Писмо No 12 (XI-I.0001)

Мили родители – лично мои и наши общи! Приятели, роднини, сродници!

10.11.2000 – Започвам веднага следващото си писмо, за да не се получават големи разминавания и “информационни” затъмнения между предишното, което замина онзи ден с колета и настоящото, което ще кръстя “Новогодишно”. Надявам се, че до седмица-две вече ще сте получили подаръците, които ви изпратихме наскоро и дълго време ще им се радвате – най-малко докато пристигнат някакви други, естествено с това ми поредно послание. До тогава със сигурност ще напълним още една касетка с видеозаписи от нашия живот, домашната обстановка, при която живеем и разбира се от заобикалящата ни околна среда в природата, където ходим по излети, екскурзии и зареждаме батериите на телесните си часовници. Към края на този месец се очертава още едно ходене до Gold Coast – там също ще заснема някой и друг кадър. Въобще, ще гледам постепенно да възстановявам предишните си и малко позабравени навици в създаването на домашни любителски филми - особено пък, след като от онзи ден вече имаме наша собствена видеокамера.

Тържествата по Архангелов ден преминаха много добре, с обичайните софри и градински моабети. Утре, понеже е събота ще направим и някакво семейно излизане (в пълен комплект…) до близки туристически места. За съжаление времето не е особено приятно - тези дни е необичайно студено за сезона и по прогноза го дават дори да вали дъжд, но ние ще се опитаме да го издебнем и да излезем от нас, докато поне не е заваляло. Причината за този зор е, че Даниела като по някакво чудо не е на работа през тези почивни дни, та ще използваме времето най-пълноценно за осъществяването на тези малки семейни мероприятия.

Съгласно моя насрещен план, утре рано сутринта трябва да посетя няколко гаражни разпродажби в съседство и то още преди да са станали момичетата ми от сън. Едва когато те най-после се нагласят и натуткат, тогава чак ще излезем заедно. Понеже аз нямам достатъчно здрави нерви да изчаквам всичките им сутрешни ритуали, обикновено правя един ранен обход на съседните квартали за компенсиране на загубеното в потриване време и се прибирам едва когато те вече са готови за натоварването им в каруцата – пардон, колата трябваше да кажа. Тази неделя, сутринта пак има битак на паркинга пред търговския комплекс и аз този път ще ходя там с малко по-специална мисия. Искам да купя една чанта за камерата, защото нямаме такава. В магазина естествено продават, обаче тези аксесоари са много скъпи и аз по принцип ги отбягвам. Спомням си, че преди време видях връз сергията на един човек да се въргалят няколко такива чанти за най-различни камери и фотоапарати, но тогава тези въпроси не ме вълнуваха и аз му подминах щанда с високомерно пренебрежение. Сега обаче ще се връщам при него с нужното смирение и ще се моля да са му останали някакви единични екземпляри, че да си избера една такава чанта – хем да е нова и запазена, хем пък да е и почти без пари (не им е никак лесно на продавачите с такъв капризен клиент като мен)...

Днес на обяд ще се срещнем с Дани – между другото ще купим и касетка. Тя следобед е на работа, а понеже аз също съм зает служебно и няма как да отсъствам, та сме повикали жената на моя колега Кен да наглежда Ванеса за няколко часа – само докато аз се прибера в къщи. Ние сигурно и друг път ще прибягваме до нейните услуги, защото тя е изключително добра жена и много се харесват взаимно с нашето бебе.

13.11.2000 – Понеделник е – ден като ден, но по принцип лош и омразен. В петък след работа ходих на една среща с представители на Финансово-Данъчното Министерство. Дискутирахме моята конкретна ситуация на “бизнесмен”, какви права и задължения имам и какво мога да отбивам от годишните такси и данъци. Оказа се, че от всичко мога да чопвам по малко, стига разбира се да не прекалявам в лакомията си. Тази среща беше много полезна за мен, за да знам към какви разумни граници да се придържам, без в резултат на което да влизам в статистиката на финансовата криминология - по принцип, водеща единствено до предварително разследване, полицейско следствие и закономерната затворническа килия…

Веднага след този ангажимент аз се прибрах в къщи, където ме чакаха Ванеса заедно с нейната “няня” на този етап – жената на Кен, Морийн. Те двете си бяха прекарали чудесно двата часа, докато са се гледали една друга - а наш’та даже беше успяла и да се наака през време на нейното дежурство, та се наложило и пелените да си сменят.

След като Морийн си тръгна, ние пък на нова сметка излязохме по пазар и кратка вечерна разходка - прибрахме се чак в 19:00. Зер, докато обиколя всичките магазини и накупя най-евтините неща от рафтовете им, то времето си минава. Като се прибрахме у нас, последваха задължителните процедури по хранене, къпане, приспиване и т.н., а аз от там насетне се залових с подготовката на кебапчета, картофени салати, майонези и т.н. – на другия ден щяхме да ходим на пикник с тези наши австралийски приятели, та трябваше да се приготвят някои нещица за целта. Късно вечерта взех Даниела от работа (в 23:00…) - вечеряхме и легнахме.

В събота сутринта аз станах по-рано, защото първо обиколих моите гаражни тържища. От едни хора купих пресен лук, от други пък - две-три касетки с разнообразна музика и няколко празни за записи. Измежду покупките ми имаше и редица от незначителни и вероятно напълно ненужни дреболии, само колкото да не замира търговската ми тръпка. Истинският алъш-вериш фурор обаче се разрази в ранната неделна утрин на битака, от където накупих множество, но само ценни боклуци. Първият ми удар беше с едно видео – взех го за скромната сума от $7, полу-работещо, полу-не, но с помощта на Цецо от Тасмания ще се опитам да му вдъхна малко допълнителен живот към този, който са му отредили в завода. По този начин вече ще мога да си презаписвам касетките без да вземам назаем скъпо струваща апаратура от някой приятел. След това купих един комплект с пластмасови чинии и чаши за къмпинг, излет, пикник и т.н. Обикалях сергиите като смахнат и от всякъде привлачвах по нещо - домати, патладжани; дори и един миксер. Сега новият, който купих неотдавна и още пазя касовата му бележка, ще го върна в магазина, а парите от него ще използваме за нещо друго (все пак, това са си $20 – знаете ли какво огромно количество свинска кайма може да се купи с тях, като я намалят привечер в супермаркета и я пуснат по лев килото). В замяна на това пък ще ползваме този от битака, който спазарих само за $4. Попадна ми и един компакт диск на Кони Франсис – може би сте чували за нея и приятните й изпълнения още от ерата на Елвис Пресли, Франк Синатра и т.н. Много хубави и мелодични песни пее тази дребна женица, макар и да са стари. Сигурно и още неща съм накупил, но не си ги спомням вече – както и да е, много ползотворен неделен пазар се получи; доволен съм на “max”, както се изразявахме като по-млади…

Та, връщам се пак на излета, който проведохме в събота. Към 11:00 минахме да вземем нашите приятели с колата и отидохме на някакво много приятно и закътано местенце – баш в гората, с нарочни пейки, маси и огнища за скара, наред с всички други удобства за еднодневен пикник (плюс обществен нужник – чист, с течаща чешмяна вода и изобилие от тоалетна хартия; е това вече последното, не ми го побира умът…). Току в съседство имаше малко езеро с много черна вода, в което дори циганетата скачаха и се къпеха, но само при вида на мътната му като катран помия, в мен охладняваха всякакви подобни намерения и мераци за плуване. Впоследствие обаче се оказа, че водата в езерото е кристално бистра и чиста, дори годна за пиене, но понеже в структурата на дъното имало някакви минерали и самото то било черно, почти с цвят на графит, та именно от там идва и илюзията за тъмното й отражение – като се налее в стъклено шише например, прилича на чешмяната вода от водопровода, прозрачна като сълза. Интересен природен феномен, типичен за географията на необятния Австралийски континент. Та, покрай странно и страховито тъмните води на въпросното езеро, ние извършихме едно малко празненство и културно мероприятие. Ванеса си игра в една малка палатка на одеалото, които носеха със себе си приятелите ни; яде на теферич, спа под открито небе, търкаля се и пълзя по поляната – въобще беше й много по-добре, отколкото запряна на две педи разстояние в кошарата си у дома. Ние пекохме мръвки и кебапчета, поливахме ги обилно с бира и си приказвахме. После играхме на една много интересна игра с метални топки – Кен и Морийн ни научиха на правилата. Аз даже направих и подробен филм с камерата, но понеже не й разбирам още (просто трябваше да прочета първо упътването, но ние нали не обичаме да четем…), та явно я бях нагласил нещо неправилно и съответно от филма ми нищо не е излязло. По принцип всички страдаме от този типичен “мъжки” синдром – първо включваме и безразборно въртим копчетата на каквато и да е уредба или апаратура, в очакване на всяка цена да получим желания ефект, а едва след като се осерем напълно и оплетем в собственото си невежество, пристъпваме към подробното изучаване на заводската инструкция по експлоатация. Австралийците в това отношение имат една много приятна препоръка, специално към такива и други ентусиасти като мен, които поначало действат слепешката и чрез налучкване – RTFM, което е съкратената литературна форма на любезното “Read The Fucking Manual!” Израз, който повелява на всички подобни профани първо да пристъпят към “прочитане на шибаната инструкция”, преди да пипат напосоки въпросното устройство. Е, сега вече ще четем – та дори и аз… Прибрахме се по домовете чак привечер, малко преди смрачаване.

За моите биташки изяви и похождения на другия ден (неделя) аз вече ви разказах. Даниела много се зарадва на придобивките, които й донесох сутринта. Тя беше на работа от 07:00 и ги видя чак следобеда, когато се върна от смяна. А понеже на излизане Ванеса се разбуди, дадохме й малко мляко в едно шише и аз я взех с мен по безкрайните си обиколки на града. Тя разбира се бързо се отегчи от еднообразието на пазара и заспа в количката. Там откара чак до 09:30, когато се прибрахме с покупките. Тогава пак яде нещо за закуска (вече официално), преобухме дупето със сухи пелени и отново излязохме.

В градската градина имаше някакво празненство на влаковете, та свириха духови музики, провеждаха паради на стари коли и т.н. На бебето обаче и този жанр не му хареса твърде, защото пак заспа и никакви тъпани и зурни не можаха да й повлияят на спокойствието. Прибрахме се следобеда, към 13:30. Аз се залових да помогна нещо на Даниела из кухнята, а оставих количката с детето отвън в градината, защото то така или иначе продължаваше да спи. По едно време се събуди, аз я изправих да седне, нахвърлях й играчките и тя започна много усърдно да си играе с тях (в смисъл да ги дъвче). От време на време се чуваше по някой див крясък на радост и общо взето бавенето ми се състоеше само да хвърлям по едно око през прозореца. Аз имах достатъчно работа на мивката, та ми беше наръки - белих картофи за мусака и си разсейвах скуката с разни други домакински неволи. Ванеса стои навън - аз съм отвътре и работата ми върви като песен. Добре ама тя постепенно започна да прибавя и малко по-нервен тон във възклицанията си, който изведнъж премина в съвсем серсемски рев и вой, на който само тя е способна. Кога поглеждам аз пак навън, какво да видя: то вали дъжд като из ведро, а пък аз тъй и не съм разбрал, че е почнало. Бебето стои безпомощно в количката си - мокро като мишка; водата му се стича отвред - то мига на парцали и само се облизва! Брех, че в деликатна ситуация изпаднах, мамката му стара! Грабвам Ванеса от подгизналата количка и веднага я вкарвам вътре в къщата – първо махаме мокрежа и слагаме сухите дрехи; после почнах да я духам със сешоара на Даниела - хем да я стопля малко, хем пък да я подсуша, че беше и наакана на всичкото отгоре. Като минаха тези оздравителни и “закалителни” процедури, на края всичко се оправи; нахраних я и я турнясах в кревата – заспа като къпан врабец в локва, та изкара сън до 16:30...

През това време аз си свърших работата на спокойствие, ходих да взема Дани от работа и даже почнах да се занимавам с видеото, което купих от битака. То пък се оказа със счупено пластмасово колелце от главното движение, та го залепих с епоксидна смола. Освен този механичен дефект имаше още кусури - те вече бяха малко по-електрически. На прегледа под микроскоп установих студена спойка на един електролитен кондензатор от захранващия блок, както и общото замърсяване на платката, която измих със спирт. Когато събрах парчетата обратно в кутията всичко заспа по такъв перфектен начин, като че ли видеото беше излязло преди час от завода-производител. А иначе марката му е SHARP, няма кой знае какви завидни качества, но за презаписи бива. Самото то също може да записва, така че пък не е и от съвсем простите, дето им викат “папагали”. Едва снощи в 23:00 му рязахме лентата на откриването, защото ми отне два дена и две вечери да се разправям с разни малки дефекти, които както вече казах отстраних до съвършенство.

Междувременно, докато описвах всичко до тук, стана сряда - 15.11.2000. Сега отново съм на работа и стоически чакам да дойде пак петък. В понеделник и вторник нищо особено не се е случвало, освен че аз бях зает с ремонта на видеото, който завърши със 100% успех. Довечера вече ще го пробвам как работи с телевизора, каква картина дава и т.н. Защото до сега го възстановявах само механически и електрически. Надявам се и надолу по веригата да му няма нищо, защото то буквално е чисто ново - жената го продаваше единствено, защото самата не знаеше какъв му е проблема или пък в сервиза са й казали, че ще й вземат барем $100-$150 за ремонта. Никой по-голям идиот от мен нямаше да се занимава с презапояване на студени спойки по платките, а направо щяха да му сменят целия захранващ блок. Счупеното колелце от задвижването също щеше да мине за сметката на цял мотор, защото единични парчета и части не се продават поотделно. Аз разбира се направих всичко, което беше възможно и каквото ми беше по силите, с малко инструкции по телефона от страна на Цецо – най-искрено признавам неговите технически способности и качества. Именно той ме насочи към захранващия блок и пак той ми даде този акъл, как да залепя колелцето. Голям майстор е и той - браво на него! Ако се съберем тук, може и да измислим разни неща, по които да работим заедно и да си докарваме насъщния.

17.11.2000 – Ох, хора - в тревога съм и кахъри дълбоко потънал! Видеото ми пак не работи - ама и Цецо ми каза, че дефекта няма да изчезне, докато не сменя всичките електролитни кондензатори на захранващия блок. Само че аз си почуках на гъза като наивно си мислех, че с това общо, основно измиване и чрез моите бабичешки технически решения, ще ремонтирам техника за стотици долари. Явно че ще се наложи да проведа по-основна интервенция, но пък точно сега ми мина мерака и ентусиазма за подобни ремонтни дейности - ще ги оставя за другата седмица, докато ми мине яда и разочарованието от неуспеха.

Наред с това шибано видео, вече не харесвам и телефона който купихме миналата седмица. Него обаче, понеже в момента се намира под едногодишна заводска гаранция, веднага го изпратих на ремонт в сервиза. Не допускам аз да съм глух или прогресивно да оглушавам, защото при разговор много слабо се чува в слушалката – казах им на онези да му сменят говорителчето с някакво по-мощно; ще бъде готов другата седмица.

От éбаната си видеокамера също не съм доволен – няма ги онези електронни ефекти, които имаше старата; нищо, че и тази е прехвалената им марка PANASONIC. Новата камера също има разни ефекти, но те просто не са подходящи за използване при заснемането на филмите. Хукнах вчера най-отговорно да я връщам в магазина - онези хиени обаче не я искат обратно (веднъж парите взети на камара, трудно се дават назад). Искат срещу цената да купим други боклуци или пък аз да понадя още малко отгоре, че да вземем по-хубава камера – ама са хитреци мръсни и нагли, тяхното никога не се губи! Не знам още на кой вариант ще се спрем, но в момента горя отвсякъде. Мамка му - така става винаги, когато купя скъпи и нови неща директно от някой магазин. За това аз се придържам към по-старите, добре улегнали във времето екипировки и марки. Но Даниела не си пада особено по тази втора употреба, та гледам понякога да не й чупя хатъра. Разбира се, точно в тази покупка тя нямаше абсолютно никаква вина (а това е повече от странно и дори необяснимо…), защото аз бях тоя, който се хвърлих на тая пиклива камера като шаран на бял червей. Просто беше евтина (последна на витрината и стар модел от миналата година) - сега никой не ми е крив (за жалост, защото обичам да има виновни и това да не съм аз…). Ще гледам да оправя по някакъв начин работата. А вчера и чанта й купих на тази проклета и опустяла камера. Е, не че е лоша, но не ми е някак си по мерак и сърце; с яд ще я ползвам. А колкото до усещането при подобни ситуации: справка татко и касетофона, който му донесе негов толкова близък другар от София, вместо заветната за това време “Финезия”! Давайки този конкретен пример аз не обвинявам никой за случилото се, защото грешки и недоразумения стават и между най-големите приятели. Думата ми беше за чувствата, с които се подхожда към нещо, което не е особено желано; а пък подобни случаи има хиляди. Аз разбира се няма да се оставя току така - тази камера ли ще продавам или някакъв друг вариант ще измисля, но в крайна сметка ще имам точно каквото трябва и каквото на мен ми харесва.

Нашия малък, пораснал вече Неничко отново пристига довечера при нас – по телефона каза, че пак имал разни хубави новини и добри бележки по математика, с които да ни зарадва. Сега пък иска да става счетоводител и започнал да набляга на математиката (опасявам се само, че малко късничко се е усетил за тези намерения, но дано пак аз да греша – в края на краищата, толкова пъти съм “бъркал”, та е много вероятно и сега да не съм прав). Учителят само на него задавал допълнителни задачи от сборника – той бил най-добър в класа (тук мога да си представя какво представлява остатъка му – но сигурно и това е моя грешка...). Другият наш Сашко пък, ще дойде малко преди Коледа – за него също сме организирали една малка екскурзия с джипка по плажа, подобна на нашата с Нени. Този път с нас в екипажа ще бъдат Даниела и малкото бебе Ванеса - нека видим как ще им понесе друсането по черните пътища и мекото возене по пясъка на крайбрежието.

Много ни се иска (ама не ни стиска…) за Нова Година да отидем на гости в Тасмания – от кога ни канят Цецови и знам, че те ще се зарадват най-искрено на една такава сърдечна среща. Обаче шибаните самолетни билети продължават да са много скъпи, та постоянно се ослушваме като глухи кучки, белким пуснат по-евтини (както бананите и портокалите по Коледа). За сега тази грандиозна идея се намира единствено в мечтите ни и в сферата на добрите пожелания – от тук насетне ще видим какво, как и колко от всичко запланувано изобщо ще бъдем в състояние да осъществим.

20.11.2000 – Е, посъбра ви се пак малко информацийка от изминалите няколко дни – ще има за какво да прочетете и хич даже няма да скучаете. Сутрешната ми почивка обаче клони към своя край и аз ще продължа с изложението си едва довечера, като се завърна в къщи. За сега този кратък увод ще бъде достатъчен като встъпителен материал към последващият го по-обширен мой разказ. Трябваше напред да изляза от офиса и да свърша нещо из града, докато 20-те минути хвръкнаха изедин път.

Ще започна от последните редове, които положих още в петък. Работният ден мина успешно и безаварийно, така както и предната работна седмица – определено приближавам към пенсията, в никой случай не се отдалечавам! Нени дойде вечерта с влака. Хапнахме набързо, сръбнахме малко, четохме вестника с обявите и така ни мина времето.

На другият ден (вече събота) ние отидохме да караме мотора. Само че понеже през деня валя дъжд, та не се стигна до там - въпреки че отидохме до пистата, която е на 25-30 км от нас. Прибрахме се по обяд, защото трябваше да закараме леля Даниела на работа за втората си най-омразна смяна, а ние с децата се пошматкахме малко из града, след което се прибрахме у дома...

22.11.2000 – И-ии, разбира се от положеното многоточие по предходната алинея до този настоящ момент изминаха други няколко дни, докато смогна отново да си седна на гъза и на пълно спокойствие да допиша започнатата си онзи ден мисъл (или писмен монолог, ако това повече приляга на уникалния ми литературен жанр, вероятно непознат на критиците до днешни времена). Вече всички сме в къщи (е, повечето от нас поне…) - бебето сладко-сладко спи, моето Даниелче е на работа и припечелва джобните си пари, а пък аз тъкмо изпратих Морийн, която пази Ванеса за няколко часа следобеда, докато се прибера в 17:15 от работа. Жената на моя колега Кен се казва Maureen и ние така я наричаме, защото съм го чувал, че той така й вика. Обаче дали по този начин се превежда името й и дали написаното звучи достатъчно вярно съгласно транскрипционните закони и нормативи – за това пък съвсем нямам претенции. Приемаме го за правилно до доказване на противното…

Така – значи в събота с Неничко се разхождахме нагоре-надолу, ходихме по разни магазини за мотори, отбивахме се из гаражните разпродажби и убихме кратките сутрешни часове. Прибрахме се на обяд да ядем нещо – после закарахме Даниела на работа, а ние доутрепахме и следобеда из сергиите и дюкяните на града. Вечерта не сме се занимавали с нищо съществено - приказвахме си с Нени, телевизия зяпахме, докато стана време да прибирам Дани от смяна. После вечеряхме и си легнахме.

В неделята времето вече беше по-слънчево - в смисъл, поне не валеше дъжд, както през останалите дни от седмицата. Между другото в някои части на Австралия паднаха огромни количества опустошителни дъждове, които безжалостно отнесоха в небитието цели къщи, барабар с добитъка и колите на хората. Пороите отмиха най-горния слой обработваема и плодородна земя, изтръгнаха насаждения и отзад останаха само парчета отломки и дълбока кал. Загубите са съкрушителни и се изчисляват на над 700 милиона долара. Обявени са много бедстващи райони и там спасителните екипи работят денонощно. Положението обаче се влошава, защото се очакват нови порции дъжд, реките прииждат и се разливат хаотично, като образуват огромни езера, които поглъщат всичко наоколо. То хич без дъжд пак не бива, ама това пък дойде малко горница и направи сума поразии на държавата. Да пази Господ от такива и подобни природни явления…

Та - в неделя пак ходихме на пистата да караме мотора, аз заснех малко филмови кадри, докато Неничко най-накрая падна и тутакси му се изпари мерака за повече скачане и хвърляне по дупките. Понатърти си малко задника, но иначе нищо друго му няма. То завалийчето, нали ми е като едно малко слонче, та като рече да се изтърси в прахоляка и все на меко пада – миличкият ми татков. Прибрахме се обратно в къщи - обядвахме, закарахме Даниела на работа, а ние с Ванеса отидохме да изпратим батко й Нени на автогарата. После се прибрахме в изпразнения вече дом.

От понеделник обаче започнаха новите ни истории и перипетии. На бебето му никнат горните зъби – вдигна температура, рева две нощи подред; изобщо у нас беше една голяма галимация. Вчера и днес Даниела надработва редовните си смени за събота и неделя, защото тогава заминаваме за Бризбън и Голд Кост.

Аз пак се заех да оправям онова старо видео – купих му необходимите елементи и снощи взех на заем един поялник от Кен, с надеждата да ги налепя по платката набързо. Добре ама се оказа, че поялникът му пък не работи. Хайде, днес най-после купих един чисто нов от магазина за $20, който върви гратис заедно с цифров уред (мултицет) - без пари, като допълнение към покупката (Боже, какви интересни и смешни хора – те не социализма, ами направо са си построили комунизма, бре!). Този измерителен прибор мисля да го изпратя на татко, защото аз си имам същия (китайски боклук…) и друг подобен не ми е изтрябвал. Ако човек тръгне самият уред да си купува, за него в магазина търговците искат други $20, но във връзка с настъпващата Коледа, големите вериги правят разнообразни намаления, та в случая уреда го харизват максул към поялника. Сега всеки момент чакам Ванеса да се събуди, първо да я нахраня и веднага сядам да се занимавам с моите електронни опити.

Ох, пък да ви разправям сега една друга случка за това наше малко диване. Онзи ден Даниела рекла да си свърши някаква работа в кухнята и я оставила за малко насаме. И наш’та се умирила тихичко и кротичко в спалнята – ни гък, ни мък; нито шава, нито звук издава. Че като отишла майка й да я провери след време, да не би да е заспала - а оная малка бяс през това време да си набара бурканчето с меда, в който й топим нощно време биберона (как пък го е отворила, един Господ я знае, но това е предмет на друга загадка). Че като забъркала Ванеса с пръстите си вътре, като мазала и плескала навсякъде - по нея, по лицето, по косата, дрехите! Яла с шепите, близала си пръстите и мацала с ръце по пода, по стените – ужасяващ страшен ужас! Станала за къпане и пране цялата в пералнята - като я видяла Даниела, та й станало лошо. А малката вече ходи и бута навред – всичко да види, всичко да разбере и да го “опита” как е на вкус първо. Нямаме миг спокойствие с нея - освен само в случаите, когато спи; едва тогава можем да си свършим най-добре работата. Е, не че с Ванеса покрай нас не можем, но нали онова все ни се вре из краката – за където и да тръгнем из къщи и тя се повлича подир нас с тази нейна проходилка. Аз я изваждам от там и я оставям права до леглото. Тя се държи с едната си ръка и обикаля съвсем спокойно наоколо, но все още я е страх да се пусне сам. Съвсем скоро ще проходи и тогаз вече ще настъпи истинския ад – ще се налага да я връзваме с въже или с някой ръждив синджир от геран...

23.11.2000 – Не помня дали вчера споменах някъде измежду редовете си, че на 22 Ноември (всъщност точно на вчерашния ден) се навършиха 8 години, откакто през 1992 пристигнахме в Австралия. Много вода изтече от тогава, много случки ми се случиха и много промени настъпиха в битието ми, но като обобщение мога да кажа само, че всичко е било съвсем закономерно и че това са си нормалните неща от живота, които настъпват с всеки от нас - независимо човек на коя земя живее, в кой век или под кой политически строй го издояват до краен предел, безпощадно и цинично изсмуквайки жизнените му сокове. Така че, горе главата; нищо не сме видели още – спокойно, лошото тепърва предстои…

Снощи Ванеса не се е будила въобще – изглежда, че кризата по изникването на горните й зъбки е отшумяла вече. Почна да се храни пак нормално, няма температура и въобще отново всичко зае своите строги и рутинни форми. Аз успях да се занимая с моето нещастно видео, което успях да поправя напълно. Смених му само един кондензатор, който Цецо ме посъветва по телефона и всичко си тръгна като по мед и масло – механически, електрически и т.н. Сега остава само да го донастроя по висока честота, в смисъл – каналите и отделните програми на телевизията, но това ще ми е по-дирна работа. Едно на друго, като наплюнча калема и драсна отдолу чертата, равносметката е следната: самото видео го взех за $7 с учебна цел; купих 10 електролитни кондензатора общо за $5, от които смених само един за 50 цента – сега другите ще си ги бия у главата, но може да отида и да ги върна в магазина. Заради ремонта се наложи да купя и един шибан поялник за цели $20, който кой знае кога пак и дали някога изобщо ще ползвам. А най-скъпият ми отец ще си има цифров измерителен уред, който пък изобщо може и да не му дотрябва (като имам предвид съвършенството на стрелковия мултицет, макар и руски, спрямо това китайско недоносче). Но пък толкова хубавичко си начесах крастата в продължение на няколко дни и седмици по време на ремонта, докато в резултат на всичко сега имаме още едно видео. Попълвах си времето с приятни занимания и не се оплаквам от часовете, които прекарах над платките му. Като отидем на Голд Кост при Румяна, там пък ме чака една друга музикална уредба, която тя си е купила от някакъв търг, но не всичките й функции работят – това означава, че ще имам още технически изяви в опитите си да й възстановя опциите и да я върна обратно към живота.

В събота пък с Нени ще купуваме компютър – той ще ми бъде главен съветник в избора, защото аз съм малко бос в тази област и дори не знам какво точно искам. Ще тръгнем още утре, веднага след работа. Ще му закарам и мотора в Бризбън, защото там той ще си го продава по-успешно, отколкото тук на село. Този път сигурно няма да можем да отидем у Методи, защото програмата ще ни бъде по-натоварена на Голд Кост. В неделя ще ходим по битаците – въобще празно няма! В къщи ще се приберем чак късно вечерта, направо за лягане.

Ба мааму – доларчето ни нещастно и австралийско падна до рекордно нисък курс спрямо американския валутен еталон. Вече са по два за лев – сравнението ми, макар и много жалко е напълно математически вярно, защото от вчера насам за една американска паричка дават само половин нашенска. Онези хилави янки още не са си избрали президента, но пък за сметка на това валутата им е на световно ниво и най-строго диктува всички възможни пазари и борси. При нас се заговори за големи увеличения на цените, защото в Австралия по принцип всичко е вносно и вече изобщо не е така ефективно разплащането с нашите слаби и калпави мангизи, независимо че в банковите среди и те се зоват със звучното име “долари”. Вървят те най-смело и безотговорно по пътя на социализма и много скоро ще се саморазпаднат. Аз не спирам нито за миг да им го казвам директно в очите, но австралийците са толкова тъпи и ограничени, че дори самите не могат да разберат и проумеят на къде са хукнали. В това отношение поне, леля Здравка беше много права в определенията си за тях, които напълно се покриват с действителността, на която сме кога волни, кога неволни свидетели...

24.11.2000 – Продължавам списването на статията, вече от работа – днес е петък, любим мой ден. С огромна болка научих за съвсем ненавременната смърт на скъпия наш чичо Емил - снощи се обаждах на майка за едно, а тя с тая си лоша вест буквално ме преряза. Скърбим заедно с цялото им семейство. Не съм безучастен и към неприятностите около чичо Николай и леля Менча – Господи, ето че здравето и живота на един човек са винаги на първо място и никога шибаните му пари! Не знам какво да казвам вече – моля се само вие да сте добре и спокойни за нас. Постоянно ви мислим: как сте, какво правите, как се справяте и оцелявате в тези мизерни и неспокойни времена; тревожим се за вас. Аз още утре ще изпратя една съболезнователна картичка до леля Ники, милата – хич не й беше време да остава от тук насетне сама, ама пита ли те някой?...

Ние сме добре - довечера тръгваме на път, както вече знаете. Днес на обяд имам да посвърша някои работи из града, но не знам даже дали ще имам достатъчно настроение и вътък, за да си изкарам работния ден чак до самият му край в 17:00. Нещо ми е отпаднало и умаляло, полягва ми се – това ще да е от оная пуста опустяла пукница снощи, дето се давих с нея до среднощ; хем я разреждах и с вода, че да стане уж повечко, но по някое време пак ми омекнаха “ресорите”. Добре поне, че нямам много работа, та се заничам тук зад екрана на компютъра в едно тихо и безмълвно бездействие.

Забравих да питам по телефона дали сте получили колета; а може и да съм попитал, но така и не помня майка какво ми ми е казала. Аз се разстроих много като ми тръсна неприятните новини и половината от нещата за споделяне ги пропуснах. Обаждахме се и на Бакала снощи, но тях ги нямаше, че размених няколко думи с щерка му, Жанета. Той пък ни се обади малко по-късно, но вече бяхме легнали и аз за нищо на света не можех да стана. Зер, коленете ми тъкмо бяха отказали да ме слушат и с последните сили, които се намираха в безжизненото ми тяло, успях само да се довлека до кревата и да се простра в мъртвешко опиянение; забелязвам, че неприятните новини от България ми влияят пагубно – по същия начин ми действат и добрите вести, но тогава поне пия от радост и щастие. Нали те щяха да ходят до България в началото на Ноември - какво ли е станало с това?

А пък съм гладен в момента, та едвам гледам. Снощи си останах единствено със зелената салата, защото до вечеря така и не стигнах. За обяд в отдела ще имаме барбекю и аз най-стоически изчаквам до определения час, за да се нахвърлям с питки и пържоли до посиране. Е, те няма да са свински, но когато човек е гладен, плюска всичко каквото му подхвърлят. Мама му стара – тук в тая държава свинското като че ли хич не е на особена почит и висота – австраляните ядат повече телешко и говеждо, а пък то става на подметка като се опече. Абе, нали ви казвам аз – прост народ, загубени хора са; защото те вкуса на кебапчето и на кюфтето също не познават – че това нация ли е бре, питам?!...

27.11.2000 – Работната седмица отново започна – а за да не пълня листите си с псувни и клетви, досещате се вече, че е и понеделник. Но нищо де, сега поне денят е малко по-търпим, след така приятно изкараните почивни събота и неделя. Ние още в петъка след работа заминахме за Gold Coast. Минахме първо покрай Нени, за да му оставим мотора и разни други негови неща. Върнах му камерата, тъй като ние и без друго не сме я ползвали – пък и нали вече си имаме наша. От там продължихме за квартирата на Румяна, където отседнахме.

На другия ден само аз се върнах до Бризбън, взех Неничко сутринта от тях и още нямаше 08:00, когато заминахме да търсим компютър. Ходихме и обикаляхме много по хората, докато на края се спряхме на един, но това беше вече чак следобеда. След дълги и мъчителни пазарлъци с продавача го купих за $870. В него поначало има вградено допълнително устройство за записване на дискове, което струва други $270, така че самият компютър ни излезе само $600. Много е хубав, прибран и скопосен - дано да върши и добра работа. Даниела с бебето остана на Gold Coast и там са се разхождали из магазини и улици цял ден. Аз привечер оставих Нени в къщи и се прибрах обратно при тях. Той в неделя трябваше да си измие мотора и да го подготви за продан, а пък ние решихме да обходим местните битаци и да се разходим за малко покрай морето. Е-ех, там вече е лято, сезона настъпва с пълната си сила и навред всичко гъмжи от народ – досущ като на Слънчев Бряг.

В събота вечерта не сме ходили никъде – бяхме заедно с Румяна на домашен моабет, който си спретнахме със собствени сили в жилището й. Нищо съществено не сме купували (освен компютъра). Малката Ванеса вече има собствена кошара, където ще си играе и ще прекарва повече от времето си, докато проходи – Румяна й я намерила, та ние я натоварихме за насам. Докато бяхме при нея, тя даже и спа в нея. Много удобно нещо – чак на мен ми се прииска да са завра вътре, че да не изляза от там...

Снощи се прибрахме към 20:00 и докато оправим багажите след пътуването, то пак стана среднощ. Мирослав Марев ме беше търсил, та оставил съобщение заедно с телефонния си номер и аз реших да му се обадя обратно. Говорихме си ½ час – беше много приятно да се пораздумаме със стария боен другар и решихме да поддържаме по-редовна връзка помежду си – било с писма, Интернет или телефони. Ние с него служихме в Казанлък и бяхме в подобни отделения, само че в различни роти. От Техникума също сме съученици – той беше в машинната специалност, докато аз – в електрическата. По-назад във времето дружбата и приятелството ни датира далеч в годините на детските градини от предучилищната възраст, когато пак бяхме заедно в една група. Впоследствие него го запиша в “а”-паралелка на др. Николова, докато аз бях в по-калпавия “в”-клас на др. Георгиева. Господи, какви години бяха; какви славни времена – а ерата, за която иде реч в настоящите ми редове е периода след 1965-1966, когато станах първолак. Колко ли народ вече са го забравили, като някакво несъществуващо и нереално минало – а пък то си беше баш най-реално даже...

После и на Бакала се обадихме, че той също ни беше търсил по време на нашето отсъствие – нали аз завеждам отдела за “Международни връзки и отношения”. Тази сутрин поръчах на Даниела един мобифон. Имаме тази възможност да вземем още един много изгодно. Та и тя ще ми се фръцка вече с подвижен телефон – като истинска ме(у)треса от Каспичан или пък Своге...

