Скъпи
ми мамо и тате, мили ни бабо и дядо – сънародници, съграждани и истински
селяни!
03.11.2013 – Ранен час; слънчева неделна утрин, под синьото като индиго Австралийско
небе. Тази сутрин се събудих още в 04:30 и се бях наспал, предвид необичайното
ми време за лягане снощи - още в 21:00 бях захъркал като заклан петел в
тенджера, изморен и изтощен от спортния ни полуден (първо малко на открито,
после пък повечето на “закрито”). Неотдавна сдружението на нашето щатско
землячество на българските емигранти беше организирало един своеобразен
коло-поход из безконечните алеи на Бризбънските крайморски паркове и квартали.
За голямо мое учудване, вчера се събрахме доста хора и точно в уречения час
потеглихме на това наше своеобразно “раздвижване” на мускули и кокали - кой с
каквото има под ръка. Изживяването беше много весело и приятно, което ме върна
едно 35-40 години назад (че да не река даже и повече…), когато с моя най-голям
махленски приятел Огнян не слизахме от велосипедите си. По подобен начин през
голямата част на вчерашния ден (кажи-речи до обяд), всички годни и физически
здрави българи карахме колелета, тротинетки, ролкови кънки и навъртяхме доста
километри барабар, с дечурлигата на своите триколки, след което дружно седнахме
в една нарочна беседка за отмора. Е, там вече, на широката и отрупана с
всякакви мезета софра, съвсем спокойно и безгрижно изчакахме падането на мрака,
наливайки се с леки питиета (главно бира или вино) и замезвайки с разни
придружаващи ги специалитети. Прибрахме се по тъмно и след задължителното (и
наложително) изкъпване, направо се разхвърляхме по каютите, защото бяхме доволно
много изморени.
Седмицата,
откакто изпратих последното си послание до Родината и дружките, мина много
бързо. Миналата събота Ванеса взе последния си урок преди изпита по класически орган.
Аз малко по-рано излизах и се отбих до моите виетнамски месари (китайски или
пък може би корейски – знам ли, дееба; те всичките ми изглеждат еднакво, сякаш
по един и същи калъп са правени), от които купих 8 кг свинско месо и вратлето
на един шопар (ами че над 2 кила му дойде парчето на тегло; какво ще да е било
това прасенце тогава? – на знам дали не цял гигант, но пък със сигурност
някакъв вид и форма на мутант). Аз от същото място вземам и малко по-тлъсто
агнешко месо (съдейки обаче по количеството на сланината му, то по-скоро е било
от дядото на агнето, ама като прибавка към сместа за кебапчета е идеално). Жоро
и Данчето ми бяха поръчали да им взема допълнителни 3 кг мръвка, че да я смелим
на кайма. В неделята ние и без друго щяхме да ходим у тях, та аз купих и за нас
няколко килограма – да го обработим заедно на тяхната електрическа месомелачка,
защото на моята (ръчната) много са ѝ тъпи ножовете вече и голямо въртене пада на манивелата по двора, когато
имам подобна домакинска дейност. За целта ползвам яката дървена маса с пейките,
защото ме е страх като натискам да не откъртя паянтовия плот в кухнята. А пък
така отвън, хем правя упражнения за дясната ръка, хем пък и хубавичко си попържам
на воля и чист въздух без някой да ме разбере чия точно майка или леля споменавам
– на прасето ли, на агнето или на шибаната месомелачка, която дори вече не реже
месото, ами само го дъвче и ми го прави на пихтия. Даже сега хубаво съм се
сетил, че съм на темата, та да си го и запиша у тефтеря: догодина на тръгване
към България, трябва да взема с мен решетката и ножа. Ще помоля Огнян да им
пусне по една тънка стружка на шлайфмашината във фабриката си. Аз преди време,
със всичкия си акъл и велика инженерна мисъл си ги точих сам на шмиргела в
работилницата, обаче понеже ми треперят ръцете комай ги повредих още повече и
сега те изобщо не кълцат – както вече споменах, мачкат мръвките и последните
вместо на кайма, от другия край на машинката излизат на каша. Така че, като
наближи времето за отпътуване, трябва непременно да ми напомните – нека татко
да си запише някъде, че да ме и подсети (щото аз казах, че уж ще го прибавя в
списъка , но по-вероятно е само да “запомня” – а пък до догодина със сигурност
ще съм го и забравил вече). Същата събота, урокът на Ванеса свърши по обяд -
малкото посвири още малко и следобеда излязоха с майка си да трошат пари по
магазините.
Аз
всичкото това вероятно вече съм го описал, но пък по този начин свързвам краят
на предишния епизод с началото на новия – даже и по телевизията гледам, че така
правят напоследък със сериалите; първо припомнят на зрителя какво е станало до
момента, а чак после вече му поднасят и новата поредна порция сапуненица.
Ванеса вечерта замина на детски рожден ден с приятелките си от класа в училище,
а ние отидохме да караме Димитровден у наши приятели. По някое време дойде и тя
при нас – бяхме се разбрали с една от майките на децата, като се прибират на
път към къщи след тържеството, да ни я оставят на адреса, където пък се
намирахме ние. Изкарахме празника весело и се прибрахме у нас.
На
другия ден (неделя), натоварихме колата на Даниела с месо, закачихме
велосипедите отзад на една специална стойка, която аз неотдавна купих нарочно
за целта и потеглихме към Жорови. Целта на посещението ни беше уж чисто
служебна, защото с подръчните материали, които се въргаляха в изобилие из
работилницата на бача ви Гьорги, с негова помощ и съдействие трябваше да
измайсторим едно допълнително приспособление за колелото на Ванеса. Моето,
понеже е мъжко и има съответната напречна тръба на рамката си, се закача много
лесно на стойката. Но нейното е със съвсем различна конструкция - тази тръба
отсъства и не можеше да се закрепва към въпросната стойка. Аз първо сложих
моето колело и надеждно го прикрепих, а това на Неси трябваше да го завържа към
него с разни мои връвчици и въркозуми. Цял ден си играхме и се гъзурчихме с
Жорката, потънахме в прах и стружки, но до вечерта този така важен елемент беше
готов. Пилихме, стъргахме, заварявахме – чак привечер влязохме в къщата. Жените
през това време бяха излезли по пазари и тържища - дойдоха си малко преди
софрата. Ние с него смляхме месото, разпределихме го и отделихме по малко за
кюфтета. Вечеряхме у тях, почерпихме се и се прибрахме по живо по здраво в
22:30.
Седмицата
ни започна с работа и училище – при нормалното разпределение на време и
задължения. Същият ден и Неничко потегли към неговия обект – чухме се по
телефоните през деня. Онзи ден се похвали, че новото място много му харесвало,
научавал доста неща в хода на работата – въобще, беше щастлив от направения си
избор. Дано и занапред да бъде така – ние с него скоро няма да се видим поради
известни разминавания в програмата ни, но като си дойде в отпуск преди Коледа,
ще гледаме тогава да си направим едно по-разширено гостуване, че те напоследък
все бързаха като са минавали през нас и не сме имали тази възможност да седнем
на спокойствие, че да си приказваме по-надълго и нашироко.
Както
вече споменах, седмицата се изтърколи бързо и неусетно. В понеделник вечерта
водих Ванеса да свири в една катедрала; ходихме там и в сряда. В четвъртък
сутринта Даниела вече я заведе в Бризбън, където се проведе въпросният ѝ изпит – Неси казва, че уж
се била представила добре, ама едва по-късно ще разберем резултатите от
подготовката ѝ за това нейно поредно
изпитание.
При
такава програма и организация завърши работната ни седмица. Онзи ден Янко
подаде сигнал да вървим на малка екскурзия заедно с едни други наши общи
приятели. Направихме си резервации за бунгало в някакъв курортен комплекс на
малко селце, разположено по двата бряга на река и току на плажа пред самия
океан. Това населено място е доста известно и ние отдавна се гласяхме да го
посетим, та сега намерихме добра сгода и за това съвместно мероприятие. Ще
тръгнем нататък в петък веднага след работа, а ще се приберем по някой късен
час в неделя вечерта. Но до тогава има три седмици време – ще описвам
предстоящото събитие по-подробно едва когато наближи още малко.
Вчера
получих и първата си заплата от новото място. Сумата е такава, че ми е трудно
да преценя дали са ми платили за две или за три седмици под формата обаче на
месечно трудово възнаграждение; и в двата случая парите са нищожно малко, но
съм решил да изиграя ролята си до самият ѝ победен край. След като изтекат трите ми месеца на изпитателен период и
усвоя чертожната програма по-добре, тогава вече ще проведа нови пазарлъци с
чорбаджията и се надявам да получа по-достойно възнаграждение; сега вземам
колкото една чистачка в начално училище, а може би дори и по-малко - но пък съм
на работа, трупайки нови знания и повече професионален опит…
10.11.2013 – Неделен ден, почти към края си вече. След снощната вечеринка по случай
Архангелов ден, която продължи амен-амен до сутринта, днес съм малко изморен,
изтощен и се движа из дома бавно на автопилот. Игор и Дарина останаха да спят у
нас, за да не се прибират с колата до Бризбън по никое време. Станахме от сън
почти по обед и докато се натутаме, денят се изниза. Закусвахме, кафета пихме,
бърборихме си и те преди малко си тръгнаха към къщи, а едва след това ние с
Даниела се разправяхме с прибирането на посуда и кухненски инвентар, маси и
столове от двора и т.н. Малкото в момента учи оттатък за някакви нейни изпити,
в същото време най-общо казано ние непрекъснато перем и простираме, докато в
по-личен аспект аз от своя страна се опитвам да подредя мислите си, за да опиша
по-адекватно дните и съответните събития от последната седмица.
От
работата си нямам много съществени новини, освен че с достатъчно задоволство
забелязвам все по-дълбокото ми навлизане в материята на компютърната програма.
