05.07.2012 - Часът е точно 18:05, а географската точка от картата - с. Шилковци, в
предбалканската част около гр. Елена. Намираме се в едно малко семейно хотелче
от рода на тези, които са станали много популярни в последните години на
демократичен възход - за т.нар. селски туризъм тука иде реч. Обаче то в него
всичко е толкова луксозно и достатъчно приветливо, че от понятието “селско”
остават само някои специалитети с по-екзотични наименования като: “Селска
салата”, “Кавърма по селски”, “Селска ракия отлежала” и т.н. И всичко уж е
много селско, докато цените им обаче са си баш “градски”, но това е друга тема на
разговор и ако имам време, ще я развивам в отделна подточка…
Пред
нас са се прострели широките води на яз. “Йовковци”, а самото селце е отдалечено
само на 7-8 км от станалият вече на дума гр. Елена. Тук бивакуваме от вчера с едни
наши приятели, като за сега правим планове да останем до събота. Но преди да
опиша дивната и изключително “селска” природа на района, сега с няколко думи ще
се върна на последните ни дни, прекарани в София - все пак това е столицата на
България и поради тези си причини, последната придобива известен приоритет в
настоящите ми писмени размишления.
Като
хронология в своето експозе бях стигнал до някаква си там събота - втората или
третата поредна, след стъпването ни на родна земя. В последвалият я неделен ден
не извършихме много дейност по най-разнообразни обстоятелства – по-скоро чисто
субективни, отколкото заради някакви обективни причини. През повечето време от
деня се мотахме из къщи, като на обяд вече се събрахме с целия род на много
съдържателна софра - с всичките му подробности по книга: аперитиви, салати,
първо-второ-трето, компот и сладолед на края. Вечерта пък бяхме заедно с други верни
дружки, с които посетихме едно малко ресторантче към края на Южния парк - с тях
изкарахме доста весело и щастливо, както всъщност всеки път.
За
следващия ден, след като развеждах майка ѝ напред-назад из софийските потайности, бях обещал да заведа и Ванеса
тук-там – поне до по-забележителните и интересни места из центъра на вече
Европейската ни и толкова “обновена” напоследък столица. До метростанцията на
бул. “Сливница” се придвижихме с автобуса, а после вече се возихме на метрото
до спирка “Константин Величков”, където слязохме. Че като започна едно
продължително пешеходно обикаляне по бул. “Стамболийски” - от единия тротоар,
та на другия; после пак обратно в същия ред, с редовно влизане от магазин в
магазин. Някъде по средата на булеварда ядохме разкошни, мазни и топли банички,
които ги пекат на място – направи ми силно впечатление, че подобно на турските
аналози, с които се глезихме в Истанбул на идване, вътре измежду корите на тези
също се мъдреха няколко едва забележими бучици сиренце; чувството и усещането
за подобен вкус е прекрасно, независимо че сумарният им вид като количество
създава представата, че съм изправен пред капан за мишки. В МОЛ “София”
влязохме за по една малка нужда под формата на междинно изпикаване и топка
сладолед за Неси, което до този момент се държеше много прилично и безропотно
вървеше до мен, за разлика от майчицата ѝ предишния ден, която омърмори света и орталъка в частност…
От
там се прехвърлихме на ул. “Христо Ботев”, като в един от дюкяните аз се
подстригах - махнах си най-после конската опашка и заприличах на партиен
секретар от тъмното съветско минало. Подведох се по ниската цена на услугите
във фризьорския салон, където за мъжкото подстригване вземаха само 3 лв.,
докато дамското се таксуваше по 4 лв. – останах безкрайно доволен от сръчните
умения на момичето, което се въртя покрай главата и ушите ми в продължение на
45 минути. Нещастни “столичани” от насъбралата се през това време опашка с
нервно чакащи клиенти, вече съвсем открито сумтяха и негодуваха, че пак разни
смотани пришълци от провинцията и тъпи “селяни” са им отнели правата, видите ли
- те да бъдат винаги първи, най-отпред или пък отгоре. Горките – те не знаеха,
че аз… Ама нищо, де - както и да е; аз не им се сърдя и великодушно подминавам
случая с насмешка. Щото, ако трябва тука да се мерим кой е по- и кой пък най-,
между редовете само ще прокрадна, че моята скромна милост също се класифицира
своего рода като столичанин: след като Габрово е столица на хумора и сатирата,
а пък аз съм родом от там и кореняк – тогаз какво съм според вас, че не се
сещам, а? Ай, сиктир от тука, ве – ха-ха-ха!… След процедурата по
подстригването, момата ми каза “Честито”, сякаш току що бях излязъл от банята,
поизчетка ми гърба от остатъците и тръгнахме да се разплащаме. Ето ти и тук
проблем – независимо, че имах коса по-дълга от Даниелината и на някои нейни
колежки, момичето ми поиска само 3 лв., защото съм бил, видите ли мъж (Боже-е,
как пък веднага ме прецени, милата колко пари струвам - сигурно и на челото ми
пише вече даже, че не чиня дип много, но тука думата ми е сега за друго). А не,
викам аз – ще ме таксуваш като жена, защото косата ми беше по-голяма от на
обикновените и нормални мъже. Падна малко смях; и опашката се хили с мен, макар
и мъничко през зъби, а аз оставих на фризьорката цял лев бакшиш, та да ме
запомни с добро, а не като някакъв стиснат габровски пинтия, дето и космически
лъч не можеш му вкара в гъза.
През
“Петте кьошета” излязохме на “Витошка” за разходка по алеите пред Двореца на
Културата - там пък на фонтаните си измих главата, защото вече беше станало и
доста голяма жега към този час на деня. Уж само се пръскахме с вода и си
играхме с Ванеса като децата, докато се снимахме с фотоапарата, но моето
умишлено мокрене беше съвсем целенасочено и имаше чисто хигиенизиращи функции.
Отделно от всичко трябваше да си махна космите от врата и яката на ризата след
тази ненадейна и съвсем извънредна моя подстрижка, които действия аз извърших
със завидна артистичност и сценично майсторство, сякаш бях завършил вечерния
курс на ВИТИЗ (днешната НАТФИЗ, ако някой не се сеща). В укорителните погледи
на смаяните минувачи покрай нас (отново столичани, ама какво да ги правиш – и
те са все пак живинки, трябва да ги търпим наравно с останалите гадинки по
земята…) със сигурност сме изглеждали като паднали от Марс или по-скоро
пришълци от някое Странджанско-Сакарско село, но аз не се трогвам особено от
подобни констатации – по-важното остана, че моите водни процедури постигнаха
целта си: якичката ми беше чиста и вече не ми боцкаше при всяко усукване на
шията; можехме да продължим с променадата.
Така
охладени и освежени продължихме към “Графа”. На път отседнахме за кратка
подкрепителна глътка бира и съответната поредна оранжада за Неси, както и
повторно, чисто физиологическо облекчение на бъбреци и пикочни мехури. За мое
голямо учудване и приятна констатация, 12-годишната ми спътничка се държа
похвално прилично и съвсем достойно за едно дете, предвид убийствените
разстояния, на които я бях подложил през деня. Защото можеше до това време да
ми е отровила и живота (както това стори междувпрочем майчичката ѝ любима…) – а пък тя е
способна и на такива, чисто детски прояви на глезотии; обаче такива “не нам”,
както е записано някъде по плочите на Руски паметник…
А,
бе - това въпросът с пикаенето из столичния град, забелязвам е доста сериозен
проблем за случайният му посетител и независим екскурзиант (а за чужденеца пък,
да не говорим). Бившите нужници или градските клозети в градинката пред
Централна баня отдавна вече не функционират. Единствените, за които се сещам в
момента, се намират в подлеза до Президентството, но използването им е
изключително или “ексклузивно” (както напоследък се изразяват журналята и
хроникьорите) срещу една скромна монета от 50 ст. входна такса, каквато ако
нямаш за момента, просто стоиш мокър и на проветриво място, дорде ти заветрят
гащите. В подлеза до ЦУМ също имаше клозети навремето - сега обаче със строежа
на метрото и тях ги няма вече. А иначе бирарии нацвъкали на всеки ъгъл,
повечето от които обаче нямат собствени тоалетни. Други пък натуряли едни
подвижни пластмасови кутии, в непосредствена близост до заведенията си, но са
предимно заключени и предназначени само за клиентите им срещу ключ (а вероятно
и срещу подпис). Понеже аз добре познавам характерът и структурата на един
такъв преносим ЕКО-кенеф, трябва да уверя любезният си читател, че след като
навън температурата на въздуха надхвърля 38-те Целзиеви единици, вътре в тая
малка дупка Човекът, колкото и гордо да звучи, може да получи топлинен удар или
клаустрофобия, в случай че е по-неустойчив психически; за смрадта на запарените
от жегата человечески нечистотии в цистерната пък няма да отварям дума, че на
някой може да му прималнее само от представата си за това. Като по-малки
пикаехме и по градските градинки, криехме се зад Мавзолея или ходехме из
входовете на кооперациите, но сега и тези възможности са сведени до минимум, да
не река направо абсурдни. Не знам какво би правил един добре възпитан
англичанин или германец, след изпиването на доволно много количество бира по
най-различните павилиони на града. Резултатите варират от смешно-тъжни с
напикаването им на улицата, до трагични - с пръсване на пикочния мехур от
стискане. Та, основната мисъл в тези мои въжделения беше тази, че си е баят зор
да ти се чурка като на музикант в чуждо село, а да няма къде да си изхвърлиш
ненужната понужда. Именно по тези много обективни съображения, ние с Ванеса
използвахме всяка отдадена възможност за целта и успяхме да запазим гащите си
чисти и сухи. Щото аз и други случки имам да разкажа от едно мое подобно
пребиваване в София, резултатите от което съвсем не бяха благоприятни - нито за
самият мен, а особено пък за возещите се пътници в трамвая между Централни хали
и спирка “Одрин” (“тройката”, както му викаха старите софиянци). Няма да се
спирам сега на тези деликатни подробности, за да не разлайнявам темата повече,
но случаят, макар от преди много хиляди години, беше изключително поучителен, а
резултатите от него - срамни и конфузни, оставили трайни спомени в крехкото ми
юношеско съзнание. Тогава с един мой приятел и съученик Пешо - опа-а, пардон;
нали казах, че тази малка случка от тъмното ми минало няма да ви я разправям
баш сега...
След
облекчението разходката ни продължи към Народния театър “Иван Вазов” и до зала
“България”. Много ми се искаше да покажа на Ванеса огромният класически орган и
с питане се добрахме до една жена, която за наша най-голяма радост с готовност
организира среща за следващия ден със щатния органист на Държавната
филхармония. От там пътят ни по “жълтите павета” продължи и покрай сградата на
Националната художествена галерия (всъщност, дворецът на Н.В. Борис III – за
жалост последният български монарх, преди вероломното нахлуването на братята
“освободители” откъм Добруджа и погазването на българската национална гордост и
идентичност от съветските ботуши и ватенки, охотно подпомогнати от нашенските
цървули и каскети; тук, в този коментар далеч не визирам Н.В. Симеон II, след
като тогава той е бил все още невръстно дете и едва ли е проумявал какво се
случва с държавата му и неговите верни поданици…). Така в исторически спомени и
дълбоки размишления стигнахме до Президентството – починахме покрай струите на шадравана,
направихме си няколко снимки с гвардейската охрана и продължихме. Най-трудната
част от моята лекция в ролята си на екскурзовод беше да обясня на малката – що
щат там, баш на входа тези двамата батковци с пушките и шапките с перо, кого
пазят и от кого толкоз го вардят? А сега, де – въпроси с повишена трудност;
върви ти, че ѝ разправяй какво е цар и
кое президент, па и разликата ѝ кажи между вожд на племе човекоядци и партиен секретар в металургичен
комбинат или шивашки цех…
После
отидохме да запалим по една свещ в подземния храм “Св. Петка”. Още от своите
най-ранни, бих казал дори детски години, винаги когато се подвизавам из София,
аз посещавам тази черква и особено когато мина покрай това свято място, просто
съвестта ми не позволява да го подмина. Там изпитвам някакво особено чувство на
смирение, с горещи вопли и молби за опрощение. Макар и след направените наоколо
разкопки и открития от времето на древна Сердика, този дом Господен е запазил
своят естествен и първоначален вид от времето, от когато аз самият го помня. За
мен това е една изключително силна и зареждаща с духовен потенциал светиня,
която бих посещавал при всяка отдала се за това възможност. Едно време вътре
влизаха предимно интелигентни възрастни хора, от средите на старата софийска
аристокрация (а защо не и буржоазия – тази дума не е мръсна вече, както ни
учеха по-рано), всяващи с осанката си респект и дълбоко почитание. Вероятно
мнозина от тези люде отдавна вече не са измежду живите, но пък делото им
продължават техните по-млади наследници и последователи. Приятно е да видиш как
постепенно се завръща вярата у един смазан и мачкан години наред, нещастен
народ като нашия. Поклон…
След
този наш църковен ритуал се отправихме към Халите, където имаше богато угощение
с торта “Гараш” за детенцето и още една ледена бира за таткото, че на
последният направо му се разсъхнаха обръчите от препускане по столичните улици
и тротоарни плочки. Пуснахме по още една вода, за последно вече, защото от там,
през Женския пазар се понесохме към къщата на братовчед ми, намираща се в
района на кръстовището между улиците “Одрин” и “Цар Симеон” – след съответната
ни среща с “мама”, там отседнахме за дружеска вечеря и пореден моабет, където
окончателно капитулирахме за този така дълъг и жежък ден.