28.11.2000 – Аз пък вчера бях болен през целия ден. Работих само до 11:30 и си тръгнах, защото ми премаля, корема ме заболя и имах всички налични предпоставки да се сбогувам с живота. Прибрах се в къщи и лежах до сутринта, с малки прекъсвания, когато ставах да се гледам в огледалото, за да се уверя че това съм все пак аз. Даниела ми даде разни нейни илачи и до вечерта се оправих. Сега продължавам да чувствам разни стомашни болежки, но ми минава – прескочих трапа, демек; ще се живее, с други думи. Изглежда някой шибан вирус бях сдъвкал по погрешка. Ама така става, когато човек не пие редовно ракия – за два дена спрях и на втория вече бацила ме повали в кревата. Друг път няма да допускам подобни грешки. А пък през деня, сякаш бомба беше паднала у дома – софиянката така се беше развихрила и разфучала, че изпра всичко възможно, което можеше да поема вода: това пердета, на бебето количката, леглото му – абе, един много страшен ужас! Добре че аз бях болен и възпрепятстван по здравословни причини да взема дейно участие в центъра на този безпорядък, та много не усетих от какафонията. Снощи, като ми поолекнаха малко болежките инсталирах компютъра на една масичка в малката стая. Там ще стои за сега. Когато Неничко дойде следващия път при нас, ще ми покаже някои тънкости от бранша. Моя колега пък ми е дал разни негови програми, които ще започна да инсталирам една по една. Сега обаче, като не ми е още достатъчно добре, та не ми се занимава с нищо. Даниела каза, че като си вземам редовно хаповете и ще се оправя, ама кой знае – не ще тая болест, мойта, хапчета; с ракия трябва да се изгори и трайно да се изцери! Обаче най-забавното от всичко е, че не ми се и пие, бе мама му стара! А пък това вече съвсем недвусмислено показва, че аз действително съм болен…

Не помня дали писах (сигурно не съм…), че в петък пристигна вашия колет, заедно със забравеното в България кръщелно свидетелство на Ванеса, нейните детски книжки, както голямото и обширно писмо № 82 на майка. Дано вие също вече да сте получили нашата скромна пратка. Както всички останали, тя също е много важна, защото съдържа много ценна информация като писмото ми например, наред с множество нагледни материали от рода на огромен брой снимки и дори една видеокасета. Ние скоро пак ще пратим нещичко, с което да зарадваме изстрадалите ви родителски сърца.

Онзи ден, докато бяхме по Голд Кост не можахме да се организираме, че да поснимаме наоколо, въпреки че времето беше чудно – а пък там, сами знаете: обекти за филми и снимки има колкото щеш. Малката проклетия се събуди в 04:00 сутринта и не миряса до обяд, като съответно не остави и нас самите да се наспим като хората. Поради това недоспиване в комбинация с махмурлука, денят ни беше един такъв никакъв – сив и беземоционален. Но сега като дойдат младежите (Нени и Сашко…), ще имаме повече възможност да сглобим нещо интересно.

Остават последните 10 минути от обедната ми почивка – тъкмо достатъчно време да нахвърлям още някоя празна и куха, лишена от всякакъв смисъл мисъл. Напред се срещнахме с Даниела в банката. Бебето изглежда много сладко – ходи вече босо и много леко облечено защото е топло, а Дани беше с роклята на майка. Купила ми миличката лекарства за тумбакя, та взех веднага два хапа (посъветвах я обаче на връщане да се отбие до хоремага, че да ми вземе и една бутилка сироп “SMIRNOFF”, който някак си пó би ми помогнал при такова сериозно медицинско състояние, в което съм изпаднал). Трябва да купя и един кабел за телефон, с който да свържа компютъра, за да е готов за Интернета. Довечера ще се позанимая с него малко повечко, защото съвсем оздравях вече. Мислех си вчера, че ще умра - обаче ми се размина и този път, за всеобща радост и слава на Всевишния...

29.11.2000 – Вчера пристигна и писмо № 83, а аз чак тази сутрин изпратих съболезнователната картичка до леля Ники и Емето. Не можеше това да стане по-рано, защото в петък тръгнахме на път, в събота и неделя бяхме на Голд Кост, а в понеделник и вторник аз пък не бях добре. Тези картички Даниела ги накупи още онзи ден, но ние едва днес успяхме да ги пуснем на пощата. Ще изпратим няколко до Испания, до Америка и т.н., но те ще бъдат поздравителни, а не траурни.

В петък у дома ще дойде моя колега Кен, за да ми покаже някои работи на компютъра. Жена му сигурно пак ще гледа Ванеса за няколко часа след обяд, защото Даниела май че ще бъде на работа – не съм много сигурен в смените й, за които по принцип могат да я повикат по всяко време. Иначе за тази събота и неделя планове още не сме правили.

Снощи се занимавах с инсталиране на разни часовници, нощни лампи и т.н. Онзи ден от гаражна разпродажба си купих една нощна (настолна) лампа, на която полилейчето се върти на много страни. Смятам да я използвам заради допълнителната светлина, когато си човъркам нещо – очите ми уж виждат добре за сега, но предпочитам да ми е по-осветено. Пак от там купих и един страхотен стенен часовник – американски, с японски механизъм. Добре, ама се оказа, че той не работи и аз прехвърлих механизма от стария, който поначало ние си имахме. Кутията на новия е по-интересна, както и циферблата – дървена и солидна, на цвят кафява и много добре се връзва в съчетание с останалите мебели от оскъдната ни покъщнина. Другите остатъци от часовниците заминаха директно в кофата за боклук.

Изглежда, че и с видеото съм се справил много добре, защото продължава да работи безупречно вече втора седмица. Сега ще ги свържа и двете така, че когато има няколко филма по телевизията от различни програми, които се застъпват по време, да записвам например двата, а пък да гледаме третия. Това е само една теория разбира се, защото с тези музики и компютри, с които се сдобихме напоследък, до телевизора така и не допираме даже; не го пускаме с дни. Дани по цял ден слуша българските дискове, които Цецови ни изпратиха, докато аз постоянно се занимавам с нещо друго (обикновено по-съществено и важно…) и така ни минават вечерите. Имам даже записани няколко филма с главен герой Джеймс Бонд (Агент 007), които просто няма кога да изгледам. Напоследък всяка събота дават филми с него и аз съм луд по тях – та това са шедьоври почти като “На всеки километър”, “Четиримата танкисти и кучето” и други подобни бълвочи, рожби на социалистическата кинематография. Даниела обаче не обича тази тъпа поредица – за това аз ги записвам и си ги гледам отделно от нея.

Търсим подходяща Интернетна компания (доставчик), с която да се свържем в най-скоро време. Мирослав Марев в Америка също има такава връзка, така че постепенно ще стане една много голяма верига от нас към света. Ще си говорим с Албенчето, с Цецови, Нени, Огнянови и т.н. Аз съм голям профан все още и не му разбирам много-много, но повтарям като папагал разни заучени фрази, които съм чул от колеги. Чакам и Нени да дойде другата седмица, че той да ме научи на разните му там мурафети. Аз лично не изпитвам някаква остра нужда от шибаните усложнения, които сам трябва да си създам, но след като света веднъж е тръгнал по този път – хукваме и ние, белким го догоним. С други думи, “Видяла жабата, че подковават коня, та и тя си вирнала крака”, ако ме разбирате за какво говоря…

30.11.2000 – Хайде, и тоя месец вече замина, а с него и календарната година. От утре официално започва тукашното лято, но аз мисля че то почна още онзи ден, когато температурите изведнъж скочиха до 30°C, дъждовете и облаците се изчистиха, а палещото австралийско слънце ни пече от сутрин до вечер, без никакви сутрешни и обедни почивки.

Ванеса вече започна своите бебешки слънчеви и водни бани в едно надуваемо басейнче, което Румяна й подари за двора, докато бяхме на гости при нея. Даниела й го пълни с вода от чешмата, оставя го на слънцето и тя се стопля само за няколко часа. Там падала голяма игра и врява, както чувам, защото малкото не искало да излиза от водата.

Довечера в един търговски комплекс ще идва дядо Мраз (дядо Коледа, по новия, “демократичен” стил…) и ние сигурно ще отидем да видим какво ще бъде тържеството. Бебето ни е още много малко, за да му разбира главицата от тези светски мероприятия, но се надявам все нещо интересно да й направи впечатление.

Снощи записах първия си компакт диск на компютъра. Даде ми го един приятел и представлява нещо като енциклопедия по география – с имена на местности, най-различни карти, населени места, столици, държави и т.н. Много интересно нещо – няма вече нужда от големи и дебели книги; информацията е събрана само на един нищо и никакъв диск. Довечера ще записвам и други програми.

Най-после настроих видеото окончателно, но не ми остана време да ги свързвам за съвместна работа с основното, което ползваме – довечера може и това да направя. Говорих и с Неничко - вчера му е бил теста по математика; уж го бил направил, ще видим на края свидетелството какви оценки ще покаже. Хвали ми се, че и по география бил много добър – направил някакъв проект като домашно задание, който се оказал най-хубав от цялото училище, та го изложили на показ пред всички. По английски език също се бил изявил с нещо, че му писали “А+” и той беше много радостен и горд от себе си и постигнатия успех. Звъня сума пъти по телефона, за да ни се похвали. Остават му още два изпита, последните - по бизнес (компютри и т.н.) и по физика. Дано и там покаже добрите си резултати.

Много искаме да се видим с Цецови по Нова Година, но с тези скъпи самолетни билети точно по това време май няма да можем да го осъществим. На работа пък пиша една поема – от време на време, като ме удари художественото творчество по тиквата, та си записвам по някой и друг куплет, за да не го забравя. На края ще я обработя, ще поизгладя тук-таме сюжетните стихове и ще ви я изпратя, за да не си мислите, че и аз съм толкова прост колкото другите…

Днес на обяд ще отида да проверя за Интернета – кой ще ни свърже, как, колко ще ни струва “удоволствието” и т.н. Цялото упражнение ще трае само няколко месеца, защото от Март насетне може би няма да сме вече тук. Нищо още не се знае с абсолютна сигурност, разбира се. Ще стане ясно едва на края, когато ни кажат точно до кога ще работим. После разпродаваме всичките боклуци, които имаме у нас и започваме борбата на новото място - естествено пак от “кота нула”...

01.12.2000 – Ето че днес дойде и лятото. Снощи ходихме да посрещнем дядо Коледа в един голям търговски комплекс. Той пристигна в една каляска, защото в Австралия шейните не вървят, поради липса на подходяща пътна настилка. На това тържество имаше много деца, доведени от своите майки и татковци, стрини, лели, баби и дядовци, та фоайето се пукаше по шевовете от насъбралия се народ. Не знам Ванеса колко го видя и какво ще запомни от цялата тази олелия, но като за първа среща с добрия старец “дед Мороз”, представлението не беше лошо. Аз направих няколко филмови кадъра с камерата - още не е ясно какво е излязло от заснетия материал, защото имаше толкова много хора и шум, но каквото – такова. Когато се прибрахме вечерта, записах още два диска с програми, които бях заел от моя колега Кен. Едната от тях е чертожната програма, на която работя в момента, чийто платен лиценз се движи в порядъка на няколко хиляди долара! Въобще тези компютърни програми (или “софтуерни продукти”, какъвто е по-купешкият израз в случая) струват доста скъпо, защото с тяхна помощ могат да се изкарват пари, при това много. Но след като човек има тази рядка възможност да си запише нещо, макар и не съвсем “легално”, той го прави с подчертана охота и се моли горещо, само да не го хванат “на тясно”, че тогаз е лошо...

Партито ни, определено за довечера май ще се отложи, защото на Кен жена му също се разболяла – хванала я и нея подобна болест, като моята онзиденшна криза. Може би той ще дойде след работа сам, за да ми покаже нещо набързо и после аз ще го закарам у тях.

Продължаваме да живеем съвсем безпланово за времето през почивните дни. Даниела е на работа – мисля, че все нейните отвратително гадни втори смени, а аз ще се занимавам из дома с къщни дейности. Една от основните ми задачи е да ремонтирам радиото на Румяна, но съм сигурен, че паралелно с това ще възникнат и други мероприятия – нали знаете, че едно зло никога не идва само...

04.12.2000 – Както вече предположих, вечеринката ни в петък не се състоя поради заболяване на един от членовете на театралната трупа. За да не сме пък съвсем капо, ние с Дани си направихме едно много кратко и скромно тържество – със собствени сили и подръчни материали. Даже тогава ви търсихме по телефона, но линията беше заета.

За събота сутринта уж се бяхме нагласили да ходим на плаж, но времето не беше много подходящо за морски авантюри и разсъбличания. Отидохме все пак до съседния град на морето, но времето си го прекарахме по тамошните магазини и локални разходки. От там се прибрахме към 13:30, защото Даниела трябваше да тръгва на работа. Ние с Ванеса останахме да се бавим сами вкъщи - вечерта аз изгледах един филм по телевизията и то стана време да прибирам Дани от смяна. Докато вечеряхме, аз рекох пак да се обадя по телефона и този път връзката ни беше успешна – за слава на телекомуникационните обирджии и пладнешки разбойници…

Много се радвам, че колета се е получил, макар и малко поолекнал със 100-те си долара - тоя дето ги е взел изобщо няма да прокопса, след клетвите които хвърли подире му софиянката. Тя много се ядоса, а и аз разбира се - даже ми домъчня за нея, защото знам с колко много желание подреди всичко - та се кри от мен да не разбера, та какви ли циркове не бяха. Аз обаче, нали скрито-покрито от мен няма, та пак разбрах целия замисъл, но от уважение щях да се правя дори на изненадан. Майната му - важното е, че филма е пристигнал читав, което всъщност беше най-драгоценния материал, както и снимките разбира се. Интересно ми стана обаче и един друг факт – за да намери някой банкнота от $100, заровена и по този начин уж добре укрита в един буркан с кафе, значи че нещастният негодяй е прочел и писмото ми с указанията. И не само това, ами уродливата гад и въпросна мръсна твар е чела “статийката” още от началото, за да стигне и до самият й край, където именно се третираше този въпрос. А това показва пък, че към четивото ми определено има засилен обществен интерес. Само че аз своевременно трябва да предупредя най-любезно бъдещият си “читател” (който най-вероятно е бил от “службите” - щото нормален човек не би го направил…), че този път вместо стоте мизерни кинта, които бях проводил с цялата своя благородност към близките си, сега продажното копеле ще намери само една пелена, добре напоена с лайната на Ванеса, а сгъната в нея на четири ще бъде снимката на щръкналият ми среден пръст; и нека само да посмее пак да бърка там, където не му е работата...

През следващите няколко вечери ще отделя малко време да направя някой кадър и на бебето, което от ден на ден става все по-сладко. Вече са му изникнали горните зъбки и когато се засмее, те се подават много смешно – като на катерица, когато чопли орехова черупка. Иначе малкото спи и яде добре, а съответно и расте – и на дължина, и на тежина.

Вчера никъде не сме излизали – сутринта поспахме до малко по-късно и се занимавахме с всевъзможни домашни работи. Аз опънах един кабел до компютъра и го свързах с телефонната линия. Ще чакам Нени да дойде в петък, че тогава ще го закачим и към мрежата. Всичко ми е готово вече – от един магазин ми дадоха 200 часа безплатно използване на Интернет, които ние веднага ще усвоим. Дани беше на работа, а аз се занимавах с инсталиране на разни програми на компютъра (ба мааму – тази кутия е голяма краста, почвам да се увличам; дано не забравя да пиша буквите покрай нея). Сега само принтер ми трябва, но него можем да го купим когато пак ходим до Бризбън при някой следващ случай. На обяд ще излизам да плащам на Нени билетите за влака. В агенцията ще попитам и за възможностите ни да прескочим до Тасмания. Още не сме загубили своето желание за подобна екскурзия и поддържаме надеждите си живи, но не и срещу някакви неоправдано безумни цени, разбира се. По Коледа се очертават десетина свободни дни, та ни се иска да отидем някъде, но да видим как ще съчетаем всичко.

05.12.2000 – Днес Сашко навършва 21 години и вече става голям мъж - пълноправен член на обществото, съгласно местния избирателен закон. Майка му обаче си го третира като дете и когато трябва, даже му се кара по телефона (защото й е малко далеч, за да го опердаши както тя си знае). Та, “детето” преди няколко дни се върна от екскурзия с лодка по една река, организирана заедно с неговите приятели в чест на рождения му ден. Било много хубаво и вълнуващо, но калпазаните били толкова много “заети”, че една снимка не си направили да имат за спомен от необикновеното събитие. Май и на 41 да станем, пак си оставаме деца...

Ние снощи бяхме заети с готвене, гладене и т.н., та не ни остана време да направим някой кадър с камерата, но довечера вече ще снимаме мурафетите и маймунджилъците на малката Ванеса. Тя се смее вече, закача се с всички и с гордост показва наляво и надясно единствените си четири зъба (по два отгоре и отдолу). С тях дъвче хляб, бисквити, кашкавал – отделно ги ползва и за инструменти, защото пак с тях разрешава всякакви проблеми, възникнали по играчките й. Навсякъде ходи и се вре като козле - види ли нещо ново и тутакси се спуска като сврака да го сграбчи; било то вестник, писмо, ключове или пък нещо друго интересно. Всичко пазим от нея, в разумни граници разбира се. Даваме й някои дреболии, с които тя се занимава часове наред - поне така мирува за известно време.

Неничко пак се обажда снощи – по принцип ние с него се чуваме всяка вечер. Съгласно последните му мераци, сега пък нямало да става счетоводител, ами компютърен специалист. Каквото и да е - само нещо да изучи, защото първото което гледат тук е кой каква диплома има. За именния ден Дани му е купила една много интересна шарена фланелка, а аз ще взема дискове, за да му запиша разни негови игри, които той искаше. За събота вечерта и в негова чест двамата с Даниела ще му направим знаменитата торта на леля Бонка, когато официално ще честваме големия Християнски празник, Никулден. Точно тогава Даниела е на работа, но за щастие само ранната й първа смяна, така че следобеда и вечерта ще си бъде в къщи. Тогава пак ще ви се обадим, тъкмо да се чуете и с Нени.

