Скъпи
наши родители, мила бабо и мили дядо!
24.05.2012 – Брей-й, отново на свят ден започвам поредната си изповед, а пък тъй и не
знам на какъв друг, още по-свят ще я довършвам. Представям си в момента каква
празнична еуфория цари в България: учениците ликуват, реват до пресипване и
скандират; захвърлят чантите, учебниците и тетрадките, а шапките им политат към
клоните на дърветата или най-често срещу телеграфните жици (да, драги ми
подрастващи - едно време като ученици ходехме с униформи и шапки, а ученичките
- с барети; отбелязвам това съвсем бегло и мимоходом, само за сведение на
новопръкналите се всезнайковци от последните години на новия век). Същевременно
с това в класните стаи се раздават бележниците, свидетелства за зрелост
трепетно се предават от ръка на ръка, ведно с дипломите за успешно завършване
на техникуми и гимназии. Тук с най-дълбоко умиление си спомням един плакат (или
по-скоро текста му), който тогавашните наши “батковци” гордо носеха на път за
баловете, провеждащи се в Младежкия дом. Жизнерадостната им пъстроцветна колона
преминаваше през безкрайния шпалир от развълнувано множество хора, наизлезли от
домовете си да видят и изпратят за последно своите поредни абитуриенти, смело и
непоколебимо застанали пред прага на живота им. Прекрасно си спомням и точно
кой носеше този плакат – Стефан ли се казваше обаче; че пък дали Иван не беше
или Христо, но определено фамилията му беше Байданов (а ние, неговите дружки си
го знаехме просто като “БАЙДАНА” и вероятно за това не съм му запомнил личното
име - нека сам той да ми прости невежеството по моят така далечен и мил спомен;
все пак говорим за далечната 1972…):
1. Български език и
литература: Среден (3);
2. Математика:
Среден (3);
3. Физика: Среден
(3);
4. Химия: Среден
(3);
5. Съпромат: Среден
(3);
6. Машинни елементи:
Среден (3); ... и т.н. и т.н.
...
...
Обща оценка от
Дипломата: Среден (3)
Придобита
квалификация (след 4-годишно обучение и успешна защита на Дипломната Работа):
“Среден” техник...
За
всичкото това чудовищно дълго време, с тоновете похабени нерви и енергия, от
училищата в цивилизованите държави хората излизат с бакалавърски и други научни
степени, почти професори, докато ние си бяхме само едни прости, най-обикновени
“средни” (и скромни…) техници; най-често съвсем посредствени дори, с втори,
трети или най-много четвърти (само за отличниците, разбира се...) професионален
разряд и съответната дневна тарифна ставка от около 3-4 лв. по номинацията от
1962 – като горната граница все пак бе в най-добрия случай и отново предназначена
само за “някои” (които в този случай вече можеше и да не са отличници, стига да
бяха деца на “правилните” родители). Пред нас тепърва се простираше безбрежния
път на едно друго школо, което никой приживе все още не е завършил напълно, а
най-хубавото от всичко беше, че изобщо не знаехме и дори не подозирахме какво
ни очакваше занапред и отвъд житейския праг, за който стана въпрос малко
по-горе.…
И
по всичките възможни манифестации ходихме (1-ви и 24-ти Май, 9-ти Септември и
особено задължителният 7-ми Ноември), башка дето в училищни фанфарни и духови
оркестри сме свирили; че и ленти с “Отличник” по едно време сме носили (аз поне
редовно, някъде докъм трети-четвърти клас - после обаче изглежда нещо се
вкалпазаних и от тогаз червена лента не ми даваха повече...). За тези ми високи
отличия в училище редовно бях награждаван от милият ми дядо Ангел с най-скъпата
по онова време паста “Столетов”, дето я продаваха единствено в сладкарница
“Малина” – намазана с много шоколадов крем отгоре, грамадна и величествена като
едноименния връх, а пък за цената само на две кифли с мармалад и пакетче
“Страгали”…
Простете
ми, но аз на този ден свещен винаги изпадам в далечни, меланхолични спомени и
най-трудното е не да ги пресъздам един по един и в най-подробната им точност, а
да вместя описанието им в ограниченото си време, с което разполагам за момента.
В такива мигове на частично умствено просветление най-добре е всичко да се
предаде и изприкаже на един дъх, защото после то изгубва своя чар и заряда на
емоцията му умалява. Така за поредна година оставам доста далеч извън пределите
на Родината и то точно на този прекрасен Майски ден, вместо и аз да се слея заедно
с празнуващата по градове и села тълпа. Твърде вероятно е всичко това, което се
е запечатало в съзнанието ми от онези години, далеч вече да не е съвсем така в
сегашните, по-нови и модерни времена. На свой ред аз самият, очаквайки тъй
трепетно да срещна миналото, доста сериозно бих се разочаровал от настоящето,
ако представите ми за него не се сбъднат или пък просто се разминат. Ето защо
сега предпочитам да живея с чистите си и свети спомени, които постоянно
сегиз-тогиз разравям с ръжена, както се разравя още гореща жарава, опитвайки се
с всички сили и средства никога да не ги забравям – е, поне дотолкова,
доколкото постепенно изкуфяващата ми памет позволява. Хайде, да не се заричам и
да не се каня много-много, ама някоя година ще си дойда именно по време на тези
празници - за Карнавалното шествие в Габрово и за абитуриентските балове по 24
Май.
Иначе
денят, като ден и метеорологични условия е варирал между топъл, слънчев и
приятен, през дъждовно противен, та е стигал чак и до снежно мразовит, но
капризите на времето никога не са били някаква съществена пречка за веселото
изкарване на празника или пък да са ставали причина за помрачаване на
повсеместното добро настроение. Като мил спомен от тези празненства и
всенародни тържества са ми останали няколкото безвъзмездно унищожени мозъчни
клетки, известни нарушения по повърхността на черния ми дроб и, да:
холестеролът; шибаният холестерол - много при това! А пък то, да не би да е
било само тогава? Аз каквито притчи и легенди имам, запазени от тези години -
не книга, ами цяла енциклопедия мога да напиша, ако река да си поразчовъркам
малко мозъка (или каквото е останало от него)…
За
голямо мое съжаление обаче, както всяко друго хубаво нещо на този свят, така и
този малко кратък, но пък дълбоко съдържателен мемоарен епизод е на път да
приключи, за да се потопя отново в до болка познатата и станала вече рутинна за
всички ни действителност. А тя е такава и се свежда до следното:
Първо
на работа съм доста зает и бързам да завърша един частичен етап от проекта, за
да мога спокойно да замина в отпуск. Не че в противен случай с нещо ще ми се
променят плановете, но предпочитам да оставя добри впечатления след себе си,
така че колегите ми да не ме псуват по време на моето 6-седмично отсъствие. С
лека ръка на сърцето, специално това последното мен изобщо не ме трогва, но за
да спазя протокола и относително добрия тон на писмената си част, в момента
пиша точно това, което на другите им се иска да чуят, а не че изгарям от
трескава любов и безграничен копнеж по работата си; просто, така му е думата.
По принцип онзи говньо продължава да ме дразни и да се мазни на шефа, а от там
пък идва и омерзението ми към самия него (шефът, демек). Аз това лайнце го
познавам още от предишния проект, когато работеше като най-обикновен чертожник.
Тогава обаче ние не бяхме в един и същи отдел, та не съм имал много
вземане-даване с въпросния плашипутарник. За този проект вече го срещнах
по-официално и съответно от по-ниска позиция, докато той се бе изкачил
по-височко в служебната йерархия под формата на някакъв нискостоящ началник,
заставайки начело на шепа глигани като мен, а властта му над останалите го е
вмирисала още повече. Така че от рампата на моите лични предпочитания, аз не
питая никакви сърдечни чувства към тези хора като цяло, с изключение на едного,
двамина или хайде, нека да са неколцина най-много, с които се тачим и се
намираме в постоянна, почти братска взаимопомощ. Останалите са все кретени,
натегачи и гъзолизци, към които изпитвам само потрес и гадене. Добре че наблизо
до мен седи младата франкофонска канадка от страна на възложителя, която е
техен представител на наша територия, та барем с нея обелвам по някоя любезна и
мила дума на френски – всяка сутрин я посрещам, пожелавайки ѝ “Bonne matinée, ma cher Géraldine”, вечер я провождам за у тях с “Bonne soirée” или “Bonne nuit” (което ми дойде по-първо на акъла), докато пък през
деня винаги когато я срещна по коридорите си я питам едно и също, просто защото
друго не знам: “Comment allez-vous?” или
“Bonjour - ça va bien, n’est ce pas”! И тя всеки път, милата ми отвръща на ведрия поздрав с
най-различни нейни изрази, естествено изстреляни като през дуло на картечница
със своето нежно като пролетен полъх на привечерен ветрец, малко и розово
френско езиче, като си мисли завалийката, че перфектно я разбирам какви ги
бръщолеви насреща ми. Е, аз от своя страна още по-перфектно се правя, че съм я
разбрал, но на мен и без друго само до там ми стигат познанията по френската люб…(не
това, бре – лингвистика исках да кажа, pardonnez-moi, s’il vous plaît). Та, с
нея се задявам през деня и сегиз-тогиз си топля душата – останалите са
студенокръвни англоезичници, които отдавна не са ми интересни. Единственото
нещо, на което много силно се надявам е, когато се завърна от България да съм
все още на същата служба, а не да ми се налага търсенето на нова по никое време
и съвсем без време. Това твърдение обаче аз от сега далеч не мога да предвидя с
присъщата ми собствена увереност и развоят му ще стане ясен едва на 30 Юли,
когато и ако е живот и здраве, моя милост се завърне на работното си място.
Съвсем не е изключено да го намеря или заето от някой друг, или просто
изстинало, но по тези въпроси ще разисквам и разсъждавам едва, когато дойде все
пак това време. Сега мислите ми са изцяло запълнени с мечтите по родния край,
за срещите с близките, с приятелите, природата и всичко останало...
Онзи
ден с тревога научихме за станалото земетресение из шоплука. Този път в Перник
и София са усетили по-сериозно смразяващият тътен на земята и докато
управляващи и медии се суетят къде, какво и как да съобщят официално на
народонаселението, по германската телевизия вече са вървели репортажите от
станалото бедствие – как пък и на журналистика не случихме, бре; мани го
всичкото останало.
Нени
замина онзи ден на работа, но другата седмица се връща отново за очните си
занятия. Предполагам, че ще има възможност да ни закара и на летището с едната
от колите, която той после да върне в къщи. На нас все още отпътуването от
Австралия не ни е много ясно, какво остава за пристигането пък. Но и това ще го
мислим в движение – обратно в Бризбън се връщаме в събота сутринта - все ще се
намери някой да ни прибере от летището.
Утре
вечерта ще имаме гости, а другата събота ние ще ходим у Янкови - ще празнуваме
рождения ден на малкия Мартинчо. Седмица след това потегляме. Ще пътуваме
заедно с Валя и децата, а самият Янко ще лети с една неделя закъснение поради
проблеми с отпуската си. Имаме план да се видим и в Габрово, на вилата на
братовчед му. Само това знам за сега, останалото ще го планираме на място, като
наближи...
28.05.2012 - И тези почивни дни минаха успешно, приятно и ползотворно. В събота
Даниела излезе да купува куфари и подаръци, а аз си останах в къщи да се
занимавам с моите ръкоделия по компютъра. Ванеса в същото време имаше урок по
пиано. Органът ѝ пристигна отремонтиран още
в четвъртък вечерта. През деня човекът ми се обади, че е готов и ние след
работа ходихме с Даниела да го приберем. За ремонта се изръсихме с $90, което
беше нищожно малко и аз великодушно броих една стотачка на майстора. Той ни
помогна да го натоварим в раздрънканото и саморазпадащо се вече ремарке, което
от дълго време гние в двора нерегистрирано и отдавна непотребно. Спряхме да му
плащаме регистрацията на номерата още миналата година, защото не го ползваме. В
същото време пък ми свиди и да го изхвърля, защото от време на време се налага
да го закачам и да свършвам по нещо дребно с него. Макар че се движихме доста
бавно, внимателно и предпазливо с оглед да избегнем нежелани срещи с пътните
полицейски служби, като пристигнахме в къщи установихме някои допълнителни
повреди по клавишите. От тръскането по дупките и неравностите на пътя, няколко
от тях се бяха откачили отвътре - изглежда имат някакви оси и пружинки, които
ги държат. Сега те се бяха откачили и инструментът продължаваше да бъде
безмълвен. Веднага на другия ден алармирах майстора и той тутакси се отзова на
помощ. Е, прибра още $100 за няколкоминутната операция, но халал да са му
парите - сега детенцето има на какво да свири и няма да има никакви оправдания,
че това е невъзможно, въпреки “огромното” ѝ (не)желание...
Ванеса
в неделя трябваше да се яви на едно прослушване, от където получи покана за
участие в самостоятелен рецитал. Тя ще бъде гост-изпълнител в един музикален
клуб, където през Октомври ще изнесе самостоятелен концерт пред участниците в
този форум. Въпреки лошата и недостатъчна подготовка поради отсъствието на
нашия инструмент, тя се представи добре и беше одобрена от председателя на
клуба да участва в тържеството им.
В
съботата аз се занимавах с безжичните Интернетни връзки между отделните
компютри в къщата и срещнах сериозни проблеми. Цял ден споменавах Янко и
неговия блестящ опит в тая област – съжалявах, че не ми е под ръка да оправим
нещата за един миг. Привечер пристигнаха Данчето с бачо ви Гьорги и докато жена
му подстрига нашата Даниела, ние с него пък окастрихме асмата. Орязахме я до
неузнаваемост, защото беше много изоставена в последните няколко години. На
всичкото отгоре измежду лозниците бяхме посадили едни лазещи и бързо развиващи
се насаждения с много ароматни плодове. Обаче те превзеха целия асмалък и
въпреки, че се развиваха много добре, аз се опасих да не натежат много на
теловете и да ми съборят комина на огнището. На практика целият товар на лозето
ми се държи на този комин. Аз още следобеда бях започнал оздравителни
мероприятия с лозарската ножица и кълцах всичко наред - де що видя израстък.
Растението е много известно по тези географски ширини – “passion fruit” се
казва (“страстен плод” в буквален смисъл, но българският му аналог не ми е
познат). Използват се вътрешностите на отделните плодове и по-специално семките
му, които са основна съставка във външната украса на небезизвестната торта
“Павлова”. Който е запознат със сладкарското изкуство и изделия, вероятно ще се
сети за какво иде реч. Аз също не съм профан по този въпрос, но моите познания
се разпростират на друго ниво - те са повече консуматорски, отколкото
технологични. И точно се бяхме развихрили с ножиците и трионите - звъни Янко по
телефона, да провери как сме и въобще какво правим. На тях пък им трябваха
нашите столове и маса за тържеството у тях и аз ги поканих да дойдат у дома, че
да се разберем като човеци. Много се зарадвах, че не се дърпаха много и до час
пристигнаха. Аз така обичам - изненадващи моабети, без много гласене и
приготовления. Няма да ви казвам колко приятно си изкарахме, защото на всички
вече е ясно. Бачо Гьорги поначало не пие алкохолни напитки, Янко пък трябваше
да кара на връщане колата, а аз нали съм такъв болнав, недъгав и също не пия
(временно), та се лигавихме всичките с разни сокове и изцедени лимони. За
сметка на това пък мометата си сръбнаха сериозно, че като се разкудкудякаха -
Боже, Боже колко лошо е човек да гледа отстрани как другите се черпят, а той да
се облизва като гладно коте из кебапчийница. Остават ми само още няколко дни да
изтърпя и да ми свършат хаповете, след което постепенно ще започна да се
захранвам - отначало само с бира, после с малко винце, докато напълно възвърна
и възстановя нормалната си човешка форма на съдържание, с допълнителните ѝ функции по разграждане на
алкохола...
Гостите
ни си тръгнаха късно през нощта - ние с Даниела оправихме набързо кочината след
тях и си легнахме. Обаче на другия ден борбата с моите Интернет неволи
продължиха и Янко пристигна у нас на помощ още в 07:30. Изглежда, че той също
почва да одъртява, защото и него сън не го лови като мен и не си губи времето
излишно с търкаляне по креватите. Независимо обаче от голямото желание и на
двама ни да оправим компютъра и Интернета, ситуацията отново се закучи, както
обикновено се случва и проблемите останаха да се дооправят на някой следващ
етап. Ние с Ванеса трябваше да излезем, за да я заведа на въпросното
прослушване, а от там да тичаме в колежа ѝ, където пък децата имаха някакво общо училищно мероприятие.
Дояждаме
вече последните запаси и остатъци от храна, които се въргалят из хладилниците
от месеци. За съботното тържество този път аз направих едни кюфтета, с които
обрах лаврите и ударих Даниелините в земята. До сега само тя се славеше с
изкусния си майсторлък в приготовлението на това традиционно българско ястие,
обаче този път аз я победих. Янкови са ни поръчали 3 кила от същата стока за
събота, когато ще празнуваме рождения ден на малкия. Броим дните до тръгването
ни и колкото повече наближава, толкова по-тягостни и мъчителни стават те,
докато чакаме заветния миг на отлепянето от земята. Даниела постоянно реди и
подрежда багажи, куфари, чанти - дано само не станат някакви циркове на
летището, че ще бъде язък за усърдието. Предполагам, че Янко също ще влезе в
ролята си на изпращач и ако нещо от багажа дойде горница от допустимото тегло,
ще го връщаме обратно по него. Надявам се, че и Неничко ще бъде с нас, но дали
ще остане до края, не знам (до излитането на самолета имам предвид) - всичко
зависи от неговите планове и как си е разпределил времето. Той ще си дойде пак
в четвъртък – там, където работят температурите са паднали до 0˚C, даже и
по-надолу; онзи ден каза, че всичко наоколо било замръзнало и сковано от студ.
През деня се озъбва и някакво мизерно слънце, което вдига живака на термометъра
до около 15˚C-16˚C, но това е само за кратко, главно по обяд и после пак
настъпва мразовитата полярна обстановка.
Това
писмо обещава да стане доста дълго и обширно. Надявам се да мога да драсвам и
по някой ред от България по време на престоя ни там, защото ако трябва да си
възстановявам събитията по спомените след като се върнем, може би много
подробности ще пропусна. Тази събота ще бъде последния урок на Ванеса по музика
- този път ние ще ходим при учителката, но първо аз специално ще се занимавам с
разни меса и касапи, в подготовката на вечерното тържество у Янкови, а на урок
сме чак от 13:00. После, докато се приберем и то ще е станало вече време да
тръгваме за у тях. Даниела предложи на Валя да отидем малко по-рано, че да ѝ помогнем в приготовленията
за гостите. Точно този ден тя има рожден ден (Даниела, бре – не Валя), а по
същото време се пада и голямата Черешова Задушница. Така че малко тържествата
ще се преплетат - едни блюда ще са наречени за здраве, други пък за Бог да
прости. Най-вероятно ние ще се включим с приготовлението на кюфтетата (аз
вероятно ще направя и кебапчета, за асортимент), с което да почетем паметта на
близки и роднини. По принцип за тези заупокойни ритуали не е необходимо
вдигането на много аларма и удряне на камбаните – щом ние си го наречем в името
на някой, това е достатъчно; няма да е нужно излишно да тръбим наляво и надясно,
кое какво е и за кого е.
Аз
неусетно слях вчерашното и днешното ми творчество в едно. Тъкмо се връщам на
работното си място след двучасово техническо съвещание, на което много добре си
починах и отморих; така приятно се отпуснах от монотонното бърборене на
ораторите, че на няколко пъти колегата ме ръга в ребрата, защото се унасях в
сън (ей, тая пуста канадка не ми излиза от главата – чудно ми е само, кой ли я
коландри всяка вечер, ама нали не съм любопитен, та затуй и не питам околните;
не може да си няма някой, такава хубавица – и тя е подпалила нечия черга, ама
нейсе). На събранието бяха засегнати разни конструктивни въпроси, които мен изобщо
не ме касаеха, защото моите обекти са в пълна изрядност. Обаче беше
задължително да присъствам като част от екипа (нещо като на партийно събрание).
Така пък цялата сутрин беше простреляна и убита на място по най-безобидния
възможен начин. Остават още 4½ часа до края на проклетия работен ден, през
които трябва да свърша и доста допълнителни задачи.
Снощи
се заех набързо с изготвянето на финансовия отчет за тази година. Имаме среща с
нашия съветник по тези въпроси, пред когото трябва да изложа цифрите на приходите
и разходите за последните 12 месеца. От него чакам някакви разумни препоръки и
адекватни решения, с цел да разхвърляме доходите по отделните структурни звена
и да платим по-малко годишна такса. Тези мерки в условията на развития
капитализъм все още не се считат за незаконни, стига да не се намират в дълбок
разрез с вече установените правила и правомерни министерски постановления.
01.06.2012 - Днес е Денят на детето - вероятно само по стария стил и съгласно някакъв
отдавна забравен обичай, защото в днешното динамично и напрегнато време, едва
ли на някой му идва на ума за такива и други подобни празници. То, реално
погледнато всеки един от нас има празник на този ден - нали всичките човеци сме
все от майки раждани; да не би да ни е изсрала враната, я! От чисто моя гледна
точка и в най-личен аспект, за едното си дете знам че е на училище, защото
сутринта го оставих там, а другото напред замина да обядва с кикимората
(сигурно на ресторант ще отидат и пак ще похарчат сума грешни пари, вместо да
ги спестят като си ядат в къщи; но пък мога ли и нещо да кажа, че да ги
предпазя от неразумните им постъпки …). Неничко се гласи да вземе близо половин
милион долара заем от банката и да си купи къща, но изглежда не си прави
сметката, че тези средства в същото време трябва и да се изплащат, с лихвите
барабар. Но аз каквото и да кажа, все излизам крив – за това напоследък си
мълча, пък той сам да си чупи главата така, както може и иска. Не ми е особено
приятно като го гледам отстрани, че не върви по моя ту трънлив, ту отъпкан път,
но сигурно и аз така не съм стъпвал баш в същите стъпки на своите родители.
Такива са историческите зависимости на отделните поколения. Вероятно някъде в
бъдещето линиите се пресичат, но едва ли някой разбира за това, докато все още
живее на тази грешна земя…
Започва
последната седмица, преди потеглянето ни на път и на мен вълненията ми започват
прогресивно да се покачват - както нивото на река Дунав, след обилни валежи от
дъжд или пък при интензивно снеготопене в Европа. Уж нямам видима причина да се
вълнувам чак толкова много, но аз предварително изживявам всичко и поради тази
моя емоционалност, съвсем безпричинно ми се вдига адреналина. След 7 дни, точно
в този час (12:45) вече ще бъдем на летището, ще сме се разделили с изпращачите
и нервно ще изчакваме изтирването на голямата метална птица по пистата за
излитане. От този миг насетне започва отброяването на дните и часовете до
окончателното отлепяне от сушата и отнасянето ни в безбрежното въздушно
пространство над планини и морета. Поради изброените обстоятелства, всички мои
мисли са доста хаотично разположени из множеството гънки и лабиринти на главния
ми мозък и едва ли до края на обедната почивка ще мога да ги подредя по смисъл
и хронология. Съгласно тези индивидуални съображения, аз тук предварително се
извинявам заради накъсаната ми и разхвърляна реч, която на някои другари също
може да се стори не съвсем гладка, както обикновено. През главата ми преминават
на рояци хиляди мисли, нахлуват спомени, изплуват картини от миналото - детство,
юношество, ергенлък и т.н. Същинското си детинство аз не помня особено, с
изключение на няколко моменти от най-крехките си години, прекарани съвместно с
баби и дядовци. Умишлено не си спомням за родителите, защо в тези мои начални
години те изобщо не бяха на първо място за мен - виж, бабите и дядовците стояха
на пиедестал, защото те ме глезеха и обичаха, докато родителите ми просто си ме
мразеха - само ме караха да уча, да свиря на акордеона и да се занимавам по
френски език (а-аа, и решаването на задачи щях да забравя; както и да се мия
редовно – сутрин зъбите и лицето, а вечер всичко споменато, плюс вратът и
краката, при това със студена вода). Че това обич ли е, бре - питам сега?! И аз
естествено, какво по-добро да науча от тях? - след като се гледам, че отдавна
вече съм станал тяхното абсолютно копие. Дали пък и за мен децата ми така си
мислят, че не ги обичам достатъчно? - сигурно, то не може да бъде и другояче...
И тези ми разсъждения са все в духа на днешния ден на Детето. Каква ирония на
съдбата само, майка му стара - колко несправедлив е станал света!... Докато в
същото време, аз самият просто не мога да бъда по-благодарен специално на
родителите си, за това че създадоха от мен субектът, който представлявам в
момента. Защо признанията идват чак след толкова много години? – дали някога ще
дочакам подобни изявления и за себе си?... Казах ви аз, че справедливост няма в
този живот – може би едва в отвъдният ще я намерим, ама кой знае…
05.06.2012 - Пиша датата и тутакси се сещам, че днес ставам на 53. Не че съм забравил
на колко съм години, но улисан в работата си за малко щях да пропусна да
отбележа този така важен за мен факт. При други условия и обстоятелства сигурно
щях и някое стихче да сътворя по този повод, но сега всичките ми сили са
хвърлени в завършването на вече започнатото и така вниманието ми е отклонено в
съвсем други посоки – чисто служебни, на всичкото отгоре, което е малко
необичайно в моя случай. Тук писмено изказвам задочната си благодарност към
моите родители, които отгледаха и възпитаха такова голямо магаре като мен -
гордея се с тях, а надявам се, че и те са горди с моята същност. От сутринта
през телефона ми валят поздравителни съобщения, от които аз съм много щастлив.
Нени и Меган ще дойдат довечера да отбележим скромната годишнина. А аз всъщност
казах ли, че днес имам рожден ден - май не, а? Е, сега и тези дето не знаеха
вече знаят, че:
...В тъмната злокобна нощ, там далеч насред полето в
угарта,
под ледените струи на потопа и едва мъждукаща луна,
девойка крехка чакаше възмездието си за сторен грях –
горещо молеше тя Боговете, в сподавен глас безумно плах:
“О, Боже мой! Господи ти наш и вси светии на небето!
За себе си не прося нито миг покой, освен единствен за
детето!
Спаси плодът ми на любовната наслада и не зачерняй го с
катран,
а мене прокълни и прокуди ме – щом трябва удави ме в
най-врелият дълбок казан!”
Безмълвно и смирено, във мрака черен всичко живо онемя –
и зверовете диви замръзнáха: на Господа те чакаха
съда!...
В тоз миг небето се разтвори и с гръм като рояк пчели,
иззад облачните му къдели, ангели-спасители долетяха със
стрели...
Така във тая тъмна, непрогледна нощ и под звуците на
канонални песнопения,
най-сетне на света дойде и ТОЙ – в тоз миг родил се беше
ГЕНИЯТ...
Няма
човек от по-приближената ми свита, на който да не съм отправил някакво
празнично послание, а ето че за мен сега няма кой да напише барем една свястна
поема. Напоследък толкова много ни завъртя шайбата, че не знаем вече на кой
свят се намираме. В това си експозе, този път ще карам малко делово и само по
същество, а пък после може да се върна и на някои по-конкретни моменти, в
зависимост от настроението ми.
Така
и не помня кога и с какво ви занимавах в последния си разказ. Като време и
период трябва да е било някъде към края на миналата седмица. В събота станах
рано и отидох да купувам месо. Недалеч от нас едни виетнамци или китайци са
открили месарски магазин, та много ми го похвалиха с прясното си и вкусно месо
(а аз всъщност отидох там, просто защото хората продават много евтино, но това
го споменавам само като по-второстепенен факт – качеството преди всичко). Купих
близо 6 кила тлъста розова мръвка, която веднага като се прибрах в къщи
обработих старателно до последното кокалче, транжирах и смлях на кайма за
кюфтета. Вечерта щяхме да ходим у Янкови на гости, та бяхме обещали да занесем
от прочутият дори и в тази част на света български продукт. На връщане минах
през пазара да купя магданоз и пресен лук, след което се прибрах. С месото се
занимавах почти до тръгването ни за урока в 12:00 - тази седмица се падаше ние
да ходим при учителката, а не тя да идва при нас. Целият следобед беше зает
само с това мероприятие, защото като се съберат по един час на отиване и още
толкова на връщане, башка самият урок от час и половина - още с излизането ми
извън портата на дома, за мен денят си го смятам за напълно приключил.
Когато
се прибрахме чак привечер, имах време за едно светкавично изкъпване и веднага
отидохме на моабета. През цялата нощ се ляха едни тежки, масивни дъждове, а ние
вилняхме вътре на сухо. Е, вилняха другите - аз само си приказвах с останалите
за болести, разни заболявания, висок холестерол и кръвно налягане - нещо като
на пенсионерско тържество по случай 90- или 100-годишнината на някой себеподобен.
Прибрахме се посред нощ в най-проливния дъжд, който изми колата поне отвън. За
отвътре Нени ми е обещал, че щом ние заминем за България и той си остане сам в
къщи, най-старателно ще изчисти мръсотията, която се е събирала и трупала в
продължение на 4-5 години (всъщност, откакто съм я купил тази кола не си
спомням да съм я чистил; за външният ѝ вид дъждът се грижи редовно, когато вали - но иначе вътре няма кой да ми
смете боклуците, за жалост)…
09.06.2012 - Ето че най-после многоочакваният и вълнуващ момент настъпи и всички ние
се реем из облаците по небето. Включването ми е съвсем необичайно, погледнато
от всичките му страни: денят - събота; часът - точно 18:00 (е, мерено съгласно
австралийските географски ширини и времеви пояси, защото в местоположението, на
което се намираме в настоящия звезден миг може и да не е толкова). Но от всичко
най-интересна се явява надморската височина - хвърчим на около 12,000 м над
земната повърхност, с бясната скорост от 800-900 км/ч, при температура на
околната среда -50°C (в кабината обаче е топло - някъде около 25°C и не е чак
толкова неприятно).
Вероятно
читателите сами ще се досетят, че вече пътуваме за България, но все още се
намираме в зоната на първата отсечка от иначе безумно дългият маршрут – трябва
да сме някъде между Бризбън и Сингапур. Въпреки че вече летим непрекъснато в
продължение на 4 часа, все още се намираме над необятната австралийска пустош.
Отдолу е пустинята, над нас – сам Бог, а напред са всички останали, които с
нетърпение и трепет очакват пристигането ни в Родината.
С
тези толкова възторжени, жизнерадостни редове започва и моята поредна задгранична
хроника, която смятам да водя при всяка една отдала се за това възможност, през
времетраенето на цялата ни екскурзия. Единственото неудобство е, че разполагам
с ограниченото от живота на компютърната батерия време, което се свежда до не
повече от 2 часа (ако има и толкова даже). Това също е условно, защото пиша на
едно доста допотопно устройство, на което още не познавам мурафетите. Добре е
все пак, че ентусиазмът ми е неугасващ, благодарение на който стоя почти
неподвижно само на една кълка (тая мърла баш пред мен си свали облегалката да
спи и аз трябваше да се извъртя настрани, при което лактите на Даниела ми
опират в брадата, а гъза ми започна прогресивно да изтръпва от неудобната поза
на застинал червей от мезозойска ера). Тъкмо приключихме с прехраната, кафетата
и питиетата, персоналът прибра кочината, която оставихме подире си и сега
всички пасажери са се отдали на своите свободни занимания. Едни вече спят,
други гледат филми, а трети като мен просто пишат и творят (всъщност, от
400-500 души на борда, вероятно аз съм единственият “писател” от такъв ранг). В
същото време се опитвам да приглуша шума на самолетните турбини и общото
брожение на останалите 499 стадни себеподобни елементи в купето, като си
поставих слушалките на главата. Обаче те са толкова неудобни пък, че май ще
предпочета свистенето на перките пред мазолите по ушите - там съм чувствителен
и доста уязвим: нали до онзи ден им капахме капки и ги мазахме с разни мехлеми.
Човек трябва да бъде или луд и ненормален, или да се казва Ангел Михов, за да
издържи на некомфортните до мъчителни условия, при които съм поставен в
списването на този необикновен въздушен репортаж.
За
да свържа по време сегашното си включване на живо, заедно с всичко написано до
този момент, би трябвало да се върна с няколко дни от календара назад. Но
понеже така или иначе вече започнах да разказвам в сегашно време, на миналото
ще се спирам малко по-късно в изложението. Най-важното, което трябва да се знае
и с което трябва да започна изповедта си е, че единствено с Божията воля и
безрезервната помощ на Валя, всичкият ни багаж успя да намери място в трюма на
самолета. Трите големи куфара излязоха по 24-25 кг (при разрешени само 20 кг на
човек), но за тях не са ни правили сериозни спънки и проблеми (независимо, че
като се заклати стрелката на кантара и на диспечерката ѝ се показа бялото на окото; ама този път женицата излезе
човек, та нищо не ни каза – щото сме подали и на такива противни уруспии, за
които чак не ми се спомня сега). Опасенията обаче по-скоро бяха във връзка с
количеството и теглото на ръчният ни багаж, където се помещаваха най-важните
подаръци и които надхвърляха по 10-11 кг всеки (отново при ограничение от едва
7 кг). Валя взе една от нашите дисаги с нея, аз се нарамих с останалите, Ванеса
понесе камери и фотоапарати, а на Даниела оставихме останалите торби и чанти.
След като извадихме половината от джунджуриите си навън, за да се убедят
митничарите че “пушките” ни са от малко по-различно естество, от старателното
им подреждане в куфарите не остана и помен. Но все пак по-важното е, че всичко
вече пътува с нас и за сега имам пълен контрол и достъп до багажа, намиращ се
току над главите ни в отделенията за леки и леснопреносими пътни торбички (е да
де, ама точно с нас не познаха - нашият случай беше малко по-друг и значително “утежнен”).
Както
беше според предварителния план, на летището се срещнахме с Валя и Янко, като
ние с нея и децата седим съвсем наблизо, само през няколко седалки, докато
самият Янко ще пътува чак след седмица. Съгласно уговорката ни с Нени, той
дойде и ни остави на летището с колата на Даниела, която после щеше да върне и
прибере обратно пред нас. От там вечерта трябва да ходи на някакъв рожден ден на
негов авер (един от нескончаемите…), но приятелите му ще го вземат с друга
кола, за да не се налага шофиране в нетрезво състояние. Нени ще остане у нас
(или най-вероятно при Меган) още две седмици, докато му траят очните занятия в
училището, след което се прибира на обекта. Пак ще си идва, но програмата му не
я знам с точност, тъй като и той самият не беше много сигурен за
разпределението на времето. Не е малък вече - ще се оправя сам. Аз вчера след
работа отидох до Бризбън да го взема, снощи си направихме едно вяло тържество и
това беше всичко на изпроводяк. Доядохме и допихме остатъците, които все още се
намираха из хладилника и изхвърлихме единствено само една половинка от зелка и
4-5 моркова. Наред с това сега си спомням, че ден преди тръгването ни за
България през 2010, от хладилниците изхвърлих огромно количество хранителни
запаси, някои от които се въргаляха из камерите с години. Имаше една шунка,
която доста отдавна специално бях купувал за някакъв случай, още в зората на
далечната 2008, но ние от изобилие на други неща, така не стигнахме до нея и се
наложи да я заровя в градината за храна на гъсениците. Тогава в почвата
намериха своето място и множество сланинки, кокалчета, сиренца, хлебчета и
какви ли още не други подобни артикули, дето с тях и количествата им спокойно
можеха да заредят една малка бакалничка - в Бангладеш да речем или в някое
Етиопско село. Тази година изхвърлянето беше значително по-малко и разхищенията
доста по-поносими. Ако на Нени нещо му дотрябва, ще отиде до магазина да си го
купи, защото той нашите “нездравословни” храни и без друго не ги яде.
Като
споменах за здраве, че се сетих да кажа нещо и за моето здравословно състояние
- нали напоследък последното стана много актуално. Преди седмица пак си правих
изследвания и докторът онзи ден каза, че съм добре и холестеролът ми вече е в
границите на допустимото. Аз не мога да си обясня разумно, как с някакви
хапчета му се свали нивото от застрашителното 11 до сегашното 4 (което е дори
под нормалното), но това била силата на тези лекарства. Намали ми дозата от 80
мг на 40 мг, които ще ме съпътстват вероятно до края на дните ми (или ако не
реша съвсем да ги спра, много по-преди да е настъпил земния ми край). Аз за
себе си така и не можах да разбера - първо, че съм бил чак толкова зле преди
вземането на хаповете, нито пък че с нещо съм се подобрил сега, след изпиването
на месечната им ударна доза. Каквото е писано “от горе”, това ще става. Така за
сега здравната тема повече няма да я дискутирам. Аз продължавам прочистващите
си чернодробни процедури, продължавайки да се инатя с неупотребата на алкохолни
напитки. Дори и в момента, на борда на самолета се намирам в 100%-ова трезвена
превъзходност - Господи, дали на края няма да се превърна в пълен въздържател?!
Ба, не вярвам да изпадна пък и чак толкова ниско... Просто сега въпросът е
повечето да проверя степента си на инат, колкото от някаква остра жизнена
нужда.
Последната
работна седмица в службата приключи при пълно натоварване на производствените
мощности - душата ми извадиха за завършването на едни чертежи, които до края на
дните непосредствено преди заминаването ни, отново трябваше да претърпят известни
промени, само че това ще върши вече някой друг нещастник вместо мене. Нямам
никакви гаранции, че мястото ми ще се пази през следващите 6-7 седмици на
отсъствие и не очаквам, че като се върна на работа, онези ще ми се хвърлят в
прегръдките или пък ще ми паднат в нозете. Нищо не се знае по този деликатен
въпрос и е твърде вероятно да се наложи търсенето на ново поприще (далеч не и
писателско обаче, тъй като то за сега не ми осигурява материалните блага и
средства за препитание – независимо, че от това изпитвам душевна наслада и
удовлетворение, намирайки спокойствието си в перото и древния папирус)...
... че неизвестен съм още и малко тщеславен,
гол, а и бос – основно без мозък най-главен;
Кой ли пък тук току-тъй ще реши,
за репортажът ми смешен и грош да плати?
За туй време с мастилница и в ръката с перо,
дали някой от злато и свила ще изтъче ми рунó,
или пък ще ме щедро обсипе с много пари? -
та той ще е луд - по-скоро смахнат, нали!...
Но
нека пак да е живот и здраве - все нещо ще се нареди за излизане от кризисната
ситуация. После, аз само така предполагам, защото напоследък съм станал малко
черноглед. Нищо чудно като се върна на работа да заваря всичко на нивото, на
което го бях оставил преди заминаването ми. Това обаче също спада към
категорията на здравословните въпроси и сега няма да бъде предмет на писменото
му разискване.
Постепенно
се връщам и на рождения ми ден, когато Нени и Меган бяха у нас на гости – с тях
изкарахме много весело и приятно. Тогава наш Неничко не взе много дейно участие
в софрата, защото учи и писа на масата за изпита си на следващия ден.
Впоследствие се оказа, че трудът му не е отишъл напразно и неговите резултати
бяха повече от добри, клонящи към отличните. Представянето му в този труден
раздел от материала с успех над 90% е достойно за гордост, от което аз съм
особено щастлив. Той и вчера е имал някакъв друг изпит, от който също е събрал
общ успех повече от 90% - всичките тези резултати го правят много горд и
решителен за бъдещето си на “електричар” и не е изключено, след като завърши
успешно настоящото ниво, да покори и следващия етап на развитие (в обучението
си за електроинженер, евентуално). Но нека да бързаме по-полека - ние само му
желаем здраве и успех, а останалото той ще си го създаде сам...
Напълно
изгубих представа вече къде се намираме, но продължаваме да летим - 5 часа,
след като се отлепихме от пистата; предполагам, че вече сме излезли извън
територията на Австралия и се движим над Индийския океан в посоката на
Сингапур. След още 2½ часа ще кацнем там, а след други 5 часа престой, поемаме
към Истанбул. Ще имаме достатъчно време да разгледаме подробно и Сингапурската
аерогара, а аз ако намеря някъде контакт може да продължа с директното си
включване от тази част на земната топка.
Гъза
вече не ме боли - той просто изтръпна и стана съвсем безчувствен. Не ми пречат
вече дори и ръцете на Даниела, а ушите ми съвсем заглъхнаха, та едвам чувам
бебешките писъци, ръмжането на моторите, хъркането на съседа до мен и
истеричните смехове на Ванеса, която гледа някакъв смешен филми и си мисли, че
като си е нахлузила слушалки на ушите, околният свят за нея изобщо не
съществува и никой друг вече не я чува.
От
живота на батерията остават още само 30 минути - забравих да погледна обаче
кога започнах използването ѝ, за да знам колко всъщност е нейната същинска използваемост по
времетраене. Макар и само толкова, аз все пак успях да направя своето първоначално
въведение и с достатъчни подробности ви запознах с обстановката около нас към
тази дата и час от деня (вече е 20:00; спомням си, че някъде по-горе писах и
кога започнах да пиша, но сега не ми се връща на това място, за да не загубя и
онова, което вече съм написал до този миг). В оставащото време до кацането ще
изгледам един филм и така малко ще посъкратя скучните прелетни часове...
… А
ето ни вече и кацнали в Сингапур. И не само това, ами за няколкочасовият ни
престой тук, аз със сигурност ще успея някъде да заредя поне наполовина
батерията на лаптопа, като в същото време ще продължавам най-активно да
отразявам събитията от деня. То комай да се каже “ден” вече в 23:50 е много
силно преувеличено, защото отвън мракът отдавна е паднал и самото летище не е
така натоварено, както обикновено през светлата част на денонощието. Самото то
представлява един малък град, с няколко терминални сгради, свързани помежду си
с влакче. Ние на него сме се возили по време на предишното ни посещение, за
това сега убиваме времето си по различен начин. Децата залепнаха на безплатния
Интернет, жените и малкия Мартинчо се гушкат на едни диванчета и дремят, а моя
милост е будна и най-старателно отразява горещите теми на деня (е, добре де –
нека на нощта да бъде; няма да се караме пък посред нощ, я)
Брей,
какво нещо е това капитализЪма, майката му стара и ненагледна! - на всяка
крачка хората ти направили станции за зареждане на батерии съгласно
международните електрически стандарти: кеф ти на телефона, кеф ти на компютър
или лаптоп. Предполагам, че тук някъде имат и дупки за 12 V - да си заредиш
акумулатора на “Москвич”-а или “Трабант”-а например (ако случайно си
по-малоимотен гражданин на Вселената и нямаш чак възможността да се возиш със
самолети между отделните материци и държави). Аз съм застанал точно до един
такъв контакт и докато чакам батерията ми да поеме малко от животоспасяващата и
безплатна Сингапурска енергия, гледам да нахвърлям и малко суров материал към
репортажа си. Абе ти остави дето токът им е без пари, ами те и Интернет пуснали
на напълно свободен достъп - това хора ли са бре, кажете ми сега?! Щом като и
аз, с моя динозавърски компютър успях да се включа към световната мрежа за
комуникация, какво остава за другите с по-модерните устройства (от рода на
разни малки телефончета и микроскопични уреди, за боравенето с които е
необходима лупа с много диоптри и още по-тънки пръсти). След малко ще напиша на
Янко едно съобщение, че благополучно се движим по маршрута към крайната точка –
нека да е спокоен човекът; барем за децата си, дето се вика. Той сигурно
отдавна вече спи (освен ако не е отишъл някъде на моабет), но поне като се
събуди утре сутринта, тогава ще види моя хабер и ще го прочете. А пък ние вече
ще сме в Турция по това време.
Иначе
пътуването ни върви нормално и безпрепятствено (сега ще видим пак как ще ни
качат с толкова много ръчен багаж, но за това ще се разбере едва на следващото
ми комюнике). Обаче от манджите им определено не съм доволен - направо не съм
щастлив! Амчи те само ориз дават тук, бре - дали е от кризата, що ли, обаче ако
така се движим и по-нататък, аз в София ще кацна на носилка с подкосени от глад
крака. Вече не помня от кога не съм се нахранвал като хората - май че от снощи,
когато се напъвахме с Нени да дояждаме мусаката на леля му Даниела, че да ѝ опразним тавата за миене.
Днес денят ми започна с някакво “здравословно” кафе (зелено на цвят като
бебешко разстройство при настинка, а не кафяво или черно, както съм свикнал
обикновено да го виждам в чашата си: тая гнусна отвара съдържала много
антиоксиданти, а пък какви се те - по-добре не ме питайте, защото не ги знам по
коя таблица ги изчисляват; определено в Менделеевата не фигурират такива
вещества); по обяд изядох само два портокала (също толкова диетични, колкото
кафето – само че те поне бяха с нормалното си оцветяване в оранжево). А както
не пия и бира, башка дето не приемам и никакви хранителни вещества – о-хоо,
амчи те в “Пирогов” ако разберат за моя случай, може и на системи да ме турят,
бре! Дано барем нашите турски побратими да готвят малко по-свястно, защото
братският сингапурски народ нещо доста се изложи с празничното си меню, с
преобладаващи разновидности единствено на оризена основа...
Забелязвам,
че нещо много интензивно почна да се запълва околността покрай мен - изглежда
се изсипа някой нощен влак с цигани от Сливен и Карнобат, та настана голяма
суетня и олелия покрай тая человеческа сган. Всички грачат нещо и уж един на
друг си приказват, ама езикът им е много непонятен за моя европейски слух. Интересно
по какъв ли начин оцелява тоя нещастен народ, не ми става твърде ясно - в
Сингапур живеят толкова хора, колкото е населението в по-голямата част на
Европа. Всички те дъвчат ориз или нýдли (нещо като спагети, по-скоро фиде, но
също толкова безвкусно). Че пък като го забучкат и с тези клечки - направо им
се чудя, как се уцелват по устите и не си накапват костюмите. Иначе сингапут...
(пардонé моа - сингапурките визирах в случая...) не са твърде лоши на външен
вид като физика и структура. Всичките са дребнички на ръст и изглеждат почти
еднакво на пръв поглед. Значи човек спокойно може да се обърка и без да иска да
се припознае в тъмното с някоя случайна минувачка – и ето ти я готова белята.
Обаче и те пущините ядат ориз, заедно с тяхното омразно фиде. Ако знам, че ще
сваля някой и друг килограм, мога смело да мина на тяхната диетична кухня, ама
пък не ми се експериментира вече на тази възраст – щото аз и така съм добре,
както си тежа повече на мястото...
Гледам
към часовника на перона и преценявам, че остава още час и нещо до излитането
ни. Батерията на компютъра няма да може да се зареди напълно за това време, но
поне успях да надраскам набързо някой и друг информационен ред. Освен това
изпратих и няколко съобщения до приятелите ни в Австралия - възможно е
следващото ми включване да не се осъществи така гладко поради липса на
захранване. Единствената възможност е да напиша няколко думи преди пристигането
ни в Истанбул. Иначе за там имаме планирани разни екскурзии и посещения на
културни забележителности из града. Ще посетим и някой търговски обект,
предполагам - Капалъ Чарши ми е на първо място в списъка с музеите. Дано барем
там да пекат разни по-нашенски и ядливи карначета, че да се наям по-обилно и
съществено. Те, вярно, че ще са овчи като съдържание (нали мюсюлманите не
употребяват свинско месо), но пак ще са много по-добрият вариант от ориза с
пиле или риба на самолета. Важното е само да оцелея по време на 11-часовия
полет – устискам ли дорде кацнем повторно, спасен съм...
…
От няколко часа вече сме на самолета за Турция. Пътуването като цяло е доста
мъчително, защото много ми се доспа, а условията за това тук са мизерни като
във войнишки арест. Амчи аз дори там съм се чувствал значително по-комфортно
(защото и на такова място съм попадал, та поназнайвам...), спрямо сегашното ми
положение, сгънат на осморка в тази тясна колкото бебешка количка седалка.
Освен това, от продължителното седене на едно и също място, взеха да ми се
обаждат едни стари травми в областта на задника, които и без друго никога не са
отшумявали напълно. Преди време имах една много краткотрайна, но изключително
интензивна работа, която изискваше почти непрекъснатото ми висене на стола пред
компютъра. От тогава нещо ме заболя отзад седалищната кост и сега тя винаги ми
напомня за себе си, когато се застоя по-дълго време седнал - Господи, колко
недъгав съм станал. Ама така е то, бе – човек като не пие и току го хваща по
нещо - я за гъза, я за главата; па го тупне на края и вземе, та умре от
прекалената си здравословност...
От
Сингапур на път за Цариград прелетяхме над множество азиатски столици, всичките
от които все доста известни като световни туристически направления: Манила
(столица на Филипините), Куала Лумпур (столица на Малайзия), Дубай (столица на
Обединените Арабски Емирства) и т.н. В момента даже се намираме точно на 3 часа
път от Истанбул и отдолу под нас са Техеран (Иран), Багдат (Ирак) и разни други
географски точки, за които не бях и чувал дори от другарката ни по география.
Разбира се, от позицията си на 11,000 м надморска височина и при ъгълът на
летене, долу се виждат Адис Абеба (Етиопия), Кабул (Афганистан) и даже малко от
Кайро в далечината (Египет). Приближаваме се към Каспийско море, а до самият
Стамбол остават някакви си около 2500 км. Скоростта на движение е една и съща,
както и температурата извън илюминатора - ако си подадеш пръста извън джама и
след секунди може да падне надолу в бездната, прекършен от студа и високата
скорост на аероплана.
На
митническата проверка в Сингапур не се създадоха никакви условия за разни вътрешни
циркове и етнически напрежения, но все още имаме да се преборваме с турските, а
на края и с българските митничари. По разписание в Истанбул ще пристигнем доста
рано сутринта и веднага ще се запишем за някоя от безплатните екскурзии, които
самолетните компании организират и предлагат за такива прелитащи и транзитни
пасажери като нас, с по-дълги престои – уплътняват им по този начин времето,
тъкмо да не им се увижда много до следващия полет. Ние още не знаем къде точно
ще отидем, какво ще посетим и видим - когато кацнем на място ще преценим какви
са възможностите и за къде има свободни места.
Този
аероплан е значително по-голям от предния - сигурно имаме над 500 глави добитък
на борда и ако всичкият тоз народ рече да хукне по екскурзии, не знам тогава за
самите нас какво ще остане на края. За посещението ни специално в Турция ще са
необходими някакви техни входни визи, ако не искаме да прекараме 14-те часа в
транзитната им зала на летището. Само до онзи ден визите струваха по $20
парчето (американски, амчи – никой по света не ти ебава евтината австралийска
паричка – всички призми се пречупват през американския долар), а от 15 Май вече
са ги направили по $60 - мръсна манафска йезуитска сган! Отделно от тези
задължителни масрафи, не се знае какви средства ще поискат и в депото за
съхранение на багажа, където ние трябва да си оставим дисагите, защото
движението ни с тях е невъзможно, ако и те са накачулени по нас. Че не само
това, ами както вече дебело подчертах отгоре - тези турчуля признават само
американските парични единици - на нашенските австралийски долари хич биля не
се кланят, фесовете им с фесове проклети. Аз все още пазя нужната степен на
самообладание и единствено от някакво благоприличие не попържам на висок глас,
обаче баш в Истанбул може да се наложи употребата на по-силни думи и изразни
средства, опасявам се.
Освен
изброените преди няколко реда градове, на сателитната карта в салона на
самолета се появиха и добре познатите от социалистическото ни минало Москва,
Киев и Баку, но не мога да разбера защо София и Пловдив все още ми се губят от
географията; а за това пък, че не са изписали и Габрово като важна точка от
земното кълбо, мога и да ги осъдя даже. Добре де, ама сега спирам до тук,
защото батерията ми свърши – ебаси късметя, дето го извадих и аз с тоя скапан
лаптоп...
11.06.2012 - Макар че вече предавам поредният си репортаж от съвсем нашенската и
родна земя, спазвайки поредността на събитията сега за кратко се връщам на
вчерашния ден, за да ви доразкажа с няколко думи за всичко онова, което
преживяхме в 18-милионния Цариград – или Истанбул, както са свикнали да му
викат напоследък учените. След като аз не успях да напиша повече нито дума
поради изтощаване батерията на компютъра, насила изгледах един филм, та барем с
него успях да убия още 2 часа от извънредно дългото полетно време. През
стъклото на самолета точно под нас се беше простряла дивата картина на
Анадолската природа, по която освен голи чукари и върхове покрити със сняг,
друга растителност не забелязах. Прелетяхме дори над столицата Анкара, но и тя
ми се стори сякаш бе направена само с кубчета от детска игра – с други думи, не
установих някакво изключително строителство от рода на небостъргачите, но пък
може да е било и заради голямата височина, на която летяхме...
След
още час и нещо най-после кацнахме в Истанбул. Още на самото летище ни направи
впечатление, че други освен турски самолети нямаше паркирани на асфалта. Това
малко ни попритесни, защото за момента оставахме в плен на мюсюлманския народ и
религиозно влияние, а у мен подобен факт винаги предизвиква някаква несигурност
и вътрешна тревога, въпреки че лично нямам абсолютно никакви основания за тези
мои душевни терзания; хора, като хора - и те като нас: с по два крака, две
ръце, очи, уши и т.н.. Изнизахме се на бърза ръка през ръкава на аероплана и
ето ни вече в самото летище. Веднага се наредихме на опашката за турски входни
визи, заедно с останалите мераклии да излязат извън сградата му и да посетят
легендарния град. След висене от половин час и олекотяване със $180 (пак подчертавам
– суха американска парá), ето ни вече като редовни туристи, със съответните
турски визи и печати, уставно ударени в страниците на австралийските ни
тескерета. От там преминахме през паспортната им контрола и отидохме директно в
залата за посрещачи и изпращачи. Там съвсем случайно се намерихме и запознахме
с близките на Валя и Янко, които ги чакаха с кола, за да отпътуват веднага към
Бургас. Ние набързо се разделихме с нашите спътници и веднага се отправихме към
гишето за временно съхранение на багаж. В наличност имахме 3 малки куфара, една
голяма торба за фотографските ми принадлежности и башка чантата с лаптопа на
татко - общо 5 парчета, за които ни поискаха по 25 турски лири на бройка. И тук
проведохме едни светкавични пазарлъци с персонала, та на края с 300 зора
закотвихме общия масраф само на 75 лири. Съгласно банковия курс на доларите
спрямо турските парични знаци, това тутакси отсече 40 американски банкноти,
което беше сравнително поносимо като цена (спрямо сумата, с която ни размазаха
лани в Париж - още ме побиват тръпки като се присетя колко пари им наринахме на
жабарите тогаз). Но от друга страна пък, погледнато от висота и чисто по моему,
всичкото това беше доста излишно и ние спокойно можеше да поминем и значително
по-тънко - обаче можеш ли ти да спориш с рязан турски читак? Онези манафи като
се заинатиха зад гишето и дорде не бихме ръката за определената сума, не
мирясаха – бял гъз да не видят дано! Не помогнаха нито заучени фрази от рода на
“мараба комшу”, ни “аркадаш”, нито нищо - искат си парите чалмалиите и толкоз.
