Мили приятели наши и
родители още по-скъпи,
19.09.1999 - Неделя вечер е – тъпа, сива и до болка скучна. Първо обаче не ми се
стряскайте от червения цвят по листите – в това няма нищо необикновено. Просто
другите химикалки, дето се въргаляха по чекмеджетата из дома се свършиха, та
сега минах на тази, която пък намерих в дипломатическото си куфарче, с което
отдавна вече не съм ходил на работа. Откакто изпратих колетчето и се чухме по
телефона, много неща се случиха, та сега ще гледам да си подредя мислите, че да
ги предам в ефир възможно най-подробно. В понеделник скромната ни пратка
потегли благополучно към вас, с всичките дребни нещица из вътре, наред с които
сложихме и един шоколад, който трябваше да допълни грамажа до стандартната
граница за изпращане от 0.750 кг. Но най-първо от всичко, него ден още в 09:00
бях на едно интервю - даже вече и не помня в каква компания и за каква позиция
съм кандидатствал. Много фирми обиколих напоследък, с много хора се срещнах и
разговарях, а и продължавам в същото бясно темпо, та вече напълно обърках
конците и му изтървах края - кой от кои е бил и с кого какво сме си приказвали.
Във вторника също
бях (всъщност трябваше да бъда) и отидох в 09:00 на друго интервю, но на
директора му се наложило да излезе по някаква спешна задача и не можа да ме
приеме. Отложихме го за някой следващ път (но дали ще има такъв, един Господ
знае). Хайде, прибрах се в къщи и започнах да въртя телефоните по разни други
фирми и организации - белким някъде някому дотрябвам. Естествено от никъде не
получих окончателни или пък положителни отговори, а за мен уклончивите са
равносилни на откази, колкото възпитани и подчертано лицемерни да са били те.
Докато една вечер се прибираме с Даниела от някъде и гледам някакво писмо да се
мъдри в пощенската ни кутия. От него недвусмислено стана ясно, че съм избран в
сравнително голяма група от конструктори и дизайнери за работа по един договор
с продължителност от около 2 години, а самото място се намира на някакви си 250-300
км северно от Бризбън, пак по крайбрежието на океана. За сега това е
единственият ми малко по-реалистичен шанс, с много голям процент на надежда, че
именно там ще ме вземат на работа, наред с другите подобни нам. Докато обаче аз
лично не подпиша контракта за този договор, не вярвам на никакви предварителни
приказки и голи обещания (ако бях достатъчно мъдър и подозрителен навремето,
какъвто впоследствие станах със съзряването си в по-днешни дни, с тези мои вечни
съмнения нямаше и никога да се оженя; ама имала глава да пати, та сега и моята
е в кюпа). Тези дни ще се разбере и ако всичко стане така, както се говори, до
1-2 седмици ние ще трябва да сме се преместили от Бризбън в градчето, където ще
се работи по въпросния временен трудов договор.
В сряда и четвъртък
Даниела не беше на работа, но се размотавахме из града - на пазар ходихме, из
къщи се въртяхме и т.н. Мислехме даже в сряда да отидем на разходка до това
друго населено място, за да видим как евентуално ще се справяме в новата
обстановка, ако съдбата ме запокити в тази посока. За добро или за зло ние не
успяхме да организираме това пътуване и комай добре че стана така, защото пък ако
тогава бяхме заминали нататък, щях да изтърва още две други интервюта. Всъщност
едното беше във връзка със същия договор - хората от агенцията искаха да ме
видят на живо и да ми обяснят повече подробности за работата, условията и т.н.
Сега търпеливо изчакаме настъпването на момента, но вече далеч не с толкова
изопнати нерви, тъй като възстановяването на трудовата ми дейност е почти
сигурно (за всеки случай си връзвам гащите и казвам “почти”, за да избегнем
горчивите разочарования).
В сряда, точно на
рождения ден на майка си направихме един приказен домашен моабет – първо говорихме
с нея по телефона, а аз по-късно се обаждах и на Бакала до Канарските острови,
за да ми се допълнят положителните емоции и заряди. До този момент към днешната
му дата и час, те вече са тръгнали от там, а най-вероятно точно по това време
да са пристигнали и в България. Той каза, че непременно ще ви се обадят като
отидат в Габрово. Неничко в петък свърши учебния срок, но не е идвал при нас; с
него ще се видим утре. Имали нещо да правят с майка си, та за това не му се
идвало. Иначе почти всеки ден се чувахме по телефона. Даже в петък вечерта пак
ходих до тях да му оправям колелото, докато през деня пък варих ракия. Един
приятел ме помоли да му сваря малко парцуца от вино, та ми даде и на мен 3-4 л
от готовата продукция за опитня. Сега имаме и такъв асортимент в денонощното ни
заведение...
Бяхме се разбрали с
нашата приятелка от Gold Coast да се видим през почивните дни. Тя там има
няколко близки сръбски семейства (нейни общи познати), а последните пък в този
вилает са си направили тяхна православна църква и землячески клуб. Точно за
тогава братята сърби били организирали някакво голямо празненство, което се
падаше в събота вечерта, та покрай нея, хората поканили и нас. Ние отидохме още
на обяд, взехме я от тях и си направихме едно барбекю точно на брега на морето.
Времето беше разкошно (абе тоя Gold Coast като че ли вече и на мен започва да
ми харесва). Така вечерта (снощи демек) и ние се озовахме на сръбския събор,
където падна голяма веселба, още по-голямо ядене и най-велико пиене (това дето
си го можем най-добре, за което имаме бакалавърски дипломи и научни степени).
Сърбите имат техен оркестър с акордеон, китари, тъпани и един певец. Голяма
олелия беше и шум до небесата, но и много весело си изкарахме - до късно през
нощта. Аз тогава не бях шофьор, защото нашата позната ни вози с нейната кола,
така че успях и в танците да се представя много добре. Гáздите на бара също ме
запознаха като “áрен чиляк”, та изкарах и няколко питиета от тяхно име -
естествено гратис за “бугарина”. Абе където и да ме туриш мене, за всичко
ставам: за моабет най-вече; туй манджата да ти изям, ракията ти да изпия,
женката ти да онодя – нямам равен на себе си. Както викаше Бакалчето, че сме
“твърдо сварени” - и прав е, зна’йш. След вечеринката снощи спахме у нашата
приятелка, а тази сутрин всички заедно се разходихме из пазарите и тържищата на
Gold Coast. Наш’та сладка Даниелка пак се докара с едно шарено роклé, много шик
– нали все се оплаква, че никакви дрешки си нямала завалийката, а пък гола още
не съм я виждал да се е помъкнала по улиците...
В петък са ме
търсили и от една друга компания, за втори кръг интервю. Бях споменал, че
неотдавна ходих на среща в една фирма, конкурент на нашата, за която работих в
последно време (2 години), докато онези не ме съкратиха. И от там се залага на
големи надежди, ама де да видим. Друго интервю имам насрочено със сигурност за
тази седмица, но още не му е определена окончателната дата. В същото време утре
сутринта засилвам нова серия от около 10-12 молби за работа. Телефоните не само
ще пушат, ами и жиците им ще се размекнат от въртене на шайбата!
Пак в петък
пристигна и вашето писмо № 47 – много се радваме за иконата. Методи уж ще си
идва до България през периода на месеците Октомври-Ноември – ще може по него да
я изпратите, ако направите връзка с него. Той вече трайно не живее с Барбара и
дано това да е завинаги, защото и тя беше едно австралийско говедо, а пък той е
толкова свестен мъж - въобще не заслужава да живее с такова животно. Дано нашите
да се оправят с каквото там всеки си е надробил, че иначе всичко се заключава в
една много неприятна история. Това все пак представлява само една нищо и
никаква глупост - не е кой знае какво престъпление или пък смъртен грях; не ги
изоставяйте хората в този труден и за младите и за старите момент. Смятам, че с
разум и взаимно разбиране, това ще се надживее и грешката ще се поправи.
