Писмо No 04 (XI-I.0102)

Мили, скъпи и прескъпи родители – мои лични и наши общи! Приятели добри!

Измина точно една седмица, откакто положих последните заключителни редове в предишното си послание, което посредством някой австралийски самолет и със скоростта на звука, вече отдавна лети към вас. Даниела не беше на работа в понеделник, та е ходила на пощата да го изпрати. Само че в залисията си е забравила в плика да прибави и пощенските марки, които доста се бяха насъбрали от няколкото ви пратки в последно време и които пък ви изпращаме с това писмо. Както знаете, докато съм на работа не мога да пиша вече, както едно време, защото на практика не почивам на обяд. Аз 2-3 ходения до производството да си намеря за нещо, да се излая с някого из цеховете и по коридорите; ако отида и да пикая няколко пъти (естествено, по различно време от “екскурзиите” ми до производствените участъци…) и ето ми я почивката, която си е чиста проба скъпо работно време и то много добре платено (при тази тарифна ставка, направете си сами сметката например за ½ час висене в клозета, какво вземам на края – точно в момента, в който най-грижливо и акуратно си изтривам гъза; че аз шедьоврите по стените, писани от синовете на работническата класа не мога да изчета за толкова кратко време, но това е вече тема на малко по-друг разговор). Та, думата ми беше в това, че след като не мога да поддържам творческия си кипеж през седмицата, докато съм на работа, правя го в събота и неделя от вкъщи.

Днес за пръв път пиша в пълна бойна обстановка – Дани си е у нас, Ванеса е отдавна събудена и станала вече; въобще, около мен е една малка лудница подобна на селски панаир! От месец време насам, като че ли по чудо сме всички заедно на камара през уикенда - иначе все някой от нас липсва от дружината: обикновено се пада на Даниела да е на работа през почивните дни. Бяхме решили дори да отидем и на кратък излет - щяхме да запазваме места в един резерват, но от вчера насам вали такъв проливен дъжд, сякаш някой полива отгоре с маркуч и по тези причини всичките ни екскурзионни планове се осуетиха...

Като ден от седмицата е събота; датата - 10.11.2001, а часът е около 10:30. Събудихме се преди малко, Даниела ни прави палачинки - бебето също изяде няколко парчета с такава охота, че му пращяха чак ушите. Снощи пък в менюто си бяхме заложили “диетично” картофено пюре с още по-диетичните пържени кюфтета – най-хубавите, които някога съм ял. За всичко това Даниела се беше погрижила предварително - аз само си облизах чинията на края; ядох до пукване, както всеки нормален (читател…) тук може да предположи.

Вероятно би трябвало да кажа “за щастие”, защото през седмицата нищо особено не ни се случи – дълги часове работа, изморително и изтощително пътуване, ходене по детски градини и низ от оловно сиво ежедневие се редуват циклично в един безконечен кръговрат. Архангелов ден също помина с едно кратко, но съдържателно тържество. Единствен, който се обади да ми честити празника, беше нашия отец Тодор от черквата в Аделаида – много мило ми стана от неговия жест на внимание! Той, завалията продължава да ни споменава в молитвите си и ми заяви, че докато е свещеник там, така ще бъде винаги. Сега прибавихме и Ванеса в това число. Сигурно си спомняте от предишното писмо, че изпратихме нарочен чек за $200 – специално дарение за черквата от всички нас. Та той и по този повод се обади, за да благодари от името на тяхното църковно настоятелство, което официално ще ни изпрати отделно благодарствено писмо. Побъбрихме си и с него известно време - той е много сладкодумен, нали е поп. Това значи беше в четвъртък, на 08 Ноември. Същата вечер се обаждахме на баба Райна, защото и тя празнувала именният си ден на Св. Архангел Михаил. Улучихме обаче само дядо Митко в къщи, който също имал празник – тогава пък било Димитровден, само че по стария календар; нека да са ни живи и здрави всички.

Така мина седмицата – от Нени нямаме ни вест, ни кост, нито пък от майка му. Те предполагам, сега са много добре - след като окончателно ме премахнаха от техните животи. Аз на него все пак не се сърдя чак толкова, въпреки че не мога нито да забравя, нито пък да преглътна обидата му. Но в края на краищата знам и това, че дълбоко в дъното на всичко стои майка му, въпреки че тя се кълне точно в обратното – майната му.

В някое от съобщенията си до Огнян го помолих да ви предаде, че напоследък получихме вашите писма № 99 и № 100 - едното беше с документите, които пак Даниела ще задейства, защото аз нямам време да се разправям с това. Днес следобед аз отново ще се свържа с него и ще му изпратя всички необходими данни за нея, та и нейния въпрос да се движи паралелно с всичко останало. Това ние вече го коментирахме с майка снощи по телефона, след като не можахме да се чуем на Архангелов ден. Тя сигурно е споменала, че баш тогава ще ходите някъде, но на мен сега такава каша ми е в главата, та едва ли съм й запомнил думите, нито пък съм обърнал достатъчно внимание какво точно ми е казала.

Онзи ден ни се обадиха от съвсем друга агенция за недвижими имоти във връзка с една къща, построена край брега на същото това езеро, където ние вече изтървахме други две колиби - уж се били продали, уж вече имали клиенти, но аз се съмнявам, че и от двете места ни играят разни тънки номера. Като ни видят, че много харесаме даден имот и веднага започват да ни въртят за повече пари, само че те още не знаят с кого си имат работа – ще си проклинат професиите, мръсни алчни лешояди и дюмбели прости...

Продължавам си мисълта вече малко след обяд. Сутринта трябваше да излизаме – гласувахме, после по пазар ходихме, заради което прекъснах писането си на този етап. Сега се връщам за кратко на темата, защото пък веднага след това отивам на компютъра да търся Огнян, Тони и т.н.

Изборите минаха мирно и тихо, но крайните резултати до този момент не са ни известни все още. Минахме през магазините, оставихме тук и там по някой долар и се прибрахме. От целия пазар най-ценното и съществено нещо което купихме беше един компакт диск с руска циганска музика, който слушаме в момента. Същият най-упорито и настойчиво ме подтиква, веднага щом приключа с литературните си изяви, да поема пътя към хоремага за едно шише водка, поради изчерпване на личните ми ракиени запаси. Че пък събота е в края на краищата, де - и аз имам право за малко разпускане на нервните клетки и окончания!...

17.11.2001 - Ето че пак е събота, но този път много рано сутринта. Напред Дани замина на работа за първата си смяна. След като се повъргалях самотно още малко из леглото и реших, че мога да свърша нещо по-полезно, вместо само да мачкам чаршафите и сплесквам дюшека със стоте си кила живо тегло. Сега е 06:00 - дано поне бебето да поспи малко повечко, след като цяла седмица става в 06:30 за градината.

Изтеклата седмица премина при обичайните житейски и битови условия. Изборите бяха спечелени отново от Либералите (по-демократичната партия) срещу Работническата партия (лейбъристите или социалистите, както ги наричам аз). Само че победата им не блесна с кой знае колко внушителна преднина, която всъщност беше в резултат и благодарение на другите малки партийки, дето пък хептен нямаха шанса да съберат 4% минимум в крайното отборно класиране. А иначе комунистите си имат твърд като гранит електорат, както навсякъде по света – с малки разлики, около 35%-45% от населението; обикновено еднооки, тесногръди политически полуслепци и шайка заблудени лумпени, които като роботи гласуват с червената бюлетина, без да имат дори собствено мнение по въпроса. Този Премиер го преизбираме за трети път вече – австралийците не обичат много промените, но пък несъмнено трябва да му се признаят заслугите за изправянето на тая държавата поне малко “на крака”, след опустошителното разграбване, разруха и дългове, които оставиха подире си по време на предшестващото 13-годишно “червено” управление. Сега смениха целия Кабинет с изключение само на двама от старите министри – всичко останало е ново. Зер, имаше и доста поиздънили се народни избранници, та ги изпратиха вече в заслужена пенсия.

От големите ни планове да ходим тук-таме миналата събота и неделя нищо не излезе, защото тогава валя дъжд - това мисля, че го споменах вече. Сега времето е чудно, но пък Даниела е на работа и през двата почивни дни. През седмицата задействахме документите за въпросната къща, която сигурно вече ще купим. Чакаме потвърждение за цената, която ние сме дали като ориентир.

В сряда вечерта най-после се обади Нени – трябвал му някакъв телефонен номер, та да ми го иска. Осъзнава, че е отишъл много далеч със своите високопарни изказвания и псувните по адрес на собственият си баща, но въпреки всичко той пак обвинява мен, че аз сам съм си бил виновен за случилото се между нас, защото видите ли, много съм му се месел в работите. И сега съм решил повече въобще да не го закачам нито за училище, нито за възпитание, нито за денонощните му захождания – да прави каквото ще. Извиненията си обаче още не ми е поднесъл - ще го видим кога ще дойде и да ни види. Той сега си има съвсем друг живот и хич и не му е до мен. Аз вече си изиграх ролята – добра или лоша, направил нещо за него или не: от мен нужда повече няма. Не знам – сигурно и аз съм бил такъв, може пък и да е нормално – ‘ба ли мааму... Но определено чувството на теговна обида е много неприятно. Както и да е - ще преглътнем и тоз горчив хап. Майка му веднага му купила друг мобилен телефон, след като аз го заплаших че ще изключа неговия, щом злоупотребява с добрината и доверието ни. Ние преди време за рождения ден му подарихме такъв, с плащането на сметките и т.н. (нали нищо не съм направил за него). И ето ти незакъснелият отговор на загрижената му майчица: – “Баща ти щом ще ти изключи телефона и ще си го вземе, нá ти мама друг!” Вместо да го порицае, да го накаже, да го обвини за това, което стана – няма такова нещо; галим се само с патешко перце. Но какво ли и аз да направя – ядосвах се, вилнях, плаках, сърцето си скъсах; все тая! Сега щели да се местят на друго място, че им продали апартамента. Взели били някаква къща, пак в близост до мястото където живеят в момента. Не знам още къде се намира - ще ми кажат ли, няма ли: не знам, но аз и не питам вече много. Та, такива ми ти работи около моя непрежалим син, дето ми извади душата по телефона и по Интернета, докато бяхме в България. Да съм си идвал по-скоро, че да купуваме мотора. Колко пъти съм си тръгвал натъжен от тези Интернет-клубове, в които ходех с единствената надежда, че ще се свържа с него, за да си обменим някоя ласкава и прилична дума, след като обаче в замяна получа необходимата доза горчивина. Аз съм стоял, видите ли, там (в България, де...), защото не ме било грижа за него - не съм се интересувал от него и въобще ми се редяха изказвания, мисли и изречения все в тоя дух. Но пък е напълно вярно, че и аз сам съм си виновен за всичко: разчекнах се да му угаждам и да му задоволявам капризите и желанията, само и само да е щастлив с мен и с нас въобще. Ама вече край: минах през поредното препятствие по трънливия път на живота; и това ще се надживее. Така всъщност завърши седмицата…

Аз пък тези дни бях нещо настинал, че гласът ми пресипна, че кашлици имах, храчки, сополи и т.н., но сега вече съм добре. Междувременно изпратих няколко съобщения до Огнян и Албенчето, както и едни снимки. Довечера ще пратя други - на Ванеса. Правили й някакви фотоси в детската градина, от художник-фотограф. Та аз ги преснимах с апаратчето на работата ми, за да станат в компютърен формат и да мога да ги изпращам през Интернета.

Светлана се обади снощи, че купили някаква къща в Тасмания и няма да се местят насам. Собствениците продали тяхната, в която живееха до сега под наем и те пак трябваше да се разправят с търсене на други квартири. Сега си решили въпроса с един удар - нека да им е честит имота и дай Боже всички да са живи, здрави и щастливи в новата къща.

Снощи приказвахме с баба ти Рейчъл – нагласили са вече куфарите за насам, да видим само кога ще им разрешат визите. Даниела сигурно ще се обади в Белград, за да провери как вървят нещата. Методи си тръгва за България около Коледа - може по него пак да изпратим нещо дребно.

Като стане малката след малко, ще я нахраня и сигурно ще излезем на въздух – времето е просто чудно. За довечера съм нагласил да опека една солидна доза кебапчета, пак чушки и сини домати за кьопоолу съм взел, та и тях ще трябва да опърля през огъня. Даниела ще си дойде към 14:45 - от там нататък ще видим каква ще ни е програмата.

Сега вече за нищо не се сещам какво да ви пиша. Аз мисля, че пак изчерпах всички теми на 100%. След обяд ще седна на Интернета, да потърся малко песни. Имам разни набелязани заглавия, които искам да си запиша, а паралелно с това съм започнал и нов диск за татко – все шедьоври по мой избор и вкус. Дано вече да сте получили предишната ни скромна пратка.

Онази вечер се обаждах на Ива и Румен. Търсих Васил и Албена, но ги нямаше. И с тях уж ще се виждаме, но кога ще е - никой не казва. Всичките мънкат, като че ли ще им вадиш зъб. Ще се обадя още веднъж-дваж и като видя че нямам ответ, ще ги зарежа пак. Е, признавам си, че малко ни е скучничко - не че ние самите не си правим достатъчна компания, но все пак; нали има нужда и с някакви хора да се съберем, особено пък каквито сме и двамата с Дани “социални” и общителни животни. Хайде, чао значи - утре пак ще продължа с описанието. Близки и приятели - много ни липсвате и много ви обичаме; всички!...

