Скъпи
наши родители, мила бабо и мили дядо; приятели, слушатели и други житейски
ваятели!
06.04.2012 - От снощи вече и ние сме “на море”, както едно време през летните
ваканции – е, то не че ние си нямаме такова и при нас де, ама нали всяко
излизане извън дома и смяна на ежедневната обстановка се смята за почивка, та
така и ние решихме да оползотворим неработните си и ваканционни дни с нещо
по-различно - да не би да останем назад от останалия себеподобен свят. По време
на една такава поредица от няколко почивни дни е много трудно да се намерят
свободни места за където и да е било, защото хората ги заемат (резервират) от
месеци напред. Не знам защо, ама аз тук изобщо не виждам да е настъпила някаква
нова Световна икономическа криза, след като дори и най-обикновеният
данъкоплатец се изръсва със $145 на вечер (че и горница даже…) и хич не му пука
на черупката, за иначе доста примитивните условия в колибите на къмпинга – един
път като цяло и особено пък в частност нашата бърлога. И то пак добре, че ние
се уредихме на най-евтиното възможно място за нощуване, защото по разните
мотели, хотели и “почивни станции” цените са ужасно недостъпни, та дори и за
нас по-богатичките и малко над средното ниво граждани на държавата (тук на
последните им викат “ризорт”/resort - не бях много сигурен дали тази чуждица
също е влязла в употреба измежду останалите русизми и турцизми, а пък
напоследък и американизми в българският ни език, които само го зацапват повече
- за това използвах онова архаично понятие от нашето недалечно социалистическо
минало незабравимо). Хотелиерите като по правило и техен неписан закон, сякаш
нарочно вдигат цените на всичките си налични легла през периода на училищните
ваканции - а пък по Коледа и Великден ценоразписите им са дори още по-високи.
През останалата част от годината легловата база на всичките е почти полупразна
и собствениците едвам кретат на магия, обаче дойдат ли ваканционните дни и
голямото дране на кожи настъпва мигновено – гледат мошениците да си наваксат и
заради предишните пропуснати или неосъществени възможности за печалба. Което
исках да подчертая всъщност беше, че в нашия конкретен случай това бараче беше
единствената що-годе приемлива възможност за кратковременен подслон - веднъж
като цена и втори път като свободни места по принцип, който фактор също не е за
подценяване. Този път Даниела се занимава с резервациите на това наше малко
бягство от цивилизацията и шума, започвайки да търси свободни места от около
250 км южно от нас, за да стигнем чак тук в Noosa - което градче пък се намира
на същото разстояние от дома, само че в северна посока.
Мястото
е станало буквално неузнаваемо спрямо моите далечни спомени и представи отпреди
16-17 години, когато за първи път го посетихме с тогавашната ни компания -
Васил и Албена, Ива и Румен, Ани и Сашо, Бог да го прости. Тогава като че ли
имаше само една улица с няколко будки за сладолед и с романтиката си приличаше
на някогашното с. Лозенец, където мина детството ми. Няколко години по-късно
ние пак ходихме по тъдявашните места на почивка – вече със Стефчо, децата, баба
Мими от София и баба Веска от Габрово, но понеже тогава бяхме изцяло на
къмпинг, който е сравнително отдалечен от централната част на курорта, вероятно
не сме забелязали този мощен строителен подем, който явно през същия период на
последните години от миналия век е бил едва започнал. Не след много дълго от
това календарно време обаче, по тези земи и местности аз водих и
новопристигналата да живее под топлите лъчи на Слънцето (и най-вече до моето
горещо като жив въглен от кюмюр сърце...) Даниела, с която разбира се съм и
този път и която баш в тоз момент продължава да спи своя здравословен и юнашки
сън, барабар с резултата от нашата голяма и безпределна любов, Ванеса –
въпреки, че е вече 07:00, а безоблачното небе се е лъснало високо над нас като
огромен и син, прясно изпран на селската чешма чаршаф. Виж, от тогава, когато
идвахме само двамата с нея и малкият Неничко нямам много спомени - вероятно
акълът ми е бил разпилян на 100 страни и все още съм се чувствал доста объркан
от всичко, което се случваше с всички нас. Така че по това време аз едва ли съм
обръщал и чак такова внимание на новостроящите се сгради и въобще не ме е
интересувал растежа на това населено място. Спомням си, че и тогавашната ни
почивка се провеждаше точно през периода на Великденските празници – ние пак
бяхме отседнали в едно бунгало на местен къмпинг, като самата Ванеса пък не ни
беше и в плановете даже по това време на годината. За сметка на това обаче и
както вече споменах, тогавашният малък Нени беше неотлъчно заедно с нас и без
да ме лъже паметта подчертавам, че нашата първа съвместна почивка премина доста
весело и безгрижно (която впоследствие излезе през носовете на всички ни, но
това е съвсем друга тема на разговор и сега няма да я предъвквам отново). Абе,
аз и още спомени имам от тогава, ама баш в този момент не ми се разправят - не
знам по какви причини, нашенският Великден съвпадаше с Католическия, та
обикаляхме магазините като въртоглави да търсим боя за яйца, защото Даниела
искаше да си спазим нашенската традиция, независимо в коя част на света се
намирахме. Та, след като с 300 зора намерихме боята, червихме и яйца по това
време, докато почти през цялата ни почивка се ляха едни поройни дъждове, които
пък попречиха на Нени да си кара мотора, който също мъкнехме с нас в ремаркето.
По тези причини той не беше особено щастлив да стои затворен по цял ден в
бунгалото и да си убива времето с безконечни игри на карти, но ние просто
нямахме друг избор; поради лошото време стояхме приковани към столовете в
бараката като затворници. После пък Даниела я заболя някакъв зъб, та и на
зъболекар ходихме – абе, аз съм една малка енциклопедия на спомени, нещо като
Стария и Новия Завет събрани заедно... Почна ли веднъж да разказвам - свършване
няма през цялата нощ, та до сутринта.
Сегашната
ни дървена колибка се намира на много стратегическо място - точно срещу блока със
сервизните помещения. Деца врякат като заклани, докато се къпят и естествено
забравят да затварят крановете като свършат, та водата плющи подире им, сякаш
водомерите не съществуват за тях; едни ги къпят преди лягане, други ги мият на
ставане. Тези, дето са все още в пелени, не искат да им ги свалят пък, защото
таман са си затоплили малките розови дупета и така си им е баш добре на
омазаните с акита задничета. Наред с този хигиенизационен процес на
подрастващите, татковците им също мучат и ръмжат по тоалетните - едни се
надуват да изкарат вечерята, белким освободят пространство за закуската, други пък
изливат вечерните аперитиви през устата, давят се и се заричат повече алкохол
да не вкусват през живота си (които закани траят само до обяд или най-късно до
вечерта на същия ден); кой пърди звучно и с облекчение се радва на постижението
си, кой се оригва мощно и разтърсващо, почти в унисон с пръдльовците – голяма
веселба е на къмпинг, почти като на куклен театър. Нашата къщурка е сравнително
нова и чиста (защото сме отсядали и в много по-мизерни коптори, хем за същите
пари...). Имаме си всичко необходимо, без фурна (явно баници и мусаки няма да
печем, докато сме тук). Хладилникът го заредихме с всички хранителни остатъци,
които пък обрахме от нашия в къщи и ги донесохме за усвояване тук - уж с
надеждата да ги доядем на почивката, но се опасявам че или ще си ги върнем
обратно, или ще нахраним рибите в морето с тях.
Аз
вчера започнах работа в 06:30 и в 13:30 си тръгнах. До последния момент имах
плътна заетост - за една бройка даже да закъснея, но на края предадох всичко и
най-лицемерно им пожелах весели празници (дълбоко в себе си обаче им теглих по
една индивидуална майна, за да знаят задочно с кого си имат работа: слизайки
надолу по стълбичката от началника, та стигайки чак до онзи подлизурко
колегата, който седи през едно бюро от мен, но аз и във въздуха усещам как витаят
неговите натегачества - чудно ми е само как грешната Земя продължава да търпи
такива плазмодии и зелени еуглени като него; шефът също е капут голям, ама
хайде – той поне е шеф и му е простено). У нас само трябваше да донатоварим
багажа, с който Дани и Неси ме чакаха вече току на прага. Към 14:30 поехме по
пътя, но малко след Бризбън ни хвана някакво странно и безпричинно задръстване,
та изгубихме цял час за едно нищо и никакво разстояние от няколко километра.
Едва когато влязохме в това морско градче, видях колко се е разраснало, колко
много нови сгради има и съвсем закономерно се загубихме в лудницата на панаира.
Докато се мотаем през лабиринтите измежду хилядите паркирани коли и
блуждаещата, нехаеща, почиваща маса народ, над нас падна и мракът, който вече
съвсем ни обърка ориентировката. Колата ми по правилник има два фара отпред,
обаче те отдавна не светят като хората. Понеже пътуванията ми са предимно през
светлата част на денонощието, а и аз от немокаятлък все не намирам време да ги
оправя. Като ми се наложи да ги ползвам, слизам от колата и ги почуквам с юмрук
по стъклото и те се включват автоматично сами. Като ги загася обаче, повторното
им светване отново е свързано с юмрука на ръката и блъскането по стъклата.
Някакъв лош контакт трябва да е причината за това явление и сега съм се зарекъл
на тази почивка да ги отворя и да ги отремонтирам (само че няма да е сега, в
този настоящ момент и баш по средата на творческия ми писателски порив)…
Така
снощи в тъмницата спряхме на една бензиностанция, за да ни упътят на къде да
вървим и след още малко лутане из улиците най-после се намерихме на мястото,
където трябваше да пристигнем часове по-рано. Нанесохме си багажа набързо и не
след дълго импровизираното ни с подръчни материали тържество започна, без
излишно помайване и губене на ценно питейно време. Тази сутрин се събудих много
рано вече като курортист и свеж като прясно откъсната репичка, а за другите от
бандата, дето тепърва трябва да пристигат днес се обзалагам, че те още не са
станали от сън и даже не са си изпили кафето. Че ще има сума време да се
мотаят, докато натоварят багажа и те самите по колите, после пък и по пътищата
ще има да се клатят, при което се очаква да пристигнат чак следобеда. Докато за
нас почивката започна още вчера след работа – ей така обичам аз, да няма
празно.
Докато
пътувахме насам, Нени се обади по телефона с радостната новина, че вече
официално и триумфално е прескочил трапа на първата си изпитна сесия и то с
много добри резултати в бележника. Аз още сутринта го поздравих за рождения му
ден, но точно по това време той все още беше на училище и не можахме да говорим
много. Бляскавите му успехи много го радват, а и всички нас покрай него,
разбира се. Дано да продължава все така усърдно и успешно, че да завърши онова
което иска, което толкова много харесва и му е интересно да работи занапред.
Той днес се отправя обратно към строителния обект, за да възстанови дейността
си още от утре, но каза че отново ще се прибере след други две седмици - тогава
вече ще се видим по-надълго и нашироко, надявам се…
Чувам,
че народът около мен взе да се размърдва по палатките и из караваните – хората
топлят води, свирят чайници, варят си кафета, но от много места дочувам и
типичното “фъстене”, което издава капачката при отваряне на бирената бутилка
или пък кутийка, запълнена с ледения продукт; ашколсун бре, молодцы – точно
така се прави на ранина! В къмпинга има ужасно много хора и аз след малко ще
направя един опознавателен обход из алеите му, но все още чакам да станат
всички, че да мога хубавичко да ги огледам и отвсякъде – палаткови лагери,
караванни летовници и останалите от колибите. Не знам нито дали сме на море, а
пък ако случайно се окажем, че сме – то тогава наблизо ли е плажът? Въобще
нямам представа къде се намираме - нали пристигнахме снощи по мръкнало, та не
можах да добия по-ясна представа за посоките на света. Знам само, че сме в
непосредствена близост до къмпинга, където навремето бяхме отседнали със
Стефчови, дечурлигата и майка - само че за там трябваше да преминем реката с
ферибота, докато този път ние сме на отсамният ѝ бряг. По принцип на това място океанът поема вливащата
се в него река - строго обособени плажни ивици няма, които да се различават
много едни от други; навред са се образували тихи лагуни и плитчини, където се
извършват игри, къпане, плуване и останалите морски развлечения като риболов
например. Който иска да се блъска из вълните или да кара сърф, отива на
по-предната линия, където пък застава баш фронтално пред ревящият океан. Ние
така или иначе през деня ще включим едно кратко посещение и на това място, за
да видим дали има някакви драстични изменения в околната обстановка -
по-специално в самия къмпинг и района покрай него. От там надолу по същия път
ще продължим и към плажа, но като гледам през прозореца времето навън -
температурите са далеч под желаните 35 Целзиеви степени и вероятно ще стоим
само на пясъка, навлечени с пуловерите, нахлупили ушанките и завързали шаловете
през устата, докато гледаме и се наслаждаваме как другите шашкъни се къпят в
хладните води на океана.
Освен
тъмнината, с която ни заля краят на вчерашния ден, снощи се изля и една много
сериозна порция освежителен дъжд – изглежда, че за това географско място на
Планетата и точно по това време на годината, тук е станало традиция да валят
обилни дъждове, които на нас специално изобщо не ни пречат - да му мислят обаче
онези с “хималайките” по поляната. Забелязвам през джама, че и разни лодкари си
застягаха такъмите и отиват за риба - тук целият район представлява едно
истинско райско кътче за заклетите рибари, но ние сме си донесли свински
пържоли за всеки случай. Аз от петте въдици, които имам у нас в бараката, на
края не взех нито една – просто нямаше място и за моите пръти заради останалата
покъщнина и провизиите, които мъкнем подире си. Знам, че “дядя Игорь” си пада
по тази част - може пък той да е взел някоя въдица от тях (и ако разбира се,
неговата неотлъчна сподвижница “тётя Дарья” му е дала великодушно съгласието
си, защото и тя си пада малко командир на първоешелонен дивизион; нещо подобно
като моя началник-щаб на полеви лагер, само че с няколко степени отгоре, а това
в конкретният случай пък е радостно и успокояващо, че има и по-зле от мен).
Като основно правило обаче, рибарите са винаги многократно повече, отколкото е
числеността на рибата в морето – гледаш ги, отиват на талази: с лодки, с
екипировки, с въдици за стотици долари и стръв за други десетки, обаче малцина
се връщат триумфално с по някоя мряна на куката. Останалите гледат да не се
мяркат много-много по светлото, за да не им се присмиват на празните кошчета.
Риболовът е забавен спорт и прекрасно занимание за отпускане на нервите, само
че аз нямам нужното търпение да вися като паяк в очакване да потъне плувката, защото
видите ли - в тоз миг рибата е клъвнала и нагълтала куката. Аз обикновено съм
доста саркастичен и подигравателен към такива индивиди – риболовци. Първо ги
наближавам с тихи стъпки и откъм гърба – съзаклятнически, да не им нарушавам
мирът и да не им плаша рибата. После още по-състрадателно ги питам: “Как е, как
е? – кълве ли, кълве ли?”, на което те пък тъжно и неохотно ми отговарят, че от
сутринта едва ли са имали едно или две поклащания на плувката. Следва любезният
ми въпрос: “А знаете ли случайно колко е часът?”, независимо че аз или
прекрасно знам колко е в момента или пък изобщо не ме интересува шибания час. И
когато вече най-накрая нещастният рибар погледне часовника си и ми каже, че е
еди-колко-си, то аз вече го приковавам към скалите с последното си питане:
“Абе, що тогаз не идеш у магазина, па да си купиш едно кило риба, ами висиш
тука кат’ на коча мъдете? – имаш още време, они затварят в 5!”, след което се отдалечавам
от мястото с по-бързи и шумни стъпки, за да не ме застигнат клетвите и
попръжните рибарски. Ей такива работи – понявга много обичам да се ебавам с
хората, ама не се сърдя когато пък някой се будалка и с мен; важно е майтап да
става и смях да има…
А
иначе “Утрините тук са тихи”, съгласно небезизвестното произведение на съвсем
неизвестният за мен автор – аз така и не помня вече от кого е било написано (а
най-вероятно пък, никога не съм и знаел…), но все пак спомням си, че имаше
някакъв такъв руски филм за войната, създаден по книга със същото заглавие;
даже и едноименна театрална постановка съществува, доколкото не ме лъже
паметта. Срамното е само, че не знам името на автора – баси, хá дано се сетя в
хода на събитията, че инак ще бъде доста срамота от моя страна...
Всички
продължават да спят - имам предвид личният състав от нашата колиба. Останалите
човекоподобни от къмпинга отдавна вече са се надигнали - правят се закуски,
пекат се филии, мажат връз тях масло, конфитюри или “Vegemite” - отвред мирише
на кафе; въобще, започва новият ден. Ау-у, като споменах пък за тоя техен
прословут vegemite (т.нар., “веджимайт” на местен диалект), та се сетих да ви
разправям каква отвратителна отврат е тая гнусна консервирана каша. Значи, това
е може би най-типичното мазило за закуски в тази държава и ако някой от
поданиците ѝ не го е ял или поне
опитвал барем веднъж, то този индивид въобще не го считат за австралиец. На
външен вид, по своя цвят и консистенция това идиотско нещо ужасно много
наподобява на нашенският шипков мармалад – до тук прекрасно, ама де да можеше
да е и толкова вкусно обаче. И ако шипковият мармалад се приготовлява от
плодове и е нещо доволно сладко, то за разлика от него vegemite-ът го варят от
всякакви видове зеленчуци, в комбинация от бирена мая и други полезни
изкопаеми, извличайки само така здравословните минерали от тях - които пък от
своя страна му придават някакъв странен, кисело-лютив и горчиво-сладък до
припадък вкус, с преобладаващ дъх на витамини от цялата “B”-серийна гама.
Продава се във всякакви разфасовки – от няколко грама за еднократна употреба до
цели буркани. Хлапетата го плюскат поголовно и казват, че било много хубаво –
тук в числото включвам дори и нашата собствена Ванеса, за срам на толкова
порядъчният ѝ и праволинеен отец, а с
това завършвам пасажа с безполезната си информация, за да не отегчавам
читателя.
След
малко излизам на самостоятелен предварителен оглед, а и за да разгледам
наоколо; да видя има ли чефкинчета, полякинчета - в кои палатки са се настанили
германките и т.н. Аз тези свои навици от доброто старо къмпингарско време не
мога да забравя и с тях ще си вървя до самият край – е, поне дорде имам
отредени дни на тоз пълен с грехове свят. Понеже нямаме набелязан план за деня,
та сега все още не мога да кажа какво точно ще ни предстои до настъпването на
вечерта. Просто трябва да се изчака до следващият ми “морски” репортаж, в който
вероятно ще стане дума и за това. А сега спирам до тук и то не, че нямам какво
още да ви разкажа, ами защото ми изтръпна задника на този неудобен стол - ще
стана да си разтъпча телесата, пък после ще видим какви ще ги мъдрим - вече е
08:30, за протокола...
07.04.2012 - Абе днес не беше ли Денят на Здравните работници и Здравеопазването като
цяло? Май че да - амчи тя нашата медицинска сестрица имала празник тогава, бре;
ето кой значи, ще ни прави салатата довечера. О-хоо, че той и Докторът ще
трябва да почерпи, щом като такваз е работата. Е, ще има тържество, да се
успокоя от сега - щото снощната вечер (за разлика от първата, когато си бяхме
сами в бунгалото...) премина доста вяло, макар компанията ни да беше в
най-пълния си състав. Повлякохме се по акъла на другите, та ходихме в някакъв
тъп ресторант, където сума време ни вземаха поръчката, ама после пък много
набързо ни “видяха сметката” - аз бях с колата и сръбнах набързо само две малки
бирички, а чак като се прибрахме в колибата след 22:00, тогава вече вечерях
официално с пържени тиквички и майонеза (понеже аз ресторантска манджа не ям,
освен ако кръчмата не е македонска или поне малко сръбска). Но хайде, да
започвам с изложението си от самото му начало - после така или иначе ще стигна
и до краят.
Значи
- след като приключих с писателската си дейност вчера сутринта, облякох се
топло и излязох на обиколка в по-близкия район. Първо се завъртях из къмпинга,
но само за 5 минути обиколих няколкото малки алеи и пак се озовах на входа му.
Мястото иначе не е голямо по своята площ, но пък е много гъсто населено с
каравани, палатки и дори няколко бунгала (малки къщурки), където се помещаваме
ние. Имаше доста хора, които точно по това време вече пристигаха и се
настаняваха - опъват въжета, забиват колчета, вадят се тенджери, посуда и
провизии от багажниците на колите, но като гледах наоколо, на пръв поглед май
най-много преобладаваше бирата като техен основен хранителен продукт; цели каси
и вагони бяха складирани по моравата.
След
като не се задоволих особено много само с кратката си инспекция на
новопристигналите в къмпинга летовници, после излязох извън пределите на лагера
и се отправих към мястото, където реката се преминава с ферибота. До това време
вече се беше натрупала сериозна опашка от коли пълни с пасажери, чакащи чинно и
безропотно реда си да пресекат на другия бряг. Забелязах, че властите са
пуснали още една платформа, паралелно и в непосредствена близост до
съществуващата преди време само една. Всяка лодка качва по 10 автомобила и
докато мигнеш, вече си прескочил на отсрещната страна през водата. Аз исках да
проверя как стои въпроса с плащанията и тарифите - когато идвахме тук с майка и
Стефчови давахме по $2 за пресичането на реката; няколко години по-късно, вече
с Даниела плащахме по $4, докато сега вече копоите деряха по $6 на кола за
еднократно преминаване – демек, на връщане се изръсваш с още $6. Който разбира
от проценти и аритметика нека да пресмята - като това всичкото е за период от
някакви си 15-16 години (всъщност точно 14, ако трябва да съм и съвсем
счетоводно прецизен). Позавъртях се покрай лодките, хвърлих едно око и на
рибарите наоколо, събрах няколко пънчета за огнището и с този наръч дръвца се
прибрах обратно в колибата. До това време вече всички бяха станали - закусват,
пият кафета и прочие сутрешни ритуали...
Не
след дълго излязохме и ние - първо се наредихме на същата опашка за
преминаването на реката; искахме да отидем до другия къмпинг, после да слезем и
до необятната плажна ивица и въобще да изкараме няколко часа досущ като “на
море” (щото ние, нали идваме от балкана, та да съберем малко повече от местната
слънчева радиация и готварска сол – понеже си нямаме наша). Водата беше
кристално чиста и учудващо топла за този сезон - щом като дори самата Даниела
се престраши и нагази в морето, макар и само до коленете (нали все ѝ е студено,
завалийката...). Малкото вилня и щръкля из прахоляка като побеснял кон - зер,
къде да види море и то горкото: да не би да сме го завели някога на плаж или
пък нещо подобно - а пък уж живеем на един хвърлей от морето... Ние сме малко
като варненците - живеят на брега, ама на варненския плаж хич не ходят.
Изкарахме
няколко приятни часа по пясъка, из вълните и главно в постоянно движение и
разходка покрай брега. Така съвсем неусетно изгоряхме, но и огладняхме. В
ранните часове на следобеда поехме обратно, но на път се отбихме и до онзи,
нашия къмпинг. Там нещата не са се променили изобщо и освен пътя от там до
плажа, който вече е асфалтов, а не трошляк както беше преди, други видими
изменения не забелязах. В къмпинга има някои поизсечени дървета – тези, които
са били вече много големи и с клоните си са застрашавали къмпингарите и
палатките, които са под тях; по-малките пък вече са пораснали достатъчно и общо
взето е запазен сенчестият вид на поляната. Спомних си, че точно преди 13
години и точно по времето на тези същите Великденски почивни дни, ние бяхме на
това място с Даниела и Нени. Тогава също се бяхме настанили в едно бунгало,
малко по-примитивно от това, в което се намираме в момента. Една от основните
разлики между тогава и сега е, че в оная колиба нямахме баня и тоалетна и за
всяко едно пикване и акване трябваше да тичаме през целия плац и обратно. Друг
съществен елемент беше и цената му - тогава $45 за една нощувка срещу мизерните
условия на това нещастно бунгало ми се струваха непостижима финансова бариера,
която навремето аз преодолях единствено благодарение на безпределната си,
безумна любов и чувствата, които тогава изпитвах към Даниелчето. В настоящото
време обаче, за подобна барака, само че с налични вътрешни сервизни помещения
платихме баснословните $136 на вечер, която стойност е в състояние напълно да
изпепели и изтръгне дълбоко из корен абсолютно всякакви следи и наченки на
любов от мен - ама това пък вече е съвсем отделна тема на разговор; дайте да не
се разводняваме сега с нея, ами да караме по същество. По онова време небето се
продъни над нас и валяха дъждове почти през целия ни престой, докато сега
климатичната обстановка е разкошна и ако някъде може да има нещо по-добро, то
това би само било на к-г “Делфин”, малко преди Ахтопол (ако това място въобще
съществува в днешните объркани и смутни времена)…
След
носталгичната ни разходка из къмпинга, качихме се пак на ферибота и срещу други
$6 ни преведоха оттатък през реката. Като се прибрахме на наша територия
веднага се набухахме в басейна – трябваше да смием солта и потта от нас и
главно да ни опада пясъка от гащите, който специално в моя случай ми нанесе
големи поражения. Както съм бил мокър по плажа и гъза ми пълен с баластра, и
както не съм го усещал, докато вървяхме нагоре-надолу по брега, че като ми се
протриха кълките, майчице мила - едва чак като се изкъпах с чистата вода под
душа, тогава с болка разбрах колко много съм си осакатил междукрачието. Ама
като се намазах пък с едни вълшебни мехлеми на Даниела против бръчки и за
гладка като на бебешки задник лицева кожа, които тя си изписва по каталог и са
доста скъпички, тутакси почувствах подобрение и значително духовно облекчение (в
частност между краката). Едно поне е ясно, че точно там на мене бръчки никога
няма да ми се появят – колкото да остарявам и съответно изглупявам...
След
басейна последва обилен аристократически обяд в колибата, като междувременно
започнаха да се обаждат и новопристигналите ни приятели - Янкови, Дарина и
Игор, Докторите и т.н. С всички се разбрахме да се срещнем на една обща явка в
17:30, а аз до тогава се занимавах със счетоводството на фирмата. Даниела,
естествено се въргаля в леглото цял следобед и уж чете книга, но повечето пъти
я засичах, че лежеше със затворени очи - абе някой тук знае ли как може човек
да чете книга, докато в същото време очите му са затворени и диша равномерно?
