Мили наши майко и
татко – приятели познати и врагове непознати!
14.07.1999 – Вече отшумяха безгрижните ни екскурзиантски и отпускарски дни, докато
при нас гостуваха Сашко с приятелката си Лиса. С тях много ходихме, много
видяхме, много се развличахме и всичко беше много хубаво. Сега обаче за
съжаление ежедневието ни започна от самото си начало, както е било до този
момент – с първите и вторите си смени от дежурствата на Даниела, моите
безконечни и по принцип неуспешни интервюта и къщната работа, която никога не
свършва. Сами разбирате, че докато гостите ни бяха тук и всички се бяхме сврели
като в “дядовата ръкавичка”, не беше съвсем възможно да се пишат и писма на
всичкото отгоре; за това информацията за нас, от която тъй живо се интересувате
малко поизостана. Но пък тази вечер съм се въоръжил с търпение и нужното
творческо вдъхновение, като в следващите минути ще се опитам да преразкажа
накратко какво, кое и как се е случило, за да няма бели петна в така светлата
ми и лъчезарна биографична история.
Първо се връщам с
известно време назад, акцентирайки на малкото колетче, което двамата с Нени
изпратихме от пощата в неделя сутринта на 04 Юли (брей, всичко става на
исторически дати при мене: тогава беше Денят на Независимостта в Америка,
докато днес е Националния ден на Франция, когато пък през 1789 пада
Бастилията). Във въпросната неделя Даниела беше на работа, а аз тъкмо се гласях
да излизам повторно, след като сутринта я бях закарал на работа и си бях дори
вече наобиколил биташките тараби, макар и само на “първо четене”. Нени в петък
и събота беше у нас и вечерта го закарах обратно в тях. Добре ама той ми се
обади по телефона, че пак искал да дойде при нас поне само за през деня, та да
посрещнел и той батко си Сашко от Аделаида вечерта. Аз много се зарадвах, че
отново имаме възможност да сме заедно и веднага отидох да го взема от тях.
Разходихме се из града, изпратихме ви колета, ходихме на една изложба за коли
на открито, след което отидохме да вземем Дани от работа и се прибрахме. Ние с
нея се заловихме да чистим и подреждаме малко апартамента, готвихме и т.н., а
Неничко ми изми колата и получи $5 надница. После всички отидохме на летището, където
посрещнахме Сашко “милото дете” и наш’та малка снахичка (вече много вероятно
бъдеща). Закарахме Нени обратно при майка му, а ние се прибрахме в къщи. Той
след два дни така или иначе пак щеше да идва при нас, в същата пукаща се по
шевовете си вече и прогресивно отесняваща “дядова ръкавичка”.
На другия ден
(понеделник) аз бях зает сутринта, а по обяд пък ходих на едно интервю за
работа. Бяхме излезли всички заедно, та си направихме среща на определено място
някъде из центъра на града. Даниела води Сашкови да се возят на онова синьото
корабче, където ходихме и с вас в последните дни от злочестият ви престой в
Австралия, а аз после ги срещнах на едно от пристанищата. Продължихме да се
шляем заедно из улици и магазини, правихме си разходки до тук-таме и множество
снимки. Вечерта пък Жоро ни дойде на гости, та да се видят със Сашо, при което се
получи едно много непринудено парти, но от най-висока категория.
Следващия ден пак се
разхождахме из забележителностите на Бризбън. Вечерта при нас дойде и Нени с
багажа си за три дни. Майка му заминавала в командировка някъде извън
държавата, но не се заинтересувах къде точно; вероятно пак в Сингапур, а може и
в Щатите да е било. Аз на другия ден го закарах направо на училище, а ние с
гостите отидохме на Gold Coast (казва се “Голд Кост” и се превежда като
“Златния бряг” – нещо като нашите “Албена”, “Златни пясъци” и “Слънчев бряг”
взети заедно и повдигнати на голяма степен). Взехме и Жоро да се разходи с нас,
че той също не беше виждал до сега това творение на човешката алчност, в
стремежа си да свлече повече кожи от нещастните курортисти (познат мотив, нали
– аз що ви викам, че СоциализЪма само се е учил от по-големият си побратим Капитализма
и всичките му мурафети идват от там, а не от Маркс, Енгелс, Ленин и другите от
шайката разбойници). Предишния ден той (Жоро де, не Ленин), пак беше с нас по
екскурзиите за по-весело. Неничко много добре се сработи със Сашко и момичето,
та се разбраха на другия ден той пък да ги заведе на един парк с много люлки,
влакчета и т.н. Нашия с най-голяма охота него ден не отиде на училище и
заминаха нататък по “младежки” с колата на Дани. Ние с нея си останахме в къщи
да поприготвим едно-друго за вечерта и се занимавахме с най-общи домакински
дейности. На следващия ден Нени вече отиде на училище и от там се прибра в
къщи. Ние пак ходихме по разни забележителности и отново направихме множество
снимки. Въобще, покрай гостите доста филми изщракахме – общо 5 на брой. Всички
останаха много доволни и щастливи – и тези дето гостуваха, и тези дето ги
посрещаха!
В неделя всички
заедно отидохме до атракционния парк-киностудио, където също сме ходили с вас.
Това беше и последното развлечение на гостите, които на другия ден (всъщност
във вторник, но много рано сутринта) си тръгваха. В понеделник отново
направихме едно посещение на Gold Coаst. На Сашкови много им хареса това
лъскаво и крещящо място – децата искаха да се разходят още малко там и да си
купят по някой шарен парцал от многобройните стъклени витрини. Ние с мама Дана
изчакахме младите да се налудуват по търговските вериги и бутици, подпирайки се
над огромните халби с германска бира и подплатени с хастар от дебели баварски
шницели в същата немска кръчма на ъгъла, където преди време бяхме и заедно с
вас. Спомням си, че тогава това беше нашият последен съвместен ден под
необятното австралийско небе. По мои смътни спомени, като че ли пак беше неделя,
а пък вие на другия ден заминавахте за България... (тук малко ми домъчня, та ми
покапаха сълзите - следствие на смесица от тогавашната повсеместна мъка и
сегашното ми щастие). Вечерта се прибрахме обратно в нас, направихме си една
прощална вечеря с много кебапчета, още повече бири и приключихме с празниците и
безгрижните дни.
На другата сутрин
станахме рано за летището, защото самолета излиташе в 06:30 за Сидней. Сашкови
искаха да разгледат и този космополитен град през деня, а с вечерния самолет от
там се прибраха обратно в Аделаида. В понеделник вечерта Нени дойде до вкъщи да
си вземе “довиждане” с Лиса и Сашко, докато Даниела още същия ден започна
работа – отново идиотската си втора смяна. Аз пък утре сутринта съм на едно
интервю, на което освен всичките други “разпити”, трябва да покривам и някакви
шибани тестове за грамотност и интелигентност (а бре, сиви искърски говеда: на
гений като мене дават ли се такива прости задачи, а? - че нали ще се обидя, ве
немокаяни такива!). В същото време предложиха на Дани постоянно работно място в
една от болниците, където тя работеше до сега, но то ще влиза в действие само
на повикване. Та сега на нова сметка ще се пренастройваме съгласно другото й
разписание, което се надявам да бъде малко по-благоприятно (ако не толкова за
нея, то поне в частност за мен самият).
