Скъпи мои майко и
татко; мили приятели, роднини и неприятели!
Дадох си два-три
дена почивка от всякакво писане и литературно творчество, в което време се
занимавах и с други неща, разбира се. Имах нужда да си събера акъла и да преосмисля
всичко, което стана и продължава да става с мен. За протокола: днес е вече
вторник - 12.01.1999, около 20:15; съгласно всички зодиакални
предсказания и палаври, вторниците би трябвало да са едни от най-щастливите ми
и успешни дни. Не знам дали това, което ще разкажа след малко опровергава или
наистина доказва тези вярвания в небесните знаци, или пък просто за пореден път
ще затвърди позициите ми на един бездарен и нещастен карък, както множество
други себеподобни (сравнявайки се с останалите несретници по света, мен този
факт обаче ни най-малко не ме успокоява, нито пък ми създава по-голяма радост)…
Както всички вече
знаете от предишната глава на настоящата житейска повест, а и от проведеният ни
чисто семеен телефонен разговор, аз макар и с много недомлъвки се опитах да
подскажа нещо, което не знам защо ми е малко неудобно все още да споделя, но
самата развръзка и крайният му резултат ме правят ужасно много щастлив. Това
щастие е напълно споделено и аз в никой случай не бих си позволил да го обсебя
и задържа само за своя угода – напротив. За да не получите обаче някой тежък
мозъчен инсулт или още по-опасният сърдечен удар, иска ми се само с една дума
да хвърля бомбата, която няма закъснител – действието й е мигновено, с масови
поражения и разрушения. А пък докато всички ние сбираме с метлата натрошените
парчетии на разбита ни съвест и жалките остатъци на своите жизнени отломки, от
височината на тази трибуна аз съобщавам следното (внимавайте сега, това е
именно въпросната “бомба”): на 20 Януари т.г. (което се пада чак другата
сряда), от Аделаида пристига Даниела, за да остане с мен и в моя пропаднал
живот, ако е рекъл Господ до края на отредените ни от самият него дни. Това е
новината, тези са фактите, такава е истината – независимо дали я приемате охотно
или ще възприемете само с “особено мнение”. Аз разбира се не очаквам нито поощренията
на някого, нито пък осъдителните приказки на незапознатите със случая;
единственото на което се надявам и за което горещо ви моля е вашата родителска
благословия. От тук нататък аз само ще се опитам да дам няколко много кратки и,
надявам се разумни обяснения за всичко онова, чрез което беше предизвикано и въз
основа на което в крайна сметка резултира това мое окончателно решение и
безумна стъпка към бездната. Далеч съм от подозренията, че в разпененият си
водовъртеж от мисли това ще ми бъде възможно – за описването на един подобен
акт са нужни не само нахвърлянето на страница или две с красиви думи; хората
пишат цели романи на тази тематика, но аз не претендирам за такъв талант. Правя
все пак всичко това с предварителната уговорка, че ако тук намерите само
думите, то “романът” ми ще следва с начало днешна дата (или 20 Януари 1999, ако
трябва да съм по-конкретен). Най-голямото ми затруднение ще дойде от това, че
този хаос на чувства и копнежи нямаше абсолютно никакъв предварителен сценарий
или поне известна малка подготовка – следователно ще бъдете принудени да се
запознаете с истинските фактори: отново без преувеличение, без видоизменение и
без премълчаване на неизвестното…
Вероятно е вече сами
да знаете, а може би пък това да не е ставало достояние на целия външен свят,
но ние с Даниела още навремето бяхме открили за самите себе си, че имаме много
общи черти в характерите и между нас съществуваше някакво взаимно привличане на
елементарни частици – и разбира се, само толкова. И точно тук най-открито мога
да заявя, че пък и никога с нея не сме имали нещо повече от едно голямо приятелство
в рамките на дружбата между семействата ни. Сбирките и моабетите, на които
неотлъчно сме присъствали (независимо дали у нас, дали у тях или пък у други
наши общи приятели), изградиха един много здрав съюз между всички ни и вероятно
в очите на другите (а и не само) ние бяхме единствените така близки семейни
двойки. Ние сме спали у тях – те у нас; ходили сме къде ли не, били сме с кого
ли не. Впоследствие аз намерих работа в Бризбън и се преместихме, докато те се
блъскаха и до Пърт, а след неуспешните им опити за реализация се върнаха в
Аделаида. Връзките ни и доброто приятелство между семействата продължи и в
годините, когато сме били далече едни от други. Връзки – най-чисти и човешки;
приятелство – най-искрено и всеотдайно.
Сега обаче, когато
отидох за Коледните празници и се видяхме специално с Даниела отново, като че
ли помежду ни припламна един коренно различен и необуздано стихиен огън -
многократно по-силен и истински от преди. Имахме дълго време на разположение,
през което си говорихме за хиляди неща; много се смяхме, много житейски позиции
обсъждахме и от дума на дума стана пределно ясно, че тя отдавна е имала
известни аспирации към моята особа - потискани и потулвани във времето по
обясними морални причини. В мигът на нашата спонтанна среща и то чак след
изминалите 4-5 лета (4 години и 4 месеца, за любителите на статистиката и
точните науки), въпросните тогава невинни харесвания, изведнъж се преродиха в
една дива и необуздана, силна и изпепеляваща любов. Тази любов, обхванала първо
нея, постепенно и много бързо завладяваше и мене – още повече, след като моето
сърце беше буквално изпразнено от съдържанието си поради приключване на
отношенията ми с Деница, а и с всяка една преди нея в този смисъл и ред на
мисли.
От своя страна, в
годините назад и в миналото аз никога не съм бил напълно безразличен към
Даниела; мечтал съм си за такъв весел, жизнерадостен, енергичен и разтропан
човек каквато е тя, но и Бога ми признавам: дори и през ума ми не е минавало,
че точно пък с нея нещата ще отидат в такава далечна, да не река крайна посока.
Тук аз имам предвид преди всичко семействата ни, нашите деца и родители,
отношенията помежду ни, приличието, моралът и още куп глупости от тоя сорт, за
които вече някъде споменах малко по-отгоре. Тя също не е била щастлива в своя
живот и брак с Валери през цялото това време, което също се е проявявало и
изразявало под една или друга форма, докато си дружахме семейно. Тук съвсем не
скривам, че оплаквания относно неудачи и неприятности в съвместния ми живот с
госпожата е имало нееднократно и от моя страна, които аз подробно съм описвал и
споделял с Валери. Поради какви причини аз не знам, но явно беше че и двамата с
Даниела по един или друг начин не сме били щастливи в настоящите си брачни
връзки. Въз основа на всичко това, малко преди моето посещение в Аделаида (и
без това да ми е било изобщо известно), тя е взела съдбоносното си решение, да
потърси мене като свое спасение и избавление, така както моите чувства и обич.
До тук – отлично; даже много добре, както казват фатмаците в родната казарма…
Ако имаше обаче
някакъв предварителен сценарий на този наш тъй любовен водевил (както споменах
преди няколко реда), аз поне можех да се подготвя психически за тази неочаквана
развръзка и смел ход с пешката; абе можех барем и аз да мисля по въпроса дето
се вика, а не да се мятам като прасе по двора преди да му ударят Коледния нож и
да се чудя подир чий задник да се блещя по-напред с очи, вместо да си кротувам
и мирувам в кочинката. Поставен пред вземането на тези съдбоносни и за двама ни
решения, аз просто се почувствах напълно безсилен, нито пък имах някакви други
сериозни причини, за да отхвърля протегнатата ръка на отколешната си добра
приятелка или пък да я отблъсна от себе си, тъй като винаги съм я искал - макар
и напълно осъзнавайки, че това е било абсурдно. Добре, обаче когато двама души
се заобичат най-истински и бясно, тогава просто не съществува такъв страшен
абсурд, който да не може да се превърне в действителна реалност. Аз лично
мисля, че тя като човек най-много подхожда за моите разбирания (вероятни вече
изкривени) – весел, лековат нрав, вечно засмяна и приветлива, обичаща живота и
радостите му, чевръста и бързоръка, с огромно чувство за хумор. Сигурно мога да
изброя още хиляди добри черти в характера й, но просто от скромност ще спра до
тук (е, тя сигурно има и някои лоши, с които тепърва ще се запознавам и
сблъсквам, но за сега разглеждаме само хубавите, че така е по-приятно и повече
ми отърва на тоя етап...). Откакто съм си тръгнал от Аделаида преди няколко
дена, тя горката брои часовете, когато най-после ще бъде с мене и дай Боже
завинаги. За сега чувствата ни се поддържат само от разстояние, тя ми пише
дълги и красиви писма, с много топли и нежни думи; говорим с часове по телефона,
нощем по 2-3 часа, докато е дежурна или пък от тях – ние просто и двамата сме
полудели един за друг; да ни се чуди човек, дето сме по на 40 години (а тя даже
и на 41).
Да ви кажа
правичката, аз отначало баят се постреснах от цялата тази трепетна случка и ми
се спече лайното на гъза, но постепенно толкова много се увлякох и заобичах Даниела
с такава дивашка сила, с която със сигурност не съм обичал никога и никого през
живота си. Приех, че това е едно своего рода избавление; приех, че макар и
греховна, тази наша любов е някакъв дар Божий небесен. Дани също като мен е
много вярваща натура и въобще тя представлява едно мое точно копие, само че
облечено в женски образ и одежди. Такъв синхрон има между нас по повечето от
въпросите, като например семейни финанси, смислено и разумно харчене на пари,
спестявания, дом, уют, отношение един към друг и т.н., та аз не съм си и
представял, че такъв съюз и разбирателство може да съществува между двама
непознати – въпреки, че винаги съм го искал и мечтал за него. А защо непознати
ли? – ами защото ние всъщност с нея само се познаваме, но не се знаем взаимно
какво представляваме, по смисъла на някаква предбрачна (или извънбрачна)
връзка; тепърва има да се опознаваме и да се изненадваме един от друг. А на
всичкото отгоре тя е зодия Близнаци – та няма какво повече да обяснявам. От нас
по-добри нéма, немáло е и занапред не може да има.
Разбира се, тук
трябва чистосърдечно да сведа глава и да си призная, че в мен самият остават
едни много дълбоки, морални угризения към моя доскорошен най-голям приятел
Валери и в качеството си на неин съпруг - Даниела знае за тях и прекрасно
разбира всичко. Но под Божия клетва мога да заявя, че аз самият с нищо не съм
насочил отношенията им с жена му да поемат в тая посока. Напълно осъзнато и с
готовност поемам своя дял от грехопадението ни и разтърсващите резултати от
тази наша драма: съгласявайки се да приема собствената си отговорност и
поемайки грижите за Даниела, аз на свой ред загърбих едно дългогодишно
приятелство, накърних една достойна мъжка чест и с това автоматично си навлякох
гневът на Всевишния. И сега подчертавам, че на мен и през акъла ми не е
минавала подобна развръзка на събитията, когато за първи път реших да ходя на
гости в Аделаида. Това око, дето ми игра в продължение на месеци, явно че не е
било безпричинно. Освен това упоритото ми желание да прекъсна връзката си с
Деница преди да замина, също вече има някакво логично обяснение (без тогава аз
самият да знам защо, но ето че едва сега го проумявам - по-рано не знаех за
причината, а само сляпо следвах вътрешният си глас)...
Това всичкото
изброено до тук, плюс останалото, за което не съм споменавал, взето заедно и
тръшнато на куп неминуемо ще предизвика голям бум у всички прослойки на
българското общество – както на местна австралийска почва, така и зад граница.
Уверявам ви, че и двамата с Даниела сме твърдо решени да отстояваме любовта си
и да вървим ръка за ръка само напред. С риск да бъда анатемосан, аз при удобен
случай ще направя копия от писмата, които Даниела ми пише сега и ще ви ги
изпратя - моля ви не ги разпространявайте; прочетете си ги само заради вашето
собствено успокоение, след което ги унищожете. Защото съгласете се, че никак не
е етично така зад гърба й да предавам нейните най-съкровени мисли и слова; няма
да бъде много честно спрямо нея самата и аз напълно съзнавам тази своя пъклена
некоректност. Позволявам си все пак да направя това обаче, единствено и само в
името на самите вас и духовното ви спокойствие - именно от тези нейни писма вие
най-добре ще разберете действително каква е истината и какви са отношенията
между нас. Аз нямам това поетично дар-слово, за да ги опиша само като един
текст, нито пък те биха имали същата сила и стойност, ако ги споделя по
телефона. С риск да се въвлека в дълбоки неприятности, аз изпращам писмата й
като едно недвусмислено доказателство за безпределната й обич към мене и, както
вече казах: само за вашето собствено помирение. Чрез тях аз искам от вас да изтриете
сълзите от очите си, да възвърнете жизнерадостните си усмивки по лицата и вече
да заживеете малко по-спокойно - без да мислите деня и нощя с такава огромна
тревога за вашето единствено и първородно чедо. Надявам се да сте ме разбрали
правилно и аз тук прося задочните си извинения от всички онези, които в
настоящият момент биха ме обвинили и залели с врял катран – моля ви, простете
своеволието ми, но то също е продиктувано от някаква любов, пък била тя и към
своите родители...
Та, това е в кратце
моята най-нова история, милички на мама – в нея има още милион подробности и
най-различни разклонения, които сега просто не ми се описват. Те също не са
някаква тайна, но понеже носят своята епизодичност (независимо колко
колоритна), аз ще ги запазя за себе си – а пък и нали предадох по-важната част;
всичко останало са само последици от нея. Сега от тук нататък с Божията
милостиня и благословия, ще видим как ще бъде…
Още щом пристигне
тук, Даниела веднага ще започне да търси работа из болниците или домовете за възрастни
хора, където тя в момента работи и ще напусне заради окончателното си
заминаване от Аделаида. Аз съм намислил да си взема три дена отпуска, та заедно
със съботата, неделята и Националния празник на Австралия, ще се съберат 6
поредни почивни дни, през които ще я поразходя из града и ще й покажа някои от
природните забележителности из околностите. Планът ни за сега е да останем да
живеем в моя апартамент, но когато Даниела си намери някаква работа, сигурно ще
се преместим някъде другаде, за да й е по-наблизо, че и тя е един пишман шофьор
- все на такива налитам бе, мама му стара! С тази разлика обаче, че нея вече
съм готов и на гърба си да я понеса, само заради това, че ще ме дари с малко от
така необходимото за всеки щастие и радост...
А след направените
до тук кратки отметки, този своеобразен дневник отново ще ви отведе на
съботата, за която аз така или иначе бях почнал да разказвам още в началото на
днешното си експозе – това беше денят, в който ние с Нени излязохме по наши си
мъжки задачи и миткахме из града до вечерта. Излязохме рано сутринта и първо
обиколихме гаражните разпродажби из района. От една булчица купих дъска за
гладене – зер, “жена” ще влезе в тоя дом, та да има къде да се забавлява и с
какво да си уплътнява времето. По следите съм и на една пералня, която е чудна,
но още не можем да се споразумеем за цената с продавачите. Даниела поръча ако
онези не отбият от сумата да не я купувам изобщо и аз сега ги чакам да клекнат,
за да я вземем все пак, но значително по-евтино. А иначе машината си я бива –
японска е, марка “Хитачи“; само на три години; много запазена и хубава, почти
нова. Купих още някои други незначителни дреболии, след което отидохме при моя
човек с магнетофонните ремъци. От него взех уж най-подходящият за моя модел -
сложих го още на другия ден и всичко свирна добре, но десния канал продължава
да е по-слаб от левия и последният не се оправи само с презапояването на оная
студена спойка. От сервиза отидохме на пощата, от където изпратих последната си
пратка, след което се прибрахме в къщи.
Слязохме долу в
гаража да се занимаваме с мотора на Неничко и както по-късно разбрах: на който
той е срал, както на всяко нещо, което му е попаднало в ръцете - по чисто
ямболско-букчийски начин. Кога отворих капачката на радиаторчето, то беше празно
горкото. Оня нашия карал цял ден без антифриз, прегрял двигателя и маслото явно
взело, че избило през някоя от гарнитурите, та направо се беше омесило с жалките
остатъци от водата. Като погледнах как мазните петна плуват отгоре и ми прилоша
мигновено – това такава огромна работа ще ми отвори, че не може да бъде. Аз
хубаво не го пусках да ходи да кара с тези хора онзи ден – ама НЕ; онова като
си е наумило нещо, дорде не стане на неговата няма мирясване. И Даниела ми каза
по телефона: “Абе ти луд ли си да го пускаш сам, 12-годишен келеш?” И е права,
но нали “мама” разрешава всичко - ето ти ги и резултатите не закъсняват...
13.01.1999 – Току що се прибрах от работа, малко преди да си сервирам скромната
ергенска вечеря. Снощи точно на това място прекъснах мисловният си ручей,
защото Даниела ми се обади по телефона от Аделаида и си приказвахме до 24:00.
По всичко вече личи, че много се обичаме с нея - честно ви казвам и отговорно.
Дали е за хубаво, дали не е - дано само Господ да ни даде възможност и шанс да
запазим тези наши отношения по-дълго време. Та - връщам се сега на същото място
в разказа си, който така и не довърших, защото пък на края трябваше и да поспя
малко – доспа ми се нощес и не ми беше до писмени обяснения и монолози.
След като се
прибрахме с Нени по обяд, имаше оставено съобщение на телефонния секретар, че
Румен на Ива ме е търсил - канят ме вечерта да им отида на гости и да си взема
подаръците, които сте ми изпратили. Неничко уж също щеше да идва - то се чуди,
па се потрива, че умува, но на края не дойде с мене. Имах усещането, че на него
нещо му е неудобно; криво му е някак си, гузен ли е - не знам. Аз много пъти
съм му казвал, че един ден ще го изправя пред тези въпросни “всички”, дето все
ми ги навират с майка си в очите, та да го попитам пред тях: кой какво е казал
и рекъл. Аз започнах и полека-лека да го подготвям, че съвсем скоро при мен ще
дойде да живее някой – конкретни имена не съм споменавал още. Опитах се да му
обясня по най-човешки начин, че не мога да остана цял живот сам като куче - той
поне има майка си под ръка, която да му слугува и да се грижи за него, но за
мене няма кой. Той показваше някакво разбиране - по-скоро непукизъм и както
винаги се е изразявал, че изобщо не го интересувало какво ще правя аз.