Вероятно
е за повечето от четците тук, тези имена да са само някакви географски понятия,
но на истинският столичанин ще му стане съвсем ясно на какъв изтощителен
маратон аз подложих малката Ванеса, която през цялото време се държа завидно
геройски - до самият край на деня. Моабетът ни с братовчеда също премина във
високоградусна и веселяшка атмосфера. Както вече споменах, привечер у тях се
срещнахме с Даниела, която умишлено не взе участие в нашата опознавателна
пешеходна екскурзия, носеща все още твърде неприятни спомени от разходката си с
мен предишния ден. През нощта се прибрахме с такси и така тази дълга серия от
софри, седенки и алкохолни разпивки завърши.
Във
вторник вече всички заедно излязохме за последни обиколки из центъра на София.
От предния ден имахме уговорка с хората от зала “България” и ние бързахме за
срещата си с тях. На път обядвахме набързо в една закусвалня, където аз за
първи път от месец насам предпочетох готвената кухня пред традиционното печиво
на скара и останах много кулинарно задоволен. Точно срещу Столичния куклен
театър влязохме в някакво заведение, което през деня работи като столова за
местните белодрешковци от околните учреждения и институции. Не можах да откъсна
очите си от горещите витрини с най-различни блюда – като почнеш от супите им и
от чорбите (топчета, доматена, картофена, та дори и шкембе…), минеш през
мусака, пълнени чушки, кюфтета фрикасе, боб с наденица, пържени тиквички и
всякакви салати, та стигнеш чак до десертите, завършвайки с кремът наш и толкова
любим “Карамел”, който аз лично обожавам (за финал на угощението ударих две
шолички, понеже едната ми се видя малко плитка). След обилния обяд и натъпкани
до “пръц” с питателна храна, вече се отправихме към залата. Срещнах Ванеса с
хората от Филхармонията, тя посвири малко за демонстрация на уменията си, като
човекът също ѝ изсвири една негова
музикална пиеса. После ни разведе из лабиринтите на огромните тръби и фунии в
механиката на този уникален инструмент и се разделихме с нашите горещи
благодарности. Дадохме по едно малко споменче от Австралия за уредничката на
срещата и за самият изпълнител, който бе така любезен да отдели от личното си
време, за да ни види. Аз пък от своя страна ги уверих, че веднага щом Ванеса
достигне необходимото си професионално музикално ниво, ще я доведа нарочно там,
за да изнесе един благотворителен солов концерт. Дано имам удоволствието да
осъществя тази своя единствена мечта...
През
това време, докато ние с малката бяхме в зала “България”, Даниела ни изчакваше
на чаша ледено пиво в едно кафене отсреща на пътя. Предадох ѝ щафетата по обгрижването
на Ванеса и те двете се прибраха на Филиповци, а аз от там минах през биташките
сергии в градинката до храм-паметника “Александър Невски”. Набелязах някои
антикварни артикули за купуване на следващ етап и поех към станцията на метрото
при Софийския Университет. На път за там, естествено се отбих да запаля и
няколко свещи във величествения богословен храм (с истинско име “Св. Св. Кирил
и Методий”, но поради прекалената ни сервилност към руския окупатор и
неизлечимата си хронична русофилия, от която страда почти целият наш народ,
храмът е кръстен подир името на някакъв техен светец, считан за патрон на царят
им “освободител” - тогавашният Александър II). След всичко до тук потънах в
подлеза към спирката на метрото. До това време вече бях зверски зажаднял за
студена бира и само търсех къде тази напитка беше на най-приемливи цени.
Изпикаването си го бях вече свършил още преди да хукна по битаци и тържища в
подлеза до Президентството (срещу въпросната монета от 50 ст., но понякога
човек прави и жертви, за да се запази от излагане). Добре че добри и съвестни
люде са направили и гастроном баш на спирката, та преди да се смъкна към
метрото, се напъхах в хладните му усои измежду отделните камери за студ и мраз.
На един такъв хладилен рафт видях изпотената кутия на малка “Болярка” и срещу
лев и някакви си дребни стотинки поех животоспасяващата течност с напуканите си
от слънце, жега и вятър устни. Само след миг, половинлитровата тенекиена
кутийка беше празна, а аз доволен и щастлив се качих на бързия трен и се озовах
на станция “Люлин”. Тъкмо излизам от подлеза и гледам моите две кокони чакат
автобуса за Филиповци. Присъединих се към тях и не след дълго се прибрахме пак
заедно.
С
братовчедите се бяхме разбрали да не готвим манджи за вечерта, а да отидем на
кръчма и там да вечеряме. Малко преди селския мегдан има една емблематично
заведение, носещо екзотичното прозвище “КЕРБАЛА”. Там местните пиянки по всяко
време на денонощието обменят своя трудов опит, правят се делови срещи и по
масите му се вземат важни и кардинални решения. Заведението е именувано по
едноименния град в Ирак, където наши военни части са взели дейно участие в
умиротворителните мероприятия на тамошната сган. С името е увековечена и
паметта на загиналите при изпълнение на служебният си дълг именно там български
войници от Корпуса. Поне това е легендата за това колоритно място, което като
кухня и мокър бар предлага всичко, което обикновеното човешко същество може да
му се прииска на душата. Така цялата роднинска група се събрахме на прощално
тържество и откарахме до среднощните часове. Прибрахме се, побистрихме още
малко политиката и се разпределихме по стаите за почивка...
Нашите
приятели дойдоха с колата да ни вземат от там на следващия ден – вече сряда. На
път за споменатото доста по-горе място в Еленския балкан, минахме през нас в
Габрово, за да оставим Ванеса да ѝ се радват баба и дядо, а ние от там продължихме по пътя към крайната цел.
На няколко места проверихме различни къщи за гости и малки фамилни хотели, но
последното място най-много ни допадна. Селото е почти обезлюдено - ако не се
отчитат самите собственици на хотела, някакъв съмнително млад пенсионер от
София, който в същото време си продава имота и още едни хора, също собственици
на къща за селски туризъм. От някогашната историческа църква са останали само
камбанарията, обраслият с бурени дувар и самата полурухнала постройка. Всичко
друго е ограбено, изпочупено, занемарено, похулено и поругано. Паметникът на
загиналите солдати в Световните войни, вдигнат току по средата на черковния
двор също беше изоставен, почти изцяло покрит от тръни, плевели и къпинак.
Някога на мегдана е имало Поща, Селсъвет, Смесен магазин и Пивница, от които
народни “институции” стои само общата им сграда, където са се помещавали
канцелариите, но самата тя бе вече отдавна обезлюдена и изоставена на
произвола. Съдейки по размерите ѝ, твърде вероятно е в нея да се е развивала и кипяла някаква допълнителна учебно-просветителка
дейност, но явно тя също е замряла и замръзнала по време на укрепване в устоите
на най-новата държавна власт.
Иначе
хотелчето ни е много прилично и уютно, а съдържателката – подчертано любезна и
привлекателно палава. Жената ни настани на втория етаж, за да имаме по-добър
изглед към язовира, намиращ се баш насреща в близката далечина. Не че това
имаше някакво значение за нас, но все пак от горните стаи се вижда по-добре там
долу в низините и ние се почувствахме поласкани за този неин жест на
гостоприемство. Хотелът е снабден и със собствена кухня на ресторантски начала,
с ценоразпис от порядъка на Балкан-туристическите времена - напълно достъпни за
валутни печалбари и гурбетчии като нас, но все пак и не чак толкова съвсем по
джоба на средностатистическият обеднял, оголял и обосял български труженик. За
сведение и сравнение само ще посоча, че нощувката на двама души в една стая
струва твърдо 50 лв., а масрафът в ресторанта възлиза в границите на други
35-45 кинта на семейство, като последният варира в доста широк ценоразписен спектър
и до огромна степен зависи от нашата собствена лакомия и желание да опитаме от
всичко в листата на менюто. Това ние вече го установихме още същата вечер,
когато направихме първата си вечерна разпивка.
На
следващия ден, по възможно най-тесните и разнебитени селски шосета от
Републиканската пътна мрежа, се понесохме към градчето Елена, за да опознаем
околностите и видим забележителностите му. Дневните температури бяха почти
непоносими дори за калените ни и уж издръжливи на жега и горещини австралийски
тела, което разпокъса нашата екскурзия с чести спирки за употреба на бири и
други разхладителни питиета. В крайна сметка посетихме къщата-музей на
тъдявашния борец за българската черковна независимост, Иларион Макариополски.
Името му е свързано и с тези на редица други възрожденци и революционни дейци
от това славно историческо време. Негов съратник и най-верен сподвижник е бил
самият Раковски. Участвал е в организацията на редица въстания и народни
бунтове. Минал през заточението на тогавашната Отоманска империя, впоследствие
е ръкоположен за епископ и става предстоятел на българите в Цариград,
представяйки сънародниците ни пред Патриаршията и Високата порта. В последните
дни на живота си е бил Търновски митрополит. Тези факти, както и още много
подробности научихме от екскурзоводката и най-срамното от всичко беше, че никой
от нас не ги знаеше с точност от историята. За сметка на това пък, можехме с
подробности да обясним всичките движения и превъплъщения на БКП-то - от жалкият
им Априлски пленум, та до 13-ят им фатален и нещастен конгрес.
После
се помотахме малко из града и калдъръмените му сокаци, за да се сгромолясаме с
гръм и трясък в една механа за обяд. След запълването на търбусите изгубихме
всякакъв ентусиазъм за разходки под палещите лъчи на юлското слънце и
патриотизмът ни се сведе до преждевременно прибиране в хотела и изтягането ни в
хладните води на басейна. Така като хипопотами, едвам изчакахме захождането на небесното
светило и още докато то продължаваше да сипе огън и жупел, а отражението му
блестеше в отсрещният язовир, ние започнахме вечеринката с ранните аперитиви,
придружаващите ги салати и останалите хранителни артикули от тъй богатата
ресторантска листа. Едва когато слънцето залезе напълно и падна вечерният мрак,
времето изведнъж се преобърна и захладя, като че ли през деня не е било такава
жега. Някои от нас навлякоха пуловерчета и жилетки, но това само по себе си не
се отчиташе като критерий за настъпването на полярен студ. Все пак беше много
градуси над нулата, а чувството на хладните тръпки по гърба - настръхващо
приятни, особено пък съдейки по гърдите на някои странични посетителки от
съседните маси…
Легнахме
си късно, но на чистия въздух спането е два пъти по-бързо от нормалното и аз
започнах да се шугавя още от 05:30. Ставах, пиках - пак лягах; на компютъра се
занимавах и най-после към 09:00 отново всички се събрахме в ресторанта за
задължителните сутрешни ритуали по закуски и пиене на кафета. За мен денят беше
почти преполовен, но независимо от всичко имахме достатъчно време за
изпълнението на цялостната ни екскурзионна програма.
А
самата тя беше доста разнообразна и интензивна. По други тесни и доволно
разбити планински пътища от времето на рали “Златни пясъци”, иначе луксозното
возило ни понесе към с. Жеравна, през Котел. Бързахме да стигнем до
етнографското село-музей и умишлено не спирахме никъде по пътя. Криво-ляво,
след повече от час клатушкане по изпълненото с дупки шосе, пристигнахме в китното
най-българско селище. Моите детски спомени за това така живописно място в
Татковината бяха доста поизбледнели и аз имах чувството, че съм там като че ли
за първи път. Бях погълнат изцяло от чисто селската обстановка и ако не бяха
множеството модерни коли, движещи се по малките и прашни калдъръмени улички,
предполагам гледката щеше да бъде далеч по-прекрасна и автентична. Съзнавах, че
това беше невъзможно просто защото хората си живеят там и всичките тези
превозни средства са една чиста необходимост за тях, но определено мога да
заявя, че последните представляват един изключително дразнещ елемент на
съвремието, който по никакъв начин не може да се впише в тази галеща окото мила
родна картинка.
Културната
ни програма включи посещението на местната черквица и къщата-музей на нашия
легендарен писател Йордан Йовков. За сведение на непросветеното и умствено
затъпяло компютърно поколение само маркирам, че Йовков е оставил богато
литературно наследство, под формата на повести и романи, преведени на няколко
езика и послужили за основа на не една или две класически български филмови
продукции и театрални постановки. Майсторското му перо по един неповторим начин
описва тежкия селски живот от миналото, битът на българина и неговия здрав
семеен корен.
Като
за капак на всичко чуто и видяно, дойде и поредният обилен обяд в една от
местните механи, която беше богато декорирана с множество етнографски експонати
- кой от друг по-стари и уникални, останали само неми свидетели на едно славно
и мъчително време. След добрата и здравословна храна, направихме още една
продължителна разходка из кривите сокаци на Жеравна и завинаги напуснахме това
дивно и неповторимо място.
Пътят
на обратно ни отведе в Котел, който също се слави с богато възрожденско и
историческо наследство, но ранният и горещ следобед все по-усърдно ни подканяше
към хладните води в басейна на хотелския комплекс. Така че тази част на
екскурзията ни в обезлюдялото планинско градче премина малко по-вяло и набързо,
за да се намерим отново под чадърите и на шезлонгите край гореупоменатия
водоем. Едвам дочакахме да позалезе малко слънцето зад баира и тутакси заехме
изходните си позиции в ресторанта. Това беше последната ни прощална вечер със
спътниците ни, на която направихме разбор на преживяванията до този момент и
начертахме бъдещите планове и мечти.
На
следващия ден предстоеше прибиране в Габрово, но маршрутът ни премина по също
толкова известни и вълнуващи географски точки на Родината. Спуснахме се надолу
и през с. Дебелец отидохме на Къпиновския манастир. Там от главата ми изплуваха
редица детски спомени и случки от времето, когато родителите са ме водили по
тъдявашните места, спали сме на палатки, клали сме огньове и пекли чудни мръвки
на жарта, а пък къпането във вировете и газенето из реката бяха моите
най-приятни занимания за горещите летни ваканционни дни. И добре все пак, че са
ми ясни спомените, за да имам по-голям ищах за бъдещето – в противен случай
по-добре е да се мре…
След
отдаване на нужната почит пред църковния олтар и няколкото снимки из китната
градина на манастирския двор, поехме към следващия си обект за посещение в
района - Килифаревския манастир. Ритуалите ни и там се повториха, направихме
кратка обиколка в околовръст и се понесохме по новоасфалтирания път на прохода
“Хаинбоаз”. Едно време там пътната настилка беше само от павета и макар, че те
бяха много добре наредени и поддържани, шосето не беше предпочитан маршрут за
балкански чеда като нас. Ние обожавахме острите и стръмни завои на прохода
“Шипка”, докато полските и по-неопитни шофьори избираха именно “Хаинбоаз”-ът
като по-измичен и лесен за преминаване, особено при зимни условия - когато
“Шипка”-та пък беше често затваряна, заради обилните снеговалежи и навявания на
огромни снежни преспи. Потокът от тежкотоварни камиони за международен превоз
обаче също беше насочен да преминава от там, което допълнително утежняваше и
усложняваше движението през иначе по-ниската планинска просека на “Хаинбоаз”.
Сега намерих това шосе напълно обновено, разширено на места и изцяло освежено,
за разлика от времената, когато то беше умишлено оставено покрито с павета и то
със стратегическа цел - по него трябваше да преминават първоешелонните съветски
танкове, в случай че се наложи да идват и отново да спасяват братският си
български народ, ако последният бъде нападнат от неверниците или от армиите на
капиталистическия империализъм. Така въпросните “освободители” “освободиха”
Унгария през 1956 и я удавиха в кръв, подобно както “освободиха” и чехите през
1968, а със същата усърдност се опитаха да “освободят” и Полша през 1980, ама
комай това не им се удаде особено успешно, намирисвайки началото на своя
политически крах. Господи - каква огромна глупост! Та кой го беше еня тогава за
клета България, с нейната мършава икономика и изгладнял нещастен народ?! Не
онези имаха зор да ни нападат, ами ние сами се натискахме да им се натресем, та
белким ни научат да работим и ни напълнят гушите с трохи и подаяния. Но пък
това е съвършено друга тема, значително по-различна от задачата, която съм си
поставил в момента и за това сега специално нея няма да я дъвча излишно.
След
кратко пътуване до с. Вонеща вода и отклонение през с. Белица (едно от многото
с подобно име), ето ни вече в красивата старопланинска Трявна. Гладът от
изтощителното пътуване в жегата беше наш лош съветник и в крайна сметка се
оказа доста пагубен за цялостната ни сплотена група. От страх да не би да
останем гладни се навряхме в първата срещната закусвалня, с мазни и изподрани
покривки по дъсчените маси (отделно дето и старателно надупчени от цигарени
фасове – като че някой нарочно си е тръскал пепелта и гасил цигарите връз тях,
вместо да го стори в предоставеният му пепелник; ами, какво да река – прост
народ сме си и таквиз ще си останем); паралелно с рояците не, ами облаците от
мухи, бръмчащи нахално около солниците и особено покрай маслениците, а пък за
самата кухня не ми се отваря и дума даже, че и сега се ядосвам на
прибързаността, с която подходихме към това долно и вмирисано място. Аз ядох
някаква мизерна супа топчета, бистра и незастроена, с полууврял ориз по дъното
на мръсното канче от алпака, докато количеството на топчетата из течността се
измерваше с броя на пръстите само на едната ми ръка. Докато с погнуса сърбах
бульона директно от канчока, защото през това време размахвах лъжицата, за да
трепя мухите по масата, междувременно реших да надвия глада си с повечко хлебец
- обаче и питките, дето ни донесоха, със сигурност трябва да бяха най-малко от
предната седмица. В беса не ми помогнаха и двата крем карамела, с които наивно
си мислех да затисна лошият спомен от чорбата. Те пък се оказаха почти
замръзнали, току що извадени от хладилника, вътре целите на шупли и не така
сладки – неописуема обедна катастрофа! Обаче макар и без особена охота, аз си
ги изядох, защото мен мама така ме е учила - да си изяждам манджичките до край.
После вече, като се разходихме из града и то особено в старинната му част, пред
нас се разкриха прелестните гледки на десетки битови механи и ресторанти, където
можехме да поминем къде по-добре с прехраната. Нищо - останаха ни барем
приятните спомени от вида на Тревненските къщи, богатата шарения на чаршията и
няколкото сувенирни дреболии, които си закупихме за спомен. Най-после се сдобих
с истинска, подчертавам – истинска, българска моряшка фланелка, а не правена в
Китай на някой мужик в задния двор; точно такава, каквато съм носил в детството
си преди повече от 45 години. От друга сергия си взех и три хлопки за крава,
които факти сами по себе си успяха да позаличат поне малко остатъчния лош дъх
на рядката като суроватка обедна чорба. След една продължителна разходка из
китните улички на малкия град и многократното, целенасочено изгубване по тях,
следвайки най-точните инструкции за уж правилната посока на момата от GPS-а в
колата, в крайна сметка се оправихме сами и поехме към последната отсечка на
пътуването - а именно, прибирането ни в Габрово. Нашите приятели останаха да
спят у нас и вечерта в кварталната бирария си направихме един грандиозен
моабет, заедно с тъй скъпите родители на пишещият настоящите редове…
Следващият
неделен ден беше определен за разходка из родния ми град, посещение на МОЛ-ове,
пазари, тържища и прочие биташки сергии. За обяд мама беше разстлала една
богата софра и всички ние за сетен път се убедихме, че от домашно приготвената
храна, изядена под родната бащина стряха и в компанията на най-близките, които
са до сърцето на човека, няма нищо по-добро на света и това по никакъв начин не
може да бъде заменено или пък купено, ако ще да е за всичките пари и злато на
земята. Простете ми, но тука малко се разтъжих и сълзите ми сами покапаха по
листите – турям кръста и казвам амин...
16.07.2012 - Дните от седмиците се нижат един подир друг и времето ни за престой в
Родината се топи както восъчните свещици, които почти ежедневно оставяме пред
олтарите на габровските църкви. От скитане и разни срещи с приятели и познати
не ми остава време да бъда с родителите си, които също с мъка отброяват всеки
отминаващ си ден и час. Всички ние осъзнаваме, че само след няколко дни за тях
отново ще настъпи мъчителната и тягостна самота, докато нас ще ни поемат
ежедневието и грижите още от прага, веднага щом се приберем в Австралия.
Опитвам се да не мисля за това, за да не се разстройвам повече, а и да не си
помрачавам поне последните дни в България. За мен, колкото и време да остана
тук все ще ми е недостатъчно, обаче не мога и да скрия, че оставането под
бащината стряха на родния ми дом е невъзможно, дори нежелателно. Аз не един път
дебело съм подчертавал, че за да се чувства един българин добре в собствената
си родина, необходимо е последният да си е заработвал средствата за препитание
извън нейните предели, а само да ги харчи там. Факт, безкрайно тъжен, но много
истински и неоспорим. Сега се плащат дебели сметки в ресторанти, не се и
замисляме дори за това какво поръчваме, купуваме и кое колко струва: искаш нещо
- имаш го. Това в същото време създава една доста лъжлива, малко измамна
представа за нас самите, но тук аз признавам, че нещата съвсем не изглеждат
такива, каквито са например в Австралия, където отново същите ние трябва да се
съобразяваме с хиляди други финансови обстоятелства, да покриваме разходи по
кредити и заеми от банките, башка разни кредитни карти; трябва да понасяме
ежедневните си масрафи за оцеляването на рода, да се борим с постоянно
растящите училищни такси, годишни данъци, поддръжка на коли, къщи и т.н. Там си
правим сметката и аз продължавам да смятам, че именно това е нормалното (по
простата причина, че не познаваме никакъв друг начин за самосъхранение – ако
някой има предложения, моля да заповяда с тях). Докато пък тук сме само някакви
си безлични екскурзианти, имащи една-едничка и основна цел - потрошаването на
някой и друг грош и извличане на максималната наслада от самото харчене, в
частен и преносен смисъл. Интересното е, че тук изобщо не ми свидят двата лева
за бирата, докато в Австралия клетвите ми стигат чак до Кралицата, когато за
същата тая пикоч ми вземат по $5-$6. Сравненията са малко неравностойни и
трудно може да се направи счетоводен паралел между двете икономики, предвид
огромната разлика в стандартите на тези държави - родината “мащеха” и
истинската ни Родина. Въпреки че като вляза например в някоя българска касапница
или супермаркет имам чувството, че съм попаднал в нашенски (австралийски)
магазин, съдейки по високите цени на отделните продукти. За качествата им не
мога да дам смислена оценка, защото на много от предлаганите зад щандовете
видове стока, аз просто не познавам вкуса. Обаче пък в същото време на
ценоразпис така хубавичко са ги издокарали, че по стойност са надминали даже и
нашите в Австралия. Това до тука е добре, ама там по принцип се получават малко
повечко парици, докато на мен не ми е много ясно как моите съотечественици в
родната си страна издържат на подобни цени само с по една 400-500 лв. месечна
заплата. Умишлено не споменавам нищо за нещастните пенсионери, които явно
официално са оставени на доизживяване с подхвърлените им мизерни подаяния, без
по този начин да се поместват в нито една социална категория. Вероятно те
служат на правителството за някакви техни опити; да видят, аджеба, колко ще
издържат на напъна и колко от тях просто ще предадат Богу дух - гладни, жадни,
унижени... Е, така както навсякъде, има разбира се и изключения - за положеният
си към обществото труд едни вземат много повече, други пък - още по-малко.
Обаче магазините и стоките в тях са вече едни и същи - и за едните, и за
другите. А осреднените величини са доста лъжливо и разтегливо понятие в
икономиката. Спомням си, че по времето на недоимъка през годините на “мощният”
социалистически възход, беше излязла една много интересна статистика. Според
нея, на глава от населението годишно се падаха изконсумирани около 50 кг
свинско със зеле. Това, което бюлетинът премълчаваше беше, че едни изяждаха
свинското под формата на печени пържоли с малко кълцано зеле за гарнитура,
докато другите дъвчеха постното зеле, запечено в тава със също толкова малко
свинска мас. Е, вярно е, че математически погледнато, твърдението не беше
грешно като средни стойности, но все пак не беше и съвсем правилно от гледна
точка на морала и “грижата за човека”. То не че сега е с нещо по-различно, но
такава е приказката... Нека сме само живи и здрави да блъскаме - за богатството
на народа си има отделен персонал, който да се погрижи; това съвсем не е наша
работа…
Аз
без да искам отново се отплеснах в чисто мои и лични разсъждения, без някой да
ми е искал мнението или пък съветите. Просто си размишлявах писмено, докато
чакам да ни се обадят за излизане. Довечера ще се видим с едни дружки от
детските и ергенски години, та пак ще зацапам свещите струва ми се. Мама беше
готвила за обяд от моята любима супа топчета, обаче аз умишлено не ядох обилно
и както аз си знам, за да си запазя силиците за довечера.