Щото аз не съм чувал за подобно явление и на това състояние му викам сънен
синдром, но пък може и да не разбирам твърде от медицина – както и да е...
Привечер се видяхме с останалите от групата, а малко по-отгоре вече стана дума
за нещастното ни посещение на въпросният ресторант. Че не беше само това, ами
заради Вселенския празник Господен, имало и някакво допълнително нареждане от
Селсъвета, което строго гласяло следното: всеки който употребява алкохол в
обществено питейно заведение, задължително трябвало да си поръча и някаква
храна за мезе (може би с цел да предотвратят напиванията на празен корем,
защото на австралийците им е малко слаб ангелът – с 10 бири се опиват, а на
15-та почват да повръщат по и да пикаят под масата). А простите и евтини,
най-обикновени пържени картофки не се класифицирали моля ви се в този раздел на
храните - трябвало да си поръчаме нещо, дето се ядяло с прибори. “Че ние
европейците, вика Янко на момето - винаги ядем с прибори; чипсът също го бодем
с вилица!” - “А пък наша милост го усвоява и с хляб, на всичкото отгоре”,
прибавих аз и моите крилати фрази към взаимните реплики на всеобщия спор, който
се разрази в закусвалнята пред смаяните погледи на посетителите. Така някои
индивиди от масовката вечеряха с манджа въпреки всичките ни пререкания, докато
други в знак на протест стояхме гладни – едва чак когато се прибрахме обратно в
бунгалото аз успях барем да се навечерям, а пък това дето снощи си легнах
трезвен като водопровод е вече съвсем отделна тема и въобще не ми се дискутира,
че се натъжавам и ми се насълзяват очите от мъка…
На
практика стана така, че аз слях двата си разказа в един - докато опиша всичко
до тук, излизахме, мотахме се безцелно из района и се прибрахме следобеда.
Бяхме се разбрали с Янкови да направим едно сутрешно посещение на местното
тържище. То е много известно като пазарно място - нещо като битак, но не
съвсем: повечето стоки са локално производство, ръчно изработени от тъдявашни
майстори и занаятчии. Макар че нищо не си купихме от кичозните боклуци на
местните бабички, поне успяхме да утрепем 2-3 часа и така в разходки и шляене по
сергиите сутринта мина. Стана ясно, че нашите Бранко и Мариана също били на
почивка в съседно курортно селище, а ние вече бяхме на половината път до там.
Обадихме им се по телефона, та се видяхме и с тях. Пихме по една бира всички
дружно и ние специално се прибрахме. Ванеса нещо не беше съвсем във форма -
нещо главата я болеше; дали е от слънцето не знам, но си дойдохме повечето
заради нея. Те сега пак спят двете с майка си, която също искаше да си почива с
книгата (само дето гледам, че пак затвори очите и се умълча – и това ако е четене,
тогава аз съм трамвай). Единствено аз нямам нужда от почивка; дай ми на мен да
обикалям - ако ще и денонощно да е, пак няма да ми омръзне и да помисля за
връщане.
Напред
най-после довърших финансовия отчет на фирмата и седнах да нахвърлям набързо
някоя и друга информационна безсмисленост. Като приключа с творческата си
дейност пак ще изляза - имам от едно място да си докарам още няколко пънчета за
камината. Онзи ден на разходката ги мярнах бегло със страничния си поглед и ми
се сториха ничии и безстопанствени, та сега ще отида да си ги прибера. Иначе
така ще изгният от дъждовете, а аз поне ще ги използвам по предназначението им,
да опечем някое кюфте или кебапче на тях.
За
довечера има планирана всенародна вечеринка в някой от парковете на курорта.
Общо с дечурлигата сме цяла банда с около 20 души членска маса - при тези наши
толкова разнородни вкусове и индивидуални интереси хич не сме подходящи клиенти
за ресторант. Обикновено персоналът се обърква само при вида на такава внушителна
и грачеща на чужд език дружина – трудни сме...
12.04.2012 - Международният ден на Авиацията и Космонавтиката - или поне нас така ни
учеха навремето в училище. На днешния ден първият летец-космонавт, товарищ Юрий
Гагарин излиза в открития Космос и датата беше свързана с най-разнообразни
училищни мероприятия, полагане на венци и цветя пред паметници и т.н. Аз дълго
време мислех, че събитието е плод на едно чисто наше си, социалистическо дело и
последното няма чак толкова широк отзвук по света. Обаче тази сутрин бях
приятно изненадан със съобщението на местната радиостанция, по която обявиха
какви случки са станали точно на тази дата. Наред с имената на другите известни
личности и свързаните с тях събития, подчертаха и имената на нашият Юрий
Алексеевич, които сигурен съм, някои чуваха за първи път. Така че дори и англоезичниците
знаят за подвига на Първият човек в Космоса без дори да предполагат, че нашият
пионерски отряд в прогимназиалните класове носеше именно неговото име, а пък от
там и аз по асоциация знам доста подробности около този случай със световна
слава. Нали правехме стенвестници, пишехме съчинения и разкази - дори цели
стихотворения учехме наизуст в прослава на славната им и шибана КПСС…
Независимо,
че днешният ден е вече далеч след завръщането ни от кратката, няколкодневна
почивка и за мнозина разказът ми започна малко странно, сега аз ще се върна
именно на същото място, където прекъснах потока си от мисли, които тогава
описвах по най-съвестен и подробен начин.
Та,
значи - след като момите ми се наспаха и убиха следобедните си часове в сън и
въргаляне по креватите, подготвихме торбите с хранителните материали и се
срещнахме с нашите останали приятели в беседката край басейна на мотела, в
който бяха отседнали Докторите. Моабетът ни не продължи много дълго, защото
точно в 21:00 дойде охраната на комплекса да заключва вратите и нашата дружинка
се разтури – а пък тъкмо беше започнало да става весело и ние бяхме влезли вече
в ритъм. Малко след това обаче се разотидохме по домовете, защото в
цивилизования свят не е прието да се вдига шум, докато другите през това време почиват
или кой знае пък какви други мръсотии вършат по стаите на хотелите.
На
следващия ден се бяхме разбрали да отидем на разходка покрай брега, но
междувременно от небето се изля един много хубав дъжд, който напълно обърка
плановете ни. Разходихме се из градчето вместо това - качихме се на една лодка
и с нея обикаляхме крайбрежието. На крайната спирка също имаше някакъв малък
локален панаир, който ние посетихме с подчертан интерес, а след всичката ни
обиколка покрай сергиите, обядвахме в едно рибарско заведение. Аз естествено
пак останах гладен, защото не си падам твърде много по рибата и нейния полезен
фосфор, нито пък залитам подир протеина на морските деликатеси като цяло. Добре
все пак, че сутринта бяхме минали през Дарина и Игор, та тя милата извади малко
козунак и няколко Великденски яйца - така с тях по време на закуската бях
сплашил малко глада и обядът стоически го прескочих, оставайки с надеждите си,
поне вечерта да се набухам като малко прасе-сукалче (дано да не съм прегрешил
много…). Макар че тогава не беше баш нашенският си Великден, Дарина беше
избързала с една седмица - боядисала яйца, козунак купила от нарочна италианска
бакалница и т.н. Похапнахме и малко шоколадови яйчица, които също ме позаситиха
за известно време, но до вечерта вече бях бясно гладен като освирепял през
зимата вълк-единак. От много назлъндисване и канене, всеобща вечеринка така и
не успяхме да организираме - действахме разпокъсано и поединично като разбита
от башибозук хайдушка чета. Това беше и нашата последна вечер в къмпинга, която
прекарахме много приятно само с Янкови, които ни бяха на гости в колибата.
Доядохме каквото можахме; този път сръбнахме и малко по-сериозно, защото аз до
момента все изпълнявах ролята на кочияш (шофьор, в конкретния случай) -
следователно не съм си позволявал алкохолни своеволия и безразсъдства…
Така
почивката ни наближаваше да приключи, като за последния ден на прибирането ни
към къщи, си бяхме оставили да посетим няколко допълнителни туристически обекта
в околностите, където се намирахме. В 10:30 вече бяхме натоварили багажите в
колата и се отправихме към едно голямо езеро. По пътя за там открихме и други
природни прелести, за които дори не знаехме че съществуват и с голям ентусиазъм
посетихме и тях. Качихме се и на един връх, от където се разкриха чудни гледки
надолу към океана и низината. Навсякъде правихме снимки, но камерата не съм я
вземал с нас и този път филм няма да има от това наше кратко пътешествие. За
сметка на това пък имаме достатъчно много снимки, които ще ви покажат къде и с
кого сме били през цялото време.
От
многобройните ни спирки през деня, в къщи се прибрахме едва вечерта. Трябваше
да разтоварим покъщнината, да се оправим и подредим - за това не ни остана
време да се обадим и по телефона. Само с Неничко се чухме - той вече беше на
работа и скоро очаква да си дойде пак у нас, само че аз не разбрах точно кога
ще е това негово прибиране. Освен това той вече не си идва у дома, а бърза да
види своята руса и бяла като сирене изгора в Бризбън, която също го очаква с
нетърпение. Така ние малко взехме да се разминаваме с него, но сигурно и това е
нормално, предполагам...
16.04.2012 - Ето че пак е понеделник - един от най-трудните ми и омразни дни на
седмицата. Независимо че Великден беше вчера, аз пак казвам “Христос Воскресе”
(без да съм много сигурен в правописа на втората дума, т.е. дали се пише със
“С” или със “З”; при справката с Интернета го намерих написано и по двата
начина, но кой е по-правилният за употребление не ми стана съвсем ясно)...
Аз
в петък сутринта водих Ванеса на лекар-специалист, за да ѝ види гърлото и да каже защо още не е зараснало след
оперирането на сливиците. Оказа се, че всичко било нормално и възстановителният
процес върви успешно - просто там където все още я боли зараства по-бавно, но и
това място ще се оправи. Часът за доктора беше в 08:00 и аз докато оставя Неси
обратно в къщи и дойда на работа стана 09:00. През целия ден не съм слагал нищо
в уста – ни троха хляб, нито пък капчица вода. Реших по този начин да си изразя
тримиренето - като не постихме 40 дена, както се полага по устав, барем това да
е един малък жест на самоотвержена жертвоготовност към делото на Христа.
Вечерта чак ядох и не умрях. Ако това упражнение го правя всеки ден, може и да
постигна някакви резултати в диетата си - във всички случаи или ще отслабна или
пък ще умра от недохранване.
В
събота сутринта ходихме с Ванеса на урок при учителката. Даниела си остана в
къщи, защото имаше да приготвя неща за празника, по пазар ходи и т.н. Ние на
връщане купихме месо - в касапницата помолих да ми го и смелят, та поне аз да
не се занимавам с тези скучни операции. Следобеда варихме яйца, червихме ги и
т.н. Имахме шетня до вечерта, като в 23:30 отидохме и на черква. Нямаше този
път много хора - друг път като че ли е било по-многолюдно. Вероятно дъждовното
време е отказало повечето от народа, но като че по поръчка през нощта дъждът
беше спрял и ние успяхме да участваме във всички църковни ритуали - обикаляхме
черквата, после постояхме малко на службата, чукнахме се с яйцата и се
прибрахме.
За
неделя се бяхме разбрали с група приятелски семейства да отпразнуваме Великден
в един парк. Ние подготвихме 3 кила кюфтета, а бачо Гьорги по традиция пече
агнешко. На няколко пъти ни валя дъжда и там, но ние бяхме на сушина в една
беседка и си изкарахме доста весело. Прибрахме се и се разпределихме по
леглата, защото всички бяхме много изморени. Днес очакваме Нени да се завърне
от обекта, като първо ще се видят с Меган, а утре ще дойде и у нас. Надявам се
да успеем да се свържем по телефона, че да се чуете и с него.
Иначе
на работа е все същата лудница и заетост - броя дните, когато всичко това ще
свърши и ще се отправим на голямото ни пътешествие към България. Вероятно това
писмо, което пиша в момента ще бъде последното преди да пристигнем, когато на
живо ще разказваме кое, какво и как е било около нас. Ще се опитам така да
преценя времето, че да го получите малко преди да пристигнем и ние самите.
17.04.2012 - От вчера Нени е в близкия географски район, но все още не и съвсем у нас.
Чакаме го да дойде днес по някое време - за жалост аз довечера съм на едно
служебно мероприятие, на което исках да взема и него, но ми казаха че то било
организирано само за работещите по този проект. Аз нямах абсолютно никакъв зор
да ходя да им слушам глупостите и гледам отровните им физиономии, с които се
срещам всеки Божи ден, но нямаше как да откажа. Освен това не знаех, че Нени си
идва тази седмица - той нали съобщава все в последния момент за намеренията си.
Така че довечера малко ще се разминем с него, но аз ще гледам да не се бавя
много, за да можем и с него да се видим. А най-важното е да ви се обадим и по
телефона, защото предполагам че отдавна вече очаквате да чуете и неговото
медено гласче.
Ванеса
от днес започна училище - вторият срок на първия семестър за тази учебна
година. Тя пък в неделя има концерт, организиран за всички ученици на
учителката. Вероятно е вечерта пак да сме заедно с Нени и приятелката му.