Добре, ама милият
татков той – взел, че разказал всичко на майка си; тръшкал й се нещо, крещял,
обиждал я и т.н. (а това той го може до степен на знаменитост; виртуозност, ако
това е по-правилната дума). Та тя ми вдигна телефона онзи ден, за да ми каже,
че при нея ситуацията също се е променила – снесе ми, че майка й пристига на 27
Януари и че аз повече няма да ходя у тях да свирим с Нени. Каза ми още, че щом
искам детето ми да свири, да съм вземел органа му у нас и всяка вечер да свири
тук с мене. Почна пак да сказва високопарно и да ме хока, нахвърли се че съм
нямал никаква отговорност към детето - само съм питал как е в училище и толкоз;
как му върви музиката и за всичко останало естествено, за което аз действително
не спирам да задавам неудобните си въпроси. Изобщо цялата помия се изля отново
върху нещастната ми тиква; не забрави да спомене, че видите ли - мен никой не
ме е гонил от къщи, а аз сам съм си тръгнал по собствено желание; че вие пък
сте се “измъкнали като плъхове” (цитирам й мръсната уста, простете ми за
израза), като чух и още множество други хули, все в нейния стил на общуване с
мене. Малкия Нени, като се прибрал и изхвърлил подаръците ви през балкона, та
тя го накарала да отиде да ги вземе и го поучила, че това не било хубаво.
Защитила ви един вид от собствените си ругатни и омраза, която тя самата втълпи
и насади в главата на детето си. Та, понеже майка й щяла да бъде в апартамента,
забрани ми да ходя там и да се качвам горе, за да свирим с него. Това всичкото
означава, че тя вече е предрешила съдбата на музиката му, а сега топката се
прехвърля на мене. А когато аз се ядосвах и страдах за това негово свирене и за
завидните му математически “познания” в училище – тогава бях лош и звяр. Сега
чак се сетила госпожата, че не можела да поеме всичко, че не можела да се
справя и т.н. (та аз ли не знам, мари некадърнице – аз ли не те познавам, дето
ти сърбах попарата сума време). И пак – мята се, обръща се като фурнаджийска
лопата: ако едно каже сега, хайде после пък избълва нещо съвсем друго, което
тотално отхвърля предното; изобщо това е един ненормален човек. Като си изстреля
снарядите с фекалии и ми трясна телефона както си знае (вероятно за да си поеме
дъх и да се зареди с нови), след малко пак се обади - последният й вариант
беше, че ние с Нени няма да свирим повече у тях, защото нямала намерение да
извежда майка си още в 07:30 сутринта, та да не се засичаме с нея. Амчи аз да
не съм канибал бе, по дяволите, че да изям майка й с парцалите барабар?! Като
не иска да ме вижда (нито пък аз изгарям от огромно желание за някаква взаимна
среща), тя спокойно може да се прибере временно в една от трите свободни стаи,
с които разполагат и там да изчака един кратък час – нали не е кой знае какво.
Такава ли й е мисълта за детето и за свиренето му? – разиграват ми се сцени на
демагогия, лъжи на всяка крачка и измами. Майната му и на това. Госпожата пак
заяви, че поемала всичко - даже и на уроците тя щяла да води Нени във
вторниците. Последното й изказване пък за какво беше изхриптяно, аз така и не
можах да си го обясня - ама нали съм си и простичък, та сигурно от това ще е. Абе
ние с нея не можем дори за общото ни дете да се разберем като хората: тя не
разговаря – тя сипе тонове думи в секунда като съветска картечница; едно
кречетало, дето не спира и дъха да си поеме дори – ужас!
От цялата работа,
сега Неничко три дни поред не ми се е обаждал по телефона - а иначе всеки ден
звънеше сутрин на работа детето. Е, и това ще преглътна. Аз заявих на майка му,
че ще продължа да правя за него всичко каквото е по силите, във възможностите и
най-вече съгласно разбиранията ми, без да ме интересува нито неговото,
най-малко пък нейното мнение. Тя била искала, аз да съм станел приятел със сина
си (пикльо на 12 години). Хубаво, но за да се установят такива отношения с
него, човек само по гайдата му трябва да върви и да задоволява абсолютно всяка прищявка
и каприз. Той свиква с един омразен егоизъм и невъобразим снобизъм – черти,
които има с изобилие в характера си. Аз постоянно поучавам, давам примери,
показвам кое е добро и кое не – какво ли друго повече мога да направя. А дойде
ли и старата – хептен съм загубен. Ще го надъхат това дете, ще го надуят като
балон. Добре че поне тогава ще имам верен човек до себе си, та да поемам
по-лесно ударите им. Ама и тоя наш Господ - и той е един Цар Небесен; как само
си знае работата и нарежда нещата от горе!...
Не знам дали веднага
не се е намерил някой наш общ “доброжелател” от Аделаида и дали вече не се е
обаждал на госпожата с тъжната новина, че ще се събираме с Даниела - оная удар
ще получи сигурно, като разбере. А пък може и да знае, но това което за сега постоянно
ми се подчертава и навира в очите е все за детето (като че ли аз падам от Марс
и не знам). Абе нали е луда - тя като си науми нещо и се скрие зад някой фалшив
параван, няма мърдане от там. Очакват се да има доста любопитни подробности в
това ми последно писъмце от моя злощастен период на живота; всевъзможни нови
моменти ще изникват като гъби след дъжд. От всичко обаче най-много ми се иска
вие да усетите дори само едната хилядна част от щастието, което изпитвам аз в
момента; и то ще е пределно много! А иначе аз продължавам да бъда точно толкова
объркан, колкото все още да не мога напълно да осмисля и проумея всичко онова,
което се случва с мене и около мене - но каквото и да е, то си остава едно
чисто Божие дело...
Довечера Даниела е
нощна смяна - ще й се обадя на работа. И аз онзи ден й изпратих едно кратко и
мило писъмце-картичка, заедно с вестника с обявите за свободните работни
позиции. А тя днес на мен пък ми е изпратила друго - седи по цяла нощ и ми пише
писма (не случайно казват, че човек като влюби и откача централно); представа
нямате само колко нежни и искрени! Чуваме се за кратко по телефона и през деня
- тя ме търси в завода. Какво е това чудо между нас аз не знам, но по никакъв
начин няма, а и нямам никакво намерение да го спирам. Хайде, стигат ми вече
тези хули, ругатни и обидни думи – наслушах им се, наситих им се. Това, което
си говорим един на друг нито във филмите, нито в книгите го има. Язък, че тая
мойта е изчела толкоз сълзливи романчета и е изгледала толкова много щуротии по
шибаната й телевизия, от която не отделяше очите си! Всичко това обаче трябва
да ти идва отвътре - да го усещаш в съзнанието си и да го чувстваш със сетивата
си. А не само за събиране на багажи да мислиш и говориш. Нещастница – направи
така, че и детето покрай нея е станало същото. И то днес ми вика по телефона:
“Никой не те е гонил тате, ти винаги си искал да се разведеш!” (а би било още
по-интересно да се знае – кой, аджеба му ги тъпче в главата тези мисли и дали
пък изобщо е негова работа да ги коментира). Той още не знае какво означава
смисъла на тези думи, та как остава аз да му повярвам, че това е чисто негово
мнение и мислене, както ми твърди? Оная му пълни акъла с простотиите си, а
понеже той е умен и помни всичко, та ми предава думите й с абсолютна точност –
до интонацията и извивките в съскащият й глас. Та, ей такива ми ти работи, как’
Сийке...
Въпросната събота
вечерта аз отидох на това гости у Румен и Ива, което за мене беше една пародия
на светско парти - от моя гледна точка, разбира се. Бяха поканени всичките ни
приятели, но само Мира благодари за кръста, който сте й подарили – вероятно
каза нещо от немай къде. Докато останалите си пасуваха: “Здравей” - “Здрасти”;
“Как си?” – “Добре съм”, скрити зад проскубаните драперии на позьорските си
маски, подтиквани от куртоазия и фалшив снобизъм. Гледах кратко видеофилмче за
София и главно от вечеринката на “бабите”. Всичките приказват, кудкудякат; наперени
и надути - надпреварват се една през друга коя да се изфука повече, а само
моята клета майчица се свива на миндера и нищо никому не казва. Мила мамо – аз
прекрасно знам какво ти ми казваше в този миг на отчаяното си мълчание! Аз те
чувствах, мамо - чувах те! Тези неща не искат много думи, за да ги усетиш -
душата и сърцето са им предостатъчни!...
На мене още там и точно
тогава вече ми стана много криво и болно, а сега вече роня сълзите си на воля и
хич не ги и спирам даже – пардон, за което... Нищо на никого не казах, правих
се и аз на шут според ограничените си възможности, но съвсем не както е било
преди. След изглеждане на филмчето в хола, слязохме на долния етаж при софрата
- жените се отделиха на единия край на стаята, мъжете в другия; като на арабска
сватба. Аз изпих две бири и в 21:30 тихомълком си тръгнах; без фанфари и
тромпети, за най-голямо учудване на останалите: ама това Ангел ли е? -
пияницата и гуляйджията, който е осъмвал по масите и е карал “дежурства” по 24
часа в ядене и пиене! Че какво да правя повече там, ами не ми е кеф, бе –
майната ви; аз такива сухи моабети не харесвам, еснафски и снобски...
Тъкмо се навечерях,
та пак сядам с калема, защото нямам какво друго да правя – така поне ще си
поразговарям сам, както лудия приказва с гъза си. Имах една риза, беше мръсна –
изпрах я. Всичко друго съм си ошетал. Даже сложих и един юнашки боб да се
изкисне, че утре и в други ден да го варя.
Значи - стигнахме до
събота вечерта. Тръгнах си огорчен и намъчнен от приятелската “веселба”.
Прибрах се и си приказвахме по телефона с Даниела. Лягам - спя експресно
полубуден и неделя в 06:00 бях отново на крак. Тръгнах да обикалям битаците.
Три обходих наведнъж, но този ден нямах особен пазарен успех. Аз и нищо на
практика не търся вече, защото всичко ще се взема и купува след като дойде
Даниела - каквото й е нужно и което си хареса. В своите очи тя добре възприема
стоките от втора употреба, както например дрехи и всичко останало. Е, разбира
се че това се простира в разумните граници, каквито са и моите. Не е необходимо
да повтарям, че тя се явява в лицето на моя двойник, а вече и съвсем от скоро
време - спътник в тоя проклет живот...
От битаците се
прибрах по обяд с някои дребни нещица, които дори сега не си и спомням какви
бяха. С влизането ми в къщи, веднага се заех да варя картофена чорба, като в
същото време започнах и занимавките си по ремонта на касетофона и свързването
му с компакт диска. Магнетофонът се оправи, както вече казах някъде по-нагоре
из редовете, но другото нещо още се юди и не иска да тръгне като хората.
Другата неделя пак ще се занимавам с него, но ако не стане на работа, просто ще
го изхвърля и ще си купим вече друго подобно устройство. Така в ремонти на
битова нискочестотна техника ми премина неделния следобед.
На другия ден – пак
търчи на работа, разнообразие от телефонни разговори, много обич от една страна
и тежки кахъри от друга. Но то е така - нали трябва да има баланс в природата.
В понеделник си дойдох от работа за малко до нас, но се обадих на Методи, че
отидох да го видя как поминава. Завалията беше нещо закъсал с хернията си
напоследък, та взех и едно шише ракия с мене - да го лекувам. Докато отида, той
пък през целия следобед се беше церил с бяло вино, та ме посрещна на прага почти
вече в кома. Но иначе добре си поприказвахме и веселихме, независимо от всичко.
Пациента ми не издържа натоварването и си легна в 23:00, а пък точно тогава по
телефона се обади вече моята Даниелка. Бях й казал, че отивам у Методи и ще
отговарям на стария си телефонен номер. Та с нея заедно прекарахме времето до
02:30 в приказки и взаимни обяснения в любов. След цялото това тържество аз бях
готов вече направо за “родилна зала”. Проснах се на един диван уж да се
приспивам, но докато не “родих” през устата и не ми олекна на коремчето, не
можах да затворя очи. След като си изпразних чревцата трябва да съм и задрямал,
но като че ли много бързо се съмна. На заранта – студен душ, горещо кафе без
захар и хайде пак “На нивата” по Елин Пелин. Методи ще го оперират някъде през
Февруари, ще се възстанови и тогава ще си идва в България. През Март пък си
тръгват гостите на Марио, та или по едните или по другите ще изпратя пръстена,
а Методи може да ми го донесе обратно насам. Това са само предварителните
планове - ще видим какво пък Бог ни е отредил точно да стане.
Вчера ми беше доста
“усилно” на работа, но издържах до края. Уж снощи щях да си лягам рано, но
моята малка кукумявчица не може да заспи докато не ми чуе меденият глас
загорски, та пак пълнихме гушите на телефонните компании до среднощ. Толкова много
я обичам! А пък тя мене сигурно 5 пъти повече. Аз май че се изчерпих откъм
любопитна и любознателна информация, а в същото време комай се и почерпих, та
взеха да ми се премрежват клепачите – трудно виждам и буквите даже. Сега е
21:00. След час и половина отново съм дежурен по телефонна централа. Ще се
опъна за малко на дивана до тогава. Хайде, лека ви нощ и не ме съдете много
сурово...
15.01.1999 - Петък вечер. Бре-ейй, не ми остава време да пиша тези дни, бе мама му
стара – а знаете ли защо? Защото по цяла вечер до късно през нощта си говорим с
Даниела по телефона – ето за това. Толкова много неща са се насъбрали да си
кажем през последните 5 години, в които не сме били заедно - нямаме нито миг на
мълчалива пауза. Тя е много приятен събеседник и сладка бърборана, та от
скуката и тъговното мълчание в които живях толкова години, сега ми е ужасно
хубаво. След всеки наш телефонен разговор, тя сяда да ми пише писмо, в което
допълва моменти и теми, които сме пропуснали да обсъдим. Много е сладка! А аз
съм си все така объркан и шашнат, но усещам че съм вече щастлив и то най-после
истински. Няма нещо, в което да се разминаваме с нея - било в готвене, вкусове,
предпочитания и какво ли не...
Снощи пристигна
вашето писмо № 25. Е, зарадвах му се много, както се подразбира от само себе
си, но на Даниелините писма като че ли най-много се радвам. Не ми се сърдете,
мисля че това е естествено. Аз и тази вечер получих нещо от нея. То ще бъде
последното може би за този отрязък от време, защото тя в сряда пристига тук, за
да живее с мене; за да започнем нещо голямо и хубаво, на чисто и от самото му
начало. И двамата много го искаме и сме също като децата, макар и на тази
крехка възраст – точно по средата на жизнения си път. Даниела ми се обажда
всяка сутрин на работа, за да ми каже “Добро утро”, да ми пожелае “Лек ден” и
да потвърди колко много ме обича. Обичам я и аз, разбира се. Всичките тези
години с нищо не са ни променили, освен че вероятно малко сме “пораснали”. Но
за истинската любов граници и възраст не съществуват и ние смело се хвърлихме в
нея - с цялата си същност и отговорност...
Утре отивам да купя пералнята,
за която споменах онзи ден - пак с Божията помощ стана всичко. Тя като дойде в
сряда вечерта, ще си направим едно тихо и скромно моабетче, защото и двамата много
си падаме по тая част. Аз съм си взел три дни отпуска да я поразведа
насам-натам. Решихме в неделята да отидем на църква – това ще бъде първата ни
“обща” неделя. Ще я закарам на Руската може би. Ще занесем олио и брашно, както
му е редът.
Днес директорът на
компанията ме викна при себе си и ми връчи новия контракт. Изрази задоволство
от работата ми и подчерта колко съм важен с опита си за просперитета на
фирмата. Евентуално повишение на заплатите ще има през Юли, когато започва
новата финансова година. А до тогава ще карам със старата, която и без друго
хич не е малко. Човек като си прави сметката и е разумен, парите стигат за
всичко, че му и хартисват даже. Даниела е много скромен и практичен човек -
купува и се задоволява с евтини неща, стига да вършат работа. Не е сноб и
предпочита дори този по-обикновен начин на живот, за да остават средства за
други, по-важни и интересни неща – ходене, излети, екскурзии и т.н. Тя също
много обича да пътува и да обикаля света.
Нени утре ще дойде у
нас да оправяме мотора - ако не можем да го ремонтираме, ще го продадем. Майка
му обещала да му даде $350, ако завърши първия срок на новото училище само с
“А” и “В”. Как ще стане тая работа на мен не ми е много ясно, но дано да има
този успех. Само че тук дразнещият елемент е съвсем друг и аз именно заради
него споменавам този факт. Тя с нейните високи доходи може и $3500 да обещае и
естествено да му ги даде с най-лека ръка. Но такъв ли баш им е подходът, тези
ли са стимулите, мотивировката и стремежът към постигането на добрия успех? –
това ми е конкретния въпрос, без да съм получил отговор, разумява се? Този
“почин” ми се струва доста пошло и покварено скалъпен сценарий за
допълнителното ми обезличаване и заличаването на всякакъв бащински респект у
детето - но какво ли разбирам аз от педагогически подход и възпитание на деца?
Пък и аз като нямам право на глас, що ли си тикам гагата дето не ми е работа –
там, където единствената възпитателна роля играят парите, за жалост аз не мога
да се класирам...
Снощи с Даниела като
сме почнали да си говорим по телефона в 19:30, та свършихме едва в 02:30 посред
нощ. Добре че телефонните компании имат намаление във вечерните и нощните
часове - иначе заплатите ни щяха да отидат само за плащане на сметките им. Те и
сега няма да са малко, но и двамата не мислим за това, защото безкрайно много
се обичаме и се искаме денонощно. През цялото това време аз варих боб – колко
пъти само ставах да му доливам вода, а той на края едва не загоря по дъното на
тенджерата. Оставих боба на котлона и си легнах (но този път съумях да го
изгася, щото иначе щеше да стане на въглен, какъвто случай имах преди известно
време с една нещастна мусака). Тази вечер го довършвах и установих, че беше
станал много хубав. Натъпках се зверски с три паници - от няколко дни нямам
хляб из дома и почти не ям, обаче сега си наваксах всички изгубени калории.
Освен това, за мене духовната храна е къде-къде по-важна и с нея най-добре се
засищам.
В неделя пак ще
обикалям битаците, а после ще взема да изчистя малко апартамента. Даниела казва
да не се занимавам с това, че тя като дойде ще тури всичко в ред. Вярвам й,
защото е много разтропана и чевръста жена. Имам и дрехи за гладене, но и тях не
ми дава повече да ги нося на оная моя гладачка. Тя иска да направи всичко за мене.
И сравнение не може да става между нея и Деница - нашата българска кръв си е
друга работа, майка му стара! Онези англосаксонци са от друго тесто замесени и
на пръста си не могат да се опрат на една истинска българка – хеле пък и
шопкиня на всичкото отгоре, каквато е нашата!
Онзи ден взех филма
със снимките, който ми изпратихте по Ива и Румен. Всичките са станали добре,
въпреки че има някои отделни кадри, които не са на фокус като че ли. От Фото-то
имаше придружителна бележка с напомняне, че филмът вероятно е бил стар и за
това снимките не са с това качество, с което би трябвало да бъдат.
