кацнали в крайната точка на нашето пътуване - Бордо. Освен паспортната, на митницата нямахме абсолютно никакви други проверки на чанти, торби и всякакви дисаги. Доста време почакахме пред карусела за багажа – оказа се, че французите не си дават много зор да бързат; потриват се и се пощят, като че ли обслужват селския аеродрум в Горна Оряховица. В резултат на грубо отношение към чуждата собственост от страна на летищните докери, почти новичкият куфар на Даниела слезе малко счупен от самолета. Е, не чак толкова, де – само дръжката му беше изскубната, но пък то е достатъчно да ми отвори половин ден работа за ремонта ѝ, когато се приберем обратно в Австралия. Междувременно Ванеса беше известена да не идва предния ден, когато всъщност трябваше да кацнем по план – така детето ни посрещна на следващия и след по-малко от час вече бяхме при свои. Дилън тъкмо се беше прибрал от работа и ни чакаше на софрата – от там насетне последва раздаване на подаръци, разпределяне на багажи, разтоварване на куфари и други подобни домакински дейности.

Съгласно почти ежедневните си, вече станали рутинни ангажименти, Ванеса продължава да дава своите уроци по английски - някои от часовете тя води от вкъщи (“online”, както сега е модерно да се казва), за други ходи в едно частно, специализирано училище за изучаване на чужди езици, където преподава на французите, които искат да придобият някакви допълнителни знания. Нейните “ученици” се намират в много широк възрастов диапазон – от първолачета и всякакви пъпчиви подрастващи, през златните години на средната възраст, та чак до износени и малко поизсивели пенсионери. Иначе времето (като климатични условия) е чудесно - пролетно и слънчево, но не горещо. Непрекъснато ходим по разни разходки наоколо, обикаляме магазините, пазаруваме, подреждаме, поправяме счупени и изоставени вещи и общо взето се занимаваме с всичко, с което се разправяме и у дома в Австралия. С известна горчивина и тук се забелязва едно чувствително повишение на цените в супермаркетите, особено съдейки по виното, с което се наливам ежедневно. Лани за една боца от най-долнопробното давах по €1.79, а сега за същата винена помия (отвара от смити бъчви, подправена с някаква миризлива есенция), търгашите вече искат близо две марки, че и отгоре биля - всичко останало, като стоки за бита и особено хранителните са си на пръв поглед нормални: има скъпи неща, ама има и по-евтини; въпросът е вече кой какво точно търси и по-важното: кое може да си позволи да купи. В този ред на мисли искам да подчертая, че специално рафтовете с винени (а в това число и спиртни…) продукти буквално се тресат и огъват под напора и тежестта на разнообразието. И ако високоалкохолните напитки са драстично по-евтини, спрямо подобните аналози от австралийския пазар (за 10-15 Евро човек може да удари гювеча с някоя евтина бочка водка, уиски или коняк на “прИмоция”), то в същото време цените на вината могат да достигнат дори и трицифрените си стойности – нещо, което човек като мен не би си позволил посмъртно, ако ще да са отлежавали и в най-златните бъчви на Луи 14. Преобладават разбира се, както бели, така и червени вина в двуцифрения ценоразписен диапазон – обаче на мен и те са ми скъпи. Хората тук сръбват по няколко глътки, докато се хранят – докато аз пия вино от жажда, excusez moi; затуй си жуля от по-евтинкото, че барем да не ме е яд, дорде го изпикавам у гърнето. Довечера ще ходим на официална вечеря у родителите на Дилън (сватовете, така да се каже...), а пък утре тримата с Ванеса излитаме за Мароко. Там ще останем в продължение на 5 дни, а едва чак на следващото ми включване ще разберете как сме поминали и в тази част на света. Ще се опитам да задоволя любопитството и интереса на всички, когато се завърнем живи и здрави от там (и то ако - ха-ха-ха!...)

… Както вече бях споменал, вечерта, преди да потеглим към черния континент, всички целокупно ходихме на моабет у “сватовете”. Те пък от своя страна имаха и други гости в къщата си, някакви техни роднини от Марсилия, та се разви една прекрасна международна компания, с множество преки и по-косвени разклонения. Всъщност, близките на семейството се оказаха в съвсем тесни роднински връзки - единственият останал жив брат на бабата на Дилън (майката на неговата майка) беше дошъл за няколко дни с жена си, сина, снахата и малкото им бебе. Докато разкажем едни на други цялостната си фамилна история, кой какъв е, от къде и що е, то стана посред нощ - голяма веселба беше и изкарахме много приятно с всички тези, станали вече и наши близки хора.

На другата сутрин трябваше да ставаме доста рано, защото полетът ни за Маракеш беше в 09:00. От нас до летището на Бордо имаше 45-50 минути път, но първо колата трябваше да оставим на паркинг и въобще - времето лети много бързо, особено когато последното накъсява интензивно с всеки изминал миг. Както и да е - след преминаването през формалностите по разни паспорти, проверка на багажи и още купища типично френска идиотия, изчакахме още час и нещо, докато ни натоварят на самолета за излитане. Самият полет беше с продължителност от 2½ часа, малко скучен предвид невъзможността да следя през прозореца от къде минаваме. Добре, че пилотът по някое време съобщи, че летим над Испания (трасето на аероплана минаваше точно над Мадрид), а малко след Севиля вече се понесохме и над водата на Атлантика и по-специално залива между Европа и Африка; непосредствено в ляво отстоеше Гибралтар с неговия небезизвестен тесен процеп (проток, ако трябва да съм издържан и в географско отношение, съгласно понятията в науката), свързващ Средиземно море с Атлантическия океан. Това беше единственото по-вълнуващо събитие около тоя, сравнително кратък полет - па си викам на акъла: “Божке-е, какво нещо е човек да познава земната топка, мама му стара и да е учил навремето съвестно предмета на най-красивата, най-желаната и толкова сладострастна в цялостното ми обучение учителка, другарката Добринка Добрева, лека ѝ пръст на милата - тя почина преди много, много години съвсем млада и така не разбра, горката, за моята тайна и забранена любов, която дълбоко в себе си аз таях към нея цели 4 години (в промеждутъка между 4-ти и 8-ми клас, включително). Но, хайде – стига вече с тези мои детски спомени; нека сега да се върнем обратно на реалността... Докато пътувахме към Маракеш, под нас оставаха столицата на Мароко - Рабат и най-големия марокански град, тяхната “перла” на океанския бряг така да се каже, Казабланка. Последният наброява малко под 3,2 милиона жители, след него се нарежда Маракеш с неговия милион и нещо, докато столичният им градец е някъде по средата в класацията със своите едва малко над 500,000 обитатели. Иначе самото Мароко като самостоятелна държава (кралство) наближава внушителните 40 милиона чалмалии, но не знам дали в това число не влиза и малко спорната територия Западна Сахара, на която така и не разбрах геополитическото значение и положение. Преди години там са се водили някакви кръвопролитни битки за независимост, пък те уж се били освободили, откъсвайки се от основното Мароко, ама последното продължавало някак си да упражнява влияние върху тази територия и нейните жители - нещо такова, подобно, обаче и не съвсем. Както вече подчертах: нито аз самият разбрах напълно кое как стои и защо, специално по този случай, нито пък и малкото което научих успях да ви го предам в най-точната му и правдива форма; прощавайте за невежеството ми.

