Мила ми майчице и
най-скъп мой бащице!
Тъкмо се изкъпах
след двата прекрасни дни, които си изкарахме заедно с моя малък Неничко,
заврени из прахоляка и мръсотията, след множество ремонти и поправки по мотори,
велосипеди и след непрестанно ходене къде ли не из околията. Зареден съм с много
голяма доза радиация под формата на положителни емоционални еквиваленти и се
чувствам така, сякаш че летя. За момента обаче съм си седнал на гъза, под
дебелата сянка на стрехата в задния двор, където имаме един комплект
пластмасови столове и маса – обикновено там си пием кафето, редовно печем
барбекюто и пак там се извършват всички видове ремонтни дейности на наличните
ни леки превозни средства: бебешки колички, юношески колелета и моторетки. Предното
ми писмо беше доста опестено, кратко и делово като годишен финансов отчет на
губещо предприятие, но пък чрез него успях да изпратя така необходимите ми
документи за паспорт (който аз с простия си акъл продължавам да не разбирам:
аджеба, за чий курец ми е изтрябвал?…), както и последните ни семейни
фотографии от тази част на света. Това стана още онзи ден - в петък на обяд,
защото не исках да бавя кореспонденцията ни с нито един излишен миг закъснение.
Предполагам, че това въпросно мое писмо вече е поело по убийствено дългият си
път към вас, ако разбира се то е потеглило още вечерта. Няма да се учудя обаче,
нещастната ми пратка все още да се въргаля по някой прашен рафт из пощенските клонове
на държавата, където нетърпеливо да изчаква подходят аероплан, с който
най-после да излети за Европа. Този път писмото го изпратих с малко по-бързите телеграфо-пощенски
услуги, независимо че по традиция и съвсем закономерно ми се досвидяха
няколкото долара горница чак пък и за препоръчана пратка – ай сиктир, бе; както
знаете, в момента усърдно събирам парички за нова кола и всеки цент ми е
по-скъп и от ракията в долапа дори. До сега и към днешна дата можем да се
похвалим, че нямаме изгубени по трасето (или пък откраднати…) пратки (освен в
последно време само една и то до София). Опитвам се с цялото си благородство и
снизхождение да забравя онези писма и колети, които по една или друга причина
още в началото изчезнаха и никога не се намериха, след проведената от
комунягите негласна кампания срещу нас, съвременните емигранти и сега наивно се
надявам, че все пак всичко ще пристигне благополучно до крайната си цел. Но пък
че не съм им простил напълно тежките морални загуби, които бяхме принудени да
понесем – в това вече можете да бъдете напълно сигурни; нека мрат и да червясват
в нечий забравен и от Бога земен изкоп (трап, дори не гроб)…
Вероятно се
досещате, че днес е неделя – намираме се горе-долу по средата на следобеда,
който вече клони към настъпващата хладна вечер, а като дата от календара – 27.08.2000
(отбелязвам я само заради хронологичната ми статистика; за мен времето е почти
спряло и датите пък особено, най-слабо ме вълнуват). Преди малко изпратих Нени
на автобуса за Бризбън и веднага се прибрах в къщи (колко хубаво щеше да бъде,
ако си имах някоя селска любовничка, защото можех да отида при нея и да си
поотъркаме малко кожите; но с моята лоялна праволинейност, с пословичната си
морална и душевна чистота ми е много трудно да намеря такава, а аз май че отдавна
вече не се и опитвам – опазил ме Бог). Онзи ден пристигна вашето писмо № 73 -
не помня дали това не го отбелязах някъде по-горе из редовете, но вие прощавайте
ако се повтарям; аз също остарявам, нали така!...
Та значи, шибаните
документи вече са изпратени – моята роля е изпълнена напълно, благодарение на дълбоката
си синовна привързаност към родители и близки, а пък лично за мен това
следствие е приключено с успех, без особени намерения и желание да се връщам
отново на случая. Ако българското правителство и могъща държава ме удостоят с
издаването на въпросния паспорт – добре дошло; поднасям им благодарностите си
за което. Ако ли обаче ме лишат от това мое свещено право – също няма да им се
обидя (че за къде повече да подчертавам омерзението си към червената
политическа върхушка, която просто наследи прийомите и методите на дедите и
отците си и са тяхно аналогично копие и клише, защото четат от едни и същи
книги и са моделирани по един и същи начин, с промити от вождовете им мозъци –
ох, пардон: забравих, те нямат такъв в черепите си). Така че от тук нататък, да
става каквото ще.
Моя Нени пристигна в
петък вечерта с влака “на” 20:30 – щом се прибрахме и веднага седнахме покрай
масата на кратък моабет. Вечеряхме, поприказвахме си малко, набелязахме
стратегическите планове за предстоящите почивни дни и си легнахме.
В събота сутринта
станахме по-рано, защото изневиделица ми се явиха разни извънредни задачи, а
наред с това и съвсем непредвидени, чисто материални разходи. Предницата на
колата почна застрашително да играе, което се усилваше с всеки изминат
километър и въобще нямаше намерението да се оправи от само себе си, както
наивно си мислех аз – още в петък през деня забелязах, че гумата (предна лява)
се е изяла жестоко, почти до разкъсване – като че ли някой с тесла беше сякъл цели
парчета от нея. Добре ама тогава си казах: е, майната й - ще изчака до другата
събота (т.е. съответно и до следващото плащане, след като нямах определен
бюджет за гуми баш на тоя етап). Всъщност исках да се разправям с тези
проблеми, когато Неничко нямаше да е при мен, та да си губим времето със
сервизи, ремонти и т.н. Всичкото хубаво, обаче на нас ни предстояха и няколко
пътувания с него до тук-до таме – а пък с тая гума на галош не можех да мръдна
на никъде (освен разбира се, до най-близкия сервиз). Това наложи ранното ни
ставане в съботната утрин и първата ни работа беше да сменим гумите на колата,
та чак тогаз да следваме и изпълняваме нашите предварителни планове. Точно
както го описвам, точно така и стана...
Вкарахме превозното
средство в сервиза и зачакахме извършването на ремонта. От страх да не би да ни
изпревари някой друг клиент и да мине преди нас, та отидохме по-рано и
увиснахме пред все още затворените врати на гаража - майсторите също не обичат
ранното съботно ставане и то за работа. Божке-ее, че като погледнах аз гумата
като я махнаха монтьорите, прилоша ми при вида й – като се подали настрани едни
телове, жици стърчат отвсякъде; само няколко километра да бях минал още и е
щяла да се пръсне на парчета. Аз вчера видях цицината, но пък и не очаквах, че
положението е толкова лошо и критично. Страх даже ме обзе само като си помислих,
как слепешката съм пътувал онази вечер в тъмното от Бризбън насам. Е, тогава
гумата не беше и чак толкова зле, но все пак последните километри са я
довършили окончателно. Всичко това стана буквално за някакви си метри дори –
едно ходене до работа, после до гарата да взема Нени, прибирането ни до нас и
край. Резервната ми гума беше чисто нова, изобщо неупотребявана - така я купих
с колата. Дойде ми обаче на ума, че вместо да купувам две стари гуми (защото аз
тъй или иначе тая кола ще я махам и не ми е оправдано да правя повече разходи
подир нея), мога да взема само още една чисто нова, с която да наеша
резервната, а пък другата годна гума да заеме нейното място в багажника. Като
парични средства тази маневра ми излезе малко по-скъпо, но пък сега съм се обул
с две чисто нови гуми отпред, вместо с кърпежите на стари и вече употребявани
варианти. Така резервното колело веднага влезе в употреба, само че ешът му
стори $115 масраф. Е, стиснах зъби, свих си гъза, плюх на асфалта няколко пъти
и се самоуспокоих, че от време на време дори и за шибаната ми кола се налага
отделянето на някоя и друга пара – няма как, в противен случай оная ще спре
насред пътя. Така още в 09:00 излязохме спокойни от сервиза и вече тръгнахме по
нашите си бойни задачи.
Мои колеги, все
местни жители ми бяха препоръчали една географска точка из нашия вилает с чудни
поляни, намираща се непосредствено до не много голяма река, но все пак някаква
бара, където Неничко можеше да си кара мотора на воля и без притеснения. Та се
грабнахме и отидохме там – хем да проверим каква е ситуацията, хем да си
направим и една малка разходка. Мястото се оказа в едно съседно село, само на
50 км от тук – а пък то наистина беше приказно: вирове за къпане и плуване,
реката пълноводна: кеф ти риба, кеф ти палатки. Нещо като на с. Лъгът покрай р.
Росица, но в по-големи тукашни мащаби (австралийски). Всъщност точно това място
се явява в частната ферма на някакъв човек; кравите му пасат наоколо по
поляната, а пък който иска и да летува там – добре дошъл! С единствената
уговорка, че трябва да си вземе боклука когато напуска мястото, за да не се
замърсява околната среда. От едно скоро време насам обаче, на човекът му
додеяло от недобросъвестни посетители и главно карачи на мотори, които с тези
едри грайфери на гумите буквално му изровили пасбищата и той на края забранил
влизането на такива мотокросни ентусиасти и достъпа им до нивите. Това беше
известно разочарование за нас, но чорбаджията също е прав за себе си – нали
знаете, разрешат на човека да пръдне, пък той вземе, че се насере! И сега
забраната важи за всички – и добри, и лоши. Мислехме с Нени през ваканцията му
да отидем на това място на палатка за 3-4 дни, с всичките му такъми, въдици,
мотори, бири, мезета, скари и т.н. Но при новото положение, след като там не
може вече да се кара мотор, не знам какъв резервен вариант ще предприемаме като
заместител. Е, то има още време - ще измислим нещо до тогава.
От там се прибрахме
в къщи - беше станало и обед вече, та да ядем. След което веднага се заехме да
сглобяваме колелото му, което дойде тук в две ръчни чанти. Не знам вече кой
подред велосипед ще бъде този, който съживявам за Нени и му го връщам буквално от
небитието, но това колело също стана много хубаво. Като слизам към Бризбън след
някоя и друга седмица ще му го метна в колата - да си го кара там и да ходи на
училище с него. Този “бициклетен” ремонт обаче ни отне целия следобед, почти до
здрач. Окъпахме се, аз заредих дървените въглища в скарата и се прибрахме вътре
в къщи. Наред с всичко трябваше нещо да обясня и пак да покажа на Нени из
областта на математиките му, та с това се занимавахме още два часа, докато
най-сетне стана ракиеното време. Пекохме си кюфтета, карначета; аз направих и
картофена салата, но от едно село по път бяхме купили пресни домати, та имаше и
шопска салата (без присъствието на шопкинята този път, но нейсе – преживяхме го
някак си...). На края си легнахме изморени от дългия ден, след като позяпахме
малко телевизия и обменихме няколко общи приказки.
Тази сутрин пак
станахме рано с моето момче, защото ходихме на състезания по мотокрос –
провеждаше се голям кръг от щатския шампионат, та на нашата писта утрепахме
целия ден, докато стане 14:30 – времето за автобуса на Нени. Преди това обаче,
минахме и през битака – аз купих на моето Данче едни обувчици: вносни (индийски),
от чиста кожа правени и много хубави на външен вид. Взех още една книга за
прочит и два компакт диска, които като им се наслушам мога да изпратя на татко,
че да си има за подмяна с някой друг музикален ентусиаст. Така преминаха тези
наши съвместни съботно-неделни дни.
Навън почти е здрач
вече и аз също влизам вътре в стаята. След малко ще гледам някакъв филм по
телевизията, после ще изям един тиган с яйца на очи, че отдавна не съм си
готвил такава ергенска манджа; после ще издремя на дивана и вечерния филм и ще
си лягам, защото утре пак съм на работа от тъмни зори (с начало 06:30). Тази
седмица баят ще ми се увиди – по 10 чáса на ден ще блъскам в офиса, за да си
надработя дните, в които ще отсъствам. Но аз така или иначе ще продължа да пиша
в почивките си, за да ви държа в течение на всичко, което става с мен…
Онази вечер се чухме
с Дани и после с майка. Разбрах, че ще отидете до София с колата, за да ги
вземете към Габрово. Надявам се, че ще си изкарате весело и приятно. Тя, моята
Дана е много приятен събеседник – не й спират устата и постоянно има за какво
да бърбори. Аз по-нататък пак ще ви се обадя по телефона, но сега поне се
радвам, че Неничко поговори макар и за малко с баба си Веска. На него пък сега
му е влязла една друга муха в главата – през Интернета се запознал с някакво
момче - българче от Пловдив, което в момента учело в Германия. И онова дете
разказвало на нашия за България и за това колко е хубаво и красиво всичко там.
Та от съвсем скоро Нени се е навил да отиде и сам с очите си да види балканите,
полята и реките, морето; да посети мястото, където се е родил, къде е отгледан
като бебе и детенце. Аз искрено се радвам на тази му гениална идея, но не се
знае до кога ще го държи такъв подобен мерак, а и кога точно ще може да се
осъществи всичко това. Ще видим занапред, нека сега да изтика училището, пък
тогаз ще видим какво ще става. Той иска да види сняг, да кара ски, шейни и още
хиляди неща. Ако дойде в края на Март или началото на Април, на Пампорово си е
все още зима; да рече да постои до към Юли-Август – ето му го и лятото. Но пък
от къде ще се вземат толкова много свободни месеци за такива продължителни екскурзии
– това вече не знам. Що е време напред, ще има да мислим - вие само бъдете живи
и здрави, спокойни и търпеливи. Прекрасно знам и осъзнавам, че и годинките ви
понапредват, но пък и кажете ми: кое по-напред да организирам и самият аз, след
като съм се разчекнал вече на сто страни? Каквото и както да е, всичко ще бъде
наред - вие не се тревожете за нищо! Аз ви обичам толкова много, че Господ не
може да остане безучастен към тази наша взаимна любов и привързаност – все нещо
ще нареди с могъщата си сила и мощ…
28.08.2000 – Продължавам от снощи, както сами разбирате, вече на работа в почивката.
Другите от отдела ходят и се наливат с кафета, пушат цигари или взаимно си
губят времето в безцелни приказки за мачове, спорт или други простотии, но аз
съм далеч от тези проблеми, стоя високо над тези дребни празноглавци и за това
не се занимавам с тях. Многократно предпочитам да остана насаме с мислите си по
вас и близките ми по сърце хора, вместо да се превръщам във времеяд или убиец
на време чрез безсмислени дискусии.
Самият още не знам
до кога ще има да го пиша това писмо. Може би ще е поне до завръщането на
Даниела и Ванеса от България. Сигурно скоро ще имате още някоя и друга снимка
от нас. Ние с Нени от време на време се снимаме при една или друга ситуация, така
че филмите бързо свършват…
Тези дни се установи
едно чудно време навън, ама нали идва и пролет - ще захвърляме вече козяците и
терлиците; пак ще нахлузваме камизолките и джапанките. В обедните си почивки
излизам за кратко от офиса - малко да се поразтъпча и да раздвижа замръзналата
кръв в краката си, а пък да си свърша и някои мои, съвсем лични работи. Пак съм
си събрал няколко касови бележки, та утре ще отида до супермаркета да търкулна
заровете - белким ми се обърнат дюшешите. На таблата от време на време идват,
но там са само две зарчета, докато тук искат и десетте да сочат 6. Това си е
доста трудно, да не река невъзможно, но пък и залогът е много голям и тлъст -
$100,000! Ба мааму – туй е много пара, много нещо - казвам ви; почти един
багажник с кинти! А като си помисли човек и колко много полезни дела могат да
се извършат с толкова много парички, та му идва денонощно все зарове да хвърля.
Обаче и така не се забогатява, де – иска се работа и блъскане, само това е начинът.
Онези, лесните пари не са лъжица за всяка уста. Вярно е че има хора, които
печелят милиони от Тото-то. Но повечето са такива, дето постоянно се намират от
другата страна на дувара и само се надяват на голямата печалба (както моята
Даниелка, например…) и че ще забогатеят лесно – обикновено не им се получава и
живеят в константно разочарование...
Сутринта пак си взех
разни плодове за през деня, а като се прибера довечера ще се гощавам обилно с
по-съществена и питателна храна. Решил съм да дояждам разни изостанали продукти
от хладилника и да го зареждам с нова и прясна стока едва след като си дойдат
екскурзиантките ми от странство.
29.08.2000 – Продължавам следващия ден, естествено в почивката си пак. Както се бях
“разработил” обаче, за малко щях да я изпусна. Аз всъщност слушах радиото и тъй
не съм разбрал кога е станало 09:40, че да отдъхна малко от служебни
ангажименти. Напоследък не си давам много зор, гледам да съм зает за повечко
време напред. Нямам представа до кога ще продължи този проект – дано успеем да
изкараме и Новата година тук, пък вече от догодина ще му мислим.
Снощи говорих по
телефона с Нени – сега пък на него някаква нова сачма му е влязла в главата: да
продадем стария мотор и да купуваме нов. Майка му щяла да даде $500 - да съм
дадял и аз, та да го вземем. Аз обаче го отрязах още на мига поради лоши
бележки и поведение в училище. Майка му, след като толкова много иска, нека да
му купува мотор. Та той и без друго разчита само на нея – каквото каже и
пожелае Нени, точно това и става. Аз отдавана съм поставен на много задна линия
– зер, какво съм аз за тях?! Дали има и една торба с лайна...
Довечера пак ще се
обадя на Даниела, да проверя как прекарват времето си в България. Аз иначе съм
добре – вечер нищо друго не правя освен да гледам тъпата програма на
телевизията. Скучно ми е сам, не ми се занимава с никаква съществена дейност.
Гледам поне да се наспивам, че тези дълги часове на работа имам усещането като
да са от 120 минути, мамка им! В събота и неделя съм решил да се разправям с
колата – трябва най-после да я стегна за продаване. Главното нещо обаче е да й
преместя километража малко назад, защото на 192,000 км няма кой да даде повече
пари за нея. Знам че това не е много почтено, но се намирам в такава ситуация,
че съм готов и на дявола да се одупя, за да изляза от нея. Не че е кой знае
какво, но се усеща един кратковременен срив в психологическото ми състояние -
което беше относително спокойно, но откакто е заминала Даниела, като че ли не
съм на себе си. В петък вечерта съм канен на гости у моя колега. Барем с него
ще се напия до забрава, та по-лесно да заспя като талпа…
30.08.2000 – Снощи за пръв път излязох с маратонките да се поразтъпча из квартала.
Бягах леко и доста път изминах. Ту спирах, ту пак подтичвах – сигурно има около
4-5 км общо да съм извървял. Намислил съм довечера да ходя пак, защото се
чувствам много добре. Обаче ужасно много ме мързи да си го причинявам всичкия
тоз тропулак. Като се прибрах в нас се обадих на моята мила Даниелка, която взе
да ми липсва вече доста осезателно. Докато Нени беше покрай мен някак си пó не
се чувстваше липсата й, защото бях зает с други работи. Но сега скуката се
стовари върху мен с цялата си тежест, та ме налегна и депресията - много лесно
почвам да се натъжавам и да се размеквам, та все търся с шишето да си изтривам
сълзите. Като разговаряхме снощи с нея разбрах, че вие в събота ще я вземете за
Габрово. Тя каза, че може би дори чак в неделя ще се приберете, ако останете да
спите у тях. Аз за всеки случай тогава ще се обадя повторно, за да видя как
стоят нещата.
Та, както почнах да
ви разказвам - вечерях значи обилно след тренировката и почнах уж да гледам
един филм, който си бях записал на видеото от телевизията. Добре ама със
скромната ми ергенска вечеря, както е по правилата на висшето буржоазно
общество, взех че пих и две чаши вино, за да прекарам сухите залъци. А пък моите
винени чашки са малко по-едрички на размер – в Германия обикновено пият бирата
си в подобни литрови халби, само че аз ги използвам за вино, защото от бира пък
много ми се допикава нощем. И както бях приятно изморен от тичането, като ми се
отсякоха краката от червеното винце (нали набързо обърнах две оки…), че като ми
натежаха клепачите и ми омекнаха коленете, та в 20:30 направо си легнах в
кревата - хич не съм и доглеждал шибания филм. Спах до сутринта като язовец -
сега съм доста работоспособен, само че тая работоспособност взех вече да я
упражнявам повечето в моя полза. Ебал съм им капиталистическите производствени
отношения, техните конкретни корпоративни сношения и прочие Марксистко-Ленински
вероучения! Започвам сериозно да се замислям за някаква собствена фирма, която
да създам аз. Макар и отначало с по-малка и не толкова разширена дейност, но
чрез нея поне да мога разходите си да обявявам и да намалявам респективно от
таксите. Ще се срещна с много добър счетоводител, който да ми обясни
положението. Мой колега вече ми каза, че това е най-добрия начин за излизане от
кризата и за стабилизиране на финансовата си независимост. Така и кола да си
купя - минава като разход на фирмата; на ресторант да речем да идем с моята
Йордана – масрафът също се причислява за бизнес-среща с клиент или някаква
подобна измислена легенда. Изобщо много са привилегиите пред обикновените
простосмъртни и ще се вземам в ръце най-после и аз. Сульо и Пульо ще ми се
пъчат и бият в гърдите с разни фирмички и компанийки, а пък аз все в задните
редици на обоза да им стоя – няма го майстора вече! Тъкмо довечера докато тичам
из сокаците, ще има за какво да си мисля. Какво ли не прави виното, мама му
стара – какви ли не сили и мощни криле не ни дава то! Ей го нá и наш Цецо, жив
пример пред очите ми - уж вчера дойде тук, но му върви работата; развива си
дейността и са си добре хората. Казвам го това не със завист, ами с най-голямо
задоволство дори от постигнатият им успех в Австралия. Горд съм и щастлив, че
имам такива находчиви и умни приятели – но това пък с нищо не ме прави
по-глупав и по-долу от тях, нали! Ние с Цецови си говорим почти всяка вечер и
ако те се преместят тук при нас, почти сигурно е че заедно с него можем да
предприемем нещо съвместно. Той е сериозен човек, държи на думата си и е готов
в огъня да стъпи за своя побратим. А пък не мога и сам да се юркам за това или
онова - все ще ми трябва опора някаква и някой, на който безрезервно да
разчитам. Реших за сега да отложа купуването на компютъра и колата. Това ще
стане евентуално след като открия компанията, за да е възможно тези разходи
автоматично да минат за нейна сметка и като разход на фирмата. Все пак аз
трябва да се срещна и със счетоводителя, че да видим той какво ще ме посъветва.
Но така или иначе нещата клонят към отиване в тази посока...
Имам на разположение
последните няколко минути от обедната почивка, та ще си довърша мисълта от
сутринта. Намерил съм вече един много опитен и вещ счетоводител, чрез мой
колега – той всъщност ми го препоръча, та ще трябва да насроча една служебна
среща с него. Неудобството е само, че офисът му се намира точно по средата
между наше село и столицата Бризбън, което е на около 120 км от тук. Това ще
наложи съответното съчетаване на тази среща по време с някое наше поредно
пътуване надолу в тази посока. Но на мен това ми дай – комбинации и варианти да
правя. Великият комбинатор Остап Бендер бледнее пред моите енергични
комбинативни способности – особено пък след като ударя три мастики за отскок,
бутилка bulgarische “Eselsmilch” с вечерята и две малки конячета с кафето преди
лягане. Няма начин да не измисля нещо, което без съмнение ще ми струва някой и
друг нещастен долар, но пък ще разбера нещата от най-първа ръка. Както казват
някои: “Няма начин, да няма начин”…
Даниела все още не
може да се свърже с Методи в София, а така аз не мога да разбера той точно кога
ще се завърне в Австралия, за да разчитам пък на преспиване в неговия конак.
Нищо де – тази събота и неделя ще се занимавам с проклетата кола, а следващата
Нени ще идва насам. Така че скоро не ми се очертава да имам път към Бризбън.
31.08.2000 – Продължавам с одисеята си на самотно псе. Снощи пак ходих да тичам като
въртоглав из улиците на квартала. Даже увеличих и разстоянието като общо ми се
събраха 6 км от бягане + бързо ходене. Отлично знам дистанцията, защото ми е в
посоката на Даниелината работа. До там е точно 3 км – не един път съм го мерил
с километража на колата. В този район има един хубав парк, с огромно игрище за
голф, красиво езеро и т.н. Та разходките ми се въртят все около въпросния парк,
че там е най-тихо и пó няма коли, които да ми тровят въздуха и цапат белите
дробове. Цялата ми траурна тренировъчна процесия трае около един час, често и
по-малко даже. След това се връщам в къщи - окъпвам се в банята, изпирам
най-чинно и акуратно вмирисаните си чорапи заедно с мокрите ми от пот кюлоти,
след което почвам да готвя нещо скромно за вечеря. До това време обаче, и
особено след като през целия ден съм поддържал жизнената си дейност със
затихващи функции само с едни кирливи и мизерни ябълки, портокали или круши,
коремът ми вече се е остъргал до такава свирепа и болезнена степен, че ни
диетите си гледам, нито пък калориите си броя - нахвърлям се като паток с
каквото там дал Господ, поливам всичкото обилно с вино, че да ми шупнат червата,
след което уж гледам някакви тъпи филми по телевизията, но по-скоро гледам тъпо
само в една точка - обикновено на тавана. Като стане 20:00 се търсим с Неничко,
Цецови и другите маймуни навързани на същата мрежа, защото тогава влизат в сила
безплатните разговори по телефона. На края си лягам изморен, съкрушен и спя
като бебе непробудно до сутринта...
Днес на обяд пак ще
отида да търкулна зарчетата - може пък да ми се усмихне щастието този път. В
същото време съм по следите и на едни шпекови саламчета, на които днес им
изтича срока на годност и първо ще бъдат драстично намалени като цена, преди да
ги изхвърлят на боклука. Дано се вредя да купя няколко пръчици - за мезенце да
си имам и за сандвичи, че знаете ли колко е лошо да се пие вино на празен стомах,
без да съм си накълцал някакво ситно мезе на танура; отделно дето е толкова
вредно.
Другата седмица (в
сряда) ще се провежда един търг на употребявани леки коли – всичките са
служебни, на някакво ведомство. Там има два автомобила, които живо ме
интересуват и сигурно ще го посетя, че да видя какво ще стане с тях. Днес даже
ще отида на място, за да събера малко повече информация, защото аз на такова
тържище до сега не съм ходил, най-малко пък участвал. Трябва и вестника да
купя, да погледна и там обявите - абе аз толкова съм зает, че не мога себе си
да погледна от всичките различни дейности, с които съм се захванал. Само ми
бръмчат разни мухи из главата - кроя и прекроявам планове като улав. Че защо ли
му се сърдя аз на Нени? – та той си е същото мое копие, татков златен да ми
е!...
На работа нещата
вървят добре и са относително спокойни. Имаме някакъв постоянен зор, но той се
движи в умерените и разумни човешки граници и няма пожарникарски надпревари,
вследствие на изтървани крайни срокове за изпълнение плана за тримесечието или
подобни социалистически небивализми. Не знам самите ние колко сме в срок с
всичките задачи, но по моему този влак ще излезе на поръчителя (в случая австралийското
БДЖ под надслов QR – Queensland Rail, защото проекта е само на щатско ниво)
като че ли със “златен обков”, като имам предвид времето което се губи за
проектиране, отделно колко пъти се преправят чертежите заради допуснати
най-глупави неточности, башка колко още неизяснени положения има, по които
тепърва ще се работи и т.н. Това мен лично ме устройва безкрайно добре, защото
парите които получавам тук, вероятно няма да ги вземам никога повече в
кариерата си. Това със започването ми на тази работа беше един голям дюшеш,
макар и не с всичките 10 зара. Но когато един ден аз открия собствената си
фирма, може пък и повече да тръгне дейността – знам ли...
01.09.2000 – Първия ден на австралийската пролет и рождения ден на милата ни леля
Маринка. Да е жива и здрава, предполагам че всички вие ще отчетете случая по
подобаващ начин! Ей го, че аз пак щях да изтърва почивката – ама като се
разработя, спиране нямам бе; какво пък да е това чудо у мен! Снощи след работа
тичах нови 6 км. Е, повечето разстояние го извървях, но за сметка на това с
много бързо темпо. Прибрах се потен, мазен и вмирисан – също изморен, което
беше и основната цел на занятието. Пак последва къпане, пране, лична хигиена и
тъпото зверене пред обичайната телевизия.
Вчера на обяд сварих
да купя онези шпекчета, за които ви споменах. Бяха останали само 4 броя, та ги
взех всичките. Нормално те струват по $4.80 за 0.375 кг, а ги бяха направили по
$1 - как да не ги изкупи човек. Сега ще имаме мезе до Коледа сигурно! Бъчви с
вино могат да се излочат с толкова мезе и то хубав унгарски салам, а не някой
австралийски shit. Докато се подвизавах из супермаркета видях и едно намалено
кисело мляко – то също е много скъпо тук в тази държава, по $3.80 го харчат
търгашите. А точно в този момент то също беше намалено на $1 парчето, че си
купих 5 разфасовки по кило – нали съм лаком гъз! Ама тъкмо ще си имам пък за
разбиване на айранчета и яйца по панагюрски. Между другото айранът е прекрасен
разредител за мастика или водка – аз го пия в индустриални количества. Ако
случайно вечерта мастиката ми дойде малко горница, компенсирам и неутрализирам
поетите отрови с айран на следващата сутрин. Помага. Купих си и една марулка за
утре вечер – нали е събота уж бе, джанъм! Все ще рече и няколко ракии да се
ударят преди това – няма пък само да се наливам с това прокиснало вино, я! Та
ще си я накълцам на едро с пресен лучец, ще ръсна отгоре и киселото млечице –
въобще ще чествам Първа пролет с Великденска салата. Ау-у – добре че баш сега
се сетих и за още една важна съставка и допълнителен елемент към зелената
салата: ще си сваря и няколко яйчица, та съвсем да ми замяза на нашенска
пролет. Абе, знам му реда аз - не се оставям току-така. А и нали си представям,
че вие също ще празнувате в София и то точно по времето когато и аз, само че
при вас ще бъде по обяд. Имам и един шницел в камерата на хладилника (дето е
станал на подметка вече от продължителното му стоене при отрицателни
температури…), та ще си го опържа в тигана за моята индивидуална гала-вечеря.
Е, беше хубаво и да не съм съвсем самотен, но и туй ще го преживея някак си. Аз
като сръбна малко и почвам да си приказвам сам, все едно че сме цяла компания.
С Нени и с Цецови говорих снощи. Утре ще звънна пак и на Бакала, че с него не
сме се чували доста отдавна...
Днес на обяд ще
излизам из града – пари ще тегля от автомата, на Нени билета ще плащам в
туристическата агенция, до банката трябва да ходя – въобще ще имам доста
движение. Вечерта както знаете ще съм на гости у моя колега и приятел. До там
ще отида и ще се върна назад пеша. Така хем ще мога да изпия някоя и друга
бира, хем пък и спортната ми тренировка да не замира съвсем. През
съботно-неделните почивни дни сигурно ще намеря и малко време за изписването на
още някоя и друга глупост от моята лична колекция. Основно обаче ще се
занимавам с колата. Ако свърша всичко малко по-навреме, да речем още в събота,
в неделята пък може един излет да си направя с колелото.
02.09.2000 – Събота вечер е, малко преди ракиеното време. Прекалено дългата ми и покъртително
самотна седмица най-после завърши вчера – този път без тичане и излишни
мускулни натоварвания, а се задоволих само с вървенето пеша до моя колега,
където снощи бях на гости. Поприказвахме си доста с тях, посръбнахме също
(доста) и аз в 22:30 се прибрах. Почетох малко в леглото и набързо заспах
(удивително! – книга не съм захващал с ръцете си от времето, когато на един дъх
прочетох “Овчарчето Калитко”; това беше епохата, когато “Тимур и неговата
команда”, “Син на работническата класа”, “Млада гвардия” и множество подобни
творби бяха настолните ни четива и влизаха в списъците на задължителните за
прочит произведения през дългите и безгрижни летни ваканции – ле-лее, ебаси
кошмарните спомени, дето имам от тогава; а пък аз мислех, че съм ги забравил …).
Тази сутрин
работният ден ми започна още в 08:00 - всъщност станах по-рано, но отново
прочетох няколко реда (и отново това е удивително за мен – все пак аз съм малко
повече писател, отколкото читател – нали така). С разлистването на книгата убих
известно време, докато ми дойде “смяната”. “Вахтата”, както вече разбрахте
започна точно в 08:00 първо с разглобяване километража на колата. Голям зор
видях, докато стигна до брояча - наложи се да съборя цялото арматурно табло. Но
нали за мен няма невъзможни неща – справих се и с това. Отне ми пет минути
само, за да превъртя колелетата му с 51 хиляди километра назад и хайде пак –
всичките парчета по обратния ред на колата. Преработката стана много елегантно
и професионално, макар и не особено коректно спрямо бъдещият ми мющерия,
признавам си това веднага. Макар че нищо не оправдава подлите ми действия, това
е единственият ми шанс да се отърва от тая шибано-проклета кола, която просто
не мога да гледам повече и щом я зърна ми се повдига (ба мааму – че аз жена не
съм мразил толкоз, бре!). След това се залових с основното почистване на купето
отвътре. Взех прахосмукачката, та с нея събирах камъни, листа, косми, дребни
монети, трохи, бисквити, обелки от шоколад – да изброявам ли още? Всичко това
се е събирало и трупало в продължение на цяла година и един месец горница,
откакто купихме тази кола в изящно чист и безупречно привлекателен вид. Добре
ама аз нали не съм много-много по чистенето на автомобили, та така се беше
събрал боклук колкото да напълни половин контейнер. Не казвайте за това на
Бакала, моля ви се, защото ще има да ми се кара. Той, завалията много си гледа
колите - такъв беше в България, такъв си е и сега с двете в Испания (неговата и
тази на жена му). Той като гледаше Трабанта в какъв вид беше постоянно, все ми
викаше: “Като отидеш на Запад, пак ли ще си такъв мундарин с колата си?” А пък
аз му казвам: “Не-не, те колите на Запад не се цапат, защото там е много
чисто!” Е, колкото до чистотата – вярно, чисто си е и трябва да ви кажа, че на
моменти улиците ни могат да са дори по-изметени, отколкото постелките на моят
собствен автомобил, но това са си стойности и качества на един единствен Ангел
Михов... Абе, вие какво искате сега? – нали казват хората: какъвто бащата,
такъв и сина! Само че аз това последното го казвам с толкова голяма гордост,
защото вече отлично знам, че по много неща приличам на моя татко и с това съм
безкрайно щастлив. Нищо, че и двамата ни помързява да чистим коли – важни са
другите добродетели, които имаме и постоянно носим със себе си, които са много
по-ценни и стойностни от едно просто пръскане с маркуч и лъскане с парцал;
мерси много, но не ми се нрави тая дейност – не жена слугувам до степен на
умопомрачение, на кола обаче - не...
Та, значи независимо
от омерзението си към цялостното си превозно средство и в частност поддържането
му в изящен външен вид, аз извърших необходимите хигиенни профилактики под
формата на основно почистване до блясък: намазах цялата арматура, вратите и всички
пластмасови части с вазелин, че да са лъскави и да изглажда всичко като уж
по-ново (как с кой вазелин, бре? – ами с онзи същия, с който си мажа гъза,
когато ми се подсече или пък се протрия между кълките от много ходене пеш).
Така подготвена и напудрена отвътре, закарах колата на поляната пред нас и с
маркуча я измих с точност и прецизност до последния квадратен милиметър. След
цялата тази козметична дейност я оставих на паркинга пред един магазин по
главната улица с надписа “Продава се” (а пък ако бях достатъчно богат, на
табелата щеше да пише: “БЕЗПЛАТНО – търси добър дом и грижлив стопанин”, както
между другото тук раздават кучета и котки). На листа съм си написал телефоните
за бърза свръзка, та който се поинтересува може да ми се обади веднага. На
връщане минах през хоремага да си закупя едно мяхче с 5 л вино – на цвят бяло
вече, защото зимата свърши и слагам чепа на червеното чак за догодина. Прибрах
се в празния като телефонна будка дом и за малко полегнах да си почина – не съм
спал, просто лежах; размишлявах мълчаливо на ум, мечтах и кроих разни планове с
кухата си кратуна. Сега е вече 17:00 - след малко ще се скрие слънцето и съвсем
ще мръкне, когато ще отида да си прибера колата под сайванта. Утре сутринта пак
ще я закарам там на показ и така тези маневри ще се повтарят всеки Божи ден,
докато се продаде или докато просто ми омръзне да се занимавам с нея, проклетата
– който момент настъпи по-скоро. След това ще видим какво ще става – няма такъв
оракул, който да предскаже толкова неизвестното бъдеще…
Пак съм седнал в
градината, до магданоза. Това е единствената ни посевна култура – съседка наша
една, която живееше насреща се премести в друго жилище, та като напускала
настоящата квартира дала на Даниела някаква огромна саксия с въпросното
растение. Най-строгите ми инструкцията са да го поливам редовно, добре ама аз
нали по рождение си нямам обособени селско-стопански наклонности и навици, та
все го забравям. Е, хвърлям му по една тенджера с вода в седмицата веднъж (без
да смятам редовното му препикаване, когато ми даде зор и съм отвън, а пък не ми
се влиза вътре само заради едното пикане в клозетната чиния). Обаче това
достатъчно влага ли му е, не е ли - хич и не знам. За сега го гледам, че върви
добре; не ми е пожълтял още, както съм виждал по хорските градини – сигурно
значи, че и добре се грижа за него.
Довечера и утре в
нашето градче ще се провежда някакъв пролетен фестивал, ще има шествия по
улиците и други празненства по случай разпукването на пролетта. С тази разлика,
че аз моя фестивал ще го правя самостоятелно в къщи, по своеобразен собствен си
начин. Къде да ходя като някой брудник и бездомник? - ако поне Неничко беше тук
при мен, може би двамата щяхме да отидем да се повеселим с тълпата. Но той ще
дойде едва другата седмица, в петък вечерта както обикновено и ще си тръгне с
автобуса в неделя следобед. След задължителните ремонти ще ходим да караме и мотора,
че той пак имал някакви дребни неща да се постегнат – Нени ме предупреди по
телефона да си приготвям подвижната работилница и да го чакам с инструментите.
Въобще ще имаме какво да правим, няма да скучаем.
Вестника е пълен с
коли за продан, но аз колкото повече чета обявите им, толкова повече се
обърквам и не мога да си избера подходяща марка и модел – хем да е по мерака
ми, хем пък да отговаря и по “дълбочина” на продъненият ми джоб. Ще изчакам да
си дойде първо Даниела, че тогава чак ще видим какво ще правим. Аз довечера
може да звънна набързо един телефон до София, че да проверя какво става с
програмата ви. За утре съм планирал и с колелото си малко да се позанимая – аз
още днес след обяд щях да свърша тази работа, но кутията ми с инструменти е в
колата, а пък тя нали остана да виси на паркинга, та ми се осуетиха плановете.
Но нищо – аз и без друго свърших много по-важната дейност успешно; колелото
винаги може да изчака до утре. Когато си докарам колата обратно ще сваля и
кутията с всичките ми ръчни инструменти. Държа ги в багажника, защото нямам
къде да ги сложа в къщи, а пък искам да са постоянно с мен - всичко може да се
наложи, нека да ми са под ръка. Ако рече някоя хубавица да ме спре насред пътя
и да ми поиска нещо, да съм готов за всякакви изненади. Аз там държа и няколко
презерватива – за спокойствие, не че ще ми потрябват…
С тези последни
редове приключвам поредната си статия, защото и комарите се появиха, та взеха
да ме хапят. След малко отивам да върна колата от сгледата и се прибирам в къщи
окончателно. Утре пак може да ви драсна някой ред.
Така – вече е
неделя, 03.09.2000 – денят на таткото. Вероятно аз и друг път
съм го споменавал, та ще ме прощавате ако се повтарям. По отколешна традиция в
Австралия (а може би и другаде да е така –не ми е известно…), всяка първа
неделя от този месец (защото вече влезе Септември, не забелязахте ли?) е
отреден за всички бащи – независимо колко са възрастни или пък колко млади. На
този ден те на свой ред получават подаръци от своите синове и дъщери, пишат се
и се изпращат милиони поздравителни картички и въобще децата по някакъв начин
поднасят своята признателност и уважение към човекът, който ги е създал и най-дейно
е участвал в отглеждането и възпитанието им. Аз обаче от своя страна, не само с
нескритата си мъка, ами с най-дълбоко наскърбление трябва да призная, че до
този момент (16:00…) на мен никой не ми се е обадил, за да ми каже едно
“Здрасти, татко!” поне. Разбира се, тук укорът е единствено и само към моя
палав непослушко Нени, защото той беше поне морално задължен да го стори.
Миналата година по това време беше абсолютно същата история – тогава имахме
много сериозни приказки по този повод и уж ми се дадоха обещания, че нямало да
се повтори. Сега всичко това не само се повтаря, ами и потретя дори - все едно,
че нищо не е говорено преди. А прекрасно знам, че и в училище децата ги учат на
тези обноски и отношения към родителите си; обикновено в часовете по трудово
обучение всички хлапета измайсторяват по нещо за татковците си. Но нейсе - аз и
тази горчивина ще преглътна, но много скоро ще обърна и съвсем друга страница.
Най-вероятно Неничко ще ми се обади чак довечера след 20:00, но това си е едно
рутинно обаждане, докато специално по повод на празника той трябваше още
сутринта да го е направил. Вчера разбира се, ние през деня се чухме по
телефона. Но аз нищо не съм му напомнял за днешния ден, за да го изпитам дали
ще се сети сам. Снощи е хайманосвал пак на някъде с гаджето си, а днес кой го
знае на къде е хукнал. Да не би да е луд, че да се сети за баща си? –
последният, освен денонощно да поправя мотори и колелета, да купува непрестанно
това или онова и да си плаща най-чинно издръжката, като че ли на други “права”
няма право. Аз имам всички възможни задължения, но пък права някакви – не. Това
въпроси за училището като учебен процес и дисциплина, за възпитанието на
детето, на какви морални ценности се учи то и най-главно: от кого? – на такива
зададени питания аз отговори не получавам, защото пак (естествено…) нямам
нужното право. Онази вечер, когато разговарях с майка му, отново остро
подчертах и й казах, че Нено постоянно го няма в къщи, хайманосва, спи по
къщите на хората и за мен въобще той е вече изтърван. Тя обаче се озъби за
пореден път и ми заяви, че само на това била способна и само толкова можела да
направи. Не можела, видите ли тя и на работа да ходи, и с него да се занимава –
амчи това не е нищо ново за мен и аз прекрасно знам защо: не може, защото е
некадърна; нима не си я познавам. Та, все в тая връзка, вчера по телефона
Неничко ми спомена за вечерта (т.е. за снощи), сподели ми как щял да излиза с
приятелката си на разходка из града, защото щяло да има празник на пролетта,
заря и т.н. А майка му буквално изви отстрани и думите й от слушалката се
забиха право в сърдечната ми област: “Не му казвай бе, не му казвай че ще ходиш
някъде, защото той пак ще каже, че само скиташ!” Е, точно това ми го обяснете
сега вие, какво е и какво означава, че аз навярно съм по-прост и не мога да го
схвана. Значи майка му умишлено кара Нено да ме лъже, за да не казвам после аз
това или онова, а и най-главното: да не им задавам въпросите си. Че след като
това е самата чиста и дълбока истина, как няма да го кажа и да негодувам,
особено след като ме боли толкова много за собствения ми син? До къде ще го
докара тя, не знам - а иначе знае да се бие в гърдите и да се фука каква
грижовна майка била. Не знам само Ива, Ани, Албена, от които вземаме “примери”
– дали и те така поучават децата си, насърчавайки ги в лъжи към своите бащи;
така ли ги възпитават те? - не мисля обаче. Те всъщност нашите отдавна вече не
поддържат приятелски отношения с никой от предишната ни компания. Аз постоянно
подпитвам Нени ту за един, ту за друг – все пак се интересувам от най-чисти и
искрени чувства към тях, да знам кой от приятелите ни как поминава в този
живот, кой с какво се занимават и т.н.; нали до вчера дето се вика ядохме и
пихме на една софра. Обаче той нищо не ми казва - а може и така да е
инструктиран, знам ли вече. Както и да е, сега нещо по-весело – заеби
сърдечните болежки...
Снощи щом мръкна
отидох да си прибера колата от паркинга – нарочно тичах до там; има-няма около
1.5 км. Все си е помощ някаква в благочестивата ми мисия за изразходване на
излишните телесни калории. После се прибрах - изкъпах се и веднага почнах да си
режа салатата; нали беше и събота, та се полагаше по-разточителен аперитив. По
някое време и със Светлана говорихме около час – за децата, за училищата в
Австралия и т.н. Официално тържеството ми започна едва в 20:00. Обаче като няма
кой да ме подсети за вечерята, да ми я приготви и да ми я поднесе, така си
останах само с аперитива, който беше пък достатъчно дълъг и до ядене въобще не
стигнах. Ама тъй хубавичко да се почерпих – абе, напих се направо; няма какво
да си кривя душата. Онези калории, дето ги загубих при тичането, ракията ми ги
възстанови четворно и петорно – майната им, важното е че ми беше хубаво. Много
бях щастлив, че и с Бакала си приказвах от далечните острови на Канарите; с вас
се чухме и с Дани също. Аз мислех, че ще останете да преспите в София и ще
тръгвате днес. Предположих също, че точно тогава леля Маринка ще чества
рождения си ден и за целта направо ще отидете или у тях, или пък на лозето. Ех,
как ви завиждам, само ако знаете! - но напълно благородно, с голяма радост за
вас и за всички около вас! Било е някъде следобеда по българското време, когато
се обадих - тъкмо за ракията значи ще сте си в Габрово. Аз и довечера ще се
обадя, че да разбера как е минало пътуването.
Ако се чудите къде
се намирам в момента, казвам ви: отново съм в градината, в джунглата при
магданоза. За разлика от вчера, днес е един разкошен ден - слънчево и топло. И
вчера беше подобно, но пък духаше ужасен вятър: вдига се пепел, навред се носят
облаци от прахоляк и мръсотия; става течение, блъскат се врати – въобще не беше
никак приятно. Изгледах надве-натри един филм снощи, няколко реда от книгата си
прочетох и изпаднах в несвяст. Изглежда, че доста зор ще да съм си дал на
бедната душа, защото тази сутрин не бях в много годна форма. Но махмурлука не
ми попречи да свърша сума работа в къщи - все неща, които отдавна бяха
запланувани за правене.
Първо в колата
монтирах новата седалка за бебето и пак я закарах на същото място пред магазина
- нека я оглежда народа, докато върви по тротоарите. Даже още днес сутринта ми
се обади един човек да ме пита коя година е правена таратайката, но като му
казах че е вече 10-годишна уличница, той рече, че си търсел нещо по-ново (по
смисъла на младо). Е, като не е този клиент, някой друг ще се яви. Върнах се
обратно в къщи и цял ден се занимавах с колелото. Имах да свърша разни неща, та
покрай това си отворих допълнителна работа за сума време, но напред успях да
привърша всичко успешно. Докато пиша, чакам да мръкне и пак отивам да прибера
колата. Утре сутринта трябва да стана в 05:45, за да я закарам отново на този
паркинг, а пък аз от там да ида пеш на работа, която е с начален час 06:30.
Така вечер ще я прибирам, сутрин ще я оставям – де да видим, някой клиент
(шаран…) може и да клъвне. Това ще ми бъде дневния режим за следващите дни - ще
имам малко зор, но нали уж за хубаво го правя…
Сега ще взема да
изпия едно кафе – щом като е празник днес, а пък нали и аз съм човек уж – нищо,
че другите не мислят така. Напред много лесно ви се оплаках от моя синковец, а
изобщо не се замислих, че аз самият също съм син на моя татко. Ето защо, в този
тържествен миг се обръщам специално към него: честит празник, скъпи татко мой!
Макар в България този ден да не се чества така както тук (или поне на мен не ми
е известно…), все пак има и на какво да се поучим от западния свят и прогнилото
му общество – тук еднакво се цени и уважава както майката, така и бащата. Като
използвам този случай, искам да изразя най-силната си синовна си обич и дълбоко
уважение към човека, който ме е създал; с помощта на който съм отгледан,
възпитан, изучен и одялкан до съвършенството, което съм в момента. От дъното на
моята душа – благодаря ти! За всички твои съвети, татко (които за дадения
момент не са ми били от особена угода), но едва сега разбирам смисъла им и
всички те изплуват от времето, за да влязат в сила и употреба тук, на края на
света; за всичките ти укори (те също не са ми били присърце…) и поуките, от които
аз все нещо съм запомнил, та понастоящем да греша поне по-малко; за
благородството и великодушието ти, сред което израснах и излязох от това
семейство (нищо, че други се опитаха да го охулят, очернят и опетнят – аз съм
горд с него!); за настойчивостта и непреклонността ти, с които съм се сблъсквал
не един път, но сега виждам че за постигане на каквато и да е цел в живота,
това е бил единственият и най-верен път. Бъди ми жив и здрав татко мой, обичам
те!!! А онова, което все още тлее в сърцето ми, много трудно може да се изрази
с някакви си думи и изрази. Именно него аз оставям само за себе си - за да ме
пази и топли през дългите и тежки мигове на раздялата. Още веднъж – честит
празник и наздраве!...
Вече е 19:30 - до
момента никой не е позвънявал по телефона, освен още един непознат човек във
връзка с колата. А обявата на тая моя шибана кола стои във вестника може би от
3-4 месеца насам, да не е и повече даже – никой не е издавал и звук дори за
проявен интерес от нея. Докато сега, само ден и половина откакто стои на показ с
табелите “Продава се” и двама души вече ми се обаждат - поне да ме попитат
нещо. Тия хора вестници не четат ли, не ги ли купуват - не знам и аз. Но явно,
че този път продажбата ще има успех; дано не греша. Времето ще покаже занапред,
но и аз ще направя всичко, на което съм способен за успеха на тази мисия - и
невъзможното дори, ако се наложи!
Шницела, който с
толкова много вещина и усърдие си приготвих да изям снощи, а в процеса на
своето опиянение не успях да стигна до него, сега се очертава да си го ям тази
вечер с няколко пържени картофа за гарнитура. Менюто ми ще бъде съвсем леко и
феерично – ще се давя само с бяло вино, защото утре пак съм “На нивата” и
отново ще развивам темата на поетичното стенание “Дий, воле, дий!” – къде е
Яворов, че да ме види от някъде...
04.09.2000 – Снощи, както и очаквах моя калпав Нени не се обади да честити на баща си
празника. Ще го видя довечера какви оправдания и шикалкавения пак ще ми
измисли. Зарадвах се като се чухме макар и за малко с вас. Разбрах, че всичко е
наред из Габрово и се радвате на взаимната си любов и обща компания, както и че
Даниела се е свързала с Ленчето – нека се разбират, нека се обичат; има да си
приказват по цели дни и нощи. Когато обаче тази сутрин говорих лично с нея и в
мигът, в който тя ми каза, че картините ми са останали в София, аз буквално
побеснях и изпаднах в дива ярост. Аз сега, както знаете съм напълно сам и
изобщо нямам върху кого да си изливам злобата и ядовете. А пък и добре си
спомням, че още с внасянето на шибаните картини в къщи, тя не искаше да и ги
види даже, че били боклуци. Сума приказки изприказва и клетви отправи по техен
адрес, че тежали били много и в крайна сметка нямало да ги вземе със себе си -
какво ли не ми наговори тогава. Аз й заявих обаче, че картините са за вас и вие
сами ще прецените дали са хубави или лоши. Ами нали ги бях нарекъл, трябваше да
са за някоя габровска вила или нещо подобно – как е могла да направи това?!
Докато бяха у нас не й харесваха – ама като ги занесе в България, веднага
станаха “шедьоври”. Много съм огорчен и намъчнен от глупавата й постъпка. Не ми
стига всичко останало, ами сега и с това да се тревожа. Ще й се карам много
като се върне, така да й кажете - дано да не ми мине бесът до тогава; направо
със сопата ще я посрещна още от аерогарата. Абе аз като й се обадих още щом
пристигна и тя ми спомена, че тези картини били вече закачени у тях. Помислих
си че се шегува, както винаги - но не ми стана особено приятно. Отново настоях
да ги даде на вас като се видите. Предполагам, че вие сте ги видели и на място
сте решили, че не ви трябват и именно за това сте ги оставали в София (ами и
как няма да е така, след като майка признава само гобленчета и ковьорчета за
изобразително изкуство – такива рисувани с маслени бои картини явно не й са
първа страст). Бях ги предназначил за вилата на Малджиеви или пък за Петеви -
най-малко за бунгалото на лозето; толкова ме е яд на постъпката й, която просто
не мога да си обясня. И сега ми е криво, та не искам да я виждам даже – ще я
накажа и няма да й се обаждам няколко дена. Съгласен съм напълно, ако някой с
мен се подиграе, да ме наскърби – да ме напопържа даже! Но пък не мога да
простя на никой, който вас ще намъчни, ще пренебрегне чувствата ви, а от там
респективно и мен самият. Не ме интересуват вече ни кръщенета, ни дяволи –
страдам си за картините и то не чак толкова за самите тях, колкото за факта как
бяха посрещнати прекрачвайки прага на къщата; отделно дето с колко много обич и
надежда съм ви ги изпратил от края на света. И сега нито ми се пише, нито ми се
работи – разстроен съм основно, плаче ми се чак; толкова обидно ми стана, много
ме е яд – ах, защо не ми е в момента пред очите тоя мой дървен шоп, че да види
какъв кютек ще яде от балканския човек! Ох, дали пък да не я убия направо – не
знам вече и аз каква да я правя. Ама, карай – майната му на изкуството…
В петък наш Цецо има
рожден ден – спомням си, че и на Светлана е някъде наскоро, но не знам нейния точно
кога е. И двамата навършват 40-те лазарника, та съм нагласил едни записи да им
направя довечера - от компакт дискове на касетки. После ще им ги изпратя с две
поздравителни картички, че барем с един масраф да помина в пощата. Толкова
хубаво си прекарвах времето тези дни, потънал в собствените си мисли и дълбоки
чувства, наред с това и доста зает на работа – а сега всичко ми се изпари за
миг заради тези пикливи картини – ибаз ги!...
Обед е вече - тъкмо ходих
да купя картички и касетки за Цецо и Светлана. Остана ми още някоя и друга
минута от почивката, та рекох да оползотворя времето, преди да съм се потопил в
кацата с лайната (пардон – с меда трябваше да кажа). Викам си и друго: дали пък
тая Даниела не се пошегува с мен заради тези картини, а пък аз тук ще се
побъркам просто! Май ще се наложи пак да й се обаждам, че да разбера какво е
положението – амчи аз няма да мога да заспя довечера, бре. А пък много безсъние
ще ми се събере - снощи например едвам заспах, мислейки си до сълзи защо моето
малко момче не се обади, че да каже “Happy Father’s day!” на своя татко; сега
пък и тези картини ми дойдоха горница – хора, амчи аз удар ще получа бе! Ебаси
клиничния случай, в който попаднах!
Довечера в
продължение на 3 часа ще правя записи – веднага след като се прибера от работа
и след тичането ми около квартала. Това за кратко ще попълни времето ми и
частично ще разсее тъмните мисли, дето се въртят из кухата ми тиква. Огън! – остават
още 4 часа и 10 минути, когато си тръгвам от това проклето, шибано, лайняно
място. Взех вече да ненавиждам всичко и всички – не мога да ги понасям. Нещо ми
омръзна и опротивя тази служба и то главно заради отвратителният им селски
консерватизъм във връзка с приемането на каквото и да е нещо ново, по-добро,
по-лесно, по-евтино - въобще по-прогресивно. Викат ми тук: “Тази наша компания
е създадена от преди 100 години - щом като толкова време е вървяла напред,
значи всичко й е наред и така трябва да продължи!” Пък аз им отвръщам, че след
като за тези 100 години нищо не са променили в развитието си и нищо ново не са
нито научили, нито въвели, те много скоро ще се озоват пред затварянето й,
защото ще бъде излязла от мода. Абе, дървени кратуни са - прости, необразовани
и ограничени до затъпяване. Всичко се прави с цел да стане само за момента -
без поглед в бъдещето, без някаква по-далечна перспектива и колкото да прескочи
трапа сега. Много съм недоволен от това положение и главно, че никой по никакъв
начин не ми цени умствения багаж, потенциален опит и заряд, който нося в себе
си. Та те са на това ниво още от оразмеряване на осевите линии, защото видиш ли
- можело някой и да не знае, че те мислено вървят през средата на детайла и го
пресичат на две еднакви половини! И това ми било 21 Век – ало-у, компанията със
100-годишната история! Язък им за големите фирми и лъскавите реклами. Ужасно е
да се работи сред такива плоски хора и в такава напрегната атмосфера.
05.09.2000 – Ох, добре че снощи пак се обадих на Даниела за тези прословути картини,
защото щях да получа сърдечен удар на края. Тя ми обясни всичко надълго и
нашироко, успокои ме ласкаво и любезно и щом като така сте се разбрали с нея,
значи така е било най-добре да се случи (въпреки, че аз не си давах картинките
да ходят в София, ама карай…). Боже, добре все пак че не я убих – ами какво щях
да правя без нея сега?... Така вече душевно и сърдечно облекчен си изтичах
тичането набързо, колкото само да стигна до колата, за да я прибера, защото
после трябваше да правя обещаните записи на Цецови. Междувременно Светлана ми
се обади, че техните хора на с. Енина имали видеокамера – предаде заръките да
се снимат много и всичко подробно. На връщане Дани като донесе касетката, аз ще
им я презапиша и ще я изпратим допълнително. Ние за тези работи ще се разберем
допълнително, когато се обадя в четвъртък по телефона (седмицата преди
кръщенето). Не мога обаче за съжаление да ви се обаждам всеки ден, защото то
както си е уж кратичко нашето разговорче, така незабелязано отиваме все в
повече и по-дълбоки подробности, а петолевките за телефонни сметки хвърчат до
безумие. Пък нали пестя уж за кола – как да стане всичко с една чиновническа
заплата?...
Неничко снощи също
ме “зарадва” – той пък не можел да дойде този петък, че щял да ходи на рожден
ден у негов приятел, което събитие било от “изключителна важност” според думите
и описанията му. Хайде, добрият стар татко сега ще се разправя с връщане на
билетите в агенцията и ще ги презаверява за следващата седмица. Изобщо, с какво
да ви се похваля? – сами виждате колко хубавичко си прекарвам дните и времето,
няма що. Мислех си наивно всяка събота и неделя да ходя до Бризбън, че да се
виждаме с Методи – да имам барем с някой, с който да се напия като хората. Той
пък не се повърна никакъв от тая България – абе, да се пукнеш от мъка! Ба мааму
– толкова ли пък да е хубаво там бре, че никой не иска да се прибира насам? И
ето, сега съм принуден да злоупотребявам с алкохола самостоятелно като единак –
на това не му ли викаха битов алкохолизъм? Е, ако не е най-точната диагноза,
вероятно аз съм още в начален стадий. Снощи пак ме бяха обхванали едни тъжни
носталгии, едни такива неопределени сиво-черни емоции ме бяха налегнали, че
рекох да си налея няколко капки от моя специализиран “сироп от грозде” - за
профилактика и с чисто лечебна цел. Ама много мигновено действие имат тез
“сиропи” тука, брей! Още след първата отсечка на 100-те (грама) и веднага ми се
стопли душата, отпусна ми се и сърцето, което до тогава се беше свило като
оловна пломба на конски вагон. А аз обикновено правя едно традиционно щафетно
бягане на 4 x 100 с повечко мезе и чак тогава пристъпвам към вечери и други
хранилки. Ох, че като ме подхвана пък една друга “поетесна” вълна, та както
прослушвах чудните мелодии, които записвах за Цецови, седнах и най-старателно
им написах едно от моите творчески стихотворения/послания/пожелания по повод на
техния двоен 40-ти юбилей. Отпивам по глътка от “сиропа” - пиша, задрасквам,
проплаквам дори на някои пасажи. Абе, какво да ви разправям - много задушевна
обстановка се получи – удавих си мъката. Копие от това стихотворение изпращам и
на вас, защото мисля, че стана много хубаво. Това разбира се е само първата му и
по-сурова редакция - можеше на места още малко да се поизглади, но нямаше
време. От “сиропа” взе много интензивно да ми се доспива пък и за това оставих
сътвореното така, в автентичния му вид. Днес на обяд ще отскоча до пощата, че
да изпратя малкото колетче до Тасмания - дано до петък да пристигне баш за
празника.
Считано от довечера
отново възстановявам по-дългите си тренировки и разходки - и без друго няма
какво да правя по цяла вечер, заврян в тая бърлога като лалугер. А пък са се
навъдили едни големи черно-бели птици - гарги ли са или врани, обаче много ни
нападат нас хората. Мамка им мръсна гарванова, както си ходи човек по тротоара
или кара велосипед и онова изотзад се хвърля да ми каца по главата или пък чука
с клюна си по каската – а аз доста се плаша от такива летящи хиени. Баш сега
през Септември и Октомври им бил някакъв особен период и стават много нахални и
опасни – разгонват се и стават агресивни. Когато аз съм разгонен като нерез
(ежедневно…) изобщо не съм така агресивен – все на милост и в нежност ме
избива. Тези нападения изневиделица правят излетите ми малко неприятни и
изнервени, защото постоянно се озъртам нагоре-надолу да не би да долети някой
изтребител и да ме сколаса по кратуната. А така в постоянен страх и повишен
стресов фактор въобще не е за разходки из квартала. Хората си ги знаят тези
природни закономерности и гледат да не се мяркат много-много навън, специално
през този размножителен период. А пък тези птици са навред - нали навсякъде
около нас е пълно с дървета и храсти; във всеки двор, по улиците и т.н. Къде да
се скрие човек от тая долна напаст и хвърката пасмина?
Мама му стара, като
се сетя колко се бях ядосал вчера за тези мои картини, та сега чак ми става
смешно. Ама нали и аз съм една чувствителна душа – колко ми трябва да ме
прободат право в клапата на сърцето и последното замира...
06.09.2000 – На работа съм, естествено - тъкмо се връщам от един търг за употребявани
автомобили, където ходих да видя как стоят нещата с наддаването. Там имаше две
коли, от които аз живо се интересувах и за това реших да отида на място, за да
видя с очите си кое как върви като цена и т.н. Тези пачници отидоха много
високо в надскачането обаче – всъщност, доста повече отколкото аз очаквах.
Същите такива може да се вземат от обява във вестника, дори за по-малко пари.
Но това пък за мен беше един добър пример, “открит урок” и голямо развлечение
разбира се, докато другите ми колеги се потят над чертежите в офиса. Аз
официално си пуснах 2 ½ часа неплатена отпуска – да ме хванат за топките! Сега
съм изправен обаче пред друг сериозен проблем - не помня вече кой точно пореден
номер в моята нещастна класация. За да обявя колата си за продан, последната
трябвало да мине през някаква инспекция, нещо като технически преглед с издаден
нарочен документ, от който се доказва, че купчината подвижно старо желязо е
сигурно за употреба на пътя и няма да причини някакви глобални проблеми или
щети на евентуалния купувач. При това ново положение, само като за начало на
стартовата позиция, това са нови $47 масраф за самия преглед, а пък ако
механиците допълнително намерят някой кусур и нещо, което да не е в ред (и
което е изключително много вероятно за една 10-годишна кола…), ще последва задължителното
отстраняване на всички дефекти по описа, още ремонти и естествено нови,
по-солидни и солени плащания по сервизите. След като й смених предните гуми,
смея да си мисля че всички останали възли и агрегати са добре. Е, само задните
прозорци не работят, но аз намерих един автосервиз, в който човека ми каза, че
му стигало само предните да работят. Това до някъде ме успокои и сигурно в
петък като взема заплатата, ще закарам колата при тоя “доктор” - дано се оправи
работата само със стандартната такса. Защото иначе Полицията слухти по улиците
и като видят кола с табели “Продава се”, а тя да няма този въпросен документ за
прегледа, последват глоби в размер на $300 по квитанция и на място. Ето защо аз
трябва да се застраховам и срещу това, за да нямам излишни главоболия и
финансови сътресения. Аа-ахх! Къде е добрият стар социализъм, с изострения
дефицит, със своите километрични опашки за всичко, което се продава в търговската
мрежа; с рушветите, анархията, безотговорността и безпределната партийна “грижа
за човека”?! Тука няма бако такива неща – на всяка крачка те преследват ред,
закони и ако си извън тях, дупе да ти е яко. Е, разбира се, не че и тук няма
разни единични “черни овце” – напротив, но те отговарят за себе си и аз съвсем
не искам да съм на тяхното място, ако властите решат да ги нарочат за нещо.
Трябва да се стъпва леко, тревичката дори да се разгръща бавно, че да не се
мачка и човек да бъде много внимателен, за да не допусне някоя глупост – няма
отърване тогава.
Както и да е - снощи
пак ходих да тичам. Дали постигам някакви нищожни резултати още не знам – като
си дойде Дани, тя ще ме прецени. Сега ходя малко пó към улиците на града,
където няма толкова много пилци, че да ми кацат по главата и да ми стряскат
вървежа. От 18 Септември отварят големия градски басейн и сигурно ще ходя да
плувам там, вместо да тичам по улиците като малоумен. По половин или един час
вечер след работа - все ще ми е от някаква полза, надявам се.
Снощи приказвах с
нашия приятел Жоро от Аделаида. Даниела носеше някакви пари за майка му, ама
дали й ги е дала - нямам сведения; като се обадя в четвъртък ще разбера. Тази
събота и неделя се очертават да бъдат много самотни и скучни, след като моя малък
и скъп Неничко няма да дойде при мен. Хайде, миналата седмица колата ремонтирах
единия ден, на другия – с колелото се занимавах. Обаче за тази нямам идея какво
ще правя през двата й почивни дни – ще се побъркам сигурно; ако можех, щях да
отида да работя в офиса – там поне по-бързо лети времето. Мислех да прескоча до
Тасмания на гости на Цецо и Светлана - тъкмо да заведа и Нени някъде през
ваканцията, но няма самолетни билети точно за това време. В момента тарифата не
е много скъпа – $220 на човек за отиване и връщане. Щяхме много хубаво да си
изкараме, но явно тази ми идея няма да се осъществи. Може да отида на пистата,
за да покарам на Неничко мотора, обаче така сам – хич не ми се слугува на
тропулака да влача ремарке подире си, по качването и свалянето му. Той е много
по-голям ентусиаст от мен, ама и какво искам аз, бе? – нали вече одъртявам,
взеха да ми отмират нещо мераците един по един...
Снощи за пръв път
рекох да си наготвя някаква манджа, че от тези сухоежбини напоследък ме хвана
запек за гъза. Готвих грах с домати, лук и някакви наденички, като малки
свински пишки - ще има да ям от него още няколко пъти. Чакам с нетърпение
писмото и снимките на Бакала. Той изглежда го е изпратил на стария ни адрес -
онази вечер нарочно говорих по телефона с бившия ни хазаин, с молба да ми го
препрати тук. Сигурно днес или утре ще пристигне.
07.09.2000 – Точно както беше указано в дневния ми режим, вчера след работа пак
излязох да потичам малко. Обаче много ме плашат тези птичи нападения и
постоянно се озъртам наляво-надясно и нагоре-надолу да не би някоя гад да ме
следи от телеграфните жици или пък от някой клон. Това прави и без друго
мъчителните ми опити да тренирам, още по-неприветливи и нежелани. Снощи тъкмо
излязох от дома и видях, че едно голямо ято птици кръжи току над мен. Докато ги
гледам право в очите и последните срещат ужасения ми поглед – кротуват и нищо
лошо не правят. Но щом си отстраня погледа от тях и особено ако се затичам и
почват да ми кацат по темето – бре, че грозна и мръсна перушинена гад! От
уплаха щях даже да се прибирам обратно у нас, но кривнах по едни други улици и
така се отървах от злокобната летяща напаст.
Говорих с Цецо и
Светлана - те бяха получили нашата пратка и много се зарадвали на жеста.
Светлана даже се опитвала да се свърже с Дани в Габрово, но връзката била
ужасна и нищо не могло да се получи. Аз довечера ще предам устно, каквото
трябва – предполагам, че все още ще ви намеря всички из къщи, преди да сте
хукнали по улиците.
Днес също изкарах
колата на показ за продан без необходимия документ, но утре вече ще го извадя,
че да ми е по-спокойно. Продължавам да нямам планове за събота и неделя – като
наближи ще видя с какво ще се занимавам, че да си уплътня времето.
Единственото
по-вълнуващо и предстоящо събитие от тази част на света е откриването на
Олимпийските игри през следващата седмица – навред кипи голяма шетня и
суматоха, особено из Сидней. Първите чуждестранни делегации вече пристигнаха –
разни спортисти, телевизионни коментатори и техен антураж. Клюките от жълтата
преса разправят, че Хуан Антонио Самаранч (президента на Международния
Олимпийски Комитет) плащал по $2000 на вечер за хотела, в който е настанен.
Цените на всичко скочиха неимоверно – кока-кола, кафе, сандвичи, наеми,
паркинги и т.н. – изобщо, една страхотна мелница за пари ще бъде през този
месец, докато трае Олимпиадата! Билетите за вечерта на откриването струват по
$1350 – отдавна вече са изкупени, а на черно може да вървят и двойно. Тежко и
горко на тоз народ, дето не е особено настроен към спортни прояви и мероприятия
(такива като моя милост, например). Аз сигурно ще изгледам само откриването и
ще го запиша на видео, защото казват че това щяло да бъде нечувано и невиждано
до сега по своята колоритност и мащабност. И как няма да е – нали милиони
долари заминаха подир това. Направиха огън, който да не гасне в мокра среда
(Олимпийския факел го носиха чак от Бариерния риф при коралите, където щафетата
по предаването му от човек на човек и самия ритуал се извърши под водата, носен
от леководолази и последният горя през цялото време – ебаси огъня!)...
09.09.2000 – Брей, аз по нищо не разбрах, че е празник днес! Освен, че е събота по
следобедно време – тъкмо изчаках слънцето да се поскрие малко в задния двор, че
да си седна пак отвън с една кана кафе и да се приобщя поне духом към веселото
настроение, което цари в момента в Габрово. За мен остава не малката радост да
знам, че вече всички сте заедно там на камара – и млади, и стари; и малки, и
големи. Вчера не съм водил дневника, защото и в двете си почивки на работа бях
зает - естествено с мои лични дела. Трябваше да ходя тук-там из града и не съм
си стоял на бюрото в офиса. А пък в момента ме е обгърнало едно много тъпо
време - без шум, без звук и стон; лишено от всякаква емоция. Отвсякъде се носят
облаци и талази, напоени със зловеща тишина - досущ като в гробища. Какво прави
този тъп народ тук и защо не се весели, както подобава за един нормален съботен
ден аз не знам, но на мен също не ми е особено приповдигнато настроението.
Изглежда, че вече взех да си тъгувам по моите момичета, а и за момчето ми разбира
се. С Нени се чухме набързо по телефона - той е на рожден ден довечера и поради
тези негови “сериозни” причини не можа да дойде до тук тази събота и неделя. От
Дани пък разбрах, че краткото ми служебно писмо, заедно с няколкото снимки и
документите вече е пристигнало, което е добре. Чакам и на Бакала пратката,
която трябва да дойде тази седмица – кой знае обаче хазаинът кога я е пуснал от
Бризбън. Излишно е да подчертавам, че ми е ужасно самотно и скучно – думите си
чак не мога да намеря...
Тази сутрин станах
рано и пак закарах колата “на сгледа”, а аз от там като опънах пеш, та цял ден
обикалях улиците и магазините като въртоглав. Добре че всяка вечер приказваме
по телефоните с Цецо и Светлана, та малко да се поразсея с тях. Постоянно чета
и препрочитам вестника с обявите за продажба на това-онова. Какво ли вече не
купих: и кола (не купих…), мотор също (не купих…), и каравана, компютър, лодка,
та дори и видеокамера (не купих…) – абе аз пазарувам “на едро” (в мечтите си,
четейки обявите). А пък толкова много ме мързи в момента, че едни мравки отдолу
ме ядат постоянно по краката, а аз не ги и отръсквам даже – изпробвам си
нервите да видя аджеба до кога ще мога да ги търпя, като същевременно проверявам
и до къде ще им стигне нахалството да ме хапят и дали пък няма да измрат сами
от зловонието на скапаните ми от умора и вмирисани на пот ходила. Много се
изморих от своята днешна обиколка по селските сокаци и калдъръми. С нетърпение
чакам да стане законното ракиено време, че белким ми се вдигне малко тонуса
като ударя някоя и друга парцуца.
Утре в града има
битак, та съм решил да закарам колата и там - дано й излезе късмета с някой
местен балък. Лично за мен това означава обаче, че тялото ми пак ще трябва да
се отлепи от чаршафите около 05:30 сутринта, за да отида рано и да хвана
колкото се може повече шарани (потенциални клиенти имах предвид).
От скука и безразличие
не ми се и яде даже. Онази вечер си пържих кюфтета – ама чудна стока бе, обаче
да не ги ядеш съвсем сам. Няма я Даниела, че да им намери поне един кусур даже
– я че са люти, я че са безсолни или пък недоопържени – мъка, голяма мъка...
Светлана ми се
похвали, че е получила писмо по Интернета от приятелката й в Габрово. Те са се
срещнали с Дани и последната й е написала много добри отзиви за нея. Стана ми
много топло и приятно на душата, докато Светла ми го чете по телефона – колко
малко му трябва на човека. Не се сетих да ви поръчам да отидете до Етъра и до
Боженците, че и там да направите малко снимки. Но аз ще се обадя пак специално
с тези препоръки.
Като се постъмни
малко, ще отида да прибера колата - нека сега, докато все още е светло да я
гледат хората. Значи във формулата на математическото уравнение с безкрайно
много неизвестни, отговорът се свежда до намирането на един единствен глупак
(глупав поне колкото мен самият или малко повече…), който също като мен да
хареса тази кола и да я купи, при това за много пари по възможност. Защото и аз
така преди известно време се хвърлих с главата надолу та я взех, а пък сега си
късам същата глава през джоба, защото не мога да се отърва от нея. Онази вечер
пак ми се обажда един уж клиент, но и той не знае какво иска (а може би не беше
достатъчно глупав)…
Другата седмица ще
закарам електронния орган на Нени в един музикален магазин - дано успея да го
продам, че и той само събира пепелта в стаята. А на Ванеса ще купя друг, когато
стане достатъчно голяма за свирене. Поне от този да върна част от парите, които
с толкова много бащинска обич, огромни надежди и желание дадох навремето за
закупуването му. В момента Светлана изживява подобни разочарования с дъщеря си
Гергана, която също дълги години свирила под нейно настояване и контрол, но
като поотраснала малко, решила че с музика няма да си вади хляба и зарязала
пианото. Има си други мераци момичето – и хубаво, защото ги показва наяве в
училище. Докато нашият хубостник – нищо! Ни свирене, ни учене. Какъв ще му е резултата
по Коледа като раздават свидетелствата не знам, но само мога да предположа. Абе
– изтървана работа, с една дума. Как силно ми се иска от някъде да зърна Сашко
(на Ани), Никола (на Албена), Боби (на Ива) - да видя те до къде са стигнали в
науките и дали така са ги оставили майките и татковците им на самотек, както е
зарязан нашия. Безспорно вярно е твърдението, че вина и отговорност за всичко,
което се случи за разтрогването на брака ми имам и аз - но пък какво ли повече
можех да направя в обстановката, в която живеехме, освен да събера в една
торбичка отреденото, което само ми се полагаше и да се пръждосвам от семейното
огнище, както нееднократно ми бе повтаряно в годините и набивано дълбоко в
кухата лейка. Най-пагубното и най-жалкото от всичко е, че за тези идиотщини ние
платихме с цената на нашето дете и Нени стана изкупителната жертва на
собствените си родители. Тъжно...
Гледам тоя магданоз
в саксията – амчи аз го изпасох от единия му край, пък той не ще да поникне нов
на негово място. Хем почнах по-често да го поливам, още по-често и да го
препикавам, очаквайки да стане пак като гора както си беше в началото, но
изглежда нещо бъркам в агрономството и тая наука хич не ми се отдава.
Тези мръсни гарги са
много нахални – днес една ме гони сума време. Като я погледна и се скрива;
тръгна ли – и тя по мене. Да вземеш една пушка, че да требиш наред, мамка им!
Само че за едно нищо и никакво пиле тук можеш и на съд да отидеш – нали всичко
е под някаква закрила. Не дай Боже куче да смачкаш някакво на пътя или пък
котка - има доста разправии да се преживеят, ако се стигне и до съдилища. Ще те
изпорти някой на властите или пък на собственика и тогава яка ти дýша. За някои
хора, домашните любимци са им като деца – долна животинска пасмина!...
Тези дни е и доста
горещо – температурите стигнаха 30°C-31°C. Вечер и сутрин пак е хладно и
приятно, но през деня става жега. Сигурно само така ми се струва, докато се
пренастроим обратно на лятната вълна. Аз открих сезона вече на фланелките и
късите гащи, а Цецови в Тасмания палят по две печки, за да се стоплят. Там все
още се върти около 12°C-14°C, което си е направо студ спрямо тук. Но те сигурно
ще се преместят насам - не им се стои и на тях в оная дивотия, въпреки че
въздуха бил кристално чист. Добре де, ама само с въздух можеш ли да живееш, пък
бил той и толкова чист? Аз не мога да преценя тук при нас колко замърсена е
околната среда - може би Даниела като си дойде ще направи някаква преценка
спрямо София.
Онази вечер Цецо се
обаждал на майка си в с. Енина – всички там ви очакват с най-голямо нетърпение.
Ще има камери, хиляди снимки, моабети – цялата волна програма по сценарий! Даже
аз тук малко ви завиждам, но то моето е благородна завист. Забравих да поръчам
на Дани и на Герови да се обади – абе аз толкова бях шашнат с това нейно
заминаване, че на края всичко забравих. Дано вие да сте се сетили за тези неща.
Ами аз, след като толкова много приятели имам в Габрово - за кого по-напред
трябваше да й поръчвам? За съжаление времето й на престой при вас ще бъде много
кратко - дано има шанс да остане малко повечко или пък по-нататък пак да дойде.
Наред с това нали тя също трябва да поостане малко с родителите си, с нейните
близки и роднини, приятели и т.н. – нашата е много сложна…
Вчера е било
кръщенето на Ванеса – надявам се, че цялата церемония е минала добре; не се
съмнявам в организаторските способности на майка – особено пък що се отнася до
християнските и църковни ритуали. Много има да си приказваме за тези неща, като
се съберем отново с Даниела.
Хе-хе, по всичко
изглежда, че крачката ми понамирисват доста след моята днешна изтощителна
променада, щото мравките нещо загубиха интереса си към тях, а тези които
останаха живи се преместиха на по-здравословни обекти.
Работата ми върви
успешно и добре за сега. Само това неизвестно време ме потиска малко, защото не
можем да си направим никакви сметки и планове, макар и за по-близкото бъдеще –
да не говорим за дългосрочни. Уж до Нова Година със сигурност ще сме тук, но
нищо не се знае. Както вече писах и преди - всички предварително направени срокове
и нереални насрещни планове за сега вървят с известни чувствителни закъснения,
така че нещата могат и да се разточат за по-дълго. Това за нас е добре дошло,
за да можем да посъберем повечко парички за едни или други нужди.
Преди няколко дни бях
много закъсал със седалищните си части – абе с гъза, да си го кажем направо. От
изнурителните ми вечерни тренировки се бях подсякъл така, че едва ходех. А пък
на работа, нали по цял ден седя седнал, та току се местех от една кълка на
друга, докато ми мине болежката. Дори кремчетата на Ванеса не можаха да ми
помогнат особено. Но сега вече съм добре - по едно време даже мислех и на
доктор да ходя, но като не знаех как точно да обясня историята на заболяването
ми, че пък да му я и заключа в епикризата си, та на края се отказах и изчаках
да ми мине, така страдайки ежедневно. Ако Даниела си беше тук, можеше да ми
помогне с някакъв мехлем от нейните старци в болницата. Абе, сам човек не е за
никъде – и за в клозета не става.
Таман гледам датата
– че то има повече от месец да увивам още сам като върколак. Дани продължава да
няма потвърждение на билета си за обратно. Ако не намери свободни места в
самолета, тя може да остане и повече в България. На мен хем ми се иска да се
връща вече, хем пък искам и да изкара по-дълго време заедно с вас, защото знам
че това е голяма радост за всички - да се въртите покрай нея, около бебето и
въобще свързаната с това суетня. Но каквото е – аз мога да се справям и сам, но
не в това ми е болката: скуката не мога да надделея. Вече изхвърлих първата си
риза за пране. Аз работя по строга диаграма, съгласно която нося няколко ризи
едновременно за по два-три дни. След това само ги разменям по цветове, за да си
мислят хората че са ми все чисти. Като мине определен период вадя само една нова
риза и я смесвам с останалите стари. Така сумарно всеки ден съм с различна
риза, но пък всяка една се износва по 3-4 дена, често пъти стигам и до 5. В
офиса е чисто като в аптека – няма прах, нямам на практика как да се изцапам.
Климатиците работят денонощно - хладно е и не се потя. За чий курец ми е да си
сменям и ризата пък всеки Божи ден? Е, говоря за случай като този, когато няма
кой да се грижи за мен. Иначе Даниела ме кара да се преобличам всеки ден с
различни дрешки. Обаче както е тръгнало сега, може да ми се наложи и някакво
междинно пране да извърша – това няма да ме стресне особено, защото съм свикнал
с изпирането на разни парцали. Само с шибаното гладене не знам как ще се
оправям – именно това е причината да не се пера, защото не мога да гладя. По-рано,
докато живеех сам си давах прането да ми го глади една жена. Тя идваше в къщи
да го взема и ми го донасяше на закачалки, тип-топ (не бе, мръсници такива –
нищо не съм имал с женицата; не съм си го и помислял дори – тя не беше баят
хубавица, но пък много добре гладеше, завалийката). За $15 се свършваше цялата
процедура и изкарвах няколко седмици – и тогава работех по моята желязна и
безотказна схема. Но сега няма да се разправям с такива неща – ризи имам
достатъчно и ако спазвам стриктно разписанието по което ги обличам, ще ми
стигнат докато се завърне любимата в семейното гнездо. Потници вече не нося,
защото времето се стопли, а и главно за да не ми се налага да ги пера. С гащите
и чорапите се оправям безупречно – докато се къпя под душа и те са готови,
защото влизам в банята заедно с тях. Панталони също имам доста. Даниелчето ми
ги пере всяка седмица, но тя в това отношение си е малко луда и от нейната
прекомерна чистота и стерилност, на дрехите ми им изгниха копчетата и им
опадаха конците. Аз съм малко по-мундарски настроен и вероятно нехаен, а след
като нямам и за пред коя да се контя и гиздя, хич не ми пука как ще изглеждам
отстрани. После, има и друго - аз като седна на стола зад бюрото в 07:00,
ставам само да пикая два или три пъти на ден и после чак в 17:10, когато си
тръгна за дома. И гащи да нямам на гъза си, никой няма да ме забележи – по цял
ден съм скрит като лалугер. Виж, на предишната си работа ходех с риза и връзка,
стилът беше просто по-друг във фирмата. Докато тук всеки ходи както си иска –
абе, селска му работа! А аз иначе обичам да се облека хубаво, но когато
останалите ходят така небрежно, та се претопявам покрай тях. Това не ми харесва
особено, но за сега е така. Дано пак да намеря някоя по-престижна работа, че да
имам за какво да се кипря. Парфюми имам, от скъпи по-скъпи - но и тях ги пазя
за “свят ден”. Сега като се бръсна си слагам разни евтини помади, дето миришат
на цикория и индрише, премесени с магарешка понужда. Но пък нали гледам да ги
употребя тук на село, че тогава чак да си набутвам “тузарските”. Като си дойде Дани
от България е обещала да ми донесе нещо от Кореком, но и то ще влезе в групата
на “неприкосновените запаси”. За кога ли ги пазя и аз? - да ме пита човек, не
мога му отговори. Но ей тъй – робската психика няма да ни напусне и на оня свят
да отидем. Нали все съм свикнал да кътам, да пестя – понякога дори ме е яд и на
самия себе си. Но за кога да се променям, дето вика Бакала: половината ни живот
вече мина и не го видяхме, а колко остава още - един Господ само знае! И той
блъска по тези Канарски острови, завалията от сутрин до вечер че понявга и
нощем, но нали пък това е за добро и за доброто на близките ни. На мен нито
много работа ми тежи, нито ранното ставане сутрин, нито пък умората ме събаря.
Само що-годе спокойствие да има в домашното огнище - всичко останало е без
значение. Гледам да не се обръщам назад, да не мисля за пропуснатото, за
неизживяното и изстраданото. “Живей с днешна дата!” – обичаше да казва моя
приятел Геро и сега виждам че е бил много прав. Каквото било – било е, връщане
назад няма; а това което ще бъде – друг има да го подрежда, по начин по който
той мисли за най-добре…
Вече е 17:45 и почти
мръкна. Този щат не мести времето по летен или зимен режим, както е в
останалите щати и държави от света. За това така рано мръква вечер и рано се
съмва сутрин – в 06:00 отдавна вече пече слънцето, особено през лятото. Поради
тази обективна причина аз прекъсвам потока си от овчи мисли до тук и отивам да
прибирам колата. После ще имам малко “масовка”, убиването на някой и друг час в
компанията на тъпата телевизия и хайде в кревата. Много здравословен режим,
няма що! Да ти се доплаче чак, но... Хайде, утре ще продължа - след битака…
10.09.2000 – Отново се намирам в “магданозения оазис”, часът е 15:40 и аз тъкмо
станах от следобедната си лека дрямка, за да остана с вас до здрач. За пореден
път времето е едно такова никакво, подобно на настроението ми. По време на
снощния си аперитив импровизирах един нов модел бъркоч – извара, смесена с
накълцан лук и магданоз (и не ми се чудете защо – само такова имах на
разположение и рекох да употребя продуктите, че да не стават зян). Причината за
създаването на тази моя кулинарна катастрофа беше, че нямах абсолютно никаква
салата, а пък не ми се излизаше по магазините, за да си купувам (какви
магазини, бре; какво ти купуване? – нали пестим за кола!) Обаче посредством
бълвоча, който приготвих с надеждите че ще стане много вкусен, направо си похабих
ракията насила, дето я пих с това шибано мезе – ебаси какъв провал стана в
заготовката, която аз така или иначе изядох, макар и с отвращение и погнуса!
Принудих се обаче за довечера да си купя една по-голяма и евтина ряпа - ще я
настържа на рендето с 2-3 моркова, та дано това ми прокара по-добре питието.
Поприказвахме с Цецо и Светлана, аз иззяпах на пресекулки телевизионния филм и
така ми мина вечерта – вяло и стандартно.
Снощи, когато
тръгнах да си прибирам колата, гледам няколко гарвана че ме дебнат – накацали
нахално точно до пощенските кутии. Тъкмо река да изляза навън и те готови да ми
скочат на темето. Добре че точно в това време една баба, съседка наша, мила и
добра тръгна да излиза с колата си да върви на някакво женско гости, та ме
закара директно до паркинга, където всеки ден оставям колата на сгледа. Не
посмях да ходя пеша, а пък не знам довечера как ще отида - все повече почвам да
се страхувам от тези нагли птици.
Тази сутрин станах в
05:30 и отидох на битака. Няколко души се спряха до мен да се интересуват за
колата, но ги видях че бяха без особен интерес към купуване или пък
първоначалните им действия с нищо не показваха някакво последващо развитие на
процеса покупко-продажба. Аз обаче доста добре си прекарах времето по сергиите
през целия ден. Нямаше нещо, което да не вдигнах и бутнах, да огледам или
просто да зяпам безцелно сред тълпата. От тук-от там все купувах по нещо,
колкото да не съм капо. Купих три фотографски албума само за $2. Такива неща
винаги трябват – ние напоследък правим доста снимки, нека да има къде да ги
съхраняваме. За една дребна 20-центова монета си купих и връзка пресен лук -
много едър и хубав, докато в магазина го харчат по $1.80 – от последния ми
става лошо и се прищя, докато този евтиния повече ми понася на организЪма. За
ряпата вече разбрахте – и нея ударих за 25 цента. От друг павилион пък си купих
една книга на Артур Хейли - “Колела”. Не че ще се засиля да я чета, но все пак
това е класика и би било престижно да ни се намира такова произведение в
библиотеката. Твърде вероятно е Даниелчето да я премолитви първа, защото тя си
пада повече по четенето, докато аз завеждам писателския сектор и книгите не са
ми страст. Това томче беше много нашумяло навремето в България, мисля че дори
Огнян и Ленчето я имат - като че ли у тях съм я виждал, но може и да греша. Ако
стигна до нея, аз ще я чета обаче на английски, в оригинал, защото тяхното
издание беше преведено на български език. От същия автор има и друго подобно
книжле - “Летище”; мисля че и двата тома са в една обща подвързия - става
въпрос за българския им превод. Тук те са отделни книги, като аз и втората я
намерих, но пък за нея искаха баснословните $3.50, докато “Колела”-та ги купих
само за 30 цента – разликата е чувствителна, но ценообразуването си е чисто
биташко, където по принцип правилата отстъпват на изключенията. Въпросният
Артур Хейли (или Артър - употребете граматически по-правилното произношение,
без да претендирам че моето е най-вярно) е написал поредица от книги за
отделните отрасли в промишлеността и социалния живот. Изумително достоверни са
романите му както за болници и медицински заведения, така и онези написани за
автомобилостроенето, политическите върхушки, полицейско-детективските сюжети,
хотели, ресторанти, аерогари, вестникарски издателства и какво ли още не.
Въображението му се простира в доста богати и широки граници, докато в същото
време познаването на съответния отрасъл, за който пише и боравенето му със
съответния жаргонен език, типичен за дадена индустрия е буквално професионален.
Интересен автор – почти колкото мен, ако това е някакъв еталон и мярка за
скромност, да речем – ха-ха-ха! От мерак за прочит на нещо по-различно и
интересно, още докато бях на битака и търпеливо си причаквах клиентите за
колата, се усамотих на една скамейка и започнах да чета началото на книгата.
Надявам се да стигна и до края, но това пък вече не е съвсем сигурно. Същата
жена, от която купих лукът и ряпата ми продаде и два корена с нашенски магданоз,
който напред засадих най-триумфално в саксията при другия. Сега ще взема всички
необходими мерки растенията ми да вървят добре, защото ние специално този бурен
много си го уважаваме и го прибавяме почти към всички ястия от домашната кухня.
Тук виждам как татко ми прави разни гримаси на неприязън и непоносимост към
въпросната подправка, но ако иска да знае – салата без магданоз въобще не я
признавам за такава. Аз дори в каймата за кюфтета също слагам по малко накълцан
на ситно, а пък за манджите да не говорим – там го ръся обилно с шепите.
Казват, че магданозът бил много полезен особено за мъжа (по смисъла на
сексуалната му потентност), при което твърдение аз вече имам обяснение лично за
себе си на своята хронична куродървица, която ме измъчва с години без да се
оплаквам – значи всичките ми страдания се коренят в листата на тази билка.
Добре ама и нашия малък Неничко, също както големия си дядо Нено не обича
магданоз, като го отделя и пощи в чинията с такава погнуса, сякаш вади косъм
или муха от паница с чорба. Той пък снощи не отишъл на този рожден ден, заради
който не дойде тук - нещо се променило в програмата им и само развали моята, но
както и да е. Така поне успях да отида на битака, че да опитам късмета на
колата и там – докато ако бяхме заедно с него това нямаше да се осъществи
толкова успешно. На края в 12:00 на обяд си тръгнах, оставих пак старата барака
на паркинга да се набива в очите на хората, а аз с дисагите и покупките се
прибрах в къщи пеша. Хапнах набързо от онзиденшния грах и легнах да си почина
за малко, че доста се бях изморил.
Друга пък една
булчица ми подари някакви бебешки хавлиени чорапки от нейната сергия, много са
сладки. Тя милата ме видя, че баят се загледах в тях, но аз нарочно не ги
купих, защото мислех че ще са малки за крачетата на Ванеса (предполагам, че
бабите й добре ще са я угоили респективно в София и Габрово). Жената сигурно ме
помисли за някой бездомен клошар (защото аз и такъв вид имам отстрани…), та ми
даде въпросните чорапи без пари. Ще видим като си дойде детето - ако не му
станат, ще ги изпратя на майка; тя пък да ги даде на някое бебе от дома за
сираци. Та това ми бяха придобивките от днес - не са много на количество, но за
сметка на това пък качеството на покупките ми е “екстра”. Въздържам се и от
харчене на излишни пари заради тази кола, дето съм си наумил да купуваме.
Сега ми дойде на
ума, че за да засиля посевните си култури и за добиването на по-богата реколта
от магданоз, мога да изсипя пепелта от барбекюто в пръстта; гледал съм, че така
се прави ама дали е правилно – не знам. Щото аз иначе не ще хукна да купувам
тор или пък някакви други препарати и химикали от магазина. Даже още сега ще я
свърша тази неотложна работа, дорде е светло - чакайте малко, ей сега се
връщам...
Е, направих и това
полезно дело - сега само ще лежа на гърба си, дорде чакам прибирането на
урожая. От обява в местния вестник съм по следите на една видеокамера, която е
професионална - уж от най-хубавата и престижна марка на света, “SONY”. Понеже
не ми е познат модела, та писах до компанията едно официално писмо, с молба да
ми изпратят малко по-подробна информация. Ще ги видя дали ще ми отговорят.
Всъщност само с това бях зает в петъчните ми почивки на работа и заради това
писмо не можах да предам репортажа си за деня. Но от утре нататък вече нямам
никаква планирана дейност – всички поставени задачи са изпълнени и
единственото, на което най-много се надявам е Методи да се прибере в Австралия
час по-скоро, че да се поразшетам и из Бризбън малко, защото продължителният
престой в това село нещо взе да ми дотяга и да ме депресира...
Хубаво е, че Нени
пристига тук на 15 Септември - баш когато е рождения ден на баба му Веска, та
да може пак да се обади и да й честити празника. То на него с ченгел трябва да
му вадиш думите от устата когато говори специално с вас, но сами знаете как е
надъхан и настроен срещу двама ви. Ще му отнеме много време, докато сам не
проумее истината (ако въобще я проумее). Но както и да е - макар и за много
кратко, нека да го чувате и него. Аз отлично знам колко тягостно и мъчително
приемате неговото пренебрежително държание и отношение. Малък ми е той още много,
пък и още повече глупав, за да разбира нещата - въпреки че иначе се големее и
пъчи, че знае и разбира всичко. Пак във въпросния петък (на 15 Септември) ще
бъде и откриването на Олимпиадата в Сидней. Ние ще го гледаме с Нени по
телевизията - той тъкмо ще пристигне с влака и директното предаване ще е
започнало. Не ми е известно българските атлети точно в кои спортни дисциплини
ще участват и дали ще имат свои представители със съответни състезатели. Това
ще бъде единствената причина, която може да ме прикове пред телевизионния
екран, за да следя евентуално успехите им (а вероятно и несполуките…) - само от
национална гордост и патриотични чувства. В противен случай не мисля че въобще
нещо ще гледам от шибаните им Олимпийски игри – самият аз не си падам особено
по спорта, освен ако няма някой от нашите български юнаци, че да викам за него.
Иначе австралийците са добри повечето в плуването – може би от там се чакат
златните медали. Съгласно статистическите данни в тазгодишното юбилейно издание
на Олимпиадата откъм австралийската страна ще вземат участие общо 628
състезатели (в съотношение 341 : 276 мъже срещу жени), които ще имат 270
отделни представяния в 34 вида спорт – ба мааму, голяма активност от страна на
домакините! Наред с всичко това обаче, има въведен невероятен допингов контрол,
педантично и безкомпромисно строг, благодарение на който дори вече върнаха
някои състезатели обратно в държавите им. Унгарци, чехи и още някои подобни от
“четвъртия” свят разбира се са нарушителите – за сега не ми е известно дали
няма и някои нашенци, които да са сгазили лука и да ги откомандироват
скоропостижно с първия самолет. Сидней буквално е наводнен с полиция, Федерални
служби за разследване, антитерористични бойни групи, противобомбени отряди и
т.н. Навред щъкат и агенти от отделите за борба с наркотиците и наркотрафика.
Всичко живо бди по 24 часа в денонощието и следи за спокойствието и реда при
провеждането на Игрите. В това отношение стратегическата им програма е
измислена до съвършенство, с взети под внимание дори и най-малките незначителни
подробности. И въпреки всичко, независимо от взетите най-стриктни мерки,
тук-таме пак се чува за заловени нарушители от пристигащите на талази
международни групи – официални представители и туристи. Пиле не може да
прехвръкне и да премине кордоните на службите за сигурност - нека да видим как
ще протече всичко до края…
За мен обаче настъпи
времето пак да ходя до паркинга, че да си прибирам колата. Но чакай да видя
сега аз как ще преминавам през птичия кордон, всички воини от който най-зорко
дебнат някой случаен минувач като моя милост, че да го накълват по тиквата. Ще
взема един клон да го размятквам над главата си, за да плаша гаргите с него –
ебах ти отвратителното племе пернато и като хвъркат дявол черно!...
11.09.2000 – Като ден от седмицата отново е понеделник и аз пак се намирам в почивно
време, в което на спокойствие мога да си свърша някоя полезна работа, като
например да прибавя ред-два към нескончаемата ми история. Нищо особено не се
случи от снощи насам – е, щом съм жив, значи че съм оцелял. Излязох навън, като
стисках каиша на панталоните си в едната ръка - готов да го развявам и да плаша
гарваните, но за щастие нападения срещу личността ми не бяха регистрирани. Може
би пък защото беше неделя - нали почиват и те, гадините мръсни. Направих си
една дълга 4-километрова разходка, с много бърз пешеходен ход, но не съм чак
тичал, че нямах настроение и психическа нагласа за това. От довечера пак ще
продължавам с тези мои спортни безумия. Прибрах колата под сайванта и си
приготвих ранната вечеря. Приказвах по телефона с Нени и Светлана, след което
почнаха филмите по телевизията. Като ги изгледах до последния възможен тъп
“сапунен” сериал, на края си легнах в празния като сандък за талаш креват.
Днес на обяд ще
закарам колата за преглед в сервиз и за издаването на съответния документ, с
който ще мога малко по-спокойно да я продавам. Никакви клиенти не са се
обаждали за сега - трябваше комай по-рано да се усетя и да й сложа табелите “За
продан”. Ама нали пък исках първо километража й да върна назад, че тогава чак
да я афиширам по улиците. В края на краищата, каквото стане – аз ще направя
всичко възможно да я продам в този градец, а пък ако случайно не ми се получи,
тогава ще му мисля едва след като се преместим от тук.
И през днешния ден ще
съм на ябълково-портокалова диета – топла и питателна манджа ми се полага чак
довечера, като се прибера в къщи. Скоро миш-маш не съм си готвил - онзи ден от
зарзаватчийницата купих и едни прогнили чушки, та може да ги употребя за тази
цел, за да не идат бадева в кофата за боклук. Като си дойде Даниела ще избъркам
и една руска салата, че отдавна не съм правил такава – а пък колко много я
обичам, няма да ви разправям. Излишно е да подчертавам също как хубавичко ми
върви с водката или ракията – и това ще премълча. Аз и за калориите в нея няма
да обеля дума, че колкото много забранени субстанции съдържа, дето са в ущърб
на диетата ми, не ще и лаф да става: като се почне от домашната майонеза, която
приготовлявам лично с истински яйца и много олио, та се свърши със самите
картофи. По силата на шибаните диетолози и експерти по здравословно хранене,
единственото което мога да ям от една руска салата са морковите, при това да ги
хрупам сурови като заек – ама що не си таковате мамата, ве?! Аз да легна и да
мра ли сега, след като съм с някое и друго килце горница живо тегло? А пък
дойде ли веднъж Дани и се съберем, в къщата отново ще настъпят нашите безкрайни
празнични дни и вечери (и нощи, естествено…). Само дето приятелите ни липсват
тук - но пък ако отидем да живеем на Gold Coast, каквито чувам напоследък че са
НИ били намеренията и плановете, там ще имаме много повече възможности да
срещаме и с нормални хора: българи, сърби, македонци и подобните нам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар