Писмо No 06 (III-IV.2002)

Мили наши майчици, добри и скъпи татковци; приятели - близки познати и далечни непознати!

Най-после днес, след като напред сложих Ванеса да спи, сядам на спокойствие, за да напиша няколко успокоителни реда. Предишното писмо, което по спешност изпратих заедно с музикалните дискове по Верчето (това е името на жената - нашите нови познати), аз така и не успях да завърша напълно, защото какафонията около нас беше страшна. Сега вече бурята частично е утихнала и “пожарът” позагаснал, след като през дома се извървяха и минаха тълпи от звани и самозвани майстори, бояджии, дърводелци и всякакви други занаятчии. Животът постепенно потече, отново заел нормалната си форма и състояние, като вече от тук нататък остават разни доизкусурявания и дребни дейности, които на тоя етап никак не са спешни. Последните подлежат на отлагане и доволно разточване във времето – например инсталирането на допълнителни лампи в коридора, някакви шибани полилеи в хола има да се свързват и т.н. и т.н.; списъкът е отчайващо дълъг, но що са дни напред – все някога и на тях ще им се види краят. С Даниела успяхме да закачим пердетата поне, които доста раздвижиха и освежиха обстановката в новия дом – на някои прозорци сме оставили и оригиналните щори, след като софиянката най-щателно ги изпра преди това в разтвор на хлор, белина, оцет и купища други химикали и отрови от Менделеевата таблица. Предстоят разбира се, да се правят ремонти в баните - на някои места плочките са се надигнали, та или трябва да се пренаредят или просто да се сменят с нови, което ще бъде по-вероятното ни решение.

Друг голям строителен “обект” е водосточната канализация – тръбите, които поемат водата от лакомиците и улуците са запушени напълно и при дъжд всичката вода се стича надолу като каскада от планински ручеи и кални пороища, докато задния двор заприличва на тресавище. Трябва да се поразрови тук-там из пръстта, за да се потърси къде точно се намира “тапата”; поначало дворът е изцяло за оправяне, но всичко ще става поетапно от тук нататък. Аз след работа винаги имам какво да правя и сам си намирам най-разнообразни дейности: снощи например инсталирах двойни електрически контакти на всички места, където по проект строителите бяха наслагали единични - естествено за по-евтино. Онази вечер пък картини ковахме по стените – абе, край няма (ама какъв край, бре - че то едва сега започва...). Стаите в къщата са малки като дупки (“Мечата дупка” на баба Фанче може да дойде по-голяма даже), но за сметка на това холът ни е голям и просторен. Телевизионният сигнал е нещо слабоват, та Цецо ще ми изпрати някакъв специален усилвател - дано подобрим картината на телевизора, който аз така или иначе не гледам и ненавиждам; хич дори не ме боли гъза, колко пък му е размазана картината…

Голям зор имам и на работа – там край няма да има скоро или поне на мен така ми се струва. В същото време аз постоянно подавам молби и за други работни места. Ето, в събота сутринта съм и на интервю - при нас, на Gold Coast. Всички останали възможности и надежди рухнаха - точно както преди години се свлече Берлинската стена току под носа на комунягите, та сега от края започвам да ги градя на нова сметка. Тук на езерото е като в някоя приказка на Андерсен – тихо и спокойно, сякаш сме на гробища. Само пеликаните сегиз-тогиз прелитат и пърхат бясно с огромните си криле, а рибите една през друга изскачат от водата да ловят мухи и комари из въздуха, та се пляскат във водата по всяко време – животните (и ние самите…) създават единственият шум в района; другите сякаш за измрели или живеят в друго измерение. Съседите ни са изключително приятни хора, с които явно взаимно се харесваме (не знам само кой кого хареса повече: дали аз съседката или пък тя мене; но тази деликатна тема също ще разнищвам впоследствие). Онази вечер ни идваха вече на гости. Правихме си скара, гощавахме ги с български традиционни специалитети и т.н. – кьопоолу, лютеници, много чесън, много лук, силни подправки и екзотични люти чушки. Съседът е във възторг от националната ни кухня, защото като малък е израсъл измежду италианци (които не са по-малки цигани от нас, българите и техните вкусове са доста близки до нашите – люто, мазно и солено; лук и чесън до припадък). Виж, съседката е малко по-скептична и резервирана към вдъхновяващият, силно чеснов и подлучен пикантен привкус на ястията ни; с известна англосаксонска погнуса тя приема и острият, почти задушаващ и насълзяващ очите чер пипер, с който ние ръсим манджите безкомпромисно. Независимо от всичко обаче, нашите гости останаха много доволни и по всичко пролича, че и занапред срещите ни ще зачестят. Ние през седмицата много-много не се засичаме с тях, защото те също работят. Но пък през почивните дни сме постоянно заедно - всеки си бъзика нещо по двора и чопли из градината, като от време на време си помагаме взаимно. Редуваме се – сутрин съседа вади ледена бира от хладилника, следобедите пък аз; вечерите обикновено сме: той на коняк, бренди или каквото му попадне пред погледа и в чашата, докато аз сядам тертиплийската - отначало на водка с много мезе, след което осъмвам; а той, завалията заспива прав или седнал на масата. Абе, никой не може да пие като нас, балканците – няма какво да се лъжем и заблуждаваме, че имало от нас по-висши и велики нации …

Миналата седмица наш Сашко ни беше на гости - тяхната къща също е достигнала на ниво градеж вече. Той много хареса нашата колиба, но се ужаси като видя, че сме боядисали всяка стая в различен цвят. Най-компетентно се изказа, че тази къща няма продаване, ако не я пребоядисаме в един цвят. Тук между другото, това е една много сериозна практика: цялото застроено жилищно пространство да се наклепа в един цвят. Само таваните си мацат в бяло – стените са обикновено в едни безлични, пастелни и неопределени тонове, от чиято лъхаща скука и неприветливост на човек може да му се доповръща или да му падне “либидото” (опазил ме Бог…). Тъй като мен специално, от последната “диагноза” най-много ме е страх, ние решихме да си освежим къщата в многоцветието и пъстротата на дъгата – така нашата спалня е боядисана в синьо, хола, кухнята и коридора – в зелено; малката стая – в лилаво, а още по-малката, където се помещава Ванеса – в лимонено жълто и розово. Тази циганска шарения излъчва положителна енергия, предразполага към ежедневни софри и моабети, а пък либидото ми стърчи с една глава пред това на средностатистическият европейски мачо. Всички цветови нюанси естествено, са много внимателно подбрани и не крещят от яркост, а се намират в много топла зависимост помежду си, преливащи се плавно от стая в стая, както когато се преминава от курник за кокошки, през обора за овцете и се стигне до кочината на прасето; уникално, епохално и индивидуално, прозаично и много себично!...

Дани днес уж не беше на работа, но я повикаха по спешност в някаква болница, та ще си дойде късно. Миналата седмица изкарахме рождения ден на Ванеса - тя вече повтаря всичко което чуе, но малко като че ли взе да смесва езиците. Ние в нас й говорим изключително на български (за няколкото часа, само през които е измежду нас и преди да си легне); в градината каките й приказват по цял ден на английски – какво разбира това дете от всичко което чува, не ми е много ясно. На нея обаче й е най-добре все пак там, в детската градина - всички много я обичат и постоянно я прегръщат и целуват. А пък тя им се глези, като че ли е на седмото небе от щастие. Неничко щеше да идва през тези почивни дни, но му отложили състезанието по мотокрос от миналата неделя за тази, та няма да може да дойде. Разбрахме се да се видим през следващия уикенд - да видим пък тогава какво ще се случи...

Междувременно дойдоха писма № 109 и № 110, но аз информирам за това Албенчето по Интернета. Умишлено не се спирам на този факт с подробности, а го споменавам само бегло и мимоходом. Получихме и колета миналия ден, за което също много ви благодарим - нали и това го коментирахме по телефона; аз всъщност даже няма за какво да ви разказвам, защото ние всичкото вече си го казахме. Сутринта Дани е говорила с консула (за любителите на хронологията, днес през целия ден беше 07.03.2002, който клони към своя край– а пък аз забравих да отбележа датата още в началото; прощавайте). Всичко необходимо е уточнено и задействано. В събота ще му изпратя чек с исканата сума за услугата и нещата се придвижват напред, при това с най-пълен ход. До сега просто физически не ни беше възможно да движим и този болен въпрос, но ето че полека-лека всичко ще си отиде на мястото.

Тони и Дима днес са заминали за Белград да си подават документите. В събота ще се свържем с тях, за да разберем какво е станало в посолството. Все още няма резултат за визите на баба Райна и дядо Митко – да видим и на тях как ще им се развият нещата. Тази събота и неделя пак ще се разправям с разни лампи, вентилатори по таваните, монтаж на контакти и т.н. Гледам да правя всичко което мога сам, а майстори да викаме само в крайно належащите случаи на безизходица. Аз да знам, че ще остана на тази работа още дълго и ще продължавам да получавам добрата си заплата, всичко ще го изчистя с един замах – колкото и да струва. Обаче страхът от поредно оставане на улицата ме кара да бъда много внимателен с всеки похарчен цент и предпазливо да подхождам към отделните нововъзникнали и неизбежни масрафи. До тук сме пръснали $7000 за ремонти и обзавеждане по жилището (боядисване, смяна на мокет, дърводелски мероприятия из кухнята и пр.). Те са ни от Господа дадени, така да се каже – държавата ни ги отпусна безвъзмездно, нещо като с цел насърчаване на населението и подтикването на индивида към покупка на собствен дом (тези пари се дават еднократно, само за първото жилище; това е сумата, която ни предоставиха в нашия случай, защото нашата къща не е чисто нова - ако се бяхме нагърбили да строим или пък да купуваме чисто нов имот, тогава щяха да ни предоставят $14,000 но за нас и така бива; не се оплакваме). В същото време обаче, с всички строителни подобрения и освежителни дейности по къщата, ние сме си вдигнали потенциалната продажна цена на имението поне с $20,000 като се има предвид, че и цените на недвижимите имоти постоянно хвърчат нагоре - буквално с всяка изминала минута. Ако успеем да ремонтираме баните и двора, вече всичко ще бъде наред. Но то пък нали не може баш всичкото да е “цветя и рози”, така че ние ще караме бавно и полека - едно по едно, да си имаме занимавка за по-дълго време...

12.03.2002 - Ето че така ми е най-добре, драги слушатели и любезни читатели – като туря боба да ври на котлона, като прибера Ванеса да спи в кревата и изпратя Дани на работа, та да миряса къщата. Всъщност, това последното не е особено вярно, но така му е думата. Тази вечер по изключение заставам зад писалищната маса, защото Даниела я повикали по спешност още на обяд и ще си дойде към 21:30 от работа. Аз вечерта минах да взема детето от градината, купихме едно-друго от магазина и се прибрахме. Тъкмо преди миг втасах с домакинската си работа (защото пък съм и доста чевръст, както знаете…) и сядам да пообщувам със света, макар и чрез нескончаемият ми, скучен за мнозина монолог. Оказа се, че сме свършили морковите – онзи ден Дани ги е смляла всичките в крем-супата, та сега боба ми ще е малко “постен”: демек, без моркови. Но пък за сметка на този недостатък, наблегнал съм повечко на саламеца, който първо ще опържа отделно в тиган и после заедно с мазнината и аромата, които си е пуснал, ще доври в тенджерата. Абе академична работа, точно както го правеха по столовете едно време (класическо обедно меню: “Боб с наденица” - 18 ст., защото пък една паница с гол и прост, зрял боб яхния струваше само 0.06 лв; да живее Профкомитета, който поемаше разликата до реалната цена, а ние наивно се радвахме на евтинията, отпусната ни с любезното съгласие и усърдие от страна на “народната власт”)...

В неделя вечерта пък ние ходихме на гости у съседите, със съответното сериозно хапване и порядъчна почерпка. Аз през деня се занимавах с монтиране на едни вентилатори по тавана, с електрическите ключове, контакти и какво ли не. За следващата събота (16 Март) сме организирали официално тържество с цел освещаване на къщата. Тогава у нас нарочно ще дойде сръбския поп, който ще ръси и благославя - нас самите и нашият скромен, почтен и образцов дом. Ние от своя страна сме поканили Румяна с една нейна приятелка, сърбите от предишното ни местоживеене, естествено нашите съседи и т.н. За моабета ще дойде и Нени, с когото приказвах напред по телефона. Предполагам, че за него всичко това ще бъде една много голяма изненада, макар да си мисля, че той знае от някъде за купуването на къщата. Щом като народа от цяла Аделаида, половината Сидней и в 8-милионна България знаят, просто не е възможно да не са разбрали и нашите - но пък ние да не би да се крием от някого, я!...

Варя си тукачка на, бобецът на тих огън и винаги се сещам за добрата леля Тинка - на Огнян майка му. От нея знам да слагам малко захар в боба – една щипка, не повече (в самото начало се поръсва и малко сода, за да уври по-лесно и по-добре; щипката захар е за да убие киселината от доматите, които аз също слагам в изобилие, а солта шибвам най-накрая, за да не стегне пък зърната, че да не могат да омекнат – абе, то това си е цяла наука). Веднъж, преди много години тя беше наготвила такава яхния, че ме покани да си хапна – или не, не беше така: боба го беше сготвила, милата, за някакво наше “младежко” тържество у Огнян. Всеки път като си отидеха на вилата с чичо Цаньо (Бог да ги прости и двамата…), ние от своя страна провеждахме истински канибалски празненства у тях. Виличката им се намираше някъде над с. Поповци - Мрахори, Прахали или Гледаци; аз така и научих името на селото, но пък съм вземал най-активно участие във всички подобни веселби. Тези наши “кръжоци” обикновено се проточваха чак до зори и завършваха с летаргичен сън през целия следващ ден; е-ех, кога ще се върнат тези безгрижни ергенски години и “мъжки времена”? – явно никога вече. Тогава си спомням, че много ми хареса боба, както го беше приготвила леля Тинка (ние, разбира се, чак на другия ден го опитахме - нали вечерта жулихме от ракията на татковците ни и карахме на други “мезета”, та до фасула не опряхме). Като я питах за рецептата обаче, най-после разбрах за тази малка тънкост в приготовлението на иначе най-простото, бедняшко и най-българско блюдо. И от този ден насетне винаги когато готвя боб, още преди да заври слагам по една чаена лъжичка захар (е, малко повече от щипка - колкото дойде “на око”). Става чуден!... Ох – аз като гледам сега каква огромна бака с яхния стана, че пак ще има сам да си я ям цяла седмица. Нещо не мога да улучвам количествата на продуктите в синхрон помежду си, а пък и тенджерата, дето ни е подарък от кака Ценка е в пълна и постоянна употреба. А тя, както знаете, никак не е малък размер...

Освещаването на къщата, планирано за тази събота ни изненада с бързото съгласие на сръбския свещеник – аз мислех, че ще чакаме ред, ще се записваме в списъци, наред с други формалности и процедури, но човекът веднага откликна на нашата покана. Поради тази изненадващо настъпила известна припряност, празничното ни меню ще се състои от пържоли, кебапчета и други подобни, вместо да ядем цяло животно, както е според дебелите църковни книги и обичаите. Изобщо нямам време и никаква възможност да се подготвя с прасенце или някакъв друг курбан за това кратко време. Но пък нали ще спазим традицията - това е по-важно.

Кога ще мога пак така да седна на тишина, че да пиша – хич не знам. Напоследък съдбата доста ни засипа с работа – от всякакъв характер: служебна в завода, домашна из къщи, градинарска по двора; аман, бре! Аз миналата събота ходих и на едно интервю, от което чакам резултати другата седмица. Направих чек, с който да платим на консула в Сидней за заверяването на пълномощните и другите документи. Щом той ги върне подписани, ние веднага ще ги изпратим с още някои дреболии, че да може майка да действа от мое име според нуждите и обстоятелствата.

Получихме някакви откъслечни сведения от Дима и Тони, че май пак са отказали визите за родителите на Дани. Те са ни изпратили писмото на Посолството в Белград за да го прочетем сами, че да видим сега пък какво искат майната си тези немокаяни. В последно време много се е затегнала политиката на Австралия с тези семейни гостувания на близки, оставане с постоянно жителство и т.н. - като че ли ще им изядем шибаната държава. Нима ние самите не допринасяме за цъфтежа и растежа на икономиката, та ни третират едва ли не като разбойници? Но законите и правилата тук са железни и с нищо не могат да се избегнат – поне не ние, обикновените и простосмъртни, средностатистически данъкоплатци.

А – сетих се за нещо много важно: изпратете ми, моля ви се, пак няколко от пощенските карти на скъпият ми дядо Ангел, с емблемите и печатите на неговата фирма “Маркони”, защото тези които имах, май че ги ягмосах. Пробвах се веднъж да ги ламинирам с найлоново фолио, но ми пропадна опита поради невнимание и некадърност от моя страна (Боже, колко съм самокритичен – това ми се случва толкова рядко). А пък искам да сложа тези карти в една обща рамка и да ги запазя за вечни времена – да си умра с тях. Вижте в онази стара папка с кораба на предната корица, която стои горе в гардероба - там има и цели бланки, нескъсани по средата, където е перфорацията. И от тях искам - дано са ви останали няколко бройки, че да увековеча този така скъп за мене спомен; много държа на тези семейни реликви и за това ги искам. Аз също имам официален документ за нашата компания (включил съм и Даниела в нея, с нейната сестринска медицинска дейност). За сега всичко е добре, да видим до кога ще е така... Ха, ето че и тя току що си дойде - много доволна от работата. Малко се убила от тичане по етажите на болницата, но пък била щастлива. Сега ще ми разправя – аз само ще туря чашите на масата и ще разлея напитката. Хайде, чао че питието ми се стопля!...

23.03.2002 - Ох, милички на мама! От къде да започвам с описанията си? - и аз не знам вече. Поредица от случки и събития отново изпълниха с емоции и без друго претовареното ни ежедневие. Сега ще започна отначало – надявам се ще ви бъде интересно да узнаете всичко. Разбира се, чрез Интернета вие междувременно научавате по-важните моменти от нашата вярна “свръзка”, Албенчето - но все пак ще е добре да обясня, вече с повечко подробности: как и защо се е случило всичко това.

Като гледам датите излиза, че не съм писал повече от седмица. Надявам се да ме извините за големите разсрочки в информационния ми поток – през седмичните дни не мога повече да осъществявам тези мои кратки репортажи, освен единствено в някои от съботните или неделни ранни сутрини, като днешната например. Обикновено това става възможно едва когато Дани замине на работа, а Ванеса все още спи. Сега е 06:30 - снощи си легнахме рано, защото сутрин Даниела се буди в 05:00 за работа, а пък и аз ставам малко след нея. Продъни се небето снощи да вали - едвам се прибрах от работа. Дъждът не беше съставен от капки, ами направо като че ли с кофи се изливаше вода от небето – голяма стихия! Малката ми колица за малко да се изгуби в множеството локви, през които едвам изгазих – цели езера! Но всичко беше успешно и ето че днес вече няма и помен от лошото време. На съседа даже му протече покрива – имало горе една цигла счупена, та днес той ще се разправя с този въпрос. Аз ще се занимавам с филми, видео и т.н. – искаме да направим една експресна видеокасета и тези дни Даниела да изпрати малък колет. Но нека първо да видим как ще се развие денят до края – все още има много дълги часове напред...

Таман си направих едно мляко с какао, че да имам какво да присръбвам, докато пиша своите мемоари. То, кафето го пият обикновено по-изтънчените и аристократични люде, ама аз нали съм си малко “проЗ” – може и една бира да си отворя даже, вместо кафе. Пък и не съм, дип, кой знае какъв пияч на топли напитки (тук изключение прави само греяната ракия, която поемам с охота и на големи глътки). А кафе специално пия само “по лекарско предписание” – в случай, че предишната вечер съм получил разни водовъртежи и световъртежи; против частични натравяния (питейни имам предвид, не хранителни) и прочие отклонения от нормалното ми здравословно състояние. Но нека сега да се повърна към действителността и най-после да започна изложението си. Смятам, че с увода се справих добре - ако естествено, приемете нахвърляните ми до тук празни и хаотични мисли за известна встъпителна реч...

Както вече всички знаете, миналата събота (16 Март), бяхме организирали голямо тържество по случай освещаването на нашата къща. Сутринта станахме рано, като още от предната вечер си бяхме помогнали с приготовлението на трапезата. Правихме руска салата, разни сосове и други салати; Дани пече във фурната плешки: две от прасе и една от агне, прави пита и т.н. За да я оставим на спокойствие и да си вилнее на воля из кухнята, ние с бебето се ометохме сутринта още в 08:00 и оставихме Даниела да се оправя сама (благородна постъпка…). Аз трябваше да купувам някои неща, а пък и Нени щях да посрещам на гарата, защото той пристигна с влака. Можех да го докарам с колата в петък вечерта след работа, но нашия пак имал някакви негови “неотложни и жизненоважни” любовни похождения, та се разбрахме да се срещнем на перона. Както и да е - дойде детето, подарък донесе за Ванеса (една кукла) и кутия с шоколадови яйца за всички нас – нали наближава и Католическия Великден. Преди обаче да го посрещнем на влака от Бризбън, ние с Ванеса хубавичко си уплътнихме времето по разните гаражни разпродажби. Купих й колело, едни фенерчета, два шнорхела, обтяжки за багажник, празни буркани от кафе (за всякакви джунджурии и подправки в кухнята). Може да е имало и още нещо, което вече не си спомням, но най-ценната ми покупка беше една апаратура за правене на видеофилми – ефекти, надписи, музика и т.н.; точно каквото ми трябваше. Тези дни ще се занимая да видя как и дали изобщо работи, та новите филми от България да ги монтирам с това устройство. Като му чета характеристиките от придружителната документация, изглежда че е много професионално - да видим какво ще стане. Това също ми е влязло в списъците на дейността за почивните дни...

Така след тези покупки, Нени се обади по телефона да го вземем от гарата и всички вече заедно се прибрахме в къщи. Не след дълго пристигна и свещеника с Румяна и една нейна приятелка. Дойде на Верчето сина й също. Той е първа година студент в Университета на Gold Coast, а пък самата Верка в момента е в България с малкото си момче. Ние всъщност по нея изпратихме тези дребни подаръчета и писмото. Скъпи гости на тържеството бяха и нашите съседи - когато най-после се събрахме всички на камара, дадохме ход на официалния ритуал. Поп Душко пя много, поръси всички ни за здраве, миропомаза всяка отделна стая на къщата – остави ни и малко светена вода, та ние сами да напръскаме тук и там из градината, в гаража и т.н. На края каза много хубави думи за хаир и берекет и така църковната церемония приключи. Аз съм записал всичко с видеокамерата, така че ще видите за какво става дума. След това започна тържествения обяд. Аз триумфално извадих последното си шише с ракия, което бяхме нарекли да изпием един ден за къщата - е, този ден дойде. Това беше някаква страхотна сливова ракия, която купих от Троянския манастир, когато ходихме с Йовчови една неделя, след като бяхме предишната вечер у тях и спахме там. А пък не ме питайте как съм я увардил от самия себе си, през всичките тези месеци. Но така или иначе, ракията беше поразително хубава (манастирска, как няма да е…) и отиде точно по предназначението си, но за жалост дойде прималшко, защото много бързо свърши и дъното на бутилката лъсна като месечина при пълнолуние. За обяд Дани беше правила и агнешка супа, каквато аз всъщност до този момент знаех, че не ям и не обичам, но тая се оказа много вкусна. После цяла седмица си ядох все от нея – ама тя чудна, бе! Нени и Динко (сина на Вера) бързо се сприятелиха и изкараха добре времето си, необезпокоявани от нас “старците”. Излизаха, ходиха да карат картинги, после се върнаха много доволни и щастливи. Към късния следобед гостите си бяха разотишли вече, но аз пак излизах – този път само с момчетата. Ходихме да гледаме разни коли - прибрахме се около 19:30. Динко си замина, че той пък щял да ходи на дискотека вечерта, а ние си останахме в къщи. Румяна беше все още в нас, та партито ни с нея продължи до 23:30. Неничко седна на Интернета и така си оползотвори времето, докато легна. Търсихме ви по телефона няколко пъти, после на Албенчето звънихме, у чичо Божко – никой не можахме да открием. Впоследствие стана ясно, че сте били по кръстници и кумици - нали баш тогава е било Заговезни. Ние също много добре си заговяхме, само че без да знаем за големия български празник. После аз погледнах в календара и прочетох всичко, но още не мога да оправям кога са Сирни и кога Месните Заговезни – по-скоро, на кой ден всъщност се ядат тортите? Първата неделя или втората? Тук му е мястото да кажа, независимо че аз споменах на майка по телефона, държа непременно да поздравите чичо Николай и леля Менча Керкови, като мои кръстници, които аз силно обичам и уважавам. Нека бъдат здрави и живи още дълги години. Надявам се, че след тези здравословни сътресения, през които и двамата преминаха миналата година, те вече са позакрепнали и се радват на светли и спокойни дни. Изпращам нарочните си поздрави специално на чичо Тони и леля Цура – вярвам, че и те са добре. Аз ще остана с един огромен запас неизличими спомени от всички тези приятни и весели хора – нека Бог е милостив към тях и ги дари със здраве и дълголетие. А пък у нас, с тези няколко последни питиета и мезета, приключи първия етап от освещаването на нашето семейно гнездо (или гняздо, ако за някой това е по-благозвучно)...

На другия ден, през повече от времето си бяхме все из къщи. Беше доста горещо навън - необичайно за този период на годината (сега е вече есен, всъщност от 01 Март насам влязохме официално в този сезон). Цецо от Тасмания ми изпрати подарък за къщата - един антенен усилвател, който аз монтирах горе на покрива. Поначало картината на телевизията беше много лоша, обаче сега получихме кристален образ с тази малка и невзрачна кутийка. През това време, докато аз се пържих като цаца на керемидите, Нени и Ванеса си играха с колелото. Тя много го хареса - той я тика отзад, а тя вие чак от удоволствие. Като приключихме с тази дейност, беше вече ред и на едно хубаво изкъпване в езерото. Оставихме Ванеса уж да си играе сама, а ние с Нени се цамбурнахме в хладната и чиста вода. Бебето обаче хукна подире ни - поплака малко, като не му разреших да се къпе и то (а пък май че трябваше, защото водата изобщо не беше студена, но хайде - от другото лято нататък ще е). После Неси забрави за своите неволи и си намери други забавления – заигра се с едни тръни, клечки, камъчета и други боклуци по двора. Остави ни на спокойствие, така да се каже - достатъчно дълго време. Ние с Неничко поплувахме малко, после се изкъпахме на маркуча и излизахме за нещо. До това време вече и Дани си дойде от работа. Направихме си пак една обедна гощавка с остатъците от вечерта (които аз продължавам да дояждам; даже още си имам и от онзи боб, който варих в “предишната глава” на тази моя кратка повест)...

Вече е 07:40 – чувам, че онова малкото диване си припява нещо от стаята и мърмори под носа си; вероятно вече е събудено и напълно се е наспало. Но понеже не ми дава зор да става, ще я оставя да си лежи в креватчето, докато аз довърша редовете. После ще излизаме. Ванеса вечер ляга към 19:00–19:30 - някой път и по-рано дори, защото сутрин става в 06:30 за градината, а и през деня кой я знае колко спи там. Идва си, милото каталясало – само яде, минава през задължителната хигиенизираща баня и заминава директно в леглото. Много ми харесва бебешкият й режим – тъкмо да не ни се пречка из краката вечер...

Но, нека да продължа с разказа си - най-интересното всъщност, тепърва предстои. Надвечер закарах Нени у тях, че той имаше доста багаж с него, а пък и за да изкараме малко повече време заедно, докато пътувахме цял час до тях. Разделихме се по живо-по здраво и аз се върнах обратно на Gold Coast.

Седмицата започна с обичайната си заетост и динамичност. Аз успешно приключих моята задача, която ми беше възложена и минах към разни следващи обекти от текущият и нескончаем списък на шефа. От тук-от таме взеха все по-често да ми се обаждат разни агенти с предложения за работа, но аз нали си имам тази, та хич и не мисля вече за нова. Отначало много я мразех и ненавиждах – сега свикнах и с ежедневните си пътувания сутрин и вечер, та влязох в един безупречен режим на полувидиотена роботизирана машина. Е, постоянно подавам молби и за други работни места - ако нещо по-добро се отвори, скачам вътре с двата крака; смело и безотговорно.

В сряда вечерта ми се обажда една моя агентка, с която поддържаме тесни бизнес връзки от по-далечното минало - дори още в зората и залезът на “предишния” си семеен живот (нищо интимно – не че имам против, но просто до там не се е стигало; а вероятно е трябвало…). Един път съм работил за нея чрез нейната агенция, но това беше много отдавна (чудя се даже как и с какво толкова ме е запомнила жената, след като с нищо не съм блеснал пред нейната дребна фигурна форма, съставена единствено от многоцветни пластове грим, сенки и червило, в комбинация с много цици). Случайно ме издирила долната византийка (тя е гъркиня, между другото), която вече работела в друга фирма и където пък аз наскоро кандидатствах за една обявена от тях позиция. Та, обажда ми се тя в един прекрасен ден: – ела, на зор съм; искат спешно човек да работи някъде, но само за три седмици (забележете: не ме вика на кафе, на мастика или да ме вкара в постелите на някой крайпътен мотел, ами пак иска да експлоатира труда ми; но то нали за всяка работа си има съответни кандидати: сигурно някой друг, такъв нерез като мен да й се рови из деколтето пък, знам ли и аз – както и да е, майната му). Трябваше възпитано да й откажа офертата, защото просто не ми беше възможно да “огрея” и там. А това става в сряда вечерта, към 17:30 - малко преди да си тръгна от работа.

На другата сутрин, почвам си аз обичайните задължения - вика ме шефа: тъй и тъй, мънка, усуква, увърта, подсмърча - работата в отдела намаляла и договорът ми се прекратява. Хубаво бе джанъм, ама аз не съм твърде подготвен психически за такава сърцераздирателна драма, а пък и точно в този момент от шибаното ми житейско развитие, най-последното нещо е баш това да ми се случи: да остана без работа, на всичките си хиляди долари, които имам да връщам на още по-шибаната банка! Всъщност, дадоха ми хората една седмица предизвестие, но това с нищо не облекчаваше постепенно влошаващото ми се положение с неминуем резултат, приравнен сумарно под формата на безработен длъжник към някой алчен лихварин.

Изгубвайки тутакси своя вътрешен душевен мир и покой, разтърсен из основи от неочакваната новина и обрат на събитията, хладнокръвно решавам веднага да се обадя обратно на тая агентка, докато не е намерила някой друг кандидат – викам си: три седмици са си все пак три седмици; колкото – толкоз, а пък то може и повечко да отнесе. Важното е да се започне веднъж, а чак като пресъхне и този извор на благоденствие, тогава ще мислим на нова сметка за бъдещето. Аз продължавам да чакам резултати от други две места, където съм си подал документите за работа...

Намирам я аз пак тая наша византийска другарка на следващата сутрин - звъня на ранина у тях и я вадя от кревата топла-топла; по тафтена нощница още: “Ставай рекох, чоджум, да работим по нашия въпрос, че я закъсахме отвсякъде” (ни за кафетата й мислех, ни за мастиката – най-малко пък исках да знам какво се мята из пазвата й; човек кога е на зор, бързо забравя за светските си мераци и наклонности). Женицата много се зарадва на моето любезно телефонно обаждане кажи-речи в тъмно, защото по този начин аз и на нея ще свърша тази услуга. В противен случай тя отново трябваше да търси други хора, да ги уговаря, да се пазарят – докато аз й бях готов и в кърпа вързан; коленичил пред прага й в повишена готовност и склонност към всякаква духовна и плътска любов (включително орална – стига само оная да ме изпрати на другата работа). Аз се надявах, че ще мога да изклинча и другата седмица на старото си работно място, както ни беше уговорката с шефа и според предупреждението, което той ми даде. Обаче тези от новото място искали човекът веднага да започне – не от понеделник даже, ами още от утре (за вчера демек). Така стават работите тук, в тоя сбъркан свят на анархична стихийност и най-отговорна безплановост - аламинут!

Казах на каката: “Добре, ма - почвам утре, щом така стоят нещата”. Нейните хора изисквали обаче новият им дизайнер (в мое лице вече…) да има собствен компютър, да си го занесе при тях в завода и да работи на него, защото те нямали техен; рекох – “И туй е уредено, ма сватя!” Програми, документи едно-друго – всичко се задейства със светкавична скорост и до 10:00 сутринта аз вече бях с нова работа, започваща непосредствено на следващия ден. Хората от старата ми служба нямаха нищо против да напусна и по-рано (зер, спестих им една моя седмична заплата – да се задавят с нея, дано…). Точно така и стана. Привърших всичко до вечерта, което бях започнал през деня, взехме си “сбогом” с колегите, с персонала на завода и тръгнах. Преди това обаче проведох един много дълъг и съдържателен разговор с шефа и той остана приятно изненадан, когато научи колко много неща знам, че притежавам университетска диплома, че съм работил на толкова други места и че имам съществен опит и познанства в машинната индустрия. Човекът по принцип беше много доволен от всичко, което вършех за тях, след като познаваше вече и качеството на работата ми. На края, когато му подавах визитната си картичка, недвусмислено подчертах своите уверения с репликата: “Ако случайно установиш, че си допуснал грешка с моето преждевременно съкращение, винаги можеш да ми се обадиш отново и напълно разчитайки на мен и опита който имам, да ме наемеш обратно на същата работа!” А дали един ден това ще се превърне в реалност, единствен само Господ може да предскаже – за мен беше по-важно, че казах всичко онова, което мислех, като по този начин от своя страна излязох с чест и гордост от положението (както и през портала на завода)...

Както и да е – и този етап на себеразвитие приключи; колко успешно, колко не - оплаквания въобще нямам. Освен в случаите, когато са ме третирали като “господин никой” – сложен там да прави всичко, което го накарат, без право на собствено мнение, на мъдри съвети и т.н. Много пъти сме се посрещали и то доста остро с един дебел посерко от отдела (дебелосерко, ако има такова понятие), който уж беше ръководител на конструктивна група или нещо подобно. Един надут пуяк, разбиращ само от компютри и компютърни програми, но без елементарно инженерско мислене, да не говорим пък за съответно техническо образование. Ама там си е копелето, здраво стъпило на миризливите си табани – плува в собствени води и се чувства като у тях (а защо “като” – че той си е у тях; винаги сред свои и никога чужд, като мен например). Знае чобанинът да плямпа много и да натиска копчетата на шибания компютър, ама иначе една проста скоба не може да начертае. Именно поради тези и други подобни причини, всички в завода го мразеха и му се подсмиваха зад гърба - от най-обикновените работници в цеховете, та до самите нас, собствените му колеги и чиновниците из отделите. А пък аз хич не му и мълчах насреща – на няколко пъти го засичах пред другите, че да знаят и те колко му е акъла. Беше угоден само на шефа – абе типичен гъзомийник, лизач и нагаждач (тук дори не мога да употребя израза “путколизец храбър”, защото това прозвище се дава за престиж и някакви заслуги всред дамското общество, но не и на такъв слагач като него). Ох рекох, не си намерил ти черква, че да се молиш в нея! Тук му е мястото да спомена, че същия този лалугер ми поправи компютъра навремето, когато му се беше развалил нещо звука. Но независимо от това, личните ми отношения с него нямат нищо общо със служебните – той може да има златни ръце за поправка на компютри, но е тъп като гъз по отношение на машинното конструиране... Може би това всичкото взето заедно и разгледано комплексно да ми коства и малко преждевременното ми, “насилствено” напускане на тази фабрика, но аз и без друго никак не бях доволен и щастлив от самата работа. Последната изобщо не беше свързана с много конструиране, с някаква собствена изява или пък проява на индивидуално творчество. Поначало работата на отдела се състоеше в преработване на стари чертежи, които пък бяха в отвратителен първоначален вид. Още се чудя как въобще е било възможно, една силно уважаваща себе си и високо ценена от всички по света фирма, да допусне съществуването на такава неграмотна техническа документация в архивите си?! Все пак тук говорим за австралийският аналог и дъщерна фирма на американската “Caterpillar” (което пък в буквален превод означава гъсеница), която се намира на световно ниво в производството на земекопни машини и съоръжения, огромни булдозери и камиони за минната промишленост; наред с японската фирма “Komatsu” и небезизвестната, добре позната нам “КАМАЗ”! Но това е дереджето навсякъде, не само там. Майната му - тази страница за мен е затворена вече...

А пък новата вече се отвори, при това още вчера сутринта - навръх Първа пролет. Като се прибрах вечерта, трябваше да получа едни документи по Интернета от моята прекрасна лейди (агентката Вера Лазаридис, както казах в началото – една дребна, но много цицореста бамбина от гръцко потекло и произход, вероятно дори раждана тук в Австралия; която пък, не знам защо, но много ми прилича на небезизвестната французойка Едит Пиаф). Сред купищата от хартия, които тя изпрати се намираше трудовият ми договор, разни други закономерни условия, известни препоръки и наставления спрямо моята особа като част от сделката. Разпечатах всичко на принтера, подписах каквото трябва и разтурих компютъра, за да го товаря в колата - да ми е готов за на другия ден. Междувременно се свързахме с Тони и Дима, както и по Албенчето успях да предам само есенцията на всичко, което пък описах малко по-подробно до тук. На този етап аз приключих с моята дейност в къщи и мирясах (обаче онзи малък чемер стана вече - изглежда му омръзна на детето да стои само в кошарата; е, то си е и тъкмо време за ставане вече, 08:40 - няма да ми лежи пък до обяд, я, като майка си)...

На другия ден (вчера - петък), аз тръгнах за новата ми работа. Бях много въодушевен и с високо приповдигнато настроение. Независимо че договора ми е за доста кратък период от време (като това също не се знае все още), пътувах и отивах с желание в тази фабрика. Компанията се занимава отново с влакове и вагони. По-точно с ходовата им част - колесари, носачи, шасита и т.н., специално за товарните композиции. Груба, тежка и мръсна индустрия, с огромни отливки, пещи и т.н., но на мен това ми харесва – аз не се занимавам с часовникови механизми и фини оптически уреди (въпреки, че именно такава ми е специалността по диплома). Като отстояние заводът се намира на около 50-60 км от Бризбън в западна посока, докато от нас е само на 95 км (понеже ние се падаме малко по-встрани) – пътуването обаче се извършва изключително по автомагистрали и бързи шосета. До там се стига точно за един час и няма никакви задръствания по пътищата, както беше преди. Към разходите за пътуване ще се прибавят значително по-голямото разстояние и преминаването през магистрали, които на две места са платени –по $1.60 и съответно $0.90; общо $2.50 в едната посока и още толкова обратно. Вместо по 65 км, сега ще пътувам по 95 км (пак отчетени в едната посока), но за сметка на това пък движението е само по бързите пътни артерии.

Но най-добрата част от всичко до тук си остава факта, че на това място за труда си ще получавам значително повече пари за това, че ще използвам собственият си компютър. За един работен ден с нормална продължителност от 9-10 часа, сумата на дневната ми надница се явява напълно достатъчна, за да покрие петте долара за пътна такса и допълнителните километри пробег. На дълъг път колата ми гори сравнително малко и въпреки, че ще навърта по близо 1000 км на седмица, тя е като една малка ракета (руска и естествено атомна). Онзи ден, в четвъртък следобед, като се прибрах на Gold Coast, реших да я заредя с бензин – зер, не знаех още колко километри ме очакваха на другия ден. На същата бензиностанция гледам една обява: “Пълен сервиз – само за $100”, включващ подмяната на свещи, масла, филтри, разни други проверки и т.н. Веднага вкарах колата вътре и за по-малко от час човека ми направи абсолютно всичко, плюс центровка – абе, върна ми я направо от небитието, като нова стана. Всеизвестно е, че един автомобил не може само да се кара – сегиз-тогиз трябва и по някой нещастен долар да се дава за поддръжката му. Майстора в сервиза каза, че маслото в двигателя било като кафе – толкова черно и толкова рядко. Амчи малко ли зор вижда и той, по тези магистрали и то всеки ден. Тук не е като в България - да отиде човек до лозенцето си за една събота и неделя, на някакви си десетина километра извън очертанията на града и това да му е всичкото каране за цялата седмица, защото през останалото време разглеждания индивид ходи пеш до работа или пък рядко ползва градския транспорт. Ако рече да иде и на море през лятото, индивида паркира автомобила под някоя по-дебела сянка и чака да му свърши 14-дневаната смяна от профсъюзната карта, че да се прибере обратно в къщи; и цикъла се повтаря до полуда. Ето, от понеделник нататък ще се правят по 1000 км на седмица – че как да си остане нова тая кола? Не знам колко време ще продължи това бясно препускане по пътищата, но пък се моля да се задържи за по-дълго, въпреки грандиозните пътувания и километрите, защото работата ще ми харесва много. Вчера, веднага след като започнах, хората ми възложиха да изчислявам теглото на разни техни машинни детайли. Паралелно трябваше да работя и със самите чертежи. Аз тутакси им открих грешки, неточности и т.н. - абе аз няма да се променя; ако някой ме харесва такъв, какъвто съм, прецизен и точен – нека да ме търпи. Ако ли не – ибаз го и да си търси друг вместо мен... Така ми мина деня - първият работен на новото място. Запознах се с колегите – всички те са много приятни хора; да видим как ще вървят служебните ни отношения с тях от тук нататък.

Онзи ден (на 20 Март), почетохме годишнината от смъртта на дядо Ангел, а утре ще почетем паметта на дядо Косьо. Аз сега ще се ориентирам към привършване на безкрайният си отегчителен разказ, за да мога да нахраня бебето и да излизаме, че имаме ходения тук и там. Утре сутринта вероятно пак ще напиша нещо, ако имам какво да съобщя и с какво да се похваля. Довечера ще се свържа на Интернета – взех си компютъра обратно с мен в петък вечерта, че ще ми трябва през почивните дни. Но през седмицата ще го оставям на работа, защото е голям тропулак да го разкачам и закачам всеки ден.

Е, това е всичко за сега, милички мои – хич не беше малко, нали! Не знам кога Даниела ще ви пише пак. Сигурно ще положи няколко заключителни реда, но тя също е много заета напоследък. Работи на повикване с една агенция, а те непрекъснато я изпращат тук и там. Отделно дето си има другата работа, която й е постоянна и редовна. Абе, динамика и напрежение е всичко, но ние не си даваме много зор, за да не ни се отриват много бързо чарколяците...

В момента Ванеса обяснява нещо на нейния език, но ми трябва преводач, за да я разбера. Снощи Даниела пита какво ще вечеряме – малкото се обади и каза: “Няма да вечеряте!” Сигурно ме е чуло, че всеки път казвам: “Няма да вечеряме!”, само че пропусна да каже “утре”, след обилната вечеря “днес”. Повтаря вече всичко, което чуе - добро или лошо, като папагал. Може да брои до 3, само че на английски.

Хайде, сега вече наистина спирам, че ме заболяха и пръстите от този химикал - зер, малко ли натискане падна на листа...

24.03.2002 – Неделя е, 06:30 сутринта. Ето че и днес си надигнах кокалите по никое време. От утре пак започвам да ставам в тъмно, да карам дълго, да работя много и т.н. И вместо да си почина хубаво, аз станах по нощите като някой караконджул. Добре ама аз не мога да спя по много - един път след като вече съм се разбудил, предпочитам да ставам и да си върша работата.

Вчерашният ден с нищо не се отличи от останалите – макар и почивен, посвършихме доста дейност, в разнопосочни направления. Аз, след като приключих писателската си дейност, нахраних Ванеса с агнешката чорба на майка й от онзи ден и излязохме. Минах през едни мои “ЦУМ-ове”, от където купих няколко “парафумчета”, много евтинички – за мен едно и естествено няколко за булчето. После посетих друг “универмаг”, за всякакви други материали на втора употреба. От това място чакам да се появи ограда за езерото, но колчем река да мина от там, винаги довличам и по нещо друго (за сега все още огради няма, а аз почти изкупих останалите им боклуци - превърнах се в най-желаният от тях клиент)... Взех едни дръжки за вратите на гардеробите в коридора - метални и много фасонлии, а на всичкото отгоре и доволно евтини.

От там ходихме до магазина за авточасти, че да купя една туба масло за сервоусилвателя на кормилната уредба на колата – аз постоянно го доливам и то все изтича от някъде. Видях, че има някаква малка хлабава скоба на един от маркучите, която днес вече ще се наложи да сменя с нова, защото последната струва само 70 цента, докато маслото ми е по $7 килото - не мога да издържам повече на доливане. За днешния ден е определена да се свърши и тази дейност.

Отбихме се после до пощата и на края се прибрахме – вече беше станало обяд. Неничко ми се обади, че щял да ходи на мотопистата да кара мотора, та да съм отидел там да го гледам как скача по дупките и из калта. Включихме и него разбира се в следобедната ни програма. Като се прибрахме надвечер в къщи, веднага се заех с прехвърлянето на няколко видео епизода от единствената си свободна касетка, която имам на камерата (всичките останали 14 на брой са ми заети още с филмите от САЩ и България и чакат реда си). Бях снимал Ванеса по Коледа за тържеството им с Дядо Мраз, както и онзи ден, когато пък заснех освещаването на къщата. Намерих една друга касетка, уж празна или поне само започната в началото до някъде - на нея нахвърлях всичко; днес след обяд ще я довършим с още домашни кадри, та Даниела да я изпрати другата седмица, заедно със снимките и останалите нагледни и прочитни материали. Дано само да не ви се повтарят видеофилмите, защото по едно време беше настанало едно объркване - не знаех на коя касетка какъв филм има и за кого е била предназначена. А и всичко това се разви още в онова градче Maryborough, преди да тръгнем за екскурзията миналата година. Нали тогава бяха историите с гаражните ни разпродажби, та коли се чупиха, по интервюта ходих, че какви ли други чудесии не бяха - изглежда нещо бях объркал в суматохата. Но тъй или иначе, понеже нямам спомен кое как е било (а и нали не съм си записал, защото тогава все още помнех...), тази касетка сега ще я изпратим, пък дано не сбъркам нещо. Може по телефона да направя една бърза справка, ако въобще си спомняте кои филми вече имате. Помня че в България носихме две касетки за вас – едната беше само филма от Тасмания с Цецови, а другата - със сборни епизоди от тук-от таме...

Както и да е - с тези презаписи утрепах няколко часа, а Ванеса спа през това време. Като свърших, тя вече се беше събудила и ходихме да гледаме батко й Нени как кара мотора. На пистата беше един прахоляк, а той самият - мръсен, кален, потен и прашен, та бебето се уплаши чак като го видя. После пък не искаше да си тръгваме. Запознах се най-после с хората, които го водят постоянно напред-назад и дето са му повече от родители вече. Не ми се влиза в подробности и коментари по темата баш сега, но аз не се чувствам никак комфортно от цялата ситуация, влязъл в ролята си единствено на безправен страничен наблюдател. Прибрахме се от там в 16:30, а през това време Дани си беше дошла от работа и вилнееше из двора: реже храсти, скубе трева, изкоренява дървета и т.н. За днес ми е поръчала да купувам разни растения от битака, където след малко отиваме с Ванеса – веднага щом стане от сън.

Запланувал съм много работа да свърша тази неделя – по двора, в гаража, из къщи, по колата имам да се ровя и т.н. Но денят е дълъг и като се стегна, всичко ще оправя аламинут. Понеже вече напълно се изчерпах откъм информацията си за вас, ще приключвам до тук, за да се занимая с нещо на компютъра преди да сме излезли, че после пък не се знае какво друго ще възникне изневиделица, без да ми е по програмата...

29.03.2002 – Е-ей! Най-после дойдоха и почивните дни! Днес е петък - Велики петък съгласно Католическия календар. Не работим, а ще почиваме и в понеделник. За нас християните, тези дни не означават кой знае какво, освен че са най-обикновени и предимно почивни, но все пак ние също се приобщаваме активно към тукашната традиция да се ядат и раздават шоколадови яйца. Даниела като по чудо не е на работа тези дни, та и двамата ще се въртим из дома. Нощес отново се изсипваха бидони с вода от небето, като и сега продължава да вали. Синоптиците предвиждат такова мокро и мочурливо да бъде времето през всичките почивни дни и определено това ще провали доста от мероприятията, които бях планирал за свършване из двора. Само че аз имам и достатъчно къщна работа, която след малко започва, без тя да зависи от климатичните условия, които са навън.

Момичетата още спят, но аз станах по-рано - исках да натрупам допълнителен прочитен материал към писмото. Последното също беше запланувано да тръгне от тук тези дни, но както сами виждате - и този план пропадна (подобно на всички насрещни планове от социалистическото ни минало, с тази разлика, че комунистите най-нагло лъжеха за изпълнението и преизпълнението им, докато аз чистосърдечно си признавам, че не съм успял)... Нямахме време да дадем филмите във Фото-то, че да им извадят снимките; после пък с вашия колет дойде още един филм и така нещата се разточиха безконтролно до неузнаваемост. Тук му е мястото да кажа, че въпросният колет пристигна онзи ден с всички подаръци, за които ние много, много ви благодарим. А пък най-вече за ракията - с едно от шишенцата още снощи си направихме богато семейно пиршество. Обаче най-най-много ни хареса дългото, обширно и подробно писмо на майка - ето така трябва да се пише, като на изпит в Университета по български език на свободна тема. Майко – не си вади повече очите с тези покривчици и ковьорчета, гобленчета и други шарени каренца! Пази си зрението, за да ни пишеш писма, а не да шиеш с иглата и да плетеш с куките. Сашко и Лиса специално ти благодарят за покривката, която си им изпратила – много са я харесали. Толкова много информация имаше в това писмо, че аз вече забравих кое как беше – уверявам ви, че най-живо ни интересува и политическият живот в България. Не е излишно, винаги когато ни пише, майка да хвърля и по един такъв социален обзор, “от кухнята” дето се вика. Това не ни отегчава ни най-малко, напротив дори - интересно ни е да научаваме подробности около развитието на страната, завърнала се отново на своя път към капитализма (амчи тя си беше тръгнала натам още преди десетилетия - що им трябваше на руснаците през 1944 да я завръщат и да й натрапват насила колхозният си сатанински комунизъм? – и кой пък им го позволи това; избесят ли виновниците за държавното предателство, предизвикало поредната национална катастрофа и аз се прибирам окончателно в Родината…).

Тези дни чакаме Верчето да си дойде от България, че тя да ни разказва повече подробности за Татковината. Стана вече доста късно да изпращам нейния адрес, че да я търсите в Плевен. Пък и тя ще стои толкова кратко време там – кое по-напред да си свърши жената и с кого да се види по-първо? Знаете каква е лудницата по време на едни такива интернационални посещения. Предполагам, че тя ще донесе достатъчно ракия да си имаме за комка, пък и аз съм си решил вече отчасти този сериозен проблем – следващите ми редове разглеждат именно споменатата болна тема…

На сегашната ми работа, едни бандити са се научили да изработват хром-никелови казани за дестилация на алкохол: вода + захар + мая + просо/ечемик/жито и заготовката е готова. След няколко дни, след като тази каша узрее и ферментира, сварява се в казана и от чучурчето потича бистра като момина сълза силно спиртова отвара. После се прибавя съответната пропорция есенция и разредена с дестилирана водичка до определените конски сили (обикновено 38 до 40 алкохолни единици; нашенски градуси с други думи), се получава абсолютно всякакъв вид напитка - било то уиски, било джин; кеф ти водка, кеф ти ром (е, само без сливова и гроздова ракия разбира се, защото такива есенции тук не са познати). Двама от колегите ми имат такива казани – единият си вари спирт само за собствени нужди и си го пие сам, но другият освен за себе си, продава на ближни и много приближени нему съзаклятници и братя по оръжие. Та снощи, на връщане от работа минах през тях и купих три бутилки за мостра и опитня. Човека ги дава по $10 шише от 0.700 л, което е смешно евтино спрямо магазинската цена от $25 за същото количество. Ще отида да видя и как работи самия агрегат, че да си инсталирам и аз един в гаража – мамка му, ще го пусна да произвежда в денонощен режим и ще го вържа към водопроводната мрежа на къщата. Така от единия кран на мивката в кухнята винаги ще ми тече готов спирт – да си имам за разтривки на гърба и промивки на червата. Тези казанчета не са много големи – събират около 50 кг материал и стават идеално за домашни условия. Работят на ток, с нагревател от бойлер. Само че много ми се свидят да похарча $550 за такъв казан. Аз ако купувам от колегата всяка седмица по една бутилка водка или мастика на цена $10, за 55 седмици (година и малко отгоре) ще го изплатя (ако си е мой). Но това пък предполага и допълнителни разходи за материали, захар, мая и т.н.; че го чакаш да втасва, че тропулак си образуваш сам, че какви ли още не допълнителни ангажименти. Значи с всичко това стават две години масраф. Е, че то комай не си заслужава цялата тази операция, а за риска който се поема - да не говорим. Тук, в тая уж цивилизована държава все още е забранено частното производство на алкохолни напитки; било приоритет на държавата - загубен народ, аз що постоянно ви разправям, че не са стока... По-скоро редовно ще ходя да си купувам от този човек, ако запази продажната цена на продукта все така ниска. Просто не си струва да се нагърбвам и с тези алкохолни задължения - малко ли ми е всичкото останало на главата, че и туй отгоре. Пардон - това бяха само едни мои съкровени разсъждения на глас; сега продължавам по същество, че малко се отплеснах...

Изненадах се, че нашата мила Стелка се е разделила с Митко – безспорно това е неприятна житейска ситуация, но тези неща стават често и никой не е застрахован; случва се и в най-добрите семейства... А за нашето “потенциално” бебе, дето толкова много се спряга по света и се въргаля из хорските уста, ние специално не сме чували нищо - нито аз като “донор” и главен осеменител на проекта, нито пък самата Даниела в ролята си на инкубатор, която би трябвало до този момент вече да е разбрала, че е непразна в утробата си. Това са само едни мръсни клюки и сплетни, казани и прехвърляни безразборно от човек на човек, повторени и видоизменени хиляди пъти, за да добият най-сетне формата, под която пикантно и вероятно “под сурдинка” са били поднесени на вас. Майната им - кой знае още колко такива и други подобни могат да се чуят за нашите бедни и скромни души! Случаят ми прилича досущ като на слухът, съгласно който Киркор си бил купил лека кола “Волга”. Добре ама то не било “Волга”, ами мотопед “Балкан”. И не си го бил купил, ами му го били откраднали...

Позволете ми сега да се върна на момента, където прекъснах писанията си миналата неделя. Значи, спомням си, че бебето се събуди (реално съществуващото имам предвид, а не това, което не е направено все още...) - нахраних го и заминахме на битака. Даниела пак беше с колата си на работа и за кой ли път вече количката на детето се помещаваше все още в багажника й - тя няма навика да я вади от там, защото обикновено двете с Ванеса по-често ходят напред-назад; аз съм само баща за в събота и неделя. Така се наложи баят да се обикаля “на собствен ход” – и двамата с Неси натоварени с разни сакчета, дребни и ценни покупчици, цветенца няколко вида и т.н. Откачиха й се краката на малката принцеска, но пък не издаде нито стон да се оплаква от нещо. На всяка сергия се спирахме, разглеждахме, побутвахме туй или онуй. Тя щателно и усърдно се рови из най-големите биташки боклуци, но явно че това я привлича за сега (и напълно естествено – та нали е мое дете, няма да мяза на пощаджията, я; или пък на млекаря). Значи, него ден си дойдохме с доста торбички, увиснали по нас – аз вече не помня какво точно сме купили, но щом е било купено, значи е имало “страшна нужда” от него, като радостта от придобитото продължава чак до вечерта. Въобще бях много доволен от пазара - е, купих и няколко бурена за посевите на Даниела, защото тя всъщност само за това ме изпрати на битака. Но покрай нейните поръчки, нали знаете - разширява се периметъра на покупките.

От тържището се прибрахме у нас - докато се оправим, докато обяда приготвим, да се замотаем с това-онова и стрелките на часовника взеха да клонят към следобедните часове; а пък и работа вършех в същото време. Първо сложих Ванеса да спи и отидох да се занимая с колата - там пък една скоба й слагах, че ми изпускаше масло от някакво гумено съединение. Всичко стана много добре вече – изправността на возилото е изключително необходимо за дългите ми и ежедневни километри, преминати по пътищата на иначе необятната държава. После пък започнах да чистя разни клони, изсъхнали дървета и т.н. по дворовете – това го казвам в множествено число, защото ние имаме два: преден, с входа на къщата откъм улицата и заден, който пък е на брега на езерото. Във всеки един от тях е боднато по някое и друго насаждение, с надеждата че цветовете му ще красят сърцата и душите ни като ботаническата градина в Балчик. Малко прочистих двора от страната на езерото, та сега имаме по-добра гледка към красотите на местната природа. А пък и разни клони имаше, дето не си бяха съвсем на мястото, та ги рязах с изхабеният ми от години трион, кълцах с една още по-тъпа ножица и на практика не свърших кой знае колко много. И добре че пак дойде съседа с един моторен трион (резачка) и всичко, което си бях наумил стана много бързо. Аз доста щях да потъркам с онова ситно трионче, което притежавам още от времето на една моя комсомолска екскурзия/награда до Съветския съюз през Ноември на далечната 1987 или 1988 - пак скъп, неизличим спомен от добрата стара “Електроника”. Срещу тогавашните 1 рубла и 50 копейки аз купих този трион от някакъв техен железарски магазин и си го пренесох в ръчния багаж, увит прилежно в бархетните ми пижами …

За да предпазя читателят от погрешното си предположение, че по това време съм бил някакъв комсомолски или пък партиен (опазил ме Бог…) активист, веднага бързам да уточня, че въпросната екскурзия специално за мен беше под формата на благодарствена награда. Действително, че последната беше организирана от номенклатурните кадри именно за такива активисти, но моето участие в това пътешествие аз дължах единствено въз основа на блестящото ми превъплъщение в ролята си на технически демонстратор – в продължение на две седмици представяхме предприятието пред тълпите от прииждащи на талази, гладни за парче информация и жадни за зрелища и чуждестранни фирмени каталози народни маси, през който период експонатите на завода бяха разположени в Палатата на Машиностроенето в есенното издание на Международния мострен панаир в Пловдив. Спомням си, че аз и моя колега от производството стояхме там повече от месец, което беше едно от най-славните ми служебни пътувания за всички времена. В самото начало ние предварително трябваше да инсталираме и оборудваме с изложените машини нашия фирмен щанд, след което да изчакаме и краят на Панаира. А едва когато народа се отече и изложението беше официално закрито, седмица пък по-късно се “гордеехме” с посещението на тогавашните партийни величия, начело с Тодор Живков. Освен потерята от негови лакеи, гвардейци и солташаци, той пък подире си водеше и делегация от Румъния, оглавявана от техния най-голям вожд – Николае Чаушеску; просто такива бяха времената. При подходящ случай, може отново да се върна на някой по-вълнуващ епизод от това отдавна минало и почти забравено вече време.

Вероятно аз и за настоящото си отклонение от темата би трябвало да поднеса извинения на своите любезни читатели – прощавайте много, но мислите ми нахлуват в главата стремително и спонтанно. Един малък предмет, дори само една едничка дума са достатъчни, за да се отплесна и да потъна в дълбината на най-далечните си и съкровени спомени. Ето, жалкият трион например, за който веднага си спомних как съм се сдобил с него и от кой край на света е пристигнал точно пък в този, вече изигра своята свещена роля; дано бъда правилно разбран и съответно опростен…

След големия завой, който направих неволно, прехвърляйки за кой ли път мемоарната си лента в изкорубената вече от неволи и побеляла от кахъри своя кратуна, връщам се на подхванатата вече домашна тема, за прочистването на двора от клони и сухопаднала дървесна маса. В тази съвсем нелека дейност и още по-неравна битка аз и с балтийката си помагах, но тя също е толкова изтъпена, че става само за дялкане на съчки за огнището - иначе не чини за груба секаческа работа, както в Коми например. После всичката опадала по земята дървесина (зелени листа и клони, шума и вършина) я натоварих на ремаркето и то стана високо, колкото каросерията на Молотовка (вид камион от миналото, производство на великият СССР - уточнението е уместно за малко по-младото поколение, имало късмета и рядкото щастие да се пръкне в ранните години на 21 Век, а не както повечето от нас нещастници и особено пишещият тези редове, които се оказахме съвременници на една малко по-инаква епоха)...

Бебето през всичкото това време спеше непробудно – не му попречиха ни шума от резачката на съседа, нито ругатните на баща му, когато последният видя с очите си колко много боклук трябваше да извлачи с голите си ръце, дорде се напълни каручката. Потънах целия в прах, листа, тръни и т.н. А за потта, дето се лееше от мен, не споменавам – досещате се вече. Абе, един истински чичо Божко № 2 – аз тук с особено завидна гордост и подчертано задоволство се самооприличавам на него; нека да е жив и здрав моят скъп кумир! Натоварих всичко, ошетах по двора и влязох в къщи да се изкъпя. Приготвих камерата, защото пък нали и филм трябваше да правим. Тъкмо до това време си дойде и Даниела, та успяхме да заснемем няколко кадъра из дома, по двора и докато Ванеса още спеше, аз отидох на бунището да изхвърля боклука и да освободя ремаркето.

А там пък като отивам, майчице свята и пресветена Богородице! - какво да видят очите ми: направо цял музей, по-голям от Лувъра! Съкровище до съкровище! Железца разни, картинки, тубички – абе хвърлял народа на едро и не пожалил нито една ценност. Аз успях да си събера малко “материалец” и от там, докато обаче хората от персонала не ми направиха забележка. Не можело така да се ходи из купчините с боклук, да се рови и да се взема на поразия всичко, което ми хареса - имало специален магазин и от там можело да се купят разни неща, на безценица разбира се, само че аз самият не знаех до момента за съществуването на въпросния пункт. Тогава нямах достатъчно време да претършувам и този “ЦУМ”, та си тръгнах с празни ръце - заканих се обаче, през някоя следваща събота или неделя непременно да утрепя няколко часа, ровейки се из “антиките” като археолог...

Върнах се значи обратно в къщи - бебето вече беше станало от сън и продължихме със снимането на филма. Хайде после пък да го прехвърля два пъти - на габровската и съответно на софийската видеокасета. Денят кажи-речи беше минал до това време – едва тогава пък се преместих на компютъра, който в събота и неделя обикновено си прибирам от работата; иначе през седмицата стои там в завода...

Ама че хубав дъжд се лее навън - всичките посеви на Дани ще се уловят. Тя много се притесняваше да не й изсъхнат насажденията - сега има опасност пък да се издавят. Та, дейността ни продължи вечерта на затворени врати. Свързахме се по Интернета с Тони и Дима, аз посвърших и малко друга работа. Приключих, разкачих пак едно-друго и натоварих компютъра в колата, да ми е готов за другата сутрин - само да паля и да тръгвам за работа.

Така започна и седмицата от понеделник. Работата ми е приятна и увлекателна - чак не виждам кога минава времето. В колата си почивам около един час, докато карам на връщане и се прибирам към 18:30 - до вечерта преди лягане всичко се намира в добре познатия режим и монотонен ритъм. Почивните дни започнаха, както вече стана дума за това, но за всеобщо наше съжаление в много неприятно време. То всъщност си му няма нищо на времето, стига да не ме чака толкова много работа по двора, която изисква съвсем други метеорологични условия. Но все ще свършим и ще отхвърлим нещо готово - няма да стоим със скръстени ръце. Аз имам да окомплектовам шкафовете и гардеробите в коридора с дръжките, които купих миналата седмица; трябва да им монтирам обратно закопчалките на вратите, които бях махнал заради боядисването. Все си е врътня, знаеш – а-ха да речеш да бутнеш едно нещо и те други пет се развалят в същото време. По този начин постоянно се поддържа една такава ремонтна тръпка или по-скоро трéска. Нещо като “бойна готовност” в казармата, преди нападение от неизвестен противник - само че вместо с автомати и картечници, навсякъде из къщата се движа в пълно бойно снаряжение: клещите са ми затъкнати в задния джоб, по една отвертка имам за всяка ръка (плоска и естествено кръстата за тези географски ширини), а фазомерът ми е тикнат на едно друго, малко по-скришно място (тъмно и влажно, пак отзад)...

Комай стихията поутихна навън - ще взема да сваля компютъра от колата, докато не е заваляло пак. Ние ще имаме гости довечера – някакви кукумявки, колежки на Дани от службата. Утре пък едни българи ще дойдат у нас, познати на Румяна. Неничко вчера е заминал на къмпинг с моторите и ще си дойде в понеделник. Казал съм му да си подреди нещата така, че след състезанието (което е другата неделя, 07 Април), на по-следващата да дойде у нас, че да отпразнуваме неговия рожден ден - макар и със стара дата. Какво ще стане до тогава, един Господ знае, но такива са ни уговорките уж. Аз ще направя подробен филм и от мотокроса, но ще го изпратим с някоя следващата касетка. И то ако времето позволява, разбира се - в смисъл, да не е пак някой дъжд, мочурляк и т.н.

През седмицата Даниела имаше два почивни дни, че като се разшетала из двора – като слънце го направила. Сяла пак папрати, борчета разни, не знам си какви още щуротии – абе тя е във вихъра си там. Не съм вярвал, че може да бъде такава съвестна стопанка и чистокръвна порода селянка - от най-висшият шопски сорт! Аз съм малко по-умерен в моята дейност, но все пак като се развилнея, че не знам какво правя чак! За довечера ще приготвям кебапчета и ще пека наденици. Дано даде време само да опаля дървата, че и те подгизнаха от дъжда...

Чувам, че вече взе да се гургуличи оттатък - почнаха лайносваниците от рода на “маминко”, “мацинко”, “пиленце”, “чеденце” и всякакви подобни лиготии. Значи ще се става – най-после! Денят започва в 09:00 - да видим кога ще свърши и как. Аз тези дни пак ще драсна някой ред - гледам всичко да описвам сега, защото през седмицата ми е невъзможно. А пък искаме да изпратим колета вече. Утре, предполагам ще работят всички магазини, но днес е същинско мъртвило навсякъде. Животът просто спира в тези дни – Великден (Разпети петък, според тукашните обичаи) и на 25 Декември - Коледа. Тогава нищо не е отворено, освен някои по-главни бензиностанции, болници и т.н. Магазините за продажба на алкохол се запечатват - мисля че дори и в заведенията не се сервира, но специално в тази последната информация не съм много сигурен.

Хайде-е, пак ливнаха кофите отгоре – няма да вадя скоро компютъра. Той не ми е и изтрябвал много, но на него си играя едни игрички с карти (редя пасианси), докато останалите спят например - запълвам си времето с полезни и развлекателни занимания, преди да е настъпила истинската лудница и офанзива под покрива на семейния кошер. Аз мисля че в този порой, момите ми пак се унесоха в сладките си сънища. Езерото не се вижда чак - толкова гъста е водната маса, която се спуска от небето. Ама хубавичко ще напои земицата пък. Тук целият район е пясъчен, та не става голяма кал. Въпросното езеро е изкуствено. Хващат някакво поточе преди 10 години и почват да разравят настрани и да копаят дупката му. На изкараната и заравнена впоследствие земя от изкопа построяват къщите, а езерото го забентват и го връзват с някой от морските канали. За това и водата му е солена. Така на практика се създава този наш квартал-приказка. Е, разбира се има и много по-красиви от него, на истинските канали, с огромни къщи по цялото им протежение, с яхти и т.н., но там имотите се измерват в милиони, докато тук е малко пó за простолюдието - без да ни липсва нищо от комфорта на богаташите, разбира се. Само яхти не можем да вкараме в езерото и моторни лодки, защото е забранено от гледна точка на сигурност, но всякакви други плавателни съдове с гребла или платна са разрешени за ползване. Сега и такъв малък “кораб” ми влезе в плановете и мечтите, но кое вече да осъществявам по-напред – животът ми комай ще дойде възкъсичък за задоволяване на всичките си мераци...

31.03.2002 - Почивните дни продължават, а с тях набъбва и пристигащата към вас информация и подробности около всичко, свързано с нас. Връщам се на миналия ден - там, където спрях писането, защото (досещате се сами) Даниела и Ванеса станаха най-после и веднага ми разконцентрираха мислите. Започнаха закуски, приготовления, готвения – зер, отдавна не сме били всички заедно в почивен ден. Иначе денят беше мокър и дъждовен, та уплътнявахме времето с подреждане на багажа из къщи. Аз се залових с моите най-скъпи и съкровени спомени – албуми със снимки, български книги, касетки със стари шлагерни записи и т.н. Подредил съм всичко по хронология в 26 албума с по 300 снимки всеки – голямо чудо, голяма колекция! Постепенно през деня валежите намаляха и до вечерта даже напече и слънце. Запалих дървата в барбекюто - времето беше тихо и много приятно. За първи път се почувствах като Човек в новия си дом (нарочно с главно “Ч”). И като си седнах отвън до огъня с една чашчица - ръчкам главните в огъня, отпивам на глътки, мечтая. Даниела през това време подреди масата, тури бебето да спи и нали чакахме гости уж. Съседите обаче, гледам ги и те си пият аперитива отвън самосиндикално и си приказват нещо тихо. Стана 19:30-20:00 – няма гости, няма дявол. Че като извиках аз комшиите, рекох им: “Тъй и тъй, подготовка има - и хранителна, и питейна; вий сами и ний сами, ами давайте да събираме тържествата под един покрив!” И те не след дълго довтасаха у нас. Че като се почнаха едни музики, едни танци малко по-късно – голямо парти стана! Приключихме по нощите пак и си разотидохме да спим. Съседите донесоха на Ванеса едно голямо шоколадово яйце, едно зайче и едни много интересни новозеландски чорапи - с дебело ходило, да си ходиш с тях из къщи, вместо по домашни пантофи. Така петъка приключи доволно и охолно, с известно частично изгубване на разума и трайна безпаметност.

Вчера беше ден за възстановяване и съвземане от изтощителната нощна надпревара - кой ще изяде и съответно изпие повече... Аз по някое време излизах - пак домъкнах този път едни брави, защото топките на вратите ни са стари и грозни, та исках да ги сменя. Въртях се с тази дейност сума време, малко подреждане на стока и имущество направих, малко работа на компютъра си свърших и денят мина. Следобеда ни идваха на гости мой приятел от Бризбън с жена си и децата. Той поставя фаянсови плочки и с това си вади хляба - имат семеен бизнес за тази дейност. Бях го помолил да се обади и да даде акъл какво да правим с нашите две бани. Искаме да подновим и тях, че всичко да е завършено отвътре на къщата. С него мерихме и чертахме разни скици. Цената която ми предложи е сравнително висока, но пък той е голям майстор и работи изключително качествено. Така че днес отиваме с Ванеса да купуваме плочките и за три дни след Великден баните ще станат. Дано да се задържа по-дълго време на тази работа, че да мога да покрия масрафите по ремонта. Нищо още не се знае. Договора ми е за три седмици само – ще го продължат ли, няма ли – един Господ знае...

Тъкмо напред Ванеса закуси, та сега си играе с нейните играчки и им бърбори нещо (на играчките - на английски; с нас обаче приказва на български). Даниела днес е на работа, за сега утре ще почива, освен ако не я извикат някъде по спешност. Вчера взех нашите снимки, но вашия филм ще стане готов чак в сряда, заради поредицата от почивни дни. Това ще разточи още малко изпращането на колета, но за нашия Великден се надяваме да го получите. Видеокасетата също ще има с какво да се запълни – остават още 10-15 минути, а може би и по-малко, които аз ще довърша с няколко лични думи и послания.

Ами това е всичко за сега и до днес. Ще напиша пак нещо и утре сутринта, докато Даниела и Ванеса още спят, защото аз по принцип ставам рано и така денят ми е по-дълъг и ползотворен. Ако и аз се надигах така от постелите, малко преди обед – отиде, та се не видя. Днес може би ще се занимая и с видеотехниката, която купих наскоро. Искам да я видя какво прави и как мога да започна използването й час по скоро. До тук - толкоз. Хайде, чао!...

04.04.2002 – Както обещах вчера - сядам тази сутрин да обобщя насъбралата се информация, колкото и оскъдна да е тя. Вчерашният ден не донесе нищо ново или пък вълнуващо. След като Ванеса се събуди и нахрани, отидохме да проверим да не би магазините за плочки да работят. Но понеже беше неделя, те се оказаха затворени. Днес, макар и понеделник също е общонационален почивен ден - децата още от миналия четвъртък са във Великденската си ваканция, която ще продължи до края на другата седмица. Аз от утре започвам втората си работна седмица от общо три по договора, а дали ще има четвърта, пета и т.н. е само Божа работа.

Вчера пак се повъртях из къщи – рекох да пробвам устройството за видеокасети: монтаж, ефекти, надписи и т.н. Оказа се обаче, че за да се задейства му трябва една специална касетка, която се пуска в началото. На нея има записани разни кодове и програми, които работят в паралел със самото устройство. Когато аз го купих онзи ден, хората ме увериха, че всички аксесоари и пособия са вътре в кутията, но явно че точно тази част е липсвала. Отидох веднага на същото място, от където го взех на гаражна разпродажба, но междувременно онези си продали и къщата на други, които пък не знаеха къде са отишли старите собственици. Мислех си, да не би тази касетка случайно да е останала у тях, та да ми я дадат сега. Така тази идея за монтиране на видеофилми пропадна. Сега ще проверя и във фирмата, която е официален дистрибутор на тези устройства в Бризбън, но техниката по принцип е доволно стара и едва ли има някой да се занимава с тази архаична отживелица. Ще пиша по Интернета и едно писмо до производителя в Америка, но и от там не очаквам кой знае какви положителни резултати. Жалко е разбира се, защото това беше нещо, което точно би вършило работа за домашното ми видео студио, но не било късмет...

След тези разочарования се прибрахме в къщи - бебето обядва и легна за следобедната си дрямка, после и аз ядох нещо набързо. Почнах да се занимавам с един електронен “организатор” (тефтерче за телефонни номера, адреси, калкулатор и т.н., само че електронно), който също купих онзи ден от битака много евтино. Оказа се, че всичките му функции работят безупречно и докато разбера кое копче за какво служи и вкарам моите данни вътре, мина следобеда. Аз имах едно друго, по-малко, което пък дадох на Даниела - нали и тя е част от “бизнеса”. След малко, като стане от сън и “остатъка” от фамилната ни корпорация, ще взема ръчната количка от съседите, че имам да местя едни камъни от предната градина в задната. После може да излезем с Даниела (която и днес не е на работа) да потърсим още два полилея за хола. Имам и малко работа на компютъра, но нея ще си я върша довечера. Та това ще бъде общо взето дейността ни за днес. Ще се опитам и този шибан ширм (отдушник, аспиратор, абсорбер, абсорбатор – направете своя личен избор…) над печката да сложа, но трябва пак да се качвам по тавана да търся жиците, да правя разни връзки и отклонения, да пробивам дупки в стените и за това все отлагам това неприятно занимание. Но ще му дойде времето, де - разминаване няма да има, щом като един път е влязъл в къщата и Даниела отдавна ми дава зор за неговия монтаж и пускането му в експлоатация (иначе последният стои в оригиналния си кашон от месеци насам, но на мен изобщо не ми пречи безмълвното му присъствие сред останалите боклуци в гаража, превърнат на склад)...

Вчера се вързахме на Интернета, но нямаше никой от моите международни приятели. Тони беше пратил съобщение, че в 12:00 ще отидат да изпратят Вера на летището. Тя вече е тръгнала и утре ще пристигне в Австралия. Поръчал съм да ни купи два парфюма “Masculin” – един за Нени и един за мен (а пък покрай това френско Masculin-че, ако знаете само какви сладникави и пикантни спомени имам, но няма да ви ги разказвам сега – едно, че са малко мръснишки, а и за да не разводнявам допълнително темата). Ние платихме от тук подаването на документите за Тони и Дима, а те пък по Верчето ще ни изпратят парите.

Така при тази обстановка приключвам настоящият етап от краткото ми писъмце. Умишлено не го довършвам, като се надявам че това ще направя след няколко дни, едва когато съберем всички материали за изпращането на колета. А денят вече започва, със съответните си задължения...

08.04.2002 – Хайде, милички на мама – сядайте сега на дивана, слушайте и четете внимателно, че пак зли бури и хали засвистяха покрай ушите ми! Точно една седмица не съм писал - от миналия понеделник, само че от тогава до сега много вода изтече от небето и много неща се промениха в глобален семеен аспект (не, Даниелчето не е забременяло – де това да беше, а пък то)...

Както споменах тогава – ние и в понеделник почивахме заради тукашния Великден, след което седмицата започна от вторник с обичайния си ритъм (всъщност “ритъм” е много меко казано - по-скоро “бясна надпревара с времето и обстоятелствата” е по-правилния термин). Пътуване - сутрин по 95 км, вечер същото разстояние, но по обратния маршрут. На работа – доволно зает с всички останали ангажименти по служебната ми дейност. Така вървяха ден след ден, та до петък. Неничко имаше рожден ден – обадих се по телефона да му честитя празника; всичко с него е наред. После пък вечерта Вера ни беше на гости, та пак му се обаждахме да го поздравим.

Аз много бързо, качествено и акуратно си свърших работата в завода, предадох детайлните чертежи на едно приспособление, с което се занимавах и идиотите на края ми съобщиха, че нямали повече технически дейности за мен. Е, аз от своя страна не бях много неподготвен за тази мрачна и тъжна развръзка разбира се, но все пак разчитах и се надявах, че ще имам поне още една седмица работа, пък после вече да се пазарим евентуално за повече. Да, ама не! Така там бизнеса ми приключи скоропостижно. В момента съм в постоянни преговори с един друг отдел на същата компания - евентуално от там да ми дадат нещо да правя, но в същото време не залагам големи надежди на тази възможност. Сега отново започват ходенията по мъките: подаване на безчетно количество молби за работа, от време на време явяване на интервюта; тук-таме поява някой лъч на надежда, след което следват закономерните и непрекъснати, повсеместни, сгромолясващи и размазващи разочарования. Всичко това продължава, докато случайно не се открехне някоя порта, че да се намърдам още по-случайно през тънкият й процеп. Аз всъщност не съм спирал да търся работа – ето, утре отивам на едно интервю в Бризбън; преди това ще мина и през предишния завод за минните машини – хем да се видя с бившите си колеги (един от тях ми е обещал пиратски диск с чертожната програма), хем пък да проверя и какво е положението при тях. Онзи мой “политически приятел”, дебеланкото бил напуснал отдела като посран глиган, та може и да имат нещичко за мене пак...

Напред пък ми се обаждаха дали не искам да отида в оная шибана фабрика за влаковете, където работих преди да дойдем в България - тра-ла-ла-а, “чак на триста километра е от нас… и Мариборо се казваше градчето” (само дето не е на 20 километра от Бургас и не се казва Поморие...). Там били спечелили някакъв много голям проект, та ще има работа за доста време напред. Ще видим какво ще решаваме - нека първо да ме повикат със сигурност. Това е информацията около работата ми – равносметката е тъжна, но пък истинска и без капчица художествена измислица...

Сега се връщам на домашни теми. В петък вечерта Верчето ни беше на гости. Приказвахме си много за България: за нейните градове, села и криви паланки; за морето и неговите трудови хора - за балканите с полята тучни и за горските дъбрави скучни. Естествено е да се предположи, че и много ракия замина покрай тази наша обща носталгична, виртуална разходка. В събота аз хукнах да търся плочки за баните, а Дани ходи на работа. Взех няколко модела за мостра и ние се спряхме на едни варианти, но утре вечер ще се срещна и с плочкаджията за последни уточнения и уговорки. След неговия даден “картбланш” (от френски – carte blanche, по смисъла на “зелен семафор” или право на действие, съгласно Тълковния речник), в сряда отивам обратно в магазина, купувам цялото количество и веднага почвам да събарям старите плочки. Ремонта ще се извърши по времето в почивните дни около нашия Великден.

Значи - в събота обикаляхме с бебето нагоре-надолу. Спрях се и на една гаражна разпродажба на ъгъла преди нашата улица. От там купих също някакви съвсем нелоши плочки - 10 м², само за $15 всичките. Точно такова количество ми трябваше за пода на едната баня, че и ще хартисат даже. Иначе в магазина търговците ги харчат между $17 и $25 на м², а тези изглежда им бяха останали на хората от техния ремонт, та ги даваха почти без пари - само за да се отърват от тях. Купих си още две-три дреболии, едно много хубаво радио и една чудна сувенирна халба за бира. Аз бира не пия от чаша, защото ми се стопля много бързо напитката, но я взех само за украса и колкото за салтанат. После се прибрахме – първо нахраних Ванеса и я сложих да спи, след което се занимавах с товаро-разтоварната дейност. Компютърът ми беше още в багажника на колата - не бях го свалял, след като си дойдох от работа в злощастния петък. Че докато навържа пак всичките кабели и жици, да подредя едно-друго - то времето си хвърчи. Следобеда отидох да си прибера плочките – те бяха на съседна улица; аз само ги бях платил на хората, защото не можах да ги взема с мен на момента. Плувнах във вода пак, че беше и доста горещо този ден. Даниела си дойде от работа, та полегна за малко да почине, а аз тъкмо се окъпах и дойдоха други гости – на Румяна едни познати българи, с които много отдавна се каним да се съберем и да се запознаем. Хайде и с тях утрепахме няколко часа. После седнах на Интернета – малко с Тони се разлайвахме, няколко молби за работа напусках тук и там; песни разни записвах и то стана време за лягане.

Вчера пък се бяхме разбрали с Неничко да ходя да го гледам как кара мотора, че имаше някакво състезание. Сутринта закарах Ванеса на Верчето, да я побави пък тя малко и да й се порадва, а аз заминах сам за мотопистата. Нени кара що кара, но понеже най-отзад след всичките се влачи и им лапа пушека, та все мотора му беше крив, все нещо му имало и не вървял достатъчно добре и бързо. Независимо от всичко, аз му направих малко филм, който също вече е на касетката. За $7000 мотор му е купила майка му, защото бил много “добър и прилежен” в училище (това е нещо много ново за мен…). Но сега този въпрос няма да го коментирам и дъвча излишно, че веднага почвам да се ядосвам и паля фитила...

Състезанието свърши на обяд и аз от там си тръгнах. Разбрахме се довечера да се свържем на Интернета, нещо да проверим. От там отидох да си прибера Ванеската от Верчето и се завърнахме у нас - малкото яде и си легна, а аз от там насетне започнах да се занимавам с вратите на къщата. Монтирам им едни нови брави и дръжки, които са малко по-фасонлии от съществуващите стандартни клишета - нали все си падам по нестандартните изгъзици. Тях също ги намерих от един магазин за вещи и строителни материали от втора употреба и ги купих. Сега пък имам известни проблеми с вътрешният им квадрат, където влиза оста на ключалката. Нещо не уйдисва по размер, но ще го изпиля малко и ще стане - при мен няма “не може”. Но пък нали и нищо от първия път не ми се получава, та за това винаги се налагат преработки и допълнителни усъвършенствания на готовото изделие (побългаряване, един вид)...

После Даниела си дойде от работа, бебето стана от сън, а аз отидох до супермаркета за евтин хляб (с цел да го оринат от рафтовете, че да ги зареждат с пресен, вечер му намаляват цената до смешна стойност от порядъка на центове). Върнах се и залепнах на компютъра – пак имах няколко молби за работа да напиша; занимавам се и с други мои финансови операции - нали водя и счетоводството на фирмата. Не е никак лесно да си едновременно и Генерален директор, и Партиен секретар, и Главен счетоводител, Началник отдел, Началник склад, закупчик, Главен готвач в столовата, че и Данчето (секретарката на шефа и чистачка по съвместителство) да сколасваш и онождаш от дъжд на вятър (особено когато мъжът й е в командировка)... Аз онзи ден съвсем бегло обясних на Албенчето новата ситуация около моята работа - тя предполагам ви е предала есенцията по случая, а сега от редовете ми получавате и подробностите около самото дело...

Мисля, че на този етап си развих напълно всички въпроси от конспекта - предадох пълната и точна информация, без премълчаване на нито един исторически факт или момент. Сега отивам да презапиша краткия филм от мотокроса на Нени и после ще се занимавам с нещо друго. За сега, това е – утре, преди да тръгна за Бризбън, пак може да завъртя някой и друг ченгел по белите безмълвни листи (единствено те не ме нито винят, нито пък корят и търпеливо поемат всяка моя душевна болка, телесно страдание или поредна безмозъчна глупост; благодарен съм им и много задължен).

Онзи ден (на 05 Април) се обаждахме в Габрово, но никой нямаше по обяд. Тези дни ще ви търсим отново - вече ще изпратим и колета, че стана срамота...

10.04.2002 – Брей, каква стремителна и адска динамика – мамка й дано поебне човек! Гледайте сега, какво става по-нататък с филма.

Вчера, след като заведох Ванеса на градината и я оставих там при лелките на съхранение и зорко пазене, аз продължих по моите конкретни задачи. Имах да купувам разни неща, да ходя в Бризбън до едни агенции за работа, на интервюта трябваше да се явявам и т.н. Голямо тичане и обикаляне падна из шибания столичен град, но всичко се свърши със 100% успех. На края минах и през момчето, което ще ни поставя плочките в баните, та с него за последно да уточним цветовите гами и нюанси. Прибрах се чак в 20:00 снощи.

Тази сутрин Даниела не беше на работа - аз направих последни изчисления на необходимите количества плочки и отидохме с нея да ги купим. Натоварихме ги, после докато ги подредим в гаража, че да си чакат там реда и то стана пладне. Други задачи нямах за момента, та рекох да отида в Социалните грижи и да се регистрирам като безработен. Дани пък излезе да се видят с Верчето и да пуфтят гнусните си цигари, че и на оная като на мойта не й пада фаса из устата (освен в случаите, когато спи…). Даниела уж пуши по-малко (или поне така казва…), но Верка ги смърка яко, сякаш яде кренвирши. Аз пък се прибрах, за да довърша писмото си, което най-после утре вече ще изпратя.

За сега няма нищо ново около нас и в частност около мен; от сега нататък започва голямото чакане и ослушване да звънне телефона - я за интервю, я за работа, я кой знае за какво. Днес кандидатствах и се записах за един курс по обемно, тримерно проектиране и чертане, който започва в края на Май. Курсът ми е всеки четвъртък вечерта от 18:00 до 21:00 в Бризбън, но това беше единствената възможност да науча нещо ново и да премина с едно стъпало нагоре в уменията си...

Дани тъкмо си дойде и се зае с надписването на разни картички за тоз и за оня по света и у нас. Аз приключвам след малко с писателската си дейност и се местя върху монтажа на бравите за вратите, части за които купих вчера и сега започвам да ги довършвам. След като свърша с тях, сядам на компютъра и Интернета да проверя дали има някоя свободна работна позиция, че да й се изкандидатствам на суратя мигновено. Вчера Албенчето имаше рожден ден - мислехме да я поздравим по телефона, но аз бях толкова изморен като се прибрах снощи, че не ми беше въобще до компютри и Интернети. Нени ще дойде в петък вечерта и ще остане при нас за почивните дни. Ще имаме тържество по случай рождения му ден, поканили сме Вера с децата си – нали той с голямото й момче станаха вече приятели. Нищо че моабета ще бъде “на патерици” – ние с Даниела всяка година сме му правили рождения ден, независимо къде и как сме били; с подаръците му, с тортите му там и всички ритуали за случая. Майка му го завежда на един пиклив ресторант и така си отбива номера - аз това не го признавам за празник; предпочитам големите и шумни тържества.

Сега вече ще ви оставям в ръцете на моята лична секретарка “Йорданка” (Даниелчето), която ще дозапълни листа. От мен само толкова: многото обич и целувки, а от Бога имайте повече!

Здравейте, мили майко и татко! Аз пак се включвам в края на писмото, за да благодаря на майка за дългото писмо, което получихме заедно с колета. Всеки път се радваме много като получим нещо от вас и всеки път си викаме: “Е, сега защо пък да харчите пари?”, но така е – като сме надалече. Дай Боже, един ден нещата да се променят и станем “по-близки” т.е. – да живеем по-близко едни до други.

Иначе, както вече сте разбрали от писмото до тук – ние всички сме добре. Аз смятам да си сменям болницата, защото шефката нещо взе да ме ядосва, но за сега само се ослушвам. В момента имам и друга работа с една агенция, та ходя из всички частни клиники на Gold Coast - когато имам време и когато ми се работи извънредно за повече пари. Викат ме да работя в “Шокова зала” на една много голяма болница, но аз мисля, че съм вече “стара” за такива медицински емоции и всекидневно напрежение. Но, ще видим – имам време до пенсия да помисля какво е най-добре да направя...

За сега ви целувам; обичам ви и двамата: Даниела…

А ето вече и последните ми редове, мили родители наши, писани в пощата на гърба на едни депозитни бележки за внасяне или теглене на пари по сметка (тегли онзи който има, разбира се; другите само внасят, предимно за погасяване на дълговете си към отделни финансови институции).

Новините от тази сутрин са, че напред ми се обадиха за работа – с начален ден уж от понеделник. Пак на контракт, чрез същата агенция, с която работих на дългия ми договор. Докато получите този наш колет и информацията в него, аз може да съм започнал новата си работа вече - твърде възможно е обаче и да не ми се отвори парашута. Времето ще покаже, а пък аз ще ви информирам своевременно какво става с този наболял въпрос. Сега ще опиша и точно какво изпращаме, за да е ясно всичко на всички - и на митничарите, както и на пощаджийките:

1. За скъпият ни и мил татко е дискът с изпълнения на разни увертюри от опери и оперети на Росини. Смятам че ще са му по вкуса. Отделно от това му подготвям и друг диск, домашен, но той става по-бавно и ще пристигне с някоя следваща пратка;

2. За майчицата ми свята са двете чудни парфюмчета, които моята още по-чудна и дивна софийска кокона хич не хареса, когато й ги поднесох като свой сакрален символ и дар, директно от недрата на битака - а пък аз мисля, че те дори са прекрасни. Хубава, тежка, солидна миризма на истинска жена! “Бич Може”, духи “Красная Москва” и “Зелена Ябълка” бледнеят пред тези! Искам майка да си ги използва най-усилено – да не взема да ги подари на някой, защото ще проверявам по телефона периодично;

3. В тая връзка снахичето й изпраща два чифта чорапогащи, за които пък аз смятам, че майка има вече толкова много от тези артикули, че с тях може да дойде пеша от Габрово до Gold Coast и всеки ден да хвърля по един чифт в океана, без дори да й се протрият на петите. Но нали всеки си разбира от бизнеса – аз съм по “твърдите” армагани, Даниела завежда сектора с “меките”;

4. Има един пълен комплект със снимки от филма, който ни изпратихте. Аз съм си оставил едно копие и за нас. Наред с тях ще намерите и разни други случайни и нарочни снимки, заедно с две неподпечатани марки за повторна употреба;

5. Последно е голямото ми, обширно писмо и една видеокасета. Нищо друго няма в кутията – пари и ценности не търсете; ново листче няма да започвам, независимо че това се запълни вече. Следващата си информация ще пренеса в новия том на нескончаемият ми житейски сериал. Обичам ви лудо: вашият най-скъп и свиден земен Ангел…