И ние какво да правим, преклонихме си смирено глави пред ятагана им остър и
отомански, па склонихме да им броим жълтиците до грош – неприятно, но факт.
След
като се разтоварихме от тежкото багажно бреме, отидохме в друга канцелария,
където ставаше записването за уж безплатните екскурзии из Истанбул. Добре ама,
оказа се дето нашите билети не били резервирани с тяхната собствена самолетна
компания и такива екстри не ни се полагаха. Трябвало е да пристигнем и
съответно излетим със самолети на Турските Авиолинии, докато ние май само
кацнахме с тях, пък към София летяхме с Балканските (или нещо подобно, което не
е тъй важно сега). И в тази конкретна случка не помогнаха ни благите ми думи,
нито влажните погледи на милите ми очички, отправени директно към двете малки
къносани кадънчета - запънаха се и двете като куцо магаре на гърбат турски мост
и не рачиха да ни отпуснат екскурзиите. Разбира се, те също получиха обилна
порция от моите най-цветущи и подбрани специално за случая благословии, въпреки
че завалийките не бяха кой знае колко виновни, ако си помисли човек - нали и те
изпълняваха нарежданията на някой техен, по-висшестоящ чифутин. Както разбрахме
от техните нечленоразделни обяснения, за момента ние трябваше да се спасяваме
поединично, което пък наложи сами да се оправяме в огромния космополитен град
на Босфора.
От
едно информационно бюро посъбрахме малко рекламни материали и цветни диплянки с
евентуални места за посещение и след като от там също ни поискаха други US$60
за разни екскурзионни такси и жълти таксита, решихме да използваме удобните
услуги на Цариградското метро. Последното всъщност се оказа един най-обикновен
трамвай, но беше с пъти по-евтино от таксиметъра и още толкова по-удобно и
бързо от един конски файтон, да речем. Понеже подстъпите към това метро са
предназначени само за притежатели на специални жетони за пътуване, отделно от
всички останали неволи трябваше да си купим такива от автоматите, разположени в
непосредствена близост до входа. Добре, ама както знаят и децата, в Турция
официалната валута са лирите, а ние изобщо нямахме такива в наличност. Хайде,
тичам обратно в един дюкян на летището и срещу US$10 сайбията ми отброи 17
турски лири (хартиени при това, а не дори и златни). Един такъв кръгъл жетон за
метрото може да те откара и до най-крайната спирка на трамвая, с който даже и
да се върнеш обратно. Обаче на всяко едно прекачване към друг влак, едно шибано
жетонче потъва в лакомата дупка на таксовия апарат. Направи ни впечатление, че
удоволствието на пътуване по този допотопен и праисторически начин не излиза
никак скъпо – като туриш по 2 лири на жетон (което прави малко повече от
долар…), транспортът в Истанбул се оказа много бърз, удобен и най-вече евтин
(кой пък ти гледа удобството и бързината? – важно е да стигнеш там, за където
си се запътил с по-малък масраф)...
След
близо час клатушкане по релсите, най-после пристигнахме в сърцето на градеца –
трамваят ни изсипа на спирката току пред една огромна джамия, която после щеше
да се окаже, че това е била небезизвестната им Синя джамия и Султанския дворец
(по-скоро палат). Точно пред будката на трена, някакъв човечец буташе напреде
си една двуколка с прозрачни стъклени витринки, от която продаваше още горещи
баници и разни мазни бюреци, а от изпотените ѝ прозорчетата се разнасяше такава зашеметяваща фанара на
прясно изпечените закуски, от която буквално могат да ти се подгънат коленете
от пристъп на глад. И както не бяхме яли почти цяла нощ по време на полета, ние
тутакси се налапахме с много забранени, но пък безкрайно вкусни храни. За
някакви си 3 лири закусихме доволно с вита баница, в която на места имаше дори
и сирене! Така вече, с пълни стомаси и ощастливени от охолната закуска като
добичета след естественото си осеменяване, най-после се отправихме на дълга и
изтощителна разходка из околностите (като тогава все още не знаехме какво щеше
да ни очаква през дългия и зноен летен ден)...
Както
си вървяхме по кривите и разбити сокаци, неусетно слязохме чак до брега на
морето - смятахме да вземем някоя лодка, която да ни отведе до Босфора, да
видим Златният рог и т.н. За моя голяма лична радост и съответното недоволство,
граничещо с истерия от страна на моите две кокони, след няма и два часа на
обикновен пешеходен туризъм по крайбрежната алея, ние с последните си вече сили
се намерихме и на пристанището, от където тръгваха всички екскурзии по водата.
А до тогава избъхтахме повече от половината централна част на града, дорде
стигнем до водата – не мога да кажа, че не се изморихме, след като и слънцето
над нас започна да си подава лъчистите рога все по-осезателно и ослепително.
Един
глашатай ни хвана за канарчета и не миряса, докато най-после не склонихме да се
качим именно на неговата лодка и да купим баш неговата екскурзия до Босфора,
след като била най-евтината в цялата побережна околия. Този наш аркадаш се
оказа че бил от Габрово, но повечето време е живял на Гергините, а пък след като
на свой ред потвърдих, че аз също съм от този най-чуден и дивен край на
Българията, последваха и съответните чувствителни финансови облекчения в цената
на удоволствието, специално за нашата малка семейна групичка. Така от исканите
75 лири, ние успяхме да се качим на лодката само за 40 - ето какво нещо е
значи, да си родом от центъра на света и всеки жив човек на тая планета да ти е
другар, приятел и брат...
Пътуването
по протежението на залива трая близо други 2 часа, но останахме безкрайно
доволни от всичко, което видяхме и заснехме. Пътувахме и по двата бряга на
протока, като минахме и под самия мост, който свързва европейската и азиатската
част на Истанбул. След слизането ни обратно на сушата, отново на крак
прекосихме разстоянието до палатите на Султана, като преминахме през такива
страховити места, където доста рядко цивилизованият европейски крак би посмял
да стъпи - някакви бордеи, съборетини, мръсотия по улиците и задължителната
броеница от хиляди малки магазинчета и дюкяни. Всички грачат, всички викат и с
цяло гърло предлагат “първокачествената” си китайска стока, която обявяват за
местно и оригинално турско производство. Голяма шарения, голяма мръсотия,
голяма цигания, но все пак колоритно, невиждано и неповторимо.
Нашата
цел беше едно чисто убиване на времето до вечерния полет за София, изразено в
разходки и зяпане, без събуждането и на ни най-малкият търговски елемент или
тръпка у нас. С невероятни усилия един нашенец (той пък от Варна…) успя да
вкара Даниелчето в бутика си за кожени сака и якета. Аз знаех, че тя искаше
нещо такова, та я заведох в морето на кожените изделия - белким си избере от
там. Бедният човечец свали на нашата капризна клиентка множество най-различни
палтенца, като последната естествено на рачи да хареса ни едно от тях. Аз само
стоях и наблюдавах цирка отстрани, като в същото време вече дълбоко съжалявах
за участта на самия търговец. А пък като му казах, че я и водя подире си от 13
години и че тя поначало си е все такава, онзи се хвана за главата, все да се
вайка нещо на турски и само промълви: “Не ти е лесно с тая ханъма, аркадаш!” (съжали
ме завалията, усетих болката му) – “Ох зная, рекох, аркадаш - но тя си има и
други свойства и башка способности, още по-качествени и ценни даже: постоянно
да намира ма’ана на нещата и хората, да дава акъл и безценни съвети на всеки, с
когото има общ лаф; да се обажда всеки път, когато не я питат и още множество
други подобни добродетели!” – “Аллах да ти е на помощ, комшу!”, само рече онзи
на изпроводяк и се разделихме със сайбията по живо-по здраво. Разбрах го
напълно, прав беше чилякът…
Ние
след тази сценка на несполучлива търговия седнахме в някакво заведение да
изпием по едно хладно питие в жегата - коконата цапна една ледена бира само
докато си оправяше червилото, малкото коконче се лигави с една лимонада и удари
дюшеш със сладолед горница за проявеният от нея героизъм по време на нашите
изтощителни пешеходни воаяжи, а моя милост тъжно и мрачно изпи един гол айран
със сламка от тръстика. Искаше ми се много и турската боза да опитам, от извора
да пия дето се вика, но бозаджиите бяха в почивен ден и нямаше кой да дрънка
гюмовете по прашните улици и сокаци. На всичкото отгоре и емблематичната икона
на Цариград - Капалъ Чарши беше затворена поради неделния ден, което малко
помрачи възбудените ни търговски трепети и очаквания. Исках да заведа Даниела
на това световноизвестно тържище, просто заради атмосферата и кипящият
алъш-вериш, който се развива на този терен, но нямахме късмет. След всичките
впечатления и обща оценка от видяно и преживяно обаче, съмнявам се че друг път
ще имаме шанса за повторно посещение в Турция и по-специално в неговия Стамбол,
но пък знае ли човек все пак - нали никога не трябва да се казва “никога”...
Повъртяхме
се още малко из шума и лудницата от народ и по обратния път с двата трамвая се
върнахме на летището за последната отсечка от отегчително дългото пътуване. В
Истанбул видяхме много шарен и различен свят - туркините варираха през всичките
си разновидности и превъплъщения на женската натура и външен вид. Имаше
облечени по съвсем европейски и разкрепостен начин до степен на пъпната голота
и разголени до чатала балдъри (баджаци, демек - ако някой не е чувал тази
дума); други бяха забрадени само с шалове и шамии. Забелязахме, че се срещат и
други, макар и малко по-нарядко, с изцяло черни одежди, изпод чиито
фереджета/бурки се подават единствено чифт тъмни, красиви и изразителни очи. По
тях само може да се гадае и какво се крие изпод строгите, черни като брикет
чаршафи, но пък когато връз всичките тези повои някоя кадъна реши да си тури и
слънчевите очила, тогава вече картината наистина става доста загадъчна и
вълнуваща.
На
летището пристигнахме малко по-рано от необходимото, но едва когато застанахме
на опашката за влизане в самолета, разбрахме колко много сме се изморили по
времето на тези наши нескончаеми километрични обиколки през деня. Със сядането
в самолета и на тримата ни клюмнаха главите, а Ванеса спа до кацането ни в
България. Даниела отвори само едното си око, колкото да изяде порционът, който
се полагаше за вечеря или закуска, докато аз бях толкова претоварен с емоции и
физическо изтощение, че не съм ял изобщо нищо. Изпих още един от техните
прословути айрани, смесен с малко газирана вода и търпеливо зачаках появата на
Софийското равно поле и комините на Кремиковци. Последният ни полет не беше
дълъг, само час и нещо – независимо, че в Истанбул се забавихме при излитането
с близо половин час, за щастие в София пристигнахме с много малко закъснение.
След
небрежната паспортна проверка и доверчивото ни пропускане през контролните
съоръжения без абсолютно никаква проверка на багажа, миг след това се озовахме
в топлите прегръдки на близки и роднини, които бяха дошли да ни посрещнат на
аерогарата. Натоварихме дисагите в колите и след кратко пътуване по
обезлюдените вечерни улички на столицата, вече всички заедно седяхме на
празничната софра, отрупана с български специалитети и най-вече напитки. В този
миг на пълноценно щастие, от плещите си свалих тежкото бреме на отдавна
опротивялото ми диетично хранене, с един замах премахнах и възбраната за
въздържанието си от алкохол и-ии… на края с чиста съвест се осрах. По-далечни
планове за сега все още нямаме – тях вече ще ги предприемаме в последния
момент, според индивидуалните ни настроенията и конкретната ситуация...
27.06.2012 - Прекъсването и отсъствието ми от ефир действително беше доста
продължително, но пък малко по-надолу всички ще разберете и причините за това
мое тягостно мълчание. Не след много дълго, откакто започна активната му
експлоатация вече на родна земя, компютърът ми трайно се повреди и това наложи неговото
незабавно постъпване в лазарет за възстановяване на здравословното си
състояние. Чрез мой много близък приятел от детинските години се свързах с
компютърните светила на София, но понеже междувременно вече беше настъпил и
петъчния следобед, та най-рано повредата можеше да бъде отстранена едва от
следващата седмица насетне. Това особено много помрачи иначе прекрасното ми и
слънчево настроение, но пък и нищо друго не можеше да се направи - аз бях в
плен на тамошните специалисти, тъй като сам не можех да се справя с проблема.
След като най-после оставихме болното ми лаптопче под топлите грижи на
майсторите в сервиза, с този мой приятел Митко се завлякохме у тях и аз, с
неговата подкрепа и неоценима помощ, буквално удавих мъката си в домашната му
сливовица, гарнирана с много салата от домати, накълцани точно по моя вкус
изпод сръчните ръце любезната му съпруга, разбира се. Тримата заедно си
направихме едно прекрасно импровизирано тържество, като още на трезв акъл взехме
решение на следващия ден да пътуваме за Габрово. Даниела с малката все още бяха
на Филиповци при братовчедите си, но набързо приготвиха багажа и в събота рано
сутринта всички потеглихме към старославния ми роден град. За да свържа обаче
този своеобразен пътепис последователно с останалите събития и изживявания,
сега пък ще се върна с няколко дни именно преди това наше отпътуване, за да
разкажа как се качих на Седемте рилски езера почти на бос крак, по едни нищо и
никакви чехлички, с каквито навремето ходеха теляците в градските бани и селски
къпални…
През
някой от дните, след като вече бяхме пристигнали в България, ние трябваше да
посетим и родителите на наши много близки приятели от Австралия, които живеят в
Сапарева баня. След като изпратихме Ванеса и нашите с автобуса за Габрово още
във вторник сутринта, с останалата част на групата ни в сряда вече бяхме на път
за Дупница. Пътувахме заедно с нашите братовчеди, с които се разбираме
прекрасно и поминаваме времето си доста весело – виж, за Даниела не знам,
понеже те са нейни роднини, обаче тези хора определено много ме тачат и аз също
съм ги приел като мои най-близки родственици; чунким и моите собствени вече не
останаха тъй много, поради поначало по-малобройното ни семейство. В градеца
пристигнахме баш навреме и понеже предварително бяхме решили да посетим
красивите рилски езера, отправихме се директно към Паничище, където беше
изходния пункт за голямото и тежко планинско изкачване. Добри тамошни люде
обаче са помислили и за онези пишман-туристи като нас, та хората и коз-коджа
въжена линия направили за по-мързеливите и специално за тези, на които не им се
катери особено много по стръмните пътеки като диви кози. Само след 30 минути и
срещу 15 лева на глава от населението, изчислено вече в местна балканска
валута, на бърза ръка превзехме височината и дружно се озовахме сред чудната и
дивна рилска природа. Току още долу, баш преди началото на лифта се оказа, че
съм си забравил вълшебните виетнамски спортни обувки (за които дълго време се
водиха и отделни спорове – дали изобщо са влизали в куфарите ни и дали пък не
са останали случайно у нас в шкафа, вместо да ме последват на майната си, към
края на света). Този на пръв поглед несъществен пропуск (и пак от страна на
Даниела…), наложи да покорявам стръмнините в околовръст по едни мизерни
чехлички, с които на шега бях тръгнал от София, сякаш нямаше да катеря пясъчни
сипеи по върхове и Рилски баири, ами ще вървя с тях у Централна баня или
най-много до Ахтополския плаж да стигна с тези лепки. Не знам дали вече споменах,
но сега отново наблягам, че всъщност Даниела не си беше свършила работата до
край и както се разбра впоследствие – тя самата не ги била взела поначало с
нас; ама дали само от София или изобщо от Австралия, това все още е в процес на
доизясняване. Разбира се, аз изобщо не ѝ се сърдя - все пак, това не е единствената нейна грешка и пропуск в
подготовката на пътуването (оказа се, че имаме още забравени на долната земя
джунджурии – е, незначителни де, ама и забравени, по дяволите)...
Горе
в планината вече се усети и леденият, кристално чист полъх на величествената
рилска природа, свличащ се на талази от заснежените околни върхове, макар че
иначе времето беше просто прекрасно – ярко слънчево и ясно, със съвсем лек
ветрец, който едва напомняше че все пак се намираме в сърцето на планината, а
не на пясъчната ивица покрай черноморския бряг. Слязохме от лифта в района на
хижата, но изкачването ни продължи и нагоре по билото, от където вече пред нас
се разкриха великолепните и уникални красоти на Рила планина. След приятното
изкачване по пътеката стигнахме до крайната ни цел - езерото “Бъбрека”, което е
последно от по-близката серия езера в района. Да достигнем обаче и до
най-последното не ни беше достатъчен вътъка, а пък и нямахме нужната подготовка
и екипировка (хеле пък аз, с моите тънкостеблени плажни чехлички). До там имаше
допълнително изкачване по все още заснежените склонове на планината, отвсякъде
се стичаха буйни потоци на интензивно топящите се снегове и пътуването из
дълбоките вади по ниските части беше почти невъзможно – за тези тресавища
трябват рибарски ботуши, дето стигат до раменете. Поради изброените обективни
причини ние пак се върнахме по същия път през билото, вместо да обиколим отдолу
и правейки пълен кръг да завъртим покрай самите езера, каквито бяха
предварителните ни мераци. Независимо от всичко успяхме да направим множество
снимки, насладихме се на прекрасните планински гледки и на горещото кафе в
хижата, което пихме на открито с величествените панорамни изгледи, разкриващи
се пред нас от терасата на ресторанта – неописуема и грандиозна природна
величественост (не можах да измисля по-силни слова – дано да сте ме разбрали
какво съм искал да кажа с тях)! Така изкарахме почти целия ден и привечер
отново слязохме долу в Сапарева баня. И добре, че беше пак този лифт, защото до
това време аз вече едвам ходех от многобройните рани и пришки по краката си.
Сигурен бях, че съм бил единственият малоумник, който се е качвал по тези
високопланински усои само по едни джапанки – и да е имало някакъв такъв, то той
ще е бил някой тъп чужденец, докато за мен това беше просто недопустимо, ама
карай; изложихме се малко – няма да се повтори…
Вечерта
отседнахме у родителите на бачо Гьорги и с тях направихме един превъзходен разлат
моабет - точно както му прилича, след покоряване на всичките планински върхове
и сипеи, башка след почти целодневния ни траверс (с темпо тип свински тръс…) по
стръмните кози пътеки. Благи ракии пихме, с още по-благи вина се калесвахме; а
пък мезета, мезета – бол, че и отгоре. Хората се бяха подготвили така, сякаш ще
срещат султански наместници, а не обикновени царски поданици. Бачо Гьорги
сигурно ги е подплашил, че сме ящни и сериозно се черпим, та масите бяха
отрупани с какви ли не вкусни блюда. На заранта пък майка му пържи мекици –
леле-е, с това зашеметяващо сладко от боровинки и прясно саламурено сиренце,
направо щях да пукна на софрата; на края Даниела ме изведе на двора и каза да не
влизам при тях в кухнята, дорде те не излязат след закуската; лоша жена, ей – дървен
шоп, ама в най-остра форма. Преди да отпътуваме окончателно по следващите си
обекти за посещение, отбихме се и у едни далечни роднини на Дани – по-скоро на
майка ѝ. Те пък се оказаха познати
на нашите хора, а къщата им беше през няколко други до тяхната. Като влязохме у
тях, още от входната порта на дувара и ченето ми увисна във въздуха – такава
уникална обработка на дъски и изящна дърворезба очите ми за пръв път виждаха. У
тях е все едно, че се намираш в старинен музей, с икони, иконостаси, дървени
ламперии, тавани – невероятно! Човекът по професия е художник и резбар, който
дълги години в миналото се е грижил за поддържането и ремонта на всички подобни
елементи от дърво в Рилския манастир – изпод неговите майсторски пръсти са
излезли не един или два иконостаса, купища рамки за икони, сума дървени
орнаменти за тавани и какви ли не още украси от такова естество. Изключително
сърдечни хора, макар и вече на преклонна възраст – да им дава Господ само
здраве и дълголетие.
След
сърдечната ни раздяла с всички в Сапарева баня, нашата малка екскурзия из
Родината продължи по посоката към Светата Рилска обител - Рилският Манастир. На
път за това свято място се отбихме и през Стобските пирамиди - уникални
природни образувания, почти в землището на с. Стоб, изваяни в пясъчниците под
дългогодишните влияния на тамошните ветрове, дъждове, а вероятно и снегове.
Естествено, след изтощителното ни изкачване и слизане по пътеката, в гр. Рила
вече направихме един великолепно обилен обяд, с тлъсти местни кебапчета и сочни
кюфтета - перфектната храна за измършавялото ми от прекомерна употреба на ориз
телосложение. А пък вече напоени и с “Пиринско пиво”, за нас просто нямаше
по-добра държава от родната страна (особено за мен, в качеството си на заклет
патриот и бунтовник, борец за народна свобода и справедливост)...
След
като задоволихме чисто животинските си потребности, утолявайки доволно гладът и
жаждата, понесохме се нагоре по пътя към манастира. Решихме да отидем първо на
поклонение пред гроба на Св. Иван Рилски, който както се знае е оцелявал като
отшелник само на горски треви, мъхове и папрати. Изкачвайки стръмната пътека
нагоре с натежалото си от бира и мезета шкембе, ми се прииска да бъда точно
като него - лек и слаб, за разлика от действителните размери на ханша, гръдната
ми обиколка и най-вече талията. Запалихме по няколко свещи в параклиса,
сръбнахме от светената чудотворна водица, намислихме си по едно желание и
поехме по пътеката надолу. Искахме да сварим черковното богослужение в
манастирската църква, но не стояхме съвсем до края, защото трябваше да се
прибираме обратно в София. По пътя купихме някои подръчни материали за вечерта
и така завършихме пътешествието с по няколко залъка - колкото да не си лягаме
на празен стомах и да не умрем от глад до сутринта. Прибрахме се късно през
нощта и се стоварихме по леглата като подкосени от буря дървени трупи –
изморени, но много щастливи и заредени с човещина, доброта и неземна любов
(повече към Родината, но все пак с достатъчна доза и към ближните нам, че инак
няма да е много честно пък)…
Едва
на следващия ден вече, започнаха истинските ми мъчения и неволи покрай
проблемите с компютъра - търсих помощта на приятели и познати, всичко това бе
свързано с много ходатайства, рушвети, подаръци и останалите съпровождащи ги в
подобни деликатни случаи действия; това вече го споменах малко по-горе в
изложението си и на тази тема няма да се спирам повторно. Разбра се в крайна
сметка, че основният му елемент е трайно засегнат, смъртоносно поразен и имаше
нужда от незабавна трансплантация. Добре, че моят скъп приятел Митко изнамери
един такъв компонент от някакъв негов стар компютър, та пак той оправи работата
да помина с малко по-тънък масраф. Аз пък вечерта отседнах у тях, защото ми
беше невъзможно да се прибирам по нощите до Филиповци, а на сутринта вече
всички заедно потеглихме към Габрово. Бързахме да сварим изпълненията на нашата
малка Ванеса, която точно същия ден имаше участие в годишната музикална продукция,
организирана от българската си учителка по пиано и на концерта тя беше почетен
гост-изпълнител от чужбина (от далечна и екзотична Австралия, всъщност). Всички
деца се представиха блестящо и аз смело запечатвах изявите им на филмовата
лента. И разбира се, баш когато дойде “нашият номер”, батерията на камерата се
изтощи напълно и така изобщо не успях да запиша песните на Ванеса. Паралелно с
мен подробен филмов репортаж водеше и татко, та се надявам поне той да е заснел
нещо повече от мен.
След
концерта се разделихме на групи по интереси - учителката заведе децата да се
тъпчат с пици и да се наливат с лимонади, а ние по-възрастните отидохме на
пазара, където продължително и напоително се наливахме с бира и шкембе чорба за
обяд. Аз лично взех участие само в напояването с бира, защото този вид чорба нещо
ми бие на повръщано и от миризмата ѝ ми се повдига. Виж, и чесън ям като разпран, башка дето се кефя на “max”
от хряна, оцета и грухания лютив червен пипер, обаче комбинацията на тези
макроелементи направо ми е смъртоносна – колкото и старателно да е вплетена тя в
шкембето; простете, но не е за мене тази толкова национална гозба – а иначе не
съм простак, отстрани погледнато и ако не ме познава някой… Следващият ни ден
беше определен за всевъзможни културни развлечения, с предпочитания към
природните забележителности на габровските планински възвишения. Посетихме
Соколския манастир и Етнографския парк-музей на открито “Етър” (даже не знаех,
че вече са го кръстили “Архитектурно-Етнографски Комплекс”, но нали сега е
модерно да се сменят разни имена – пък може и така да се е казвал от време онó;
като малки не се впечатлявахме много-много от дълги заглавия и излишни титли –
кой да ти го помни какво точно му е било името). Наред с всички останали,
интересни за посещение от местен характер обекти, тези двата си остават
най-колоритните в исторически аспект и актуални във всяко едно отношение, дълбоко
свързани със създаването на града и неговата вековна история. И всеки ден да
ходя там, пак няма да ми омръзне – това са магически места, зареждащи с много
българщина и родолюбие. Тук му е мястото да отбележа с гордост, че макар градът
да е обявен за такъв едва от около 150 години, зараждането на населеното място
и животът, който впоследствие закипява там датират още от най-древни времена и
епохи – много преди Рачо Ковача, считан за негов основоположник, да е дал
началото на този бъдещ мощен индустриален център (бил такъв само в миналото
вече, за всеобща наша жалост, но пък барем спомените ни са вечно живи…). След
продължителните разходки и натравянето с чистия балкански въздух, денят ни
отново приключи с обилен прощален обяд в един горски хан край местността
“Градище”, току над града – ракии, салати, мезета; край нямат. Изпратихме си
гостите от София, а ние най-после седнахме на спокойствие да се видим и с
родителите в по-тесен и тих семеен кръг...
Аз
междувременно бях организирал и музикалните уроци на Ванеса, които започнаха
веднага на другия ден - понеделник. Същият ден друг мой приятел от детинство ни
повлече към малко високопланинско селце, където той заедно с жена си
възстановяват една стара селска къща и плевня, останала им в наследство още от
времето на дядо му, когото пък аз имам честта да познавам като дете и също
добре си го спомням отпреди над 40 години. Във възхита останах от това място,
където съм бил не един или два пъти - като се започне от нашите най-ранни
детски периоди, минавайки през юношеските, та чак до последните ни щастливи
ергенски години. Там колкото боб в глинено гърне, пържени гъби на тиган, а
впоследствие по време на Развитото Социалистическо Общество и “кучешка радост”
са се изяли - ако наредя пътя с наденици от Габрово до Истанбул, ще има и за на
връщане да наслагам няколко петала. А пък за руйните вина и благи ракии, дето
са се изпили няма да отварям дума, че и сега ми се оводняват устата – само като
си ги спомня и почвам да преглъщам на сухо. По миндерите и старите турски
кревати, скърцащи до обезумяване са се водили и известни страстни “борби” с
разни, кои по-известни, кои по-невзрачни моми от далечното ни ергенско минало,
но в известен смисъл това е тема деликатна и от съображения за сигурност, а
вероятно и от неудобство сега няма да издавам повече подробности, нито пък ще
споменавам конкретни имена. Тези, дето в момента с интерес и любопитство четат
настоящите ми писания, сигурно с умиление ще си спомнят за тогавашното
историческо време, че ще познаят даже и кои са били главните действащи лица в
този своеобразен парад на безгрижието (ако не ги е погнала склерозата вече).
Точно в този миг пък, когато изписах предното изречение се сетих, че ние,
апапите от бандата бяхме дали и такова прозвище на това уникално място –
“Къщата на безгрижието” го бяхме кръстили, а мястото е с. Драгневци, намиращо
се в Стара планина (в Тревненската ѝ част), малко над гр. Плачковци и под ЖП гара Кръстец. Който от четците ми
се интересува от география, нека сам да си намери азимутните точки и разстояния
- от мен това ви е достатъчно като ориентир и “секретна” информация по
въпроса...
30.06.2012 - На днешния ден отбелязваме годишнина от трагичната гибел на двама от
най-гениалните и талантливи български футболисти, каквито родният ни спорт не
познава и до днешните си най-светли дни. Легендарните Георги Аспарухов (Гунди)
и Никола Котков завинаги ще останат в сърцата на много българи, независимо къде
се намират по света. А пък към конкретната дата и час ние се намираме в София,
но разказът ми ще продължи от там, от където беше прекъснат на последното ми
включване. Правя това единствено с цел да не се губи нишката и за проследяване
на събитията в най-хронологичния им вид. Връщам се значи пак в Габрово - на
около седмица или десетина дни разстояние назад във времето, считано от днес.
Наред
с тревогите около нещастния ми компютър, който беше оставен за ремонт в
столицата, започнаха и сърдечните ни срещи с приятели, близки и познати. Къде
през деня из града, къде вечер по кръчмите - всички явки бяха весели и
жизнерадостни, подплатени с много доматени салати, яка сливовица и ледена мастика
на кристали. Заедно с всичко останало, появи се и една спонтанна възможност за
пътуване до Гоце Делчев - моят най-голям приятел от детинство навремето си взе
булка от там, македонка (за разлика от мен, комуто първия път се падна жена чак
от Тракия…) и от време на време им се налага да пътуват нататък, че да си
наглеждат имотите по тоя прекрасен Пирински край. От дума на дума, предложиха
ни хората да отидем с тях през почивните дни, което за нас си беше една чудесна
и допълнителна възможност за посещение на повече места от Родината. По това
време жегите дори в Габрово бяха непоносими, така че едно малко бягство в
хладните Пирински усои щяха да ни се отразят много добре. Живакът в
термометрите прескочи всички разумни граници за летни температури и наближи
40-те градуса по Целзиевата скала. Такива топлинни вълни ние си имаме в
изобилие из Австралия, но не очаквах че на главите ще ни се стоварят подобни и
в родната, по принцип по-хладна България. Та, така - речено-сторено; на нас
много уговорки и размишления не ни трябват - тръгваме на мига, за където и да
е. Ние с Даниела действаме спонтанно и стихийно – а всичко е все в името на
удоволствията и затвърждаване на добрите стари приятелски чувства.
На
път в Белово спряхме да пием кафе, а аз имах чувството че паветата по улиците
ще се размекнат от тоя топлик, който се сипеше безпощадно от небето. Добре че
от там нататък навлязохме в Родопите, та живописните планински гледки се
смесиха с по-поносимия свеж планински въздух. А пък горе на Юндола вече си беше
направо за пуловери - образно казано и в добрия смисъл. От там се спуснахме
през Якоруда и не след много дълго се намерихме в полите на Пирина и в сърцето
на града - Гоце Делчев (Неврокоп, както е по-известен от миналото ни
незабравимо). С умиление си спомних, че преди известни години (всъщност 30, ако
трябва да бъда математично точен), с този мой великолепен другар и приятел,
тогава също сме ходили с моторите по тъдявашния край, само че никой от нас и не
подозираше дори, че неговият късмет за цял живот е бил точно там. Моят
съответно пък беше от Ямбол (както вече споменах по-горе…) и впоследствие се
оказа малко несполучлив, но пък той определено случи на жена - ама и тя на мъж
де, за да сме обективни и равноправни едни към други…
Още
с пристигането си организирахме една прекрасна вечеринка, на която от
съзнанието ни изплуваха хиляди спомени и случки от онова славно и безгрижно
време. Исках да остана завинаги на масата, в компанията на приятелите си – дори
не исках да настъпва нощта, която щеше да ни раздели само за малко, поне докато
си губим времето в сън...
На
следващия ден всички заедно се спретнахме да посвършим малко работа по къщата,
която дейност до ранния следобед приключи по възможно най-успешния и качествен начин,
след което доволни от добре свършената работа хукнахме по разходки. Първо
ходихме в един ресторант да обядваме, чиято обстановка мен специално много ме
впечатли, а и Даниела разбира се. Особен интерес представляваше приземния етаж,
където имаше оформени битови кътове, малки сепарета като землянки или по-скоро
пещери - това бяха уникални хрумвания от страна на собствениците на
заведението, които с охота ни показаха всички по-важни забележителности на
ресторанта. Насладата и удоволствието ни бяха абсолютно запълнени с вкусната
местна кухня, ведно с качественото им обслужване на подчертано ниски цени.
Същият
ден в едно съседно селце, Делчево - баш над града, се провеждаха интересни
празненства по стари народни обичаи и предания във връзка с честването на
Еньовден. Качихме се и ние до там и изкарахме няколко вълшебни часа, потопени в
автентичната селска атмосфера и етнографска самобитност. Селото, което с
достатъчна точност може да се нарече махала, е обект от национално значение във
връзка с уникалната си архитектура, много от къщите там са възстановени,
реставрирани и всичко е толкова красиво, че няма равно на себе си никъде по
света. Може би защото си е чисто наше, българско и родно, та за това се
изказвам толкова ласкаво и въодушевено. Обаче моите силни думи също бяха
подкрепени с посещението и интереса от страна не само на нашенци, но и на голям
брой чуждестранни туристи. Пълно беше с гърци, сърби и македонци и ако за
мнозина те не се считат за “чуждоземци”, защото все пак са си свои, то мястото
се радва на множество германци и англичани, някои от които направо са се
заселили там. Аз също си избрах една малка плевничка на по-височкото, с чуден
изглед към низината. Там спокойно мога да изчакам отшумяването на потопа и
краят на света, като след поредното пришествие се надявам да бъда единственият
оцелял човекоподобен вид на Планетата от този край – не знам дали съм казвал,
но когато човек пие ракия, той се балсамира и остава така свеж за вечни
времена; както египетските фараони например, въпреки че за тях не ми е известно
да са се наливали със спирт – тяхната тайна вероятно е друга, но в условията на
повсеместна беднотия, ракията също помага успешно за процеса на душевното
самосъхранение…
На
мегдана посред селото се намираше основната импровизирана сцена и всички игри и
песни се извършваха там. Мощен цигански оркестър, състоящ се от два големи
тъпана и две пискливи зурни огласяше района и правеше обстановката неповторима.
Отвсякъде ехти глъч и веселие, а от две нарочни бъчви се лееше бяло и червено
вино “на тумбак” - народът пие на воля и се отнася в един по-добър и съвършен
свят, забравил поне за миг за своите кахъри и неволи, за световните и локални
икономически кризи.
След
цялата олелия и дандания ние слязохме обратно в Гоце Делчев за едно триумфално
минаване по “стъргалото”, докато не стана отново време за вечерните тържества.
На софрата този път присъстваха и роднините на нашите приятели, което направи
веселбата още по-голяма и шумна. На края последни на масата останахме сами ние
с моя човек - а навън, със сипването на зората, първите лъчи на слънцето току
бяха започнали да се процеждат през високите Пирински върхове.
Неделният
ден беше определен за обратното ни прибиране в Габрово, но в малко по-разширена
форма и през различни пътища от тези, по които дойдохме. Този път ударихме към
Девин и Доспат, за да минем покрай разклонението за Триградското ждрело -
място, което човек може да посещава отново и отново, без значение колко пъти е
бил там преди това. Имахме възможност да се пъхнем и в пещерата “Дяволското
гърло”, което допълни и без друго прекрасната ни екскурзия. Макар че преди
въпросните 30 години ние бяхме ходили там, сега със задоволство установих, че
доста от подробностите за това уникално място на родната природа аз просто не
си спомнях или пък бях забравил. Разбира се, тогава на тези неща съм гледал с
едни очи - малко младежки и твърде много влюбени; докато този път гледах с
по-различни – пак влюбени, но вече не толкова младежки. С настоящото си
посещение аз оцених много по-високо неповторимата Родопска същност, отколкото
тогава, когато освен в природните забележителности, ревностно се взирах и в
един друг чифт очи, които возех зад мен на тясната мотоциклетна седалка. Просто
такива бяха времената, ергенски някак си и малко по-инакви, отколкото впоследствие
- а най-малко пък подобни, сравнени със сегашните. Така че съвсем в реда на
нещата е било тогава да съм пропуснал доста от “материала”, но се радвам че
поне сега, макар и след толкова много години, успях да го наваксам и да попълня
празнините си от невежество.
След
кратък и несъществен подкрепителен обяд с последните кюфтенца от тенджерата в
местният импровизиран павилион на открито, поехме по трасето към Габрово.
Живописните пътища преминаваха през сърцето на Родопите, покрай множество
язовири, един от който се открои с особената си величественост. Това е
сравнително новият водоем “Цанков камък” и пътят, който се вие почти по цялото
му протежение е изключително приятен за пътуване. Старото шосе, което навремето
се извиваше като премазана змия сега изцяло е залято от водите на язовира, а
новата магистрала, която пресича местността е достойна дори и за аршините, с
които мерят в скапаният им Европейски съюз, когото повечето от сънародниците ми
и без друго не тачат особено много. Едно време тясното шосе лъкатушеше долу в
ниското и следваше очертанията и релефа на хълмистия район. Сега пътят е
изнесен доста нагоре в планината и се събира със стария току пред стената на
язовира, от където продължава покрай останалите водоеми от каскадата -
язовирите “Въча” и “Кричим”. Впоследствие разбрах, че първият всъщност е бил
вече бившият “Антонивановци”, преименуван малко след демократичните промени. В
онези години на социалистически недоимък, там също сме отсядали на бивак и сега
усърдно търсех да видя какво е останало от него. Тогава разпънатата малка и
ниска “хималайска” палатка на полянката досами водата и парчето сланина с
полуразмекнат домат, тръскали се на моторите заедно с нас в продължение на
часове, беше нашият незабравим лукс, а като видях какво чудо се е пръкнало сега,
щеше да ми падне каскета в локвата. То не бяха хотели, то не бяха лъскави коли
пред тях, покриви от кована мед и т.н. - отвред лъха на скъпо, купешко, малко
пресилено и по снобски грандоманско. По принцип целият район в местата, през
които минахме беше някак си доста обновен. Новите къщи никнат като гъби, строят
се турски джамии кажи-речи във всяка махала - брей, че се е развил тоя див
помаклък! Едно време там бяха едни бедни и невзрачни къшли и криви паланки,
децата ходеха голи, боси и сополиви, а помийната им вода от мивките и прането
се изливаше направо по прашните калдъръмени улички, докато сега разликата беше
съвсем чувствителна и очевадна. Парá е играла там, хем яка - и то не с лъвчета
и корони, ами ми мязат на анадолски: с полумесеци по тях, с чалми и фесове. Не
ми е работа да коментирам тези мои първи впечатления от тъдявашните места, но
определено всичко това не можеше да остане скрито дори и за моето невъоръжено и
съвсем не журналистическо око. Независимо от всичко, ние приемахме околната
среда като даденост и имахме една единствена цел - да ѝ се наслаждаваме и да се радваме на всичките тези, много
български красоти; нито имам представа кое как е строено и кой е вадил от джоба
си да плаща – дано само и по-обикновените хорица да мога да му се радват и
любуват, а не само “някои” по-отбрани…
Пътят
ни продължи покрай малката юзинка под стената на язовир “Кричим”, после минахме
и през едноименното градче, докато стъпихме на Пазарджишкото шосе, което през
Пловдив и връх “Столетов” (или “Св. Никола” – аз така и не знам кое остана
сегашното име на това историческо място), ни отведе обратно оттатък Балкана в
родно старославно Габрово. Така тази наша малка и съвсем неочаквана екскурзия
се превърна в най-големия хит на цялостното ни пребиваване в България и определено
ще остане трайно в нашето съзнание като един прекрасен и приятен спомен...
01.07.2012 - Всеки път, когато изписвам датата на поредното си задгранично комюнике,
сърцето ми се свива от тревога, че определените ни за престой броени дни така
бързо се стопяват и много скоро ние пак ще трябва да се сбогуваме с Родина,
близки и приятели. Този факт напоследък много взе да ме потиска, но в същото
време осъзнавам, че съм безсилен да направя каквото и да е било, за да го
предотвратя. Признавам си най-чистосърдечно, че ако не беше тази пуста
Австралия и работата, която имаме там, подсигуряваща ни някакво относително
финансово спокойствие, ние в никакъв случай нямаше да имаме тази волност за
пътуване насам-натам и щяхме да бъдем далеч по-ограничени във възможностите и
мераците си. От една страна това е добре, погледнато от чисто наш си и
егоистично тъп ъгъл. Добре ама в същото време аз разбирам и споделям безмълвно
трудностите, пред които са изправени доста от моите близки и приятели, което
пък от своя страна по никакъв начин не е радващо или нещо за завиждане. Очите
ми гледат суровата действителност и непрекъснато пречупват лъчите през
множество призми, за да стигна до ясното съзнаване, че нещата в България не са
съвсем розови. Аз лично, за всичките си 53 години на мирно съвместно
съществуване със заобикалящият ме свят, така и не ги помня много-много да са
били в такива краски и оцветявания (уж “розовите” неща имам предвид), но пък
вероятно е с времето всичко да се е променяло постепенно и да не съм усещал
преминаването им от едно състояние в друго (по смисъла, от по-светло розово към
по-тъмното). По принцип винаги нещо ни е куцало, постоянно от нещо не сме били
доволни или сме се оплаквали повече, отколкото трябва. Може би това да е
типична балканска или чисто нашенска си черта. Ето и сега - всички плачат, вият
и стенат, че нямат пари, че не им достигат за хляб, лекарства и други житейски
необходими потребности, обаче от колите си за нищо на света не слизат на 2.50
лв. за литър бензин! Защо не ходят пеш, след като им е толкова скъпо? Глезотии
от рода на: това не е истинско, онова било изкуствено; сиренето било такова,
кашкавалът бил онакъв. Като ти е зор на кесията, ще се придържаш съответно и
към по-евтината стока, за да оцелееш - така го разбирам аз с простият си акъл.
Защото пазарът и търговската мрежа са пълни, че и препълнени дори с всичко, за
което човек може да се сети - има за бедния, има и за по-имущният от гледна
точка на цени: евтини или пък скъпи. Тук въпрос е вече на личен избор, в коя
категория ще причислиш сам себе си и да не ти е обидно да се поставиш в тази на
бедняка. Тези мои въжделения могат да се въртят до безкрайност, без да има
някакво конкретно решение или пък разумен изход от ситуацията. А и настоящите
ми редове съвсем не са предназначени, за да развивам икономическо-демографски
теми и въпроси за аспирантура или професура по този въпрос. Аз тук отворих само
една малка скоба и споделих собствените си виждания по някои от глобалните и
болни въпроси на съвременността. Сега продължавам с разказа си без тези
странични, а може би и излишни мои отклонения – дано с тях не съм засегнал
някой по-чувствителен или по-инакомислещ читател…
Денят
на нашето завръщане от Гоце Делчев беше неделя - навръх Еньовден, само че малко
към края му, защото се прибрахме чак вечерта. Животът ни в Татковината и след
това продължи да се развива все така бурно и разнообразно. Още в понеделник ми
се обади много близък приятел – бате Янко, с жената и децата на който пътувахме
в един и същи самолет за България. Били отседнали в една къща за гости в
околностите на Габрово и искаха да се видим. А пък аз съм такъв тип миндил,
дето щом се отнася до едното ядене и пиене, зарязвам оран и всякаква копан, че
и пръв се нареждам покрай софрата, биля. Разбрахме се вечерта да им отидем на
гости и веднага след урока на Ванеса, грабнахме едни кебапчета от пазара,
метнахме се на някакво такси и 8 лева по-късно вече бяхме заедно с всички
близки на нашите приятели. А пък там вече като започнаха едни чудовищни
тържества и едни разлати моабети – та до зори.
Къщата
е в много стар битов стил, с всички възможни етнографски елементи, за които
старателните собственици са се сетили. Това е едно малко бягство назад във
вековете и българската селска самобитност - уникално в своя колорит и
неповторимост. Аз тук не се изказвам като някакъв наемен рекламен агент и по
никакъв начин нямам интерес да пропагандирам този или онзи недвижим имот, но
като съвсем страничен наблюдател и щастлив гост на този дом, горещо бих
препоръчал на всеки това райско кътче. “Огняновата къща” е мястото, където
човек може да твори, да почива и да прави всичко онова, което му е невъзможно в
големия и скучен, прашен град. Въздухът е неповторимо чист и прохладен, а
тишината - ослепяваща (ако има такова понятие – всъщност, може да са каже и оглушаваща)...
Както
можеше да се очаква, с останалите само неколцина бойни другари, посрещнахме
изгрева на чардака на къщата и не след дълго слязохме обратно в града пребити
като ловджийски кучета, но безкрайно много щастливи. Аз специално бях доста
изтощен от “почивката”, а пък от многократното вдигане на чашите с наздравици
бях развил и тендовагинит, макар и в по-лека форма. Майчицата ми ни посрещна в
къщи с горещите си и вкусни манджи и с подчертано удовлетворение затиснах
алкохолните си пáри в корема с една гореща чорба по градинарски. Естествено,
веднага след това се тръшнахме на дивана за кратка дрямка и неутрализация, но
почивката ни не беше за много дълго.
За
същия ден очаквахме братовчедите на Даниела да пристигнат от София и те в
ранния следобед позвъниха на вратата. Брей, празно няма, казвам ви - ей така
обичам аз да се живее този скапан живот! Веднага разстлахме софри и месали,
обядвахме и една част от групата пое по разходки към живописното с. Боженци,
докато аз си останах в къщи да се боря с компютъра, който пристигна вече
отремонтиран и уж оправен. Казвам “уж”, защото на мен каквото и да ми направят,
все съм недоволен и винаги мисля, че ако аз сам си върша работата, бих я
свършил най-добре. Макар и с подменена повредена част, компютърът ми имаше нужда
от моята лична намеса и дооправяне, с което се занимавах в продължение на
следващите няколко дни. В крайна сметка всичко си отиде по местата така, както
го исках аз и постигнах с малко повечко труд, но нали гледаме крайния резултат
да е добър - пътят до там не е от значение и безкрайните часове, изразходени за
реализацията му не се отчитат, нито пък се обявяват някъде гласно.
На
другия ден гостите ни обикаляха по Етъра и Соколския манастир, а на
по-следващият трябваше всички заедно с тях да тръгнем обратно за София.
Петровден за Даниела е своеобразен празник за почитане паметта на починалите си
родители и брат, когато трябваше да направим малък помен в името и мирът на
праха им. Поради тези причини и обстоятелства нужно беше да се приберем вечерта
преди този ден. След продължително потриване и мотане сутринта, от Габрово
потеглихме почти на обяд. Минахме през Троянския манастир и с. Орешака.
Мислехме именно там да си направим и един богаташки обяд в механата, която
обаче се оказа фалирала, а сградата ѝ буквално се разпадаше и рушеше, оставена напълно на произвола – половината
се беше вече свлякла долу в реката. В същото заведение точно преди 11 години
бяхме отседнали с едни други наши приятели и аз наивно си мислех, че
обстановката се е запазила в подобен вид, ако не и дори подобрена – е, това
малко ме разочарова, но какво пък; такъв е живота. В същото време обаче, по
протежение на реката са се пръкнали множество нови страноприемници и механи, но
с лъскавия си вид и пораздути цени, те не привлякоха интереса ни като клиенти –
както на тези от габровското, така и на онези със софийското потекло. От един
специализиран магазин в Орешака по време на предишното си посещение през 2010
си бяхме купили глинени гювечета, които ние в Австралия използваме доста
интензивно. От същия магазин този път купихме и един огромен глинен сач (някъде
го наричат и “сачé”, в зависимост от диалекта на местността), който ще допълни
колекцията ни от българщина в онази част на земното кълбо. Виждам го вече в
пълната му експлоатационна използваемост, сложен на огъня в оджака, как в него
ще се пекат дебели свински вратове и други месни произведения на кулинарното
изкуство. Пак от там си взехме и няколко малки битови чинии, защото ние от
големите размери имаме вече. Тези ще са за салата, а в другите ще се сервират
основните ястия. След закупуването на още няколко сувенира поехме по пътя през
Троян към Ловеч; на Абланица излязохме на магистралата и вечерта се прибрахме в
София.
На
въпросното с. Абланица се разви една малка сценка. Отново работейки само по
спомени и легенди, бяхме си наточили зъбите точно там да ядем най-вкусните
кюфтета, които могат да съществуват на територията на страната. На предишното
ни идване през 2010 ги опитахме и останахме очаровани. Тогава отстрани на пътя
видяхме група дечица, застанали пред една скара на дървени въглища да пекат
въпросните кюфтенца (и това също не е правилното им наименование, защото повече
би им приличало да се нарекат “кюфтаци” заради грандиозните си размери). А пък
един аромат наоколо, едни пушеци, пáри и фанари се носят по цялото поле наоколо
- майчице мила, не е за разправяне. Там и сит да си, ще ти се подкосят краката,
а пък гладният направо получава припадък още щом се доближи до скарата. Ядохме
тогава, цъкахме с езици, премлясквахме блажено, че и за в къщи си купихме от суровата
продукция по цени без ДДС, като добри и ящни мющерии. И сега аз, с цялата си
душевна чистота и детска наивност се надявах, че там този парад на вълшебни
кюфтета продължава и в по-нови дни и че ще можем отново да се насладим на
неповторимият им вкус. Да, ама не, казваше навремето Петко Бочаров. И този
бизнес беше умрял за сметка на пълната с мухи и насекоми съседна крайпътна
кръчма, където щеш-не щеш влизаш, за да не умреш от глад по пътя за където си
тръгнал. Е, ние с братовчеда ударихме по две бързи мастики, за да им покажем
кои сме, но в общи линии от храната, обстановката като цяло и вялото обслужване
на персонала никак не останахме доволни. Аз ядох един полуизстинал боб с
някакви мършави кюфтенца, вероятно претоплени от снощната скара или банкет, с
което горе-долу задоволих вълчия си апетит, ама не е там работата. То, човек и
само с хляб и лук може да помине, дето се вика - но нали нашето
чревоугодничество и лакомия са пословични, та от там идват и всичките ни беди…
Денят
за помен на близки и починали изпълнихме на 100%. Точно до урната с праха на
дядо Митко бяха пресните гробовете на Велко Кънев, Ангел Георгиев (Ачо), Наум
Шопов и т.н. Тъжна, много тъжна и потискаща гледка. Колко много народ е заминал
там, от където още никой не се е върнал... На тръгване се поклоних и пред гроба
на Емил Димитров, намиращ се също в съседство, който беше потънал в бурени и
обрасъл с всякакви папрати. Последната сцена на човека и твореца, прославил
България и създал вечните песни за нашата мила Родина и моята хубава страна,
сега тънеше в забвение и самота. Не случайно хората казват, че човек трябва
по-честичко да ходи по гробища и погребения, за да си прави сам сметката как да
живее и колко да се радва на всичко приживе и дорде се намира от другата страна
на барикадата. Защото понесат ли те веднъж напред с краката, тя се е свършила
вече...
След
като мина траурния ни ритуал, отидохме към Витоша. Там, малко над Драгалевци се
намира един чудно приказен малък манастир - Драгалевският, който е женски и
дори в момента действащ като такъв. Изглежда е много добре поддържан и наскоро
освежен, защото буквално блестеше на слънцето с ослепителната си белота и
краски - един малък оазис в подножието на планината, точно над големия и шумен
столичен град. И там запалихме по някоя и друга свещ, след което се спуснахме
малко по-надолу и обядвахме в едно квартално заведение “Чичовци”, което си е
там още от време онó, само че непрекъснато се обновява и разширява поради
голямата си посещаемост и богата клиентела (под “богата клиентела” имах предвид
не толкова количеството на посетителите, колкото качеството на техните
по-дълбоки джобове и по-пълни кесии). Даниела се лигави с някакви извратени
шкембета на разсол, пържено шкембе в тиган и разни подобни животински
субпродукти, докато аз се придържах към класическата схема на ястия от мляно
месо. За дебелата сметка обаче няма да отварям дума, защото още ме боли главата
от скалпа, който ми взе сервитьорката. Разходката ни завърши със закупуването
на едни месни заготовки за скара от малка специализирана колбасарница.
Касапинът ни даде най-тлъстите вратни пържоли, естествено по мой избор, а за
кюфтенцата им се носеха легенди по цялото поречие на р. Искър и из Дефилето, та
отвъд Зайчарската планина чак.
Вечерта
си направихме един грандиозен моабет в двора на къщата, с всичките му там
салати, аперитиви и печива. Пропуснах да отбележа, че от Троянския манастир,
наред с всички глинени съдове, грънци и хлопки, закупих две шишета тамошна
сливова ракия. Още щом я опитахме онази вечер и веднага съжалих, че не купих
повече. По 12 лв. килото ми я даде жената, а вкусът ѝ е неописуем с прости думи. Едното кило замина още същата
вечер, а другото уж съм запазил да почерпя татко като се приберем в Габрово.
Обаче дали ще мога да го увардя от самия себе си, докато се приберем - не знам.
Такава ракия няма и не тече дори в Рая от никоя тамошна чешма - направо еликсир
и най-висша форма на дестилационната преработка на ферментирал сливов коктейл!
Башка пък дето е престояла в манастирската светая обител, добивайки вече статут
на светена вода – нито се напиваш с нея, нито те боли глава на другата заран от
нея; такъв Божий благодат…
Тук
в София се движим малко по-мудно и забавено, поради липса на транспорт и
големите разстояния. Вчера с Даниела направихме един доста широк обход, от
който тя намрази родния си град, барабар с всичките му местни управници и
пришълци. А пък мен просто ѝ идваше да ме обеси на същото място, където е бил окачен на примката и
самият апостол Левски. След като я разходих по всичките по-важни пътни артерии
на столицата, влязохме в стотиците им магазини и не си купихме почти нищо, на
края едвам се довлачихме до Халите, където най-после пикахме и наливайки се с
кафе и бира, паралелно с това ядохме и пасти в обстановка на взаимно мълчание и
тиха ненавист; след тази разтърсваща софийска разходка, ближната буквално не
можеше да ме понася и гледа, за гдето я бях подложил на такива изморителни
физкултурни упражнения (щото тя не обича да ходи пеш – ама хич; даже мрази
пешеходните движения). Привечер се прибрахме на Филиповци, за да продължим с
нескончаемите си тържества и моабети. Довечера имаме среща с други наши близки
и приятели, а утре сме на гости у мой братовчед. Така обаче, както съм я
подкарал през просото и местейки се от една софра на друга, изглежда никога
няма да отслабна, освен само умствено (наченки на което вече се забелязвали
през очите на околните, а пък според мен си ми няма нищо)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар