Скъпи, прескъпи и
обични родители мои! Приятели, слушатели и стари ми добропожелователи!
Днес е 07.10.2000
– съгласно календара денят се явява събота, времето - тъкмо около привечер и
аз, по една стара вече, закостеняла традиция и закономерен обичай, пак съм
седнал на софра. Е, не баш на бяла покривчица, както казваше другаря Божко, но
пък пластмасовата ни маса в градината е достатъчно бяла, което с малко повече
фантазия допълва имиджа на пейзажа. За да потисна скуката и самотата, давейки я
и потапяйки в алкохолни пари съм си нарязал една мощна, лозарска салата и
буквално допивам последните капки от жалките и оскъдни остатъци ракия, които
вече са ми останали по дъното на разните шишета и дамаджани из долапите. До напред
правих записи, презаписи и озвучаване на филма от екскурзията ни с Нени, а сега
вече се нуждая и от малко отдих; след като стрелките на стенния часовник сочат
19:45, това недвусмислено показва един съвсем навременен старт на
моноспектакълният ми гуляй. Наклал съм си огън в барбекюто, омесил съм си и малко
каймица за кебапи – въобще ще се пирува тая нощ; кой до когато издържи, преди
да е паднал от стола.
На този етап
приключих с дейността си, определена за свършване през деня - при това доста
успешно, въпреки големия зор, който видях пак, оплетен в кабели и жици като
пате в кълчища. Утре ще продължа на нова сметка, защото имам много работа още,
докато напълно завърша всичко – по начин, по който дори на мен да се хареса.
Има всички данни и предпоставки да се получи нещо много забавно и интересно от
цялостната ми продукция, но да не избързвам с хвалбите – ще видим на края. Сега
с две–три думи ще се върна на вчерашния ден, а после пак ще се пренасям в
“сегашно време”...
В обедната си
почивка отидох да изпратя пакетчето със снимките и предишното ми писъмце, но в
последния момент се наложи да извадя резервната батерийка за малкото фенерче,
което съм ви изпратил по Даниела. Имаше и няколко специални много тънко пишещи писалки,
но те също не заминаха поради надхвърляне законния грамаж на колета. Така или
иначе, всичко останало е вече на път (което всъщност не е нищо кой знае какво,
ако не се считат за достатъчни страниците на дългото ми писмо и едно тесте
семейни снимки). Това беше и най-важната част за деня, разбира се. След работа
се прибрах в къщи – е, добре де, не пък и съвсем направо, защото по пътя си уж
към нас с моя колега първо се отбихме да изпием по няколко бири (няколкократно…)
и чак тогава се пръснахме по домовете. Не сме се бавили много – аз още в 19:00
си бях у нас, далече преди настъпването на вечерния час; а пък и в края на
краищата, сега съм ерген - мога да си развявам пишката (пардон, байрака исках
да кажа) както и колкото си искам.
С нескрита радост и
задоволство на влизане видях, че в пощенската ни кутия ме чакаше вашето писмо №
76, като не знам защо предната седмица бях получил следващото (№ 77) – малко
отзад-напред, но мен това не ме тревожи, един път след като всичко е налице.
Толкова много му се зарадвах, че си го четох няколко пъти, единият от които на
глас. Чувствам се най-искрено щастлив (и благородно завистлив…) за времето,
което сте прекарали заедно с Дани и малката Ванеса, но въпреки описанията на
майка, аз все пак чакам още повече подробности около този така приятен случай.
Даниела, колкото е сладкодумна ще има да ми разказва берем до Коледа кое как е
било, стига самият аз да имам нужното търпение да я изслушам. Независимо от
нейните преразкази обаче, ще бъда благодарен и на вашите най-мили и топли думи,
които винаги са лъхали от грижливо изписаните ви редове. Не помня точно какво
правих след това снощи - вероятно съм имал малко врътня из къщи, последвана от
скромна бекярска вечеря, известно зверене в катастрофално тъпата телевизия и си
легнах физически изморен и духовно зареден.
Тази сутрин пак
станах рано, своевременно си подредих нещата, закарах колата на моето място за
оглед и се прибрах веднага, за да продължавам с дейностите си по сглобяването
на филма... Точно тук обаче прекъснах писането за около час и половина, в който
говорих по телефона – първо с Нени и после със Светлана; а с нея пък специално
повече от час, защото обикновено с Неничко сме по-кратки и делови. Лошото е, че
сега пък вече напълно загубих интерес към писателското творчество и комай е
време да се отдам на тихите си мисли и тревоги. Ще си пусна старите шлагери, а
може и някоя сълза да пророня. Ще продължавам явно утре, с по-пресни сили и на
чист акъл, че ракията взе нещо да ме събаря; ако пък нямам тази възможност – ще
си догонвам мисълта в понеделник по време на почивките. Лека нощ ви пожелавам
за сега, ако не ме прещрака нещо мозъка, та да ви се обадя по никое време...
Вече е 23:56,
естествено на същата съботна вечер – не ми стигнаха силите (финансовите имам
предвид), че да звънна и на вас. Първо търсих Даниела, но тя беше излязла –
отишла милата, на гробищата; цвете едно да тури на брат си връз гроба. За много
кратко говорих с “баба Рейчъл”, което тя ми предаде в късите секунди на
разговора ни. След това си побъбрих за малко с Бакала, който ме зарадва с
неговата много весела и обнадеждаваща новина, че до два месеца (и ако е рекъл
Господ…), те може да са на кратка екскурзия тук при нас! Това ми просветли
временното и частично затъмнение, в което бях изпаднал с помощта на ракийцата и
реших повече да не дрънкам международните телефонни връзки. Ама че съвест имам,
ама-а-а!!! Не знам обаче колко ще платя този месец за телефони, но майната му –
аз знам как да блъскам, че да си покривам тези малки радости и душевни
волности...
В момента слушам
едни гръцки песни и краката ми потреперват в диво сиртаки, което много рядко
съм играл, но удари ли ме сачмата – нямам равен на дансинга! Никога няма да
забравя подобен момент - сватбата на Красьо Петев и Викито, когато “Доктора” от
отсрещния блок игра сиртаки с една капитанска шапка. Какво става с тези хора?
Още ли живеят там при вас – спомените ми просто вървят един след друг, като на
лента – нищо, че са минали толкова години. Аз и други неща си спомням точно от
това време, ама хайде - няма сега да разбулваме старите кахъри. Като че ли
вчера беше, майка му стара! А пък и за кое ли по-напред да си спомням? То едно
ли е било или две – животът тогава беше друг, по-безгрижен някак си; всички
хора като че ли бяха по-инакви. Това го разбирам добре. Сега всички са
угрижени, може би са вече и доста “пораснали” - сигурно не им е баш до тези
неща. Но тук, на края на света положението си е абсолютно същото - хубавото е
само, че поне спомени има бол, та човек да се крепи на нещо и да вярва в
небитието. Аз също забелязвам по себе си, че в известна степен съм се променил
(къде малко в положителна, къде пък повечко в отрицателна посока); не съм вече
онзи Ангел Михов, който бях преди. Дали грижи ме налегнаха, дали проблеми
стъпиха на врата ми или пък просто възрастта е виновна, но на моменти дори се питам:
къде е онова момче, къде са безкрайните празници, къде отиде оная по детски
чиста наивност, този денонощен глад за веселба, чиито силни заряди носех със
себе си?! Отпреди време Дани знаеше един човек, в мен тогава тя виждаше
различни черти, докато сега този същия човек е някак си по-друг – нищо чудно и
по-лош дори; аз самият го съзнавам, въпреки че се стремя да бъда това, което
винаги съм бил. Нещо натежава, не проумявам даже точно и къде; помъдрявам ли
или пък просто оглупявам? – туй не мога аз да зная, но на моменти дори не мога
и да се позная, за да си завърша пиянската мисъл и с малко рима...
Вече всичко покрай
мен утихна, музиката заглъхна (няма кой да ми смени “плочата”). Стана 00:15 и
постепенно ще се ориентирам към леглото. Сънят лекува най-добре (след алкохола,
разбира се който е повсеместно признат за всенароден душевен и сърдечен
лечител). А иначе, събуждаш се и почваш всичко отначало - все едно, че нищо не
е било. И следват пак борби, нови огъвания, гърчене, падане и ставане; не се
чувствам изморен от всичко това, но просто се питам - до кога бе, джанъм?...
09.10.2000 - Продължавам да описвам скучното си битие, вече от работа – на чист
делник-понеделник. След като цялата събота и неделя посветих на записи и филми,
най-после снощи в 21:00 бях готов. Всъщност и това не е най-точната дума,
защото до този момент съм събрал само музикалния фон на една касетка, с
подредени песни по ред и време, които сега пък трябва да прехвърля на
видеокасетата, заемайки съответните си места съгласно сценария на филма. А с
това започвам да се занимавам още от довечера.
Вчера двама души се
обаждаха за колата и един за мотора на Нени, който също е обявен за продан. Аз
сутринта пак закарах анатемосаният си вече автомобил “на сгледа” и веднага се
прибрах в къщи, за да се занимавам с моите дейности. Не съм ходил до битака -
сигурно продавачките и вехтошарите там са се питали един друг за мен. Ако и следващия
път не отида, сигурно ще си помислят, че съм умрял - но сега имам по-важни
задачи от сергиите и тържищата. Говорихме и с Неничко по телефона, после с
Методи, а тази сутрин за последно се чухме с моето Данче – хайде, стига вече с
тези телефонни любови; да си идва по-скоро, че къщата е заприличала на
кочина... От нея разбрах, че и вие сте в София за изпращането й и че сте отишли
да спите у кака Ленче и чичо Стефан. Каза ми също, че заедно с нея сте ходили
на обяд у Катето. Въобще, голям живот е паднало – имам пълното право да ви
завиждам. Аз вече подготвям посрещането им в петък през деня. Даниела ще отиде
на работа чак в неделя, а в събота ще си остане у нас. Тогава за нас ще настъпи
един малък празник!...
В събота вечерта не
можах да отхвърля много писмен материал, защото телефоните звъняха един през
друг. Аз бях отвън до огъня и добре си прекарах времето, макар и доста самотно.
Кебапчетата ми станаха много хубави. Напоследък им слагам и по малко агнешка
кайма в съотношение 1 : 3 спрямо свинската. Доста сполучливи ги докарвам – моят
малък Неничко умира за тях. Абе, хванах му аз цаката, но пък и през много
провали минах, докато най-после налучкам рецептите. Ако знаете само колко
“сурова” заготовка, а пък и готова продукция съм изхвърлил на боклука – няма да
ми повярвате. Усетя ли кебапчето, че не ми стои “гумено” в ръцете и не
пружинира като дунапренова гъба за миене на чинии, за мен автоматично означава,
че нещо е сбъркано. Хапнем каквото хапнем вечерта, изядем да речем няколко и
останалото го хвърлям в кофата; амчи то на трици бе, не се яде просто! Особено
пък ако се претоплят на другия ден. Така съм изхвърлял цели чинии – опечени и
сурова кайма.
В четвъртък вечерта,
като се видим с Нени ще му взема видеото, за да презапиша филма за вас, за него
самият, а за нас ще оставя оригиналната касета-майка – което ще означава, че
много скоро пак ще изпратя някакво колетче. Но то може да мине към Коледните
подаръци, защото имам да попиша още малко в това писмо, а и както разбирам –
доста снимки ще има, пристигащи от България посредством моите пратеници и
велможи. За сега ги правя сравнително евтино – за $10 общо обработват един цял
филм с двойно количество снимки (т.е. по две от всяка поза). Е, това все пак е
някаква временна далавера на магазина - нека видим до кога ще поддържат тези
ниски цени. Един комплект ще си оставим за нас, а другия ще раздаваме – за вас,
за другите родители София и т.н.
10.10.2000 –Като се прибрах вчера от работа и веднага се залових с филма - до 22:00
вече беше готов. Довечера ще му бъде цялостното гледане, преди официалната
премиера. Срещнах голяма трудност с улучването на тези секунди и точния синхрон
между даден кадър и началото на песента. Горе-долу се получи каквото беше
замислено, но на места има сериозни разминавания, които просто нямаше как да се
избягнат с подръчните средства, с които разполага “студиото” ми за момента.
По-нататък ще мисля за някакви по-съвършени методи, но съм сигурен, че ако имах
под ръка това смесително устройство, нещата щяха да са далеч по-добри. При
сегашната ми режисура с една ръка се опитвам да командвам и управлявам по
няколко неща наведнъж, при което неминуемо се получава известно забавяне, а от
там и съответната неточност. За да бъда достатъчно самокритичен, трябва да си призная
че суперпродукцията ми има доста кусури, но пък като за първа в живота ми творба,
все пак не е чак толкова лоша. Най-важното от всичко е, че доказах
първоначалния замисъл за създаването на филма и сега съм си взел разни бележки,
та грешките да не се повтарят при следващите ми опити. Например продължителността
на надписите в самото начало е много дълга и вероятно след определени секунди
време, те стават дори отегчителни. Трябвало е по-набързо да ги прекарам, но
предвид слабият ми опит това не се е получило много успешно. На всичкото отгоре
в екрана се вижда едно отражение на сянката ми, докато съм се движил – за
надписването им с дебелия флумастер използвах една стара картина, без да
забележа че стъклото й е давало това смешно отражение. Явно ъгълът на
светлината не ми е бил много подходящ. Също така кадрите на отделните изгреви и
залези са доста дълги, в известна степен скучни – на тези места също е трябвало
да посъкратя малко от снимачния материал. Но като едно цяло и независимо от
всичките изброени до тук кусури, заснетите кадри не са лоши. Неничко много е
мърдал с ръцете си, докато е снимал – аз нарочно съм оставил тези места, за да
ги види той сам и да се научи как да държи камерата за другия път. Нека и татко
да ми пише някакви идеи по тези кинематографски въпроси, когато му хрумне нещо
на ума.
Вчера купих едни
много евтини яйца, че да занеса и на Методи от тях; довечера ще му взема и
малко кайма, като я намалят в супермаркета. Той сега пак е без работа, та ще
трябва “да му дам едно рамо” – нали приятел в нужда се познавал уж...
Започвам вече много
трескаво да се подготвям за посрещането на Дани и Ванеса. Ще взема да поизчистя
малко - ще ударя една прахосмукачка и един парцал на пода, малко прах и пепел
ще обърша от мебелите и това ще е всичко. Даниела така или иначе ще чисти после
основно, независимо какво и колко съм разтребвал аз. Тя знае най-добре кое как
си прави –ще я оставя да се развихря с метлата. Днес е последният й ден в
България и вие вече ще се разделяте – ба мааму, ще бъде много тъжно. Добре поне
че мен ме няма там, защото аз много дълбоко изживявам всичко и щях доста да се
намъчня. Дано и пътуването им назад да бъде така успешно - аз ще ги посрещна на
летището и веднага си тръгваме за насам. Методи сигурно ще дойде с мен, за да
посрещнем “гостите”, в случай че не си е намерил някаква работа за този ден.
Той ходи от време на време да работи с този или онзи, но това не е постоянно
занимание и съответен доход.
