Писмо No 53 (II-IV.2012)

Мили наши родители; много близки роднини, приятели и малко по-далечни неприятели!

03.02.2012 - Създалото се безветрие вчера, продължава и днес - поне до този момент на задграничното ми включване в ефир (09:30). Припомняйки си крилатата фраза на Александър Йорданов от времето на силните му години в СДС-то: “Днес беше един хубав ден за българската демокрация!”, със същия колорит на израза би трябвало да звучи и моят личен девиз: “Вчера (днес или когато...) беше един хубав ден за българската емиграция!” Какво имам предвид: ами първо не свърших служебна работа и за пет пари, а си получих 9-часовата надница в пълен размер. Ама пък не съм им крив и аз, че те не са осигурили достатъчно натоварване на индивидуалните ми мощности – нали така. В този вчерашен ден аз успях да довърша предното си писмо, което най-прилежно вече лежи в куфарчето ми, все още топло в момента - току що слязло от барабаните на принтера и готово всеки миг да полети към вас с първия възможен аероплан. Събрал съм и дисковете, които си бях наумил да ви изпратя - Даниела днес ще купи марки и утре най-късно пратката ми със сигурност ще намери своето достойно място в някоя от разпределителните зали на Австралийските пощи; от там нататък пътят ѝ към София е вече ясен (и в частност Габрово, като крайна точка на маршрута)...

Наред с всичко това, успях да довърша и поредното си творение от старите писма, които най-ревностно събирам и подреждам в многотомно издание. И там значи, постигнах успех. С тези дейности се занимавах почти през целия ден, когато в 17:00 най-после щракнах копчето на компютъра, изпънах средния пръст на дясната си ръка в знак на дълбока почит към персонала и си заминах щастлив и доволен от това шибано място. Вечерта направих един дълъг обход около кварталните потайности и се прибрах обратно в колибата. Вървял съм само около 50 минути, а ми се стори че съм преминал Балкана между вр. Ком и н. Емине като разстояние. Това е така, защото аз много бързо ходя и средно се движа със скорост от 6 км/ч. Последното твърдение го доказах, докато бяхме на кораба - там случайно попаднах и в залата им за спорт (т.нар. “фитнес зала” или добре познатият на всички гимнастически салон, смърдящ на пот и спарени крака, обути в още по-миризливи чорапи и гуменки – пардон: дето им викат маратонки в днешно време, независимо че и те вонят по един и същи начин, както кецовете), където имаше всевъзможни уреди за самоинквизиция - бягащи пътеки, гири, щанги и още хиляди други щуротии за умствено отслабване и физическо заякване. За да не остана по-долу от останалите бабаити, качих се и аз на една такава бягаща пътечка, че да я изпробвам уж как върви сама под тежестта на Аполонското ми телосложение. Обаче последната ми се видя много бавна, дорде не намерих едно копче за увеличаване на скоростта. Имаше пък и едно друго, с което се променя ъгъла на наклона и симулира движение по баир. Аз разбира се продължих да си карам по равното (баирите ги харесвам по принцип, но не обичам да се надпреварвам по техните склонове - особено по нагорнището). С помощта на това копче обаче, аз си нагласих точно скоростта, с която обикновено вървя по време на моите вечерни оздравителни разходки и на екрана пред мен се появи въпросната бързина - та от там знам, че вървежът ми е със скорост около 5-6 км/ч. Следователно за моите 50 минути бързо ходене съм изминал разстояние между 4.5 и 5 км, което в моя тежък случай не е чак толкова зле. Всячески се стремя тези мои упражнения да се повтарят ежедневно, но пък и не всеки път това е възможно, като по-често се случва да ми се провалят спортните мероприятия - де от неподходящото време навън, де поради някакви други по-належащи дейности, които в дадения момент вземат приоритет, де пък просто от чист мързел (най-често…) и т.н.

За днес бяхме организирали “народното возило” на Даниела отново и за пореден път да посети техническия лазарет, защото накладките на предните спирачки отдавна имаха нужда от подмяна. Аз си мислех, че ще се разминем само със смяна на феродовите компоненти, но сега се оказа че и самите дискове били отънели, та ще махат и тях. Че от най-простата ли ламарина ги правят пък тях, в тез уж техни толкова германски фабрики, бре мамка им и дискове дано поебна?! – побеснявам, като си помисля! Таквоз страшно чудо не помня ни у Лада, ни у Москвич - за останалите по-престижни марки като Трабант и Вартбург, да не говорим! Опитвали се даже да ги приглаждат на струга в сервиза, та онези хептен изтънели като им пуснали стружката. И тук говорим за кола само на някакви си 110,000 км пробег – почти нова, дето се вика! Както и да е - сега ще изгорим с допълнителни $300 за идиотските дискове, като новите всъщност с нищо няма да бъдат по-добри от старите, предвид факта, че ще се изписват директно от концерна “Фолксваген” (да бъде проклет – и Хитлер, и возилото му!). А това означава, че те ще са си същите боклуци като сегашните; накладките също – само че и те ще отсекат други близо $300 за подмяната им. Даниела се оплаква напоследък и от климатичната инсталация, че само духа гол въздух без да охлажда. И докторите мъдро решиха, че имало нужда от нова газ в системата, доставката на която също ще прибави допълнителни $90 към общия масраф. Амчи то на човек да му дойде до гуша от таквиз шибани коли, бре! - писва му на шапката чак! Моята японска гейша е на 230,000 и до сега много малко “роклички и парцалки” съм ѝ купил за поддържане на лустрото – обаче за сметка на това, подир ауспуха на Даниелиният хитлерофашист баят средства заминаха бадева. Карай да върви, ама не е там работата – нито пък съм толкова богат, че да захранвам непрекъснато сервизните работници и да крепя семействата им да не измрат от глад... Тази сутрин Дани си остави проклетата кола в сервиза, а се прибра назад пеша. Вървяла е и тя около 50 минути до нас - сигурно сега ще има да лежи барем два дни, дорде се възстановява от безмилостния “марш на скок”. Тук отварям малка скоба, специално за неотслужилите редовната си военна служба крехки читатели, като им пояснявам, че споменатото понятие е свързано с едно от многобройните и напълно безумни учения в армията, при което за минималното време от един слънчев зноен ден, тъмна мразовита нощ или просто цяло денонощие с променливо-дъждовен климат, храбрият и нещастен войник “Швейк” (в мое лице…) трябваше да се придвижи на максимално разстояние от порядъка на 15-20-30 км, натоварен като катър с пълното си налично бойно снаряжение – автомати, противогази, манерки, окопни инструменти + задължителната желязна каска връз голата кратуна, башка разни други допълнителни елементи на личното имущество (тежкият вълнен войнишки шинел например, независимо дали е топло лято или пък леденостудена зима). Самото описано действие като такова, беше равнозначно по сила и значение на затвор или сравнено единствено по подобието на каторга, с предпочитание към второто, вместо да гоним Михаля по сокаците; но пък първото ни направи уж мъже и станахме истински хора - повече човеци, един вид, с което затварям скобата, за да не изпадам в спор: кое аджеба ме направи по-човек? – шибаната ли двегодишна казарма или прекрасното ми семейство. Та, след тази своя ранносутрешна разходка, Даниела пак трябва да отиде обратно до сервиза към 14:30, за да вземе една оборотна кола от тях и да си върши работата с нея, защото както се оказа впоследствие - нейната ще остане в диспансера чак до понеделник, когато ще пристигнат резервните ѝ части от Бризбънските складове на “Мототехника”, които пък през деня ще бъдат и присадени на мястото на овехтелите и вече негодните. За щастие, на Доктора жена му минала през нас и повлякла наш’та по магазините, а на края ще я закара и до сервиза, без да се налага ходене пеша (което Даниелчето и без друго ненавижда повече от всичко на света – тя дори и мен не мрази толкоз много, колкото да ‘оди пеш).

Та в общи линии това са злободневките и новините от последните часове. Аз сега чакам да стане 17:00, за да си тръгвам - въпреки че този миг е още твърде далечен, мисля си за него постоянно, което от своя страна ме поддържа в относително състояние на душевно щастие и телесно спокойствие. Днешната ми надница ще потъне в покриване на сметката по ремонта на колата, но аз особено много не се впечатлявам от това. В края на краищата, нищо в природата не се губи – парите, от където дошли, там и отишли; не съм се потил за тях, я – е, поне не и днес. За всичко останало, което предстои да се случва през почивните дни, ще стане въпрос вероятно чак следващата седмица, когато също се надявам да имам възможност за своите литературни анализи през работно време - тогава ми се услаждат най-много, мислейки си как безмилостно съм преебал противника (в случая капиталиста)...

07.02.2012 - Открадвайки няколко минути преди почивката, самата обедна почивка и малко след нея, сядам набързо да разкажа за дните между последното ми включване и днес. Миналата седмица ми се беше оформила една частична вакуумна среда - т.е., липса на всякаква служебна работа, която аз успях да усвоя много продуктивно. Изписах доста материали във връзка с разни мои странични кореспонденции, между които се намериха и няколкото реда, отправени до вас. Последното ми писмо отдавна вече е написано и подготвено за изпращане, но едва тази сутрин го сложих да го отнесат с панера, наред със заводската поща, за която всяка сутрин пристига нарочен куриер. Причина за известното ми забавяне станаха пликовете и по-специално марките, които се набавят само от пощенските клонове. Колата на Даниела продължава да кисне в сервиза и щом до сега не са ми се обадили от там, че е готова, значи че все още чакат резервните ѝ части. С чуждата кола тя само ходи на работа и на връщане прибира малкото от училище, но не смее да щъка свободно напред-назад така, както с нейната, защото тази е голяма, тежка и не ѝ е свикнала на капризите. За това се забави и доставянето на марките, докато пликовете пристигнаха по-навреме – предвид, че са служебни от работата на Даниела. Добре стана също, че не изпратих това писмо заедно с дисковете още онзи ден, защото вчера установих проблеми с нашите снимки от Нова Зеландия, та се наложи да ги копирам още веднъж от предназначеният за вас диск в писмото. Сега вече всичко е наред - пратката е на път, а аз продължавам с историята в следващата глава на нескончаемата си повест.

Единственото по-съществено събитие от последните дни беше явяването на Ванеса на изпита си за стипендия, което беше в събота. Аз сутринта я заведох в училището, а след като всичко свърши, двете с майка си ходиха по магазините, та се прибраха късно следобеда. Аз през това тихо и спокойно време започнах сглобяването на филма от Нова Зеландия, а привечер с Даниела се забавлявахме по двора – събирахме листа и шума, скубахме папрати и всевъзможни ненужни треволяци от ботаническия класификатор за бурени и плевели. От последните дъждове всичко беше така буйно израснало, че просто не си личеше къде какво поначало бе никнало; кое е от “добрите” растения и кое от “лошите”. За това карах наред с лозарската ножица и косих на поразия с балтията - нека пак да ми растат сега, проклетите.

Съботната вечер беше тиха и беззвучна, курдисани в усамотение пред телевизора, заради изглеждането на един много стар класически филм. Неделята също не беше много по-различна от гледна точка на емоционален заряд и тръпка - сутринта водих Ванеса на урок по музика, после докато си напазаруваме малко и се приберем, беше станало вече 14:30. За кратко всеки се отдаде на свободните си и любими занимания, когато надвечер всички излязохме на разходка. Първо поиграхме малко на федербал в парка, но понеже подухваше и лек ветрец, та времето не беше особено подходящо за този определен вид спорт. За това се отправихме на една пешеходна обиколка из кварталите, та се прибрахме чак след 2 часа. Моите джапанки вече съвсем ме изоставят, след тези тежки натоварвания, на които ги подлагам. Хората гледам, че обуват подходящи спортни обувки, облекла, маратонки и т.н., докато аз бича по алеите като пещерен човек от пра-историческата епоха. От високата скорост, с която се движа подметките на моите японски трандафори са се изяли - единият слой отдолу, както и другият също се е пробил и на практика аз ходя полубос, защото усещам че и кожата на ходилата ми точно на тези дупки се е износила от продължителното ходене. Ще се наложи да ги изхвърлям вече и да ги сменям с нещо друго - амчи те буквално се смляха, нося ги няколко сезона вече. Неничко ми е оставил едни негови джапанки - сега ще подкарам тях, а когато и те вече се разпаднат окончателно, тогава ще извадя моите, дето си ги пазя уж за нови. След тази убийствена разходка се прибрахме, вечеряхме набързо и легнахме.

Седмицата започна с обичайната си заетост, която обаче ужасно много пречи на личните ми занимания в служебно време. Но съм благодарен все пак, че е така, защото знам какво е и по цял ден да съм свободен, а пък да не зная какво да правя – предвид, че за пореден път съм останал без работа и съответните доходи. Така че за сега ще си натискам парцалите в този офис и ще славя Бога, че така нареди пасианса отгоре, та да можем да се задържим малко над ръба на тинята в тези така трудни и тежки, кризисни времена...

08.02.2012 - Продължавам брутално прекъснатата си мисъл от вчера, когато трябваше да се позанимая и малко със своите служебни обязаности. Така зает се дотиках до края на работния ден и доволен от себе си като презобено добиче, вечерта се прибрах в къщи. Там ме завари нов проблем с колата на Даниела, за който аз бях вече психически подготвен и своевременно известéн още през деня. Срещу скромните $550 (за два чифта накладки + чифт чисто нови спирачни дискове) майсторите ремонтирали предните спирачки; до тук - отлично, даже много добре. Обаче въпросът с климатичната инсталация не се разрешил само с поставянето на новата газ за други $90, ами проблемът отишъл още по-надълбоко. Оказал се дефектирал самият компресор на “хладилника”, който сега трябва да се сменя с нов или да се търси някакъв стар и употребяван на втора ръка, защото масрафът на първата ще се измерва в стотици долари (опасявам се, че дори можем и да подминем трицифрената му сума). Имало и някакъв трети, най-евтин вариант - някой просто да го разглоби и отремонтира (явно, че онези знаят какво им става в такива случаи и хората са се научили да ги поправят, за да спестят някой и друг нещастен долар на клиентите си). Така или иначе, стрелите от безмилостните лъкове на майсторите се забиха дълбоко в станалото ми вече безчувствено към тази проклета кола сърце (разбирай джоб). Амчи то нямаше нещо, което да не ѝ стана, откакто сме я взели - каквото имаше да се поврежда и то с времето се развали; аз просто не мога да си представя вече кой ще бъде следващият агрегат за ремонт. Добре си отмъсти чичо Ади (Хитлер…) на света с неговия шибан прототип на уж “народната” му кола. Така возилото утре отново влиза в сервиза, че майсторите да свалят компресора, да го занесат на техния човек за ремонт, като все още няма да знаем колко пари пък онзи ще поиска за отстраняване на повредата. Такава дълбока неприязън изпитвам вече към тоя автомобил (пардон – барутник имах предвид), че листите на които пиша биха се изчервили от думичките и изреченията, дето мога да избълвам по негов адрес - не го правя единствено от възпитание и приличие. Много пъти се опитвахме да я продадем и веднъж завинаги да се отървем от тази самоходна съборетина, но само мисълта че мога да я натътрузя на някой друг нещастник като мен ме възпира - изпитвам известни морални задръжки, поради които все още я държим под наша собственост. Даниела по принцип си я харесва, с изключение на тези моменти, в които последната се чупи и се налагат скъпо струващи ремонти (тук лъжа благородно и безогледно, разбира се - тя също не може да я понася, но продължава да ѝ търпи стоически и мъдро капризните прищевки). Чакам да ми дадат цена за чисто нов компресор, директно от сервиза на Фолксваген - не че ще го купуваме, но ми е любопитно да знам колко струва и тази резервна част, за да я прибавя към останалия ценоразпис на срама...

Иначе днес в офиса е много спокойно - нямам работа поради изчерпване на задачите и чакам новите си разпореждания. На всичкото отгоре и токоподаването към фабриката беше прекъснато за около един час – станала някаква авария в таблото, обаче аз не можах да използвам и този промеждутък за писане, защото когато няма ток компютрите също остават тъмни и безмълвни, а аз отдавна вече съм захвърлил перото и папируса, списвайки всичко по модерния начин - на компютър. На края ще се окаже, че на човекът би му било възможно да съществува дори и без услугите на жена, но пък без компютър - никога!

Надявам се, че предишното ми писмо е поело по нелекия си път към вас и то особено сега, в условията на тази люта и свирепа зима. Такива тежки времена отдавна не е имало по нашите земи родни - може би да идва краят на света, знам ли и аз какво да мисля вече. Едно време като деца петимисвахме да падне барем педя сняг, че да се пързаляме и да караме ски из тревата – особено мъчително това беше през зимните ваканции, които са се случвали да бъдат сухи, почти като пролетните. Ама сега всичко се обърка и от Октомврийската революция насам светът се е засилил надолу и изцяло наопаки. При нас пък бушуват потопите от наводнения, които за щастие не са много близо около нашия вилает, но все пак народът бере душа там. Реките са вдигнали нивото си с по 14 м - от където минат и помитат всичко в стихията си. Пак ще има загуби за милиони, ако не и за милиарди долари, пак ще има удръжки от заплатите за наводнените и бедстващи райони и пак някои паразитни елементи ще се нагушат с готовите парици на народа, както става при подобни случаи. Сега се водят разследвания още за миналогодишните наводнения - делата има да се влачат с години, а кой ще плаща сметката на края? - пак тоз който пита, ще бъде отговорът…

Даниела довечера ще ходи на някакъв специализиран курс и ще се прибере към 20:00. Аз ще гледам пак да направя една дълга разходка - макар да няма никакви видими последствия от този мой “здравословен” начин на живот, продължавам ревностно да изпълнявам упражненията си, защото ако пък и това не правя, сигурно ще започна да се търкалям вече от дебелина. Даниела също се включва в тренировките от време на време, но повечето гледа да си намери извинителни причини - или ще глади, или ще готви, или ще я мързи и така изпуска общите тренировъчни сесии. Аз уж съм по-упорит и съзнателен, обаче като седна на масата и губя контрол над себе си. И си хапвам на воля, и си сръбвам доволно (башка женската част, за която не се хваля от свян…) - амчи ако света вземе наистина да се свърши, каквото всички приказват един през друг напоследък, на мен за какво ще са ми били тогава тези злополучни диети? – а пък и на кого ще имам да се показвам колко много съм отслабнал; Свети Петър едва ли ще се интересува от тези технически подробности. Иска ми се за България да се повталя малко, но за целта е нужно да махна от себе си едно 30 кила барем - това означава, че трябва да спра да ям още от сега, че до Юни да съм си “поправил” линията и формите.

Бях ви споменал онзи ден, че купих на Ванеса за училище един специален калкулатор, който освен всички математически функции, може да рисува и графики. И хем евтинко го взех - само за $50, защото иначе са по $250 в магазините. Добре ама другарката ѝ по аритметика не го харесала, защото не бил точно марката и модела, който тя била препоръчала (и вероятно само с който тя самата може да работи...), та се наложи да купуваме друг. Този път правилният ни излезе близо $200, та и ние спестихме, че нямаше кой да ни види; хитрата сврака, с двата крака - нали имаше такава приказка. Успокоява ме факта, че човек не може само да печели в този живот - трябва и да губи от време на време, за да оценява по-добре онова, което е спечелил с честния си и почтен труд...

09.02.2012 - Затишието на работа продължава и днес. Докато чакаме двамата с колегата да ни засипят с нови задачи, аз се спотайвам на бюрцето и си пиша тихичко и тайничко. А пък той само ходи напред-назад и пърха измежду бюрата - вре се като мушнó говедо покрай шефовете и постоянно рови за още работа. А бре ей, шаран плъзгав и многолюспест! - тя работата сама ще те намери, що трябва ти сам да си я търсиш? Бахти кретена е тоя, дееба! - ужасно ме дразни тая съвестна личност понявга. Иначе и двамата попитахме босовете да ни възложат нещо друго – самите те знаят за това и съвсем скоро ще ни раздадат новите задачи. Какво само ми ходи тоя като недоклатена мисирка да тропа на всяка врата и да притеснява хората - ние зор нямаме; те имат. Аз си намирам прекрасни занимания (като това, което правя в самия момент например) и въобще не страдам от липса на работа, нито ми е скучно по някакви причини. Пиша си ей тука и хич не парадирам много с присъствието си - ако пък мога да съм и невидим, комай ще ми е най-добре. Обаче тоя натегач все гледа да се изтъкне, да се покаже колко знае, да го забележат онези “от горе” – дейба долния му подлизурко и слагач!...

От снощи имаме известни раздвижвания, които ще обезпечат целодневните ни разходки за тази предстоящи почивни дни. От Асоциацията по Орган в нашия щат се обадиха, че канят Ванеса на еднодневен тур и посещение на няколко класически катедрални органи, намиращи се в едно градче на 2 часа път северно от Бризбън. Наред с посещението и запознаването със съответните инструменти, в програмата са включени и няколко демонстративни изпълнения от самите участници в групата, част от които ще бъде и нашата малка Неси. Тя има 3-4 готови пиески, които ще може да изсвири пред останалата публика. Така ние в събота сутринта потегляме с колата нагоре, за да се срещнем на място с останалата част от участниците в обиколката. Отново ще се видим с наши стари познайници от подобни срещи и мероприятия, ще се поразходим, ще обменим мисли с хората и привечер се прибираме обратно. Прибирането всъщност няма да е съвсем у нас, защото вечерта сме канени на гости у бачо Георги и Данчето, които онзи ден се върнаха благополучно от Нова Зеландия, където бяха на подобна като нашата екскурзия, само че с друг параход. Ще се съберем с Ваня и Бранко, може и другите ни приятели да дойдат (Бранко и Мариана от Русе), които живеят в непосредствена близост до тях. Ние ще спим у тези хора, защото на другия ден Ванеса пак е на урок при учителката, а от там до нейната къща е значително по-близко в сравнение с разстоянието от нас. После може да отидем на българското училище, за да се видим с някои от земляците и така почивните ни дни ще са запълнени с разнообразни срещи и разходки до последния възможен миг.

Днес Даниела ще остави колата си за повторен ремонт на климатичната инсталация, за която още нищо не знаем и не сме подготвени да вземаме смели решения. Каквото ни кажат, ще го обсъждаме и решаваме на място и в движение.

Постоянно следя по Интернета поразиите, които зимата безпощадно нанася на изстрадалата ни и без друго държава и обеднелият до просешка тояга нещастен неин народ. То не бяха снегове, ледове, морски бури и вълни по Черноморското крайбрежие, скъсани стени на язовири и замръзнали по пътищата хора. Много ѝ се събра на тая наша България, с тези тежки климатични катаклизми в последните няколко седмици. То навред бушуват бури и потопи, но когато това се случва у съседа някак си човек не го е чак толкова грижа; когато зулумите станат в неговия собствен двор обаче, тогаз се стряска и започва да осъзнава, че положението наистина е тревожно. Гледам, че войската е хвърлена в борбата със стихията и бедстващото население в тези откъснати райони получава безвъзмездна помощ от армейски части. Многото вода от валежите преизпълва язовирите и те надвишават допустимият си безопасен капацитет. Автоматично това налага периодичното им изпускане, за да не се скъсат стените им, чиито допълнителни води потичат из реките, които още повече вдигат нивата си. Това са неизбежни спасителни операции, които се налагат в изключителни случаи. За да спасят един цял град от наводнение, налага се да жертват някое малко село по поречието на дадена река. Подобна беше ситуацията и миналата година в Бризбън, когато язовирът беше наближил критичните си 200% воден обем. Тогава взеха извънредни и бързи решения за частичното му изпускане, което обаче заля половината град. Е да, ама спасиха останалата му част и язовирната стена остана здрава. Защото не искам да си представям какво щеше да стане, ако онова чудо се беше изляло наведнъж през разрушената си от налягането стена. В по-новите издания на географските карти и атласи Бризбън нямаше да бъде отбелязан като населено място изобщо. Водоемите в България са значително по-малки, но то стига да стане нещо с яз. “Студен кладенец” например и от Кърджали да остане само споменът, че такъв град е съществувал. Амчи нали и нашият язовир “Христо Смирненски” над Габрово е в подобна позиция. Това са опасни бедствени положения и само Господ може да предотврати евентуалната катастрофа. Иначе спасителните отряди несъмнено си вършат съвестно и самоотвержено работата, но един път помете ли стихията, повлича всичко и всички със себе си. Спомените ме връщат през зимата на далечната 1979 (новобранец бях тогава, затуй съм го запомнил…), когато в Казанлък падна повече от половин метър сняг, а прохода Шипка беше тотално затворен и блокиран под снежната барикада. Тогава ни изкараха от поделението с по една лопата и сковани гребла от шперплат да изриваме снега от тротоарите, а в също време изпратиха няколко танка от бригадата да разчистят пътя за Габрово. Това бяха едни от малкото щастливи мигове в родната казарма, когато се намирах сред цивилизацията и макар да блъсках ожесточено с желязото, за да им разбивам леда по плочките, намирах се все пак сред хора – добре облечени, ухаещи на младост и на чистота, а не кирлясали и вмирисани като нас, спарени от пот, кромид лук, зрял боб яхния, зелен боб плакия и много, ама много военна простотия...

Аз все още не мога да разбера къде са тези наводнения и по тукашните земи Австралийски. Всяка вечер дават по телевизията тревожни и покъртителни кадри, но тя тая държава е толкова огромна, че човек трудно си представя мащабите ѝ и на моменти даже губи правилната си ориентация. Тъкмо сега научих, че потопите в нашия щат се намират точно западно от крайбрежието, където сме ние - на около 5-6 часа път с кола от тук (или 500-600 км като разстояние, преведено на по-разбираем език). В същото време тази влага потънала в земята, ще даде нечувани добиви от селскостопанска реколта и то в продължение на години напред. Е, регистрирани са известни щети и разрушения, но погледнато в глобален и дългосрочен аспект, наводненията ще се окажат полезни. Сега единствено държавата си тъпче гушата, с допълнителните такси и данъци, които плащаме за покриване щетите от стихията. Само с тази малка разлика, че ако щетите възлизат на няколко милиона, държавата се нагушва с няколко милиарда - политиката навсякъде по света е една и съща и има една единствена цел - безскрупулното забогатяване на днешните властимащи, за сметка и на гърба на някой друг (простосмъртният и съвестен данъкоплатец, в частност)...

13.02.2012 - Днешният ми “понеделнически” и не съвсем безделнически ден, с много малко се различава от предшестващите го през миналата седмица. В петък вече имах нова задача на работа, която е доста кратка и лесна за изпълнение, но с цел печелене на време ще си я влача малко по-дълго от обикновеното. Тъй като понапреднах с изпълнението ѝ, сега пък мога да си позволя едно малко отклонение и своеволие, което правя почти в обедната почивка, за да ви запозная с новините от последните часове.

В петък след работа пак успях да осъществя една дълга и изморителна пешеходна разходка из квартала, след което вечеряхме и легнахме. На следващия ден всички трябваше да ставаме рано, за да пътуваме до едно градче на около 250 км от нас, където имахме среща с останалите участници от музикалната група. Беше организирано посещението на четири катедрали, където има оригинални или пък изключително добре и успешно реставрирани църковни органи. Екскурзията ни беше както за да се запознаем с историята им, така и да се насладим на добрите изпълнения на някои от музикантите. Общо взето агитката ни се състоеше от около 30-тина души, все в категорията на “третата възраст”, като единствено ние бяхме сравнително по-млади от останалите. За присъствие на деца пък да не говорим - ако изключим единствено нашата Ванеса, както и едно друго момче с няколко години по-голямо от нея. За сега те двамата са основните претенденти по наследяването на тези уникални умения в изпълненията си на този съвършен инструмент. Не случайно Асоциацията на Органистите залага изключително много на тези млади таланти, поощрява ги и насърчава по всякакъв начин, с надеждата че един ден те ще поемат и продължат делото на техните предшественици.

Времето си там общо взето ние изкарахме много приятно - Ванеса изсвири във всяка отделна катедрала по едно от нейните парчета, върху които работят с учителката си в момента. Всички останахме много доволни от непринудените концерти, които почти всеки от участниците изнесе за общото добро настроение на слушателите като нас. Денят беше горещ и прекарването на повечето от времето зад хладните зидове на средновековните постройки беше много по-приятно, отколкото всякакви други разходки под палещите лъчи на слънцето – нека да не се забравя, че по тази част на света лятото е все още в своя разгар и макар тази година то да беше доста влажно и дъждовно, в момента в който облаците се раздигнат, камъните започват да се размекват от жегата, а асфалта по пътищата се разтича (образно казано). Четох някъде, че онзи ден във Видин са отчели рекордно ниските -28.6°C; успокояващо в конкретният случай е да отбележа, че в Австралия и специално по нашия край, времето е с около 65-70 градуса по-топло…

В това градче обядвахме всички заедно, а турът продължи и следобеда. Към 16:30 вече официалната част беше приключила - взехме си “довиждане” с останалите участници и ние поехме по пътя към Бризбън. Вечерта бяхме на гости у наши приятели заедно с Бранкови. Изкарахме си много весело и на другия ден решихме пак да излезем някъде на пикник. Ние спахме у нашите приятели - сутринта заведохме Ванеса на урока по музика, след което вече всички заедно отидохме на един парк да си доядем останките от вечерята. Тъкмо се бяхме нахранили и децата отидоха да се къпят на едни летни пързалки и водни игри, изведнъж се изви някаква страшна буря и въздухът толкова много изстина, че взеха да ни тракат зъбите от студ. Постояхме още малко, дечурлигата се прибраха мокри и пак гладни, а докато дъждът спря и се разправяхме с подсушаването им, стана време и да си ходим по къщите. Разделихме се за една седмица, защото в събота и неделя сигурно пак ще бъдем някъде заедно с тези хора.

Така почивните дни приключиха - Даниела днес не е на работа и с удоволствие се занимава с изоставеното ни от дни домакинство. А пък като ѝ написах вече и името, та освен с всичко друго го свързах и с проклетата ѝ кола, която не знам как забравих да спомена до сега в молитвите и клетвите си. Малко след като онзи ден приключих с писменото си изложение, от сервиза ми се обади майсторът, който ме “зарадва” с новината, че компресорът на колата е непоправимо повреден и трябвало да се сменя с нов (т.е., с друг - може и да не е чак толкова нов, но определено нашият заминава в контейнера с металните отпадъци). Нещо се била износила някаква ос из вътре или нещо подобно, както аз едвам разбрах по телефона. Че те да не би от чамови летви да са ги дялкали тез оси, бре? - или пък са турили сап от тесла в завода, наместо желязо! – как ще се отърка просто ей така една ос и то само за 120,000 км пробег?! Това да не ти е някой дарак за разчепкване на вълна – амчи те сигурно едно време дървените станове са били по-държеливи от това наше изчадие на 21 Век! Обаче истинският леден душ вече ме обля, когато ми съобщиха и цената на удоволствието за хладния комфорт в колата на Даниелчето - само за $900 майсторът щял да постави чисто нов компресор, който макар и не оригинален от Германия, също бил произведен за такъв тип автомобили. Хубавото на телефонните връзки е в това, че понявга спасяват човека от прибързаните му и необмислени криминални деяния – например, ако от някъде го бях пипнал за гушата и точно в този момент аз тоя майстор, та срещата му с мене щеше да бъде последният негов житейски спомен. То не че и самият той е с нещо виновен за плачевната ми ситуация, но добре все пак беше, че разговорът ни се проведе от разстояние, а не очи в очи, защото със сигурност щяхме да се сбием. Нов компресор струва над $2000, а видите ли - този дето той го бил намерил е направо без пари; само за нищожните $750 (разликата до $900 е труд, зареждане с газ, обезвъздушаване на системата и т.н.)

От вълнение и ярост в даденият миг и час, не можах да взема адекватно решение. За това предложих да им се обадя в сервиза на другия ден, след като поне мога да изкарам яда си вечерта на Даниела (амчи на кой друг? - аз да не би да имам харем, я...). Разбира се за трезвото ми и мъдро разрешение на въпроса спомогнаха няколкото нарязани на едро домата и малката бъкличка с мастика (която пълних на няколко пъти…), защото това си бяха съдбоносни по важност решения, които аз пък не можех да вземам съвсем току-тъй и еднозначно. Решихме все пак, че ние и този път трябва да се наведем доземи на майсторите и разтваряйки широко бузите на аналните си отверстия да им дадем зелената светлина за ремонта – проклети да са!...

Вероятно някой тук ще ми рече, че усещането за хлад в съвременния автомобил е само една допълнителна изгъзица, но се опасявам че аз мога да застана насреща му и да го оборя с мръсни думи и реални факти. Когато колите стоят по цял ден на слънцето и след като температурата на заобикалящата ни среда е в едва поносимите граници от около 35°C, вътре под тънките тенекии на купето жегата е почти двойна, ако не и по-голяма. Останали в подобна на тази обстановка и при затворени прозорци, живите организми само за няколко минути умират от такава топлина – мозъкът им се пресича като белтък в гореща супа (или таратор, ако сравнението е по-подходящо). Има много случаи на зарязани в колите малки деца и кучета, докато майките им уж “набързо” прескочат до магазина за нещо. А 4 часа по-късно като се завърнат с торбите от “шопинга”, на паркинга заварват само полицейски кордони и следи от линейки. В такива случаи по закон следват безжалостни съдилища и съответни присъди, но думата ми сега не е баш за това. Дори и прозорец да се отвори по време на каране, вътре в колата нахлува горещата въздушна лава от пътя и нажежения въздух. Така че климатичната инсталация в случая не е само подробност и излишна изгъзица, а и абсолютна необходимост. Ако завали пък дъжд, от влагата стъклата се изпотяват отвътре и единствено само хладният въздух на духалата може да ги изчисти и да ги предпази от по-нататъшно замъгляване. Така по тези и подобни съображения, в петък колата на Дани претърпя още една рехабилитационна процедура, за да ѝ се възстанови нормалното “хладилно” вдишване и издишване – а аз просто останах без сили и повече не мога да се ядосвам с нея. Чакам съвсем скоро да ми падне черното перде пред очите и ще я подаря на някой хлапак, нека се учи да кара на нея - толкова много ми е дотегнала (ама не Даниела, бе – сакън, дума лоша да се не чува и някой да помисли погрешно, че нея не мога да понасям; за колата ѝ ви думам)…

Та, така за прословутият ни Deutsche Volkswagen – всъщност, то пак си беше съвсем бегло отваряне на една малка скоба и кратко отплесване от главната тема, а останалото вече го разбрахте от статийката. Аз специално сега се чувствам малко по-добре, защото съвсем научно и в писмен вид обосновах пред съвестта си оправданието за потъналите ми грешни парици подир тази тъпа и нещастна кола, която купих с такъв огромен мерак, а сега така дълбоко ненавиждам (случаят е аналогичен с ритуалите по сключване на граждански брак). Единствено се учудвам обаче на самата Даниела, която приема всеки подобен удар толкова хладнокръвно и спокойно, че се опасявам да не би с процеса на “помъдряването”, изобщо да е загубила и сетивата си…

20.02.2012 - Брей, как се изнизаха седемте дни - така и не ги усетих. Малко след като приключих с писането си миналия понеделник (защото днес отново е подобен ден), вълна от нови задачи в работата ме заля така, че нямах абсолютно никаква възможност за дописки и репортажи. Е, аз разбира се и малко съвест влагам при изпълнение на служебните си дългове и за това пък хептен не ми остана време за писане. Можех да оставя за кратко ежедневните занимания и да попиша малко като странична дейност, обаче така на мен самият не ми е спокойно, а пък и не е много коректно спрямо компанията като цяло. В обедните почивки се занимавах с търсене на резервни батерии за компютрите, платки за допълнителната им памет, както и с баретата на татко. Изборът на последният артикул се оказа съвсем не проста задача, както си мислех аз - поръчваш едно кръгло таке и тутакси го купуваш. Амчи те първо тези барети се появиха с размери - освен дето са в инчове (предвид местонахождението на производството им чак в Кралство Англия), последните идват и в четири основни цвята: черни, червени, сини и зелени. И това не е случайно, защото са предназначени за специалните армейски отряди, които съгласно цвета на шапките, които носят към униформите си се именуват съответно “Черните”, “Червените”, “Сините” или “Зелените” Барети и имат своето съответно бойно предназначение. Така че по този въпрос ще имаме допълнителен разговор по телефона: първо, за размера на татковата глава и не на последно място - към кой точно взвод да го зачисля, съгласно цветовото му предпочитание към баретата, която ще му изпратя за зимата.

Та, ей това са ми кахърите в последните дни. Поръчах си най-после и компютъра, за който точа зъби от месеци насам. Намерих го най-после от едни Сиднейски прекупвачи на подобна техника, платих им го онзи ден и сега всеки момент очаквам да ми го доставят. За него броих пък $1460 суха пара с безплатната доставка - да видим дали съм направил правилният си избор.

Така неусетно минаха работните ми дни, за да дойдат очакваните от всички нас почивни събота и неделя. В петък вечерта ходихме у Янкови - уж за една бърза консултация по възстановяване и подобряване стария компютър на Нени. Добре ама ние седнахме на софрата и в сладки приказки откарахме до среднощ, а компютърът остана да си го оправям сам съгласно Янковите инструкции и наставления. Той ми даде разни парчетии от негови стари устройства, от където трябваше да вадя най-различни части и да подменям по нашия. Липсваха му главно няколко микроскопични винта по долния капак, а аз такива положения не мога да търпя. В събота сутринта скочих в тъмни зори и започнах заниманията си. От всичките чарколяци, които Янко ми насипа в една торба, успях да извадя само едно едва забележимо винтче, с което успях да запълня само една от няколкото зеещи дупки. Трябваха ми обаче още други 8 парчета, които не можах да намеря в торбата и които се наложи да купувам от магазина. Имам едно място близо до нас, от където обикновено пазарувам специализирани крепежни елементи и знам, че тези хора са големи специалисти в тази сфера. До онзи огромен склад ходя само за груби селски пирони и каруцарски болтове, но нещата за тънкия занаят си ги набавям изключително от тези хора. Сутринта Ванеса имаше урок по музика у нас и аз към 10:00 излязох, като до това време вече знаех и какво ми трябва. С най-голямо задоволство разбрах, че въпросните ми винтчета хората ги имаха (М2.5 на някаква дължина от около половин пръст, но не съм ги мерил - взех един друг за мостра). Задлъжнях им с $3 (колкото беше масрафа за 10 бройки), защото аз нямах дребни пари в себе си (всъщност, не ми се намираха никакви средства в наличност; по стар навик и обичай от времето на немотията, аз по принцип ходя без пари в джоба си - един от недъзите, на който ни свикна тогавашният политически строй...), а те пък не си направиха и труда даже да се разправят с кредитната ми карта за такава нищожна сума. Понеже добре ме познават от други наши подобни срещи зад тезгяха, хората казаха че ще се отъкмим като мина следващия път за нещо друго през дюкяна им. Аз естествено още в събота ще отида да се издължа, защото тук, в този свят в който “човек за човека е звяр…”, отношенията между хората се градят единствено на честна основа и стъпили на мъжката приказка (дума). На мен ми е пределно ясно, че въпросните винтове изобщо не им струват 3-те пикливи долара и спокойно могат да си позволят лукса и да ми ги подарят, дето се казва – забравили са ги на мига още. Обаче аз само като им се появя другата събота, за да си погася борча, автоматично влизам в техните “добри книги и графи” – тогава вече за мен няма да има отговори като “Това го нямаме” и “Онова не може да стане”. Такива пишман мющерии без пари като мене са голяма рядкост по тъдявашните земи, макар че с моите постоянни капризи и точни изисквания понякога на търговците им дотяга и гледат по всякакъв начин да се отърват от моето присъствие – тогава са склонни дори да ми отбият и от цената, само и само да им се махна от главата, докато пък нашата цел е именно такава...

След одисеята с винтовете за компютъра се отбих през други мои магазини, от където пазарувам евтина хранителна стока, по път налях бензин и изтеглих пари да платя урока на учителката (не знам дали е ставало дума по-рано, но тя ни взема по $75 за час и половина астрономическо време, като често пъти го пресрочва в интерес на Ванеса), след което най-после се прибрах. Урокът свърши, а аз продължих да се занимавам с въпросния лаптоп на татко. Започнах инсталационният му градеж от основите - сложих нова операционна система, на всичкото отгоре и на български език съгласно изискванията на оператора и заради удобството му. Този компютър е изключително стар и немощен (моделът е от преди десетина години, който отдавна е спрян от производство и много ограничено се поддържа от фирмата производител “Тошиба”/TOSHIBA; за тях той би трябвало да е вече умрял и напълно забравен, но не и за ентусиасти като мен обаче). По тези причини беше много трудно да се набавят поддържащи инсталационни файлове, необходими за правилното функциониране на всички системи и вътрешни платки. Всичко това отне целия ми ден, като привечер отидохме у Ваня и Бранко. Той нещо беше закъсал с кръста, а и заради Задушницата него ден, Даниела беше омесила една кайма за кюфтета и опекла баница, та да се видим и да ги изядем заедно. Там бяха и другите ни приятели Жоро и Данчето - много добре си изкарахме и с тях, пак до късните нощни часове.

В неделя моята дейност продължи с частични прекъсвания за кратковременни дейности по двора, след което пак се занимавах с компютъра. Той стана в крайна сметка толкова хубав и добър, че започвам да се съмнявам дали Неничко няма да си го поиска обратно. Шегувам се - той всичките тези компютърни дейности отдавна вече си ги извършва през телефона и този лаптоп съвсем не му е дотрябвал. Даже Нени сам предложи да го носим на дядо му, като подчерта да му кажа, че това е подарък от самият него, а не да си присвоявам чуждите лаври и татко да си мисли, че компютърът му е от мен – нека така да бъде, аз съм щастлив. Бяха ми се насъбрали много клони и съчки, които старателно съм събирал и мъкнал по време на вечерните си разходки. От където и да мина все по някой клон довличам за камината. Сега всичката тази вършина трябваше да се насече на дребно, с което се занимах вчера в промеждутъците от другите ми дейности – докато си почивах...

21.02.2012 - Ще открадна някоя и друга минута от работното време, за да довърша мисълта си от вчерашния репортаж. Имам доста работа, но пък и не е нещо чак толкова важно, което не може да почака – айде, холан; толкоз са чакали, ще изчакат още малко. По всяка вероятност от утре вече ще бъда в другия офис, където е концентриран персоналът, работещ изключително само по проекта, за който и аз бях назначен. До сега побутвах оттук-оттаме по нещо дребно, като често пъти трябваше да се занимавам и със странични неща (говоря за служебни дейности - тук далеч не включвам писането на мемоарната си изповед). Обаче нещата започват да назряват и задачите да се множат, поради което ме искат да съм им под ръка (и под око...) в другата сграда, която е наета нарочно за случая.

А всъщност аз ви разказвах за неделния ден. Стигнах до дървата, които насякох и складирах до огнището. Денят беше много горещ и задушен, но не заваля тогава, а чак през нощта. Хубаво освежи навсякъде и намокри тревата. Преди това ние успяхме да вечеряме отвън - имаше да се изгорят разни клечки и дървесни отломки, след като си събрах боклука от рязането на клоните. А за да не гори огъня на вятъра, метнах на скарата и няколко пържоли. Така денят приключи мирно и тихо, а с това веднага настъпи и новата седмица...

Малко преди да си тръгна от работа вчера, пристигна и новият ми компютър, с който започвам да си играя още от довечера. Имам да му инсталирам програми, да го подготвям за работа, а това отнема време - особено когато се прави между другото. Аз с лаптопа на татко загубих точно два дни - този понеже е по-голям, може да изисква и повече време. Малкото само ме преследва и обикаля като кутре, защото то пък ще наследи стария ми лаптоп и ще си пише домашните на него. Ще освободим бюрото от големия настолен компютър, с което малко ще се поразчисти и без друго затлачената с всевъзможни други боклуци стая на Ванеса. Уж е момиче и майка ѝ е толкова подредена и прибрана, а тя никак не си подрежда джунджуриите. Един ден ако всичко е в добър и изряден вид, на следващият вече половината ѝ неща са разпилени. Ама тя нали е австралийка - какво имам да се учудвам; те са такива мундари, макар че пак не и всички. Лиса например, на наш Сашко булката е истинско олицетворение на подреден, чист и организиран човек. От Даниела знам, че у тях къщата им блести от чистота - спрямо това ние живеем в кочина.

След като снощи изчерпихме въпроса с размерите на шапките, днес на Интернета взех аналоговите мерки съгласно английски, американски и европейски мерни единици. Довечера поръчвам баретата, както и батериите за компютрите. След проведената ни консултация с татко, вече знам какво да купувам.

Снощи ни се обажда и Нени - аз бях останал с впечатлението, че ще си идва другата седмица, а той се прибрал още вчера. Времето така лети, че взех да му изгубвам нишката вече. В сряда ще дойде при нас - ще стои и в четвъртък, а после пак хуква по приятели и приятелки. Той днес е бил на зъболекар и са му направили едни отдавна отлагани пломби, като в четвъртък пак ще ходи за последните. За по-нататък не му знам плановете, защото и те самите много бързо се променят. Другата седмица пак заминава на обекта, но този път той там ще стои само две седмици, защото се връща за очните си занятия, които ще са в продължение на месец. А после, предполагам пак всичко се завърта на нова сметка. Точно тогава се падат и почивните дни по време на Католическия Великден, които пък съвпадат и с неговия рожден ден. Нямаме планове все още за самото му тържество - оставям на Нени да реши какво иска да си организира. Ние още от предния ден заминаваме на един къмпинг в Нуса (Noosa - знаете го това курортно селище, защото сме били там и преди, а и майка съм я водил навремето по тези места). Даниела резервира една колиба за няколко нощувки, където ще изкараме тези почивни дни. Там има допълнителни легла и Нени ако иска може да дойде с Меган и да му изкараме рождения ден в малко по-различна обстановка от традиционната домашна среда. Като ли пък не - ще го празнуваме когато се върнем от почивката. Чак толкова далечни планове аз по принцип не правя, защото много неща могат да се случат междувременно, които да осуетят и помрачат дори и най-добрите ми намерения. Като му дойде времето, тогава пак ще мислим. Сега най-близките и предстоящи събития са свързани с Нени, после с пристигането на Сашкови с децата, после пък е рождения ден на Ванеса, следван от 03 Март и т.н. За Националния ден на България има организиран пикник в един от нашите паркове, но ние все още не знаем как ще разпределим времето си с гостите от Аделаида. Най-вероятно ще отидем, макар и за малко заедно с тях, а от там насетне вече ще кроим следващите си по-близкостоящи планове.

Това ще ви е всичкото от мене май, поне до този ден и час - ще гледам да пописвам пак в обедните си почивки, а и винаги, когато се отвори възможност за това – за сега обаче приключвам, без да казвам сбогом...

27.02.2012 - Поредният си задграничен репортаж предавам на живо от новия офис, където вече се помещавам от миналата сряда насам. Последните дни на изтеклата седмица бяха доста заети с най-разнообразни дейности - както служебни, така домашно-битови и чисто лични. Очаквахме Нени да дойде още в сряда, но той пристигна едва в петък; което пак беше добре, защото имаше достатъчно време и възможност да ви се обадим и по телефона. Времето напоследък беше много дъждовно и ние седнахме вътре на кратка раздумка и вечеринка.

Иначе преди това, за някакви съществени събития не мога да ви информирам, поради отсъствието на всякакъв вид случки. Спомням си, че едно голямо светило в местното ефирно радиоразпръскване и колоритен водещ на изключително популярно предаване от недалечното минало (винаги на живо и никога на запис…), започваше своето сутрешно шоу с букет от напълно ненужна или по-скоро абсолютно безсмислена информация. Често пъти зад тези редове се криеха много интересни и прелюбопитни факти обаче. Следвам неговите мъдри съвети и понеже сме все още дълбоко в темата за баретата на татко, позволявам си да вметна няколко подобни и никому ненужни статистики.

Като направих анализ по размера и обиколката на главата му и сравнявайки я със съответните мерки на някои световноизвестни личности за последните 100 години, мога да направя следното заключение. Татко трябва да бъде горд, че същият размер шапки са носили няколко президенти на Съединените Щати: Абрахам Линкълн/Abraham Lincoln (16-ти пореден), Уилям Маккинли/William McKinley (25-ти) и Калвин Кулидж/Calvin Coolidge (30-ти); също така небезизвестният степ-танцьор и ненадминат с неповторимите си хореографски изпълнения Фред Астер, както и още по-великият Уинстън Чърчил “Българомразец”. Ето ви няколко напълно ненужни факта, които сами по себе си могат да минат отчасти дори и за любопитни. Глупавичко, а? – ами, казах ви аз. От всичко това обаче на татковата глава едва ли ще ѝ стане по-топло в тези тъй мразовити дни, но все пак - нали гледам и аз да запълня по някакъв начин предаването си…

А иначе домашните случки и събития са от най-обикновено естество - в събота Ванеса имаше урок по пиано, а ние с Нени излязохме по наши обиколки. През нощта се беше излял един страхотен дъжд, та на няколко места се наложи да избикаляме доста от далече, за да избегнем затворените поради наводняване пътища. Ходихме пак до нашите търгове, от където почти никога нищо не купуваме, но продължаваме да посещаваме и да се врем на хората измежду боклуците с най-голяма охота и подчертан вехтошарски интерес. Прибрахме се чак в ранния следобед - Даниела направи една баница и заминахме на рожден ден на бачо Гьоргевата Йорданка. Там вече бяха Ваня и Бранко с Наталия, та се повеселихме на воля до късните нощни часове. Аз междувременно се бях заловил да се занимавам с новия компютър, но като видях че до никъде не мога да стигна, взех си час за нарочен майстор. Така в ранната неделна утрин, още в 06:45 се озовах при Янко за солидарна и безвъзмездна помощ от негова страна. Като се прибрах пък трябваше да оправям финансовите дела на нашето “обединение”, защото в края на този месец трябва да платим таксите върху доходите си за миналото тримесечие. Имах да калкулирам разни приходи/разходи и тъкмо по обяд приключих, когато се обади Нени. Ние предната вечер го оставихме у Меган и те решили да се разходят в неделния ден, че повикаха и нас за по-весело. Аз следобеда трябваше да ходя на някакво комитетско събрание на Българското дружество. Естествено, че не отидох и към 14:30 се срещнахме с Нени на едно малко пристанище, стотина километра южно от нас. Мислехме да наемем лодка и да се разкараме нагоре-надолу по реката, но времето вече беше напреднало доста и променихме плановете. Привечер седнахме в един крайбрежен ресторант, където вечеряхме и се разделихме. Той и днес е из Бризбън за последните си приготовления преди да отпътува утре за обекта. След други две седмици ще го очакваме да се завърне, когато ще му започнат и очните занятия в Техническия колеж. Така и тази седмица се търкулна и сега очакваме другите деца да пристигнат от Аделаида. В последните дни Даниела чисти из къщата по-основно (за снахата...), пра пердета, обира паяжини по тавана и забърсва наслоилите се фъндъци изпод леглата. Тя днес не е на работа и продължава да се вихри из нас, че в сряда вече ордата пристига. Ще гледам своевременно да водя и настоящия дневник, за да ви държа в течение на най-актуалните случки и събития от тази част на света...

02.03.2012 – Ето че съвсем изненадващо в края на петъчния работен ден ми се отвориха 2 часа на престъпно безделие, които аз ще използвам за написването на поредното си изложение. С последното искам да обобщя фактите и събитията от изминалите няколко денонощия, за да мога спокойно да встъпя в официалните и празнични съботно-неделни дни.

Във вторник Неничко благополучно замина за работния обект, а в сряда вечерта пристигна Сашко с цялото домочадие. С изключение на Нени, довечера всички ние семейно ще отпразнуваме рождения ден на Ванеса, който е днес. За любителите на статистиката прилагам един малък факт - тя се появи на белия свят точно преди 12 години и 2 часа към момента, в който полагам настоящите си редове. Баба Дана е в отпуска и се разправя с дечурлигата - шета, готви и върви подир задника на всеки. Младите ходят по разходки и най-вече по “шопинг” (като че ли на село в Аделаида си нямат магазини) и поголовно трошат пари, а аз поддържам тила с присъствието си на работа (предимно тялом, защото духом съм на съвсем други места). Поради празничните дни урокът по музика за утре е отложен, Ванеса ще си поиграе малко с децата, защото през седмицата това е невъзможно – домашните упражнения, които им дават в училище ѝ отнемат повечето от времето и единствено в събота и неделя ще могат да се видят и налудуват с Тийган и Джеси. За разлика от кака си, която е много срамежлива и свенлива, малкият разбойник е голям отворко и не знам защо, но го оприличавам с поразителната си прилика на нашият Мишон (на Адо от Несебър). Дребен, сладък и едва ходи по земята, но научил по някоя и друга дума, която употребява вещо за всеки възникнал въпрос. Днес през деня цялото семейство са били в един от увеселителните паркове (нещо като Холивуд, но в австралийско изпълнение – “Кино свят” или “В чудния свят на киното”; т.нар., Movie World, където сме водили и вас преди години). За довечера Даниела е приготвила салати, вратни пържоли, торта “Гараш” и куп други вкусотии, които ще направят диетичното ми въздържание абсолютно невъзможно. Сега покрай тези гости не мога да ходя вечерите по разходки, защото все се налага да помогна с нещо за софата - огън да се запали, мръвка да се изпече, нещо да се сервира и т.н.

За щастие времето се позакрепна сравнително топло и сухо, с възможност тържествата ни да се извършват на двора. Дано да се задържи така още малко, защото това ще е първото идване на Сашко тук (било то сам или с Лиса), когато не валят дъждове. Обикновено щом се наканят да идват насам и ден преди това става мочурляка, та да не могат да отидат никъде и да не видят нищо. По едно време, когато се беше засушило в продължение на години и въведоха дори режим за водата, искахме Сашкови да ни дойдат на гости, че с тях да шурнат отново дъждовете и да напоят зажаднялата и пресъхнала земя.

За утре има планирано посещение на един крайбрежен ресторант-градина, където ще дадем официален и тържествен обяд по случай раждането на малкото Неси, независимо че празненството ще го започнем още от довечера. Утре ще дойде и Меган с малката, та всички заедно ще сме на гала обяд. По случай 03 Март имаше организирано тържество в един от парковете на Gold Coast, обаче ние най-вероятно ще го пропуснем този път, предвид заетостта ни с гостите от Аделаида. Остава да се надяваме и очакваме следващото ни по-сериозно мероприятие, по време на почивните дни за Католическия Великден. Както се очертава, на Noosa ще бъдем заедно с Янкови, Игор и Дарина; Докторите щели да дойдат също и т.н. На Дарина синът ще бъде с тях, заедно с приятелката си, та е твърде вероятно и Нени да дойде с Меган, което пък ще отвори възможност за едно масово отпразнуване и на неговия рожден ден, макар и с ден-два закъснение. До тогава има точно месец време - като наближи ще разискваме допълнително събитието; аз сега го споменавам само мимолетно, като нещо предстоящо, но не съвсем в близкото календарно време.

Онзи ден от Хонг Конг пристигнаха едни платки за допълнителна операционна памет - събирам компютъра на татко и гледам да го позакърпя с някой и друг по-нов чарколяк. Сега и батерията му очаквам да получа от Азиатския континент, обаче самият ефект от цялото това упражнение е подобен като да присадиш на някой умиращ друго сърце. Старото никога не може да стане ново, но се надявам да издържи поне известно време, докато съвсем спре, пък тогаз ще му мислим на нова сметка. Като съм зает така напоследък, че все още не мога да си видя и моят нов компютър - не ми остава никакво време да му обърна внимание, а лошото е че и на работа не мога да се разправям с него. Проектът започва постепенно да набира скорост и все по-рядко ще мога да се откъсвам от ежедневните си служебни ангажименти и задачи, че спокойно да се отдавам на личните. Веднъж да се пенсионирам, ще имам време за всичко - има-няма 10-15 години до тогаз, нека е живот и здраве...

По случай Баба Марта получихме приятни поздравителни съобщения от Албенчето и Митко Пенджерков. С какво нетърпение само очаквам срещата си с тях, а и с всички останали разбира се! Миналият път Албенчето беше доста притеснена и ангажирана - покрай Божи, покрай болежките на леля Маринка и чичо Божко. Но сега се надявам, че всичко се е успокоило около тях и ще можем да се виждаме по-начесто. Аз като си помисля, че си идваме само за някакви си 6 седмици и ми се стъжнява настроението, но ще гледаме оптимално да използваме времето, за да стигне за всички (а аз най-добре знам, че няма да е достатъчно изобщо, но нека сме благодарни, че и това можем да си позволим, което всъщност никак не е малко)...

А сега ще се ориентирам към привършване, защото от тук нататък този текст трябва да го превеждам с български букви, че да го чета отново и редактирам заради правописни или печатни грешки – въобще, писателският процес съвсем не е лека задача и си е едно доста трудоемко и времегубещо занятие. Аз обаче съм добил такава инерция вече с годините, че ми е невъзможно да спра до тук и смятам да водя бележките до момента, докато това е възможно. А дали някой някога ще ги чете, взе да не ме вълнува особено. Може един ден да ги преотстъпя на Габровският Градоначалник - да ги заключи някъде в сейф и да ги отворят след 100 години. Тогава да четат съвременните хора - какви маскари и зевзеци е имало навремето. И още една малка любопитна подробност, с която ще завърша - всичкото това до тук го написах точно за 1 час, а го четох, поправях и допълвах в продължение на други 30 минути. Много ли е, малко ли е - трудно ми е да преценя. А и аз не съм деловодителка в края на краищата, нито пък машинописка...

08.03.2012 - Брей, натисна ме пак работната вълна, та не мога глава да изправя - камо ли пък с писане на репортажи да се занимавам. Едва днес, след толкова дни на упорит труд мога да се поизправя и да преместя погледа си върху нещо много по-интересно и смислено, отколкото е завода за цирконий в Сенегал, по който проект работим в момента. Предвидено е по разчетни мощности производителността му да бъде от порядъка на 7000 тона сурова руда (повечето пясък) за всеки час от денонощието - представяйте си колко малки камъчета за още по-малки пръстенчета ще могат да се направят при извличането на номинален обем чист минерал от около 6%-7%. Пак на час, това прави близо 490 тона кристали, които после ще се оцветят в най-различни краски, а пък на Капала Чарши и по сергиите на битака в Димитровград ще минават за чиста проба диаманти и със съвсем истински качества по сертификат. Разбира се това не е темата на днешния ми монолог, въпреки че фактите които предлагам и ви занимавам са твърде любознателни и интересни. За сравнение само ще посоча, с което завършвам уводните си бележки, че до сега работещият комбинат за добиване на подобни минерали и считан за първенец в индустрията е с капацитет само 2.5 тона на час. Новият ще бъде с тройно по-големи мощности и ще отнеме първенството на досегашния рекордьор. Заводът ще се изгражда по протежение на Западно-Африканските брегове, в държавата Сенегал - на 2-3 часа път от столицата Дакар, но не разбрах точно дали пътуване с камили, на камиони или по въздуха ги мерят тези 3 часа. А данните ги знам, защото през отдела мина едно разпореждане за набиране на мераклии да работят на самия строителен обект. Смените са от по 6 седмици непрекъсната работа, следвани от 3-седмична отпуска, след което цикълът се поваря. Плащат добре, но на мен нещо не ми се ходи натам... Надбавките са 25%, но дори и те не могат да ме впечатлят - да си изоставя тукашния рахатлък, че да хукна да гоня лъвове и слонове из Африка; добре, ама и мерси много от подобна алтернатива. Сега оставям африканците на мира и се местя на по-земните и ежедневни случки около нас.

Най-първо, предвид днешният празничен Осмомартенски ден, задочно поздравявам майчицата си, както и всички знайни и незнайни женскополови същества. Нека е честит празникът на тези, които по стара традиция посрещат настоящия ден с приповдигнато от ухажване и ласкателства настроение, тръгват си от работа още на обяд, за да се нагласят за довечершната вечеря в ресторанта с колегите, приятелите и останалите от приближените им. Съгласно църковният ни календар обаче, за празник на жената и майката е избран съвсем друг ден, но пък нищо не пречи мероприятието да се чества и на двете дати. Доколкото ми разбира кратуната от Божии дела, това е Благовещение – денят, в който се оповестява зачатието на Дева Мария. Не случайно датата на този църковен празник (25 Март) се пада точно 9 месеца преди самото Рождество Христово на 25 Декември...

Имам чувството, че много от отдавна не съм писал и дори бях забравил до къде е стигнал разказът ми. Мисля че за последно излагах мислите си миналия петък, когато беше рождения ден на Неси. Веднага след работа се прибрах и започнах да подготвям вечеринката на двора. Даниела беше направила салатите, тортата и всичко останало - аз запалих дървата и цялата тумба седнахме целокупно на трапезата. Изкарахме весело и приятно, както му прилича на празника. В събота бяхме обещали да заведем Ванеса на ресторант, като с нас дойдоха и Сашкови. Бяхме поканили и Меган да бъде с нас, заедно с малката Ейдън, че да си играят децата. Та в ресторанта дойде и тя - после Сашко и Лиса заминаха по разходки, а ние с нея се прибрахме у нас. Пак имаше торти и почерпки - привечер те си тръгнаха с малката, а ние с Даниела си останахме да шетаме и да се разправяме с разни общодомакински задължения из къщи.

През тези няколко дни беше голяма лудница и олелийна в къщата и за да изнесем глъчта и врявата навън, на другия ден натоварихме внучетата в колата и ги заведохме на разходка. Денят беше сравнително топъл, макар и не ослепително слънчев, което пък от друга страна беше по-добре. Водих ги по разни интересни места, където ние преди няколко седмици ходихме с Нени и Ванеса. Исках малко да ги изморя тези калпазани, дето все не им се ляга вечер рано и постоянно ми се въртят като паяци по масата за щяло и нещяло. Навън бяхме почти през целия ден - по пътя от някаква сергия им взехме да обядват по едно карначе и продължихме към водопадите, където и друг път сме ходили, а там сме водили и вас, доколкото си спомням. Много исках да ги видим колко са пълноводни, след като напоследък се изляха толкова много пороища от небето. И действително, че гледката беше много впечатляваща - макар и не като Ниагара, но тези също си имаха своята красота и чар. Направихме няколко снимки, малките лудяха и бесняха по пътеките и поляните, докато привечер чак се прибрахме обратно в къщи. Сашкови бяха ходили в Бризбън с колата на Даниела и за вечеря пак се събрахме всички на трапезата.

Аз от понеделник отново започнах работа, а Дани за няколко дни беше в платен отпуск. Във вторник вече гостите ни си тръгнаха и всичко останало зае своето нормалното агрегатно състояние. На работата съм зает, в къщи се занимавам и с компютрите, които приготвям – единият е за татко; старият пък го стягам за Ванеса, като имам още малко работа и по моя нов лаптоп, който ще пускам в експлоатация в най-скоро време. Нали обаче всичко бъзикам и “дооправям” на онези нескопосаници от фирмата производител, че си отворих толкова много работа, за която и това светило Янко даже не може да ми помогне. Просто трябва сам да се оправя, с което се и научавам, разбира се. Не че ще ми е от някаква полза, но все пак помага - поне за собствени нужди, а не да тичам за всяко нещо при “специалистите”.

Иначе отделно от тези настоящи и ежедневни проблеми, други по-сериозни не са регистрирани. Неничко е добре и работи - чакаме го да си дойде другата седмица, за да започне да посещава лекциите в продължение на цял месец. Планове нямаме за почивните дни - ако някой се обади за нещо, ще откликнем; ако ли не - ще мислим ние сами какво да правим. Аз имам много занимания, които постоянно отлагам - може нещо да се свърши през почивните дни. По принцип с нетърпение очакваме да дойде Великденската ваканция, че да отидем на почивка за няколко дни. След това пък ще се гласим за пътуването ни до България - агентката вчера ми писа писмо, че имало някакъв проблем със самолетните билети и връзките по летищата. Чакам я да ми се обади пак, че да видим какво ще правим и за какво всъщност става на въпрос, защото от краткото ѝ писъмце не се разбра много ясно. Аз защо не искам да казвам на никого замислите си - а ние разлаяхме цялото село, отделно дето и вас уж зарадвахме, а то кой знае какво друго положение ще изникне; нали не може всичко да ми е гладко на мен и да се получи от един път – това не е бивало, нито пък нявга ще бъде...

12.03.2012 - Останал пак без работа, гледам да използвам всяка свободна минута за личното си творчество. Макар че днес е понеделник и обикновено има най-много неща за правене, специално моите задачи бяха завършени още в петък. За утре има планирано някакво важно съвещание между нашата фирма и клиентите, на което трябва да се представят готови първите 30% от проекта, по който работим. Та сега силите и вниманието на всички са хвърлени за завършването на този частичен етап и успешното му представяне пред поръчителите на заданието. В моя случай, понеже съм приключил с възложените ми задачи, мога да си позволя лукса да се откъсна за миг от тази идиотска лудница около мен и да се потопя в своето лично и неприкосновено пространство, докато ми дадат да се занимавам с нещо друго (на което аз не държа особено, ако трябва да бъда и откровен)...

Тези почивни дни ги изкарахме из къщи (аз специално) и по магазините (останалия персонал). В събота единственото ми излизане беше до градското бунище, за да изхвърля една метална кутия, която не можеше да влезе в кофата за боклук. На връщане пък минах през нашия човек с питиетата да си купя малко заготовка за мастика. Напоследък съм се отворил на една много успешна рецепта, която с достатъчна точност се доближава до истинския продукт - мастика “Пещера” или “Карнобат” и всички техни производни. В супермаркетите продават всевъзможни есенции за торти, сладкиши, курабета и т.н., а измежду всичките ванилови, плодови и други видове миризми, съвсем случайно се натъкнах и на анасона. С половин шишенце от 50 ml застройвам едно кило суров спирт (всъщност водка, която при доставката вече има своите омекотители, подсладители и останалите вкусови тинтири-минтири). Прибавям и щипка захар, като цялото шише го държа в полярни условия и на отрицателни температури в камерата на хладилника. С една шепа лед, прибавен в чашата става такъв Божествен еликсир, какъвто и технолозите от “Винпром”-а не могат да докарат. Та, това ми беше излизането и разходката за съботния ден - през останалата му част упорито и на моменти до отчаяние, най-самоотвержено се борих с новия си компютър, който с много бавни стъпки и темпове върви към подобрение. Слагам му нови програми, прехвърлям информация от стария и въобще така добре се “забавлявам” с него, че ако имам пищов под ръка по-скоро бих се гръмнал, вместо да се занимавам с тези високоинтелектуални процеси. Обаче като съм се хванал на хорото, трябва да го играя до край - очите ми изтекоха да се зверя в екраните ту на единия, ту на другия компютър. Че и малкото идва през минута да ме пита за неговите си проблеми с домашни, математики, тестове и прочие дивотии. Добре все пак, че почивните дни са само два - да сме се изклали из нас до сега, ако бяха повече.

В събота вечерта трябваше да отпусна напрежението и седнахме с Даниела на двора да изядем по една пържола, след което с духването на кандилото угасна и самият ден. Неделята не беше по-различна, поне за мен. Станах рано и продължих с компютърната си дейност. После се надигна и Ванеса, която поиска палачинки за закуска. Като ѝ домириса на пържено и загоряло олио оттатък в спалнята - ей я нá, влачи се и Даниела; дори вече гладна само от миризмата на палачинките. Тя пое щафетата по доизпържването им, а аз продължих занимателните си ръкоделия. Ванеса свири, след което излязоха с майка си по магазините, а аз останах в нас да си върша работата на спокойствие.

В ранния следобед на същия съботен ден Нени и Меган минаха през нас. Той си бил дошъл още предния ден, но не се беше обаждал. Трябваше да вземе някакви документи за ученето му, което днес вече е започнало - надявам се успешно. Та, той измъкна един ваучер за $100, който му дали преди време, но пък бил за някакъв магазин, от който те изобщо не пазаруват и за да не изгори го подари на Ванеса. Тя пък щеше да си удари гъза в тавана от радост и извади душата на майка си, докато последната най-накрая не я изведе от къщи и не ѝ купи нещо с този чек, та да миряса.

Като позакърпих новия си компютър, първото нещо което му инсталирах беше връзката със света - Интернета. Как са могли да живеят първобитните и пещерни хора навремето без услугите и помощта на този шибан Интернет? - направо им се чудя. Паралелно с всички занимания по него, започнах издирването и на тунера за татко. Такето му пристигна онзи ден от Лондон - обаче аз дали отразих този факт, сега не мога да си спомня. Тъй като в България вече наближава пролетта, а след нея идва и лятото, прецених, че татковата глава няма да има нужда от топла шапка за тези няколко месеца. Живот и здраве, като дойдем през Юни ние ще му донесем баретата, вместо да я изпращам по пощата – нека да си я ползва най-здравословно догодина в лютата зима (когато пък смея да си мисля, че от нея изобщо няма да има нужда, защото тя едва ли ще бъде пак така сурова и студена, както тазгодишната). Трупаме от края и разни армагани, които смятаме да донесем с нас и да раздаваме за спомен - от тях механата ми се е превърнала в склад на “1001 стоки”...

И както привечер си стояхме кротко на масата и Даниела посръбваше нехайно от чашката си с уиски, гледам на електронния търг един тунер, който много ми улови окото. Веднага писах на продавача, че искам да го видя на живо и най-вече да го чуя как работи. Същевременно на същия търг си търсихме и столове за кухнята, както и още някои други домакински артикули. Беше станало вече към 19:15, когато същият този продавач от търга се обади обратно и предложи да отидем у тях, независимо по кое време и че можел да демонстрира уредбата веднага. Още по гласа му усетих, че човекът е сериозен, може да му се има доверие и пазарлъкът стана директно още по телефона. Аз умишлено се спрях на този тунер, не само че последният имаше изключителни технически качества и показатели, ами че и местонахождението му беше сравнително “наоколо” до нас (колкото е например пътя от Габрово до Търново, но това тук се счита близо съгласно местните представи за разстояния и мерни единици). Мятаме се всички в колата, Даниела великодушно предоставя последната си банкнота от $50 “на ползу роду” и покупката ни беше съвсем в пълен в ход. В 20:00 вече се движехме по обратния път към нас, с поредната нова (стара) “пушка” на обичният ни от всички татко...

Ама и то пушка ли е като пушка – амчи то цял топ бре! Тунерът е със завидни за времето си качества и прецизност. Вярно че е сравнително нов и не е от поколението на 40-годишните, но характеристиките които е събрал в себе си са достойни за уважението и на най-капризния познавач на Hi-Fi техника. Марката е DENON, която минава за една от престижните не само в областта на битовата електроника, но и на доста широк фронт в индустриалната. Това съвсем не е “куче-марка” от рода на Sanyo, Palsonic, TEAC, LG или пък на отдавна бившата вече Goldstar (в тази категория мога да вместя дори Panasonic, Philips и разните други, широкоразпространени за масова употреба от средностатистическото население марки). В този случай обаче, етикети като “Denon”, “Onkyo” и “Marantz” са гарант за производители на висококачествена аудио-визуална техника и продуктите им са предназначени изключително за сноби, фанатици и разбира се, добри ценители и поклонници на въпросната номенклатура, а за ценоразписът им няма да отварям тема, защото там цените нямат горен таван - нещо произведено от тези фирми, по стойност може да се доближи до цената на един среден клас автомобил. Момчето ми даде дори и касовата бележка, с която е закупен този тунер. От нея могат да се направят следните изводи: апаратът е купен точно на 27 Април, който ден ние честваме ежегодно във връзка с годишнината от вашата сватба; годината на покупката е заветната 2000, която пък се явява рождена година на нашата малка Ванеса, а тогавашната цена от $482 просто не ми се коментира, защото спокойно може да се сметне, че тогава това е бил чистият седмичен доход на един чиновник, работник и въобще средностатистически гражданин. Аз като ви разправям, че тези неща са скъпи, значи е така. Абсурд би било да се дадат толкова много пари накуп, пък ако ще тоз тунер да е монтиран и в златна кутия! Обаче за 50-те мизерни долара, за които този човек ми продаде радиото, автоматично го постави на най-високия технически пиедестал. Аз толкова много се радвам на тази развръзка, та чак не смогвам да изписвам буквите от кеф! Така единият от належащите въпроси вече е решен и то със завиден успех. Сега остава само и всичките му функции да работят, защото все пак по време на транспорта от девет земи в десета всичко може да се случи - да не дава Господ, че бих умрял от мъка. Дано и татко да има късмет с този тунер - честито на победителите!... Сега ми остава проблем другата му “пушка”, но се надявам че с Божията воля и нея ще набавя.

Аз вероятно ще попиша още известно време в това писмо, след което ще го изпратя. Ето, вече сме кажи-речи по средата на Март. Още 3-4 седмици и заминаваме на почивката, от където също ще предавам директно и ще водя дневника. Намеренията ми са да изпратим малко пакетче преди да тръгнем за Noosa, но нека първо да наближи, че тогава чак ще решаваме какво да правим.

Сега пък със стария си компютър имам проблем - батерията му съвсем свърши, а тя трябва да има поне малко живот, за да може и самият той да работи. Оставен само на захранване от токоизправител не може да се задейства. Добре, ама аз това положение не го знаех и я оставих да издъхне съвсем, а от онази вечер насам вече не мога да го включвам и съответно ползвам. Хубаво поне, че междувременно дойде този новият, та поне за ежедневните си нужди и манипулации да го използвам. Снощи имахме намерения да ви се обадим по телефона - без компютъра обаче това е невъзможно; там са запаметени всички пароли, важни данни, документи, снимки, филми - връщам се пак на пещерните хора и им се чудя на акъла: как са оцелявали в продължение на толкова векове без компютър? Амчи то това си е абсурдно, бре! Поръчал съм резервните батерии вече отпреди седмици, но те все се бавят и не идват. Даниела тази сутрин ми се обади, че имаме колети - силно се надявам в единият да са тези прословути батерии. Едната е за компютъра на татко, другата - за моя стария, който уж ще наследи Ванеса за училищните си нужди. Даже напред написах едно тревожно и в същото време успокоително писмо до вас на адреса на Албенчето, която днес ще ви се обади по телефона и ще ви каже в скоро време да не очаквате телефонно обаждане от наша страна или поне до времето, докато не получа батериите по пощата. Временно ще установяваме връзка чрез нея, а един път като инсталирам и вас на Интернета и зад компютъра, комуникациите ни ще бъдат много по-улеснени и редовни, отколкото са за момента. Сега дори и аз взех да се обвинявам, че не бях достатъчно настоятелен пред татко за този проклет компютър - ако това беше станало преди години, до настоящото време вече нямаше да имаме никакви проблеми с връзките помежду си. Намерих техническото упътване за тунера на руски език - можех да го изпратя за един миг на татко, да го чете в свободното си от наряд време. А сега трябва да го разпечатвам, че да го влачим и него на хартия в куфарите - египетска работа, още от времето на перата от щраус и папируса. В днешните модерни времена всичко вече е електронно - електронни срещи, електронна любов, електронни избори, електронни цигари, виртуален секс и какво ли не още. Само дето електронна бира и електронно зачатие още не са измислили, но пък нищо чудно и това да дочакаме един ден, както всичко е тръгнало поголовно да се електронизира. Малките пъпеши в училище вече ръкопис не признават - всичко печатат на шибания компютър. Един ден хората няма да могат да пишат - ще се раждат прости, тъпи и ограничени, че такива ще остават и до края на дните си; ама пък ще са “наелектронизирани” в крак с новото време и мода. Дано поне да могат да четат, че иначе за кого ще бъдат моите нескончаеми научни доклади, които разработвам с толкова старание в момента...

А ето и последните, най-пресни сведения от промените, които настъпиха в разписанието на самолетните ни билети. Съгласно новия график, тръгването ни от Австралия се премести с няколко дни по-напред, а отпътуването ни от България е с друг ден закъснение. И в двата случая печелим допълнителни дни под формата на престой в Татковината. Така сега на 09 Юни (събота) в 14:40 се отлепяме от пистата в Бризбън, а сабалам в 08:45 (неделя) се приземяваме на калдъръма в Истанбул. Там ще имаме малко зей-пазар, алъш-вериш и скитане по сокаците един билюк време, докато пак ни покатерят на авиона за София, където пък кацаме още същата вечер по икиндия, някъде към 21:00. Обратното пътуване е подобно, с тръгване от София в 09:45 на 26 Юли (четвъртък), отново през Истанбул (този път без дългия престой) и все така до Сингапур. Там стъпваме на твърда земя в 05:00 (вече петък, 27 Юли) за нов цял ден разходки, обиколки и “шопинг” до вечерта в 21:15, когато окончателно поемаме за последния скок през моретата и океаните. Завръщането ни в Бризбън е предвидено да стане точно в 07:00 на 28 Юли (събота). Тези малки престои от по 12 часа се наложиха заради някакви промени в полетите на Сингапурските авиолинии и ни дойдоха добре дошли, за да можем да разгледаме и тези два световни космополитни града, вторият от които дори със статут на самостоятелна държава. Надявам се да няма повече промени в така изготвеното разписание, но каквото и да стане, аз своевременно ще ви уведомявам, за да сте нащрек и в крак с последните събития от тази част на света.

Друг, много съществен и изключително интересен момент е, че се оказа дето ще пътуваме заедно в една и съща кабина с Валя и дечурлигата. Понеже Янко нямал достатъчно дни годишен отпуск, тя тръгва с децата една седмица по-рано от него. В Истанбул се разделяме и ние оставаме да си чакаме вечерния самолет за София, а нея ще я посрещнат на ранина с кола, най-вероятно на Янко баща му и още за обяд ще бъдат в Бургас на ледена мастика с бяла салата “Снежанка” – ех, че им завиждам, дееба! Ако бях малко по-окомуш и ербап, отколкото и без друго съм, можех да купя една каква да е евтина кола от Турция и с нея да се придвижваме насам-натам, а после на връщане да я харижа на някой туземец. Но изглежда, че и аз взех да помъдрявам с възрастта и нещо взеха да не ми се поемат излишни рискове - особено пък като мъкна и две кокони подире си...

19.03.2012 - Съдейки по датите от предишното ми включване, от тогава е изминала точно една седмица – аз така и не усетих кога изтече толкова много време; улисан на работа, направо не забелязвам как хвърчат часовете и дните. Вечер в къщи също не стоя със скръстени ръце - баят зор видях с този мой нов компютър, докато го изправя на крака, че да изземе напълно функциите на стария. Но то просто няма как да бъде другояче - старият лаптоп го ползвам вече в продължение на 4 години и постепенно съм прибавял всичко, от което съм имал нужда за свършването на дадена работа. Сега обаче на новия, всичкото това отново ми трябва по същия начин, но аз трябва да го събирам парче по парче от тук и от там. Най-после дългоочакваните батерии пристигнаха и аз можех да работя едновременно и на двата лаптопа - на новия и на стария, с новата батерия. Разочарованието ми беше обаче огромно, когато установих, че след като му сложих батерията и той заработи успешно, фактически зарядното устройство не си върши своята работа, защото последната след около 2 часа се изтощи (което е нормалната ѝ продължителност на живот при такова ускорено натоварване на процесора), а повторно зареждане не беше възможно. А тъкмо в този момент мислех да ви се обаждам по телефона, когато изедин път всичко пак рухна до основи. Притесних се, че постоянно се ослушвате да звънне телефона в очакване на обаждането ни, а аз от тук не мога да осъществя връзката. Всичката ми информация е в компютъра - умре ли той, свършва и моето спокойствие, защото там са запаметени пароли, ключови думи и други информации, без които не мога да ползвам останалите комуникационни услуги на Интернета (в такъв случай, по-добре да мра и аз). Хайде, веднага пратих на Албенчето една депеша - да ви се обади и успокои, скоро да не чакате обаждане от нас, именно поради тези проблеми с компютрите...

Аз от своя страна продължих с останалите си действия по новия лаптоп, но старият изпадна в кома веднага щом му свърши батерията. Така мина цялата седмица - мерих напрежението на изправителя, сменях ту една ту друга батерия - не и не. Няма оправяне, а и моите способности не са неограничени, въпреки че така изглежда отстрани (ха-ха-ха, ама че реклама си направих – хем без да искам). Реших че каквото и да става, в събота сутринта тичам на майстор - този път на компютърен специалист, нарочен и високоплатен. Съвсем близо до нас има такава работилница и още в 09:00 на съботната ранна утрин им потропах на вратата. Човекът беше много услужлив и направи всичко възможно да ме избави от проблема. Оставих му компютъра да ми го възвърне към живота и аз се прибрах у дома с подвит куйрук, готов да плащам в брой - готов да давам мило и драго, само да ми го оправи час по-скоро. Майсторът обаче каза, че у тях имал същото зарядно устройство – първо щял да пробва с него, още преди да започне с разглобяването, за да стигне до карантиите на лаптопа. Моите съмнения бяха, че се е разпоил някой от накрайниците на буксата, която поема цялостното захранване на основната платка. А това е няколкочасова работа, докато се намери баш мястото и евентуално да му се презапоят краищата. Услугата струва $125 - далече над цената за един употребяван лаптоп, особено пък и не в първата си младост като моя (по принцип компютрите се измерват с продължителността на кучешкия живот - 4-5 годишен вече се счита за стар; каквото изкара горница - добре е, след което като спасение или наказателна мярка, следва единствено и само изхвърлянето му на боклука).

Прибрах се после в къщи, както вече казах и продължих заниманията си на другия компютър. Ванеса имаше урок и учителката беше у нас. През това време вече ми се обади човекът от работилницата – старият ми лаптоп бил вече готов; нищо му нямало, само дето зарядното устройство било повредено. Така за $30 общ масраф получих един друг токоизправител - работещ безупречно, независимо че беше втора употреба. Много се зарадвах и веднага след урока отидох да си прибера стоката. В това време Даниела заведе Ванеса на кино заедно с разни нейни дружки от училището, а аз се отдадох на хобитата си, захласнат от изведнъж възцарилата се тишина под покрива на колибата - Господи, каква врява вдигат тези мои моми; че пък нали се и надпреварват двете, коя да изрече повече приказки на другата за единица време, без разбира се много-много да се изслушват взаимно! Така вече работата ми съвсем потръгна и до късния следобед най-после успяхме да възстановим нашата взаимна междуконтинентална връзка.

Вечерта гледахме филма на татко от Турция, в новия му подобрен и преработен вариант. Искахме отново да видим къде всъщност отиваме на път за България и какво можем да видим и разгледаме за целия ни ден престой там. Обаждахме се и на Еми в София, която вече знае че пристигаме и с нетърпение ни очакват двамата с Денчо...

22.03.2012 - Бре-ее-еей, какво долно нещо е това политиката, мамата му стара и още мръсна! В събота ще се провеждат щатски избори (за местно парламентарно управление), на които се очаква да спечелят “нашите” от Либералната партия (либералите, демек), след почти 20-годишното нещастно и некадърно управление на лейбъристите от Работническата партия (комуно-социалистите, с други думи - б.а.). И както всяка една зла змия, пльоснала се на предсмъртния си одър, изродите гледат за последно да ухапят народа си по най-жесток и брутален начин. До съвсем скоро цената на бензина се беше позадържала на около $1.40 литъра, че нявга-нивга и под тази сума падаше дори, но от вчера вече скочи на $1.60. Други години, като се зададат избори и когато бяха сигурни в бляскавата си политическа победа (по моему, всеки път подправена и фалшифицирана...), от седмици по-напред бензинът се продаваше на изкуствено занижени цени и не мърдаше нагоре, докато не обявят официалните резултати от изборите и че “червените” пак са си ги спечелили сами и с голямо мнозинство. Сега обаче, последните вече явно виждат своя фатален край, та гледат по най-безмилостен начин да си отмъстят на целия електорат – и естествено на онези, с които самите те се подиграваха в продължение на десетилетия и които този път няма да гласуват за пропадналата им партийка. Виждайки своят неминуем крах, дори предизборната им пропаганда звучи някак си странно, особено със своето последно обръщение към гласоподавателите, цитирам по памет: “Явно е, че Кембъл Нюмън (нашият кандидат – б.а.) ще спечели тези избори, но не му давайте/разрешавайте прекалено много власт, за да не съжалявате после!” или нещо подобно, казано пак в този смисъл. А в същото време ни откъснаха главите до кръста с сцената на бензина (то сигурно и други артикули и потребителски стоки има, ама аз още не съм разбрал за тях – за това не ги коментирам). На нас това увеличение на цените не ще ни се отрази чак толкова много на бюджета, но все пак - защо да даваме точно на тях тези пари, че те нали излизат от нашия джоб; би трябвало да си останат у нас, съгласно моята икономическа философия. Аз до скоро не знаех, че ще има такива избори, но вече разбрах и особено след като взеха да кичат града с най-различни плакати (интересно какво съвпадение: едните са на син фон, а другите - на червен; колко близко ми е всичко това, колко мило и колко родно ми става само)...

Независимо от политическите боричкания, които се случват около нас, ние сме относително добре и упорито мъкнем ежедневните си задължения напред. Резултатите от изпита за стипендия на Ванеса най-после пристигнаха. Разочарованието на всички е, че тази година тя не е удостоена с това финансово облекчение. Но в същото време се радваме изключително много, че оценките ѝ по отделните показатели и дисциплини са многократно по-добри и високи от миналогодишните. Ако тогава тя беше някъде над средните (и пак по-добри от на всички останали), сега тези оценки са с много малко под най-високите съществуващи, което за нас все пак остава по-важно. Ще се опитаме да разберем въз основа на какво ѝ е отказана стипендията и дали това всъщност не е някаква досадна грешка, каквато бюрократичните служители са в състояние да направят и го правят всеки Божи ден. Та все още не сме загубили надеждите си съвсем - поне ще разберем какви са им критериите, ако не нищо друго...

26.03.2012 - Победа-а-а-а!!! Този път червените паднаха като презряла круша и буквално се сгромолясаха на местата си, сякаш потънаха в лайняна дупка. Ама то и за какви ли места става въпрос вече - от общо спечелените гласове в Парламента влизат едва 6 комунисти срещу 75 демократи. Така че местата им и там изстинаха вече - макар и не чак толкова дългата история на Австралия не помни такъв политически крах на дадена партия от 70 години насам. Подават се оставки, падат министерски постове - навред хвърчат глави и перушина; кеф ми става на квадрат!

А нашият живот продължава да тече все така тихо и скромно, незабелязвани почти от никой. Работната ми седмица завърши с едно петъчно тържество в къщи, с изглеждането на прекрасните концерти, които татко ни е записал. В събота всеки започна да се занимава със своите собствени задължителни и неотложни дела - кой замина на пазар да троши семейни пари, кой замръзна пред черно-белите клавиши на пианото, кой пък се разположи зад екрана на компютъра и т.н. Ванеса имаше урок сутринта, после ходихме да гласуваме, а привечер ни дойдоха и гостите. Тези хора са живели 7-8 години в Сидней и са го напуснали поради голямата престъпност и високи цени на имоти и наеми. Новата Валя отлично познава нашите Валя и Сашо и са много добри приятели. Сашо тази година е станал председател на техния комитет “Родина” и доста е раздвижил сънародниците си с най-разнообразни мероприятия, докато за съжаление нашето местно българско сдружение не може да се похвали с подобни изяви. Чичо Ванчо и леля Денка също са добре - тепат покрай младите и сноват подир още по-младите (внучетата им имам предвид). Като се видим следващия път ще приказваме повече. Мъжът на Валя е грък, та те са еднакво добре и в гръцкото и в българското обкръжение. Тя е научила гръцки, той също знае малко български, а синът им говори и трите езика (прибавям и английския в това число). По Великден най-вероятно ще изкараме някой и друг празничен час заедно. В гръцката черква има много тържествена служба, на другия ден се пекат чевермета, има музика и оркестри на живо – въобще, при тях е доста весело.

Повечето от неделния ден го излентяйствахме, защото времето не беше много подходящо за излети и други дейности на открито. Нени и Меган дойдоха следобеда и заедно с младежите изкарахме вечерта. Обаждахме се и по телефона, но вие вероятно сте били все още навън, защото и двата пъти не открихме никой в къщи. Те пак ще дойдат и тогава се надяваме да осъществим връзката. Плановете на Нени са се променили и сега ги искат на обекта веднага щом си свършат занятията. Така че с това малко се видоизменят и нашите благородни намерения, да бъдем заедно за рождения му ден. Той точно тогава трябва да тръгне, освен ако нещо отново не се промени до това време, защото все пак остават две седмици и сума неща могат да претърпят драстични изменения, дори и в последния момент.

В петък Даниела има някаква конференция или задължително участие в един курс, който ще се провежда в Бризбън. Същата вечер сме обещали на Ванеса да я заведем на концерт, който ще изнесат изтъкнати органисти в една от катедралите на града. Тя излиза във ваканция от четвъртък и ще се занимава с нейните образователни дела, докато ние сме на работа. В събота ще я водим на урок при учителката, защото точно тогава се пада тя да не идва у нас, а в неделя пак сме на концерт, в който този път и Неси ще вземе участие с няколко изпълнения. Това са ни беглите планове и понеже на мен ми изглеждат твърде далечни, за това не ги мисля чак с такива подробности - нека тези мероприятия първо да понаближат малко, че тогава ще им правя по-подробните анализи.

Довечера отивам да гледам още една “пушка” за татко - ако се споразумеем с човека, направо я купувам без да ми мигне окото. Само че за сега нищо няма да ви издавам, за да не се развали нещо магията и пазарлъка. Ако има новина - вие ще бъдете първите, които ще я разберете чрез редовете на това писмо. А до тогава - мълчание, пост и молитви...

27.03.2012 - За да продължа мисълта си от вчера, свързана с бляскавата победа на по-демократичната коалиция, вмъквам само един малък и незначителен елемент, пък бил той и с малко политически оттенък. От онзи ден цената на бензина пак падна и е вече дори $1.35-$1.40 за литър. Един вид: “Ето, вижте ни сега пък нас - веднъж да дойдем ний на власт и птичките (за вас) ще чуруликат във захлас; всичкото ще ви поевтинее, докато хазната празна не зазее и съвсем не оголее; с хляб и сол ще ви гостим, само за да ви се отплатим; а ти народе бедний, хич не скачай и ликувай - дорде не си натъпчем нашите джобове, ти така не тържествувай!...” и т.н. и т.н в този дух и ред на мисли могат да се нижат множество стихове и куплети. Това, което искам да подчертая обаче с тях е, че политиката е една и съща въртиопашка по всичките краища на света и че всъщност, ние с нищо ново не се сблъскваме (след толкова много години, преминали в условията на най-зрял социализъм, като че ли нищо не може да ни изненада вече). Единствената огромна разлика, правейки несъществуващ паралел между мощните икономически и индустриални държави на “Цар Капитал” и измършавелите, посинели от студ, посивели от глад и немотия останали нещастни народи е, че при едните на власт отиват вече богати и частично независими люде, докато при другите за властта се борят гладни и недохранени, които я използват като трамплин за лесно и бързо забогатяване, задоволявайки само (и единствено…) собственият си глад. Едните държави са богати за това, че народите им плащат безмилостно жестоки данъци, срещу които може и да се чуе някоя по-солена приказка, но всеки отдава към хазната полагаемата му се част - като поп и без излишни роптания. Не ми е твърде известно как точно стоят икономическите задължения в новоизлюпените капиталистически общества на бившите социалистически страни. Но тук данъците са единствените приходи, от които държавата спестява и отделя пари за пенсии и за социална поддръжка на останали временно безработни, за пътища, за училища, болници, здравеопазване, обслужване, образование и т.н. При тях кризите се поемат по-лесно и безболезнено, стига човек да е здрав. Как обаче се справят страните от бившия “лагер”, като тук повече визирам нашите балкански народи, а не онези, които и преди си бяха добре в сърцето на стара Европа? Само че аз пък от своя страна не можах да разбера, защо всъщност започнах днешният си репортаж с това никому ненужно политико-икономическо обозрение? Амчи аз имам да ви казвам къде по-важни и приятни за ухото неща, вместо тези мои, чисто лични въжделения, носещи горчив политически привкус...

Вчера след работа отидох да се срещна с човека, който продаваше записващото видео устройство, което бях избрал за татко. Във вестника обявата беше за $250 и още тогава си казах, че ако онзи склони на $200 и го купувам без да се замислям. Направих необходимите проучвания (амчи в работно време, ами - кога да се разправям и с всичко това у нас). Болшинството статии и материали, които изчетох по въпроса даваха недвусмислена положителна оценка за качествата на апаратурата, а сама по себе си пък бидейки марка “Panasonic”, вече съвсем наклони везните към покупката. Цецо също препоръча по принцип тази марка и модел, като много ласкаво се изказа за качествата на тази фирма, имайки богатия си опит с техни изделия за битовата електроника. Аз бях решил да отида при човека с $200 в джоба и ако той е съгласен, да правим пазарлък веднага на място - бием ръката и се прегръщаме в името на търговията. За всеки случай обаче изтеглих $220, защото нямаше да бъде оправдано да развалим алъш-вериша само за няколко гроша горница, а и аз самият нямаше да си го простя. Отивам у хората - виждам всичко, харесвам го от пръв поглед (то е като любовта, човек се влюбва мигновено; ама и жената на продавача си я биваше в интерес на истината, въпреки че за момента не ми беше баш до нея, за да я ухажвам и успивам със сладките си приказки – целта на посещението ми далеч не включваше в своята програма и прелъстяване на ближния...); включваме апаратурата - работи безупречно и до това време вече си бяхме стиснали ръцете, естествено за сумата която предложих аз ($200). На всичкото отгоре, човекът излезе толкова харен, че ще прехвърли на мое име и оставащата част от гаранцията, която е чак до 2015 (не помня кой месец изтича) – явно, когато е купено това нещо хората са доплатили и някаква допълнителна сума за удължена гаранция в размер на 5 години.

За самото записващо DVD устройство мога да кажа само с няколко думи, че е като ново, поне на външен вид - все пак говорим за 2-годишна, много добре пазена и стопанисвана уредба, включваща в себе си всички възможни функции и изгъзици, които един клиент може да пожелае. Най-атрактивната част беше естествено двойният тунер, който е вграден вътре и факта, че не е аналогов както старите, ами т.нар. HD – “High Definition”, което аз самият не знам какво точно означава, но за простота и леснина ще приемем, че това е последният вик на съвременната и модерна цифрова телевизия, с което ще могат да се гледат предавания, излъчвани съгласно тези дефиниции и стандарти. От единия тунер може да се записва дадено предаване по предварително зададена програма, докато в същото време през другия се гледа нещо съвсем различно - емисия на някой друг телевизионен канал, да речем. Съществен елемент е и огромният по обем “твърд диск” (памет) с обем от 250 Gb, на който предварително стават всички записи, след което се прехвърлят на диск. С една дума, ако заминете на няколкодневна екскурзия и оставите уредбата в режим на денонощен запис, като се приберете обратно в къщи, тя все още ще продължава да си записва – толкова ѝ е голяма паметта. Аз самият повече информация едва ли ще мога да дам по тези въпроси - като се видим лятос ще разглеждаме и разучаваме кое какво е и за какво служи. Веднага свалих от Интернета упътването на английски език, но все още съм по дирите на подобен или приблизителен аналог на този модел, само че за руския или европейския пазар, с което се надявам да намеря съответното описание и на тъй любимият и близък до сърцата на милиони, братски съветски език.

Още щом се прибрах у нас и подмених нашето DVD с новото, че поне докато тръгнем за България, последното да се намира в постоянна експлоатация. За по-нататък не гарантирам нищо, защото дори и да имаме тази въпросна гаранция от продавача, един път устройството отишло на майната си, съвсем на края на света, то вече губи всякаква връзка с останалия цивилизован свят. Дай Боже всичко да е наред - ако нещо стане, Митко Пенджерков ще го оправя в техния сервиз. За мен е абсурдно да изпробвам всичките му функции по простата причина, че трябва да чета упътването и да следвам всяка операция какво прави. Първо нямам време за това, нито пък нерви и спокойствие да се занимавам с дни. Но пък за скъпият ми татко това ще бъде една цяла авантюра, докато се пребори с тази инструкция по експлоатацията. Аз сега от радост място не мога да си намеря, а пък си представям колко много ще зарадвам него самият. Поглеждам и към купчината в механата, която застрашително продължава да набъбва - още не съм много наясно само, как точно ще се привлачва всичкото това чудо през земи и морета, защото и Даниелчето прибавя всеки ден по нещо към нея: де кафенце, де някой парцал - има много подаръчна стока...

29.03.2012 - Милички на мама - колкото по-наближава моментът за изпращането на това писмо, толкова повече ми се иска да напиша всичко на един дъх. Обаче обедните ми почивки са ограничени и независимо, че открадвам по някоя и друга минута горница преди и след законното си разписание за прекъсване на работния цикъл, времето пак не ми достига, за да изкажа всичкото, което ми се е насъбрало из главата. Аз и денонощно да пиша, пак няма да успея да предам цялата информация от иначе скучното ни ежедневие.

Стана ясно, че стипендията на Ванеса сме я изтървали по много тъп и баламски начин - освен традиционното кандидатстване на общо основание за академичният ѝ изпит, трябвало е да попълним и едни допълнителни формуляри, чрез които да подчертаем нейното предпочитание към музиката, а това пък от своя страна да предизвика съответното ѝ прослушване от отделна комисия. Независимо че тя показа брилянтни резултати по общообразователните предмети и се класира 14-та подред от стотиците останали кандидати, стипендии получават само тези, които попадат в числото на първите 8 бройки. Това не е кой знае какъв проблем, но ако бяхме попълнили и въпросните документи за музиката, Ванеса несъмнено щеше да получи поне още 25% финансово облекчение от таксата за Колежа. Сега стрелите и копията на всички са насочени срещу мен и ме сочат с пръст като главен виновник за случилото се недоразумение и разминаване, но вина има и самата Ванеса, че не е проверила до край какво е необходимо за кандидатстването. Разбира се аз оспорвах резултатите и се опитах да отклоня крайното решение на комисията, но предварително знаех, че това щеше да бъде невъзможно. Всичко вече е приключило, бюрократичната машина си е свършила и този път работата, а хората съвсем правилно застават зад тяхната кауза, че видите ли – щом такива документи няма, значи че не сте кандидатствали за това. Естествено е те да отхвърлят всякакви молби и настоявания от наша страна, защото в противен случай самото училище трябва да поеме част от разноските по обучението. А така е по-лесно - изцеждай родителите, а те да се научат за друг път да не грешат. Все пак става дума за няколко хиляди долара, но халал да им са - аз само да съм жив и здрав, да бъхтя, че да ги изкарвам по-лесно. Така този въпрос се приключи за голямо съжаление на всички ни и най-много на самата Ванеса, защото тя беше почти сигурна, че се е представила блестящо на изпитите. Независимо от всичко, тя ще продължава да получава извоюваната си вече още миналата година стипендия до края на 12-ти клас - тук цялата борба беше за увеличаването на нейния размер, но на този етап нямахме нужния късмет и съответно успех за постигането на благородната цел. Следващият изпитен тур ще бъде чак в 10-ти клас - за стипендиите, които ще се раздават за оставащите последни две учебни години (съответно 11-ти и 12-ти клас).

Днес е и последният учебен ден на този срок и от утре всички са във ваканция. Вечерта ще ходим на концерт в Бризбън - изпълнения на орган от английски и американски музиканти. После се прибираме у нас, а на другия ден пак отиваме в Бризбън на урок при учителката. След това има запланувано дружно посещение на гръцкия магазин за набавянето на балкански продоволствени стоки, необходими за домакинството и за екскурзията ни до Noosa. За още по-нататък планове не сме правили - ще действаме според ситуацията. В неделя отново сме в Бризбън за следобеден концерт на Ванеса, която наред с други участници ще изнесат представление по случай Възкресението Христово.

Много сериозен проблем ми създава намирането на руското ръководство по експлоатация за новата “пушка” на татко. Изглежда този модел със съответните си обозначения е произвеждан само за австралийския и английския пазар – за това такива преводи на руски не съществуват. Намерих всякакви други езици, без братският нам и толкова съветски обаче. Изпратил съм официално запитване до представителството на Панасоник в България, с молба да открият съответстващият модел на нашето DVD, което е със същите или подобни технически параметри и което се е продавало в Европа или из степите на Руската Федерация. Ако имам обозначението на този съответен модел, от руската Интернет страница на фирмата ще мога да сваля това описание на техния извратен език. Аз успях да намеря два подобни модела, но все пак ми се иска да сме максимално близко до истината. В краен случай, ако видя голям зор, тогава ще запиша всичките възможни описания, а като се видим с татко ще изберем кое най-много прилича на неговия.

Неничко е добре и ентусиазирано следва своите цели в науките. Много от основните аритметически понятия и действия му липсват обаче още от училище и той там вижда малко зор, но аз успявам да му обяснявам нещата малко по-простичко и за сега се справя добре. “Снахата” също учи вечер след работа за нейните зъби, каквато ѝ е специалността и също показва своите добри резултати и напредък. Аз съм зарязал абсолютно всичко по доскорошните ми дворски ръкоделия. Долната площадка има нужда да се изчисти, едни плочи са пропаднали надолу и трябва да се пренаредят, но не ми се занимава с нищо вече - омръзна ми, отделно дето ненавиждам подобна дейност. Надявам се, че като приключа с писането на старите си писма, ще се възвърнат и мераците ми по разни малки домашни проекти и подобрения (да не вярваш…). Задало се е и боядисване в нашата спалня, кухнята, коридора и хола, но това ще е чак като се приберем от България. Аз преди време оплесках двете малки стаи и присъединените им мокри помещения, но това което се е задало ще бъде много по-жестоко и смазващо. Вероятно пак ще викам майстор - не искам да го мисля, защото ми секват жаждата и апетита само като си помисля какъв батак предстои да газим...

Онзи ден на Интернетния търг изтървахме много хубави бар-столове за кухнята. Нашите се продъниха вече и са за смяна, но и тази покупка е оставена за след завръщането ни. Дали написах всичко - едва ли, но почивката ми свърши, а веднага след нея имаме някакъв технически съвет, на който също трябва да присъствам и по тази причина не мога да продължа. Надявам се да мога пак да ви напиша нещо преди окончателното отпътуване на това писмо. Дано...

01.04.2012 - Неделя, 09:00 - не ми е ден днес за писане на писма, най-малко пък в този му ранен час, но пък нали през седмицата обещах, че ще използвам всяка една свободна минута за нахвърлянето на повече материал в дописката, та гледам да си спазвам уговорката. Аз в петък започнах работа по-рано, защото следобеда си тръгнах преди края на работния ден. Трябваше да се подготвя за вечерния концерт - къпане, бръснене и т.н. Него ден Даниела беше в Бризбън на някакъв служебен курс, но до 14:00 вече си беше дошла. А ние към 17:30 бяхме на път обратно за столичния град, където щеше да се провежда концерта. Пристигнахме по-рано, та имаше време и да се разходим малко по централните му улици. После от 19:30 започна и самото представление, което продължи до след 21:00. Във връзка с предстоящите Великденски празници отделните катедрали в града организират вечерни концерти, като канят международни изпълнители на орган, които пък представят една серия от произведения, подходящи за случая и събитието. Тази вечер гост-музикантът беше от Англия - ама само как свири този човек! Всички останахме много доволни от виртуозните му изпълнения на клавишите. Надявам се, че Ванеса е запомнила поне нещо от всичко, което чу в залата - дано да ѝ е от полза за нейните музикални изяви. След концерта се прибрахме у нас, хапнахме набързо и легнахме.

Същият ден ми се обажда и Нени, за да се похвали с още по-добрите си резултати от ученето му. На поредните тестове получил 86% верни отговора, което се счита за една от високите оценки. Предишни дни на друг изпит беше изкарал 80% - въобще личи си, че му е приятно да се занимава с всичко това и чувства голямо облекчение и удовлетворение от своя постигнат успех. Аз постоянно го насърчавам и също много му се радвам, че той най-после е щастлив с това, което прави за себе си. Днес следобед ги чакаме да дойдат с Меган, та ще говорим по-обстойно по тези въпроси.

В събота сутринта също станахме рано и към 08:00 потеглихме към учителката на Ванеса за нейния традиционен урок от час и половина. Ние с Даниела се помотахме из магазините докато я чакахме, след което поехме всички заедно към следващите ни цели и обекти. Първо влязохме в шибания Макдоналдс да закусим. После пазарувахме зеленчуци и други ядливи необходимости. Ходихме и до гръцкия магазин, от където също напълнихме един багажник с продоволствия. На връщане към нас се отбихме и през моите виетнамски касапи за свинско вратле. От там минахме и през нашите приятели Данчето и Жоро, където изкарахме следобеда в сладки приказки. Бачо Гьорги имаше работа по двора - малко бетонец си беше разбъркал човека, а аз го забавлявах, докато той умело си подравняваше нивата с мастарите. Днес децата ни ще имат концерт - тяхната дъщеря също свири на орган и ходи на уроци при учителката на Ванеса. Та се разбрахме заедно да вървим нататък - представлението е пак в Бризбън и ние за трети пореден път след малко тръгваме към столичния град. След концерта ще бързаме веднага да се приберем обратно у нас, че нали пък Неничко ще дойде с Меган за вечеря. Аз снощи направих едни бързи шишчета - довечера само ще ги опечем на жаравата и сме готови.

Ох, като че ли това е всичко до тук в най-общи линии. Ние в четвъртък потегляме за Noosa, но писмото ще гледам да изпратя ден преди това. Надявам се да имам възможност и за някои заключителни фрази, които да положа през седмицата. Но ако случайно това се осуети, с тях пък ще започна новото си писмо, което вече най-вероятно ще пътува с нас към България. Е, не се знае де - все пак до тогава има още точно 2.29 месеца, може през това време да изпратя още едно приветствие...

02.04.2012 - Текат последните часове и минути преди това писмо да полети към вас. Вероятно от вълнение и притеснение (чувства, които обикновено ме обладават към края на всяко едно отделно мое писмено послание), не ще мога да добавя в повече нищо съществено или адекватно. Единственото, което мога да спомена е за вчерашния неделен ден, който завърши много безславно и самотно. Чакахме уж Нени да дойде с приятелката си, но той нещо се бил “изморил” предишната вечер, имал работа и през деня, та състоянието му не било съвсем за гости (според неговите думи). Отложихме мероприятието за бъдеще неопределено време - ние с Даниела си направихме скромно тържество и се разпределихме по каютите. Аз силно се надявах, че това е някаква Първоаприлска шега, която Нени ми сервира съвсем в негов стил и всеки момент очаквах че ще се появят с Меган на вратата, обаче явно на него изобщо не му е минало дори и през ума да се будалка по този начин с баща си...

Сутринта се занимавах с компютъра и по-специално с една нова програма, с помощта на която ще мога да сглобявам и озвучавам филмите от камерата. До сега това ставаше на стария компютър в стаята на Ванеса, но тя взе много интензивно да го използва за училищната си дейност и за мен и моите филми все не остава празен коридор. Отне ми две цели седмици, да не река и повече даже, докато успея да сваля въпросната програма от Интернета. Намерих някакъв неин разширен вариант, с подобрени качества, повече функции и възможности от традиционната оригинална версия. Добре че навремето са ни учили на руски език и грамотност, който най-после ми влезе в употреба (40 години по-късно, след първият ми фронтален сблъсък с този език и строгата ни другарка Дончева, мир на праха ѝ). Понеже програмата е разбита и кодировките ѝ са унищожени от руските Интернетни мафиоти и хакери, съответните подробни инструкции по инсталирането на програмата бяха писани на руски и единствено човек, знаещ езика можеше да справи с това. Да му мислят американците, дето не знаят чужди езици - няма оправяне за тях. Но те пък сигурно ще си я купят законна с всичките описания на английски, вместо да се занимават с разни пиратски издания като мен. Независимо от всичко, по този показател отбелязах някакъв успех - поне успях да завърша инсталацията на програмата, а употребата и приложението ѝ ще започнат в най-скоро време. Имам да сглобявам филма от екскурзията ни с кораба до Нова Зеландия. Иска ми се да го завърша преди да тръгнем за България, че да имам какво да ви донеса като армаган - иначе трябва да ме посрещате с празни ръце; срамота...

С всичката тази дейност си уплътних предобеда, докато Даниела пра и чисти из дома, а Ванеса провеждаше последните репетиции преди следобедното си представление. В 13:00 излязохме и поехме пътя към Бризбън, където в едно голямо училище (колеж) се провеждаше това музикално мероприятие. Ванеса се представи много успешно и грабна вниманието и сърцата на присъстващите с добрите си изпълнения. Ние все още предполагахме, че Неничко ще идва вечерта у нас, та бързахме да се приберем навреме. Ако знаехме че ще се осуети идването им, щяхме да останем и за втората част на концерта, но както и да е.

След като се прибрахме в къщи, Даниела се залови да прави баница, аз пък стъкнах оджака за скарата вечерта. После пак се занимавах с компютъра, майонеза бърках, салати кълцах и т.н., дорде разбрахме, че Нени и Меган нямало да дойдат. Това ми поразвали малко настроението, но какво да го правя - нали и той е една луда глава; аз съм бил къде по-цвете в сравнение с него... Не след дълго изгледахме два филма от българските сериали и легнахме набързо, както вече споменах.

Днес на работа съм зает по обичайния начин - чакам с нетърпение да дойде четвъртък, когато тръгваме на няколкодневна почивка. В Noosa ще бъдем заедно с Янкови, Игор и Дарина, Докторите, а понеже и други приятели знаят че ще бъдем там, та някои може да ни направят едно посещение, докато пребиваваме в тази част на света.

Неси по цял ден стои сама в къщи. Уж казва, че се занимава с нейните си неща; не правела бели и други пакости, но знае ли човек все пак... Свири на пианото, после пък на органа; прави упражнения и по Теория на Музиката, защото и на такъв изпит ще се явява тази година, доколкото знам. Ние с Даниела през час я проверяваме по телефона, но основно се надяваме на нейната детска съвест. Има и доста книги за четене – дейност, която тя с удоволствие извършва. С тази си страст към четенето много прилича на майка си и няма нищо общо с мен. По тези показатели аз не съм особен пример за подражание; все пак аз съм писател, а не читател – вероятно и друг път съм го изтъквал като причина за невежеството ми...

04.05.2012 - Е, добре - това наистина е вече самият край на поредното ми писмо. Полагам последните си мисли и редове, след което го разпечатвам, слагам го в двоен плик от работата на Даниела (които тя днес трябва да достави...), запечатваме го довечера и с едно голо “много здраве” изпращаме това мое поредно послание до вас. По всичко личи, че утре няма да успеем да го пуснем в някоя пощенска кутия, защото първо трябва да се купят марки. А това става само в пощенските клонове, които се задъхват от народ по време на светлите църковни празници. С тези предположения и съображение, мисля си че най-вероятното изпращане на писмото ми ще стане от Noosa, за където тръгваме утре. По този начин то ще носи в себе си топлият дъх на морето и тъжните, далечни спомени от това малко и затънтено местенце...

В близък план нищо по-различно не виждам пред себе си, освен изкарването на предстоящите няколко почивни дни по най-безгрижен и приятен начин – предимно в ядене и пиене. Компютърът тръгва с мен, защото наред с всички удоволствия, трябва да приключа и тримесечието с осчетоводяването на направените за този период приходи и разходи. По същото време ще се опитам да водя и някакви пътни бележки за това как прекарваме времето си по време на почивката, а ако случайно се и одъжди, както се очаква и времето ни прикове вътре в колибата, ще си попълвам времето със сглобяването на филма от Нова Зеландия. Да не говорим, че още имам да пиша по старите си писма - ние отиваме само за 4 дни, но и 40 да стоим там, те пак няма да ми стигнат, за да свърша всичко онова, което ми виси на главата. Едва когато се завърнем ще мога с точност да опиша кое как е било - за сега правя само догадки, без да имам ни най-малка представа от обстановката, която ще заварим на място.

На работа продължавам да имам достатъчно служебна дейност, която ужасно много ми пречи на личните интереси и занимания. Използвам само 30-те минути от обедната си почивка, за да нахвърлям някой ред, след което пак се заравям в лай... - пардон, в задълженията си исках да кажа. Тези няколко дни започвам сутрин от 07:00, уж да направя допълнителен ½ час на ден и да прибавя известни финансови благоденствия към по-високата си надница, но пък продължителността ѝ от 9½ часа нещо взе да ме изморява и дотяга. Учудвам се как навремето съм работил по 10 и повече часа на ден - амчи то е убийство бре, особено ако трябва и нещо да се свърши, а не само да се пишат писма или да се четат статиите от Интернета. Но добре че съм имал и такива малки промеждутъци на относителен покой, че да си свърша отчасти и частната работа, за която все не остава време в личното свободно време.

Довечера ще се чуем за последно с Нени - още не знаем дали ще тръгва за обекта тази седмица или това ще стане след празниците. Изглежда и той е доста зает, защото тези дни не се е обаждал - сега имат изпити, тестове и едва ли му е до нас. Предвид предстоящите почивни дни са им сбили програмата и материалът за две седмици са им го предали за една - това съответно предизвиква и повече заетост за усвояване на науките, които изучават. Довечера и с вас ще се чуем по телефона - следващият ни сеанс ще бъде след като се завърнем от почивката. Аз веднага с изпращането на това писмо ще започна ново - нали трябва да се следят събитията постоянно.

А сега, милички на мама ви прегръщам и целувам, като ви желая търпеливо да ни чакате до м. Юни, когато ако бъде волята Божия ще се видим на родна земя и под родно небе. Приемете нашите най-сърдечни благопожелания, а ако случайно писмото ми пристигне за Великден (в което силно се съмнявам...) - Христос Воскресе!...

Ваши: Дани, Нени, Неси и Ачи... Април, 2012 – Австралия…