Вече на два пъти от
една фурна ми дават по един чувал с хлябове, дето и турците в Габрово не могат
да направят такива. Минавам една вечер покрай тая пекарница и гледам девойката
зад щанда тъпче едни хартиени чували с всевъзможни тестени изделия и ги
изхвърля. “Що рекох, ма сестро, така брутално изхвърляш харната стока?” А те
там пекат хляб за през деня и всичко, което не се продаде до вечерта преди да
затворят го махат и на другата сутрин зареждат с нов, пресен. Аз й казах, че
имам две големи кучета в къщи, дето ядат повече и от глутница вълци - та се
примолих да ми даде едно чувалче за тях, да ги нахраня, че онези ми ядат и
ушите даже, когато са гладни (а те вечно са). Изглежда че поредният ми
театрален гастрол мина успешно, защото тогава момата ме съжали, та ми хариза
една торба с най-различни хлебчета и франзелки. С тази ценна и безплатна
суровина аз поминах доста добре и с нея се храних успешно в продължение на цели
две седмици; че по комшиите раздавах, на работа си носих и т.н., но както всяко
едно нещо - свърши се онзи ден. Пък нали ми се свиди да си купя от скъпия хляб в
магазина, че тази вечер пак ходих при моята момичка за изпросване на още едно -
този път по-голямо чувалче с тестени произведения. По този начин пък, аз вече
установих трайна връзка, завързвайки много тесни бизнес-отношения с тази мала
девойчица и от сега нататък през два-три дни ще ходя при нея и тя охотно ще ми
дава от “брака” - без пари, естествено. А Даниелката е в бесен възторг от
цялата тази работа и въобще от тези ми умения и моите търговски похвати изобщо.
Просто ме боготвори! А на мен само това ми трябва, за да се развихря както аз
си знам. Миналия ден на битака й харесах един бански костюм - чуден и само за
$2, но ме досрамя да й го купя (като не й знам още мерките на голото
телосложение). Сега в последното си писмо ми е поръчала - ако е още там да й го
взема, без никакви морални угризения. Дала си е и заявката да й търся нощница,
но такава стока не ми е попадала още на мерника. Въобще тя е много земен и
разбран човек. Поне за сега така ми изглежда - за по-нататък, само Господ може
да каже какво ще е...
Мисля в неделя да
изчистя и измия колата, та поне в началото като ходим тук и там, да не прилича
на кочина. Олеле, абе аз казах ли ви напред, че бобът ми стана чуден – с него
изядох и два стръка пресен лук (само колкото за разяждане и по-добър апетит),
та сега ми е отекъл тумбака като на Етиопски просяк; с тази разлика, че моят е
от преяждане, за разлика от на този гладен и нещастен народ. Пия си сега и
бирата, трепетно изчаквайки да звънне телефона, та пак да се пренасям в морето
от любов и дълбоки нежни чувства...
17.01.1999 - Неделя по ракиено време, само че аз съм на леден “Памид” с оранжада. Ба
мааму - дълъг ден, дълго чудо казвам ви! То какво ли не свърших днес, та
най-после в 18:30 да седна да си отдъхна – áко че е определен от Господ за ден
на пълноценната почивка. Първо обаче ще започна съчинението си от вчерашния
ден, който изкарахме заедно с Неничко. Аз станах много рано, закачих ремаркето
и отидох да взема пералнята от хората, с които най-после я спазарихме според
желанието и мераците в качеството ми на купувач и противно на тяхната воля като
продавачи. Но в света на капитала, “Клиентът” винаги има право и името му се
изписва с главно “К”, áко и да е най-големия просяк с малко “п”. Аз тези
въпроси съм ги засягал и друг път в творбите си, за това няма да се впускам в
повече подробности и повторение на вече добре заученият материал. Исках тази
машина да бъде нещо като малък символичен подарък за новата стопанка на този
дом, която от своя страна страшно се зарадва, защото аз още по телефона й дадох
отчет какво съм свършил за деня. Между другото, много мил и емоционален човек е
тази вече моя Даниела. Тя беше дежурна вчера, но все пак се чухме макар и за
кратко. Върнах се в къщи - инсталирах и монтирах всичко в гаража (в
апартаментите крановете за пералните машини се намират в гаражите, така че тези
домакински съоръжения по принцип стоят там; в къщите има отделни “мокри”
помещения, но при тях архитектурата е по-различна). Наложи се малко да
поразместя моите безбройни боклуци, та да сторя място и за тази пералня. В края
на краищата всичко стана подредено точно както в Аптека № 5.
После се заех с ремонтните
дейности по мотора на Нени. Той междувременно също пристигна при мен с колелото
– от тях не е толкова далече и се кара само по велосипедната алея, само с едно
пресичане на улицата. Почнаха едни безкрайни промивки, та клизми му правихме,
катетри му слагахме, тръби му пъхахме къде ли не - първо на охладителната
система, радиатори и т.н. Същата процедура се повтори и после на скоростната
кутия. Радиатора го мих с маркуча и силна водна струя, после му капнах малко
“Веро” (близо половин шише) – пяна хвърчеше до небесата. Направих му промивка
на червата със спирт за горене (досвидя ми да сложа от ракията - все пак кът ми
е вече и полагам неимоверни усилия за спастрянето й, но опитите ми са все
неуспешни); най-накрая го наляхме с дестилирана вода. Тази терапия обаче на
скоростната кутия не можа да се осъществи баш пред блока, защото там първо мих
с нафта няколко пъти, та чак тогава сложих официалното масло. Но за целта
награбихме всичко в колата и отидохме на една по-отдалечена поляна, където пó
можеше да цапаме тревата с мазут - въпреки че и това не беше много редно и
прието от екологична гледна точка и за сетен път попаднахме в разрез със закона
(този път се разминахме без глоби, просто защото никой не ни видя). Така
очистен и зареден с всичките необходими течности, прибрахме мотора обратно в
гаража, а по-следващата събота по план ще отидем да го караме - този път,
надявам се ще бъдем в пълен комплект: спортен екип + медицински и обслужващ
персонал. Ако и тогава се появят мазните петна в радиатора, значи е избила
някоя гарнитура; първо ще се посъветвам със специалист и чак тогава ще вземаме
крайно решение какво да правим с мотора. На тази въпросна поляна обаче, много
ни се подсърдиха алергиите и на двамата с Нени, та бързо-бързо се прибрахме. Аз
даже взех хапче – вече второ за сезона. Неничко не киха, но много го сърби и
дразни гърлото и носа – направо му идва да си раздере целия хранопровод.
Отидохме си в къщи,
където обядвахме, защото и двамата бяхме прегладнели като африкански лъвици по
време на суша. Аз ядох моят си боб с наденица (понеже съм по-прост, нали така
се разбрахме), а на принца му се приготвиха яйца по панагюрски (защото пък той
такава селска бобена манджа не яде) – по този начин автоматично попадам в “белите”
списъци на много добър баща, но единствено когато угаждам, разбира се. Ела да
видиш обаче, само да го бях турил пред паницата с боба - щяха да са писъци и
разправии до небесата. Времето беше хубаво и слънчево, та след всичко което
свършихме отидохме на един басейн да се покъпем и поплуваме. После Неничко се
прибра обратно с колелото при майка си, че щяха да ходят на кино, а аз се качих
в моя неодухотворен домашен параклис. Единственото нещо, което ме крепи и
задържа горе-долу на повърхността е, че в сряда вечер…
…този пуст до скоро дом ще бъде озарен от нова, нежна светлина -
ще лумнат празнични огньове, с музика и песни - чак до заранта!
Притиснати един към друг, с очите впили в понабръчканите си лица,
през сълзи мълчаливо ще шептим и вино ще се лее като из ведра…
А надявам се и от тогава нататък да е все така – е, може
и да не е баш тъй, но поне приблизително; и то ще ми е достатъчно на скверната
душа...
Утре вечер ще отида
до Нени, че той си забрави половината неща тук, включително и книжката “Мики
Маус”, която сте му изпратили. Той прочете вчера писмото на майка сравнително
добре - бих казал даже доста добре, без много запъвания и сричания. От там ще
отида да напазарувам някои нещица от рода на свински врат, сирене, салати и
т.н. След като се прибера в къщи ще гледам да си поприготвя някои работи, така
че време за писане няма да имам. Във вторник вечерта ще отида да взема една
торта, която днес поръчах да ми направят в една сладкарска работилница. Пак ще
гледам да посвърша едно-друго из дома, защото Даниела пристига в 18:15, а аз ще
съм до 17:00 на работа. Ще имам време само едни цветя да й взема от някоя будка
и отивам да я посрещна на летището. А после вече двамата ще си приготвяме
вечерното парти. Тя не иска аз да се занимавам с нищо, но все пак ще й помогна
с каквото мога. За щастие, тя умира от удоволствие някой да й се вре в краката
и ръцете, особено в кухнята и да й помага разбира се с мъдри съвети, строги
наставления, отчаяни лозунги и смели девизи. В мое лице тя вижда идеалния човек
за тази идеологическа и пропагандна дейност! Дано да не се лъже, милата!...
Така, значи
плуването вчера привърши - минахме с Нени да изядем по един сладолед, та да ни
се оправи вкусът в устата от хлора в басейна и се разотидохме по домовете. С
Даниела се чухме само два пъти за цялата вечер, но пак не ни стигна времето да
си изприкажем всичко. Тази сутрин станах рано, както обикновено в 06:00 и
заминах на посещение по битаците. Даниела се обади преди да излезе от работата
си, за да ми пожелае “Добро утро”, “Успешен ден” и да ми каже колко много ме
обича. От първия битак й купи един бански костюм, но онзи който аз бях харесал
предната неделя се беше продал. Този обаче е още по-хубав. Купих и 5 лимона по
10 цента парчето, че да имаме за майонезата и за пържолите. Намерих най-после и
накрайника за тръбата на прахосмукачката, който търсех отдавна. От там това ми
беше само търговията.
После отидох на
другия битак, където вече направих големите си удари. А, забравих - от предните
сергии си купих една шарена тениска за $2.40 – човек винаги има нужда от такива
дрешки, особено сега през лятото. Даже започвам сериозно да се замислям и върху
един много глобален въпрос – защо бе джанъм, аз трябва да пера и да се
самоизмъчвам като някой грешен дявол, вместо да си купувам такива камизолки за
по 2 лева парчето – нося една, да речем ден-два или колкото там издържи на
мръсотията (в зависимост от цвета) и след това я изхвърлям; веднага след нея нахлузвам
другата и така… до края на света. А сега знаете ли колко повече масрафи имам:
че прах за пране, че топла вода, че още повече вода за изплакване, че ходи по
двора да простираш, ха че пък после се върни обратно и да гладиш – ебаси
прогреса! Виждал съм такива “еднократни” дамски пликчета – отпред точно на стафидката
е избродиран денят от седмицата, от понеделник до петък; за всеки отделен ден
по един чифт нови гащички (нямат обаче разфасовка за съботните и неделни дни с
умишлената и благородна цел, че точно тогава жената трябва да ходи без гащи, за
да има повечко шансове за по-чести “изненади” – в кухнята пред мивката, докато
мие чиниите; на терасата, докато изтръсква чергите; в коридора, докато се гласи
за излизане; на двора, дорде хвърля на прасето или храни кокошките и т.н.).
Пардон – аз малко се замечтах и пак се отплеснах из моите съкровени мисли, но
думата ми беше че от втория битак пък купих едно радио/часовник/будилник само
за $1.50 - чудно малко бижу, нали ще трябва и нещо да ни буди сутрин!
По-нататък от друг търгаш взех тостер (дето се пекат филийки хляб в него) - за
него дадох цели $2.50, а иначе е в перфектно чисто и запазено състояние, с хром-никелов
външен вид...
18.01.1999 - Снощи, както всички вече сте се досетили, аз не можах да продължа
описанието на патиланствата и митарствата си, защото пак бях “телефонист”. И
сега даже си поприказвахме с Даниелката, но някой й дойде на гости, че се
наложи да прекъснем разговора си – само за малко, защото тя пак ще ми се обади
като се освободи. После ще отива на нощна смяна - последната от Аделаидската й
практика. Ако е рекъл Господ, следващите й дежурства ще бъдат вече тук, в
Бризбън.
Та, връщам се отново
на вчерашния неделен ден и голямата търговия, която развих под откритото небе.
След тези електродомакински уреди, купих и още една компакт-диск уредба за $4.
После се върнах в къщи и дълго време се занимавах с тези устройства. Всичко
работи безупречно с изключение на компакт-дисковете (вече нали имам два). Тях,
след продължителна и упорита борба с механика и електроника, в крайна сметка не
можах да възстановя напълно, с всичките им функции и ги изхвърлих на боклука.
Аз не понасям компромисите и ако едно нещо не работи така, както е било
създадено първоначално в завода си производител, по-добре е да го изхвърля,
отколкото да му търпя недъзите. Но човек нали не може само да получава и да
печели в тоя живот – трябва да понася и определени загуби.
След тези неуспешни
ремонти се залових да изчистя апартамента. Мих пода на кухнята и банята,
опрахосмукачих, изчистих и самата прахосмукачка, прах и добре че нямам двор с градина,
защото сигурно щях да изора и нея, както се бях развихрил. Втасах едва в 18:30,
за което вече споменах още в началото на този монолог, но едва след като измих
и изчистих колата барабар с гаража. Абе толкоз много работа не съм вършил и в
казармата даже! После пак застъпих наряд на телефона и си легнах много опиянен,
малко самотен, но безкрайно щастлив...
Днес сутринта ходих
в едни складове за сол, по работа и служебно - трябваше нещо да монтираме за
тези наши клиенти с изпитателен срок. Прибрах се в офиса и се залових с
текущите си задачи. Неничко ми се обади - сега пък майка му казала, че
свиренето си оставало у тях - аз ще го водя на уроци, само че да съм ги плащал
пак аз. По този въпрос ще разговарям отново с нея, защото ако аз ще плащам за
свиренето му, в замяна на това ще изисквам поне да упражнявам и строгия си
контрол върху тази негова странична дейност. А този контрол на мен вече ми е
отнет – какво иска още оная и аз не знам. Просто си играе с огъня както поиска,
без изобщо да съзнава какво прави – заслепена е единствено от целта си да ме
съсипе и да ме съкруши морално, материално и духовно (че тя това го е направила
отдавна – за къде повече). Ще ме върти и ще ме пече на шиш и бавен огън, но
добре че от в други ден няма да съм вече сам, та ще поемам по-леко ударите й –
самата тя не знае на кой свят се намира...
Може би аз ще
изпратя това писмо в сряда през деня, заедно със снимките ви и писмата на
Даниела. Моля ви – унищожете ги за мое спокойствие и в името на Бог и думата,
която съм дал. Единствената причина, заради която се осмелявам въпреки всичко
да ви ги изпратя, нарушавайки една морална и интимна клетва е, за да спестя
дългите си и подробни обяснения и изповед пред вас – там е написано всичко,
каквото е и както е; четете и не ми задавайте въпроси, защото на много от тях
аз самият продължавам да търся отговорите! По-нататък ще се обадя и по
телефона, но за щастие тогава няма да съм вече сам.
Тази вечер ходих
малко да си заредя “хладилния гардероб”, който е с вместимост 500 л и за
напълването му са необходими две заплати и един аванс - салати, салами и други
дребни артикули въобще не го засищат, но и аз не купувам и не съхранявам
хранителни продукти в индустриални количества. Утре ще взема тортата от
сладкарницата и вече съм напълно готов с посрещането.
За цялата тази наша
история може би ще чуете много и най-различни вариации и постановки; от места и
хора, от които не сте и предполагали, че могат да се появят. Единственото,
което най-много ми се иска е от мен да научите истината, при това цялата, а не
само половината или част от нея; така както никога и никого не съм лъгал -
най-малко пък във ваше лице на мои родители, така че желанието ми е да ми
повярвате – нищо не е случайно, нито само временно и мимолетно увлечение. С
Даниела ни свързват много общи черти, взаимно лудо привличане и едно много,
много старо и силно приятелство, на базата на което от сега нататък двамата ще
се опитаме да съградим нещо хубаво и прилично. Вероятно е във всичкият този
любовен сценарий да има и известна доза грях, за който ние и двамата ще бъдем
отговорни пред Бог и собствената си съвест. Не бях аз този обаче, който направи
първата стъпка към пропастта (което по никой начин не ме оневинява или пък
редуцира моята вина). Независимо от всичко, в същото това време съм по своему
благодарен и щастлив от смелостта и решителността на Даниела, в стремежа си тя
също да постигне нещо в този живот, имайки ме близко до себе си и крачещ редом с
нея. На практика, за това кой пръв и кой втори е прекрачил прагът на
прегрешението, в нашият конкретен случай значение едва ли има някакво, след
като и двамата сме вече вътре, “връз сеното у плевнята на сеновала” и ще бъде
достатъчно коректно аз също да понеса съответният си дял от общата вина. Но
поне един-едничък Бог ми е свидетел, че за себе си съм доста чист (както и за
пред Райските порти) - макар в настоящият момент да съм й протегнал и подал
ръката си, не точно аз съм причината за проваленият й брак, а най-малко пък тя
е изиграла някаква роля в разтрогването на моя. Пътищата ни с нея се разделиха
много отдавна, но пък в интерес на истината те всъщност и никога не са се
кръстосвали. Това, което стана сега си е една чиста проба случайност, с която
Съдбата си направи много лоша шега, успешен експеримент или пък катастрофален ядрен
опит - отново времето ще ни покаже най-добре. През моя впиянчен и оскотял ум
нито за миг не би могла да премине подобна налудничава идея или мисъл, но явно
че Господ е имал нещо съвсем друго предвид, на което ние не успяхме да станем
съдници или да упражним контрол; просто му се отдадохме всецяло и изпепеляващо.
Дали е добро или лошо – тепърва има да става ясно, но фактите са такива и аз
най-горещо ви моля да ги приемете с цялата им тежест и отговорност. Каквото и
да напиша и кажа аз от тук нататък, би прозвучало като неосъзнато разкаяние,
израз на съжаление или пък някакво глуповато оправдание, за каквито пък би било
наивно и неоправдано да се мисли. Ето защо аз повече тези въпроси за сега няма
да повдигам и по никой начин допълнително не бих разбърквал гърнето, пълно с топло
изходената тор, освен ако в процеса на действията ни от тук нататък не се
присещам за отделни факти и епизоди, на които също да ви направя съпричастни.
Предварително благодаря за проявеното разбиране и отдадената благословия...
Надявам се че и за
напред аз ще продължа със списването на дневника си така, както до сега. От тук
нататък ще правим общи планове за бъдещето ни, ще градим перспективи и строим
химери в условията на новата усложнена ситуация. Любопитно и интересно би ми
било да видя как моя малък Неничко ще реагира на драстичният ми и неочакван от
никого рязък завой, но в края на краищата аз достатъчно много се съобразявах и
с него, и с вас, и с целия останал свят - сега като че ли изведнъж настъпи моментът,
в който да помисля малко и за самия себе си. Все пак това е едно закономерно
развитие, което рано или късно щеше да се случи с мене; един житейски театър,
чиято пиеса неминуемо трябваше да се изиграе до край (само дето не знаех името
на главната “героиня”).
Хората казват:
“Всяко чудо за три дни, по-голямото - за пет!” Сигурно е, че предстоят да се
изживеят най-различни шокове и да се поемат стресове, но в крайна сметка тези
именно са и нещата от живота и съответните въпроси трябва да се приемат малко
по-философски. Ясно беше като бял ден, че времето което ми е отредено да
изживея аз нямаше да си го прекарам в манастир, нито пък като евнух, както това
беше в предишния ми живот. Сега просто грешките от миналото не трябва да се
повтарят и да се гледа малко по-розово - защото пък и аман от чернилки ще река
аз; писна ми от временни и незначителни изкачвания, последвани от потресаващи и
катастрофални сгромолясвания. Според мен е по-добре да се живее малко
по-спокойно и в относителен мир, отколкото човек да се изтирва като куцо пиле
на лайно и от високото да се събаря пак в калта. Това също ми омръзна, казвам
ви го най-честно. Предпочитам един беден и скромен живот в любов и сговор,
отколкото потопен в лъжливо лустро и показност, граничеща със снобизъм. А
Даниела е точно такъв човек, за това поне съм спокоен и сигурен. Дано и Господ
да мисли по този начин – иначе, защо пък ще ни хвърля в тази покъртителна
съдбовна какафония...
Когато разказвах на
Даниела за вашето злощастно пребиваване тук, за всичко което сте изживели, а и
аз самият покрай вас, тя каза че следващото ви гостуване ще бъде далеч
по-приятно... Дано да е така - с моята вродена и затвърдена подозрителност се
страхувам даже и това да си помисля; въздържам се да му повярвам истински, но
нека първо да мине малко време, пък тогава ще мислим по тези въпроси. Сега и аз
съм доста объркан, стреснат не на шега и акъла ми е разпилян на сто страни.
Даниела много пуши, но иска аз да й помогна за да остави веднъж завинаги този
лош порок – разбира се, аз ще направя всичко, на което съм способен и което е
по силите ми...
Напред наложих едни
чудни пържолки със солчица и черен пиперец, та да са ми готови за барбекюто в
сряда вечерта. Дали този ден ще бъде хубав или лош аз още от сега не знам, но
Даниела иска да не се занимавам с нищо и да не нареждам масата, а първата ни
обща трапеза така да се каже, да си я подредим сами - двамата с нея заедно,
след като пристигне и тя. Ще й дам тази прекрасна възможност да се изявява в
кухнята - нали и аз трябва да си отдъхна малко от домакинска дейност. От моите
италианци купих едни разкошни чушки, та тези дни освен скара в менюто, ще има и
готвено. Даниела е прекрасна домакиня - дано обаче да не ме направи пак 100
кила. Онзи ден се теглих – движа се между 91 и 92 оки, в зависимост от това
дали съм ходил да се изсера по голямата си нужда или все още са ми пълни
червата с отпадъчни продукти и преработени фуражни дрожди. Но мисля, че след
като се уталожа и мирясам малко на гъза си, неминуемо ще се и “поправя”. Сега живота
ми е много бурен, та не мога да наддам на грамаж. Хубавото е, че и тя обича
по-динамичното и емоционално битие, така че ще се допълваме взаимно...
Тук на това място
пак прекъснах за около час скучният си монолог, докато побъбрим с Даниела по
жицата. Ще изчакам други 40-45 минути, когато тя излезе и ще й се обадя в
службата. Тези наши моменти са може би най-красивата част от цялостният ни
безумен устрем, с който сме се засилили и двамата: веднъж, един към друг и
втори път - към онова неизвестното и непознатото, към което се стремим и в
което наивно и някак си по детски вярваме. Само Бог обаче може да ни помогне за
осъществяването му.
И тази нощ минах без
нормална вечеря, по смисъла на тази дума. Предъвквам тук сега един сух
кренвирш, като си го покарвам с малко червено вино, за да не ми засяда по
тръбопроводите. Мислех да си готвя топла манджа (традиционните яйца с домати и
кашкавал), но не ми остана време - а пък и желание нямах особено за големи
гюзлеми. После – на мен топлите и сърдечни думи, които чувам почти денонощно по
телефона ми действат като рибено масло на малко дете и от това по-витаминозна и
здравословна храна аз не познавам. А енергията и калориите аз вече си ги взех
под формата на “червени кръвни телца”, така че повече не ми е нужно (а гледам,
че и “хапчетата” в бутилката са се свършили с изключение на няколкото капки по
дъното на стъклото). Проблемът ми е само, че поетата “сила” избива във вид на
пот - при все, че навън сигурно е над 30°C, течността ми е с приблизително
същата “стайна” температура (не сколасах да си я изстудя правилно – всъщност аз
докато изстудявах виното просто го изпих топло, защото не можех да чакам
повече). Сега съм се зачервил като селски касапин по Коледа, но преди да легна
призори, ще си ударя един хладен душ да ме нивелира малко. Зер, утре съм пак на
проклетата нива, дето ни краят й се види, нито изораване има. Но Господ само
здраве да ми дава, другото е моя грижа!...
19.01.1999 - Последната ми самотна и ергенска вечер! Цялото си свободно време за
момента прекарвам в кухнята – пека едни специални картофи със сметана и
кашкавал; сварих няколко яйца, които залях със сос от майонеза и горчица - на
всичкото отгоре си готвя и вечеря, че взеха да ми се сплитат краците от
хроничното недояждане и глад, на които без да искам се подложих напоследък. Приятно
ми е, щастлив съм, вълнувам се и съм много неспокоен – буквално не знам на кой
свят се намирам. Днес получих и последното си писмо от Даниела - от утре
каквото имаме да говорим помежду, вече ще си го казваме “на ушенце”…
Оказа се че нямам
друг празен лист. Взех това старо писмо от боклука, където го бях хвърлил преди
няколко дни - уж на него да довърша изгубените си и празни мисли. Последното
писмо леко съм го цензурирал, защото е прекалено много интимно и съдържа неща,
които са само за лична употреба между нас двамата с Даниела; не ми се сърдете.
Утре ще изпратя всичко и тези дни като се поуспокоим малко от взаимния шок, ще
продължа с творбата си на нова сметка. Мислете за мен като за огън – всъщност,
вече трябваше да кажа “за нас”! Дано този път всичко потръгне, както е
започнало и както си го искаме.
Макар да има още
хиляди неща за описване и споделяне, аз ще прекъсна точно тук, защото повече не
мога да си събера акъла и се опасявам да не кажа някоя глупост (че малко ли
избълвах до сега). Пишете пак – често, много и подробно. Много ви обичам и
горещо ви целувам. Молете се за нас, този път още повече - двойно! Предайте
най-сърдечните ми поздрави на всички наши близки, приятели и роднини. Уверете
ги от мое име, че аз постоянно мисля и си спомням за тях, така както и за
всички вас всяка една минута. Не ни оставяйте без добронамерените си благословии!
До сега бях единствено ваш, но с ваше позволение от сега нататък ще принадлежа
и на още някой: Ангелчо…
П. С. Може би за
по-любопитният и наблюдателен читател, все още остава неразгадана загадката
около моята Деница: а именно, как се развиха събитията и настроенията от
последвалата сърцераздирателна за нея новина. За всички тях, а и за да спазя
установеното вече условие в предаване и описване на истината такава каквато е,
тази липсваща информация ще намерите в следващите ми редове.
Веднага щом се прибрах
от Аделаида и знаейки вече, че Даниела със сигурност ще дойде да живее при
мене, с цялата си благородна честност и висок духовен морал, аз събрах нужните
сили и съобщих съкрушителната истина на Деница. Душата й естествено беше
най-дълбоко наранена и тя прие тъжната за нея действителност много болезнено. В
същото време аз бях вече доволно лудо влюбен в Даниела и хлътнал по нея до над
нивото на носа си, много по-лесно поех този шоков удар, но определено на нея не
й беше нито приятно, нито пък забавно. Докато аз бях сам и живеех
самостоятелно, за Denise все пак имаше някакви далечни перспективи и вероятно
оставаха нейните голи и напразни надежди, че въпреки всички пречки и
обстоятелства ние един ден можем да бъдем заедно - опасявам се да си призная,
че тази алтернатива беше твърде възможно да настъпи в един прекрасен ден; като
едното нищо щеше да се случи, рано или късно. Деница влезе в ролята си на
изоставена и захвърлена любовница, което пък в същото време не беше и съвсем
така - аз отдавна й казвах, че ние не сме особено много подходящи един за друг,
както на нас ни се искаше да си мислим, взаимно и самозалъгвайки се с това. А
може би в действителност наистина да сме били създадени за някакъв съвместен
съюз, но аз просто намерих малко по-подходящият за мене вариант, само че
облечен в друг образ – въпреки, че разликата между тях двете с Даниела е
същата, както между огъня и водата. Твърде възможно е и аз точно това да съм
търсил, а да съм искал да го открия в същността на Деница; докато паралелно с
това натрапчивият факт, че мераците ми не се припокриваха съвсем с реалността
същевременно ме и отблъскваха от нея по един или друг начин – не знам, но
определено в доста моменти и ситуации имаше нещо вътрешно, което ме дразнеше у
тази нещастна и самотна като мен жена. И именно от това най-много ме беше
страх, защото ако двама души се обичат истински и нищо все още не ги свързва
освен само голямата им любов, те нямат право да се разочароват един от друг;
особено по време на период, когато взаимно си свалят “звезди от небето” – т.е.
във времето на надлъгването, на бляскавите планове за бъдеще, стъпващи по
пътища осеяни с цветя и рози, дебело намазани с мед и масло.
Аз точно тук трябва
да си призная и още нещо в тази връзка – на времето с Женя “ходихме” заедно
цели 3 години, докато бяхме студенти и до преди да се оженим. Да кажа, че 300
пъти сме се карали и сдобрявали, разделяли и събирали на следващия ден,
вероятно ще бъде малко и съвсем неточно. Знаейки всичко това и виждайки го със
заслепените си от любов очи, въпреки очебийните обстоятелства аз се ожених за
нея – не знам с какъв акъл съм бил, тогава 26-годишен и вече уж зрял мъж (или
поне трябваше да бъда). Та тя дори не беше бременна, че да се е налагало такава
“спешност” в избързването с женитбата ни – просто аз бях един наивен, чист
глупак, вярващ и стремящ се към постигането на идеалното в живота и си мислех
(тогава), че нещата ще се променят един път след като се уталожат и нивелират с
венчалното ни ръкополагане – е, малко ДА, ама повечето и НЕ съвсем…
Признавам си също
най-чистосърдечно, че тласък към подобна стъпка дадоха и последвалите непосредствено
след дипломирането задължителни разпределения като млади специалисти, по силата
на които ни разпръскваха навред из тогавашната наша социалистическа Родина –
точно както пръскат с ДДТ против комари, а ерата беше далечната 1986. Аз самият
нямах и най-малките пориви и стремежи към обвързване с пръстен под формата на
брачна халка – пределно съзнавах, че един ден и това щеше да стане; че този ден
съвсем закономерно някога би трябвало да настъпи, но не мислех като че ли чак
толкова сериозно за този акт на всеобща, повсеместна глупост и безразсъдство, какъвто
изглежда за мен изстъпването с някой под ръка пред църковния олтар. Аз бях
стипендиант на завод – голямата и с вече трайно изградени традиции в
индустрията “Промишлена Електроника”, която аз с огромна носталгия и
благоговейно съм споменавал не един път и продължавам да споменавам в историята
си; с други думи моето разпределение и съответното ми оставане в Габрово беше гарантирано
– нямах стремеж нито да напускам родния си град, нито пък да търся място по
Слънцето в по-големите индустриални центрове на страната. Случаят с Женя беше
малко по-друг и различен, защото тя беше от Ямбол и можеха да я изпратят по
разпределение навсякъде из държавата, където имаха нужда от подобни
новоизлюпени академични кадри. Един ден, точно през този период в края на
следването тя ми каза, че щяла да замине на някъде и така ще ни се разделят
пътищата - тéжки да я бях послушал още тогава!!! А аз - НЕ! “Щом е така, ще се
оженим и ще останеш в Габрово, заедно с мене!” – Божичко, какъв глупак съм бил
(тук бързам да успокоя четците, че май не съм се променил много от тогаз – в
смисъл: едва ли съм поумнял така значително, както примерно израснаха много от
моите връстници, извисиха се, та чак надминаха себе си). И всъщност именно по
такъв начин у нас за първи път се зароди идеята за годежи, женитби и ремонти в
апартамента на баба, където ние заживяхме още от първият ден след сватбата ни.
Имайки този горчив
опит от преди, самият той по себе си ме караше да бъда изключително предпазлив,
подозрителен, придирчив, капризен и какво ли още не, което взето заедно
вероятно Деница съвсем не го е заслужавала. От друга страна пък мислите ми по
изгубеният вече Неничко ме караха да се възпирам от всякакви пориви на
чувствата си. Атаките които отправяше майка му към мене, вечните й закани и
помията, с която ме обливаше при всеки възможен повод и случай, бяха също една
масивна спирачка и прът в колелетата ми и аз се чувствах като спънато в букаи
впрегатно добиче. Но намери се Даниела, която овладя, засили и дори умножи
многократно тези мои най-чисти и човешки сетива; за добро или за лошо, ей нá -
вижте какво стана на края от мене: един жалък драскач на мемоари, със свито
сърце и през сълзи щастлив…
Единствената молба,
която най-горещо отправям към Бога е да пази и съхрани мирът и спокойствието у
всички, които ние така силно наранихме и огорчихме с изпепеляващата си и
опустошителна любов – всички вие, моля ви простете; към всички вас – дълбок
поклон...
Здравейте, мили родители на моето момче! Преди да ви се
представя, макар и само писмено и на снимки (за съжаление), бих искала да ви
благодаря много за това, че сте възпитали и отгледали мъжът на моите мечти!
Това е човекът, който съм чакала цели 40 години и сега когато го имам, не бих
го поделила или дала на никого - просто защото много го обичам, а мисля че и
той мен. И ако успеем да запазим, дай Боже, тази обич в следващите 100 години,
това ще бъде наградата ни за изпуснатите пет, когато ни беше забранено да се
обичаме и живеехме, т.е. съществувахме и вегетирахме до хора, с които просто не
е трябвало да се събираме.
И така – това съм аз, Даниела, момичето, което виждате на
снимките. Хубава, грозна, млада, стара – мислете, каквото си искате. Но за
вашия син аз съм Даниела – единствена и последна, надявам се. Няма да има други
жени повече в живота му, защото аз му давам и ще продължавам да му давам всичко
онова, от което е бил лишаван през всичките тези дълги години, когато не сме се
познавали. С една дума – ние сме много щастливи и ако искате да споделите и вие
с нас това щастие, просто забравете всички приказки, които ще чуете от лоши
хора за обстоятелствата, при които аз и Ангел сме се събрали. Преди да поискаме
вашата прошка, отидохме в църква да помолим Господ за това и мисля, че той
одобри всичко, което правим, защото вижда отгоре щастието ни, за което сме
чакали с години. Искрено и дълбоко вярвам, че и вие ще направите същото, защото
обичате сина си така, както и аз (е, може би по различен начин). А докато не
съм забравила – бих искала и да ви се извиня от името на бившата ви снаха за
всички неприятности, които ви е създала по време на вашия престой в Австралия.
Зная от Ангел, а и от писмата ви за това и се надявам, че следващата ви визита
ще бъде по-успешна, т.е. тогава ще видите и мен, щастливият ви син, Нени и моят
син Александър..., а и една друга Австралия - красива, невероятна страна, в
която ние живеем спокойно и сигурно. Все си мисля, че ще се зарадвате и вие
искрено на щастието на сина си, защото повярвайте ми – той наистина е щастлив с
мен. И това е защото ние сме абсолютно еднакви – не е нужно да ви описвам аз
каква съм, ако познавате добре сина си. Ако за вас той е лош и е съгрешил - и
аз съм такава; ако той е добър и ви обича - и аз го правя. Аз съм го приела и
си го обичам такъв какъвто е, а и мисля, че и той мен.
За децата ни не се притеснявайте - и те са добре и дори
мисля щастливи покрай нас, като виждат колко добре и спокойно може да се живее
в “семейство” като нашето, в което никой не крещи, не изтъква недостатъците на
другия, а само гледа да докосне лекичко и с много обич човека насреща си –
другия. За плановете ни в бъдещето – сега седнете, ако сте прави, за да не
припаднете от решението ни – ние “официално” никога няма да се оженим. Ще бъдем
свободни хора, т.е. всеки от нас ще има възможността да си тръгне тогава,
когато реши че повече не може да живее с толкова много щастие и реши да си
почине от него. И двамата вярваме, че това никога, ама никога няма да се случи,
но за да няма причини да си делим багажа е по-доброто решение. По-добре е да се
обичаме по-дълго, по-безпроблемно, по-дълбоко, отколкото да се замъкнем до
Съвета и си разменим две халки, които нищо не значат (и двамата имаме по една
от предишните си бракове – защо трябва да се харчат пари за нови, нали?).
Е, като за първо писмо мисля, че написах достатъчно.
Обещавам следващото да бъде по-дълго..., ако разбира се вие се решите да ми
отговорите. Бих се радвала, ако извините Ангел за това, че не ви е писал
отдавна, но той миличкият работи много по цял ден, а вечер оправя домът, който
ще видите (надявам се скоро на видеокасета – много е хубав, а и вече наш).
Даниела
П. С. След всичко
казано до тук, къде по-явно или пък не съвсем, аз затварям поредната страница
на моя бурен живот за този кратък отрязък от време. Благодаря на всички, които
с прочита си успяха самоотвержено да стигнат до настоящият преломен момент.
Това разбира се, далеч не е края – за останалите патила, които тепърва ме
очакват ще научите от следващия том на своеобразният ми житейски пътепис. Онези
от вас, които се интересуват от моята по-нататъшна биографична и романизирана
история, могат да си продължат с четенето – на останалите, които няма да имат
тази смелост аз все пак отново благодаря за проявеното от тях безкористно
търпение и прося снизхождението им…
Няма коментари:
Публикуване на коментар