11.10.2000 – Снощи имах много лесна вечер – заниманията ми се свеждаха единствено до
подробното и детайлно изглеждане на филма, който вече съм направил. Премиерата
му също доказа, че на едни места е просто чуден, но на други пък – не чак
толкова. Както споменах по-горе - знам за всичките му кусури, които се надявам
да бъдат избегнати при следващите ми подобни начинания. След това отидох в
магазина да купя някои евтини продукти на Методи. Междувременно двама души,
потенциални клиенти се обаждаха по телефона да ме разпитват за колата – ще
видим какво ще стане. Аз към 21:30 реших да се обадя за последно до София, а
там е било 14:30 - явно че до това напреднало време вече ще сте били излезли на
път за аерогарата, тъй като самолета излита в 16:30. Трябваше по-рано да
звънна, ама вече е too late – “ту лейт”, както често се изразяват местните. В
буквален превод изразът означава “много късно”, но има смисълът и значението на
нашенското “Късно е чадо, мандалото ‘лопна” или пък другото: “Късно е либе, за
китка…” по незабравимото Петко Славейково стихотворение “Изворът на белоногата”.
Моите момичета в момента спят в стаята на някой хотел из Цюрих – сега там е
нощ. От Швейцария тръгват чак на другия ден, около 14:30 и пристигат тук в
петък сутринта.
Довечера ще товаря
багажа, бензин ще ходя да налея – въобще, трябва да съм готов за път, та утре
веднага да тръгвам; направо от работа – няма и да се прибирам в квартирата даже.
Ще отида първо у Нени - имам да му нося някои неща и да взема други от него.
После отивам у Методи - ще преспя у тях и сутринта ще посрещна Дани с бебето на
летището в 08:00. Може би ще останем за малко в Бризбън, евентуално да обядваме
и скоро след това тръгваме обратно към наше село. Програмата ни до голяма
степен ще зависи от това как ще се чувстват пътничките, след толкова много
летателни часове над земи и морета. Неничко ще дойде при нас на следващата
седмица (20, 21 и 22 Октомври).
Снощи от Светлана
разбрах, че през Януари те щели да изпратят техния Момчил за няколко дни да
погостува на Нени. Това ще бъде много хубаво да се видят двамата след всичките
тези години – нали бяха почти бебета, когато ние заминахме за Австралия - дано
им се осъществи идеята. Нашите планове още не се знаят какви ще бъдат – особено
пък точно за този период. Дали ще сме още тук, дали няма – никой нищо не знае
със сигурност. Аз нарочно и не питам началниците си, за да не ги разлайвам
излишно. Ще си кютам тихо и кротко до последния момент, а пък после ще му
мислим.
Вие сигурно след
като сте изпратили Даниела на летището и сте се прибрали директно в Габрово. А
може и да сте поостанали още малко в София - нали това е градът-мечта на моята
скъпа и най-добра майка...
Днес най-после
заваля дъжд. Е, само прикапа де, но за пръв път от много месеци насам се
появиха дъждовни капки по асфалта. Напоследък тук-там отново започнаха да избухват
горските пожари и със стихията си сериозно да напомнят за себе си и пораженията
от тях, но наред с това развитието на реколтата също изостава поради сушата…
Ох, търпение вече
нямам тая моя Даниела да се прибере, че да възстановим нормалния си ритъм на
живот и домакинство. Много самота ми се събра през тези няколко седмици –
заеби, не съм щастлив. Аз по-рано, докато си живеех самосиндикално поне,
редовно излизах на някъде – сряда (вечеринка за презрели ергени и моми…); петък
(напиване с цел забиване на някоя никаквица, изостанала на бара и напита като
свински задник, със съдран чорапогащник и размазан грим; чорлава и мазна…);
събота (официален бал на самотниците, изискващ културни обноски и възпитано
държание…); неделя (ден за индивидуален размисъл в някое кафене и разбор на
всички грешки, допуснати предните дни; съставяне на план за следващите…) и т.н.
и т.н. Тогава ходех като въртоглав, душих като хрътка, задирях тая или оная с
една-едничка мисъл – а сега от дома не съм си подавал и носа, като някоя
монахиня. Ама не ми се ходи никъде сам, там е проблема...
Останаха още 10
минути от обедната ми почивка – тъкмо се върнах от магазина. Набелязах няколко
стратегически обекта и довечера ще отивам пак, дано са поевтинели още повече.
Много добре поминаваме с тези намалени стокици в това забутано градче. След
20:00, почти всяка вечер обезценяват по-нетрайните храни като хляб, месо и
разни други продукти. Онзи ден яйца намерих – напълних хладилника с няколко
дузини; саламчета разни, видове сиренца за мезе на виното – всичко, което е
евтино се прибира и тутакси намира своето достойно място по рафтовете на
бездънният ни хладилен гардероб. Напред купих малко безалкохолни питиета –
намалили ги, моля ви се, защото никой не ги търсел вече. Именно тогава идваме
ние, за да им очистим магазините от боклуци и залежала стока. Някои по-надути
пуяци с вирнати човки и особено пък техните законни и благоверни “пуйчици” си
мислят, че това би им било под достойнството. Обаче аз имам много сериозен
имунитет срещу подобни персони (твари…) и въобще не страдам от такива скрупули.
След като прикаченият към гащите ми джоб си е лично мой и никой друг, освен мен
не ми го пълни със своите подаяния, значи моето свещено право остава да правя с
него точно каквото си поискам и да купувам всичко онова, което намеря за добре
и целесъобразно, с оглед да оцелея и изхраня семейството си. И въобще не ми
пука кой какво щял да си помисли или пък ще каже за мен и зад гърба ми.
Хубавото е, че Дани също не се халосва и не залита по шарени и лъскави етикети
и измислени “марки”, а приема с радост моите търговски удари. Защото в края на
краищата, като надялкам саламеца на по-едри парченца и с него зарина танура “с
връх”, като извадя синьото сирене и мяха с леденото вино, само през курчецът
ми, че пък и оттатък ще ми бъде какво пише точно по опаковката на дадена стока
– тя и без друго отдавна вече е отишла в кофата за смет. Аз тъкмо опразних
хладилника от застоелите и попрестоели по-дълго мезета – сега ще зареждам с
други, още по-застоели!...
Все още сме с
днешната дата, но аз вече съм си в къщи - свърших заплануваните задачи и
задължения, с които си бях наумил да се занимая и понеже в момента ми е много
нервно и неспокойно, сядам да драсна още няколко реда - белким пък ми се
отпусне малко душата. Пробвах с вино – не стана; зарязах чашата наполовина
пълна – нещо, дето никога не ми се беше случвало. Часът е 21:10 - напред се
прибрах от магазина, но нищо повече не можах да купя. Е, има достатъчно какво
да занеса на Методи - няма да го оставя да гладува.
Иначе след работа
веднага се прибрах в къщи. С огромна радост отворих пощенската кутия, където ме
чакаха не едно, не две ами цели три писма (вашите две, носещи изходящи номера
съответно 75 и 79, както и краткото, но много мило писъмце на Даниела).
Безкрайно се зарадвах, естествено, в резултат на което тутакси зарязах
чистенето и бърсането на прах; съвсем логично и хладнокръвно реших, че докато
ние си дойдем от Бризбън, така или иначе то пак ще се напраши, та поради
железните си доводи във връзка с това мое твърдение, аз съкратих и процедурата
с прахосмукачката. Ами че така, де - какво ще прави Дани по цял ден като си
дойде? Ще има да търка с парцалите на воля и необезпокоявана от никой (защото
през това време аз ще съм на работа). Значи, вместо да губя ценно време с
хигиенизирането на жилището, натоварих багажа в колата и сега всичко ми е
готово за пътуването. В момента зареждам батерията на камерата, която утре също
ще взема с мен - за всеки случай. Нени ми я остави за ползване със срок до Нова
Година, но аз не мисля да я задържам толкова дълго. Напред говорих с него –
получил много добри оценки и свидетелство от някакво негово представяне по
математика, та бързаше да ми се похвали; миличкият ми той, татков. Представям
си обаче какви тъпанари са останалите, които не са получили въпросните грамоти
- но нека това да си остане само едно мое лично мнение, което не натрапвам
никому. Та, седнах напред и четох и препрочитах писмата, а пък специално
листчето от Даниела ще спи заедно с мен под възглавницата...
Тъкмо поглеждам
часовника и изчислявам времето - че те моите моми вече са тръгнали от Европа и
пътуват към Азия. Утре ще пристигнат в Куала Лумпур – столицата на някоя от
държавите в района (само че не помня на коя…), където става прекачването на
самолетните композиции; а пък от там кацат директно в Бризбън. Днес от вълнение
работата си не можах да видя като хората, а не знам утре как ще е. Последните
часове и мигове на очакване най-много се увиждат. Хем ми е радостно, че Даниела
се прибира при мен; хем пък ми е мъчно за нейните родители и за вас, че всички
вие пак оставате сами, след тези няколко седмици на приятни емоции, разговори,
безброй нови срещи, гости и т.н. Броените дни много бързо отлитат и все пак стана
добре, че Дани се съгласи да изкара малко повече време в България. Защото
първоначалните й планове бяха да остане там само за един месец и няколко дни, което
пък съвсем щеше да сгъсти програмата на всички. Това, за което ми пишете е
чудесно и аз съм много щастлив за вас, въпреки че самият още не знам доста от
подробностите. Много ще се радвам, ако и татко ми нахвърля едно писъмце или пък
запише някоя касетка – ама не от тези новите, а на някоя стара която е за
изхвърляне. Аз пак ще ви изпратя такива касетки, но въпреки това вие си ги
пазете за чисти и хубави записи от компакт диска. Радвам се, че и той работи
добре и се е вписал сред останалите си “пушки”–събратя.
Доста застудя
времето днес, след като преваля този дъжд. Температурата беше стигнала 30°C, но
сега вече се установи на по-търпимите 24°C-25°C. Навън не е студено разбира се,
но веднага се почувства разликата спрямо предишните дни. Добре че миналата
седмица, поне докато ни трая екскурзията времето беше чудно, та успяхме и филм
да направим, и да се къпем в океана и всичко да бъде така, както трябва. В
крайна сметка на мен не ми издържа сърцето и аз отмених наказанието на Нени,
въпреки че той до последния момент не знаеше нищо за това. Досещаше се
единствено по някои мои приказки и реакции (ако знаете само колко е буден,
умен, досетлив и въобще всичко най-добро, което мога да кажа за едно дете –
стига обаче да не е този негов пословичен мързел, хайманлък и безпризорност).
Ето, той и тази вечер ми разказа каква му е програмата за събота и неделя: в
петък той ще спи у някого; в събота и неделя – хойкане цял ден, а вечерта пък
Жулиен ще спи у тях. Понеже в понеделник нямало да учат, цялата банда отиват за
през деня на един воден увеселителен парк на Gold Coast, с много басейни, люлки
и водни пързалки. Аз в най-добрите си години не можех и да си помисля за такова
разпускане, обаче мама нали казва: “Това е неговия живот, това е неговия свят –
не може да го спреш!”, какво повече мога да добавя или срещу кого да се
противопоставя, след като добре знаем кой е покровителят-защитник… А как ще
завърши всичко това, не искам и да мисля - Господ да му е на помощ! Радвам се,
че поне е “окумуш”, че се оправя навсякъде сам и че може да прави много неща,
на които съм го научил във времето, докато е бил покрай мен. Но пък че все още е
и твърде малък за всичко това - никой не може да ме убеди в противното. Вярно
е, че навремето аз също походвах и поскитвах тук и там, но това се извършваше
само по заслуги, в рамките на някакъв семеен контрол и строг родителски надзор.
В подкрепа на моите мисли и тревоги е безспорния факт, че аз самият нищо не
мога да направя, за да го възпра малко – нали не съм постоянно с него. А майка
му пък, хептен – тя е едно такова мекотело. Викаше и крещеше за щяло и нещяло,
дереше си гърлото и гъза от злоба и бяс, правейки от мухата слон, но в същото
време не можеше да проведе нищо възпитателно или да вземе някакви превантивни
мерки против дадена пакост, лъжа или подобни; тъжно, доста е тъжничко, ама
какво да се прави...
Утре вечер от Методи
ще се опитам да ви се обадя по телефона – предполагам, че ще сте се прибрали
вече в Габрово. Той също е вързан към евтината телефонна компания, но аз
изговорените минути така или иначе ще си ги платя. Няма да ощетявам момчето и
да си разваляме дослука за няколко мизерни долара.
Сега ще се опитам да
погледам малко телевизия, колкото и тъпа да е тя - а пък ако и това не ми
помогне, тогава направо ще си лягам. Притеснено ми е някак си, вълнуващо едно
такова – състояние, което човек не е в състояние да опише с две думи; то може
само да се почувства. Утре на работа пак ще ви пиша, милички мои - сега се
опъвам на скърцащия миндер. Хайде, лека ви нощ и простете...
12.10.2000 – Снощи гледах телевизия до 24:00. Не ми се заспиваше, бе мама му стара.
Проверих из картите и световните атласи къде на майната си се намира тая шибана
Куала Лумпур, че да не се излагам със своето смехотворно невежество. Столицата
на Малайзия била – държава, разположена близо до Сингапур, Индонезия и някои
други от този регион (не че знам и тях, но все пак така пише из букварите;
вероятно “безинтереса” ми към въпросните азиатски дестинации се поддържа от
моето пренебрежително отношение спрямо подобни геополитически зони, където се
изхранват само с ориз; sorry, но пък си е самата истина). Моите пилета вече са
там, съгласно разписанието на аероплана, което ми е оставила Даниела още преди
да замине. И в тази част на географията те ще изкарат близо един цял ден, след
което довечера тръгват за Бризбън. Голямо пътуване ще му ударят – няма що; дано
само бебето да не създава проблеми на майка си. Аз иначе в нея съм сигурен – тя
ми е много мъжко момиче и за нищо на света няма да се остави да я влачат по
течението. До довечера има още 7 ½ часа, когато пък аз поемам пътя си към
Бризбън и съответно към Методи. Едвам чакам вече да дойде това време. Дано
всичко мине успешно, защото пък връз целия този сюжет отгоре стои и факта, че
утре е петък, 13-ти – всеизвестният по цял свят “Черен петък”. Такива черни
петъци са само два или три през годината, когато все има нещо, което да не е
баш като хората. Явно че няма да ми остане време за писане на писма през тези
почивни дни. Даниела е първа смяна на работа в неделя и аз ще трябва да се
разправям с малката пораснала вече Ванеса. Е, ако тя миряса и случайно заспи,
може и да нахвърлям някой безразборен ред, но това едва ли ще се случи. Без значение
кога, как и при какви обстоятелства, аз ще продължавам да водя корабния дневник
по време на почивките си от работата.
Ще видя първо колко
филма ще донесе Даниела от България, че да почна да ги правя един по един.
Искам час по-скоро да ви изпратя касетката с филма от екскурзията ни с Нени. В
това колетче ще има малко снимки, както и настоящето ми послание. На Цецови
също ще запиша една касетка от филма, както и кръщенето на бебето и
пребиваването ви на Енина. Те много се радват на всичко и са много мили хора.
По цели вечери си приказваме със Светлана, за какво ли не – за живота тук, за
работа, пазари, покупки, къщи, за децата и разнищваме още купища странични
теми. Много ще се радваме да осъществим едно виждане с тях, но не знам кога и как
ще организираме всичко. Те са далече, а билетите за самолета до там – скъпи.
Много рядко въздухоплавателните компании правят големи намаления на цените, но
все нещо ще се нареди. Те по принцип също искат да се преместят от там, но
самите не са много сигурни и уверени, поради което не смеят да предприемат
смели и безумни стъпки.
Аз мисля, че успях
да обхвана повечето от материала в предното и в това писмо - специално за
периода от време, когато Дани беше в България, а аз си останах сам тук на село.
Живот и здраве от другата страница нататък, животът ни ще се нормализира и
отново всичко ще си отиде по местата. Сега и сутрешната ми почивка вече е към
своя край, но ако имам възможност, аз пак ще се включа в обедната. За тогава
съм предвидил едно малко излизане из града - трябва да върна разни неща в
библиотеката, после провеждам рутинното си минаване през супермаркета и веднага
се връщам на работното си място. А пък докато стрелките на часовника най-после
покажат 12:30, ще трябва и да поработя малко. Всъщност достатъчно е да създам
впечатлението на много зает – защото аз от сабале една линия не съм турил като
света...
Останаха ми 10
минути за довършване на започнатата още сутринта мисъл. Онзи ден проверявах в
нашите магазини от веригата на “Млад техник” за въпросното смесително
устройство, което ми трябва за моите видеозаписи и филмови озвучавания. Там
имат всякакви такива видове, разбира се; най-евтиното, но задоволяващо напълно
всички мои изисквания по манипулациите струва $70, което съвсем не е скъпо за
подобно електронно съоръжение. Ако трябва да се занимавам сам, за да си го
направя със закупени от магазина части (които също не са евтини), вероятно аз
ще загубя много повече време. Хайде пък после да му търся кутии, че пък
захранване и т.н. Независимо от разсъжденията ми тук, нека татко да изпрати все
пак нещо, колкото да си поддържаме взаимната техническата кореспонденция и
култура. А пък ако се наложи пак да ми дотрябва такова устройство, аз просто ще
си купя едно и ще ликвидирам въпроса. Освен това във вестника също съм виждал
разни обяви за подобни апарати. Така че може и там да проверя какво има. Вярно
е, че аз помолих татко да ми прати схемата, но пък не отчетох обстоятелствата,
че самият нямам много подходящи условия за конструирането на едно такова нещо.
То ще рече и някаква настройка, макар и елементарна - няма да е съвсем проста
работа, която да събирам от отделни парчетии и отпадъци вън на тревата. А с
други удобства за сега не разполагам…
Днес не вали, но
духа един неприятен вятър. Иначе не е студено - дано поне в Бризбън да е малко
по-спокойно. Тази сутрин за пръв път в историята на Австралия е регистрирано
земетресение със сила около 5.2 по скалата на Рихтер. Няма разрушения и жертви
- не се е усетило от много хора. Станало е някъде по западните брегове на
държавата-континент, около Перт – само на 4500 км от тук. Напред казаха по
радиото, но го споменаха като любопитен факт. Малко повечко се разду въпроса за
цената на Олимпийските игри обаче – като турили онези калема отдолу и под
чертата се появила цифрата от 3.5 милиарда долара суха пара, похарчени и
излезли от гърлата на нещастния, заблуден като овца (тук да ме прощава самото
животно...) и нехаещ за нищо, тъп до предела на своето лично безумие
австралийски данъкоплатец – на печелившите: честито!...
16.10.2000 – Понеделник – ебаси тъпото! На работа съм ами, че къде другаде мога да се
чувствам толкова угнетен и потиснат - като боб под капака на врящото гърне. Не
знам дали ще мога достатъчно подробно да опиша всичко, което ми се случи от
четвъртък вечерта насам, но поне ще се опитам да го подредя по някакъв
по-строен начин, белким нещо разберете от хаотичната ми реч.
Първо – от
Maryborough тръгнах веднага след работа (беше към 17:15) и в 19:30 вече бях при
Нени в Бризбън. Той ми даде видеото, аз пък му оставих колелото и още разни
негови вещи. Зарадва ме хлапето с една похвална грамота, която получил за
заслугите си в часовете по математика и с още едно малко листче – някакво друго
негово отличие, то пък по география. Нарочно ви изпращам копие от тях, за да
видите че той може да бъде и добро дете – стига човек да знае как да го
подхване и поведе. Свърших набързо ангажиментите си с него и аз от там отидох у
Методи. У тях вече двамата се почерпихме много порядъчно, поприказвахме си
доста и легнахме в 24:00. Междувременно от телефона в квартирата му се обаждах
на майка с последните си заръки, доуточнения, препоръки, споделени впечатления
и т.н.
На другата сутрин
закарах Методи на работа, че неговата кола беше нещо повредена, а аз закъснях
малко за летището дорде се свестя сутринта – виеше ми се свят, гадеше ми се,
имах халюцинации, но успях да задържа храната и питието от вечерта за себе си
(не съм повръщал, демек). Със сетни сили се замъкнах в залата за посрещачи на
международния терминал и тъкмо в този момент пък от коридора се подаде малката
кратунка на Ванеса - мята с ръчички на всичкия тоз народ наоколо, като сигурно
си мислеше милата, че цялата събрана тълпа в салона се беше струпала
изключително и само заради нейното посрещане. По принцип всеки отделен пътник
си има поне един, а често пъти и повече посрещачи – можете да си представите
каква лудница е обикновено по летищата, особено след такъв трансконтинентален
международен полет, който буквално броени мигове преди това е изсипал една маса
от 500 човекоподобни (маймуни…), недоспали, отегчени и убити от дългото си
пътуване видиотени полусъщества. Даниела с бебето бяха подрямали малко в
самолета, та не им се спеше много. Решихме да не се бавим излишно в Бризбън и
тръгнахме веднага за насам. По пътя купихме само малко детска храна за Неси и
след като тя си я изяде с най-голяма охота (по начин, като че ли беше държана
гладна през цялото си пребиваване при своите най-мили баби, което аз изобщо не
допускам…), оригна се звучно, пръдна два пъти и си затвори очите. Детето спа
през целия път, а ние с майка му, докато си разкажем набързо и бегло кой с
какво се е срещал, борил, преборвал и от какво не е заспивал, вече си бяхме в
къщи.
Докато свалим
багажа, да наизвадим едно друго - подаръци, шишета и какво ли още не и то стана
кажи-речи ракиено време. За гала-вечерята аз измайсторих една дълга серия
кебапчета, а за Дани имаше и едни свински ребърца, които тя много обича печени
на скарата. Оле-ле, че като надялках аз една мощна шопска салата, докато тя се
оправяше с багажа - ама доматите и лука “на едро”, а не както по ресторантите ги
забъркват на прасетата. Нашата Ванеса спа през цялото време, че и през нощта
дори, защото не успя с голяма точност да се ориентира – аджеба, кога са дните и
кога нощите тук в тая държава. Отначало се плашеше от мене - беше ме забравила
малко, дяволицата - но после детето си свикна с таткото и сега всичко е наред.
Даниела най-после
приключи с подреждането на багажа – беше вече към 19:30, когато с най-голяма
радост седнахме край масата. Едва тогава тя откри, че сред нещата, които в
последния момент е оставила на летището е имало и такива документи, които на
нея й трябват и са много важни: като акта за раждане (кръщелното) на бебето,
например. Сега ще я оставя на мира и няма да й се карам, а пък тя от своя
страна ще ви пише отделно точно какво не е взела със себе си, та евентуално да
й го изпратите при случай. Така тържеството ни започна и продължи чак до
пукването на зората, когато едва в 05:00 на другия ден успяхме да си легнем да
поспим за малко. Добре че все пак Ванеса прояви милост към родителите си и беше
така любезна да ни остави да поспим максимално, преди да се е разскимтяла, защото
в противен случай щяхме много да сме изморени през деня...
След петъка идва
събота, независимо че за нас тя дойде още в полунощ, докато си провеждахме
културно-масовото мероприятие. През целия ден Дани пра мръсни дрехи, простира
ги; аз ходих по пазар, занимавах се на Нени с мотора, въртях се из къщи и т.н.
– въобще, всичко се върна така, както си е било. Дорде се обърнем и ей го на –
пак стана време за вечеря. Този път софрата ни беше много по-умерена – като
времетраене, а и от гледна точка на разнообразие в сервираните блюда. Вечерта
протече и под знамето на известни културни развлечения (а не само в ядене и
най-вече в пиене) – гледахме видеокасети. И двамата с Даниела много харесахме
кръщенето – добре е снимал човека с камерата: всичко най-подробно, всички
присъстващи и въобще целия тържествен ритуал. Нека майка да не се халосва и да
не му измисля кусури. Разбира се, своята най-висока оценка получих аз самият за
моя втори авторски филм, който направих по време на екскурзията ни с Нени (като
за първи смятам онзи стар шедьовър, датиращ още от ерата на далечната 1993, за създаването
на който използвах обаче чужди материали, заснети от наши приятели, с които
тогава ходихме до Ayers Rock или ULURU, както го наричат аборигените). Даниела
обаче хареса изключително много сегашната ми продукция, въз основа на която
сега сме решили да заведем и Сашко по същите наши стъпки. До тук – всичко
чудесно и прекрасно. Когато обаче Дани извади вързопчето с изщраканите филми,
при вида на общото количество ролки на мен ми се зави свят и щях да припадна
току до крака на паянтовата маса. Но ето че днес изпратих за обработка три от
всичките 10 бройки. Така всяка седмица ще давам по малко, че да не ми се увижда
много “финансово” удоволствието от разглеждането на снимките после.
Втората нощ бебето
обаче не беше от най-послушните същества на земята. Става на няколко пъти, игра
си с нощната лампа, приказва си; наложи се майка й да я разнася напред-назад из
стаята уж с най-хуманната цел да миряса и да заспи, но онова дребното само се
хили насреща й и хич не помисля да си затваря очите (амчи то завалийчето спа
непробудно 36 часа – трябва да е било бодро вече, за да не му се спи през
нощта). На другия ден (вчера, неделя) Даниела беше на работа и то ранната й
първа смяна, та хич не й беше до тези среднощни игрички, но и през това
минахме. Тя подробно ми разказа за всичките си впечатления и посещения при
нашите близки и познати. Много харесала Огнян и Ленчето, въпреки че с тях не са
били заедно много дълго. А от чичо Божко е очарована! Каза, че много хубаво сте
си изкарали - и на лозето, и у тях, и у вас, и на Енина, и навред където сте
ходили. Всичките й преживявания разбира се не могат да се изкажат на един дъх –
ще има да се връщаме на тази или онази тема много пъти, но пък така ще има за
какво да си приказваме дълго време напред…
Аз от вчера насам
започнах презаписите на всички настоящи и налични филми и видеокасети. Правя
една касетка за Цецови с кръщенето и екскурзията ни с Нени; за вас – същия
сюжет плюс отрязъка с кадрите, когато сте били на Енина; за Нени, за Сашко, за
баба ти Рейчъл тематиката е подобна – кръщенето заедно с допълнителни кадри от
домашни и близки в околността райони. Наред с всичко това Даниела пожела да я
снимам на работата й. От тези кадри ще направим едно кратко филмче за нейната
благородна професия, специално за нашите родители и най-близки – очертава се да
бъда много зает (едва сега осъзнавам колко добре ми е било през времето, докато
си бях напълно сам...). Дани много се е запалила да купуваме компютър и да се
връзваме към Интернета, та сега тази покупка ще излезе на малко по-предно място
в списъка с желанията ни за Коледа. Аз разбира се отдавна съм си го запланувал
в програмата, но ето че май вече му дойде времето.
Довечера продължавам
с презаписите на филмите. Нени пристига в петък, може би тогава ще имаме и
гости – една колежка на Даниела ще дойде с мъжа си, та ще правя барбекю и
съпровождащите го специалитети. Нали трябва да изненадаме приятно
австралийските си познати и да ги запознаем с единствената по рода си ядлива
българска кухня (с изключение на италианската, която аз обожавам; защото всичко
останало е под съмнение и за мен друга манджа, освен нашенската не съществува
на света – дори и да си падам малко шовинист, това е въпрос на вкус, а пък “На
вкус и на цвет, товарищей нет” както казват руските мужици)…
17.10.2000 – Тук напълно вече му е мястото, аз също от своя страна да изразя
най-горещата си благодарност и дълбока признателност за всички подаръци, които
вие със завидно старание, нежни чувства и толкова много родителска обич сте ни
подготвили и изпратили по Даниела – за мен, за Неничко и останалите членове от
разширената ни фамилия. Думите ми бягат в момента и единственото, което мога да
изрека сега е, че всичко това дори надминава превъзходната степен на израза
“чудесно” – като дете се радвам на касетките, на музиките, на всевъзможните
блузки, блузенца, покривчички и т.н. и т.н. Моята лична и най-голяма драма
разбира се заключава в радостта и топлите ми чувства към ракията. Още щом
разбрах, че едното шише е от чичо Божковата (която винаги е била по-хубава тази
на татко, без той сега да ми се обижда, независимо че и двете идват от един и
същ казан…), аз направо го отделих и скрих дълбоко от себе си дори, за да се
отвори някога на най-свят ден (вероятно на моето погребение…). Онази вечер
първо замина “грозданката” на Жуката, която също беше много хубава. При случай
като го види, нека майка да му благодари най-сърдечно лично от мое име (само от
мое е достатъчно, защото Даниела така и не я опита –не сколаса да се вреди от
мен, а пък тя нали такива просташки питиета не употребява…). Аз от своя страна
също трябва да му драсна някой и друг ред, ама като толкова много не ми се пише
на никого, че не знам какво да правя вече с всички приятели, които очакват
моите далечни послания. Може да му се обадим по телефона някоя вечер. А пък
сигурно ще бъде вече и твърде късно за моите благодарности, когато един ден той
сам прочете мислите ми за малко позакъснелите ми намерения…
Днес Даниела ще
чисти и ще мие къщата – у нас ще настане един малък “ужас”; ад под небето! През
почивката ще изляза да изпратя колетчето за Цецови, а вашите джунджурии ще
изчакат още малко, докато извадим и останалите снимки. Слагам всичко заедно в
една кутия и това ще ви бъде Коледния подарък, наред с още някои дреболии,
които съм нагласил за изпращане. Доядя ме много за диска на Нени, който не
свири добре при вас – разбрах от Даниела, но след като прослушах и говорещото
ви писмо, та ми стана хептен ясно. Това е единственият диск, който аз нямах
възможност да прослушам на татковия компакт диск, защото той вече беше опакован
в багажа, когато Нени буквално в последния момент изпрати записа. Ние веднага
обаче го пуснахме на нашия и там всичко работеше безупречно. Дори го
презаписахме за Райничка в София. Аз предполагам, че за да не иска да свири по
повърхността му има нещо зацапано – мазни отпечатъци от пръсти, случайно
попаднал косъм, прах или нещо подобно. Нека татко да го изчисти хубаво и пак да
пробва – няма начин да не върви. Също да го пусне и на някаква друга уредба,
ако някой познат има такава наоколо. Просто да се докаже – самият диск ли не е
добър и никой апарат не го приема или само на малкия компакт диск не иска да
свири. Нека той да направи няколко опита, а аз междувременно ще търся
оригинален диск със съответните изпълнения и ако ми попадне, ще ви го изпратя
допълнително. Не е изключено при самия презапис нещо да не е направено както
трябва, защото в края на краищата всичко се свежда до една хлапетийска работа -
някакъв приятел на Нени, та майка му имала самия диск; малките разбойница го
взели от нея, че го записвали после на дискозаписващото устройство през
компютъра и т.н. Жалко за несполуката все пак, защото мелодиите са много
хубави. Ако нищо не стане до тогава, аз ще ви ги запиша на касетка.
Специално отделям
време, за да изразя най-горещата си благодарност към вас за златния кръст,
който сте ми направили и изпратили. Много е хубав, тежък, солиден – точно,
какъвто съм си го представял и какъвто го исках аз. Искам да сте живи и здрави,
за да можете след няколко години да ми поръчате още един подобен, който да бъде
още по-масивен; като на Римският Папа да речем. На сандалите обаче нарочно не
се спирам, защото те пък са просто чудесни: малкички, теснички, с чуден цвят на
кожата – а пък за страхотният им пенсионерски фасон, да не говорим. И понеже аз
съм една много хуманна личност, вместо да ги изхвърлям на боклука, те ще се
запътят директно към контейнерите, в които събират волни помощи и
самопожертвования за подпомагане на бедни и малоимотни членове на обществото.
Ще ги направя личен дар на някой бараба с по-малък крак (защото на мен изобщо
не ми стават...).
18.10.2000 – Вчера изпратих колета на Цецови. Те сигурно днес или най-късно утре ще
го получат. Взех едната част от снимките на готовите филми. Друга част ще дам в
петък като получа заплатата, защото промивката на 10 филма със съответните им
снимки струват точно $100, а така като ги правя на части пó не се усеща
финансовото сътресение. Снимките иначе са много хубави - особено пък онези,
които татко е правил на Даниела по Боженците. Предполагам, че те са снимани с
неговия фотоапарат, който дава по-добри качества от тези малките китайски
“еднодневки”. Дани е снимала с нейното апаратче, което също не е със завидни
качества, но за сега върши задоволителна работа. Снимките в черквата обаче са
малко тъмни - просто светлината от вградената светкавица не е била достатъчна и
аз не случайно винаги съветвам: когато се правят снимки в затъмнено
пространство с помощта на светкавицата, обекта на снимката трябва да бъде на
възможно минимално разстояние от фотографа – именно предвид недостига на светлинния
сноп, поради ограничения му интензитет, произведен от тези дребни фъшкии.
Съвсем друг е случая, когато човек разполага с външна светкавица, която дава
далеч по-ярка и силна светлина. До тези изводи съм стигнал сам, след като в
цялостната си практика имам похабени маса други, също толкова ценни снимки,
докато най-после докажа причината за тази несполука. От голямата купчина ще
отделим някои екземпляри за София; други ще изпратим на Сашко и т.н. От оставащите,
които ще бъдат за вас, по преценка дайте някои снимчици на Божи, на чичо
Божкови и т.н. – хората трябва да се радват и да бъдат щастливи, а както и друг
път съм подчертавал: сюжетната обстановка и скъпите образи от една
най-обикновена снимка, често пъти водят до написването на цял житейски роман,
подобен на този, който аз списвам в момента; отделно от спомена, който
въпросната фотография запечатва завинаги…
Минах през магазина
снощи след работа, та купих един миксер – ами то не се издържа вече без това
така важно и често употребяемо кухненско съоръжение. С него бъркаме кашите на
бебето, а пък и на мен лично ми е нужно за приготовлението на моята любима и
супер “диетична” майонеза – основна съставка за световноизвестната руската
салата (която всъщност е френска, но това е предмет на друг монолог). И тук аз
отново ще си послужа с кратка извадка от някои свои лични изказвания, които съм
прокламирал от високите трибуни по разни конгреси, симпозиуми, конференции,
кьор-софри и други подобни срещи с обществеността; нека тя да послужи като
закон, постулат, теорема или както искате я наречете, която гласи: “Една руска
салата може и без картофи, дори без кисели краставички или шунка, но без
майонеза – никога!” А пък тоя миксер, дето го имах до скоро ми изгоря в ръцете
от прекомерната му и безмилостна експлоатация, та сега го подменихме с нов –
надявам се той да издържи повечко...
Ванеса се носи из
къщата на тези малки колелца като торпила – няма мир, няма покой; как не й
умаляват краката, не ми е ясно! Не знам обаче какво чудо ще бъде като проходи
истински. Сега се придвижва навред из стаите, пипа, събаря покривки, дърпа неща
от масата – изобщо настана един “ужас” в къщата! А-аа, слушай малкото! – не сме
се разбирали така с теб, докато те израждах от майка ти! Влизай си в пътя самичко
и докато е време, за да не те вкарвам аз зорлем…
Днес на обяд ще се
разправям с жилото на мотора, че вчера не ми остана време да го занеса за
ремонт. Снощи записах филма от екскурзията на Нени - ще му направя още една
касетка, която пък да изпратят и на техните в Ямбол. Реших да им направя този
благороден жест - все пак майка му великодушно ни даде камерата, той пък ми
донесе видеото си и т.н. (все разни “мои” вещи и придобивки, но хайде да не се
впускам в подробности по болната тема). Там също живеят негови близки и
роднини, които с нищо не са виновни за случилото се между нас и които страдат
не по-малко за нашия общ малчуган – нека да му се порадват хората, макар и само
чрез филмовата лента и от екрана на телевизора… Ако му поправя мотора, тази
събота и неделя ще ходим да го караме на пистата. В неделя пък всички заедно
може да отидем до морето. Милата ми Даниелка е на работа; и двата дни все
гадните й втори смени, така че сутрините поне ще са свободни за някои кратки
излети.
В неделя сутринта
съм решил да извъртя едни палачинки и триумфално да отворим сладкото от горски
ягоди на леля Ани Киселенкова. Милата, как ли си драла ръцете из шубраците и
драките, докато ги набере тези толкова прекрасни и още по-дребни плодове.
Спомням си, че навремето двамата с Огнян ходехме по пътя след с. Жълтеш и
нагоре към “Сечен камък” за такива ягоди – отстрани беше пълно, да ги косиш с
косата. Той доста чевръсто напълваше една кофичка и носеше на майка си, докато
аз едва покривах дънцето на моята. Не ми се отдаваше този спорт – калпав съм си
и сега изглежда; но пък обичам да ям, което е по-интересното. Със същата сила и
страст аз обичам – пардон: обожавам къпиново или малиново вино. Обаче само един
ден, прекаран в тръните на къпинака, може да ме направи въздържател за цял
живот. Абе, не ми се отразява добре селското стопанство и аграрния живот и това
си е – тук аз далеч не искам да се представлявам и изтъквам за голям гражданин;
просто съм си мързелив, бе – не се ли сетихте…
В началото на
Декември сигурно Сашко ще дойде при нас за около една седмица. Нямаме планове
още за Новогодишните празници - вероятно ще отидем на Gold Coast при сърбите
или пък ще измислим нещо по-различно и вълнуващо с Методи в Бризбън. Точно по
това време се очертава отново да почивам през тези няколко дни, защото малко
преди Коледа завода го затварят официално за две седмици; и то ако съм все още
тук, разбира се. Защото по принцип от сега нататък във всеки даден момент могат
да ни кажат, че от утре вече не сме на работа и че ни прекратяват договорите –
макар и не цялата паплач наведнъж, но то и един по един да е, крайният резултат
си остава същия: отново без работа, за кой ли път отново на улицата...
19.10.2000 – Снощи най-после завърших презаписите на всички филми, касетки и т.н.
Цецови се обадиха от Тасмания, че са получили колета, който им изпратих онзи
ден - искаха специално да изразят задоволството си от нашия филм с Неничко.
Много са го харесали - искрено се надявам, че и на вас ще се хареса, въпреки
всичките си кусури, който той така или иначе има. Вярвайте ми, че аз вложих
много сили, желание и любов в направата му. Докато се занимавах с моите технически
дела Даниела готви на печката, а между почивките си направи и една “зелена”
баница (със спанак), защото ние много я обичаме – в нея няма никакви калории и
колкото повече ядем от нея, толкова повече слабеем; видимо - ха-ха-ха!…
Довечера започвам една
касетка за баба Рейчъл - с кадри от кръщенето и разни други общо-семейни сюжети.
В цялата тази обстановка Ванеса се тътрузи из цялата къща в нейния
стол-проходилка, игра си с играчките и въобще беше едно чудесно и много
послушно бебе. Не такова обаче е тя вече нощем – откакто се е прибрала от
България, спала е непробудно само първите дни. От там нататък – будене,
хленчене и т.н. по няколко пъти на нощ - абсолютно безпричинно. Какво му стана
на това дете не зная, но от многото хвалби, че спяло по цели нощи, ето какво
стана на края. Иначе не яде нито пък пие вода през нощта (това е все още
приоритет на баща й…), но се събужда; става да си играе, обръща се и се въргаля
из кревата като краставо яре – въобще това бебе не е онова, което беше в
началото. Ние все си мислим, че продължава да се аклиматизира към тукашната
обстановка - да видим как ще бъде по-нататък, но ако продължи да ми се шугави
такава и ще я водя на доктор; ветеринарен...
Нашата приятелка от Gold
Coast ще ни дойде на гости другата седмица или по-другата – някъде в началото
на Ноември. Аз пък днес на обяд отивам в управлението на Търговския регистър да
подам документи за узаконяване на еднолична фирма – кандидатствам за име, под
което да регистрирам дейността си, с която се занимавам в момента. Чрез това
име ще търся работа по-нататък, но най-главното преимущество на всичко е, че ще
мога да обявявам разходите си пред финансовите власти, които тъй или иначе са направени,
а сега ще минават като масраф за сметка на моята компания. Името на фирмата ми още
не е узаконено официално от властите, но аз съм си намислил да се казва
“Електро-Машинно Конструкторско и Чертожно Бюро МАРКОНИ”. Не знам дали ще ми
разрешат да нося точно това име, защото под него има и други подобни
организации, но се надявам че с такава дейност и под това наименование ще бъде
само моята. Ще видим какво ще стане. Таксата е само $95 - къде ли не са отишли
тези пари, така че ако тази маневра не помогне много, поне няма да ми навреди.
Ето, сега например като купим компютър, той веднага ще отиде за сметка фирмата;
колата – също; телефони, сметки и т.н. – всичко заминава като разход. Струва си
тропулакът, защото по този начин може да се спести от таксите в края на
годината. Даниела също иска да я взема на работа при мен, обаче предишният й
опит не е подходящ и изобщо не е по специалността; квалификацията й е по-висока
от необходимото, иска много голяма заплата, а е и над определена възрастова
граница (25), за да заема тази отговорна позиция. Освен това тя е чужденка, не
говори шест езика и не може да работи на смени, защото има малко бебе. Е, аз
продължавам да й провеждам “интервюта” всяка вечер, но не знам дали ще бъдат
успешни за нейната кариера...
20.10.2000 – Днес Светлана има рожден ден - ще й се обадим надвечер да я поздравим.
Те пак са ни изпратили разни музикални компакт дискове, които са презаписали от
други. Сигурно днес ще ги получим. Ние довечера също ще си направим едно малко
тържество. Неничко пристига с влака в 20:30, ще има барбекю и т.н.
Вчера в
Министерството успешно ми одобриха името на фирмата и аз вече съм официален
директор на това представителство. Не знам дали ще развивам някаква сериозна
дейност, но със сигурност разходите ще се трупат от сега нататък. Така или
иначе името Mechanical/Electrical Design & Drafting Bureau “MARCONI” вече
постъпи в държавните търговски регистри и от тук нататък започвам да действам
под това прозвище – нека Бог да ни е на помощ…
Ванеса беше малко
понастинала, но вече й няма нищо. Дадохме й едни капки и се оправи веднага. На
обяд ще ходя да взема други три филма от Фото-то и ще прибера на Нени жилото за
съединителя, което онзи ден оставих за ремонт в една работилница. Другата
седмица пък ще поръчам снимките и от последните четири филма, след което ще
изпратим всичко, заедно с видеокасетата.
Още не съм обличал
ризата, която майка ми е изпратила с толкова много обич, защото за сега
износвам разни други дрешки и парцалки, но сигурно от понеделник Даниела вече
ще ме докара с нея. Тя ми е много хубава и аз много си я харесвам.
Работата в офиса
продължава да върви добре и все така монотонно, като аз тайничко се надявам да
има още доста - поне до края на годината, че и по-нататък, но това са само едни
мои предположения. Всеки миг могат да кажат да си тръгваме кой от където е
дошъл. На мен хем ми харесва тук и ми е добре с тази висока заплата, която
получавам, но в същото време самите ние не можем да предприемем или да
заплануваме нищо конкретно за бъдещето. От друга страна пък комай повече ми се
иска всичко вече да е приключило в това село, за да хуквам да търся друга
работа, без още да съм наясно нито къде, нито каква ще бъде тя. Тази мрачна и
потискаща неизвестност не ми харесва, но за сега това е единствената ни
възможност, която трябва да изцедим до край като лимон в чаша джин или чай.
Трябва своевременно да започна с оглеждането за нова работа, но нали докато не
ми е свършил договора тук не смея да мърдам много-много настрани, за да
използвам максимално дълго по-високото си заплащане. В крайна сметка времето
занапред ще покаже всичко - ние както и да го мислим и въртим, някой друг вече
го е наредил и измислил. Остава само да дойде момента за това.
С продажбата на
колата нищо не става за сега. Сашко продаде неговата онзи ден в Аделаида и сега
ще си купува някоя по-евтина, а пък ще вложи парите в други, по-важни начинания.
И на него не му се учи особено, както на нашия Нени, та Даниела само се ядосва
с него - нали уж всичките калпазани са такива, които констатации обаче нас
никак не ни топлят, нито пък задоволяват…
22.10.2000 – Неделя, ранна утрин – уж е време за кафето, обаче момичетата ми още
спят, а пък аз се старая да не им вдигам много шум. За това се улових за
молива, като най-тихо и почти беззвучно занимание.
Най-новата и
неприятна новина е, че Нени не дойде този петък при нас, както го очаквахме.
Още в понеделник му откраднали портфейла от чантата, когато са ходили на басейн
с апапите. Там била и студентската му карта, с която удостоверява че е ученик и
срещу която ползва намаление по транспорта. Щели да му вадят нова и това
трябвало да стане до петък, преди пътуването за насам, но не могли да се
включат в срока. Той пък с целия си хлапашки акъл се обаждал до влаковата
агенция, за да ги пита дали ще му я искат и онези естествено казали “ДА”! И
нашия умник решил хич даже да не се разкарва до гарата, ами си останал в къщи.
Разбил телефоните да търси майка си, а пък и нас разбира се, но ние бяхме
излезли, та едва в 17:30 успяхме да се свържем с него. Искаше да отида да го
взема с колата, но аз този път категорично му отказах на капризите, защото това
щеше вече да бъде едно истинско безумие – 3 часа път до Бризбън, после други 3
часа назад и нови 600 км, натоварени върху километража на колата. Смятам, че
бях напълно прав в доводите и крайното си решение, но онова зверче като се
наостри, че като се разсърди, че като почна да бълва насреща ми - все едно, че
майка му слушах да кълне и да нарежда: “Теб тате, изобщо не те интересува дали
ще ме видиш или не!” – татковото момче изливаше потоците си от отровни думи и
все в тоя дух ги реди, като наниз бисерни мъниста. Както и да е - баща му,
който само преди две седмици похарчи $1050, за да го заведе на тази, поначало
незаслужена екскурзия и този път пое горчилката, задавяйки се с лайна и помия.
Когато аз казах, че сам си е виновен за случилото се, Нено едва ли не започна
да ме обвинява за това, че не съм искал да отида с колата до Бризбън и да го
взема. Това да не ти е да прескочиш до пазара в Севлиево, че да си купиш тиква,
бре калпазанино неден! Той, не стига, че не беше отишъл до гарата и да пробва
въпреки всичко да се качи на влака (защото често пъти тези ученически карти
изобщо не ги искат; освен това неговия билет е взет и платен предварително и
той само трябваше да каже номера на резервацията, за да му го издадат на
гишето); пак в последния момент ми се казва, че му била изчезнала картата, ами
сега на всичкото отгоре аз да се чувствам и виновен, че видите ли - не съм
отишъл да го докарам. Е, че това пък не е ли вече безобразие, бе мамка му?!
Други $50 за изгорелите билети заминаха в небитието – майната им и на тях. “Мама
ще ти плати пикливия бензин!” – това беше една от многобройните му “ласкави”
реплики по телефона. Ако ми беше пред очите, щях сигурно да му насиня задника.
Но така е винаги – добър съм само докато давам и се отчита точно колко давам.
Не е ли достатъчно обаче (а то никога не е, защото той така е научен…) – ставам
лош, свидлив, такъв или онакъв. Даниела е напълно права в обвиненията и укорите
си към мен, за това как се държа с него; защото аз от бащинска нежност и
прекалената си любов съм го оставил просто да ми се качи на главата. Винаги се
заричам да се променя, но все не ми остават сили да го направя. Както и да е,
нека сега майка му да му купува билети - да идва тук когато иска; но ми тежи,
де – не го крия. Виновен ли бях и къде ми е вината? – ако това ми каже някой,
ще почерпя една вносна бира…
Независимо от
разигралата се телефонна свада в петък вечерта ние с Даниела пак си направихме
малко тържество, барбекю и т.н., но и на двамата не ни беше някак си много
комфортно. Отровните думи, които се изсипаха от устата на моя единствен и
най-обичан син повлияха пагубно и върху нея, попадайки точно в целта и право в
любящото й сърце. Заради неговото гостуване тя беше приготвила най-различни
вкусни ястия, които знае че Неничко обича; точи баници и какво ли не. Ама и тя
става лоша, защото не си мълчи и не се спотайва, ами прави напълно заслужени
забележки и казва винаги това, което мисли. Майната му – дано с възрастта
всичко се надживее и преодолее. А аз нека съм достатъчно силен и здрав, че да
нося по-лесно горчилката и отровата, с която ме обливат почти редовно…
Вчера не сме ходили
никъде, Дани беше втора смяна. Днес програмата ни е същата, защото и времето
нещо се позаоблачи, та всеки момент очаквам да завали. Скука, пълна вялост и
сивота – ебах ти живота…
Ванеса се буди нощно
време, точно както Нени правеше навремето – със 100% сигурност вече мога да
твърдя, че просто някой я урочаса в тая България. Аз не помня 6 месеца това
бебе да се е пробуждало нощем за нещо. А напоследък става по няколко пъти –
неспокойна е, върти се, обръща се и т.н. Сега ще спят с майка си до обяд,
защото никой не се е наспал като хората през нощта. Аз я окъпах снощи, нахраних
я и я сложих да спи – всичко беше нормално. Обаче нощно време като че ли нещо й
става. Оп-паа, чувам, че гумените играчки оттатък започнаха да се разбуждат –
кучета вият, котки мяукат, мечките ръмжат – всичко вече е в пълен ход; цялата
менажерия е на крак, а Ванеса чак цвили от кеф и се залива от смях – вероятно
се е и насрала...
Малката бяс в това
нейно столче на колелца тича из цялата къща и бута навсякъде, особено където
баш не й е работата – отваря фурната, дърпа кърпите, покривките събаря, къса
салфетките на малки парченца и по принцип всичко тъпче в устата си. Най-много
се радва, когато докопа дистанционното управление на телевизора или на видеото.
Тогава я обхваща най-дивата радост. Въобще голям дявол се очертава - много живо
и активно бебе е, но иначе не спи добре нощем. Носи вече истински обувки;
Даниела я облича много красиво - особено с многото дрешки, които й надонесе от
България. В последния колет, който получихме онзи ден Цецо и Светлана пак бяха
изпратили няколко парцалчета на Ванеса - башка компакт дисковете за нас. Сега
ние също им подготвяме нещо, с което да ги зарадваме.
Ами това като че ли
е всичко до този момент – а, онзи ден взех снимките, та се ядосах и с тях
толкова много. Един от филмите изглежда е слаган два пъти във фотоапарата и се
е получило едно наслагване на позите и съответното им пълно похабяване и
самоунищожение. Снимките от лозето, в къщи, екскурзията до Етъра, изпращането
на летището – всичко е станало двойно и по този начин е невъзможно за гледане.
Много хубави кадри, но са поразени безвъзвратно. Това е най-вероятно татково
дело, без да го обвинявам разбира се, въпреки че ме е яд много – всеки може да
допусне подобна грешка. На Дани апаратчето не дава такова високо качество на
снимките, освен това то е с моторно пренавиване на лентата и така целия филм се
прибира вътре в ролката, веднага след последната му поза. По този начин не
остава никакво крайче от него да се подава навън, та човек да се мъчи да го
вдява отново и така да го сбърка с нов филм, какъвто предполагам е нашия
случай. Даже в тоя ред на мисли ще посъветвам татко, като изважда готовия филм
от апарата да го навива до край, за да е гарантирано че целия се е прибрал в
касетката. Ако краят му стърчи, може случайно да се дръпне, да се осветят
негативите и т.н.; или пък след време човек забравя и си мисли, че филма е нов
- слага го повторно и така поразява две ленти: старите кадри, които са били
вече заснети, както и новите, от които също се очакват снимки. Независимо от
всичко, аз отбрах няколко сравнително годни снимки от повредената серия и ви ги
изпращам за анализ и в подкрепа на това, което току що казах. Те са малко
по-търпими, но останалите ги изхвърлих. Имаше доста заснети кадри из къщи; чичо
Цоко мярнах някъде - предполагам, че това е било на кръщенето. Е, тях ги няма
вече. Карай, не може само да печелим - нали и загуби трябва да понасяме.
Завършвам темата с поднасяне на извиненията си – вероятно на някой тя ще се
стори доволно много отегчителна, но понеже аз изключително много държа на
фотографския спомен, почувствах се длъжен да я споделя и обсъдя, за да не се
допускат повече такива грешки от невнимание.
Онова малкото пее ли
пее оттатък и мачка тези гумени играчки, които издават невъобразими звуци. Но
пък и Даниелчето има много здрави нерви, щом като тя още не се е събудила, не
се е развикала по нещастното малко създание и продължава стоически да търпи
всичкото това, което става буквално на педя от ушите й...
23.10.2000 – На работа съм пак. Вчера и снощи дежурството ми мина без особени
произшествия и инциденти. Бебето толкова много се измори от обикаляне на
стаите, че на края заспа в това нейно подвижно столче. Направих й няколко
снимки, както беше заспала в него, защото това едва ли някога ще се повтори.
После аз я взех за малко при мен на дивана и там си взе дрямката, за да издържи
къпането и храненето.
Иначе нищо друго не
се е случвало. С Цецови говорих по телефона и с Неничко. Тази сутрин се
разправях с транспортните агенции за билетите му, но се оказа че те вече са
напълно невъзвратими и загубени. Сега майка му ще му купи други, та да се
научат. Той сигурно ще дойде този петък - да видим как ще се организират с нея.
От Данъчното
Министерство са ми отпуснали $200 еднократна помощ за закупуване на разни
материали във връзка с развитието на новия бизнес – нали съм вече техен човек.
Днес Дани ще обикаля по магазините, за да види как най-целесъобразно можем да
ги оползотворим. Решили сме да си купим безжичен телефон, дето му се разнася
слушалката навред из къщата - по всяко време може да се обади някой или пък да
се набере нечий номер. Най-забавно и същевременно приятно би било да си бъбриш
с приятел, докато си сереш в клозета. По този начин времето, прекарано там
съвсем няма да бъде загубено, а дори напротив – напълно оползотворено в приятно
събеседване. Тези апарати са доста скъпи, защото имат и вграден телефонен
секретар - ние ще вложим малко повече средства, за да вземем точно такъв. Само
чакам да пристигне официалното удостоверение/сертификат за утвърждаването на
фирмата. Сигурно днес или утре то ще дойде по пощата.
Днес е доста тихо и
спокойно на работа - повечето от постоянните работници почиват, след като са си
надработили определените часове. Ние обаче, временните (или още “сезонните”…),
гледаме да използваме всеки възможен миг да работим колкото е възможно
по-дълго, за да изкараме съответно повече пари. На края всеки от нас ще си
вземе шапката и поединично ще се пръждосваме завинаги от това шибано място; със
свит юмрук, изтегляйки средният си пръст високо нагоре и посредством въртеливо-постъпателни
движения, получени от жестикулациите на китката, ще им помахаме за сбогом. Аз
миналата седмица навърших една година, откакто съм тук и работя за тази
компания – като че ли вчера беше, майка му стара. Кога мина всичкото това
време? - така и не съм усетил. Ето, скоро пак ще дойде Коледа, пак ще има
подаръци, емоции, веселби и ходения тук-там.
От Дани разбрах, че
чичо Ваньо Малджиев е отишъл на някакво погребение - точно в деня, в който е
трябвало да ви закара на летището. Вероятно е починал някой от нашите общи
морски познати, но тя не можа да ми каже със сигурност кой е бил; вие обаче ми
пишете непременно! Жалко за човека, приятеля и близкия сродник - който и да е
бил той. Даниела мине се-не мине, все ще се сети за някой епизод от своето пребиваване
в България и ми подава информацията си ни в клин, ни в ръкав. Така аз узнавам
за всичко малко на пресекулки и с известно закъснение, но това не беда.
Започвам да си въртя
из главата една налудничава мисъл за отиване до Тасмания баш по
Коледно-Новогодишните празници - тъкмо на Цецо майка му също ще е пристигнала,
ако дойде до тогава. Но ще видим, за сега изчаквам търпеливо и стоически тази
идея хубавичко да ми узрее в кратуната, че тогава чак ще я обмисляме
по-подробно – вероятно само едно шише водка ме дели от закупуването на
самолетните билети, защото в такъв момент на временно опиянение добивам малко
повече смелост; защото пък когато съм тавряз действам по-предпазливо и тогава
изобщо не постигам бляскавите си победи...
24.10.2000 – Вчера на обяд ходих да се разправям с похабените снимки от двата филма.
Върнах им ги във Фото-то със съответната рекламация, а пък те от своя страна ми
възстановиха парите с ответните си дълбоки извинения. Всъщност това изобщо не
беше тяхна грешка, защото технологията и процеса на проявяване са толкова
съвършени, че от единия край на машината зареждат суровия филм, а от другия й
край излизат готовите снимки. Няма никакъв междинен контрол, експонацията е
напълно автоматична и в този случай - безусловно безупречна. Стига обаче самият
филм да е като хората. Вероятно някакви много малки корекции да са също
възможни по време на този процес, но пък и нищо не може да се направи, ако на
филма има двойни образи, кадрите са насложени един върху друг и т.н. Аз все пак
успях да спася няколко годни що-годе снимки, защото останалите ги върнах в
ателието. Другите филми са добре, вече им видях снимките – но тях не съм ги
взел още, защото чакам в петък да ми платят, че тогава да се разправям с това.
Нени пристига в
петък вечерта - майка му купила билети. Довечера с Даниела ще направим някой и
друг кадър с камерата из къщи. Вчера по пощата пристигна официалния документ от
Министерството за фирмата, която узаконих миналата седмица. Сега ще чакаме да
се развива и някаква дейност, защото не може да се обявяват само направените
разходи, а пък налице да няма никакви приходи. Това евентуално ще става чак
след като приключи този договор тук, който аз тъй и не знам до кога ще
продължи.
Всички в къщи са
добре - бебето е добро и послушно, с изключение на нощите, когато се буди,
плаче и не знае какво иска. Даниела ще ходи при някаква знахарка му чете против
уроки, но още не знае какви думи да приказва, че да си свърши работата и сама.
Такава коренна разлика - аз не мога да повярвам чак. Но ще се оправи, вие не се
тревожете за това – нали е дете още, може и зъбките да й растат вече и да я
болят венците...
Другата седмица
пристига нашата приятелка Румяна, която живее на Gold Coast. Ще остане при нас
за няколко дни, та тя малко ще ни разнообрази скучното и сиво ежедневие. После
пък, в началото на Декември Сашко ще дойде. Аз другата седмица вече ще подготвя
пратката си за вас - касетката, снимките и това писмо. Ще видя колко нагледен
“материал” ще се събере до ½ кило, останалите джунджурии ще ги изпращам
допълнително. Трябва да избързаме с това преди да е настъпило Коледното
задръстване на пощите, защото иначе може и да се загуби в навалицата.
25.10.2000 – Това малко бебе ни подлуди нощес - особено пък Даниела. То се буди, то
рева, че става, пак ляга – абе тотална разлика от това, което беше. Сега само
да шукнем нещо и се събужда, а преди нито тишина сме му пазили, нито сме си
шепнели, докато спи. Ама и ние сме си виновни - на кого ли само не се хвалихме,
че детето спи по цяла нощ, че въобще не се буди и не яде нощно време и т.н. –
нá ти сега! Все едно, че гледам нашия Нени – като се събудеше по никое време
първата му работа беше да надуе гайдата в най-дивашки рев, облян в реки от
сълзи и сополи; това дребното тук стана същото като батко си. По-рано се
събуждаше чак на сутринта с усмивка, с детски чар и много нежност. А сега е
като едно малко зверче – сякаш дяволът се е вселил в това дете. Аз също не
можах да спя като хората тази нощ, та се наложи да пия кафе на работа. Но не е
в това проблемът – нали се мъчи и то завалийчето, а като не може и да каже
какво иска, та нощем стават едни какафонии, не ти’й работа как’ Сийке! Даниела
й шътка, малкото пък й отвръща с още по-див рев – абе с една дума: край на
рахатлъка. Зъби ли го мъчат, сънува ли нещо – не знам, но не е добре човечето.
Виж, не яде нощно време, но се буди – или да се обръща в количката си, или пък
става вече готова да си играе; де биберона си ще иска, де нещо друго дето никой
не може да разбере какво е.
Снощи си пекохме
картофи с наденица, както ги правехме едно време във фурната – много ми се беше
дояло такова ястие, но докато станат готови, ние се заситихме с мезетата по
масата.
Довечера ще заснема
няколко видеокадъра от домашната обстановка из къщи. Това мероприятие беше
запланувано още за снощи, но нещо не можахме да се организираме за
осъществяването му.
Сутринта пак закарах
колата на моето място, където я оставям всеки ден от месеци насам вече. Обаче
напоследък няма никакъв интерес към нея. В началото хората като че ли по-често
ми се обаждаха - поне да попитат нещо, а сега всичко мъчително замлъкна. Така
или иначе табелите “За продан” продължават да висят по нея - лошото е само, че
до 11 Ноември трябва да й платя данъка и регистрацията. А пък това си е
сериозен масраф от $580 за цялата година или само $300 за 6 месеца. И този
“цикъл” се повтаря до обезумяване всяка година, не е само еднократно ужилване.
Аз си правех тънката сметка до тогава да сме я продали и от там насетне новият
собственик да й бере хала на главата, но явно че ще се изръсим с още $300 за
половин година, а пък от там нататък ще видим какво ще става…
26.10.2000 – Продължавам с моята измъчена и набедена писателска дейност по инерция,
въпреки че напоследък няма нищо ново и особено за отбелязване. Животът си пое
обичайния ритъм, доби традиционната си сивота и влезе в режим на еднообразие и
строго установена рутина – на работа, в къщи, вечеря; следват къпане на бебета,
хранене (на деца и възрастни), преобуване на насрани гащи (тук все още попадат
само децата), частично гледане на телевизия (а частично, защото аз по принцип
не си губя времето пред малкия екран, докато Дани го следи с половин око). Нищо
вълнуващо не се случва нито пък по някакъв начин необикновено.
Утре вечерта ще
дойде Нени. С него ще изкараме почивните дни. Даниела ще работи първи смени в
събота и неделя, така че ако отидем на пистата да караме мотора, ще трябва и
Ванеса да вземаме с нас. Тя там ще спи в количката си на сянка, но все пак това
ще ми бъде един допълнителен ангажимент. Първо трябва да оправим жилото на
съединителя обаче; да го монтираме имам предвид – все още не знам дали
майсторите са си свършили добре работата. После с Неничко ще отскочим до библиотеката,
че там има безплатен Интернет - той искаше да ми покаже нещо на компютъра. От
там вече ще ходим на пистата, ако има такава възможност. Това е за сега само насрещен
план, по всяко време в него могат да настъпят промени от едно или друго
естество.
Утре ще взема и
последните три филма с готови снимки. Другата седмица ще подготвя колета,
защото чакам нещо нарочено за вас от Gold Coast, което ще пристигне в сряда,
заедно с нашата приятелка. Надявам се, че вече сте получили предната пратка със
снимките от екскурзията и дебелото ми писмо. Искам в тези албуми, които ви
изпратих по Даниела, да си подредите всички снимки, които имате от нас. Те са
големи и се надявам да се съберат – повечето, ако не всичките. Аз допълнително
съм им прибавял страници, за да поемат повече обем и нагледни материали.
Бебето продължава да
не спи нощем и да се фъчка из леглото, като че ли го гони луда крава. Първата й
работа е като се разбуди, да се обърне по корем и да стане нагоре с гъза. Тъкмо
я сложим обратно и тя пак се надига. А пък с тоя паяк вече взе и да подтичва из
дома. Снощи й купихме висок детски стол, на който да се храни при нас на
масата, защото не иска да лежи и да яде като малко бебе. Стои й се седнала и
много хубаво си изяжда всичко. Даниела й готви отделно разни супи, манджи и
т.н. Малкото ги яде по веднъж-дваж и бързо му омръзват. Аз после събирам
всичките остатъци на едно, прибавям малко сол, повечко люто, чукам малко яйца
отгоре и така ям две недели - чуден миш-маш става, досущ като за шопарите в
свинарника на с. Войново...
Сашко си купи друга
кола в Аделаида и от кога забрави за старата, а ние още не можем да продадем
нашата барака. Всеки ден стои на пътя, изложена на показ като някоя елитна
проститутка, но клиенти нещо не са се засилили да идват – дали пък не й искам
много пари, знам ли вече какъв й е кусурът. Нямам представа дали в Бризбън няма
да е по-добър пазара на колите, но сега на тоя етап не можем да ходим всяка
седмица до там, че да я продавам. Чакам вече с огромно желание и подчертано
нетърпение най-после да свърши този договор тук, за да се заселваме на друго, по-цивилизовано
място и с малко повече себеподобни около нас.
30.10.2000 – И пак е понеделник – най-омразният ми ден от седмицата (който няма нищо
с песента на другарката Лиляна Иванова “Събота, събота вечер, толкова чакам те
аз…”). А пък аз се връщам отново на мястото, точно където прекъснах писането
си, макар и вече след няколкодневно затишие.
В четвъртък вечерта
се прибрах съвсем нормално и навреме от работа. Бях купил от пазара едни много
хубави селски домати, та седнахме с Даниела да ги опитаме. И така ги опитвахме
и киснахме в много водка до 04:00 сутринта. По обясними причини в петък хич не
съм си и помислял да ходя на работа – дадох си законна и заслужена почивка; и
без друго имам толкова много надработени часове – а паметник няма да ми вдигнат
посред мегдана на селото, нито пък медал ще ми окачат на ревера за високи трудови
заслуги. Бебето тази нощ спа сравнително добре, но и ние от своя страна му
започнахме една специална терапия, за която ни посъветва близка на Дани от Аделаида.
Сутрин на гладно детето се хваща за краката и се поразлюлява няколко пъти с
главата надолу (и да - шапчицата му трябва да е закована…). Това може да не
изглежда много хуманно и на пръв поглед да е дори садистично, обаче помага.
Кръвообращението на бебетата било много слабо и мозъкът им не се оросявал
пълноценно (че той и моя не се оросява кой знае колко – обаче не знам Даниела
как може да ме люлее така; тя би ми завързала краката с тел, провесвайки ме от
балкона на петия или десетия етаж…). За това малките чемери се будят така и
плачат неистово. Това рехабилитационно упражнение се правело 4 поредни сутрини
или дорде издържи (по смисъла на “оцелее”…) поне единият от двамата (майката
или бебето). На Ванеса обаче тези циркаджийски опити и номера много й харесват,
защото по време на сеанса се смее и радва, без въобще да осъзнава че ние
всъщност по този начин я лекуваме от уроки и безсъние. Процедурата веднага даде
своите добри резултати и сега от няколко вечери насам всичко е пак мирно и
тихо, въпреки че вече не смея да се похваля дори. Ще видим как ще вървят нещата
за в бъдеще и ако има подобрение, ще издам наръчник “Как да излекуваме вечно
неспящото си и ревящо бебе”...
Та значи, след като
петъка ми се яви извънреден почивен ден, ние си бяхме запланували и някои
допълнителни дейности, които неотложно трябваше да свършим. Даниела следобеда
ходи до работата си на някакво общо и задължително събрание, после ние заедно
пък бяхме по пазар. Взехме вече всички снимки, които са много хубави, с
изключение на ягмосания филм, за който продължавам да скърбя. Тези дни ще се
занимавам с пощи и колети – не знам още кога и как.
Неничко пристигна
нормално в петък вечерта. Даниела беше приготвила разни подаръци, които носеше
специално за него от България, както и вашите разбира се. Дадохме му ги всичките
заедно - той много се зарадва и хареса всичко.
Връщам се пак, макар
и не съвсем на място на четвъртъчната вечер, когато се чухме по телефона за
кратко с майка. Много се зарадвах като ми каза, че преди няколко дена сте
получили поредното писмо и снимките от екскурзията ни с Нени. Ако самите
проявите още малко търпение, а пък пладнешките разбойници от пощите –
съответното снизхождение и не я откраднат тутакси преди да е регистрирана, то
скоро се очаква вие да се радвате и на тази, толкова дребна и многоочаквана
наша пратка.
Така - в петък си
направихме едно домашно тържество с Нени. Даниела на другата сутрин замина на
работа, а ние с него и бебето разбира се нагаждахме нашите планове според
дадената обстановка и конкретна ситуация. Отначало щяхме да ходим на
мотопистата, за да караме мотора, но този път Нени предпочете да отидем по
магазините и да купуваме разни стоки – искахме да видим какво можеше да се
вземе специално с този ваучер, за който вече споменах и който ми е предоставен
от правителството с цел подпомагане на такива новосъздадени и бедни
предприятия, като моето. Имаше големи ограничения обаче на търговските вериги,
в които можеше да се пазарува, както и на вещите, за които можеха да се
похарчат 200-та долара суха държавна пара. В супермаркета например, да ги
превърна в салам, кашкавал, свинска кайма и мляко за детето – не може; от
магазините за алкохол мислех да си купя най-скъпата възможна Хърватска или
Сръбска ракия, даже и на една Гръцка мастика кандисвах – и това не можело;
рекох бензин да налея в два варела, че да си имам за месеци напред – абсурд!
Оказа се че единственото, за което можехме да използваме чека беше нещо
свързано с бизнеса и организацията му: понечих телефон да вземем - не можахме
да изберем модел; прахосмукачка - не може, ютия – не може; компютрите пък бяха
много скъпи и за малко да си тръгнем с празни торби. На края от немай къде
купих един скенер – устройство, подобно на копирната машина, само че документа
се превръща в компютърен файл и му влиза в паметта, вместо да излиза като копие
на друг лист хартия. Този вече документ (писмо, чертеж или каквото и да е),
може да се преработва в самия компютър и от там нататък да се изпраща през
Интернет и т.н. Така се разпространяват снимките например, но с пълна сила
твърдението важи и за всеки друг хартиен носител на информация. На мен хич не
ми беше изтрябвало такова идиотско нещо, но нали трябваше да усвоим парите
някак си. Цял ден скитахме по пътищата и обикаляхме магазините като въртоглави,
хранихме бебето по пътя, преобувахме му напиканото дупе и т.н. Неничко вече
започна някак си повече да се радва на Ванеса - носи я на ръце, играе си с нея,
закача я и т.н. В началото докато беше дребно бебе като че ли го беше страх да
я пипне.
В 15:30 отидохме да
вземем Даниела от работа и с нея пък отидохме до едно крайпътно ранчо–мотел, че
да разгледаме какво има наоколо. Пихме по една бира и се прибрахме в къщи.
Почнахме с Нени да гледаме филма от екскурзията ни. Той беше наистина впечатлен
и доста го хареса - каза, че трябва да правим още много такива филми. Е, и аз
искам това, стига да има къде да ходим и какво да снимаме…
31.10.2000 – Продължавам с мисълта от вчера, защото почивката ми свърши неусетно и аз
трябваше да се заравям в служебната си дейност. В събота вечерта ние пак си направихме
малко семейно парти, поприказвахме заедно за това-онова, училище, за бъдещето и
легнахме. На другия ден (неделя) Даниела беше на работа, а ние си останахме в
къщи. Хранихме бебето - аз правих палачинки със сладкото от диви ягоди на леля
Ани Киселенкова, което вече споменавам за втори път. А пък този подчертан
интерес идва да покаже колко много сме харесали нейното произведение и аз
непременно искам майка да изрази нашето възхищение и благодарност разбира се,
към вниманието и жеста, който тя е проявила към нас. Щастлив съм, че отраснах и
живях сред такива прекрасни хора и съседи, за които мнозина могат само да
мечтаят. Защо обаче трябваше да ме прокудят чак на п**ката си майна и да ме
лишат от род и бащин дом, от Родина и приятели… И не ми казвайте само, че сме тръгнали
по собствено желание – да, това действително е така, но причината е за да се
спасим и самосъхраним извън кочината на мизерията, която създадоха
сподвижниците и потомците на дядо Благоев; ибаз го, но не ми е леко…
Нени си тръгна с
автобуса в 15:00, а аз отидох да прибера Дани от работа в 15:30. Ванеса тогава
тъкмо заспа на задната седалка, че я оставихме да се наспи на чист въздух –
събуди се чак в 17:30. Паркирах колата на поляната точно пред нашата врата и от
там с по едно око наблюдавахме “спящата красавица”, докато ние вътре с майка й
си вършехме домакинската работа.
С Цецови сме в
постоянен контакт и дълго си приказваме по телефона с тях. Добре че са те, та
да има с кого две свестни приказки да си каже човек. Те са прекрасни хора –
единственото за което съжалявам е, че не сме заедно; чудесии можехме да правим
заедно с Цецо, ама нá – такъв ни бил късмета. Това да сме от един град, а аз да
съм дори техен кум и кръстник на децата им, а пък сега да сме пръснати в една
огромна държава, дето не си знае ни началото, ни краят. Подготвили сме им голям
пакет за изпращане с дискове, разни касетки и т.н., но това ще стане утре – ние
също искаме да ги зарадваме с нещо.
По обяд ще ходя до
пощата - Даниела е приготвила някакви лекарства за баба Райна, че да й пусна
колета. Те с Ванеса не могат да мръднат от къщи, защото тук от два дни вали
такъв проливен дъжд, че и носът си не можеш да покажеш навън. Дълго време я
чакаха тази вода да се излее от небето и сега земевладелците са щастливи (и
всички земеделски стопани, естествено).
Днес най-после
шефовете ми казаха, че по предварителен план и програма, и специално заради
дейността, с която аз се занимавам в момента, работа ще имам до около края на
Февруари. Аз предполагам, че както всичко останало това ще се разточи до към
Март-Април, но не е изключено и по-дълго да отиде (като гледам отстрани
“стремителните” им и мощни темпове на развитие). Разбира се промени могат да
настъпя във всеки даден миг, но поне като някакъв първоначален и частичен
ориентир тази информация ме задоволява. Ще изкараме сигурно рождения ден на
Ванеса тук и чак тогава ще мислим за местене. Но до тогава има толкова много
време – едва когато наближи ще стане малко по-ясно. За сега все още се движим
слепешката и в мъглата...
С Методи говорихме
снощи - той е добре, пак почнал работа и походват тук-там с неговите апапи.
Кола си купил – въобще и той се бори сериозно с живота и за оцеляването на
индивида. Всъщност онази вечер, когато ви се обаждахме за съвсем кратко по
телефона, било Димитровден. А пък ние серсемите, така и не се сетихме да
поздравим дядо Митко за светлия празник. Даниела се усетила едва вчера, та пак
се обаждала на техните. Абе, имало е значи много сериозна причина, заради която
да не отида на работа на другия ден аз – то така си е било от Св. Димитър
отредено!
01.11.2000 – Ето че и тази година се изтърколи, без да я видим и без да я усетим
(освен по зачестилите бели косми на главите ни). Иначе нищо особено не става и
не се получава. Снощи обаче преживяхме един съкрушителен инцидент - трагедия
по-скоро, със съвсем нещастен край…
Седнахме с Даниела
да изпием по чашка-две ракийца от чичовата Божкова (божествен еликсир, казвам
ви – не се ебавам…). Преди това направихме няколко кадъра с камерата на
обстановката из къщи, на бебето; покъщнина, имущество и прочие. Тях специално
още не съм ги прехвърлил на голямата касетка за вас, но един ден и това ще
стане. Миналата вечер (на Димитровден), изглежда че доста съм наблегнал на
аперитива, защото снощи с ужас и покруса установих, че шишето почти се е преполовило;
само ли се е изпразнило, аз ли му помогнах? – задавах си разни гатанки, но без
да им търся отговорите. Веднага обаче взех сериозни мерки и предприех решителни
стъпки по спасяването на остатъка от ракията поне - за Коледа, Нова Година или
пък за някой друг свят ден. Прелях едва половин кило в едно шише, а остатъка
(който не беше повече от 200-300 грама) охотно употребихме вечерта. До тук –
добре…
Абе мама му стара,
гледам че от време на време Даниела току ставаше да забърсва пода под пералнята
- изглеждаше като че ли някой от маркучите й изпуска вода и аз започнах да си
мисля, аджеба кога точно ще ги оправям или дозатегна, но пък изобщо не мислех
да си оставям софрата баш в този момент и да се занимавам с В и К проблеми.
Когато най-после се надигнах от масата, за да се изпикая на двора връз
магданоза, на връщане от там реших аз също да проявя съчувствие и някакъв
повърхностен интерес към повредата (защото по време на аперитив, обикновено
ставам само за неща, единствено пряко касаещи трапезата и нищо друго не е в
състояние да възбуди моето любопитство и любознание). Тогава именно ми направи
впечатление, че водата която тече отдолу е малко жълтáва, ръждива една такава.
Съвсем компетентно си рекох, че тая повреда трябва да е по-голяма от един прост
и обикновен маркуч – сигурно нещо вътре в пералната машина беше изгнило,
спукало се е и от там е протекло. Може би и до тук – не чак толкова зле…
Добре ама още
по-подробните ми и задълбочени наблюдения установиха, че водата дето уж тече
отдолу, малко намирисва и на ракия. Казах си – Даниелчето може би пере някоя
моя мръсна дрешка, най-вероятно от предишното тържество, та сигурно тя е
умирисала орталъка на селска казанджийница. Поглеждам обаче случайно към шкафа
- всъщност точно в този момент аз дори бях на телефона и си приказвахме със
Светлана, докато Дани шеташе и сновеше напред-назад из кухнята като редосеялка.
Та, като надниквам значи аз в шкафа, виждам че от там се стичат малки ручейчета
и вадички, но пак си викам успокоително (глупак с глупака неден…): е, значи
водата не се стича от нашата пералня, ами тръбите са се спукали някъде из
къщата, което автоматично ме и успокои, защото хазаинът ще си им бере гайлето.
И чак в този сублимен и злокобен час, с мъртвешкият си и замъглен поглед вече
забелязах, че горната част на шишето някъде докъм средата му изобщо липсва.
Продължавам да гледам като втрещен овен, мигам на парцали – очите ми ще
изскочат като на настъпена от камион жаба виждайки, че тази част от бутилката е
празна (и съвсем естествено, по шибания закон за още по-шибаните скачени
съдове…), а пък съответното липсващо количество ракия отдавна беше вече добре
попито от пода с парцали, салфетки, дамски превръзки и други подръчни
материали, имащи отношение към хигиената на образцовият ни дом... Ето точно тук,
на това място настъпи покъртителното съкрушение и положението си “еба макята”,
както казват нашите братя, македонците…
Тутакси се развиках
като ужилен; не! - като залят с разтопено олово! Цецови отсреща на линията не
могат да разберат какво става; Даниела не знае какво да направи, а бебето вие и
крещи в бясно задоволство – въобще беше една много тъжна, зимна картина. От
цялото кило с ракия едвам успяхме да спасим 150-200 грама и да ги прелеем в
едно друго шишенце, но това е краят – жесток, катастрофален и сърдечен удар;
нокдаун + нокаут! Тежки да я бях изпил пуста и опустяла ракия още онази вечер –
аз така или иначе не отидох на работа на другия ден! Дали щях да бъда малко
по-пиян, отколкото поначало си бях въобще нямаше да се усети и разбере от
обществото. А пък аз си викам: не, ще се пазя; стига ми толкова аперитив - нали
уж с мярка вече ще пием! Ето ти сега мярка – безценна мярка съдбата ми взе, за
ушиване на дървен скафандър. Със сигурност на някой много му се е пиело - не
знам вчера какъв ден е било. Явно че от топлото или и аз не знам поради какви
причини, шишето се беше спукало в долапа и ракията от там изтекла по пода. Та,
такива ми ти работи – нерадости и мъка...
02.11.2000 – Ебаси - пръскам се по шевовете отвсякъде! Снощи се наядохме с боб много
обилно и сега пърдя в неусвест – имам чувството че ще експлодирам; вдигам
налягането до прекомерни стойности и ако не е възвратния клапан да се охлабвам
сегиз-тогиз, може и да се насера дори. Приятелката ни пристигна вчера след
обяд, сега поне Даниела няма да скучае за няколко дни. Те днес ще излизат по
пазари, магазини - въобще по търговия и ще трошат пари.
Иначе други новини
няма. Бебето е добре и слуша много. Обръщането му сутрин наопаки надолу с
главата даде някакви положителни резултати - сега вече не се буди така често
нощем. Има нощи, в които Ванеса не се събужда въобще; е, има и други, в които
само проплаква насън и пак заспива, след като Даниела я обърне на другата
страна. Терапията обаче ще продължава и занапред до пълното й изцеряване,
защото нищо друго не можем да направим за сега. От друга страна детето се храни
добре и се развива нормално. Тича вече с тоя паяк навсякъде из стаите – много
скоро ще проходи. Дано това да се случи до времето, в което все още
видеокамерата ще бъде при мен, за да заснема нейните първи стъпчици в живота.
Ние също продължаваме да търсим някаква, че да си купим за нас, но за целта
трябва да сме в Бризбън и да обикалям адресите. Тук, в това село нищо няма да
стане. Запланували сме към края на месеца да прескочим до столицата, като пак
ще отседнем у Методи.
По обед ще отида да
изпратя колета с дисковете на Цецо, а вашият ще го оставя за понеделник. На
тегло той вече стана повече от 1 кг, та не знам какво толкова да съкращавам от
съдържанието му, че да го олекотя малко – нали ми се иска всичко да ви изпратя.
Този път ще трябва да използваме пощенските услуги, които са убийствено скъпи.
Никой няма да си тръгва за България. А – как да няма, бе! На мой приятел жена
му се прибира за празниците. Хората са от Русе - може да ви намеря някакво
ходене и до там. Лошото е само, че тя заминава чак на 24 Декември, а това е
доста далече. Ще видим какво ще измислим.
Другата седмица е
Архангелов ден. Дано Румяна реши да остане до тогава, че поне на тоя ден да
имаме още някой, с който да споделим трапезата си. Много е лошо като си нямаме
дружки, с които да се събираме на моабети, да излизаме, да ходим на някъде –
въобще да общуваме социално и комунално. Но и с това ще се преборим…
Вчера на Нени
направих много интересни записи – напълних му цяла касетка от 90 минути. Докато
беше при нас онзи ден, той си хареса едни наши дискове, с много приятна
електронна музика. Може би сте чували за един френски изпълнител и композитор
от близкото минало - Жан-Мишел Жар. Подобен музикант е и Вангелис, който пък е
от гръцки произход, но живее в Америка. Последният има много хубави и мелодични
композиции, та ги записах на нашия юнак, да си ги слуша. Той иначе се пали по
щуравата музика, с разни изпълнители-полуидиоти, текстовете на чиито песни са
един извратен наниз от псувни и арогантни груби изрази, но незнайно и
необяснимо как, Неничко обича и някои други – малко по-цивилизовани и възпитани
изпълнения.
03.11.2000 – Ох, не знам какво да ви пиша вече – с толкова много глупости ви засипах.
Тези дни е малко по-шумно и весело из къщи, като си имаме гости. Бебето също се
радва по свой собствен начин – Ванеса бърбори вече, крещи и вика; иска да бъде
забелязвана, да й се обръща внимание и да й се чува думата. Снощи яде боб за
първи път в живота си. Аз предния ден наготвих едно от моите любими и велики
произведения (зрял фасул яхния, но моля без да се смесва и обърква с
аналогичното понятие зелен боб плакия), които само готвачът в казармата можеше
да прави по-добре от мен. Та й сипахме в паничката две-три лъжици от въпросния
кулинарен шедьовър на баща й, които тя си изяде с такава блажена охота, сякаш
искаше още. Не посмяхме обаче да й претоварваме тумбачето, но по всичко личи,
че един ден Неси ще бъде нормален човек и ще обича боб (за разлика от батко си
Нени, който го презира)...
Довечера ще се обадя
на Цецо, за да ги питам дали са получили колета, който вчера им изпратих -
вашият ще го подготвям в понеделник. Даниела е на работа три дни подред -
петък, събота и неделя; все нейните идиотски втори смени. Може би утре сутринта
и докато стане време да тръгва, ще отидем до съседното морско градче - да се
поразходим, ще направим някоя снимка и т.н. Дано само да е хубаво времето,
защото напоследък често се заоблачава и постоянно вали дъжд. Сега периода е
такъв, “мусонен”, докато пак не дойде знойното горещо лято.
С продажбата на
колата напоследък не бележим никакъв прогрес и развитие – така си стои с
табелите на улицата, но хората не се и обаждат даже да попитат нещо. Аз
продължавам наивно да се надявам, че все някога ще й излезе късмета, но може и
да греша в огромното си желание да я продам и веднъж завинаги да я махна от
очите си.
На работа цари
обичайното ежедневие и заетост. Моя колега ми е извадил няколко обяви за работа
от Интернета, та ще взема да кандидатствам за тях - да видим какво ще излезе.
Нищо не ми пречи да се пробвам поне – за опит пари нали не вземат.
Чуваме се редовно и
с Нени по телефона - той е добре; уж учи, всичко разбира в училище и всичко му
е ясно, но резултатите от това ще проличат едва по Коледа, когато им раздадат
свидетелствата.
Самите ние още
нямаме ясни планове за времето през празничните Коледно-Новогодишни дни.
Сигурно пак ще отидем на Gold Coast да се веселим в Сръбския клуб. Те там много
често си правят всякакви тържества - въобще кипи истински живот, не е умряло
като тук.
Ванеса вчера започна
деветия си месец – вече съвсем замяза на детенце; досущ като истинско, а не е
само едно просто бебе. Смее се, закача се, сърди се понякога като не й се
разреши нещо – въобще, стана си и тя едно малко човече…
05.11.2000 – Вечерта в 22:00, всички дребосъци спят отдавна вече. Навън вали проливен
дъжд - Даниела е на работа, а аз попълвам времето си и потискам самотата с
описание на моите тривиални и до болка скучни мемоари. И както до онзи ден
нямаше нищо съществено и важно за отбелязване, така пък последните 48 часа се
развиха както следва:
В петък излязох
по-рано от работа, защото трябваше да закарам Дани на работа за следобедната й
смяна, започваща в 15:00. Срещнахме се всички на паркинга пред колата.
Заведохме Даниела да заработва насъщния, а ние с бебето и Румяна отидохме на
обиколка из града - малко по магазини, малко зей–пазар и т.н. Купих на Нени
един чуден компакт диск на Жан-Мишел Жар – споменах вече, че той прояви интерес
към този по-интелигентен жанр музика. Утре ще го изпратя заедно с касетката,
която съм му записал на другия негов любимец - Вангелис. От дума на дума с
Румяна се заприказвахме за компютри, Интернети и т.н. Оказа се, че тя отдавна
искала да се научи да работи с компютър и да си има свой в къщи - някакъв
евтин, разбира се, докато разбере как да борави с него. Веднага ми дойде ми на
ума, че по този въпрос можехме да попитаме Кен - моя колега и приятел от Нова
Зеландия, за който знам че имаше един за продан. Той даже ми беше предлагал да
го купя аз, но на мен по принцип ми трябва нещо по-сериозно. Неговият компютър
е много стар и бавен за моята дейност, но пък иначе съвсем чуден за целта, за
която Румяна би го използвала у тях. Веднага отидох до нашия офис, за да говоря
с него – за щастие той беше още там. Човека на драго сърце се съгласи и се
разбрахме вечерта да отидем у тях, та Румяна да му види компютъра - ако го
хареса, да го купи от него. Прибрахме се в къщи - обядвахме, нахранихме Ванеса,
преобух я и пак излязохме. Този път с количката и пеша (нали слабея уж, бе мама
му стара; преди това обаче мушнах 5-6 принцески с кайма - колкото само да закуся
с нещо по-леко, че да не се завалям по тротоарите от пристъпи на глад...).
До квартирата на Кен
има около ½ час ходене. Бебето заспа по пътя, спа и у тях, та успяхме на
спокойствие да се разберем и да си кажем приказката. Румяна хареса неговия
компютър и го спазарихме за $250. Аз пък споменах, че съм си купил скенер и се
оказа, че моя приятел отдавна търсел такова нещо за себе си.
На другия ден аз
ходих за месо при мой нарочен касапин, чийто магазин се намира в съседство до
тях и хем купих едно свинско вратле да облажим скарата вечерта, хем пък
натоварих на Румяна компютъра и го прибрах в къщи. Това вече става в събота
сутринта, а през това време Даниела оправяше малката и се стягаха за излизане,
веднага щом като се прибера.
Когато отидох да
прибирам компютъра от Кен, взех и проклетия скенер със себе си – исках да му го
покажа, та евентуално ако го хареса, той пък да го купи от мен за $200 (колкото
всъщност ми струва тази ненужна изгъзица). Моя човек обаче много го хареса, но
имаше нещо дребно, което не уйдисваше към неговия компютър и просто му трябваше
другия подобен модел. Аз предложих, че мога да му го подменя за какъвто модел
иска той, защото ние и без друго се бяхме запътили на разходка към съседното
морско градче, от където пък предишната събота ние с Нени купихме въпросния
скенер.
Така значи той се
съгласява на тази уговорка, дава ми “карт-бланш” да действам - аз натоварих
компютъра на Румяна и се прибрах в къщи. Оставих го у нас, събрах моите хора и
поехме към Hervey Bay (така се казва морското курортно градче, в което има
повече дюкяни от наше село). Веднага отидох в магазина и смених скенера точно
за такъв, какъвто Кен искаше – той беше малко по-скъп, но аз по телефона го
информирах за това и той се съгласи на по-високата цена. Така стана ясно, че
парите от онова държавно подаяние ($200) автоматично се възвърнаха и осребриха,
като сега вече с тях можехме да си купим каквото си поискаме - в случая,
заветният безжичен телефон за вкъщи.
Отиваме цялата сюрия
с народ в другия магазин, където пък аз бях видял и пазарил телефона предната
събота. Интересно че хората още ме помнеха (такава колоритна фигура и шашкънин
като мен много трудно се забравя: то са бизнес преговори, унизителни и
безпардонни пазарлъци, задаване на купища тъпи въпроси; но тук аз съм КЛИЕНТ, а
в тоя шибан свят “клиентът винаги има право” – нещо като партийния секретар на
ТКЗС-то...).
Пазарим телефона за
$225 (а той струваше $280). Таман ще плащаме и аз рекох да се поразходя из
рафтовете с видеокамерите. Гледам една хубавица, марка “Панасоник” - намалена
от $895 на $725, защото била последната. Точно такава, каквато искахме ние. Не
ни отне много време в размишления с моята Дана – зер, тя също обича да харчи и
да троши пари. И двамата единодушно решихме, че това е една много изгодна
сделка. Хайде, купихме и камерата, натоварихме “пушките” в багажника на колата
и чак тогава хукнахме по нашите разходки. Обядвахме на едно място, направихме
си няколко снимки за спомен и стана време Даниела пак да отива на проклетата си
работа – както вече казах, за шибаната й втора смяна от 15:00 до 23:00, която
аз ненавиждам. Закарахме я, а ние от там се прибрахме в къщи.
Тъй като Румяна
дойде с влака при нас, нямаше възможност да си вземе и компютъра обратно с нея.
За целта ние го инсталирахме временно у нас - аз дори мога да го ползвам за
някои дребни работи. След три седмици като отидем към Бризбън (сигурно ще
отседнем у тях на Gold Coast), ще й го закараме с колата. Аз после се заех с
инсталирането на новия телефон, зареждане на батериите му и прочие. Минах и
през камерата съвсем мимоходом, но на нея ще трябва да отделя много повече
време и внимание. Следват бързи и светкавични процедури по вечери, бебета,
каши, къпане, обличане, повиване, приспиване – рутината, която се повтаря всяка
вечер.
Ба мааму - едва в
21:50 седнах да изпия една чаша вино (колкото да ми се дръпне потта от гърба…),
втасал вече след всичко свършено и постигнато през толкова дългия и така
успешен ден. Малко след това (в 23:00) отидох да прибера Даниела от работа и
седнахме уж да вечеряме набързо. Добре ама аз бях извадил една разкошна бяла
салата “Снежанка”, та рекох само една много микроскопична ракийца да прибавя
към изпълненият с положителни емоции ден. И така всички ми се накачулиха връз
шишето и дорде не видяхме дъното и на второто, не мирясахме. Докато се огледаме
обаче и си изприкажем всичките приказки, то беше станало 06:00 сутринта, а
слънцето ни се блещеше с ослепителните си лъчи, покатерило се отдавна на
небето. Бебето спа непробудно през цялата нощ и в 07:00 беше готово да си
играе, да скача, да вие и да цвили в див възторг, докато в същото време ние
едва бяхме положили главите си върху възглавниците. Даниела му хвърли в
просъница шишето с млякото в кревата - онова малкото като разбра, че няма да
има повече ответ от нас, изпи си закуската най-съвестно, обърна се на другата
страна и пак заспа...
Е, пряко сили в
10:00 вече всички се надигнахме, макар и не много успешно – особено някои от
нас (по-специално аз…). Сега едвам гледам и очите ми се затварят сами, та
изтървам молива чак като пиша. На всичкото отгоре утре трябва да стана в 05:00,
за да закарам Румяна на гарата, защото тя си тръгва с ранния сутрешен влак.
Днес празнувахме и
Архангелов ден, макар че беше с известно предварение от няколко дни, за да
използваме компанията на нашата приятелка. Направихме прощално барбекю отзад в
скромния ни двор – аз пекох пържоли и наденици, а Даниела наджурка едно
експресно картофено пюре и така приключихме активна състезателска дейност.
Междувременно за кратко се чухме и с вас по телефона, но на края нещо прекъсна
връзката...
Пфуу-у, това небе се
продра отвън – валежите нямат никакво намерение да спират, но пък тази киша
прави всички фермери много щастливи; очаква се голямо плодородие и добра
реколта…
06.11.2000 – Пак съм на работа – аман вече, омръзна ми. Тази сутрин изпратихме Румяна
на влака за Бризбън. Аз я закарах до гарата и от там отидох направо в службата.
Беше доста по-рано, отколкото обикновено започвам (06:30), така че успях да си
свърша някои лично мои неща, преди да се заловя със служебните си задължения –
от което веднага следва теоремата: “Независимо от това в какъв социален строй
живее и твори даден индивид (по смисъла дали в развит социализъм или пък в
гнилия капитализъм…), частпромът му винаги стои над всичко останало!”…
На обяд отивам да
плащам разни данъци: регистрацията на колата за 6 месеца – $305; 10% данък
върху услугите (нововъведен от 01 Юли тази година) - $1675; сметки за телефон, електричество
и газ, както и някои други пощенски разходи. Тези финансови задължения и
масрафи малко изместиха встрани изпращането на вашия колет и това ще стане чак
утре като взема заплатата.
Междувременно, в
петък пристигна вашето писмо № 80. От цялата поредица имам чувството, че едно
номерче ми се губи – в началото на 70-те някъде. Ще проверя пак, но може пък да
е и грешка в номерацията. Онзи ден, докато Нени беше при нас го накарах да
прочете на глас всичките писма от майка, адресирани специално до него. Добре
чете детето, макар че тук-там на отделни пасажи се запъва и някои думи просто
не ги разбира, но останах сравнително доволен. Той когато иска може всичко,
което до известна степен ме успокоява за него и бъдещето му - проблемът е там,
да се насочи сам към нещо, с което най-много желае да се занимава. За сега
обаче не иска нищо друго, освен да скита, да играе и да стои пред компютъра.
Надявам се, че с времето нещата ще се уталожат в някаква положителна посока.
Той пак ще бъде при нас за почивните дни на следващата седмица.
Съвсем скоро ще
поникнат и горните зъбчета на Ванеса (защото долните две отдавна избиха). Вече
почна да спи по-спокойно и не се буди през нощта. Май висенето й надолу с
главата даде добрите си резултати. Тази събота Даниела не е на работа, може би
ще направим някакъв кратък излет-пикник с нашите приятели Кен и Морийн (моя
колега, дето е от Нова Зеландия и жена му, която пък от време на време се грижи
за бебето, ако ние сме заети).
Снощи се чухме с
Цецови, но те все още не си бяха получили колета, който им изпратих още в
четвъртък. В него се намира и покривката за маса, която не можах да им пратя
предишния път. По обяд в пощата и с това ще се разправям. Утре ще гледам да
пусна и вашия колет - с видеокасетата и снимките, а пък останалите неща ще ги
задържа за някоя следваща пратка.
07.11.2000 – Полагам вече финалните си мисли върху листа измачкана хартия, защото в
обедната почивка отивам до пощата, за да ви изпратя армаганите. В кутията съм
сложил всичко възможно, което съм имал предвид да е за вас, но в последния момент
може да се наложи някакво разместване, което ще направя в пощенския клон. Ако
настъпят подобни промени, в следващото си писмо ще ги опиша най-подробно.
Снощи Даниела много
набързо драсна няколко реда на майка, като от своя страна й изпраща разни
женски подаръци, за които аз нямам личен принос. Не разполагахме с достатъчно
време за повече писане и обяснения, защото часът вече подминаваше 23:30.
Говорихме и с Цецови - те най-после са получили нашата пратка с компакт
дисковете; по-нататък пак ще ни запишат други, а пък ако са хубави аз ще ги
копирам и за вас.
Сега с няколко думи ще
наблегна върху съдържанието на нашия колет, което ще намерите вътре и то само
ако не бъде изкрадено по пътя, докато стигне адреса на получателя си – което
(съдържанието, демек), както вече казах може и да не е при 100% наличност, ако
още в пощата махна някои артикули поради своето свръх тегло:
1. Първо изпращам
всички възможни снимки. Ако прецените, може да раздадете някои на наши общи
близки и познати.
2. Има няколко
цветни илюстрации – това са рекламни материали на принтери, които се продават
тук - слага се да речем някаква снимка върху стъклото на скенера, от там тя
влиза под формата на електронен файл в компютъра и след това се разпечатва на
принтер. Качеството е много високо, изпращам ги за информация главно заради
татко, защото знам че той си пада по техническите новости на века и човешкия
прогрес (за разлика от мен, който съм малко по-изостанал специално в това
отношение и нямам конкретни пориви към тая област от науката).
3. Вътре ще намерите
видеокасета с филма от екскурзията ни с Нени, от кръщенето и ходенето ви на с.
Енина.
4. Сложил съм пак
едно мяхче за вино – аз имах две, като мислех едното да го пазя за нас. Обаче
необяснимо защо реших да разчиствам къщата и прецених, че там някой повече ще
му се зарадва. На мен нещо ми минаха мераците още в момента, когато ги купих
тези неща.
5. Има няколко
неподпечатани марки, които са равномерно разпределени измежду снимките.
6. Настоящото ми
писмото от 25-30 листа (страници).
7. Подаръкът ви за
Коледа и Нова Година се изразява в един двоен компакт диск със записи на стари
танга. В тях ще намерите изпълнения на най-известните световни парчета в този
музикален жанр. Аз очаквах много повече обаче от тези дискове и съвсем не се
очаровах нито от качеството, нито пък от аранжиментите им. Когато човек купува
такива неща, той ги взема според заглавията, които са изписани на корицата. В
къщи обаче като седне да ги слуша, с разочарование разбира, че те съвсем не са
това, което най-много би му се искало да бъдат; но това е положението – нямаме
много избор поне за сега.
8. Имаше няколко
коалчета–щипки, но ги забравих в къщи. Ще ви ги изпращам на по-следващ етап,
така че тази точка я задраскайте...
Ванеса вече се държи
за леглото или за масата и обикаля покрай тях, като пристъпва от крак на крак.
Пуска се с едната ръка, но още не може да направи сигурни и самостоятелни
стъпки. Иначе пълзи навсякъде и най-идеално обира праха от пода, с което отменя
тежкия домакински труд на майка си, вместо тя самата денонощно да търка и лъска
с парцалите.
Утре ще започна ново
писмо, защото в момента нищо не мога да напиша, че бързам много. Дано успея да
изпратя всичко, което съм ви нагласил. Понеже тогава ще бъде Архангелов ден, та
пак ще се чуем за кратко – този път през новия телефон.
За сега спирам –
обичаме ви много; горещо ви целуваме и прегръщаме най-силно. Много здраве и
поздрави на всички наши общи близки, приятели, познати и роднини (не
подминавайте и враговете ми – щото ако човек няма врагове, как ще разбере, че
има приятели…). Целуваме ви: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени…
П. С. Както сами
разбрахте вече, изпращането на колета днес се осуети по редица причини. Първо
Даниела реши да ви дописва едно писмо и да прибави повече артикули, с които да
закръглим теглото му на 2 кг. Аз днес и без друго ходих до пощата заради
колета, който изпратих на Цецови още миналата седмица с най-бързата възможна
поща (24 часа гарантирано до всяка точка на Австралия). По някакви причини
обаче това не се получи, та ми върнаха парите (десетина долара) – за това, че
пощенските служби не са си изпълнили задълженията в срок. Самия колет разбира
се, Цецови са го получили вчера, но и не за 24 часа, както е според рекламата.
По този начин пък се освободиха известни парични фондове, които решихме да
прибавим към вашата пратка и да подготвим по-голям колет, с всичко запланувано
за изпращане. А сега и двамата с Даниела стоим мълчаливо на масата и пишем
последните си редове – вероятно това е единственото ни състояние, при което не
можем да разговаряме помежду си (не е лошо, забелязвам…).
Паралелно с това
подготвяме официалното отпразнуване на Архангелов ден, който почти вече започна
– акъла ми е постоянно в бобената салата (варен зелен боб) с много чесън и
кълцани варени яйца, ала “Баба Фанче”; специално само за Дани има малка паничка
с рачета и скариди, полети с майонезен сос ала “Ангел Михов – великият!” (аз
морски дарове не ям, но виж – от сосчето ще си топна няколко големи залъка);
нещо къкри на котлона, но не знам точно какво защото тенджерата е с капак; на танура
са нарязани на ситно (по шопски) няколко вида сиренета и кашкавалчета: синьо,
зелено, пожълтяло, кое от друго по-мухлясало и миризливо – въобще всичко е
както го пише в книгите и наръчниците по естетично хранене.
От днес Ванеса
започна да вика “мама-мама” – щом е така, в събота и неделя да си я гледа “мама
й”, докато аз ще обикалям битаците! След като “мама” е по-голямо от “тати”
разтуряме кооперацията. Ще подготвим колета още тази вечер в кутията, така че
от утре ще продължа със следващото си съчинение.
Днес за голяма наша
радост, дойде и вашето писмо № 81. Жалко за чичо Йосиф - какъв добър човек беше
той; отлични приятели и технически партньори с моя дядо Ангел. Толкова много ни
е помагал този човек; колко пъти с татко сме му ползвали работилницата – де за
една, де за друга работа; било то по ремонти на коли, мотори и т.н. Бог да го
прости! Не ще да му е бил никак лек живота през всичките самотни години,
особено след така ранната смърт на баба Кинче - и на нея лека й пръст. Дано
сега да са заедно всичките там, горе на небето – скъпите ми баба Фанче и дядо
Ангел, както и те. Такива големи приятели бяха навремето – защо така си отиват
добрите хора от нас; ето, че много се разтъжих. Какво ли прави моят голям
приятел от детските години, Йожи - майка нищо не ми писа за него пък. Спомените
ми са незаличими от онова време, когато двамата наши дядовци ни водеха по
пързалките и люлките, на излети, по разходки и т.н. – почивайте в мир, скъпи прародители
наши. За нас остава едничката гордост и чест, с които да носим имената ви - в
памет и за прослава на родовете ни…
Даниела в момента
надписва разни Новогодишни картички и снимки за Огнян, Жуката и т.н. - ще ги
сложим в колета, а вие ще им ги дадете. А пък вече от мен наистина няма нищо,
което да добавя - това съвсем е краят. Бъдете живи, здрави и спокойни – от
същите лица...
08.11.2000 – Архангелов ден. Да съм си жив и здрав – на вас, на нас и на всички
останали, които ме обичат и уважават! Мислех още днес да започна новия си
репортаж, но преди да отида да изпратя колета в обедната почивка, реших че мога
да добавя още нещо и така всичко да върви заедно.
Снощи до последния
момент пакетирахме нещата за изпращане - много хубаво се събраха в една кутия
от бебешки джунджурии, които ни дадоха за Ванеса когато се роди. За зла участ
обаче, снощи Даниела я извикаха на работа за днешната й втора смяна и именният
ми ден ще се празнува утре, на патерици. Поради тези причини аз ще изляза
по-рано от работа, че да се занимавам с бебето (което продължава да ми натяква
своето “мама-мама”…), а пък Дани ще работи.
Говорих с Нени – той
беше ми получил касетката и диска, които му изпратих онзи ден и се чувстваше
много доволен и приятно изненадан от това. Обади ми се детето само, за да ми
благодари. Не знам обаче дали ще се сети, че днес имам имен ден и да ми честити
празника поне по телефона. Той може и да не знае датата всъщност, въпреки че аз
съм му я казвал много пъти. Похвали ми се, че бил най-добрия в класа по
математика - учителят му само на него давал допълнително работа и повече задачи
за домашно, защото го виждал, че е по-буден от останалите тъпанарчета. Дано да
е така - вече не знам на какво и на кого да вярвам...
Даниела днес ще ме
води да ми купува подарък – поръчал съм си нещо за камерата (една специална
60-минутна касетка, по-дълга от другите, които обикновено са по 45 минути). И
въобще подаръците ми от тук нататък вече ще се изразяват само в разни добавки
към видео съоръженията. От сега почвам да си мисля и дори знам какво ще имам за
Коледа и Нова Година – ще си поръчам втора, резервна батерия за камерата. Тази,
с която я продават е много малка, капацитета й е около 40-50 минути работа.
Като свърши трябва да се чака за повторно зареждане, а обикновено това няма
къде да стане в природата. Ето защо винаги трябва втора батерия, с която да се
продължи снимането. Много скоро вече вместо видеокасети ще използваме видео
дискове, които по принцип са вечни и имат изключителни качества. За сега те
могат да се гледат само през компютър или на други специални устройства. Въобще
техниката напоследък много напредна и трудно се догонва с елементарните
подръчни материали и средства, с които сме си свикнали от години.
Довечера, като си
дойде Дани от работа, ще ви се обадим за кратко по телефона, че да ме
поздравите за именния ден. Тя, баба ти Рейчъл също празнувала на Архангелов
ден; аз не знаех. Райна – Рангел – Архангел – съчетават го някак и си има
празник жената. Хайде, почивката ми свърши – потапям се. Утре продължавам на
новото писмо, което както се очертава може би ще получите догодина чак. Дано всичко
пристигне благополучно и да се радвате много на снимките и на видеокасетата,
както и на компакт диска, който съм ви избрал! Целуваме ви много, скъпи
родители наши! Дани, Нени, Неси и Ачи…
Здравейте, майко и татко! След като Ачи не изпрати колета
днес, защото реши да драснем и по една Новогодишна картичка на Огнян и Жуката,
аз пък реших да добавя разни дреболии към кутията и една голяма молба. Тези
редове Ачи няма да ги прочете - не защото имам нещо тайно от него, а защото
искам за него да бъде изненада това, за което сега ще ви помоля.
И така - в пакетчето с кафе има $100. Петдесет от тях са
за вас за Коледа – да си добавите към фонда за микровълновата печка или каквото
сте решили да си купите за празниците. С другите $50 ще помоля майка да обиколи
парфюмерийните магазини и да купи 3 мъжки одеколона “Ел Пасо” (El Passo), които
ще бъдат Коледните подаръци за Ачи, Сашко и Нени. Един такъв одеколон т.е.
тоалетна вода или афтършейв (не знам как му викат на български) струва около 13
лв – надявам се, че ще го намерите лесно, защото аз съм го виждала на много
места, но не го купих, защото си мислех, че те няма да го искат. А се оказа, че
на всички им хареса - особено пък на тази цена. Майко, виж какво можеш да
направиш; ако пък не намериш или пък е по-скъпо – хич нищо не купувай и не
изпращай. Дано не те затрудня много с молбата си, която е доста необичайна, но
нали искам да изненадам мъжете с нещо неочаквано.
Иначе ние сме добре, както вече сте разбрали от “романът”
на Ачи. Вероятно ще отидем до Тасмания за Нова Година. Ачи се двоуми заради
цената на билетите, но пък аз твърдо съм решила да го разсея малко – стига е
висял по 10 часа на компютъра в работата си; няма ли право и на развлечения? Аз
също съм решила да работя по Коледа за повече пари, а да си почина за Нова
Година. Но, за това ще ви разкажем по-нататък...
За сега приключвам с хиляди благодарности за добре
прекараното с вас време в България. Всичко беше чудесно, а това, че се видяхме
и останахме с добри впечатления едни от други – великолепно. Дай Боже и
занапред да имаме такива срещи... и то по-дълги. Целувам ви и ви обичам:
Даниела…
Няма коментари:
Публикуване на коментар