Задавам все по-малко въпроси от рода на: “Това как се прави?”, “Онова защо
става така?” и тем подобни. Гледам възникналите проблеми да си ги решавам сам,
чрез което усвоявам и материала. Шефът го нямаше цялата седмица и аз се
занимавах с конструирането на машината по свое собствено усмотрение. Като се
видим утре, ще следват нови инструкции и вероятно ще прекроявам направеното до
сега, но това също влиза в нормалния ход на конструкторския процес. Даниела в
петък не беше на работа и аз ходих с колелото, защото тя заведе Ванеса на
училище.
През
седмицата бях поръчал малко свински изрезки за кайма, които Дани донесе, а аз
като се прибрах ги смлях с машинката. За снощи бях подготвил по две кила
заготовки от всеки артикул: традиционните за нашето домашно меню, кебапчета и
кюфтета. Гостите пристигнаха в уречения и ме уважиха с най-различни подаръци.
Веселбата беше в разгара си до последния час и всички останаха много доволни.
Подготовката на тържеството през деня включи измиване на плочника, защото се
беше затлачил от листа и шума. После пък дърва цепих за скарата и докато се
обърна, отвън вече беше мръкнало. Това май че ни беше сефтето за тази година от
поредицата градински увеселения и карнавали. Предишните моабети (рождените дни
на Ванеса през Март и Даниелиният през Юни) се проведоха на закрито поради
неподходящи климатични условия, но снощи времето беше като че по поръчка –
тихо, ясно и приятно хладно.
Вчера
сутринта Ванеса проведе задължителния си урок по музика и учителката ѝ остана много приятно
поласкана от постигнатия отличен успех на изпита миналата седмица. Резултатите
излязоха онзи ден и за всеобща наша радост и гордост, показателите бяха покрити
с отличие (всъщност, ако “А+” е възможно най-високата оценка, отговаряща на
“6½” по българската аналогична таблица, Ванеса беше оценена с “А”, което се
равнява на “Отличен - 6”). Нейната подготовка за следващата година и изпитите ѝ (този път по пиано)
започнаха почти веднага. Даже вече сме по следите на едно истинско класическо
пиано, на което ще направим оглед тези дни - ако ни хареса и го спазарим за под
$2000, ще се наложи и да го купим. Човекът иска $2250 за стоката си, но не знам
в какви граници е склонен да понижи предявената цена.
Напред
се опита да завали дъжд – капнаха няколко капки и вятърът го отнесе някъде
другаде, не обаче и върху нашите посеви и селскостопански култури (главно един
корен магданоз и две лимонени дръвчета, защото всичко останало са все плевели,
израстъци и храсти, на които Даниела не знам защо казва декоративни цветя и
насаждения, че пък и хаби вода от чешмата, за да ги полива и да им подхранва
никому ненужния растеж).
Онзи
ден Нени си дойде от обекта и се чухме по телефона. Той се обади на именния ми
ден, но както винаги беше забравил да ме поздрави, та се наложи да го подсещам
и да си изпрося поздравленията му. Вчера заминаха на острова за една седмица,
от където ще се върнат следващата събота. Ако програмата им с Меган прилегне,
може да съчетаем и едно виждане с тях в неделята – но нека да не си правим чак
толкова далечни сметки и насрещни планове.
17.11.2013 – Седнал съм на сянка в колата, паркиран под едно голямо дърво в двора на
учителката ни по музика. Вместо вчера, както обикновено, урокът на Ванеса е
днес, независимо че е неделя. Такава беше програмата за тази седмица, защото
учителката беше заета вчерашния ден и за да не губим един урок, просто ние
дойдохме при нея. Докато те свирят вътре в студиото, аз пък през тези 2 часа ще
ви запозная с всичко онова, което се случи през последната седемдневка; а то не
е никак много, но колкото – толкоз…
Напоследък
основното ми занимание е да ходя на работа – с такова огромно удоволствие не
съм се мяткал и по любовните си срещи навремето, което вече е и проява на
първия недвусмислен признак в посока към одъртяването. Проектът ми по машината
върви много добре и в най-скоро време ще започне изработката ѝ в метал. Онзи ден имах да
довърша някои последни подробности и босът иска да изготвя спецификация на
материалите. Той още не я е виждал поне на компютърния екран, защото е много
зает, но изглежда ми има голямо доверие и разчита, че съм му свършил добра
работа – дано само не се лъже нещо, човекът… Наред с моя небивал успех в личен
план, изглежда че работата на фирмата чувствително понамалява, защото в сряда
освободиха от длъжност момчето, покрай което аз всъщност учех чертожната
програма. Това е малко кофти предзнаменование, но понеже там съм много нов и не
съм имал още възможността да дискутираме подобни производствени проблеми, та
нямам и много поглед върху нещата откъм техническата им страна. Както
подочувам, уж имали много поръчки, работа щяло да има за доста време напред, но
защо съкратиха този млад и надежден момък, аз така и не можах да разбера. А пък
то беше свястно момче, вероятно само няколко години по-голям от нашия Неничко,
но шефовете изглежда са предпочели да задържат само инженерните кадри, докато
той нямаше такава висока квалификация. Сега ние двамата с китаеца оглавяваме
конструктивния отдел на фирмата и предполагам, че нещата ще се поспекат малко,
след като върху нас се стоварят и задълженията на съкратения колега. Всичко до
тук обаче, съвсем не попречи в петък следобеда целият личен състав на фабриката
да бъде на една разлата кьор-софра, във връзка с изпращането на поредната
голяма машина при клиента. За голямо мое съжаление, аз не можах да взема
участие в алкохолната им надпревара – ние вечерта чакахме гости и аз трябваше
да се прибера колкото е възможно по-скоро, че да помогна на Даниела в
приготовлението на вечеринката.
Във
връзка с предстоящите тържества, ние с нея още в четвъртък след работа
подготвихме част от хранителните блюда, с които щяхме да се гощаваме. Правихме
заедно баклава, на която лично смлях орехите. Аз пък отделно от това месих
кайма за кебапчета и я оставих да отлежава и “зрее” в хладилника – имахме
достатъчно много ангажименти и предварителна дейност, докато дойде и въпросния
петък. През деня Даниела беше на някаква научна конференция в Бризбън, където
заедно с останалите сестри и доктори са им разяснявали последните модни
тенденции в медицината. Тя си дойде в 16:30 и направи баница, която аз бях вече
започнал – стопих маслото, смесих го тайно от нея наполовина с олио (защото
Даниела за всяко нещо хаби кравешкото масло, като че ли имаме на разположение
цяла мандра или го вадим изпод недрата на езерото пред нас), разджурках малко
повечко сиренце, а пък спестих от яйцата (и за тях нямаме курник, ами си ги
купуваме от магазина – нейните баници са като омлети, с много яйца и дорде я
науча да спастря малко от яйцата, баят зор видях с нея; ама на края се научи и
сега слага само по четири – а по-рано чупеше по 6-7, което е в много голям
разрез с принципно опестените габровски кулинарни похвати и рецепти). Таман бях
почнал да редя корите в тавата и тя си дойде, та се залови с това. Едни картофи
обелих, които сварихме от предната вечер, заедно с няколко яйца (ей го – и тук
пак яйца; ще почнем да кудкудякаме вече). Дани прави една много хубава салата
от настъргани варени картофи, настъргани варени яйца и майонеза, разбита с
малко кисело мляко. Сол, пипер, маслини, магданоз отгоре и… ох, ела ми ти
ракийчице, моя стара и светая великомъченичице, да видиш как те пием за добро и
само с правилното за целта мезе!
С
хората, които очаквахме на посещение, всъщност се познаваме покрай Ваня и
Бранко. Това са техни много добри приятели още от България, но преди години
заминали за Канада, където живеят, работят и до днес. С тях бяхме заедно на
един грандиозен моабет у Бранкови, когато чествахме нечий 50-годишен юбилей,
ама не помня вече чий е бил. Та, тези хора тогава им бяха на гости специално за
случая и ние още там много се харесахме взаимно – момчето е певец от висока
класа, артист, музикант, кулинар и т.н.; въобще, много наш човек – пуши цигари
и носи на пиене (казвам ви аз – от нашата партия е). През годините сме
поддържали далечна връзка главно чрез размяна на разни кратки писъмца и
съобщения през Интернета. По едно време даже се бяхме навили да им ходим на
гости в Торонто за една Коледа и Нова година, но пък тогава цените на билетите
ни убиха мераците и се отказахме поради финансови прегради и обстоятелства.
Сега те пак бяха на посещение при сина си, който също е много наше момче – то
боядисва онази къща, както и у нас преди близо една година. Той честваше своя
кръгъл 30-ти рожден ден, та поводът за срещата им беше и по тези техни, чисто семейни
причини. Ние отдавна знаехме за тяхното пристигане и се бяхме разбрали да ни
отделят една вечер, та да се видим. В същото време и чичото на сина им беше
дошъл от България, та те доведоха и него. Стана едно такова крупно тържество,
дето навремето и Деветият ден на Септември не сме чествали толкова весело
(далеч още преди да дойде Десетият на Ноември…); осъмнахме сред буйни песни,
глъч и гюрултия.
Всички
спаха у нас и на другия ден се заизмъквахме бавно-бавно изпод чергите. Пихме
кафета, дояждахме баници от вечерта, поприказвахме малко и не след дълго
гостите ни си тръгнаха, че самолетът на канадците потегляше същия ден, само че
късно вечерта, докато българският им роднина си тръгва довечера. Последният пък
си беше забравил нещо важно у нас, та след малко ще се срещна с тях да им го
дам. Използвахме повода за извънредната ни повторна среща и Даниела накупи
някои подаръчета, та човекът да отнесе със себе си за близките в България, като
спомен от Австралия и тукашните му нови приятели. И с него се сдушихме много –
добър човек, истински българин от града на стоте войводи...
Веднага
след като си изпратихме гостите, аз пих една гореща крем-супа и се капичнах в
кревата – там, в дълбоки размишления и угризения на съвестта изкарах целия
следобед и чак привечер едва-едва успях да стана без да се завалям по килима от
махмурлушка слабост и алкохолен глад. Вечерта ни мина мълчаливо и вяло, в гледане
на филмовите сериали по bTV, които аз най-редовно и ревностно записвам от
Интернета и двамата с Даниела следим при подчертан зрителски интерес.
Тази
сутрин станах рано и се занимах с моето лично литературно творчество, което
напоследък започна стремително да изостава поради започването ми на редовна
служебна работа. Независимо от всичко, аз пак намирам свободно време и
понаписвам по някоя и друга статийка, за да се радват читателите ми на моите
съвършени глупости и покъртителни простотии. За довечера очаквахме Нени и Меган
на гости, но те нещо се били разкиснали след целоседмичната си почивка на
острова и не им се мърдало на никъде. Току що Неничко ми се обади, че малко ще
видоизменим предварителния ни план и той ще дойде утре сам, за да се видим поне
за няколко часа преди да отпътува към обекта.
Миналата
неделя, късно вечерта с Ванеса ходихме да разгледаме едно пиано, което се продаваше
през две улици от нас. Оказа се обаче, че то е само за начинаещи и нямало да
върши необходимите си функции за такъв напреднал музикант като нея. Не вярвах,
че пианата имат толкова много разновидности, различни марки, модели и че така
драстично могат да се различават помежду си по изпълнение, качества, звукови
характеристики и прочие показатели. Търсенето продължава с пълна пара, до
намирането на нещо наистина задоволително като качества и цена. Действително,
че пазарът е наводнен с такива инструменти, но повечето от евтините (по които
на нас предимно ни се спират очите, поради нецелесъобразност за похарчването на
6-7 хилядарки за един евентуален паметник…), се оказват предимно боклуци и
далеч не с качествата, които са необходими на нашата малка “Рахманиновная”.
Надявам се с повече упоритост и търсене да стигнем и до заветното пиано.
Батерията
на компютъра ми вече е към своя край. За един час ѝ свърши капацитета, но тя поначало не беше заредена
напълно. Аз в момента съм с лаптопа на Неси, който е по-малък от моя, а пък
батерията му държи поне по 4-5 часа. Ако обаче е заредена до край – в противен
случай свършва бързо. Аз сутринта я сложих да се зарежда, но после тя грабнала
компютъра да си прави нещо без да я видя и сега буквално след броени минути
батерията му ще ми издъхне в ръцете. Няма значение – аз успях да избълвам на
един дъх всичкото, което си бях наумил да споделя със света и в частност с вас.
За сега остава да разчитам единствено на почивните си дни, когато ще мога
по-спокойно да драсвам по някой ред и да прибавям прясна информация към
бюлетина. Вероятно след известно време ще мога и на работа да отделям миг или
два за тази благородна цел, но за сега карам без обедни почивки и без да си
надигам главата (и особено гъза от стола…) по 9-10 часа на ден. Нека да се
поизбистри положението ми в тази фирма, тогава вече ще мисля и за странична
дейност.
През
последните няколко дни паднаха хубави проливни дъждове. Даже и сега ми мирише
на дъждовни капки. В колата е задушно, но аз съм разтворил вратите да полъхва.
Изведнъж усетих малко по-хладно нахлуване на свеж въздух, който неминуемо ще
резултира в следобеден тропически циклон, на които баш сега им е времето.
Поради тези причини онази вечер седнахме вътре, защото не посмяхме да рискуваме
да ни се напълнят салатите в чиниите или разредят питиетата по чашите с
най-обикновена и проста дъждовна вода (а пък това се е случвало и то не само
веднъж). Сега слънцето се скри, гръмотевиците се търкалят по облаците и след
малко ще рукне.
Ние
в петък веднага след училище и работа заминаваме на кратка почивка до едно
китно селце на 2½ часа от нас в южна посока; то дори се намира в съседния нам
щат. Ще бъдем заедно с няколко познати семейства и ще си изкараме добре.
Естествено от там ще има кратки репортажи - надявам се, че ще намирам малки
пролуки между отделните курортни дейности, за които всички ние сме си наточили
зъбите. Ще ходим за риба, ще се возим на лодки по реката, ще се къпем в океана
и т.н. - съвсем скоро ще се разбере и каква част от това ще се реализира като
действителност. С нас ще бъдат Янкови и едни други хора – пак наши общи
приятели.
Това
е всичко до този момент и от тази част на света. Урокът ще свърши след малко и
поемаме обратно към дома. На връщане ще се отбия през едно място, от където
обикновено си купувам евтина бира. Само там има една определена марка на такава
ниска цена ($27 за 24 шишета по 0.330 л). Бирата е корейска, като може да е
правена дори и от ориз, но на мен лично ми харесва единствено, защото не е
скъпа – а второто задължително условие за една каквато и да е бира, освен че на
първо място трябва да е леденостудена, тя трябва да е и безумно евтина; и колкото
повече, толкова по-добре. Всички останали характеристики на пикливото питие за
мен са само едни снобски предразсъдъци и маркопоклонничество към даден лъскав
етикет. После пък ще се срещна с Методи (синът на нашите приятели от Канада) и
чичо му от България, който си забрави нещо у нас, че да му го предам. Тъй като
се оказа, че довечера гости няма да имаме, аз ще се отдам на литература и
киноизкуство. За по-нататък нищо не знам – седмицата сама ще ни подскаже като
започне от утре…
01.12.2013 – Първият ден на австралийското лято започва доста необичайно за сезона –
духа вятър, дъжд вали (а пък ако го пресече и на сняг, вече ще си помисля, че
сънувам); отвън е хладно и слънцето едвам пробива гъстата пелена от облаци,
които се стелят по небето (онова, ниското…) като огромна вълнена къделя. При
тази, не много традиционна за Австралия климатична обстановка (особено пък за
нашия “слънчев” щат, повече известен с летният си лепкав зной) и точно две
седмици след списването на моето последно задгранично комюнике, в следващите
минути и часове ще се опитам да предам възможно най-подробната информация за
разглеждания период от време. Сутринта станах рано, но докато прегледам
злободневките и клюките на световните осведомителни агенции за масова
дезинформация и то стана 07:30. В момента моите момета спят непробудно,
необезпокоявани от никой и нищо, което ми дава относителна свобода и частично
спокойствие, за да излея мастилените си мисли върху снежнобялата хартия.
Подкрепям ранобудният си караконджулизъм (идва от караконджул - подсказвам, в
случай че вече не сте се досетили) и с един дълбок канчок кафе, от което нямам
никаква здравословна нужда. По този първобитен способ обаче, аз се жабуря с
топлата отвара, за да не си търкам напразно зъбите с четка на ранина,
старателно смивайки остатъчният остър дъх на вкиснало, който в ранния сутрешен
час витае из устата ми – резултат от погълнатите индустриални количества едро
накълцан лук, посредством снощната шопска салата, която ползвах за мезе.
Същевременно
чакам всеки момент учителката на Ванеса да се обади по някакъв начин, за да
потвърди дали днес ще имаме урок, независимо че отново е неделен ден. Тя вчера
не дойде, защото нещо не била добре, но пък предложи ако искаме днес да отидем
ние при нея. Това ще бъде и доста наложително, защото Неси вече изтърва един урок
миналата седмица, когато бяхме на екскурзия; нас следващата събота пак ще ни
няма, защото тогава пък заминаваме другаде и така ще ѝ станат прекалено много пропуските. Но хайде, нека сега
да приключвам с увода и постепенно да преминавам към същинското изложение на
днешното си съчинение.
С
няколко думи ще се върна на последните редове от миналия ми репортаж, за да
направя връзка с настоящето и за което ще гледам да говоря в сегашно време.
Спомням си, че и тогава беше неделя, а за вечерта чакахме Нени и Меган - които
пък не дойдоха поради общата им телесна умора и душевна отпадналост, заради
някакво тяхно мероприятие. Печалните последици дойдоха вследствие на седмицата,
която те изкараха с банда приятели в една вила на остров, намиращ се малко
северно от Бризбън. Прибраха се от там и двамата като парцали, защото изглежда
хич не им е достигало времето за сън – малкият папардак също са го мъкнали
подире си и въобще са били голяма компания; риба ловили, джипките карали по
пясъците и из калта – въобще, изкарали си бяха разкошно, само че след като се
прибраха спаха непробудно два дни и две нощи – уж да си наваксат пропуснатото.
Работната
седмица започна доста силно за мен, с приключването на една машина и поставяне
началото на следващата, по-нова разработка. Зает съм по цял ден, приятно ми е
да се занимавам с това, което върша и само се моля тоя рахат да продължи малко
по-дълго - поне докато излезем от кризата. Собственикът на компанията беше в
разход почти през цялото време, защото обикаляше страната за набиране на нови
потенциални поръчки; в същото време навести и някои от старите си клиенти,
събра от всички нуждите и изискванията, а пък ние тук в тила ще ги
доразработваме и развиваме като проекти и документация. От там за сега няма
нищо ново и по-различно за споделяне от това, което се случва рутинно всеки
Божи ден – отивам първо да закарам Ванеса на училище, след други 5 минути вече
съм си на бюрото. Часът обикновено е около 07:30 – в 17:30 тръбата свири
“Отбой” и поемам обратния път към дома. Когато Даниела не е на работа, процесът
се повтаря по същия график, само че не ходя до училището, защото тя води
малкото на школото, докато аз въртя педалите на колелото и пристигам на работа
за 10-15 минути потен, мазен и задъхан като млад жребец, току що слязъл от
гърба на загоряла кобилка. Работата ми е изключително мръсна, в замърсена среда
от пушеци, стружки и заварки, а по бюрото си винаги имам един пръст пепел,
която аз най-старателно забърсвам с ръкавите на ризката си още с първоначалното
ми сядане в креслото. Когато синовете на работническата класа идват в офиса за
някаква консултация с нас, обикновено първата им работа е да се тръшнат с
омазнените си гащеризони връз тапицерията на меката ни мебел. След
освобождаването пък на която, ние “инджинер’ти” доразмазваме с гащите си
оставените от тях сажди равномерно по плата, оставяйки по равни количества
мръсотия в офиса, докато другата част си я отнасяме по домовете чрез най-новия
кат дрешки, с които са ни докарали сутринта на изпроводяк нашите по-нежни половинки.
Такова мръсно място вероятно може да се сравни само с “Кремиковци” и МК “Ленин”
в Перник – в момента просто не ми идва на ума да направя по-подходящ паралел,
ама ако дам пример и с някой от циментовите ни заводи в Златна Панега или
Враца, то няма да съм много далеч от истината. Независимо от всичко, аз съм
много доволен и безкрайно щастлив – а пък за колко дълго, никой още не знае...
Така
неусетно дойде и заветния петък, когато си тръгнах от работа още в 15:00 и по
най-бързия начин се прибрах първо у нас. Него ден пак бях отишъл с колелото,
защото Дани не беше на работа и сутринта тя закара Ванеса на училище. В същото
време бях оставил колата отворена пред нас, така че докато Даниела ме чака да
си дойда, тя да нахвърля багажа вътре и следобеда само да потеглим. Ние още от
вечерта бяхме подготвили хранилките и поилките – в последния момент взехме
нещата от хладилника и в 16:00 вече бяхме настъпили асфалта, след като на път
взехме и малкото от училище.
Тук
отварям и допълнителна малка скоба, за да спомена, че именно през тази седмица,
по обява във вестника аз намерих едно разкошно пиано за Ванеса и след серия от
пазарлъци намалихме цената му от исканите $3000 на $2500. Разбрахме се с
продавачите, че щом се върнем от пътуването си, още на следващия ден ще
направим среща с цел оглед на инструмента и ако го харесаме ще го купим. Именно
с такива надежди потеглихме по 200-километровото трасе към малкото курортно
селище Yamba – на български това звучи буквално като “Ямба” и е едно от лесно
запомнящите се географски наименования; каквото е името на нашенския Gold Coast
(Голд Кост), например.
За
там се бяхме запътили с четири приятелски семейства, като едните пристигнаха на
уреченото място още по обяд. Те са заклети къмпингари и разпънаха палатката си
почти до бунгалата, където бяха останалите членове от съзаклятническата ни
група. Впоследствие пристигнаха и Янкови, докато ние отидохме доста късно
привечер. Първо ни хвана измъкващият се на някъде петъчен трафик. Времето ни на
тръгване се улучи възможно най-неподходящото, тъй като такива като нас вече
имаше с хиляди на пътя – все хукнали в определена посока екскурзианти,
курортисти или просто пътуващи. Всичко това, в прибавка със строителните
мероприятия по разширяване на магистралата, ни вкара в една такава тапа от
автомобилен поток, от която нямаше никакво измъкване в продължение на 40-50
минути, докато не се разсея трафика, вече поет от повечето ленти на движение.
Наред с това откъм педала на съединителя започна да се чува един зловещ звук,
който освен че дразнеше ушите ни, беше и силно обезпокоителен, защото самият аз
не знаех кое точно го предизвиква. Това се появи неотдавна и дори една сутрин
водих колата на сервиз. Добре ама тя пък баш тогава не рачи да стърже и да
трепери, та “докторите” казаха, че ѝ нямало нищо. Аналогът е с един 85- или 90-годишен старец, който има
оплакване, че го болят ставите - ама не винаги, ами да речем само сутрин и то
не всяка; а пък като отиде на лекар да се прегледа и всичко му минава тутакси.
Моята “бабичка” е на 270,000 км – докато я гледа, механикът ме попита: “Ти като
някоя гимназистка в първа младост ли искаш да тича и подскача по стъргалото?
По-скоро внимавай да не ѝ изтърсиш мотора някъде по пътя, а че тя ще продължи да се саморазпада –
това е необратимият физиологически процес на остаряването”, с което ме успокои
и ние все пак тръгнахме. Педалът на съединителя не спря да ме дразни през
цялото време – на края свикнах и с този шум, без да ми прави вече такова
натрапчиво впечатление…
Веднага
с навлизането ни в курортния комплекс, свързахме се и с вече пристигналите ни
другари (Янко беше почнал дори да реже салатите и да начуква пържолите, както
му заръчах в движение още докато пътувахме). Нашето бунгало беше най-мизерно и
малко, предвид по-ниската си категория и респективно цена. Но за нас беше
добро, за едното преспиване само. Хвърлихме си багажа и хукнахме из огромния
къмпинг да се търсим с останалите ни дружки – отвън мракът беше вече трайно
паднал, а наред с него заплющяха и първите едри капки тропически дъжд.
С
подръчни средства и кой какъвто полуфабрикат си носи в дисагите, стъкнахме
набързо една мощна софра в бараката на Янкови, като по-луксозна и просторна.
Започна се страховита канибалска нощ, която приключи едва на зазоряване.
Вечерта беше много весело и шумно – музики, песни, танци и приятна компания.
Ванеса остана да спи при другите ни приятели, които също имат една мома, само
че тя е с няколко години по-малка от нашата. По някое време се прибрахме и ние
в колибата, но аз сутринта скочих с първите лъчи на слънцето.
Трябва
да е било към 05:30-06:00, защото от палатките се чуваше само похъркване,
попръдване и тук-таме по някое сладострастно изпъшкване, но общо взето навред
цареше пълно мъртвило (зер, хорицата дошли тук уж на почивка, едвам бяха
заспали къде призори, докато едни циганоподобни елементи грачиха и виха цяла
нощ, при това на някакъв много странен език – по подразбиране от само себе си
това се отнасяше за нашия сплотен и задружен колектив). Аз чак като се
поразвидели на сутринта, видях къде точно се намирахме, добих представа за
мащаба на комплекса и разбрах малко повече за глобалното ни местоположение,
спрямо останалите спътници и сателити от нашата тъй прекрасна Слънчева система.
Единствените ми сподвижници по алеите на къмпинга, в този тъй ранен час на деня
бяха няколко босоноги и полуголи посерковци, които още с непреобутите си от
нощта пелени се носеха из калта и локвите на своите тротинетки, но все пак
нямаха достатъчно силици с пискливите си гласчета, че да разбудят цялата
околия; докато най-вероятно майките и татковците им пък бяха онези, които
пъшкаха и стенеха из караваните: на море, като на море – там любовните усещания
се изострят до критични стойности, като гастрита, ишиаса и колита да речем, ако
разбирате за какво ми иде речта. Освен малчуганите, будни вече бяха и
един-двама начинаещи пишман-рибари, на които пръстите им още трепереха от
вечерната доза “допинг”, но наред с червеите и глистите, в ръцете си здраво
стискаха и по една бира за неутрализиране на махмурлука. Може би не споменах,
че въпросните рибари не си хвърляха кукичките само по пясъка, защото самият
къмпинг е разположен по протежението на една огромна река, вливаща се недалеч
от мястото в океана. Тази река се казва Clarence (Кларенс) и минава за една от
най-големите и пълноводни на континента. На вид прилича на Дунава в най-долното
си течение около Силистра, но е значително по-чиста и бистра от него. До
известно разстояние от около 20 км е плавателна за дребни речни лодки и
корабчета, главно с цел туризъм и риболов. Като дължина, тази река се простира
върху 395 км разстояние, но за сметка на това пък е доста плитка – само 2.20 м средна
дълбочина, което я прави съвсем неподходяща за по-големи и дълбокогазещи съдове
и корита. Тук се намират и едни от големите ферми за промишлено отглеждане на миди
и скариди, но понеже моя милост с морски дарове не се храни и въобще не
употребява, за това няма да им отделям чак толкова голямо значение. Аз съм
малко като онзи, дето попаднал в един италиански ресторант за морски
деликатеси. Келнерът му предложил “Фрюти ди мáре” (плодове от морето,
буквално). А пък нашият казал: “Абе нямате ли някакви Фрюти ди кочина?” –
демек, нещо от свинско месо все пак...
Моят
сутрешен обход на района продължи до момента, в който хората не започнаха да се
измъкват – първо палаткаджиите, защото се стискат още от тъмно и не им се става
да отидат, че да се изпикаят, защото клозетите са чак на майната си. После се
раздвижиха и караваните – замириса на кафе, на изкипяло по газовите котлони
мляко, на загоряла шунка с яйца; башка бисквити, попари и други сутрешни
ритуали за подрастващите. Облечен с моряшката си фланелка, производство на една
фирма в Трявна, аз минавах за местен жител-служител от персонала на курорта и
често пъти новопристигащите ме питаха да ги упътвам в почти наводнената от
падналия предишната нощ дъжд обстановка на къмпинга.
След
като обикалях като въртоглав в кръг до завиване на свят, най-после се спрях
покрай бунгалата на нашите приятели, които до този момент не показваха никакви
признаци на живот (те са малко по-младички от нас, може пък и те да са охкали и
стенали на ранина – знам ли ги, дейба; не светя на никого – само дето малко
завиждам, но то е благородна завист). Ударихме с Янко по една ледена бира, че
да ми се скрие потта от сутрешната променада, пих и едно кафе за разхлабване, с
цел да освободя товара в червата си малко по-късно и начертахме плана за деня.
До това време вече всички бяха станали - готови за поредният ни излет из района
на селцето.
Наш
приятел вече беше обикалял с жена си по тези места и ни заведе на един чудно
красив морски бряг, в съчетание с множество огромни скали и канари, а пък точно
зад тях се намираше едно сладководно езеро с кристално чиста вода. От къде се
беше взел този странен водоем баш на гърба зад плажната ивица аз не знам, но
ние изкарахме във водата му кажи-речи до обяд. Слънцето през деня грееше
безжалостно по надутите ни от безсъние и мастика кратуни и единственото наше
спасение беше в благодатта на гьола. По своя релеф, определих мястото като
приличащо на скалните образувания край с. Варвара, малко преди Ахтопол.
Изкисвахме се до известно време по обяд, след което се отправихме и към мегдана
на селото.
Поразходихме
се малко и отседнахме в едно кръчме да подложим нещо на остърганите ни от
доматени салати стомаси. Другите се лигавиха с разни риби, октоподи, раци и
скариди, но аз се придържах строго към италианската кухня и ударих една голяма
паница полусурови спагети, с много чесън и доматен сос. Оф-ф, че като шупна
това недоварено тесто в тумбака ми, като се издух отпред като тиква-цигулка -
гá че съм глътнал глобуса на “По света и у нас”. Брашното, полято отгоре и с
една извънгабаритна наливна бира, беше вече изпитана рецепта за най-близко
предстоящи катастрофални последици от рядкото щастие (а резервни гащи по такива
места не си носим, защото обикновено се държим прилично и не се посираме, но
все пак – случва се на всеки)…
След
обилния обяд се понесохме по други разходки и забележителности, докато привечер
се прибрахме обратно в лагера. Този път проведохме малко по-сериозна подготовка
на вечеринката, с кюфтета, пържоли, пак много салати и всякакви мезета. Даниела
прави традиционната си баница, с която вече е доста известна из българските ни
среди. След изпепеляващата жега през деня, надвечер ни удари вече истинският
потоп. Ние в най-големия дъжд тръгнахме от нашето бунгало с колата, за да
наслагаме ордьоврите по седалките, а и да не се напълнят с вода чиниите. След
изпичането на мършоляка, отново приседнахме в едно от по-големите бунгала на
приятелите ни и тържеството отначало започна много вяло (амчи ние цяла нощ не
спахме, подир пък цял ден ни блъскаха водните струи от една страна, от друга –
слънцето ни натиска от високо, с изпепеляващите си лъчи; направо бяхме като
утрепани – едно време на това състояние му викахме “препикано мушкато”, но не знам
дали все още се употребява като израз от речника на съвременния българин).
Добре ама по едно време кризата ни премина като хрема от настинка и се
развилняхме още по-силно и от предната нощ дори. Как ни изтърпяха останалите
курортисти – не знам. Аз оставих колата пред Янкови, а с Даниела се прибрахме
пеша, защото до това време дъждът беше вече спрял и луната се цъклеше с единият
си рог иззад тъмните среднощни облаци, търкалящи се на талази по мрачното небе.
В
неделя сутринта аз пак скочих в тъмно. Направих същата разходка, както предната
сутрин, за да ми оветрее кратуната, че най-късно в 10:00 трябваше да сме
напуснали колибите – онези от управата веднага идват да ги чистят, като
зареждат наровете и леглата за следващите посетители. Ние се оправихме много
бързо, защото манджата си я бяхме почти изяли вече и не носехме излишни
утежняващи багажи. Аз помогнах на нашия приятел да си сгъне вигвама, защото и
той завалията не знаеше на кой свят се намираше сутринта – само си бърше потта
от челото и се чуди кое колче да извади първо и коя рейка на палатката се маха
така, щото да не го затрупа жив отдолу и да се задуши. Учудващо за пороя който
се изля вечерта, в платнената им колибка нямаше нито една капка вода – тя е
двойна и много добре направена; лека и удобна, макар че нормално висока и не
лазиш вътре по корем, ами си вървиш изправен, като че ли се разхождаш по
чаршията. Това е една малка мечта за всеки запален къмпингар, но аз вече съм
по-навит на каравана, отколкото да се препъвам в колци и въжета; лично
предпочитание просто, докато Даниелчето продължава да си държи на лукса, наличието
на баня и особено пък на клозета - току до нощното ѝ шкафче ако може, за да не се разкарва излишно през нощта.
Криво-ляво,
с пот на чело и пуфтене от зор, в 10:30 всичкият народ се срещнахме пред
рецепцията на комплекса, където си доплатихме нощувките, предадохме ключовете
от бараките и поехме обратния път към дома. Естествено никой от нас не бързаше
за никъде и разширихме екскурзията с посещение на забележителни места по пътя.
На връщане минахме и през още едно населено местенце, което пък се намираше
точно на отсрещния бряг на голямата река. Понеже мостът е само един и построен
далеч назад по магистралата, до там пътувахме близо 40-50 км. Селцето се казва
Iluka (Айлука или Илука – не съм твърде сигурен в произношението) – много
по-малко от Yamba, но пък доволно тихо и спокойно, като че ли човек изведнъж
попада в някоя от приказките на Андерсен или братя Грим. Това са главно
рибарски селища и поминъкът специално на 2200-та местни жители, вероятно е
свързан изключително само с речно-морски дейности от рода на лодкарство,
рибарлък и развличане на курортистите. Не е изключено и в голямата си част
туземците да са просто пенсионери, които пък не се занимават с нищо друго,
освен да поддържат спокойствието и елементарния си, но пък достоен жизнен
стандарт. Навсякъде е чисто, плажовете са почти безлюдни и обстановката няма
нищо общо с тази лудница и какофония в нашенския “Слънчев бряг” например или
дори “Албена” и Златните пясъци, станали вече нарицателни имена като отблъскваща
дестинация по Черноморието за по-нормалните люде. Но като място ново и
непознато, винаги е добре да се посети и разгледа – Австралия е толкова голяма,
че на човек му трябват 2-3 живота, за да види и се наслади на всичко.
След
като се попляскаме на плиткото като децата от пионерски лагер “Морис Торез” във
Варна, събрахме си партакешите и след кратка пешеходна разходка покрай брега,
качихме се по колите и поехме. Всички заедно имахме още една обща спирка покрай
пътя, но там вече се разделихме на групи. Янкови останаха да разгледат тази
забележителност, докато ние с другите се отправихме към едни водопади, където и
друг път сме ходили, но пък там е място, което човек може да посещава винаги и
всеки път да е различно и приятно. Очаквахме, че след падналите напоследък
обилни дъждове, водопадите ще са пълни, а то се оказа не само това, ами че са и
пресъхнали даже – аз толкова празни не съм ги виждал: водата едвам се
процеждаше надолу по отвесните 100-метрови скали, които от половината си надолу
бяха дори сухи; водните пръски до там изобщо не стигаха. Това беше известно
малко разочарование за всички нас, но все пак в една от беседките разтворихме
месалите, наизвадихме всички хранителни остатъци от багажниците и си направихме
един прощален късен обяд в съчетание с малко ранна вечеря, защото докато
изпълзим нагоре по баирите, времето беше напреднало доста и часовниците ни вече
показваха 14:30-15:00. След като приключихме с храната, емнахме се и на една
кратка пешеходна разходка, но вода така или иначе не видяхме. Това даде
окончателен завършек на нашата малка екскурзия и не след дълго се спуснахме
надолу в низината на път за вкъщи. Така този малък отрязък от време остана
запечатан в спомените и съзнанието ни завинаги, с приятните емоции, които
изживяхме заедно с приятелите си.
Веднага
с прибирането ни в нас, започна суматохата по нанасянето на извлечените от къщи
дрехи, багажи и подготовката ни за работа и училище на следващия ден. Даниела
пра и простира, а малкото в последния момент се сети, че имало домашно за
понеделник. Аз също се занимах с каквото можах да помогна на домакинството и не
след дълго си легнахме.
Най-интересното
събитие от понеделник беше посещението ни с Ванеса на хората от Бризбън във
връзка с огледа на пианото, което имаха за продан. Междувременно, чрез
учителката се свързахме и с един неин познат, който се занимава с настройване
на пиана и много му разбира главата от тези инструменти. Вечерта отидохме първо
у тях, като той малко преди това беше огледал едно друго пиано, което също беше
намерил за нас и го смяташе за добра възможност. Ванеса посвири малко на рояла,
който този човек си имаше в къщи и последният остана доста очарован от уменията
ѝ. Самият той е французин,
от 40 години живеещ в Австралия, на почтена възраст от 71, но изключително
жизнен и разтропан човек. Съвсем сам е отгледал петте си дъщери, след като
преди години жена му го напуска. Най-голямата от тях (на 50) живее при баба си
в Южна Франция и се грижи за нея (това е всъщност майката на въпросния
Жан-Пиер, която пък наскоро била ударила 95-те си лазарника). Бабата и до
ден-днешен кара едно яркожълто като канарче AUDI-кабриолет и е в постоянен
конфликт с местната жандармерия и карабинерите по пътищата. Когато те я спират
за най-обикновена проверка на документите, оная бабичка обикновено почва да ги
налага с дамската си чанта или с бастуна и ги псува наред, дорде онези не ѝ козируват и не я освободят
да си върви по пътя. Най-малката щерка пък е все още студентка по психология в
Бризбън – няма 30 години, но си имала приятел, с когото прекарвала повече от
времето си (а иначе уж се води, че живее с баща си). Дъщерята във Франция също
е завършила музикални академии и консерватории, преподавателка по музика и т.н.
За останалите три моми на човекът просто не му остана време да ни разкаже –
такъв сладкодумник скоро не бях срещал; уникална сбирщина от най-естествени
човешки чувства и дълбоки емоции…
Но
да се върнем на пианото – вече и с него заедно, като помощник-консултант
отидохме до къщата на въпросните хора. За щастие те живееха съвсем наблизо, та
не сме се размотавали излишно чак до другия край на града – мястото беше
буквално през няколко улици в съседство. Веднага щом видяхме и чухме пианото,
специалистът се произнесе, че това е инструмент, за който ние можем само да
мечтаем. Насърчи ни достатъчно за закупуването му, която възможност не биваше
да се пропуска. Така аз още на следващия ден потвърдих на жената, че ще им
вземем пианото, същият човек ни организира и транспорта му с фирма, който той
самият ползва за неговите пиана и се разделихме. Останалите въпроси и
формалности вече се задвижиха по телефоните и в петък следобед пианото прекрачи
прага на нашия скромен музикален дом. Как са го изнасяли от онази къща и
качвали на камиона си докерите, как са го сваляли пред нас и особено пък как са
маневрирали по тесните ни коридори и вкарвали вътре в стаята на Ванеса, която е
чак в дъното - аз нямам и най-малката представа (не изгарях дори и от
любопитство да научавам подробностите). Срещу тази им професионална услуга
обаче и висококвалифицирани умения от тяхна страна, хамалите отнесоха една тлъста
надница от $330, но пък като се прибрах вечерта, видях че са свършили добра
работа – няма счупено или обелено, няма съборени стени и т.н. Това се случи в
петък вечерта.