Напускайки Франция с пуловери и дълги гащи, Африката ни посрещна с приветливото си пролетно слънцегреене - на моменти дори леко облачно, приятно и комфортно, досущ като в Рая и много скоро трябваше да разсъбличаме зимните си одежди. След поредните щателни летищни проверки, ето ни вече и “на свобода” - взехме едно такси и не след дълго започна процеса по настаняването ни в хотела. Все още нямахме и най-беглата представа от Маракеш, защото се намирахме в по-цивилизованата му част - едни я наричат американска, други пък европейска, но така или иначе нямаше и помен от мръсотия, колиби и друга мизерия, която видяхме впоследствие - но за това, малко по-късно. Сградите бяха нови, красиви, модерни, навред блести от чистота и човек има чувството, че действително това далеч не е някое пропаднало кътче от Планетата, ами дори напротив. Не знам дали за щастие или за наше нещастие, но денят на пристигането ни беше петък - за мюсюлманите това е нашенската неделя, когато почти никой не работи и хората масово посещават своите свещени богомолски храмове (а пък джамиите им се намират буквално почти на всеки ъгъл). С последното исках да подчертая, че него ден нямаше много добитък да се разхожда пеш по улици и тротоари, сякаш беше някакво мъртвило. Ние все още се намирахме в чистия и подреден район на града, но за сметка на това пък улиците бяха буквално наводнени от коли и моторетки. И ако преди няколко години трафикът в Тайланд ми се стори хаотичен, идиотски, убийствено самоубийствен до степен на лудост, то този в Маракеш беше умножен по хиляда и повдигнат на същата степен - не хаос, а просто глутница от МеПеСе-та, впуснати в един устремен, безумен бяг, без спазване на никакви правила и знаци, ограничения, предимства и възбрани. Пресичането на кое да е улично платно е равностойно по риск на руската рулетка - пешеходната пътека е само мястото, по което (и където…) да се идентифицира прегазения. Тук-таме има разбира се и светофари за пешеходците, но обикновено авто-мото освирепялата за първенство маса е с един ход напред от нещастния пешак.

След като се настанихме в хотела, хвърлихме дисагите и малко след това излязохме на опознавателен обход около района. На пешеходно разстояние от временния ни бивак се намираше някаква ултра модерна пешеходна алея, осеяна от двете ѝ страни с бутикови модни магазини, представителства на почти всички световно известни модни къщи и дюкяни с главозамайващи стоки и съответните, още по-главозамайващи цени. За стандарта на общо взето бедна и мизерна Африка, тези етикети биха били просто една гавра и подигравка с благосъстоянието на народа - но явно, че последните далеч не са предназначени за обикновения мароканец. Ванеса беше доста ентусиазирана от парцалите, които видя там, но понеже аз не вземам отношение по въпроси, които нито ме засягат пряко (по смисъла на финансовите авоари, намиращи се в джоба на шортите ми в най-личен план), нито пък имам някакви макар и най-елементарни познания в тази категория от въпроси, така че тук не мога да дам и никаква полезна информация, ако някой случайно се интересува кое колко е струвало; бих добавил само едно, но пък достатъчно красноречиво уточнение: много...

Като се наситихме да зяпаме излъсканите до съвършен блясък витрини на дюкяните, взехме едно такси, което вече ни откара в “сърцето” така да се каже на Маракеш - а именно, стария град, по-известен с прозвището си Медина. На практика това е и основното населено място, създадено още от най-дълбока древност, след което вече разрастването на града става и извън пределите на високите стени, с които е опасан от всички страни и посоки. В стария град (или по-скоро квартал) живеят близо 100,000 души на обща площ от 6-7 км², а въпросната стена, с която е изцяло обграден е служела за укрепление и защита от външни нападения. Строежът ѝ датира от далечината на 12-ти век, след като пък зараждането на града води своето начало още през 1070. Колосалното съоръжение е с височина между 6 и 8 м, като през всеки 25-30 м има кули/бойници. Последните са с дебелина между 8 и 14 м, докато зидовете на самите стени са дебели само и не повече от 1.5-2 м. Цялата тази предпазна “ограда” около града се простира на разстояние от около 20 км и по периферията си има общо 19 входно-изходни “отвора” (под формата на тунели през стената). Как обаче е строен този чудовищен по размерите си пояс не ми е много ясно (най-вероятно с къртовския труд на хиляди хора), при това преди близо 800-900 години - иначе пък, материал там има колкото щеш: камънак да ти види окото, бако! Всякакви размери, всякакви канари, речни, вулканични - пустинята е пълна със строителни материали в огромно изобилие. В същото затворено пространство се намира и двореца на краля (някой си Мохамед VI), когото пазят едновременно градски и федерални жандармерийски части като очите си. Присъствието на блюстителите на реда бе повече от осезаемо, защото пазвантите вардят буквално на всяко кьоше из градищата, по пътищата и на всяко влизане и излизане дори и в най-малките населени места. Друг, много интересен факт за самото Мароко е, че местните не търпят присъствието на индивиди със сбъркана или недотам осъзната сексуална ориентация - там желанието ти да се изживяваш като лесбийка, педераст или нещо средно и неопределено между тях е забранено със закон и по силата му съответно наказуемо, с което се пресичат и всякакви други подразделения на обратните: еднополови бракове, осиновяване на деца от разни недомаслени гейове и тем подобни противохуманни щуротии.

С тези няколко реда исках само да обобщя впечатленията от първия ми сблъсък с мароканската обстановка и по-специално с втория по големина град на държавата. Тук отварям малка скоба с уговорката, че различните местни източници посочват малко противоречиви данни за големината на отделните градове - според някои от тях, Маракеш е на трета позиция, според други пък бил даже и на четвърта, което се дължи на доста грубото преброяване на населението, както и на миграционните вълни между отделните държави. Надявам се, това да не е от жизнена важност за четеца, а ние в същото време слизаме от таксито и заставаме пред една от огромните порти в крепостта - т.е., стената, която както вече обясних обгражда цялата Медина. Съгласно по-осъвременения арабски език, това означавало град, градче или както е конкретно в случая, понятието се отнася за централната и по-древна част на Маракеш - именно пък, с която последният е толкова популярен и известен по света.

Още със стъпването ни по разкривените тротоарни плочки разбрахме, че вече нагазваме в коренно различен от досегашния свят, обстановка и околна среда. Идеално изметените до съвсем скоро улици и тротоари тутакси смениха облика си и замязаха на кочина, в която липсваха единствено свинете: мазни хартии и кесии от чипс, найлонови торбички, всякакъв калибър и разновидност пластмасови шишета, някои празни, други с жалки остатъци по дъното, милиони фасове от цигари, тлъсти и обилни храчки, жълто-зелени гъсти сополи и дълги ручейчета пикоч (животинска или човешка), кучко-котешки лайна и повсеместна смрад. И това, като се има предвид, че огромната част от сергиите и дюкяните не бяха отворени поради петъчния почивен ден, като се усещаше и чувствителната липса на хора, спрямо останалите пазарни дни. Фактически, мароканската (по-скоро маракешката) Медина може да се сравни по своя “блясък” и колорит със съвсем наскоро посетеното от нас грандиозно турско тържище Kapalıçarşı в Истанбул. Сега ми е трудно да дам преценка кой точно пазар е по-голям и обширен по своята площ, защото за краткото време, с което човек разполага по време на екскурзионните си летувания, изобщо няма физическата възможност да ги изръчка из основи. За тази цел трябват цели дни, да не река даже и седмици, че да може да се отбие във всеки отделен дюкян, да опипа всичките “експонати” на всяка шарена с цветовете на дъгата сергия и т.н. За разлика от нас, когато миналата година Ванеса беше на подобна екскурзия с приятелката ѝ Бела, тогава двете са имали достатъчно време да пообиколят казбата (отново от арабския език, qasbah/qasba/qasaba/casbah означава затворена крепост, укрепление с наблюдателни кули или нещо подобно от сорта, каквото всъщност представлява въпросната Медина). Та, паралелно с нашата разходка из пустите сокаци, съпровождащата ни малка екскурзоводка разправя нечувани и на момента дори ужасяващи подробности и впечатления, каквито тя до този момент не беше нито виждала, нито чувала за тях. На един от площадите хората идват да си купуват храна, провизии и естествено някакви месни продукти. Само посочваш кокошката и сайбията мигновено ѝ сече главата със сатъра, продавайки ти я още топла, почти мърдаща и с перушината. Подобна участ имат агнета, овце, козлета, шилета и други техни родственици (без прасетата, разумява се) - кръвта им се разлива по паветата; от други кошници изскачат змии, докато стопаните им надуват кавали да танцуват пред туристите за някой и друг грош, пресни и сушени риби се въргалят директно на пътя - минаваш, харесваш си стоката, плащаш и си бегаш дома. А пък за облаците от мухи и други насекоми, съпровождащи цялата тая кървава вакханалия няма нужда да отварям дума, предполагам читателят има достатъчно развинтено въображение, за да си представи реалната картина на обстановката. Ние нямахме късмета да се докоснем до всичко това, но според най-подробните разкази на очевидците (в случая тук визирам Ванеса, предполагам сами се досещате...), комай по-добре беше, че не станахме свидетели на тези покъртителни картини от примитивното ни съвремие. Ние направихме един бързичък кръг около няколко улички и с това приключихме променадата си в това неописуемо място. От една сергия си купихме печени фъстъци и слънчогледово семе за мезе на уискито, което пък взехме още от свободната зона на летището с приземяването ни в Маракеш, при това на изключително приемлива цена (някакви си мизерни 11-12 Евро за цяло кило огнена вода - значително по-евтино и от Франция дори). Останах обаче с неприятното усещане, че алкохолът в Мароко не е на особена почит, питиетата изобщо не се леят така безразборно на всяко кьоше, както е в останалия, малко по-цивилизован свят. Не видях хората да се наливат денонощно с бири из кафенетата - масово пият разни техни чайове и кафета, но не и алкохолни напитки. Иначе продажбата на подобни артикули става само в малки нарочни магазини и в някои от супермаркетите им - имам конкретни наблюдения единствено от техния местен “Carrefour”, който обаче е част от френска верига за хранителни стоки (нещо подобно като германския Кауфланд). Ценичките му хич не бяха ниски и така привлекателни, както в Корекома на аерогарата. В последния ден, за същите €12 взехме само една малка половинка за комка вечерта, която за момента беше намалена (любимата наша “промоция”, “Action” или както там се нарича обезценяването на даден продукт).

Докато се размотавахме по кривите и тесни сокаци на тържището, изглежда че излязохме през някакъв друг портал от десетките едни и същи през обсадните стени, в резултат на което се изгубихме. Падна голямо ходене пеш, докато отново излезем на малко по-познато място, от където взехме друго такси обратно до хотела. Че като попадаме на един местен екземпляр, който нито можеше да прочете адреса, нито разбираше френски/английски, нито пък знаеше къде точно да ни закара. Почна едно хаотично обикаляне на улиците, в още по-хаотичния и идиотски трафик; всички карат като бесни, единственият вид комуникация между отделните участници в движението е средния пръст, размахването на юмруци, непрекъснатото попържане и употребата на клаксони; много, ама ужасно много клаксони - всеки един поотделно и от всички страни, абсолютна лудница! Сегиз-тогиз шофьорът спираше по пътя да го упътват случайни минувачи - беше някакъв невероятен цирк. Не бяхме много далеч от крайната точка, но обикалянето ни в омагьосания кръг отне повече от половин час пътуване. На края исках да слезем и да продължим пеш - толкова много се бях разфорсирал, че ми идеше да го убия тоя капут. А пък той миличкият беше толкова весел и спокоен, сякаш нищо лошо не се случваше - постоянно се смееше и ни разказваше разни негови истории, от които ние нищо не разбирахме понеже бяха на родния му арабски език. В крайна сметка до бой и размяна на любезности не се стигна, защото най-после пристигнахме по предназначението си и съвсем невредими, предвид обстоятелствата от усложнената пътна обстановка. Беше вече привечер - време за манджарето...

Решихме да използваме възможността за храна в ресторанта на хотела - цените бяха приемливи, храните европейски и ние заехме една малка масичка в иначе огромното, почти празно пространство (салони барем за 100-150 души - освен нас, имаше само още няколко други посетители, разхвърляни върху не повече от 3-4 маси). И на всичката тази празнота на ресторанта и съмнителна незаетост на местата, започна едно нервно и продължително чакане на сервитьора, който да ни вземе поръчката. Сякаш всички останали клиенти бяха обслужени, макар че бяха пристигнали след нас, само ние не. У нас се надигаха необуздани вълни от негодувание, но стоически изчакахме сервирането на блюдата. Моите кокони се насладиха на своята храна, докато аз премлясках няколко пържени картофа поради петъчния ми пост. Бяхме поръчали дори и десерти (палачинки с шоколадов крем...), които обаче така и не успяхме да дочакаме, защото друг час висяхме като коне на празна ясла. На края Даниела пощръкля, отидохме на касата да си платим само изконсумираното и се прибрахме горе в стаята за почивка. Голямата изненада и истинските африкански емоции обаче ни очакваха от следващия ден нататък...