Следващият вторник той отново заминава за обекта и тогава ще бъде единствената
ни възможност да сме заедно. Иначе той прекарва повече от времето си с Меган -
особено сега, когато и родителите ѝ ги няма в къщи. Те заминаха на голямо пътешествие по Европа и Азия със
самолет и параход за повече от два месеца и ще се приберат чак през Май, за
сладострастна радост на младежите...
Снощи
успяхме да се чуем макар и за малко с вас - много се зарадвахме, като разбрахме
че сте заедно на софра със скъпи и близки приятели. Да сте живи и здрави, тази
традиция да продължава още дълга поредица от години. За съжаление днес нямам
какво повече да добавя към краткото си експозе и за да не изтърся още някоя
глупост, предвидливо спирам до тук - надявам се утрешният ми ден да бъде
по-богат откъм информация и събития...
20.04.2012 - И на тази седмица затваряме последната страница с днешния петъчен ден.
Като цяло тя не беше много богата на събития и лични драми, така че няма какво
толкова да ѝ описвам. Неничко си е все
още около нас и въпреки че не ние го виждаме, поне вечер се чуваме по
телефоните и знам дето се подвизава някъде из големият столичен град. Ние с
леля му Даниела тук на село се грижим за прехраната и оцеляването на рода,
работим, пазаруваме и т.н. Във вторник вечерта той беше у нас, но аз се прибрах
чак в 21:30 и нямахме много време да се видим. Единственото положително нещо
беше, че поне той с вас си поприказва добре - нали отдавна не се бяхте чували с
него. В неделя привечер ще дойдат с Меган и най-вероятно ще останат у нас,
защото пък на другия ден ще ходят на един от увеселителните паркове, с люлки,
водни пързалки, влакчета и т.н. Ние утре вечерта сме на гости у новите ни
приятели, с които се запознахме наскоро. Жената е българка, женена за грък и са
много симпатични хора. Преди Великден те бяха у нас, сега пък ние ще им върнем
визитата.
Тази
събота Ванеса няма да има урок - в неделя учителката ѝ е организирала годишен концерт, в който и тя ще вземе
активно участие. Така самият урок го изтеглихме за няколко часа преди самия
концерт, та поне да се разминем само с едно ходене на 200 км (с връщането).
Ванеса получи и друга покана за участие в 30-минутен самостоятелен солов
рецитал през Септември или Октомври. Прослушването ѝ за това музикално мероприятие ще бъде в началото на Май.
Пак някъде за периода Септември/Октомври имаме още един ангажимент - подобно на
миналата година, същата Асоциация на органистите от нашия щат е организирала
втори концерт под надслов: “Никой не е чак толкова малък (млад)...”, по смисъла
на това да се научи да свири или да участва във въпросната музикална изява. С
тези начинания се цели насърчаването на дребосъците към музиката и по-специално
към специфичните и уникални изпълнения на орган. Та и там ще имаме участия и
сериозна подготовка. За зла врáга обаче, нашият инструмент в къщи нещо се
повреди и Ванеса не може да се упражнява на него, докато не го поправим. Пак ще
трябва да го закарам на майстора, дето го прави предния път. Обаче като ги няма
вече ни Рон, нито Уоли - не знам как ще го качваме сами на ремаркето това тежко
туловище. В най-лошия случай ще се наложи да викам майстора у нас, а той взема
по-скъпо така, но каквото е – срещу повече или по-малко средства, всичко трябва
да се възстанови, за да продължат репетициите.
23.04.2012 - От миналия петък до днешния понеделник не се случиха някакви
изключителни събития, но все пак за да спазя хронологията и създадените си вече
навици, ще опиша горе-долу какво стана през тези почивни дни. В петък, като се
прибрах от работа направих една кратка обиколка на квартала, защото вече взе да
мръква много рано и аз докато изляза, навън е почти мрак. В тъмното е доста
неприятно и скучно да се върви безцелно, но независимо от всичко аз пак се
раздвижих малко. Ходих пеша до магазините, където Даниела вече беше отишла
доста време преди мен. Тайничко се надявах да я срещна някъде, за да ме прибере
обратно с колата, че нещо не ми се връщаше в тъмницата. Мислех си го, но изобщо
не вярвах че наистина ще може да се случи и се бях подготвил да бъхтя пеша и на
обратно, докато изведнъж я зърнах да излиза от един магазин, бутайки количката
пълна със стока. Е, посмъмрих я за гдето е пазарувала така безогледно и
поголовно, без да си прави сметка на кесията, но тя не обръща особено внимание
на тези мои най-остри забележки (в състояние е на цяла банка да похарчи парите,
стига да ѝ ги даде някой будала като
мен). Така моите пешеходни тренировки останаха само наполовина, защото после се
прибрахме заедно с нея и вече с колата. У нас не съм се занимавал с много
разнообразни дейности, освен ежедневните си мероприятия на компютъра и то
докато Даниела приготви масата за сядане. После вече зарязвам всичко останало и
се отдаваме изцяло на българските телевизионни сериали, гарнирани с по някой
винен или ракиен аперитив и съответните съпровождащи го подходящи мезета.
В
събота сутринта занимавките ми продължиха, докато Ванеса свири и се подготвя за
концерта на следващия ден. После те с майка си излязоха, а аз останах на
спокойствие и тишина да се занимавам с моите собствени ръкоделия. Звъннах по
телефона и на Миро в Америка, когото съвсем случайно открих у тях - него ден се
бе прибрал по-рано от работа. Та като почнахме един безконечен
междуконтинентален разговор - близо 2 часа си приказвахме по разни наши въпроси
от общ и взаимен интерес.
Сутринта
Даниела се разправя с плочниците - особено долният беше много обрасъл и тя купи
няколко пакета сол, която разхвърля между фугите на плочките. Това средство за
сега изглежда най-евтино и в същото време достатъчно ефикасно в неравната ни
борба с плевелите и непотребните израстъци. Аз пък имах да си пиша нещо - така
де, ние “творците” повече не се интересуваме от разни елементарни бурени и
кални строителни площадки; надживели сме вече своите ежедневни грижи и кахъри,
пренесени далеч по върховете на неясното ни литературно бъдеще...
Вечерта
в събота ходихме у нашите нови познати. Изкарахме весело и се прибрахме доста
късно. В неделя станахме рано всеки да се занимава с текущите си и належащи
задачи. Аз омесих една кайма за кебапчета, че следобеда пък очаквахме Нени да
дойде с Меган за вечеря. В 11:00 с Ванеса излязохме - първо за урок при
учителката, а после от 15:00 беше концерта на децата в катедралата. Личи си, че
всички напредват в музиката, защото тези които преди време едвам сричаха
нотите, сега вече свирят свободно цели произведения. Разбира се има и
начинаещи, които с интерес следиха изпълненията на по-големите и
по-напредналите от тях. След концерта ние веднага се прибрахме, че аз от там
нататък имах да цепя дърва, да опалвам огнището и т.н. Даниела вече беше
направила руска салата, баница, както и разни други вкусни блюда. Малко след
като си дойдохме пристигнаха и Неничко с приятелката си. Този път не бързаха да
си ходят, а останаха с нас чак до 22:30. Те днес през деня са на един
увеселителен парк, а вечерта Меган има интервю за работа, след което пък отива
на училище. Неничко утре сутринта тръгва за строителния обект и с него ще се
видим след други три седмици, когато му се пада да си дойде за почивните дни.
26.04.2012 - Чувството за днес е малко “понеделнишко”, въпреки че е все още
четвъртък. След вчерашния почивен ден баш по средата на седмицата, докато се
настроя на работна вълна и той надникът почти замина. Всяка година на 25 Април
се отдава чест, почит и уважение към всички войници и офицери, загинали по
време на Световните войни, както и тези в по-нови времена, свидетели на които
сме вече и ние самите. Събитието е свързано с повсеместни църковни служби,
митинги пред паметници на герои и масови заупокойни литургии на открито. По
някакви причини такива служби правят около 04:30 преди изгрев слънце, както и
на залез. Доколкото аз самият разбирам от австралийска история, тези часове са
свързани със спомените за ожесточени боеве и битки, особено през Първата
световна война, в която дейно участие взема огромен военен корпус, съставен
само от австралийски и новозеландски поданици. От там идва и наименованието на
този ден ANZAC - по смисъла на Австралийско-Новозеландски Армейски Корпус. С
особени чувства се споменава една историческа битка, станала в Галиполи
(Турция), където въпросната, “нашенска” така да се каже армия е била разбита на
пух и прах. Все още се спори по историческите архиви дали не е умишлена или
случайна грешката на тогавашното английско армейско щабно командване, но
фактите недвусмислено показват злополучната участ на войските, които именно там
попадат на засада и биват изтребени до крак. От тогава нашите им имат зъб на
англичаните и все искат да се отделят от Кралицата, но и тя не изпуска кокала
по обясними политически и икономически причини. Това е историята и това знам аз
- разбира се фактите са много по-обширни и подробни, но лично никога не съм се
интересувал прекалено много от история в генерален план като предмет за
изучаване, най-малко пък от австралийската - та ние нашата си собствена не
знаем, какво остава на чуждите държави да оправяме. Аз тук само маркирах
вчерашния паметен ден, за да не чуди някой защо не съм бил на работа. Малкото
също не беше на училище и си бяхме през целия ден в къщи, всеки занимавайки се
с неговите собствени дейности и интереси. Аз бях на компютъра - започнах
сглобяването на филма от кораба, а Ванеса свири, учи и си писа домашните за
училище. Даниела пък беше на работа – в техния медицински бизнес място за
почивни дни няма; както в хлебозавод – нали всеки ден трябва да ядем…
Прави
ми неприятно и то доста тягостно впечатление, че поредицата от черна хроника
продължава да тегне, специално над културния живот на България. В последно
време доста колосални имена от нашето време увиснаха по некролозите, което в
никой случай не е радващо. Преди седмица или две научихме за кончината на Наум
Шопов, сега пък Хачо Бояджиев го последва. Аз така и не съм разбрал, че още
през 2003 е починал и колоритният Кирил Господинов, увековечил за вечни времена
образа на най-типичният български мужик “Баш майсторът” (и след Алековият бай
Ганю Балкански, естествено). Един по един си отиват звездите на една епоха, на
която ние сме съвременници - в случая остава без значение политическата
ориентираност на тези творци. Изкуството би трябвало да бъде деполитизирано, но
вероятно в суровите условия на социалистическата комуна, това да не е било
съвсем възможно. Забележката правя по повод на множеството изказвания, които
прочетох за Хачо Бояджиев, за кликата която е обслужвал и партийната му
принадлежност. Смятам, че специално за това има отделно кой да го съди – ние
простолюдието, можем само да се наслаждаваме на множеството телевизионни
спектакли, които тогава гледахме с интерес, че и сега даже продължаваме да
следим – повече от 40 години, след като са били създадени; нека всички да
почиват в мир и Бог да опрости греховете им…
27.04.2012 - Изглежда че точно тук на това място и по време на тези мои разсъждения
почивката ми е свършила и съм си загубил мисълта. Сега ми е невъзможно да я
възстановя, за това продължавам по-нататък със своето писмено изложение (и тая
дума има доста странен произход - вероятно идва от “излагам се”). Ако пък
случайно се сетя за нещо, обезателно ще се върна на темата, за да допълня
празнината...
А
днес вече отбелязваме най-големият и светъл празник - сватбения ден на мама и
татя! Този път семейните ни тържествата по повод на събитието ще се проведат
довечера в гръцкия клуб/ресторант, в обстановка на сиртаки, чупене на чинии и
много мастика. Заминаваме с нашите нови познати в Бризбън - във въпросният
ресторант е организирано някакво тяхно гръцко мероприятие, свързано с
изброените по-горе дейности. Понеже хората поканиха и нас, ние на драго сърце
се съгласихме да се присъединим към общата етническа веселба на елините.
Независимо, че поводът за тяхното увеселение е друг, за мен случаят остава само
един и единствен – поредната годишнина от сватбения ви ден, а това ми е напълно
достатъчно като причина да бъда много щастлив и (малко) напит. След работа
тръгваме веднага - Даниела ще ме чака у хората; вземаме ги от тях и поемаме.
Децата остават заедно, под топлите грижи на баба им Димка (майката на жената,
която също е тук в Австралия и живеят всички заедно). Техният син е малко
по-голям от Ванеса, но се надявам да се разбират добре и да не правят пакости
на бабата. Утре сутринта ще мина през тях да взема Неси, че от там отиваме на
урок при учителката. С това се изчерпват плановете ми за почивните дни - ако
остане време ще се занимавам и с филма от Нова Зеландия, който много ще искам
да завърша преди тръгването ни за България.
С
последните си думи за днес искам задочно да ви поздравя отново по случай
годишнината от вашето бракосъчетание и най-сърдечно да пожелая още много години
занапред да останете заедно в относителен мир, дипломатичен сговор и истинско семейно
щастие. Ако довечера се приберем по-навреме и аз съм в състояние да държа
слушалката, ще потвърдим написаното и по телефона. В противен случай ще ви се
обадим утре следобеда, когато в България ще бъде все още ранна утрин, а аз
отдавна вече ще съм изтрезнял от махмурлука...
29.04.2012 – След като вчера отново се изляха поредните порции с напоителен дъжд и
ние си стояхме почти през целия ден у нас, днешната неделя е малко по-свежа и
благоприятна за доброто ни настроение и самочувствие. С няколко думи ще обобщя
случки и събития, станали до този момент, след което се местя на други дейности
и с писане ще се занимавам чак през идната седмица. Ще отделя няколко реда на
петъчното ни мероприятие, с което ще хвърля малко повече светлина върху общата
му обстановка.
Както
разбрахме от направените изказвания на гостите, поводът за тази гала-вечеря и
бил с чисто благородно и благотворително значение. Посредством това се цели
подпомагането на един човек, явно от гръцки произход и близък до етническата им
група, който миналата Коледа в един миг е загубил жена си и трите деца, а той
самият едвам е оцелял от нещастието, което ги е сполетяло. В къщата им избухва
пожар, предизвикан от хилядите светлинни Коледни украси и свещи, а на тези
дъсчени бараки само една искра им трябва, за да изгорят до основите си като
факли. Семейството загива целокупно, а мъжът едва напоследък е започнал да
проявява някакви признаци на живот, след 40% обгаряния, които е получил по
тялото си, вследствие на този домашен пожар. Веднага гръцката земляческа
общност се притичва на помощ и започват да организират всевъзможни масови и
индивидуални мероприятия, от които да съберат безвъзмездни финансови помощи за
спасението и лечението на въпросният човек. Специално с неговия тежък случай се
заема една лекарка, специалистка по кожни изгаряния, която преди време беше
обявена за жена на годината, предвид приносът ѝ към обществото в най-общ план. В същото време със
събраните средства хората от общността искат да спонсорират и някой
стипендиант, който да поеме тази извънредно трудна и не така привлекателна
специалност в медицинската практика, продължавайки нейното хуманно дело и за в
бъдеще. Та именно по тези причини, в петък вечерта беше организирана поредната
благотворителна вечеря за около 50 човека, при куверт от $75 на глава. Яденето
беше разкошно и “на корем” – с всичките му там гръцки специалитети, сармички,
сиренца, питчици, октоподи, мусака със сини домати, печени агнешки котлети,
кашкавал-пане и салати. Единствено алкохолните напитки се купуваха от бара, но
аз си бях подготвил домашното (понеже вече отдавна си знам урока за подобни
случаи) и носех малко мастика от нас. Тя, колкото и да беше малко, впоследствие
стана и наполовина, защото великодушно и благородно я поделих с нашия приятел
Янис, който пък беше много приятно изненадан от съобразителността ми и
приветства моята интелигентна находчивост с най-топлите си и искрени слова.
След като свършихме мастиката, в хода на вечерта поръчахме и някакво гръцко
вино, от което най-вероятно на сутринта ми се пръсна черепа от главоболие и
почти цялата нощ не можах да мигна, ами увивах тихо в тъмнината, както върколак
вие злокобно срещу месечина във фазата на пълнолунието си. Тези ми сутрешни
страдания обаче, по никакъв начин не можаха да заличат спомените от доброто ни
настроение предишната вечер и ние като цяло изкарахме много приятно и весело. Хората
бяха поканили и един нарочен танцьор, който проведе урок на открито по сиртаки
за всички участници в моабета, като на края той самостоятелно изигра танцът на
“Зорба гъркът”, под непрекъснатите овации на публиката. Ако не си бях поделил
така безразсъдно мастиката с ближния, твърде вероятно на дансинга щеше да има
още един “Зорба” в мое лице, но не ми стигнаха конските сили, че да им покажа и
своите потресаващи танцови способности…
Желаещите
да чупят чинии по гръцки образ и подобие също бяха задоволени с една камара
нарочно доставени и специални за целта – аз до сега си мислех, че гърците
трошат паниците, в които са яли допреди миг и по този безпрецедентен начин
изразяват задоволството си от добре сготвената манджа (докато съответната
домакиня изпада в своя най-овчи възторг, поглеждайки тъжно към пода купчината с
отломки от маминият ѝ
сервиз за хранене за 12 души, подарен за сватбата и датираща още от ерата на
1964, връщайки се малко назад във времето и пространството). А пък то всъщност
каква била работата, моля ви се – носят им едни такива крехки чинийки, бели и
тънки (не знам от какъв материал направени, но пък иначе чуплив във всеки
случай), които можеш да си ги блъскаш и в главата даже, без да ти стане нещо.
Но независимо от всичко и през този ритуал минахме – подът на ресторанта потъна
в чинии, а после сервитьорите само сметоха боклука и тържеството продължи.
Гръцкият
клуб, като домакин на мероприятието, изцяло беше организирал и финансирал това
пиршество, а събраните средства от кувертите на присъстващите гости директно
заминаха към фонда за подпомагането на изпадналия в беда техен земляк. Само от
продажбата на кафета и отделените от тях по 20 цента на чашка в името на тази
кауза, от някакво гръцко кафене са дарили $8000 – почин, който заслужава
дълбоко уважение към безпределното благородство на тези хора и нещо, от което
ние българските неблагодарници би трябвало да се поучим много сериозно и
най-после да възприемем като свое приоритетно верую…
Ние
също добре се забавлявахме с нашите приятели, като аз специално от Янис научих
много интересни подробности и любопитни факти за пенсионерите в Гърция. Тези
мои следващи няколко реда са именно за вас, онеправдани и унижени български
пенсионери. За да стигна по най-краткия начин до същината на това кратко
отклонение, само ще спомена, че в момента нашият приятел е “млад” пенсионер с
€1700 (Евро) месечна дажба, която си получава дори и в Австралия, където пък
живеят с жена си от 7 години. Той навремето е работил по тези добре известни
вече увеселителни кораби и е бил член от капитанския екипаж на сравнително
добра и престижна позиция. В смисъл – не е мил чиниите долу в трюма, а е бил
облечен с бяла униформа, с пагони и се е занимавал нещо със счетоводните дела
на плавателния съд. Преди години е имал някаква много краткосрочна възможност
за преждевременно пенсиониране, която той използва веднага и по най-рационалния
начин, след което слиза на сушата и се отдава на тих и спокоен пенсионерски
живот. На кораба се запознава с жена си още през 1986 или там някъде; след
което се женят, даже известно време работят и заедно на палубата на
презокеанските морски лайнери. Впоследствие им се ражда сина, който сега е
18-годишен, но в момента не това е най-важното и което всъщност исках да кажа.
Янис
ми разказа, че предвид голямата и тежка икономическа криза в Гърция, пенсията
му е била съкратена с близо 2-3 хиляди Евро на година и сега получавал само
около €1500 на месец. Това и до тук все още не е чак толкова интересно, колкото
любопитни ще се сторят на българския пенсионер следващите ми редове. Значи,
гръцкият му побратим, както вече споменах си получава въпросните €1700 –
ежемесечно и безпроблемно. В добрите икономически времена, преди празничните
дни около Коледа и Великден, пенсионираният грък получава допълнителна
финансова инжекция в размер на една пенсия, с която малко повечко му се
просветляват и без друго светлите Християнски празници – така той всеотдайно
слави Бога, барабар със всичките му светии и апостоли, като започне още от
Микис Теодоракис, та мине през Андреас Папандреу и на края завърши с
Константинос Караманлис. Обаче чакайте, и това все още не е всичко: има още
малко радост. Идват безгрижните летни отпускарски месеци през Юни и Юли –
гъркът и за тях получава по една малко по-малка инжекцийка от половин пенсийка
– да си има човекът, за мастичка с лед и маслинки, за салата “Цезар” и
най-елементарните житейски потреби, които изискват малко повечко масраф баш по
това време на годината. А пък точно тук вече идва и най-интересният момент на
темата – в днешните бездуховни времена и поради кризата, както също споменах
по-отгоре, пенсиите на всички са занижени с известни проценти, а бонусите им -
съответно прещипани наполовина. С други думи – вече за Коледа и Великден не се
получава една цяла пенсия, а само по половина, а за летните месеци – видите ли,
едва четвъртинката от стойността ѝ. Което от своя страна пък не се харесва на братският гръцки народ и той
започва да негодува, да размахва юмруци и вади средни пръсти срещу древната
Европа, довела го до това му плачевно и крайно унизително състояние. Длъжен съм
да подчертая обаче, че тези допълнителни пенсии се раздават не от държавния
пенсионен фонд и от бюджета на държавата, ами от средствата, които всеки гръцки
труженик си е внасял за осигуровки по време на своята активна трудова дейност в
продължение на десетилетия. Гърците недоволстват от факта, че френският
пенсионер например бил с €2000 месечна пенсия, като същевременно с дълбоко
разбиране и много жал съчувстват и на българският си побратим – който пък срещу
повече от 40-летният си труд и принос към собствената си държава е обречен да
измизерства остатъка от своя живот с някакви си 100 или 200 Евро месечно (ако
тук аз завишавам излишно или неправомерно тези примерни стойности поради
незнание, то моля да бъда простен за неточността; макар и не съвсем акуратен,
смятам да съм горе-долу в порядъка на граничните стойности или поне достатъчно
близко до тях – да речем само в средностатистически мащаб, дори не и в отделни
случаи, които могат да са далеч под или над тези величини). Иска ми се тука да
попитам: за какви Европи и Европейски съюзи става въпрос, какви европейци сме
ние българите и на къде сме се запътили и така бясно устремили, след като и без
друго са ни заврели не на Европата в гъза ѝ тлъст, ами сме тикнати дълбоко чак в аналната ѝ дупка?! Не съм чул някой
успешно да е излязъл от там, без сам да си е извоювал позицията...
Не
знам колко полезна ви е била тази моя информация, но специално на мен като страничен
наблюдател ми се стори доста интересна, макар това да не е дотам човешки
справедливо. Едва ли някой може да помогне в тази объркана политическа и
икономическа ситуация, но струва си да спомена още един любопитен факт. От
години наред комунистическата партия в Гърция няма тази популярност и престиж,
каквито е имала през 60-те или 70-те години на миналия век. Сега обаче навръх
Гергьовден се гласи невероятен обрат в политическите възгледи на страната и се
очакват комунистите да спечелят солидни проценти в изграждането на новия
министерски кабинет. Тогава ще се провеждат общонационални избори и дори нашият
Янис смята да гласува за тях, след толкова много години на разочарования и
изгубени надежди. Последните едва ли ще му бъдат възвърнати и то специално от
комунистите, за които той ще пусне своят глас на доверие, но всеки има право на
мнение и политически симпатии, които си остават нещо много лично и недосегаемо;
независимо, че аз не споделям неговите възгледи, за сега оставам неутрален. С
други думи, ако и Гърция рече да се върне към червената олигархия и реши, че
това ще бъде избавлението им от железните лапи на Европейския съюз, то тогава
хептен не знам на къде върви и се е засилил този толкова грешен свят...
От
стари мои писма вероятно си спомняте за едни прекрасни наши приятели Тони и
Дима, които не един път съм споменавал в редовете и спомените си. С тях се
запознахме през 2001, когато бяхме в България и заедно изкарахме множество
незабравими мигове и щастливи моменти. Те много искаха да дойдат в Австралия
както нас, но положението с емигрирането с годините ставаше все по-сложно и
затегнато, като в крайна сметка те не успяха да се класират на финала, въпреки
доброто им представяне по изпитите и с дипломите си. Като компромисен вариант
те предприеха заминаване в Испания и там са били заедно до около 2007. Бяхме
загубили следите и връзките си помежду, но напоследък се свързахме с брата на
Дима, който също беше заминал в Испания. Както и да е – с болка научихме, че
нашите Тони и Дима са се разделили впоследствие и отдавна вече не живеят
заедно. Той даже бил заминал за Лондон, където и до днес живее и работи. Ще се
свържем разбира се и с него, защото ние нямаме абсолютно никакви основания да
предпочитаме приятелството на единия пред това на другия. Е, те двамата не са
се погодили нещо – случва се и в най-добрите семейства; никой не е застрахован
против подобни сътресения…
Аз
пак започнах по-издалече, но конкретно исках да кажа, че най-после след толкова
много години успяхме да се свържем с Дима в Испания и онази вечер си
приказвахме с нея повече от час. Та тя предаде много негативни информации за
там и че положението при тях е доста тревожно, особено като икономика –
безработица, престъпления и т.н. Кризата е ударила жестоко тези държави, като
Гърция също е в числото на засегнатите/потърпевшите и никой не знае кога и как
ще излязат от батака (и дали пък изобщо някога ще им се случи…). В България
вероятно състоянието е същото, но понеже много малко подробности знам за там,
за това ми е трудно да ги коментирам. Като дойдем ще видим и ще преценим на
място…
Тези
малки отклонения направих умишлено и за сравнение с всичко, казано от мен до
тук. Анализите нека всеки да си прави сам – в този своеобразен писмен материал
аз излагам само фактите, по начин по който съм ги видял, усетил и изпитал на собствения
си гръб. А пък ако някой в даден момент се е оказал по-късметлия от мен, нека
да е жив и здрав – аз не му завиждам.
А
сега отново се връщам на нашето сиво и мрачно, познато вече до болка ежедневие.
Онази вечер ходихме само с нашата кола до Бризбън – на връщане оставихме
приятелите ни у тях ние от там и се прибрахме. Бяхме оставили Ванеса да спи в
тяхната къща, а аз на другия ден минах да я взема за урока по музика. През това
време Даниела остана за малко при Валя и Янис да пият кафе, а ние с малкото
поехме по мокрите пътища на отечеството. Ако не друго, поне колите пак се
измиха от дъжда – моята специално подхваща вече петата си годинка, през които
ни маркуч е виждала завалийката отвън, нито пък прахосмукачка е усещала да ѝ бръмчи отвътре. Забърсвам
си само от време на време предното стъкло, защото много се замазва и не мога да
виждам добре. Иначе всичко останало се намира в естественият си и натурален вид
– няма гримове и сенки, няма кола-маски и червило…
Вчера
се прибрахме веднага след урока – на пазар не сме ходили, защото гледаме да
опразним хладилниците преди заминаването ни. Ванеса беше много гладна, а и
предната нощ не могла да спи много добре, че бабата похърквала, милата. Та като
се наяде, легнаха двете с майка си и спаха почти през целия следобед. Аз имах
да посвърша малко работа, след което ходих да гласувам. По принцип не се
интересувам много-много от местните им избори, така че политически прогнози и
предположения не мога да направя. Както си бях обещал, още щом стана прилично
време в България и се обадих по телефона, за да ви поздравя във връзка със
сватбения ден. Вечерта писах и на г-жа Мамулева, която веднага още на другия
ден ми отговори и вече с нея сме в постоянен контакт. Ванеса с голям трепет
очаква срещата си с нея, както и с останалите ѝ деца, участници в годишния концерт/продукция. Подготвяме
специален репертоар за нейното по-добро представяне, но да рече човек, че си е
счупила нещо пръстите от много свирене – определено не могат да се правят
такива твърдения. Аз, единствен от всички мога да си представя, ако тя свиреше
сериозно и отделяше малко повечко време и внимание на тези музикални упражнения
– да е станала виртуоз до сега. Но с такива мимолетни дрънкания от по не повече
от час на ден, няма да стигне до никъде. Най-вероятно от нея ще стане един
алчен адвокат, тъп икономист или бездарен лекар, докато музиката можеше да я
изведе в Космоса. Опасявам се, че до сега това вече трябваше да се е случило,
което не ме прави много горд и щастлив, но каквото ѝ е писано от горе – това ще бъде; нека да е жива и здрава
само…
01.05.2012 - Брей, мама му стара! Мислех, че малко ще се успокоят и утаят мътилките
около нас, а те все повече се надигат от дъното. Сега пък ни люшна друга една
вълна - пак от “Хубавият син Дунав”, но в по-различен вариант. Както вече сте
разбрали от последните ми изказвания и оплаквания, електронният орган на Ванеса
взе нещо да сдава багажа и бавно да угасва - като свещ от времето на
електрическата криза, малко преди да пуснат тока. С тези негови номера, Ванеса
не може пълноценно да се упражнява - тя тъкмо ще се накани да започне сериозна
работа и той сам се изключва. Вероятно повредата е отстранима, но пак трябва да
го нося на майстора, по ремаркета да го качвам и размъквам на километри от нас
(без да отварям дума, колко пък тежи). Независимо че тази профилактика ще му се
проведе така или иначе, аз започнах да се оглеждам и за друг подобен музикален
инструмент, с който да подменим стария и да подскочим с едно стъпало нагоре по
нотната стълбица. Намерих един много хубав класически орган за $3000, който ще
отида да видя довечера. Добре ама той пък се оказа доста стар модел от 1983 и
по думите на учителката, не струва дори и $1000. На мен не ми се иска да се
връщаме чак толкова назад във времето, вместо да летим напред и смело да порим
“дунавските вълни”. Предвид нейното съвсем навременно и точно мнение, аз се
поразшетах наоколо и видях няколко други възможности - далеч обаче над
допустимите за нормалния разум ценови граници и мащаби. Един търговец на
музикални уредби и инструменти ме застреля с цифрата от $27,000 за действително
изключително красив и модерен орган, почти професионален - обаче цената му е
твърде висока дори за да влезе в зоната на розовите ни сънища и мечти.
Името
и моделът специално на този орган, който търгашинът искаше да ми продаде,
убеждавайки ме че това дори било твърде евтино за такава престижна марка (“Roland”),
в същото време ме заведоха по друга следа, след като направих и необходимите
проучвания по Интернета (казах ли ви аз, че без този Интернет просто животът ни
би спрял завинаги...). Така по някаква случайна частна обява се натъкнах на
един абсолютно същият като марка и модел електронен орган, но вече за $15,000
(само). Последният е все още под оригиналната си фабрична гаранция, с оставащи
3 години до изтичането ѝ.
Веднага говорих с жената, която го продава и се разбрахме утре да отида до тях,
за да го видим с Ванеса. Нескромната ми надежда е да успея с пазарлък да слезем
поне до $10,000 и чак тогава вече да се питам – аджеба, ще го купуваме ли или
ще се въздържаме поради бедност и несъстоятелност? Парите му не са никак малко,
но нови тези съвършени инструменти струват по 50-60 че и повече хиляди долара.
В последно време учителката си купи един подобен инструмент за $17,000, но тя
взе добро обезщетение от застраховката по време на наводнението и покупката ѝ не беше така дълбоко
сърцесътресаваща за семейния бюджет. Този орган обаче, който аз съм харесал за
Ванеса е с пъти и степени по-добър и хубав от нейния, който е по-обикновен.
Трябва някакво чудо да се случи, за да стигнем и ние до разумната, по
възможност по-евтина покупка. Малкото явно върви добре с музиката и се надявам
да е все така. Дори и да не стане професионален музикант, един такъв инструмент
си е доста скъпа мебел за домакинството и се надявам, че ще го ползва с години
занапред…
Е,
за сега окончателното решение още не е взето, но аз почна ли един път с
уговорките и с мераците, най-често се стига и до крайния резултат на покупката.
За да могат везните да натежат в правилната посока, довечера ще седна и на
съвместно съвещание с Даниела - имам още малко млечна салата от Великден и
някакви жалки остатъци с мастика; аз всичките си правилни, разумни и трезви
решения ги вземам най-лесно на пияна глава...
За
сега други вълнения няма около нас - чуваме се с Нени сравнително редовно.
Момичето му от днес започва нова работа - по-добра, престижна и платена, макар
и доста далече от тях, но и тя ще пътува, както всички останали. На Неничко пък
ще му местят лагера, където и до момента са на бивак - някъде на друго място
извън градчето, в което бяха; сега той ще има телефон в стаята си и ще ни се
обажда от там, защото мобилните оператори не покриват този обширен и откъснат
от цивилизацията район. След две седмици той пак си идва в отпуск, после ще
работи десетина дни и отново ще покрие следващия си учебен блок от 3-седмично
обучение. За по-нататък не му знам програмата. Ние пък до това време вече
сигурно ще сме заминали за България, така че е възможно и малко да се разминем
с него, но като се завърнем, живот и здраве, всичко ще се нормализира.
А
сега се потапям обратно в ежедневната си служебна работа - тези дни очаквайте
развръзката около покупката на музикалния инструмент за Ванеса...
02.05.2012 - Онзи ден пък, в понеделник сутринта - ходих на лекар “Уши-Нос-Гърло”.
Много от отдавна дясното ухо ми прави разни въртели - започва да ме сърби
отвътре, нещо като че ли го дразни и т.н. В продължение на месеци го третирах с
един мехлем “Елокон”, но най-после се реших да отида, че да го погледнат и
специалистите. Първо се срещнах с нашия личен лекар “Доктора”, с когото сме
много близки по софри, седенки и вечеринки. Та, той каза, че вътре в ухото ми
имало някакви образувания - растели разни гъбички, както по поляните, ливадите
и торниците. Това било често явление за жителите на нашия по-влажен като климат
щат. Добре де, ама мен тази негова обобщаваща диагноза не ме успокои особено и
реших да ида на специалист. По някаква изключителна случайност, като се обадих
в петък да си запазя час в една частна клиника, казаха ми че имало единствено
свободно място за понеделник - някой се бил отказал през това време и освободил
този час. Без да му се чудя много и мая, аз веднага го заех, защото иначе
искаха да ми насрочат прегледа чак за края на Юли - толкова е зает този доктор,
че няма никакви други свободни часове преди това; а аз преди 12 години пак
ходих при него за подобни оплаквания и болежки. Онзи ден даже при същия лекар
водих и Ванеса - да ѝ
погледне сливиците след операцията и въобще да прецени нейното състояние; той е
изключително добър специалист и напливът към неговия кабинет е постоянен. Та,
сега този човек ми е изписал едни капки, които Даниела много съвестно и
здравословно ми капе в ухото всяка заран на ставане и вечер преди заспиване – а
пък чувството и самото усещане е по-гадно даже и отколкото да ти се повръща
сутрин след преждевечерно препиване, но ще търпя; в края на краищата, жените
как раждат деца…
Същият
ден си направих и изследвания (кръвна картина), че “Докторът” не ми беше виждал
състоянието поне от 3-4 години насам. Снощи пък ходих при него да ми ги разчете
и онзи тутакси назначи лечение за борбата с високия холестерол. Имало два вида
холестероли – “добър” и “лош”. В моя нещастен случай обаче, добрият всъщност не
ми бил чак толкова добър, докато лошият пък бил много лош (че то, сиромахът
кога ли е имал късмет, та и сега...). Съгласно данните от кръвните проби до
момента би трябвало да съм вече умрял, а пък на мен си ми няма нищо. Обаче и
този знахар ме тури на някакви хапове и изрично забрани употребата на сирене и
ракия (при това положение, оставам само на силно диетичната зелена Великденска
салата с мастика...). Та сега и малко медикаменти ще повземам - дано ме
закърпят за моето тържествено посещение в България, че иначе лошо ми се пише...
Абе
аз от край време съм си с такива (не)здравословни данни, но те докторите като
видят нещо, дето е по-различно от написаното в букварите и малко се стряскат.
Че не стига само това, ами като ми се обади момето от кабинета, да ме вика по
спешност при лекаря и на мен в тоз миг ми замръзна фъшкията. Загубих цвят на
кожата, спря ми дъхът и ми се съсири кръвта в жилите. За да допълним цветната
картина, от страх съм вдигнал и кръвно (интересно, след като аз в този момент
въобще нямах кръвообращение от уплаха, как пък е могло да му се повдигне и
налягането, ама тя медицината поначало си е малко странна наука и не е лъжица
за всяка уста). Когато в 15:30 ми съобщиха вестта за спешното привикване в лекарския
кабинет, до вечерта в 20:00 когато пък ми беше фактическата среща с наш Д-р
Жоро, аз бях вече станал бял като експонат от магазин за санитарен фаянс
(по-скоро като клозетна чиния, казано на по-достъпен роден език). После вече се
разбра, че дяволът не бил чак толкоз черен, ама аз отначало си помислих
най-лошото (както обикновено става в подобни случаи). Викам си: хвана ме сега
някой шибан рак и мен или пък не дай си Боже СПИН - да си ида сега в Габрово,
че след мен да пламне и градът от епидемия! За срамотиите – трипер да беше, щях
да го преборя, ама със СПИН-ът зор ще видя...
А
иначе аз прекрасно си го знам холестеролецът, че ми е възголемичък по своите
показатели, ама да не би да съм пък и аз нещо малък, я? Мериха ми и кръвното
налягане, за да видят дали изобщо ми е останала някаква жизнена дейност по
телосложението – олеле майчице, то също изскочило извън границите си на
нормалното; мерките му бяха 150 на 110! Докторът се хвана за главата - такъв
случай като моя не беше виждал в практиката си. Амчи, рекох - виновна ти е
секретарката, че ме подплаши така ужасно още по телефона, па си загубих и
умата, и думата; башка акъла, който и без друго хич го нямам. Човек и здрав да
е напълно, та пак ще подвие крак - от страх, дето се вика. А на мен тези емоции
ми влияят много отрицателно и почти пагубно - стане ли веднъж дума за здравето
и доста насериозно се стряскам, до загубване на разсъдъка...
Бях
си извадил снощи салата - прибрах я набързо в хладилника като посран; и
мастиката върнах в камерата, по най-безславен начин. Как ще вземам сега
съдбовно важните си решения? Даниела ми премери кръвното после - беше като на
младо добиче, ама преди да му съобщят, че отива в казана за курбан - 130/90; на
космонавтите сигурно е по-високо налягането от моето. Обаче независимо от
всичко, сега ще се повардя малко - че пък колко ли сирене ям, бе мама му стара,
или пък ракия пия? Ама нá - като кажат докторите, трябва да се спазват
инструкциите.
Тези
дни и на зъболекар ще отида - да видим пък там какви хралупи и бездънни ями ще
излязат наяве. Въобще, подготвям се активно за посещението си България и като
кацна на летището ще бъда чисто нов - като излязъл от журнал за реклама на
мъжко бельо... От тези мои медицински състояния напоследък, не можах да кажа
нищо за органа на Ванеса - с тази тема ще ви забавлявам утре, че времето ми
сега изтече и пак се потапям в кацата с лай** (а пък всички вече знаят тук, че
пълна не е със спанак и лук; кацата визирам в случая)...
04.05.2012 - Аз продължавам с разказчето си, макар че отново стана петък и съм по
надолнището към приключване на работния ден. Веднага се връщам на прекъснатия
си поток от мисли онзи ден, в който споделих някои важни и неотложни
здравословно-предохранителни мерки. Още вечерта на връщане от работа се отбих
през домът на жената, която продаваше музикалния орган за Ванеса. Наистина
очакванията ми се сбъднаха при вида на този величествен инструмент, като че ли
изваден от някоя концертна зала със световно значение. Пазарлъкът ни закотви
стрелките на цената му до най-ниската възможна стойност от $12,000, което за
нас продължаваше да си бъде една доста сериозна сума. По-късно вечерта аз водих
и самата Ванеса да посвири на органа, да го хареса и т.н., която при вида му
просто занемя. Успя да изсвири на жената няколко парчета от нейните, с което
прикова вниманието на всички домашни обитатели, присъстващи на “сгледата” и
нещата съвсем потръгнаха в духа на предстоящата скъпа покупка…
На
връщане по една от улиците към нас, музикалният ни инструмент се оскъпи обаче с
една глоба от $200 - пак за превишена скорост, естествено; мен за други
нарушения не ме ловят или поне не помня такива случаи. Ама не си поплюват тези
тука хич, трябва да ви кажа! За някакви си 15 км/ч над лимита от 60 км/ч,
направо ми разбиха портмонето с тоя фиш. Преди за подобни пренебрежения и грубо
потъпкване на законите, като че ли вземаха по-човешки суми, но сега са се
озверили и хапят на всяко кьоше като ненаситни гладни хиени. А аз изобщо не бях
чак толкова виновен в случая, защото се бяхме заприказвали с Ванеса за бъдещата
голяма музикална придобивка и въобще не поглеждах към стрелката на километража,
дорде в последния момент не видях светещите палки на милиционерите. А пък аз
щях и по тях да мина, както се бяхме впуснали в преговори и мечти с нея.
Прибрахме
се у нас - Ванеса легна, а аз продължих трезвите си разсъждения върху смисъла
от една такава драстична покупка. Все още не бях съвсем сигурен дали върша
правилната постъпка и дали изобщо си струва да се правят такива необмислени
разходи. В огромна степен за излизането от трудната ситуация ми помогна и
учителката на Ванеса, която изобщо не поощри иначе добрите ми намерения и доста
аргументирано ме разубеди от предприемането на такива смели финансови ходове. С
това се разправяхме почти през целия следващ ден и най-накрая взехме правилното
решение - да се изчака за нещо по-добро и евтино. Така тази малка
музикално-епична сага завърши без да беше доведена до самият ѝ край. Самата Ванеса беше
много разочарована и намъчнена, че пак ще трябва да се бори с капризите на
стария си орган, но в името на разума и интереса на всички, смятам че взехме
правилното решение. Само за едно малко сравнение прибавям и следващото си
пояснение - този орган беше с 4 години по-нов от колата, която карам в момента
и на същата цена, на която я купих преди 4-5 години. Съгласен съм с всички нови
електронни технологии и музикални предимства в днешно време, но все още не мога
да приема цената, на която се продава всичкото това съвършенство. Но за сега
този въпрос е приключен, поне докато се завърнем от България и възобновим
житейските си навици и традиции.
От
снощи започнах да вземам и хапчетата за намаляване нивото на холестерола,
напълно спрях употребата на алкохол, наблегнах на плодовете и зеленчуците, но
не съм сигурен до кога ще издържа на такива сурови и жестоки самонаказания и
изтезания. За бирата си спомням само, че беше горчива на езика; виното като че
ли киселееше малко, а пък спиртните напитки – абе за тях не разправяха ли, че
били по някакъв странен начин люти и общо взето неприятни на вкус и мирис... И
това продължава вече цяла седмица, като днес е едва петият ми пореден ден на
такъв “сух” режим, като че ли се намирам у джамахирията. Решил съм обаче, все
пак да направя и нечовешкото, което е по силите ми преди заминаването ни и да
видя дали ще има изобщо някакъв ефект от този мой идиотски здравословен начин
на живот, след което си го подкарвам отново, както аз си зная. Вечер започнах
да тичам около езерото. Допреди само вървях пеша, а сега правя цяла обиколка от
1350 м без да се изморя особено много - това унизително и отегчително
мероприятие провеждам вече втора вечер подред, но едва ли ще го продължа…
Тези
дни ще имаме гости от Аделаида - приятели на Даниела и мои познати разбира се. Били
в нашия регион за 2-3 дни, та решили да си продължат почивката с още една
събота и неделя. Онази вечер когато ме глобиха, Дани ходи да ги посрещне на
летището и да ги настани в хотела, а днес ще се придвижват насам. Довечера ще
присъствам на отрупаната с най-различни блюда маса, но ще се придържам строго
към диетата си. Малко храна, повече бистра вода и много плодове. Не знам само
дали няма да ми падне пердето пред очите още щом прекрача прагът на дома
довечера, защото днес по недоразумение ще съм само на две круши – това ще ми е
разкладката за целия ден. Умишлено не си взех храна от нас, защото от завода ни
бяха обещали кьор-софра за обяд. Добре ама вместо карначета, пици или нещо
друго по-приятно и ядливо, онези от профкомитета измислили с печени пилета да
ни гощават. Това уби напълно ентусиазмът ми за храна и здравословно хранене -
поради тези причини и в знак на протест, аз не отидох на този безплатен обяд.
Да си го ядат сами - ний пиле не ядем...
08.05.2012 - Точно след един месец (без да броя денят на тръгването ни), с най-голяма
радост ще се отлепим от пистата на летище Бризбън, за да бъдем отново “с теб
народе мой, защото се обичаме”. Ето че и от Вапцаров е останало нещо в кухата
ми глава - все по някое и друго стихче ми изплува от замъгленото съзнание, за
да го вмъкна тук-таме из неравноделната си реч.
След
като изкарахме вчерашния допълнителен почивен ден, заети със свободни
занимания, от днес пак всички сме на работа и училище. За нашия щат денят беше
“Празникът на Труда, 1-ви Май”, който се чества през различни дни от годината в
останалите щати, не знам по какви съображения. Моето експозе за днес обаче ще
започне от там, където прекъснах мислите си миналия петък. За кратката обедна
почивка не успях да разкажа особено много, но ще се постарая сега да наваксам
пропуснатото - още повече, след като моят надзирател днес го няма на работа,
въз основа на което пък мога да си позволя и някои волности до определени
разумни граници.
В петък
като се прибрах от работа, гостите ни вече бяха у нас. С Мишо излязохме за една
кратичка разходка около езерото и се прибрахме за софрата. Даниела беше готвила
пуйка със зеле, което омерзително ястие до голяма степен спомогна за
най-строгото спазване на диетичната ми програма. Понеже тази хранителна разновидност
не влиза в списъка с любимите ми блюда, аз наблегнах повечко на руската
салатка, с което успях да потуля глада. Жаждата си пък утолявах предимно с вода
и така на края от масата станах гладен, жаден и най-вече трезвен, но пък в
изключително добро здравословно състояние.
На
другия ден ние с Ванеса имахме урок с учителката ѝ, а останалите отидоха по разходки и пазари. В късния
следобед пък ние с Мишо излязохме само двамата и се разходихме до морето,
защото времето беше много приятно чак до залез слънце. Вечерта пекохме мръвки,
кебапчета и изкараме доста весело. Намерих съм им цаката най-после на тези
проклети кебапи и вече нямат тайна, която де не им е разгадана. Много опити
проведохме в последните 12-13 години, но смятам че съвършенството в
приготовлението им е постигнато. Майката му е по-тлъста каймица, повечко водица
и много бъркане - до завиване на свят. Аз самото омесване го правя с една
нарочна метална бъркалка за цимент, която слагам на електрическата бормашина.
Така след 10 минути от постоянно биене, сместа е станала на пяна и в този си
вид е готова за употреба на скарата…
Първата
половина на неделния ден не беше много емоционална, защото гостите ни трябваше
следобеда да се прибират към Аделаида. Ние с Мишо пак излизахме да наобиколим
битаците, но за наш лош късмет през този ден нямаше нищо около нас. Към 13:00
всички се отправихме в посоката на летището, за да оставим приятелите ни за
обратното им пътуване към Аделаида, а ние от там заминахме за Бризбън на гости
у бачо Гьорги - нали беше и Гергьовден на всичкото отгоре. От мястото, където
бяхме до тях има/няма 130 км, но щом е за моабет, кой ти гледа разстояния и
километри. Ние се бяхме разбрали да минем през тях поне за малко и да му уважим
името, обаче той междувременно поканил и други наши общи другари, та стана
голяма компания, без да се гласим много сериозно. Бранко дойде сам с Наталия,
че Ваня била заминала за България; Янкови също бяха там, както и другия Бранко
с Мариана (дето са от Русе). Прибрахме се чак в 24:00 и установих, че на това
празненство аз всъщност за първи път вечерям и се храня като хората. Всеки друг
път се засищам предимно със салатите, че нали аперитивът ми е малко по-дълъг и
обикновено до вечерята така и не стигам. А сега, с моята диетична и
здравословна програма, боцнах си малко от салатите, ома’ах 6-7 кюфтенца и в
19:30 вече бях готов да си лягам. Ама то след като цяла вечер се наливах с
изцедени лимони, на края и аз се вкиснах и сбръчках от трезвеност. Независимо
от всичко веселбата беше много приятна и земляческата ни среща приключи приятно
и на ниво. Е, не мога да кажа, че това са най-щастливите мигове в живота ми -
без нито една глътка ракия в името на Св. Георги, но аз прося от него извинения
предвид даденият от мен оброк за въздържание срещу злоупотребата с алкохола.
Така този празничен полуден го изкарахме все пак весело и сред добри приятели.
Вчера,
както вече споменах, пак карахме почивен ден, независимо че беше понеделник.
Даниела пра и чисти повечето от времето, Ванеса уж свири на органа и пианото, а
аз се занимах по-сериозно със събирането на филма от Нова Зеландия. Дано да
имам време, че да успея с напълното му завършване. Хубаво ще бъде да му излъчим
премиерата в България, но не смея да правя такива смели прогнози и да давам
голи обещания. Ще се постарая, да видим до къде ще мога да свърша. Довечера
може да бутна пак малко - Даниела заминава нощна смяна и къщата ще бъде в
относително спокойствие, особено след като приспя и малкото зверче…
От
единия край започнахме да събираме и багажа за България - всички електронни
подаръци трябва да ги носим в ръчния багаж, който в Истанбул ще се наложи да
оставим някъде на съхранение, за да можем и да пообиколим из градчето – те нали
ще са два калдъръмени сокака на кръст и едно тържище по средата; чунким, какво
ли толкоз имаме и да му гледаме, но все пак...
Ах,
как можах пък това да забравя? В петък сутринта ходих на зъболекар. Бях си
запазил час за следващата седмица, но за мой късмет някой не отишъл него ден,
та ми се обадиха да го заема аз. Разбира се, аз и при зъболекаря влязох бял
като платно и треперещ като лист, защото не знаех все още каква диагноза той
пък щеше да ми постави. Сигурно и тогава кръвното ми е скочило до съкрушително
високи показатели, но оживях и след това премеждие. За мое лично щастие и
всеобща радост на семейството, поне зъбите ми са все още в изправност - с други
думи: аз отвътре може би червясвам, сигурно се разпадам и разлагам, но пък
барем имам здрави зъби, което е успокояващо. Понеже имаме медицинска
застраховка, полицата ѝ
покрива безплатно изчистване и полиране на зъбите. А онези в лечебницата само
това и чакат - да им падне някой такъв като мен, който не плаща от джоб. Та ме
стъргаха и пилиха половин час, за да оправдаят масрафа от $150 за “услугата” -
сума, която вече зъболекарят сам ще си търси директно от застрахователната ни
агенция. Ако можеше да ми бръкне в червата, че да остърже и холестерола от там,
добре щеше да бъде - а сега последният пак си остава дълбоко пропит в същността
ми, докато не го разбия с разни диети и други щуротии. Даниела вече ме е
подложила на едни специални изпитания и опити, с които предполагам са третирали
евреите през войната из разните концентрационни лагери. Като ме видите на
летището, че ми е увиснало дъното на гащите, да не се учудвате защо...
10.05.2012 - Така се увлякохме тези дни, че снощи забравихме да ви се обадим по
телефона. Ама то по такъв начин тръгна цялата седмица - първо в неделя, когато
беше Гергьовден. После на следващия ден ние почивахме заради Денят на труда. Аз
знаех, че тогава пък вие сте на рожден ден у чичо Божко и умишлено не съм ви
търсил. Във вторник вечерта Даниела беше нощна смяна и аз съвсем изключих за
обаждането. Снощи се сетих, но вече бяхме легнали и не ми се ставаше да звъня
по нощите. Приемете го като извинение, въпреки че нищо не оправдава синовната
ми немарливост и незаинтересованост към собствените си родители. Довечера
непременно ще ви се обадим, защото седмицата така замина без дори да се чуем.
Около
нас няма новини - всичко си върви по старому еднообразно. Даже не знам защо
седнах да пиша, след като нямам изобщо за какво да разказвам. А пък да си измислям
сам историйки, не ме бива особено за тази работа. С Нени се чуваме от време на
време - той сега има телефон в стаята си и ни се обажда вечер като се прибере
от работа. Намира се в някаква зона, в която телефонната мрежа не се покрива от
мобилните оператори, за това имат стационарни телефони - каква отживелица само!...
В
неделя е Денят на майката - ние нямаме някакви специални планове за тогава,
въпреки че ще се постараем да организираме някакъв излет наблизо из
околностите. По прогноза дават времето да бъде чудно и ще гледаме да използваме
последните слънчеви дни за излизане сред природата. После настъпват лютите
мразовити дни, температурите падат под 25°C, с което настъпва и полярната
обстановка. Налага се обуване на чорапи, а в някои частични случаи се стига и
до обличане на жилетки с дълги ръкави. Такава е зимата при нас - добре че не
вали и сняг, че трябваше с ямурлуците да си лягаме вечер.
Дневната
ми диета освен много плодове, включва и парче черен натурален шоколад с няколко
бадемови ядки. Виж, тази вече част от здравословното хранене най-много ми
допада и аз с подчертана охота я спазвам най-стриктно. Вземам си и хапчетата
редовно, но пък и не знам как трябва да се чувствам, защото на мен всъщност
никога нищо не ми е имало и не съм се оплаквал от нищо - освен в случаите,
когато сме ходили по гости, а на връщане е трябвало да карам аз. Тогава и
налягането ми пада, и световъртежи получавам, башка шум в ушите, задух и
всякакви други болежки добивам. А сега не зная, защо баш мене нарочиха така лошо
докторите? - най-здравият човек на Планетата. Но ще си поддържам хранителните и
питейни ограничения - поне докато кацна в България. Пък после ще му мислим, ако
се наложи – щом трябва и да пукна съм готов, за едното ядене и пиене...
16.05.2012 - Неусетно и бързо мина още една седемдневка - доста бях зает на работа,
че дори нищо не смогнах да напиша през цялото това време. Сега също не съм
по-свободен, но независимо от това ще се постарая да нахвърлям последните или
предпоследните си бележки, преди окончателното отпътуване на това писмо. По
предварителни планове, вероятно ще имам възможност най-много за още едно
обобщение и го изпращам, с цел то да пристигне при вас съвсем малко преди нас.
От
миналата седмица до момента, в който полагам настоящите редове, не се случиха
някакви съществени събития, които да изискват отбелязването им. Животът тече и си
изтича съгласно своите най-строги рутинни закономерности и канони, без никакво странично
отклонение от вярната линия на партията - ръководителка и вдъхновителка на народните
маси. Миналата събота след урока на Ванеса, заедно с неколцина други приятели
излязохме на пикник в един парк покрай морето. Изкарахме весело и приятно. В
неделя беше Денят на майките, който ние си изстояхме в къщи. Аз се хванах много
сериозно и успях да завърша филма от кораба, който тези дни ще запиша на диск и
ще го изпратя заедно с писмото. Други армагани не предвиждам да ви изпращам,
защото много скоро след това ще се видим на живо и тогава ще раздаваме
скромните си подаръчета.
Работната
седмица започна интензивно и аз отново с нетърпение очаквам почивните дни. В
събота вечерта ще водим Ванеса на концерт в Бризбън. Нени също си дойде още
онзи ден, та и с него трябва да се видим през това време. Той утре ще дойде у
нас, но за по-насетне не му знам плановете.
Онзи
ден, преди да отидем на парка, се отбихме през един вехтошарски “бутик”, от
където си купих много хубави спортни обувки. Чиста кожа - правени във Виетнам,
а не в Китай. С тях физиотерапевтичните ми и физкултурни мероприятия добиват
доста професионален вид, въпреки че малко ми убиват отзад. От същия магазин
купих и една торба за компютъра на татко, с която да го донеса до България, а
той пък от своя страна с нея вече може да ходи по балкана и да я използва за
еднодневка - да събира гъби в нея, да скубе лайкучка, мента и други полезни
бурени и треви. И тази чанта беше чисто нова - въобще с тези бутикови вериги
доста добре може да помине човек, стига да не е капризен и претенциозен.
Даниела също си барна едни спортни обувки и сега много весело и жизнерадостно
подтичва зад или редом с мен по време на съвместните ни обиколки около езерото.
Макар че видими резултати няма абсолютно никакви, поне в здравословно отношение
се чувстваме отлично - даже много добре... Вземам си хапченцата, пия си редовно
билките и сам си се чудя на акъла - защо се подложих на такива извратени
садистични мъчения и мазохистични изтезания?…
Вчера
ходих на контролен преглед за ухото, след като две седмици подред го запълвахме
с едни капки - сутрин и вечер. Докторът каза, че тези заболявания са упорити и
да продължавам с капките до края на шишенцето, а после да мина на промивки с
борова вода. Така освен с хапчетата, в България ще се появя и с капките си за
уши. Независимо, че инфекцията е отшумяла, човекът препоръча да продължаваме с
превантивните мерки за заздравяването на ушната мида и уякчаване на
вътрешностите ѝ - сега обаче се сещам, че
това може да е някакво закъсняло проявление в резултат на дърпането им в
училище. Кой ли даскал мога задочно да осъдя? – че то пък имаше ли някой, който
да не ми е теглил ушите и да не ме е пляскал зад врата; трябва да съдя цялото
даскало.
Ще
гледам до края на седмицата да драсвам по някой информационен ред, за да можем
в понеделник вече да изпратим писмото. Това е всичко за сега - дано успея и
през следващите няколко дни да допълня последният си за този период бюлетин...
18.05.2012 - Дългоочакваният петък дойде; само още 5 часа да устискам и вече ще си
бъда в къщи. Нени пристигна вчера, но имаше поставени задачи да ми търси едни
части за фаровете на моята кола. От сервиза, където за момента се намира
неговата му бяха дали временно да ползва един пикап и той пристигна с него.
Фаровете на моята барака обаче онзи ден съвсем угаснаха и се наложи да търсим
куплунгите, които свързват самите крушки. За целия сноп, барабар с кабелите и
всички останали джунджурии по него, търгашите искали $75 и то стари, от
автомобилните гробища. Но с малко повечко пазарлък Нени успял да вземе само
бакелитовите им накрайници с клемите за $10 (които всъщност бяха повредени).
Вечерта се прибрах по-рано от работа и заедно с него подменихме моите стари,
нагорели и разпрашени вече клеми с новите и сега отново съм в пълна изправност.
Исках да използвам неговите конски сили, както и удобството на пикапа, за да
занесем органа на Ванеса на ремонт. Той напоследък съвсем начесто започна да
спира и се наложи да го водим на доктор. Та и тази работа успяхме да свършим с
Неничко, докато се въртеше из нас. Вечерта Даниела ни готви “друсан кебап”,
само че със свинско месо, а не с агнешко, понеже от последното ми прилошава и
ми се повдига холестеролното съдържание. Успяхме да се свържем и с вас. След
вечеря поприказвахме малко, гледахме един филм и си легнахме. Нени е още у дома
и си правят компания с Даниела - може и да са излезли даже, не знам какви са им
плановете. Ние в неделя пак ще се видим - този път и Меган ще дойде. Сигурно ще
хвърлим нещо на жарта да се гостим вечерта...
Утре
имаме урок - следобеда ще излезем по-рано, че ще ходим на гръцкия фестивал в
Бризбън, а вечерта ще водим Ванеса на концерт. За неделя планове няма - ще
мислим в движение. Винаги, когато наближи изпращането на някакво писмо, на мен
ми се сковава мисълта и не мога да измисля нищо, с което да ви зарадвам. Ето и
сега е същото - наумил съм си в понеделник това писмо да потегли към вас, та за
това сега ми се е вдървил мозъка и тъпча на едно и също място. Довечера ще
запиша диска с филма от екскурзията ни до Нова Зеландия, за да изпратя и него.
Разбира се веднага с това ще започна и следващата си епична творба, която ще
пиша по време на полета, а ще довършвам в България. Като се прибера ще драсна и
няколко думи за завършек, защото сега много се разсейвам и нищо няма да излезе
от писанията ми.
20.05.2012 - А ето вече, това са и въпросните няколко реда, за които стана на дума
онзи ден. Днес е неделя и Даниела излезе да търси още подаръци за България,
малкото се занимава с неговите музикални дейности, а аз върша няколко неща
наведнъж. В момента, в който пиша тези редове на компютъра, някъде в
подсъзнанието му пък се приготвя диска с филма от екскурзията ни. Аз още вчера
записах оригинала, но имах проблем с копирането му за вас. Тази сутрин направих
няколко маневри, с които да избегна проблема, без да съм успял да го разреша
обаче. Не знам какво става понякога, но се получават известни разминавания
между възможностите на програмите, с които разполагам и безкрайните ми желания
и мераци, с които ги експлоатирам. Така на моменти се разочаровам от всичко,
което с толкова желание върша, но впоследствие намирам разни други начини и в
крайна сметка нещата се оправят, без да осъзнавам причината за провала. Но за
мен е по-важно да се свърши работата и да вървим напред, а пък как и защо - не
ми е така интересно да знам.
Аз
и онзи ден (в петък) напуснах работа малко по-рано, защото Нени все още беше у
нас и исках да се видим пак, преди да си е тръгнал. Той цял ден очакваше да му
се обадят от сервиза, че колата му е готова и да отиде да си я прибере. В
събота трябваше да я води на някакво шоу/състезание, в което всички
хвалипръцковци като него се надлъгват един друг чия кола е по-мощна.
Автомобилите се тестват от комисия на специални стендове с въртящи се валове и
последният път изпод колата на Неничко са измерили 595 конски сили мощност на
задните ѝ колелета. Това са
чудовищни сили, получени чрез разни преработки в двигателите, карбураторите,
бензиновите помпи и т.н.; идиотщината е в най-пълният си разгар. Същият ден
Нени замина вечерта в сервиза, стояли са там да се занимават с колата цялата
нощ до 03:00 сутринта, а в 06:00 е станал да върви на това шибано автомобилно
събитие и среща на ентусиасти. Днес го очакваме да се обади като се наспи,
защото той през целия ден вчера е бил на крак и “на педал”. Снощи се чухме само
за малко, но довечера като дойдат ще има да разказва повече подробности.
Ние
с Даниела, след като изпратихме Нени в петък, гледахме филми цяла вечер, а
сутринта в събота имахме урок с Ванеса. После веднага след това заминахме за
Бризбън, където заедно с едни нови приятели посетихме гръцкия фестивал в
Бризбън. “Панаири” се казва това събитие - ето от къде произлизала значи и
тази, уж българска дума, а явно че има гръцки корен в основата си. Този
своеобразен най-шарен панаир се провежда през двата почивни дни и е празник
тачен и обичан от мало и голямо. Цялата олелия става в един от централните
градски паркове, съвсем близо до гръцкия клуб и една от черквите им. До онзи
ден аборигените бяха окупирали мястото и искаха да осуетят начинанието,
предявявайки искания за земята, на чиято територия е създаден паркът. Решили
били, че това е тяхна собственост - вдигнаха палатки, накладоха огньовете и се
настаниха по поляните като на къмпинг (по-скоро цигански катун). Обаче новият
министър, в отговор на техните неправомерни искания им изпрати полицейските
катафалки и само за една нощ ги разпръснаха като пилци. Има си в тая държава
ред и закони, по които да се правят митинги и протести, а не както на някой му
било скимнало, че тази земя била на дядо му и да си я иска бос, въоръжен с две
тояги на гол гъз…
Независимо
от тези несполучливи опити на туземното население, панаирът се проведе с
най-пълна сила и шум. Имаше песни и танци от разни ансамбли, вино и бира се
лееха като из Бяло море, а скарите не спряха да бълват горещи деликатеси от
най-разнообразно естество - като почнеш от агне на шиш, та свършиш с пържени
или варени октоподи. Даниела и Ванеса ядоха разни шишчета и други гюзлеми, но
аз предвидливо си бях подложил предварително у нас и не се поддадох на гръцкото
хранително влияние и дяволско изкушение. Мусака предлагаха, пълнени чушки, сарми
с лозови листа - все техни “традиционни” и всичките гръцки специалитети. Да
дойде баба Фанче, да я прости Бога, че да им покаже как се готвят тези работи,
а не да ми се фукат че центърът на света е в Атина и някъде по островите им.
Така аз от гордост и национална преданост не им ядох манджите. Използвахме
случая и това, че църквата им беше отворена, та влязохме да запалим по някоя
свещица – за живи, за умрели, за здраве и берекет. Иначе не са лоши хора
гърчолята; и музиката им е баш харна, ама за много големи ербапи се мислят,
бре. Но и тях не ги очаква нищо хубаво след последните им избори - ще играе
точилката по голите им задници, ама де да видим кой кого ще надвие…
Ние
постояхме до вечерта сред многолюдното, пъстроцветно и многонационално стадо - Ванеса
там игра и по люлките, а вечерта отидохме на концерта, организиран от
Асоциацията на Орган изпълнителите. Този път имаше доста повече хора от
предишния и катедралата почти се напълни с посетители. След представлението
беше организирана малка почерпка, за която останахме да се видим с хората,
повечето от които ние също познаваме покрай изявите на Ванеса в други подобни
музикални форуми. В 22:30 си бяхме вече у нас.
За
днес, както споменах напред (по-скоро за вечерта), очакваме Нени да дойде с
Меган на гости. От утре пак започват трудовите дни и повинности. Това напълно
слага край и точка на досегашните ми описания - очаквайте новата изповед след
завръщането ни от България. С всички вас, които ни очаквате на живо - до
скорошно виждане, а с останалите – сбогом! Последните ще разочаровам обаче,
защото това няма да трае дълго, а само до следващото ми писмо, след което пак
ще бъдем заедно – искат или не. Ма спрете да четете, ако не искате, бе - кой ви
кара със зор или пък ви тика листите ми пред очите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар