30.10.2009 - Днешният ден за размисъл (бидейки пак петък...), би трябвало да започне
с псувни и клетви отвъд седмото небе и чак до деветото коляно. Предвид всички
неудачи напоследък, които се стовариха върху мен, това би било най-правилната и
естествена реакция на всеки един жив, многоклетъчен организъм. Обаче пък добро
и лошо, комично и трагично разменяха постоянно своите роли по сцената на
житейския спектакъл, в който ние се явяваме главните му герои и като че ли
всички те взаимно си неутрализираха процесите - за да изплува обаче, най-накрая
и най-отгоре (като огромно мазно петно…) все пак добрата и щастлива развръзка
от всичко, преживяно до този момент. Сядайте сега край печката, връзвайте се с
предпазните колани, за да не изпопадате по завоите и слушайте какво ще ви
разправям по-нататък (ама не ме прекъсвайте, де – въпросите си ще задавате
подир)...
Миналата седмица,
отново по същото време (петъчен ден) вече бях набелязал и трасирал планът за
почивните ни дни - само бегло, без и да предположа дори какви сложни
разклонения могат да избият от генералната му линия. В събота сутринта, след
традиционния урок на Ванеса по музика, всеки от нас за кратко се занима със
своето собствено ръкоделие и в ранните часове на следобеда ние заминахме за
Бризбън на рожден ден. Малчуганът на наши приятели навършваше 6 годинки, та
поводът за всички нас беше празничен. Тези приятели са пилоти (всъщност само
мъжът кара самолети, ама аз за по-лесна ориентация кой какъв е и от кой отбор
е, обобщавам участниците съгласно техния поминък - Докторите, Пилотите,
Счетоводителите, Инженерите, Строителите и т.н.). На софрата имаше още едни
“пилоти”, тяхно приятелско семейство, които живеят в Корея, но са на гости тук
за десетина дни (да, в Южната ѝ част, ако вече се чудите – щото пък в онази Северната ѝ посестрима живот изобщо
няма, ако не изключим деребейството на местните комунистически главорези и
кръволоци). Даже миналият ден всички заедно минаха през нас, макар и много
набързо, но все пак успяхме да се опознаем и по-отблизо. Приятелите ни също са
живели известно време в Южна Корея и от там пък се познават с другите, предвид
и на това, че мъжете са колеги. Поради честия им график на полетите (и двамата
летят за Корейска авиокомпания), не се случва да се виждаме така често, защото
нашият пилот постоянно лети из въздушното пространство и снове между отделните
континенти на земята - на всеки 5-6 седмици има само по няколко дни отпуск.
Както и да е - сега им се падаше “ваканция”, а наред с това и перфектно време
за разпускане и освобождаване от натрупаните в този период вътрешни напрежения
и стресове. Те наскоро влязоха в нова къща, в двора на която има и басейн – естествено
дечурлигата веднага наскачаха вътре, барем да са на едно място; под строг
контрол и зорко око. Всъщност техният рожден ден се проведе във водата -
излязоха чак като мръкна с посинели от студ устни, тракащи зъби пак по същата
причина и изсмукани от водата като глисти. Духнаха свещите, изпяха няколко
песни и отново скочиха в басейна, а ние усърдно продължихме с дейността, която
бяхме подкарали още от обяд. Всички останали семейства от приятелския ни кръг
присъстваха на този форум, без изключение. На това празненство взехме решение,
следващият ден да посетим една зоологическа градина, която се намира в нашия
район – с което пък да разведем и корейските гости из местните вилаети. Вечерта
се прибрахме късно и на другия ден в 11:00 се срещнахме пред входа на зоопарка
- вече в малко по-ограничен състав. До българско училище него ден така и не се
стигна поради новите и непредвидени обстоятелства...
Цял ден обикаляхме
алеите с животните, гледахме птици, влечуги и всякаква друга себеподобна твар.
Направихме и много снимки. По някое време се обади и Мартин, да минем за малко
през тях. Хайде, приготвяйте се вече да научите за “трагичен случай № 1”.
Отиваме у Мартин и Даринка, а там заварваме останалата банда - Янкови, Игор и
Дарина, Краси и Светла, Бранко и Мариана (русенците). Нашето попълнение беше с
размерите на корабен екипаж - двама пилоти, две стюардеси, бордови инженер,
мед-сестра, полковник от запаса с благоверната си съпруга (чифт родители на
“пилотката”, притекли се на помощ в трудния момент и час по грижите за
отглеждане на дечурлигата, 3 калпака...), плюс 4 броя, подивели от скука и
уморени до премала от целодневните обиколки, малки диванета между 6 и 12
годишна възраст. Веднага дворът се изпълни с глъч и весели закачки, в съседство
комшиите започнаха да си затварят прозорците на къщите, защото горките хорица
знаеха какво ги очаква от тук насетне – на тях това не им е за първи път и
своевременно взеха предохранителни мерки. Те иначе не разбират какво точно
приказваме помежду си, но пък изглежда вече ни разпознават гласовете и като
почнем да грачим и да вием един през друг, онези бягат и се крият в
по-далечните стаи. А то пък, нали и всичките сме се събрали едни мълчаливи
такива - гласецът не ни се чува...
Янко се поля с вино
(каза, че аз съм му бил блъснал чашата, докато сме се целували и прегръщали с
жена му, ама знам ли дали е било баш така...) - отиде да се пере на басейна.
Колко успя да се изчисти не знам, но миг след това го видях да излиза от там,
целият вир-вода мокър и да се оцежда по плочника като пингвин. После се оказа,
че Мартин баш тогава имал рожден ден, но не мислели да го празнуват открито и
тържествено - за това се спотайвали скришом от светските клюки и прожектори,
малко като лалугерите. Хайде, хвърлиха го с дрехите и него в басейна. А детската
банда отдавна беше вече вътре и вдигаха шум и врява, колкото за две детски
градини, барабар с яслите. Аз пък, какво се затътрих нататък баш тогава? - да
ме пита човек, не мога му каза. Сигурно съм възнамерявал да нагледам Ванеса, че
да не се изподавят на края от много лудории – хайде, бутнаха и мен барабар с
дрешките в гьола. Аз пиех бира точно в този момент и успях много ловко да си
вдигна ръката, за да не се напълни шишето и да ми “оводни” напитката – е,
каскетя ми малко се намокри, ама пък това не беше кой знае какъв проблем. Вече
и одеждите ми нямаха нужда от пране, защото хлорът от басейна действа като
белина. Обаче за зла врага, нещастният ми телефон се оказа в джоба по времето
на тази съвсем ненавременна баня – виж, той вече хич не извади такъв късмет,
както примерно останалите ми вещи. Късно се сетих за това и можех да го оставя
на масата, ама то като има едно нещо да става, не можеш да го предотвратиш –
колкото и да искаш. Аз го пазех като очите си тоя шибан телефон - да не би
случайно да се напраши и да не му се одраска стъклото, а пък сега изливах вода
от него като от чайник. Замлъкна проклетникът още на мига (а как хубаво пееше,
само ако знаете…); уж вадихме батерии, цедихме го, сушихме го със сешоара на
Даринка, на слънцето го пекох часове наред на следващия ден - пълно мълчание,
като шумкарин в полицейския участък на Гешев. Когато човек посръбне повечко, та
по-лесно някак си прежалва всичко (нали виното, уж мъката лекувало…), но след
отрезвяването на следващия ден, аз почнах сериозно да си тъжа за телефончето -
амчи това ми беше единствената чисто нова стока, а не купена от втора, трета и
десета ръка; ама майната му – ибаз го, с други думи.
През това време
тържеството вече беше набрало пълната си скорост - изневиделица дойде и Маргото
с разни нейни сладкиши и вкусни мезета. Поканихме ги всичките на другия ден у
нас – като по някакво чудо Даниела нямаше да ходи на работа, а пък аз по
принцип съм пенсионер и по цял ден съм си свободен; какво от това, че било
понеделник – нали за мен всеки ден вече е неделен. Изпратихме малкото на
училище и стъкнахме с чорбаджийката една скромна вечеринка по традиционното
семейно меню - кюфтенца на скара с печени картофи; салатки иначе дал Господ
евтинки - колко малко му трябва на човек, за да бъде истински щастлив. Отначало
седнахме навън, огънят гореше в камината и наоколо беше много приятно. Обаче
през целия ден се носеха едни тъмни облаци, които най-после вечерта изсипаха
товара си и ни напъдиха вътре. Изля се един хубав напоителен дъжд, след което
спря, ама на нас вече не ни се излизаше по мокрото. На това социално
мероприятие присъстваха Янкови, Краси и Светла, както и гостите на нашите
приятели (другите “пилоти”), които бяха отседнали в един хотел на брега на
морето. Независимо от дъжда, изкарахме много весело - сега и в Корея ще трябва
да ходим, но ние нямаме нищо против (стига само да не е в Северната). Така
завърши тази бясна серия от гости и моабети, с известните ви вече загуби и
тежки финансови сътресения (за шибания телефон броих $243 суха пара – сега за
тези пари имам само кутията с упътването му и разбитото ми на трошляк сърце)…
Хе-хе-хе, кой умник
и голям мислител беше казал, че злото никога не идвало само – демек, като ти се
заредят една след друга злините, та само се чудиш къде, кога и най-вече как ще
свърши тяхната катастрофална поредица. Стягайте каишите пак - иде ред на
“втория трагичен случай”. С гостите ни предишната нощ доста окъсняхме (като
никога...) – преди да легнем, Даниела успя да поприбере малко от чиниите и
барабар с другата помощна посуда ги натика в миялната машина. На сутринта
станах рано и щом тя излезе за работа, аз пък се залових да прибирам остатъците
по масата и боклуците из кухнята - след такива сбирки у нас, долапите ни
остават празни и цялата покъщнина от тях се вади, като че ще ги продаваме на
сергия. Та едни чинии, че пък после други; сега малки салатени, после по-големи
за мръвките, подир идват тортени, че и кафени на края - тежко му и горко на
тоя, дето ще ги мие на другия ден. Даниела поръча само да ги събера и наредя в
долното чекмедже на миялната машина. Добре ама аз понеже съм противник на този
вид кухненска мебел и съоръжение, та си измих всичко останало на ръка по
класическия метод – както съм гледал майчицата ми да прави толкова много години
наред. Заведох Ванеса на училището, върнах се и продължих със слугинската
дейност, защото в 10:00 имах среща с Рон - той щеше да идва у нас да заваряваме
тръбичките на казанчето за ракия. Най-подире втасах и си подредих всичко като в
аптека – на края рекох и масата да попреместя малко, че вечерта я бяхме бутнали
по средата на стаята, за да се наредим около нея.
Първото движение
мина успешно – при подобни размествания обикновено дърпам масата много
внимателно само за краката, защото стъкленият ѝ плот отгоре хич не е за вярване. Сега обаче, предполагам
вече се досещате какво точно стана на второто движение, което уж трябваше да е
окончателно за преместването на масата, където поначало ѝ бе мястото. Горната част като каза “ПРА-А-АС!” и едното
кьоше на джама се отпра - остана да се държи само на кракът, който е залепен
към стъклото. Отвред се посипаха десетки по-едри стъкла и милиони по-дребни
стъкълца, мен ме обляха студените и горещи вълни на менопаузата едновременно –
не смея да си отворя и устата, за да изпопържам кански, както ме е учила
улицата, за да не се налапам и с пращящите под напора на тежестта джамове. Не
положение като на гол гъз в коприва, ами направо се получи като в сцената на
инспектор John McClane (Брус Уилис) от първата серия на епичната му поредица
“Die Hard”. За момента обаче нищо повече не можеше да се направи от онова,
което аз бях вече свършил, при това доста “успешно” - на всяко едно, каквото и
да е мръдване от моя страна, двете стъклени половини на масата се търкат
помежду си и от тях отхвърчат цели шепи дребни стъкълца, по-скоро стъклени
люспи, които се сипят по пода навред като пролетен сняг през Март или Април.
Теглих му една майна и зарязах всичко на камара - тъкмо до това време и Рон
беше пристигнал, та отидохме да си вършим нашата работа.
Като хронология и
ден от седмицата, това вече става във вторник. Самият ден като такъв също не е
безизвестен от гледна точка на своя куцузлук – те хората не случайно му казват,
че това е “малкият петък”; казано на по-разбираем език - ако нещо лошо не ти се
е случило още в петъка, то задължително ще ти дойде до главата във вторника на
следващата седмица. Започнахме да заваряване тръбите със съседа - сребърен
припой, газови горелки; всичко по книга, както си му е редът. Обаче, за да се
получи качествена заварка и припоят да се разлее хубаво по целият ѝ ръб, трябваше да използваме
някакъв специален флюс, какъвто Рон нямаше в момента. Тичам веднага на магазина
за доставката му – естествено, че го намирам по рафтовете, обаче шибаната
заваръчна прибавка я харчат на цена $28 за едно нищо и никакво бурканче от
детско пюре, а на нас ни трябват само две-три топвания. Само че ония в дюкяна
нямали такива малки разфасовки и аз ща-не ща, броя парите, грабвам тутакси
стоката и се прибирам обратно в къщи. След този вълшебен мехлем (нещо като
лубрикант за анално проникване, ама с друг цвят и мирис…), всичко вече стана както
пише в дебелите буквари. Сега имам флюс да заварявам медна тръба от нас до
Екватора чак. Рон ми остави и пръчките с припоите – каза, че от тук нататък
вече няма да съм калфа, ами ставам занаятчия и майстор; демек, ще мога и сам да
заварявам, ако някога пак ми се наложи. Това не е и такава голяма философия, де
- ама все пак исках работата да се свърши от човек, дето го е правил цял живот,
а не аз тепърва да се уча на моето изделие. Щото аз така се учих да заварявам с
електрожен металната конструкция по външната порта на коридора - за това сега
не можем да я изправим вече толкова години, отделно дето не можа и да се
затваря като хората. Тогава за първи път в живота си хващах електрожен и слагах
маска на главата си - отделно от всичко пък, дето ме е и страх; като се запали
оная дъга и почне да блещи, веднага се стряскам и хвърлям чуковете. Е, после вече
разбрах какво и как се прави - полека-лека свърших работата, но можеше къде
по-добре да стане всичко. Но пък нали неволята уж учела – само че на мен, като
по-тъп ми трябват повечко открити уроци...
Приключихме
дейностите с Рон, пихме по две-три бири за кадем на цялостното устройство и той
си замина. Аз продължих да ръкоделствам в работилницата, макар вече съкрушен, с
разбито от стрес и насечено със стъкла сърце. Чаках Даниела да си дойде от
работа, че да ми помогне да разглобим масата и да ѝ изхвърля жалките остатъци и отломки отвън – някой
трябваше да ми придържа джамовете, да не би пък острите им ръбове хептен да ме
заколят.
До тук –добре; е,
какво му е чак толкоз доброто не знам, след толкова поражения и загуби, но поне
всички сме живи и здрави, без допълнителни сакатлъци. Сега обаче, за да опиша
един съвсем друг случай, който внесе лъч на нова светлина и зареди душите ни с
положителна енергия, ще трябва пак да се върна на миналия петъчен ден, когато
приключих с писателството в къщи и излязох да движа останалите мои задачи,
преследвайки целите си по петите им. Горелката на казана има една тръбичка,
която хем укрепва дюзата под нея, хем пък в същото време служи за подаването на
газта от бутилката. Понеже аз тази тръба малко я преправях и рязах, за да
накъсее от единия ѝ
край, сега пък трябваше по някакъв начин да я затапя откъм другият. За целта
разполагах със специална тапа, която е с резба - трябваше ми някой майстор, който
да нареже само няколко навивки, за да я затегна; работата щеше да е готова за
няма и един миг. Добре ама тези котлони, дето съм ги взел са толкова стари, че
когато са ги произвеждали метричните мерки и теглилки едва ли са били познати -
специално в тази част на света. А по принцип за тръбните съединения, барабар с
всякакви други газови и водопроводни инсталации, все още в техниката с
най-пълна сила важат т.нар. стари “инчови” мерни единици (в англоговорящите
държави на тези мерки им викат “Imperial System”, които се намират в сериозен
противовес и конфликт с нашенската система СИ (SI), произлизаща от френската Le
Système International d’Unités). Съгласно науката, резбата се зове ¾” или ½”
BSP по английските стандарти за тръби (British Standard Pipe) – върви, че пък ѝ търси инструмент, за да я
нарежеш такава. При моите хора, които се занимават с крепежни елементи и
всякакви видове режещи инструменти, разбира се имаше точно каквото беше нужно.
Само че не в наличност зад тезгяха, ами изброен в техния каталог – за да се сдобия
с него, първо трябваше да се поръча доставката му, па да се изписва, па да се
чака - и цялото това удоволствие срещу скромната сума от $65! Ебах аз тоз
метчик, че и флашката/плашка подир него – едно време от “Болшевик” можех цели джобове
да изнеса през портала, дорде бяхме там на ученическа бригада. Сега ми трябва
за един миг и го нямам под ръка.
Разбрах, че тези
няма да ми свършат работа – те пък от своя страна ме пратиха отсреща при едни
други търговци, които се занимават изключително с тръбни части, всякакви
колена, нипели, холендери и други произведения на водопроводното приложно
изкуство. Надявах се хората да имат подобен инструмент и да ми навъртят няколко
витки на менгемето, докато чакам на щанда. Обаче и в тоя дюкян ударихме на
камък – аз що ви разправям, че куцузлукът е трайно заболяване, почти хронично в
някои случаи. Тез делегати пък ме препратиха на други две места - първото се
оказа вече затворено; отивам със сетни сили и изнемощял във второто, с
последните си вече съвсем избледняващи надежди.
Оказа се, че
собственикът е сърбин, дошъл много отдавна в Австралия - спретнал си една малка
тенекеджийска работилничка, в която прави всичко: от лагерни колички, като
минеш през казани за ракия и свършиш с космически совалки и шевни машини.
Струг, фреза, гилотина, преса, заваръчна установка, шмиргел, бормашина и още
някоя и друга машинария, на които работи сам и има само един чирак да му
помага. Взе тръбичката да я огледа, но и той не можа да намери такъв специален
размер флашка (между другото, не съм много сигурен за правописа на тази дума -
чувал съм я и под формата на “плашка”, което идва от руския език, но пък
технически грамотните ми читатели положително ще разберат за какъв резбонарезен
инструмент иде реч в този абзац). Като помислихме малко с този иначе много
харен и разбран човечец, решихме, че вместо външна резба можеше да се навърти
вътрешна с един метчик и готово. Добре, че диаметърът уйдиса на по-стандартните
18 мм - слагам един метричен болт с уплътнителна лента и работата свършена за
няма и миг. Докато човекът ми нарязваше резбата в тръбичката, поприказвахме си
по-надълго и нашироко - кой от къде е родом, каква музика обича и жена му какви
манджи готви. Аз съм много общителна фигура и с всеки себеподобен мога да
говоря дълго и продължително за глупости и да споря безцелно по всякакви
житейски теми, колкото да си чешем езиците и да не мълчим като бити гъзове; в
смисъл, не съм някой темерут, дето с ченгел не можеш да му извадиш думите от
устата. Между другото с газдата (който беше и около моята възраст…), от дума на
дума стана “на дума”, че вече трети пореден месец съм без работа. Завалията
също не можа да се похвали, че е изключително зает напоследък – въобще, всичко
отива “у пичку си материну”; идва глад, студ и мизерия, сякаш ни напада армията
на Съветския Съюз. Като разбра с какво се занимавам (компютърно проектиране,
чертане и особено, че съм доста силен на “железарския фронт” и в машинарията,
баш където са ми силите и мераците), чорбаджията ме помоли да му оставя една своя
визитна картичка с телефонния си номер - при него идвали всякакви хора, всеки с
някакъв зор: някой иска нещо да му се начертае и изработи, друг му трябва
документация със съответната спецификация да се изготви и пр. Явно, че искаше
да ми помогне човекът, а пък аз се оказах без нито една визитка в джоба си.
Обещах още в понеделник сутринта да мина през цеха и да му оставя няколко - да
има да раздава на клиентите си. Разделихме са на “брато-брато” и всеки хукна по
задачите си. Аз се върнах да взема един болт М18 от първия дюкян и се прибрах -
побъзиках се още малко из работилницата и спуснах кепенците. Това беше вече в
петък – привечер по ракиено време.
Следващите почивни
дни вече ги описах най-подробно и на тях сега няма да се спирам отново, за да
не претрупвам излишно темата с позната материя. Почивните дни са като всички
останали – ядене, пиене; кой от каквото разбира най-много и с което се справя
най-добре. Както беше според уговорката със сръбският ми познайник - в
понеделник, след като оставих Ванеса на училището, минах през цехчето му, уж да
оставя няколко визитни картички; бях даже му записал и един музикален диск с
концерти от моята специална пияндурска селекция. Добре ама баш по това време
той или не беше отворил още дюкяна за работа или пък беше някъде при друг
клиент. Хайде, викам си – карай; не било късмет (отново…) и вече щях да си
тръгвам по пътя, когато гледам в края на общата сграда едни пощенски кутии. Е,
разгеле - намерих неговата с надписа на фирмата и му пуснах вътре диска и
картичките. После се размотавах по магазините, човърках нещо из нас
напред-назад - то времето си минава, спиране там няма.
В сряда обаче, по
някое време ми се обажда сърбина - аз даже не можах да го позная; мислех, че е
някой агент-кръвопиец от всевъзможните агенции за работа (нали съм разпръснал
вестта навсякъде, че си търся поминък и прехрана). Първо ме попита дали не ме е
търсил някой друг, защото още същият ден му се обадил някакъв делегат, който
имал нужда от изчертаване на някаква документация и той веднага препоръчал моя
милост. Добре бе, мамка им мръсна на дяволите черни! - ама аз нали вече нямам
телефон (ако сте забравили какво му се случи, върнете се малко по-нагоре в
текста...). Иначе абонатната карта съм я наръгал в телефона на Ванеса, на който
обаче аз не разбирам от шибаните копчета; башка дето е дребен като кибритена
кутия и хич не му виждам екранчето. Действително, че някой се беше обаждал, ама
аз изглежда не съм чул кога точно е звъняло проклетото малко шибано нещичко
(сега пък излезе, че освен кьорав съм и твърде глуховат). Обаче сърбинът ми се
обаждаше по тревога за нещо съвсем друго – някакви негови клиенти, с които той
работи от доста време насам и им произвежда изделията, също имали нужда от
такъв (идиот…) като мен. В продължение на две години са работили даже съвместно
по някакви прототипи, които вече са доказали добрите си качества и започнали да
валят поръчките за такива съоръжения. Сега всичкото това трябвало да се облече
в конструкторска документация, да се правят промени, подобрения и т.н. Голяма
работа, вика човекът! - може даже да стане така, че да работя за него! Брех
майката му стара и греховна – ти де го чукаш по черупката, а то де ми се пука
по шева! Разбрахме се на следващия ден (което всъщност беше вчера, четвъртък),
да отидем заедно при тези хора, да се срещнем с тях и разговаряме лично, че да
ги видя какво искат – по приказките си личеше, амен-амен да почвам работа
веднага, че онези пък били и на зор на всичкото отгоре.
Така вчерашната
сутрин изцяло беше посветена на тази среща-разговор с въпросните бизнесмени.
Измислили моля ви се такъв генератор, който произвежда дизелово гориво (нафта),
след обработката на някакви отпадъчни суровини от добива на фъстъци, бадеми и
семки, както и от листата на разни други маслодайни растения, но най-вече от
кокосовите орехи. Изделието е предназначено за страните от Третия свят, където
човекоподобните все още живеят на племенно-стадна основа, не познават
електричеството, а на водата се радват само когато завали дъжд. Устройството ще
им дава гориво, с което ще се захранват локалните генератори, тракторите за
обработване на земята и разбира се всякакъв вид друга техника, използваща
нефтени продукти. От едната страна на бункера изсипваш кошницата с кокосовите
орехи; те се натрошават в едни валци, подобни на тези с които мачкаме гроздето
за вино. Тази каша после се пресова, за да ѝ изкарат олиото, след което постъпва в малка инсталация
за рафиниране - от другия край потича готовата нафта. Това е накратко и
най-некомпетентно описанието на това иначе сложно съоръжение. Последното се
състои от метална рамка, разни видове помпи, хидравлични агрегати, тръби и т.н.
– елементи и компоненти, с които радостно и с голямо удоволствие бих се
занимавал до края на дните си. Работната им група е доста малка за сега, с
голям потенциал за разширение на състава. Предоставиха ми самостоятелен офис -
днес купуват компютъра и в понеделник започвам. Пък аз глупакът, хич не бързам
да се радвам за сега - просто всичко е толкова прекрасно, та ме е страх, че
може да не бъде истина. Ами дали го заслужавам всичкото това щастие?... Приятна
ми е мисълта, но съм и много умерен в емоциите си, защото достатъчно се напатих
от подобни празни обещания и излишни надежди. Въпреки, че ако там нещата
потръгнат в някаква положителна посока, аз самият за себе си виждам голямо
развитие и бляскава перспектива за своята служебна кариера. Но нека да спрем до
тук с розовите мокри сънища – само след няколко седмици вече съвсем ще си
проличи на къде духат ветровете. Аз умишлено не ви разказах за всичко това на
снощния ни разговор по телефона – един път, че е невъзможно случаят да се опише
и преразкаже така подробно, и второ - заради предварителният скептицизъм в
най-личен план, изпадайки в подобни ситуации. Така или иначе ще започна работа
при тези хора - впоследствие ще видя кое как върви, а едва след определено
време ще могат да се дават и по-конкретни прогнози. Платата също не е лоша, като
над нея идват пенсионните надбавки и данъкът за добавената стойност или както
там се нарича едновремешния “десятък”. Тук на този държавен налог и финансово
ощипване на трудещите се му викат Такса върху Стоките и Услугите и е в размер
на 10% (GST – Goods and Services Tax). В това мъртво вълнение обаче и почти
мъртвешкото затишие на икономиката, такава заплата е повече от нормална и
напълно достатъчна. Из шибания Бризбън тези стойности са далеч по-ниски -
отделно пък, дето и никой не ти ще услугите; безработица, демек. Изглежда, че
добрият наш дядо Господ за пореден път се е вслушал в молбите и воплите на
скъпата ми майчица, която буквално мира не си намери, дорде не ме тури обратно
зад плуга и ралото (т.е., да се завърна към ежедневната си трудова повинност).
Добре поне, че отхвърлих баят работица из нас - остана само монтажът на лампите
над пианото на Ванеса, но това може да стане някоя събота или неделя преди
Коледа.
Вчера, като се
завърнах в къщи, силно ентусиазиран от тази моя бизнес и делова среща, хапнах
много набързо и излязох с камерата да направя малко домашен филм. Заснех
последните новости из нас и около двора, като особено наблегнах на
дестилационния процесор и с най-големи подробности показах основните му агрегати
и възли, историята им, направата и модификацията на всяко едно отделно звено.
Това, което зрителят няма да научи от филма е, че до тук казанът ми стъпи около
$200; в него имам вложени не човекочасове, ами цели трудодни направо, да не
река даже и седмици. Реки от бензин се източиха в обиколките ми по търсене на
части и материали, но в крайна сметка всичко стана много хубаво и достатъчно
професионално, а колко е ефективно ще покаже времето. Довечера смятам да
направя първата варка, която ще е само “на уж”, с чешмяна вода. Ако изкараме
“дестилат” и потече готовата продукция, тогава ще мисля и за истинската
суровина. Може би ще направя един опит да бъкна малко вино и да му изкарам
силата, след което ще пробвам с плодове (за жалост с грозде, защото сливите в
Австралия са скъпи, а и не пускат много ракия...). И всичко това в случай, че
изобщо стигна до този процес – познавайки себе си, силно се опасявам, че още
след първото сваряване меракът ми рязко ще спадне (както след секс, пък колкото
и бурен да е бил той…) и само като си помисля за хамалогията и тропулакът по
един такъв акт на безумие, ще съм склонен да стана пълен въздържател до края на
живота си...
В заключителните
редове на тази част от романизираната ми житейска епопея, накратко ще ви
запозная и с предстоящите събития и планове. Днес, като си дойде Даниела от
работа следобеда, вземам колата и закарвам ремаркето с боровите люспи у Нолин -
разтоварвам бързо, след което ще отида за още един товар, дорде на са затворили
магазина. Когато се прибера, което ще е по тъмна доба вечерна вече - разпрягам
каручката и отивам на казана. Колко време ще се точи водата нямам представа, но
трябва да пробвам как върви системата за дестилация. Утре с Ванеса имаме урок
по музика; после ще свърша някои заключителни дейности и в късния следобед
отиваме на гости у Краси и Светла. Там няма да се бавим много, защото вечерта
пък от 20:00 сме на концерт заедно с Игор и Дарина. Ще гледаме представлението
на някакъв унгарски цигански ансамбъл, който е на турне из целия свят и сега им
се е паднало да свирят, пеят и танцуват по нашия край. Няма да има начин да се
запише този концерт на камера – предполагам, че ще бъде нещо страхотно. Ако
продават дискове, може да купя един - нали от понеделник пак ще се замогна
уж... След концерта отново ще минем през Краси и Светла, за да приберем Ванеса,
а и да видим до къде са стигнали с моабета.
Ще гледам този път
по някакъв начин да организирам някой да заведе малкото на българското училище
на другия ден - в противен случай трябва аз да ходя. Веднага след това Бранко
на Ваня е свикал едно тържество на неутрална територия в парка до морето,
където ние и без друго често ходим. Той снощи ми се обади и подаде сигнал, а аз
от своя страна ще разтръбя по останалите местни жители. Даниелчето пак няма да
вземе участие в това мероприятие, защото ще осигурява прехраната (на работа е,
милата - втора смяна). Тя пък като се налапа с дежурства напоследък, та не се и
виждаме даже из дома – не можем да се скараме като хората, толкова много си
измиляхме един на друг. Цялата следваща седмица ще е на работа, включително и в
събота. Много дълга серия от смени се е задала, но пък ще почива чак
по-следващата седмица, когато пристигат Сашко с Лиса и дребната челяд. За
по-нататък не знам много, а и не смея да мисля толкова надалеч - знам само, че
на Архангеловден ще се събираме с цялото циганско племе в един парк. Даниела си
е избрала този ден и ми сторва курбан по традиция всяка пролет (сега тук е
пролет, нали се сещате в коя част на света живеем...).
Значи всичките тези
редове ги изписах между времето от 08:45 и 13:15. Кога обаче от понеделник
насетне ще имам толкова много свободни часове и аз самият не знам. Фирмата,
където отивам на работа всъщност е частна компания – в такива и подобни
организации обикновено се работи много и постоянно; дали ще намирам достатъчно
време за писане на писма, както до сега - не се знае още, но пък това скоро ще
си проличи. Каквото е - това и ще бъде. Как пък барем един не се обади за
някаква работа до този момент; как и едно интервю поне нямах – никой, ама
абсолютно никой не се заинтересува от моята особа. Не, че аз съм страдал точно
от тази липса на внимание през всичкото това време, но интересно ми беше до
къде и до кога ще продължава това злокобно мълчание и затишие. Сега съм
преустановил всякакви подавания на молби за работа, до изчерпването на въпроса
с тези хора, на които аз доста разчитам и ще направя всичко възможно от себе
си, за да ме харесат. Мястото е съвсем близо – само на няколко километра от
нас, но не става да ходя до там с колелото, защото всяка сутрин трябва първо
Ванеса да оставям в училището и от там да продължавам към офиса. Да видим как
ще се организираме в новата обстановка. А сега натискам едно копче - латиницата
се превръща в чист български език и поставям текста в започнатото вече писмо.
След което трябва и да го проверя за грешки, защото колкото и да е грамотен
човек, пак някои неточности се допускат, които трябва да се отстраняват
незабавно и на мига. Хайде, чао - до следващото ми включване (вече е 15:15, за
информация само)...
06.11.2009 - Изтече една цяла седмица, вече работна при това, в която нямах време за
нищо друго, освен да ходя ежедневно на работа. Покарах един-два пъти колелото и
това беше всичкото ми развлечение. Дъждове валяха, мероприятия се организираха
и какво ли не още - едва сега, по вечеря и то само, защото Даниела е втора
смяна на работа, успявам да си седна на гъза и да драсна няколко реда на
спокойствие. Да пиша писма от работа е изключено и абсурдно да си го помисля
дори – абе аз обедни почивки нямам, та какво остава за други “извънкласни
форми” на обучение. Ама пък поне се занимавам с приятни дейности, та и времето
ми минава по-бързо. Днес цял ден имахме разни съвещания, защото шефовете ми
заминават на работно посещение в Папуа и Нова Гвинея, където ще инсталират
прототипа на машината. През това време от две седмици аз оставам сам, за да се
разправям с разни подобрения и други конструкторски дейности от общ характер и
разнородно естество. Не знам защо, но нещо хич не ми се обяснява надълго, нашироко
и подробно работния процес, в който се въвлякох, тъй като го смятам за нищо
повече от едно средство за преживяване и малко по-висок стандарт на живот.
Тракна ли им вечерта вратата откъм външната ѝ страна и тутакси попадам в моя собствен личен свят, от
където никой не е в състояние да ме измъкне най-рано до следващата заран.
Работа като работа – ако не нещо друго, поне е интересна и не ми е скучно през
деня. Колкото по-дълго се задържа там и на повърхността (като плаващо по Дунава
лайно…), толкова това по-добре ще се отрази на семейния ни бюджет - всичкото
друго е бош-лаф; играта се върти около парата...
Като имам предвид,
че днес е и петък, започвам разказа си за изтеклите дни, които макар и
официално работни в служебен аспект, пак бяха наситени с известни емоции и
серия от вълнения. Най-голямото душевно “вълнение” дойде още в края на миналата
седмица, когато в петъчната скучна вечер най-после успях да събера всички
материали и парчета на казана и да направя една пробна варка - уж да докажа
технологията на дестилационния процес. Сипах в тенджерата 20 л вода, запънах ѝ капака, уплътних водните
съединения, за да не губим от спиртните изпарения и зачаках като осъдения,
преди да му надянат примката около шията. Цялото количество бъкна след близо 2
часа, като веднага с това потекоха и първите капки дестилат. След подробни
анализи и сметки без кръчмар, варих вода, докато не събрах около 6 л
кондензиран разтвор - това беше максималното предполагаемо количество спиртно
вещество, което евентуално би се очаквало като готова продукция; с известни
завишения разбира се, породени от личен мерак и голяма доза лакомия. Нови 4
часа бяха нужни за изтакането на това количество, под формата на дребни капки
пот, които едва-едва се процеждаха през тръбичката. Независимо от всичко,
целият процес мина успешно и аз си легнах щастлив, доволен от себе си. Тонове с
вода обаче се изляха по насажденията в лехите, защото тръбата със серпантината
малко течеше, а пък беше вече късно да дозатягам гайките; както и невъзможно в
тъмницата отвън и мокрежа. Процесът не можеше да бъде спрян по средата, но от
резултатите му се извадиха редица заключения, направиха се кардинални изводи,
като най-разумният от всички беше съпроводен от една звучна, кънтяща “пичка
майна” и твърдото ми решение, че втора варка изобщо няма да последва, след като
всичко това изисква толкова много тропулак и разправии. Макар и уж успешен,
първият ми опит бе съпроводен от един безкраен наниз компромиси, самоуспокоения
и лъжливи вътрешни убеждения, че следващият видите ли, може да се окаже малко
по-успешен. Видях някои технически грешки в конструкцията, които не можех да
подобря веднага, а това ме вбеси и хвърли в по-дълбоки размишления. Добре, ама
като ми мина лошотията на другия ден, намерих начин да уплътня течовете и мисля
че успях. Сега, ако река да продавам или да подарявам казана, последният поне
няма да тече... Е, аз от яд и спортна злоба ще сваря и истинска ракия в него,
но все още не съм избрал подходящия материал на заготовката. По павилионите на
“Плод и Зеленчук” от време на време продават някакво прокиснало грозде, което е
баш добро за нашите упражнения и опити по физика. За $4 вземаш една картонена
кутия от 9 кила. Такива две например ми правят капацитета на агрегата, с 2-3
пакета захар горница да речем. Миленчо ми е взел от неговата фабрика едни
сокове - за $10 имам 16-17 литра материал. Надявам се, че ще мога да ги вкисна
и да ги сваря на ракия. Но пак подчертавам - тропулакът покрай тази трудоемка
процедура ми идва прекалено доста и се опасявам, че ентусиазмът ми хич вече не
е онзи отпреди 25 години, когато с Николайчо Баръмов една зима осъмнахме на
Стоевци, докато варихме цяла нощ някакви круши и други непотребни плодове,
събирани най-щателно от дръвчетата в техния двор на Баждар; нагъвахме с него
печена сланина до сабале, поливахме я с ланшна ракия под сушината до топлия
селски казан и си мислехме, че този прекрасен наш живот ще продължи вечно. Е,
изкарахме и по едно бидонче крушовица, която в онези мрачни и гладни
социалистически години хич не беше лоша - а пък може и ние да сме били млади,
че да не ѝ придиряме тогава
много-много. Нека сега да не прибързвам с черногледството и мрачните си
перспективи - може пък скоро пак да остана без работа и да имам достатъчно
свободно време, за да се занимавам с каквото си поискам. На този етап обаче,
допие ли ми се ракия и ще тичам в хоремага – нямам нерви да си я варя сам...
Тъкмо Ванеса
приключи с репетициите си - дъвка, бърка, срича, на края я изгоних да спи. Не
знам какво става с това нейно свирене - един път е много добре всичко, друг път
е лошо и аз изпадам в див ужас и несвяст. Уж все свири, все повтаря, а нещата
не се изпипват както трябва. Или аз може би търся под вола теле, та си внушавам
и самонавивам - другарката ѝ уж е доволна, ама тя все пак е от другата страна на барикадата. Взема си
жената париците за уроците и що ѝ е нея гайле, кой какво и колко може? - тя дава достатъчно от себе си,
амбициозна и настоятелна е много, за които ѝ качества аз много я харесвам и уважавам. Но пък че и
нашето диване си е баш парче шоп – няма две мнения по въпроса; все тя знае повече,
отколкото трябва и хич не ѝ увира кратуната лесно.
Та, значи –
дестилационният ми процес миналата седмица завърши чак през нощта със
сравнително добри резултати; на другия ден изкарахме урока по музика, помотахме
се малко из нас и следобед отидохме у Краси и Светла на гости. Там вече бяха и
останалите от сюрията, но ние с Игор и Дарина малко по-късно вечерта щяхме да
ходим на концерт, та само се отбихме през тях за съвсем кратко време. Децата се
заиграха и Ванеса реши, че не ѝ се гледат цигани с цигулки и остана в детската банда. Ние заминахме без
нея, като автоматично с това изгоря и входният ѝ билет за $30 – нали ви казвам, че почне ли човек веднъж
да губи, той продължава да губи; хем по много, хем пък и постоянно. Майната му
- ние бяхме твърдо решени да отиваме и добре че стана така, защото такова чудо
ако ми бяха разправяли че има, нямаше да повярвам на никого.
Циганската група се
състоеше само от 5 човека, като ръководителят им Антал Залай (пиша го и на
латински, ако случайно не му се произнася така името – Antal Szalai), е
първокласен цигулар – виртуоз; имаха втора цигулка, контрабас, задължителното
цимбало и едно цигане на “карнето”, дето свири на всичко, което може да се
надува с уста. Ама то бяха Брамс, Лист, Унгарски танци всички номера, цигански
напеви, чардаши - абе една безкрайна енциклопедия специално в този музикален
жанр. Подивяхме по столовете – концертът на групата беше разделен на две части
по 45 минути, почти без никакви паузи между отделните изпълнения. То бяха сола
на цигулката, че после на цимбалото - хеле тоя човечец с пръчиците, очила носи.
Махнаха му очилата - той продължава да блъска с топчетата; очите му вързаха с
един парцал - нотите продължават да се изнизват изпод виртуозните му умения!
Магьосник! А пък цигуларят просто не подлежи на описание – Паганини с достойнство
е оставил свои наследници под формата на талантливи последователи, който за
пореден път може да бъде увековечен в лицето на този човек. Андрé Риьо също е
изключително добър музикант, без съмнение - но тези типични унгарски чардаши и
изпълнения не могат да се правят от чужденец; трябва да тече чиста циганска
кръв в жилите ти, а не някакви примески, за да се достигне такова
свръх-съвършенство. Хората продаваха и музикалните си дискове на края - обаче
нямаха видео концерти и аз се въздържах от купуване. Трябваше да дам $60 за 3
различни диска и сигурно щях, ако обаче бях на онази предишната работа, която
плащаше повече. Не че щяхме да обеднеем - даже с Игор се мълвяхме да се
комбинираме и общо с тях да купим дисковете; после си ги презаписваме и всичко
щеше да е точно, ама се отказахме на края и сега съжалявам. Мислехме си, че
Интернетното пространство е пълно с изпълненията на тази група и че ще можем да
си свалим нещо от там. Това предположение се оказа вярно, ама само донякъде -
пълно е със статии и блестящи отзиви за тази така колоритна музикална група, но
пък записи и други материали липсват. Марио купи 2 диска; от един друг човек ще
взема и третия – в това не е проблема. Възприятието обаче е съвсем друго,
когато виждаш музиката на живо и гледаш какво им правят пръстите на музикантите
- само от гледането ти се завива свят, прави сметка колко репетиции и
повторения е имало, докато стигнат до тук. Дали са ги карали насила, дали са им
боли ръцете с куките за плетене за да свирят, дали са ходили на уроци и като
стигнат къщата на учителката, съвсем леко са потропвали на вратата и като не ги
чуе отвътре другарката, значи нея я е нямало – тогава беж, на бегом обратно в
къщи, че фунийките чакат, “кър-кър”, колелото, приятелите... Мастилници и
топове с хартия мога да изпиша по тази тема, ама ще се въздържа, защото сега
хем ми е мъчно, хем ми е и малко смешно; и уж се смея, ама после пак се
натъжавам, дорде ми потекат сълзите и ми овлажнеят очилата...
След концерта
минахме отново през Светла и Краси да приберем Ванеса; последните “мухикани”
бяха останали на масата и безмълвно си допиваха доволно стоплилата се вече
прокиша от хмел; аз се опитах да внеса известна свежест и настроение сред
позагасналите въглени, но то кога ти превие всичко и ти дойде въз-нагорничко,
гледаш да си туриш само тиквата на нещо меко, а ако има и някой да те завие -
приемаш го за бонус или като пожизнена даденост... Видяхме, че моабетът няма да
може да се възстанови и възцари отново - взехме Ванеса и се прибрахме в къщи; а
то си му беше и съвсем време за това де - 23:30 е баш час, в който да си вече
легнал в кревата на топло. Аз обаче бях и огладнял, като се прибрахме - просто
с влизането в къщи и като ме удари една домашна вълна; не се размина без да си
засоля с нещо - хем съм на диета и аз, ама не мога да се спра да ям (че и да
пия...). Духовете утихнаха едва след полунощ - а това беше в събота или
по-точно в много ранните часове на неделята.
Не помня дали бях
споменал някъде по-нагоре, но за неделния ден беше организирано друго едно
светско мероприятие, дружеска сбирка в парка край морето, по инициатива на
“младоженците” - ще попитате: “Кои са те?” Ами Бранко и Ваня - понеже нямали,
завалиите църковен брак преди някакви си 30-тина години, та решили да се
узаконят и увековечат пред Бог, както и да заздравят семейния си съюз с една
повторна сватба. Преди две седмици, когато беше Международния Фестивал и ние
продавахме кебапчета и тулумбички, те имали уговорка с македонския свещеник да
ги венчае, по които причини били в невъзможност да присъстват на фестивала
(младоженката после се оплака под сурдинка, че на жениха “комката” му дошла
малко горница и вечерта едвам го довлякла до брачното ложе...; първата им
официална брачна нощ по смисъла на “консумацията” се осъществила едва на другия
ден, някъде чак към следобеда, веднага след излизането му от комата и за да не
помислите, че съм мъжка клюкарка, умишлено се въздържам от подробностите по
случая които знам, ама няма да ги кажа...). Та, инициативата беше сложена и
решението взето на момента - цялата орда, след българското училище отиваме на
парка. Ние вечерта от концерта си тръгнахме в проливен дъжд - такъв дъжд може
да вали само в тропиците; ако сама капка падне върху покрива на колата, направо
го пробива и влиза вътре в купето. Добре е, че тук не капят отделни капки, ами
водата просто се излива отгоре като през ръкав, та поне не може да вдигне чак
такова голямо налягане върху единица площ – общо взето, от небето се сипят реки
и потоци от вода, все едно че някой отваря бозаджийски кран; отделни капки не
валят. Почти при същите метеорологични условия тръгнахме с Ванеса за
българското училище в Бризбън - като наближихме “столицата” и онези спряха кранчето
отгоре (вероятно поради режим и недостиг на водата...) и дори се показаха
няколко слънчеви лъча през един процеп измежду “купестата дъждовна облачност”,
както се изразяваше навремето Любка Кумчева (стори ми се даже, че видях и
цистерната в небето, от която поливаха обилно...). А пък звеното от “столичани”
въобще не подозира какъв батак ги чака по нашия край - те се нагласили на парк
да ходят, с дисагите, с павурчетата; добре се бяха подготвили всичките
сватбари. И както обикновено става по тези географски ширини, вятърът на
промяната раздуха кълбетата и като се облещи онова ми ти слънце от небето -
пáра се вдигна, изсъхнаха мокрите ни крачоли и ръкави; абе, ще има моабет и
това си е. При тази нова метеорологична обстановка, една местна група тръгна от
нашия район, другата дойде откъм София (Бризбън, в конкретния случай) и всички
се срещнахме на полянката с люлките и меченцата за децата.
Намерихме подслон
под един навес - добре че беше покрива, да ни варди от слънчеви изгаряния; за
дъжда вече не се споменаваше и никой не мислеше. Даниелчето пак не можа да
вземе участие в тържествата поради служебните си обязаности, но ние се
представихме достойно. На края последните доброволци дойдоха у дома да пият
кафе - приютих ги в механата и под звуците на хубава българска музика
завършихме този прекрасен ден. Там именно се взеха смелите и безотговорни
решения, Архангеловият ден пак да се отпразнува при подобни условия и в същия
състав.
Тук следва вече и
първият ми работен ден в новата служба – именно седмицата, която изтече съвсем
бързо, почти неусетно и за която стана дума в по-горните редове на моето
поредно експозе. Иначе дъждът продължава да се излива на отделни по-големи или
по-малки порции и ако валежите му вървят все така, неделното ни мероприятие май
ще се провали - поканили сме 40 великомъченика, барабар с дребната им челяд. У
нас вече нямаме маса (нали помните, как неотдавна ѝ ебах мамата на джама, в желанието и старанието си да
помогна на Даниелчето). Така че, ако навън е мочурливо, спасение за нас няма да
има никакво и тържествата ще се отложат поради лоши битови и климатични
условия...
Точно на тази моя,
последна за съботната вечер мисъл, Даниела снощи си дойде от работа и с нея
седнахме на едно малко тържество. За наше щастие дисковете от колетчето също пристигнаха
навреме - веднага пуснахме концертите и не мирясахме, докато не ги изгледахме
всичките. Легнахме си чак призори в 03:30 и аз сутринта едвам се надигнах от
постелята, че да водя Ванеса в Бризбън. В продължение на три поредни съботни
дни тя ще ходи на някакъв специален курс, организиран от Настоятелството за
Църковна и Катедрална Музика. Учителката ѝ я препоръчала, за да научи нещо повече за този така съвършен инструмент -
органът. Казват, че това е бащата на всички останали музикални инструменти,
чието звучене също е въведено в звуковата му гама и диапазон – във
възможностите му са възпроизвеждане на тромпети, цигулки, контрабаси и всякакви
други пискуни.
Към 08:30 вече бяхме
на пътя - пристигнахме навреме, но се въртяхме половин час, докато намерим
свободен паркинг. На края трябваше да влезем в един от закритите, които в
събота са по $10 за целия ден. На мен ми трябваха само 10-15 минути, колкото да
оставя Ванеса в класа, но независимо от всичко, цялата такса се плаща още на
влизането - после дори и само за 5 минути да паркираш, така или иначе вече си
дал своето “дарение” на Градския Съвет и Кметството. Между другото, аз така и
не знам коя точно институция събира данъците и парсата от народонаселението –
поради своето невежество и за всеки случай, в “молитвите” си споменавам и
двете, защото смятам, че имат еднаква вина в узаконения обир, който ежедневно
ни нанасят. Но пък, като се замисли човек - какво ли толкова би било
значението, ако случайно узная? Мангизите вече са ми измъкнати от джоба – какво
от това, че знам кой ги е “усвоил”? Според мен усещането е същото, както ако
една мома или невинна девойка бъде изнасилена от някой случаен минувач – за нея
дали би имало съществено значене точно от кого е била обезчестена, след като
вече са ѝ отнели моминството по
такъв насилствен и злодейски начин (е, освен ако не е била насилена от Ален
Делон или Стефко Данаилов – това вече би било отделен частен случай, въпрос на
чест и женска гордост, предполагам…). Както и да е – към времето, когато
пристигнахме взе вече и дъжд да вали, а ние закъснявахме; по най-бързия начин
трябваше да се придвижим към мястото на този своеобразен нагледен курс. Аз им
оставих Ванеса и от там заминах по други мои задачи, а след 2 часа я взех и се
прибрахме в къщи.
От Миленчо вече знам
мястото на един гръцки магазин в Бризбън, от който често купуваме българско
сирене и разни други продукти на много изгодни цени. Взех пак една тенекия,
която е около 13-14 кг, а ми я дадоха само за $110. В супермаркетите нашенското
бяло саламурено сирене го харчат по $20 килото - в гръцкият магазин обаче е
наполовина. Маслините например там са по $4.50, а по гастрономите цена под
$16-$20 няма, че и до $24 дори могат да стигнат. Напълних една картонена кутия
със средиземноморски артикули, метнах в багажника и тенекията със сиренцето -
сега ще си го поделим между апапите и ще славим гръцкото господство и
владичество над останалия грешен свят. Като го свалих от колата и му махнах
картонената опаковка, гледам че тенекията баят се беше издула - хем настрани,
хем пък и капаците горе и долу. Какво ли пък да се окаже някое вмирисано на
спарен войнишки чорап сирене, дето само аз мога да си го ям? Ама де тоз късмет,
де го?...
На връщане минахме
покрай Миленчови да си прибера детските сокчета и тези дни ще ги наложа направо
в тенджерата да ферментират. От там отидохме в едни мебелни магазини, където
трябваше да видим какви маси продават и главно по колко пари са. За щастие ние
имаме застраховка “Имущество и вътрешно обзавеждане в дома”. От
застрахователната компания искат две ориентировъчни цени, за да възстановят
щетите по нашата счупена маса. Легендата или по-скоро притчата за пред техните
представители и кожодери е, че децата са се гонили около масата и случайно са
гътнали една огромна кристална ваза с цветя, която е стояла отгоре ѝ. При удара стъкленият плот
на масата се чупи наполовина, а вазата станала на сол и е вече изхвърлена в
боклука (защото веществените доказателства липсват поради абсолютното им
несъществуване). Но пък чакайте сега, другарки и другари застрахователи -
бедата ни не е само тази. За зла врага, видите ли, мобилният ми телефон също е
бил в непосредствена близост върху масата и най-прилежно му се е зареждала
батерията там по време на инцидента. Така водата от шибаната ваза залива и
него, което го прави автоматично негоден за употреба. С други думи и съгласно
изиграният пред агенцията водевилен спектакъл (театрална постановка в две
отделни действия), сега чакам доставката и на нов телефон - ами те така стават
белите, инцидентите, де; никой не го е пожелавал, ама то въпреки всички
предохранителни мерки се е случило... Надяваме се да ни дадат някаква сериозна
сума - за обезщетение на масата и телефона заедно. Ние от своя страна ще
понадим още малко средства и ще си купим нещо свястно, но в никакъв случай
повече стъклена мебел няма да влезе под покрива на скромния ни дом.
След обиколката на
магазините се прибрахме в къщи - Ванеса се залови да свири, а аз започнах
подготовката на утрешния Архангеловски събор в двора. Учителката беше преместила
урока за следобеда, поради сутрешният ни ангажимент в Бризбън и във връзка с
курса в катедралата. Същият разчет на времето се очаква да бъде и за следващата
седмица, а за по-нататък не знам още нищо със сигурност. Така мина и самия
урок, след който взехме с Неси колелетата и отидохме на обиколка из местността.
Даниела е на работа втора смяна и днес - ще си дойде чак в 22:45, но то сега е
вече 21:30. Ванеса чете книга до мен, докато аз пиша на компютъра и ме драска
по гърба – тя уж иска да дочака майка си, но съвсем скоро ще я слагам да ляга.
Утре ще отидем на битака много рано сутринта, а после започвам да се занимавам
с огньове, пренасяне на маси, столове и чадъри от бараката, подреждането им в
двора и т.н.
Надявам се да мога
скоро пак да добавя още някой и друг ред преди да изпратя писмото. Имам готови
няколко диска, подготвил съм и един домашен, но трябва да го обработя и запиша.
Това ще е комай цялото съдържание на скромната ни пратка - е, ще шмугна и две
“чоколатчета” да имате за подслада през студените зимни вечери. Напред записах
диска с концертите - специално заради Майкъл Болтън. На работа имам колега -
всъщност един от съсобствениците на компанията, който е натъркалял на жена си
таман 3 дребни дечица, но две от тях са с много високи гласови и певчески
данни. Единият се увличал по оперното пеене, докато другият - по естрадното.
Обезателно ще му препоръчам този концерт, за да го гледат заедно с малчуганите
– нека да видят на какво е способен един човек с истински талант и дарба. А
може да им хареса и фолклорния концерт в началото, както естрадния и този на
Васил Найденов. С тези мои заключителни слова, вече окончателно слагам точката
на тази писмена част - лека ви нощ и до нови срещи...
15.11.2009 - Запънал съм се ей тука нá, в един паркинг и чакам да отворят търга, че
да вляза да се разпиша, за да не помислят пък, че съм умрял. Неделя е днес,
рано сутринта - 07:30. Тъкмо оставих Сашкови на летището и понеже пътят ми
минава покрай това място реших да се отбия. Иначе да се подпътя специално от нас
вече ми става далечко, но така от време на време и когато имам път насам -
поглеждам да видя до къде е стигнал алъш-вериша с боклуците. Обаче хайваните
отварят чак след час и половина и аз вместо да се шляя по улиците като
безпризорно псе, реших че ще е по-полезно да освежа нескончаемата си сага с още
някой ред. Това ще бъде вече и последният информационен бюлетин за настоящото
ми писмо и в частност за историческият период от време, който то засяга и
обхваща. Гледам, че и Коледно-Новогодишните ваканционни дни са се задали само
след няколко седмици - така че хич не е изключено това да е и последното
писмено комюнике за отминаващата си вече 2009. Нещата напоследък се спешиха
поради факта, че бащата на наша близка си заминава на 20-ти този месец (което
всъщност е в петък) и по него искам да изпратя малкия ни и скромен, но пък
много сърдечен хабер от нас и тази част на света. За това ще гледам днес да
завърша писмото си, да го разпечатам на работа през някой от следващите дни и в
сряда/четвъртък вечерта най-късно да отида до Бризбън и да занеса пакетчето за
изпращане. Така сме се разбрали с хората и така ще трябва да действаме.
Разказът ми ще бъде дълъг и подробен, с оглед на това да предам максимално
точно всички случки и събития до този момент, както да загатна и за някои
предстоящи в най-близък план. А историята общо взето е следната:
Спомням си, че
миналия петък успях да опиша злободневките около нас - предстоеше ни само да
изкараме Архангеловден в неделя. Денят започна много рано, когато ние с Ванеса
отидохме на битака да разгледаме боклуците и да си купим някоя шарена
джунджурия. От всичките стоки на “изложението”, на края успях да намеря едни
много интересни сувенирчета, които ви изпращам за подавка или за лично ползване
- ще речете, какво им е толкоз интересното? Ами най-интересната част е, че те
са произведени в Австралия, което ги прави уникални и едновременно автентични.
Сега всичката тази индустрия е изнесена за производство в Китай и тук се правят
съвсем малко и ограничено количество артикули - не съм даже сигурен дали изобщо
съществуват такива изделия, които да се изработват локално. Тези сувенири са и
на доста години като възраст - макар и чисто нови, те сигурно са лежали в някой
склад с петилетки, дорде отново видят белия свят, синьото небе над биташката
поляна и в частност да завършат земния си път в България и Европа въобще.
Поради тези съображения купих и двете украшения, а от друга една сергия взехме
ключодържателя - сигурен съм, че майка ще намери подходящ човек, за да го
подари от сърце, по собствено усмотрение. От друг един павилион си купих празни
дискове за компютъра и общо взето с това приключи пазарния ден. Прибрахме се и
започна трескавата подготовка за следобедното тържество.
Нацепих няколко
пънчета и разпалихме огнището. Извадихме масата от гаража, столовете, покривки,
чадъри, посуда, тави, тенджери и множество други кухненски инвентари. Почнаха
се салати, кюфтета, мезета - абе една малка сватба в Родопския край.
Заприиждаха и гостите - отпред улицата ни приличаше като паркинг на мафиотско
сборище: то БМВ-та, то Мерцедеси, големи, малки и средни джипове. Само автобуси
нямаше и яхти - голям катун, каруци бол!
Всички приятели
дойдоха, всички ми подариха по нещо, беше много весело и приятно до късна доба
вечерна. Отец Тодор ми се обади специално от Аделаида да ме поздрави за именния
ден - той никога не ни забравя. Наскоро си бил в България, баща му също е
свещеник - навършил 90-те лазарника, а още служи и пее в черква; Господ здраве
да му дава, дълъг и Богоугоден живот. Направили са му много хубаво юбилейно
тържество - как не сме знаели кога отива, че да ви изпратя до с. Страхилово
(Търновско); можеше да се разходите до там и да се видите – ние с него много се
тачим. Ама карай - другия път ще отидете, на 100-годишнината. Те сега чакат
внуче през Декември, та и покрай тях е една суматоха и галимация...
На края поприбрахме
едно-друго с Даниела и легнахме като пребити - не исках да виждам повече
никого... Добре ама в сряда пък нали пристигнаха Сашкови, с Лиса, бебето и
Тийган – в пълен комплект. Хайде и с тях тържества и празненства, като
последното завърши едва снощи. У нас дойде и Неничко, та къщата ни беше пълна
до последния възможен предел от деца: наши/ваши, чужди, свои и по-общи, както внучета
и всякакви неопределени други...
… И след общо взето
цял ден тичане нагоре-надолу, отново в края вече на неделния ден, ще се опитам
да си продължа мисълта от сутринта. През изминалата седмица нищо особено не се
случи, освен дето се въртяхме покрай гостите от Аделаида. Междувременно
застраховката ни изплати счупената маса, както и удавения ми телефон. За масата
дадоха $1000, а за мобилния телефон - други $235, съгласно някакви техни тарифи
и ценоразписи. За шибаната стъклена маса трябваше да предоставя на агенцията
две отделни цени на подобна мебел от два различни магазина - естествено, че
влязох в най-скъпите и екзотични, където освен че продават големи боклуци, последните
са и достатъчно скъпи. Така техните цени бяха взети под внимание и одобрени от
застрахователната компания, но независимо от всичко у нас идвал и нарочен техен
агент (копой…), за да огледа лично щетите – той на място още преценил, че
повредите са непоправими, след което веднага са дали ход на касовите бележки от
магазина. Аз отдавна бях харесал и се спрял на една хубава дървена маса, тежка
и стабилна, в комплект съответно със 6 още по-яки и здрави стола. На масата
спокойно може да се изиграе цялата “Шопска сюита”, докато столовете могат да
поемат само една двойка за “Ламбада”. Макар и произведени в Китай (нали ви
казах напред, че всичко се прави там...), видът им е много солиден и масивен, с
големи потенциални възможности за поправка и ремонто-пригодност, в случай на
случайно възникнала нужда от подсилване. Покупката стана факт, буквално преди
минути - таман докарах парчетиите в отделни картони, изкъпах се и седнах да
пиша, защото не ми се разправя баш в настоящия момент със сглобяване на маси и
столове. Към този комплект бях набелязал и бар-столове, на които ние стоим така
или иначе в кухнята, но Даниела не ги хареса и на тяхно място купихме нова
малка масичка за хола, която да е в тон с новата ни кухненска гарнитура.
Проклетата масичка хич не ми влизаше в плановете за покупки, ама Даниелчето
като си нарочи и науми нещо - няма мира, докато не го постигне (тя така свали
навремето и мен – не, че аз много съм се дърпал, но все пак инициативата за
нашия греховен съюз бе изцяло нейна, подкрепена от моята благословия и
себеотрицание). Тая масичка, която имахме отдавна, напоследък доста ѝ вадеше очите и аз до този
момент сравнително успешно отбивах постоянните атаки за нейната подмяна, но
сега в магазина, след като видяхме вече новата, харесахме я и единодушно
дадохме зелен семафор на покупката. Все още остава висящ въпросът с
бар-столовете, като се има предвид, че старите вече се разпадат на отделни
парчета и специално тяхната подмяна е неотложна и по-спешна мярка. Всъщност, те
отдавна са на дневен ред, но не сме имали на ум, че и масата ще трябва да се
сменя. Така според приоритета и степента на важност, покупките бяха направени.
Е, малко със закъснение, защото Сашкови ги гощавахме на дървената скамейка в
двора - вътре временно бяхме сложили пластмасовата маса от бараката, която
остана неприбрана още след гостите миналата неделя. Но понеже времето се
задържа хубаво и без валежи, та имахме тази възможност да излизаме вечерите на
въздух, а дечурлигата оставаха вътре да си играят и да беснеят, необезпокоявани
от “дъртаците”.
Така общо взето
премина тази седмица - на работния фронт всичко е добре и спокойно за сега. С
нетърпение очаквам шефовете ми да се завърнат, за да видят какво съм свършил
според техните инструкции и да ми зададат съответните следващи задачи. Аз взех
да се изчерпвам вече откъм служебни задания - каквото трябваше го направих, а
без тях по-нататък не мога да продължа, защото нямам инструкциите им. Ще се
побъзикам и утре с нещо дребно - ако до това време нямам отговори на зададените
от мен въпроси, може да предприема една изненадваща няколкодневна почивка,
докато шефовете се завърнат от братска Папуа и Нова Гвинея, където още има
човекоядци, между другото - толкова много са “напреднали” там; и технически, и
битово и почти във всеки един житейски аспект. Защото пък и не върви да стоя в
офиса без работа и да потривам кълки, а пък в същото време хората да ми плащат “престой”,
както беше по времето на развитото ни социалистическо общество (с познатата за
нашите съвременници абревиатура, РСО); не е много етично някак си. А иначе
служебната ми заетост е доста плътна - няма ги онези времена, когато можех да
вися с часове на Интернета и да си кореспондирам с целия свят. Тогава
положението беше малко по-инакво – докато сега, не стига че тия поначало ми
плащат по-малко, ами от тук нататък ще се наложи и сам да си ги заработвам тези
пари. Ужас, направо! - но добре поне, че има какво да правя и ще изкарам някой
грош да посрещнем празниците. По-смели и далечни перспективи не смея да правя и
да кроя планове без покритие. Каквото дойде, това ще е.
В събота пак водих
Ванеса в Бризбън на този курс, организиран от Католическата Църква. Всички тези
дейности и обществени мероприятия се провеждат и във връзка с някакви юбилейни
чествания на града Бризбън (150 години от основаването си), както и на
катедралата “Св. Стефан” (тя пък чества 80 години). Освен всичко това, на
органът, инсталиран специално в тази катедрала му предстои разглобяване, за да
му правят основен ремонт. За целта работниците ще трябва да демонтират повече
от 900 тръби, фунии и тръбички, всяка от които издава свой собствен тон и звучи
заедно с останалите, съгласно настройките на съответният изпълнител, който
натиска клавишите разбира се – а пък всичко това, съобразено и със съответното
музикално произведение; не отделен урок или курс, ами цяла наука. Онзи ден
водили целия клас на горния етаж, където са монтирани краищата на всичките тези
тръбища и Ванеса беше много впечатлена от всичко, което е видяла там. Една
много тясна и висока вита стълба те отвежда в миналото, почти в света на Хари
Потър, Вълшебникът от Оз и Алиса в Страната на Чудесата. В последната част на
курса, която ще е следващата събота, ще бъде отделено и малко време за хората,
които биха искали да изпълнят нещо на самият орган. Ванеса е подготвила няколко
етюда, с които в същото време ще се представя на изпита. Учителката каза, че
вече е утвърдена и датата за този изпит - 06 Декември. Пада се неделя, но
понеже изпитващият има свое собствено студио и прослушванията се състоят
всъщност в дома му, времето на провеждането му е почти без никакво значение -
човекът си е у тях и може да прави каквото си иска. Предполагам, че изпитите ще
преминат в сутрешните часове на деня, но не се знае колко кандидати има и дали
няма да се проточи процедурата през целия ден. Но каквото кажат и както го
искат - така и ние ще се съобразяваме с техните изисквания. За предния ден
(събота), Игор ни е поканил на рождения си ден, но сега с този изпит на
следващата сутрин едва ли за нас ще е удачно да се разтакаваме и развличаме по
гости и партита. Трябва да бъдем бодри и свежи за постигането на максимално
добри резултати, а после можем и да се подрискаме, ако желаем...
Паралелно с всичко
до тук и в подкрепа на споменатата по-горе 150-годишнина от основаването на
Бризбън, искам само да добавя, че нашето мило и родно Габрово е обявено за град
също преди около век и половина, считано от днешна дата – през 1860, ако трябва
да съм и исторически точен. Ако погледна още по-назад и хвърля погледа си
по-далеч в годините и вековете, за градът ни официално се споменава дори от
началото на XVII век, докато някои отколешни летописи и анали говорят за още
по-предишното му съществуване като самостоятелен селищен център, със
съответните занаяти и поминък на населението. Па си викам на акъла: дейба та’а
наша оправия, заради която този български “Манчестър” едва крета в сегашното ни
време разделно – с изключение разбира се единствено на периода, допреди който
цинтите на руските вмирисани ботуши окончателно са изчаткали по калдъръма на
пазара и конете им са рили с копитата си из паветата на чаршията. Съгласно
статистическите данни, за момента Бризбън наброява малко над милион жители и числеността
им расте денонощно, докато в същото време Габрово е намаляло от 80-90 хиляди,
на едва 50,000 души (ако въобще може да се вярва на официално разпространените
лъжи от политическата клика). Този факт може да бъде най-точно обрисуван само с
едно изречение, което е останало запечатано в съзнанието ми още от ранните
години на моето детство и по-късно юношество: “Какъв пич бях, каква п**ка
станах”. Анализът е мой – изводите са за всички…
По време на лекцията
на Ванеса, аз пък ходих до Консерваторията - препоръчаха ми една книжарница в
нейната сграда, която обслужва студентите по музика. Надявах се, че ще мога да
намеря някакви интересни материали, но нямаха такива. Остана ми само голямата разходка
и обиколка на града, но поне се раздвижих пък добре. На връщане към нас минах
през едни касапи, та купих малко изрезки от свинско месо, които смлях и смесих
с шепа агнешка кайма и овча лой. Такива знаменити кебапчета направихме от тая
заготовка снощи, че и бай ти Митю на “Афуза” не е правил таквиз великолепия през
фашистко. Самият бай Митю може и да не е вече между живите (дано греша пък и
човекът да си е жив и здрав) - спомените ми са съвсем пресни, отпреди някакви
си 30-тина години. По онова време в кв. “Смирненски”, баш на завоя, където се
чатали пътя за с. Недевци (направо) и за м. “Узана” (наляво, по моста над
реката), по каменните стълбички нагоре се отиваше в едно изключително
необикновено, по моему дори уникално кръчме, с напитките му ледени, с кухнята и
скарите горещи, със сепаретата в колибите и сламените им покриви – въобще, с
всички необходими атрибути и салтанати на битово-автентичното българско
заведение от ерата на Освобождението (че даже и от Възраждането още). Именно
тази малка кръчмичка се наричаше “Афуза”, мисля че по името на собственикът ѝ - бай Митю по прякор
“Афуза”. Иначе това беше една проста махленска кръчма, но понеже ни се струваше
безкрайно евтина, та редовно се посещаваше от нас като ученици, после и като
студенти - башка от каруцари, местни пияндета и всякаква друга паплач. Дали
това заведение съществува и в днешни дни аз не знам, но то определено е
останало в спомените ми от онова време и години... Та, думата ми беше за
снощните кебапчета - абе какви ти думи, аз просто нямам думи, бре! Какво да ви
разправям повече - оставам безмълвен, с пълни уста приказва ли се?... Изкарахме
всички много весело и забавно. Неничко си игра с бебето и го разнася
напред-назад, прави му разни маймунджилъци и онова се заливаше от смях. Снимахме
се на трапезата и по някое време той си тръгна, защото и днес беше на работа.
Обърнали са ги на акорд, бачкат по 12-часови смени - плащат им здраво и работят
почти денонощно за изкарването на обекта в срок, преди празниците по Коледа.
Нени използва всяка една възможност за изкарване на по-голяма заплата и за това
ходи на работа винаги, когато може да има и извънреден труд, отделно разбира се
от редовните смени. Млад е, силен и здрав - нека работи, нека се блъска. А това
видимо му доставя и удоволствие. Не можел да стои затворен в офис - щом не ще,
да върви на строежа. Малко след това си легнах и аз, защото напоследък се бяха
заредили едни тържества, едни продължителни “масови” сценки и моабети, та бях
разтърсващо изморен. Освен това, днес сутринта трябваше да тръгваме за летището
в 06:30 - докато натоварим багажите, кошчета, колички, денкове и вързопи, то
все си е време. Успяхме да стигнем според разписанието - аз ги изтърсих с
багажериите в чакалнята, след което поех към моя търг. Там, както вече знаете -
пописах около час и нещо; батерията на компютъра свърши, но пък и тъкмо
навреме, защото таман отвориха вратите за посетителите. Аз бях пръв, добре
огледах всичко и подробно, обаче на нищо не ми се спряха очите и не съм залагал
на никаква стока (таквоз чудо друг път не е било - все отмъквам по някой
безсмислен боклук, обаче днешният ми ден беше доста ялов). Тъкмо пишех - обади
ми се Даниела, че пералнята ѝ спряла да пере. Обясних си го веднага с измамата към застрахователната
компания, върху която натоварихме масата и телефона, за загубата на които сме
си виновни единствено и само ние самите. Но пък и застраховката си заслужава да
я послъгваш тук и там за някоя мизерна стотинка - няма само да им плащам
таксата, а назад да нямам нищо. Обаче така или иначе - сега имаме нова маса и
столове, малка масичка башка + нов мобилен телефон, ама пералната машина е
замлъкнала, та днес Даниела допирала парцалите си на ръка. Не знам дали ще съм
в състояние да ѝ вдъхна нов живот (не на
Даниела, бре – шибаната ѝ пералня имам предвид), защото обикновено тези съоръжения са много сложни,
напоследък са пълни с електроника и всъщност ремонтът обикновено се заключава в
подмяната им с нови. На всичкото отгоре, гаранцията от 5 години наскоро изтече
и сега ще сме в ръцете на майсторите, които свличат по няколко кожи от бедния
клиент, защото си наваксват пропуснатото от някой друг. Но който се улучи, жив
го одират до кокала. Ще погледна и аз да не би да е някаква малка защитка,
бутонче някакво както на пералните “Елпром” и “Роса”, обаче твърде се съмнявам,
че това ще е решението на загадката. Но поне ще отворя капака отзад, да видя
какво има вътре... Та, ако един проблем се изчерпи, на негово място веднага се
появява друг (ако не и “други”) - нещо като в приказката за Ламята, Златната
ябълка и Юнакът, който с меча като отсече едната глава на змея, пониквали други
три на нейно място. Но и ние се борим сравнително успешно - ето аз днес отсякох
една кратуна и хубавата маса със столовете станаха факт (защото отначало
Даниела не ги харесваше особено...); не можах обаче да се преборя с втората
“змейова глава” за бар-столовете и ще се наложи да търпя някакви китайски
недоносчета, които “ламята” си е харесала в една друга “пещера”, през девет
царства та в десетото... Но нали любовта е низ от компромиси, съображения и
взаимни опрощения на греховете – демек, иска жертви, най-меко казано.
След търга си дойдох
да сменя колите, че сутринта бях излязъл с колата на Даниела. Бяхме взели на
заем едно бебешко столче от Миленчови, за да возим малкият юнак на Сашко на
задната седалка; имаше и разни играчки, забравени из нас, шапки и джапанки се
въргаляха цяла седмица по пода - все инвентар на деца с пияни родители,
последствия от Архангелов ден. Та хайде, днес напъхах всичкото в една торба и
отидох на българското училище да си им раздам стоката обратно. Ванеса изкара
учебния час заедно с всички останали, но нещо не била много послушна - Мира ми
се оплака, че потънах в земята от срам. Представям си вече какво ви е било на
вас, като все с мен започваха и завършваха родителските срещи навремето. Не
вярвам само да са се “хвалили” всичките учители с моя милост, за това съм си
отнасял и боят, ама чак сега виждам и разбирам, че си е било с право и че е
имало защо... Отвън, докато чакахме дечурлигата да излязат от клас, взехме
решение с останалите майчици и татковци след учебните часове да има още един
час по народни танци. Веднага записахме всички питомци да играят хора и
ръченици, като ще ги обучава една много ентусиазирана, почти професионална
танцьорка и наша приятелка разбира се. Така неделните занимания ще се поудължат
малко, но всичко уж е направено с цел тези деца да не забравят корена си и от
къде са дошли. Много от дребните калпаци са все “местно производство” и са
раждани тук (като нашето например…), но пък това хич не им пречи да ценят и
знаят произхода, бита и културата си. Това начинание започва от следващата
седмица и всички се надяваме на успех. От Българското дружество има
организирана танцова трупа за възрастни, които са доста напреднали и изнасят
концерти тук и там за славата и престижа на “Българский лев” наш (имам предвид
лъвът от Националния герб, а не пропадналата ни и девалвирана вече банкова
разменна единица).
След училището
всички се разотидохме, като ние с Ванеса минахме през въпросния магазин за
мебели, секции и гарнитури. Там спазарих масата и столовете; прибрахме се -
обядвахме и ние с Даниела веднага се върнахме обратно в магазина за последен
оглед. Ванеса остана в нас да свири и да се упражнява, защото до изпита ѝ остават само 3-4 седмици и
времето много напредна. Натоварихме столовете и малката масичка, обаче голямата
не можахме да я съберем в колата на Дани, даже и със спуснати седалки и
облегалки. И както всеки път се случва - трябваше да се връщам само за масата,
този път с ремаркето. Имах малко други боклуци, остатъците от стъклото на
старата маса, едно шкафче-мивка от Нолин и Уоли, което те подмениха наскоро.
Нахвърлях всичко в каручката и хайде – първо ги закарах на бунището, за да ги
изхвърля. После вече ходих до мебелния магазин, доприбрах остатъците и си
дойдох. Сега всичко е натъпкано в работилницата и през седмицата ще вадя едно
по едно, ще сглобявам и ще вкарвам навътре. Ще си имам занимание за дни напред
- нали като мръкне и не може много да се прави, отделно от всичко дето и аз
недовиждам вече доста чувствително и осезателно. Дори на работа вече се налага
все по-често да слагам очилата, докато съм на компютъра. За него имам един
чифт, уж със специални стъкла за работа на екран - с по-малко разсейване,
отражения и прочие щуротии. Та с тях поминавам успешно - явно че натам отиват
нещата; все по-зле ще ставаме, но по-добре - никога...
Сега вече е 20:00 и
аз най-после приключвам с този мой безконечен разказ. Щях да правя и един филм
днес - имам му “заготовките” и суровия материал, обаче нещо се отегчих и ще го
оставя за утре. До сряда, четвъртък най-късно вечерта, ще трябва да съм занесъл
пакетчето на нашите приятели. Човекът даже изрази желание да ви се обади, за да
ви предаде лично поздравите ни и т.н. За път до Габрово едва ли ще му се намери
време, защото той и поработва сегиз-тогиз – за това се прибира така набързо,
посещението му беше само за кратък период от месец и нещо. Иначе бабата остава
с нас да подсигурява тиловата част и обоза - зер и там се търкалят три луди
глави, двама разбойника и една кака, дето не си пада по-долу от останалите. В
комбинация вече и с Ванеса, настават страшни суматохи и ако им се удаде
възможност, биха съборили една къща и да я направят на клечки за зъби - ей
така, заради пакостта и идеята само. А пък и вие вече знаете какво паянтово строителство
е тук - къщите им са като на Червената шапчица и на Гъбарко: да си отърка
магарето гърба у дувара на колибата и може да ѝ падне покрива. Та сега поне приключих с писателската
дейност - утре ще възстановявам филмотечното изкуство. Даже свършвам още
по-набързо, защото специалистът Тони ще дойде да си прибере сиренето, дето съм
им купил и ще даде малко акъл какво да правим с пералнята.
Обичаме ви безкрайно
и целуваме горещо – всички прегръщаме силно: Даниела, Ангел, Неничко и Неси…
Австралия, Gold Coast…
Няма коментари:
Публикуване на коментар