Независимо от всичко, аз храня най-добри чувства към всички и оставам с
искрената надежда, че облаците около тях ще се разсеят и неприятностите ще се
забравят. Откровено казано, съдейки за жалост от моят нещастен опит в областта,
на този свят и в тоя живот има далеч по-страшни и неприятни мигове и случки от
тяхната. В отсамното полукълбо тези неща се приемат малко по-либерално и
мимоходом, вместо да се правят излишни драми и разиграват тъжни сценки – почти
както един мъж отива да изпие две бири в кръчмата на път за вкъщи. Е, има и
жени които изпадат в известни депресии или ги обзема бяс и влизат в истеричната
си форма, когато научат че мъжете им са се обаждали на секс-телефоните да речем
(давам го само като някакъв неангажиращ пример), но то е повечето при видът на
телефонната сметка, отколкото това да се счита за акт на изневяра или друга
неморална постъпка. Тук за 1 минута на любовни увертюри през слушалката се
плаща по $4.95 – дето се вика, една проститутка ще ти излезе по-евтина. На фона
на 20-те цента за един обикновен градски телефонен разговор, при това с
неограничено време, някой път нещата могат и да позагрубеят – грабват се
точилки, хвърлят се вази, чаши и чинии политат срещу невинният светец. Може
дори да последва частично или пълно събиране на багажа, с временно или
по-постоянно отстраняване на провинилият се от семейния уют и огнище - до второ
нареждане или пък до първото бракоразводно дело. Въобще в такива случаи
психиката на жената е рядко изобретателна до степен на съвършенство и може да
ти поднесе най-разнообразни изненади, от които да намразиш целия й род, още от
самото й сътворяване в образът на Ева. Но не е болка за умиране де, бих казал
като заключение. Дано да се намерят компромисни пътища за разумно надживяване
на иначе малко комичната ситуация...
От писмото ви
разбирам, че си живеете добре и това много ни радва. Ние също сме добре и можем
да се похвалим с подобно спокойствие. Само дето приятелите много ни липсват, но
и с това ще се справим един ден. С Методи отдавна се каним да се съберем, но
или той е на работа, или пък Даниела е втора смяна и все се разминаваме. Може
би тази седмица ще стане вече.
Чудна винена ракия
сварих онзи ден. Това е от онова вино, което го купихме за пиене. От всяка партида
ракиена реколта оставям по едно шише за мостра – дано не опирам до тях! Те са
просто за бъдните поколения, ако имат някакъв интерес към този вид продукти
разбира се.
Ами това е всичко за
сега. От утре започва една седмица – силна ще бъде, не ти’й работа! Но ще видим
какво ще ни поднесе и тя все пак – Дани в сряда не е на работа и сигурно тогава
вече непременно ще отидем до този град, за да видим сами с очите си къде точно
вероятно ще ни запокити съдбата за следващите 1-2 години...
23.09.1999 – Малко преди обяд - започвам със синтеза на информационния си бюлетин,
който най-кратко се заключава с това, че аз всъщност продължавам с инерцията от
липсата на всякаква вълнуваща информация около нас. Още в понеделник ме поляха
със студена вода, като ми отказаха мястото в конкурентната фирма на моята бивша
компания за складовото оборудване. Споменах онзи ден историята – да не се
повтарям сега, че още ме е яд. Но така или иначе, вече цялата работа отиде “в
историята”. Сутринта изпратих нови 10 молби за други работни позиции. Във
вторник – същото; чакане на телефона и бездействие. С Нени се видяхме и целия
следобед бяхме заедно. Това беше в понеделник – абе и аз не помня вече кога е
било, но ходихме из магазините да търсим едни части за мотора му. Купихме и
задна гума, защото неговата е на свършване. Даниела беше втора смяна. Никой не
ме е търсил още и за договора в онзи град – защо всичко хубаво става толкова
бавно, бе по дяволите? Ние в сряда щяхме да ходим там, но нея я повикаха на
работа и така не заминахме. Аз и Нени взехме колелетата и си направихме една
чудна разходка по алеите край морето. Метнахме велосипедите в ремаркето и до
някъде се придвижихме с колата. Оставихме я на един паркинг, а ние от там
нататък продължихме “на собствен ход”. Това стана вчера. След като взехме Дани
от работа, ходихме до пощата да изпратим едно дребно пакетче до София с писмо и
снимки – дано да го получат родителите й.
Нени пак ще дойде у
нас в петък и събота, че майка му щяла да ходи някъде за рождения си ден. Той
вчера ми каза, че още баба му от Ямбол докато била тук, на Ани и Сашо им
откраднали новата кола и полицаите така и не са я намерили. За момента Сашо
карал една друга кола, взета назаем от Снежа и Димитър, с родителите на който
майка се запозна тук, преди и те да си тръгнат скоропостижно, така както вас
(от Търново са хората, ако си спомняте). Ние с Нени случайно се заприказвахме
за коли и малкия ми спомена за кражбата - даже беше изненадан, че аз не знаех
за случилото се. А и от къде да знам, след като не поддържам абсолютно никакви
отношения с никого. Нени каза, че те също не са се срещали и чували с никой от
бившите ни приятели, но дали и колко е така - не знам, нито пък ме
интересува...
Сега ще правя крем
карамел, че много ни се е доял с моето Дани. Тя днес е първа смяна, а утре
втора. Така че за довечера се очертава организирането на едно малко домашно
тържество, без на следващия ден да се става рано по нощите и да се тича с
махмурлук на работа. Нищо друго не ни остана да си празнуваме с нея, освен това
че сме двамата и задружно успяваме да поемаме ударите на живота (е, че и това
не е малко, все пак). Вече четвърта седмица обявата за органа на Нени стои във
вестника и никой не се е обаждал да се поинтересува от него. Намалил съм му и
цената даже, та да видим какво ще излезе на края.
Онзи ден пък в
Тайван се разтърси земята, че сума поразии станаха и там - след всичкото
нещастие, което сполетя Турция и Гърция. Говори се пак за хиляди жертви, ранени
хора и щети за милиарди - какво му става на тоя грешен свят, не зная. Онзи ден
получих писмото на Мима. Зарадвах се на обнадеждаващите й думи и искрени
насърчения (милата, забавила се е малко за жалост…) - нека майка да й благодари
от мое име, защото аз едва ли ще седна да й пиша писмо, а пък и какво ли имам
да й кажа вече, след като не го направих когато му беше времето. От цялата
работа в глобален мащаб, на практика излиза че съдбата ме срещна с нея
безмилостно и жестоко късно. Още преди години, когато на един моабет
най-случайно се запознах с нея, аз точно по това време бях отчайващо дълбоко
потънал в мислите и копнежите си по Женя – тогава бъдещата ми, а понастоящем
вече бивша съпруга. А пък и тя самата (Мимето, де - не Женя…) тогава се
гаджосваше с някакви други типове, така че в този момент на нея едва ли й е
било баш до мене (да, ама после можеше и да е - язък…). Впоследствие ние
станахме много добри приятели, движили сме се в общи компании, но бяхме с други
половинки, а по-късно сме били и приятелски семейства – но всичко си остана
само до там; аз още тогава осъзнавах горчивото си съжаление, че отношения на
“сношения” с нея изобщо не се получиха, когато това е било по-възможно и когато
вероятно би било далеч пó за предпочитане. Последва заминаването ми за
Австралия, което прекъсна всякакви подобни приятелски връзки и стари любови,
загърбвайки мераците си в безкрая зад пределите на Родината – захвърлени и
изоставени завинаги. С този мой сантиментален спомен аз дебело подчертавам
най-чистите си и непорочни чувства към Мима, които обаче за жалост нямаха
възможността да се развият и да прераснат в нещо по-внушително – едно време
това беше невъзможно, а пък сега малко закъсняхме… Естествено от уважение и
най-добронамерени приятелски чувства, тук замолвам майка да й предаде моите
далечни поздрави, защото на мен лично точно сега съвсем не ми е до нищо. Ама
толкова много да не ми е, че вече не знам какво да пиша и за да не избълвам още
някоя глупост, прекъсвам репортажа си недописан (а иначе доста материал мога да
нахвърлям по темата…) – в края на краищата и аз имам право малко да си
помечтая, разравяйки все още горещата жарава на своите едновременно близки и
далечни спомени. Ако има нещо извънредно около нас, ще се включа с допълнителна
и изчерпателна информация...
24.09.1999 - Петък вечерта. Бързам да споделя големите емоции, които ни споходиха
днес, че след малко се курдисвам на дивана пред телевизора и зарязвам всякакъв
вид активна дейност. Телефонното обаждане, което очаквахме цяла седмица, днес
вече най-после дойде. Повикаха ме на последно интервю в понеделник (27 Септември)
в компанията за влакове и локомотиви, която се намира в градчето, дето е на
около 250-300 км северно от Бризбън. За там ще тръгнем сравнително рано
сутринта, защото интервюто ми е от 13:30, но с по-ранното ни пристигане на
място, ще ни се иска да се поразшетаме из района и околностите му, за да
преценим как ще си организираме живота в новата географска и социална
обстановка – а пък и да можем да се върнем до вечерта в Бризбън. Още там
окончателно ще се разбере дали до 1-2 седмици ще започна работа в тази фирма
или не - ще ви информирам своевременно за поставянето на това историческо
начало (всъщност, просто поредното от същата серия). Пак днес ми се обадиха и
от още едно място, та следобеда ходих и там на интервю. Естествено изригнаха
вулкани от нови светли надежди, защото хората в тази компания много ме
харесаха, но и те някакъв по-твърд отговор могат да ми дадат едва в средата на
другата седмица. Но каквото и където да стане нещо, аз ще приема първата
възможна работа, щом някой реши да ми предложи, ако ще и в някой от кръговете и
казаните с катран на Ада да е тя. Много ще ми е мъчно и тежко за Неничко, ако
се наложи да се преместим за известно време, но аз смятам, че в месеца поне
веднъж или два пъти ще можем да се виждаме. Билета за самолета до това градче
(отиване и връщане) е само $100 и се пътува около 1 час. Така че аз като му
купувам билетите, той от петък до неделя може да бъде при нас. Ще видим - това
ще го решаваме впоследствие. Оставил съм всичко в Божиите ръце, защото аз
вдигнах вече моите – явно че сам без Неговата помощ не мога да се справям...
Даниела също ще
трябва да напусне тези си работни позиции и да търси други на новото място.
Абе, такава каша е завряла около нас, но добре че поне с нея се разбираме
взаимно, та се надявам да се спрем на някакъв разумен вариант. Утре вземам Нени
и ще ходим да караме мотора. Вечерта той ще спи у нас - не знам още дали ще го
вземаме с нас в понеделник за пътуването ни. Той много лесно и бързо се
отегчава от всичко, а аз точно тогава няма да съм в състояние да му осигурявам
само игри и приятни забавления. Ще се наложи да потърсим квартира, евентуално
ще проверим какви болници има за Дани и т.н. - той ще има да клепе подир нас,
да мърмори и само ще ни дразни. Ще видим какво ще правим. Това е всичко –
чакайте повече новини след интервюто ми...
26.09.1999 - Неделя е, привечер - Дани е на работа, а пък Нени го изпратих още на
обяд. Той буквално преди секунди ми се обажда по телефона, че утре нямало да
дойде с нас. Може би така да е и по-добре, дето ще ни се мотае из краката и да мрънка,
че му е скучно през целия ден.
Онзи ден вечерта,
както си пиех аперитива, та се сетих за Богито (Богдана, наша обща колежка с
татко от “Електроника”-та) и рекох да й се обадя в Америка. Аз, ей тъй: като
изпия две големи и бързи ракии и почвам да си контактувам със света – зер, тук
няма кой един телефон да ми завърти. Добре ама тях ги нямаше в къщи и им оставих
само съобщение на телефонния секретар. Мислех, че са се преместили на някъде и
са си сменили номера, но много приятно се изненадах като научих, че вчера
докато ние с Нени сме карали мотора, Богдана на свой ред се е обаждала и са си
поприказвали с Даниела. Разбрали се на другия ден (т.е. днес) аз пак да се
обадя и да установим по-трайна връзка с тях. След мотопистата ние с Нени
ходихме на басейн, за да свалим праха, калта и мазните петна от нас, а и да
поплуваме, защото времето беше чудесно. Той снощи спа у нас, тази сутрин с него
ходихме до битака и от там си го прибрах у тях, а пък аз се отправих директно
към нас. Веднага се обадих на Богдана в Америка и тя много се зарадва - доста дълго
си приказвахме, а на края побъбрихме и с Евгени (мъжът й). Те и двамата
изпращат специални поздрави на татко. През 1997 са си ходили до България, но
само за 2 седмици и едва ли са се видели с много от познатите си. В Америка
положението с отпуските е много лошо – дават им само по 14 дни, а не като при
нас – 4 седмици. Богдана работела точно с каквото се занимавам и аз тук, а пък
Евгени има договори по електроинженерството, каквато е специалността му. Те са
добре - дадоха ни техния адрес, та да си пишем картички поне за Коледа.
Тази вечер ще
почивам активно пред телевизора - в 22:30 ще прибера Дани от работа, а утре на
ранина тръгваме (няма да пия и ракия даже по вечеря). Иска ни се да имаме
повече време там на място, за да разберем кое къде се намира - болници,
магазини, квартири и т.н. При мен обаче все още няма нищо сигурно - докато не
ми кажат “ела”, аз все още съм в най-дълбоките си съмнения. Днес даже ми се
обажда и един друг агент за работа, че имал някакъв контракт за 10 седмици.
Казах му да ме праща, пък ще видим какво ще стане на края. Наред с това, във
вестника има три обяви за работа от същите компании, където дори вече съм бил и
на интервю. След моя неуспех с тях, явно че са взели някой друг, дето
впоследствие се е оказало, че не им върши нужната работа, та сега пак търсят
хора. Независимо от всичко, аз ще им се обадя за да видя какво е положението –
моето нахалство в подобни случаи е безгранично. А това наистина е вече краят,
преди отпътуването ни - ще продължа във вторник, след завръщането ни...
04.10.1999 – Ох, от къде да започна сега, мои тъй мили и скъпи същества? – така и не
знам кое да е началото. То като се отприщи бента изедин път, та краят му не се
видя. Досущ същото както времето отвън, дето още малко и дъждът ще смие асфалта
от улиците – такива пороища се свличат от всякъде. А пък от небето продължава
да се излива вода като през пожарен кран. Но, хайде – с ваше позволение, нека
да започвам издалеч, пък до където стигна, до там ще е.
Първото нещо и
най-важно от всичко останало (което е по-малко важно уж…), е да спомена няколко
думи за интервюто и впечатленията ни от онова селско градче (или градско
селце), където ходихме миналия понеделник. Станахме рано сутринта и потеглихме.
Разстоянието до там от около 240-250 км се взема средно за 2-2 ½ часа. Почти
половината път се пътува по широка трилентова автомагистрала, а респективно от
това и движението става в известен смисъл по-чевръсто (ако няма радари за
скорост и разни полицейски шайки по трасето). Останалата му част е по нормално
първокласно шосе. Градецът (всъщност с голямо притваряне на очите, това може да
се нарече град - иначе си е едно чисто село) се намира на някакви си 30-35 км
от морския бряг, но самият той е разположен от двете страни на една голяма река
(както са повечето населени места по света). Мръсно и неприветливо ни се стори
това шибано място и твърдението ми със сигурност е такова, защото единствената
индустрия в тамошния район се явява обработката на захарна тръстика (огромни
полета!) и превръщането й в шекер, със съответните производни продукти и
фракции съгласно химичните формули - рожби на органичната химия като наука. На
територията на населеното място (малко в тъча, но все пак достатъчно близко до
селския мегдан), непрекъснато бълва пушеци и сажди също толкова огромният (за
размерите на селището все пак) завод за производство на влакове - вагони и
локомотиви, товарни, пътнически и всякакви други. Там на място, хората си имат
пещи, леярни цехове и много други индустриални мощности, така че те почти
всичко си произвеждат “у тях”. Това всичкото пък взето заедно, изпечено от
безмилостното тропическо слънце, раздухано от постоянно гонещите се ветрове и
разлигавено от падащите като из попско расо дъждове, прави градчето перманентно
прашно, доста често кално и като цяло грозно. Нещо като Ботунец (да ме прощават
“софиянците”…) - и като размери, и като “чистота” на околната среда, и като
обща (не)привлекателност...
Интервюто ми в
завода беше насрочено за 13:00, а ние пристигнахме още в 10:30. Така че имахме
достатъчно време и възможност да пообиколим надлъж и нашир мястото, погледнахме
дори няколко квартири и добихме представа за всичко, което ще ни очаква в
следващите няколко месеца (т.е. окончателно затвърдихме първоначалните си, не
особено лъчезарни мисли). Виж, за сметка на всичко останало, наемите, а пък и
самите недвижими имоти са доста по-евтини от тези в столичния Бризбън например,
предвид ниския брой на местното население (по мои предварителни окомерни щрихи,
ако им туриш овцете и говедата, едва ли наброяват повече от 8-9 хиляди жители
барабар с курниците и оборите, но може и да не съм съвсем точен; след справка
със статистическите брошури, впоследствие тази цифра ще се окаже далеч над
споменатата в настоящият писмен материал – говорим за населено място с над
24,000 души, което се равнява на едно престижно Севлиево да речем). Наемането
на подходяща квартира не представлява сериозен проблем – във всички случаи ще се
намери някакво приятно и удобно жилище, а най-важното условие (било) да е и
чисто (Даниелчето не търпи мръсотия, докато аз съм малко по-първичен и мога да
живея като пещерен човек от времето на първобитно-общинният строй)…
След разходката ни
из града обядвахме (също много евтино) и от там аз отидох на интервюто. Всичко
мина много гладко и успешно, разбира се отново без да ми кажат – аджеба, ще ме вземат
ли на работа и кога или пък изобщо няма да се разправят с мен. Следобедът беше
хубав и слънчев, макар че малко ветровит и ние го използвахме да се поразходим
из околностите. Слязохме до брега на морето, където се намира съседното градче
и което определено е много по-красиво (абе, морето си е море - няма какво да го
сравняваме с Витоша или пък с циментовия завод в Златна Панега). След всичко
това, на връщане изпътувахме останалите 300 км и в 19:30 си бяхме вече в къщи.
Колата върви много
добре и на дълъг път гори 9.3 л/100 км. Обаче в града е някакъв ад, същинска
ламя е: “изпива” по 13.4 л/100 км; една цистерна с бензин трябва да върви
непрекъснато подире ми. Далеч не може да се сравнява с колата на Огнян, за която
в отсамното полукълбо се носят вече и легенди. По Интернета били писали, че му
горяла само 3.5 л/100 км и то нафта! Цецо ми разду клюката онази вечер, като им
се обаждах в Тасмания - те се били свързали вече с Огнянови, та от там разбрах
тези така жизнено важни технически подробности...
Тъй като шансовете
ми за започване на работа в това прашно градче са изключително големи, аз от
своя страна реших да използвам случая и да пришпоря други едни мои евентуални
работодатели, където съм кандидатствал за работа преди време и съм им ходил на
крака по проклетите интервюта. Така или иначе нищо няма да изгубя – тая нова служба
ми е почти в кърпа вързана, та белким някъде другаде да ми се разтвори парашута
и ме вземат при тях, вместо да се налагат тези местения и напускане на
сегашното ни местоживеене. Ние с Даниела, както до този момент бяхме много
навити да се махнем от Бризбън и да отидем в дивотията, само и само работа да
имам, след като видяхме мрачната перспектива лъхаща от това село, нещо взехме
да даваме заден ход и да свирим “отбой”. Всъщност ние с нея най-много искахме
да отидем на Gold Coast и да се заселим покрай морето, но това май ще си остане
като една от многото ни други неосъществени мечти, блянове и химери. След
обажданията ми до няколко такива фирми и компании, последваха и няколко бързи
интервюта - някои от които дори втори подред. Даже днес ходих на две, в петък
бях на друго. Абе, какво да ви разправям - много се е стегнала стагнацията
около мене и съвсем му е дошло времето да се отприщва дупката вече, че аман от
това застопоряване и тъпкане на едно и също място – краката ми хванаха мазоли
от застой...
Паралелно с моите настоящи
и ежедневни задължения, в момента движа и молбата си за получаване на официален
развод. Аз нямам никакъв зор за този нелицеприятен акт и специално за
разравянето на застиналите лайна с клечка за зъби, но докато съм без работа,
съответната съдебна “услуга” е безплатна – в противен случай “удоволствието” на
един човек да се разведе и да остане свободен от каишите на тягостния си брак
му струва ни повече ни по-малко от 505 нещастни долара (пък били те и от
по-евтиният австралийски аналог на въпросната конвертируема валута). Аз лично
по този повод не съм имал сериозни проблеми с госпожата - попълних документите,
тя ги подписа акуратно и съм ги подал където трябва в съда. Аргументите ми пред
нея бяха, че вместо да давам грешните си парички на държавата, спокойно мога да
ги преотстъпя в полза на вечно нуждаещият се от все повече и повече средства,
мой малък и най-сладък Неничко например. Оная усойница обаче не ме остави на
мира, докато той не си ги получи най-триумфално – колко вълнуващо и до сълзи
трогателно… Във връзка с всичко това, за всеки случай аз на 23 Януари трябва да
се явя на служебно дело в съдебната зала – това е само една формалност, т.нар.
проформа защото там може да не ме попитат нищо, но такъв им бил редът. Понеже
документите и съответния формуляр са подадени от мое име, така както и самото
дело е инициирано от моя страна, Женя няма да се занимава и притеснява с нищо –
тя само ще получи свободата си наготово, желание за което имала била голямо и
отдавна, както разбирам според злъчните й думи и хаплив език на кръстоска между
усойница и пепелянка...
На няколко пъти през
ваканцията виках Нени да идва у нас, но явно на него му е много по-приятно да
седи по цял ден и цяла нощ с Жулиен и да мислят всевъзможни глупости, вместо да
си остане в къщи и да прочете някоя книжка например. Междувременно пристигна и
поредното ви писмо № 48. Много се радваме като получаваме хабери от вас. Ние
сега сме толкова улисани, че не можем и много да пишем, но аз поне гледам да ви
държа в течение на нашите работи, макар пред листите и с химикалката в ръка да
сядам едва през няколко дена.
Значи при такава
програма и дневен ред изтече миналата седмица. Дори успяхме да се чуем и с
майка по телефона, но тъкмо когато Дани взе слушалката да си приказва с нея,
нещо по линията се изключи и повече не можахме да се свържем с вас. Разбрах
само, че сте (относително) добре (според колкото човек може да бъде в
изстрадалата ни и все по-обедняваща Родина) и татко пак е в командировка (блазе
му – завиждам благородно). След краткият ни разговор дълго се опитвахме да
влезем в повторна връзка, но не можахме и на края се отказахме. Това беше,
мисля в четвъртък вечер (съгласно тукашния времеви пояс)…
В петък се чухме с
Методи и го поканихме на гости. Голям моабет си направихме с него до 03:00
сутринта. Той спа у дома. Даниела беше втора смяна на работа и се включи едва в
22:30, когато си дойде с такси, но бързо ни догони в настроението (а когато ние
почнахме да си го повишаваме, навън все още не беше мръкнало). На другия ден
следобед Нени най-после дойде и спа у нас. Аз това тържество го бях нарекъл да
бъде за Бог да прости на баба Фанче - нали в неделята (вчера) се навършваха три
години, откакто тя вече не е между живите. Даже на изпроводяк дадох на Методи и
едно шише ракия от моите запаси – пак за Бог да прости на милата ми баба. В
неделя сутринта (тъкмо и Нени беше с нас), решихме да отидем на черква и да
запалим по някоя свещ за живи и умрели. Ходихме в Руската църква – тази, в
която майка остави избродирания от нея кръст. Аз купих две сладкишчета за Дани
и Нени, а пък тя занесе една кутия с шоколадови бонбони да раздаде на колежките
си и на нейните бабички в болницата. Изобщо всичко стана така, както го пише в
най-дебелите библии. Вечерта вече, само ние с Дани отново изпихме по една малка
“заупокойна” ракия – напоследък нали все баба Фанче ми е в акъла, към която
имам толкова много грехове. Винаги се разревавам като си спомня колко много се
разбирахме и обичахме когато бях дете, а когато впоследствие живеехме при нея,
аз само я хоках и овиквах (заради “принцесата”, с постоянните си прищевки и
вечното й недоволство от всяко нещо)…
Вчера след черква
всички заедно ходихме на един битак, но нищо не ни хареса и се прибрахме с празни
ръце. После си взехме две пици за вкъщи, обядвахме и с Нени отидохме да
закараме леля му Даниела на работа, която пак беше дежурна в неделя следобед
(проклети да бъдат шибаните й смени - особено пък тези, които се падат в
съботни и неделни дни!!!). От там аз водих Неничко да кара картинги. Беше много
хубаво и той остана доволен, въпреки че в черквата мърморясва и негодува както само
той си знае, та за малко щеше да отнесе и пердаха даже в Божия храм. Като
минавахме през един квартал на път за картингите, видяхме че хората масово са
наизвадили боклуци от къщите си – с цел да мине нарочен камион от Съвета на
другия ден и да ги прибере за изхвърляне на градското бунище. В случая
“боклуци” се явяваха ненужни радиоапарати, телевизори, хладилници, печки,
перални, видео, компакт-дискове, грамофони и още много други антики, които
специално за вехтошарската ми същност се причисляваха към категорията на
ценните и качествени стоки. Ние с Нени обиколихме квартала и се снабдихме с
доста техника - складирал съм я в гаража и сега чака татко за ремонт. От всичко
събрано само CD-уредбата работи без допълнителна техническа интервенция и аз
още снощи подмених нашата стара, която напоследък нещо прекъсваше и не винаги
работеше добре. В заключение, сега имаме нова “пушка”...
Аз в момента готвя
мусака, та се налага от време на време да ставам и да си наглеждам манджата.
Утре сутринта пак съм на интервю – със сигурност омръзнах вече и на агентите.
Всъщност, аз не ви казах пък най-важното от деня. Днес, като се върнах и от
второто си интервю, имах оставено съобщение на машината, че хората от онова
локомотивно депо, в онзи пропаднал град и далечен край са ме поискали на работа
и в разстояние до една седмица, аз трябва да сключа договор с тях - отначало
само за 12 месеца, но с възможност за продължението му. Това мен хем ме
зарадва, хем пък ме и стресна съвсем и сега само чакам да си прибера софиянката
от работа (която съвсем скоро ще се подпъти да живее с мен на село…) и сядам
върху разрешението на въпроса пред салатата от дебело нарязани и посолени “до
побеляване” домати, с настъргано голяма буца българско сирене отгоре и обилно
плуващи в олио, та да видим до къде ще изумуваме най-нововъзникналата ситуация.
Забравих нещо ли? – не съм бре; ракията ми е в хладилника, за това не я
споменавам сега, че да не вземе да се стопли, докато седна да си приказвам и с
нея…
Днес първото интервю,
на което ходих беше много обнадеждаващо и от там също се надявам на някакъв
положителен резултат. Макар и далече от нас (работата се намира съвсем близо до
квартала, където живеят Стефчови и Васил с Албена) - но все пак ми е в града, а
не на майната си из кънтрито. До там се пътува около 30 минути – и назад е още толкова.
Най-добре ще бъде там да ме вземат, но знае ли човек какво му е приготвила
съдбата. Заводът е за производство на големи ремаркета, полуремаркета,
цистерни, танкери и петроловози. С тях още не съм подписал нищо - в последния
момент мога да реша и да приема тази работа, която ми харесва и допада
най-много по всички възможни показатели. Но това обаче ще бъде само в случай,
че все пак се намери някой, който да ми предложи няколко варианта и аз уж да си
избирам най-добрия. Докато пред мен се изправил единственият за сега шанс – а
именно, да заминавам при влаковете и на село, вместо да си остана тук безработен,
но в града. Опасявам се и друго, че освен “железничарите”, другите не са се
засилили особено да ми предлагат работа - това също трябва да се вземе под
внимание и да се отчете като съществен фактор, определящ общественото мнение.
Но нека първо да видим какво ще ни донесе утрешния, вторнишки ден...
За сега това е
всичко, което пък и съвсем не ви е малко – докато асимилирате едните факти, ще
последва и лавината от нови. Засегнах всички въпроси от глобален характер. А
сега в оставащите няколко минути, ще ви занимая и с малко вътрешно-политически
новини. На 06 Ноември т.г. в Австралия ще се проведе гласуване за провъзгласяването
й като Република – демек: референдум ще има, най-просто казано. Ако стане така,
че се откъснем и от Кралицата и Английската корона, тогава хептен ще я закъсаме
– дано да надделеят разума и силните монархически движения и антирепубликански
настроения...
11.10.1999 – Навън пак е понеделник и аз пак цяла седмица не драснах нито ред. Дните
си минаха и се изнизаха като мъниста от скъсан канап на детско герданче –
всичките до един пропити с надежди за някакво телефонно обаждане и предложение
за работа, в кроежи на дългосрочни и близкостоящи планове и в какви ли не още
други дивотии. По средата на седмицата даже имах и едно интервю в агенция, но
ми се струва че според начина по който се представих, то специално определено
ще бъде без положителни за мен последствия. Все още нямам окончателни отговори
от всички останали места, където напоследък ходих на другите ми интервюта, но
щом като онези не са ме потърсили до сега, значи че те също са били неуспешни.
Наред с това, хората от влаковото депо се обадиха, че договорът ми с тях уж е
подсигурен най-малко за една година, но в момента нещо си оправяли компютърната
система, та щели да ми се обадят допълнително. Вероятността е да ме повикат във
всеки даден момент и аз от понеделник да започна работа. Но докато това наистина
не стане и сам не го видя с очите си, аз за сега продължавам да не вярвам в
чудесата, които стават около нас. Все в такъв дух премина и остатъка от
седмицата - в чакане и висене на телефона, в ослушване да издрънчи с пискливия
си тон...
Дани работи
непрекъснато, а когато е свободна обикновено я водя някъде на разходка. В
събота Неничко пак беше с мен. Ние с него уж щяхме мотора да караме, но в
последния момент си променихме плана и заминахме към морето. Там си наехме една
моторна лодка и 3 часа обикаляхме крайбрежието в устието на една река. Той беше
много доволен, а и аз разбира се – лодките и параходите са моя отколешна мечта;
сега Нени иска и лодка да купуваме, защото много му хареса возенето...
Вчера (неделя) нашия
малчуган беше нещо зает, та не сме били заедно. За щастие Даниела пък не беше
на работа (за първи път от доста дълго време насам), та на свой ред ние с нея
се разходихме до морето. Полежахме малко по пясъка и на оскъдните къснопролетни
лъчи на слънцето, но духаше силен вятър и изживяването ни не беше много
приятно. Днес още нищо лошо не се е случило, освен че ни се повреди видеото и
сега ще си купуваме друго. Аз цял един ден се мъчих да оправя онова старото,
дето го намерих на боклука, но не успях и го изхвърлих със съответните клетвени
заклинания по адрес на леля му, стринка му, че и на майка му не простих. Сега и
това, което имаме се е запътило нататък. Долу в гаража имам две микровълнови
печки за ремонт, но нещо напоследък нямам работно сърце да ги оправям. Живеем
под постоянен стрес, че всеки момент може да ме извикат на работа в онова смрадливо
село, а това означава местене от тук, намиране на нова квартира, пренасяне на
торби с багажи и прочие усложнения, а самите ние ще имаме почти статут на
бежанците по време на военно положение и гражданска война. Даже не ми се и
пише, та спирам до тук, за да не избълвам още някоя простотия. То няма и за
какво всъщност...
А – сетих се за
нещо. Нека майка да провери из музикалните магазини дали в България е започнала
продажбата не компакт дискове, колко струват и въобще какви са. Ако са на
приемливи цени (да речем нещо като равностойността на $2-$3, които ние ще
изпратим допълнително), много бихме се радвали на някаква българска музика –
например група “Тангра”, “Щурците”, “Диана Експрес”, “Сигнал” (разбира се
старите им оригинални песни, а не днешните щуротии, които пеят); наред с тях са
Лили Иванова, Емил Димитров, Богдана Карадочева, Йорданка Христова и всички известни
изпълнители от тази ера; проверете за стари шлагери, македонски песни, сръбски,
гръцки, цигански – абе всичко наред, музика за моабет. Проучете въпроса
по-подробно и при случай ни пишете какво има на пазара. Нищо не купувайте и не
ни изпращайте за сега. По-нататък в писмата ще се разберем какво ни трябва.
Вземете листовки (рекламни материали) от самите продавачи на компакт дискове.
Така и ние ще се ориентираме в обстановката. Това го пиша само за информация.
Вижте първо как стои въпроса с този род стока, а пък тогава ние ще поръчваме
нещо...
13.10.1999 - С бясна скорост нещата пак се завъртяха в множество посоки, та сега се
чудя на къде да поемам. Първо – вчера агента окончателно ми се обади, че от
понеделник (18 Октомври) започвам работа във влаковото депо, в градчето
Maryborough, отстоящо на 240 км северно от Бризбън. Аз реших до последно да
“играя по въжето” и се обадих на хората от завода за ремаркета, които пък днес
на обяд ме искат да им се появя, за да ме поставят на някакви чертожни тестове.
Те потвърдиха, че ако ги издържа, работата ми при тях също е сигурна. Договорът
с “влаковете” трябва да се подпише в петък сутринта, така че ще имам все още
макар и малко време за последни решения. Като по някакво чудо аз сам им казах,
че именно в петък ще отида в агенцията за този подпис, а не още вчера, когато
те ми се обадиха. Добре че има кой да управлява нещата “отгоре”, защото иначе
аз сам едва ли бих могъл да взема най-правилното решение. Този път дилемата ни
е огромна или поне ще бъде достатъчно голяма, ако трябва да избирам между двете
работни места – дали да си остана тук в Бризбън с много по-ниска заплата, но
все пак на постоянно място с всичките бонификации, произтичащи от това
(отпуски, болнични дни и т.н.) или да се полакомя за доста по-високата заплата
на село, но с проблемите по преместването ни, с търсене на нова работа за
Даниела, с по-ограничената възможност за виждане с Нени и Сашко, който също не
е възторжено навит да ни идва на гости в това затънтено място връз задника на
географията. В същото време, като ми изтече договора с тях след едната година,
а нека и за 2 години дори да е, аз отново ще бъда без никаква работа, изправен
пред прага за търсене на друга и вече гонещ и достигащ 45-те си лазарника. Та
кой ще ме вземе тогава - дъртите никъде вече не ги искат; на тях и за прием в
старческия дом им правят “отсяване”. Аз сега, за всичките ми 5 месеца без работа
съм подал точно 170 молби, явил съм се на 35 успешни интервюта и съм получил 70
официални писма с откази за места, за които съм кандидатствал. От цялата тази
тъжна равносметка, едва само една работна позиция се откроява пред всички и
евентуално днес ще се появи още една. Поставен в това не много завидно
положение и коленичил пред конкретната ситуация, на практика аз нямам и твърде
голям избор, след като един път вече съм се навел доземи с разтворените си бузи
на гъза – единствената ми тревожна мисъл в случая е за вазелина. С Даниела си
мислехме днес и утре пак да отидем до онова градче, за да си потърсим някаква
квартира там. Добре ама нея днес я извикаха на работа, а и след като
междувременно нещата около нас се развиха по такъв светкавичен начин, ние се
отказахме да ходим нататък. Искаме първо да видим какво ще стане с всичката тая
вряла каша, която буквално ни се излива във вратовете, пък тогава ще вземаме
решенията си. Може евентуално само на някой басейн да отидем или пък до морето,
защото и времето доста се стопли изведнъж.
За довечера се
очертава да проведем малко парти-референдум по въпросите за служебната
ангажираност на масите и народното здравеопазване. Някакви много нови българи
са пристигнали съвсем наскоро в Бризбън, та можем да ги издирим и да се срещнем
с тях. Времето ми започва да напредва и ще привършвам с писменото си изложение.
Разбира се аз пак ще пиша, след като веднъж станат ясни подробностите по
случая. Надявам се, че вече сте получили колета от нас. Довечера, когато сръбна
и няколко ракии, със сигурност ще стана много словоохотлив – тогава
най-вероятно ще ви се обадим по телефона. Надяваме се тези дни да получим и
писмо от вас. След малко ще обядвам. Вчера наготвих една картофена чорба, но
моята столичанка не я хареса, защото не плували мръвки из нея и сега аз ще има
да си я ям сам барем две седмици, считано от днес нататък...
17.10.1999 - Неделя. Въпреки че вече стана време за филмите (а и след като Даниела е
на работа, аз нямам много разнообразни алтернативи), този път ще направя едно
изключение и ще се опитам да предам всичко станало от онзи ден насам, а пък то
е доста. Слушайте сега:
Първо - в сряда
отидох във фирмата за ремаркета на въпросния технически тест, за който споменах
по-горе. Имаше да се преработи един прост като фасул чертеж, с няколко още
по-прости детайла и да се преоразмери. За факир като мен в областта на
компютърното проектиране, това трябваше да бъде само едно елементарно задание
за приключване в продължение на не повече от час – нека да е най-много и
половина. Факир – да, но това беше през далечният месец Май, когато ме
съкратиха, всичко ми беше все още прясно в главата и аз бях съвсем наясно как
се работи с компютъра и въпросната програма. Обаче след 5-месечното ми
отсъствие от активната “състезателна” дейност, като седнах да го преправям аз
този чертеж и се оказа, че бях забравил неимоверно много от рутинната си
подготовка, която имах – това команди, копчета кое за какво служи и т.н. Оплетох
се като пате в кълчища - едвам-едвам се справих с половината от задачата.
Обясних на хората, че освен всичко друго и моето непознаване на програмата,
самият им чертеж е направен много непрофесионално, подвеждащо и профански
(което си беше чистата истина…), а от там съответно беше и по-труден за
разгадаване и преработка. Изразих огромното си желание и готовност, че когато
те ме вземат на работа при тях, ние ще се съберем отново и аз ще им покажа
много по-добри и лесни начини за боравене с тази компютърна система, в чиито
качества аз не се съмнявам, защото лично съм ги пробвал и доказал. А и не само
аз самият, което е от още по-голямо значение. Те показаха готовност, че биха
желали такъв или подобен развой и с това официалната ми среща с тях приключи. Шефът
им каза, че до края на работният ден ще ми се обади с резултатите. За голямо
мое съжаление обаче, човекът действително най-акуратно се обади, но не според
наивните ми очаквания, че въпреки всичко те ще ми предложат работата, ами
напротив – с обяснението, че аз не съм достатъчно опитен в чертането и поради
тази причина те щели да си търсят друг кандидат. Много се ядосах и най-вече на
себе си, разбира се (което е рядкост да се почувствам виновен за нещо и да си
призная, че всъщност съм се осрал съвсем сам, а не някой друг да ми е виновен…)
- аз направих абсолютно всичко, на което бях способен. Откъсването ми обаче от
производствената среда се оказа фатално и ми изигра поредната си лоша шега. В
този конкретен случай аз си се провалих напълно сам и до някаква степен
заслужено, въпреки че в създалата се ситуация е трудно да се търси вина тук или
пък там. Има причини, има следствия – но да се говори за “вина” би било малко
пресилено, въпреки че не е така далеч от истината. По такъв начин, в крайна
сметка за мен остана единственият възможен шанс за работа: да си стегна
опинците, да си напълня дисагите и да се мятам връз каручката на път за селото,
при влаковете, локомотивите и тръпката от неизвестността...
Вечерта, посърнал и
съкрушен, седнах на малкия миндер и под топлото съчувствие на моята Дани,
шопската й салата и моята сливова ракия, аз се надялках като балтия. Не изпих
много като количество, но понеже бях много разстроен психически - това направо
ме свърши. Легнах си уж добре и без помощта на ближния, но в 02:00 посред нощ
се събудих от зор и до 06:00 пъшках и стенах като в родилни мъки. Главата ме болеше
като че ли парни чукове биеха отвътре – не ми помогна дори безмилостното
повръщане на цялото мезе и всичкото пиене; язък за хубавия материал, похабих
го! На другия ден с Методи се бяхме разбрали да ходим на Gold Coast, но това
благородно начинание се осуети поради лошото време и общата ми физическа
изнемощялост. Променихме плановете си обаче и отидохме на обяд у тях, защото
заради дъжда той и двата дни не беше на работа (четвъртък и петък). Даниела
беше свободна само през единия, но пък в петък тя беше втора смяна, така че
имахме прекрасната възможност за разюздване и повторно опиянение...
В четвъртък сутринта
имах излизане и докато се прибера от още едно място ме потърсиха за интервю.
Това беше пак чрез една агенция, за работа в компания със същата дейност
(влакове, вагони, локомотиви), само че намираща се в Бризбън. Изразих
готовността си, че аз определено искам тази позиция, но как ще се явявам на
интервюта след като замина в оня пущинак - така и не зная. Но Бог ще нареди
нещата вярвам, щом като до тук ги е докарал на това дередже...
Та, значи в
четвъртък отидохме “на десант” у Методи. Взехме от къщи разни мезета, напитки,
защото и на него не му прелива през гърлото от имане и всеки излишно похарчен
долар го вкарва в съвсем други коловози - а пък и нали събира пари, горкият, да
си отиде до България. С него говорихме за иконата и той каза, че ще я вземе
като си тръгне обратно за насам - нека да замине веднъж по живо-по здраво. У
тях тържеството започна още от ранния следобед. Вечерта дойде и Марио - наш общ
приятел, по чиято сестра (Люси) през Март изпратихме пръстените. И там карахме
“на твърдо” гориво кажи-речи до времето на първите петли. Спахме у тях.
На другия ден аз
имах нещо да помогна на Методи, а Дани отиде на контролен преглед. Аз това май
за първи път го споменавам официално тук, но тя отдавна ми беше казала, че ние
някъде през Февруари ще си имаме и бебе – поради таквиз деликатни причини,
докторите от време на време я привикват за да й мерят шкембето и най-редовно
проверяват дали онова шило отвътре се развива в правилните си форми. Какъв зор
видя и тя, че така лошо да забременя баш по никое време - аз май и на това не
мога да дам разумното си обяснение, но определено не е заченала от “златния
дъжд”, както е уж според Библията. Ама ние и с тази трудност ще се справим и
преборим – вие за нас не се притеснявайте. Където двама, там и трима – а то
като има за трима, понамирва се и за четирима. Ох, то всичкото туй си е баш
много добре и аз нямам сериозни оплаквания от новото ни утежнено положение.
Обаче като се върна Дани от прегледа, на свой ред и на нова сметка ме поля със
студена вода: ба мааму, бебето щяло да е момиче! УЖАЗЗЗ, бре – казвам ви го аз
и хич не се ебавам!!! Още щом като чух за тази “радостна” (само за Дани…)
новина, на мен ми се подкосиха краката, частично загубих апетита си и изпаднах
в много голяма и дълбока депресия, носталгия и във всичко онова, в което може
да изпадне едно животно на два крака, различно от възторг. Че как сега ще се
появя пред света, с това си срамно деяние – амчи бива ли пък да съм и чак такъв
нескопосник бре, та барем още едно момче не можах да си измайсторя, както
постъпват хората по чуждите къщи?! Ще има да ми се подиграват другите... Рекох
й: “Да не е нещо гречка, мари Дано - язе жънски дéца мислим да не мой’м да
прайм!” Обаче оназ вика насреща ми: “Доктора тъй рече!”; от тук я гледал онзи,
инак я обръщал – амчи биваше ли да не му видите барем пишката на туй бебе, ма?!
Какви са тез доктори и що за медицина е това тяхното?! Ама тя се свършила вече,
де - оправяне от тук нататък няма, пък и поправителни изпити няма за кога да се
държат. Е, на мен ми стига поне удоволствието, че Дани се намира на небесата от
щастие, защото тя и без друго искаше да си има момиче (но можеше да си купи и
кукла, все пак – нали така). Омръзнало й било от момчетии. Та сега от края се
стягаме, подготвяйки се психически и за тази най-нова, допълнителна придобивка
към сплотения ни съюз. Това го споменавам набързо само между другото, но си е
чистата и прозрачна истина – а пък останалия свят може да го приема и на майтап,
ако ще...
Аз в петък сутринта,
както вече казах, помагах нещо на Методи. Карах го до някъде по някакви негови
лични задачи. По пътя влязох в един боклукчарски магазин, от където за $10
купих едно страхотно видео. Нали нашето се счупи, а от сервиза ми поискаха
$135, за да го ремонтират. Естествено получиха само обтегнатият ми среден пръст
и няколко шопски, много звучни “клетви-бисери”, изтръгнати направо от дъното на
“Извора на белоногата”. Така всичко отиде на боклука – печки, видео и разни
други мои “съкровища”, дето аз съм си намирал във времето и пространството.
Закарах Дани на работа за втората си смяна, а аз се потопих в света на
безмълвието - това видео, което наскоро купих се оказа с много вродени дефекти,
някои от които аз успешно излекувах. Пред редица други обаче се огънах, поради
липса на известни познания в областта - а и вече твърде много ми беше писнало,
защото тая дейност продължи и в събота сутринта. Закарах видеото на боклука при
печките, но пък си начесах крастата отлично и то само за някакви си $10
пари!...
Както вече виждате,
така неусетно стана събота. Нени беше отишъл да кара мотора с неговият приятел
Родни и още един негов роднина - възрастен и опитен за контрол. Беше ми се
обадил през седмицата, че иска вечерта да го заведа на мотокрос, та се бяхме
разбрали да го взема от тях веднага щом се прибере. Към 17:00 отидох и го
доведох у нас. Вечеряхме, взехме си разни напитки за стадиона и заминахме. Тук
мотокросите ги правят на специални терени с изкуствено създадени препятствия,
скокове и т.н. Неничко все още не знаеше за новината, че ние с леля му Даниела
ще заминаваме за една година извън Бризбън. Когато научи, той също не беше в
сияен възторг, но прояви детето нужното разбиране, защото също осъзнаваше че
това беше единственият ми шанс за започване на някаква работа. Той за бебето не
знае все още, но не мисля да го занимавам баш сега с това – като започне да ни
идва на гости, сам ще види. Тогава ще се обясняваме. Нени каза, че ще иска да
идва при нас най-малко по два пъти месечно и аз се моля да бъде възможно осъществяването
на тези наши срещи, макар и да не са в Бризбън. Там където отиваме има много
реки, морето е на 25-30 км от нас и ще има къде да се скитори. Аз обаче не
преставам да се надявам, че въпреки всичко все нещо ще може да се уреди, макар
и в последния момент с цел да си остана тук, независимо че в петък сутринта
вече ходих в агенцията, като взех и собственоръчно подписах всички необходими
документи за този шибан договор. Но окончателният ми подпис ще стане там на
място, след като отида в завода и то след седмица или две, което ще бъде
някакъв предварителен обучителен период...
Вечерта на мотокроса
темите ни се въртяха само около мотори, състезатели, кой колко надалеч е скочил
и кой кого е победил. Разбрахме се, че днес ще се видим пак с Нени и заедно с
него за обяд ще отидем на ресторант - нещо като изпроводяк. Аз рано сутринта
отидох до моя любим битак. Там харесах едно газово барбекю, но не посмях да го
купя, защото нямах “карт-бланш” от Дани. После обаче като взех и Нени с мен, та
се върнахме пак там и тогава го взех. Аз имам разни газови бутилки и
редуцир-вентили - само другата част ми липсваше (горелката). Значи ще се ядат
пържоли и кебапи на това село – няма да има ‘лабаво пак!
След всичко това Даниела
ме подстрига, окъпахме се и отидохме на ресторанта, от който не бяхме особено
доволни, но им оставихме $85 за храната, която ни сервираха. На нас все ни се
иска тук да бъде както в “Механата” на Етъра, в “Тихият кът” на Витоша,
“Шумáко” или поне като бургаския ресторант-градина “Морски звуци”, за това никакво
заведение не ни харесва в тая Австралия и от вкъщи по-‘убаво нéма! Ама хайде,
карай - нали е заради ритуала, затварям си очите...
Като си изядохме и
десерта, закарахме Дани на работа, а ние с Неничко се поразходихме с колата.
Той много обича да се движим безцелно по пътищата - само да се возим и да горим
бензина. Мисълта обаче за друго видео ми се беше загнездила достатъчно дълбоко
в главата, а пък и аз самият вече знаех точно какво търся. Купихме с Нени
вестника с обявите за продажби на употребявани вещи и в него намерихме едно,
абсолютно отговарящо на описанието и мераците ми, разбира се - единственото в
целия вестник. Веднага отидохме при човека и го спазарихме за $300. То ново е
струвало $1100, но само преди няколко години. Току що са му сменили главите
(иначе е с четири!) и му е направен основен преглед. Видеото е стерео, клас
“Hi-Fi” (каквото и да значи това…), с много високи технически възможности, дето
не ми се изброяват баш сега. Марката му е PANASONIC, “сделано” в JAPAN! Даниела
още не знае, горкичката – зер, отидоха й паричките, които си беше скътала за
разводчето! Беше нагласила, завалийката и тя като мене $505, колкото струва
процедурата, но сега това ще се отложи до следващото й плащане. Между другото,
моята бивша госпожа изрично ме предупреди, че тя ми е подписала документите с
въпросната си готовност и най-голяма охота единствено и само, ако аз дам тези
пари на Нени, вместо да ги подаря на държавата. Вероятно от вълнение вече се
повтарям, но за мен този съдебен процес беше напълно безплатен като безработен
гражданин на страната и понеже ми се прави сметката на всичко, та сега ще й
преведем сумата по банковия влог на детето, белким майка му вземе, че миряса
най-после. Е, това ще стане едва когато взема първата си заплата, разбира се,
но независимо от всичко, тя ми извади душата, докато не прибра всичко до цент –
халал да им са...
Нени беше с мен до преди
малко и тъкмо го оставих у тях. Дадох му неговите неща, които той си държеше на
съхранение в гаража при нас, защото ние по всяка вероятност ще се преместим от
този апартамент. Ако не на село, то поне някъде по-нашироко – че нали ще се и
умножаваме още от догодина. Аз си сложих багажа в колата; Даниела ми беше
нагласила всичко - само го нахвърлях по седалките и в багажника. Все още нямам
ясна представа къде точно ще отседна, къде ще замръквам и как ще осъмвам - уж
нещо щяло да ме чака там, но утре като се видя с един колега от отдела, ще
разбера по-подробно всичко. Тръгвам в 04:00 сутринта, защото смяната ми започва
от 07:00. Разбира се, моят репортаж “на живо” ще се води и през следващата
седмица, където и да съм, след като веднъж се установя под покрив.
Радвам се, че в
петък вечерта се чухме макар и за малко с майка. Разбрах, че по това време не
беше удобно да говорим надълго и нашироко, защото имахте някакви гости. За нас
е достатъчно да знаем, че за момента сте добре и сте получили предната ни
пратка. Дано всичко в кутията да е било на лице. А сега, с огромна скръб ще ви
предам и една наистина болезнено трагична новина – в събота сутринта госпожата
с тревога ми се обади по телефона, че в сряда нашата Дидка в Ямбол е получила
някакъв удар, от който докторите не са могли да я спасят и за най-голямо
нещастие на всички нейни близки и ние, които я познавахме и обичахме, тя е
починала. Това е покъртителен ужас, за нейните едва 27 години. Погребението й е
било в събота. Аз лично съм потресен от случилото се и самият не знам какво да
ви посъветвам - по смисъла на това как да реагирате в тази тежка за семейството
им ситуация. Според мен като че ли е най-добре да не им се месите - те и без
друго ни мразят толкова много, а особено пък сега, когато всички са така дълбоко
травмирани и наранени, не им засилвайте отрицателните чувства. Жалко наистина
за всички и най-вече за малката Стилянка, но какво може да се прави от тук
нататък – това са грозните удари на живота, които всички ние получаваме волю
или неволю. Госпожата ме посъветва да изпратя някаква съболезнователна картичка
до Живко и аз дълбоко в себе си съм абсолютно сигурен, че може би така е
най-редно да постъпя. Но пък от друга страна, с тези наши толкова нечовешко-свински
отношения помежду, самият аз не смея, защото не знам те там как биха
изтълкували този мой най-чистосърдечен жест на внимание и съчувствие, и кой
знае какви допълнителни клетви ще хвърлят отгоре ни. Споделям всичко това с
най-искрената си и истински дълбока болка, надявайки се че чрез вас това мое
послание да стигне и до Господ. Определено обаче не ми се контактува с тях,
особено сега в това така трагично положение, в което всички са изпаднали, като
в същото време изразявам и най-голямото си съжаление за сполетялото ги
злощастие. Нека Бог да опрости сторените от нея грехове – да бди зорко и да
пази детенцето им...
А сега аз приключвам
с поредното си презокеанско комюнике, защото стана време да вземам Дани от
работа. Видяхте ли колко много неща ви разказах – радост и тъга се преплитат в
един общ възел, от който няма отърване? Хайде, чао за сега...
Няма коментари:
Публикуване на коментар