Писмо No 18 (X-XI.2001)

Скъпи наши майчице и бащице; дружки мои, верни и добри!

15.10.2001 – В момента пиша много набързо, защото изобщо не се намирам в състояние на официалната си и законна обедна почивка. Няма обаче никаква жива душа покрай мен, а пък и работата си вече свърших. Този който трябва да ми даде друга задача е на съвещание, така че аз използвам няколко откраднати минути, за да ви драсна някой и друг ред, използвайки намалението от настъпилото частично затишие в отдела. Аз всъщност отдавна натискам стола и си потривам кълките, демонстрирайки страшна заетост и безусловна служебна ангажираност, но не смеех да почна и писмо да пиша на всичкото отгоре, че имаше разни личности около бюрото ми. За щастие те също се измъкнаха по разни техни обедни кафета, извънбрачни срещи и полови връзки, та сега съм си сам в цялата зала и се чувствам като заместник директор на строй-обединение - по-скоро като партийният му секретар.

Иначе нямам особено интересна информация за отбелязване - всичко си върви по старому и е вече доволно рутинно улегнало: отиване на работа, посещение на детски градини и ясли, след което прибиране в къщи; ходене по пазари, излизане на разходки и т.н. В петък и събота Даниела беше на смяна, но поне през вчерашния неделен ден си почива в къщи. Почнахме да гледаме касетките от екскурзията ни до Америка и България. Довечера ще продължа сам с разглеждането на филмовия материал, защото тя е втора смяна и аз ще прибирам Ванеса от градината на връщане от завода. Тя си идва от там черна, като че ли е извадена от комин; крака, ръце, лице - всичко е в пясък, пръст и мръсотия. Онзи ден като яла пица, че като си омазала суратя с кетчуп – истински мундарин! Когато я къпя във ваната, черни вади се стичат отвсякъде и след нея остават кални локви. Но пък иначе съвсем добре й понася обстановката в забавачницата. Учителките й са все младички и хубавички – да ги схрускаш от сладост една подир друга (ако на времето и моите бяха такива, цял живот щях да си остана в детската градина). Децата ги занимават най-усърдно с книжки, играчки, песнички им пеят и ги забавляват с всякакви други игри. Готвят им закуски, манджи, обеди - след обяд пък ги слагат да поспят за час-два. Е, всичкото е много хубаво, но от бабината детска градина няма по-добра. Обаче за сега тази е единствената ни алтернатива. И то пак добре, че се намери въпросното свободно място за Ванеса, защото иначе направо бяхме загубени.

Даниела днес е следобед на работа - сутринта е завела Ванеса на градината и е изпратила предишното ми писмо с лекарствата. Онзи ден, в петъка, аз пак разговарях с моя потенциален работодател. Той продължава да не е напълно готов за активна проектантска дейност, но все си мисля че ще почнем нещо съвместно в близките седмици. Човекът каза, че ще ми се обади - да видим какво ще излезе от цялата работа. Аз много залагам и силно се надявам на тази изключителна възможност, защото базирано на моите досегашни наблюдения, това е единственото място за сега в Австралия, където още на преговорите усетих, че там горе-долу имат представа от документация, номера на чертежи и детайли. Разбрах ги, че поне си имат понятие от някаква по-стройна система по смисъла на чертожно стопанство, а също и от стандартите за самото конструиране и техническо чертане (защото съм бил и на места, където тези качества и познания липсват). Смятам, че там ще мога много добре да се реализирам, имайки предвид и опита, който вече съм набрал през годините...

От няколко дни насам Неничко започна работа в един магазин, съвсем наблизо до тях. За сега ще работи само някои съботни дни. Зарежда рафтовете, маркира цените на стоките и му възлагат разни други търговски дейности – наели са го на обща работа, но като за него е добра. Дано обаче да не се задоволи само с това, защото хептен ще спре да учи. Тази събота и неделя той ще дойде у дома - тогава ще ви се обади и по телефона. Аз ще го взема в петък след работа и ще го закарам в понеделник сутринта направо за училище.

В събота пък само за някакъв си половин час сме се разминали с Огнян на Интернета. Аз се включих малко по-късно, а той вече се беше изключил. Изпратих онзи ден по едно съобщение на Мима и на Албенчето...

Вече е 13:00 – в 17:10 е последният ми шанс да си тръгна с бясна скорост от работа, за да прибера Ванеса буквално секунди преди да затворят градината й в 18:00. Аз цял ден стоях и броих мухите, а сигурно точно в последния миг ще ми дадат нещо ново да правя - мръсните копелета, дето не мога да ги гледам. Предчувствам, че ще бъде баш когато трябва да си вървя, а пък ще го искат мръсниците да стане готово до края на деня. Но, такива са си капиталистите – стихийни и неорганизирани. Как тогава им върви толкова добре икономиката? - акъла ми не го побира. Ама и руснаците не случайно постоянно искат да ги мачкат и да ги наврат в кучи гъз – от 1917 насам. На 10 Ноември тук ще има някакви избори, да видим кой ще спечели – само дето още не знам: щатски ли ще са, федерални ли или пък за кметици с по-големи цици. Ама то и аз съм една политическа развалина – заеби. Хич не ми пука кой олигофрен ще кара влака на Австралия – на мен повече ми е интересно да знам как стоят нещата в нашата България. Тук който и да дойде на власт, ние все ще сме добре, защото никой не ебава да им сменя системата; защото никой не започва да гради капитализъм и демокрация отзад напред: да мине първо през плановото стопанство на социализма и комунизма, че едва тогава да се завръща към и без друго добре познатата на целия свят “пазарна икономика”...

И както вече се досещате по промяната на почеркът ми и цвета на химикала, продължавам с разсъжденията си от вкъщи едва на следващата вечер - 16.10.2001. Тъкмо сложих бебето да спи - приказвах по телефона с Нени, с Цецо и Даниела, къпах се, готвих, та ей сегичка чак подгъвам крак. Ще нахвърлям по листа още малко празни и безумни мисли, след което продължавам с филмовата си дейност – онзи ден започнахме да изглеждаме касетките от околосветското ни пътешествие; снощи аз пак зяпах и водих бележки по филмите. За няколко вечери ще прегледаме всичко, но после започват монтажите и музикалното оформление на продукцията, презаписи и т.н. – дейност, съвсем не лоша и съвсем не неприятна. Обаче след цял ден висене пред компютъра, вечер не ми е до нищо - най-малкото пък до ново и продължително взиране в екрана.

Миналият ден готвих пълнени чушки (естествено с месо и ориз – онези другите, дето са само оризени изобщо не фигурират в листата на нашата кухня; даже и през пости…) – Боже мили, колко хубави станаха; за да ги хареса чак и моят толкова строг и претенциозен “критерий”, значи наистина чудни са били. На едно място намерих такива чушки, досущ като българските: зелени, тънки и остри, защото нали знаете че тук по-популярни са онези дебелите - месести и червени, подобни на продълговати камбета. И те стават много вкусни (особено червените), но пък са твърде неикономични - като тръгнеш да ги тъпчеш побират по едно пакетче кайма (ориза башка).

Като говорихме с Нени напред стана ясно, че той и тази седмица нямало да дойде у нас, защото щял да работи в събота, а в неделя отива да кара мотора с онези хора. Родителите на приятелката му много са го харесали (вероятно за зет…), та постоянно го мъкнат напред-назад и той с подчертана най-голяма охота ходи с тях – зер там за училище и университети, за бъдещето му и други жизнено важни въпроси изобщо не се разговаря. Така че обаждането му ще остане за по-следващата седмица. Абе, ебало си е мамата – порасна и той вече, юнакът на татко; изтървам го с всеки изминат ден. Сигурно е почнал и чекии да прави, а пък нищо чудно да е минал и в следващата “графа”, с тези негови интимни приятелки...

Днес на работата не съм писал, защото не съм почивал по обяд. Аз когато се поохлаби напрежението около мен, изяждам по един сандвич “в движение” - още докато си пипам нещо на компютъра. Като отида 2-3 пъти до цеха да премеря някое желязо, пътьом ще рече и да се изпикая – та така си почивам, “в движение”, както казах горе. Поне не си удължавам работния ден с техните задължителни обедни почивки. Е, понявга спирам за 15 минути, колкото да не бие на очи, но общо взето и тук гледам да правя повече часове. Иначе ми плащат добре, въпреки че в онова градче Maryborough вземах малко повечко. Но правилото е, че колкото повече пари се получават, толкова по-големи такси се плащат в края на годината - така че няма много смисъл от надуване на тарифната ставка. Това е първият контракт, който изцяло ще върви през фирмата ми. Всъщност вече вторият, защото работата и дейността по проекта на влаковете също минаха като активност на “MARCONI”.

Татко, пиши ми електронния адрес (E-Mail) на вашата фирма, за да поддържаме и там някаква връзка, ако имате такъв разбира се. Аз мисля, че като се видяхме последния път в офиса, някой от колегите спомена нещо по този въпрос, но не си спомням какво точно разговаряхме. Толкова много информация и впечатления ми се бяха събрали от това наше грандиозно пътуване, че докато ги отсея по важност и взех да ги забравям. Денонощно си говорим и спомняме с Даниела за прекрасните моменти и преживяванията, които имахме в Америка, в София и Габрово, та дори и на Канарските острови (въпреки че от там останахме с известни малки разочарования, за които от деликатност не споменавам). Сега когато гледаме филмите снимани тогава, в съзнанието и дълбоко в нашите сърца непрекъснато изплуват хиляди незабравими спомени от всяко едно посетено земно кътче, особено в Родината; очите ни се овлажняват след всеки кадър с любимия приятел, с близкия роднина или далечен познат. Ние пак ще влезем във връзка със стария Бакал – баш сега не му е много лесно положението и на него, но пък знае ли човек кое как е било, та да отсъди. Христо от София ми е написал нещо по Интернета, но чака ред да му отговоря. Не ми се поглежда компютъра като се прибера у нас - ще гледам в събота и неделя да се занимавам пак с международната кореспонденция. А пък и напоследък, като се захванах с тези филми, та кое по-напред да сколасам. Хайде, сега ще спирам до тук, че ще се местя на видеото; от там отивам на печката, за да стъкна нещо за вечеря. После се разполагам на масата да прекарам сухите залъци с няколко чаши първичен гроздов фермент и чак на края, като се опия достатъчно и ме хване упойката, ще се хвърлям в кревата – до тогава обаче има още поне 2-3 часа. Лека ви нощ!...

20.10.2001 - Събота вечер - ето ме, милички на мама: пиша от мястото на събитието. Седнал съм си самотно в двора на пластмасовата маса без покривка, отпивам на малки глътки някакво прокиснало вино и си замезвам с още по-прокиснало синьо сирене, но тя и рецептата ми е такава... Пека и чушки между другото, защото вчера моите зарзаватчии ме сайдисаха с един голям кашон от гореупоменатият артикул, както и с подобно количество “смолянски” картофи. Аз казвам “смолянски” на този сорт, който се продават и тук – едни такива розово-червени на цвят и малко по-дребни от другите компири, но по тоя край невежите им викат “калифорнийски”; демек идват с кораб от Калифорния чак, през девет земи и морета, та в десетата. Абе ей, ануси необърсани! Да имам власт, че да им напълня държавата със Смядовска и Панагюрска луканка, със Смилянски боб и Бански бабек; една влакова композиция ще вкарам с бонбони “Лукчета” и вафли “Морена” - башка реванета, тулумбички и баклави. Ще ги удавя в Троянска сливова ракия, в Карловски мискет и “Манастирско шушукане” – за Змейовският пък или Осмарския пелин вече кръв ще леем! Ама нямам пущината – за власт се ближе гъз, а пък аз не си падам много-много баш по тоз човешки орган (освен ако не е дамски, разумява се)…

Тъкмо турих и Ванеса да спи, че да имам малко мир и спокойствие. Вчера седмицата привърши стремителното си летене, в бясна надпревара с времето и ветровете по пътищата на родината-мащеха. След работа отидох да видя Нени, че не се бяхме виждали с него вече 4-5 поредни седмици. Нали и неговото време сега става все по-ограничено и по-запълнено – с приятелки, с работа и т.н. Имахме на разположение само някакъв си час или два, преди да отидат на кино с Джесика – име на девойка, което постоянно ми се “спряга” напоследък. Даже тази вечер нашия пак ще е у тях, а утре с родителите й ще ходят да карат мотори по разните дъбрави и горски поляни. Ще спят на палатки, ще палят огньове, ще има емоции – ех, завиждам му малко на хлапето, но изглежда че вече му е дошло времето. Или поне той така казва и ме убеждава в безусловната си правота. Е, ние дъртите, не че сме останали по-назад, но все пак вече трудно се догонва младостта...

Даниела е на работа - втора смяна, както вече се досещате и аз я чакам да си дойде най-нетърпеливо след около час и половина. Наготвил съм кюфтета на яхния, която бебето ужасно хареса и ако не го бях спрял навреме, сигурно щеше да си пукне малкото тумбаче от преяждане (горкото - цялото на мен бе, казвам ви; и аз така обичам да се храня обилно...).

Снощи се чухме с майка по телефона, след което проведохме продължително и угоително домашно тържество. Тази сутрин пък ходихме да разглеждаме някакви къщи, построени на едно езеро – не ти’й работа как’ Сийке от красота! Май че ще се “хвърляме за кръста” и много скоро ще имаме нов адрес. Това са само мои лични предположения, но пък са и дебело подплатени от мнението на “буля Дана” – тя почти вече е отсякла и затвърдила мнението си, а моя шоп рече ли нещо, значи и така ще стане. Но нека за сега да не избързваме излишно с прекалената информация – каквото има да става, то ще се случи съвсем закономерно и своевременно.

Иначе Даниелчето много усилено се грижи за покъщнината у дома – за кревата вече знаете; докара ми и две нощни лампи, та да се вържели с останалия интериор в спалнята. Онази вечер пък си дойде с прахосмукачка – онази моята “ергенска” замина в небитието, както и “ергенското” ми легълце. Абе ужас, ужас е тая шопкиня, но го казвам с известна доза гордост и задоволство, въпреки, че аз не съм чак толкова “деен” и активен. Моята сила е в битаците и гаражните разпродажби, само че скоро не съм имал особени успехи на този фронт...

Та, след като се налудувахме днес по къщи и улици, Даниела замина спокойно на работа, а аз се забих пред компютъра и на Интернета. Онази вечер и с Албенчето се чухме - пратих чрез нея много здраве на вас и чичо Божкови. Днес пък с Огнян си направихме много хубав сеанс от около един час “приказки по телефона” и сякаш си бяхме с него заедно на софрата. Само че той замина в 09:00 (българско време) по някаква работа, та трябваше да прекъснем връзката...

Пфу-у, най-после втасах с тези шибани чушки – очите ми изтекоха от този пушиляк. Половин кубик дърва замина покрай тях, но те са ми максул от близките гори и въобще не го правим на въпрос. Обаче взех да закъсвам откъм мезето, та ще трябва да набутам буцата българско сирене, което Дани донесе уж за бебето, а пък то го плюе и не иска да го яде – глупаво, австралийско дете!...

Беше се надул един вятър днес – цял ден се клатеха и свириха прозорците кажи-речи до напред, но сега всичко утихна и е много приятно. От някъде се чува глъч и музика – голям моабет се провежда в района значи, щом звуците му стигат и до тук. При мен е тихо (за сега) – в джамала само последните въглени вече догарят и аз ги чакам напълно да се превърнат в пепел, че да се прибирам вътре. От виното и тишината взе да ме унася на сън - представям си как ще бъде на брега на онова езеро, което е точно в задния двор на къщата. Във вторник вечерта ще ходим на официален оглед и се опасявам, че следващото ни “тържество” ще се проведе именно там...

Днес завършихме още един филм, заснет с апаратчето на Дани. През седмицата ще му извадим снимките, които ще заминат с това писмо. Подготвил съм и един диск с музика по мой избор – ще ви го запиша и пак ще пратим нещо дребно. Иначе тук животът си тече по най-обикновен начин. Тревогите са ни единствено около тая шибана война – американците вече втора седмица бомбардират Афганистан, след жестокото нападение на чалмалиите в Ню Йорк. Жертвите там са много, а щетите – неизмерими. Много хора загинаха за едното нищо и дори не се знае точният им брой - за сега медиите казват, че са само 5-6 хиляди души, уж това е официалната цифра; но в действителност са много повече. В тези сгради са работили много емигранти – като чистачи, сервитьори или готвачи в ресторантите, по баровете и т.н. Като правило те са нелегални, наети на работа за по-малко пари (на “черно”, както се изразяваме ние, по-запознатите). Сега близките на тези хора изобщо не смеят да се обадят и да ги издирват, защото се страхуват от депортиране - когато се покажат, те ще се разкрият и може да ги върнат точно там, от където са дошли. Можете да си представите какъв е ужасът за тези нещастници, хукнали по света да дирят препитание и по-сносен живот от този в собствената им държава. От онзи ден Австралия също се намеси в тези глобални събития. Съгласно международните споразумения, Президента Буш се обърна за помощ към нашия Премиер и отначало се говореше, че ще изпратят само един отряд от 50-100 “барети” (от специалните служби). Но вместо това, мобилизираната армейска дивизия наброява 1550 души, сформирана от най-елитните пехотински части, които заминават в района на бойните действия до края на месеца. Това са специално обучени военни бригади, които не признават ни 50-градусови жеги, нито пък -25°C студ – едни живи машини; по-скоро убиващи роботи. Заедно с американските дружини, а и с бойците от всички краища на света, те ще се мъчат да вкарват онези мохамедани в праведния път. Лично аз обаче имам известни съмнения за изхода на военния конфликт, след като руснаците в продължение на 10 години се опитваха и не можаха да им пречупят мюсюлманските вратове. Говори се, че тази война ще трае най-малко две години; специалистите се опасяват, че след скорошното падане на снега по тези части на географията, армейските операции ще се затормозят – зер, цивилизования свят не е свикнал на нечовешките климатични условия в “братски” Афганистан. На всичкото отгоре и този бял прашец, дето се получава тук-таме из Америката, че даже и у нас с писмата и служебната поща на разни възлови инстанции, допълнително създава смут и объркване сред народните маси и неговите управници. Евакуират се цели сгради и правят полицейски ограждения в случай, когато се получи такава пратка. Това всъщност е някакъв вид бойно отровно вещество (биологично или по-скоро бактериологично) - казва се “антракс”, което е силно опасно за човека. Появиха се, разбира се веднага и такива кудошлии, които изпращат брашно или хлебна сода до някой шашкънин, на когото имат зъб да речем. Само за два дни в Парламента гласуваха закон, който вкарва за 10 години в затвора всеки един, дръзнал да си прави подобни “шегички” или пък използва този начин за сплашване на дадена инстанция или индивид. Абе, много се обърка света - те чакаха объркването да дойде с настъпването на новото трето хилядолетие, уж с компютърни грешки, вируси и не знам си какво, а пък то гледай на къде изби – в началото на 21 Век да ходим по войни и битки като римляните едно време. Около нас всичко е спокойно за сега, но нали знаете – като се подпали у съседа, изгаряме и ние. Австралия също е в “черния списък” като потенциална мишена за терористични атаки, особено сега с изпращането на военния контингент в Афганистан. Надяваме се всичко да завърши в разумни граници и размери, защото иначе това ще бъде началото на Третата Световна Война. Последната отдавна се чакаше да избухне, само че на никой не му се искаше да е на неговото време. Онзи ден Бил Клинтън се изказал, че ако Федералното Бюро за Разследване (FBI) си беше вършило добре работата и по предназначение, а не да му се ровят в чаршафите, из долните гащи и да изследват червилото по устните на Моника Луински, сега нещата нямаше да са баш такива (и по моему е прав...). Защото тези терористи са пуснати легално да влязат в Щатите - те не са нападнали отвън, а са си били в самолетите на най-безобидни вътрешни полети – точно такива, с които през Април летяхме и самите ние...

Хайде, ще спирам със скучната си хроника, защото пак много ми натежаха клепачите. Онзи ден, току пред дома вече, докато чакам на един светофар да му светне зеленото и неусетно съм заспал. Стреснах се едва след няколко секунди, но колите вече бяха заминали пред мен и аз изчаках следващия цикъл, защото до това време червената светлина пак ми засвятка в очите. Ще трябва повече да си почивам май. Ами, лека нощ тогава!...

22.10.2001 – Отново съм на работа в мястото, което намразвам все повече и повече - с всеки изминат ден, с всяка измита минута. Такива дълбоки бакии са тук и низ от недоносчета, та чак не ми се говори за тях. Дано другата ми позиция да се разреши по-скоро – такъв четвъртит ще им го подам на тия тук, че ще ме помнят цяла седмица. А аз продължавам с мисълта си от събота вечерта, когато спрях да пиша поради прекомерна душевна и телесна умора...