18.11.2001 – Неделя е, ранният следобед. Тъкмо прибрах Ванеса да спи, след като с нея цяла сутрин обикаляхме битака. Нищо съществено не купихме, освен един плик с тиквички и допълнителна касетка за видеокамерата. От една сергия ми подариха грамофон, но още по пътя установих, че последният се захранва със специален адаптер за ниско напрежение, който нямах в наличност и аз от своя страна пък го изхвърлих, недоволен от подаръка.

Вчера цял следобед бях на Интернета. Сутринта говорих половин час с Богдана и Евгени в Америка. Те са добре, работят и са много заети. Изпращат ви специални поздрави. Йовчо ми е писал съобщение, че ви е предал парите, които дължеше на нас. Ние тук им платихме документите за Америка – те кандидатстват за Зелена карта, да видим какво ще стане. Той също спомена, че заминавал в командировка до Германия за около един месец и ще се върне по Коледа. Догодина можело пак да ходи – ха дано, де! Огнян се появи за кратко, но изчезна – не можахме да установим връзка с него този път. Привечер излязохме с Дани в задния двор – аз се заех да разпалвам барбекюто, а тя изчисти плевелите и разните нападали листа и шума от дърветата. После си направихме салатка - аз опекох чушките и сините домати, а на края и кебапчетата. Беше много приятна вечер, най-вече хладна и без комари. Изгорих пак сума дърва, но те нали са за това, хич не ги спастрям. Навред има разни паднали клони и дървени отломки, които аз не подминавам, а просто се навеждам и най-целенасочено събирам за огнището. Вероятно ме мислят за луд или че съм от Комунални услуги, отдел “Чистота” – за мен обаче е върховна наслада да ме принизяват на по-прост, отколкото в действителност съм…

Тази сутрин Даниела замина на работа – смяната й е от 06:00, но аз останах да си доспивам в кревата. Чак към 09:30 излязохме с Ванеса и отидохме до битака. Сега тя спи – аз отивам да се изкъпя, че като си дойде Дани в 15:00, ще излезем пък всички заедно.

Снощи се обаждах по телефона на Стефан. После пък Васил и Албена търсих, че те си заминават за България другата седмица - уж с тях ще се видим когато си дойдат в началото на Януари, но кой знае и въобще дали...

Тази седмица вече трябва да стане ясно какво ще излезе на края с нашата малка къщичка – ще я купуваме ли малко по-евтинко или пък ще я купуваме доста по-скъпичко, т.е. на обявената й цена. Ние им предложихме сума - дано се спрем поне някъде по средата, че на мен все ми се виждат баят много тези нули отзад и взех вече на сън да се стряскам...

25.11.2001 – Пак е неделя, тъкмо се връщаме от битака с Ванеса. Аз си купих едни обувки и един телефон: обувчиците ми са за $2, а телефонът - за 20 цента. Калеврите са чудни, само че телефона не работи, та го изхвърлих напред. Сега реших да драсна някой ред, за да си успокоя нервите, преди да започнат редовните ми занимания по компютъра и Интернета - имам нещо да проверявам там.

Както сами разбирате, писмата ми вече се разредиха и са с периодичност от единия уикенд, та чак на следващият – през седмицата нямам време за този лукс и разнообразие. Но по този начин пък се събира повече материал за описване - ще има да четете с дни и седмици. Най-важното за сега обаче е, че въпреки всички финансови обстоятелства, високи препятствия и бариери, ние с Даниела решихме да купим въпросната къща – не се съгласиха мръсниците да смъкнат цената малко по-надолу, а и след като ни виждат такива лъчезарни мераклии: абсурд е да намалят. В същото време си “печем питката” и за онази първата къщурка, която изтървахме защото агентите ни казаха, че тя уж била вече продадена. Това добре, но те самите нещо не могат да се спогодят с бъдещите й потенциални купувачи, та ще ни се обадят пак – белким ние кандисаме. В крайна сметка, от двете възможни все едната ще стане наша – няма разминаване този път...

Вчера, събота – Даниела не беше на работа, та ходихме на излет по балканите. Времето беше чудно за разлика от днес – щом се върнахме следобеда и аз веднага влязох в басейна. Вечерта обаче заваля дъжд и днешния ден е малко мочурлив. Дани е на работа до 16:30 – с нея ще се срещнем към 17:00 пред супермаркета, че да си напазаруваме едно-друго за хладилника.

Ванеса беше болнава няколко дни – имаше кашлица, стичаха й се сополите и т.н. Аз също изкарах нещо подобно в движение, може да го е лепнала от мен. Но вече е добре и от утре пак тръгва на градината. По принцип такива болежки ги церя мигновено с много вино или ги давя в ракия – няма бацил или микроб, който да е ме е повалил при такова надеждно “лечение”…

През седмицата получихме и писмото ви под № 101 – дълго и обширно, като книга. Ето така трябва да пише майка, а не да ни изпраща по едно листче само. Вчера се свързах за кратко и с Огнян, довечера ще си приказваме по-надълго. Албенчето също ми е изпращала съобщения, но не сме се улучили когато и тя е била на линия. Майка иска разни допълнителни сведения и документи, които ще й продиктуваме довечера по телефона. Надявам се вече да сте получили предишната ни пратка.

Това писмо ще пътува с Методи по всяка вероятност. Иска ми се да направя и филма до тогава, но едва ли ще успея. За сега само събирам песни и ги записвам на компютъра, но все още не знам как да го свържа към усилвателя. Та днес през Интернета ще се занимавам и с тези въпроси – ще питам, ще разпитвам; дано разбера нещо. След малко отивам горе, където ми е “офиса”, че да се разправям и с това.

Онази вечер (в петък) си правихме скара – за довечера се очертава същото меню. Сега като имам дърва бол, че не ми свиди да опалвам барбекюто по-често. Пък и през седмицата в магазина до нас надуших една евтина свинска кайма – по 2 лева килото я раздаваха; пръснахме се от ядене на кюфтета и кебапчета. Вчера пак си събрахме малко дръвца от горите. Аз където и да ходя, като видя някой кол или пръчка – прибирам ги за печивото. Ако отидем да живеем на къщата, задължително ще построя камина-барбекю отвън на двора; стени ще събаряме, ще боядисваме, нова кухня ще правим, нова баня – въобще ще има много строителни емоции, усещам го вече...

От Неничко пак нямаме ни вест, ни кост. Тези дни ще се местят на друг адрес с майка си. Когато последния път разговаряхме с него (а това беше още преди цели две седмици!...) се разбрахме, че уж той ще се обади като му дойде кефа. Но до днес – нищо. Такова чудо не е било, но явно че на него така повече му харесва. Пък и какво ли го интересува баща му – нали той не е направил нищо за него. Не ми се мисли и не ми се говори за това, защото много се намъчнявам и ми става ужасно криво...

Онзи ден се обаждах на един човек за някаква работа, когото също чакам да узрее, но той каза, че след Нова Година ще има повече шансове за успех. Твърде възможно е обаче и от там нищо да не излезе. В същото време, във вторник ходих на едно друго интервю, та и от там чакам някакви резултати (положителни за предпочитане). Много искам да започна работа тук на Gold Coast, а не да пътувам като гламав по 650 км на седмица.

Снощи пак се чухме с Тони през Интернета. Та той каза, че вече имало сняг в България. Огнян също спомена, че щял да сменя гумите на колата със зимни. Значи зимата е дошла – няма да се размине без печки, пуловери, дебели дрехи и студуване. Дано да е по-мека поне, че да поминете с по-малко ток и други зимни разходи...

След малко ще прегледам и вчерашния вестник - да не би да има някоя обява за работа, подходяща за мен. Общо взето положението с работата е много трудно, а пък пенсията въобще не се вижда, отнесена далече в бъдещето. С това информацията ми се изчерпа - може да се включа пак следобед, като сложа Ванеса да спи...

02.12.2001 – Отново е неделя – единственото време, когато на спокойствие мога да седна и да напиша някой ред. Тъкмо нахраних Ванеса, Даниела е на работа и аз използвам този антракт за виртуалната ми спойка със света и всички вас. Възстановявам си мисълта от миналата неделя, когато прекъснах писането, за да направите връзка със събитията, които вече минаха през седмицата и които предстоят за следващата.

Него ден Даниела беше на работа, но след смяната й с нея се срещнахме в един супермаркет, та напазарувахме малко стоки от първа необходимост - главно провизии и запаси за рафтовете на бездънният хладилник-ламя. Бях споменал, че предния ден всички ходихме по балкана. След краткият ни поход, аз влязох в басейна и колкото и да се пазих, без да искам си намокрих ушите. Специално лявото ми ухо е много чувствително и то пак се възпали от мокрото. А пък тъкмо бяхме отказали часът за доктор предния ден – мислех си, че ми е минало напълно. Обаче аз взех да се съмнявам и в нещо друго – май че като сменям височините и точно тогава ми се появява това заглъхване или по-скоро запушване на ушите. Така стана като се прибирахме от България – нагоре-надолу по самолетите (отделно колко пъти се качвахме и слизахме по Америка, по Европа…) - ушите ми пращяха като картечници; постоянно заглъхваха и ето го резултата налице. Сега вече си спомням, че този ден ушите ми също пукаха, докато се катерихме по баирите (а върхът наистина е на доста голяма височина, спрямо морското равнище, по което ние сме си свикнали да тъпчем с крака – за кратко време се изкачваме, но много нависоко). Та от денивелацията ли, от водата ли, от що ли – но ухото ми пак е възпалено и се обаждах на доктора да ме запише за друг час. За този чаках цели 3 месеца, но за щастие в клиниката имаха дупка в графика, та ме вместиха случайно за следващата седмица - всъщност на преглед отивам в други ден (вторник). Независимо че тези развития всичките станаха в понеделника вече, според моите исторически летописи още неделята не е свършила – това беше само една малка скоба, която вече затворих...

Като се прибрахме след излета, аз се включих отново на Интернета. Появи се Неничко, та с него също си обменихме по някое и друго хладно изречение. Това пак ме ядоса много – не нещо конкретно, просто ме подразни самия факт на неговата студенина и неприязън към мен. Това вероятно сте забелязали по неохотния ми тон вечерта, когато ви се обаждахме по телефона; не ми беше ни до приказка, ни до нищо. Съжалявам много и се извинявам за това, но нали знаете, че като не му е на ред на човек нещо, та целия свят му е крив. От Тони разбрахме, че родителите на Дани са получили отговор от Белград, но до този момент не знаехме, че са им отказали визите за Австралия. Трябваше Тони и Дима да отидат у тях на другия ден и да разберат каква е историята, а ние пак да се свържем по Интернета, та с подробности да ни разкажат какво става. И там има множество проблеми, които тепърва ще се решават...

Закупуването на къщата вече е в пълен ход - дадохме депозита и скоро трябва да се оформят документите за покупката й. Въобще сме се разпънали на няколко кръста, но се справяме със задачите една по една. Така в напрежение и несполуки започнахме и новата седмица. Бяхме изпратили едни документи на Дима за заверка и съответната оценка – дипломата и разни други. Върнаха ни ги обаче и тях – тази институция не се занимавала с такива дейности. Та сега пък ще ги препращаме по други офиси и министерства - пак ще има сума разправии, въртене на телефони и какви ли не щуротии. А това е много важно за тях, защото въз основа на тази оценка от дипломите им, ще се отсъдят някакви точки, с които вече да кандидатстват за емиграция в Австралия. Толкова сложна е станала тази процедура напоследък, че вероятността за успех почти граничи с невъзможното. Но както и да е - ние ще направим всичко необходимо и което зависи от нас, за да подпомогнем това тяхно смело начинание. Около тези проблеми седмицата се изтърколи.

В петък Нени ми се обади на работа - пак нещо да ми съобщи за мотора си. Тръгнал по майстори да сменя бутала, сегменти – въобще, той върви по най-глупавите пътеки, но нали вече има по-умни и по-грижовни “съветници” от мен – да прави каквото ще. Пак се ядосах, разбира се, но какво ли можех повече да направя. Същият ден говорих с един мой колега за компютърните си проблеми и той каза, че може да ми го оправи - само да му занеса кутията. И към края на работния ден аз тръгнах по-рано, отидох си до вкъщи, разкачих жиците и хайде обратно на работа. Оставих му компютъра и се прибрах най-после (след близо 300 км пробег за деня). Даниела вече беше направила салатата, та дълго-дълго си отпускахме с нея нервите до късните нощни часове (по-скоро почти до първите утринни лъчи на слънцето). През този уикенд нямам компютър и няма да се свързвам с никого на Интернета. Колегата ми се обади напред, че всичко е оправено и е наред, така че утре ще си го прибера и тогава ще го включвам на нова сметка. Така най-после ще мога да започна и озвучаването на филма от България, но нали трябва и настроение да имам за всяко нещо от подобен характер - а пък аз напоследък нещо нямам такова, забелязвам...

Вчера Дани замина първа смяна на работа, а аз останах да се разправям с Ванеса. Станахме рано, та ходихме до битака и до няколко гаражни разпродажби. Нищо не купихме освен три глупави компакт диска, колкото да не съм капо. После отидохме до морето и там от един понтон си топихме краката във водата, че беше голяма жега. То и днес не е по-хладно, но няма да излизаме, защото в 14:00 ще ходим в детската градина на фамилни снимки. Ще идва художник-фотограф, който ще снима децата с родителите им. Дани ще дойде там направо от работа – тя си взе нарочни дрехи да се преоблече, а на мен е оставила една рокля да облека на Ванеса – а пък тя е толкова грозна с рокли, че чак не мога да я гледам и да я възприема като малко момиченце. Аз повече си я харесвам с къси гащи, фланелки и т.н. – мяза ми на момченце, та за това. Но какво да се прави, ще трябва и с роклите й да свикна. Ванеса сега се върти около мен и си играе тихо и кротко, като агънце. Подивява само когато види майка си. Ако е само с нея, също много добре си играе и я слуша. Щом сме двамата с Даниела заедно обаче, и тутакси настават лигавите картини, но явно това е някакъв общ детски синдром - нали помня и Неничко каква дришня ставаше, в момента като се появеше майка му от някъде... Аз тъкмо я похвалих и малката взе да се катери по мен и да ми пречи на писането. Пак чака да й изрисувам ръчичката, но много мърда, та не мога да й взема точно мярката...

Вчера, като се върнахме от морето с Ванеса, аз пак турих на печката един казан с пълнени чушки, но този път не можаха да се получат така хубави, както предния път. Станаха едни чорбести такива, яйцето на застройката им се пресече – въобще, изложих се като майстор-готвач. Но ги ядохме, де – че няма да ги изхвърлим, я! Тази сутрин се наложи да ги преработвам и подобрявам – излях им соса отделно в едно тенджерче и го подсилих с малко брашно. Така вече заприличаха на истински кулинарен шедьовър. Абе, нали ще купуваме къща сега - ще има и малко мизерия, няма как...

От вчера (01 Декември) по тези географски ширини официално навлезе лятото като сезон. Това веднага си пролича и от рязката промяна на времето. Аз пак се къпах в басейна, но не посмях да окъпя и Ванеса – нали до онзи ден буха и се сополиви, та рекох да я повардя малко. Разбира се, на нея вече нищо й няма и ще започнем да я къпем навън от сега нататък. Там където отиваме да живеем (живот и здраве, като купим къщата…), има едно голямо езеро – като басейн, но огромен. Задните дворове на всички колиби се намират току на самият му бряг. Там ще може да се плува или да се кара малка лодка с гребла. Много е приятно мястото, но заради Ванеса ще трябва да вдигнем една малка ограда, за да не скочи случайно във водата. Абе ремонтите и подобренията в домакинството започват от тук нататък, но нека да сме живи и здрави и най-вече да ходим на работа - всичкото останало ще го оправим с пари; ако не само с пари – с много пари...

Толкова ми се иска отново да въведа практиката за списване на ежедневните ми хроники, но сега наистина нямам възможност за това. Така губя може би част от информацията, защото забравям какво се е случвало по дни и часове, но се опитвам да възстановявам фактите доколкото ми е възможно... Аз тъкмо слях закуската с обяда – излапах набързо една чушка с много сос; хубави са. Обаче довечера може пак да сме на скара, стига с това готвено – нека първо да видим какво ще ни е настроението.

Вчера на басейна в комплекса се запознах с едни съседи – той е сърбин, но раждан тук. Жена му обаче си е чистокръвна сърбойка, довел си я човекът от Югославия чак преди няколко години. Та с тях се заприказвахме за манджи, ракии, за живота въобще, музика и т.н. Дадох му вчера да си запише един диск с хубава музика, а той пък ще ми запише нещо от неговия подбор. Разбрахме се един ден да направим едно общо барбекю и да се опознаем по-отблизо. Дано поне с тях успеем да се сработим, че иначе общо взето доста ни е скучен живота без приятели. Сега за Коледа и Нова Година още не знаем какво да правим и къде да отидем. Ние ще работим и двамата с Даниела, та на дълги отпуски не можем да разчитаме, но поне за няколко дни може да измислим нещо. Само че така сами не сме за никъде – нямаме си компания, нямаме “агитка”...

Докато я видя и Ванеса надраска отдолу листа. Това е нейна собственоръчна рисунка. Може след малко да отидем на басейна, че взе да става доста топло. Обаче количката й е останала в багажника на Даниелината кола, та сега където и да мръднем се водим само за ръка...

Ами общо взето, милички на мама – това е всичко за сега. Другата седмица чакаме повече развития да се случат: първо в понеделник вечерта трябва да си свържа компютъра и да видя дали работи успешно. Във вторник, след прегледа на шибаното ми и нещастно ухо, също ще има някаква развръзка – причини и следствия около заболяването, медикаменти, лечение и т.н. За тези, както и за всички други подробности около нас, ще ви информираме своевременно. В сряда е Никулден - сигурно ще се почерпим за здравето на татко и Неничко, както и за Бог да прости на скъпият ми дядо Никола, когото аз само смътно си спомням. Даниела казва, че на тези дни се споменавали само живите и се пиело само за тяхно здраве. Добре ама аз винаги си споменавам и починалите близки. На Архангелов ден например, винаги отливам по някоя и друга капка за дядо Ангел и за чичо Мишо от “баира”. Така ще направя и на Никулден. Всъщност той се пада чак в четвъртък, а не в сряда, както казах по-горе – това обаче съвсем не ми пречи да смаля дистанцията до тогава с едно междинно напиване още в понеделник или най-късно във вторник, да речем...

Тези дни Цецо и Светлана са се преместили в новата си къща, която те купиха наскоро. Онзи ден се чухме с тях, но и те напоследък са много заети и обременени, та не им е много до излишни приказки и раздувки. Неничко от онзи ден (30 Ноември) е излязъл в голямата си Коледна ваканция. Сега пък сигурно хептен няма да се прибира в къщи, но щом майка му е спокойна за него, нека така да бъде.

Аз след малко ще трябва да се къпя, да обличам нови дрехи и т.н., че отиваме на снимки. Ето че си стана 12:00 - ей тъй, съвсем неусетно. Свършвам до тук, всичко ви казах. Хайде, чао и до нови срещи. Другото ми включване ще бъде чак следващата събота и неделя, ако не се случи нещо извънредно преди това...

08.12.2001 – Ето ме пак с вас, мили родители наши и приятели скъпи! Събота е - както обикновено, манджата ми ври на котлона (супа топчета в казармени количества…), бебето е приспано горе в одаята си, майка му е на работа, а аз в следващите час-два ще опиша случките и събитията от изминалата празнична седмица. Казвам “празнична”, защото изтеклата седемдневка беше наситена с традиционни празненства, с много поводи за гуляи и софри: 05 Декември - рождения ден на Сашко; 06-ти – Никулден; днес е студентският празник в България, а утре пък – Огнян има рожден ден. Така под знака на Св. Николай Чудотворец и тази седмица се изтърколи, отново съвсем неусетно. Но нека сега да започна разказа си от самото й начало.

Моя колега от работата ми оправи компютъра и в понеделник вечерта вече го изпробвах включен в уредбата. Освен че нямах сигнал на изхода му, аз по невнимание и некадърност го бях свързал и към грешен куплунг на усилвателя, но сега всичко си отиде по местата. Скоро ще почнем да озвучаваме и филма от околосветската ни екскурзия – касетка по касетка, до където стигнем. Има записани 14 касетки по 45 минути всяка – ще стане цял сериал подобен на “Форсайтови”. Искаше ми се да го завърша до Коледа и да ви го изпратя по Методи, но явно няма да успея. Той ще лети на 25 Декември следобед и сигурно аз ще го изпратя на летището, защото по него пак ще проводим известни малки Коледни радости за вас и за бабини Райнини. Ще направим поне снимки, та да имате и малко нагледни материали от тази част на света.

Във вторник след работа ходих на специалист да ми погледне глухото ухо - платих $98 за прегледа, но съм доволен от “ремонта”. Докторът най-съвестно изсмука всичката мръсотия от вътрешността с една специална вакуумна машина и ми даде нови капки за през деня, а за през нощта каза да си слагам от тези, които вече имам от предишните лекари. Успокои ме, че няма нищо сериозно и опасно за по-дълбоките ушни органи - просто трябвало да се излекува кожата на външния канал, която била възпалена. След две седмици ще е нужно да ме види пак – зер, за 10 минути знахарят взе 98 кинта; как няма да ме иска отново. Е, вярно е че медицинската осигуровка връща $57 от общата сума, но все пак цифрата си е цифра. Дано ми помогне този път, защото е много неприятно едното ухо да е постоянно запушено и заглъхнало – ни телевизия чувам, ни коли по пътя, нито нищо. Движа се все едно като в тунел, без да разбера от къде идва шумът или даден звук – оправям се само с едното ухо. Никак не им е лесно на глухите хора, да пази Господ от такова зло! Лекарят също подчерта в никакъв случай да не спирам алкохола, за да не се получи някаква вредна реакция с тези капки в ушите и аз още вечерта се съобразих със съвета му посредством няколко скромни и лечебни питиета…

В сряда вече беше рождения ден на наш Сашко, който отначало започна много вяло и тъжно, предвид настроенията ми около Нени, но пък завърши с танци, музика и всички придружаващи едно празненство странични ефекти. Навръх Никулден сутринта на помощ долетяха множество самодиви в бели премени, които загрижено ми помогнаха да стана от кревата (с голяма мъка…), да си взема един отрезвителен студен душ в банята и да отида на работа – пребит и смачкан точно като едно правоъгълно парче вестник “Работническо дело” или “Отечествен фронт”, с които обикновено си бършехме гъзовете в ерата на социализма; много преди из магазините на търговската мрежа да се появи тоалетната хартия на заводите в гр. Белово. Същите светии, самодиви и върколаци бяха неотлъчно с мен и през целия работен ден чак до вечерта, когато най-после стана 17:30 и аз можех да си вървя обратно в къщи. Вечерта се обаждахме на татко, с надеждата да се чуем за именният му ден, но той пък беше на работа. Сега използвам възможността да го поздравя специално за неговия празник и да му пожелая най-вече здраве и дълъг живот (за работа и друга трудова активност умишлено не споменавам нищо, защото си мисля, че след повече от 40 години самоотвержен трудов стаж, на него вече му е дошло времето да си почива по-честичко - но щом пък му доставя удоволствие още да се занимава, пожелаваме успех и в тази негова дейност). Така вместо с татко, ние приказвахме с майка - аз се обаждах няколко пъти, докато я намеря, но нея все я нямаше; сигурно е била на църква. Най-после я улучихме в къщи баш когато се е прибрала, но Дани вече се беше унесла полузаспала на дивана и не можаха да си говорят двете, снаха и свекърва. И тя беше на работа през деня, на следващия – също. Миналия ден ходи на интервю в една агенция и от тогава не са я оставили на мира. Сега работи в две частни клиники, но е отчайващо разочарована от обслужването там, от хигиената им и т.н. Ще оставя на нея, тя самата да сподели за тези неща – предполагам, че на майка ще й бъде интересно да прочете такъв, чисто медицински материал; нали и двете са в един бизнес – разбират си от приказките...

Така премина и Никулден – на Нени не съм се обаждал, нито пък някакъв подарък съм му купувал. Защо да му се натрапвам? След като не ме иска – ами добре тогава. Но той точно толкова ще получи и за Коледа – винаги е имал подаръци, винаги сме го водили някъде : то по морета ли не беше, по острови ли, по джипове ли, по Тасмания ли – къде ли не. Нека сега да го води майка му или пък този, който тя смята за по-добър от собственият му баща...

Вчера, вече петък – Даниела беше втора смяна. Тя получи двете ви писма – препоръчаното с документите и другото, с писмото на татко. За едното е ходила специално да го вземе от пощата, а другото дойде с обикновена пратка (писмата с № 102 и № 103 имам предвид). Всеки път подчертавам по телефона, а и нали постоянно пиша, че ние получаваме всичко, което е изпратено от вас. Особено заради статистиката на майка, аз описвам и точно кой номер писмо е пристигнало, но тя все за това пита - и по телефона, и в писмата си. Нищо де, сега пак казвам, че всяко едно писмо е стигнало благополучно до нашия временен адрес на квартирата. Надявам се, че нашите пратки също намират и срещат получателите си. Те не са Бог знае колко много, особено пък откакто сме се завърнали от България - но пък и сами виждате какви “Дунавски вълни” са ни залюшкали нагоре и надолу, подмятайки ни по силното течение.

Добре че сега Методи тръгва за Родината, та поне по него да изпратим нещо повече. Той ще напуска квартирата, ще си разпредели багажа по приятелите и след 6 месеца сигурно ще се завърне с булка от там – такива са му уж плановете. Ако става въпрос за същата дама, с която ние се видяхме за кратко в София, тя изглежда много свястна жена - дано я докара в Австралия, че хем да ни се освежи компанията, хем пък и той да се засмее малко, като ще си има вече кой да му върти червата денонощно.

Мето ще си остави колата у нас - жалко обаче, че заминава баш сега, защото можехме двамата с него да боядисаме къщата. В противен случай – зор ще видим. Майсторите искат много пари, ние с Даниела пък нямаме достатъчно опит, че да си я направим сами. Липсата на време също е от решаващо значение и обикновено работи в наш ущърб. Но нека изчакаме и видим как ще се развият събитията – те, големите бури и офанзиви едва след Нова Година се очакват; за сега все още ни е широко около вратовете. В новата къща има една стена, която трябва да се събори наполовина и да се пуснат няколко тръби или дървени колони до тавана. Така ще се раздвижи малко обстановката, а и ще създаде повече простор пред очите. В момента въпросната стена разделя един вътрешен коридор – по този начин хем коридора ще стане по-светъл, хем пък ще стане малко по-интересно. Но тази операция ще я върши майстор вече – с това не се наемам да се боря сам, защото тук къщите на са градеж от тухли, че да ги събориш и да ги изхвърлиш после, ами отвътре стените са направени от чамови рамки, обковани от двете им страни с едни гипсови плоскости; като сандвич. Последните се режат с трион или ножовка, но си е тънка работа - абе с една дума: майстори трябва да викаме...

Понякога упреквам самият себе си, защото ви занимавам с моите лични проблеми, с които само ви тревожа - но какво да направя, като чувствам такава близост и синовна обич към вас? Най-малко пък вие заслужавахте тази каша, в която поначало ви забърках, но каквото е вече от тук нататък – така сигурно ми е било писано “от горе”. Вие не се тревожете обаче - всичко ще се оправи и нареди само по себе си, само здраве и живот да има; тогава и пари ще се намерят...

Продължавам с петъка – аз бях на работа до 17:00 и веднага след това отидох в детската градина, където пък имаше забава за децата по случай Коледа. Всички родители приготвиха по някаква чиния със сухи мезета и така се проведе тържеството. Аз за жалост присъствах сам, защото нашата мама я извикаха да работи втора смяна, но в забавачницата направих кратко филмче на Ванеса - с другарките и дружките й от групата. Снимах я и с фотоапарата точно когато дядо й Мраза подаде своя подарък - една книжка, която тя си чете през цялата вечер, сгушена под стола, на който аз пък четох дългите ви и прекрасни (макар и малко тъжни…) писма. Аз пак казвам – не се тревожете за нищо; живейте само с моята обич, която е неизчерпаема и безпределна. Знам, че само тя не ви е достатъчна, но пък помислете си, че много други и това дори нямат...

Политическият обзор на майка също не е много розов – не знам дали има такъв прецедент някъде другаде по света: с бивш цар за Министър-Председател и върл комунист на поста Президент. Що за уникалност и на чий болен мозък патент е това идиотско дело?! Отново се прочухме през девет земи, та в десета с пословичната си мъдрост и политическа находчивост като българи и нация. Дано само не се върнат безчинствата и престъпността от близкото минало – а иначе оправяне няма. Който и да дойде на върха, който и да застане на кормилото и начело на властта – все ще краде от окаяната ни държавица. Не можа тоз народ да се научи и да проумее, че политика се прави само от вече забогатели хора, за които се допуска че ще крадат по-малко. И щом като такава личност няма вътре в страната, търси се някой от вън. И тук, в Австралия положението не е особено ведро. Ликвидираха се няколко самолетни компании за вътрешни полети, наред с множество туристически агенции; затварят хотели, мотели и резиденции – хората нямат пари, обедняват, а пък особено след атентатите на 11 Септември, съвсем се уплашиха и просто спряха да пътуват. Въобще цялата ни икономика е на паяжини – всичко е навързано и почне ли да пропада едно и да се къса на едно място, бързо повлича след себе си и останалото. В същото време лихвеният процент на заемите (но съответно и на депозитите) падна с още 0.25% и вече се мъдри около 4%. Дали това е добре или пък зле за силно разклатената австралийска икономика ние все още не знаем, но нас специално положението ни устройва, защото предстои да теглим голям заем от éбаната банка (не сме наясно и точно от коя, но те всичките попадат под един общ и най-дълбоко шибан, ненавистен знаменател). След години обаче, ако числото на лихвата се вдигне, ще трябва и повече нещастни, кървави парички да платим. Но то пък всичко останало ще върви паралелно - отношението между цените и заплатите по принцип се запазва в някакви разумни размери (единствено на пръв поглед…). Само че бавно и неусетно, процентът на това отношение постепенно намалява - няма защо да се заблуждаваме в противното. Това, което е могло да се купи с една шепа банкноти да речем лани, със същото количество хартийки тази година можем да си изтрием само задниците. С други думи: едва утре човек разбира, колко по-добре е бил от днес – след като пък днес е по-зле дори от вчера.

Забелязвам, че напоследък цената на бензина пада по-драстично и стига до $0.66 за литър – това се случва обикновено във вторник вечер, когато е и най-евтин. На другата сутрин обаче веднага става от порядъка на 78-79 цента – ден-два след което цената постепенно пак започва да намалява паралелно с дните от седмицата. Татко пита какво може да се купи с почасовата ми надница – ами, честно казано никак не е малко. Проблемът дори не е и в това, че 30% от тези средства аз изобщо не ги виждам и те не влизат в джоба ми, защото представляват разни шибани такси и данъци; страшното е обаче е друго, че хич не е сигурно колко време ще ги получавам тези пари. Аз да знам, че така ще се пенсионирам, с тази заплата - о-хоо! По една китка мръсни песни ще изпявам пред директорския кабинет на компанията всяка сутрин, докато оня вътре си пие кафето и ще му стоя диван-чапраз барабар с неговата лична секретарка.

Финансовите ни възможности за момента са добри, но не са гарантирано постоянни. Чрез фирмата, която съм регистрирал на мое име обявявам всички разходи, които и без друго правя и така данъкът ми пада доста чувствително. Това е всъщност единственият ми келепир от нея, което пък не е и никак малко. Разбира се, наред с всичко останало възможността да работя самостоятелно също не е за подценяване. Освен средствата, които получавам за един работен час, аз вземам допълнително 10% над тях за услугата, която извършвам. Понеже за данъчните власти представлявам частна фирма, последната пък е освободена от всички подобни такси (в същия размер на 10%), които другите биха ми вземали за техните услуги. Тук този тънък икономически мурафет се нарича “Данък върху стоките и услугите” (GST – Goods and Services Tax). Например, купувам си бензин за обща сума $20 (включваща въпросния 10% данък). Вярно е, че в момента на покупката аз плащам от джоба си тези $18.18 (чиста сума на стоката) + $1.82 (%10 надценка върху тази сума) = $20, но когато изтече тримесечието и направя финансово-счетоводния баланс съгласно приходите и разходите на фирмата, същите 10% от тях Финансовото Министерство ми ги връща. С други думи, възстановяват ми $1.81 от въпросната покупка. Това е именно защото аз вече съм ги платил на някого, който ми е дал надценката си за неговата услуга или продадена стока, докато в същото време моя милост като юридическо лице не би трябвало да ги плащам. Това правило важи за всяка отделна вещ, услуга, закупен материал и т.н., свързани с поддържането и купувани за да върви напред и се развива тази моя дейност или бизнес. Така от 20-те похарчени долара, $18 аз отчитам като разход, които ми ги приспадат от таксите, а 2-та долара ми връщат в пълен размер. Същите разсъждения се прилагат и ако наред с изгорения вече бензин съм извършил и някаква работа (услуга) за други $100, отделно от първия масраф – финансовите власти ще ми обложат с данък само $82, т.е. $100 - $18 (което пък представлява разходът ми за горивото в случая). Или - припечелвайки за себе си тези $100, аз вече съм похарчил $18 от тях и на практика те не се считат за приход, а са си чист разход.

Така с тези гъвкави финансови гимнастики и един добър счетоводител, който е на “ти” с икономическите машинации се стига до момент, в който вместо отделния индивид да дава такса на държавата, самата тя има да му връща пари, защото да речем всички негови приходи са отишли за разходи, влезли са под формата на най-различни инвестиции, дарения и т.н. Аз ще се срещна и с добър икономист, та да видим тая наша къща, дето ще я купуваме в най-скоро време, как може тя също да бъде отчетена за разход на фирмата или поне част от нея. Защото на мен ми трябва помещение, в което да работя; ток ползвам, телефони – всички тези сметки и масрафи отиват като разходи. Вероятно тази материя е много по-сложна за простичките ми и елементарни обяснения и съответното й разбиране - особено пък така, представена бегло в писмен вид. Ако имаше някакъв начин да си ги приказваме тези неща, със сигурност щеше да има по-голяма яснота по тези въпроси – нека да се надяваме, че един ден и това ще стане.

В крайна сметка, за момента като лични финансови възможности нещата се свеждат горе-долу до следните аритметични пресмятания: 10 часа работа на ден, на каквато сума възлиза (еже)дневната ми надница. Десетте процента от тях аз не харча по никакви причини и под никакъв предлог – заделям ги директно, защото това са пари за държавата. Аз също облагам този, комуто извършвам услугите си и после тези пари отиват обратно в Държавната хазна. Единствената ми облага от тях е, че те, влезли веднъж в банката на моята лична сметка, носят някаква макар и нищожна лихва, защото се събират в продължение на три месеца и на края на тримесечието ги внасям обратно в държавата. На тази лихва обаче, която уж ми я дават от банката, пак се начислява допълнителен данък, защото се смята че това е чист доход, което на практика действително е. От дневната надница остават едни средства за лични нужди и харчлък. От тях средно около 30%-35% отиват за данък (ДОД – Данък Общ Доход) – това са също неприкосновени пари на държавата; и те не се барат за щяло и нещяло. От там вече, въпреки че заработката автоматично пада, тя продължава да представлява един много добър доход. Добър, но пак ще кажа и дебело ще подчертая: само за нас самите! - за тези, които сме доволни на всичко и от всичко. Компютърният специалист обаче ни одира кожата с по $60-$70 на час - частите си ги плащаме отделно, тук говоря само за заплащането на неговия вложен труд. Същото е положението и с телевизионни, видео и други техници. В автосервиза като вляза да ми сменят маслото на колата, най-дребните им услуги започват по тарифи от $40-$50 на час и нагоре. Въобще, услугите в Австралия са страшно скъпи.

Думата ми обаче тук беше за моето собствено положение и финансова възможност. Хлябът е $2.50 самуна (е, добре де - най-евтиният), но в неделя вечер преди затваряне на магазина става по 50 цента – амчи то е много просто, бре: купуваме го точно тогава. Месото, свински врат (защото другите разфасовки не ме интересуват) го харчат по $7 килото директно от касапина. Във веригата от лъскави супермаркети същото месо е вече $10-$11$-$12 за килограм. Е, от къде мислите, че пазарувам аз? – естествено е пържолите ми за скара да идват от касапина, а не от шибания супермаркет. Доматите са по $4-$5 килото в магазина – е, нявга стават и $3, но в същото време частните стопани и фермери покрай пътя ги продават срещу $2 за една торбичка от 1.5 или 2 кг – мезето за ракията значи пък се взема от там. Същите “златни” правила важат и за останалите зеленчуци. Имам си тук един арабин, който е собственик на зеленчуков магазин – от него снабдявам домакинството със “зимнините” – чушки, сини домати и прочие артикули “на едро”. Супермаркетската кайма (свинската – аз друга не ям…) ми я продават по $7/кг през целия търговски ден, но привечер като я намалят за да си изчистят по-бързо рафтовете, същите пакети ги вземаме само за $2.50. Е, че как няма да яде човек предимно кюфтета и то ден през ден? - че те доматите ми стъпват по-скъпи, бре! Свинското месо, което е с кокал за готвене или мелене на кайма, моя касапин го дава по $4.50 килото – в магазина обаче за същото ми искат по $7-$8; ебах ги у кожодерите! – досещате се вече от къде пък пазаруваме и този артикул. Бензина си го наливам във вторник вечер, въпреки че един резервоар не ми е достатъчен за седмичния пробег на колата от 650 км. Налага се да налея малко, баш някой понеделник, когато е все още скъп. Но това са суровите хватки на живота – не можеш да им убегнеш. Или както казваше моя голям приятел, Бакала: не може все нашето магаре да е мъжко, т.е. няма как все ние да сме “отгоре” – налага се и да се поиздупим понявга, но това е само за разнообразие в позите; не че ни онождат по този начин постоянно. За всичко това не се изискват кой знае колко висши математически знания и икономическо образование – достатъчно е да се казваш Ангел Михов и да си родом от Габрово. Това вече е мой собствен патент - поставена диагноза, вследствие на хроничното ми заболяване. И когато чуя, че на някой не му стигали парите за нещо, или че му било скъпо и мърмори денонощно като латерна – хич дори не му и влизам в положението; такъв човек и много да има, пак няма да е доволен. Обикновено на подобни индивиди им задавам въпроса къде пазаруват и като ми кажат с какво се хранят и колко харчат за това, тогава само им отговарям: “Ами, ще теглиш тогаз – заслужаваш си съдбата”…

Това до тук беше само един опростен анализ единствено на темата за прехраната – или как да се премахне натрапчивото чувство на патологичен глад. Обаче когато дойде въпроса за имот, било то за къща, земя или пък кола – тогава вече настъпва финансовият апокалипсис и всичко с мъка спестено от тук и от там, потъва като в една огромна помийна яма за покриване на банкови заеми, наеми и т.н. Ние например от банката ще изтеглим само определена сума, защото една част имаме спестена, която вече сме внесли като депозит срещу отпуснатия заем. Можехме да внесем само 10% от стойността на къщата. Но ако внесем 20% (което ние предпочетохме), банката прави някакви много “благородни” на пръв поглед финансови облекчения за своите клиенти – това се свежда до нещо подобно като да получиш диария след продължителен запек. “Диарията” обаче ти минава много бързо, а после си оставаш насаме с хроничния запек, докато не си изплатиш дълговете – та общо взето по такъв начин се изразява великодушното им банково облекчение. А иначе като “новодомци”, за първи имот който си купуваме за лични нужди, ние ще получим и други $7000 безвъзмездна помощ от държавата, с които пък мислим да направим ремонта на къщата...

Разбира се, по тази наболяла в последно време тема може още много дълго да се дискутира - това ще стане особено актуално, след като започнем да изплащаме и заема, когато почнат ремонтите, като дадем ход за оправянето на двора, вдигане на огради, изграждане на скари, камини и т.н. За сега обаче всичко това са само голи предположения и наивни надежди за по-бързото и лесно изплащане на дълга. Реалността може да покаже нещо съвсем различно - но каквото е за всички, такова ще е и за нас...

Днес, събота и вече близо 17:00 - денят ни започна със събуждането на Ванеса в 08:30. Ние с нея излязохме по разходки и гаражни разпродажби, а Дани си остана в къщи, че имаше да пере и да глади. Ох, никак не обича да глади завалийката, но какво да прави – мъчи се и тя с домакинските си задължения (поне да имахме слугиня, а то…). На обяд донесохме една пица от пицарията, че това беше най-лесно за “готвене” и така набързо обядвахме с няколко парчета. От различните тържища аз купих някои дреболии - две подаръчета за Тони и Дима, а за нас взех един грамофон. Този път го изтъргувах за $2. Взех го главно, защото Методи ще ми остави плочите си, които той донесе от България предния път. Ще ги запиша на компютъра – само някои песни по избор, не всичките наред. Ние също имаме разни сбирщини, които съм влачил от тук-от там. Така и аз ще мога да се отърва от тези ненужни вече и отдавна демоде грамофонни плочи, но пък ще запазя музиката и изпълненията им.

Бебето е заспало в 14:00 и още не се е събудило. Аз скоро ще трябва да отивам на компютъра, за да се свържа с Тони и евентуално с Огнян. Много се радвам, че довечера ще се съберете с чичо Божко, за да отпразнувате именния ден на скъпия ми татко. Даниела ще си дойде от работа в 21:30 и ние пак ще се обадим по телефона - дано този път го заварим в къщи. Като време от деня в България ще бъде около ранния следобед - надявам се, че тогава ще си бъдете из къщи…

Ба мааму - Ванеса още спи, а вече минава 17:00. Ще отида след малко да я нагледам – тъкмо си застроих чорбата, която е наша съвместна продукция с Даниела, защото тя беше подготвила продуктите и заготовките, аз само ги сварих и нахвърлях топчетата вътре. А пък съм станал цар на топчетата, да ви се похваля – въпреки, че не могат да станат нито толкова малки на размер (както в стола например), нито пък и чак толкова малко на количество. Дани им вика “гюллета”, но ги харесва. Абе, те са си направо едни малки “кИфтенца”. Аз в каймата слагам хляб и ги пускам на края, само да бъкнат – така набъбват и стават пухкави и меки. Понеже пръстите ми са много дебели, та не мога да ги въртя по-дребни от размер на топка за пинг-понг – за мен обаче са си харни и аз много им се радвам, особено като видя поне десетина в чинията си. Сега отивам да прибера няколко парцала от простора и после цяла вечер “съм си свободен” – повече домакински задължения нямам. Веднага се качвам на компютъра. Ако има нещо забравено и неспоменато, утре ще го довършвам. Като ли не – чао за сега; пак до другата събота...

Така – ето какво става по-нататък обаче. След прекъсване от близо две седмици, сядам тази вечер да обобщя събития и случки, тежки падения и частични извисявания. Датата е вече 21.12.2001 – денят петък; вечерта. Даниела е на работа и ще си дойде в 22:30, бебето спи в горната стая, а аз попълвам времето си с бездарно писателство – плод на моето свободно творчество. И за да можете да проследите действията подред, сега аз обезателно пак трябва да се върна точно там, където завърших поредният си разказ миналата седмица.

Както вече споменах, след като приключих успешно с писмената дейност, аз се залових с практическите си задачи и упражнения. Грамофона уби няколко часа от скъпоценното ми време, но моите напразни и отчаяни усилия не успяха да дадат достатъчно задоволителни резултати (които наивно очаквах…), вследствие на който личен неуспех, последният полетя директно към кофата за боклук. Нещо не можах да докарам рамото му с иглата да следва пътечките от плочата, а не бързо да стига до края и да се самоизключва. Някаква пружинка изглежда отвътре беше дефектна или пък изобщо липсваше. Както и да е – разгледано като отделно самостоятелно действие с чисто учебна цел, заниманието ми не беше толкова неприятно и добре че изхвърлих целия грамофон на края, та да не си губя времето повече с него.

После през Интернета се свързах с Албенчето, с Тони и Огнян, та си поприказвахме по малко с всеки поотделно. В неделята не помня какво правихме, но щом не съм го запомнил с нещо изключително, значи е било съвсем незначително. Новата седмица започна както обикновено – с мъчителното ми ставане рано сутрин, с бясното каране на колата по пътищата пълни със себеподобни идиоти: първо до работа, когато се разбуждам едва докато пътувам, после пък вечерта назад по обратния път. Ежедневието ми е заето и със самата служебна работа, по времето на която намразвам Маркс, Енгелс и целият им шибан капиталистически строй, който тези и други тям подобни психопати тъй възторжено и старателно са възпели в своите книги и научни трудове. Закономерно и едва най-накрая преди здрач, идва заветното и дългоочаквано завръщане у дома, в продължение на което пък кроя плановете си за вечерта. С много малки изключения този умопомрачителен и затворен цикъл се повтаря с точност, клоняща към 99.9% идентичност на действията, при 5-дневна продължителност на процеса и в ежеседмичен, почти равноделен такт.

Във вторник сутринта бях на доктор за ухото – не, това беше тази седмица, което пък и не е чак толкова важно. В сряда вечерта пристигнаха Жоро от Аделаида, заедно с негов приятел – тръгнали с една каравана да си развяват гъзовете по пътищата на родината. Ние всъщност ги очаквахме да пристигнат, защото те отдавна бяха тръгнали за насам и се бяха обадили, че в един прекрасен ден ще дойдат да ни посетят. Та с тях изкарахме много приятно всичките вечери и дни – аз ходех на работа, но Даниела беше по-свободна, та ги развежда тук и там по интересните места в нашия край. Всяка вечер – аперитиви, скари, моабети; точно както си му е реда.

В събота и неделя всички заедно ходихме по излети и забележителности из околностите. Хубаво че поне тогава и Дани си беше в къщи, та групата ни беше в пълен комплект. Снимки си правихме и т.н. В неделя вечерта проведохме прощалното си тържество, защото те на следващия ден поеха по техните набелязани маршрути и отново се разделихме за неопределен период – вероятно до следващата ни сърдечна среща на неизвестна територия.

Разбира се, през това време се случиха и редица други “забавни” събития – в петък след работа колата ме остави в завода: през деня маслото й изтекло на паркинга и аз на тръгване към къщи като погледнах локвата отдолу, та ме обзе див бяс. То отдавна си капеше от някъде и аз уж все щях да гледам от къде тече, но улисан в забързаното ежедневие така и не стигнах до проверката. На края, когато изтече цялото масло, с един колега видяхме, че то идва от една пробка/бутон, който управлява контролната лампа за налягането му на таблото. А той пък (бутонът, демек), половината е изработен от бакелит и в даден момент му идва времето, напуква се от горещината на двигателя, от старост и в прибавка самото налягане на олиото в мотора и просто трябва да се смени с нов такъв датчик. Добре де, с последното твърдение се съгласих - ама пък не и баш по средата на пътя; и не в 18:00, когато започва да мръква и най-малкото - не на 65 км разстояние от дома. Ама какво ви разправям аз? – тази церемония стана още в сряда, в денят в който Жорови пристигнаха. Едвам се прибрах до нас в 20:00 с две туби масло по 4 литра всяка, които купих по път от гастронома и през 15 минути спирах да доливам, защото то изтичаше по малко отдолу. Особено пък като се нагорещи и мотора, с всичките му тръби, маркучи и т.н. - стана една страхотия. Хеле, дотътрузих се най-после до нас. Вечерта проведохме многоочаквания класически моабет; нищо не може да попречи на партито и никакви автомобилни повреди не могат да ни помрачат настроението...

На другата сутрин, още на ранина бягам в едно малко сервизче баш в края на нашата улица – за $45 човека щеше да ми оправи повредата (направо без пари, бре – да го разцелуваш чак; нали някои се интересуваха как е тук…). Добре че него ден Даниела не беше дежурна, та с нейната кола аз отидох на работа, след като оставих моята в сервиза. Така мина и четвъртъка. В петък пак ходих на работа, отново с моята си кола – и всичко беше изключително много наред, до момента обаче, в който пък на връщане по магистралата ме глобиха за превишена скорост. То било зона с ограничение от 110 км/ч, а пък аз съм карал видите ли със 128 км/ч. Хайде и там гръмна една сериозна надница от $135 за глоба – сега сума време трябва да работя за тоя дето клати гората, че да си погася масрафа (тук пояснението ми е само за татко: нали ме пита какво мога да направя със заработката си – ами ето какво: мога да си платя глобата например, макар и доста болезнено, но все пак ще ми останат малко средства и за един свински бут да занеса в къщи). Е, неминуемо един ден трябваше да стане такова “ужилване”, защото аз всеки ден минавам на косъм през паяжина от камери, радари, полиция и какво ли не. Нали пък идва и момент, дето някъде се пука - не може все по ръба на бръснача да се върви. Но и това бяха малки, незначителни отклонения от главната тема...

Значи, посещението на Жоро завърши - те си тръгнаха с неговия приятел в понеделник сутринта, а ние се завърнахме към ежедневните си строго рутинни дела и задължения. Наред с останалите грижи и кахъри, междувременно Даниела много усърдно купуваше и подготвяше множество подаръци за всички наши близки, които Методи уж трябваше да отнесе със себе си на тръгване за България (малко по-късно ще се разбере, че и с тази благородна инициатива стана голям провал). Аз от своя страна, както бях постоянно зает с Жорови, въобще не съм се връзвал към Интернета – когато обаче по-късно се включих, Албенчето вече беше изпратила съобщението за кафемелачката и батерията за часовника на татко. Веднага взехме спешни мерки по набавянето им, само че ние решихме да изпратим малко пари, та майка да си купи чисто нова от магазина – хем за спомен от нас, хем пък там тези неща са значително по-евтини, отколкото в дивашката аборигенска Австралия. По битаци и гаражни разпродажби нямаше време да ходя, въпреки че идеята не е отпаднала все още.

Във вторник сутринта (това става вече през тази седмица) ходих на последен контролен преглед за ухото ми – доктора каза, че ушният ми канал е оздравял напълно вече и всичко вътре е чисто като черковна камбана. Но за всеки случай той пак ми даде едни профилактични капки, които Даниела продължава да излива безмилостно в тъпите ми уши. В сряда михлюзите от банката се обадиха, че не ни разрешават заема, в размера на който ние сме им поискали. Доходите ми не били достатъчно високи и онези като направили някакви техни шибани пресмятания, решили че няма да сме в състояние да го изплащаме. Че като луднах аз, че като пощурях – на нищо я направих оная нещастна женица отсреща на жицата. Уж пак щели да мислят, да преизчисляват, нови бележки за доходите ни искаха и какви ли не още документи и щуротии (и точно тук внасям едно ново пояснение – заработката ми стига едва за кебапчета, бира и други ежедневни понужди, но на дебелогъзите банкерки с кълки като диреци и увиснали до кръста цици им се видя баят малко; ето ви я сега равносметката, кое за какво стига и за какво не). От вчера обаче, благодарение на Бог и всичките му апостоли-светии, вече сме с разрешен заем и всичко останало се задейства с пълна скорост. Събарям стената, боядисвам, изчистваме мокета и се нанасяме - ха-ха-ха, какъв елементарен ентусиазъм ме е обзел, граничещ с наивността или по-скоро с глупостта...

Пак в сряда, вече вечерта, се обади Методи, че не може да ни вземе багажа - той самият имал няколко куфара с много килограми в тях и т.н. Така и този порив да ви изпратим нещо за Коледа рухна и се свлече в краката ни на съставните си части. За сметка на това пък, сега ще си имаме кафета и сувенирчета за години напред (имам предвид подаръчетата, които Даниелчето накупи за роднините с толкова много признателност и обич). Но добре все пак, че заема от банката ни разрешиха, та поне едно голямо бреме да ни отпадне от плещите. Впоследствие ще мислим за по-второстепенните неща.

Така днес (петък), предпоследната за годината трудова седмица изтече. На работа имаше малко Коледни тържества, известни дребни хапвания, сръбвания и гюзлеми - в 12:00 на обяд всички си тръгнахме и официално запразнихме. Онази вечер направихме няколко снимки из къщи - Даниела даде филмите вчера, а аз днес взех готовите снимки. От тях ще добиете сравнителна представа къде и как живеем за момента. От новото място ще снимаме едва когато там всичко стане готово. Аз до напред бях на Интернета за няколко часа и предадох по-важната информация на Албенчето, в най-сбит и синтезиран вид - поръчах й да се обади по телефона и да ви каже набързо кое как е около нас, а от редовете ми тук вече разбирате и подробностите.

Когато излизахме днес с Ванеса, купихме батерията за часовника на татко. Така че тази задача е изпълнена. След малко, като си дойде Дани от работа ще вечеряме. Доста е топло тези дни – 35°C-36°C; напълно лятна Коледна горещина! Тези дни може да отидем на прохлада някъде - най-вероятно на плаж. Даниела в неделя почива, но утре пак е втора смяна. Сега аз, имайки предвид, че и утре ще ми се отвори възможност да попиша малко, ще спра съчинението си до тук, за да позяпам и малко телевизия, докато си дойде “любимата жена”. Утре – нов ден, нов късмет; кой знае какво пък той ще ни поднесе отново...

24.12.2001 – Навръх Бъдни вечер! Като казвам това, пояснявам, че определението ми е съвсем точно. Сега е 20:00 - джурканият боб е сварен, бебето турняса буквално преди минути; всеки момент чакам Даниела да си дойде от работа и да отпочнем семейното ни тържество. Тя, миличката днес е омесила и питка, която тепърва ще печем, а аз напред забърках каймата за кебапчетата, които пък ще ядем чак утре на обяд. Баш на Коледния ден Даниела пак ще ходи на работа - някаква извънредна и по-кратка смяна от 16:00, така че ще имаме време за един гала-обяд поне. Настроението ми обаче не е особено Коледно – веднъж от тези адски жеги, защото потта се стича по мен като из ведро. Минорният ми тон е продиктуван и от тревогите, които имам около Нени – като си спомня само как той винаги е бил с нас по тези светли празници; как все нещо ще нагласим, за да отидем някъде, че и него да заведем на екскурзия. А сега в душата ми е много празно и злокобно кухо; сълзите ми са готови току на очите и всеки миг ще потекат. Нямаме нито подаръци, нито пък честитки - въобще, да се пукнеш от мъка. Но пък дано поне той да е весел и щастлив през тези толкова празнични и свети, Християнски дни... На всичкото отгоре се прибавя и факта, че моята Даниела ще работи – ние така или иначе няма да ходим никъде, та решихме барем някой допълнителен долар да изкара за покриване на предстоящите ни огромни масрафи.

Без ни най-малко да го обвинявам за това, отказът на Методи да вземе подаръците за България, съвсем ме смаза и разби. Поне вие да се бяхте зарадвали на снимки, писма и нещо дребно туй-онуй. А сега и това не се получи според предварителният ни замисъл. А пък Даниела колкото чудесии е накупила! – какво ще ги правим всичките тези боклуци, хептен не знам. Макар и не съвсем в духа на светлият Коледарски и празничен тон (за което аз искрено съжалявам и дълбоко ви се извинявам…), това са само встъпителните ми слова – сега отново ще се върна на мястото, където прекъснах своя репортаж при последната ми поява в ефир. А това пък беше някъде в далечната петъчна вечер...

В събота сутринта всички целокупно излизахме за покупка на подаръци. Цецови ни бяха пратиха колет за Коледа, та рекохме и ние да им върнем жеста с някой армаган. Изпратихме поздравителни картички на Миро и на Богдана в Америка. Иначе на никой друг не сме писали. Чрез безупречната връзка на Интернета получихме много мили писма от Еми и Христо; също от моя скъп и незабравим приятел от детските години, Митко Пенджерков, както и още няколко други. Аз вчера и онзи ден също написах известно количество честитки и ги разпратих по приятелите ни.

След изтощителния пазар, при който всички плувнахме във вода (разбирай пот…) от тази адска и непоносима жега, ние с Ванеса веднага влязохме в басейна на комплекса, докато Даниела се пригласи и замина на работа за втората си смяна. В тази малка бара падна голяма игра обаче – от едно място съм купил на бебето малка надуваема лодка: краката стърчат навън във водата, а то иначе ужким плува отгоре - на Неси много й харесва возенето в нея. След като се навилняхме в басейна, за кратко се прибрахме до нас - само колкото да я сложа да спи, а пък аз после пак се върнах долу покрай “водоема”. Там си поприказвахме малко с моя комшия (сърбина) и на края се върнах окончателно в къщи - тъкмо вече малката бяс се гласеше за ставане. Дали изобщо беше поспала следобеда аз така и не разбрах, но поне заварих детето да си лежи мирно и тихо в креватчето – докато бях в басейна не чух писъци и виене, че да събере квартала с крякането си. Така тъжно и вяло минаха денят и последвалата го скучна вечер...

В неделя станахме относително рано сутринта и заминахме на малка разходка. Слязохме малко надолу, до граничещото със съседния нам щат градче. Точно там се влива сравнително голяма река, та наехме една моторна лодка - с нея обикаляхме нагоре-надолу цели два часа. Беше много приятно - поне усетихме малко по-прохладния въздух покрай водата. Направихме си някоя и друга снимка в лодката. За Ванеса това беше доста приятно изживяване, а и първото в живота й. В този район изкарахме и остатъка от деня. На края направихме малък пазар из локалните магазини, след което се прибрахме в къщи.

Днес станах в 05:00, за да отида на работа от 06:00, защото си тръгнахме още в 15:00, като предпразничен ден. Утре и в други ден ще почивам, след което отново ще съм на работа в четвъртък и петък. Не съм решил още дали да ходя и баш на 31 Декември, но по всяка вероятност ще си остана в къщи. Така със съботата и неделята ще ми се съберат 5 поредни почивни дни, та малко да си отдъхна от лайната, с които служебно се обливам и които най-безропотно газя ежедневно до колене. При всяка една отдадена възможност разбира се, аз ще продължавам да пиша – поне някакъв духовен контакт да поддържаме, докато търпеливо изчакваме физическият…

Утре ще ви се обадим по телефона – последния път връзката беше много лоша и почти нищо не разбрах от това, което си говорихме. А сега ще се опъна малко на дивана, защото взеха да ми се затварят очите. Хайде лека нощ, милички - при вас сега е обед; завиждам ви и за снега, който сигурно е навалял…

Онази вечер по един от каналите на австралийската телевизия предадоха материал за нещастието, случило се в някаква софийска дискотека. Сума деца са загинали от задушаване в тази тъпканица, която е била там. Още вечерта говорихме с Тони и Дима, та те ни хвърлиха малко повече светлина по този наболял въпрос. Голяма трагедия – дъщерята на техен близък приятел е сред жертвите; човекът си я отгледал сам самичък. Аз не разбрах каква точно е била неговата семейна история, но за жалост детенцето му го няма вече; 12- или 14-годишно е било (не ми е работа да питам: що ще пък то само посред нощ в такава дискотека, но така или иначе нещастието е вече факт). Заедно с този човек те щели да карат Новата Година, а то гледай каква нелепа участ му дошла до главата.

Другата по-разведряваща новина, с която Тони и Дима ни се похвалиха още предишния ден е, че те най-после са се оженили. Разписали се били само и заедно с родителите и кумовете си, направили едно разкошно тържество по случай щастливия и тържествен момент. Чак сватба не са вдигали и тъпани не са думкали, за да спестят пари необходими за идването им тук. Дано всичко върви гладко и безаварийно в нелекият съвместен съпружески живот. От наша страна, ние им пожелаваме изобилие от щастие, много любов и обезателно сбъдване на всички техни мечти...

25.12.2001 - Честита Коледа, “милички на мама” – нека Бог да ви благослови и ви закриля навсякъде, където и да сте по света! Нека да ви е честито и Рождеството Христово, скъпи наши майко и татко! Бъдете спокойни, живи и здрави! Обичаме ви много всички! С тези мои встъпителни слова и благопожелания започвам празничният си репортаж от опаката част на земята. За разлика от предполагаемата тежка зимна обстановка в България, при нас в Австралия се е установила лепкава и знойна жега – термометрите се чупят един по един и живакът им се търкаля по пода при стойностите от 35°C-40°C, а пък от белия и пухкав сняг няма и помен даже.

Снощи, почти полузаспал едва дочаках Даниела да се прибере от работа, но после бързо се разсъних и тържеството ни продължи до след 02:00 посред нощ. Уж щяхме да си ядем джуркания боб с постна питка, но наблегнахме на аперитивите, замезвайки по-сериозно със салати, та до вечеря така и не се стигна. Нищо – загуба на материал няма; бобът може да го прекараме като гарнитура към днешните кебапчета и тлъсти пържоли.

Сутринта още със ставането си раздадохме подаръците и веднага влязохме в басейна. На обяд пекохме традиционната скара и потта още по силно се стичаше по и без друго нагорещените ни тела. Всички бяхме голи, седнали отвън на пластмасовата маса в малкия и тесен двор. Ванеса, както се размяткваше по гол задник из дворчето, така ненадейно се напика - веднъж на плочника, а малко след това, точно на същото място отиде и се изака права като крава (понеже тя още ходи с пелени, сигурно не знае, че тези действия се извършват от клекнало положение, а не така “в движение” като чифтокопитните бозайници). Но пък така поне спестихме една пелена – Даниела я изми с маркуча, че се беше и омазала цялата и белята се потули. След тържествения семеен обяд, ние пак отидохме в басейна, докато стана време за Дани да ходи на работа. Тя днес кара някаква по-кратка и специална смяна, та поне успяхме да си уважим празничната трапеза.

Тази сутрин Нени най-после се обади по телефона, за да ни честити Коледата. Те пак отивали на къмпинг, та щял да се обади отново след като се върнат - да ни поздрави и за Нова Година. Ние снощи с Ванеса вдигнахме елхата – тези дни ще си направим и снимки около нея, заедно с подаръците. Както върви, по празниците ще изщракаме още една лента, та в колета този път ще има повечко снимки. Днес съобщиха, че тази година Коледният ден е бил най-горещия от 20 години насам. В Бризбън са измерили температури от 39°C, докато тук на Gold Coast било само 34°C. По принцип при нас постоянно полъхва някакъв бриз откъм морето и всъщност не е така знойно. Но независимо от тази “прохлада”, аз прекарах следобеда отвън на пластмасовия стол и под водната струя на маркуча. В басейна водата е много топла, защото се нагрява от слънцето - чувството е все едно, че влизаш в бака с горещ планински чай. По тръбите също тече вряла вода, защото ги ровят на доста плитко в земята - а си е и топличко времето, все пак. За такава ледена вода, каквато шурти от чешмите в Габрово, може само да се мечтае – особено пък за тази, в банята. Но с всичко се свиква - важното е само здраве, работа и разбирателство между хората да има...

Аз реших да ви се обадя малко по-рано по телефона, че да може и Ванеса да е още будна. Тя не каза кой знае колко много приказки на дядо си, но по принцип все нещо си мърмори под носа и си приказва сама - само дето ние с майка й не можем да дешифрираме нейния бебешки жаргон все още. Като си протегне ръчичките нагоре и каже: “Диш!”, значи че иска да я вземе някой на ръце и да я разнася из стаите (а пък тя да се пули и блещи наляво/надясно като Клеопатра, която едно време също са разнасяли на носилка). Тя така е научила и учителките си в детската градина. Всички там много я харесват и много я обичат – любимка на другарките е станала...

Оп-па, дорде я видя и Ванеса пак ви “написа” нещо. Сграби химикала с лявата ръка, съзнателно или не. Нямам представа още дали и тя няма да бъде с “лява ориентация”, като майка си и батко си Сашко - които пишат, режат лук, коват гвоздеи и извършват всякакви други дейности изключително и само с левите си ръце, докато ние, “по-нормалните” правим всичко това с десните.

Утре Даниела е първа смяна, от 06:00. Така че тази вечер ще се ляга по-навреме. Аз още нямам идея какво ще правим през деня с бебето - като станем сутринта, тогава ще набележим плановете…

Току що случайно си погледнах часовника – точно 20:00 нашенско време е. Предполагам, че вие вече сте се наредили с чичо Божкови около празничната Коледна трапеза. Може би ще има питка, но със сигурност няма да липсва и баницата с късмети. Сигурно сте заредили масата и с традиционните кисели туршии, наред с драните мезета “на танур”; както надявам се, не сте забравили и джезвето с греяната ракийца (на този хубав сняг, дето вали в момента това е задължителен атрибут). После ще дойдат сочните свински пържоли, печени на фурна и т.н. и т.н. – торта, крем карамел, баклава и неизменното кафенце за “другаря Божко”. А най-вече, че ще бъдете сред добри и близки хора – нали най-важното условие е софрата си да има с кого да споделиш. Мда-а, това определено е вече някакво чувство на носталгия - не мога нито да го скрия, нито пък да го потисна… Кап-кап-кап, две горещи сълзи се стекоха по заоблените ми от системно преяждане бузи и паднаха върху измачкания лист хартия, на който от години изливам и хубаво, и лошо. Тук аз си подсмърквам звучно сополя, преглъщам го на сухо и продължавам смело напред – няма място за страдание, няма повод за униние; просто малко скъпи и приятни спомени, от доброто и старо, отдавна минало, но пък добре запомнено време...

Зарадвах се много днес, след като се чухме с татко. Не се бяхме улучвали с него от доста дълго време. Нали той е винаги на работа по времето, когато ние обикновено се обаждаме по телефона. Майка беше на черква и този път не се чухме с нея. Нищо, на Васильовден ще се обадим пак.

Ами това като че ли е всичко за сега, скъпи родители наши. Пожелаваме ви още веднъж весели празници и много добро настроение! Аз през следващите дни ще продължа да ви досаждам с писменият си обстрел и моята безконечна поредица на пожизнения ми сериал. Даниела сигурно ще иска да изпрати колета до края на седмицата. Тя също много се ядоса, че не успяхме да изпратим набелязаните за всички вас Коледни подаръци, но какво да направим – все пак, не мога да притеснявам Методи и да го моля да ни пренася багажа от девет царства, та в десето. Той днес вече е тръгнал и е някъде из въздушното пространство на път за България. Дано успеем да се вместим в пощенските лимити от гледна точка на грамажа, разрешен за изпращане. То всъщност лимитите ни са по-скоро финансови, защото за 1 кг пратка от пощата искат $20, а колетът ни вече надхвърля едно кило е нищо отгоре. Разбира се, ние можем да изпращаме и много по-тежки денкове, но пък цените с тежестта нагоре стават безумни. Хайде, лека нощ от мен за сега и наздраве! MERRY CHRISTMAS! - както казват англоезичниците (пожелах ви щастлива Коледа дори и на английски)…

29.12.2001 - Отминаха горещите Коледни празници. Следват също толкова горещи и още по-празнични Новогодишни дни. Нали нас така ни научиха комунистите, повече да уважаваме настъпването на Новата Година, вместо да отдадем заслужената си почит и уважение на Рождеството Христово, както това прави целият православен Християнски свят. Та някак си по тази стара и закостеняла в нас традиция, подготовката и очакванията ни са много по-големи за Новогодишната нощ, вместо трепетите, които би трябвало да изживяваме за Бъдни вечер и Коледа. Надявам се, за тези си заслуги обединените под червените знамена неверници, барабар със всичките им сърпове, чукове и петолъчки да получат своето най-жестоко възмездие, за да изтрият срама и мъката, която са причинявали (и продължават да причиняват…) на мирното човечество в продължение на десетилетия. Тях нека Господ да ги съди, но за всеки случай нека имат и другарският ми празничен салют, точно в техен стил VENCEREMOS: “Бъдете проклети – и вие, и семенцето ви червиво!” А пък през това време (и докато чакам “страшния съд”…) аз отново ще се върна малко по-назад в събитията от близките, току изтекли няколко дни.

Датата 26 Декември също беше официален почивен ден. Даниела отиде на работа първа смяна, а ние с Ванеса си останахме в къщи. Навън беше адска жега и зной, та по-разумно беше да си стоим из дома, обдухвани от перките на вентилатора, вместо да се пържим в собствената си пот отвън, под ударите на слънчевите лъчи и съответна радиация. Аз се обаждах по телефона в Америка на Богдана и Евгени да ги поздравя за Коледа – с разликата в часовете, при тях беше точно вечерта на празничния ден. Тъкмо отиваха да се веселят с техни приятели. После пък Нени се обади, че щял да дойде за малко да ни види, защото отивали на плаж с приятелката си. Малко след това те пристигнаха с няколко подаръка за бебето, поздравителни картички и т.н. Целуна ме детето, поздрави ме – значи му е минала сръднята. Той за отровните си думи и мръсни приказки се извини още преди време, като говорихме по телефона. Аз мислех, че няма да ни се обади и да се видим - за това не сме му купували и подарък. Пък и той самият така лошо се държеше специално с мен, че не заслужаваше да получи нищо. Но сега пак ще сменяме политиката на ненавист и мракобесие с разведряване и затопляне във взаимните ни отношения, та ще гледаме да му измислим нещо, с което да го зарадваме; хем за него, както и за нашата Джесика – “любовта, без която не можем!”... Младежите постояха много малко, защото бързаха за морето, но ходиха до горе да видят и бебето, което вече не можеше да ги чака и аз го бях сложих да спи. После си тръгнаха. След тях си дойде и Даниела от работа, но легна да почине малко, защото беше доста изморена. Аз пък, когато жегата навън чувствително умаля, ходих да се поразходя из квартала. Надвечер, като се захлади времето ние пак се нахвърляхме в басейна. Така приключиха и тези няколко почивни дни.

В четвъртък и петък аз ходих на работа, а Даниела точно тогава имаше почивни дни. Сега в събота и неделя аз пак почивам, докато тя пък е на работа, но какво да се прави – разминаваме се доста с тези нейни шибани дежурства. Вчера след работа ходих до един колбасарски цех да накупя малко наденици, кренвирши и т.н. Беше сравнително близо до Нени, та му се обадих да го питам дали искат няколко парчета салам за къмпинга. На връщане минах набързо през тях, за да им ги оставя. “Дулцинеята” също беше у тях на гости с майка си и сестра си - нещо приказваха вътре с госпожата. Аз не съм влизал - видяхме се отвън с Нени, даже двамата с него прескочихме до моя зарзаватчия. От него пък си купих малко домати за шопските салати и сливовата ми ракия, “без които също не можем”... Още ме помни човека – поприказвахме малко и си тръгнахме. Оставих Нени в къщи - той поиска да ми покаже разни техни снимки от местата, където са ходили двамата с Джесика, та ми извадиха цял албум. Изгледахме ги заедно и аз поех пътя обратно към нас. Те днес тръгват за къмпинга с майката на Джесика, а баща й и брат й вече са там. Абе, живот и половина – точно това наистина му е липсвало на нашия малък Неничко и сега той е много щастлив. Аз нямам нищо против от всичките му хлапашки и юношески похождения, само че силите да се хвърляха повече в училището, а не по мотори, къмпинги и състезания. Но пък и нищо не мога да направя повече, за да променя нещата. Приказвах много, поучавах постоянно, непрекъснато давах акъл и всякакви примери – все тая. Дано поне да е щастлив – на другото, майната му. А пък един ден какво дърво го чака - не ми се мисли направо...

Аз, след цялата тази одисея, най-после се прибрах в къщи и се нахвърлих връз боба като обезумяло от глад животно. През деня бях изял само три пършиви ябълки – бях се подложил на плодова диета и на разтоварване уж. Мигновено забравих за всякакво здравословно и диетично хранене - дорде не ми отече корема от манджата, не станах от масата.

Вечерта с Даниела гледахме филма по телевизията; малко преди “прожекцията” тя подстрига косата на Ванеса, а после и мен – да сме готови за празниците. Подкастри ми и брадата с мустаците, та сега съм много сладък като се оглеждам в огледалото - Божке-ее, че как пък можах да се родя толкоз сладък, бе? Пу-пу, да не ми е уроки!...

Сега чакам бебето да се изака на гърнето, където то виси вече повече от час. Играе си там, приказва си, но “резултати” със съответната форма, цвят и мирис все още нямаме на лице. Ще ми се наака малката дрисла сигурно точно като й вдигна гащите или баш когато излезем. Ще прескочим до месаря да проверя за свински врат, ще се разходим малко из квартала и по обяд пак може да влезем в басейна – задължително изкъпване преди следобедното лягане.

Имам работа на компютъра, трябва и снимките да надпиша – колета ще го пуснем най-вероятно чак в понеделник. Ако ли пък и тогава не успеем – в самото начало на следващата година ще е. Ние така или иначе закъсняхме достатъчно много с изпращането му - с още няколко дена няма да се сбърка нищо, предполагам.

От няколко дни насам около Сидней бушуват традиционните горски пожари. Сума народ остана без покрив, без покъщнина и буквално на пътя – доста къщи има изгорели направо до основите; пак обявиха бедствено положение и загубите са в космически измерения! При нас тук е спокойно, но там е страшен ад. Очакват се температури от над 40°C, което допълнително ще влоши и без друго тежкото положение на всички в тези райони.

А сега вече, след този мой най-подробен обзор и социален анализ, който ви направих, излизаме с Ванеса. Гърнето си остана сухо и чисто – плачевните резултати обаче ще последват, предполагам много скоро...

01.01.2002 – Хайде, на многая лета - милички на мама, родители наши! Да сте живи, да сте здрави и още безброй много Нови години да изпратите и да посрещнете заедно! Сядането ми днес зад писалищната маса е малко извънредно - това съвсем не ми влизаше в програмата за деня. По план бях решил още вчера да си свърша всичко и наистина започнах много ентусиазирано, само че стигнах едва до половината и го зарязах. Имах работа на компютъра, трябваше да приключа с финансите – приходи, разходи, километрите на колите да отчета и т.н. Това стана някъде в късния следобед. Паралелно с това обаче се бях закачил и към Интернета, докато междувременно се появи Огнян на линия. С него си обменихме няколко много приятни и дружески приказки. Хайде после пък се включи и Тони. Те с малката Дима чакат и бебе през Август - женитбата им значи, не е била просто случайно явление, а съвсем целенасочено мероприятие; нека да са ни живи и здрави - както те самите, така и старите покрай тях! Та докато си предадем поздравите и емоциите едни на други, то стана ракиеното време. Така вашето писмо остана хептен недовършено, защото и аромата на баницата, която в същото време печеше Дани долу в кухнята беше умопомрачаващ и главозамайващ - особено пък тук на втория етаж, където бях тогава и от където дори в момента предавам празничните си послания. Но за да съм последователен, аз отново ще се върна с ден-два назад във времето, свързвайки по този начин с няколко и кратки думи хронологията на събитията от последните часове на отиващата си вече стара година.

Както беше според плана, в събота (докато Даниела беше на работа) ние излязохме с Ванеса да се разходим и да поръчаме месо за нашето семейно тържество в Новогодишната нощ. След това прекарахме известно време в басейна, където падна много игра и имахме приятни емоции. Последва много бърз обяд и хайде – всичките деца натирени в кревата. Следобеда пак се бях свързал на Интернета, даже и с Албенчето си приказвахме. Но изедин път се разрази някаква страхотна лятна буря, със силен проливен дъжд, гръмотевици и ослепителни светкавици. Наложи се да се изключа незабавно от мрежата, защото можеше по телефонния кабел пак да стане някакъв токов удар в компютъра и така всичко да замине по дяволите.

В неделя програмата ни беше подобна. Вечерта имахме гости – дойдоха сръбското семейство, дето са ни съседи през няколко къщи. Покрай тях много добре си прекарахме времето. През нощта отново небето над нас се издъни, та валя и трещя чак до сабалента.

Вчера (понеделник, 31 Декември), за всички нас беше един най-обикновен работен ден. Ние сутринта изпратихме Ванеса на детската градина, че да можем да си видим работата на спокойствие из дома. Аз веднага се заех с приготовлението на руската салата - майонези разбивах, картофи варих и пр. След това излязохме с Даниела и ходихме до Емиграционните служби, за да проверим какво е положението с тези техни шибани изисквания за входни визи и паспорти. Наложи се да кандидатстваме наново за пристигането на дядо Митко и баба Райна - Даниела им взе необходимите документи и веднага ще им ги изпрати, за да ги подадат своевременно в Белград. Положението обаче с вашето пристигане и оставане е следното: има само два официални начина – като мои родители, а пък аз единственото ви дете и самите вие вече в по-напреднала възраст, мога да ви взема тук, но от момента на кандидатстването до излизането на самото решение отнемало няколко години време (около 7…), защото шибаняците от властта пускат само по 600 човека на година, а вече имало 4000 подобни молби до сега. Този вариант на мен ми се струва изключен. Ще спомена и за един друг начин, който за нас отпадна като потенциална възможност още в самият си зародиш – ако вие имате готови $600,000 и ги внесете директно в държавата, доказвайки по $175,000 годишен доход от земи, къщи, ниви, имоти, наеми, фабрики, акции и т.н., вратите ви се отварят най-широко за заселване в Австралия. Явно е обаче, че ние не попадаме и в тази категория (интересно би ми било да науча и точно кой пък може да отговаря на подобни финансови условия, но нека този разговор бъде предмет на някое следващо мое комюнике). Остава единственият вариант, с покана за гостуване и тук вече да се подадат документите, търпеливо изчаквайки докато излезе окончателното им решение. Това ние можехме да го направим още на първото ви посещение, когато бяхте в Австралия, защото самите ви визи тогава го позволяваха. Ако обаче вземете визи с ударен печат на тях “No Further Stay” (т.е. без право за удължаване на престоя), тогава ни е спукана работата. Човекът зад гишето беше достатъчно любезен да отдели от времето си, за да ви намери в компютрите и регистрите – трите имена по паспорт, дати и място на раждане, местоживеене, кога сте дошли, кога сте си заминали и всички останали подробности, на които може да завиди всеки един милиционер в градски или пък окръжен клон на МВР. Онзи видя дори и типа на визите, които сте имали по онова време – абе всичко лъсна като тиган на месечина; от игла до конец. От това, което видях със собствените си очи и ми го показаха нагледно пред монитора на компютъра, аз съдя най-отговорно, че темата за “досиетата” в България звучи само като един жалък и нежен рефрен от детска приспивна песничка, в сравнение с тукашните полицейски прийоми и похвати. Мислете си какво го чака от тук насетне средностатистическият и европеизиращ се вече нещастен български гражданин - ще му дадат да разбере един път завинаги, че тайни няма за никого, винаги има някой някого да следи по всяко време и че всичко се знае за всеки. Влезеш ли веднъж в шибаната им компютърна система (а пък това става мигновено, със самото появяване на белия свят още в родилния дом…), излизане от там повече няма - и то не само до края на живота, ами и в отвъдното, ако такова място изобщо съществува. Защото на края пише, че човекът е умрял и точно като такъв се завежда в базата данни; има информация как е живял, от какво е умрял и къде е заровен трупът му – дори в кой парцел на гробищата можеш да го откриеш, в случай на нужда. По-вероятно е от Господа да можеш да се скриеш или по-скоро Господ ще си затвори очите и ще се направи, че не те е видял, дорде си си вършил хайдутлука, но от средствата за наблюдение и сигурност не можеш да се отървеш. Това е една цялостна добре организирана и отлично завършена индустрия - камери за наблюдение има навсякъде: по учреждения, по банки, в ресторанти, магазини, таксита, обществени тоалетни; даже някои си ги слагат и по домовете... Темата сама по себе си също е доволно разтеглива, подобно на ластик или по-скоро като дъвка. За сега я изоставям под надслов за друг подобен разговор и няма да намесвам политиката в нашия празничен репортаж. Като се извинявам за направеното от мен малко отклонение, продължавам нататък с основното си изложение...

От всичко казано до тук става ясно, че първо ще действаме отново за баба ти Рейчъл и ако дойдат ще бъде повече от чудесно. После ще задействаме и вашите документи. Ако ли пък не дай Боже пак им откажат входни визи за Австралия, тогава ще изтеглим по-ускорено другите приоритети на преден план и ще чакаме да видим какви ще бъдат решенията на Емигрантските служби, на които сме им в ръцете и които могат да правят с нас и съдбите ни каквото си поискат. В крайна сметка, това са ни единствените възможности, а единствено времето ще покаже дали те ще бъдат успешни...

След като изчерпахме тези болни въпроси в Министерството на Емиграцията, прибрахме се в къщи. Заредихме резервоарите на двете коли с бензин, та Новата Година да ни срещне “с пълно” и продължихме подготовката за празничната трапеза – баници, мезета и т.н. Качих се горе в стаята, уж да работя на компютъра, но както вече споменах в началото на днешната хроника – писмената част остана за днес, 01 Януари.

Амчи то днес е и Васильовден бре, а аз щях да забравя – мила майко, честит имен ден! Бъди винаги все така засмяна, весела и грижовна! Ние всички много те обичаме! О-хоо, че то и малкото бебе има имен ден днес - нали е кръстено и на баба си Веска. Тя с двете си имена ще празнува два пъти – на Васильовден и на Архангелов ден (заради баба си Райна). Самата Ванеса от Новогодишната нощ не разбра особено много, освен че хапна малко баница покрай нас, направихме си няколко снимки с нея на масата, пред елхата и в 20:00 вече беше в леглото - заспала още във въздуха, докато ляга на възглавницата.

Нашето тържество с Даниела започна едва след това. Малко вяло и безапелационно протече всичко, но все пак едвам изчакахме да стане 24:00, че да изпием по едно традиционно шампанско. Тук е мястото да си призная нещо (казвам самата истина и действително онези, които ме познават по-издъно ще си помислят веднага, че си съчинявам измислици…) – след като разменихме помежду си по няколко наздравици (почти насила…), в 22:30 дори си легнахме за кратка дрямка, току до секунди преди да ударят камбаните: бяхме отегчени, умърлушени и скапани от жега; нещо, което при други условия и обстоятелства не би ми се случило посмъртно... Настроението ни дойде малко преди полунощ, когато слязохме долу в хола с повторен опит за възстановяване на веселбата, но много скоро след това окончателно се оттеглихме в покоите си – изморени до припадък, трезви като ватмани и относително гладни. От отрупаната с най-различни блюда маса, едвам сме се докоснали до нещо – всичко остана по чиниите и по паниците; и на двамата ни се искаше покрай нас да има много хора и наши близки около трапезата, а то нямаше абсолютно никой. Това положение доста ни потиска, но какво да се прави – ще се борим и срещу самотата...

Тази сутрин станахме веднага, след като се събуди Ванеса и се размяца за Новата Година. Оправихме набързо едно-друго из кухнята, аз довършвам писмото и ще излезем на разходка. Доста топло е времето пак - уж валяха дъждове тези дни, но не достатъчно и не където трябва. Виж, в Сидней им трябваше тоя порой, а не тук. А пък в Бризбън е било истински потоп онази нощ – имало изкоренени дървета, нападали по жиците, повсеместни наводнения на къщи и имоти; ужас! А в същото време онези там в Сидней изгарят като факли. Уж казват, че са овладели пожарите, но все още те всички горят на много широк фронт.

Почивните и празничните дни минаха като един миг - от утре всичко се завърта отново в познатата си сивота, еднообразност и рутина. Възобновяват се емоциите около закупуването на къщата – предстои бояджилък, очакват се ремонти, преместване на покъщнина, нанасяне на багаж, мебели и т.н. Та така, мили родители - изпратихме старата година с всичките й емоции, превъплъщения, издигания и падения; с многобройните си пътувания, срещи с близки и далечни - нека видим от тук нататък Новата какво ще донесе...

Тъкмо приказвахме с Миро от Америка – няма и преди минута-две. Той също е добре и се бори с живота по свой си начин. Сега там все едно е снощи, съгласно разликата в часовите пояси. Новогодишната нощ тепърва им предстои. Ние пък излизаме след малко, че за обяд ще ходим на ресторант. Явно писмото ми няма да излети и тези дни, защото Даниела от утре тръгва плътно всеки ден на работа. Така че остава единствената възможност това да стане в събота. А до тогава ще гледам пак да драсна някой ред. Оставям ви за сега, мили мои – обичам ви страшно, до болка!...

05.01.2002 – Хайде милички на мама – това вече е завършекът и на това поредно писмо. Днес е събота - дописвам си разхвърляните и хаотични мисли, след което двамата с Неси отиваме на пощата да го изпратим, заедно с доволно закъснелият вече колет, пълен с Коледно-Новогодишни подаръци (взех друг химикал, че тоя ме дразни като пише така бледо).

Та – седмицата мина добре; тя беше доста къса с двата си почивни дни в началото (31 Декември и 01 Януари). Както споменах, за обяд навръх Васильовден ходихме в един гръцки ресторант за морски специалитети. Бяхме точно до прозореца, над водата: долу се виждат яхтите, насреща разкошните къщи – абе красота. Направихме си и няколко снимки, но те са още в апарата – ще ги видите с другата пратка. Хапнахме, сръбнахме – добре че Даниела се научи да кара тая проклета кола, че и аз да изпия няколко бири в жегата като бял човек. Беше ад – 39°C!

Излишно е да обяснявам на любопитната публика, че аз в такива ресторанти не се чувствам никак комфортно. Първото нещо, което ме отблъсква още на входа е кухненското им меню, от което аз не мога да си избера нищо – по такива места моите любими изтънчени храни не се сервират. Да не си помислите, че след като ресторанта е гръцки там готвят мусака, сармички с лозови листа или пък пекат кебапчета и кюфтенца на скара? – дори нищо подобно и не близко даже. От всяка маса стърчат крака на раци, висят черва на октоподи, лигавят се огромни миди и още купища гадости, от които не мен ми се повръща. Не знам каква заплата получава главният им готвач, но след като не може няколко яйца по панагюрски да ми извърти или поне един паниран кашкавал да опържи – ебах му аз гръцкото готварско величие! Обикновено от такива снобски места си тръгвам гладен – жаждата си утолявам с много бира, докато се задоволявам само с няколкото корички пита, сервирани още в началото за апетит и разядка. Потапям тези дребни тестени изделия много дълбоко и ги накисвам в маслинено олио, поръсено с разни техни бурени и треви; ако ударя и половин шепка с маслинки –това ми е всичкото ядене и мезе. Майната им – няма да стъпя повече там, дорде не се научат да готвят по български тертип…

От така шибания гръцки ресторант се прибрахме у нас и след като се нахвърлях с остатъците от Новогодишната ни софра, доволни и честити блажено влязохме в басейна. И там водата е на чай, но поне бебето си играе на воля. Много й е приятно - научи се сама да скача във водата: аз я държа отдолу, но тя потъва в първия момент. Изобщо не изпитва страх, но пък започна да пие водата от басейна – а така Ванеса хептен не може да се научи да плува. Малка е още и не й идва на ума какво да прави, но все пак си мятка ръцете и краката на всички посоки - не стои закована като дърво или пък да потъва като ютия. Аз като си дойда от работа и всяка вечер сме на басейна. Тези дни жегата малко понамаля, но водата продължава да е все така топла като манастирска чорба. Още не сме ходили на истинското море и плаж, но и това ще стане един ден. Така се източи и самата седмица.

Вчера пристигнаха документите на Дима, одобрени от тукашните власти. Признават й дипломата - сега остава вече да кандидатстват по етапния ред и ние най-искрено се молим да ги приемат, че да си имаме приятели. Пак вчера, получихме и вашето писмо № 104, с чудесната Новогодишна картичка. Ще чакаме с нетърпение и следващото, в което пък ще ни опишете тежката и дебелоснежна зима и веселите Коледни празници – кое как е било, къде и с кого сте били; искаме всичко да знаем. Аз следобед ще се включа на Интернета - дано няма гръмотевици и светкавици пак, че нещо се е задънило отвсякъде; като нищо може пак да завали.

Даниела днес и утре е на работа – редицата й от смени е дълга, проточили са се чак до края на другата седмица, когато ще си почине само за два дена и пак продължава. Тези дни трябва да се задействат и въпросите с къщата. Вече сме в преговори с разни майстори, бояджии и т.н. И там ще бъде една олелия - сега се намираме за съвсем малко в състояние на относително затишие преди голямата буря, която тепърва предстои обаче. Но каквото дойде –това ще е. Работата ми за сега е сигурна, хората са доволни от мен и от това, което правя (само че аз не съм задоволен - нито с извършваната дейност, нито пък от шашкъните покрай себе си). Да видим до кога ще трае тази наша тиха ненавист, предполагам взаимна. Аз само като си помисля за нова работа, та лошо ми става. Дано междувременно се отвори нещо тук на Gold Coast, че да мирясам малко от тези идиотски пътувания поне. Иначе им свикнах вече, но все пак - ако ги избегнем, ще бъде далеч по-добре за всички ни. Пък и много време се губи така в размотаване по пътищата – риска зад волана си е башка...

Веднага щом изпратя това писмо и започвам следващото. То сигурно също ще бъде доста интересно, защото в него ще се разказва за преместването ни от сегашната квартира в собствената ни къща и за новия дом въобще (е, собствеността й ще бъде изцяло само на банката, докато не им я изплатим, но така му е думата). Неничко ми се обади онзи ден, докато бях на работа, за да ни честити Новата Година. Те са били на къмпинг и каза, че много хубаво са си изкарали - сега не знам какво прави по цял ден. Ние вече не се чуваме така често, както преди. Аз постоянно мисля за него и денонощно се тревожа. Предадох му и вашите поздравления към него по случай Никулден, Коледа и настъпилата вече Нова Година.

Вчера след работа Даниела ходила до магазина и ви е купила кафемелачката. Аз нарочно й отрязах щепсела, за да не тежи – нали татко и без друго ще го сменя с европейски. Въпреки всички пречки и обстоятелства, ние изпращаме нашите подаръци, точно по начина както си бяха наречени, защото много ви обичаме:

1. Якето, което Даниела е купила е за татко – да започне да го носи веднага, вместо онова овехтялото.

2. За майка е блузата естествено, както кремчето за лице и парфюмчетата. Имаше още подаръци за Божи и за чичо Божкови, но просто не ни е възможно всичко да изпратим. То дано това поне да пристигне читаво до вас.

3. Изпращам един филм за фотоапарата на татко – в кутийката на филма съм сложил неупотребяваните пощенски марки и батерията за часовника. Ако последният не става вече и не върви точно, по-лесно е да му изпратим друг.

4. Кафето също е за вас, за новата кафемелачка. Да си го пиете с най-голям кеф и най-вече с много приятели. Пращам и две календарчета – те са с магнит отзад и се закачат обикновено на хладилника. Снимките и писмото – те са ясни: четете всичко и думите ми “измежду редовете”; разглеждайте ги с удоволствие. В кутията има едни карти за белот и малко рекламно книжле за Gold Coast, които бяха предназначени за Дима и Тони. Ако има място ще ги сложа на вас, но ако подмина грамажа - ще ги извадя в пощата.

Ами това е май вече всичко, мили родители наши. Този път Даниела не ви е писала нищо, защото беше много заета с другата кореспонденция. Утре (Богоявление) ще се обадим на чичо Божко да го поздравим за именният му ден. Той сигурно ще се зарадва много.

Аз вече се ориентирам към привършване, за да сварим пощата отворена и да изпратим колета. В понеделник пък вечерта сме на гости у нашите съседи, сърбите. Те Коледата си я празнуват по стария календар - на 07 Януари, а Новата им Година е на 14-ти. По този случай той ще опече едно прасенце и има всички предпоставки за едно прекрасно тържество.

Е, това беше - друго вече наистина няма. Приемете сърдечните ни поздрави, с пожеланията за добро здраве и спокойствие през Новата 2002 Година! Поздравете и всички други наши общи приятели и роднини. Правете си много снимки! Ето че и Ванеса допълни листа с моя помощ…

Целуваме ви и ви обичаме много: Дани, Ани, Неси, Нени (дали пък вече не трябва да пиша и името на тая скорбяла, Джесика? – ба, не още; трябва доста да изчака, дорде ми влезе в списъка с “абонати”)…

П. С. Сетих се нещо, но няма да разпечатвам плика, че да го допълвам - за това го пиша тук, на отделен лист. Огнян обеща да ми запише на диск една програма за компютъра. Той ще ви го даде, а майка нека да го сложи в плика със следващото писмо, между две картички и така да ми го прати. Не е спешно, когато има възможност. Хайде, чао!

П. С’. Махнах картите и книжката в пощата, че колета пак натежа застрашително. Обичам ви безгранично - за много години!...