Писмо No 09 (VIII-X.2000) [#2]

12.09.2000 – Вчера на обяд закарах колата за преглед във връзка с издаването на заветния шибан документ за изправност. И тук няма да се размине без допълнителни плащания и ремонти. Някакъв гумен маншон на полуоската трябвало да се сменя, че се бил разкъсал от времето и старостта. Последният струва само $23, но онези кожодери от сервиза ще вземат други $80 срещу двата си часа труд за подмяната му. Майсторите си намират работа по този начин, като измислят разни дейности за оправдаване на работното време и на парите, които свличат от гърба на клиента. Аз бях сигурен, че на маншона му няма нищо, но сега съм прекаран - ще им плащам $100, та да ми е мир на главата. След две седмици ще отида да ми направят всичко каквото е необходимо, защото за момента били и много заети на всичкото отгоре. Ами ще са заети, я – баш с такива нещастници като мен, дето им оправят заплатите и връзват плана за тримесечието; хиените мръсни и песоглавци д’ейба! Абе, да не им попадаш в ръцете - било то майстори, било ми лекари или пък зъболекари. Жив ще те одерат няколко пъти, че и от месото ще скубят! Така аз снощи си прибрах колата най-безславно от сервиза и днес тя пак е изложена на селския мегдан - уж да й се радват хората. Дано някой балък да се закачи за нея, че тогаз пък да видя какво ще правя без кола, ако продам тази и докато купим другата.

Не съм тичал снощи - нещо не ми беше много до подобни прояви. Ядох, сръбнах малко вино и в 21:30 се отправих към леглото. Явно съм се наспал бързо, защото тази сутрин се събудих още в 04:30, та се въртях като шило до 06:00, докато стане време за ставане. С Неничко се чухме за малко, както и с Цецо, но не сме раздували лакърдиите много-много. Тези дни нашия ученик излиза във ваканция и ще си тръгне от тук в понеделник сутринта чак, вместо в неделя следобед както обикновено през учебния период. Това от своя страна ще ни даде малко повече време, през което да бъдем заедно - почти цял ден и една вечер. Единствено когато Нени се намира пред очите ми, аз съм относително спокоен за него, въпреки че с него много често се караме и спорим – постоянно се поучаваме за едно или друго, но на него за сега нищо не му влиза в овнешката глава. Ох, много мъка и тревоги ми създава той, но нека само да ми е жив и здрав…

Довечера пак ще се обадя до Габрово, за последно така да се каже от тази серия телефонни разговори - които макар да са и кратички, все пак ви радват под някаква форма, вярвам. А след като Даниела е около вас с бебето – сигурен съм, че сте добре. Никак няма да ви бъде лесно обаче, когато те си тръгнат окончателно, отново оставайки да разчитаме само на едни голи, сухи писма и редките ни телефонни обаждания. Аз това прекрасно го разбирам и може би се явява моята най-сериозна причина, заради която да не искам чак толкова много да си ходя в България. Раздялата с близки и приятели в края на краткия ни престой ще бъде изключително мъчителна и болезнена (а той просто физически няма как да бъде по-продължителен, предвид хилядите обстоятелства, които тегнат и витаят около и над нас – били те обективни или субективни…). На мен повечето ми се иска вие да дойдете при нас в Австралия, защото можем да правим много повече неща тук. Но за целта пък ние първо трябва да се установим на новото място, където евентуално ще отидем, та чак тогава ще можем да мислим за подобни екскурзии и посещения. Наред с всичко и нова работа трябва да започна – изобщо, за пореден път ще бъдем изправени пред една стена с изобилие от въпросителни и множество уравнения с безкраен брой неизвестни, които тепърва има да се решават и да им се търсят отговорите.

Понеже продължавам да се самонаказвам с моята идиотска диета, независимо че вече е обедно време, аз ще си остана безмълвен на бюрото с празен като пазарска чанта през социализма корем. Имам малко плодове, които ще изям междувременно, но идеята ми е да мога да напиша повечко в днешното си задгранично комюнике. Явно в къщи не остава ред за моето свободно творчество, защото като се прибера и обикновено съм морално изморен и душевно изтощен. Хвърлям куфара и веднага излизам да тичам, тогава пък се връщам още по-изморен и скапан – този път вече и физически. Следват традиционните ритуали по къпане, пране, задължителното ядене и убиването на време до лягането пред противния телевизор – така за писмата ми хептен не остава ред, защото тази рутина се повтаря ежедневно до припадък. Хем всеки ден вземам от работа листите със себе си, но обикновено не опирам до тях. Е, единствено в събота и неделя, когато имам повече свободно време режимът ми е малко по-различен и своеволен. Освен това на мен самият ми е много приятно да приседна тихичко сред магданозената си плантация, с кафенцето в ръка - точно както му е реда и както правят големите майстори на перото. Но това е само тогава - през останалото време от седмицата постоянно се намирам в състояние на някаква надпревара за нещо, летаргична умора и изнемощялост от идиотизма, който цари в служебната ми среда и съм под напора на безразличното отегчение към всички и всичко, което се случва там - за това не може да се получи нищо качествено, като например един сюжет за малък разказ.

Днешният работен ден поминава много леко, приятно и на моменти дори забавно. С един колега проверяваме разни чертежи и отбелязваме с ченгелчета какво сме минали от цялата купчина с хартии. Следобеда ще го отикам някак си, зает с други дребни задачи, колкото да се бъзикам до края на работното време в 17:10, когато трясвам вратата на офиса зад себе си и си тръгвам с най-голямо облекчение; до следващата сутрин, когато всичко се повтаря на нова сметка. Довечера вече ще изляза и да потренирам малко, защото не съм тичал няколко поредни дни, главно заради тези проклети птици и шибаните им човки. Много ме е страх да не ми направят нещо – главата ми не е много корава и като едното нищо може някой заострен клюн да ми изпие мозъка; зер и от него нямам много в наличност. Те само така плашат де, иначе не са толкова страшни - но пък не ми е и много приятно да нападат точно мен , беззащитният минувач и на свой ред да се озъртам постоянно на вси страни да не би да ме сколасат от някъде; че това не е разходка, а цяло мъчение бе – ако се отслабваше така, да съм замязал на вейка вече…

Вчера Бакала се е обаждал в къщи и ми е оставил съобщение на телефонния секретар, но аз не съм му се обаждал още. Чакам неговото загубено писмо вече втора седмица - то стана историческо с разходките си по света и разбира се у нас. Дано хазаинът да го е изпратил на новия ми адрес, както го помолих преди време. Аз естествено и от вас чакам писмо и то с огромно нетърпение, за да разбера с най-големите подробности как е било всичко около посрещането на Даниела и бебето; искам да науча за тези вълнуващи събития точка по точка: посрещане, изпращане, подаръци, срещи, гости, моабети – от игла до конец. Дано майка има достатъчно време, че да ми опише всичко това. Ще се радвам и още повече, ако татко също намери някоя свободна минута и писмено ми преразкаже как сте си изкарали празничните дни от негова позиция и гледна точка. Може пък и някоя касетка да ми запише - дали му харесват “пушките”, отвертките и т.н. Аз вече постоянно следя за най-различни компакт дискове и винаги, когато ми попадне нещо подходящо за него, вземам го веднага. Не ви зная вкусовете, за това купувам всичко наред (шегувам се, разбира се). Гледам и аз да правя някакъв по-смислен подбор, но това е много трудна задача – човек не може да сбърка само със състави, които отлично познава от едно време и които са доказали че нямат “фурдъ” (брак...) – т.е. всичките им изпълнения са безупречни, харесвани и шлагерни; като БОНИ “М” и АББА например. От техните плочи, касетки и дискове песните вървят една след друга и всичките без изключение са хубави. Добре де, ама те пък са много демоде вече – не знам, ако изпратя такива дискове, дали няма да се изложа и дали вие ще им се радвате така, както в миналото когато всичко живо слушаше “Daddy Cool”, “Rasputin”, “Ma Baker” или “Fernando” и “Money, money, money” да речем...

13.09.2000 – Вчера, всъщност снощи след работа голяма спортна “тренировка” се получи. С излизането от офиса първата ми работа беше да си купя един мях с вино от алкохолния магазин. Турих 4 литра течно тегло и обем в дипломатическото си куфарче и тръгнах уж да се разхождам. Пътят ми минаваше покрай един зарзаватчия, та от него си купих и няколко килограма меки домати – за миш-маш, за супи и всякакво най-общо готвене. Хайде, напъхах и тях в престижната си чанта, като едва тогава констатирах, че ми стана доста голям товарът. Така натоварен с всичката стока като муле се опънах на 4 км бърз ход, че ми се откъснаха ръцете - ама нали пък и целта ми беше да си горя калориите от гъза, та на края мероприятието го отчетох като полезно, макар и не до там приятно. Голямо обикаляне на града падна с тоя куфар, който имах натрапчивото чувство, че беше пълен с тухли или речни камъни. Със сетни сили на здрачаване минах покрай колата, където я бях оставил “на сгледа” и заедно с нея най-после се прибрахме в къщи: аз целия плувнал в пот и почти мокри дрехи, а тя горката потънала в прах и мръсотия от уличното движение, на което беше изложена повече от 12 часа. Щом влязох у нас и веднага се улових за телефона – исках да чуя както вас, така и Даниела; а пък и да разбера какво става с всички из Татковината. Вие вече сте пристигнали в София – сега там е нощ и спите сладко-сладко. А дали Ванеса ще си спомни някога, че първите й два зъба в живота са поникнали точно в Габрово, при тамошните си баба и дядо? Разбрах също, че и акцията по гроздобера ще се проведе през тази събота и неделя – че защо толкова рано го правите? - нали уж чак през Октомври се берат лозята и гроздето им заема формата на бъчвите. Но вие си знаете най-добре – имате си “агроном”, каквото нареди той, това ще изпълнявате; само не се преуморявайте обаче много, защото силите от тук насетне ще ви трябват повече...

След като се успокоих от приятния ни разговор с вас, аз се залових да готвя. Пържих чушките, които бях купил; после пък доматите - доста от тях не са чак толкова меки и стават дори за салата. Купих цяла торбичка от тях (може би имаха едно 3-4 кг) общо за $5, докато иначе на редовните цени ги харчат по $2 килото. Със сигурност ще изкарам поне още един месец с тези продукти, които имам в хладилника – дори и бомбардировки да почнат, аз пак ще си имам храна в землянката и ще оцелея. Чак когато Даниела се завърне по живо-по здраво ще зареждаме с прясна стока.

Довечера един човек ще идва у нас да гледа електронния орган на Нени и евентуално може ще го вземе в неговия музикален магазин, та там да го продава. Дано при него да потръгне търговията малко по-добре. Аз снощи му избърсах праха и стана като нов - толкова ще ми бъде мъчно да се разделя с него, но няма как. На Ванеса й трябват още 4-5 години поне, докато започне да свири - до тогава аз друг ще й купя. А този тук ще трябва пак да го влачим назад, като се местим нагоре-надолу по квартирите – че той ще се разбие само от пренасяне по камионите. Ако мога да му взема по-голямата част от парите, ще бъде добре – кой знае и на него каква ще му е съдбата.

Още една риза хвърлих за пране, за три седмици почти. Но при моята стройна програма на носене и обличане, може и цели три месеца да изкарам с няколко ризки само. Сега вече е обедната ни почивка – аз тъкмо се връщам от моята кратка “екскурзия” до един магазин за вехтории. Там сред рафтовете от най-различни паници, тигани, легени, куфари и прочие боклуци, намерих и другата книга, която търсех – “Летище” от Артур Хейли. Нали ви споменах, че онзи ден от битака купих едната, много нашумяла (преди 15-20 години) книга “Колела” от същия автор. Сега тази книжка я взех само срещу нищо и никакъв си $1, а на битака за същата ми поискаха $3.50; заради което естествено не я купих тогава. Не знам обаче кога ще имам времето и спокойствието, че да прочета и двете книги. Мога да се похваля, че първата вече я започнах – обаче я чета само когато ходя в клозета. Съгласно новият ми хранителен режим, според който поемам по-малки количества храна, аз респективно не ходя и така често да сера по голяма нужда; а това пък ще ми проточи четенето кой знае още колко дълго. Но независимо от това, в името на културата и уважението към велики книги и писатели, винаги когато ми попадне нещо интересно и аз го купувам – без съществено значение колко евтино е то. Де да беше сега онзи човек Нени, че и той да вземе като другите деца да прочете някоя книжка от всички онези, които по-рано съм му купувал при най-различни поводи и обстоятелства. Обаче той за голямо мое съжаление изобщо не е такова човече. Е, тук съвсем на крия, че и аз не съм се разчел кой знае колко много, но поне в това отношение можеше да прилича на майка си. Тя много обичаше да чете книги – със захласване чак и преиграване на сцените в тях, за които е прочела (обикновено онези скандалните, свързани с любовници, курви, изневери и тем подобни, за които ми вдигаше разкошни кавги до изпадането й в истерия). Аз обаче, не знам поради какви причини, нещо не мога да седна на едно място и да задълбоча вниманието си единствено в някоя прочитна книга. Все ме тегли интереса към нещо друго, което повече ми се прави, вместо да се кротна на фотьойла с книжчицата в скута. Не казвам, че съвсем не ми е интересно когато чета някакво произведение, но някак си не мога да намеря това свободно време, а както казах и преди – онова спокойствие, през което да нямам абсолютно нищо друго какво да правя, освен да си забия главата над страниците на някое книжле и да попивам текста му; е, добре де - знам че така трябва, но аз “не съм от тях как’ Сийке”. Даниела е изчела сума книги, на някои от които аз знам едва само заглавията (предвид високата ми обща култура, все пак…). Но интереса ми се простира най-много до там - до заглавието или до узнаването на автора, да речем. После вече го загубвам и от там насетне нищо не излиза от моите първоначални добри намерения. В същото време мога с часове да остана над писалищната маса и да ви заливам с безконечните си глупости – въпрос на вкус, гледна точка и предпочитание…

Много скоро ще трябва на нова сметка да започвам работа – почивката ми е към своя край, но аз съм много доволен от покупките си. Довечера ще се занимавам с органа - да видим и там какво ще стане. Снощи ми се обажда и един делегат за колата, но парите му се виждат много. Аз искам $11,700 за нея, та да мога да взема поне $11,000. Но това все още се намира в сферата на добрите пожелания, граничещи с химерите и наивността в същото време.

14.09.2000 – Едва вчера вече преполових времето, през което ще бъда сам. Остават ми още 4 седмици – всъщност, какво си приказвам и аз? - минали са само три; далече съм от половината още. Значи баят има да си приказвам сам с телевизора или пък със стените. Но, справям се добре – въпреки, че ми е скучно и мъчително така да живея в самота. Добре че са тези телефони, та поне някоя приказка да си каже човек с близки и приятели.

Снощи идва човека за органа на Нени - хареса го и довечера ще го товарим в ремаркето, че да го носим в неговия магазин. Аз хем искам този орган да се продаде, че да взема барем $3000 от него, хем пък ще ми бъде и много мъчно да го загубя, защото това е един изключителен инструмент – просто с неизчерпаеми възможности и би представлявал истинско съкровище за някой, който може да го използва талантливо и с нужното желание; ще видим какво ще стане на края. За целта трябваше да подготвя ремаркето, че му беше спаднала гумата; свалих мотора на Нени, който постоянно стои там готов за каране и т.н. – разбрахме се с търговеца довечера да го натоварим. Имах и един потенциален клиент, който не знам как така случайно се заинтересува от колата. Той ми звучеше малко по-обнадеждаващо спрямо другите, с които съм се пазарил до сега – нека първо да го видим дали ще се обади пак, че тогава чак ще се радваме на сделката. Ох, един път да се отърва от тая каруца, че да ми светне пред очите. Не знам защо нарочих така колата, но това ще й е краят – решено е вече. Още не съм много наясно и каква ще купим след това, но важното е да разкараме старата. Ориентирал съм се към по-малолитражните автомобили, да речем не повече от 4-цилиндрови, защото данъка за тях е по-нисък, по-малко гориво харчат и т.н. Това моето чудовище вероятно има по-голям двигател от на “Волга”, а пък за разхода му на бензин не ми се говори, че ще се изложа много, ако кажа истината...

Тези дни е малко по-хладно - около 25°C, което е чудесна температура за живот и развлечения. Миналата седмица беше стигнало че и подминало 30-те, но сега е по-рахат. Работата ми за сега върви успешно и съм постоянно зает. С голяма наслада и вътрешно задоволство следя разните положителни развития из отдела, като въвеждане на технически похвати и съвсем нови прийоми в конструкторската документация и специално по чертежите, за които аз сам им бях споменал повече от една година преди това – веднага, когато започнах да работя за тази компания и ужасен видях с очите си какво безумие цари в отдела. Разбира се всички тези промени съвсем не са благодарение на моите постоянни мъдри съвети и плод на забележките, които съм правил. Напротив - на някой, малко по-умен от останалата маса просто му е дошло на ума, че всичко това което се върши струва много пари и не е правилно - изобщо пък то може да се нарече рационално или рентабилно. Сега полека-лека започнаха да им увират коравите кратуни, докато за мен единствено остава густото и душевния оргазъм, който изпитвам и чрез които им казвам в очите: “Аз за това ви говоря от цяла година насам, задници плоски такива! Утре мен ще ме няма, но запомнете поне какво съм ви разправял, тъпи гъзове с широко скроени анални отверстия!” А пък мълчаливото им съгласие, сумтене и подсмърчане насреща ми буквално ме обливат от главата до петите с романтичния дъх на най-изфинени напитки, чер шоколад и руси бамбини! Разбира се милионите, пръснати до сега и времето, което всички ние най-брутално пропиляхме никога няма да бъдат наваксани или поне частично възстановени - рано или късно много народ ще си тръгне от тук с наведени глави и сълзи на очи, благодарение “вещото” ръководство на една шепа бездарници и кочи глави...

Остават точно 10 минути до края на обедната ми почивка. Аз излизам до магазина да хапна нещо, че забравих да си взема плодовете днес, както и да купя вестника с обявите за продажба на всичко. Довечера ще го разгледам по-подробно, но искам първо да изпратя органа успешно. Тези дни с Неничко всяка вечер ще си правим скара, че е най-лесно, а пък той обожава моите кебапчета (едно от малкото неща, може би дори единственото, което цени в мен...). Ще пържим картофи, миш-маш има още в хладилника (по-скоро “заготовката” му – аз като набарам евтини продукти, главно чушки и домати, разджурквам всичкото в един тиган на котлона и го пържа, докато му изври чорбата и остане само на мазнинка; после си вадя по малко, чупя яйцата и тържествата ми започват). В някой от дните празничното ни меню може да включи и други специалитети, като яйца по панагюрски например, което също се явява едно от най-любимите ястия на моя още по-любим малък принц. Много, много ми е мъчно и тежко без него и особено пък, след като вече пределно ясно знам, че майка му го е оставила да се развива на самотек. От тази болка аз никога няма да се излекувам - колкото и да съм щастлив за даден момент, с когото и да бъда занапред, където и по света да се намирам... Спирам до тук, че ми се насълзиха очите - простете за моята душевна слабост и пословично безсилие...

15.09.2000 – Честит рожден ден, мила мамо! Обичам те безгранично и постоянно мисля за теб! Пожелавам ти да запазиш духа, енергичността и упоритостта си към постигането на всяка твоя цел! Обичайте се с татко много, както винаги е било - изживейте остатъка от живота си в блажено спокойствие и духовен мир! С тези мои най-сърдечни благопожелания и встъпителни слова, аз продължавам описанието на събитията около мен точно по реда и начина, както са се случили.

Вчера, след приключване на работната смяна натоварихме органа на Нени в ремаркето и го занесохме в музикалния магазин да се продава там. Собственикът му приема всякакви инструменти и прави подобни услуги, срещу съответната комисионна разбира си – ако консигнация е правилната дума, нека да я употребя, че да не ме смятате за чак толкова литературно ограничен. Не знам разликата между този вид търговия и т.нар. оказионна, но в крайна сметка целта на всеки е една и съща – даден индивид по най-безболезнен начин се отърва от своята стока, от която повече няма абсолютно никаква нужда и е готов да я разкара от себе си дори и на безценица, за единствената сметка на търгаша, чрез който се извършва сделката и който подхвърля шепа жълти стотинки на собственика, докато после я продава (стоката демек) с пъти по-скъпо и по този начин одира кожата на потенциалния си мющерия. От колко време вече живея в този нов за мен капиталистически свят, заобиколен от всевъзможни вълци и хиени, чиито производствени и търговски отношения не са съвсем добре описани в Марксовият “Das Kapital” – а пък нищо чудно, аз самият да не съм съвсем дорасъл и още твърде чист за нашия реален, гнусен свят…

След акцията по пренасянето на органа и окончателната ми раздяла с този уникален музикален инструмент, аз се прибрах в къщи с доста понижено самочувствие и настроение. Едва тогава осъзнах огромната загуба и разочарование от почти детския си ентусиазъм, с който го купих неотдавна за Нени; с голямата надежда, че той ще се научи да свири още по-хубаво, а с таланта и изкуството си ще радва всички около себе си. Какъв наивник на средна възраст съм бил? - а и продължавам да бъда, нали! Нямах желание за нищо – само прегледах вестника набързо, изкъпах се, обръснах се за тази седмица (този ритуал се извършва по веднъж седмично, но често пъти и по-рядко…) – на края ядох и след като погледах малко тъпата телевизия си легнах най-безапелационно и безшумно. Когато се прибера довечера, пак ще се обадя на Даниела; малко по-късно, като пристигне и Нени, отново ще се обадим да поздравим майка за рождения й ден. След това, както знам вие отивате на лозето, а пък ние с него сядаме покрай масата на наш си, чисто “мъжки” моабет. В същото време ще гледаме директното предаване по телевизията за откриването на Олимпийските игри в Сидней. Някои от първите надпревари вече започнаха и то не с много добри резултати за Австралия – и мъжките, и женските им отбори по футбол загубиха мачовете, респективно от Италия и Германия. Ще ги видим какво ще направят по-нататък. Май че ще е язък за пръснатите пари, но хайде – нека да не гледам пак в черно. Австралийският долар продължава стремително да пада надолу спрямо американския си зелен побратим и стойността му вече се върти около 54 цента (срещу 60-70 цента преди известно време). Икономиката ни е вече на колене, особено с тази петролна криза, с въвеждането на новите данъци и т.н. Дано не се наложи само да бягаме и от тук, че тогаз вече положението наистина ще си ебе мамата! Обаче къде ли можем да отидем, след като децата ни са тук? Абсурдно е подобно мислене, въпреки че на моята авантюристична Дани най-много й се иска да емигрираме в Америка (аз все още нямам собствено мнение по въпроса, освен моите традиционни и закономерни мрачни предчувствия и дълбоки съмнения – нали съм един “черногледец” храбър, та нямам равен на себе си)...

За обедната почивка съм планирал да си свърша малко лична работа из града, та ще излизам; бюлетинът, който обикновено излъчвам пряко от бюрото си с начален час точно в 12:00, днес ще бъде подменен с някаква музикална пауза, документален филм или пък с повторение на предаването “Семена в браздите” от миналия месец. Довечера в къщи ще се занимавам с приготовления на салати, разни манджи и блюда, великолепни мезета и т.н., че да съм готов когато посрещна Нени в 20:30 на гарата – направо да сядаме на софрата.

Тези дни в Мелбърн се провеждат някакви много ожесточени бунтове и стачки – не се знае кой какво иска, обаче със сигурност знам кой и чии тъмни сили стоят зад цялата тази работа. В преките предавания и репортажи от там, които безпристрастно излъчват по телевизията, много ясно се вижда как в предните редици на протестантите се размахват гневни лозунги, веят се червени знамена и вместо икони се издигат портретите на Енгелс, Маркс и други подобни мислители – все такива “мощни” двигатели на Интернационалното социалистическо-комунистическо движение. Ба мааму - къде ли съм виждал подобни сценки и “паради”? Колко до болка познати ми се сториха те всред тълпата от обезумяла и надъхана до истерия паплач... Нещастници - ще стигнат точно до там, от където вече някои държави, макар и доста бедни взеха полека-лека да се завръщат…

18.09.2000 – Не знам кой подред е вече тоя понеделник; всичките еднакви до един – тъпи, сиви, скучни и мудни. Тъкмо изпратих Нени на автобуса. Той всъщност мина през офиса да ми се обади - постоя при мен 15-20 минути и тръгна. Иначе добре си изкарахме времето през тези няколко дни, когато бяхме двамата заедно. Той пристигна в петък вечерта, но влакът му закъсня с 45 минути – не знам по какви причини. Така цялата ни вечеринка се проточи по-дълго от обикновено, защото започна сравнително късно. Гледахме откриването на Олимпиадата, вечеряхме, приказвахме си и т.н.

На другата сутрин станахме рано и излязохме. Първо обиколихме местните селски гаражни разпродажби, но до по-сериозна търговия не стигнахме, защото нищо не си купихме. След това минахме през музикалния магазин, че имах да се доразбера с продавача за органа на Нени. От там тръгнахме да търсим разни поляни и потенциални мотокросни писти из околните райони. На едно такова шибано място се набутахме в някакъв ситен пясък - колата спря насред и от там не рачи да мръдне ни напред, ни назад. Докато боксувахме и се рихме в траншеята, предните й колелета се окопаха на дълбоко, после се подпря на двигателя и на практика движенията й секнаха. Че хайде търси въжета и лопати да разриваме пясъка, че спирай коли на пътя, за да ни изтеглят от тресавището и все такива веселби. Много време и нерви загубихме там, а пък колата замяза цялата на кочина – пълна с прах и пясък от влизане и излизане, от ровене и боксуване. На края едни млади момчета ни издърпаха с тяхната джипка и ние едва тогава си продължихме пътя по предварително определената програма. Като час от деня беше вече настъпил ранния следобед, а наред с всичко ние доста и огладняхме, та си купихме една пица, барем да се наядем като хората. Точно там, на гърба на магазина имаше един пожарен кран с маркуч, че като зачатках колата с него – не само прахоляка и калта, ами цялата боя от ламарините щях да й сваля с мощната струя вода. След тази профилактика и козметична процедура пак стана като нова – абе, нали ми е за продан, та гледам все чиста и угледна да я поддържам; току виж й излязъл късмета...

След дългия и изтощителен ден се прибрахме обратно в къщи - окъпахме се да свлечем прахоляка по нас и започнахме приготовленията за вечерното барбекю, кайма за кебапчета месихме и т.н. Вечерта също поминахме добре, в сладки приказки, непрекъснати поуки, безброй мечти и взаимни спорове. Това беше в събота.

Вчера (неделя) ходихме на 100 км от нас да гледаме едно състезание-рали, което се провеждаше не по асфалтови пътища както сме свикнали, ами по разни поляни, хълмове, направо през горите и т.н. Беше много интересно и за двама ни. Автомобилите са специално подготвени за пресечени местности, по-високи, с по-широки гуми – мощни и свирепи до краен предел. Междувременно пропуснах да отбележа, че се обаждахме и на майка, за да я поздравим за рождения ден; аз говорих и с Даниела в събота рано сутринта, докато в България е било още петъчната нощ. Всички в София са добре - тя се беше свързала с Методи, който й казал, че ще си дойде на 28 Септември.

Когато се прибрахме от ралито чак следобеда, повторно измихме колата вече официално - аз я опрахосмукачих даже и отвътре, а Нени си изми мотора. Докато свършихме още някоя и друга дейност, то вече мръкна. Снощи менюто ни беше много скромно и по бекярски бедно, с дояждане на остатъците от предишните дни. Вечерта си легнахме сравнително рано, защото аз тази сутрин пак станах за работа преди 06:00. Първо закарах колата на моето място да се продава, а Нени остана да поспи още малко до 08:30. Аз го събудих по телефона и това беше всичко от тези наши, съвместни почивни дни.

Сега пък започнахме да правим планове и да умуваме, как и къде да изкараме няколко ваканционни дни през следващата седмица – може би на палатка ще отидем, но още нямаме ясно очертана програма; всичко е само една мечта за сега. Ще драсна още някоя и друга мисъл в оставащите минути от обедната почивка…

Тези дни покрай моя гостенин доста си претоварих стомаха, та днес ще му дам почивка (е, поне за през деня само). Чак довечера ще се зареждам на нова сметка с храна и други полезни витамини.

Миналата седмица получих писмото от Албенчето. Тя обаче ни беше писала на стария адрес и хазаинът ми от онази квартира го препрати на сегашния. Аз бях помислил, че това е въпросната пратка от Бакала, но явно че тя ще се е загубила на някъде окончателно. Албенчето ни е изпратила и една малка снимчица на Божи и Нени като я видя каза, че той приличал на него (демек, Божи мяза на Нени). А пък той също много е пораснал, както това личи по образа му. Сигурно и много слуша, въпреки че майка му споделя с нас, че не обичал нито да свири на акордеона, нито книги да чете (по това май най-много прилича на Нени). Аз от своя страна чакам с най-голямо нетърпение вашето писмото. До колкото разбрах от телефонния ни разговор, Дани също ми е написала нещо – предполагам, че и двете писма са в един плик; за икономия, естествено...

Божке-ее, гледам си магданоза и не мога да му се нарадвам – като гора е станал! Не знам обаче като почнем да го берем дали пак ще покара и по какъв начин, за това ще оставя “окосяването” му за след като ми се завърне стопанката от странство.

Неничко пак ще дойде при мен другата сряда - аз точно тогава ще си взема четвъртък и петък като неплатена отпуска и двамата ще заминем на някъде. Още не знаем къде, но във всички случаи ще използваме дните най-пълноценно. Искаме да наемем една джипка и да отидем на морето. Там някъде ще се установим на бивак и по цял ден ще се разкарваме по плажа, из горите, пясъците и калта. Само дето не знам как точно ще се осъществява това мероприятие, защото за наемането на такъв автомобил искат по $100 на ден - отделно средства за бензина и другите разходи. Баят скъпо удоволствие е това, но пък иначе е голям кеф – ибаз ги парите в името на емоциите!...

19.09.2000 – Снощи най-после изгледах откриването на Олимпиадата, което си бях направил на видеозапис. На записа от тази тържествена вечер, както и по време на някои от самите състезания, съвсем ясно на екрана видях президента на България - Петър Стоянов в компанията, предполагам на консула ни в Сидней и други важни особи. Когато българската делегация премина през стадиона, те станаха на крака, за да покажат уважение към родните ни атлети и въобще спорт. Обаче за сега не чувам много да се шуми във връзка с някакви кой знае какви постижения и получаване на медали. Единствено такива имаме от вдигането на тежести и от още някои дисциплини, в които сме по-добри. Най-многобройна беше спортната делегация на Австралия – 628 души, което е естествено за държава-домакин на тази световна проява. При излизането им на терена публиката буквално полудя – над 100,000 души на самия стадион, башка сума народ отвън, пред телевизори и огромни монитори. Експлозията от емоции обаче беше предизвикана точно на края – върха на всичко беше запалването на Олимпийския огън, с тези стичащи се отвред води, светлинни ефекти и т.н. Това наистина беше една много внушителна картина. Цялата видеокасета е с продължителност около 5 ½ часа, защото съм я записал с бавния ход на видеото. Така записана, тя може да се гледа само на подходящ видео магнетофон, снабден с двете стандартни скорости на лентата. Не знам вашето видео каква марка и модел е, но по-нататък ще говорим и по тези въпроси. При случай може да ви изпратя касетката, за да я гледате. Аз предполагам, че Българската телевизия също е излъчвала това предаване, но не знам точно кои части са давали и за колко време - защото тези неща се плащат и то в доста сериозни суми. Без да подценявам нашата Национална телевизия, аз само изразявам известни съмнения относно за какво са им стигнали средствата за излъчване на програмата.

Напред се обаждах до агенцията, за да запазя една джипка за следващата събота и неделя, когато ще бъдем с Нени на нашата малка екскурзия. Преди това ще отидем за два дни на друго място, където ще караме мотора – вероятно по хълмистите части на околията. Ще бъдем на палатка и от там се спускаме право към морето. Дано само да е хубаво времето, но каквото е.

Снощи наготвих една мощна и обемиста доматена чорба в най-голямата тенджера, която ни се намира в наличност. Така ще си имам храна поне за няколко дни напред. Излизах да бягам и по улиците – нали уж слабея (за сега само умствено…). Имах няколко обаждания за колата, но това бяха все запитвания без особени последствия. До този момент никой нито веднъж не е пожелал да я кара или пък оглежда по-отблизо. Е, аз така или иначе не я ползвам - нека да стои там на паркинга и да си чака клиентите.

Тази събота и неделя ще се занимавам с приготовления на багажа за пътуването – палатки, дюшеци, плажен чадър и т.н. Ако оставя това за през седмицата, обикновено вечер след работа много бързо се стъмва, а и аз нали ходя да тренирам – няма да имам време и за такава подготвителна дейност. Трябва още някои последни неща да свърша, а в неделя сутринта отново ще закарам колата на битака, за да се мъча с продажбата й там. Не знам само дали майка му ще разреши на Нени да вземе видеокамерата за тези няколко дни, през които ще сме заедно, че да заснема един хубав филм, поне на него. Ако това се осъществи, заедно с множеството снимки, които ще си направим двамата, ще изпратя и това писмо, което пак стана много дълго, подробно и най-вероятно вече доста отегчително. Нямам гащи за плуване, та днес на обяд ще отида да потърся в някой от многобройните боклукчарски магазини - дано си намеря чифт достатъчно евтин парцал...

20.09.2000 – Като машина съм, мама му стара! Щом стане 09:40 и от компютъра веднага се местя върху листите, за да не губя нито миг ценно време, през което да ви направя съпричастни на моите неволи и житейски пътища. Вчера на обяд, след като обиколих три магазина и прерових купища с гащи и шорти, най-после в последния открих точно това, което ми трябваше - два чифта сравнително нови, по $2.50 парчето, което е много евтино. Нямах пари обаче в мен, та днес пак ще отида до там, защото помолих жената на щанда да ми ги запази, докато се върна при нея с петолевката. Гащите са много модерни и хубави – стават за плуване, но са подходящи и за ходене по улиците; универсални!

След работа пак излязох да потичам, но много скоро ме заболя кракът - баш отзад на прасеца, та последните метри си ги извървях на бавен ход. Изглежда, че нещо съм го преуморил тези дни – абе, стар човек съм аз вече; по-тежко от чаша с ракия и гол женски баджак, комай не бива да вдигам! После си прибрах колата, която в събота пак трябва да ремонтирам - онзи ден имах глупостта да й измия двигателя отгоре-отгоре с маркуча, колкото да падне прахоляка и калта. Но при това си старание изглежда някъде е проникнала вода или пък без да искам съм бутнал нещо, докато съм търкал с четката. В резултат на което сега колата прекъсва и мотора й работи на по-малко цилиндри. Е, те все пак като са 6 на брой много трудно се разбира кой точно не пали и само се дави. Освен това с толкова много коне под капака, въобще не се усеща, че не всичките работят правилно и в унисон. Аз обаче го долавям с острия си слух и музикални уши, защото като се подаде газ и такта се обърква нещо. Отстраняването на този дефект ще ми бъде № 1 в съботния списък от дейности, с които ще си попълвам празното и кухо време на самота.

Снощи се опитвах да се обадя на Даниела, но не успях – нямаше сигнал. Тази сутрин пак пробвах - този път пък ми даваше “свободно”; изглежда всичките са били излезли на някъде. Връщам се отново с няколко думи на Олимпиадата и известни любопитни подробности около това първо по-значимо събитие на хилядолетието. Поради някакво заболяване, за откриването на Игрите не пристигна съпругата на Президента на МОК – нейно преосвещенство синьора де Самаранч (не съм много сигурен за титлата й, но се надявам да съм близко до нейния ранг). По най-тържествен и вълнуващ начин маркиз де Самаранч даде началото на надпреварите и веднага след това замина със самолета обратно за Испания. За нещастие обаче, малко преди да кацне на летището жена му е починала, което безспорно е един много тъжен и трагичен факт. Останал вече вдовец, Дон Хуан Антонио ще се върне обратно в Австралия само за да закрие Олимпийските игри - може би едва към техния край, предвид семейното нещастие, което го е сполетяло. Аз предполагам, че всичко това се съобщава и по българските средства за масова дезинформация, но нали по принцип отразявам всичко, та на моменти може и да се повтарям с някои вече добре известни факти – ще ме прощавате...

Ядох си снощи доматената чорба, изгледах два филма на видеото и си легнах. Преди това говорих с Нени като му казах, че за нашата малка екскурзия би било много хубаво да поиска камерата от майка си, та те имали известни пререкания по този въпрос с нея. Естествено, тя на свой ред ми се обажда по телефона, за да ми прочете поредното си “конско евангелие”. Понеже в злобата и яда си отново залитна и взе много далече да отива, та не я изтърпях и на края й тряснах телефона – жалко все пак, защото не можа да ми чуе попържните и клетвите, които най-любезно и старателно й посветих. Пак ме ядоса с нейните простотии, но сега не ми се разправят подробности по темата, за да не се дразня още повече. Ако един ден се видим ще ви разказвам безконечно - разберете, че потоците й от думи много трудно могат да се опишат само с няколко прости изречения...

Тъкмо се връщам от моите обиколки на града през обедната почивка. Ходих до магазинчето да си купя късите гащи – много съм доволен от своя, по принцип безвкусен избор (за пръв път в нещастната ми практика и правилният номер дори!). Довечера ще ги пера и сигурно няма да излизам по тренировки, но поне трябва да си прибера колата, ако не нищо друго.

Напред по радиото съобщиха, че отнемат сребърния медал на един от българските състезатели по вдигане на тежести, причинено от употреба на забранени допингови препарати (че кои са пък разрешените?...). Сега аз трябва да му бера срама пред света заради този резил, но аз смятам че в такива случаи треньорите им са по-виновни, а не самите съзтезатели (олеле-е, не мога да оправя правописа нещо в този миг и час – абе думата “съСтезател” със “с” или със “з” се пишеше?; хептен ще изкукам вече от самота...).

Довечера пак ще гледам да потърся Даниела, че взе много осезателно да ми липсва вече – ето, граматически грешки започнах да допускам, не се храня редовно, още по-редовно употребявам алкохол и се напивам до безпаметност; не съм добре. Тя през тези дни ще се види с Методи. Аз не помня дали ви казах, но той правел сметки да се прибере в България, за да изгледа родителите си. Това е изключително хуманно от негова страна, докато аз толкова много се тревожа и притеснявам за вас – въобще не ми се мисли за това, защото веднага ми се доплаква. А пък като се размисля по-надълбоко, на Дани техните също не са в първата си младост – какво ще правим един ден, не зная...

21.09.2000 – Ето какво се случи от снощи насам. Прибрах се след работа, обаче въпреки всичката домакинска работа, която беше легнала върху двете ми леви ръце и немощни плещи, аз реших да изляза и пак да потичам около квартала. Кракът ми се оправи по време на движението, та успях да изразходя още някоя и друга калория. Прибрах се у нас и веднага се залових с пране на “новите” ми стари шорти (обикновено когато купувам дрешки и парцалки със съмнителен произход, прекарвам ги през едно задължително изпиране, че да си замиришат “на свое”). Ба мааму, ама и тука имат едни прахове за пране! - остави се, не ти’й работа! Като се запени първо в кофата, че после пък пяната почна да излиза във ваната, а от там – през шахтата на канала и изби по тротоарните плочки пред къщата! Изглежда че бях турил малко повечко от необходимото количество, но аз така обичам – да има, но и много голям думан се вдигна около това мое пране. Похабих праха на Даниела сигурно за няколко нейни перални и точно в този сублимен момент аз бях безкрайно щастлив, че нея я нямаше наоколо. Както и да е – важното е че си изпрах, но пък и колко много вода изтече, докато се изплакнат шибаните гащи, не е за разправяне. За щастие поне тя влиза в цената на наема, така че този факт специално с водоснабдяването не ме тревожи особено.

Рекох да се обадя по телефона на Дани в София, но нямаше връзка – исках да й се похваля колко успешно съм се справил с прането. После и в Габрово звънях - същия резултат обаче. Всъщност сигнал има, но никой не ми вдига слушалката отсреща. По-късно успях да се свържа с Даниела, но тя пък тъкмо се канеше да излиза, че да се видят с Методи – предупредих я да внимава с него, че и той е малко опасен (е, не колкото мен, ама все пак…), ха -ха-ха! После погледах тъпата телевизия, с Нени и Светлана си поприказвахме по телефона, както и с нашата Румяна от Gold Coast. Легнах си безславно и този път спах чак до 06:00. Обикновено се будя към 04:30, защото ми се допикава и от този час насетне не мога да заспивам повече – особено и след като се разсъня с разходките си до клозета (мислил съм да си слагам едно гърне под леглото или поне някоя кофа, за да съкратя тези мъчителни движения по никое време; а може би трябва да намаля бирата или пък съвсем да я спра – ба, варианта с гърнето сякаш повече ми се нрави…).

Тъкмо се събудих сутринта и телефона звъни – моята Даниела се обажда от София. Много й домъчняло, че Методи се прибира другата седмица и тя също искала да си дойде при мен. Плака даже - искаше да си тръгва веднага. И сигурно е така, защото ние с нея много добре си свикнахме един с друг и постоянно сме заедно, така че и за двама ни е трудно, когато сме поотделно. Е, нали много скоро отново ще сме заедно – още три седмици (ужас! – какво казах аз, три седмици ли? – ебаси, това си е още баят време на монашеско уединение и скучно самозадоволяване). Успокоих я малко, но въпреки това на нея хич не й се стои сама в България. Каза ми още, че ще ходите по разни разходки до “Копитото”, в Копривщица и т.н., само че не разбрах дали с вас ли или с някой друг. Тя беше споменала, че иска да ви заведе някъде на ресторант и особено на тази малка екскурзия, но самият не знам как точно ще го осъществявате това. Дано все пак да е възможно.

Разбра се, че Нени ще вземе камерата и ще се снимаме на нашето съвместно няколкодневно екскурзионно летуване. Там ще го науча как да работи с нея и сам да си прави филмите. Не знам обаче дали тези занимания ще го увлекат така силно, както например увлякоха мен. Аз имам големи идейни проекти и много мераци ми се въртят в главата. Този път сигурно ще се занимая и с озвучаването на филма, та да видим какво ще излезе от цялата работа. Дано само да е хубаво времето, защото ако се одъжди, както се случва напоследък често и ще се провали абсолютно всичко. Единственият проблем по време на дъжд ще се яви откъм бивакуването ни, защото правим сметка да спим в палатката, вместо да харчим излишни средства по хотели и мотели.

На обяд ще прескоча до магазина срещу офиса, за да почна да купувам по малко някои неща, необходими за пътуването. За това пътуване трябва да си носим предимно трайни храни, че с нас няма да има хладилник и продуктите могат да се развалят в жегата. Ще нося барбекюто, за да печем хляб и салам на него - така ще оцеляваме няколко дни, в малко по-примитивни и сурови условия. Разбира се основната идея за осъществяването на тази екскурзия съвсем не е в храната, а се състои именно в емоциите по каране на мотора и джипката из горите, така както и в реализирането на един пълнометражен филм от това събитие...

Хайде, пак да драсна някой ред - имам на разположение още 12-13 минути от обедната си почивка. Аз тъкмо се върнах от магазина и купих някои хранителни артикули. Едни домати взех много евтини, че в събота вечерта с тях да си направя традиционното самотно тържество. Салата щом имам за ракията – за други манджи не ме търси; мезето ми е най-важно. Ебах му майката - това да няма кой на портата ти да похлопа, на софрата ти да седне и от самуна с хляб да си отчупи е най-лошото нещо от всичко в това пусто опустяло село! Налага се обаче да издържим още известно време тук, докато се преместим на по-цивилизовано място и главно - поне малко да се намираме сред свои хора.

Стана ми много криво сутринта за Даниела, защото тя беше толкова намъчнена от факта, че й липсвам ужасно. В същото време ми беше някак си приятно, усещайки че ме обича и мисли за мене. Тя каза също, че веднъж като се прибере и на сантиметър нямало да се отделя от мене – явно, че много я е хванала носталгията. Подхвърли ми само набързо, че сега всичко е много различно в България и че едвам издържа на живота там (ба мааму – че толкова ли пък е зле работата? – аз почвам да се плаша вече). Съвсем не е изключено обаче това да е и точно така, защото ние почти 10 години живеем извън Родината, специално в този уж по-добър свят. Малко или много ние свикнахме с това, с повечето му добри страни във всички сфери на живота и като отидем някъде и не намерим същите удобства, някак си започваме да се дразним от липсата им. Паралелно с това, не знам за себе си какво да кажа: не съм особено наясно точно какви вътрешни чувства и усещания биха предизвикали у мен подобни настроения. Твърде вероятно е, погледнато от моята лична позиция всичко това да не ми е от съществено значение – аз имам други приоритети и потребности в живота, съвсем други възгледи и измерения за щастие. На мен например изобщо не му пука, че вратите на ЦУМ или “Централни хали” не се отварят автоматично с фотоклетка, преди влизането на всеки отделен клиент. Обаче само две преки по-надолу на завоя, в мига в който се появя на “Женски пазар” мога да намеря 300 пияници като мен и още толкова циганина, с които да седна и да си пия мастиката, а след втората вече да сме станали и приятели даже; ето, такова животно съм аз – рядко срещано и на изчезване, поради поголовното им емоционално и духовно изтребление. Но моето най-дълбоко и силно желание е първо вие да дойдете на гости при нас, а пък за по-нататък ще му мислим впоследствие.

Непрекъснато очаквам да пристигне вашето писмо, за да му отговоря с някоя и друга дума и веднага да изпращам това, което пиша в момента. Не знам дали ще успея да го завърша преди пътуването ни с Неничко – аз може би и това наше грандиозно преживяване ще включа в редовете си и чак тогава ще пращам, каквото съм намислил. За довечера програмата ми е абсолютно същата, както всяка една подобна рутинна вечер – тичане по улиците, след това прибиране на колата под навеса, изкъпване, салати, ракии и безпаметно заспиване като отсечен горски пън…

22.09.2000 – Екскурзията ни обаче няма да се осъществи! Нено е наказан да си стои в къщи, заради неговите постоянни лъжи и шикалкавения, среднощни захождания и пр. Вчера успях да го заловя в множество неверни неща, които той ми беше казал и опровергал като истини - обаждах се на майка му в 23:00, за да я питам къде е сина й и как тя ще коментира лъжите му, а пък последният се прибра едва в 24:00! Толкова много гняв и чернилка се насъбраха в и без друго изстрадалата ми душа, че просто нямам нужните сили, за да ги опиша. Чувствам се ужасно и ми се къса сърцето от мъка! Но и аз няма да му простя този път - насила макар, колкото и да съм добър. Аз чудесии направих, за да осъществя този наш няколкодневен излет, а насреща си отново получих обилни порции с лайна и говна! До тук! Напред говорих с майка му, близо цял час - тя само глупости приказва и врели-некипели. Да имаше начин да ги опердаша и двамата, но как да стане това, след като съм толкова далеч и никой не ми обръща внимание на това, което говоря. Добре де, всичко ми е ясно и аз всичко знам – нека само някой по-умен от мен да ми каже, как и по какъв точно начин да прежаля детето си?! А госпожата в същото време вика насреща ми, че видите ли, аз съм имал друго дете; да съм си мислел за него и да оставя Нено на мира! Е, че какво му казвате вие на това – наглост, простотия или безсилие? Аз всячески се стремя да приобщя Нени към нас, да бъде щастлив и весел покрай бебето и т.н., докато майка му в същото време го тласка в коренно обратната посока! Толкова съм разстроен - Даниела с очите си вижда всичко това и се ядосва много. Именно заради простотиите на майка му тя се настрои срещу Нено и неприязънта им е взаимна, въпреки че заради мен се опитват да я прикриват. Майка му и баба му от Ямбол кръв просраха, докато не му промиха детския мозък веднага след връщането ни от онази екскурзия на Noosa – когато първия път ходихме с Нени и Даниела. А той беше толкова щастлив там, двамата с леля си Дани се разбираха прекрасно и общо взето всичко помежду ни беше напълно нормално. В мигът, в който се прибрахме обаче и нещата се промениха противоположно. Неничко започна да ми разказва и подхвърля една или друга пикантна клюка от всичко онова, което беше вече чул да се говори у тях- разбира се пречупено и видоизменено чрез езика на този или онзи наш приятел (“доброжелател” и душеприказчик…) и повтаряно до безконечност като латерна от майка му. Аз пък от своя страна споделях всички тези подмятания с Даниела (а може би точно това не трябваше да правя, но как да ги прикривам и тая дълбоко в себе си…). Така полека-лека започнаха да ни се изострят отношенията, за да стигнат кулминацията си малко след Нова година, когато всичко изгърмя и се срина, превръщайки се в купища развалини, покрити с дебел слой помия и лайна. Вина за това имаше всеки от нас – с тези си писмени размишления аз не искам по никакъв начин да настройвам негативно когото и да е било и да връщам забравеното вече минало. Напротив, тук думата ми беше съвсем друга, въпреки че я започнах малко издалеч. А именно за Нени и за неговото хлъзгане надолу, докато в същото време майка му ми развива разни нейни тъпи теории, че той бил вече 15-годишен, че живеел в друго време и в друг свят. Така значи да го оставим - без контрол и всичко да му бъде позволено, защото видите ли - това бил света около него. А ма, патко шибана и проклета – светът около едно дете го създават именно родителите му, а не единия да се чуди какви добродетели и положителни качества да насажда у сина си, а другия да върви с говняната четка само да замита подире му и да ръси злоба около себе си! А пък аз и за секс да му говоря на келеша, дето още гъза си не може да обърше като хората! Тая просто е полудяла, каквато всъщност винаги е била – сили да имах, бих я удушил…

Сега Нено ще дойде при мен в сряда следващата седмица, но аз никъде няма да го заведа, за да се научи, че лъжите са една абсолютно недопустима форма в отношенията между човеците. Майка му обаче пак го оправдава – страх го било от мен, за това лъжело детето! Че има нахалството и да ме обвинява даже, защото съм му всял този страх – аз, собственият му баща! Е, какво тогава – да го оставим да лъже и да му пляскаме с ръчички, така ли ма патицо недна?! Абе плачат за една яка пръчка и двамата, но те просто бавно и методично ме обезвредиха и елиминираха от своя живот, за да могат да правят каквото си искат – майната му, нека поне от сега нататък да са щастливи. Аз им бях основната пречка на пътя, защото се интересувах от всичко, задавах неудобни въпроси и исках само и единствено истината като отговор – нищо повече; толкова ли много пожелах бе джанъм, толкова ли беше трудно да се постигне, по дяволите?...

23.09.2000 – Събота е, а часът - точно 17:00. Аз едва сега си сядам на гъза – толкова много работа изпосвърших днес, че съм си заслужил аперитива довечера на 100%! Но хайде, да карам пак подред, че да ви е по-интересно.

Връщам се за малко на вчерашния ден, през който както вече разбрахте имах доста неприятности с тези Ненови истории. Не че беше станало кой знае какво, но аз въпреки всичко не мога да се примиря с единствения въпрос: защо трябваше да стане така и имаше ли нужда да бъда излъган по такъв грозен и нагъл начин (всъщност, за лъжата нали няма друг или пак бъркам нещо…). Снощи говорихме надълго и нашироко с Нени - оправдава ми се насреща, казва че е станало недоразумение и т.н. А пък иначе лъжел, защото го било страх от мен. Амчи след като прекрасно знае, че самият той не върши добри постъпки и дела; че аз ще бъда против тях и ще му се карам, ако науча за тях – точно така ще бъде, разбира се; гузната съвест е Божие наказание. И понеже видите ли, заради неговите глупости и безчинства съм щял да се карам на майка му, той милият точно за това ме бил лъжел – какви разсъждения, моля ви се; колко “хуманно”! Какви прекрасни “добродетели” е научил и усвоил от майка си! В един момент аз дори съм склонен да не обвинявам толкова много малкия, защото той е глупчо още и наивен. Зад цялата тази драма според мен стои майка му, но аз срещу нея нищо не мога да направя, освен да се разкъсвам вътрешно и да се ядосвам. Снощи говорихме със Светлана по тези въпроси, та споделих и с нея мъките си – и при тях е същата картинка, хем онези техните са две и те са двама насреща им. А след като дори и моя татко ми каза по телефона, че навред е едно и също, това като че ли малко поуспокои разклатените ми нерви и нивелира душевното ми състояние…

Под влияние на вчерашния си бяс и дълбоко разочарование, още сутринта вече се бях обаждал в агенцията, за да откажа резервацията на джипката. Добре ама днес, след като ми се поуспокои сърцето и попремина отрицателната еуфория, та пак им се обадих да запазя въпросния автомобил. Значи, ще се ходи на тази екскурзия и това е. Мислих и така, мислих и иначе; блъсках си главата в стената – отделно дето половин кило ракия замина снощи в тъмни и още по-мрачни разсъждения. На края сам реших, че и този път ще простя на моя малък Неничко (въпреки че дълбоко в себе си съм убеден, че той не го заслужава…). Но нали толкова много го обичам, та вече се чудя с какво повече да му уйдисвам и угаждам на мераците (в разумни граници, разбира се). Той, завалията все още не знае за благородното решение на баща си и отмяната на наказанието му. Решил съм обаче да не му казвам, за да знае другия път дали ще лъже така безочливо – не само мен, ами когото и да е. Днес следобеда даже натоварих палатката, тубите за бензин, подвижната маса с пластмасовите столове, барбекюто и т.н. - в сряда щом си дойда от работа и тръгваме веднага.

Пак не се мина обаче без потрошаването на моите отънели до скъсване нерви и струпването на купища ядове, които най-старателно ми сервира моето още по-скъпо синче. Като си мил онзи ден мотора калпазанина му с калпазанин, та се престарал чак от “старание” – от многото си ум в главата искал да измие и ауспуха, та като му вкарал маркуча през дупката, сега целия двигател плува във вода. Буталото и коляновия вал са буквално удавени – картера на двигателя е пълен! Направо полудях като разбрах каква беля е свършил – идеше ми да го одера жив, ако само ми се беше мернал отнякъде пред очите. Аз рекох да припаля мотора, за всеки случай – да не би да имаме разни “изненади” като отидем на поляната. Абе усещам, че като ритна с манивелата и буталото издава някакъв по-различен звук; не е както друг път. Поритах малко - все същия нулев резултат получих насреща си. Помислих че свещта се е зацапала, та я развих да погледна в какво състояние се намира. Имаше искра, но като ритнах пак малко по-силно с манивелата и отгоре през дупката й взеха да излизат балони и струйки с вода. Веднага ми стана ясна картинката и тутакси ми се появиха черните кръгове пред очите. Побеснях, казвам ви; а пък да отварям двигателя и да го цепя по средата, че тогава да го подсушавам - въобще нямах това време да се разправям с подобни “оздравителни” процедури. Обърнах целия мотор наопаки, да стъпи на седалката като се подпира на кормилото (точно както се обръща детски велосипед, за да му се сменя гумата) и отново поритах с ръчката, с надеждата че буталото ще изпъди насъбралата се течност в картера. Уж излезе доста вода през отвора на свещта, но дали това беше всичката - един Господ знае какво още има вътре в двигателя. Затиках мотора на слънце и така ще се надявам за няколко дена водата да се изпари напълно през дупката на цилиндровата глава. Дано успея с тоя примитивен метод на подсушаване, защото в противен случай много допълнителна работа ще ми се отвори, а всъщност нямам наличното време за извършването на всичкото това. Като отида утре на битака ще взема мотора с мен - да го пече силното слънце цяла сутрин; после следобед ще го тапосам пред нас пак да го грее – дано му е цяр. Така – свърших с оплакванията си от Нени и с тази част на разказа.

Връщам се отново на снощи. С няколко думи повторно ще въведа Олимпийската тема, защото последната се явява като най-голямата злободневка в днешно време. Вече има още двама наши състезатели по вдигане на тежести, на които са им отнети медалите – златен и сребърен. Така целия български отбор по въпросната дисциплина ще бъде най-невъзмутимо изгонен от Олимпийското градче и с първия възможен самолет от Сидней състезателите ще летят за София. Това е един изключително голям срам за цялата ни държава, а пък за живеещите в чужбина българи е буквално позор, равносилен на национална катастрофа. Спукаха ме от всевъзможни подигравки вчера на работа, но пък и аз какво можех да кажа, че да се защитя – прави си бяха хората. Онзи ден един мой колега опъна австралийския държавен флаг над бюрото си – нещо като символ на гордост за отличното представяне на техните спортисти и спечелването на сума златни, сребърни и бронзови медали – почти във всички дисциплини. Понеже нашите юнаци също поспечелиха някой и друг медал с тези щанги, та рекох и аз да провеся българския национален трикольор, над моето бюро пък – ебах ги в шибаните австралийци, дето ще ми се надуват и перчат като пуяци; и ние сме нация, велика държава! Всичкото хубаво и гордостта ми обаче трая само до вчера - след това тотално излагане пред света, като отида на работа в понеделник трябва тихо-мълком да си свивам знамето и да се потулвам в миша дупка, че онези хиени ще ме изядат с парцалите. Трябва да призная на всеослушание, че подобен ход никак не е нито приятен, нито пък забавен. Опасявам се обаче, че точно това ще се случи - без много-много шум и почести, държавни химни и прочие тържественост. Такова потъпкване на българското знаме не е имало и по време на войните дори, а ние сега в началото на 21 Век ще се обливаме в национален срам и непоправим позор – жалко за изгубените надежди и поругана чест...

Така – с това приключих и Олимпийският си обзор. Връщам се обратно на домашни теми и дребни житейски проблеми. Онзи ден напазарувах някои неща за екскурзията ни с Нени, та попаднах на много евтини домати и една маруля. Аз снощи карах само на доматената салата, защото марулята си я пазя за довечера – нали е събота все пак, празник демек! Вчера, още щом си дойдох от работа и се обадих на Дани, че да се оплача и на нея от моя малък и палав хубостник. Тогава тя ми каза, че сте били на лозето с чичо Божко да мачкате виното – ех, че хубав и вълнуващ ритуал (когато гледам само отстрани обаче или докато надигам чашата; за останалата дейност нещо не ме бива; “Юнак вино пие, ахмак лозе копае” – нищо лично…). Вечерта, по време на моето самотно и уединено парти, рекох да се обадя и на вас. Бях ви бях търсил в къщи преди това, но все още не знаех за гроздобера - Даниела ми каза чак когато се чухме с нея. Радвам се, че си поприказвахме и с татко, който ми повлия изключително положително, за да ми се отпусне душата и да не се ядосвам толкова много. Аз такова диване ли бях, бре – мамка му?! Не вярвам – мисля, че съм бил все добър и послушен, но това вие като родители ще кажете най-добре. Така в приказки с вас, Дани, Нени, Светлана и Цецо ми мина вечерта. Ядох едни пържени яйца по никое време, защото с тези силно емоционални телефонни разговори много ми се разточи аперитива. Най-накрая си легнах, обаче не спах много дълго, защото сутринта се събудих още в 04:00 - ходих да пия вода, че устата ми бяха пресъхнали напълно; вземах разни оздравителни хапчета (против главоболие, за какво друго...) – изобщо изпълних всички законни ритуали, както се случва при нормални семейни условия. Поспах още малко до към 09:00, че като скочих, че като се развихрих – както ви казах, мотах се с какво ли не до напред.

Първо започнах с дейностите си по колата - нали проклетата взе да прекъсва онзи ден, та реших да й сменя свещите. Отидох в магазина, купих един комплект и се залових още там да ги слагам. Оказа се обаче, че един от високоволтовите кабели бил с пробита изолация (протрила се беше някак си) и от там искрата на първи цилиндър не отива където трябва, ами прескача през нарушената изолация и бие някъде на маса. Хайде – купувам нов кабел, сменям го на мига и всичко се оправя тутакси. Е, направих и някои непредвидени разходи де, ама то пък нали не може и само да се кара. Докато бях още пред магазина, случайно поглеждам въздушния филтър – олеле-е, амчи той беше станал на каша; изглежда никога не е бил сменян. Купувам нов въздушен филтър и правя съответно нови масрафи. Отдавна се канех да източа радиатора и да го промия обилно с вода, след което вече да налея антифриз. До сега колата я карах с една ръждива помия, за която нямах много ясна представа какво точно представлява и какво въобще се съдържа в нея. За целта купих една туба с охладителна течност и се прибрах у нас. Тук вече, отпред на поляната източих поотделно радиатора, двигателя и започнах да промивам с маркуча и силна струя вода. Оставих отдолу пробката отворена, а през отвора на капачката закрепих един маркуч, свързан с чешмата (вързах го с тел, естествено – по български). Така на работещ двигател промивах 10-15 минути, защото водната помпа разкарва течността навсякъде - сума кал и ръжда изтекоха, но на края по тръбата шурна бистра като сълза вода. Аз предварително бях излях в радиатора и половин шише с препарат за миене на чинии; там да видиш какво е пяна, бако! Оцедих всичко, вързах наново скоби, маркучи, водни съединения – бях ги пръснал по цялата нива; налях антифриза и мирясах. Беше станало вече обед – аз бях плувнал в пот и каква ли не още мръсотия, дето ми се изливаше във врата. Целите ми дрехи бяха подгизнали в кал и от тях се стичаха мръсни и мазни вади - приличах на воловарин. Въобще не бях за нищо, та влязох в къщи да се изкъпя - опрах си дрехите, изядох една бърза доматена чорба и пак излязох да се занимавам с другата част от многоточковия ми списък с дейности.

Залових се да оправя детската седалка на Ванеса и за сега я свалих, че да не я размъкваме и нея по тези екскурзии. Ще я монтирам обратно като се върнем – тя ще ми е нужна чак когато посрещам Дани с бебето на летището. Натоварих едно-друго в колата, като междувременно се развиха и сценките с мотора на Нени и пълният му с вода двигател. Измих колата и отвън, че утре да ми е хубава за битака – как искам да я изрина от къщата си тая циганска каруца. Докато я чаках да изсъхне на площадката пред нас, омесих една кайма, че да си направя кюфтенца за довечера. Малко след подреждане и прибирането на разхвърльоша около мен вече стана 17:00. Така денят ми приключва само с тези няколко реда, които току що ви написах, а пък вечерта ще започне непосредствено след това с измиване на салатите, рязането на лука и т.н. Няма да се увличам този път в прекомерно и безпаметно напиване, защото утре ще ставам рано. По всичко личи, че неделния ден ще го описвам в някои от следващите си редове и страници. Сега се ориентирам към привършване на съчинението, защото освен салатата имам да беля и картофи, че пък да ги пържа после – кога ще е тя? – посред нощ сигурно...

25.09.2000 – Не е станало още съвсем време за почивка, но аз си я започвам малко по-рано, за да я свърша и по-късно. Поне днес това е по-възможно за разлика от всеки един друг ден на седмицата, след като работата в офиса е относително спокойна, а натоварването – респективно по-равномерно разпределено и общо взето олекотено. Редовните служители не са тук, защото днешния ден почиват. Те също надработват своите часове и всеки четвърти или пети пореден понеделник им се пада почивен ден за компенсация. Е, аз открадвам само някакви си 5 минути от работодателя, които са ми напълно достатъчни да нахвърлям повече информация в писмото, така че спокойно – няма ощетени.

В събота вечерта нямах особено голямо настроение – ни за ядене, нито пък за пиене (което вече беше наистина тревожно и силно обезпокоително…). Не ми се правеше нищо, изглежда че се бях изморил през деня. Погледах малко скучната програма на телевизията и рано-рано си легнах. Вчера станах още в 06:00 и веднага отидох на битака. Там успехът ми също не изгря и изобщо не засия като пътеводната звезда на Комунизма например – поне що се отнася до продаването на все по-шибаната ми кола. Как барем един шашкънин не се излъга, че да се спре пред нея и да ме попита нещо – колко вдига, да речем; или колко харчи – няма, пълно мъртвило. Независимо от това обаче аз осъществих моите търговски задачи – купих си пресни яйца; огромни, а пък много евтини. Купих си и едни кожени сандали за $1.50, защото на моите (които преди 3-4 години бях взел за $1 пак от един подобен битак…), почнаха да им се изтриват подметките и да ме оставят вече. На Даниела купих едни чехли - ужасно модерни и хубави, но не съм сигурен дали пък няма да й са големи. Е, в края на краищата даже и да не й станат, за 50 цента няма да съжалявам много – може да ги износя аз, ако се стигне до такава драстична мярка. Стоях до около 12:00 на това идиотско тържище и вече много ми доскуча. Разгледах всички възможни и съществуващи боклуци от сергиите най-малко по 10 пъти, запомниха ме всички продавачки. Четох книга, за да убивам времето; после се разхождах уж да правя тренировки, но на края си тръгнах с подвит куйрук. Ау-у, ама много ми беше тъпо – толкова тъпо, че не ми се дишаше даже. Обядвах в къщи и полегнах за малко да ми се смели храната - сигурно съм дремал около час, час и нещо. После станах да посвърша нещо в гаража и пак се капичнах на дивана. Голямо мързелуване му ударих. На Неничко мотора пак не можа да запали, което допълнително внесе голяма доза униние в и без друго невеселото ми и вкиснато до погнуса настроение - сигурно в двигателя има още вода, дето я беше вкарал вътре с маркуча, калпазанинът му с калпазанин и маленький негодяй; ще го пребия, само да го пипна! Сега в сряда ще тръгнем така, а пък ако се наложи, като пристигнем на поляната ще разглобяваме и ще ремонтираме каквото трябва.

И снощи нищо съществено не свърших, освен да измия и опера покупките, които станаха като нови - особено чехличките на Дани. Моите сандали са вносни, индийско ръчно производство (защото онези индуси може и да нямат машини – знам ли ги); отдолу подметките им са от истински дебел гьон, а не гумени както простите и обикновени китайски боклуци - много солидни и здрави сандали, а като ги обуя в краката приличам на древен римлянин от легиона на Спартак. Ще си ги нося с най-голяма радост, без да ми е жал за тях. Вече им дойде сезона, навън е топло и слънчево – скриваме обувките и ботите по гардеробите за следващата зима.

Днес на обяд ще закарам колата до сервиза, за да издадат необходимия документ за законната й продажба. Той важи само 2 месеца обаче – ако старата барака не се продаде до тогава, ще трябва да й вадя нов за други два месеца – и така до края на света; всеки път с по $50 бръкване в джоба – мамицата им мръсна фашистка и еврейска: всичкото са го измислили за пари; да се задавят с тях, дано! Абе, с една дума: ще се прелива от пусто в празно, но трябва да се направи всичко възможно за осъществяването на тази продажба, а пък каквото излезе на края. Сега както съм я подновил с тези свещи и филтри, колата ще изкара още доста километри. Дори и да си остане за нас, това пак ще бъде добре, защото по принцип NISSAN е много хубава марка. Само че аз я нарочих напоследък и искам да я сменя за някаква по-нова и по-малка. Ще видим дали ще ми се осъществят плановете така, както съм си ги построил в главата. Тук е много лесно човек да купи нещо, но рече ли един ден да го продава - Господ и всичките си светии да прати на земята, пак няма да му помогнат. В този свят на презадоволеност и насищане на пазара до степен на самоосиране, продажбата на дадена стока по стойност буквално граничи с подаряването й - особено пък един път след като вече е употребявана и отдавна не толкова нова. Но това също е част от живота на запад и ние безусловно трябва да се съобразяваме с тези факти. Иначе си умираме от измамно щастие, когато купим нещо на безценица, т.е. ние сме на кяр спрямо нещастния продавач. Обаче ни става много тъжно и мъчно, когато ролите се сменят и продавачите сме самите ние – нали казват, че в природата имало баланс. Е добре де, ама само моите везни се клатят надолу като на коча мъдете и потъват в суроватката – кога ще дойде времето да се и понадигнат малко, бе джанъм?...

26.09.2000 – Продължава усилената подготовка за предстоящото ни пътуване с Нени. Вчера зареждах бензини, туби подреждах, масла доливах и пр. Прибрах си колата от сервиза – аз така и не разбрах какво са й правили онези нехранимайковци и какъв точно й е бил кусурът, но $100 заминаха подире й така или иначе. Днес пак съм я оставил на моето място, за да се гледа от всички, които минават по пътя.

Светлана и Цецо са ми изпратили един чуден компакт диск със стари шлагери. Явно е част от някаква поредица, защото този е № 5 – на Цецо баща му го изпратил оригинален, а пък те ми го презаписаха също на диск – нали споменах, че Цецо има такова устройство за копиране на дискове. Бяха ми споменали за това преди още преди няколко дена, а пък снощи вече го получих и много му се зарадвах. Веднага го пуснах в действие през големите тонколони, с които спокойно мога да озвучавам и цял стадион, ако се наложи. Записът е кристално чист – направо чуден! Ако някога и вие попаднете на такива произведения, с най-чистата си съвест можете да ми ги изпратите. Въздържайте се само от № 5, защото ние вече този диск го имаме; разбира се, само ако това се намира в разумните за вас ценови граници.

За довечера имам още планирана подготовка – ще правя картофена салата, за да има с какво да си прокарваме сухия салам на екскурзията. Снощи ми изгоря миксера, с който правех майонезата - сега ще търся някой друг от битаците, защото без такова съоръжение моят кухненски живот спира. Този пасатор (както го наричат в България) отдавна ми въртеше разни номера – много му клеясваше оста и това товареше моторчето. Е – снощи вече така го натовари, че то не издържа и изпуши в ръцете ми. Моля-моля! Правя всичко, каквото се предписва в тези случаи – развъртам първо на ръка ножа и чак тогава включвам в мрежата. Аз тези работи си ги знам безупречно, даже прекрасно предполагам какво точно си помислихте в момента. Обаче независимо че спазвах технологичния процес, на машинката просто й дойде времето. Този миксер го купих преди 2 години от битака за $5, а онзи, който вие отдавна ни изпратихте още стои в шкафа - рядко го ползваме, защото той пък няма нож. Това беше едно от много оскъдните вещи, които госпожата ми подхвърли на изпроводяк, когато ме натири през вратата. А пък тя в същото време продължава да упорства и да се кълне, че аз сам съм си тръгнал от нея, че майка ми ни е разделила и т.н. - нейна си работа, на глава не се излиза с такова чудо; язък само, че стана майка на сина ми – да спи зло под камък...

Довечера пак ще се обадя на Дани. Снощи говорих със Сашко - той тъкмо беше приказвал с нея, та ми каза, че татко пристигнал в София и тя излизала да го посрещне. Като се чуем с нея ще разбера повече подробности.

Ако ми остане време ще продължа писателската си дейност и по време на екскурзията ни. По план първите два дни ще изкараме на палатка в къмпинга на един хълмист район и ако няма да се занимавам с безкрайните ремонти на моторетката, ще мога и да драсвам по някой ред, докато в това време Неничко обикаля из поляните и кърищата наоколо. Ако обаче се наложи разглобяване на двигателя, за да го окапвам и оцеждам от водата, това ще ни отнеме почти цялото време и ще сме заети повечето с поправки, отколкото с каране.

В събота и неделя пък ще правим бивак на един къмпинг, близко до брега на морето – там вече ще оставим колата, а ще вземем джипката, с която ще си правим разни разходки по плажа и из горите на съседните национални паркове. Обратно в къщи ще се приберем чак в неделя вечерта и Нени на другия ден си тръгва с автобуса за Бризбън, а аз отново заемам поста си на работа. Всичко това изобщо нямаше да се осъществи, защото аз го бях наказал както вече знаете, но доброто ми сърце надви ядът и превъзмогна болката от поднесените ми лъжи и за кой ли пореден път намерих сили и простих...

27.09.2000 – Вчера в почивката на обяд обикалях боклукчарските магазини, за да си търся специална кърпа за главата - искам да си купя една такава шарена, дето пиратите ги носят. Ще ми свърши работа и парче от някакъв шал, но не можах да намеря необходимия десен и размер. Когато се прибрах вечерта, веднага се заех с последните приготовления за екскурзията ни с Неничко, която всъщност започва още днес след обяд. Багажа е вече натоварен в колата и преди тръгване само ще грабна храната от хладилника, закачаме ремаркето и поемаме.

Снощи ми се обажда един човек за колата, който доста ме разпитва, но не знам дали ще се обади пак. Ще видим - сега мисля повече за ходенето ни и за емоциите, които ще изживеем заедно с Нени, а не за това как ще я продавам. Правих сметка да се обадя на Даниела, но се увъртях с готвене и стана късно. Едва тази сутрин си поприказвахме с нея, но те пък боядисват у тях и беше много изморена. Ще се чуем отново чак в неделя, когато се завърнем от пътуването ни, живот и здраве.

Нени вече се е качил на автобуса и към обяд ще пристигне тук. Ще мине през работа, за да му дам ключа и да се прибере в къщи, а аз ще остана в офиса до около 15:30. Със Светлана също се чухме - благодарих им за чудния диск, който са се постарали да ми запишат и изпратят. Именно той ми обърка малко работата онази вечер, защото като си го пуснах и се отдадох на чувства и емоции, та не можах да свърша нищо – то беше пиене, то беше пеене; голям моабет си направих, хем дето съм сам. Е, за сметка на това снощи оправих каквото имаше изостанало и сега съм напълно готов. За всеки случай вземам писмото и няколко празни листа с мен - ако имам възможност ще ви пиша от къмпинга. Като свършим филма във фотоапарата, другата седмица ще му извадя снимките и веднага пращам това писмо. Предполагам, че до тогава вече и вашето ще се е получило, та да мога да му отговаря с няколко думи.

На работа картината на пейзажа е една и съща, без значение кой е “художникът” – седмиците нямат разлика; всеки ден се боря с утвърдената до затъпяване рутина и вече чакам единствено момента, когато най-после ще ме освободят от тук, че да си търся друго място под слънцето...

02.10.2000 – След няколкодневно прекъсване, отново грухтя от същата кочина, зает с обичайната си служебна дейност. Изкарахме няколко чудни дни с Нени, които постепенно ще описвам до края на това писмо - тъкмо напред го изпратих на автобуса за Бризбън.

Та, значи - в сряда след работа тръгнахме към гората. Установихме се на една поляна, където имаше къмпинг с всички примитивни удобства за бивакуване – огнища, дървени масички и пейки, тук-таме по някой уличен фенер с едва мъждукаща светлина, мизерни кенефи на майната си (които ние рядко ползвахме…) и умивалници в района (които пък съвсем не ползвахме…). Разчитахме че като отидем на морето, колкото и да кирлясаме и въшлясаме из горите, после ще се разкиснем по плажа и всичко ще опада от нас. По принцип в този хълмист район трябваше да караме мотора. Независимо от безмилостното му удавяне с вода, ние успяхме да го запалим, явно след като хубаво беше изсъхнал на слънцето. За голямо наше съжаление обаче, много скоро след това му се скъса жилото на съединителя и на практика моторчето повече не можеше да се използва по предназначението си. Това се случи още през първия ден - опитахме се да намерим друго жило в близкото село или пък да ремонтираме старото, но опитите ни бяха напълно напразни.

Независимо от всичко, нашият лагер не изпадна в униние – дори напротив, потърсихме други начини и форми за забавление и попълване на времето. Неничко се изненада много, когато му казах че тръгваме на екскурзията, защото той до последния момент знаеше, че е наказан и се беше примирил с това – вероятно е съзнавал, че си го беше заслужил. На тази горска поляна ние изкарахме две нощи и два пълни дни – всяка вечер си правихме огън, пекохме мръвки, снимахме се с фотоапарата и видеокамерата; въобще беше много хубаво и приятно. Обиколихме съседните местности и по цял ден скитахме като въртоглави – на нас това не ни омръзва...

От там уж си тръгнахме за насам към дома - или поне аз така казах на Нени. В последния миг обаче отклоних колата по пътя към морето, за които ми намерения той нищичко не знаеше - най-малкото пък можеше да предположи. Последваха нови, видимо много приятни изненади за него. Опънахме си палатката в един къмпинг на брега и отидохме да разгледаме плажа. Това беше вече в петък следобеда. Времето се установи и стабилизира с прекрасните си температури и топли слънчеви дни и само комарите бяха тези, които определено ни разваляха настроението. В по-високите части, където бяхме уж на планина имаше ужасни мухи, които хапеха безмилостно; толкова бяха нахални, че ако си отвориш устата и цял рояк нахлува вътре. Кацат навред – по сандвичите, по салама, по маслото, кашкавала, сиренето – в носа ти се завират чак, бе тяхната мама австралийска! Такова чудо в една нормална държава като България не е познато изобщо. На морето пък трябваше да се преборваме с други видове насекоми – именно там комарите ни доразбиха; направиха ни на решето. Както и да е - в името на емоциите и кефа, които си създавахме двамата с Нени, търпяхме жилата им шибани и още по-проклети. Обикновено вечер наклаждахме огън, та уж дима да ги разпъжда и гони, но въпреки всичко те пак ни наядоха здраво.

В събота сутринта рано-рано отидохме да вземем джипката, която аз предварително бях ангажирал за два дни. Това вече съвсем зарадва Неничко, който до този момент нищо не знаеше специално по този въпрос, въпреки че малко започна да се досеща за някои работи, но пък и аз не се издавах до последно. Ама е умен малкия дявол – колко малко само му трябва, за да бъде на висота; както му сече пипето няма да има стигане един ден, но то се иска и малко упоритост за постигането на добри резултати; не ще само акъл да има човек, трябва и дупе...

Оставихме нашата кола там, от където взехме другата и поехме по пясъчно-калните пресечени местности на горите и околните плажове. Манджата и водата върви навсякъде с нас и… по цял ден друскане из пътеките. За два дни навъртяхме повече от 300 км, откачиха ми се ръцете от това кормило дето колата подскача на всеки камък и потъва във всяка дупка, но пък беше абсолютно приятно и невероятно красиво. Снимахме филм, най-подробен за всяка наша стъпка и действие. Ще започна работа и над него, сигурно още от довечера – с три часа продължителност, в две последователни серии, без прекъсвания и реклами. Всяка сутрин ставахме рано, към 04:30-05:00, за да снимаме изгрева на слънцето, вечер пък искахме да заснемем залеза му. Всичко това ще се въведе като допълнителни кадри, по отделните дни от екскурзията – аз смятам, че ще стане много интересно и съм безкрайно ентусиазиран да направя нещо наистина качествено.

Снощи към 16:00 върнахме джипката в агенцията, за да си вземем нашата кола, която и там беше оставена на улицата с табелите “Продава се”. Изглежда че някой сериозно се беше заинтересувал от нея, защото питал разни хора за мен. На тръгване от това място се отбихме до адреса на този човек, че да проверим кой е и какъв му е бил зорът. Потенциалният ни купувач повторно прояви голям интерес към колата, кара я даже малко из улиците на селцето и много я хареса. Каза, че днес му пристигали някакви пари и в сряда ще ни се обади пак, за да се доразберем – уж щял да купува колата, но да видим какво ще стане. Ако това действително се случи, за мен ще бъде голям удар; в същото време ще ме и притесни изключително много, защото само до няколко дни аз ще трябва да съм купил друга кола, че с нея да отида до летището в Бризбън и да прибера Даниела с бебето (а ние все още живеем на 250 км от там...). Как ще го осъществявам всичко това за сега не ми е никак ясно, но като ми дойде до главата, тогава ще му мисля. Може би ще купя една бричка за няколко стотин долара, колкото да ни вози на първо време, а по-нататък ще купуваме друга свястна кола. Ох – много имам за мислене пак, кога ще мирясам - не зная!...

Снощи с Нени се прибрахме в 18:30. Методи ме беше търсил по телефона, но довечера ще се разговорим надълго и нашироко. Аз тази сутрин се обаждах на Дани – тя каза, че майка била у тях, но отишла да спи у леля Златка. Ванеса била пораснала много и в момента на разговора ни спеше отдавна, защото аз звъннах по местно време в 05:00, докато в България е било 21:00 или 22:00 вечерта на предишния ден. Свикнах да се будя и да ставам рано - сигурно вече и остарявам, мамка му!

Утре ще занеса филма да извадят снимки и като ги взема, най-после ще изпратя писмото. А защо вашето още се бави, не мога да разбера. Аз мислех, че тези дни докато бяхме по горите то ще пристигне, но ето че и тази седмица не дойде. Довечера трябва да прибера едно-друго по долапите – кутии разни, хладилни чанти и т.н. Снощи измих някои работи, вечеряхме набързо с Нени и легнахме да спим още в 21:30 - много бяхме изморени и двамата.

Вече е обед - аз излизах за малко, но се прибрах и попълвам времето си с творчество. Остават ми още 5 чáса работа – искам да се прибера, че да поговоря с Методи. Светлана и Цецо сигурно ще са ни търсили през тези дни, но там където бяхме ние нямахме никакви телефонни връзки и на практика никой не можеше да ни открие по никакъв начин, освен с полицейски кучета.

От утре Неничко започва последния учебен срок преди голямата им Коледна ваканция. Много приказки изприказвах пак за учене, за дипломи, за работа, за успехи – не знам вече кое ще улови ред. Дано се постресне малко и да вземе по-хубави бележки, но кой го знае...

03.10.2000 – Вчера вашето писмо № 78, което толкова много и от отдавна чаках, най-после пристигна благополучно. Всъщност, то е дошло само за някакви си 12-13 дни, което е сравнително бързо, но в самотата просто на мен времето много ми се увидя. Появиха се и известни разочарования в страдалческата ми душа, защото си мислех, че Даниела също ми е драснала някой и друг любовен ред. Ама чакай, бе – това писмо е писано, след като тя си е тръгнала от Габрово. А пък аз мисля, че тя по телефона ми спомена, дето заедно с майка са пуснали едно общо. Значи всъщност аз именно него съм чакал, което обаче още не е дошло. Има някакво объркване явно, но ще разнищвам въпроса допълнително. Това беше значи едното ми разочарование…

Другото е подкрепено с критика към милата ми и най-свидна майчица: абе майко, аз очаквах да ми пишеш дълго и подробно писмо: с точни дати, с часове дори; стъпка по стъпка, действие по действие - къде сте били, какво сте правили, с кого сте се срещнали – въобще всичко. И главно как са се разпределили подаръците, за кого какво има и т.н. и т.н. Нищо де, нека да ти се поуспокои малко душата - пак ще опишеш всичките подробности; аз разбира се, не се сърдя. Напротив, зарадвах се много на писмото ти, а и на това адресирано до Неничко. Като дойде следващия път, ще го накарам да си го прочете сам.

Аз снощи прекарах повечето си време на телефона, в приказки с Методи. После ядох, подрямах пред телевизора и си легнах. В сряда ще стане ясно какво ще излезе с продажбата на колата - дали този човек ще я купи или не. Тогава ще вземам глобални решения за следващите си действия. Ако остана без кола, ще помоля някой колега да ме докара до Бризбън за почивните дни, когато ще трябва да търся някаква друга да купувам. Имам колеги, които пътуват всяка седмица, за да се прибират при семействата си поне за съботите и неделите от месеца. Така че пътуването ми до там няма да бъде проблем. А вече в Бризбън ще мисля на нова сметка какво да правя. За там също ще ми трябва кола, за да обикалям адресите. Може да купим една орташка бракма с Методи, а пък когато аз купя нова, тогава той ще вземе старата. Михаела си е купила друга кола и старата й стои пред тях неизползвана. Може от нея да вземем за временно ползване, ще решаваме на място.

Снощи и с Цецови говорих. Днес по обед ще занеса филма да му извадят снимките, защото вчера го забравих в къщи. До утре ще са готови и към края на седмицата ще изпратя писмото. А до тогава ще продължавам да пиша. Чакам да ми свърши почивката след 5 минути, че да отида до клозета защото ще се насера на стола. Много ми се ака, но не искам да хабя от моето собствено време за това - в работно време си е далеч по-сладко!...

Довечера по план започвам да преглеждам филмите от екскурзията и да водя бележки, къде какво трябва да се вмъква - музика, обяснения и т.н. Ще помоля татко да ми изпрати схемата на едно смесително устройство, което да си измайсторя тук с подръчни материали, за да мога да правя най-различни звукови комбинации. Но това ще го пиша на отделен лист специално до него. А сега вече сериозно отивам до клозета, защото наистина ще омацам канапето!...

Вече е обяд - тъкмо се връщам от банката и разни други места, където трябваше да ходя. Дадох филма, но може би ще стане готов не утре, а чак в други ден, тъй като го исках да се извади в три комплекта снимки – по един за вас и за Неничко, както и един за нашите архивни семейни албуми. И тъй като нямам какво повече да добавя от най-общ характер, сега се обръщам специално към татко...

Скъпи татко мой, решил съм да възобновя дейността си по монтажа на видеофилмите, но този път на малко по-високо ниво. Онзи ден Нени донесе камерата и ще я задържа за известно време, докато сглобя касетките - разбира се, с разрешението на майка му. После ще им я върна, но междувременно аз търся да купя за самите нас нещо подходящо. Искам обаче да вмъквам някакво допълнително озвучаване на скучните места от филмите и там, където не се говори зад кадър или по време на самото снимане. Първите ми опити ще бъдат с наличната техника, която имам – усилвател, тунер, касетофон и компакт диск. Ще вкарам звуковия кабел от камерата в усилвателя и от неговия изход ще вкарам сигнал във видеото, надявайки се че ще се получи някакво смесване в зависимост от това, какво ще се използва в момента на синхронния запис – било диск, микрофон или пък оригиналния звук от камерата. Това са само мои предположения и едно много добро желание, без да съм пробвал още какво ще излезе от цялата работа. Знам обаче, че ми трябва един смесител, в който да вкарам всички възможни звуковъзпроизвеждащи устройства, като всяко от тях да има отделен потенциометър за регулиране нивото на звука, а когато те са в положение на “0”, просто да изчезне съответния звук, а за сметка на това да се подчертае или подсили друг, да речем микрофонен говор.

При подходящо подбиране нивата на отделните звуци, може да се получи смесване на изхода и този смесен вече сигнал да се запише на видеото. Не знам обаче какви стойности потенциометри да подбера, предполагам че те ще са различни за отделните устройства. Аз допълнително ще ти дам какви изходящи напрежения дават те, та от там да се ориентираш или да пресметнеш нещо ако трябва. Фактически ми трябва един смесител за три устройства, приемайки, че ако вкарам в първото гнездо изхода на усилвателя, това ще покрие приемане на сигнал от тунер, компакт диск и касетофон (поне едно от тези неща ще осигурява музикалния фон в даден момент); второто гнездо ще ми трябва за външен микрофон (динамичен), който аз си имам под ръка, а в третото гнездо ще вкарам оригиналния звук от камерата. Имайки регулиране на всяко едно от тях , ще мога да подбирам кой от сигналите ще записвам в момента на презаписването (или прехвърлянето) на самия филм от камерата върху голяма 3-часова касетка. Предполагам също, че всеки един, нека да го наречем “вход” ще иска и някакво допълнително усилване, макар и най-елементарно само с един транзистор. Не съм много наясно дали всичката тази моя идея може да се осъществи само с използването на потенциометри.

Татко, помисли по тези въпроси и ми изпрати схемата. Ако вече съществува подобно нещо и е доказало качествата си под формата на готова схема от списание или нещо подобно, то също ще ми свърши работа - стига да не е много сложно и да не изисква някакви специални електронни елементи. Аз ще си купя всичко от магазина и ще налепя една платка, искам само да знам какво да слагам по нея. Механичния монтаж също ще го реша в някаква подходяща кутийка. Опитвам се по най-прост начин да представя това, което ми е нужно в блоков вид. Ако предусилване не ми трябва, най-добре би било да не се занимаваме и с него, защото то пък ще изисква допълнително захранване на цялата схема. Това от своя страна също не е проблем, защото аз имам готови токоизправители със стандартни напрежения и мога да използвам нещо такова.

Едва снощи прочетох някои технически данни от упътването на видеокамерата и за това в схемата съм написал, че нейния AUDIO изход е 47 кΩ. Предполагам, че за другите устройства, като микрофон и усилвател ти знаеш какво дават на изходите си. Видеото ми е стерео и може поне първия вход (музикалния) от усилвателя да е също “стерео”, с два потенциометъра, с предусилвания (ако трябва) и т.н. Другите може да са и “моно”. Мисля, че това е всичко - ако имаш нужда от още информация, пиши ми за да ти я изпратя или пък като се чуем по телефона, ще разискваме. Само че трябва да сме много кратки и делови, защото от тези тлъсти телефонни сметки вече ми дойде до гуша и направо ми се повръща, като си помисля колко много пари наринахме до тук, нариваме в момента и ще продължаваме да нариваме в бездънните джобове на телекомуникационните компании; проклети да бъдат!...

04.10.2000 – Тъкмо довърших започнатата си вчера мисъл по въпросите за монтажа на видео лентите. Снощи изгледах всичкия “суров” филмов материал и съм си записал на разни листи къде какво трябва да се вмъква в сценария. Дано успея да осъществя идеята си така, както си мисля, имайки на разположение само наличната аудио/видео техника, защото ако трябва да чакам да направя това смесително устройство, има много месеци още ще минат в безрезултатно губене на време…

Тъкмо се връщам от Фото-то, но снимките не са готови (вече съм в обедната си почивка). Сигурно утре ще ги взема. Довечера ще продължа с дейността си по филмите, имам надписи да правя – въобще обхванал ме е голям ентусиазъм, да видим до кога ще е, защото на мен много бързо ми минава еуфорията. Надявам се също днес да разбера какво ще става с колата – този човек ще идва ли да я взема или се е разкандърдисал. Наред с всичко, снощи говорих с друга една жена, която също зарегистрира подчертания си интерес към колата; даже каза, че в събота ще ми се обади, евентуално да я разгледа по-подробно. Ба мааму - животът си мина в празни надежди, кухи мисли и грандиозни идеи; колко от химерите ми са се осъществили обаче, не мога да кажа със сигурност…

Аз между другото (пак се връщам на това смесително устройство) ще търся и във вестника, че да си купя оригинално - ако такива съществуват из търговската мрежа. Виждал съм на няколко пъти подобни, но тогава не са ми трябвали и не съм им обръщал нужното внимание. Не помня даже и колко струваха тези неща, но най-простото, което искам аз не е много скъпо. Виж, има други, които могат да създават надписи, разни ефекти и пр. – те са вече по-професионални и по принцип са скъпи.

Докато бяхме на морето много жестоко ни нахапаха комарите и едни дребни мушици, дето едвам се виждат, но пък жилят страшно. Неничко горкия, целият е в пъпки, а пък и аз не съм баят по-добре, въпреки че повече понасям подобни ужилвания. Но той в това отношение е много зле и него много го ядат разни такива насекоми. Може би трябваше да си вземем някакви мазила и кремове, но за другия път ще знаем и ще се подготвим и срещу комарните нападения.

Довечера пак ще се обадя на Даниела – колкото повече наближава датата на завръщането й, толкова повече ми се увижда времето и ми се натрапва отсъствието й; много ми липсва вече, както и аз на нея (е, тя поне така казва и това ми звучи много красиво – със сигурност е и истина)...

Онзи ден преди да тръгнем забравихме да полеем градината (саксията с магданоза имам предвид), но за всеобща наша радост той не беше увехнал за времето на отсъствието ни. Снощи го поливах пак - мисля че добре върви, но има опасност да го изпаса преди да го е видяла стопанката. Аз го слагам на всички мои манджи, в салатите и т.н. Нени хич не го обича, не знам защо - само го човърка и подбутва от тук–от там, като някоя кокошка.

С Методи ще се чуем довечера, за да се разберем какво ще правим за почивните дни, ако разбира се онзи човек дойде и вземе колата днес, както се надявам (ето, какво ви разправям аз? - отново надежди, вероятно празни...). Ако обаче нищо не се получи с продажбата, ще си остана в къщи за да записвам филма. Друга причина за това е да не троша пари за разни излишни пътувания, че и километрите на колата да спестя по този начин, което също не е за подценяване вече. Цената на бензина е все така висока - около $0.90 на литър. Варира с няколко цента нагоре и надолу, но това му е порядъкът. Хем разни шофьори стачкуваха, обществото протестира – нищо не направиха в крайна сметка. Както навсякъде, така и тук – кучетата си лаят, керванът си върви; дреме му на някой, че на друг някой му бил скъп бензина – амчи да спре да кара кола тогава, бре! Нека да върви пеш и съответно “на майната си”...

05.10.2000 – Е-ех, мамка му - пак се разработих като някой чиновник към Градския Съвет и изтървах първите няколко минути от почивката си. Сега започвам своята изповед с най-пресните вести от тази сутрин, защото това е най-вълнуващото нещо през изтеклите последни дни.

Даниела ми се обади по телефона, този път в офиса на работа - аз тъкмо бях отишъл и много се изненадах. Даже за момент си помислих, да не би да е станало нещо лошо, но тя просто искаше да ми каже колко много ме обича и колко много й липсвам. Брях, каква голяма любов се е възпламенила между нас, докато бяхме толкоз време разделени – подобно на взривовете в барутната фабрика край нашенското село Еловица. Каза, че имала проблеми с прехвърлянето на апартамента и въобще едвам издържа вече в Родината (ама това май не е само от любов и страдание по мен – има нещо гнило там, за това не й харесва да стои всред иначе близки и свои; до къде ни докараха тези комунисти – да се чувстваме сами и чужди в собствената си страна; проклятие!). От Дани разбрах, че вие ще отидете в София вероятно още в неделя и ще останете там, докато тя тръгне за насам в сряда. Предполагам, че ще я изпратите на летището и всичко ще бъде ужасно вълнуващо, сърцераздирателно и отвратително емоционално. Ще има да се леят реки от сълзи и ще се точат сополи до коленете. А пък лично аз, именно поради тези причини не искам да си идвам в България, защото на тръгване обратно ще ми бъде много, много тежко когато се разделяме. Няма да мога да преживя и този стрес...

Снощи се запретнах и се зарових в хилядите жици и кабели, които провлачих през цялата стая, за да изпробвам как ще се осъществява записа на филма. Отначало имах известни проблеми, та своевременно се консултирах по телефона с Цецо - с неговото мъдро съдействие от другата страна на жицата на края оправих нещата. Точно 3 часа ценно време отлетяха, за да докажа всичко, което бях намислил. Наред с това обаче нуждата от смесителното устройство, за което споменах вчера, съвсем не е отпаднала. С него вече налице, ще ми бъде много по-лесно управлението на отделните прибори. Сега конкретно за този случай ще се оправя с наличното което имам, защото ще пускам само музика. Но ако трябва да въвеждам допълнителни устройства, като микрофон и т.н. – тогава вече ще видя зор. Така ли иначе за сега ще се справя със съществуващата в домашното студио техника.

Онова австралийско говедо, което щеше да ми купува колата така и не се обади снощи, както аз самият предполагах. Не знам какво е станало, може и да се е отказал човека, но поне можеше да завърти един телефон и да ми каже директно. Толкова много некоректност съм видял у тая нация, която постоянно се блъска в косматите гърди и се зове, че била най-великата по цялата грешна земя - да ви сера в устите кенгурувски аз!...

В събота и неделя ще съм си из къщи – сутринта само ще отида да оставя колата за оглед и се прибирам веднага. Имам да изпера някои дрехи още от екскурзията, да си подреждам гаража, а пък нали започвам да работя над филма. Има стотици неща, които трябва да се съблюдават, да се внимава, да се засичат минути, секунди и т.н. - това ще отнеме доста време, но мисля че само заради крайния резултат, ще си заслужава полагането на всички усилия от моя страна.

Тази седмица Нени отново започна училището - да видим как ще го завърши до Коледа. Той много иска да учи за счетоводител, но наред с всичко трябва и голяма доза упоритост, която му липсва; а пък то не ще само едно голо желание.

На обяд ще отида да взема снимките - предполагам, че ще ми остане още някоя къса минута от почивката, за да ви драсна нещо дребно и набързо. Не се сърдете, че това писмо се забави малко повече от нормалното, но в същото време гледах да нахвърлям повече прочитен материал, за дългите и скучни дни, през които отново ще бъдете сами. Мисля си, че сега Дани докато е в България, често се чувате с нея макар и за малко, та липсата едни на други да не е чак толкова голяма и мъчителна...

Тъкмо взех снимките и ги разгледах – чудни са, особено някои! Ще гледам да ги надпиша довечера и утре вечер вече да са полетели към вас. Извадих ги в три комплекта, за да има и един пълен за Нени. От тях някои ще изпратим и в София, но ще чакам първо Дани да се прибере, че тогава ще ги разпределяме.

Много работа ще имам през тези и следващите дни, но аз така по-добре се справям, отколкото да не правя хептен нищо. Постоянно пиша списъци с най-различни дейности; задрасквам едно свършено нещо и веднага други пет се появяват на неговото място! Довечера трябва и до библиотеката да се отбия - търся едни подходящи материали за филма. Едвам чакам да стане 17:00 и да тръгна от тук, за да си върша моята лична работа. Отдавна не съм тичал – нямам време; за сметка на това гледам да не ям по много, че уж дано се компенсират двете. Аз мислех, че съм поотслабнал малко, но снощи като се гледах на видеото, не намерих голяма разлика. А пък и на екскурзията доста си угаждахме с Неничко: всяка вечер скара, наденици, суджуци “на гребенче” и т.н. - не знам какво да правя вече с моята дебелина. Иска се глад, но аз не издържам на такива крайности. Нали виждате и Нени по снимките какъв е станал. Вярно, че той е висок, но е и баят отпуснат. Докато аз, макар и заоблен вече доста от все по-напредващите ми години, продължавам да имам як и корав вид; а пък той мяза на полупразна войнишка мешка – няма никакви мускули, само трупа лой и сланина (тези мои невесели констатации ми пръскат сърцето и овлажняват очите ми, но си е самата истина…). Мързи го да си помръдне задника и само като чуе за ходене пеша му се повдига. Независимо от неговото упорство, доколкото имам сили и възможност аз постоянно го карам да върви и да се движи. Уж все не яде много у тях (така ми казва поне…), но знам ли го какво прави, докато по цял ден е сам. Много милея и ми е мъчно за него - колкото и да ме е яд понякога, като ме ядосва...

Вече съм си в къщи (най-после…), на същия ден. Ходих къде ли не тази вечер - търсих разни музикални изпълнения в библиотеката и намерих много подходящи парчета за озвучаването на филма (само от компакт дискове - работим предимно с качествени материали!). След малко почвам да надписвам снимките, което ще ми отнеме цялата вечер, но аз нямам и какво толкова да върша. Приятно ми е като се занимавам с неща, които знам че ще доставят удоволствие и наслада на близките ми (къде е тоз мой егоизъм, с който бях заклеймяван толкова години?...). Отпивам кротко и тъжно някак си от чашката с бяло винце и се пренасям в един само мой личен, свещен и неприкосновен свят. Дори и там обаче не ми е комфортно, особено като съм сам. Е, ще издържа още една седмица - другия четвъртък, живот и здраве по това време ще съм вече на път за Бризбън, изпълнен с много емоции по срещите си с любими хора – първо ще видя Неничко, за да му занеса колелото и някои неща, които той остави тук, за да не ги размъква по автобуса. После ще се видим с Методи – дано само да не се “наквасим” много вечерта, че да изтървем самолета на другата сутрин, с който ще пристигнат Дани и Ванеса. Гледам я на снимките от изпращането – какво малко бебе беше, а сега, почти след два месеца сигурно доста ще е пораснала. Даниела взе да ми се оплаква, че е станала много дива, наедряла и напълняла – имала вече и бузи дори! Тя постоянно се притеснява, че бебето е слабо, дребно и само я тъпче с лъжицата. Дано не я е повредила нещо с това хронично прехранване, че ще имаме големи раздори под семейния покрив като си дойдат. А сега приключвам тук и се местя на снимките. Ще довършвам утре в сутрешната почивка, а на обяд ще изтичам да пусна писмото.

06.10.2000 – Поставям вече заключителните редове. Снощи пак отвъртях добра работа – подбрах едни много приятни мелодии, които ще използвам за музикален фон на бъдещия ми филм. Надписах подробно снимките, които ви изпращам. В багажа по Даниела имаше едно малко фенерче – ключодържател, сиво на цвят, с форма на делфин. Сега изпращам още едно такова, с резервна батерийка. Те са цяла поредица и аз от време на време купувам по някое като ги намалят драстично, защото тук никой не ги търси. Но пък за дребно подаръче на някое детенце става идеално. По-нататък ще изпратя допълнителни количества от тези малките коали - сигурно ще бъдат в Коледния ни колет, та да имате да раздавате разни армаганчета. На обяд отивам до пощата, че имам да плащам и разни сметки, а довечера след работа ще отидем с моя приятел и колега да изпием по някоя и друга бира. После веднага се прибирам и почвам да правя записи (при положение, че съм в състояние; аз само от бира уж не се напивам, но зная ли пък от сега колко халби ще гаврътна, ако ми е много силна жаждата). Цялото музикално оформление на филма ще трябва да се запише предварително на касетка, с точната поредност на песните и времетраенето им по минути и секунди, за да ми бъде по-лесно после и като започне видеозаписа, само да вмъквам музиката на определените места от касетофона. Много ми е интересно да видя какво ще направя. На мен много ми допада такава дейност и постоянно измислям по нещо интересно и ефектно, обаче времето не ми достига, а и техническите ми възможности са доста ограничени. За целта се изискват специални уредби и устройства, а аз ще карам пак с подръчните материали като пещерните хора. В другото писмо придружаващо самия филм, с няколко думи ще разкажа за методите, които съм използвал за цялостното оформление на филма. За сега обаче това остава професионална тайна. Знам, че за татко ще бъде много интересно да знае как съм постигнал всичко. Все още обаче материалът само е нахвърлян в главата ми. Записвам си от време на време, за да не забравя някоя подробност, но всеки ден измислям по нещо ново. Киното е един неизчерпаем извор – чудесии могат да се правят, стига човек да има възможности и мерак.

Снощи се чухме с всички възможни близки, с които поддържам връзка. От продажбата на колата нямам никакви хабери - сега ще се надявам евентуално на жената, която каза че в събота ще ми се обади. Кой знае и нея на къде я е завял вятъра, но нали трябва да се поддържа по някакъв начин надеждата. Утрешният и следващия ден изцяло ще бъдат посветени на филма. В неделя пак има битак, може да отида набързо само да огледам боклуците, след което се прибирам в къщи.

Някои резултати от екскурзията ни с Нени не бяха много добри: понесохме известни загуби на материална част и имущество – един от пластмасовите ни столове изхвръкна от ремаркето по време на движение и се разби на асфалта; някъде по горите пък си загубих старите сандали (същите онези, които миналата седмица подмених с покупката на новите, но в дадения момент ми досвидя да изхвърля така директно; е, сега просто ги изгубих, с което по-лесно и хладнокръвно приех тъжния факт по раздялата си с тях)...