Жоро изведнъж реши
да си тръгва обратно за Южна Австралия и слънчевата й столица Аделаида. Той е
металург по професия и тук в нашия курортен щат не успя да си намери подходяща
работа. По този повод в събота и неделя ще организираме една масова гаражна
разпродажба - този път у тях и аз ще трябва много активно да му помогна в
търговията по отърването от ненужната стока и боклуци, които той най-старателно
трупа и събира в продължение на 6 месеца. Колата ми е пак на ремонт – сега пък нещо
компютърът й се е повредил, та не знам колко ще ми коства ремонта му в парични
измерения. Ако мога да я закърпя само някак си временно и със сигурност ще я
продам без да ми мигне окото, а в замяна ще си купя някаква друга - малко
по-простичка и най-вече евтина. Тая нещо взе да ми дотяга с капризите и
номерата си - особено пък и след катастрофата, с всеки изминат ден взех да я
намразвам и ненавиждам все повече и повече; а аз нароча ли си нещо (или пък
някого, по същия дълбок смисъл на думата…), с това “нещо” вече е свършено и
последното автоматично се превръща в история...
Вечерта, когато и
Жоро беше у дома, Дани и Сашко се обаждаха до София. От там разбрахме, че вие
родителите сте се виждали “на високо равнище”, но аз не помня повече
подробности от телефонният им разговор, защото вече ми се беше подмътил погледа
и не бях много адекватен към запаметяване на излишна информация. Но пък онази
вечер - точно преди заминаването на Сашкови, пристигнаха вашите колети с
подаръците за нас и най-вече приборите за хранене (като че ли до сега ядяхме с
пръсти, но нека бъде волята на народа). Всичко е чудесно и повече от прекрасно,
но все пак не трябваше да трошите излишни пари, за да ни изпращате армагани и
чеизи. Защо не се консултирате първо с нас и тогава да предприемате спонтанните
си родителски постъпки, продиктувани от безпределна обич към нас? Ама тя се
свършила вече – ние и без друго мислехме да си купуваме някакъв комплект с
вилици, лъжици и ножове, та този ни дойде съвсем навреме; като епеци на
гюлбара. Специално за Дани ще изпиля една вилица с ножовката и ще я подкъся, за
да не си избоде сливиците и тя ще си е само за нея. Аз обаче обичам да ям с
по-дълги фъркулици, защото те набождат повече материал от чинията, та да ми се
запълни по-добре устата с каквото там се тъпча, но тя горката, в София: де’й
виждала таквоз чудо!? – там, на село нямат такива дълги бонелки, а пък и знам
ли ги – може и с пръсти да са яли, дорде им пуснат трамваите...
Онзи ден от битака
си купих едни джинси (кадифени панталони) – само за $1 и точно пък моята мярка.
Малко са ми дълги (защото както всеки тук добре вече знае, крачката ми са
въз-късички по рождение, но пък иначе не съм недъгав) – поради тази причина се
наложи Даниелчето да ми скъсява крачолите (и пак ще река добре, че тя може
всичко да прави – инак съм загубен, останал само на един чифт ръце и то моите собствени).
Както си вървях по пътя пък и си намерих едно пуловерче – оплетено от чиста
вълна, вероятно на една кука и естествено, отново съобразено с моите
по-едрогабаритни размери. Изпрах си го у нас, та стана досущ като ново – все
едно слязло преди няколко години от витрините на “Божур” или “Валентина”. А
днес пък си купих и едни велурени обувки за новия тоалет (намерих един чифт в
моите “бутикови” магазини; вярно че се изръсих с цели $8, обаче чепиците ми са
американски – не са някакви прости или пък китайски; опазил ме Бог). Абе, какво
да ви разправям - аз много обичам да се нося и сега съм докаран от главата до
петите като по журнал на “Neckermann”. Проблемът е само, че скоро ще настъпи
лятото и тогава няма да има кой да ми види най-новите дрешки, защото на дневен
ред ще извадя джапанките, късите гащи и потниците. Аз и едно килимче съм
намерил онзи ден - рогозчица по-точно, като тези дето ги тъкат по селата. Нея
още не съм я разтварял, за да видя какво представлява. Седи си мирно в гаража,
докато й дойде реда и някой мъдър съветник от Коньовица реши къде точно ще я
постиламе...
Ами в общи линии
това като че ли е всичко откъм отсамната част на света. За пореден път горещо
благодаря за подаръците, които сте ни изпратили. Сашко, малкото детенце -
веднага си прибра неговите и специално изпраща благодарностите си. Моят малък
Неничко също: нали и той беше с нас точно по това време. Надявам се, че Даниела
ще ви пише по-подробно и отделно от мене. Сигурен съм обаче, че от някакви
нейни съображения за такт и потайност, тя ще премълчи доста от компрометиращите
факти, докато аз ги предавам “точ-в-точ” както са възникнали; за което не ви се
извинявам, но все пак ми е мъчно, че се явявате като буфер за всичко, което
става (или пък не съвсем) с вашия прекрасен и откачен син, намиращ се в опаката
половина на Земята. Но, такава ни била съдбата - от мене толкоз и ЧАО за сега;
имайте от Бога повече!...
28.07.1999 - Милички на мама – не ми се сърдете за огромното закъснение, след което
едва сега успявам да седна и да ви драсна някой ред. Времето ни буквално лети –
отчайващо неусетно, в грижи, в разрешаване на проблеми и какво ли още не, та
хич не ми е и било до писане през този период. Сега ще се опитам да върна поне
част от паметта си, някъде преди две седмици, че и повече, за да ви разкажа
какво се е случило до този настоящ момент.
Първо започвам с
превозното ни средство (и това е най-естествено: след като жената е добре,
следващата по фамилна значимост се явява колата). За ремонта й в сервиза ми
поискаха нови $430, че да оправят нещо по горивната система. Този път обаче
срещнаха дебелият ми и не чак толкова дълъг среден пръст и достатъчно коравата
ми кратуна, защото аз после си поправих всичко сам, без да искам мечешките им
услуги, че пък да им и плащам на всичкото отгоре зáлудо. Е, взеха ми
мизерниците $90 все пак, за гдето са й отваряли капака, гледали са я, тествали
са й мотора (или поне така казаха) и т.н., но повече аз там няма да им стъпя.
Веднага след това
започнаха проблемите и разправиите по изпращането на Жоро обратно за Аделаида.
Той се настоя вече в нашия щат и най-после реши да се върне. Така всичките
боклуци, дето ги накупи тук като мебели, покъщнина и прочие инвентар, сега пък
трябваше да се продадат и с парите от тях да си пътува надолу в южна посока.
Четири съботи и недели правихме гаражни разпродажби или по-скоро раздавахме
“подаръци” на бедните и просяците, защото както много добре знаете: в този свят
много лесно се купува, но ела да видиш как се продава, особено пък вехтории и
боклуци. На всичкото отгоре и колата му не е добре: едвам върви, загрява по
пътя – изобщо, пълна трагедия. След като му разчистихме покъщнината и си издаде
квартирата, той остана два дни да живее у нас, та вчера вече си тръгна
окончателно. Както разбира се и се очакваше, водата в радиатора загряла, избила
през отдавна прогнилите водни съединения, та закъсал насред път. Дърпали го от
“Пътна помощ”, ремонтирали го и само за $160 масраф го пуснали да си върви по
живо-по здраво с нова водна помпа и ремък – пак с малко се е отървал,
завалията. Жоро ми се обади напред, че всичко вече с колата е наред и успешно продължава
пътуването си към “родна Аделаида”. С него аз бях ангажиран почти постоянно,
защото той доста трудно се оправя - нито английския език знае като хората, нито
пък има навиците да се ориентира къде се намира във всеки даден момент. Но
както и да е – този епизод с неговото пребиваване в Бризбън и всички емоции
свързани с това му временно посещение вече приключиха...
Миналият четвъртък с
Даниела ходихме на малка еднодневна разходка до разни красиви места из
околията. Него ден тя като по чудо не беше на работа, та разгеле това малко
“бягство” от ежедневието беше възможно да се осъществи. Междувременно Димитър
Ковачев изпрати колета с пръстените от Мелбърн. Аз всъщност му се обадих, но за
да стигна до него първо звънях на Ива за телефона на Албена и Румен в Перт, та
чак тогава чрез тях се свързах в Мелбърн и с него. Те тъкмо си били дошли от
България. Поприказвахме малко и след два дни, както разбрахте, получихме
колета. Много, много ви благодарим за всичко. Пръстените са чудесни, особено
моя. Даниела също го харесва. Разбира се тя хареса и нейните пръстенчета, с
които веднага се накичи. Тези които тя имаше и не бяха много “истински” ги
подари на две от нейните бабички – пациентки. Аз като се обадя на татко за
рождения му ден на 01 Август, тогава ще коментираме тези неща- сега само ги
отбелязвам писмено, за да не се забравят.
Пристигна и вашето
писмо № 43. Разбрахме, че татко е бил по служба в Гърция. Сигурно вече си е
дошъл - дано всичко да е минало успешно и гладко. Аз постоянно ходя на разни
интервюта за работа. Това заема доста много време и емоции от сивото ми и
скучно ежедневие - предимно в разочарованията след това. Ей го и сега – онзи
ден (в петък), пак бях на едно интервю – уж много успешно, хората уж много ме
харесаха и дори в понеделник трябваше да ми се обадят за втора среща, вече със
собственика на компанията. Аз чаках и се ослушвах като глуха кучка в
продължение на два дни, но никой не ме потърси за нищо. След като събрах
достатъчно сили и смелост, днес им се обадих лично да попитам какво става с
моята кандидатура, а онези ми казаха, че позицията била вече заета. Амчи
обадете ми се поне бре, мръсни манафи и пачаври! Какво толкова струва един
телефонен разговор, независимо от резултатите – нали това е и въпрос на етика;
няма обаче – мълчат като éбани гъзове. И тези сюжети се развиват постоянно –
почти през ден. Даниела работи усилено - скоро пак беше на две смени една след
друга. С Неничко се виждаме всяка събота или неделя. Ходим заедно да караме
мотора. Той даже миналата събота спа у нас - нали щеше да бъде в къщи за цяла
седмица, но командировката на майка му се отложила и неговото по-дълго
гостуване се разсъхна.
Останаха ми още 250
кг каша за ракия, която съм закарал на друго секретно място и още по-дискретно
ще сваря, а продукта евентуално ще го делим на две – от мен материала, а другия
човек ще подсигури казана. Това ще стане може би през тази събота и неделя. На
серията от гаражни разпродажби у Жоро, аз също разчистих доста от моите неща,
които съм трупал във времето или пък съм намирал тук и там. Останаха обаче още
множество боклуци – мои, както и Жорови, които ще отнеса на битака някоя
неделя, та да ги орина там. След обяд вземам Дани от работа и отиваме при
финансовите агенти да си декларираме доходите и да оправяме годишните такси.
Утре по план ще ходим на Gold Coast, където ще се видим с наша обща позната още
от Аделаида, която се премести преди няколко години да живее там. Опитваме се
да установим контакти и с други хора, че да завържем някакви социални
запознанства, защото напоследък не сме се виждали с никой друг, освен с Жоро. С
разни Сашовци, Руменовци и т.н. аз за себе си съм скъсал, защото повече нито ще
ги търся, нито пък мисля да поддържам приятелски отношения с тях, след като
недвусмислено виждам, че те самите не желаят това – е, черна лентичка няма да
си вържа; аз каквито страдания имах – изстрадах си ги, майната им...
Продължавам с
описанията на другия ден, т.е. днес - вече е 29.07.1999. Уж
щяхме да ходим на разходка, но Дани я повикаха за втора смяна на работа и
мероприятието ни се отложи за утре (петък). Тя по принцип и утре работи, само
че ще бъде в някаква къса смяна - от 16:00 до 21:00. Аз и вчера бях на две
интервюта; в понеделник са ме поканили на друго. Ще излезе нещо на края, не
може да остане вечно все така - само че нито знаем кога, нито пък от къде ще
изскочи “заека”.
Жоро снощи пак се
обади, че е закъсал с колата - този път някакъв маркуч му се спукал и за
пореден път имал разправии с “Пътна помощ” - та пак последвали дърпане с
въжета, още ремонти и дебели плащания. Никак не му върви на този човек - просто
той е един прекрасен пример за абсолютен неудачник. Не е лошо момче, но все
нещо го спъва, завалията…
Днес взехме и
последните снимки от гостуването на Сашко и приятелката му. Миналата седмица
изпратихме едно малко колетче до родата в София - снимки и други дребни неща.
Дано този път да го получат, защото има сериозни оплаквания, че там нищо не
пристига по предназначението си. А най-вероятно се отклонява още преди да е
намерило входната врата на баба Райна и дядо Митко – може би даже много преди
да стигне до пощенският им клон. Ние и за вас гласим нещичко, но то ще е малко
по-нататък. Пак се насъбраха най-разнообразни снимки, на които ще се радвате
докато ги разглеждате. Ще изпратя на татко и една игла за грамофона, дано
уйдиса на неговия. Аз онзи ден на боклуците намерих някакво видео и една
стереоуредба, та ги продадох незабавно на гаражната разпродажба. Един съсед на
Жоро купи уредбата заради грамофона й, а пък той ми подари неговият който имаше,
заедно с чисто нова резервна игла. Аз за себе си имам едно малко грамофонче, но
до него не сме опирали още. Взех даже и плочите които имам да разпродавам, за да
чистя къщата от боклуците – техниката се развива не с крачки, ами направо със
скокове; няма кой да слуша грамофонни плочи вече и да им слугува – дисковете
вършат тази работа, при това със завидно качество на звука.
Вчера пристигна и
писмо № 42. Не знам защо то дойде след № 43, но тъй или иначе всичко е
получено. Даниела много се радва на пръстените си и само се фръцка с тях пред
бабичките из болниците. Снощи ходихме с нея да си оправяме данъците. Вероятно
ще ни върнат около $3500 от таксите, които са ни надвземали предварително през
финансовата година. С Бакала вече се чуваме по-редовно. Аз преди две седмици му
се обаждах, та си приказвахме половин час. Добре че разговорите до Канарските
острови се плащат само по 49 цента на минута. Изпратихме му и няколко наши
снимки, които той вчера тъкмо беше получил и веднага ни се обади, за да ни
каже. Много се тачим ние с него и рано или късно обезателно ще се видим –
независимо на коя земя. Моето Дани, нали е все по грандиозните идеи и големите
изхвърляния по вид и подобие на слонската чекия, та каза че някой ден, на път
за България ще минем и през Канарските острови, за да стане една наистина
прекрасна екскурзия. А пък аз само бърча вежди, свивам джуки и чупя пръсти,
защото изобщо не знам кое как ще стане – като я слушам отстрани, не звучи лошо;
но с моя вроден пословичен песимизъм, нещо не мога да видя осъществяването на
подобни налудничави идеи в реалните си измерения...
Блузката, която сте
изпратили за мене ми е малка и аз с най-голяма радост я подарих на Нени, който
пък от своя страна много я хареса (това също си е някакъв вид “чудо”, защото и
той обикновено намира “мааната” на всичко - досущ като леля си Даниела). Ние
миналата събота вечер с него ходихме на едно страхотно мотоциклетно състезание
– мотокрос на закрито, в зала. Беше много интересно и останахме доволни. Дано
вече да сте получили пратката ни с манерката, снимките и дългото ми писмо.
Нарочно не се обаждаме сега, защото през последния месец ни се натрупа много
голяма телефонна сметка, а ще позвъним чак за рождения ден на татко (добре де,
ама вие как ще научите за това – едва след получаването на настоящото ми писмо
ще знаете истинските причини за “мълчанието” ни; ама че съм тъп и аз –
разправят, че от онанизма се оглупявало и вероятно това да ми е вече началото)...
През деня, докато
Даниела си е из дома в къщата е много весело, но като отиде на работа, особено
за втора смяна настъпва голям ад. Аз сам нито радио слушам, нито телевизия
гледам - въртя се по цяла вечер като див звяр в клетка и изобщо не знам какво
да правя, с което да си убивам времето и скуката. Не мога и да спя дори, защото
пък нали трябва да я вземам от работа по нощите. Абе, то е един ужас, ама
нейсе! Ще дам пак обяви във вестника за продажба на колата, органа на Нени и
този наш шибан диван-спалня, който изобщо не се оказа много удобен и удачен.
Като се седи на него, всичко потъва надолу – с опасност човек да си прещипе
макарите на пружините, ако рече да става. Когато се спи пък (вече разгънат),
тръбите му отдолу убиват на гърба по най-свиреп начин и както се легне вечерта,
така се и осъмва в безсъние. Ще търсим друго разрешение на въпроса. Ако тръгна
на работа, ще възстановя и плувната си дейност, защото напоследък много съм се
оял и пак съм станал дебел и пухкав. Обаче сега, като съм такъв безработен -
нямам никакво настроение и най-малкия ищах за нищо друго, освен само за едно-единствено
(вярно че е секс, бе – вие пък как така познахте, отведнъж?)...
06.08.1999 - Започвам пак от там, от където прекъснах мисловните си потоци онзи ден.
Точно както беше според предварителният ни план, в петъка отидохме да се
срещнем с нашата обща приятелка от Аделаида. Времето беше чудесно -
поразходихме се заедно, обядвахме в един гръцки ресторант и ние с Дани си
тръгнахме, защото тя щеше да ходи на работа следобеда. Аз първо я закарах, а
после се повъртях из магазините. От един “бутик” купих чифт тонколони за $15,
но като ги изпробвах в къщи се оказа, че басовите им високоговорители са
заминали. На другия ден хукнах по дюкяните да търся нови. Те пък се оказаха
някакви много специални и по-нестандартни от масово срещаните на пазара –
съпротивлението им е 6 Ω при мощност 20 W, а тук продават само 4 Ω или 8 Ω.
Разни изявени специалисти в областта ми казаха, че те нямало да станат щом като
не отговарят по импеданс на оригиналните. Аз естествено, както винаги подлагам
думите им на свои дълбоки съмнения и не им вярвам много на приказките, но в
същото време не ми се ще и да пробвам, закупувайки нови само заради единия
опит. Последните се харчат зад щанда по $50 парчето и ако въпреки всичко нещо
не иска да проработи както трябва, ще бъде голям язък за парите, а аз самият ще
се намирам едва на малка крачка, преди да си направя харакири. Така за сега реших
да изчакам с мераците си, надявайки се че ще намеря нещо по пътя (в толкова
много неща съм се препъвал, че баш едни тонколони ли ще ме съборят, бре
джанъм). А пък иначе колонките ги бива и са страшни на външен вид - големи и
солидни, трилентови с честотен диапазон от 40 Hz до 25 kHz. Както вече казах,
високите им честоти работят безупречно, обаче ниските ги няма никакви. Ако на
татко му се намират някакви стари говорители на тавана, но специално за ниска
честота (от 40 Hz или по-надолу до към не повече от 4-5 kHz горна граница), с
мощност да речем 20 W или 25 W при импеданс от 6 Ω, може спокойно да ми ги
изпрати с най-евтината и бавна поща, а пък аз от своя страна ще почерпя при
първа възможност. Нямам много ясна представа колко биха стрували едни такива
съоръжения в добрата ни и изстрадала България, но специално тук тези артикули
минават в категорията на “снобските” удоволствия и респективно се продават
доста по-скъпо от хлябът наш насъщний да речем. Е, ако човек работи и заработва
достатъчно кинти, той просто няма никакви проблеми да си купи каквото поиска от
всеки магазин, в който понечи да го вкара жена му. Но сега, при моето деликатно
финансово състояние на духа, всеки един похарчен не съвсем по предназначение
нещастен долар, граничи с глупостта. Аз обаче за всеки случай изпращам
размерите на отворът в самата тонколона (за техническа справка на татко, в
случай че хукне да ми изпраща говорители от другия край на света). Е, ако се
наложи, по принцип всичко може да се пригоди – само магазинерите казват “Не
може” и “Не става”, защото четат от книгите и каталозите на съответния
завод-производител. Докато ние, в домашни условия и особено поставени под
суровите удари за едното оцеляване, отдалечени на хиляди километри от дома сме
в състояние да правим чудеса и да извършваме подвизи - с единствената мисъл за
спестяването на някой и друг, много шибан и мизерен грош. Разбира се ние по
телефона ще си ги дискутираме допълнително тези неща - нека на този етап татко
само да проучи къде, какво има и най-важното: колко струва, а пък после аз пак
ще се обадя допълнително, за да съгласуваме идеята ми и да мислим дали е
удачна. Но за сега горещо апелирам само за проучване на въпроса – да не би да
се хвърлите да купувате излишни неща. Защото има и нещо друго, което също
съвсем не е маловажно: докато самите вие прочетете настоящите ми редове, на мен
отдавна вече може да ми е минал меракът или пък да съм се впуснал в нещо
коренно различно. Така че аз тук само си споделям на глас, но вие не ми
обръщайте много внимание на излиянията. В края на краищата, аз само по тези
въпроси мога да пиша – на Даниелчето й дай да приказва за кърви, сърца, черва и
друга човешка карантия, но по техническите въпроси тя си е чист айран без кисело
мляко, демек – гóла вóда; но пък иначе се бара за компетент във всяко
изказване, независимо от темата…
В събота следобеда
взехме Нени при нас – той вечерта спа у дома, а на другия ден с него ходихме да
караме мотора. Взехме си храна, масичка, столове, чадър – въобще обзаведохме се
с всички такъми за подобен род дейности. Времето също беше хубаво, та си
изкарахме един прекрасен ден. Докато бяхме при нашата позната на Gold Coast, аз
взех адресите на разни местни агенции за намиране на работа, защото чувам, че
вече ужасно много искаМЕ да се преместим да живеем на морето. Е, разбира се че
там е много красиво и приятно, но то и в Бризбън не си е дип лошо. С тази
най-нова и заветна мечта, аз онзи ден съм изпратил поне 30 молби за работа на
този прословут Gold Coast – с надеждата, че ако имат някое свободно място, та уж
на мене да се обадят (“кура ми Янков”, както казва народното творчество в
подобни случаи, каквато е всъщност и според мен тази безпочвена теория, но поне
правя всичко необходимо, за поразяване на поставената малко на височкото мишена)…
Радвам се, че този
път се чухме и с татко по телефона. Аз не мислех, че ще ви намеря в къщи баш в
неделя през деня, но Даниела настоя да пробваме и ето че се улучихме. Ние още
веднъж горещо му честитим рождения ден и му пожелаваме много здраве и още
повече спокойствие – за дългия живот, то е ясно; да не се повтаряме! А пък за
нещастие, Неничко тъкмо си беше тръгнал от нас - аз ако знаех че ще ви намерим,
щях да го накарам да остане за малко, че да ви се обади и той. Не му се
сърдете, миличките ми - не го намразвайте. Аз прекрасно осъзнавам, че той също
има известна вина в цялата тая каша, за да се държи така неприветливо - особено
към вас; вината му обаче е по своему детска, неосъзната, макар че последиците й
ги сърбаме всички ние. Но най-голямата заслуга безусловно се присъжда на майка му
и това изобщо не е само от сега, от случилото се в разстояние на година, година
и половина насам. Нейното влияние се корени още от времето и годините, през
които той се е развивал като малко бебе и по-късно като дете, раснал е сред
него и беше така отгледан в нездравословната ни, уж семейна атмосфера. На мен
лично ми е много болно и мъчно за тази новосъздала се ситуация и обстановка на
омраза – а и знам пък колко ви е тежко за него особено на вас самите; та нали
на практика вие ни го отгледахте! Нищо, че майка му наляво и надясно се биеше в
гърдите, че видите ли, тя сама е правела всичко и постигнала какво си е
пожелала. Но нейсе – аз малко съжалявам че за пореден път пак се отплеснах по
размишленията си в тази посока. Разберете, че на мен също много ми тежи това
положение, въпреки че сега нещата са вече съвсем други и далеч не такива,
каквито са били до сега. С Даниела се разбираме добре, като с повече разум и
взаимни отстъпки се опитваме да разрешаваме всякакви възникнали спорове и
проблеми – нали никой не е застрахован срещу неприятностите; просто трябва да
се поемат малко по-философски и мъдро...
И тази седмица мина
доста набързо – като че ли на един дъх: първо бяха смените на Дани, после
известни съвместни ходения тук-таме; хайде прибавете и моите интервюта за
работа, наред с емоциите от всякакъв характер - все в тоя дух и ред на мисли.
Добре че Даниела имаше един свободен ден (сряда), когато най-после решихме и
ние да излезем за малко сред природата. Отидохме до едни планини на стотина
километра от Бризбън, с чудни гледки към морето и низините. Правихме си снимки,
пекохме кюфтета (невероятно хубави!) и въобще си прекарахме времето много
приятно. Намерихме една усамотена полянка, със скари за печене, хубави дебели
сенки, пейки, беседки и т.н. Точно там се случи един инцидент, който не е за
хвалба, но пък заслужава отбелязване като уникален случай. Както вече се
похвалих – кюфтенцата ми бяха с много степени над тези, които продават на Габровския
бит-пазар и в които изобщо няма кайма. Заредих скарата и докато с Даниелчето си
сръбвахме винцето, търпеливо изчаквахме изпичането на мезето. А кюфтаците ми се
надуха като на Крали Марко мадурките – сочни, цвъркат сок отвсякъде, а пък
гората наоколо мирише на скара-бира, както по времето на Деветосептемврийски
селски сбор. Таман си обръщам заготовките да се опекат и от другата страна и не
щеш ли, изневиделица прелетя една тукашна птичка. Абе то птичка е малко да се
каже – животното се нарича “кукабара” и е с размерите на малък щъркел; нещо като
кълвач. Дорде се усетя и оная сова грабна едно тлъсто кюфте от скарата – най- голямото, мамка й! А
пък те парят – не се кусат! Как го сграби мръсната й гарга поганска аз не знам
с ноктите си, но ми завлече кюфтето към дървото току над нас – курдиса се на
един дебел клон и докато не опоска всичко, не миряса; и лука изяде прасето му
долно, дето го бях накълцал на едро без излишни ритуали и церемонии. Че ми се
спуска триумфално и кръжи над скарата за още мезе (изглежда й хареса) – едвам увардихме
продукцията с Даниела. Аз против нямам да нахраниш едно гърло, но това беше
много нахално – абе ние му хвърляме парчета хляб, то пак към мършата напира. А
аз нямам 50 кюфтета на разположение; знаете, глад и мизерия е отсам. От кило
кайма, колко пък и кюфтенца да изкарам? – моите заготовки са с размерите на
половин “немско кюфте” (ако тук някой се учудва какво е туй нещо, в готварските
тефтери е изписано като небезизвестното Руло “Стефани”; обаче баба Фанче на
това блюдо казваше “немско кюфте” и аз така съм го запомнил). Да има-да няма
5-6 бройки на скарата, нищо че са едри. А онова като отнесе едната – как да
делим остатъка? Както и да е, де – мисълта ми беше, че и тук се краде на високо
ниво, по всички “клонове” на обществения живот и властта въобще.
За на другия ден
също беше планирана една малка екскурзийка, но както се очакваше, Дани я
повикаха на работа, та мероприятието ни се отложи за някой следващ път. Тя щеше
да почива през тази събота и неделя, но реши да си надработи някой и друг ден,
защото наш Сашко от Аделаида отново пристига при нас на гости – каца на 05
Септември и този път сам. Амчи така де – изтрябвали са му да влачи разни опашки
подире си, ако ще да са и кукумявки най-отбрани и от сой! Нека дойде сам, та да
си разберем от гостите. То иначе нито ходенето ни – ходене, нито приказките ни
– приказки, нито нещо като хората. Докато е само той, дете ни е все пак – малко
по-друга е обстановката. Лиса е много добро момиче, но колкото и да не е, имаме
известни съобразявания покрай нея – нали ни е уж бъдеща снаха, на там вървят
любовните им игрички. Сега Сашко ще остане само за 5-6 дена, колкото да мине
половината от ваканцията му. Той в момента учи в Университета и работи в същото
време. Записал се е да вземе диплома за медицинска сестра, но междувременно се
надяваме да се прехвърли в следващата категория за лекар – e, хá дано де...
Иначе Сашко си е
много добре детето и най-съвестно се занимава с науките си, ами чакай да видим
от нашия калпазанин какво ще излезе. Че онзи ден само като му видяхме
свидетелството с леля му Даниела, та лошо щеше да ни стане. Наредил от горе до
долу само “В” (което отговаря на Мн. добър 5), но има и доста “С” (то пък е
само Добър 4) – общият му успех е с много малко над средното ниво. Виждам, че
баба му от Ямбол доста “добре” го е карала да учи. Да се пръснеш от яд и мъка,
но и какво ли може повече да се направи. Естествено, на края и помията ще бъде
хвърлена пак по мене - то си е ясно като бял ден, но каквото – туй то!...
В момента готвя
миш-маш. Даниела е на работа втора смяна до 22:30, та след малко ще отивам да я
прибирам. Утре сутринта пак ще поизлезем с нея да се разтъпчем на някъде,
защото тя чак следобеда ще отива на работа. Аз тази събота и неделя уж ще варя
ракия, но все още нямам подаден сигнал от отговорния другар по бракониерските
дела. По тази причина няма да вземаме Нени при нас. Той пък щял да ходи на
Градския панаир, който го откриха вчера, та нещата се наредиха от само себе си.
Днес пристигна и
последната ви пратка – покривката, книжката на Нени, носната кърпичка,
документа от банковата сметка, както и писмо № 44. Покривчицата ни дойде баш
навреме, защото другите които имаме са постоянно за пране – малко прасенца си
падаме с моето Дани и доста цапаме, особено пък аз (е, тя също капе по бохчата,
но нарочно не го споменавам от съображения за етичност и главно да не я
излагам). Като сваря ракията, една неделя ще трябва да отида и на битака, че
много боклуци ми се насъбраха за продаване. От Жоро останаха сума неща, които
ние никога няма да ползваме. Аз пък за компенсация съм му дал разни други мои
джунджурии, дето пó биха му свършили полезна работа. Дано успея да очистя
стоката, защото гаража ми е изцяло зает от тези непотребни вещи и сега колата
стои отвън заради тези шибани вехтории...
16.08.1999 - Много информация се събра пак за описване, та се чудя от къде да я
започвам. Мъча се да си спомня къде и с какво прекъснах писането си предния
път. Мисля, че беше четвъртък или петък – предполагам на миналата седмица.
Значи най-вероятно ще съм варил ракията през почивните дни. Да, точно така беше
- брей как помня като слон, мама му стара! Тази дейност беше планирана уж за
събота, защото Неничко и без друго щеше да ходи на Бризбънския панаир (от
най-селски характер) и нямаше да се виждаме. Но варенето на кашата се отложи за
неделя. Ние с Даниела в събота се мотахме насам-натам из града и тя следобеда
отиде на работа.
Аз на другия ден
отидох да правя ракията. Добре ни се отсрами пак кашичката - изкарах
допълнителни 40 литра спиртна течност, която си разделих със собственика на
казана. Добре ама казанчето му беше малко, та се наложи да правя 6 поредни
технологични процеса - по два на ден и така загубих цели три дни; златна ми
излезе тая ракия. Във вторник сутринта ходих и на едно интервю за работа, а от
там нататък се разправях с каши и компоти. Сряда беше почивен ден за Бризбън, с
оглед гражданите да смогнат да посетят тоя иначе тъй селски събор
(австралийците са пословични в простотията си – аз това май и друг път съм го
споменавал; е, не всички, ама в по-голямата си част поне). Ние с Нени
започнахме да оправяме мотора - всъщност денят ни беше определен точно за това,
но нещата отидоха в малко по-друга посока. Той дойде още във вторник вечерта и
спа у дома. Сутринта закусвахме, потривахме се до обяд и стана време да водим
Дани на работа. Преди това аз бях видял обявата на една кола за продан, та
решихме да отидем все пак и да я видим. Харесахме я всички много. Искаха
$12,500 за нея. Оставихме Даниела на работа, а ние с Нени се върнахме до
тържището, за да я доогледаме “под микроскоп”. Взехме решение, че ще се купува.
С него ходихме за малко и по магазините, след което аз го прибрах у тях. През
цялата вечер и дори до ранните зори на следващия ден, двамата с Дани вземахме
съдбовните си решения относно покупката на тая проклета кола, от които мен не
само че ме боля главата, при това адски на сутринта, ами се наложи да си
освободя и товара от корема, че нещо много ми се беше разшуптяла карантията из
вътре – като повърнах обаче и ми мина, но подобрение в общото ми патологично
състояние настъпи едва чак към обяд...
Идният ден
(четвъртък) Нени пак беше у дома, защото покрай тоя идиотски панаир децата не
учат два поредни дни. Отидохме с него пак в магазина, където продаваха колата и
се започнаха едни тежки и неумолими пазарлъци, които в крайна сметка завършиха
при следните условия: ние ще дадем нашите две коли + $1800 в брой, срещу които
пък онези търгаши ще ни дадат другата кола. Така решихме за сега, защото
Даниела хич не е по карането, а най-малко пък й трябва и отделна кола на този
етап. Тя пак беше втора смяна - оставихме я на работата, а ние с Нени се
занимавахме с друга дейност. Вечерта ходихме да огледаме и една подобна кола
(всъщност, същата марка и модел), само че тази беше от частен продавач. Защото
нашата, на която се бяхме спрели беше от автокъща, която аз и покарах, за да
видя как върви – както всяко ново нещо, разбира се че ми хареса. Новата кола е
като новата жена – цял живот спиш със “старата” и си мислиш че се возиш на
аероплан, ама като скочиш на някоя гимназистка или нейна по-млада учителка,
струва ти се че си яхнал ракетата на Юрий Гагарин (докато в действителност то
пак и за пореден път се оказва метлата на Баба Яга). А пък това си е само една
огромна заблуда и “космически мираж”, но за това ще отварям друга скоба -
вероятно по-нататък и при подходящо настроение.
Та, така - на другия
ден, вече само двамата с Даниела, отидохме да оправяме документите по прехвърлянето
на новото возило. Хората охотно ни дадоха ключовете, та се и повозихме малко из
уличките на квартала. Аз забелязах няколко малки кусура, които първо трябваше
да се оправят, преди да вземем окончателно колата. Денят беше петък, 13-ти и
нищо от това което мислехме и планирахме в главите си, съвсем закономерно не се
получи. Отначало дадохме едно мизерно капаро от $100, та онези да отпочнат
ремонтите по автомобила. Силно се надявахме, че до следобеда те ще свършат с
процедурата, но отново предвид злокобната дата, това не се разви в желаната от
нас посока. Добре че него ден Даниела като по чудо не беше на работа (то пък и
само това остана – трябваше да я водя на гръб, защото хиените от автосалона ни
прибраха колите), та успяхме да си посвършим и някои други дребни задачи
наоколо. Докато всичкото това се случваше, стана време да вземаме Нени в 15:30
от училище, защото той завалията от мерак по закупуването на новата кола, не
искаше и да си тръгва даже - пак остана да спи в къщи и да се върти покрай нас,
миличкият ми татков той.
А – сега се сетих
какво правихме с него в сряда пък – пак се занимавахме с велосипедния парк.
Някакъв негов приятел му дал едно колело, та го стягахме - нали неговото му го
откраднаха от гаража неотдавна. После оправяхме моето собствено колело, което
той най-безсъвестно и старателно потроши, когато му го дадох на заем за
временно ползване само през ваканцията. А съботният ни ден беше изцяло
определен за моторетката на Неничко. Задните лагери на каплата бяха разбити и
накладките на спирачките много износени, та днес ходих до магазина да купя нови
и да ги подменим следващата събота.
“Новата” ни стара
кола трябваше да стане готова уж в петък следобеда; хайде после казаха, че в
събота вече всичко ще е наред. А то днес дойде и понеделника – ето, почти си
отива, а ние дори и утре (бидейки вече вторник) все още няма да сме си я взели
от търговците. Чакат някакви шибани части да се доставят, които са за смяна и
за това се бавят (разбира се, че те пак ще идват от Страната на Изгряващото
Слънце; ако ги бяха поръчали през Съветският Съюз, вожда и любимец на народа и
човечеството, Борис Николаевич, да им ги беше отдавна пратил в онези зелените
сандъци от снаряди и “Калашников” АК-47). Сега работата малко се поразточи и
вече не съм много сигурен дали и в сряда ще си вземем воатюрата (от френски:
“voiture” = “car”, което пък на английски означава “кола”; не че много разбирам
от чужди езици, ама барем показвам някакви елементарни знания по темата). Тъкмо
тогава на Дани пак й се пада да не е на работа, за да дойде с мен, защото и тя
трябва да подписва разни официални документи по прехвърлянето на собствеността.
Така-а, значи в
събота приключихме дейността с мотора, Нени ми помогна да натоваря всичките
боклуци от гаража в колата и съответно в ремаркето, а в неделя рано сутринта
още в 05:00 аз бях вече заел стратегическата си позиция (на кьоше) пред
самоделната ми сергия на битака (онези крадливи и продажни хиени от автокъщата
върнаха едната кола, че да има какво да ползваме докато оправят нашата;
излязоха все пак човеци, тяхната мръсна мамичка фашистка!). А пък аз на това
неделно тържище оринах буквално всичко: тонколони, грамофони, фарчета и
фарченца, дъсчици, жички, звънчета, клаксони и тромби дето съм трупал като
неуморна пчеличка в продължение на вече толкова много години изгнание (пардон –
на благоденствие). Сега започвам набирането на следващата серия боклуци от
самото начало разбира се, но важното е че поне освободих гаража и сторих място
за новата стока. На битака продадох и тонколоните, така че татко вече да не ми
търси никакви говорители (аз нали ви казах, че онази вечер само си чесах езика
с тях – знаех си, че няма да мога да чакам с месеци доставката на нови). Сега
сме отново на етап да обявим за продан електронния орган на Нени и
дивана-спалня (забравих да кажа шибаният!, б.а.), защото последният никак не е
удобен за спане; мисля, че това го споменах някъде из по-горните си редове. От
битака набрах “огромният” за времето и плачевното си финансово състояние
начален капитал от $160, разпределени главно във вид на ситни и още по-ситни стотинки,
които аз най-умело и мъдро ще развъртя и тутакси ще използвам, за да монтирам
друг теглич на новата кола, защото тя няма (с известно понаждане на средства от
джоба, така да се каже, защото придобитото на битака е далеч под необходимата
сума за целта). А пък такъв теглич нам жизнено е нужен: нали ще трябва да
дърпаме ремаркето - де за мотора на Нени, де за наши домашни нужди и т.н. Даже
тука вече сериозно се замислям и за нещо друго: как въобще е бил живота ми възможен
навремето в България, след като моят скъп и толкова дълбоко уважаван от всички
членове на фамилията Трабант, нямаше теглич?! Божичко, какъв стремителен
прогрес и лъвски скок извърших аз, в тази наша мащеха-родина, Австралия –
възход ли бе да го опишеш; да ти дойде чак до плач (до небесата)...
Днес ми се обадиха
по телефона във връзка с едно интервю, което е планирано за утре. В четвъртък
пък с Даниела отиваме на Gold Coast, защото от 14:00 имам друго интервю за
работа, което ще се проведе на тамошна територия (нейната заветна мечта).
Изобщо – голяма динамика е настъпила около нас, голямо надбягване с времето
пада, а на мене ми е трудно дори да проследявам случващото се, камо ли пък да е
и писмено. В неделя, след покъртителният ми успех на битака си взехме малко
суха храна и отидохме в един от хилядите градски паркове да обядваме на чист
въздух. От там разходката ни продължи до друг красив крайморски квартал на
Бризбън и на края завърши в едно кафене-бар. Прибрахме се вечерта, изкъпахме се
и легнахме доста изморени от почивния ден (е, аз съм неуморим кон, понеже
главата ми е куха и ми е “леко” на душата, но Даниелчето нещо ми изпада в
летаргии напоследък – какво ли й става и на нея, не мога да разбера; дали пък
не я презорвам много всяка сутрин и всяка вечер, че доста често и по обед – ба,
не вярвам: котка от салам плаши ли се).
Нени постоянно ми се
обажда да пита какво става с новата кола. Онзи ден, като се чухме за малко с
вас по телефона, много се зарадвах като научих, че сте получили колетчето ни.
Дани си беше вече легнала, но я чувах като вика от спалнята да съм ви кажел
“много здраве” специално от нея. Аз дали ви предадох поздравите й тогаз не
помня, но го правя сега и писмено за по-сигурно – а пък вие ще прощавате, ако
случайно съм се повторил. Тя също е много заета с тези нейни идиотски смени.
Сигурен съм, че ще ви драсне някой ред, но кога точно не знам. Вчера баща й
(дядо Митко) имаше рожден ден, та се обаждахме до София да му честитим
празника. Ей, на - такива работи около нас. Всичко вече описах...
Бакала ни изпрати
няколко снимки с новата си испанска булка. И писмо ни е написал човекът – много
сърдечно. Така се радвам за него, а Даниела ентусиазирано заяви, че един ден на
връщане от България, ще спрем за цяла седмица при него на Канарските острови.
Ех, мамка му – един ден, един ден; на света омръзнахме с това… Но каквото и да
е, първо трябва да започна проклетата си работа пак, та да се увеличат малко
доходите на човек от населението – в противен случай не можем да мърдаме
много-много на никъде, освен до най-близкия битак...
23.08.1999 – Брей-й, пак се натрупа доста материал за моя малък разказ, защото цяла
седмица не съм си сядал на гъза, че да актуализирам събитията в дневника. А то
все по нещо се случва около нас; не е кой знае какво, но все пак - нали го
живеем тоя живот, не го гледаме само отстрани как си минава и заминава.
Най-забележителното нещо за сега обаче си остава подмяната на старата кола с
друга - още по-стара. Всичко се извърши много навреме, със завидна точност и
бързина - във вторник (миналата седмица) аз за всеки случай минах покрай
автокъщата, че да проверя лично какво става с нашия частен случай и малко след
това колата вече я докараха (ама какъв изрод съм и аз – само дето излишно
обвиних “добрите” хора в немарливост, а те колко акуратно си свършиха работата,
при това с цял ден по-рано от очакваното, докато обаче ми прибраха парягите още
седмица преди това; само кол от мен – дебел, заострен и чепат, дълбоко впит в
маститите им задници). Оправихме документите и най-после си прибрах заветното
съкровище. Не бях обаче нещо изключително доволен от шума на помпата за
кормилното управление, който идваше някъде отпред, дълбоко изпод капака на
огромния 3-литров мотор. Така след няколко дни на повишено и изнервено внимание
по време на управлението от моя страна, аз им върнах шибаното превозно средство
да си го оправят. Онези продавачи на коли веднага се съгласиха с моите съмнения
относно въпросния неестествен шум и днес закарах колата в сервиза, където са я
ремонтирали първия път. Там се наложи подмяната на един маркуч от помпата
(хидравлично съединение) и сега вече всичко е както трябва. Амчи да ви éба у
глáвите тъпи и механично прости – не видяхте ли още в началото, че маркуча е
по-малък от този, който в действителност трябва да се сложи, бре немокаяни
недни? А те ми ръгнали един, дето им е попаднал най-първо в ръцете и си мислят,
че са си свършили работата. Добре ама онзи е друг размер, очевидно тесен за
налягането на маслото в системата и помпата като нагнетява, със завъртането на
кормилото при всеки най-малък завой и олиото вътре свири, процеждайки се през
тесния отвор на дюзата, га че ли на Крали Марко му къркорят червата преди да
иде на селския сбор. Смениха маркуча с какъвто размер се полага и всичко заспа
– ама и не от първия път, както обикновено се случва в моя живот. Майната му –
и с това се преборихме, още едно препятствие преодоляхме; пак надскочихме
сенките си в известен смисъл – мир вам...
Не помня дали
споменах, но марката на колата и модела е “Nissan Maxima”, от съвсем късното
производство на 1990 и до времето, до което влезе в наша експлоатация е навъртяла
само някакви си 170,000 км. Моторът е 6-цилиндров, V-образен с доста голям обем
от 3000 см³. Въобще тези коли са много мощни, бързи и добре направени от
японците, пригодени специално за суровите австралийски пътни условия и стриктни
държавни стандарти. Едва във вторник вечерта прибрахме колата от автокъщата –
веднага се обадих на Нени и го взех с мен да се повозим. Навъртяхме около 120
км из града, докато стана време да вземам Дани от работа, а него върнах обратно
в къщи.
На другия ден
Неничко ни беше на гости за вечеря. Уж щяхме да ходим на някъде с Даниела,
обаче предната вечер празнувахме до много късно покупката на колата и аз отново
бях немощен и в невъзможност за безопасно шофиране на сутринта. Поради тези
здравословни причини, отложихме ходенето си за четвъртък. Тъкмо вече се
гласихме за излизане и от Gold Coast ми се обадиха, че отлагат интервюто ми за
петък сутринта, а не предния ден както беше планирано предварително. Ние така
или иначе се бяхме нагласили за излизане, взехме си и малко манджа с нас, та
излязохме нагоре по балкана да си я изядем – пак на чист въздух (баси, колко праволинейни
сме станали – чисти въздуси дишаме, екологична храна ядем; още малко и ореоли на
светии ще забляскат над главите ни – тука става нещо, ама де да видим).
Правихме си барбекю, изщракахме и няколко снимки. После от там, през баирите се
прехвърлихме на магистралата за едно градче, отстоящо на около 120 км от
Бризбън. Може и друг път да съм го споменавал в мемоарите си – казва се
Toowoomba – чете се нещо като “Туумба”, ама не съм много сигурен в
аборигенското му произношение. Следобеда изкарахме там и вечерта се прибрахме
чак по тъмното.
В петък вече
отидохме официално до Gold Coast на въпросното интервю, както беше уговорката.
Новата кола много хубаво върви по асфалта на магистралата и гори само 10 л/100
км. Това е в извънградски условия - сигурно в града ще отиде на доста повече,
но тук поне бензина ни е евтин, та много-много не се замислям за разходи и
горива. Е, отчитам ги просто като някакъв факт, просто по навик и заради
статистиката, което пък ми е останало още от времето на мотора и Трабанта, но
тези изчисления се заключават и спират само до там.
Разтревожихме се
доста от това страшно земетресение, което стана в Истанбул - мъчихме се да се
свържем с вас, но всички телефонни линии са претоварени и не можахме да ви
изберем. Очакват се жертвите да надхвърлят 40,000 души. Тук по телевизията
постоянно предават покъртителни кадри за провеждането на спасителните операции
и за екипите, които работят за разчистването на града и измъкването на
затрупаните под руините хора. Голяма беда – големи поразии! А това е само на
една крачка от България! Предполагам, че и там се е усетило, дано само да няма
лоши последствия, че само това му трябва на изнемогващият ни народец и на още
по-изстрадалата ни Татковина...
Даниела е на работа
тези дни. Аз готвих боб с пушени кокали, пържих тиквички, занимавах се с колата
и в неделя пак ходих до битака; този пък се явих в ролята си на купувач, та си
напазарувах разни неща - главно зеленчуци. С Нени не сме се виждали през тази
събота и неделя, защото бил нещо зает, но пък за сметка на това той тази
седмица ще дойде у нас още от петък вечерта. Много ми е любопитно да науча (а
не би трябвало…), какви точно глупости ви е написала на госпожата майка й; и
пък защо точно тя ще ви занимава именно с това - не мога да си обясня тези
нейни приумици. Извикайте я сега, та й покажете писмата на дъщеря й –
единствено само тогава тя ще се убеди кое е криво и кое не чак толкова право.
По някаква идиотска
случайност и стичане на обстоятелствата, чрез жребий от базата данни в нарочния
компютър, който следи всичко и всички, са ме избрали за член на жури в комисия
(съдебен заседател или нещо подобно) към Градският съдебен орган. В тази връзка
от днес трябва да им се намирам напълно на разположение за период от 4 седмици,
защото всеки даден ден могат да ме повикат за някое дело, изходът на което до голяма
степен зависи от мнението и гласуването на такива хора като мене. В разни
по-заплетени истории, тук избират 12 души най-произволно събрани кой от “кол,”
кой от “въже” и тяхното крайно становище се взема под внимание при
произнасянето на окончателната присъда от страна на съдийската тройка. Не съм
съвсем убеден, че мястото ми е баш там, но след като са ме избрали и гласували
доверие, ще се наложи да се запозная и с тази малко по-тъмна част на житейската
неправда.
Така се изтърколи и
седмицата. Новата започна с вълна от телефонни разговори, размяна на факсове и
поголовно подаване на молби за работа. От много места очаквам някаква
по-сериозна развръзка, но за сега няма нищо обезпокоително (нито пък
успокояващо). Естествено, аз пак ще пиша нататък за тези мои ходове и
постъпления. Съвсем скоро ще изпратим и нещо малко по-колетно, но за сега
силите и мислите ми са хвърлени по други направления и не мога да се
съсредоточа специално върху пощенските пратки. Даниела ще ви пише също – тя
всеки ден се кани, но и на нея времето не й достига много. Особено и с тая
нейна работа на смени. Когато е малко по-свободна и не е на работа, аз пък я
повличам напред-назад и тя пак не сколасва да си седне на сладкото дупе с
молива в ръка. А на работата й не е много удобно да се занимава с писма, защото
е заета с толкова много други служебни неща.
Ето, че аз пак се
изчерпах. Сега сядам пред телевизора, за да си убивам времето до 22:30, когато
ще вземам Дани от работа. А после – ами после, както всяка друга вечер: късни
аперитиви, късни вечери, много любов и всякакви други съпътстващи я индиански
ритуали…
Няма коментари:
Публикуване на коментар