Вероятно на любезния ми читател ще му бъде любопитно да научи, че следващата ни авантюра беше планирана не за къде да е, ами за необятните пясъци на още по-необятната пустиня Сахара. Това наше общосемейно “сафари” беше организирано предварително още от Австралия и имахме уговорката с водача на групата да ни срещне пред хотела сутринта в 07:00 на втория ден, след пристигането ни в Маракеш - събота. Рандевуто се състоя с академична точност - в уречения час пристигна малко бусче (за 16 души) и ние много скоро потеглихме към неизвестното. Разбира се, по пътя събрахме и останалите участници в експедицията, с което местата в микробуса се запълниха до дупка. Въпросната ни екскурзия беше с продължителност от 3 дни/2 нощувки и покриваше абсолютно всичките ни масрафи (без обедите през деня). Малко след като групата ни се събра, потеглихме по дългото трасе към пустинята. В автобуса беше много весело, предвид международната компания, които бяхме на борда: шестима американци, четирима албанци, двама холандци и ние тримата, българо-французи от австралийски произход (богата смесица от момчета и момичета). Много скоро излязохме извън очертанията на града и се отправихме към планините...

Тук е мястото да поясня, че специално градът Маракеш е отделен (по-скоро защитен...) от сахарската пустиня посредством една огромна планинска верига, разпростираща се на около 2500 км дължина и преминаваща през териториите на цялото Мароко (с начало някакъв си техен град Агадир на атлантическия му бряг и разстояние 600-700 км), навлиза в Алжир и стига чак до тунизийската територия (в крайната си точка, столицата Тунис - а последната пък, разположена току на Средиземно море вече). Този огромен масив е не само дълъг, но и доста висок, имайки предвид върхът му първенец (Mt Toubkal/Тюбкал), издигащ се на почти 4200 м н.в. и за наш най-голям късмет, намиращ се откъм страната на нашия маршрут. Денят беше хладен, но кристално чист и ясен - вечно заснежените върхари над нас блестяха на слънцето, покрити в ослепителната си белота като някакви огромни снежни човеци с безброй Снежанки и хиляди малки джуджета; гледките нагоре бяха буквално главозамайващи и спиращи дъха...

Докато пътувахме долу в низината и по сравнително равния участък на шосето, планинските красоти встрани от нас бяха сякаш на една ръка разстояние - обаче след това навлязохме и в по-дълбоката планинска територия, с което започна едно брутално изкачване по неописуемо живописен път, с множество остри и стръмни завои. Поради пороищата, след разтапянето на снеговете по високото, на много места имаше свлачища и разни камъни постоянно се търкаляха надолу. Дори и най-новото трасе на пътя не беше защитено от тези свличащи се по склоновете опасности. Преди време този планински проход е представлявал някаква съвсем тясна пътека, пресичаща дивотията и приличаща на тънка нишка прежда, в сравнение с огромните размери на заобикалящата го среда (нещо като шосето между селата Враниловци и Гъбене, ако трябва да пренеса съотношението към съществуващи и малко по-действителни обекти). На места все още личеше стария асфалт и през какви лабиринти е минавал пътя. Сега много от опасните участъци са избегнати, обаче свлачищата от тонове камънак и земна маса продължават да създават проблеми на местните - както на шофьорите, така и на екипите, поддържащи пътна инфраструктура.

Пъплейки нагоре по зигзагообразното, змиеподобно шосе на прохода Tizi n’Tichka pass (а пък на арабски се пише още по-смешно: تيزي ن تيشكا), най-после изпълзяхме и до превала, от където пък започва също толкова стремителното спускане надолу. Там спряхме за почивка, междинно изпикаване, кафета, чайчета, пушене на цигари и други свободни занимания. Най-вълшебното усещане обаче беше излизащата пара от дъха на устата, предвид надморската височина от около 2200 м, на която се намирахме за момента. Независимо от силното слънце, горе си беше баят хладничко и ние тутакси се наблъскахме в кафенето на завет. Иначе обаче, гледката от там беше невероятна, разкриваща пословичната пустош в тази част на необятния африкански континент, с общ изглед към лъкатушещия път през прохода. В този му вид французите изграждат пътното съоръжение още през 1936, използвайки едно старо, съществуващо Бог знае още от кои години трасе, през което са преминавали бедуините с керваните си от камили, пренасящи всевъзможна стока за търговия през планинския масив. Съдейки по мащабите и тежкия релеф на местността, вероятно тези хора в миналото са пътували цели седмици, ако не и месеци, само докато преминат през прохода.

Последва слизането ни надолу към долината, като най-близката цел за посещение през деня беше едно тяхно уникално село, запазило своя автентичен вид през всичките години на еволюция, откакто се е зародил животът там по тия географски ширини. Последното е разположено на един не много висок хълм, също защитено от всички страни със защитни стени и естествени ровове. От 1987 Aït Ben Haddou (среща се и като Benhaddou, но на арабски името му звучи още по-удивително: آيت بن حدّو) се намира под егидата на UNESCO и се явява един от множеството му защитени обекти, наред с останалите подобни, разхвърляни по целия свят. Всички къщи в селото са направени от кал и слама (кирпич, по нашенски...) - изпечени на слънцето тухли, които зимата предпазват от смразяващите студове, а лятото изолират непосилната жега из тези райони, където температурите често надхвърлят 50-те градуса по Целзий. Ksar of Ait-Ben-Haddou (като английска транскрипция пък…), което е пълното име на селото и където “Ksar” на местния език означава защитено или закътано от набези селище, със своята уникална арабска архитектура се явява и като естествен декор за заснимането на множество игрални и приключенски филми, по-известните от които са: “Lawrence of Arabia”, “Jesus of Nazareth”, “The Jewel of the Nile”, “The Mummy”, “Gladiator”, “Queen of the Desert”, като със сигурност има и други, ама аз само тези няколко заглавия запомних, докато екскурзоводите ни разказваха историята. Погледнато откъм икономическата му страна, населеното място е важна точка точно на пътя, свързващ Маракеш с пустинята Сахара и от където започват подстъпите към преминаването през прохода на Атласките планини, за които вече стана дума малко по-горе в моето скромно описанийце по действителен случай.

След направения най-подробен обход из прашните и тесни като процеп селски пътечки (широки, колкото през тях да се вцеди само една по-дебела камила или едвам-едвам да се разминат две крастави магарета), групата ни се събра, за да продължим и по-нататък по предварително набелязания маршрут на тридневната ни екскурзия. Пътувайки през почти дивите, пустинни и полупустинни местности, изведнъж попаднахме в нещо като оазис – обширна, китна и изпълнена с всякаква зеленина площ: плодни дръвчета, бадемови насаждения, ниви, засети със селскостопански култури и много, ама много розови храсти (по смисъла на рози, а не като цвят от дъгата). За наше огромно удоволствие, това място също се наричаше Долината на розите - много подобно на нашата толкова мила и родна, казанлъшка Розова долина. Тук по същия начин, както и в България преработват листата на розите, произвеждайки скъпото и така ценно навред по света розово масло (включително и розова вода...), че даже правят и конфитюр от тях - невероятно успешно и силно лечебно средство против запек, действащо още в първите минути на приемането му (а пък да пази Господ от подобно “страдание”, че ако в този миг не се намираш близо до кенеф, катастрофалното ти осиране е гарантирано). Този път наблюденията ни бяха само през прозорците на автобуса и в движение, докато попивахме полезната информация, поднесена ни най-любезно и подробно от нашия изключително ерудиран и симпатичен екскурзовод. Момчето беше едва 30-тина годишно, но владееше прекрасен английски език; специално беше ходил в Китай, за да усвои и китайското четмо и писмо - освен това знаеше испански и италиански, съвсем отделно от родния му арабски език. Много приятен млад човек, със завидни познания в туристическия бранш, от когото научихме предостатъчно любопитни факти за местния живот, за местните хора, техните навици, обичаи и т.н. Но нека да се върнем на пътешествието ни сега - продължаваме напред...

... и пристигаме в основата на един дълбок каньон, чиито почти отвесни скали нагоре се издигаха сякаш в облаците. Dadès Gorges (или مضايق دادس) представлява една цялостна огромна бездна, прорязана от реката Dadès River, извираща някъде изпод върховете на Атласката планинска верига и простираща се на разстояние от 350 км нагоре по протежение на течението ѝ. От мястото, където се намирахме навътре в каньона живеят предимно номадски племена, водещи паразитен, почти скотски живот, подобно на нашенските цигани от най-долните касти на обществото им. Онези там не работят, задоволяват се с малко, ходят на лов, масово крадат и въобще вегетират на някакви съвсем елементарни социални подаяния и оскъдни трохи, подхвърлени им от държавата. Обикновено те не се месят с останалите мароканци, които са изключително добронамерени, трудолюбиви, отворени и настроени положително към останалия цивилизован свят, въпреки тежките и често доста примитивни условия на живот, при които те са длъжни да оцеляват. Реката не е голяма, но явно бе намерила тази огромна пясъчна или глинена цепнатина в обвивката на земята и след милионите години бе издълбала нещо като отворен тунел, стените на който варират между 200 и 500 м височина. Каньонът привлича алпинисти и скални катерачи от всички краища на света и е популярна дестинация за търсачите на силни усещания в набавянето си на обилни дози адреналин. Водата на този ручей (голям колкото габровската Синкевица) е кристално чиста, с разкошни речни камъни (нали знаете, че те са една от моите големи страсти - особено в строителен аспект...). Част от нея в долното си течение се използва за напояване на малкото парченца плодородна земица, разхвърляни тук-таме покрай речното корито, чрез която стопаните изхранват своите многобройни семейства; с друга пък хората задоволяват житейските си потреби под формата на питейна вода и те така те си тече живота в африканското Мароко - за нас това е непосилен начин със статут едва ли не на оцеляване, докато за местните е ежедневие и съвсем нормално; ние просто сме размекнати и разлигавени от презадоволяване и прекален лукс, който ако случайно ни залипсва изобщо няма да изкараме дълго на подобни предизвикателства. На това интересно място също направихме множество снимков материал, заведоха ни на разходка из селото, а малко по-късно вече пътувахме към хотела, където трябваше да вечеряме и пренощуваме.

Следващата сутрин потеглихме отново рано - веднага след закуската в 07:00. Принципно разстоянията не бяха огромни и внушителни, обаче поради пресечените местности, през които преминаваше маршрута, пътуването ставаше сравнително бавно и на моменти дори малко мъчително. Крайната цел на тази екскурзия беше достигането на необятните пясъчни дюни на Сахара, а като пътна отсечка дължината ѝ не надхвърляше около 600 км. С автомобил това нормално се взема за време под 9 ч, докато автобусите го бъхтат по 12-13 ч. Нашият случай беше малко по-различен с множеството спирки по трасето - на всеки час и половина-два, което беше от изключителна благоприятност за бъбреците и пикочния мехур - особено пък за моя, с постепенно отслабващата си с напредването на годините ми функционалност. През деня направихме още няколко посещения на туристически обекти от местно географско значение, като един от тях отново се открои с особената си изящност и грандиозна величина. Това беше друг подобен каньон, като Dadès Gorges от предния ден, само че на него се любувахме от високото, вместо от подножието. The Todgha Gorge (или Todra, както също му викат, а на арабски مضيق تودغا‌) е прорязан в меките скали от едноименната река, като дълбочината на тази серия от пропасти и скални образувания на места достига до 400 м. Явно двете реки имат нещо общо помежду си, след като едната е прокопала огромния каньон в скалите, а пък другата е издълбала траншеите в малко по-меката земна повърхнина, подобна на нашенската леска. През повечето от времето на годината дъното на пропастта е сухо, евентуално може да протича само някаква малка вада, лесно достъпно за пешеходни туристи. Обаче когато дойде мусонния им период и особено в комбинация с топенето на снеговете по високото, каньонът се превръща в огромен канал с много силно, почти разрушаващо течение, което помита и прочиства всичко пред себе си. Тази земна формация е значително по-къса, с дължина около 40 км, като последните 500-600 м са най-впечатляващи. Там се получава нещо като свиване до десетина метра в широчина и 160 м височина и водата (когато я има, разбира се...) бълва от там със страшна сила като през преливник на язовир. Е, ние това специално не го видяхме, но си го представяхме, съгласно подробното и колоритно описание на разказвача - просто не можеше да не му се вярва. Предполагам, читателят също ми има достатъчна доза доверие, след като така любезно му представям и предавам преживелиците си...

На това място редно би било с няколко думи да спомена и за мароканската храна, с която ни гощаваха по време на нашия кратък излет. Тук масово употребяват пилешко месо, което аз ненавиждам с особено големи, вътрешно душевни сили. Правеше ми неприятно впечатление, че вместо всеки сам да се грижи за прехраната си на обяд, когато това не влизаше в цената на екскурзията, нас ни набутваха в най-скъпите ресторанти, където сервират на такива туристически групи като нашата. Разбирам, че всичко е бизнес и екскурзоводите най-вероятно получават известна комисионна от факта, че подсигуряват постоянна клиентела на агите с чалмите - собственици на заведенията. А пък разликата в цените е буквално фрапираща: за сумата от 130-140 местни дирхама, всеки ресторант подсигурява плюскане на корем под формата на бюфет. Обаче не си мислете, че разнообразието на храните е както в истанбулския “Radisson” или пък “Ramada”, където спахме ние. Освен една незнайно от какво крем-супа, един вид пилешки израстъци със зеленчук и картофи и някакви топченца от кайма и бяло или респективно червено сосче нямаше нищо друго; е, разните курабета и кексчета са си башка, но далеч по-различни от вкусовите качества на тортата Гараш, примерно, крем карамела или шоколадовия сладолед с ягоди. В същото време по страничните дюкяни една хубава пица варираше между 20 и 50 дирхама най-скъпата. Но, не - ние трябваше да се заврем у ресторанта, където аз се задоволявах само с въпросните топчета като единственото ядливо за мен блюдо, Ванеса се мръщеше на всяка троха и едвам преглъщаше непознатите ѝ храни, а Даниелчето им намери барем 300 кусура на начина, по който последните бяха наготвени. Още с кацането ни на летището сменихме малко местна валута по някакъв не особено благоприятен курс, но за да не търсим обменни бюра из непознатия град, решихме да загубим малко от стойността в името на сигурността. За момента, курсът на мароканската парична единица (Дирхам/درهم, без да се бърка обаче с другия си събрат на Обединените Арабски Емирства - този тук е само мароканския му вариант, подобно на долара) беше €1 = 10.2 Dh и за по-лесна консумация и ценово превръщане всичко деляхме на 10. На множество места в Маракеш видяхме и нарочни обменни бюра, само че не намерихме кой знае каква чувствителна разлика в обмена на парите - за едно Евро там предлагаха 10.5-10.7 дирхама, което за нас изобщо не беше от някакво по-съществено значение. С всичко до тук исках да подчертая голямата ценова разлика между отделните заведения за обществено хранене - за една пица в ресторанта те дерат със 130 Dh, докато отвън на павилиона за същата ти вземат да речем само 50 Dh в най-лошия случай. Но пък ние нали сме богати (духом...) и сме ръгнали по света парá да трóшим – щот’ пък инак, треба ‘а ги тургам у буркан, па да ги рием дóма у песóко...

И след като се блъскахме и влачихме почти цял ден из дивочта мароканска, малко преди да пристигнем в разпределителния център за нагазването из дебрите на Сахара, закараха ни в един нарочен магазин да си купим алкохол за вечерта. Добре, ама там цените бяха повече от зашеметяващи - за едно шише някакво калпаво уиски искаха 300 Dh (0.700 л), а пък същото ама цяло кило стъпваше вече 400 Dh. За виното да не говорим и бирите по 5-6 Евро парчето - нема го майсторот, обаче. Ние си имахме известни остатъци огнена вода, останала още от покупката ни на летището и тези въпроси ни най-малко не ни вълнуваха - влязохме в дюкяна единствено от любопитство и определено с опознавателна цел. Забелязах, че единственото евтино питие в Мароко е водата - продава се в пластмасови бутилки от всякаква стандартна вместимост и може да се намери буквално в абсолютно всички възможни дюкяни.

Групата ни от десетина души беше разделена на две части - едната, в която попадна и нашата Ванеса, трябваше да се придвижи към следващия ни бивак в сърцето на пустинята на гърба на камила, докато ние с Даниела се возихме на мотор. Керванът потегли малко по-рано, защото камилите щяха да се влачат по пясъците до там в продължение на час и половина, докато на нас с моторния всъдеход на четири колелета ни отне само един. Това изключително приключение за нас беше по-скъпо (по €30 на човек в едната посока), докато камилите влизаха в цената на екскурзията. Обаче пък емоциите, които изпитахме по време на пътуването с тези ATV-та (All-Terrain-Vehicle, които също се наричат “quad bikes”) бяха незабравими и с най-висока степен на адреналина. Даниелчето беше изправена пред решението да избира по-малкото зло за себе си, защото камилите ѝ се сториха твърде високи за нея и прекалено страшни; не по-малко опасни бяха и моторетките, но там поне щеше да се държи за мен на задната седалка и страховете ѝ щяха да са една идея по-малки. Ние имахме водач, който се движеше пред нас на подобно ATV и избираше пътя през дюните, от където да минем. А път всъщност там няма - кара се на някъде, по някаква определена посока, само че човек първо трябва да я знае. Самостоятелно пътуване е невъзможно без тази предварителна подготовка и граничи, отначало с безумието, след което рано или късно несъмнено настъпва и фаталния край. Движението по дюните е изключително опасно - нещо, което изпитах и самият аз. Пясъкът е мек и се сипе надолу по урвата като вода. Ако случайно се изгуби височината, моторът почва постепенно да се свлича и за да не се прекатури, трябва да се слезе чак долу до подножието и с нова засилка, с доста по-висока скорост да се изкачи баира на дюната. Поради неопитност ние на няколко пъти ги правихме тези експерименти, дорде най-после налучкам правилното движение из пущинака. В същото време се любувахме и на неповторимите гледки, които се разкриваха над нас - слънцето беше почнало да пада зад гърбовете ни, дюните буквално блестяха в ослепителната светлина на червено-кафеникавите си пясъци, които приличаха на огромни купчини пудра захар или брашно (с единствената разлика в цвета – определено не бял, а по-скоро приличащ на прегорял червен пипер). Предвид настъпващия летен сезон и месторазположението на континента спрямо слънцето, денят беше дълъг и до 22:00 все още беше светло. Ние може би хванахме най-подходящото време за пътуване, след като разполагахме с цялата слънчева светлина напреде си, направихме множество уникални снимки и въобще вълнението ни стигна до степен да си загубим чак акъла от кеф и големо густо, майна!...

В лагера пристигнахме почти по едно и също време заедно с кервана от камили. Разпределиха ни по отделните палатки, преди да се съберем за вечеря. Временните “жилища” бяха вдигнати директно в пясъка, от двете страни на една бетонна алея, която пък отвеждаше към мястото за всеобщо веселие покрай огнището. Макар и много примитивно, палатковият лагер беше водоснабден и електрифициран, а във всяка палатка имаше отделна малка баня с душ, отсреща ѝ тоалетна, а по средата мивка (за тези, които обичат да се мият дори и в най-екстремните условия - аз лично не съм от тях, как’ Сийке). Столовата беше в отделна, много по-голяма палатка, която представляваше едновременно кухня, бар, кафене, офис и обща читалня. Вечерята беше скромна, но обилна - като за пустинни условия. Токът се произвеждаше от дизелов агрегат, докато водата бликаше някъде изпод недрата на пясъците. Оказа се, че човешката раса бе открила вода дори и в суровата сахарска пустиня - хората открили, че пясъкът задържа влагата и има свойството да я събира на едно място. По този начин на няколко места видяхме кладенци с водни запаси на дълбочина само около 3 м - феноменално!

От училищните ми занимания ми по география знаех, че Сахара (на арабски: الصحراء الكبرى) е най-голямата пустиня на света. Оказа се обаче, че това не било баш тъй, защото междувременно отишла чак на трето място - след полярната пустош на Арктика и Антарктика, разглеждани по своята площ, разбира се. Иначе държи първенството по най-високите температури, измервани на земната повърхност. Нормалните жеги се въртят около 44-46 Целзиеви единици, докато температурата на пясъка може да надхвърли 80-те - рекордът е 83.5°C, върху който човек спокойно може да пържи яйца или да си пече крем карамел. Пустинята не е съставена единствено само от пясъчни дюни - на много места земята е като нарочно посипана с дребни камъчета, сбита и твърда като бетон. Там е малко по-хладно, около 70°C, но пък рекордът показва 75-градусова жежкост - прави сметка, ако трябва да тичаш бос през тоя нагорещен плочник. Като друг любопитен факт може да се посочи, че 9.5-милионните квадратни километри пустинна площ са разхвърляни по около ¼ от цялостната площ на Африка - а това представлява едва само северната ѝ част, на територията на която се намират 11 държави. Аз не ги запомних баш всичките, но в главата ми се запечатаха Либия, Египет и Алжир, включая разбира се част от Мароко и Тунис. Единствената река, минаваща през Сахара е египетския Нил, докато само на места във вътрешността има отделни оазиси с водни площи (езера). Поради почти нечовешките условия на живот (по-скоро трябваше да кажа въпреки...), територията на пустинята се обитава от около милион и половина бедуини, които как оцеляват, какво правят там и за какво живеят в тоя толкова дивашки пущинак, остана като една огромна загадка за мен. Валежите (от дъжд, естествено...) са рядкост за Сахара - последните падат само над някои райони от необятната ѝ площ, като над останалите практически те са сведени почти до нула и там не капва нито капка. Другата особеност, която аз специално не знаех от географията беше, че най-горещата пустиня в света не е съставена единствено и само от пясъци и дюни - вече споменах, че освен тях, територията ѝ е покрита с каменлива почва, в която освен кактуси и разни топлоустойчиви бурени, нищо друго не вирее. Поради ветровете и особено благодарение на пустинните бури, пясъците се местят постепенно от едно място на друго, като постепенно обхващат и останалата камениста площ, а някои от дюните се издигат на около 180 м височина. Разбира се, за това уникално парче от нашата планета може още много да се разказва и говори, защото само по себе си то представлява един затворен кръг от хилядолетна история още от зараждането на света, та чак до най-новите му дни. Надявам се, че до някаква степен задоволих любопитството на читателя, опреснявайки знанията му от началните класове на училището. За всичко останало, което би представлявало интерес за всеки, има писани брошури, книги и всякаква друга полезна информация. Така че, с песъчинките на Сахара приключвам тук...

Нощта в палатката беше малко страшничко, защото не помня някога да съм се намирал в такава непрогледна тъмнина - наоколо беше тихо като в гробищен парк. Когато станах за рутинното си изпикаване на ранина, щях направо да се пребия в непознатата обстановка във вътрешността на вигвама. Така осъмнахме в пустинята и дойде ред да се придвижваме обратно към населеното място, където ни оставиха предната вечер. Селцето се казва Merzouga (на арабски: مرزوقة), а пустинната част непосредствено след последните му къщи носи същото име - Merzouga Desert. Именно там се намират и най-високите сахарски дюни, за които вече споменах по-горе, отстоящи на около 45-50 км от границата на Мароко с Алжир. На практика, за да стигнем до там, трябваше да прекосим мароканската територия почти напряко, защото Маракеш се пада малко по-близо до атлантическото крайбрежие, вместо до пустинята. Досами селото има едно голямо езеро, което се пълни с вода главно от дъждовете. През 2024 обаче там пада някакъв страхотен потоп, с няколко човешки жертви дори, големи разрушения, катастрофални загуби на инфраструктура и добитък и от тогава езерото им е все пълно. Основен поминък на местните хора е туризма, но властите са нащрек за околната среда поради прекомерното замърсяване на дюните. Допреди 2019, туристическият лагер се е намирал току в сърцето на пясъчните масиви. Обаче в името на екологията къмпинга е преместен малко извън тази част.

В ранното утро посрещнахме изгрева на слънцето, което също беше една от атракциите на екскурзията. Огненото кълбо се показа иззад някакви случайни и нищожни облачета, защото за наш голям късмет времето беше ясно, а небето кристално чисто и мастилено синьо. По подобен начин предната вечер пък изпратихме небесното светило, чийто залез по моему беше много по-красив и вълнуващ, отколкото изгряването му. Относно връщането ни към селото отново имахме известни семейни дилеми, поради факта, че Даниелчето не щеше коравия гръб на камилата, а пък Ванеса искаше да се вози на мотора. Добре, че екскурзоводът я качи в поддържащия автомобил, с който превозваха раниците и куфарите ни. Така ние с Неси пак яхнахме моторното четириколесно возило и стриктно подир водача се понесохме по пясъците на пустинята. Специално този пясъчен масив беше с внушителни размери от около 65 км дължина на 25 км ширина (става въпрос само за тези дюни - иначе на фона на останалата огромна площ на пустинята, последните бяха с големината на една отделна детелинка, поникнала случайно в тревата на Борисовата градина). Ние на два пъти го преминахме по късата му отсечка - вечерта по едно трасе, на сутринта по друго, от което се изкефихме максимално (особено аз, като шофьор). Двамата с Даниела бяхме обявени за най-добрата моторизирана двойка, която никъде по пътя не е създала проблеми и главоболия на водачите - другите хора са затъвали в пясъците, обръщали са се, даже някои са се и губили из дивотията. Дани така си беше глътнала граматиката, че мълча възпитано през цялото време на пътуването ни и успя да измяца само на няколко пъти, когато загубихме малко височина от билото на дюните. Обаче сутринта Ванеса опищя орталъка от страх - добре че наоколо нямаше други хора, че да ѝ чуят писъците и воплите горещи чак у Чад и дори в Мавритания.

Постепенно отново всички се събрахме за окончателното ни отпътуване към Маракеш. Керванът от камили също дойде навреме, но ми направи впечатление, че за водачът му отделна камила нямаше. Той вървеше пеш, водейки първата камила за въжето, докато другите бяха навързани зад нея - може би десетина на брой. Не знам колко “курса” дневно прави този бедуин в пясъка - час и половина в едната посока, после още толкова обратно с друга група туристи, но определено нямаше дебел гъз, издуто шкембе и сочни бузи като мен. Вероятно камиларството е доста изморителен занаят и човек бързо губи от живото си тегло - баш такова занимание ми трябва и на мене, ама пък къде да търся сега и камили на моята възраст...

Пясъчната ни авантюра приключи веднага, след като се накачулихме обратно в автобуса (пардон - микробуса...) за връщането ни към Маракеш по почти 600-километровото трасе, което се беше облещило насреща ни. Началото на деня отдавна вече беше започнало с първите лъчи на слънцето, които ние успяхме да посрещнем още в пустинния лагер. Пътувахме през целия ден и до пристигането ни вечерта буквално се скапахме от умора, но пък всичко, което видяхме и изпитахме през тези 2-3 дни си заслужаваше известните мъки и несгоди на края - тръгнахме около 08:30-09:00, а се завърнахме чак към 19:30. По пътя отново спирахме за почивки и кафета на всеки час-два, за обяд и т.н. Денят беше горещ и нямаше нищо общо с предишния, когато пристигнахме в Мароко - че то тогава направо си беше хладно. Обаче в пустинята бързо се стопля (както и изстива, съответно), та последния ден буквално не се дишаше от жега.

Резервацията за последните две вечери в Мароко бяха на друго място, в някакъв жилищен блок със служебни или частни апартаменти, даващи се под наем през най-различни туристически агенции на такива екскурзианти и посетители на държавата и града като нас. Докато се настаним и нагласим, навън нощта падна и ние повече не сме излизали от жилището. Имахме останали разни солети и бисквити, с които частично се подкрепихме, колкото да не умрем от глад до сутринта и след обилно изкъпване за свличане на мръсотията от нас се разхвърляхме по койките - а това като ден от седмицата вече беше понеделник, в случай че някой това дълбоко го засяга.

Следващият и последен ден от Мароканската ни екскурзия беше определен за най-общи и още по-безцелни разходки, посещения на разни местни забележителности и принципно нямахме конкретен план. Понеже бивакът ни се намираше в съседство до центъра на града, отново предприехме пешеходно придвижване от едно място до друго. За разлика от петъка, когато пристигнахме в техния редовен, седмичен богомолски ден, вторникът вече беше някакъв земен ад из града. Освен че зноят почна да разтопява лойта по нас още с първите лъчи на слънцето, лудницата от човешка маса навред по улици и тротоари беше в разгара си - нещо като лавина. Всички големи магазини, по-малки дюкяни и всевъзможни сергии бяха вече отворени и глъчката около тях беше като на стадион “Герена” по време на футболен мач между най-кръвните съпернически отбори на Левски и ЦСКА. Тръгнахме по един от главните сокаци, уж да намерим нещо нам-какво-си - оказа се грешната посока, но пък четирите километра си ги избъхтахме в жегата почти безмълвно и безропотно. От там се насочихме да видим уж тяхната световно известната ботаническа градина (или цветен парк), представляваща едно от чудесата на Маракеш - оказа се че на входа билети няма, а резервациите им са за цели месеци напред. Явно посещаемостта на тази атракция е толкова голяма, че хората си запазват входните билети с доста голямо предварение. Става дума за парка Le Jardin Majorelle (и тук пак с арабското писмо, само за обща култура: ديقة ماجوريل). Съдейки по изящните картини и снимки, този естествен ботанически феномен е бил създаден от някакъв френски художник, заселил се навремето по тези земи. Отначало това било творческото му студио за работа, след като на тази площ той си построил вилата. Тъй като човекът бил голям поклонник и любител на растенията, постепенно във времето районът около студиото му се превръщал в цветна градина, с хиляди дървета, храсти, кактуси и цветя, отваряйки за пръв път врати и за външни посещения още в далечната 1947; фонтани, водни каскади и кули, глинени съдове, мозайки и алеи са само част от това изящество, до което ние, поради независещи от нас причини не успяхме да се докоснем. Хубавото беше, че нашата малка Ванеса беше вече ходила там на миналогодишното си турне в Мароко заедно с приятелката ѝ Бела, та и от нея също понаучихме някои по-любопитни подробности за парка. Интересна е обаче и по-нататъшната съдба на тази градина - след като създателят ѝ умира през 1962, в продължение на няколко години градината бива зарязана и занемарена от всички. Няколко години по-късно, самият гуру в световната дамска мода, другарят Yves Saint-Laurent, придружаван от също толкова педерасткия си, колкото и самият него партньор Pierre Bergé за пръв път посещават Маракеш и биват грабнати от изяществото на този местен цветен оазис (ами, педалска им работа - няма да харесат някоя дъскорезница, я; те си гледат цветенцата, лехичките и градинките, ама щом ги влече). Чак на третото си завръщане през 1980, влюбената един в друг мъжка двойка откупва парка и продължава развитието му, с допълнителни постройки, музеи, разширяват парка и го превръщат в едно от най-посещаваните атракции в тази част на света. Те префасонирали вилата/студиото на първоначалния ѝ създател (художника Jacques Majorelle) в музей за уникални предмети и изящни изделия на местното население, под покровителството на принцесата - съпруга на настоящия марокански крал, Мохамед VI. През 2008 модното гуру приключва земния си път, а прахът му е разпръснат над една от розовите градини в парка. Тогава кръщават и улицата пред градината на негово име, увековечавайки паметта му и огромния принос, който последният оставя в модата по широкия и шарен свят.

След като видяхме, че до музея и прилежащата му ботаническа градина нямаме особени шансове да се доберем, напъхахме се на хладно в едно кафене да обядваме. Аз умишлено не ядох нищо, защото се бях заинатил вечерта да се набухам с пържени яйца на очи, та си пазех силите за тогава. Иначе моите моми се лигавиха с разни местни специалитети, но аз останах твърд на своя пост - освирепял от глад и жажда, размазан от жега и отегчен до смърт от безцелните ни кръстосвания из лудницата и прашасалите сокаци на Маракеш. Разходката ни в централната градска част продължи и следобеда, по абсолютно същия безцелен начин, а привечер и на връщане към апартамента се отбихме през един супермаркет за набавянето на някои продукти за вечеря - шишарка уисчици с ледена количка за възстановяване на силите, яйченца, масълце и малко хлебец. Вечеринката ни приключи набързо, защото на следващата сутрин трябваше още в 05:00 да отпътуваме с едно такси за летището, тъй като полетът на самолета за Бордо беше в 07:15. След други два часа и половина кацнахме обратно, взехме колата от паркинга и малко по-късно вече се бяхме прибрали в къщи (т.е., в жилището на Дилън, което и ние обитаваме за сега). Така сложихме край на африканското ни пустинно приключение и почнахме да точим зъби за следващото...

Последваха няколко дни на неутрализация, домакински занимания, кратки локални разходки и малки излети на близки разстояния. Днес е събота - Черешова Задушница. Свеждаме глави пред паметта на починалите наши близки и сродници, приятели и познати. За огромно и всеобщо съжаление, списъкът за този толкова тъжен помен стана прекалено дълъг, та вече ме е страх да се замислям за това. Нека Бог опрости греховете им - те всички ще живеят в нашите сърца, дорде и ние самите не се преселим при тях. Почивайте в мир, скъпи наши - скърбим за вас дълбоко и живеем с прекрасните спомени, които ни оставихте и повелите, които приживе ни завещахте. Амин...

Утре във Франция се чества Денят на майката - народът е плъзнал по магазините и купува на поразия подаръци, цветя и бижута. Вероятно е и заведенията да пращят от народ - ресторантьорите ще си оправят бюджета и печалбите само с един ден работа. През настоящия месец май, славният и горд френски народ имаше няколко почивни дни - башка от съботите и неделите. Всяка седмица, в петък беше празник - та Ден на труда ли не щеш (01 май), та ден на Победата ли не беше (08 май), та 39-ия ден след Великден ли не честваха (тази година на 14 май), хайде пък подир и Петдесетница отбелязаха с неприсъствен ден (50-ия ден след Великден - 25 май). А пък да не говорим за времето през юли и август, когато цялата държава буквално замира, спира работа и почва да почива най-активно, с изключение на известна много малка част от бизнесите, предимно частници и по-дребни търговци. Всичко останало хуква на море, по планините, пръскат се из чужбина и т.н. По моему, Франция няма да се оправи скоро - тази силно социално-социалистическа политика може да я доведе до политическата ѝ катастрофа - особено както всички тук са се настроили срещу черните емигранти и непрекъснатото им галене с перце от страна на сегашната държавна управа. Само чакат десния фланг да спечели следващите избори, което ще бъде и единственото им спасение - в противен случай ги грози съдбата на Куба, България, та дори и на ватническия кенеф, Русия... Нашата почивка обаче продължава, както се казва на местен диалект “Les Grandes Vacances” - а следващата дестинация е...

Няма коментари:

Публикуване на коментар