Малко след това Даниела си дойде от работа, вечеряхме набързо и си легнахме (след всичкото орално поето от мен вино, аз бях вече изпаднал в несвяст, така или иначе). На другия ден (вчера) сутринта ходихме съвместно до битака - Дани пак купи някакви саксии с цветя за двора. От там отидохме да разгледаме няколко други къщи, но май от първата, която видяхме на езерото няма по-хубава. Утре ще ходим да ги огледаме и отвътре, защото те всъщност са две – едната къща е на отсамния бряг, другата пък - на отсрещния. И вече която си харесаме най-много, сигурно ще я и купим, ако разбира се не ни изпревари някой друг богаташ с готови пари на ръка. После Даниела замина на работа следобедна смяна, а аз излязох по пазар с Ванеса.

В събота вечерта много хубаво си поприказвахме с Огнян през Интернета, а вчера пък - с Тони и Дима. Дима се е явила на изпита по английски и го е взела със зашеметяващата оценка от 5½. Действат вече и по останалите документи, за да идват тук. Дано всичко мине добре – така горещо се молим за тях; това са едни прекрасни млади хора и истински верни приятели...

Вчера дадохме филмчето да му проявят снимките - днес Даниела ги е взела готови. Аз ще кандидатствам за още една работа - напред си подготвих документите и утре ще ги изпратя; позицията е отново на Gold Coast. Да видим и там какво ще стане. Нени тези дни е на къмпинг, защото днес в училището им няма занятия – май, че това вече го споменах. Ба мааму - много динамизъм ми се насъбра през тези дни, че нещо не мога да си събера акъла. А пък и в 15-те минути, които вече изтекоха - за кое да ви разкажа по-напред...

28.10.2001 - Неделя, ранния следобед. Преди малко се върнахме от разходка – обядвахме и Даниела замина на работа, а ние с Ванеса останахме в къщи да си запълваме взаимно времето и да се дразним един друг. Нямах никаква възможност да описвам по дни и часове какво се случи през изминалата седмица, за това днес ще обобщя събитията в следващите няколко реда.

В понеделник вечерта имахме малко тържество по случай рождения ден на баба Рейчъл. Същата вечер говорихме по телефона и с българския поп в Аделаида, отец Тодор. Той е много мой човек и се зарадва като се чухме. Искахме да го попитаме, как можем да направим парично дарение на църквата - хем по повод празника на името й “Св. Петка”, хем пък и по много други причини. Та от него разбрахме адреса - на другия ден направихме чек за $200 и им го изпратихме. В 17:00 трябваше да ходим да гледаме една къща - искахме този наш дарителски жест да се придвижи преди огледа й. Отидохме в уреченият час, видяхме всичко, харесахме имота и задействахме купуването му. Хората искат $155,000 за него; ние предложихме $145,000 - 10% на ръка и веднага, докато за остатъка ще вземем заем от банката. До тук – добре, чудесно даже. Все още чакаме отговора на собствениците, но ние и не бързаме особено много. По принцип всичко е уредено. Заемът ни е разрешен в размер на исканата сума и при сравнително изгодни условия...

В понеделник вечерта се обажда на Нени майка му – щяла да ходи в командировка другата седмица, че да съм отидел да спя у тях за няколко вечери, за да го бавя. Аз й казах да си урежда въпросите и да тръгва за където трябва, а дали Нено ще бъде тук с нас през това време или аз там – за нея няма никакво значение. Разбрахме се да й се обадя в сряда или четвъртък, за да й кажа какво съм решил. Трябваше просто да изчакаме и да видим какви ще бъдат смените на Дани за следващата седмица и тогава щяхме да вземем решение, съобразно нейната работа. Тя спомена, че Нено искал да отиде у тези хора, с които той се мъкне напоследък и които за него вече значат много повече, отколкото дори собствените му родители. Аз остро се противопоставих на тази негова идея (непрекъснато подкрепяна и поощрявана от самата нея, разбира се) и й заявих, че когато тя е заета ще го гледам лично аз, т.е. НИЕ - както всъщност и винаги е било, а не този или онзи чужд човек. До тук уж разговора ни с госпожата премина сравнително гладко, но пък последната не скри и задоволството си – че видите ли: колко му е добре на наш Нени при тези хора, колко “възпитани” и “интелигентни” били те (аз имам коренно противоположно мнение по този въпрос, но мен кой ли ме пита, че да си го давам...); само как хубаво се грижели за него и още сума глупости - все в тоя ред на мисли. Не познавам ни една нормална жена (още повече пък и майка…), която да се чувства щастлива от факта, че някой друг се грижи по-добре за детето й и че този някой друг дори не е и собственият му баща, ами някой си съвсем случаен от улицата, но както и да е. Тя постоянно парадира, че Нено сега бил влюбен, да сме го оставели на мира, че там му било по-приятно и т.н. Хубаво ма, аз нямам нищо против отношенията му с тая малка фръцла, въпреки че ги намирам за малко ненавременни. По тези ежеседмични излети и къмпинги той спи с оная пикла в една палатка, само двамата с нея (която е също на 15, колкото него - нали са съученици…). Това става пред очите на нещастните й родители (уж възпитаните и интелигентните…), които пък се радват на това едва ли не, та какво остава да говорим за техния морал или пък някакви други добродетели, които имат. Напълно естествено е Нено да се чувства много добре там - едва ли толкова “загрижените” родители на тая лигла го питат дали си е сменял долните гащи например, защото миришат; дали си е измил ръцете преди да седне да яде или дали си е измил очите и зъбите сутринта като стане от сън, и т.н. и т.н. Да не говорим пък да са се разисквали някакви въпроси за училището му (тази тема е ТАБУ…) – да речем за успеха и поведението му, дисциплината, неговото предстоящо бъдеще, реализиране в живота и пр. Говорят се само смехории и веселби, вечните и нескончаеми теми за мотори, къмпинги и въобще за живот. Смея да твърдя, че аз това изобщо не го намирам за много нормално - не поне на този етап и точно на тази възраст (въпреки, че отстрани погледнато е изключително забавно и приятно: ибаз го училището - кой го бóли кура сега за това). Майчицата му обаче в същото време – нищо подобно, дори напротив: насърчава го все повече и повече към тези неща, пуска го навсякъде да ходи без да се задават излишни въпроси; въобще той вече не подлежи на никакво управление, покорство и домашно възпитание. А пък лъжи, лъжи – една през друга колкото щеш; на камари се бълват и от двамата. То не бяха бягства от училище, поголовни закъснения за часовете и други гаменски прояви – един малък ужас!...

Какво става по-нататък обаче – това е само предисловието. Както знаете, миналата неделя и отново със същите въпросни хора, Нени замина да кара мотора. Уж щяха да си идват в понеделник вечерта, защото всички са на работа и училище на другия ден. Колата им се била счупила обаче и те останали на къмпинга, защото не могли да се приберат. Неничко, видите ли, бил толкова притеснен миличкият, та едвам успял да се обади на майка си (това са нейни лични изказвания, които аз за себе си поставям под въпрос). Е, подобни “повреди” безспорно се случват, но продължавам да съм в съмнения относно истинността на фактите – за мен това е просто поредното им шикалкавене; както и да е.

Дошли са си от къмпинга във вторник - Нено никакъв не ми се обажда по телефона (та кой съм аз? - нали той вече си има по-важен от мен, “достоен” заместник на родния му баща...). В сряда най-сетне се чухме - почна да ми разправя колко хубаво е било на къмпинга и какво щял да си купува за мотора; “специалистите” му казали, че трябвало да има друга каска и т.н. В четвъртък ние вече знаехме графика на Даниела за смените й през следващата седмица. Аз можех да отида да спя у Нено в понеделник и вторник, а в сряда той пък щеше да дойде при нас и готово – никакви проблеми, никакви сътресения; всички са щастливи и доволни. В четвъртък вечерта пак му се обаждам, за да го видя какво прави – обикновено аз го търся, защото сърцето ми не издържа ден без да го чуя или да знам въобще къде е и какво прави. Той се обажда единствено когато самият има зор за нещо – да му се ремонтира мотора, да се купуват резервни части и т.н. Намирам го пак у въпросните хора, а беше доста след 21:00. Щял моля ви се, да спи там - на другия ден майка й на възлюбената щяла да ги закара на училище и на края ми се казва: “... Пък и без друго тате, вика - следващата седмица пак ще съм у тях, защото мама заминава в командировка!” – това са точните негови думи. Аз първо казах, че на него поначало не му е там мястото дори и в момента, в който се провеждаше разговорът ни. Споменах, че ние с майка му сме се разбрали вече за тези дни – или аз ще остана у тях да спя, или той ще дойде у нас. Не, та не – нищо подобно нямало да има; той щял да си бъде у приятелката - аз не съм бил никой, че да решавам какво ще става и ми ги реди по телефона все от тоя дух и сорт: мръсни, ненавистни, злобни потоци от думи и изречения. В крайна сметка дадох му да разбере, че ние с майка му най-добре ще решим къде ще бъде и с кого...

Веднага след тоя “дружески” разговор с моя малък Неничко се обаждам на госпожата - той обаче я беше набрал преди това. Какво са си приказвали двамата с нея аз не знам, но пък оная от своя страна за пореден път ме направи на нищо; избълва един куп глупости и простотии насреща ми, като не забрави да подчертае и какво голямо лайно съм – изобщо и въобще. Спомена ми недвусмислено какво мислел моят син за мен – амчи аз вече мога прекрасно да си представя, след като познавам майка му. Приказвахме по телефона и се надхващахме с тая прокоба цял час, а тя ме руга и обижда как ли не. Питах я какво прави Нено сега, баш по средата на седмицата извън къщи, а не си е у тях – не било видите ли, средата на седмицата, ами било вече “четвъртък”. Значи, рекох - по-рано беше събота и неделя, в които дни той можеше да прави каквото си поиска; прибавихте и петъка към списъка с безгрижието и безхаберието си, а сега вече там влиза и четвъртъка. Побеснях! Отговорът й беше, че нищо нямало, какво толкова се било случило – майката на момичето щяла да ги закара с колата на другия ден до училището. Това обаче също бяха глупости и свободни съчинения, защото на следващия ден пък Нено изобщо не е бил на училище - никой не се е обаждал за отсъствията му и дори собствената му майка не знаеше и пелтечеше, като й казах този неоспорим факт. Аз естествено, се обаждах в училищната канцелария и всичко проверих лично - при мен тези партенки не вървят. Но хайде, нека и това бъде “както и да е” - в препирни и скандали разговора между законните родители на общия ни син приключи...

Интересното обаче следва по-нататък - от тези редове надолу. Какво точно са се наговаряли пак майка и син отново не ми стана известно, но въпросният ми до болка обичан от мен синковец, същата нощ в 23:15 се обади по телефона и единственото което каза, беше една мръсна псувня - демек, напсува ме по най-грубиянски начин, като ме нарече “гъз” и “задник” (спестявам останалото, поради чувството си на неудобство, продължавайки да го изпитвам все още; цитирам с точност до отделната буква: “Fuck you, arsehole!”, което беше репликата му...); след което ми се трясна телефона.

В същия миг, аз буквално онемях - зави ми се свят от изблик на вътрешен гняв, от душевната болка и физическото си безсилие, които усещах едновременно. Опитах се да анализирам какво става и какво се случва с мен за дадения момент; опитах се дори да си внуша, че хулите които бяха изречени от устата на собственото ми дете (за което аз нищо не съм направил; и двамата с майка си говорят това в един глас…), всъщност вероятно не са се отнасяли до мен - таткото, който заспива и се буди с името на своя единствен и най-скъп син. Господи! – добре ли чух с ушите си? Обадих му се пак обратно, за да разбера наистина всичкото това за мен ли се отнасяше. Нено ми отвърна с думите: “Какво искаш?” – това обръщение като “тате” или нещо подобно беше забравено и погребано! Аз се опитах да говоря спокойно, но единственото което ми беше изкрещяно в слушалката беше, че повече никога няма да го видя – строполих се на леглото и изпаднах в див, разтърсващ и сърцераздирателен плач, на който само един дълбоко любещ баща е способен (нека тук майките не ми се обиждат, но си позволявам да отбележа, че техният рев е малко по-различен от нашия)...

Приех вече всичко казано, разбрах че е било предназначено единствено и само за мен – на свой ред се обаждам повторно на майка му, за да й се “похваля” какво ми е казал синът й, как ме е нагрубил и въобще: щом са решили да ме погребат жив, нека бъдат честити! И доволни! Така тази мелодрама завърши едва посред нощ. Нено пак се обади на мобилния ми телефон, но аз не исках да го слушам и го изключих – душата ми, сърцето и цялото ми тяло стенеха от парлива болка, мъка и тежка обида. Той отново се обади на другия телефон, за да продължи да ме ругае и да ми казва, че повече никога няма да го видя. Аз не изслушах всичко, защото затворих слушалката, но все пак чух злъчните му думи. Излишно е да споменавам какво ми е било през нощта, как на сутринта осъмнах буден и така отидох на работа; как трябваше да си върша и служебните задължения на всичкото отгоре, прикривайки сълзите от зачервените ми и подпухнали от безсъние очи. Междувременно се обаждах в училището и разбрах, че Нено не е там. Беше вече обяд и това едва ли се класифицираше просто като едно безобидно закъснение. Веднага пак се обадих на майка му – оная нищо не знаела. Наговорих и на нея някои горчиви истини и й пожелах щастие. Независимо от неуспеха, на което е обречено това дело, аз вече ще подам документи за поемане на отговорност по отглеждането и възпитанието на Нено от мен самият, а не от майка му. Аргументите ми са обаче повече морални и тук, в тази държава те нямат нужната сила и тежест пред закона. А доколкото знам, на децата им разрешават още от 14-годишни да решават при кой родител ще останат да живеят, освен в драстичните случаи на издевателства и побой над тях (с каквито всъщност свързват мен и ме оприличават на изверг). Но ако нищо друго не постигна, поне ще разлая кучетата малко - дано се стреснат. Нено щеше да идва за почивните дни у нас, но след тези негови истории, всичко това пропада. Аз щях да го вземам в петък след работа, но не отидох у тях – прибрах се направо в къщи. Какво да му се натрапвам повече, след като не ме иска. Зер, и майка му не е спирала да подчертава, че Нено не искал да идва при нас, че идвал насила у дома, че не му било добре там и т.н. Че как ще му е добре, когато в нашия дом има въведени строг ред и правила, които всеки един жив човек просто спазва, защото именно това е нормалния начин на живот. Тук се задават въпроси и лъжите изобщо не се приемат за отговор. Един ден кой ще му върви постоянно подир задника – кой да му измие клозета, след като го е ползвал и дори не си е направил труда да пусне водата след себе си?! Като дойде у нас и стаята му заприличва на кочина за един миг – панталони метнати на една страна, гащи се въргалят на друга, фланелки хвърлени по пода; кой да ги търпи тези неща?! Да викам “браво” и да му се възхищавам ли – или може би трябва да приема, че това е нормалното, така ли?! – само че не са си намерили майстора в мое лице...

Вечната и болна тема за училище аз няма да подхващам пак. Майната му - каквото Бог е отредил, нека това да бъде. Надявах се, че през тези няколко дни някой ще ми се обади, да поиска прошка или нещо подобно - нищо такова обаче не се случи. Днес госпожата вече е заминала на шибаната си командировка (аз така и не разбрах къде ще се влачи); сигурно си спомняте от началните ми словоизлияния, че днешния ден продължава да бъде неделен, по средата на своя следобед. Въпросната загрижена “майка” ще си дойде чак в четвъртък вечерта, без до тогава да знае абсолютно нищо за детето си – как е то, с кого е, дали не е болно и т.н. Може би пък тя ще бъде по-щастлива, че синът й не е заедно с баща си – нали именно това те самите си го извоюваха; вярно че им отне две-три години, но все пак го постигнаха и стана на тяхната. През този период от време аз също няма да знам нищо за моя малък Неничко - просто съм лишен от тези бащини “облаги”, защото задавам много въпроси и все неудобни. В понеделник вечерта имам среща с адвокат, за да ме посъветва какво да правя, изпаднал в конкретната родителска ситуация. За себе си зная прекрасно, че законите в никой случай не са на моя страна, но ще направя каквото мога и каквото ми позволяват силите... А защо ви разказах за всичко това ли? – ами за да се поучите от грешките ми, за да ме обвините и осъдите или пък поне за да получа състраданието ви…

Вчера Даниела не беше на работа, та ходихме заедно с Румяна в Сръбския клуб. Там братята сърби имаха честване за денят на Св. Петка. Запалихме по някоя и друга свещ - башка дадохме и $40 дарение за новата им черква, която се строи в момента. На мен не ми беше много-много до веселби и гуляи, но въпреки всичко излязохме да се поразсеем малко. Дани също много се разстрои от цялата тази семейна развръзка - тя е много обективен страничен наблюдател на това, което се случваше напоследък. Самата отдавна въставаше срещу много нередности, които виждаше с очите си, но пък съвсем не й беше работа да се намесва в нашите отношения с Нени – въпреки, че тя пределно добре разбираше всичко; нали нещата се случваха пред нея. Трябваше да я послушам още на времето, като ме караше да подам молба за бащинството – ама аз не смеех, да не би да се наруши стереотипа на “принца” и начина му на живот; да не би нещо полезно да научи или пък да възприеме като добро от нас – майната му...

03.11.2001 - Събота, много рано сутринта. Продължавам писмото си точно след седмица, защото сега е единственото време, в което мога да събера разпилените си мисли и да приключа с изложението на фактите и злободневките около нас. Ще продължа разбира се отново след мястото, на което миналата събота прекъснах тъжната си изповед – а това беше в мига, когато ми се обади наш Миро от Америка. С него си побъбрихме повече от ½ час - дъщеря му пак беше при него. Ние вече я познаваме от срещата ни през Април, та и с нея си разменихме по някоя и друга дума. За разлика от нашия калпазанин, тя е много добре в училище - губернаторът на техния щат е изпратил специални поздравления лично до нея, с грамоти и други почести, за постигнати отлични резултати в обучението; наредена е сред най-умните и будни деца в околията. Това много ме трогна и истински се зарадвах, въпреки че веднага си направих един неволен паралел с Неничко – можеше и той да бъде на върха, но не би...

После, след като приключих приказките с Миро, отидох на компютъра и там прекарах остатъка от времето си. Бях на Интернета и си чесахме езиците с Огнян – беше приятно. Дани си дойде от работа в 22:45, а аз междувременно бях вече сложил бебето да спи, бях наготвил една мощна супа топчета (в казармени количества, от която имам още) и едни кюфтета (последните отвратителни обаче – провали стават и при мен, както виждате…). Супата беше разкошна, за разлика от шибаните ми кюфтета, но пък иначе всичко се изяде – довечера ще готвим друго. Ванеса също много хареса чорбата на мама “тати” и с апетит поемаше купа след купа. Това беше значи в събота.

В неделя Даниела пак беше втора смяна на работа, но сутринта излизахме и ходихме на разходка до един квартал на Gold Coast. Там е много красиво – мястото представлява нещо като остров, с наредени къщи наоколо и паркирани яхти в задните им дворове, току на самите канали. Скоро стана обяд, та купихме една пица и си я изядохме в къщи. После Дани замина на работа, а аз останах да се занимавам с Ванеса. Ние с нея също излизахме - ходихме малко по пазар, наоколо из квартала и т.н. Не ми се стои сам в къщи - особено пък сега, като ми е толкова кахърно и потиснато; гледам да се шляя безцелно по улиците – там поне срещам усмихнати и красиви хора. Така приключиха и почивните ни дни...

Седмицата (новата) започна с обичайната си заетост и натоварване на работа, с безумното ми пътуване до там и обратно. За Неничко, от него лично нищо не бях чувал - майка му беше заминала на някъде, а той самият се подвизаваше у родителите на приятелката му. Аз периодично се обаждах в училището му - поне да проверявам дали е там, дали ходи редовно и порядъчно в часовете. Оказа се обаче, че той бил болен и цялата седмица не е бил на училище. Всеки ден се обаждали в дирекцията за него, че нямало да ходи (някой загрижен “родител”, предполагам...). Че като побеснях аз - свлече ми се пак черното перде пред погледа и веднага търся майка му; звъня в службата й, чрез нейни колеги и колежки с молба да я издирят и да й предадат да ми се обади по спешност. Хеле, след известно време оная ми се обажда. Последваха нови препирни, порой от закани и купища злъчни думи. Нено бил болен през седмицата и тя била знаела за това – хората (“добрите”) й се обадили, за да я известят. Че, рекох, аз не съм ли човек, ма – овчо недна и несретна?! Аз не съм ли баща на това дете, а?! Постоянно работя в Бризбън – тези идиоти не можаха ли първо на мен да се обадят и веднага да помогна с каквото трябва, а ще се обаждат чак на Женя, която в момента е била някъде на майната си; Бог ти я знае къде са я командировали. Но не – нали аз съм тотално отхвърлен от всичко, ама иначе издръжката, разбира се още си я плащам като поп. Нямам нищо против тази финансова помощ, но все пак някакво влияние и контрол би трябвало да имам правото да упражнявам върху това дете; а пък то – нищо и половина. Те правят, каквото си знаят. Обвиняват мен за всичко и постоянно ми набиват в главата: “Ти нищо не си направил за сина си, ти си едно нищо за него!” и т.н. И малкия, и майка му непрекъснато ме заливат и посипват с отровните си думи, забивайки стрелите на омразата си право в сърцето ми; и улучват – имат точни попадения! Аз в четвъртък след работа ходих да проверя дали пък случайно нашия не е отишъл на работа в магазина - нищо че е бил болен, а и за да разбера да не би да е ходил и през останалите дни там, но не беше. От там отидох да се срещна с адвокат, уж да ме посъветва какво да правя.

Междувременно Нено ми се обажда по телефона – продължава със злобния си тон, обвинява ме, съди и защитава само майка си. Тя го била накарала да ми се обади, уж за да се сдобряваме, но след думите, които той пак изрече и след обвинителното му слово отново срещу собственият си баща, аз затворих телефона - не можех повече да слушам потоците от хули и надхващания в стила “кой е крив и кой прав”. И отново: “Какво тате, си направил ти за мене?” Пак се разнищи раздялата ни с майка му, пак аз сам съм си тръгнал и съм ги изоставил, слушайки сляпо баба му Веска – въобще цялата тая помия, която не е спирала да капе във врата ми нито за миг, сега просто се изля за сетен път върху мен (ба мааму - тоя казан с отрова дето е отгоре ми, дъно няма ли, че да свърши най-после бре, мамка му?!)...

Както и да е - аз няма да ви занимавам повече с всичко това. Знам, че ще ви стане много болно и мъчно (то, защото сигурно не ви е и без друго...), но това е положението за сега и аз съм безсилен да направя каквото и да е било. Насреща ми е застанало само едно голо ежене, нахално перчене, нагло непокорство, неподчинение и непослушание – от Нено лъха една надута надменност, продиктувана не знам точно от какво. Но това са горчивите факти на действителността. Е, нещата сигурно няма да продължават вечно така (аз самият няма да издържа дълго...) - ще се наложат компромиси (естествено пак от моя страна…), но времето ще покаже най-добре (дано поне ми излекува душевните рани – то, че няма да ги заличи напълно, това е ясно като бял ден…). По този въпрос – толкоз; и това беше прекалено много даже...

Както вече знаете от по-горните ми редове, наред с всички мои лични тревоги ние бяхме в процес по закупуване на къща. Много ходихме, много оглеждахме, харесахме си даже една, че и банка намерихме. От там ни одобриха за отпускането на заем срещу доходите, които двамата с Даниела имаме – въобще всичко вървя прекрасно до момента, в който ние не се съгласихме на по-високата цена. Намерил се обаче някакъв друг купувач, явно с повече пари и той им дал $150,000, докато ние предложихме само $146,000. Но това е напълно нормално в подобни случаи – нищо, започваме да търсим друга къща. А на мен пък колкото ми е до такива дейности, особено под влияние на тези нови “отношения” с Нени в последно време, та няма кой да ме види. Но нейсе - нали всичко трябва да се поема и преглъща стоически и безмълвно, особено щом е в името на децата...

Чакам Ванеса да се събуди и да закуси, че имам работа по колата на Даниела. Преди няколко седмици се свързах със Стефан и Мира. Той нали има фирма за климатични инсталации на коли, та да оправим нашата. Много се зарадва като му се обадих - каза да отидем у тях, щял да организира парти в двора и докато си пием бирата и опечем мръвките, колата ще стане. Това беше един четвъртък. Разбрахме се за на другия ден аз след работа да мина да му оставя компресора, той да го ремонтира, после аз да си го закача на колата и да отидем само да го напълни с газ. До тук – отлично. Отивам аз у тях на другата вечер да му нося частта - добре ама Мира се разболяла нещо и Стефан я наглежда, занимава се с къщата и децата, че и работи като луд на всичкото отгоре. Чувахме се през този период от време на време. Онзи ден даже минах през тях да си прибера компресора. Стефан го оправил, поръчал нови части, монтирал ги и всичко станало тип-топ. Него го нямаше, но Мира беше в къщи, та с нея доста си поприказвахме надълго и нашироко. Биляна се била оженила и имала бебе, голямо колкото нашето горе-долу. Стана на дума и за общите ни приятели от миналото. Преди няколко вечери пак се обаждах на Стефан - да ги видя как са и да се разберем кога ще зареждаме колата с газ...

Ей го, бебето вече се събуди и се хили самичко горе. След малко ще свършвам, само да довърша мисълта си. Та, днес ще слагам компресора на колата и ще се видя със Стефан, но и на него горкият, хич не му е до партита и моабети баш сега. Ще видим как ще го съчетаем, та всичко да стане тези дни. Аз и утре сутринта ще драсна някой ред, защото Даниела ще изпрати писмото в понеделник, когато не е на работа. Изпращаме ви малко снимки от новото ни апаратче, но аз специално нещо не ги одобрявам като качество и сигурно ще изхвърляме и него. Слагам и две рисунки на Ванеса от детската градина, дето ги е правила сама. Също така изпращам и ръководството за онзи мобифон, който ви изпратихме в предния колет - с многото неща и джунджурии вътре в него. Надявам се, че вече сте получили и другия - с лекарствата. Те са подарък – пари за тях няма да вземате. Хайде, ще спирам вече, че онова малкото пощръкля отгоре и ще ореве орталъка...

04.11.2001 - Милички на мама, ориентирам се към привършване на това писмо с не така радващи никого новини и факти. Вярвайте ми, че аз ще направя всичко възможно и разумно към възстановяване на отношенията ни с Нени, но за сега ще си трая. Да видим до къде ще се докарат взаимните ни чувства. За това няма и да ви занимавам повече с тоя проблем - прощавайте, че ви въвлякох в него, но с кой друг да го споделя, ако не с вас. Не че с Даниела постоянно не го коментираме и дъвчем този болен въпрос, но все пак исках и на вас да разкажа за страданията си. Когато аз съм бил в тая крехка възраст, вероятно е да съм държал някакъв по-специален и хлапашки тон на родителите си, но все пак не си спомням да е бил чак до такава груба и вулгарна степен. Спомням си много добре обаче, че един път ходихме с майка и баба Фанче в Севлиево - не знам точно по какъв повод, но аз тъкмо бях завършил учебната година в Техникума (ерата на 1976-1977). На връщане, по мое настояване минахме с колата през с. Ловни Дол - там имах една приятелка Тотка (Тонито - беше в Гимназията от класът на Митко Яков, та покрай него и многобройните ни съвместни моабети, с нея специално се бяхме сдушили малко повечко – е, не съвсем интимно, както някой би си го помислил тук, но все пак между нас беше припламнала известна по-различна близост, отколкото между един брат и сестра да речем; без изобщо да сме знаели тогава, че в днешни времена на това му се викало “карма”). И нали бързах да я видя да не би да ме изпревари някой друг мераклия като мен (щото пък то и частичен наплив имаше там, на нейната врата...), та не признавах ни майки, ни бащи, ни род, ни Родина - мама му стара, като е влюбен човек, изглежда е и много уязвим откъм извършване на глупости. Нали за това пак съдя по себе си - като съм толкоз много влюбен в та’а мойта Дана, че не виждам нищо друго отпреде си... Трябва да съм бил в III-ти курс на Техникума, 17-18 годишен пишлегар – още не се бръснех, но бях достигнал известна полова зрелост. Майка нещо каза тогава в колата докато пътувахме, което естествено на мен не ми хареса (въпреки че не помня какво точно рече, но определено беше по адрес на моята “възлюбена”...). Тогава аз се извърнах и й се изрепчих грубо: “Я млъквай, че като ти цапна един!!!” – да, точно това ми бяха думите, за които още тогава и още там съжалих и които продължават да звучат в ушите ми вече близо 25 години и този случай аз никога няма да забравя. Сигурно след това съм се извинил, поискал съм да ми прости, навел съм глава – въобще, като има грешка има и прошка. Но защо е трябвало поначало така да й се озъбвам? И точно на собствената ми майка – е, приемаме че е от възрастта. Сега ме е срам от този случай, болно и мъчно ми е за тая обида, която съвсем неволно и със заслепени от хлапашки чувства на недосегаемост и безсмъртие, аз избълвах и нанесох най-безцеремонно (че и за колко други още съжалявам – сигурно чет нямат...). Но независимо от възрастта си, смятам че никога не съм бил така дързък и невъзпитан, от едното уважение към родителите си поне - не че съм се съгласявал с тях на всяка крачка и съм следвал сляпо всяка тяхна дума, но все пак от благоприличие съм си притварял устата, когато не е било съвсем “здравословно” и безопасно да я отварям излишно. Аз винаги съм бил дипломат, но при новата ситуация сега, отношенията ни с Неничко са съвсем други (когото независимо от всичко, не съм спрял да обичам, макар и през сълзи...). Е, ще се преглъща и тоя горчив хап - няма как...

А сега следва малко по-разведряваща информация. Вчера бебето като се събуди в 08:00, докато се оправим, закусим, измием дупета и пр. стана обед. Аз имах малко работа на компютъра и там се улисах, та не сме излизали навън. Междувременно от една агенция за недвижими имоти ни се обадиха, че къщата която Даниела е гледала и е на същото онова езеро, където беше другата и за което вече стана на въпрос преди няколко реда, са й намалили цената от $165,000 на $150,000 – искаха да разберат дали все още сме заинтересовани от покупката й, насърчаваха ни да я погледнем пак и евентуално да я купим ние (ама тез хора що се обаждат на мен бе, по дяволите - амчи естествено е, че аз специално хич не съм заинтересован от подобни масрафи; кога са ми се давали на мен толкова кинти на камара, че и сега - тези агенти, вярно са много прости; ако всичките им клиенти са стиснати като мен, тази тяхна индустрия отдавна да е фалирала...). В същото време обаче другата къща, дето уж я бяха продали, пак е на пазара - изглежда, че ни въртят някакви номера и с нея. Тъй или иначе, ние следобеда отидохме да погледнем и тази къща, която също много харесахме (е, повечето Даниелчето се превъзнасяше и цъкаше с език - аз само вървях отзаде й като кудук и тихичко си попържах на ума...). По всичко личи и изглежда, че едната от двете възможни бараки най-вероятно ще купим, но за сега изчакваме да клекнат на предложената от нас цена или поне да се вместят в по-разумните за нас ценови граници. Своевременно ще ви информираме за развоя и въобще за хода на тази дейност...

Така - след тази нова и поредна вълна от емоции и надежди, снощи допихме и последните капки на чичо Божковата ракия. Остана ми само едно шише “Троянска Сливова”, която бяхме купили от едноименният Манастир, когато ходихме там с Йовчови. Но нея си я пазим за времето, когато ще влезем по терлици в къщата - на първо място, за да има с какво да я осветим и на второ (но не на последно по важност...) - да мога така да се опия, че да спра да мисля колко време и по какъв начин ще й изплащаме шибания заем, в размер на хиляди долари, на още по-проклетата банка-кожодерница. Предполагам и за това ще става на въпрос впоследствие, а и доста по-начесто тепърва от тук нататък...

Тази сутрин Дани замина на работа първа смяна, а ние малко след това отидохме с Ванеса до Стефчо, както се бяхме разбрали, за да оправим климатичната инсталация на колата. После пихме по едно бързо кафе, побъбрихме си малко и аз поех обратно за насам. Бистра беше отишла на някъде, а Миленчето още спеше, но стана като ни усети че влизаме, та си играха двете с Ванеса, докато ние със Стефан си кажем по някоя приказка. Колата стана много добре и сега вътре е като в хладилен вагон или по-скоро TIR, пълен с износни и конвертируеми агнета за Ирак, Иран, Турция, Либия, та дори Ливан.

На връщане от “майстора” минах през един пазар, от където купих боб, който сега пробно варя, за да го видим дали е хубав. Сложих Ванеса да спи, а аз след малко отивам на Интернета - чакам и се надявам Огнян да се обади. Даниела утре ще изпрати писмото, а аз веднага започвам следващото - дано то да е малко по-радостно от това...

А – сетих се какво ще направя днес. Събрали са се песни, които искам да ги запиша на диск за татко, та малко да си освежите репертоара по време на вашите домашни “тържества” и приятелски сбирки. Всички мелодии са специално подбрани по мой избор и се надявам, че ще се харесат и на вас. Давайте ги после на всеки, който иска да ги слуша или да си ги презаписва.

Поизчерпах се вече откъм новините, пък и същевременно по телевизията гледам рали “Австралия”, което е доста интересно и вълнуващо, та се разсейвам. А и нали всичко си казах вече - сега остава само да се чака и да се види какво ще излезе от цялата какафония, която витае в последно време около нас. Специални поздрави на всички ваши и наши общи близки и познати...

Ето още нещо много важно: майко, отиди моля ти се при моя съученик Илиян (зъболекаря) и го помоли да ми запише на една видеокасета филмите от 24 Май и от събирането ни в Механата, непосредствено преди отпътуването ни обратно за Австралия. Спомням си, че той тогава снима много и независимо че оргията ни беше доста пиянска, аз искам да си имам спомени с тези хора и от тези срещи. А после вие ще ни изпратите касетката при случай. Моля те - натисни го и му предай да не се ослушва, защото кадрите от тази вартоломеева нощ (която продължи до 05:00 сутринта) са много “забавни”...

Вече е 20:00 - таман слизам от горния етаж, където бях до напред на Интернета. В момента все още записвам диска на татко. Огнян ще ми запише още една компютърна програма, та при случай ми я изпратете, моля ви се. Не е спешно, когато се намери шанс...

Е, хайде вече мили мои - оставям ви на мира, това наистина е всичко около нас. Довечера ще изслушам диска, да видя какво съм направил и ще ви го изпратя, ако всичкото му е наред. Приемете нашите най-топли целувки и чувства! Обичаме ви много и мислим постоянно за вас: Ангел, Даниела, Ванеса (е, добре де - и Неничко, въпреки че заслужава да го накажа и да не му пиша името поне в две поредни писма...)