Същата
нощ Даниела беше на работа нощна смяна. Аз писах до някое време, изпратих я и
се зазяпах в разните филми, които напоследък имаме в изобилие. Тя си дойде на
сутринта и аз станах да си върша моята работа. Очаквахме учителката да дойде в
къщи, но тя се обади, че не била добре и отложихме урока. Аз цял ден се
занимавах с творческа дейност, защото времето беше доста противно – валяха
дъждове, духаха ветрове и климатичната обстановка не беше подходяща за нищо
друго, освен да се стои на закрито. По някое време излязох да купя тапите на
майка за новата мивка, която както вече разбирам е в пълната си експлоатация.
Взех два вида – все единият ще уйдиса на сифона, въпреки че и двете тапи са за
стандартен диаметър на тръбата 50 мм. В същото време Даниела добре поспа след
нощната си смяна – никога не е ставала чак в 14:30, а пък аз имах достатъчното
спокойствие, та да си допиша очерка. Вечерта си направихме едно кратко
тържество с гледане на български сериали.
Вероятно
това ще ви учуди, но в момента вече е точно 12:00, а аз пиша от сутринта без
прекъсване. Даниела стана, прави палачинки на малкото и излезе да купува
Коледни подаръци за внучетата и на Сашко, който пък на 05 Декември има рожден
ден. Самата Неси дрънка на новото си пиано до напред и току-що се насвири –
всичко научи вече само за единият си час занимание. Аз след малко привършвам и
когато Дани се прибере, може да поизлезем на някъде. Тя и довечера ще бъде
нощна смяна, което малко ѝ разби почивните дни, но само в четвъртък ние отново тръгваме на друга
почивка - ще рече някой: “Какво сте ми се чак преработили, че толкова начесто
почивате?” и ще бъде съвсем прав. Но тези евтини хотелски оферти също не са за
изтърване, защото са малко преди да настъпи активния ваканционен период, когато
хем навсякъде става лудница от народ, хем пък и цените на нощувките скачат до
таванните си стойности. Така ние използваме намалението току преди курортното
дело да набере скорост и инерция, та до догодина чак.
Поради
голямата си заетост и много краткото време, с което разполагахме миналата
седмица с Янкови, от това място аз нямах възможност да водя дневника. Но
предполагам, че сега от Нуса, понеже ще си бъдем само ние тримата, ще има
по-голяма вероятност да напиша някоя и друга статия за стенвестника, специално
пропита с дъх на морска пяна и сушени водорасли. Там ще пребиваваме в
продължение на 4 поредни дни, прибирайки се чак в неделя вечерта. Подготвям и
малката си Коледна пратка с оскъдните подаръци, които вие и без друго сами си
поръчахте – кабелчетата на татко и тапите за мивка на майка. Останалото ще бъде
настоящото ми писмо, което с пристигането си дори ще изпревари всичко останало.
Смятам в него да опиша и поредната ни малка екскурзия и веднага да ви го
изпратя.
Неничко
се прибира за Коледната си почивка на 16 Декември. Не е изключено да празнуваме
Коледа заедно, но все още не знам нищо за плановете им – нито пък нашите са
нещо много ясни. Имаме покана отново да отидем до Мелбърн, където
миналогодишната ни група от тамошни приятели ще бъдат заедно - този път за
самата Новогодишна нощ. Та и ние самите не знаем на къде ще ни отвее вятърът на
промяната – на където задуха по-силно, натам ще опъваме и платната…
06.12.2013 – Никулден, а ние тъкмо закръглихме едно цяло денонощие, подвизаващи се в пределите
на курортното селище Noosa (или Нуса, под какъвто надслов то е известно като буквален
превод от моите по-стари мемоарни разкази). Допреди малко се изкисвахме в
басейните на комплекса, където обитаваме един мезонет на 2½ етажа. Половинката
над втория етаж се явява всъщност едно малко подпокривно пространство (по-скоро
ниша или мансарда, ако това звучи по-романтично), напълно достатъчно обаче за
две допълнителни легла и помещението е обособено по много интересен начин като
стайче в умален мащаб – разкошно убежище за деца например. На горния етаж се
намира основната спалня с двойно легло, която е заета от нас, докато Ванеса е
настанена в отделна стая с други два кревата и тя спи само на единия. Долу
пространството е отворено, с ъглов диван, маси, столове, телевизор, климатик;
печки, фурни и хладилник, мивки, чайници и дори миялна машина за мазната
посуда. Цялото това удоволствие струва някакви си $70 на вечер, понеже все още
не е започнал активния курортен сезон, а ние намерихме начин да изпреварим началото
му буквално само за няколко дни – защото иначе адът настъпва от следващата
седмица нататък.
Аз
без да искам се впуснах в излишни архитектурни подробности, а съвсем забравих
да честитя именния ден на обичаният от всички нас татко и дядо - бъди ни жив и
здрав, радвай се на мир и спокойствие, скъпи татко! Днес и нашият малък Неничко
е именник, въпреки че той не държи особено на тези отколешни семейни празници и
чисто български традиции. Независимо от всичко, ние довечера ще му се обадим по
телефона, за да го поздравим. Той между другото се оказа от няколко дни в
Бризбън и си спи у тях. Колата му е още в лагера, където им е работния обект по
принцип, а пък него заедно с още няколко други подобни апапина ги изпратили да
работят в частната собственост на неговите шефове (значи тези маневри са
възможни дори и тук, в този уж непорочен и по-чист от социализма свят). Дали му
служебния пикап да се разкарва с него нагоре-надолу и той вечер след работа се
прибира у тях, а сутрин става по-рано и пътува до самия “частпром”. Това
населено място отстои на около час, час и нещо път и съвсем не е така далеч,
където е основният им обект в кънтрито. Добре ама сега, баш по Коледа всичко
живо запразнява, работата за малко поолеква и шефовете решили да уплътнят
работното време на своите питомци, че да си заслужат и надниците, които
получават. Така нашият Нени пътува всяка сутрин и вечер, спи си при женката и
чака да дойдат официалните празнични дни, когато на 17 Декември окончателно се
прибира. На 20-ти обаче те пак заминават за това село (този път заедно с
Меган), защото там в местната кръчма фирмата им ще празнува Коледа и всичките
ще се изпонапият като прасета, предполагам. По план те ще бъдат у нас в денят
на същинското Рождество Христово, когато ще си направим поредното семейно
тържество и ще имаме повече време за приказки и анализи на ситуацията.
На
този свят ден, аз никога не пропускам да спомена и починалите именяци – на
първо място е нашият дядо Косьо, но наред с него са имената и на множество от
близките ни сродници: за жалост и чичо Николай Керков е вече един от тях, леля
ти Ники от София, както и множество други, къде по-близки или по-далечни
познати, приятели, бивши колеги и т.н. Нека Бог и в частност Св. Николай
Чудотворец бъдат достатъчно милостиви, та заедно да успокоят душите и опростят
греховете им; АМИН!…
След
тези мои встъпителни слова се връщам на нашата малка почивка, която се яви баш
по никакво време, но пък беше планирана доста отдавна. Изложението ми ще
започне от тръгването ни вчера, когато около 09:00 ние най-после успяхме да
потеглим на път. Аз естествено станах много рано и на спокойствие се позанимах
с литературното си творчество, докато се разбуди и останалата част от
фамилията. Първият ни обект на посещение беше гръцката бакалница в Бризбън, от
където си взехме една тенекия с българско сиренце (да ни се понамирва за
празниците, че баят баници ще има да се изядат). Даниела си купи едно кило
слънчогледови семки, едри колкото тиквените и с толкова много сол по тях, ще
след изчоплянето само на няколко от тях, езика на човек изтръпва и джуките му
се обръщат като на най-черния афро-американски негър. Взехме си и хайвер за
разбиване (розов на цвят; имаше и бял, но беше значително по-скъп) и момата зад
щанда (която е чистокръвна гъркиня и по принцип се познаваме отдавна), разбра
от първата дума какво искам, като ѝ споменах за “тарама”. Аз лично за себе си купих и няколко бучки датско сирене,
което много обичам – първо (но и не само…), защото е много евтино ($4.50
килото), и второ - ужасно ми напомня на българското “Дунавия”, с което едно
време Тодор Живков беше наводнил пазара, докато в същото време овчето го
изнасяше по разни близки нам съседски държави и комунистически империи. Така
вече натоварени до зъбите, окончателно потеглихме в северна посока.
Денят
беше горещ и слънчев – предназначен единствено и само за почивка на морския
бряг. Това, което не споменах от онзи ден насам е, че педалът на съединителя се
оправи от само себе си. Е, не чак толкова сам, колкото и аз му помогнах малко.
В желанието си да разбера какво все пак му беше, на връщане от предната ни
екскурзия залегнах отдолу и бутах навред с надеждата, че ще разбера от къде се
взема този зловещ шум. Освен че се омазах с грес и нищо не видях, защото всичко
е скрито дълбоко навътре - вероятно оста на педала се е износила от едната
страна (за 270-те си хиляди километра, правете сметка колко пъти е бил натискан
при всяка смяна на скоростите). При моето хаотично пипане слепешката, изглежда
съм разместил оста, завъртайки я в новото си положение и шумът автоматично
спря. Това е само едно мое достатъчно наивно обяснение и същевременно
самоуспокоение, което може и изобщо да не почива на някаква по-съвършена
техническа истина. Другото ми съмнително твърдение е, че каквото стърчеше и
имаше да стърже по нещо друго (което също не знам от какво естество беше), от
един момент насетне то просто се остърга и сега всичко върви по мед и масло.
След други 270,000 км вероятно ще се наложи да сменя и цялата ос на педала
(нищо чудно да я заместя с някой ръждив болт или пък ще го усуча с тел), защото
последната вече ще се е изяла съвсем, но аз по принцип не правя чак толкова
дългосрочни планове. Ако това все пак някога се случи, ще изпратя разработката
си на японците за експертиза и анализ на металната структура в телената
сглобка.
На
излизане от Бризбън спряхме в една закусвалня да обядваме и след още около 2
часа пътуване, пристигнахме в Приморско (пардон – в Noosa, но асоциациите ми с
нашето Черноморие никак не са случайни; няма място в тая пуста Австралия, което
да не ми наподобява на нещо българско и родно – или пък просто само на мен така
ми се струва, воден от дивият си патриотизъм и все по-засилващ се със
стареенето шовинизъм.) Още с влизането в градчето и се натъкнахме на един
магазин от веригата на “Стоки с намалени цени” – бяхме забравили да си вземем
покривка за маса, но Даниела откри една чисто нова и бяла, която взехме само за
$2.50. Те двете с Ванеса си накупиха и няколко книги, които веднъж като
прочетат и раздават по приятелките си. За мен нямаше нищо специално в този
“универмаг”. От там вече се отправихме към хотелския комплекс за настаняване.
Разтоварихме
багажа, заредихме хладилника с храни и напитки и почти веднага се хвърлихме в
басейна, за да смием калта и потта от нас, събирана в знойния ден. Привечер
излязохме за малко, направихме един обход на мястото, набелязахме програмата за
следващия ден и се прибрахме. За много кратко, аз съвсем случайно се натъкнах
на безплатна Интернетна връзка, но това кранче пресъхна и от снощи насам се
опитвам да намеря някое друго подобно, само че неуспешно. Иначе услугата се
заплаща допълнително по не много ниски тарифи, но на нас тази връзка със света
не ни е жизнено необходима точно в този настоящ (или “веднагашен”, както мъдро
се изказва Ванеса) момент. Е, биваше да можем да си обменяме по някое и друго
съобщение, но аз вчера успях да ви изпратя поне едно – не е достатъчно, но ние
дори и на това не се бяхме надявали. Вечерта ни завърши с веселба по повод
рождения ден на Сашко, който беше вчера и който навърши 34 годинки – да ни е
жив и здрав. А аз бях точно на неговата възраст, когато през 1992 напуснах
родния си дом в Габрово и самата България като цяло (дори ненавършени, защото
много добре си спомням, че тържеството по навършването им пък тогава, се състоя
заедно с 35-та годишнина на Даниела у тях. Да, именно на същата тая, сега вече
моя Даниела, която по силата на стеклите се за онова време обстоятелства,
просто си смени “собствеността”, така да се каже – а пък тя все ми вика, че не
помня и съм почнал да забравям; амчи пък никак не е права тъй грозно да ме
отъждествява с нейните изкуфели старци от приюта, ебаси)…
Днешният
ден за мен започна отново в своите най-ранни зори – още с първите лъчи на
слънцето и докато другите си поспят на воля, аз успях да свърша някои мои неща
на компютъра. После вече започнаха съвместните ни сутрешни ритуали по закуски и
пиене на кафета, като малко след 09:00 ние най-после успяхме да се измъкнем
през портала на комплекса. Времето беше сравнително ранно и слънцето все още не
прежуряше така силно – тъкмо подходящо за разходки. Снощи вече бяхме планирали
една кратка пешеходна екскурзия по крайбрежната пътека на полуострова. Там сме
ходили и друг път, но понеже гледките от тази позиция са винаги величествени,
мястото никога не омръзва за посещение. Този път стигнахме до самия край на
носа, а връщането ни се осъществи по друга пътека през гората. След около 2-3
часа на непрекъснато интензивно ходене, пълният кръг беше извъртян и ние се
върнахме на мястото, от където бяхме тръгнали. На една от туристическите карти
и табели видяхме, че сме минали около 7-8 км – едва тогава, когато разбра колко
километраж е навъртяла, на Даниела вече окончателно ѝ се подкосиха краката, именно тогава я заболяха петите и
баш у тоз момент я хвана кризата и се сети за крехката си критическа възраст; а
до тогава ѝ нямаше абсолютно нищо и
припкаше като козле напреде ми. Особено пък като си представи в главата, че
това е точно разстоянието между кв. Орландовци и НДК например, с връщането в
двете посоки, за което тя винаги се е качвала на трамвай, а сега го извървя
безропотно, без дори да каже “гък” – значи не било невъзможно...
Взехме
колата и се смъкнахме в центъра на селището, където я оставихме в нарочен
паркинг (безплатен, можете ли да си го представите това? – амчи такова чудо не
е познато и у Софията, бре!), а ние продължихме отново пеша. Първо влязохме в
Информационния център, за да разберем какви други забележителности могат да се
посетят в района. От там се забихме направо в кръчмата на плажа, където
обядвахме обилно с рибни продукти и се наливахме с бира – нали беше и Никулден,
все пак. Всичките калории, които най-старателно и ентусиазирано изразходихме по
време на похода, сега се възвърнаха десетократно с препълнените чинии пържени
картофи и не по-малките бирени халби. Не постигнахме нищо, но за сметка на това
оставихме една нощувка пари в ресторанта – е, от там излязохме преяли, но това
ли пък баш ни беше целта?...
Нашата,
иначе безцелна разходка, но единствено заради смилането на храната, продължи
през главната улица на градчето, покрай всички магазини и дюкяни. Стигнахме до
другия край на полуострова, от където започваше морето и точно където голямата
и пълноводна река се вливаше в океана (и тук има някаква река, но не ѝ знам името). Връщането към
колата стана вече в най-големия припек, но за щастие алеите минаваха през
гориста и сенчеста растителност, та жегата не се усещаше чак толкова зле. Като
награда за доброто държание на всички, изядохме един общ сладолед - сбирщина от
най-различни вкусове. Качихме се на колата и на път към хотела се отбихме до
друг един местен Национален парк, разположен високо над морския градец. От там
се разкриха много красиви изгледи към лагуната и устието на реката, с яхтите,
плажовете и всичко останало, разположено като на длан. Направихме си няколко
снимки и поехме към нас.
Ние
с Ванеса веднага се хвърлихме в басейна, а специално моят, зачервен като на
маймуна от зоопарк и протрит от продължителното ходене задник, само каза
“Цвър-рр” в прохладната му вода и аз тутакси получих облекчение в междукрачието
си. Така изкарахме известно време, а после дойде и Даниела, която до това време
си чете книгата на дивана в къщата (да бе, да – най-вероятно е спала, защото шарките
на възглавницата ѝ се бяха откроили по
бузите)…
Хубаво,
ама аз докато ви разкажа за всичко това, ето че дойде и следващия ден – т.е.
днес, вече събота (07.12.2013). Снощи не успях да си довърша започнатата
мисъл, защото трябваше да се нареждаме около празничната трапеза. Даниела прави
баница, пекохме пържоли и на свой ред организирахме наш си Никулден, макар и
чак в този толкова отдалечен край на света. Чухме се и с Нени, който беше
приключил с работата си в частния сектор и вече го бяха отзовали обратно към
основното му работно място, на 4 часа път с кола от Бризбън. Сварих го малко
преди да тръгне от тях и късно вечерта ни се обади, че е пристигнал. Изглежда
там е възникнала неотложна работа, която трябва да свършат преди разпускането
им за Коледните почивни дни.
Тази
сутрин аз отново станах в 06:00, за да не си губя времето в сън. Ванеса нещо се
разсополиви и не можа да спи цяла нощ. Изглежда че хремата, която майка ѝ кара допреди онзи ден,
сега пък ще порази и нея. Та пак раздаваме хапчета, варим чайове и медове, изцеждаме
носни кърпички и други подобни. Аз само исках да довърша разказа си за
вчерашните преживелици и да го слея с днешния, защото снощи тръбата за вечеря
свирна изневиделица и не успях да оформя заключението. Все още е твърде ранно
утро и ние нямаме ясен план за деня. Определено няма да ходим пеша обаче,
защото всички сме с мускулна треска и ни болят краката от вчерашното маратонско
ходене. Има достатъчно много обекти за посещение, до които се стига само с кола
– очевидно такива ще ни бъдат мероприятията за днес. Като се завърнем надвечер
аз пак ще обобщя и синтезирам видяното и преживяното, а утре по някое време
сутринта ще трябва вече да сме на път. Маршрутът ни ще включи кратка обиколка
на местните населени места и в частност градчето Maryborough (“Мйерибара”,
както горе-долу му викат туземците на техния език, докато за нас си е добре
познатото родно място на малкото бебе Неси - Мариборо), където аз бях на работа
преди години, а пък през Март 2000 в местната им градска болница се намери и
самата Ванеса. Но това е чак за утре – да видим какво все още има да се случва
днес…
Включвам
се отново същия ден, малко преди да е подаден сигнала за манджата. Прибрахме се
преди малко и сега всеки се е отдал на мързела си, докато аз ще разкажа за
днешните ни екскурзионни мероприятия. От хремата, която мъчи на малкото носа, а
и нас самите естествено, нощес почти не можахме да мигнем. Аз станах рано и
изглежда след това Дани и Неси малко са мирясали – спаха до около 09:30, но с
всички закуски и сутрешни обреди, излязохме чак в 11:00. Първо търсихме
магазини за някакви лекарства и хапове, защото в къщи имаме цели торби с
медикаменти, но те са чак на 250 км от нуждата, която имахме за момента.
Поразходихме се малко и решихме да наемем една моторница, с която да се повозим
по реката и из каналите. Докато се нагласим и организираме стана 13:00, когато
слязохме “на вода”. Имахме цели 3 часа на разположение, така че се очертаваше
голяма и хубава разходка. Ходихме до всички възможни за проникване през реката
места, наслаждавахме се на мултимилионните къщи, построени баш на речния бряг,
поцъкахме с езици и в 16:00 излязохме обратно на сушата. С олюляваща походка
като на пиян матрос се отправихме към колата, а малко след това вече се бяхме
прибрали в мотела.
Поради
голямото стълпотворение на дечурлига и техните родители в басейна, тази вечер
изкъпването ми ще се извърши само в банята на горния етаж. Аз до сега, за трите
ни дни на престой, там все още не бях влизал, защото тези хигиенни дейности си
ги извършвах на открито. От хладния басейн влизах в джакузито, където се
разкисвах в горещата вода до прилошаване. После смивах кирта на външния душ и
се нареждах покрай вечерната трапеза чисто нов. Обаче днес ще се лиша от това
удоволствие – мога да вляза след миг, защото глъчката в басейна като по някакво
чудо утихна, но времето за привечерният ни аперитив напредна изнервящо много и
баш сега нямам намерения да се занимавам с лични удоволствия; най-малко пък с
тоалети и хигиена.
Така
най-общо приключи и последния ден от нашия кратък престой в Noosa. За утре
плановете ни са да попътуваме малко из околностите, без да бързаме да се
прибираме директно в къщи. Надявам се да тръгнем сутринта сравнително рано, за
да имаме повече време да спираме тук и там. С нашата утрешна обиколка ще ви
запознавам в следващия си репортаж, който вече ще бъде излъчен от комфорта на
домашния уют, едва след като се приберем, плюс няколко дни след това. Почти
веднага със завършването на поредния си трансконтинентален очерк, ще гледам да
го изпратя в обичайния му формат във вид на дневник, с цел да го получите малко
преди Коледа – вероятно почти заедно с колетната ни пратка, която пътува към
вас вече цяла седмица. Едно на друго, изкарахме си весело и приятно – почваме
дори да мислим и за следващото ни приключение, което също е запланувано за
средата на Януари…
15.12.2013 – Има само една седмица, откакто сме се прибрали след екскурзията ни до
Noosa, а като че ли мина цяла вечност от тогава. Днес е неделя и аз съвсем
обичайно станах много рано, но кажи-речи до обяд се занимавах с разни други мои
неща и едва сега сядам на спокойствие. Трябваше едни музикални школи да
поръчваме с Ванеса, Даниела прави палачинки и дорде се обърна, половината ден
хвръкна. По подобен начин се изниза пред целодневно затворените ми очи и
вчерашния ден. В петък вечерта бяхме на ресторант. В същото заведение, където е
нашето Коледно събиране, Даниела пък имаше тържество от службата. Разбрахме се
и Желязко да дойде там, че да се видим, а и да уточним порциона с чорбаджийката
за следващата събота. Добре ама уточненията ни продължиха до 02:30 през нощта,
когато най-после си тръгнахме, естествено последни. Желязко дойде уж да спи у
нас, но не успя защото веднага с прибирането ни в къщи, аз извадих една
манастирска ракия, която си стискам по рафтовете на механата от две години
насам и до сега все не ми даваше сърце да я набутам (последната – нямам вече и
за порязано, дето се вика). Ванеса и Даниела легнаха веднага, но ние с него си
продължихме дебатите до 08:30 сутринта – слънцето беше отдавна напекло. Едва тогава
легнахме и той по обяд си е тръгнал за Бризбън, а аз останах прикован “на
легло” чак до вечерта. По обяд само изядох едни традиционни яйца на очи, но
после пак се гътнах в кревата, че нещо не ме държаха съвсем добре нозете.
Даниела отиде с Желязко да си прибере колата, която предната вечер бяхме
оставили на улицата пред ресторанта. След като бях спал почти през целия ден,
снощи гледах филми до среднощ и така съвсем ми се обърка режима. От днес всичко
влиза обратно в релсите си, след като и душата ми вече криво-ляво се прибра в
измъченото тяло.
След
разговора ни снощи, разбрахме за полученият наполовина колет и аз доста се
ядосах. Нищо не можем да направим повече, тъй като не сме в състояние да се
противопоставим на установения идиотски режим в България. Нещата там се
сгромолясват и не само вървят, ами направо тичат назад със страшна скорост.
Говорят се всякакви небивалици и се поляризират настроенията на народа, докато
в същото време управляващата клика се окопава все по-дълбоко и по-сигурно.
Всичко това ще пресече нашите колетни кореспонденции и ще се придържаме към
изпращане на материали по човек или подаръци, получени директно от нас самите.
Аз търгувам с целия свят от години насам без да ми се е загубило или пък да са
ми откраднали и едно нещо до сега (с много малки изключения) – но да ме крадат
своите и то да изтръгват скромните ми армаганчета изпод ръцете на моите
най-близки, тази грешка вече няма да я допусна никога. Майната му на всичко –
лошото е, че изтървах наши много близки приятели, които тези дни заминават за
България (даже булчето вече е там, а мъжът ѝ тръгва в петък) – можех по тях да ви изпратя всичко, но
ми стана неудобно; карай, тя се свършила вече…
Гневните
ми и силно политизирани изречения могат да се разточат до безкрай, но ще се
въздържа от продължението им, за да няма употреба на нецензурни думи, епитети и
да не отправям клетви по нечий майчин адрес. Тъй като поредното ми комюнике
клони към своя закономерен край, аз сега като завършек пак ще се върна на
нашата екскурзия, с известна допълнителна информация от преди няколко дни. През
седмицата нямах никаква възможност да го сторя по редица съображения – именно
за това разчитах на почивните си дни.
Миналата
неделя станахме сравнително рано и потеглихме по предварително набелязания ни
маршрут. По пътя си минавахме през местни забележителности, на някои от които
спирахме за наблюдение и опознаване. Крайната ни цел беше да отидем и до
Мариборо (но може и Мериборо да се каже…), за да покажем на Ванеса къде е била
родена и въобще да поразгледаме това, което оставихме след себе си преди 13
години. Пътят ни нарочно минаваше и през друго едно населено място, също
разположено на океанския бряг. Там пък през Януари сме си резервирали стая в
един хотелски комплекс, само че датите за тази почивка са доста неудобни и са
съвсем несъобразени с новоназначените работници в мое лице. Когато Даниела
запази местата, аз все още бях безработен, без ни най-малките намерения и
шансове да започна някъде. Добре ама това положение се промени изедин път и
сега отсъствията ми от службата не биха били по вкуса на никой фабрикант,
комуто за момента съм назначен на вярна и всеотдайна служба. Във връзка с това
искахме по някакъв начин да си сменим датите на престой, но впоследствие се
оказа че това е невъзможно – ниските тарифи, които ползваме ние принуждават
посетителите да се съобразяват с възможностите на хотела, а не обратното.
Вероятно ще се наложи да надработя някоя и друга събота или да свърша нещо през
почивните дни – ще го мислим допълнително. След като пътувахме близо два часа
по някакви криви пътища без настилка уж за по-пряко, пристигнахме на въпросното
място (като географско понятие то се казва Rainbow Beach – нещо като брегът или
плажът на дъгата, в буквален превод; или лазурният плаж, ако това определение
пó му приляга). Първата ни работа беше да си сменим хотелската регистрация, но
както по-късно се оказа – това беше невъзможно. Обядвахме в един парк с
остатъците от вечерта и поехме нататък по пътя си.
След
друг час пътуване пристигнахме в Maryborough. Разходихме се с колата из пустите
му улички, показахме на Ванеса квартирата, където за първи път я доведохме след
като се роди; ходихме до магазините, където пазарувахме, минахме през офисите,
където работех и т.н. Много спомени имам от тогава и специално от това място,
което не се беше променило особено много с годините. Същата пустош, празни
улици, няма хора – абе, дива провинция. Това беше и последната ни набелязана
точка за посещение, след което започна голямото следобедно прибиране към дома.
Ние добре си правихме сметките за тези екскурзии, защото докато бяхме там, те
всичките ни бяха все в района наоколо. Обаче същевременно с това непрекъснато
се отдалечавахме все повече от нас и стана така, че на края за да се върнем в
къщи, трябваше да изблъскаме 500-600 км (общо за деня от тръгването ни
сутринта, но все пак – разстоянието си е такова, каквото го пише в пътните
карти; градовете не помръдват в никаква посока, независимо че в даден момент се
явяват малко далечни). Така пътувахме почти през целия следобед и чак привечер
се прибрахме у дома. Докато наизвадим мръсни дрехи, да опразня багажника от
стока и други общи мероприятия, то стана време за лягане. Бяхме много изморени
и за това не сме се обаждали на никого. Така завърши поредното ни излизане и
както вече споменах – с нетърпение очакваме следващото…
Седмицата
на работа започна силно – напоследък има повече работа и мен ме въвлякоха в
усвояването и на други умения, свързани с подготовката на производството.
Надявам се, че се справям добре с поставените задачи и хората са доволни.
Организацията е лоша, система няма никаква – всичко е стихийно, объркано, само
с цел да се свърши работата и да се приберат парите от клиента, а за после не
мисли никой. Ако се задържа на това място, ще имам неизчерпаемо поле за действие
и изява - стига това да се харесва на шефовете. Но аз за сега не бързам с
прогнозите и бляскавите си перспективи – каквото дойде и когато дойде…
Както
всеки един край на дадено мое писмо, това не прави изключение по своя си не
така красив завършек. Обикновено бързам с изпращането му, притеснявам се, не
внимавам и се разсейвам в желанието си да предам колкото е възможно повече
последна информация. Вероятно с това пропуските ми стават дори по-големи, но се
надявам да ме извините. За всичко, което съм пропуснал да спомена до сега, ще
разказвам в следващото си комюнике. Тези дни очакваме и Нени да се завърне от
обекта – подготвяме Коледа, разни обществени тържества и дейности; няма време
за нищо. Още не знам дори как ще почиваме по Нова година – Даниела излиза в
отпуск от следващата седмица и ще се въртят двете с Ванеса из дома, докато аз
този път ще гледам да работя колкото е възможно повече.
Сега
ви пожелавам най-весели и спокойни празници, нека е честито Рождеството
Христово – да бъде щастлива и Новата 2014! Дано тя донесе повече здраве и
късмет – всекиму каквото си е пожелал и каквото му е нужно (а не каквото
заслужава, защото ние най-често се молим за неща, за които не сме достойни).
Бъдете здрави, стойте на топло и се пазете от поледиците през зимата: ваши
Дани, Ани, Нени & Неси (Меган и малката Айдън, предполагам също; така както
Сашко, Лиса, Тийган и най-малкия разбойник Джеси)…
Няма коментари:
Публикуване на коментар