Дядо Митко не бил добре в София. Искали нещо да му оперират ръката, че Даниела е в постоянни притеснения за него. Днес даже тя пак ще се обажда по телефона на техните, за да разбере какво става. Абе, “старост-нерадост” викаше милата ми баба Фанче – Бог да я прости. Колко много неща съм запомнил от нея, колко поговорки, мъдрости и т.н…

06.12.2000 – Никулден - скъпи татко! Да ти е честит именния ден! Желаем ти само здраве и спокойствие! Всички те обичаме много! Нека разбира се този ден да е доволно честит и на всички останали, които празнуват днес – специално на моя кръстник, чичо Николай Керков. Макар и с много голямо закъснение, предвид времето и разстоянието, аз тук искам непременно да го поздравете с уверението, че изобщо не съм го забравил. Бог да прости греховете и на другият ми, не по-малко скъп дядо Косьо (Никола), когото аз много смътно си спомням от моите твърде ранни и вече далечни детски години. Ще се обадим и на Неничко довечера, за да го поздравим.

Снощи между другото успяхме да направим и кратък филм на Ванеса, докато тя се беше заиграла. Тези дни трябва да прехвърля няколкото откъса върху големите касетки и да видя колко време им остава, докато се запълнят. Като дойде Нени, с него също ще направим някое и друго кадро; после пък със Сашко, по Нова Година и т.н. Смятам че в близките няколко седмици ще успея да събера достатъчен филмов материал, с който да ви зарадвам.

Снощи много приятно ни изненада Бакала с телефонното си обаждане. Разказа ни историята надълго и нашироко – те днес тръгват за България, а ние до три-четири месеца трябва да сме при тях на Канарските острови, за да им кръстим момченцето. Вечерта с Даниела тъкмо си мислехме за това и той се обади, за да ни каже радостната вест. Не знам само как ще го осъществяваме всичко това, но пък желание не ни липсва, да видим...

Довечера пак имам среща с една агентка от Финансовото министерство във връзка с моя бизнес – ще ми разяснява въпросите по такси, данъчни закони, права и задължения. От агенцията, която ме е наела на работа искат да ми удържат пълния размер на данъка върху заплатата, а аз искам да избегна това. Нали заради това всъщност аз създадох тази малка организация, но за сега ще изчакам да видя какво ще ме посъветват. Към днешна дата моята “империя” е само със статут на едноличен търговец или единична фирма, но може би дейността ми ще трябва да прерасне под формата на отделна компания (Pty Ltd, нещо като дружество с ограничена отговорност), за да се ползвам от тези права и финансови облаги. Това пък предполага плащането на други, по-високи такси и данъци, та довечера ще дискутираме именно по тези въпроси. Дано пък всички светии и Божии служители се обединят на днешния свят празник и помогнат да измислим нещо компромисно и задоволяващо моите безкрайни капризи.

Тези дни вече ще инсталирам Интернета. Все не ми остава време за това – като се прибера вечер от работа и от там нататък нищо не ми се прави, освен да седна на масата и да пия ракия. Ставам в 06:00, прибирам се в къщи в 17:30 - след цял ден работа пред екрана на компютъра, не ми се поглежда и телевизора даже. А питате ли ги всички гинеколози, какво им е като се върнат в къщи при собствените си жени…

С Методи се чухме онази вечер. Той е добре и работи от време на време с някой от неговите авери. Бори се с живота и оцелява. Не е лесно, но се справя…

08.12.2000 – О-хоо, че днес не беше ли празникът на българските студенти (а какъв по-прекрасен и благороден повод от това, за да ударя няколко питиета довечера, в името на академичната младеж от по-новата генерация; в края на краищата, нали и аз съм неин продукт). Използвам случая да поздравя, макар и задочно всички, вече бивши както и настоящи студенти (най-вече студентките…); дерзайте, борете се и ще успеете! Че ако сега ви е само трудно, не знаете какво ви чака после…

Вчерашния ден не съм се занимавал с народното си творчество, защото имах други ходения и излизания през почивките на работа. Искам да купя допълнителна батерия за камерата с по-голям капацитет, та ходих да я поръчвам на едно място. На обяд пък се разправях с узаконяването на фирмата ми, с издаването на разни бизнес номера и допълнителни регистрации.

Снощи инсталирах една специална програма на компютъра за включването му към Интернета. Успяхме за кратко да се пришием към вестник “АБВ”, от където прочетохме няколко вица. Имам още доста неща да усвоявам от сорта на избиране на адреси, писане на писма и т.н., които ще изучавам “в движение” - довечера като дойде Нени, също ще ми покаже някои тънкости от занаята. Утре може да изпратим едно пробно поздравление до Огнян, който има рожден ден (малии-ий, пък какви спомени имам от тогава – е, тури му пепел; листите ми няма да стигнат, че да разкажа за всичките си подвизи)…

Даниела довечера ще ходи на кьор-софра от нейната фабрика. Аз ще я закарам към 18:30 и в 20:30 ще я прибра на връщане от гарата, след като първо взема Нени от там. Тя утре е на работа - първа смяна, както и в неделя. В събота вечерта ще си направим едно по-сериозно тържество за именните ден на Нени и татко. Аз ще се представям с традиционната си мешана скара, но не знам дали в менюто ни ще има и торта – нея вече няма да имаме време да приготвим и сигурно ще я оставим за някой следващ повод от подобно естество; сега много късно се усетихме.

Вчера се занимавах и с българските букви на компютъра. Скоро ще започна пак да пиша с тях и така ще можете по-лесно да ми разчитате грозния почерк. Ох, с много задачи се натоварих изведнъж – не знам за кое по-напред да мисля, кое да осъществявам първо и кое второ. Другата седмица пристига Сашко. С него ще ходим на същата екскурзия, на която водих Ненинчко, докато леля му Даниела си беше в България. И това събитие се очаква да бъде придружено от подробен научно-популярен и документален филм.

11.12.2000 – Милички на мама, започвам писмото си за днес, а и за цялата седмица що е напред, в едно много необичайно време. Сега е 06:30 сутринта - тъкмо дойдох на работа, но за безкрайно мое удоволствие (а и не само мое…), в офиса ни няма ток. Всъщност губят се някъде една или две фази, защото само малка част от осветлението е в наличност, но пък компютрите не работят, както и климатичната инсталация. Доста е задушно и топло тук, защото температурата навън също надхвърли 30°C вече – нищо че сега е едва ранна утрин, правете сметка каква зной ще настане по обяд. Но както и да е - докато майсторите възстановят електрозахранването, аз ще имам прекрасната възможност да драсна някой ред, необезпокояван от никой и за нищо.

Прибрах от работа в петък, а до това време Даниела вече се беше нагласила за служебното си парти. Предната вечер отряза една своя дълга рокля и я направи къса, та се кипри, та се коландри - като че ли не отиваше на запой с останалите кикимори от отдела, ами щеше да има височайша среща с Кралицата. Но аз я харесвам, когато се гласи и само я връщах ту за един, ту за друг тоалет. На края намерихме най-доброто. Заведох я с колата до ресторанта в 18:30, а ние с Ванеса отидохме по магазините, за да убием времето до посрещането на Нени в 20:30. Купихме материали за тортата, наред с още някои други продукти и отидохме на гарата да го чакаме. От там се прибрахме направо в къщи – с Дани се бяхме разбрали да ми се обади след тържеството, за да отида да я взема. Междувременно бебето заспа в колата, та малко му се обърка режима. В къщи хептен не рачи да заспи и докато не си дойде майка му в 22:30, онова малко диване не миряса. Ние с Нени вечеряхме набързо и веднага седнахме пред компютъра. Той беше въоръжен с много ентусиазъм и търпение, докато нагласим всичко както трябва. Легнахме доста късно, но успяхме все пак да изпратим едно кратко поздравление до Огнян по случай рождения му ден. Заспахме утрепани от всякакви емоции и изживявания, предизвикани от частичните ни неудачи и временни успехи…

На другата сутрин (събота) закарах Дани на работа за първата й смяна. Върнах се тихичко в къщи и докато все още Ванеса спеше, аз пак застанах зад компютъра да се занимавам с това или онова. Неничко ме усети и веднага скочи от леглото, та продължихме делото вече заедно. Добре че малката спа до късно, след което продължи да си играе в леглото, та ни остави на мира за известно време да посвършим някоя работа. Ние после и с нея си продължихме подхванатата дейност, но все пак обстановката беше много по-спокойна, докато й бяха затворени очите. По принцип всичко вървеше добре, само с някои малки изключения, по които аз трябва да продължа заниманията си, докато напълно изчистя проблемите. Обядвахме, после пак на компютъра - не сме мърдали от къщи два дни. Когато следобеда стана време да взема Даниела от работа, отидох набързо и веднага с връщането ми продължихме.

Щом си дойде в къщи, Дани се залови с тортата на леля Бонка. Към 19:00 вече всички спряхме с активната си дейност - Неничко заспа пред компютъра, а Даниела се тръшна на дивана. Аз обаче продължих своя победен маратон и в кухнята – от там насетне се занимавах с приготовления на салати, разбиване на майонези и пр. Запалих кюмюра навън, въобще – много хубавичко си починах... Един по един взеха да ми се надигат - първо Дани, че й се допило бира; после Нени, че му домирисало на скара и огладнял. Взехме си аперитива, аз опекох кебапите и тържеството стана. През това време ви се обаждахме по телефона и се чухме с вас, но аз най-много се радвам, че си поприказвахте с Нени. По-нататък пак ще се обадим, може би през Интернета вече.

В събота вечерта отново си легнахме късно, защото от масата се преместихме обратно на компютъра. Този път се свързахме директно с Огнян - даже разбрах, че точно в този момент майка е била съвсем близо до него, но в същото време ние не можахме да говорим по-дълго, защото аз още не знаех как да боравя с техниката и апаратурата.

Междувременно се получи и вашето писмо № 84 - още в четвъртък, но все забравям да го спомена, заради статистическата номерация на майчицата ми (токът продължава да не идва; всичко около мен е мирно и тихо в продължение на повече от час, а пък аз най-заслужено и съвсем легално вече “заработих” първите си $25 за деня – е, кажете ми: как да не го обича човек този наш, тъй прекрасен и загнил капиталистически строй!)…

В неделя сутринта програмата ни беше същата – Дани отиде на работа в 07:00, а ние с Нени отново яхнахме компютъра. Добре че бебето спа в кревата си до късно, защото ако ни се беше разскимтяло по никое време, просто нямаше да има свободен персонал, че да му обръща съответното внимание. В крайна сметка всички кусури бяха отстранени - Неничко направи своите заключителни опити за доказване, че нещата вече си бяха наред.

А пък тортата предната вечер беше станала чудна! Даниела пак ще я прави при подобни поводи, защото приготовлението не й отне много време. Но и тя ми е много чевръста и нищо не й се опира – абе, “близнак”; какво повече да ви разправям - гледайте мен и за нея не питайте…

Почнахме с Нени пак да кроим планове къде да ходим по Коледа и Нова Година. Хвърлихме сили да търсим билети за Тасмания, но цифрите са убийствени вече, предвид на това, че няма задължителното предварение от минимум 21 дни, оставащи до датата на пътуването ни. Не знам какво ще правим при това положение. Лошото е и друго, че Дани има да изкара две смени на 23 и 24 Декември, а така се разкъсват дните - иначе ние от 20-ти още сме свободни. Можем и с колата да тръгнем, но пък нямаме много време за пътуване. А те до там са си едно на друго 5000 км (с връщането) - както и да се изчисляват. Снощи с Даниела три часа висяхме на Интернета, за да търсим самолетни билети от разните агенции. Намираме връзка до Мелбърн, но от там надолу тръгва друг, много по-малък самолет или пък ферибот, който да ни закара на острова. Абе, далече - дива работа! В същото време се свързахме със Сашко в Аделаида и с Нени, та водихме кръстосан разговор – изобщо, доста интересно се получи. Вчера след обяд написах едно дълго писмо до Огнян и Ленчето - надявам се да са го получили и поне единия от двамата да ми отговори.

Вчера сутринта пак ми се обажда Мирослав от Америка и си говорихме ½ час. Той е много весел и симпатичен човек. Аз лично не го познавам много издълбоко, но ние с него се знаем още от отделенията – макар, че пътищата ни са се кръстосвали и разделяли на много пъти. Независимо че в основното училище (“Цанко Дюстабанов”) бяхме в различни класове, много пъти сме играли заедно по двора. После в Техникума той беше в машинните курсове, а аз в електрическия отдел, но се знаем добре. Даже в Казанлък като войници си страдахме заедно за близките и за Старославно Габрово, което още по-силно спои връзката и приятелството ни. Хората се обединяват, когато имат насреща си общ враг (в случая армията, със своите сурови, железни закони и безкрайни идиотски порядки). Бори се и той като мен, завалията, с живота и оцеляването - жена му го оставила наскоро; взела детето и заминала при друг. Неговата дъщеря била само с няколко години по-малка от нашия Нени, около 10-годишна. Абе все сме се събрали “от един дол дренки” – юнаци с големи калпаци. Но светът е достатъчно широк – място под слънцето има за всеки. И с Цецови се чухме снощи. Майка му вече действа за австралийска виза (а пък Светлана особено, очаква свекърва си с подчертано “нетърпение” – ха-ха-ха!)...

Още нямаме ток - топло ми е, та се потя като нерез. Обаче така ми е по-добре, отколкото на хладно, когато пък трябва да работя. Дано да изкараме повечко време “на тъмно” – не се оплаквам. Сега ще отида и аз да се включа в някой безсмислен разговор с колегите, защото напълно се изчерпих откъм информация за вас. Като се сетя нещо, пак ще ви пиша.

Явно ток скоро няма да има. Вече е 09:40, когато е официалното време за закуска, кафе, цигара и въобще за почивка. Хубавичко си поседяхме два часа без ток – нека сега пък и да си починем малко. Единственото неудобство на създалата се ситуация е, че още няма климатик в залата, въпреки че вече заработихме на компютрите (дано прегреят в топлото, та хептен да спрат – тяхната мама…). Изгубената фаза я намериха, но пък онази, на която е закачена климатичната инсталация продължават да я търсят. Е, то не е чак толкова горещо, но ние вече сме станали много чувствителни (лигави) и ако не ни е хладно (около 20°C-22°C), почваме да мърморим и негодуваме.

След малко ще се обадя на момичетата, да ги видя какво правят и дали са се наспали. Малкото предполагам, отдавна е скочило на крака и цвили из креватчето си в бесен галоп между стените, но майка му е по-трудна при ставането си от сън. Нощес легнахме в 24:00 чак, защото огладнях по никое време, та ставах да ям; докато ме чакаше да заговявам, Дани ми прави сандвичи за днес. Нямам плодове, за това ще се измъчвам с шунка, кашкавал и салам. Все още поддържам една много строга, макар и закръглена линия – за целта постоянно следя дупките на колана. Продължавам да съм на последната, която пробих преди да замина за Аделаида почти две години назад във времето (Боже, не знаех, че то може да лети чак толкова бързо)... Та, гледам да се вписвам в някаква задоволителна телесна форма.

Онази вечер Нени също много хареса тортата, но не яде много - гледам го, че и той уж се ограничава откъм прекомерна употреба на храна (обикновено като преяде и спира – същински бащичко, да ми е жив и здрав). Обаче на кебапчетата е направо неудържим – мачка ги едно след друго като тиквени семки, защото много ги обича. А аз съм се специализирал вече в пропорциите и ги правя доста успешно. Дал съм рецептата и на Цецо, който също активно се занимава със скари и печива. Ако имаме възможността да се видим по Коледа, ще падне голяма “обмяна на опит” – вероятно тогава ще отпусна “талията” си напред с няколко дупки в колана. На обяд имам разни излизания до отделни инстанции и няма да бъдем заедно – тогава чао и до утре…

12.12.2000 – Успокоителното е, че нищо ново и по-различно не се случва около нас. Самолетните билети в Коледния период на годината са с убийствено високи цени. Ще трябва да се изръсим с $2400 до една пиклива Тасмания, дето само да прецапаш гьола и си оттатък, но много сме се навили на това ходене. За жалост нямаме никаква друга алтернатива, а пък Нени също няма къде да кара Нова Година, та и той ще бъде с нас (единственото хубаво и положително нещо до сега). Аз съм много против този размазващ банковата ни сметка разход, но в края на краищата човек нали трябва и да си харчи парите, а не само да печели и да ги трупа на купчини (вероятно съм сляп, но аз поне, от собствената си гледна позиция такива парични “купчинки” за сега не виждам). Имаме достатъчно време до четвъртък да умуваме и да си премисляме финансовото дередже, но по всяка вероятност ще се нагърбим и с това (абе “нагъзим” в случая, не е ли по-подходящият израз? – питам само…). Вярно е, че от тази голяма екскурзия ще ни останат безброй незабравими спомени, под формата на филми, снимки и приятни срещи с близки хора, но на много висока цена обаче; ибаз го, ще вървим…

Онази вечер, докато ние с Нени работихме на компютъра, изгърмя още едно шише с ракия - всъщност единственото и последно от моя дял, която варихме миналата година орташки с Жоро. Бях си турил настрани едно кило в стъклено шише, заключено на тъмно в гардероба за свят ден. От топлото време обаче спирта се е раздул до разрушителни размери, та направи дрехите ни на бирбат. На парцалите аз съм им ебал мамата, ами ракийчицата ми замина – за нея ми е най-голямата мъка и катастрофа. С това последно шишенце на нова сметка потънаха моите мечти, надежди, спомени и други сантименти. Аман от загуби вече, мамка му – малко нещо да ударя кьоравото от една страна, а пък ще изгубя сума други покрай него. Но и това разтърсващо вълнение го преживях – че аз вече направо не знам за кое по-напред да се тревожа; ебаси критичното положение – като на гол гъз в коприва!...

Чакам днес да пристигне допълнителната батерия за камерата, която съм поръчал чрез един магазин. Тя има значително по-голям капацитет от оригиналната и по принцип ще може да се снима по-дълго време с нея - удобство за случаите, когато се филмира навън из природата и наблизо няма контакти за презареждане.

На обяд ще си отида до вкъщи да ям, че се чувствам нещо изнервен и духовно потиснат. Ванеса вчера цял ден се е къпала в басейна си, разположен отзад в двора. Времето беше много топло и Даниела пак сложила вода отвън да се стопли на слънцето. Било голяма радост и веселба, а предполагам и нещастните ни съседи са се радвали безкрайно на врявата, която е вдигала малката току под прозорците им.

15.12.2000 – Няколко поредни дни не съм водил дневника, защото имах други, по-важни разправии, с които попълвах времето си, определено за почивки. Първо трябваше самолетните билети за Тасмания да резервирам и съответно да платя. Шибаната батерия за камерата не пристигна, както ми се искаше на мен, та се наложи да купя една друга за $113, вместо обещания модел за $74 и която беше два пъти по-мощна. Можели да я доставят хайваните чак през Февруари, което пък ми е съвсем неизгодно и неприемливо с развитието на предстоящата ни екскурзия. Хайде, поех пак поредната доза от разочарования и компромиси, разходи и отрицателни емоции, но нали уж това бил животът... Цецови много се зарадваха като научиха, че все пак ще отидем на гости у тях - ще си изкараме весело, в това поне съм напълно сигурен. Ще направя и подробен филм, въпреки всички пречки и обстоятелства.

Днес при нас пристига Сашко – ние ще го вземем от летището и направо от там пътуваме за морето, където сме резервирали една мотелска стая. Утре и в други ден ще изкараме там - пак ще има пясъци, джипове и силни емоции. Неничко пък ще дойде другата седмица - ще постоим заедно няколко дни тук, ще си изкараме Бъдни вечер и на другия ден тръгваме за Тасмания. Може да решим и да отидем първо до Методи – програмата ще се обмисля на място и когато дойде времето; ще импровизираме, за по-интересно и забавно.

Получих писмо от Огнян и още снощи му отговорих. Аз го моля за нещо, което да ми купи от България, но ще се наложи вие да му го платите, а пък аз ще изпратя парите допълнително. Дано той успее да ги намери тези части за моя компютър – във всички случаи там ще бъдат по-евтини, отколкото при нас.

В момента Даниела подготвя багажа за пътуването - пече баници, маже филии за сандвичи и въобще много дълбоко покрива тиловата част на звеното. Аз днес ще работя само до обяд и тръгваме. Времето до онзи ден беше доста слънчево и горещо, но сега е малко мрачно дори. Облачно е, но не вали дъжд – въпреки, че и това се очаква през тези няколко дни.

Списването на безконечната си статия ще продължа едва в понеделник, когато се върна на работа. Сашко ще остане при нас до сряда, а аз от четвъртък излизам в годишен отпуск, когато пък ще дойде Нени. Изобщо програмата ни е страшно натоварена, но ние не се оплакваме от това. Иска ми се да заснемем много филми, за да ви изпратим видеокасети, а пък и за нас самите да останат скъпи спомени от нашите малки екскурзии.

Очертава се това писмо да бъде завършено чак след Нова Година, до когато вече ще сме направили снимките и ще бъдем готови с другите дребни неща за изпращане. Аз дори и сега да го пусна, то пак няма да пристигне навреме. Така че по-мъдро ще бъде да се изчака преминаването на Новогодишното струпване от пратки по международните пощи. Това е всичко за сега. Почивката ми свърши – потапям се в блатото на живота, а ще се срещнем отново най-рано в понеделник...

18.12.2000 – Както обещах на всички - отново е понеделник и ние отново сме заедно с всички вас. Два са факторите, които този път ме карат да се въздържам от клетви и заклинания по адрес на нещастния понеделнишки ден – на първо място това са все още пресните ми спомени от чудните 2-3 почивни дни, които изкарахме по морето със Сашко; втората причина да се въздържам от закономерните си псувни е мисълта,че само след други няколко дни напускам това проклето място и най-активно ще си почина от глупости и простотии, с които стоически вървях рамо до рамо и мълчаливо се борих през цялата година. Наченахме последната работна седмица за тазгодишния календар и всички в отдела гледаме да работим колкото се може “по-умерено”; аз специално не си давам никакъв зор. Снощи щастливо се завърнахме от една наистина прекрасна и емоционална, макар и само двудневна екскурзия с наш Сашко, естествено с бебето и общата им майка, Даниела. Няма да си жаля думите и ще се опитам да ви направя максимално съпричастни към всичко, което преживяхме заедно - малки, средни и големи. Ето, значи как започна всичко…

Както ми беше залегнато в плана, аз посъкратих малко петъчния си работен ден и още на обяд се измъкнах от офиса. Само минах през нас да натоваря багажа и част от пасажерите си, след което веднага отидохме на летището, за да посрещнем Сашко от Аделаида. Аз не съм много сигурен дали Maryborough има свой собствен авиационен плац, но за да не обидя случайно родените там (Ванеса например е един ярък пример за това…), ще предположа, че хората си имат поне едно селскостопанско летище, но на него самолетите от другите столични градове на държавата не кацат. Ето защо ние използвахме аерогарата на курорта Sunshine Coast, което се намира почти по средата между наше село и столицата Бризбън. След съответното сърдечно посрещане, от там директно се отправихме към мотела на морето, където бяхме резервирали стая. За самото място и географско разположение аз може би и друг път съм разказвал – не е изключено дори на места да се повтарям. Независимо от това за любителите на пътешествията и в частност географията като наука посочвам, че селището се казва Rainbow Beach – в буквален превод “Плажна дъга” или нещо подобно пак в този смисъл. Настанихме се набързо в стаята, хвърлихме багажа и излязохме по разходки. Вечерта отидохме да вечеряме на ресторант, с което автоматично се откроихме от останалите летовници по къмпингите, които трябваше да се засищат с хляб и сланина, филии намазани с пастет или консерви “Копърка в доматен сос”, със ситно накълцан кромид лук отгоре. Ние бяхме вече богаташи и се чувствахме като такива – нека да си личи и хубавичко да се знае: как се троши готова пара, грош по грош събирана и от залъка делена. До този момент Сашко не знаеше нищо за намеренията ни – нали му готвихме изненада, подобно както на Нени. А детето прави 21 годинки – виж, тортичка със съответния брой свещички нямаше, но за сметка на това пък му предложихме съвсем различни емоции, далеч по-приятни и “вкусни” от една проста пандишпанена торта, пък била тя и с надпис “Happy 21-st Birthday, our dear Alex…”

На другия ден тайната започна да се поразбулва. Нарочно се завъртяхме около нашия мотел, чийто собственик също даваше разни високопроходими автомобили под наем. Ние бяхме запазили един такъв, обаче подпитахме Сашко дали все пак не иска да вземем една джипка и да се разходим из околностите. На него веднага му светнаха очите като на стар ЗИЛ фаровете. Направи една уговорка само, че искал той да го кара. Хе-хе, че има ли по-лесно? – аз тъкмо щях да обърна повече внимание на камерата и да заснема с нея всеки един по-интересен момент от трасето. Дадоха ни е една стара, почти довоенна бронирана кола и с нея вече поехме през гори и блата. Хладилните кутии бяха с нас, пълни с всякакви хранилки, млека и каши за бебето и така цял ден обикаляхме плажовете и пътеките. А това чудо беше подобно на всъдеход – нито кал го спира, ни пясъци, нито треволяци. Бебето спа почти през цялото време, добре поклащано из дупките и препятствията по трудните трасета. Много добре се държа по време на автопохода и изобщо не ни е досаждало с капризите си. Яде си, спа си, ака си – изобщо изпълнихме цялата домашна процедура, само че пренесена в доста по-екстремни условия. Наред с всичко това аз заснемах подробен филм - надявам се да е излязъл хубав, като първо мое произведение с новата камера. Правихме си и много снимки с фотоапарата. Къпахме се в басейна на мотела, но най-веселата част беше когато вкарахме Ванеса за първи път в морето.

По пътя си намерихме едно много тихо заливче – някаква лагуна, с плитка и топла, почти пареща вода. На това място останахме малко повече време, защото оставихме малката да се плиска и къпе сама – въргаля се из пясъка като биволица в кална угар. Изглежда че новия начин на хигиенизиране много се хареса на малката, защото на края не й се излизаше от водата – въпреки, че по едно време едва наболите й зъбки взеха да тракат от студ; хем беше топло и приятно, даже жега на моменти, но пък като полъхне морския бриз и на бебето му посиняват устните. Връщането ни от там беше по плажната ивица и Неси спа като къпана на задната седалка в своето бебешко столче (а всъщност защо “като”? - та тя беше най-чистото същество от всичко останало, което я заобикаляше, предвид солта и прахоляка, които се бяха спекли по нас и които бяхме събирали най-усърдно из горските дъбрави)…

Привечер се прибрахме обратно в конака и се изплакнахме вече официално със сладка чешмяна вода. Докато се нагласим за излизане и отвън почти се смрачи. За вечеря отново ходихме на ресторант – този път в един друг, подобен на закусвалня, където само за един порцион от $7-$8 на глава от населението, можеше да се яде на корем и до припадък – кой колкото му понася на организЪма (хайде познайте сега: кой от всички нас се справи най-добре с поставената задача?…). След обилната храна направихме няколко нощни обиколки по обезлюделите вече алеи на курорта и се отправихме към мотела за почивка.

В неделя отново през целия ден бяхме в движение – двигателя на джипката, която бяхме наели почти не беше спирал да си почине и за 5 минути дори. Този път минахме през едно съвсем различно трасе, по което ние с Нени не бяхме минавали по време на нашия подобен траверс. Едва привечер се прибрахме в мотела - издадохме автомобила, прехвърлихме багажа в нашата кола и след около час и нещо пътуване се прибрахме у дома на село, с което приключихме тази част на екскурзионните ни летувания.

Снощи, докато се оправим с багажи, дрехи, пране, къпане и пр., вечерта мина безславно. За кратко седнах на компютъра и през Интернета получих едно писмо от Огнян, заедно с това на майка. Има неща, които все още не знам как да правя (аз, като му казвам на Огняна, че съм тъп и необразован в тези шибани компютри, значи наистина съм си, бе – не ми ли вярвате; нищо, че на работа по цял ден се зверя в екрана на една такава подобна кутия). Ще чакам да дойде Неничко в други ден, че той да ми покаже как може по-лесно да се четат тези писма. Е, ние го прочетохме тъй или иначе, но не по съвсем правилния начин и всичко беше много трудно. Надявам се, че във времето ще усвоя и тези тънкости от занаята и занапред ще можем да си комуникираме по-лесно и по-евтино – какво ли не съм научил за всичките си години, та един пиклив компютър ли ще ми се опре, бе - ебаси? Самите те може и да са предпоследния вик на техниката и прогреса, но в крайна сметка са създадени да улеснят живота на простите хорица като мен – следователно: имаме компютър, но нямаме проблеми именно защото сме си простички...

Снощи се чухме със Светланини, както и с Нени. От онзи ден той вече е във ваканция - раздали са им годишните свидетелствата и нашето уж било доста по-добро от предните. Ще ни го донесе като дойде, че да го видим и ние. Довечера ще изпратя на Огнян още едно писмо.

19.12.2000 – Отново казвам на скъпия си татко “Честит имен ден”, защото ние нали така сме си свикнали - да празнуваме Никулден по два пъти (а и всички останали празници, разбира се). Снощи нямах много време да се разправям с писма и компютри, защото си бяхме спретнали един импровизиран павилион за скара-бира отвън в двора, но поне оправих едно нещо, което отдавна ме мъчеше. Дори успях да прехвърля писмото на майка върху екрана и така вече цялостно го прочетохме. Тази наша връзка от тук нататък вече ще продължава по най-смел начин – грешка повече не може да се допусне, защото аз най-после разбрах какво трябва да се прави. А пък аз веднъж разбера ли кое как става, знанията ми остават за цял живот. Ебах ги у кирливите кутии – на мен колко магнетофони и телевизори са ми минали през ръцете, че с един въшлив компютър ли няма да се оправя, бре! Независимо от всичко, когато имате и най-малката възможност, изпращайте писмата си чрез Огнян. Връзката е почти мигновена и последните въобще не пътуват по 20-25 дена, пък били те доставени и с най-бързата поща на Земното кълбо - “Par Avion”...

Довечера ще ходя на ресторант и също няма да имам време за разправии с Интернети и компютри, но утре вече ще напиша съобщение до Огнян. Сашко си тръгва утре с някакъв ранен сутрешен полет и първо ще го закараме до летището, а после аз се връщам на работа. Като се прибера в къщи, едва тогава на нова сметка ще се занимавам с “вълшебната кутия” на нашият велик съотечественик – Джон Атанасов, за който се знае, че е основоположник и изобретател на първия в света персонален компютър. Светлана снощи ми даде един много умен съвет – майка може да си извади неин собствен адрес на Интернета в някои от бюрата из града. Веднага щом напише няколко реда или страници, може да го изпраща от там, ако се касае за нещо много лично и не иска да се чете от други. Плащало се само 1 лв. за тази работа – преценявайте на място кое е изгодно, по-добро и т.н.

Изключиха ни международната телефонна връзка, защото компанията им най-накрая фалира (вероятно от ей такива като нас, дето си приказват с часове по телефоните). Сега чакаме да ни свържат с друга подобна фирма, но това щяло да отнеме поне няколко дни, докато се задейства процесът отново. Ама какво ми ги приказват на мен тези врели-некипели, смятайки ме че падам от Луната? – основният телекомуникационен монопол (концерн) е един и същ. Големите риби дърпат конците на по-малките отдолу - благодарение на това разделение и за да има в наличност уж някаква конкуренция помежду им, от време на време току някое дребно подразделение от бранша вземе, че фалира (само на книга…), за да му поеме функциите следващото звено в стъпалото. Така си играят на криеница, недосегаеми от закона и финансовите власти, а подобни фирмички се роят буквално като кошери на пчелин. На народа не му пука какво става над него, защото той е сит, напит и задоволен според нуждите и способностите си. Както и да е – от краткият ми икономически коментар следва, че ние няма да можем да ви се обадим по телефона твърде скоро, но пък веднага щом се установи новата телефонна връзка, ще се чуем пак. Имаме възможност да вземем (разбирай “купим”…) неограничено по време използване на Интернета - само срещу абонаментна такса от $25 на месец. Ако обаче разберем и как става директния контакт чрез микрофоните на компютрите, ще можем всяка вечер да си приказваме с тях и дори да си пием ракията заедно – ние нашата по вечеря, те тяхната – по обед и да си викаме “наздраве комшу”. Не знам Огнян колко и как плаща включването си към Интернет – за определено време ли е, почасово използване, на минута или как? Пишете ми да знам все пак, защото аз съм напълно готов да поема неговите разходи за времето, докато вие му използвате техниката и съоръженията. Един ден ние също ще купим скенер и принтер, но не може да стане всичко изведнъж– пред нас сега стоят много по-важни задачи и цели, а бездната на неизвестността се е простряла до степен на безбрежност. Когато си тръгнем от тук, легло на което да легнем няма да имаме – да оставим настрана останалите необходимости; и всичките все първи. Много неща трябва да се купуват на новото място и да се обзавеждаме според конкретната домашна и домакинска обстановка. За това степенуваме всичко по важност, а не по мерак...

Надявам се утре да завърша филма от Сашковото гостуване и автомобилната екскурзия, която си направихме с него. Веднага след това започвам да се занимавам с озвучаването му, презаписи на видеокасети и т.н. После пък ще дойде Тасманийския сериал – изобщо, време няма да имам да се обърна дори, а най-лошо от всичко е, че и никой не може да ми помогне в тая дейност. Но аз ще се справя някак си със собствени сили, защото отлично знам, че това което върша ще донесе много радост на всички вас, та ми е кеф да се занимавам.

На обяд ще си отида до вкъщи - хем да пия една бърза чорба, хем да приготвя елхата, че Дани и Сашко да я украсят следобеда; подаръците да наредят отдолу и пр. Ако знаете само какви чудни сандали ми е подарил той за Коледа! И на майка си също едни други обувки. Всичко е само “маркова” стока, много скъпи и качествени – няма боклуци и втора употреба. Хайде чао, че нещо ми се досра изедин път – ще отида да си освободя червата и да направя място за обедната супа…

21.12.2000 – Нямах възможност за писане вчера, защото сутринта излязох от работа още в 08:00 и двете ми почивки минаха в пътуване до аерогарата и обратно – общо 400 км. Изпратихме Сашко на самолета и аз се върнах в офиса чак в ранния следобед. Той пак ще дойде при нас за рождения ден на Ванеса през Март - този път вероятно с приятелката си Лиса. С неговото отпътуване за Аделаида този етап и серия от положителни емоции приключи.

Вчера пристигна колета с парфюмите и другите ни Коледни армагани. Като го получила Дани, че като му тръснала един рев – станало й било много мъчно, но и в същото време мило за вас, за жеста който сте ни направили и въобще за всичко. Много, много благодарим за това. Ние дори не сме и очаквали, че така ще се развият действията. Трогнати сме! Сега всички вече си имат свои индивидуални подаръци – не, че сме останали без, разбира се. Тези парфюмчета са чудни и аз моя специално ще си го прибавя към колекцията от “скъпи и неприкосновени” запаси, които пазя за не знам кое време – сигурно като заженим Ванеса, може да отворя някой. А пък да ви призная честно, аз на ракията особено много се зарадвах – въпреки, че не изпаднах чак в горък плач, както например Даниела. Жоро от Аделаида също ни е изпратил едно малко шишенце по Сашко, която пък ще вземем с нас, че да я изпием заедно с Цецови в Тасмания. Габровската ракия ще си я оставим за нас – в нея най-добре си проличава високия професионализъм на чичо Божко, въпреки че тази може да е наточена и от татковото буренце…

На обяд в отдела ще имаме Коледно тържество – приключваме успешно годината и от днес излизаме в отпуск до 02 Януари 2001, когато отново сме на работа. Аз следобед имам да свърша някои служебни дейности по моя бизнес. Нени пристига с автобуса в 16:30 и тогава чак ще кроим съвместни планове какво ще правим вече всички заедно.

Даниела се зарадва много на гащите си, които майка й е изпратила (въпреки, че аз пó си я харесвам “на голо”…). Тя специално ще ви пише на отделен лист, за да изрази благодарността си от всички подаръци. Снощи проверих в компютъра, но нямаше нищо от Огнян. Хванахме се да гледаме филмите от екскурзията, та пак не ми остана време да му пиша – предполагам и той е на подобен хал, та нямаме възможност за взаимна комуникация. Довечера с Неничко ще се занимаваме с тази дейност. Намеренията ми са да завърша и озвуча филма от екскурзията още преди да сме заминали за Тасмания, че да си освободя касетките – там нали ще снимам друг, но ще видим как ще се осъществи всичко.

Продължавам в остатъка от почивката си на обяд – току що официално завърши нашето Коледно парти в отдела, на което нямаше нито едно шише бира, нито една капка вино – само по една шибана кутийка кока-кола плюс барбекюто; не съм щастлив. Ба мааму - миналата година имаше пиво на корем, башка от всичко останало; стагнацията върлува навсякъде и е взела епидемиологичните размери на СПИН-а. Но тъй или иначе добре беше – ако не нищо друго, поне хапването. Сега остават няколко последни минути, докато щракне механизма на часовника, че да си тръгваме най-после по къщята – една от положителните предпоставки за добро настроение през днешния последен работен ден.

Нени ми звънна преди малко по телефона, че тръгва от тях за автобусната спирка и че в същото време пък щял да дойде един човек, който да му купи мотора за $1400. Това е много добра развръзка. Майка му щяла да се прибере от работа и да вземе парите при нея, защото той трябва да се качва на автобуса за насам. Този радостен факт ще разведри общо взето намръщеното му държание.

Даниела буквално преди минути мина през офиса и остави едни подаръци за Кен и Морийн, та да му ги дам преди да си тръгне. До края остават цели 35 минути, които ще бъдат едни от най-дългите за цялата година. Навсякъде Коледното настроение е обзело всички. Магазините работят на пълна пара и с най-голяма охота изсмукват паричките на своите клиенти. Нашия махленски супермаркет нощес ще работи до 24:00 - кой ще ходи да пазарува посред нощ не знам, но ще бъде отворен. Аз може да прескоча до там да погледна рафтовете за някоя евтиния. Дани напред отиде на пощата, за да изпрати на Сашко парфюма – подарък от баба му Веска, докато Неничко ще намери своя под елхата, която направихме и украсихме още онзи ден. Ванеса много й се радва - само вие като разгонено коте на месечина и подскача под нея, мъчейки се да достигне и сграбчи топките...

23.12.2000 – В къщи сме си вече всички – е, пак само някои, защото Даниела днес е на работа. Аз напред я закарах, а дечурлигата още спят, та в момента имам няколко минути спокойствие, за да си събера мозъка на куп и да драсна някой по-смислен ред.

Значи, работната година приключи още онзи ден - в четвъртък по обяд. Аз изпълних моите задачи из града, точно както си бях наумил. Дани също действа по нейните. В 16:30 отидох да посрещна Нени на автогарата, а тя остана нещо да пазаруват с бебето и се прибраха по-късно. Ние, двамата с Нени вече също минахме на един неангажиращ обход из супермаркетите, за да видим къде какво раздават и да се порадваме на препълнените с изобилие витрини (не че сме петимни да видим как се е излял рогът на изобилието, но все пак – когато се оплакваме и често мърморим, хубаво е от време на време да си припомняме какво оставихме в България; по същите причини аз отдавна казвам, че човек и гробищата трябва да навестява по-честичко, за да види че има и по-лошо). Скромната ни вечеря се състоеше от един обилен миш-маш с всички остатъци и залежали стоки от хладилника – ние с Нени пак се занимахме с компютъра, а после аз отделно писах на Огнян писмо (едно общо съобщение до тях и до вас). Сигурно са го получили. На края си легнахме съкрушени след дългия ден.

Вчера сутринта станах по-рано, че имах да си свърша нещо на компютъра – а пък като ми гракнат всички в хор на главата и аз си губя разсъдъка. За това предпочитам да си върша работата насаме, че ми е по-спокойно. После един по един започнаха да се измъкват от постелите малки и големи. Даниела трябваше да отиде на фризьор, а ние с Нени и бебето ходихме да вършим друга работа из града. Пак трябваше да посетим металните отпадъци, от където исках да купя една скара за барбекюто, на която да се пали огъня и кюмюра, а не на дъното както до сега, защото не гори (няма от къде да взема въздух, та се налагаше да му духам отдолу с вентилатора). Намерихме подходяща мрежа, но листа беше огромен (някакво старо сито от минна или земекопна машина – тежко и масивно, обаче пък чудно за моя частен случай). Хората ми я отрязаха с оксижена по размер и се прибрахме. Меря я аз – бре, мамка му: много голяма и не става. Хайде, пак се връщаме обратно при вторичните суровини, че падна голямо пилене и стъргане по шмиргелите им, докато я докарам съвсем по мярка. Платих и $15 заради газта, дето са ми рязали материала. Ба мааму, златно ми излезе това барбекю - така да знаете! Обаче и аз не се оставям с нещо, което да не е като хората – парите за мен нямат никакво значение в името на крайния добър резултат. Снощи вече всичко беше безупречно – няма духане като калайджия, няма разпалване на огъня като параджия от котелно помещение в детски ясли. Сега обаче се явява друг един проблем (ама те извират, бе – мамка им…) – при новия разчет на огъня и вече запален по-високо над скарата, въглищата се разгарят много силно и единствения начин да регулирам интензивността в процеса на печенето е като задуша горенето с капака. Това до тук не е чак толкова невъзможна процедура, но той пък в средата си има един голям отвор, който първо трябва да се запуши. В главата ми се върти да направя нещо като шлюз, който да се притваря когато има нужда и именно от там да регулирам силата на огъня (нещо като отваряне и затваряне на кюнеца при печките на дърва и въглища; нафтовите не помня дали имаха такъв регулатор – мисля че не, защото при тях се подаваше количеството на горивото, което регулираше огъня, а не въздуха). Това обаче ще остане за някой от следващите ми ми проекти, защото напоследък просто се изтощих от неудачи, следващи една подир друга; ще потърся някаква подходяща ламаринка или капаче и така ще реша въпроса, само че като позабравя малко разочарованията си...

От металния двор се прибрахме някъде в късния следобед, целите потънали в пот, прахоляк, стружки и сажди. Окъпахме се в банята, през това време Даниела си дойде и донесе пици за обяд. След като се нахвърляхме като патоци, ние с Нени отидохме на градския басейн. Дани остана да си боядисва косата при пълен мир и покой под покрива, а бебето заспа следобедният си сън - така вече всичко беше наред, мирно и тихо.

От басейна се прибрахме след около два часа, беше станало 17:30. От там насетне започнаха вечерните подготовки за моабет – салати, кебапчета и пр. Междувременно ви се обадихме по телефона и аз най-много се радвам, че майка си размени няколко думички и с Нени. Той, миличкият татков калпазан, донесе свидетелството, в което действително имаше известно подобрение. В смисъл “тройките” са станали на “четворки”, тук-таме се мъдри по някое “В”, което е равностойно на българската “петица”, но повечето преобладаваха оценки “С” (посредствени четворчици, най-общо казано…). А пък за дисциплината му, не ме питайте – повече от отвратителна, с оплаквания на учители и т.н.; изобщо нищо не ме радва, но то пък не ме и попитал някой. Само че ако му кажа истината и това, което мисли баща му – нашия ще рече, че аз пак от нищо не съм доволен. Постоянно говоря едно и също, сигурно вече съм му омръзнал с моите съвети. Уж всичко се подобрява, но резултатите които виждам си остават средни и незадоволителни…

Снощи говорихме със Светлана и Цецо, както и с Методи. Ние ще тръгнем в неделя още (утре), след като Даниела излезе от работа и вечерта ще се съберем на Бъдни вечер при него в квартирата. Там ще бъдат Марио и още един наш общ приятел - Бранко. Ние ще носим джуркания боб, Даниела ще опече една постна питка – въобще, ще спазим християнската традиция, както подобава на добри и послушни Божии чеда. На другия ден аз ще отида да взема Нени от тях, защото ние вечерта ще го оставим да преспи и да се окъпе “в домашни условия”, ще му погледна пак мотора, защото идвали клиенти и нещо не го харесали. После ще оставим колата пред Методи, а той ще ни закара до летището. Това са плановете – колко ще се спазят, един Господ знае...

Сега с Нени ще правим едни записи на дискове. Той снощи записва разни песни от Интернета, та сега да ги прехвърлим. Ванеса продължава да спи. Тя се разбуди за малко като тръгна майка й за работа, но докато аз се прибрах у нас, вече беше заспала на нова сметка. Хич не съм я будил да яде даже – нали сънят също е енергия. Като стане, тогаз “ще папа”; де, холъм – от глад няма да умре, я! Нени също спи още, че нощес до много късно вися на Интернета. Огнян не се беше обаждал до това време...

След малко ще отида да полея градината, че да е свежа за довечера. Тези дни е доста топло, пак стана над 30°C. Вчера преди да отидем на отпадъците, с Нени водихме Ванеса да я снимам с Дядо Мраз в един от супермаркетите. Че като писна онова шопско диване, че като орева орталъка наоколо – хората станаха пишман, а пък Дядо ви Мраза направо му идваше да й перне един зад врата, че да се научи защо реве така безпричинно. Със сълзи обаче или без, бебето вече си има своите първи снимки в живота с добрия Дядо Коледа - макар на тях да е малко грозничка и разревана.

Ще взема да привършвам вече – доста написах и баят прочитен материал ви нахвърлях. Чакат ме и чиниите от снощи – Даниела хаби много вода и най-вече “Веро”, та не й разрешавам да се доближава до мивката; паниците са мой приоритет и втора специалност.

Вече е 09:00 и е време да се започва някаква активна дейност - слънцето е вече къде отгоре на небето, а аз нищо не съм свършил до този момент. Миг не мога да остана без да върша нещо полезно – чудя се само на хайлазите: амчи то това тяхното си е направо ад, бре! - да чакаш да ти мине времето по някакъв начин и сам да си го убиваш зорлем; за мен е абсурдно, пък за вас не знам...

Тази сутрин прегледах и третата касетка от екскурзията ни със Сашо. Небелязах няколко места, където ще се вмъква допълнителна музика за озвучаване на скучните пасажи. Няма да успея обаче да сглобя филма преди Нова Година. Ще го събирам като се върнем и от Тасмания чак, та всичко да върви заедно. Не е много сигурно дали ще съм в състояние да положа и други редове в настоящото си писмо – поне докато си дойдем. Довечера стягаме багажа и утре тръгваме. Едва ли и от Цецови ще мога да пиша, но за всеки случай ще си взема такъмите – зависи дали ще ми позволи обстановката. Ако ли пък не, тогава ще продължа от 02 Януари насетне, когато се завърна благополучно на работа. Ние предната вечер ще се приберем много късно през нощта. Самолета от Тасмания каца в Бризбън чак в 21:00 - първо трябва да отидем до Методи и да си вземем колата, после пък да закараме Нени у тях. А от там ни очакват други 3 часа път до тук, но каквото е – такова...

Посредством редовете на това писмо сега всички ние ви пожелаваме весели празници и най-щастлива Нова Година! Вероятно е през Интернета да се чуем предварително и много преди тези наши благопожелания да са стигнали до вас с “шеметната” скорост на обикновената поща. До нови срещи! Отивам да поливам тревата, че всичко изсъхна и пожълтя!

02.01.2001 – Хайде, хаирлия да е и на многая лета, милички мои добрички родители и приятели! Нека да ви е честита Новата Година и всички празници, които ще следват за в бъдеще. С голямо извинение специално към майка, че не я поздравихме баш на Васильовден, това правим сега, макар и с известно закъснение. Нощес се прибрахме в 01:00 и аз последните километри буквално заспивах на волана. Спирах да се плискам с вода, щипах се по кълките; Даниела ми разтрива гърба - едвам се дотътрихме до вкъщи и направо легнахме като пребити псета. Това е и единствената причина да не се обадим по телефона, но още довечера ще свършим и тази работа. Не ми беше до нищо нощес, освен само да си легна в кревата като утрепан…

Всъщност аз започнах своя разказ малко от зад напред, но то беше колкото да се оправдая и поднеса извиненията си. Сега постепенно ще се връщам към началото му и така ще карам подред за всичко.

Ние с Даниела бяхме решили да си останем в къщи на Бъдни вечер - на боб, сармички и разни други постни яденета. Добре ама като се обадихме на Методи, той каза, че те щели да се събират с Марио и Бранко - също на постни манджи. Така ние се пришихме към групичката им и веднага решихме да отидем у тях. Още в неделя, веднага след като Дани си свърши смяната на работа, натоварихме багажа и поехме. Ба мааму - беше адска жега, над 35°C; не си кривя душата – щяхме да измрем от топлинен удар. Климатичната инсталация в колата работи до точката си на замръзване, а ние се топим и варим по седалките в собствен сос. Беше гадно – добре че не повредихме нещо детето (малкото). Оставихме “голямото” Нени да преспи у тях, да се изкъпе и т.н., а ние отидохме направо у Методи. Там посрещнахме и Коледата, но ние толкова много се бяхме наяли с боб и пълнени постни чушки с ориз, че до пържолите така и не стигнахме. Бебето се фъчка цяла нощ от жегата и никак не спа. То и ние толкова, но поне от време на време се разхлаждахме с по някоя и друга “постна” ледена бира.

На другия ден (това е вече понеделник – на връх Коледа, 25.XII.2000) аз отидох да взема Нени от тях, повъртяхме се малко из града и в 13:30 Марио ни закара на Бризбънското летище, за да се качим на самолета за Тасмания. Първо обаче кацнахме в Мелбърн, а от там, след много кратък престой ни взе едно друго малко самолетче, което за около час и нещо ни прекара над морето и неусетно ни изсипа върху асфалта на местната островна аерогара в Devonport. Денят беше чуден - Ванеса спа почти през цялото време и всички бяхме безкрайно много щастливи…

Със самото кацане обаче в Тасмания и стъпването ни на тяхна територия, като ни поеха едни локални ветрове, едни полярни студове и едва ли не лавини от снегове, наред със Сибирски виелици и отрицателни (за нас…) температури от около 14°C-15°C (за последното се майтапя и малко попресилвам декорите – живакът на термометъра действително че се мъдреше над нулата, но пък и не с много). Едва сварихме да се облечем - щяхме да замръзнем прави на плаца. Можете да си представите климатичната разлика и шок, които изживяхме напускайки нашенските тропически горещини при официални измерения на въздушното течение от 37°C и почти арктически хладния климат на Тасмания, който ни блъсна в суратите веднага с разхерметизирането на самолетните врати. А ние сме се повлекли по едни оскъдни тенис фланелки (камизолка или т.нар. “тий-шъртка” или “тишъртка”, в зависимост от степента на простотия и неграмотност – ау-уу, че идиотско грозна дума, навлязла в чистият ни роден български език; интересно, кое ли шибаняшко и продажно мекере от отдел “Просвета” я е въвело в говоримата и писмена реч). За допълване на летният ни тоалет бяха традиционните къси гащи – феерични и леки, които сега се издуваха от вятъра като балони с горещ въздух (пардон – въздуха беше леден). Излишно е да подчертавам, че ние от тропиците обувки носим много рядко – предимно се движим по японски налъми (джапанки). Внезапното замерзение започна от палците на вмирисаните ни доскоро на пот крачетата и бързо обхвана нашите разголени тела току до върха на ушите. Ама студ да ти види бако, окото; въздуха трепти и става чак син, а ние треперим и се разтърсваме от умиление на всяко вдишване!...

Цецови ни посрещнаха още на летището - най-сърдечно и разбира се приятелски, много емоционално и много “горещо” (хайде сега и тук! – абе няма такава дума и такова климатично състояние в Тасмания, бе; вие не можахте ли да го разберете?). Успяхме да се видим най-после след повече от 8-годишна раздяла, кой попаднал в една държава, кой в друга. Децата веднага се сприятелиха, независимо, че не се помнеха много добре от преди. Въобще всичко беше ужасно хубаво; не искахме да свършва – изкарахме няколко незабравими дни, в много смях и веселие. Цецови ни водиха да разгледаме тамошните балкани, където все още имаше сняг по високото! Добре че те имаха повечко резервни дрехи из гардеробите си, та да ни облекат. Когато се качихме до подножието на един връх, подобен на Вихрен, но вероятно не чак толкова висок, аз бях облечен вече с дълги панталони, един вълнен пуловер и кожено яке, които ми даде Цецо (и пак ми беше студено, но за това моя кумец няма никаква вина). Малко след като излязохме от колата, още там на паркинга започнаха да прехвръкват белите снежинки, които покриха околните поляни с 1-2 пръста сняг. И това беше в сезона и разгара на лятото – ами каква ли красота би била там през зимата?...

В един от дните ходихме до разни съседни градчета и забележителности в околията. Тасмания е една шепа земя – за половин ден може да се обиколи надлъж и нашир, а в същото време да се видят невероятни природни красоти. Панорамата там няма нищо общо със сухата и почти пустинна среда на континента. Величествените борови гори, с които е покрита територията на острова предизвикват респект към тази вековна растителност. Сечта е ограничена, регулирана и ако в един ден изчезнат дърветата от дадено бърдо, на другия ден “поникват” отново. Поникват, защото хората веднага залесяват на мястото на сечището и няколко години по-късно трупите са готови за нова сеч. Между другото, освен със своя силно развит туризъм, за издръжката на най-южния и самостоятелен Австралийски щат (Тасмания) до голяма степен се разчита на дърводобива и дървообработващата промишленост – това е по-скоро една силно развита индустрия, с най-мощен капацитет и потенциал, захранваща вероятно цели отделни държави със своята продукция.

Един ден водихме момчетата за риба. Цецо е много голям запалянко на тази тема и аз буквално се възхищавам на неговия неподправен и силен ентусиазъм, с който подхожда към въпроса. Той има всякакви рибарски такъми и е оборудван да излови рибата в целия океан (и ако му разрешат риболовните органи и власти, разбира се). Тасмания е известна и със своята индустрия за рибни продукти и деликатеси. Това скариди, калмари, октоподи и всякаква друга морска гад се въди тук и пълни кошниците на рибарите – е, добре де: само на онези, с малко повечко късмет. Ние него ден баш такъв късмет нямахме, но съм сигурен че във водата беше бъкано с риба. Самият аз не си падам много-много (даже хич…) по такива плуващи и лазещи по морското дъно животни и във всички случаи предпочитам прасето в чинията си пред всяка една риба, пък била тя и есетрова, розова, червена и не знам си каква. Но това също е “въпрос на вкус”, както беше казало кучето, докато си облизвало пишката…

Обаче по-интересното в случая беше, че моят скъп приятел и кумец, този наш герой и славен рибар за нищо на света не приема празната си рибарска кошничка за разумно решение и безрезултатно приключване на риболовната ни авантюра. Независимо че ние усърдно се постарахме и много добре нахранихме рибата в морето, торбата в краката ни продължаваше да бъде празна и суха, а куките по въдиците миришеха повече на стръв, отколкото на прясно уловена риба.

За всеобщо наше щастие и излизане от конфузната ситуация на неудачници, откъм брега се зададе един човечец, който явно сутринта на въпросния ден, се беше събудил с по-голяма доза късмет под възглавницата си от нашия. Ние го пресрещнахме шумно и дружелюбно още на пътя и от една блага дума на друга, на края му спазарихме рибата за $10. Той охотно пое банкнотата, подаде ни улова и всички си заминахме по пътя доволни и щастливи. Разбира се, че не оставихме нещастника пък и хептен без риба – той беше хванал 4-5 тлъсти парчета, а ние се задоволихме само с едното от тях; естествено най-мижавото и анемично, но все пак ако го туриш за печене в една тава, главата и опашката му биха стърчали извън нея; а пък е и твърде вероятно, дори вратата на фурната да не се затвори, но това вече става обект на друга дискусия – да не разводнявам сега темата…

Единствено заради автентичността на филмовия материал, ние с тази риба се снимахме и четиримата, от различни ъгли и различни позиции спрямо слънчевите лъчи и хоризонта, като й се изредихме да я закачаме и откачаме на всяка отделна въдица. Снимковият и особено филмовия сюжет и сценарий далеч не разкриваше тази наша малка тайна, която всички запазихме до вечерта и пред жените си дори. Когато те ни попитаха (разумно…) – къде ни бяха аджеба, останалите 3 рибки, след като всеки от нас беше “уловил” по една (логично…), ние доблестно и благородно излъгахме, че сме ги хвърлили обратно във водата поради ниския им размер и тегло под допустимите норми. Така в къщи занесохме единствената риба, която ни продаде стария клошар и много късно през нощта, когато на нещастницата й останаха само костите по масата, признахме нашата брадата и опашата, рибарска лъжа. Падна голям смях, но това също беше част от програмата на вариетето…

С една дума и в най-кратце, имахме пълна и волна програма. Дните си вървяха един след друг неусетно и безгрижно. Направил съм доста филм и снимки, в следващите дни ще видим какво е излязло от всичко. Разбира се, аз имам още много да напиша и да ви разказвам, но това ще го оставя за обедната си почивка, защото тази вече свърши...

Ето, че дойде и пладнешката ми почивка. Съвсем обаче не така неусетно, както друг път, защото в момента хем ми се спи, та две не виждам; хем не ми се работи и от мързел ще ми се проточат червата по пода, хем пък и много други работи, за които сега не ми се дават обяснения. Отделно дето и служебна работа имам много - не е като да съм айляк. Добре че напред Даниела ми се обади по телефона, че са я повикали на смяна днес след обяд. Така, за да я закарам и да гледам после бебето, аз ще изляза по-рано от работа. Още 2 часа и половина ми остават – ще издържа някак си. Като я оставя, ще отида да дам филмите за снимки, че пак се събраха три от тези наши екскурзии. После до банката имам едно ходене и т.н. Но всичко това ще се случва чак следобед, а сега с няколко думи отново се връщам на Тасманийското ни приключение.

Мамка му мръсна - там пък мен като ме хвана една бясна алергия, че мир и покой не ми даде през целия ни престой. Ама още с кацането от самолета, бре - и почнаха моите безконечни кихавици, с проточването на сополи до коленете ми чак. Какво беше това феноменални чудо? - каква беше тази моя неизлечима болест; трипер да бях хванал, по-рахат щях да бъда! Изглежда че в тази територия времето е по-сухо и независимо от факта, че е по-студено, всички възможни шибани полени, които витаеха хаотично из въздуха ми се завряха в нещастния нос и почнаха да ме дразнят. Наложи се даже да вземам 1-2 пъти хапчета - иначе щях да се пръсна по шевовете от надуване и кихане. Моя малък Неничко този път като по чудо беше добре, а щом се прибрахме в слънчевият и влажен Куинсланд (нашия тропически щат, Queensland) и вече нищо ми нямаше.

В Тасмания посрещнахме и Новата 2001 Година. Аз правих руска салата, Даниела – баница; пекохме скари и въобще черпихме от рога на изобилието смело, с цели шепи и широки пръсти. Навсякъде по екскурзиите, където ни водиха Цецови, се движихме с техните две коли, защото бяхме много хора. Аз карах едната, той - другата и се следвахме точно както когато навремето сме ходили тук-там из България. Наш Цецко изобщо не беше изгубил старите си навици и способности да обърква пътя на някои по-завързани места, с което компанията ни се развеселяваше и се забавлявахме прекрасно. Почти винаги се подвизавахме в пълен състав заедно с децата - с малки изключения, когато “големите” отиваха по други техни “младежки” обекти и забави, съгласно интересите и мераците им. Всички бяхме много доволни и щастливи.

В Новогодишната нощ се обажда на Светлана майка й от Израел, та и с нея си разменихме няколко празнични думи набързо. Не беше много удобно от тях да звъним по телефона и до вас, та решихме да сторим това след като се приберем в къщи – най-вероятно дори още довечера, след като Даниела се върне от работа в 23:00.

Когато си дойдохме снощи, заварихме много съобщения и Новогодишни поздравления, които бяха оставили приятелите ни на телефонния секретар. Два пъти ни беше търсил Мирослав от Америка. Даже от него имаме снимка и картичка, които едва днес се получиха по пощата, заедно с още някои други: от Бакала, от Албенчето, от Румяна и т.н. Ние също му бяхме изпратили една Новогодишна честитка. Аз отделно от това ще му се обадя и през Интернета. Едни приятели на Даниела ни бяха търсили от София - на тях също трябва да се обадим. Изобщо, чакат ни много заети вечери; в никакъв случай няма да скучаем, ами свърших ракията аз, та виж – това вече наистина може да се окаже един сериозен и непреодолим проблем (абе той си е напълно преодолим, само дето ракиите по магазините са много скъпи, та на края може да ги заменя със значително по-евтината водка; вярно че вкусът далеч не е същия, но пък ефекта и от двете е приблизителен)…

Ванеса вече взе да се задържа на крачетата си, но не смее да направи стъпки с тях. Още малко и ще проходи. Тя започна и по-разбрано да бърбори. Децата много добре се занимаваха с нея. Всеки я носеше на ръцете си, играха си с нея като с кукла и си я подмятаха като топка. Връщаха ни я само когато им се наака и замирише много силно по време на игрите, та да я преобуем и пак им я давахме.

В Тасмания въздухът е кристално чист. Ама толкова чист, че от чистота и прозрачност може да ти стане чак лошо. Там няма такива комини, фабрики и заводи, които да го цапат. Бебето спеше по 12-14 часа непробудно, всяка нощ без изключение. Това пък даваше на нас старите, прекрасната възможност хубавичко да си поприказваме до сред нощите - не искахме да си губим времето в сън. Ако ги бяхме оставили с Цецо, Светлана и Даниела нямаше да си лягат изобщо – от къде намериха толкова много общи теми и език? Радвам им се, защото явно че и на двете им липсва приятелството и близостта с останалия свят, с далечните си приятели, близки и роднини. Всяка една сама по себе си е самотна, като изключа чисто семейните им връзки с нас. Ние нямаме приятели тук, те пък нямат там – сега е кофти, ама дано се подобри някога. С Цецови приказките ни нямат край - така не можахме и един ден да се наспим, докато бяхме заедно (а пък съм сигурен, че и те покрай нас…), но това не ни пречи да бъдем щастливи и да оставим незабравими спомени от това ни гостуване при тях.

Даниелчето, миличкото - днес цяла сутрин пере, горкото; чисти и подрежда къщата, сякаш побеснели караконджули и самодиви са вилнели из стаите, дорде ни е нямало. Следобеда пък отива на работа. Много сгъстена ни стана програмата пак, но какво да направим – това ни поддържа във висок боен дух…

Неничковата ваканция ще продължи до края на този месец. Момчил (на Цецови) ще му дойде на гости за една седмица някъде към средата на Януари. Майка му си е взела отпуск за този период, че да ги води двамата тук и там по разни интересни места. Значи Нени ще дойде при нас чак в края на ваканцията си. Точно тогава се пада Националния празник на Австралия (26 Януари – петък) и ще можем да изкараме заедно повечко време. После всичко започва пак и се завърта отначало като воденично колело – училище, задължения, уроци и т.н. Той отива в 10-ти клас - дано се позасили малко поне през последните години на образованието си, че да набере точки (успех) за Университета. Иначе не знам какво ще става с него. Сега пък компютри иска да учи и програмиране – постоянно му се сменят мераците, но не и стремежа към по-добри резултати в училище.

Като си остана сам, довечера пак ще проверя Интернета – предполагам, че Огнян ни е изпратил нещо. Най-вероятно това ще стане след като изкъпя Ванеса и я сложа да спи, защото тя иначе много ми пречи и с нея нищо не мога да свърша – като някое шило е и само се вре тук и там.

03.01.2001 – Снощи успешно проверих Интернетната поща. Имахме съобщения от познатите на Даниела в София и една поздравителна картичка от Огнян. Мъчих се да му изпратя подобна и аз, но пак не можах да разбера как става упражнението. За това, след като кълвах по клавишите повече от час и след като пазих Ванеса да не опъва тази или онази жица на компютъра, най-накрая му изпратих едно сухо поздравление по обикновената Интернетна поща, с чиито функции съм малко по-добре запознат. След това цяла вечер записвах песните на Тодор Колев, които ги намирам контрабандно чрез една програма на Интернета. Специално за вас подготвям и един диск само със сръбски песни (също свалени от Интернета), който ще издам като юбилеен под работното заглавие “DiscoMadness-2001” и ще бъде посветен на годишнината от сватбата ви. Но до тогава (края на Април…) има доста време – смятам, че ще успея.

На работа е тихо и спокойно за сега. Много от колегите ми и тази седмица са в отпуск, но през следващата вече всички са завръщат по работните си места. Снощи се опитвахме да се свържем по телефона с България, но по неизвестни причини не успяхме. От днес вече сме вързани към нова телефонна компания и още довечера ще повторим опитите. Ами то стана малко късно за Новогодишни поздравления, че и за Васильов ден даже, но нищо не можем да направим - такова е положението за момента. Днес Дани ще вземе снимките от екскурзиите ни и ще можем да изпратим пак нещо дребно. Искаше ми се и видеокасета да има в колета, но няма кога да я правя. Тази, която е наполовина готова трябва да се допълни с нещо - не искам да я пращам полупразна. После ще излезе филм от екскурзията ни със Сашко, след това пък – друг, за Тасмания. Абе материал има, но вече нали почвам да се занимавам с надписи, странично озвучаване и т.н., та въпроса не се свежда само до едно обикновено прехвърляне на информация от малката на голяма касетка. Всичко това отнема много ценно време, а то ми е все кът - но рано или късно, ще стане. За подобряване качеството на продукцията, ще се опитам да вкарам и компютъра в действие - специално при подготовка на надписите.

04.01.2001 – Вчера цял ден се разправях с разните му там телефонни компании, докато намерим някоя с по-евтина тарифа за България. Уж се свързахме с едни, но те изобщо не можаха да осъществят връзката ни снощи и се наложи въпреки всичко да се обадим, само че на скъпите цени. Ето защо не разговаряхме много дълго и не сме се разводнявали много-много в разтягане на лакърдии, защото вече от дебели телефонни сметки ми се повръща. Важното е, че се чухме за кратко, предадохме си взаимните поздравления и най-топли чувства; даже научихме и радостната новина, че Жуката ще си имат бебе с булчето. Даниела много се зарадва за тях – тя нали вече ги познава. Научих и че Огнян не ми е получил писмата по Интернета, но аз мисля, че нещо не се доразбрахме или пък майка не е съвсем в течение на нашите тъмни дела. Аз му писах нарочно преди Коледа; също и онази вечер, но довечера пак ще го търся. Трябва и на Миро да се обадя в Америка. Пак ще съм зает значи; ба мааму - няма почивка за мен, освен на онзи свят...

Вчера взехме снимките, които са направо чудни (чистия въздух на Тасмания е спомогнал за тяхното високо качество). Ние веднага изпратихме някои от тях на Цецови, на Нени и Сашко. Вашите екземпляри ще пристигнат малко по-нататък, вероятно с настоящото ми писъмце, което аз пак забавих доволно дълго, но на мен напоследък все така ми се случва.

На Ванеса й поникна още един зъб - ей този отдолу, отбелязан със стрелката (следвай строго собственоръчно направената от мен скица). Защрихованите й зъби са нейните оригинални – двата долни, с които си дойде от България; после следват горните два (малко по-нарядко), които поникнаха по-късно и сега този е от дясно. Така и не сме разбрали как е станало това - даже не ние, ами Морийн вчера като идвала на гости, че тя забелязала новия зъб на Несито. Иначе и за ходенето й е малко рано – стои права, но не може да пристъпва с крачетата си. Само няколко седмици й трябват още. Батко й Нени проходи на 10 месеца и половина - значи вече сме съвсем близко и до този момент.

С Даниела решихме Ванеса да си има имен ден на Васильов ден – нали е кръстена на баба си Веска; също така и на Архангелов ден, защото пък другата баба Рейчъл празнува тогава. Така тя ще бъде с два именни дни – вероятно е нормално, щом като носи две лични имена.

Днес Дани ще изпрати някои неща на техните в София, а аз сигурно другата седмица ще свърша тая работа; или може би още утре. Но пък утре е петък – така или иначе писмото ми няма да тръгне по-рано от понеделник. Значи ще мога да добавя още някой и друг ред в събота и неделя, докато Даниела е на работа и в къщи обстановката е по-тиха и спокойна.

Ох, никак не ми се работи вече – колкото повече наближава краят, толкова по-неспокоен ставам, като знам какво колче в задника ни предстои да си поставим и какъв ужас ни очаква: това е местене на багажи, разпродажба на повечето ако не и на всички боклуци, които са в наличност в домакинството; после идва търсене на нова работа, интервюта, ходене по мъките и т.н. – не колче, ами направо чепат колец за домати ще ми се забие дълбоко в гъза, стигащ до гърлото чак! Но ще се справим и с тези проблеми, няма как - нали човекът точно за това се е появил на тоя грешен свят: за да тегли и да се мъчи само. Благоденствието вероятно е за други, по-праведни от нас...

Хапнах набързо едни остатъци от снощи, които си бях взел да доям на обяд и веднага се хващам за молива. Гледам да натрупам повече информация, че като ми получите писмото, да имате по-дълго време да си го четете. То няма кой знае какво важно да се напише или коментира, но все пак аз знам, че се радвате на всяка моя мисъл (колкото и тъпа да е тя…) и на всеки мой ред – че нали съм ви дете все пак, бе по дяволите! Малко родители могат да се похвалят с такава богата информация, пристигаща от децата им, които живеят и работят в чужбина. За едного, това са просто празни приказки; за друг – настолна книга и наръчник по оцеляване. За вас обаче остава една едничка истината – такава каквато е и колкото да е жестока...

Времето захладня напоследък и вече не е чак такъв лепкав зной, какъвто беше по Коледа. Е, и сега е същото лято с температури около 26°C-27°C, но преди беше надхвърлило 35°C-37°C и не се дишаше от жега. В някои райони на Австралия продължава да бъде толкова горещо, но за щастие не и тук при нас. В градчето ни има голям плувен комплекс, много хубав и един от малките басейни там е отопляем дори в продължение на цялата година. Решили сме един ден да заведем бебето и да го накиснем за по-дълго време, защото е много топло. Ние щяхме да ходим всички когато и Нени беше тук, но не успяхме да се организираме - тогава имахме много неща за правене, свързани с подготовката на багажа за екскурзията ни.

Току що ми се обадиха от телефонната компания, че вече са ни включили и че всичко е наред с комуникацията. Може довечера пак да пробваме как е връзката. Бакалови ще ни се обадят от Испания веднага след като се завърнат там.

Батерията на камерата която купих наскоро, излезе много свястна и качествена. Доста дълго време поддържа капацитета си без да се нуждае от повторно зареждане – така изкара почти през цялата екскурзия. Е, аз разбира се исках да взема още по-хубава и по-евтина, но пак не ми било късмет – забелязвате ли, че вече взех да свиквам и с това; вероятно помъдрявам…

Днес отново се беше обаждал един клиент за продажбата на колата, но му се видяли много парите – бедняк, не го е срам! Абе ще я разкарам аз един ден тая шибана кола, но не се знае точно кога и за колко пари ще я орина. В същото време обаче, другите автомобили продължават да поддържат високите си цени и ние ще трябва доста да понадим горница, че да купим другата съгласно нашите големи мераци (но не и спрямо занижените ни финансови възможности). Това ще стане ясно едва на момента, сега не мога да правя никакви предсказания.

Видяхте ли, че не написах много, а почивката ми е към края си. Разсеян съм нещо и мисля за хиляди други проблеми, които постепенно започват да ми тегнат на плещите. Сега търпеливо ще чакам да стане 17:10, че да се прибера в къщи и да почна да се занимавам с Интернета. Ще изпратя няколко писма и ще запиша още някоя песен. От там могат да се вземат всички възможни изпълнители и заглавия – стига само да ги знае човек как се казват. За сега аз ги прехвърлям в паметта на компютъра. Могат да се слушат и директно от там, но после ще ги копирам върху компакт дискове, за да изпратя и на вас някои интересни изпълнения - пък ние също да си ги слушаме на уредбата, а не всеки път да пускам компютъра, за прослушването на някоя песен.

05.01.2001 – Много работа свърших и голяма дейност развих снощи. Първо Даниела ме посрещна от работа с една гореща, мощна и богата на мазнини, въглехидрати и витамини баница. Заебах и диети, заебах килограми и всякакви наднормени тегла – нахвърлях се като цигане, дето не е виждало храна барем от месец. И уж ние само щяхме да подхапнем с по едно парченце, колкото да устискаме до официалната вечеря, но всъщност се навечеряхме с въпросната баница, която пък иначе беше чудна. Тук продават само “Софийски кори – точени”. В търговската мрежа липсват онези хрупливи и чупливи т.нар. “Старозагорски”, с които баниците стават като купени от магазина; напротив, даже по-хубави. Веднага след обилното лапане на горещо тесто, яйца и сирене, щедро поръсено със сладкото от диви ягоди на леля Ани (което за огромно наше разочарование също свърши...), аз се прехвърлих на компютъра, където написах няколко писма.

Междувременно ми се обади Бакала, та аз му звъннах обратно. Чухме се отново и с майка - вече говорим по малко по-евтина тарифа уж, но като дойде сметката в края на месеца, тогава ще видим колко е била евтина. Разбрахме се напълно - аз веднага задействах всичко и изпратих точно каквото трябваше на Огнян. С него обаче ще трябва допълнително да си разменим някоя и друга дума по въпроса за тези части, които са ми нужни за компютъра. Ще видя как ще се улучим, че да сме включени към Интернета по едно и също време. Може би утре сутринта ще стана по-рано (нали е събота и не съм на работа), че да го сваря още вечерта в петък, докато той пък ще бъде на неговия компютър. Аз като разбрах, че те не са ни получили последните писма, взех че им ги изпратих наново всичките, които така или иначе бях написал до тогава. Почнах да ги номерирам и с него ще въведем същата практика, за да си следим взаимната кореспонденция. Така в печатане на думи и изречения останах до към 22:30, когато се прехвърлих на музикалните канали и продължих да си прехвърлям разни песни от миналото, които ми харесват и сега. Легнах чак в 00:30, но довечера продължавам с дейността. Трябва за тези три месеца да използвам 200-те безплатни часа на Интернет, които са ми дадени в началото когато се включих. Един път като свършат, тогава ще му мисля.

Бакала официално настоява да отиваме при тях и да им кръщаваме детето на Канарските острови – пак ще се правят разходи в размер на “хиляди”, но ще вървим, какво ще правим. Докато съм на тази работа обаче, това няма да стане възможно - първо ще чакам да ми изтече договора, че тогава. А пък това кога ще е – един Господ знае, но до няколко месеца вече ще бъде малко по-известно. Когато се завърнат в къщи, ще установим Интернетна връзка и с тях, че по-подробно да си приказваме и да се разбираме на спокойствие, при това безплатно; почти...

Като стана дума за моите глобални и повсеместни Интернетни изяви напоследък, като средство и начин на комуникация между съвременния человеческий род на 21 Век, та рекох да поместя и тези си творби. Това са моите най-първи стъпки в този вид общуване с хората и то най-вече с приятелят ми от детинство, юношество и ергенуване Огнян, като от тук насетне вече постепенно ще заменям перодръжката и листа хартия с клавиатурата на компютъра. Аз през подобно техническо упражнение вече минах един път – това беше само преди няколко години и ако му бях продължил развитието малко по-упорито и настоятелно, до сега щях да съм станал експерт в това благородно дело. Но малко след това пък се случиха семейните ми истории и неразбории, като специално “отлъчването” ми от домашното огнище най-остро наложи аз пак да се уловя у първобитния молив и пергамент, за да водя кореспонденцията си с останалия, по-нормален от мен свят. Компютърът, който тогава имахме, както и почти всичката друга покъщнина остана под владение на бившата ми съпруга, а в днешни дни моят най-скъп и свиден Неничко прекрасно си убива времето на него, вместо да си учи уроците, пише домашните или пък да прочете някоя книга. Това тук не бива да прозвучава като някакво детинско оправдание от моя страна, но именно по този нелеп и кретенски начин аз поизостанах малко спрямо напредъка на света – е, по-конкретно в писането на писма да речем, но пък за сметка на това продължавам най-усърдно да развивам ръкописа и почерка си, както и общите ми познания по български език и литература (към които никога, ама изобщо никога не съм имал някакъв сериозен афинитет или поне най-малък интерес; аз бях човек повече на техниката, но пък виж: изучаването на чужди езици ми беше доста спорно, лесно и забавно дело, така както и усъвършенстването на своят собствен – естествено майчин и много роден език…). С по-мащабното навлизане обаче на шибаните компютри в напрегнатото ни и забързано до степен на бясно препускане ежедневие, всичко това вече ще бъде една отдавна забравена история и вероятно би предизвикала у някой само тъжен присмех (заради което аз също не бих страдал)...

04.01.2001, (№ 5) - Скъпи приятели, аз днес нарочно написах този “номер 5” върху листа, за да започнем някаква хронологична и поредна последователност във взаимната ни кореспонденция. Самата цифра “5” избрах съвсем произволно – просто си я обичам от малък тази цифричка “5”, но мисля че не съм много далеч от това количество съобщения и писма, които вече сме ви изпратили до днешната дата. Ако някои от тях има загубени или просто неполучени, спокойно можете да обвинявате за това моята некомпетентност, несръчност и в частност компютърна неграмотност. Надявам се с повечко упражнения да се справя и с тази задача, но от сега виждам, че няма да е скоро – вие само имайте нужното търпение и проявете снизхождението си към мен…

Онази нощ се прибрахме много късно от Тасмания – Бяхме на гости у Цецо и Светлана, с които си изкарахме прекрасни дни и нощи. На връщане буквално заспивах по шосето, та спирах сума пъти да си мокря тиквата с вода - уж да се разсънвам, но това не ми помагаше особено много. Така или иначе се прибрахме криво-ляво - аз пак започнах работа и целият водовъртеж на живота ни връхлетя на нова сметка.

На следващия ден с 300 зора успях да си проверя Интернетната поща и именно там открих вашата поздравителна картичка. Естествено и двамата с Даниела много се зарадвахме, за което сърдечно ви благодарим от своя страна. В същото време и ние отправяме нашите далечни и сърдечни пожелания за здраве, щастлив живот и берекет (макар и малко позакъснели, предвид обективните и субективни предпоставки, които спъваха процеса до тук). Така тогава, силно ентусиазиран от цялата тая компютърна еуфория, която ме е обзела напоследък, аз също седнах да ви напиша уж само една честитка, като спазвах всички възможни инструкции, които бликаха на талази от екрана. Добре ама като дойде ред да я изпращам, вече не знаех кое копче да натисна и изглежда, че съм изпратил само празен лист – е, нищо де, ама поне пък от сърце! Тогава много се ядосах на пословичното си некадърие, зарязах всичко и изпратих едно сухо, безплодно съобщение с няколко още по-сухи пожелания и поздравления, за което сега моля да бъда извинен. Както и да е - миг след като приключа с тези няколко реда, които кълва от близо час вече и които пиша все още несвързан с Интернета, ще се опитам да изпратя и предишните – поне за тях знам със сигурност, че още ми стоят на съхранение в компютъра.

Междувременно говорихме с майка по телефона и от нея разбрах, че не сте ни получили писмата (освен онова, най-първото отпреди 1-2 седмици и последното, което носи снощна дата). Моят приятел Бакала от Канарските острови в момента си е със семейството в България и по него майка може да изпрати платките, които Огнян ще ми купи със съдействието на татко. От майка също разбрах, че те били три вида – естествено, с три различни цени. Ние трябва непременно да се свържем в директен разговор през Интернета, за да се разберем за подробностите около тази покупка. Аз почти всяка вечер след 19:30 местно Австралийско време съм включен, а часовата ни разлика с България е 8 часа - т.е. тогава ще бъде 11:30 преди обяд при вас. Мога да се включвам разбира се и по всяко друго време – стига да не е рано сутринта, че обикновено много ми се спи, а пък и от 06:30 започвам работа.

Сега спирам до тук, приятели, за да започна ритуала по изпращането на всичко това. Целувките, прегръдките и пр. лиготии остават за по-спокойни времена, защото сега съм малко изнервен.

Ваши, най-искрени: Ачката и Даниела (Ванеса вече спи и за това не я споменавам, а Нени е в Бризбън с разни приятели и гаменарии, та перманентно ме е яд на него - по тези причини също го наказвам и не му пиша името, калпазанинът му неден; всъщност, тук на своя пост съм само аз - защо ли даже съм споменал и името на Даниела? - амчи тя пък е на работа, да не мислите че ми е много кеф така?...)

07.01.2001 – В момента съм се закачил на Интернета и чакам Огнян да ми се обади – изпратил съм му няколко неща, но явно че не са в къщи с Ленчето. Вече се ориентирам към привършване на това писмо, за да мога утре или в други ден да изпратя всичко, заедно със снимките. Явно този път видеокасета няма да има, специално в тая пратка, защото нямам време да я завърша. Успокояващото е, че е поне започната, но съм стигнал само до някъде, с отделни малки епизоди. Трябва да я допълня, както и да сглобя филмите от екскурзиите ни.

Напоследък се залових много на сериозно с тоя проклет Интернет – нали с този да се чуем, с онзи, а то времето си хвърчи. Основното ми занимание е да си набавим малко по-различна музика – искам да подменим дискотеката в къщи.

Вчера по телефона ни се обажда Мирослав от Щатите. И него така както мен го зарязали приятелите и познатите му, след като се развел с жена си; на Нова Година работил и се прибрал сам като куче в празната си квартира – не му е никак леко на момчето; постепенно започнах да го приемам като свой побратим, като че ли цял живот сме делили залъка си с него. Ама нали всеки се бори по своему с живота - да беше тук, че да му помогна с нещо. Но от тук нататък ще поддържаме постоянна връзка - поне по телефоните и чрез Интернета.

Огнян ме посъветва да ви взема един компютър и да си приказваме през него. Мислете по този въпрос, че като се видим на Канарските острови, да обсъдим тези, както и много други възможности. Не съм много наясно и това ходене до там как ще го осъществяваме, въпреки че много ни се иска да отидем и да се видим с хората. Представям си пък от тази част на света какъв грандиозен филм ще излезе! Да, но поне докато съм на тази работа, това няма как да се осъществи. Ще умуваме пак, но както и да го мислим – това са си поне още 5-6 хиляди долара масраф, а на нас баш там ни е основния проблем. Но аз съм сигурен, че и на този сложен въпрос добрият дядо Господ ще ни изпрати разумния отговор, ако той поначало трябва да се разреши в наш полза, разбира се…

Даниела напред ви драсна някой ред и са се тръшнали двете с бебето да спят. Малкото, както си игра в кошарата и току се умълча – гледам го, заровило се надолу с главата в играчките си и спи здравословен сън; майката не прави изключение.

Снощи си направихме малко семейно тържество с традиционното барбекю - по случай Богоявление и Иванов ден. На Даниела брат й се казваше Иван, а пък вчера му беше и годишнината от смъртта – мисля че 4 или 3 години. Вечерта аз вече напълно привърших всякакви капки с ракия. Бяха ми останали едни мизерни 200 грама, че я разреждах с вода, с лед и с какво ли не, та уж да стане повече. Цедих я през зъбите си, поемах я на капки, но най-накрая свърши всичко. Ама каквото било – било. Ако отидем да живеем на Голд Кост, там ще се свържа с някой сръбски хайдутин и пак ще си сварим някоя парцуца - сега обаче тук нищо повече не може да се направи. Единственото, което чакам в момента е да дойде краят на проекта, пък нека да видим от там нататък какво ще става.

Евентуалното ни ходене в Испания ще се планира едва след като свърша работа тук и когато разпродадем едно-друго. То ще се движи и в строга зависимост от това - колко парички сме си спестили от боклуците. Ако се стигне все пак до тръгване нататък (което на мен лично не ми се вписва много в представите…), ще оставя колата у Методи с остатъка от покъщнината и поемаме. Даже и друга квартира няма да наемаме за този период от време, за да не й плащаме излишно наема, докато ни няма. От тук насетне има много да се умува по тези въпроси. Бакала иска да се срещнем с вас при него – той отдавна ми пуска тези мухи в главата и това, разбира се, би било чудесно, само че за сега не знам как точно ще го осъществим.

Огнян все още не се е обадил. Ние напред нямахме ток за 1/2 час - някаква авария е станала сигурно, защото не вярвам да са ни обърнали на режим “3 часа има/3 часа няма”, а пък аз да не съм разбрал...

Тъкмо вечеряхме и сега само довършвам мисълта си. Утре на работа ще започна нова дописка за стенвестника, а това писмо ще го изпратя в обедната почивка. Вечерта вече ще започна сглобяването на филма с джипката и Сашко - дано успея за няколко вечери да го направя. После пък трябва да го размножа в няколко екземпляра – за него, за вас, за баба му и дядо му в София и т.н.

Приемете най-сърдечните ни прегръдки и целувки от всички нас: Ангел и Даниела, Нени и Ванеса...

П. С. 08.01.2001 – Реших обаче в сутрешната си почивка да драсна още някой ред, с което напълно да приключа с моето поредно задгранично комюнике. Прибавил съм няколко допълнителни снимки, които Даниела снощи специално надписа за вас. В пакетчето ще откриете и една бяла, кръгла кутийка, която е предназначена за Огнян – аз отделно съм му писал в писмото, че това вътре са все неща за неговия бизнес; ако му харесват, нека да ги разработва и да печели кинти.

Не помня дали споменах, но ние във вторник ще бъдем включени на Интернета – ще говорим с едни приятели на Даниела от София. Баба Рейчъл също ще бъде у тях, като наред с това и Сашко ще се включи от Аделаида в кръстосания ни разговор.

На обяд отивам да ви пусна пратката. Уреда е за татко – нека да го ползва при нужда, а не да го прибере някъде на тавана за “свят ден”! Или пък ако прецени да го продаде на някой мераклия. Аз като чувам Огнян с какви техники борави и с какви съоръжения, мисля си че ние ще трябва въобще да спрем с изпращането на каквото и да е от тук (несъмнено боклуци). Явно, че през последните години на демократичен възход, нещата в България са се променили драстично и те вече съвсем не са такива, каквито ги оставихме назад преди 8 години. Аз въобще не съм в течение на това, което става там – продължавам да си мисля, че всичко си върви по старому. Огнян например в къщи има скенер, два компютъра, дисково записващо устройство и т.н. – малко хора тук могат да се похвалят с такива “луксозни” придобивки. Е, има разбира се и такива, но нали все пак тук е Запад – би било логично хората уж да са по-имущни, само че то не е и баш така... Друг е въпроса вече, как се намират тези неща в България – на какви цени и по какви начини; внасят ли се, контрабандно ли се продават, крадат ли се и т.н. А за това пък, аджеба: от къде тоз беден народ има толкова много пари за тях? - подобни въпроси няма да задавам. Защото официалната продажна цена на тези съоръжения не е никак ниска. Софтуерният продукт например, за обемно представяне на предмети и детайли, с който работи Огнян, на пазара (ама не на кооперативния…) струва десетки хиляди долари, със съответния лиценз и закупено право за регистрацията при използването му. Аз си изкарвам хляба (служебно…) с една много по-проста програма (AutoCAD), като само нейната цена е 7-8 хиляди долара. Разбира се обаче, че имам нейно “пиратско” копие, инсталирано в компютъра си за моя собствена употреба – т.е. с това копие аз мога да правя неща само за себе си, но не и да изляза на улицата и да продавам собствените си разработки, независимо че съм ги създал лично аз. Само фактът, че съм използвал нелицензирано копие на подобен продукт и особено в комерсиалната му употреба (по смисъла на индивидуална финансова облага и печалба), автоматично ме облича в раирани дрехи и ме настанява зад тъмничните решетки, в случай на установена злоупотреба. Просто законите са такива и обикновено хората ги спазват (тукашните) – нямам идея как стоят тези въпроси в България обаче; интересно би ми било да узная. На мен ще ми струва хиляди долари, за да се регистрирам официално, ако не искам да работя “на тъмно”, да наемам работа от външни доставчици или пък някой друг да наеме мен, че да му върша услуга срещу съответното възнаграждение. Компаниите плащат луди пари на компютърните фирми, заради законните права последните да използват продуктите им. Ей това вече, аз изобщо не си го представям да е станало в една нашенска “Балкания” – а може пък и да греша…

Драснете някой ред и по тази тема – мен всичко най-живо ме интересува. Време е татко пак да ни запише една говореща касетка – ама нека да е дълга! Мислете за вземане на компютър – Огнян ще ви окаже съдействие в избора, а аз в изплащането му. Така ще сме в постоянна връзка, а и по този начин доста ще олекнат телефонните ни сметки, които продължават да удрят в тавана. Не знам цените как са в България, Огнян писа че потреблението на Интернета било 5 ст. за 2-3 часа, но то има най-различни “планове” - според продължителността на времето се определя и цената. Едно време 5 ст. купуваха една обикновена вафла или шишенце лимонада. А сега, какво? Хайде, чао че много се разприказвах пак...