18.10.1999 - Първи ден на работа след повече от 5 продължителни месеца “извън строя”!
Всъщност сега е тъкмо ракиено време и аз, нали уважавам традициите, точно това
и правя – сипнал съм си малко разширител на вени, артерии и каверни, съвсем по
предписанието на съвременната медицина, но за жалост си нямам мезе (по смисъла
на салата), та вместо това се наливам с една почти гореща пепси-кола, току що
купена от рафтовете на супермаркета. Тя и ракията ми е с висок температурен
градус, защото цял ден стоя в чантата, която пък беше в багажника на колата под
безпощадно палещите лъчи на австралийското слънце. А сега с няколко думи ще ви
въведа в новата си житейска обстановка.
Снощи с Дани изпихме
по една глътка вино за “на добър час”. Тя разбира се отдавна пие само бира, уж
за да имала повече кърма, но аз лично някакво видимо и по-чувствително
уголемяване на “цистерните” не забелязвам. Даже и ракия не опитва вече, а знам
колко много я обича - особено моята първокласна парцуца. Но новото й
физиологическо положение на “трудна” жена не й позволява да злоупотребява със
спиртните напитки. Така ние съвсем набързо си направихме прощалната вечеря и й
обявих “пушките”, с които я бях обзавел през деня. Казвам “пушки” в множествено
число, защото освен видеото, което купих съвсем честно и почтено, вечерта пък
когато отивах да взема Дани от работа, на един боклук намерих и един портативен
телевизор – тъкмо такъв тя искаше да си сложим в спалнята, защото адета й е да
спи на телевизия. Нямах много време да се занимавам с него - само го пробвах че
работи и го прибрах в гаража, да чака по-добрите исторически и политически
времена. Докато си легнахме и аз трябваше да ставам на ранина в 04:00. Даниела
ми направи и кафе дори, но пък по пътя нямаше кой да ми го налива в чашка и то
така си ми остана непокътнато – даже още се плакне из термоса.
Разстоянието от 240
км преминах за 2 ¼ часа. Тук-таме по пътя имаше мъгла, но общо взето пътувах
добре, въпреки че ми беше доста скучно. Забелязвам, че съм отвикнал да пътувам
сам, както и да карам продължително време – абе, изобщо остарявам, мисля си!
Само като си спомня по-рано, че за дълго шофиране и пътуване потрепервах от
удоволствие и очакване, изпадайки в душевен оргазъм, сега като че ли се отвратих
от всичко такова. Не ми се поглежда ни кола, ни двигател, ни нищо. Независимо
от тези ми чувства и усещания, аз пристигнах достатъчно навреме в завода,
където веднага с прекрачването прага на офиса, започна и новата ми кариера в
тази фирма. Тук намерих някои стари мои познати и бивши колеги, с които сме се
срещали по другите фабрики и заводи из Бризбън, като местните хора от отдела са
също много симпатични и приятни. Веднага започнах да се запознавам с характера
на работата; установих с негодувание, че и тук работят по същия идиотски начин,
както във фабриката, в която аз се провалих онзи ден. Но сега поне по-бързо
навлизам в работата си и със задоволство усещам, че нещата се подреждат в
правилната си посока.
Работното ми време е
от 07:00 до 16:40, с 20 минути платена почивка за закуска и 40 минути по обяд,
които са за лична сметка на служителите. Работният ден се състои от 9
потресаващо дълги часа и срещу този ми престой под покрива им, аз получавам
(пардон – заработвам…) една много прилична почасова тарифна ставка + $0.20 на
час някаква все още неизвестна за мен застраховка + $1.90 за още
по-неизвестното и така далечно за сега пенсионно осигуряване. От изброеното до
тук, на лице ще виждам само първата и основна сума, като 25%-30% от нея се
удържа предварително под форма на безпрекословният и неизбежен данък - нещо
като ДОД (върху общия доход; добре че изродите нямат и ергенски данък тук). За
себе си аз откровено мога да призная, дето не съм и помислял дори (при това в
най-смелите си мечти), че някога ще мога да намеря такава работа, с толкова високо
Ка-Пе-Де (заплата имам предвид)! Е, не е чак толкова голямо, колкото на някои
други хора, но за нас с Даниела си е едно отлично начало.
По съвета на един
колега, в обедната си почивка изтичах до най-близкия хотел (каквито има
буквално на всеки ъгъл) и си наех една тясна като коридор стая за цяла седмица
(по-скоро мяза на нужник от гаров перон). Обстановката ми е смразяващо мизерна,
но пък за цената си е направо лукс – плащам $75 на седмица, което е едно нищо
спрямо $35 на нощ, та дори и до $80 могат да стигнат някои по-луксозни
мотелските стаи. Имам двойно легло, вероятно пълно с дървеници; от цветния ми
телевизор лъхат радиоактивни изотопи, а хладилника едвам охлажда собствените си
стени, предвид 38-градусовата жега на околната среда. Мебелировката ми се
състои от гардероб, където се помещават мишките и плъховете, а на фотьойла му е
изтърбушена тапицерията и пружините, които се подават изпод продраната дамаска
ме бият страстно по гъза – е, добре де: имам и една едва мъждукаща неонова
лампа (с цел да не хаби много ток), както и вентилатор на тавана, който само
разбърква горещият и спарен, лепкаво-задушен въздух. Но пък за “живата сила” на
противника няма да споменавам, състояща се от всевъзможна гад – хлебарки,
бълхи, въшки, мравки, мухи, комари и пр. насекоми. Надявам се поне, че няма
едър рогат (и зъбат) добитък, както змии и тропически зверове. Добре, че моята
Дана още нищо не знае, за плачевната ми бекярска квартирка, защото хич няма и
да дойде в сряда вечерта, каквато ни е уговорката според плана...
Веднага след работа
аз се настаних в това пропаднало хотелче, зарязах колата долу на паркинга и още
от утре вече ще се движа само пеша по улиците на градеца. Всичко тук е толкова
близко едно от друго, че колата се явява само едно тежко бреме. Намирам се на кръстовище
– срещу мене е Централната поща, а от другата страна – черквата. Малко
по-надолу е паркът по протежение на реката. Работата ми е на 10 минути спокоен
ход. Гастронома – на 5 минути. Абе, село - какво да ви разправям. Кръчми има на
всяко кьоше. В 18:30 тук вече беше като след полицейския час през фашистко –
няма жива душа по улиците (най-много някоя пияница да се гърчи на път към къщи,
без да знае точно по кой сокак да си поеме, защото те всичките водят все на
едно и също място); магазините им са затворени (освен двата огромни
супермаркета, работещи до 21:00 но пък оредели откъм клиенти и купувачи);
кръчмите са също полупразни. Тук-таме се забелязва каскета на закъснял
посетител, който буквално на един дъх допива чаша със стоплилата му се вече бира
и си приготвя мрежичката с покупките за вкъщи, които да занесе на жена си за
вечеря. Аз в момента си седя на бюрцето и списвам поредната статията за
въображаемият ми стенвестник, а телевизора отсреща работи като нощна лампа,
защото не му обръщам внимание.
Банята и тоалетната
са общи за етажа – не знам колко стаи има на етаж, но предполагам че сутрин
става стълпотворение поне пред вратите на кенефа. Добрата новина обаче е, че в
стаята ми има и мивка - така че на първо време въпроса с пикаенето ми в нея е
частично разрешен или поне само облекчен до някаква степен, защото това
санитарно съоръжение е монтирано доста нависоко (може би точно поради подобни
съображения, за да не пикаят посетителите в мивката, но пък за сметка на това последната
е много удобно за повръщане); ще трябва да се качвам на телевизора или пък
върху гардероба и от там да облекчавам малките си физиологични нужди в случай
на среднощна “тревога”. О, не – как не се сетих по-рано: всеизвестно на всички
е, че краката ми са малко къси и ще ми бъде доста трудно с уцелването на
мивката (особено сутрин и още по-особено пък сега, както я няма Дани). Но мога
да стъпвам на дипломатическото си куфарче и повдигайки се внимателно на пръсти
ще си изхождам понуждата най-безпрепятствено и успешно. А за следващите дни ще
си намеря една тухла четворка – изправен вече от нейната височина, не смятам да
имам проблеми с изпикаването си. Виж, за срането ще си набавя цукало или една
пластмасова кофа…
След локалния пазар,
който направих преди малко, за да подсигуря оцеляването си до сутринта и
най-вече настоящото мезе за вечерния ми аперитив, рекох да се обадя по телефона
на Дани и на моя малък Неничко. Аз и днес по обяд ги търсих от офиса и
служебните телефони, но им оставих само кратки съобщения на секретарите. Дани беше
вече тръгнала за работа, а пък Нени, понеже днес децата не учат в училището,
навярно беше задул на някъде. Напред го открих в басейна – добре че се обади
майка му, та поне да му оставя телефонния си номер за свръзка. В този момент,
докато говорихме с нея се прибра и той, при което ние успяхме да се чуем, макар
и за кратко. Даниела каза, че билета й за автобуса до тук ще струва $25 в
едната посока и ще се клати 3-4 часа по седалките му, докато той пристигне в
крайната си точка. Тя в сряда пак е на контролен преглед, когато вече с
абсолютна точност лекарите ще кажат какво ще бъде бебето. Ако обаче потвърдят
предварителните си съмнения, че ще е момиче, ще й кажа хич да не ми се вясва
тук, за да ме излага пред колегите. Не биваше ли толкоз още едно момченце да
роди, та поне съм си свикнал какво да правя! А сега ще съм поставен пред
абсолютно нова ситуация – да се побърка човек чак!...
След като вече си
взех аперитива на няколко пъти, най-после ще вечерям и ще си лягам в постелята.
Ще позяпам малко телевизия и ще заспивам, защото забелязвам че нещо не ми
достига съня напоследък. След малко може да отида пак до телефона и да се обадя
на Дани - този път в нас, защото тя съвсем ще изкука сама. Нали не е свикнала
да се дели от мене, та сега ще й е много трудно на собствен ход. От работа ще
се прибира с такси, защото късно вечер автобусите са на рядко и е по-лесно да
се вземе такси. Но сутрин за първа смяна и следобедите за вторите ще пътува с
рейсове. Тя се е зарекла тук на село, най-после вече да изкара шофьорската си
книжка - да видим какво ще стане. Хайде – сега почвам да вечерям, защото и тук
имам доста “ритуали” по приготовлението на храната си...
19.10.1999 – Вторник; времето е точно същото, както снощи и аз отново съм зает със
същата дейност - пак както снощи. Разликата е само там, че днес вече ракията ми
е доволно изстинала в хладилничето. Освен това, мястото на снощната пиклива
пепси-кола, сега достойно е заето от оригинална бяла салата “Снежанка” (с една
избутела краставица и кисело мляко, които купих по намалени цени от
традиционния си вечерен пазар след работа; от съображения за приличие и
възпитание спестих чесъна, за мое най-голямо съжаление). При тази интимна
обстановка (а интимна, защото съм и чисто гол поради неимоверната жега в
тясната смрадлива дупка…), с все още чистата си съвест съм седнал на бюрото и
редя мисъл след мисъл – коя от друга по-умна. Днес изпълних служебните си
задължения на 110%, така както и фамилните – последните се заключаваха в
обаждането ми на Дани по телефона. Тя днес ме търси и на работата – всичко,
което имаше да прави през деня го е свършила успешно, купила си е билети за
автобуса и утре вечерта в 20:30 пристига тук. Пътят й струва $44 в двете
посоки. Аз цифрите ги пиша само за информация - нали знаете, че обичам сравнителната
математическа статистика, а не че това има някакво значение за отделният четец.
Днес вече на работа
започнах да се занимавам и с по-сериозна дейност. Като гледам само какви жалки
чертежи-недоносчета представят хората около мен и за същите тези техни
“рисунки” завода им плаща по $35 на час, та сам се издигам в собствените си
очи. Разбира се, аз също им струвам толкова, с тази разлика че тлъстата горница
над основната тарифа (онази, дето получавам аз), я прибира агенцията, която ми
е намерила работата. Такава е порочната система и практика тук. Опитът и
кариерата на повечето от нас е поставена в ръцете на разни недомаслени агенти и
пъпчиви пикли, без последните да имат дори и най-малкото понятие от
производство, стандарти, чертежи и конструктивна документация като най-общо
понятие. Но пък те, за да ме препоръчат на някой техен работодател, е
необходимо да убедя първо тях колко съм “велик”, та чак тогава евентуално да ми
организират среща с бъдещия чорбаджия под формата на интервю. С нивото на
английски език, което всички общо взето имаме, нещата спират още пред тази
бариера. Те хем не разбират нищо, хем пък и очакват да им се използват думи от
“1001 нощ” и то съвсем на Шекспировски диалект. Ако тук за миг се пренесете в
доброто старо време, искам само да си представите как например някой едва
сричащ буквите виетнамец получава назначение в Конструктивния отдел на
“Електроника”-та – сигурен съм, че ще го види само през кривите си нýдли (нещо
като макарони, но много тънки и навити; типична азиатска храна, подобна на нашенското
фиде)... Ето как най-образно казано, ние водим неравната борба за сдобиване с
място (разбирай работно) под слънцето, че пък и да ни плащат малко повечко, ако
може на всичкото отгоре – ние отделно дето сме нахални, заради което местните
са си в пълното право да ни ненавиждат; не знам дали има такава страна по
света, в която собственият й народ да не мрази емигрантите…
Както и да е – аз
даже вече забравих за какво щях да ви пиша, та се отплеснах толкова много.
Чакайте да погледна по-отгоре на листа – дано се сетя. Да, ето – все около
пустата работа ми се върти акъла. Просто исках да подчертая нещо съвсем не
маловажно в смисъл на това, че в края на краищата някой трябва да ми даде шанса
да му покажа какво знам и мога, а не да чака на мен, та аз да му го обяснявам
със свои думи прости и неграмотни. А моите думи наистина са доста инфинитивно
прости и елементарни. Аз защо се ядосвам толкова на нашия Нени, а от скоро в
числото вече влезе и другия калпазанин, пак наш Сашко – това са деца, които
имат безупречен английски, говорят го по-добре и от майчиният си език (което
също е сигнал за тревога, но вероятно ще бъде тема на друг разговор); на тях им
трябва съвсем малко, за да се отделят на светлинни години и да се издигнат
достатъчно високо над общата маса (която даже не мога да нарека и средна) и от
този миг насетне да забравят за всякакви кахъри от рода на престижна и добре
платена работа, финансова независимост и пр. Светът ще се подреди под нозете
им, но те от глупост и немокаятлък може да теглят повече и от нас самите
дори...
Ох, чакайте да
скокна и да си налея още една много малка ракийчица, защото чашката ми се
“изпразни” точно на най-интересното. Обаче то не е само една беля - сега пък
трябва да си донарежа и малко салата, че тая е на свършване и няма да ми
стигне. Но нищо де - ще стана да си сложа, като няма кой... Така, готов съм
вече. Направих си повечко салатка, защото усещанията ми са, че ще си и досипвам
от шишето барем още няколко пъти – нека има мезе. Всъщност, до къде бях стигнал
– ах, да: за децата ми беше думата пак. Абе, на тях нека Господ да им е на
помощ – ние не можахме да си ги увардим...
Аз снощи си легнах
необичайно рано, че бях каталясал от емоции, пътуване, преживявания и нови
впечатления. Като се търкулнах малко след 21:00 и сутринта се събудих дори
преди 05:00 – бях готов за нови подвизи и авантюри. Тази вечер се очертава да
се придържам към същия режим, въпреки че в момента е само 20:00 – обаче очите
ми взеха сами да се затварят. Тя и телевизията е една отврат, та не е за
разправяне: нито някакви свестни филми дават, нито нищо. Излъчват само разни
тъпи и безконечни сериали, на които в България всички се приковават пред
телевизорите си и ги гледат като онемели, а ние тук не ги и поглеждаме даже.
Добре че е този дневник, в който да пиша и да попълвам времето си с нещо
полезно, защото иначе ще се наложи да ходя на кино, че да утрепя скуката и
вечерта.
Сутринта по телефона
Дани ми каза, че е пристигнал колет от вас. Тя много се зарадвала на шарената
сол. Каза, че сте пратили и два филма за проявяване – тя ще ги вземе с нея и
тук ще им извадим снимките. В понеделник рано-рано с автобуса в 07:00, Даниела
си тръгва обратно за Бризбън. Нещата около нас се очертават към по-трайно
установяване тук, в този пуст и прост селски град – никой от никъде за нищо не
ме е търсил, както и аз самият се опасявах че ще бъде. Защото пределно добре
знам и разбирам, че с хората по тези интервюта се приказват едни приказки, а
пък като им затвориш вратата на излизане, те помежду си започват да си ги редят
съвсем други. На мен всъщност проблемите ми идват единствено от занижената
възможност да се виждаме често и редовно с Нени – нямам ни най-малките опасения
и угризения от друго естество. Тук вече виждам, че хич не е чак толкова лошо,
както ми се струваше в началото – нали хора живеят все пак, не животни. А пък
един път щом има работа и редовни доходи, човек и на Луната да го покатерят,
пак ще се чувства добре. Аз продължавам оптимистично да се надявам, че ние все
някак си ще се подредим и нагодим спрямо новата битова и социална обстановка,
която пък съвсем не бива да се забравя, че ще бъде и само временна – няколко
месеца до към година и отново ще сме като пътешествениците по Глобуса...
Предния път, когато
идвахме тук за интервюто ми преди вече 2-3 седмици, ние разгледахме няколко
възможности за наемане на жилище. Едно такова подобно особено много ни легна на
сърцата с Дани – чисто, тухлено, широко и разположено на лесно и тихо място.
Вчера случайно минах през същата агенция, която отдаваше къщата и със
задоволство установих, че тя все още беше свободна. Може пък и там да ни е
късмета. Дани в четвъртък през деня (а и в петък разбира се, докато е при мен),
ще се занимава с ходене по разни квартири и съм сигурен, че ще избере
най-доброто. Тя има вкус и усет към тези работи и аз разчитам на нея, защото
моите усещания замират до първия момент, в който се курдисам пред софрата. От
там насетне губя опорните си точки. После - нашите разбирания по тези въпроси
до голяма степен се покриват, така че грешка не може да стане. А пък в случай,
че на мен нещо не ми хареса избора й, аз на драго сърце мога да си остана и тук
– при въшките и хлебарките, в смрадта и шумът от долната и пропаднала пивница,
която се намира на първият етаж току под възглавницата ми, а пък нека тя да си
се шири в новия апартамент...
Мислех да не
започвам нов лист, но на него само ще отбележа, че съвсем е вече време за
сервиране на вечерята и за непосредственото ми лягане след това. Отивам да си
опържа едни яйца в общата вмирисана и мухлясала кухня на етажа, защото вече на два
пъти ядох един сух хляб и някакъв вкоравен салам, премесен с още по-изсъхнал
кашкавал. И аз както бях уж много ентусиазиран, че ще мога да карам и на такава
строга и постна “диета”, без да се помина от глад, така с тревога взех да
установявам, че всъщност окото ми все в тигана се цели, а пък из акъла ми
натрапчиво витае аромата на нещо прясно приготвено – задължително топло и
естествено вкусно. Утре за обяд пак ще съм на чер хляб и телешки салам –
отърване от това стандартно меню за бекяри няма. Добре поне, че от
злоупотребата напоследък с тези противни сухоежбини, все още не ме е хванал
онзи корав и страшен запек за гъза – напротив, отделям си най-редовно; хем по
два пъти на ден (мама му стара, сигурно и ям повечко – иначе как да си обясня
факта, че сера като слон)...
25.10.1999 – Понеделник – тъп ден. Тази вечер отново съм самотен, за разлика от
предишните, които прекарахме заедно с Дани като младоженци. В сряда вечерта тя
пристигна с автобуса от Бризбън в 20:20, когато живота ми доби –не, всъщност
възстанови предишната си емоционална форма и тръпка. От автогарата отидохме
направо в хотела - т.е. в стаята, която бях наел за една седмица и чиято
мизерия в нея аз вече описах. Разбира се, това съвсем не ни попречи да си
направим едно малко тържество с подръчни продукти и материали на клиента.
На другия ден (вече
четвъртък) аз отидох на работа полужив, след дългата ни пиянско-сладострастна
нощ, а Даниела се зае да обикаля свободните квартири в търсене на нещо
подходящо за незабавно нанасяне. Денят й обаче не беше особено успешен, като се
има предвид – първо, предлагането тук на село и пак първо, а не второ -
високите изисквания на “девойката от жълтите павета”: тухлено жилище, чисто,
широко, басейн, малък двор и т.н. То действително че има и такива с по-горното
описание, само че наемите им са баснословно скъпи, а ние искахме да намерим
нещо почти същото, едва ли не без пари. Е, направихме и редица компромиси със
себе си и мераците, които с изобилие си бяхме взели с нас от Бризбън, защото тя
в петък вече се беше спряла на един апартамент, който с достатъчно приближение
отговаряше на болшинството от изискванията – при това на по-важните. Жилището
беше чисто и евтино, тухлена постройка а не дървена барака; имаше две спални,
хол, кухня и навес за колата (и малко местенце за моите любими боклуци).
Мечтаният обширен двор беше заместен с една тясна ивица затревена площ откъм
задната страна на сградата, където се излиза през кухнята за да се простира
прането, а басейнът – с малка външна чешма на стената и съответен маркуч, също
намиращи се в задния “двор”, образно казано. Това престижно водно съоръжение ще
използваме най-активно, за да се поливаме през лятото, когато почнем да
баялдисваме от непосилната жега и палещ селски зной. Дворчето е напълно
достатъчно обаче за малка кръгла пластмасова масичка с два подобни стола, които
ние си имаме и аз веднага инсталирах на тревата. Именно там ще си пия ледената
ракия с доматена салата, но не и сам вече - ужасно е, уверявам ви!...
Така в петък
вечерта, по най-светкавичен начин ние уредихме формалностите по наемането на
въпросната квартира с новите си хазаи – възрастни италианци и много симпатични
хора. Съседи пък са ни един словенец и англичанка - той избягал от пипалата на
комунизма още през 1958. Мястото е много тихо - даже толкова тихо, че нощем се
стряскам и будя от тишината и дълго време се чудя къде се намирам, докато не се
унеса в повторна сладка дрямка. Разликата е огромна с апартамента, в който
живеехме в Бризбън до този момент – там беше шумно и прашно през целия ден и
по-голямата част от нощта. Докато тук пеят соло разни щурчета, милиони жаби
крякат в хор от близката река и всяка отделна стъпка и съмнителен звук се чува
като изпод камбана (това с особена сила и тежест важи и за моето здравословно
попръдване – тук и таборките на оградите имат уши)…
Организирането и
намирането на тази квартира пък наложи екстреното ни прибиране до Бризбън още в
петък вечерта, за да се върнем на другия ден с натовареното ремарке и доста от
багажа ни за пренасяне. Така или иначе, Даниела вече имаше билет за връщането
си в понеделник сутринта и тя също дойде с мене, за да ми помогне с подредбата
на покъщнината. Изхвърлихме старата посуда (чинии, лъжици, вилици) и веднага
вкарахме в употреба сервиза на карамфилите. Няма нито за кога, нито пък за кого
да го пазим и решихме, че на нас също ни прилича да ядем в по-свестни паници, а
не както до сега - в най-различни намерени от тук-от там купички. Аз в събота
сутринта натоварих максимално каквото беше възможно да се побере в каручката и
багажника на колата и рано следобеда поехме обратния път за насам.
Градът се казва
“МАРИБОРО” (без да имам претенциите, че така се произнася, но пък ще видите как
се пише на английски от адреса, който ще поместя малко по-надолу). Както и друг
път съм споменавал за повечето населени места по света, той също е разположен
от двата бряга на не много малка река “Mary” – нещо като нашенските “Искър” или
“Тунджа”, но вече в най-долните им пълноводни течения, току при устието. От там
всъщност му идва и името, а пък местните така смешно му викат, че ми идва да ги
изпратя на курсове по английски език. Имаме и нов телефонен номер, но все още
не знам дали американската компания, чрез която се свързвахме до сега с България
и останалия широк световен спектър ще има филиал и тук; не е ясно още и дали
изобщо покриват тези по-затънтени географски ширини. Градчето е само на 260 км
от Бризбън, но столицата както знаете е едно, а дълбоката, глуха провинция и
особено селата – нещо съвсем друго. Но ние ще търсим начини да измислим нещо,
за да можем пак както до сега да се чуваме по телефоните от време на време,
макар и за кратко.
В събота Нени щеше
да ходи да кара мотора с Родни и Жулиен. Ние натоварихме ремаркето с връх,
натъпкахме доста багаж и в колата, след което потеглихме. Понеже пътят ни и без
друго минаваше покрай пистата му, та се отбихме да видим и него за няколко
минути. Там му дадохме книжката и ядките от вас – дано да я прочете. После ние
поехме по нашето трасе, а той се върна при приятелите си. Пътувахме доста време
поради големия товар и баирите в тези райони. Привечер си бяхме вече у нас (в
поредното “у дома”) и веднага започнахме да нареждаме багажериите. Като стана
обаче ракиеното време, зарязахме всякаква дейност и се наредихме на бара.
Подчертавам “на бара”, защото в тази квартира няма да имаме отделна маса и
столове, а ще се храним на бар-плот, пригоден точно за тази цел с по-високи
столове – много е удобно и още повече “шик”…
Вчера (неделя)
суетнята по подреждането на новото ни свърталище продължи до обяд, когато най-после
всичко вече си отиде по местата (е, поне на този етап). Обядвахме и отидохме на
разходка в съседно градче – то вече е разположено на самото море и е доста
по-красиво от този пущинак, дето е тук. Плажът е на ½ час път с кола и като ни
се прииска ще ходим там да се разсвежаваме. От всичкото обаче най-важното е, че
аз имам работа и то добра и още по-добре платена. Всеки ден навлизам по малко в
материята на проекта, но има още много да се изучава. Добре е, че хората са
много приятни и ми помагат доста във всеки възникнал проблем.
По-долу съм записал
новият ни адрес. Ние след две седмици окончателно заживяваме на него, когато и
Даниела вече ще е дошла от Бризбън. Тя ще бъде на работа през това време,
защото преди да напусне трябва да даде двуседмично предупреждение, за да могат
да намерят друга сестра на нейното място. Поради причини от подобно естество,
нейното пристигане тук ще се позабави малко. Аз в петък отново ще си отида до
Бризбън – най-вече за да се видим с Нени, както сме се разбрали, а и да натоваря
още един курс с покъщнина. Много ни се иска да оставим само по-едрите неща за
пренасяне с камион, защото обикновено се плаща доста скъпо за такива
премествания – особено пък междуградски. Те в самия град ни одраха кожите, а си
представям колко ще поискат за една кирия до този шибан край. Отделно от
всичко, аз след това ще направя още едно подобно пътуване на по-следващата
седмица, с останалите дреболии от оскъдното ни имущество и със самата Дани
разбира се. Тя онзи ден си дойде от поредния медицински преглед с окончателната
“диагноза” за полът на бебето, че то ще бъде момиче, а аз от тогаз място не
мога да си намеря чак от тази съкрушителна новина. Но какво да се прави – явно
само до толкова ми се е простирал майсторлъкът... Щом като ще е момиче, може и
да не я вземам с мен – за какво ми е, само да ме излага пред селските пичове по
мегдана. Дано все пак да са сбъркали нещо докторите, което е малко вероятно
предвид техниката и методите, с които разполагат, въпреки че по принцип те са
много смотани. Е, аз дълбоко в себе си ще скрия един самотен лъч на надежда за
момче, който ще тая до самото раждане. Така вече напълно и от само себе си се
подразбира, че идването ни в България се отлага за неопределено време –
по-скоро вие ще идвате пак да помагате с пелените и повоите...
3/29
Richmond Street
MARYBOROUGH,
Qld 4650
Тел.:
(07) 4123 4220
От
чужбина се набира с (61 - кодът на Австралия), после (7 – кодът на нашия щат) и
на края са 8-те цифри, както съм ги написал.
Тук в този градец времето
се очертава да е доста по-горещо от това, с което сме си свикнали в Бризбън, но
смятам че ще оживеем с безрезервната помощ на повечко ледена бира. Онзи ден
Дани ми донесе писмото под № 49 (което е било в колета), филмите и касетката.
Всичко е чудесно - даже днес дадох да извадят снимките и в четвъртък или петък
ще са готови. Веднага след това вече ще подготвя една пратка за вас, заедно с
настоящото ми писмо. А до тогава ще гледам да пиша колкото се може повече,
въпреки че около мен и моя скучен бекярски живот няма кой знае какво толкова за
описване. След малко ще се занимавам с телевизора – онзи, дето го намерих на
един контейнер за отпадъци. Трябва само да го почистя и да го настроя към
местните телевизионни канали и програми, които са малко по-различни от
Бризбънските, но в никой случай не и по-добри (по смисъла на интересни).
Независимо от всичко обаче, все трябва да има по нещо да ми мърда от екрана и
да служи за далечен светлинно-звуков фон - най-често под формата на нощна
лампа. Масата, на която много скоро ще започнем да се храним, аз в момента
ползвам за тезгях и в тази обстановка на работилница на мене ми е много удобно
и комфортно. Всичките ми инструменти, жици, пособия и всевъзможни боклуци за
сега се помещават в стаята на бебето, докато не се разфучи бъдещата му майка и
вземе, че да ми ги изхвърли от там. Но аз тези подробности от домашният ни уют
й ги спестявам от най-добри чувства към нея, за да не я тревожа излишно в това
й така деликатно положение и състояние на духа...
26.10.1999 – Въпреки че нямам нищо ново и съществено за отбелязване, аз и днес
продължавам да трупам писмен материал, като че ли развивам въпроси за изпита си
по Марксистко-Ленинска философия или по История на БКП (да пукнат дано – и
науките им, че и даскалите барабар с тях!). Снощи и тази вечер плътно се
занимавах с телевизора, който в края на краищата и благодарение на енергичните
ми усилия направих по-добър и от новите в магазинската мрежа. Специално на този
апарат се наложи едно много дълбоко набъркване в “здравето” му, особено на тазвечерният
ми ремонтен сеанс и сега последният може да се счита за напълно оправен. Даже
след малко от 21:30 ще изгледам един концерт на Лучано Павароти – грандиозна
съвместна продукция с редица други световно известни звезди, все негови близки
приятели, които самият маестро е поканил като гост-изпълнители специално за
концерта си.
Напред си
поприказвах по телефона с Нени, та се разбрахме какво ще правим в събота,
когато се видим. Снощи говорихме и с Дани – около нея също няма нищо ново и
вълнуващо; расте на корем, хранят се добре и двете с щерка си и видимо онова
малкото отвътре не й създава проблеми и главоболия (нали казват, че
единственото нормално “агрегатно” състояние, в което би трябвало да се намира
една жена е не в безцелното си и хаотично шляене по магазините, а последната да
бъде бременна). Самата Даниела е изпаднала в режим на постоянна работа, особено
през тези приключващи за нея дни. Аз, както вече споменах, в петък ще се
измъкна малко по-рано от работа и ще поемам по трасето за Бризбън. Може би в
събота вечерта ще поканим Методи на гости или пък още в петък – ще видим каква
е програмата като се прибера. Това ще ни бъде прощалния моабет с него. Другата
седмица, като се върна за последно до Бризбън, тогава пък ние ще отидем до Gold
Coast, за да си вземем довиждане и с нашата приятелка, която живее там. От този
лъскав и напудрен морски курорт, ние си идваме направо тук на село, защото до
това време вече ще сме си издали квартирата и съответно върнали ключа й в
агенцията, а мебелите ни ще бъдат още по-рано натоварени на камиона, който ще
ги докара в новият ни дом. Това са само предварителни планове, разбира се - ще
видим как ще се осъществяват самите действия според конкретната обстановка.
Утре вечер (пак по
план) ще се занимавам с ремонта на касетофона, че той пък нещо не иска да
пренавива лентата достатъчно успешно. И той ми е част от намерените ваданлъци,
дето съм възстановявал благодарение на уменията си по такъв ентусиазиран и всеотдаен
начин, както един доктор може да извади някой закъсал не от кома, ами от гроба
му направо. В четвъртък пък съм канен на едно служебно тържество – около
басейна + събиране на барбекю. Началникът ни на отдела напуска работа, та той
организира това за нас. То беше планувано за петък вечер и аз нямаше как да
отида, защото веднага след работа настъпвам асфалта за към Бризбън, но при
новата разстановка, може и да участвам в моабета - тъкмо ще се запозная с
повече колеги. А сега ще отида да изям една паница с манджа, която Даниела ми
наготви и остави онзи ден, докато беше около мен, а след това ще погледам малко
телевизия. Тя когато свърши работа ще ми се обади по телефона и чак тогава ще
си лягам. Утре пак ще разказвам за патиланствата си, че сега нещо ме заболяха
устата от многото “приказки”!...
27.10.1999 – Ето ме отново, този път съм на бяла салата “Снежанка”, която си купих
готова от супермаркета - драстично намалена разбира се по рафтовете на
магазина, поради изтекъл срок на годност (всъщност изтичащ чак утре). Тази
вкусна кулинарна стока се явява по магазините като да е от гръцки произход
(вместо например българският й аналог под формата на млечна салата или
“Снежанка”, както пък тя беше по-известна из заведенията за обществено хранене
от ерата на социализма); любезно се предлага с наложеното си фирмено име със
запазена марка “Тцатзики” (Tzatziki), но тъпите австралийци не знаят правилната
й употреба (само с мастика или ледена ракия). Те, нещастниците, я мажат на
препечени филийки и пият портокалов сок или пък ръфат едни изкорубени, сухи и
безвкусни бисквити от ориз; тъп народ, бре – аз що ви разправям и постоянно се
ядосвам с тях. Освен всичко друго, този ценен хранителен артикул е и много скъп
– харчат го по около $8-$10 килото и ние го купуваме единствено само когато го
преоценят до размер на центове. Това не става тъй често, но когато улуча
момента - грешка нямам в пазара; напълвам хладилника с кръгли кутийки, така че
да не може да му се затваря вратата. Естествено е за нормалния човек да си
помисли, веднъж познавайки ме вече по-издъно и в частност моят див балкански
нрав и манталитет, че аз тази уж гръцка салата съвсем не си я сервирам на
софрата “ей така”, направо от опаковката и за слава на византийците. Първо в тази
“заготовка”, която продават по магазините като готова за консумация, аз
прибавям доволно количество сол, още по-доволно голяма глава чесън и поливам
отгоре обилно с олио. Шепата копър е задължителна, но орехите мога да ги
пропусна, защото много ми се запълват пломбите по зъбите с излишен пълнеж и
тук-таме из кариесите ми влиза по някое парче напълно случайна орехова черупка
директно от “опаковката”. Така вече третирана и модифицирана с допълнителните
елементи и хранителни добавки, салатата поема до половинка мастика – башка
после виното и бирата с вечерята. Сухият таратор, както също му викат, добре се
сношава и с домашната сливовица, но с “грозданката” имат известни търкания и
несъответствия в характерите. Това само по себе си идва да покаже
предпочитанията ми към сливовата отвара, пред дестилирания гроздов сок.
“Гроздето е за винóто, а ракията от сливата се прави…”, в случай че разбирате и
от поезия.
Оставяйки за кратко
темата за “Снежанка”-та, връщам се на един не чак толкова безинтересен въпрос.
За прегладнялата България и комуноидната й управа, която я е повела най-смело и
безотговорно към дъното на пропастта (по дядо Вазовото “Към пропаст”…), добре е
да се знае как в отсамната част на света е регулирана търговската мрежа - поне
в сферата на хранителните продукти от първа, втора и всяка следваща
необходимост. Тук например, почти ежедневно от супермаркетите се изхвърлят цели
колички отрупани с всевъзможни стоки, на които по една или друга причина
вследствие на залежаването им по етажерките са им преминали сроковете на
годност. Управата на всеки магазин упражнява най-строг контрол по
задължителното им унищожаване поради някакви тъпи санитарни и здравни съображения.
Под никакъв предлог те не могат да попаднат в потребителската кошница, макар и продавани
на баснословни ниски цени или пък да рекат да ги подаряват за изхранването на
бедните. Ако срока на годност на една стока изтича примерно днес до края на
работното време, утре вече този артикул не съществува - но забележете, че
последният не свършва, а на рафтовете се появяват по-пресните му опаковки.
Старите се изхвърлят или пък малко преди да им изтече срока ги пускат на
стойност, близка до незначителната – само и само за да се отърват от тях.
“Негодността” на тези храни след определената дата е чисто теоретично понятие
разбира се, защото тези неща са вакуумирани и така добре запечатани и
опаковани, че практически не е възможно да се развалят. Или поне не в близко
след срока на годност време. Но по този начин търговците си връзват гащите,
защото á някой се е продрискал от употребата на някаква подобна стока със
съмнително качество или пък се е натровил с нея, тогава започват едни безкрайни
дела, далеч по-продължителни от бракоразводните, които задължително се
подплатяват от доста тлъсти плащания на обезщетения и други подобни страхотии
(защото в света на капитала, Клиентът винаги има право и навсякъде се пише с
главно “К”). Така че за търговците, особено от големите вериги супермаркети,
излиза безкрайно по-изгодно да изхвърлят малки количества от непродадената стока,
вместо да влачат някой бакалин по съдилищата. А пък той съответно да изплаща
пожизнено на случаен просяк, на когото пак тоз същия бакалин му е направил
услуга, подхвърляйки му от излишната си стока за да не умре от глад или тръгне
да краде и убива за хляба си насъщний, докато последният сега го и съди на
всичкото отгоре за обезщетение, че се е одрискал от развалената шунка, която е плюскал
до посиняване. Независимо от всичко, у мен самият настъпва една много дълбока удовлетвореност,
когато видя в магазина подобни опаковки с приготвени за изхвърляне стоки, които
в последния момент са пуснати за разграбване от населението, при това буквално
за дребни центове. Така пазарувам кисело мляко, разни саламчета, шунчици,
сиренца и кашкавалчета – но определено най-много се радвам на свинската кайма.
Тогава и за квартала наоколо настъпва същинска празнична суматоха - особено
когато в унисон отвред се развият кучета и котки, задавени и подивели от
носещият се на талази аромат на кюфтета и кебапчета, печени на жар от дървени
въглища. Абе, аз не знам как тоя наш другар Маркс, на времето е описал всичките
си икономически въжделения в “Капиталът” свой, но на този свят има още много
непонятни неща дори и за самия мен – 40-летната рожба на най-чистото и уж
съвършено социалистическо общество...
Снощи, както вече
обърнах внимание на всички, говорихме по телефона с моята Дани, която ми
звучеше много тъжно и минорно. Страх я е да си ляга и да спи без мен, мъчно й е
за мен и въобще животът й е спрял без моето присъствие. Моята участ и ситуация
е подобна на нейната - с тази разлика, че аз си намирам разни занимания и
винаги търся “утеха” (като в употребата на бяла салата “Снежанка” например). Тя
ходи на работа; или е първа или втора смяна, като половината й ден е свободен,
но в същото време и много скучен, след като ме няма наоколо покрай нея. Докато
аз бях без работа, ние си свикнахме на голям рахатлък, макар и на малко
по-ниско финансово ниво. Дани снощи ми каза, че Цецо и Светлана няколко пъти са
ме търсили по телефона и са оставяли съобщения да се обадя на майка. Това ме
притесни извънредно много и когато аз снощи най-после й се обадих, бях малко
рязък, невъздържан и дръпнат с нея, за което горещо моля да бъда извинен. Аз
постоянно мисля за най-лошото и ужасно се страхувам от непредвидени случки -
особено пък неприятни. По същия начин мисля за вас, така е и за нас; живея в
денонощни тревоги за детето си, та и за онова, което не е родено още. Изглежда
че или съм помъдрял или пък просто съм взел да оглупявам. Онзи ден (в неделя),
чак вечерта успях да се свържа с Нени, а до тогава се побърках от лоши мисли.
Нали го оставих с този мотор още в събота през деня, та мира не ми даде докато
не разбера как е минало всичко и че се е прибрал жив и здрав у тях. А те цял
ден били на барбекю – то хубаво, ама аз полудях докато не разбрах, че
притесненията ми са били напразни. Едва сега мога да си представя и обясня, как
вие сте се тревожили и изживявали всичко, което се е случвало около мене, с
безконечните ми пътувания из България и Европа – отначало с велосипед, после на
мотор, на края с кола, докато не яхнахме самолета за Австралия, където
продължихме с разходките и авантюрите си. А това последното съвсем не е
Австрия, въпреки че звучи сравнително подобно. Но нали идва един ден на
равносметка и духовно узряване – вероятно и моят е настъпил вече...
28.10.1999 – Снощи се бях нагласил още доста да попиша, но точно в този миг ми се
обади Даниела и с нея приказвахме дълго и обширно (с нея не може да се говори
бързо, ясно и точно – “да…” и “не…” отсъстват като кратка форма на социалното й
общуване, защото после следват хиляди въпроси “ама защо?” и “как може да е
възможно?”, зададени уж най-обикновено и наглед наивно, но с множество
въпросителни на края). После аз пък се обаждах на Бакала до Канарските острови,
но му оставих само съобщение с новият ни телефонен номер, защото него го нямаше
в къщи. След това се обадих на Цецови в Тасмания (нали вече бях набрал инерция
и скорост със “салатата”…), а по тези причини разговорът ни с тях отиде доста
след 23:00 – много си приказвахме и аз веднага щом приключихме направо си
легнах, защото и без друго бях окъснял с дневния си режим. От краткият ни
разговор с майка разбрах какво трябва да правя, но само по принцип. Аз съм
забравил каква беше историята с тези документи – мисля че от тук писах писмо до
Нова Зеландия и те ми изпратиха нещо в отговор на молбата ни. После го
заверявах някъде, но къде – не помня. Нека тя отново да ми изпрати старите
бумаги, та да си припомня кое как беше. Не знам какво пак ви е дошло на ума, но
след толкова години аз мисля, че всичко вече е окончателно загубено и
безвъзвратно потънало. Вуйчо ми и да е имал (а дори и да е нямал) официален
брак с Тереза, след няколкото години, през които те са живели заедно, тя се
явява единствена наследница на всичко след неговата смърт - особено пък както е
нямал и деца. В случай че е имал и завещание, както почти всички нормални хора
тук (но отново без нас…), там пише съвсем точно и ясно кой какъв дял взема от
наследеното имущество в този случай, било то движимо или недвижимо. Независимо
от всичко, аз за вас ще направя абсолютно всичко каквото трябва и което е по
силите ми, пък дано с нещо да помогна, макар и дребно...
Утре след работа
веднага тръгвам за Бризбън и ще се върна тук в неделя вечерта. С този курс
отново ще докарам доста багаж, натъпкан в колата и ремаркето. Днес следобед
взех готовите снимки. Единият филм е малко по-лош от другия – предполагам, че
той е точно този от апаратчето, което ви изпратих по Румен и Ива. Багажът,
минавайки през рентгените и скенерите на митницата сигурно се облъчва по
някакъв начин и тези лъчи нарушават качествата на филмите вътре. Само така мога
да си обясня разликата между двата комплекта снимки. Другите са хубави, както и
тези които допълнително извадих от филма на чичо Пейчо (мисля че е бил негов,
но не е толкова важно).
Днес търсих ремъци
за касетофона, но ми поискаха по $3-$4 на парче. Аз в Бризбън ги купувам по $1.00-$1.50
и сега като се прибера, в събота сутринта ще отида до едно място и ще си купя
от там. Тази вечер щях да ходя на служебно парти, но се отказах – имах си
достатъчно много къщна работа, а и не ми се излизаше сам. Снощи над това градче
се изля един опустошителен дъжд. Най-тежко е било положението в съседният град,
който се намира на около 35 км от нашия и е разположен на брега на океана. Там
са се наводнили къщите, някои обществени сгради и са станали какви ли още не
поразии. Сега хората ще има да се разчистват цяла година, докато изринат калта
от улиците и кухните си. Голям потоп беше. Аз точно в този момент говорех по
телефона с Цецо – бях гол, само по едни къси гащи, защото тук вече е много
топло. А той в същото време се беше навлякъл дебело и зимно, с няколко пуловера
на гърба си и едва ли не с доновки под панталоните - а пък живеем уж в една
държава. Но каквото и да си говорим, при тях в Тасмания има пълни четири сезона
- със сняг, дъжд, студ (е, образно казано - не става чак -20°C, но снега
посипва околните баири по планините, а пък вятъра може да обрули дори и
най-прибраните под шапките уши). Докато тук при нас е вечно лято и само за
няколко седмици (през зимата) климата наподобява нещо като българската пролет
или есен; остатъка е зной и пек…
Напред говорих с
една телефонна компания, предлагаща много ниски цени на международните
разговори. До България вече ще плащаме по $0.90 на минута, до САЩ – само $0.20,
а до Испания – $0.48 на минута. Това са смешно ниски цифри и така вече ще можем
да поддържаме по-чести връзки със света, а и той с нас...
01.11.1999 - По стара моя традиция, сядам да драсна някой ред, малко преди да си
легна и преди Даниела да ми се е обадила по телефона с пожеланията си за “лека
нощ”. Сега само с няколко думи ще се върна на изминалите почивни дни, преди да
са ми се затворили напълно очите.
В петък, веднага
след работа тръгнах за Бризбън. По пътя спирах из разни павилиони и сергии, но
въпреки това в 19:30 вече си бях у дома - всъщност чак в 20:30, защото преди
това ходих и до магазина да купя някои неща (като марули например, които влизат
в основното ми салатено меню; като ги накълцам с много зелен лук, малко
краставици, репички, шепа маслини и самото олио от тях, ама толкова, че
всичкото да плува в шарлан, като изсипя един буркан кисело мляко и наредя
варени яйца, така че отдолу да не се вижда зеленото – става нещо като “Елате ни
вижте” пак по Вазов, мисля; а мръсните гърчоля и на тая салата казват, че била
тяхна – де българска сопа по византийските ви чутури, де…). Докато Даниела беше
на работа, аз успях да си направя заготовките - от там я взех чак в 22:30, а до
тогава се занимавах с любимите си домакински дейности, които ми бяха подготвени
от самата нея в полуфабрикатна си форма на състояние. Още щом се прибрах и се
докопах да телефона се чухме и с Нени, за да се разберем какво щяхме да правим
на другия ден. Докато се и окъпя на края, то стана време да вземам Дани от
работа. С прибирането ни у нас, веднага започна и нашето скромно домашно парти.
По някое време се обаждахме и на Бакала, а пък междувременно през деня се беше получило
и вашето писмо № 50.
В събота сутринта
към 08:00 отидох да взема Нени, а Даниела се спретна да подрежда багажа. Ние с
него ходихме да свършим някои мои неотложни задачи, след което обядвахме у нас.
После всички заедно свалихме едни гардероби и разни други стоки, които аз на
другия ден трябваше да продавам на битака. Неничко много ни помогна – все си е
един чифт ръце горница. Закарахме Даниела на работа, а ние с него отидохме да
оправим нещо по мотора му. Промивахме радиатора с вода, защото последния път
като сме го мили, изглежда че беше останала вътре някаква част от “Веро” - при
каране антифриза се запенва от водната помпа и последното излиза навън през
капачката. Сега мисля, че този проблем е отстранен. Правихме сметка след това
да ходим на басейна, но решихме първо да минем през туристическите агенции за
пътуване из страната, за да разберем как най-лесно Нени ще идва при нас “на
село” и съответно по какъв начин ще се прибира обратно в Бризбън. Ходихме на
Централната станция, от където тръгват всички автобуси и влакове за различните
направления и посоки из необятната държава. Самолета се оказа много скъп – за
билета му искат около $170 (отиване и връщане). Спряхме се на пътуване насам с
влак, а на обратно ще се качва на автобус. По-дълго се пътува, вярно, но пък е
малко по-изгодно финансово, а и добре ни отговаря и като разписание. В петъците
след училище Нени ще взема влака в $17:00 и в 20:30 ще бъде в къщи. Обратния
курс ще бъде с автобуса в неделя, който тръгва от тук в 15:00, а в 19:00 майка
му ще го посреща на спирката в Бризбън. Първото му пробно гостуване вероятно ще
се осъществи след 2 седмици, когато в една местност ще се провежда състезание
по мотокрос, което Нени много иска да гледа, а покрай него се вдетинявам и аз,
разбира се. Докато проучвахме всичките ни възможности, ядохме сладолед и се
мотахме напред-назад, стана късно и мръкна. Даже мислехме да ходим после на
кино, но се отказахме, защото филмите свършваха посред нощ. Заведох го у тях, а
аз се прибрах в полупразния апартамент.
На другия ден
(неделя) станах в 05:00 и заминах на битака. Слънцето и жегата ме смазаха до
обяд, но въпреки всичко аз успях да продам едрите неща, които бяха
най-проблемни. Направих пак една сума от $60-$70, колкото да не е без хич.
Всъщност възвърнах си парите, които бях дал преди година, че и с малко горница даже.
Неничко дойде и там, като също много ми помогна в пренасянето на боклуците.
Когато най-после приключихме цялата дейност, аз го прибрах у тях, а после и аз
си отидох. Бях капнал от жега, изтощен и смачкан като спукан плондер на
футболна топка и емоции от търговски характер най-вече, но имах и много
физически натоварвания: колко пъти слизах и се качвах по тези шибани стъпала от
нас до гаража и обратно! Важен е обаче крайния резултат и щом като той е добър,
бързо се забравя всичко лошо за постигането му. След хладния душ, добих сили да
изора и да прекопая едно лозе даже (но е значително по-добре, че нямаме
такова...). Обядвахме и с Дани почнахме да примъкваме неща и дреболии към
гаража, от където аз пък ги товарих в колата и ремаркето. После я закарах на работа
за втората й смяна, а аз се върнах в къщи да привърша с товаренето и реденето
на багажника, купето, дупки, ниши, пазви и т.н. Всяка малка гънчица на колата
беше запълнена – де с обувки, де с рула тоалетна хартия, домати, консерви,
покривчици, книги и още хиляди неща, които ако почна да изброявам и пак ще ми
се вгади...
Към Maryborough
тръгнах едва в 15:45, когато на края вече съвсем се скапах от умора. Взех си и
едно шише с вода - да си поливам кратуната по пътя, за да не заспя. Обаче в
17:00 очите ми сами взеха да се затварят много драматично и нито плискането им
с вода помагаше, ни щипането по кълките, нито нищо. Отбих на едно място встрани
на шосето, опънах облегалката назад и така предрямах за около ½ час. После си
продължих пътуването вече много по-бодър, макар и в тъмницата на фарове. Като
си дойдох в квартирата направих още една последна за деня офанзива, с
нанасянето на всички дребни и едри неща от колата и багажника. След поредно и
окончателно къпане за деня, в 21:00 вече се бях прострял в леглото - заспал във
въздуха докато си лягах и още преди главата ми да удари възглавницата.
Обикновено сутрин
ставам в 06:15 - къпя се набързо и излизам за работа, чиято смяна започва в
07:00. До офиса вървя пеша около 6-7 минути - много ми е близо. Сега в петък ще
отида още веднъж до Бризбън за последните торби и кутии с багаж, както и за самата
Даниела разбира се. В събота сутринта издаваме квартирата и веднага си тръгваме
от там. Може би ще отидем у Методи след обяд за един прощален моабет вечерта, а
на другия ден ще прескочим до Gold Coast, за да се видим и с нашата приятелка
на изпроводяк. Тя живее точно в противоположната посока на градчето в което
отиваме, но заради нея ще си направим и тази разходка. Мебелите ни ще
пристигнат с камиона другия понеделник, точно на Архангелов ден. Тук имаме
почти всичко, защото апартаментчето е и обзаведено с легла, хладилник и
пералня, но ние от всичко това ще ползваме само леглата. Спалнята, която Румен
и Ива ми дадоха за временно ползване, преди окончателното ми отпътуване ще им я
върна, а ние ще си купим нова когато ни потрябва. Сега повече трябва да мислим
за бебешки колички, кошчета и детски кошари – абе, голяма галимация настана под
покрива на скромният ни дом! Ама ще се справим де, няма на къде да ходим...
След малко ще ми се
обади Дани и веднага си лягам. Четох писмото на майка до Ямбол – хубаво е и от
приличие сдържано, макар че толкова много неща не са казани и са деликатно
премълчани. Дано само да не го свържат по някакъв техен си начин с нещастието,
което ги е сполетяло – да пази Господ от такова зло...
Скоро вече ще
изпращам писмото и снимките, но гледам да вкарам колкото е възможно по-много
информация в него, за да се радвате дълго докато го четете. Методи тръгва за
България на 08 Декември, като ние с него ще се видим в седмицата преди това. Аз
на 29 Ноември трябва да съм в съда, за да ми прочетат лично крайното съдийско
решение след развода. Това се пада в понеделник и аз тогава няма да съм на
работа. Ние по всяка вероятност ще отседнем у Методи за почивните дни - разбира
се, че задължително ще се видим и с Неничко.
Утре обявявам
електронния орган и колата за продаване в местният вестник. Тук превозните
средства са доста по-скъпи и има малък шанс да взема добри пари от нея, а пък
да купя временно някоя стара бракма за $1000 – само за периода, докато временно
ще обитаваме този град. Очертава се тук да няма такова интензивно каране както
в Бризбън, защото на село разстоянията са малки и се ходи предимно пеша. Дани
хич не обича вървенето с крака, но сега в нейното “затруднено” положение, това
само може да й бъде от полза.
Напред, като си
дойдох от работа, продължих с разопаковането на багажа. Остана ми само да сваля
пералнята от ремаркето и да я вкарам в къщи на съответното й място. Сега тя
стои още под сайванта (сушина, която ползваме за гараж), но ми трябва още един
човек, защото тя много тежи и не мога да я вдигна сам. Веднага след това си
оправих касетофона, който с новите ремъци които купих от Бризбън по $1, сега
върви като луд. Имах да си подреждам разни мои книжа и ценни документи,
вечерях, седнах да ви попиша малко и ето, че то вече стана 22:30. Всеки момент
Дани ще ми се обади по телефона и веднага се трупясвам. Тя се прибира вечер с
такси, но на обяд ходи с автобуса до работата си – аз това май че го казах
вече...
Хайде сега, лека ви
нощ – утре по план имам да правя едни картини и пак ще седна да драсна някой
ред. Другата седмица пó няма да имам време за писане, защото с Даниела ще
трябва да оправим кочината, която сега цари около мене от багаж, дрехи, книги и
какво ли не, пръснато в две стаи, хол и кухня – цяло щастие е, че аз просто не
обръщам внимание на разхвърляното ни по пода имущество...
15.11.1999 – Гледам най-после да завърша това писмо, защото е срамота - толкова много
го забавих, но пък причини за това има колкото си щеш. И за да бъда
последователен в изложението си, започвам отново от там, от където прекъснах
статията си последния път (а това беше точно преди две седмици).
Както споменах, след
прибирането си тук, аз не съм се занимавал с нищо друго, освен с работа през
деня и телефонни разговори вечерта – предимно с Неничко и Даниела. Нито багаж
съм оправял, нито пък съм си сядал на гъза, та някой ред да надраскам. Не ми се
правеше абсолютно нищо – като се прибера, обикновено съм гладен като освирепяло
животно; първата ми работа е да се нахвърлям с манджа до припадък, след което
започвам да чакам иззвъняването на телефона. И като ми се обади Дани в 19:00,
та я откарваме в приказки до 23:30. След 19:00 телефонните разговори са по твърда
тарифа от $3 - независимо колко време се разтягат локумите и с коя точка на
Австралията се провежда дискусията. И тази рутина се повтаряше всяка вечер, до
настъпване на петъчната, когато само закачих ремаркето на теглича и поех по
вече отлично познатото ми 260-километрово трасе обратно към Бризбън. Хората от
транспортната фирма вече бяха идвали да натоварят мебелите ни на камиона още в
четвъртък и единственото, което беше останало у нас беше леглото и телевизорът
– аксесоари, с които Дани много добре борави, когато ме няма в къщи. Като се
наспи до обяд, а следобед да погледа телевизия и денят й е минал неусетно. Тя
вече не беше и на работа през тези последни няколко дни. Всичката посуда под
формата на тенджери, тигани, сахани и прочие инвентар беше навряна из
всевъзможни кашони, кутии и всъщност кухнята беше разбита без възможности да се
ползва по предназначението си. Поради тази причина, а и като отдавна набелязана
точка от общите ни планове, наложи да отидем на вечеря в истински ресторант –
досущ както правят снобите и големците, когато ги мързи да си сварят една леща
или пък жените им не щат да пържат дроб. Ходихме в турския ресторант, който се
намира съвсем близо до нас и предлага всичко възможно – от миризлива ракия
“анасонлийка”, през шопски салати, та суджук “на гребенче” ли не щеш, мусака,
кьопоолу и всичко останало, което познава балканската кулинария. Рецептите им
са изпълнени обаче само с агнешко, телешко, говеждо и какво ли не още месо, без
свинското за моя не особено голяма степен на отрада. Нали според Корана, на
друговерците не им позволяват да употребяват най-правилното месо на света, та и
ние изгоряхме покрай тези правила и ограничения.
Както и да е –
всичко в ресторанта беше прекрасно, с тази разлика, че аз от там си тръгнах
почти гладен; докато си поръчвах ракия след ракия и съответните мезета, стана
22:30, кухнята приключи дейността си след тръгването на готвача и от там
насетне нямаше какво да си поръчам за ядене. Казвам “ракия след ракия”, защото
тук стандартите са занижени и като количество представляват по 30 милилитра от
всяко алкохолно питие. А за да си докара човек горе-долу гребена по БДС с 3 x
100 гроздова + обилно мезе, трябва да върне сервитьорката точно 10 пъти.
Отначало на мен ми беше малко стеснително да разкарвам момата постоянно, но
точно на “половината път” вече ми се изравни дишането и взе да не ми пука от
нищо. Пък нали съм им клиент - винаги имам право. Към края й казах да стои
по-наблизо до нашата маса и като види, че по дъното на чашата ми е останал само
един напръстник – светкавично да носи от същия артикул. Нашата Даниелка обаче,
да не й е уроки, си хапна сериозно: и суджучец опита, и от салатката си боцка,
както и с още много други гюзлеми се глези. Добре че на края все пак преяде, та
поне аз да й доям остатъците от чиниите – иначе в къщи нямаше да има заспиване
на гладен тумбак, още повече след като вече знаех за несъществуващата вече и у
нас кухня: без хладилник и без абсолютно нищо. От ресторанта се прибрахме със
смесени чувства, но понеже управителят ми е приятел се зарекох, че другия път
ще му седнем по-отранко, още по пладне да речем, белким тогава имам достатъчно
време да мина през всички етапи на висшата кулинарна наслада и вкусови
оргазми...
Сутринта на
следващия ден станахме рано, защото нарочна фирма дойде да изчисти мокета още в
07:00, а ние през това време започнахме да сваляме багажа към колата. Закарах бидоните
за ракиената каша на временно съхранение у един приятел, докато сме тук в това
село и тръгнах да връщам леглото на Румен и Ива. Добре, ама като им се обадих
сутринта, говорих с него и се оказа, че те не си го искаха обратно. Взех
решение да го закарам у Методи - освен неговата основна спалня, в квартирата си
той има още една по-малка стая, а пък няма легло в нея (всъщност това беше
стаичката, която обитавах аз докато живеех при него и леглото на Руменови се
върна точно там, от където беше излязло преди известно време). Сега когато
ходим у тях, поне ще има и къде да спим.
В 09:30 дойде
хазаина, за да приеме апартамента, след като Даниела го беше изчистила не, ами
буквално го беше излизала отвсякъде и той светеше от чистота. Разбира се ние
нямахме никакви проблеми с издаването му и там всичко приключи на ниво. Имахме
няколко задачи из квартала, които свършихме в движение и поехме към Методи.
Този ден не се видяхме с Нени, защото той щеше да ходи на някъде с приятелите
си, но поне се чухме по телефона. Методи вече ни чакаше – с него ходихме да
гласуваме и от там отседнахме в една кръчма край реката за обяд. Републиката в
Австралия не можа да се провъзгласи и за сега си оставаме подвластни на
Английската Кралица (за наше най-голямо щастие). Това беше и желанието ни с
моята заклета монархистка – бидейки неволни свидетели (а и потърпевши жертви…)
на прехода Монархия-Република, ние най-малко искахме тази грешка да се повтори
и в тази, и без друго малко объркана държава (между могъществото на Третото
Българско Царство и мизерията в Народната Република България, разликата е както
сравнявайки състезателен кон с дъждовен червей или глист)...
Вечерта у Методи си
направихме един хубав прощален моабет – ние му занесохме много хранителни
остатъци и разни неща за ядене от нас, наред с ненужните ни вече чинии, прибори
и вещи, които никога повече няма да ни потрябват пак. Сега от кашоните сме си
извадили “карамфилите” - те са ни за празник, в същите паници ще ядем и в
делник, като ще ги ползваме и за още по-свети дни. На другия ден оставихме
ремаркето у Методи, извадихме малко багаж от колата и отидохме на Gold Coast,
за да си вземем “довиждане” и с нашата добра приятелка от там. Разходихме се
малко, отидохме в Казиното и ние поехме масрафа по приятелския обяд в едно
заведение. Повъртяхме се из района и се потътрихме обратно. Методи беше също с
нас, та на връщане го оставихме у тях, натоварихме си багажа, закачихме
каручката и ние окончателно се отправихме към нашето си малко градче.
Пристигнахме благополучно, вечеряхме и още на другия ден започнаха ежедневните
ни задължения – ходене на работа, оправяне на багажи и т.н. Така мина едната
седмица...
През останалото
време успяхме да подредим останалата покъщнина и вече всичко из дома си отиде
по местата – а Нени пристигна с автобуса още в петък вечерта. С него ходихме
нагоре-надолу, по разходки и екскурзии, водих го на мотокрос и т.н. У дома
пекохме кебапчета и кюфтета на двора – въобще си изкарахме много добре. Вчера
следобед той си тръгна обратно за Бризбън. Сега заедно правим планове за
някакви изживявания през периода на Коледните празници. Междувременно се чухме
и с вас по телефона. А сега внезапно се ориентирам към привършване, като ще
продължа мисълта си на спокойствие в следващото комюнике. Предполагам, че
Даниела също ви пише нещо.
Целуваме ви и ви
прегръщаме горещо. Много ви обичаме. Утре пращам писмото: Дани и Ангел
Здравейте майко и татко - почти в последния момент преди
изпращането на писмото се включвам и аз. Доста се поизморих с това преместване
и чистенето на двете къщи. Но слава Богу, всичко се свърши благополучно и
новият ни дом стана по-хубав и от стария.
Иначе около мен няма нищо ново - здрава съм и не се
оплаквам. Сега си разменихме ролите с Ачи - той изкарва парите, а аз ги харча
защото имам повече свободно време през деня. Днес подадох и първата си молба за
работа - дано да ме вземат на това място, защото не ми се ходи по интервюта
много-много. Е, за развоя на това ще научите от следващото ни писмо, което
надявам се ще бъде по-дълго – сега, докато съм без работа ще имам малко повече
време за писане.
Все още не сме решили къде ще изкараме Новогодишната нощ,
защото не знам дали аз самата ще работя до тогава и дали няма да съм дежурна
баш по празниците. Но то все още има достатъчно време – все нещо ще нагласим
някак си. Вече посрещнахме и първият си гост в новата къща - Нени дойде за
няколко дена (само от петък вечерта до неделя следобеда, когато си замина).
Заедно ходихме до морето, показахме му и малкото забележителности на селото. В
неделя Ачи го заведе и на любимото му мотокросно състезание, с което обрахме
точките – сега детето вече е готово да идва при нас всяка втора седмица. Правим
планове за изкарването и на Коледа, когато той ще дойде за цяла седмица тук, а
пък по Нова Година майка му щяла да го води в Аделаида. Това е всичко за сега.
Целувам ви и двамата: Даниела…