Мани
го ти яденето и пиенето, ами все забравям да споделя с какви изключителни
горещини се сблъскахме при това ни посещение в Татковината. Ние ужким сме
свикнали с жегата, защото такива температури си имаме и в Австралия, при това в
изобилие даже. Там, където живеем не е така освирепяващо горещо, но има места
нагоре от нас, по-близо до Екватора, където това е просто ежедневие, еженощие -
ежеседмично, ежемесечно, да не река и ежегодно. За там - ясно, нормално е. Не
съм обаче и предполагал дори, че подобни топлинни ударни вълни могат да
натиснат бедната ни балканска държавичка. То не бяха жълти кодове за опасност,
че оранжеви ли не щеш, докато вчера дойде и бедственият червен код за доста от
районите в страната. Макар че в Ловеч измериха близо 42°C, габровските
38°C-39°C съвсем не бяха успокояващи и за пренебрегване - амчи ние сме на един
хвърлей място от ловчалии. Техният топлик си го усетихме най-добре и ние,
жителите на старославно Габрово. Днес уж е малко по-поносимо от вчера, но не
може да се каже че ни е станало по-хладно. В жегите не помогнаха никакви ледени
бири, нито мастиките с много лед, таратори от хладилника и тем подобни
сладоледени пръчици. В арабските държави хората пият здравословно чай в такива
екстремални случаи, обаче българинът именно за това е уникален - защото когато
му е топло, той си пие бирата с кеф (а и не само тогава). И ако му стане още
по-топло, тогава просто пие повече и надделява с по-много бира – че ний с
арабите и бедуините ли ще се сравняваме бре, майка му стара?! Та ние чаят го
пием само когато навън е сковано от студ и ако ни заболи гърлото. И дори
тогава, по лекарско предписание добавяме ром, за да му вдигнем конските сили
(на чая, демек).
23.07.2012 - Е, това наистина е вече краят и вероятно ще бъде един от последните ми
преки репортажи, предавани на живо от Родината. Все още се намирам в Габрово,
докато Даниела и Ванеса още вчера заминаха за София с част от багажа. Аз
потеглям утре, но за да не мисля сега за това и за да отклоня поне за малко
вниманието и мислите си от този не така радостен за мен момент, с няколко думи
ще се върна на случки и преживявания от съвсем близкото минало, станали
буквално преди няколко дни.
Без
да отчитам многобройните и ежедневни срещи с близки и познати, смятам за
по-интересно да се спра на поредните ни краткотрайни екскурзийки и излети с мои
приятели. След като поради непоносимите жеги, няколко дни стояхме затворени в
къщи като диви зверове, градусите постепенно се нормализираха и отвън
обстановката стана малко по-поносима за пътуване и ходене напред-назад. Точно в
един такъв прекрасен ден, дойде мой приятел от студентските години и ни взе с
колата си, за да вървим на една вила в град Априлци. За мнозина вероятно това е
чуждо географско понятие, за това пояснявам, че във връзка с честванията на
100-годишнината от Априлското въстание през 1978, няколко китни села от
Троянския балкан тогава бяха обединени и провъзгласени за град. Това бяха
селата Острец, Ново село, Зла река и Видима, които още от моите детски години
се славеха с кристално чистият си планински въздух и приятно хладните,
сравнително пълноводни реки, където по време на летните ваканции и горещини сме
намирали прохлада и покой извън шума на родният ми и тогава голям, силно
индустриализиран град. По поречието на тези реки имаше множество поляни и диви
места за бивакуване, които ние много успешно използвахме за краткотрайни
съботно-неделни излети, с преспиване на палатки, вечерни канибалски огньове,
печене на сланина, лук, картофи и хляб за засищане на глада, докато през деня
повечето от времето си го прекарвахме заровени като биволи във вировете на
реките. Подобен начин на летуване беше много по-приятен дори и от скъпите и
недостъпни за повечето от нас морски курорти - едно че беше на половин час път
от Габрово, и второ - беше много евтин като изпълнение и осъществяване. Разбира
се аз говоря за неща, ставали преди повече от 40-45 години, но независимо от
всичко, същите онези реки си бяха все още там и течаха необезпокоявани от никое
поредно правителство или пък от смяната на една хайдушка власт с друга, още
по-хайдушка.
Този
път бяхме наели една хубава къща, отново пригодена за т.нар. селски туризъм,
собственикът на която беше съученик и впоследствие колега на моя приятел. Като
напазарувахме необходимите суровини за цяла седмица - ето ни вече качени на вторият
етаж във въпросната къща. А там ни посрещна един прекрасен уют, голям хол,
просторни стаи, кухни, миндери, камини и всичко, на което един обикновен човек
може да се радва. За величествените гледки към отсрещните планински върхове
също ми се иска да спомена нещо, защото те бяха една допълнителна наслада за
окото – вр. Марагидик (известен по времето на социализма като “Русалка”) и вр.
Ботев бяха кажи-речи на една ръка разстояние от нас, но като знам с какъв зор
сме ги катерили навремето, изпод товара на препълнените с консерви, лук,
сланина и задължителната ракия туристически раници, та сега ми беше достатъчно
приятно само да си ги гледкам в захлас и от подножието им. Голяма красота,
казвам ви - няма такава дивност и в Алпите дори! Те може и да са също толкова
красиви, но нашенската природа по нищо не отстъпва на алпийската - просто
защото си е наша...
Докато
разтоварим торбите и нанесем провизиите в хладилника, стана и ракиеното време.
Е, разходихме се малко до центъра на селището, но то беше само за оправдание,
че не сме седнали направо на софрата, ами сме имали и малко “спортни”
мероприятия преди това - за да ни се услади глътката демек. Спретнахме се
всички и завчас накълцахме една гигантска салата, подредихме печивата и
тържеството ни отпочна. С тези наши приятели ние много се тачим, макар че
Даниела се пада малко “пришълец” в тази компания. Те са мои стари дружки още от
студентските ми години, докато пък аз тогава за нейното съществуване дори и не
съм предполагал. Но така се случи впоследствие, че взаимно много си допаднахме
и по всички въпроси сме на един акъл. Всеки миг прекаран заедно с тези хора за
нас оставя неизличими спомени, които аз увековечих с множество снимки. Правя
анализ, а в същото време си отправям и самокритика - по време на предишното ни
ходене в България, доста от времето аз снимах с видеокамера и тогава направих
чуден филм, докато сега нещо взех да се задоволявам само със снимките и
филмирането на отделните сцени и съвместни епизоди някак си изостана на
по-заден план. Дали пък не одъртявам, мама му стара? – мераците ли ми се
промениха, не знам; обаче забелязвам, че вече с камери и филми не ми се
разправя – дано да е само временно...
Моабетът
ни приключи в полунощ и се разпределихме по каютите. На следващата сутрин
станахме сравнително рано и тръгнахме по обиколки. Първо на мегдана на селото
пихме кафета, после се отправихме да посетим Новоселския манастир, намиращ се
почти в очертанията на селцето. Денят беше Илинден, който навсякъде се чества с
тържествени служби и молебени, само че ние бяхме малко позакъснели точно за
този ритуал. Независимо от всичко и там запалихме свещици за здраве и упокой,
след което поехме към с. Орешак и Троянския манастир. За голямо мое щастие, по
време на тазгодишното ни пребиваване в България, за втори път попадаме на това
така свято място и предвид светлият Християнски празник, през деня имаше голяма
посещаемост и мястото буквално гъмжеше от народ. След спазване на традицията по
запалването на свещи в черквата на самия манастир, веднага отидох да намеря
моята бабичка, от която предишния път купих една страхотна сливова ракия. Тогава
ми досвидяха парите и взех само едно шише за собствена консумация (всъщност
нали бяха две, ама едното вече замина още същата вечер – споделихме си го с
братовчеда), но през цялото време след това дълбоко съжалявах за пропуснатия
шанс. Сега имах повторна възможност да поправя грешката си, но понеже
пазарлъкът с бабата не пое в правилната (за мен…) посока, аз и този път се
задоволих само с едно кило от въпросния ферментирал сливов екстракт. Искаше ми
се да ми я продадат по 10 лв. килото, но оная женица като се запъна като магаре
на мост - не, та не! На всички я давала по 12 лв. - не можело да прави
компромиси само за мен. Можех да се хвана с нея на бас, че с добро доматено
мезе, хубава компания и продължително време, мога да ѝ преполовя шишето и да спечеля цяло насреща, но тя не
рачи да се обзалага, защото óвреме разбра, че ще загуби баса. В крайна сметка
направихме един много качествен панаир на циганското обкръжение, което се беше
накачулило около нас, купих си още едно шишенце с манастирска сливовица за
спомен на “твърдата” цена и с това посещението ни приключи. Момата всъщност, на
години може да е по-малка и от мене даже, защото спомена, че нейният баща е
главен казанджия и производител на ракията, който бил болнав и около 70-годишен,
но все още човекът успешно си упражнявал професията и занаята. Така съдейки по
неговата възраст, сметнах че дъщеря му е някъде около моя набор, ако не и
по-млада, но не знам аз защо така я белязах като “бабичка” - поднасям си
задочните извинения все пак и искрените разкаяния за неправилната ми оценка към
жената; не биваше така да постъпвам с нея. Добре е все пак, че самата тя не
знае за това, защото аз нищо лично не съм ѝ споменавал...
След
кратко пътуване по обратния път за Троян, на излизане от с. Орешак намерихме
една чудна малка крайпътна механа, където обядвахме с местни специалитети.
Бяхме доста поизгладнели, особено по време на посещението ни в магазините за
грънци, менци и хлопки - представителни обекти на прочутото Троянско керамично
производство. И от там не излязохме с празни ръце, защото намерихме разни
сувенирни материали, които купихме за спомен от този край.
Обилният
обяд и горещото време предизвикаха мързеливи усещания у всички нас и единодушно
взехме решение да се потопим в хладните води на реката, малко по-надолу в
съседното селце. Точно след с. Дебнево има едни широки поляни, които както
споменах в началото на моя разказ, сме посещавали и преди. По малки и стръмни
пътечки се стига до самата река, която точно на тези места прави няколко
водоскока, които пък преминават в каскада от сравнително дълбоки, широки и
достатъчно дълги вирове. Хвърлихме гащите на брега и само след миг се намерихме
във водата - по време на потният и душен следобед, това беше равносилно на
щастливо и случайно попадане в Рая. Къпахме се, плувахме, скачахме в дълбокото,
а отстрани разни млади хлапаци и малки момета ни се чудеха на повече от
50-годишните акъли. За един час се бяхме вдетинили до такава степен, че имах
чувството дето никога не съм пораствал. А всъщност, то може да си е и точно
така, а пък аз да не съм разбрал до този момент за ненавременното ми развитие и
измамно възмъжаване…
След
хладната баня поехме пътя за Габрово, където нашите приятели ни оставиха и се
разделихме по живо-по здраво с тях, при уговорката че ще използваме всяка една
отдала ни се възможност за повторни сърдечни срещи помежду си. Не знам какво
бих правил, ако ги нямах всичките тези мои, най-скъпи приятели - отправям
горещите си благодарности към всички тях, които бяха така добри, отзивчиви и
въпреки голямата си заетост, която всеки има за поддържане на дом, семейство и
поминък, намериха време, сили и възможност да се срещнем и да бъдем заедно,
независимо къде и за колко кратко...
...
26.07.2012
– 14:00, Анадолско време. Под нас са гъстите валма на белите купести облаци, а
още малко под тях – пустата и необятна Диарбекирска дивотия. И тук читателят за
пореден път ще се досети сам, че става дума за обратното ни пътуване към
Австралия, което въпреки всичко най-накрая настъпи, независимо от
неудоволствието на близки, приятели, родители, познати и най-вече моето лично.
Все още съм под пресните впечатления на преживяното и видяно в последните
няколко седмици, които ние ще се постараем да запазим максимално дълго –
вероятно поне до следващото ни подобно посещение. Малко преди да се възнесем
във въздушното пространство на 12,000 м височина по трасето Истанбул-Сингапур,
имахме една съвсем кратка отсечка между София и Цариград, която за мен остана
сред най-мъчителните, макар да беше с продължителност само от един час и малко
отгоре. От тук насетне предстоят 10½ часа търпеливо висене по седалките на
аероплана и предвид продължителността на полета и това, с което се занимавам в
момента до някаква степен ме прави по-спокоен, въпреки че сърцето ми е свито на
топка, а в гърлото ми е заседнал като буца пръст или камък някакъв леден
отломък, който по никакъв начин не мога да преглътна...
Компютърът,
който носех със себе си и ми помагаше доста в списването на настоящия материал,
отдавна остана у нас в Габрово в полза на татко, поради която причина
понастоящем пиша на ръка и това като цяло ми се струва доста странно, но в
същото време и забавно. При редакцията на цялостния писмен обем, със сигурност
ще се наложат известни корекции и допълнения, които великодушно ще преотстъпя
на моята “биографка” от Варна, която аз така не намерих време и възможност да
срещна лично. Остава ми да се надявам, че при някое следващо посещение в
Родината и това ще стане – нека само да сме живи и здрави. Мисълта ми беше, че
пишейки по този първобитен начин, вероятно допускам грешки, изтървам цели
случки и пасажи, но в общи линии ще се опитам да водя дневника максимално
близко до действителността и ако изобщо някъде си позволя да променя или
видоизменя нещо, то ще бъде по чисто граматически и правописни причини, без
нарушения в цялостната структура на съчинението.
За
да се опитам да не мисля поне съвсем кратко по темата за сърцераздирателната ни
раздяла с близките тази сутрин на летището в София, а и за да придам малко
по-розов цвят на този своеобразен пътепис, тук аз отново ще се върна на
мястото, където прекъснах последния си мисловен поток преди няколко дни. Точно
в този миг се наложи пак някакво излизане, което ми попречи да завърша вече
започнатият разказ за този сравнително къс отрязък от време. Спомням си, че
денят беше петък, мястото – някъде из Севлиевските села, а тогава ние най-точно
се намирахме в хладните гьолове на р. Видима край с. Дебнево. Единствено там
успяхме да намерим хлад и покой с нашите тъй скъпи приятели. Буйните ни мъжки
кратуни още пушеха от среднощния запой и като се цопнахме във водата като два
огромни хипопотама, имах усещането че барата ще заври изпод прегрелите ни от
жега туловища и махмурлийски тикви. Така в безмълвна игра по бързеите на реката
проведохме оздравителната си терапия, докато двете булчета ни чакаха на брега
да се налудуваме, съсредоточено и във взаимна надпревара, интензивно люпейки
слънчогледови семки. След около час и нещо водни процедури се качихме на колата
и се отправихме по пътя за Габрово.
Пак
там, баш на излаза от въпросното селце има един цех за битова керамика, славещ
се като най-големия в Троянската част на Балкана. Ежедневно халетата му бълват
всевъзможни грънци, гювечи, чаши, чинии и какво ли още не от многобройната
номенклатура на производството, като значителна част от тях, под формата на
единични бройки и екземпляри, не успяват да преминат през строгия качествен
контрол и да отидат на пазара. Де спукани от препичане в пещите, де липсващ по
някой елемент или пък сбъркани шарки – причините са най-различни и хората на
място са принудени да продават съответните некачествени артикули на баснословно
ниски цени, почти като подарък. Народът български масово ги изкупува, ползвайки
ги за саксии в градините си, защото те иначе са много красиви, само дето не
могат да си вършат работата по предназначение – за сметка на това обаче, хората
буквално ги разграбват за украса и садят в тях най-различни цветни посеви и
растения. Аз имах поръчка от друга наша приятелка за няколко подобни гърнета,
та с тази благородна цел се спряхме и на това шарено тържище. Напълнихме
багажника с грънци и гювечи, слагахме и в краката си в купето – въобще беше
голяма веселба. Ако имаше начин, бих напълнил и един контейнер за Австралия –
за цената от лев и половина на парче, какво му плащаш: шарките ли, самата
изработка от глина ли, или пък тока, който е заминал за изпичането им? Е, в
суматохата и бързането успяхме и да “оженим” едно гърненце, защото то така беше
сложено в багажника, че като го отворихме да слагаме другите, нещастното се
търкулна надолу и се пръсна на хиляди парченца по нагорещения от припека
асфалт. Без жертви не може, а и нали счупеното уж носело щастие - не се
трогнахме особено от загубата. Така натоварени до зъбите с грънчарски изделия
пристигнахме в Габрово, разделихме се с нашите приятели, а от там ни поеха
други, с които пък щяхме да вилнеем на една вила в малко китно селце, станало
отдавна вече квартал на големия индустриален център от миналото.
Мятаме
се привечер в колата на приятелите ни и поемаме нататък. Там се събрахме все
отбор юнаци (и моми естествено...) от ергенските години, които впоследствие
създадоха семейства, деца, домове и с които ни свързват отколешни приятелски
взаимоотношения. На вилата пристигнахме малко преди залеза на слънцето и
успяхме да се насладим на величествените гледки на родния Балкан. Насреща ни се
лъснаха баирите на Бузлуджа, съседните върхове и поляни. И като му седнахме ние
отвън направо под звездите и под откритото небе – осъмнахме кажи-речи пак там.
Моят човек като опалил една камина, че като наготвил зрял боб в гърне; печи
сланина и мръвки, поливай ги с най-различни питиета - така ни се пада, като сме
такива палави непослушници. Дорде не стана 03:30 сутринта не мирясахме. От къде
се взе тази сила и енергия у мен? - направо не знам, след като предишната
вечеринка премина почти под същия сценарий! Ама пък и аз много му разбирам на
моабетчийството и голям стаж имам в тая област – от там сигурно съм натрупал
такъв богат опит в тези всенародни дела и веселия...
На
другия ден станахме в почти безтегловно състояние, окъпахме се в хладната вода
на басейна и бяхме готови за нови подвизи. Разбира се както всяко нещо, още
повече пък и когато то е хубаво, съвсем естествено е да си има и своят печален
и неизбежен завършек. Така неусетно дойде и същинският край на нашето
пребиваване в Родината. В събота вечерта си направихме една прощална вечеря с
нашите, а в неделя по обяд Даниела и малката поеха с автобуса и част от багажа
за София. Аз останах още няколко дни, че имах да се срещам с още близки и
приятели - вече съвсем за последно. В понеделник вечерта ни беше въпросното
мероприятие, което за пореден път проведохме успешно в кварталната кръчма,
където и бездомните кучета наоколо вече не ни лаеха, защото свикнаха с почти
ежедневното ни присъствие там. Много бира се изля, много мастика и ракия изтече
и пак времето не ми достигна да се видя с всички мои добри приятели и познати -
най-малко пък за нещастните ми и самотни родители, които и сега за пореден път
не ме видяха (а и аз тях…) като хората. Ще взема някога да си дойда, ама ще се
скрия от всички и само в къщи при нашите ще си стоя (това чак и аз самият не си
вярвам като го казвам, но все пак изпитвам известни угризения на съвестта
спрямо тези, които са ме отгледали и възпитали)…
В
понеделник излязохме заедно с нашите на разходка из града и за последни
посещения у общи познати. Рано сутринта аз минах през една частна поликлиника,
където срещу 20 лв. ми направиха пълни изследвания на кръвта – нали все тоз
шибан мой холестерол ме плаши, та рекох да се проверя пак. Резултатите ми бяха
повече от добри, но вероятно това се дължи и на хапчетата, които пия
най-редовно всеки ден. Кебапчетата и кюфтенцата, с които се захранвах почти
денонощно, както и бирата с която усърдно ги поливах със същата честота, не
успяха да разклатят устоите на моя здравеняшки организъм. Независимо обаче от
това, с пристигането си в Австралия ще се подложа малко на диета с цел
засилването на ефекта от хаповете. В България това е почти невъзможно, освен
това аз съм с много слаб характер и твърде лесно се поддавам на светските
съблазни и изкушения – докато съм на масата си мисля, че щом стана от нея и
няма да сложа ни троха, нито капка в устата си. Обаче като ми поразмине малко
от временните умопомрачения, в които изпадам винаги когато съм сит, и току
после пръв се нареждам на софрата. Голям недъг имам с това мое преяждане и
препиване, ама като не мога да се контролирам сам – какво да направя. По-рано и
с жените бях така, ама добре че с възрастта барем това ми заболяване отшумя. Че
то и крик да беше, та и той изтърва понявга, дето има една такава приказка...
След
вземане на последното ни “сбогом” с всички мои дружки, във вторник вечерта вече
и ние с нашите пристигнахме в София. Натоварихме останалия багаж на автобуса и
за няма 3 пълни часа отново бяхме всички заедно на камара у братовчедите на
Даниела. Там също се разви един разлат моабет, със салати от зеленчуци, раснали
на воля и свобода в градината, както и множество забранени храни и върли
напитки. Спахме там и в сряда (което всъщност беше вчера) аз направих
последният си социален обход на столичния град. Преди няколко седмици на
тържището през храма Господен “Александър Невски” бях видял един клошар да
продава бъклици. Много ми се искаше да купя една за сувенир и орнамент към
битовата ни обстановка в механата. Обаче докато аз съм умувал дали да я купя
или не, някой друг вече беше минал, та я взел вместо мен. Сега вече си поставям
задача да търся и непременно да намеря, защото този мой частичен търговски
неуспех взе да се превръща в самоцел. А пък аз наумя ли си нещо – по глави мога
да стъпвам, но си устоявам на ината. Е, то не че не нося подобни артикули и
сега – напротив: и танури съм помъкнал (все така мръсни и мазни от дълголетната
им употреба за рязане на салами и сланина); и стари дървени лъжици ми се
понамирват из дисагите (с които бабите ми, а впоследствие и майка са готвили
най-вкусните манджи за мене); че даже и ютия дето се разпалва с въглища влача
някъде из куфарите. Е, много исках и бъклица да имам наред с всичко това, но
нея ще си я набавям допълнително.
Както
и да е – по време на тази последна обиколка на столицата бяхме заедно с нашите
и успяхме да влезем в няколко църковни храма, където запалихме по свещ за
благодарност и сполука. Привечер се прибрахме и снощи пак опразнихме едно шише
с ракия на братовчеда – закъсва завалията с амбалажа и няма къде да налива
новата реколта, та рекох да му помогна да си освободи шишетата от старата. От
благородство го правя и добри роднински чувства - да не би пък тук да си
помисли някой, че съм някакво безотговорно провинциално пиянде...
Сега
обаче идва ред на най-трудната и тежка част от завършека на това мое
своеобразно произведение. А това е именно описанието на раздялата ни с всички
близки, приятели, роднини и най-вече със скъпите ми родители. Аз умишлено
отлагах този така тежък за всички нас момент, като гледах да се разсейвам с
разказване на весели и безгрижни случки от недалечното минало. Раздялата обаче
с близките е възможно най-мъчителният момент, който неминуемо настъпва след
всяка една среща с тях. Не по-малко силни са усещанията ми и към своите
приятели – понякога като че ли е по-лесно да не виждаш никого и да не срещаш,
вместо да се сбогуваш с него. Първо бяха дружките ми в Габрово, после дойде
раздялата с братовчедите от София. Най-подире – последните прегръдки с мама и
тате на летището. Един приятел ме намери в автобуса, още докато не беше тръгнал
от автогарата в Габрово – трогна ме до сълзи... Друг тази сутрин ми се обади за
последно по телефона – ние тъкмо бяхме предали багажа и стояхме мълчаливо с
нашите, нервно пристъпвайки от крак на крак. Заради атентата на летището в
Бургас, изпращачи не се допускаха до залата - превантивни мерки, които
вътрешните служби отчитат уж като засилване на сигурността, без да има някакъв
ефект от това. Сега не ми се правят политически анализи, че най-малко имам
настроение за тях, но не мога да премълча и един интересен факт, който ми
направи доста силно впечатление като на страничен наблюдател – полубългарин и
получужденец.
Отиваме
вече към входа на летището – а там кордони, митници, полиция; пиле не може да
прехвърчи. Вътре влизат само пътуващите, изключително само срещу представен
самолетен билет и паспорт. Изпращачите чакат чинно отвън, пушат гневно цигари и
притриват кълки преди да се опикаят от зор и напрежение. Само на 20-30 м обаче
се намира другият вход/изход на летищната сграда, където са пристигащите
пътници и самолети от вътрешните полети. Там проблеми няма – влизаш спокойно,
отиваш да си пиеш кафето или пък да си освободиш понуждата на съответното за
целта място. Сградата е една, коридора – общ. А точно там опънали една
пластмасова лента през средата на алеята, уж да отделят с нея чужденците от
местните. Баш до нея пък се изтъпанчил някакъв отегчен от служба и живот шапкар
- стои прав и плаши гаргите. И това е всичката “граница”, това им е цялостното
отцепване на района. Амчи те тез бомбаджии, хептен за серсеми ги вземат и си
мислят, че след като не ги пускат през единия вход, те не могат да минат през
другия. Ако и аз исках да гръмна, за да се прославя до небесата, въпросният
“изпращач”, когото не допускат в залата щеше да ми даде взрива отвън, аз влизам
вътре ни лук ял-ни лук мирисал съвсем правомерно като “пътуващ” и миг след това
всичко хвръква във въздуха, барабар с кордоните от охраната, които не знаят за
чий курац висят там, но съм сигурен че редовно се разписват за месечната си
тлъста заплата. Нещо не можах да ги схвана тези изключителни мерки за сигурност,
но доброто все пак в нашия случай беше, че поне не ни караха да си тикаме
куфарите от разстояние, ами таксито ни изсипа току пред входа на аерогарата.
Майната му, ще си речем, но можеха поне нашите да ни се порадват още известно
време и да ни изпратят чак до вътре в летището, докато сега този тъжен ритуал
се извърши отвън на плочника – а такива бяхме много; не отделен случай, а масово
явление.
Ние
имахме сериозни притеснения за куфарите и по-специално за единичното им и общо
тегло. Но чрез малки аерогарни хитрости, багажът мина като стандартен за около
22 кг на парче, без да се взираме излишно в показанията на кантара. Така моите
скъпи родители останаха на тротоара още няколко минути, докато ние потънахме в
лабиринтите на чакалните за съответните посоки на света. По-нататъшни проблеми
не сме имали и с натежали от сълзи клепачи, мълчаливо зачакахме излитането на
самолета. Точно в 09:45, както беше по разписание, голямата метална птица ни
понесе на крилете си и колкото повече набираше височина и се издигаше във
висините, толкова по-силно бликащите сълзи от очите ми се стичаха безконтролно
по мен… Мислех си за всички и всичко... Просто не исках това да се случва,
въпреки че осъзнавах неизбежността му… Постепенно в далечината под нас оставаха
спомени и близки. Първо изчезнаха златните кубета на “Александър Невски”, след
тях се стопи зеленината на стадион “Васил Левски” и Борисовата градина.
“Европейска” София потъна иззад облаците, а само броени мигове след това от погледите
ни се скри и самата мъничка България... Прощавайте – прекъсвам от време на
време да си трия очите и да бърша сополите; не ми забелязвайте временната
душевна слабост…
След
час кацнахме в Истанбул, докато скъпите ми майка и татко вероятно все още са
били в Руската църква по това време, на път за гарата. От Истанбул отново
излетяхме по график точно в 13:30 местно време, което се оказва същото, както в
България. Ако нашите са взели влака за Горна Оряховица в 13:00, какъвто им беше
плана, точно в същия този момент те са били на ½ час път от София, докато през
това време ние вече се намираме дълбоко навлезли над Азиатския континент, почти
на половината път до Сингапур. Скоростта на движение е близка до тази на звука,
температурата -41°C, а височината на която летим – около 11,000 м. Съгласно
картата прелитаме над Индия, от лявата ни страна са Хималаите. Навън обаче
падна вече непрогледният мрак и нищо от тези величествени гледки не може да се
види повече. Остава търпеливо да изчакаме оставащите 5 часа от този проклет
полет, за да посрещнем изгрева на слънцето, едва когато кацнем в Сингапур.
А
сега ще убия тягостното време с иззяпването на някой филм, за да отвлека
вниманието си с нещо странично - в този миг просто не искам да мисля за нищо.
Не съм особено щастлив, нито пък имам някакво жизнерадостно настроение – тези
усещания останаха далеч назад по поляните на Татковината. Всичко това добре ми
личи и на физиономията, въпреки че подобни изражения на лицето никак не
подхождат на моят, иначе толкова лазурно-лъчезарен външен облик...
06.08.2012 - Вече седмица, откакто сме се прибрали под мразовитото австралийско небе.
Изразявам се така хладно с пояснението, че ако за къпещият се в пот и жега вече
европеизиран българин все още е знойно и горещо лято, то нещастните му
побратими отвъд много морета и океани изведнъж се сблъскаха със зимната
обстановка в отсамната част на земната топка. Действително че сняг тук нямаме и
дните са относително приятни с 20-те си слънчеви градуса, обаче вечер и сутрин
настъпва кучешки студ в размер на едва 4°C-5°C. За тези като нас, идващи от
близо 40°C това е равносилно на малък температурен и климатичен шок. Освен с
метеорологичната обстановка, една част от нас се сблъскаха и с ежедневната си
работна среда, други пък с радост се върнаха на приятната (само за тях самите…)
училищна скамейка, имайки предвид Ванеса в този частен случай. Въобще, всичко
започна отново да протича така, както все едно че някой преди няколко седмици
беше спрял бозаджийския кран и сега го развъртя на нова сметка. Изобщо като
цяло и казано с една дума - много шокове ми се събраха в последно време...
Независимо
че започнах поредният си репортаж с бюлетина за времето и състоянието на
околната среда, сега ще се опитам да задоволя любопитството и на онези
читатели, които геройски стигнаха до тук със своя упорит прочит за патиланските
ни митарства по света и по-специално у нас. Именно заради тях, преди да
продължа с текуща и еднообразна информация от посивялото веднага със слизането
ни от самолета ежедневие, сега с няколко думи ще се върна на почти целодневния
ни престой в градът-държава Сингапур. По този начин и аз самият ще се откъсна
поне за малко от рутинната си действителност и ще се върна със седмица назад,
докато все още се чувствах като участник в екскурзионно летуване или на
лагер-школа с естрадно-сатиричния състав (в какъвто също съм пребивавал преди
години като любител-музикант).
Последните
няколко часа от полета между Истанбул и Сингапурското летище за междинно
кацане, всички ние оползотворихме в гледане на филми, малко спане по неудобните
второкласни седалки на самолета, кратки закуски, наливане с кафета и други
течности, при пълен мрак извън илюминаторите на летателната машина. Едва когато
отново наближихме момента на приземяването, огромният огнено червен ореол на
могъщото Слънце обля вледенената тенекия по черупката на аероплана - все пак отвън
продължаваше да бъде -53°C, но пък в купето беше топло, приятно и дори малко
душно. Кой попръдвал през нощта, на кой пък му понамирисват чорапките и
крачката след многочасовия полет, кой пък целият се вкиснал от пот и отегчение
- всякаква каша я има на борда на самолета; че нали сме и цяло село с народ на
всичкото отгоре. Всеки един от всичките 500 калпака да рече да се оригне на
азиатски подправки или лук от салатата, която е ял за да не умре от глад и човек
вече може напълно да си представи каква “задушевна” обстановка се получава в
купето до края на полета и какви покъртителни аромати витаят из херметически
затвореното му въздушно пространство. С голямо съжаление установих, че
изключително красивият изгрев се явяваше не от нашата, ами откъм другата редица
със седалки и нямаше как да надничам през вратовете на хората, за да зяпам
навън или пък да снимам. Явно че утрото беше кристално чисто, с прекрасна и
дълбока видимост, но ние така и не успяхме да му се порадваме.
Веднага
щом кацнахме и си потътрихме ръчния багаж, разбрахме колко много всъщност сме
изморени и как изобщо не ни се мърдаше на никъде. Намерихме едни празни
скамейки, където се опънахме като бай Ганьовци, но успокоителното беше, че не
само ние бяхме изпаднали в такова окаяно положение – такива полуживи човеци
като нас имаше налягали почти на всяко канапе. От брошурите предварително
знаехме, че до 07:00 трябваше да сме си резервирали безплатната екскурзия из
града, която се полага на пътниците с по-дълъг престой на летището. Ние искахме
да вземем по-ранната, вместо после да си разпокъсваме времето. За малко обаче
щяхме да си проспим възможността, защото изглежда че сме задрямали на тези
седалки и екскурзията като цяло щеше да се лиши от нашето присъствие. Че пък то
не бе само една беда, ами от там където си мислехме, че стават резервациите ни
изпратиха на съседния терминал, до който се пътува с влак. Е, една малка
електричка снове непрекъснато между трите ръкава на огромното летище, но все
пак това си беше губене на време, докато се придвижим от единия перон до
другия. Дорде пристигнахме, вече едвам в последния момент сколасахме да се
запишем за въпросния автобусен тур из сърцето на космополитния град. В 08:00 ни
искаха на сборния пункт за екскурзията, който пак се яви на първия коловоз.
Скачаме веднага на трамвая и се местим обратно. Добре че междувременно си бяхме
оставили дисагите на съхранение, та бяхме малко по-подвижни - ние самите нас си
не можехме да влачим от умора и изтощение, какво оставаше и за многобройните
куфарчета и чантички, накачулени по раменете ни, с които гордо тръгнахме от
София. Самата екскурзия беше планирана за 09:00, но предвид разнородността на
пасажерите и техните възможности за ориентиране, организаторите ни искаха на срещата
за потегляне с един час по-рано по вече упоменатите съображения за сигурност.
Докато
се мотахме из летището като лунатици, зората отдавна се беше пукнала и денят
напреднал като утринен час. В сградата беше приятно и негорещо, обаче щом
излязохме отвън и ни лъхна парливо-лепкавата, почти Екваториална жега. За нас,
идващите от горещините на България не беше кой знае каква изненада, въпреки че
очаквахме малко по-поносима топлина. Няма бако - същата нашенска пот се застича
по нас, която пък в тези географски райони се смесва и с допълнителна влага във
въздуха, а тогава вече настъпва страшното. Водите са само в шишета и вече с
продават срещу конвертируеми пари; бири не предлагат така на всеки ъгъл, както
в слънчевата наша, свободна и толкова много “европейска” България - умирачката
е пълна; участта ни - злощастна и повсеместна...
За
щастие се напъхахме в автобуса, който беше луксозен и най-вече с климатична
инсталация (този път работеща, защото сме имали и по-тежки случаи, където вътре
е било по-горещо от отвън...). Следваха 2 часа от наслада на хладно и
запознаването ни с приказната, гигантска архитектура, която ми е доста трудно
да опиша с моя прост и беден речник. От летището поехме по един булевард, който
трябваше да ни отведе в ситито. Как не видях едно листенце по пътя, прахоляк
или пък някакви други боклуци – мислех, че се движим из коридорите на родилно
отделение, където по принцип е сравнително чистичко според общоприетите норми
на хигиена. Навсякъде е засадено с тучни зелени ливади и големи палмови
дървета, а всичко наоколо представлява един огромен парк – по-скоро ботаническа
градина. Отначало се движехме през разни квартали с множество огромни жилищни
блокове. Как не видях барем два да бяха еднакви на външен вид - на някой
покривът му килнат на една страна, на други пък - балконите изюдени в
противоположната; всичките боядисани в различни нюанси и съчетания на багрилата
- не може да ти стане скучно от еднообразна и еднотипна архитектура, както
например в столичните квартали “Люлин” и “Младост 1-2-3” или пък по “Голо
бърдо” и “Трендафила” в старославно Габрово; Пловдивският “Изгрев” и “Гагарин”
също не са изключение от този мрачен списък. Имаше и къщи с добре подредени
дворове, по-малки кооперацийки и т.н. - подредено, спретнато и най-вече
ослепително чисто; да ти е драго на окото. Ако не беше тая непоносима жега,
може би щях да използвам и повече суперлативи в описанието си. Обаче този огнен
зной, който като лава на вулкан се стичаше безмилостно от небето връз
нещастните ни гърбове просто убиваше всички мои пориви на ентусиазъм и
възхищение от видяното.
На
едно място автобусът ни изсипа за кратка разходка покрай брега на реката и
няколко глътки чист въздух - ама за какъв въздух тук става въпрос, бе? Амчи то
навън си беше като в пещ, почти както в Бухенвалдския крематориум за евреи и
комунисти. Направихме няколко разкрача наблизо около автобуса, щракнахме
няколко пози с фотоапарата и това ни беше. Аз се бях нагласил да снимам и с
видеокамерата, но нещо батерията ѝ даде фира в последния момент и филм от тази част на света така и не успях
да направя (за всеобщо наше съжаление). Опасявам се обаче, че повторни подобни
посещения по тези географски ширини ще предприемам вече само, ако са свързани с
кратковременни престои и то без напускане на летището до следващия полет.
Такива “извисявания” с часове по летищата на света и то в баш в най-горещата му
част около Екватора нещо не ми се нравят особено, но както и да е – ние за
момента продължавахме да се самоизтезаваме и уж “радваме” (доколкото това ни
беше възможно) на колосалните архитектурни чудеса и авангарден строителен
потенциал, които са развити на тази земна повърхност.
Градът
като град не е особено голям - някакви си 5 милиона народ, обаче годишно през
него преминават под формата на туристи, командировани бизнесмени или просто за
краткотраен престой други 25 милиона глави човешка маса. По принцип четири са
основните националности, които съставляват местните жители - от Малайзия, малко
китайци, от Индонезия и Индия. Градецът-държава представлява една огромна
островна система от 63 самостоятелни територии, отвред заобиколени с вода и е
разположен само на около някакви си 140 км северно от Екватора. Това само по
себе си обяснява жежкият и неприветлив климат, но в същото време пък
географското място е сред първенците по икономика, банково дело и всякакъв друг
вид развит капитал и статистически показатели. Преди много години тези земи са
били подвластни на английския трон под формата на колонии. По време на Втората
световна война пък са били под японска окупация, но след това се обособяват
като самостоятелна държава със съответния си статут. Иначе площта на Сингапур
не е голяма - около 700 км², но към тях постоянно прибавят разни нови землища,
които завземат от океана (разбирай насипи, чрез които разширяват площта на
сушата, която веднага застрояват). Екскурзоводката спомена, че през терминалите
на летището, по една или друга причина годишно преминават по над 45 милиона
души, като броят им расте ежедневно. Всичкият този народ се храни, ползва
нужници, тъпче с краката си мокета по пода и влачи количките подире си - каква
беше тази тяхна феноменална организация, какъв беше този техен безпогрешен ред
и желязна дисциплина?! Достойно за чудене, но и за уважение...
С
настоящата си екскурзия и само от автобуса видяхме доста от забележителностите
на града, като за повече не можеше и да се мечтае дори - трябваха ни не само
часове, ами дни и седмици дори, за да усетим величието на това уникално място.
След обиколката ние отново се намерихме на летището, от където тръгнахме преди
двата часа. Сега вече ни предстоеше индивидуално посещение на този град, за да
уплътним и оползотворим оставащото време до вечерния полет към Австралия.
С
питане и лутане из многобройните лабиринти на огромното летище, най-после се
добрахме до станцията на метрото, което да ни отведе отново в сърцето на
Сингапур. И тук разбира се не се размина без задължителната суетня по
закупуване на билетите, разучаване картата на различните линии, нива, станции и
как точно се стига до съответното място, което предварително бяхме набелязали
да посетим. Излишно е да споменавам, че вътре в метрото беше приятно прохладно
– отделно дето чисто като облизано; нямаше прашинка мръсотия нито по земята,
нито по седалките – вероятно в една аптека би било по-мръсно. Това изплюти на
пода дъвки, опаковки от бонбони “Лукчета” и “Теменужки”, смачкани цигарени
кутии и фасове или пък мазни хартийки от банички, мекици и милинки беше просто
абсурдно да се забележат. Навред блестеше от чистота - такава, че да ти е
неудобно чак да стъпиш с протритите си, мазни и вмирисани цървули. Разбира се ние
направихме едно задължително междинно хигиенизиране още на летището и бяхме
горе-долу в приличен и опрятен вид, но един път като се излезе под палещите
лъчи на слънцето, от добрият общ външен облик остана само приятния и хладък
спомен от водата, с която се бяхме обливали…
След
едно прекачване на друг влак от тяхната сложна метро система, слязохме в
центъра и веднага се натикахме в един търговски комплекс (МОЛ, както са добили
популярност да се казват тези центрове; произлиза от английската дума “mall”, но
в този си вид наименованието е по-популярно в Америка, отколкото при нас в Австралия
– местните туземци му викат “shopping centre”, докато аз ще кажа само: “Аман от
американизми в тая наша България!” и ще затворя скобата, пък вие си мислете
каквото щете). Целта на това потапяне беше да си направим планът за действие,
докато все още сме в подземието на хладина, че излезем ли отгоре и веднага ще
ни се размекнат мозъците от жегата. В същото време започнахме и да огладняваме
свирепо, което допълнително утежни и нажежи обстановката между участниците в
разходката, вмествайки взаимните ни отношения в скалата между
заядливо-натрапчивите мърморения и постоянни напомняния от рода на кой колко
бил гладен като най-долна величина, та до достигане на най-истерично наглите и
усойнически, злъчни реплики в горният си диапазон. Мераците на всеки един от
нас бяха различни, що се отнасяше до видът и качеството на храната. А
посещението на няколкото обществени закусвални в града и предлаганото там меню
буквално ни изкара извън равновесие и релси - освен един гол ориз под
най-различна форма, примесен с разни меса от съмнителен произход и бистри като
вода супи, по рафтовете им нищо друго не можеше да се забележи. А пък отвред се
носи на талази една и съща зловонна миризма - не ти’й работа как’ Сийке!
Сингапур може да е много космическо и “космодемьянское” място, обаче без
нашенските кебапчета и кюфтета за мен не чини и пукнат грош биля. Да ме
прощават значи, ама втори път няма да им стъпя в държавата, пък била тя и цял
град!...
Разбрахме
се все пак, че няма да ядем какво да е, само за да се отбие номера и че
вървейки по улиците, ще търсим нещо по-подходящо за нашите европейски и
изтънчени вкусове. Аз съм повече сигурен, че е имало и такива места, но като не
ги знае човек, та се лута напразно като халтав с надеждата, че случайно ще
открие някоя, я кебапчийница, я пък шкембеджийничка в най-лошия случай. Така
отчаяни и гладни обикаляхме магазините, дюкяните, сергиите и зяпахме безцелно
по излъсканите витрини. Едно от местата ни за посещение беше китайският
търговски квартал или китайското градче, както ги наричат тези места, заради
своята популярност с шаренията и евтините си стоки. Освен всичко друго, там се
надявах, че ще можем да открием и нещо ядливо за сплашване на глада. Китайската
архитектура и култура там са коренно различни от преобладаващите в Сингапур,
продиктувани от западното влияние на емигрантите и по-късните заселници. Ние из
магазините не търсехме абсолютно нищо, но все пак информативното им посещение
за обща култура не ни навреди, убеждавайки се, че от дома по-добро и хубаво...
- е, па има ли? Е, па - нéма!
Блуждаейки
безмълвно от сергия на сергия, очите ми видяха нещо като закрит пазар или
подобно на това тържище и всички дружно предположихме, че ако и там нямат с
какво да задоволят хранителните ни капризи, то просто тая държава трябва да я
разтурят и да я разпродадат на части на по-бедни, но отлично знаещи как се
готви народи - сетихте се вече кои балкански нации имам предвид... Направихме
две пълни разузнавателни обиколки, както и тук за сетен път се убедихме в
силата и стратегията на вечният ОРИЗ. Явно китайската раса за това ще превземе
света (което вече е в най-пълния си ход), защото плюскат само от проклетият им
ориз и това явно им стига. Обаче за нас, дето сме закърмени с предпочитаните от
всички деликатни кюфтенца с боб и само се бием в гърдите: “Болгар! Болгар!”,
май няма да остане пай от преразпределението на човечеството в по-новите му
исторически времена.
След
подробния обход на всички възможни заведения (по-скоро павилиони, с мръсни и
мазни маси, без покривки, отрупани с празни чинии, хранителни остатъци и рояци
от мухи), най-сетне единодушно се спряхме на един подобен мизерен бюфет, където
правеха пържоли и шницели (да, свински! - а не говежди или овчи). Малко по-надолу
открих и един едва дишащ от жегата хладилник, препълнен с ледена бира. Даниела
яде пържоли на тиган, докато аз се борих с една камара шницели. Дали защото
бяхме много прегладнели или просто храната беше хубава, но така сладко не сме
се нахранвали откакто напуснахме България преди няколко часа. Човекът ни
сервира лично приготвените собственоръчно блюда - едва ли завалията беше виждал
нормални европеидни подобия в неговото реномирано “заведение” (ако това е
правилния термин), разположено току на тротоара и заради нас човекът се стара
толкова много, че се и престара на края от майсторлък. Насред гъмжилото от
учудени и дръпнати очи, нашите мургави от слънчев загар, кир и мръсотия
физиономии бяха нещо като атракция за местното туземно население. С огромно
задоволство си изпих и бирата, която също имаше вкус на бира (а може и тя да е
била от ориз - знам ли вече и аз, кое от какво е в тази навалица). Важното е,
че пържолите бяха от прасе - горещи, тлъсти и мощни, приготвени като за
Президента на Доминиканската република. Малката кипра се назлъндисва и не рачи
да яде в такава долнопробна дупка и надеждите ѝ бяха, че ще я заведем на Макдоналдс. Е, не се размина и
без това, но доста по-късно през деня и я държах гладна до последния момент, в
който вече взеха да ѝ се
преплитат краката от глад. Смятам, че дадохме добър урок на вечно
претенциозната Ванеса - когато човек е гладен, яде всичко каквото му предложат,
а не си показва излишно капризите и не парадира със своите предпочитания, когато
сам вижда, че няма условия за задоволяването им.
След
обилния обяд разходката ни продължи, докато привечер се натоварихме пак на
метрото и след още около час пристигнахме обратно на летището. Там вече
окончателно капитулирахме от умора, едвам намерихме ръкава и залата, от където
трябваше да излетим след други 2 часа и се сгромолясахме на канапетата. От
прекомерното изтощение и жега през деня, не можахме даже и да заспим, но поне
почивахме на хладина, всеки от нас индивидуално размишлявайки мълчаливо и
прехвърляйки наум в съзнанието си впечатленията от видяното. Това беше
действително същинският край на нашата голяма разходка по света. Ако не се
брояха останалите 8-9 часа полет до Австралия, можеше с достатъчна точност да
се счита, че си бяхме вече у дома. На мен дори ми замириса на море и тутакси
изпаднах в меланхолия и нежно вълнение…
Полетът
обратно до Бризбън мина безпрепятствено и повечето време изтече в просъница. На
закуска сервираха омлет, което беше единственото приемливо и ядливо ястие от
всичките останали, когато даваха или пиле, или някаква риба, но пък
задължително с техния полусуров и безвкусен ориз като гарнитура. Докато
плавахме из въздушното пространство над океана и вече над самият австралийски
континент, ме прозря гениалната идея за моето прословуто отслабване – ако
по-честичко летя до България да речем (като най-предпочитана дестинация…) и си
избирам такива самолетни компании направо от оризищата на Азия, амчи аз ще се
свърша само за няколко такива полета, бре! Аман от оризите им, аман и от
задушените им зеленчуци - пък колкото и здравословни да са те!...
Точно
в уреченото време, ето ни вече кацнали на нашенската аборигенска земя. И тук не
се размина разбира се без емоции и митнически препятствия, дорде прескочим
границата на влизане в страната. Аз, като един добросъвестен и добронамерен
поданик на Н.В. Кралица Елизабета Втора, най-чинно и съгласно устава обявих в
митническата декларация, че нося в дисагите си малко над допустимото количество
алкохол, което съгласно тъпите им шибани закони възлиза на 2.250 л за всяко
едно лице над 18 годишна възраст. Лично от своя страна не съм броил и точно
колко бутилки мъкна подире си, но пък дълбоко в себе си и познавайки своята
кристално чиста същност прекрасно съзнавах, че внасям количества баят над
установения лимит от сумарните 4.500 л. Естествено, по нищо външно не ми
личеше, че за миг бях стъпил в “самодивско” или бос в тръните, казано малко
по-научно – усвоил съм начините да се правя на луд до степен на съвършенство,
след като зад гърба си вече имам няколко завършени театрални академии, с
придобита най-висока житейска специалност. Отделно от ракията обаче, ние носим
и силно забранени за внос дървени предмети под формата на танурчета, гаванки,
сувенирчета, дъски за хляб и прочие номенклатура, за която пък въобще не става
на дума във въпросния митнически документ – вещи, които умишлено не сме
упоменали на хартия, единствено от опасения да не ни ги конфискуват. И от
всичките аероплани с паплач и добитък, дето в тоз миг се изсипаха на
аеродрумът, само моя милост и един черньо от Етиопия, Зимбабве, Гана или някъде
от Африка ни отцепват от останалия човешки поток и се започва едно безконечно и
унизително ровене из багажите ни, на каквото съм ставал свидетел навремето единствено
по граничната бразда с циганска Румъния. Какво търсят майната си и те не знаят,
ама ровят проклетниците - мамка му, в чудо се видях! Рекох си: край, отидоха ми
армаганчетата за механата на вятъра! А те дяволите, видели на рентгена
многобройните най-различни видове шишенца и бутилчици, та решили да проверят и
какво има в тях. “Абе, светена вода от Рилския манастир си нося, бре - не
видите ли етикета?!”, обяснявам им на чист български език и водя разговора
любезно до разтреперване на гласа; обаче те продължават да ровят из партакешите
ни. Добре че съвсем случайно измъкнаха действително 1-2 шишенца от въпросната
света течност, та се спряха и не продължиха да търсят другата огнена вода, дето
пък ми е от най-личното място в Балкана. За тая Троянска сливова вече щяхме да
се борим със зъби и нокти - ако се беше стигнало до там, щях да си я излежа в
ареста, но слава Богу че тези усложнения се разминаха и не се наложи да ми
прилагат превантивни и по-наказателни мерки върху личността. Не за друго - аз
щях да я изпия баш пред очите им, ами на мога така на голо, без мезе, та от
това се бях притеснил повечето. Така прекарахме не 4.5 ами 7.5 кила ракия, но
си взехме много поучителна бележка от случая и повече няма да правим така - другия
път просто няма да им обявяваме горницата в декларациите, пък тях щом не ги е
грях и страх от Господа, нека ми я вземат, ако посмеят…
Подобни
малки сценки и водевили се разиграха и с дървените артикули, които също минаха
под най-щателен преглед за болести по дървесината. Аз предвидливо им извадих
ютията за кюмюр, уж да им се похваля - а онези се уловиха баш за дръжката ѝ, че и тя била дървена, а
не можело. Че рекох на митничарката тогаз: “Що не вземеш ти да гладиш с таз
ютия като се нажежи до червено, че сама да видиш поради що дръжката ѝ не е от желязо; нали
именно заради това е направена от дърво, за да не си гориш пръстите, ма!”
Най-накрая стигнахме до консенсус и взаимни компромиси, та хората ни пуснаха да
си вървим по пътя, след като се убедиха, че с нас на глава не се излиза. Така
брутално постъпиха с нас, че друг път да не им стъпи повече човек в държавата,
ама хайде - от мен да мине пак; ще им простя, нали съм християнин.
След
това кратко закъснение поради непредвидените спънки на бариерата, най-после
прекрачихме прага на обетованата земя. Там ни чакаше бачо Гьорги с колата -
натоварихме всичката покъщнина и след час си бяхме вече у нас. Още от летището
зимата в това полукълбо се озъби с оскъдното слънце и хладния си полъх. С
носталгия си спомняхме за горещите юлски дни, които оставихме в България, а и
не само за тях разбира се. От вратата се заловихме с подреждането на багажа, с
което малко поразсеяхме сънливостта и умората си. Следобеда обаче се отдадохме
на мързел и така изкарахме до вечерта. И след всичко това, най-после и аз
усетих, че почивката вече е напълно приключила и занапред не ни предстои
абсолютно нищо друго, освен още множество дълги трудодни (до следващата, ако е
рекъл Господ)...
А
това, което написах собственоръчно до тук, най-официално го поднасям на всички
вас - мои родители, близки, приятели и роднини, които въпреки всичко стигнахте
и до самия край на вероятно малко скучничкият за някои от вас текст. Нека той
бъде нещо като олицетворение на безпределната ми благодарност, която чрез
настоящите редове се опитах да изразя в тази своя така незначителна,
несъществена и далеч непретенциозна форма. И ако има някой, който още не е
разбрал смисъла и замисъла му, продължавайки да си задава въпроса “защо?” –
нему бих рекъл само едно: ами защото ви обичам, бе; и да - всички, без
изключение...
До
скорошни срещи в недалечното бъдеще - аз лично предпочитам близкото, пред малко
по-далечната алтернатива...
16.08.2012 - Започвам бавно да се връщам и привиквам към първоначалните си навици и
да потъвам в ежедневните задължения – както на работа, така и в къщи. Изтича
почти трета седмица, откакто сме се завърнали от пътешествието до България и
ако не са спомените и впечатленията, които отнесохме със себе си, този факт
отдавна би се забравил. Един път като ни поемат теченията и вълните на
безкрайните и нестихващи грижи по дом, прехрана и семейство, като че ли всичко
друго избледнява и остава на по-заден план. В последните няколко дни аз имах
доста работа по набиране и систематизиране на писмения си материал за
почивката. Опитах се максимално да събера всички случки и събития (или поне
по-важните) и да ги подредя в един общ пътепис, дневник ако щете, който да
остане завинаги като приятен спомен от това наше летуване в Родината. Дали съм
успял или не все още не знам, но във всички случаи това беше основният ми
замисъл, който се надявам да съм осъществил до някаква степен.
Продължават
и вечерните ми занимания с компютрите на домочадието - първо трябваше да се
преборим с лаптопа на Даниела, който тя преди да заминем беше така усърдно
скрила някъде из къщата, че седмица след като се прибрахме най-безуспешно го
дирихме из всичките ни възможни долапи, шкафове и гардероби. Дори и в
хладилниците го нямаше, защото на края се усъмних, че може и там да е попаднал,
макар и съвсем случайно. В крайна сметка последният излезе от небитието, но
Даниела не ми каза къде точно го беше завряла - сигурно от неудобство, а
вероятно и от страх да не ѝ се карам. Бях даже започнал вече да търся друг - за кражба не допусках,
защото всеки разумен обирджия би предпочел моя лаптоп пред нейния. Аз си го бях
скрил под възглавницата - да ми е наръки като си дойда и да си го намеря
веднага, докато Дани беше проявила повече “усърдие” в укриването, та едвам го
намери впоследствие…
След
като мирясахме и се успокоихме с изнамирането на нейния компютър, малкото изрева,
че този на който работи домашните си за училище (и който на мен ми служеше
вярно и безотказно в продължение на 4-5 години, до момента преди да ѝ попадне в ръцете…), вече
имал нужда от ремонт. Нещо екранът му си загуби функциите, цветовете се промениха
и въобще не е добре. Открих следи от удар или изтърване, но самопризнания за
някакъв случаен инцидент, станал в училището не чух – малката не бе нито
видяла, нито пък чула; дори видите ли, не знаела за какво става на въпрос. Та
сега съм по следите на разни майстори, които трябва да го поправят и ще се
радвам много, ако се отърва само с финансово ужилване в размер до $150.
През
една от неделите се разбесняхме с Даниела и окастрихме из двора всички бурени,
клонаци и дървета. Асмите са започнали да се развиват, защото в отсамното
полукълбо вече очакваме пролетта. Зимата я изкарахме на топло в България (даже
на много горещо, бих добавил) и така много малко усетихме хладните вечери, нощи
и утрини на Австралия. Сега продължава да е хладно, но през деня се стопля
значително и това прави климата близък до този в Рая.
Постепенно
започнах да възстановявам и вечерните си разходки, въпреки че ги провеждам
доста неорганизирано и стихийно - отделно дето и без никакво желание. Докато се
прибера от работа в 17:30 и здрачът вече е паднал, което прави тези мои
насилствени физически упражнения съвсем отегчителни и неефективни. Забелязвам
обаче, че дните започнаха да растат и скоро пак ще се впрягам в километричните
обиколки на квартала. Сигурно ще започна да карам и колелото, защото от
България си купих нарочни гащи за целта, както и специална колоездачна фланелка
(макар че не е жълта, каквито раздават в “Tour de France”). Ослушвам се и за
някакъв подходящ велосипед за Ванеса, че с нея да си правим по-дълги
вело-разходки и малки екскурзии.
Преди
няколко дни Нени беше у нас. С него ходихме да купуваме една кола, с която да
пътува до обекта на работа и да се връща, вместо да разчита на доста по-бавният
им служебен автобусен транспорт. В събота се е задало едно масово събиране на
сънародници, земляци и познати в Бризбън, което е организирано от наши приятели
по случай вчерашната “Голяма Богородица”. Те по традиция правят курбан на този
ден, но понеже се падна през седмицата, ние ще го отпразнуваме в събота. Нашето
участие и подпомагане на курбана ще се изрази в кюфтета на скара, които ще
приготвим от нас и в парка ще изпечем, за всеобща радост и вкусова угода на
всички онези индивиди, които не изпадат в овчи възторг при вида на агнешката
чорба (какъвто е моят частен случай, например). Бачо Гьорги е специалист по
курбаните и ги прави с три вида месо, които врат заедно - пилета, агнета и
телета, но аз на нито едно от тях не се радвам, така че ще се задоволя само с
бульона, колкото да не обидя софрата и повода.
17.08.2012 - Понеже днес е петък, аз по стар навик и обичай правя малка равносметка
на изминалите до тук дни, като ще обобщя всички събития и факти, случили се до
този момент и които все още не са намерили място в моя писмен материал. Като
цяло този период от време не се отличава с нещо изключително важно или
драстично като случай, което да заслужава вниманието ми, както и похабяването
на определени количества листи от хартия и мастило.
Миналата
неделя, малко преди да дойдат Нени с Меган, ходихме до един мебелен магазин и
си купихме нов матрак за леглото. В последно време Даниела все се оплакваше от
болки в кръста и най-лесното беше да обвини неудобното легло, на което тя
прекарва повече от времето си. Независимо че моите диагнози се разминават с
нейните, проведохме спешно лечение на болките ѝ и срещу $500 закупихме някакъв нов модел матрак, връз
който колкото повече лежиш отгоре му, толкова повече се подмладяваш и ти
минават всички болежки; включително и бръчките по лицето сами се запълвали,
според рекламата. Не можех да бъда недоволен, защото за оздравителните си
мероприятия тя беше нагласила една хилядарка, докато сега минахме само с
половината от определената за безмилостното похарчване за глупости сума.
Болките ѝ разбира се не стихнаха, но
поне вече няма какво да вини за тях. Сега старият матрак ще го изхвърлим,
защото няма къде да го съхраняваме и който по моему си е напълно годен, но аз
вече го виждам, как се е запътил към някой друг собственик. Ще го изкараме
отвън пред къщата - дано се намерят добри и бедни хора да го приберат, че иначе
зян ще отиде на боклука, почти нов.
Ванеса
утре има урок с учителката, която ще идва в къщи. Веднага след това заминаваме
за Бризбън, където в един парк ще се съберем с приятели да изядем една тенджера
курбан чорба за хатър на Пресветата наша Богородица и 3 кила кюфтета, които ще
бъдат нашият личен принос към благородната кауза. За неделя нямаме планове, но
те могат да възникнат по всяко време и без предупреждение. Надявам се другата
седмица да изпратим това “кратко” писъмце, заедно с многобройните снимки, които
направихме в България.
През
ваканцията, която е след няколко седмици (някъде през Септември), Даниела ще
води малката в Аделаида за няколко дни. През това време докато съм сам, ще
гледам да се занимая с някои изоставени дейности, които по една или друга
причина съм оставил и зарязал недовършени. Най-важната от всички е закачането
на хлопките над вратата в механата, та при всяко едно отваряне и затваряне да дрънкат
като стадо овце, изтървани по тучните пасбища на Родопите.
21.08.2012 - Взе да му се очертава вече краят и на това мое писмо. Правя последните
си разсъждения и тези дни ще гледаме да го изпратим. През последните дни се
занимах с подреждането и сортирането на снимките, които сме направили из
България. С енергичната помощ на Ванеса, техният брой надхвърли 2600 пози.
Имаше някои, които не бяха станали, но общо взето всички останали са добри като
качество. Довечера ще ги запиша на два диска и ще вървят заедно в пакета. Като
изключим разправиите, които имам все още с компютъра на малката палавница,
всичко останало си е наред и по местата. Вчера го дадох на майстори в сервиз -
тези дни ще ми кажат диагнозата.
Онзи
ден, в събота ходихме в Бризбън - събрахме се няколко семейства в един парк да
хапнем и да сръбнем. Прибрахме се вечерта и се отдадохме на безцелно гледане на
филми. В неделята аз почти през целия ден се занимавах с моите дела на
компютъра, Ванеса свири и учи, а Даниела шета из нас като побесняла и ми пречи
през цялото време да си гледам работата на спокойствие.
На
работа съм все така зает, без никой да може със сигурност да каже до кога ще е
така. Много нови проекти са се очертали занапред и всички се надяваме, че като
свършим този по който работим в момента, ще ни прехвърлят на новите. Но и това
не е 100% сигурно, защото програмата им може да се смени буквално за минути.
Сега само изчакваме, да видим до кога ще издържим.
Неничко
също е добре и си върши неговата работа успешно. След седмица пак го чакаме да
се прибере за полагащите му се 7-8 почивни дни. С тези ежедневни чувания на
компютъра си казваме повечето от информацията и аз не знам с какво да ви
занимавам вече. Още не мога напълно да се настроя и пригодя към тукашните ми
рутинни ангажименти, защото акълът ми е далеч назад, през девет планини и
морета, та в България. Напоследък доста хора от нашите познати си ходиха и
върнаха от там - сега всеки по своему се нагажда обратно към действителността…
23.08.2012 - Хвърлям последен, заключителен и финален лъч, към сиянието от написаното
до сега. Довечера ще го проверя за правописни и граматически грешки, а утре на
работа това писмо ще бъде разпечатано на служебния принтер. Събрал съм вече и
дисковете със снимките - така че съвсем скоро всичко ще може да поеме по дългия
път към вас, скъпи родители наши. За сега други подаръци и армагани няма да
има, освен тези писмени и снимкови веществени доказателства, които изпращаме
наред с безпределната си обич към вас. Разбира се, аз веднага ще прехвърля своя
дневник в следващата глава от настоящата повест - още от понеделника на новата
седмица. Тук само ще допълня празнините и с това тази част от описанието на моя
скучен живот приключва.
Вчера
стана ясно, че от компютъра на Ванеса (всъщност, моят стар и любим лаптоп)
повече нищо няма да излезе и с голямо огорчение ще се разделим завинаги с него.
Повредата се оказа трудно отстранима и нерентабилна главно откъм финансовата си
гледна точка. Трябва да се подменя цялата основна платка (т.нар. “дънна”),
което е трудоемък и скъп процес и с който просто няма кой да се занимава. Аз
вече не виждам, освен дето и не разбирам от тези неща; майсторите искат много
пари и така историята на компютъра, с помощта на който се изписаха хиляди
страници и се свърши огромна друга работа се е запътил към своя неизбежен,
закономерен край. Тези изделия са така направени, че един път като се повредят
да тичаш в магазина и да си купиш нови, същите такива боклуци. Гаранциите,
които ние уж допълнително и с охота плащаме за по 3-4 години, обикновено
изтичат съвсем малко преди повредата. Язък, дето малко преди да тръгнем за
България купувах нова батерия, допълнителна памет и т.н. Заедно с 1300-та
долара, които дадох за компютъра като нов, всичко това сега отива на боклука.
Нищо от него не може да се използва повторно, защото всеки модел е различен,
особено от производството на по-новите и съвременни марки. От вчера съм уж по
следите на друг един подобен, но за сега изчаквам продавача да ми се обади с
неговото последно решение. За своите ежедневни училищни дейности, Ванеса в
момента ползва лаптопа на майка си, но определено за колежа ѝ трябва много и рано или
късно ще трябва да купуваме някакъв компютър само за нея.
Като
стана въпрос за малката бяс, та да спомена и това. Онзи ден Даниела я води на
очен преглед и оптометристите са ѝ предписали очила за по-далечно зрение. Та сега и с това трябва да се
разправяме - довечера ще отида да взема от тях и препоръчителна бележка за
преглед от специалист, защото аз искам очният лекар също да си каже мнението, а
не само да разчитаме на хората, които изработват очилата.
Това
са последните злободневки до днес и този час на деня - вече е 12:30 и понеже
обедната ми почивката свърши, аз трябва само да ви кажа “Довиждане и до нови
срещи пред писалищната маса”.
Като
ви целуваме най-горещо и прегръщаме най-сърдечно, пожелаваме на всички здраве,
сила и любов, за да можем дружно и спокойно да дочакаме отредените ни от
Всевишния по-добри времена. До нови срещи в близкото бъдеще…
Australia,
Gold Coast…