Писмо No 63 (VIII-X.2013)

Скъпи родители наши – мили бабо и дядо,

30.08.2013 – Ето, че този месец също се търкулна и изчезна зад гърба ми - все едно, че не е и идвал даже (както всички останали, междувпрочем). Аз продължавам да си стоя в къщи и да се надявам, че някой много закъсал чорбаджия ще ме вземе на работа. От последните две интервюта (на които уж разчитах много…), едното не даде необходимите положителни резултати; след другото пък, с всеки изминат ден шансовете ми изтъняват все повече и повече, защото процесът се разсрочи прекалено дълго (а една работа не стане ли от първия път, бързо и отведнъж, пиши я бегáла – тъй знам аз). Вчера пак им се обаждах по телефона и се интересувах до къде са стигнали в подбора си, но сега нещата са поети в ръцете на някой друг и на практика единствено от него ще зависи всичко (е, поне до голяма степен, ако не изцяло). В същото време продължавам да изпращам и други молби за работа, но забелязвам, че напоследък нещо пак изчезнаха обявите за свободни позиции. Отдавам това на предстоящите Федерални избори, които ще се провеждат в събота, следващата седмица. Ако след това се поразмърдат пластовете и се съживи пазара на работната ръка – добре; ако ли пък не – каквото е за всички, такова ще е и за мен; ибаз го, както казва добрият татко мой...

В неделя при нас се чества Денят на бащата – Даниела сутринта е на работа, но следобеда ще посрещнем Нени и Меган, които ще ни посетят по случай празника. Днес е неприсъствен (почивен) ден, въпреки че е петък – сергиите и люлките от панаира в Бризбън, които бяха разпънати там преди 2-3 седмици, сега са преместени тук и народът се стича от всички краища на околията да зяпа, като че ли марсианците са слезли по стълба от Луната (всъщност, по-правилното би било да каже “лунатици”, за да не обиждам все пак по-висшата форма на живот, обитаваща пещерите и землянките из прахоляците на червената планета). Поради тези причини нашата Ванеса не е на училище, а Дани ще работи втора смяна с много хубава надница, заради почивния ден. Довечера сме канени на гости у Янкови. Те имат гостенин от Нова Зеландия – техен приятел, когото ние също познаваме, та ще си направим един съвместен моабет на нашенска територия. Аз за целта съм омесил едни деликатни кебапченца, за да не ходим пък и със съвсем празни ръце като на селски сбор. Даниелчето ще дойде направо там след приключване на смяната ѝ, а утре ще почива (поне за сега - освен ако не я извикат пак за някое извънредно дежурство, което тя най-вероятно ще откаже вече, че нещо много трудодни ѝ се събраха напоследък).

Началото на съчинението ми започва някак си мудно и тромаво, но то е защото нямам никакви сведения под ръка, които да опиша най-цветущо. Снощи готвих зелен боб със свински мръвки, мелих месо за кайма и други домашни занимания. Едно водно съединение в банята на Ванеса взе да изпуска, та само ходя да го опипвам – аз като видя капки вода да се стичат някъде и тутакси ме избива студена пот по челото, само като си представя какво означава влизането на един водопроводчик в къщата. По-преди бяхме толкова добре с нашия мил и незабравим Рон, но след неговата преждевременна смърт ние се чувстваме физически, морално и духовно изоставени на произвола на съдбата. Независимо че те с Роза отдавна вече не живееха до нас, достатъчна ни беше само мисълта, че са някъде съвсем наблизо, а и възможността да се видим с тях във всеки даден момент беше напълно реална. Докато сега вече нямаме никой близък наоколо – особено пък с окончателното отпътуване на Уоли и Нолин обратно за шибаната им Нова Зеландия; осиротяхме, с други думи…

След малко ще излизаме с Ванеса да караме колелетата – чакам само малко да превали обедното слънце, че сега лъчите му са най-опасни. По този повод използвам и цитирам мнението на един наш студент по микробиология, медицина и разни подобни хуманитарни науки. На доктор Жоро синът следва втора година в Университета, та по един от предметите учили точно за тези наследствени гени и т.н. Трябва да се знае отговорно и с достатъчна сигурност, че във всеки един от нас най-спокойно си живеят всякакви раци, гръдни жаби и каква ли още не гадна и свирепа твар, чиито клетки и заготовки ние влачим подире си още с появата ни на белия свят; разликата е само в това, че при едни нещастни индивиди те се проявяват (отключват…) в даден момент (кога по-рано, кога пък на по-късен етап…), докато при останалите щастливи късметлии – никога. Всичко това е заложено в организма на човека и имплантирано в гените му – той, каквото и да реши да прави, от орисията си просто не може да избяга. Условията на съвременния ни застоял живот (в комбинация с нервно напрежение от служебен или домашен характер, кахъри, тревоги и т.н.), в комбинация с тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, наднормено тегло и други подобни фактори, служат единствено като мощни катализатори на дадено заболяване, но пък далеч не и самите те непременно да го предизвикват. В историята има всякакви фрапиращи случаи, които само доказват изключенията от правилата. Тая приказка за “Яж, пий и си носи новите дрехи…” никак не е измислена случайно и почива именно на тази наша безпомощност срещу природните дадености. А пък аз така и не разбрах защо се впуснах в този чисто медицински анализ и кое точно го предизвика – вероятно практическите ми занятия по настолна гинекология са започнали ужасно много да ми липсват; ще взема комай да си наметна бялата манта и пак ще нахлузя ръкавиците, че хептен ще забравя кое какво беше и къде точно стоеше…

Вчера гората срещу нас се беше запалила и пламъците бушуваха през целия следобед – ама не тази откъм реката, ами резерватът покрай главната улица, който е на безопасно разстояние от нашите паянтови колиби. Обикновено там по алеята карам колелото и още онзи ден забелязах присъствие на дим и миризма на огън, обаче вчера всичко беше вече лумнало до небесата. Не знам дали това не е нарочно и наблюдавано горене, с цел регенериране на растителността в резервата, злонамерен умишлен палеж или пък просто някакъв случаен горски пожар, но гъстотата на дима беше почти непрогледна. Аз тогава пак опитах да карам колелото, но миризмата беше много силна, почти задушлива и на бърза ръка се прибрах обратно в къщи на чист въздух. Тази сутрин целия двор беше посипан със сажди и пепел – предполагам, че огнеборците вече са загасили всичко, защото с просто око не се забелязва наличност на някаква пожарна активност. Не знам само какво е станало със стадата от кенгура и пълчищата зайци, които до този момент спокойно обитаваха тази малка градска кория – иначе за змиите и гущерите не ми е твърде жал, но все пак и те са Божии твари; въпреки че не мога да ги понасям покрай себе си и изпитвам лична неприязън от всяка случайна среща с представители на техния животински вид…

За сега нямаме близки и планирани предстоящи мероприятия, освен насъщните ежедневни дейности по съществуването и оцеляването ни. Нени заминава за обекта на 16 Септември – повече подробности около новата му работа ще ни разкаже чак като дойдат в неделя. Отначало, за период от няколко месеца тяхната група ще бъде съсредоточена на старото им работно място, което се намира на около 400 км от тук. Първо там трябва да приключат с разните довършителни дейности, след което вече заминават за острова на съвсем нов обект. Това е всичко, което знам по неговите тъмни дела. Уж търсят и квартира с Меган, но дали са намерили нещо – ще кажат като се видим.

Казах ви аз, че началото ми е едно такова никакво. Сега приключвам с творчеството и след малко настъпваме педалите. Даниела заминава на работа. Сутринта правих палачинки и малкото в момента си мисли, дето менюто ѝ ще бъде същото и за обяд, само че аз имам една много приятна изненада за нея, която ще изразя под формата на паница зелен боб плакия с няколко мръвчици за вкус и миризма. Вчера пак ходих до моите касапи и взех едно солидно свинско вратле, което на тегло надхвърли 2 кг; башка грабнах и един наръч 5 кг свински изрезки. От последните отделих по-годните парчета за готвене, а всичкото останало количество замина в каймата. Абе, от глад поне няма да измрем тук – може да е от всичко друго, включително от преяждане и препиване, но барем гладорията преборихме успешно с отделянето ни от Родината. За което ний благодарим - на партията наша и любима, че тъй ебаваше гъза ни майни: хем през знойно лято, че и в люта зима; точно и веднага след Девети, в продължението на години...

05.09.2013 – Днес на ранина рекох да драсна няколко реда, преди още да съм започнал същинските си занимания за деня. Напред закарах Ванеса на училище, Даниела отдавна е на работа, а аз се приготвям удобно на писалищната маса, за да разкажа накратко за всичко, което стана и какво пък не можа съвсем да стане през изтеклите 5-6 дни на тягостно мълчание.

Проблемите из дома основно и предимно се въртяха около шибаната ми работа – по-скоро във връзка с липсата ѝ; отново настъпи онова мъчително спокойствие и катастрофално затишие, баш като пред приближаваща се буря. Нито обяви има за свободни позиции, нито пък тези, на които съм отговорил и вече изпратил документите си, дават някакви положителни резултати. Днес ще се обадя пак на едно от местата, където по моему интервюто ми беше доста успешно, въпреки да знам прекрасно, че баш от този трън няма да излезе заека. Длъжен съм обаче да ги разлайвам и да им досаждам поне, ако не нищо друго – иначе онези капути изобщо не те смятат за жив; а така поне словесно можеш да им сереш на сурата, пък те после да се забърсват и попиват с пачаври колкото си щат. От една страна упражнявам малко по-настъпателния си английски език, от друга пък – получавам душевен оргазъм когато на някой му сипя башка, както аз си знам (со кротце и со благо, ама да ми стане драго).

Това, което пропуснах да отбележа в краткия си справочен бюлетин на миналото включване, беше отпразнуването рождения ден на Мариана. Ние в събота излязохме още в по-ранния следобед, а моабетът беше чак вечерта. Даниела направи една баница, но я мъкнахме подире си през цялото време - все едно от Габрово до Ботевград, а пък се върнахме да я изядем в Ловеч. Преди гостито трябваше да отидем до едно село, където някакъв човек продаваше своя електронен орган. Инструментът на Ванеса в къщи постоянно се разваля и е вече почти неизползваем. А всичко това се случва баш когато на нея ѝ предстоят много важни и сериозни репетиции - от една страна, заради изпита пред Музикалния борд към края на Октомври, докато в началото на същия месец пък, тя трябва да се яви и на един доста отговорен и престижен фестивал в Сидней. Мястото, където живееше въпросният продавач се оказа доста далече от нас, но поне си направихме една малка локална екскурзия. Предлаганият орган обаче изобщо не ни грабна очите, но след като се запознахме с качествата на стоката, за сетен път разбрахме точно какво търсим и към какво да се стремим за в бъдеще. Вечерта акостирахме у Бранко и Мариана, където и осъмнахме на софрата, в гуляи, чрез духовно извисяване и физическо опиянение. Вечеринката ни беше на изключително весело ниво, с участие на много стари дружки и добри познайници (Янкови, Марио, бачо Гьорги и т.н. – споменавам само имената на някои елементи, които вие вече познавате, предвид срещите си с тях). След изпяването на много песни, изиграването на още по-много танци и извършването на всякакви безумия и безчинства с пиянските си кратуни, в 03:30 най-после всички легнахме да спим. На сутринта обаче станахме обезумели от глад и с пресъхнали от жажда гърла, та покрай разните кафета, бири и дояждане на остатъците от вечерта, не можахме да си тръгнем от тях чак до средата на следобеда – а ние ги умеем тези работи; действията ни са изпипани до съвършенство.

Седмиците след това бурно изживяване не бяха интересни с нищо, което заслужава внимание - едно и също ежедневие само сменя дните с нощите и обратно, докато познатите до болка рутинни действия по график и часовник следват неуморната си надпревара с педантична точност. Така дойде неделята (01 Септември), когато в Австралия по традиция се празнува Денят на татковците – прието е това да се пада в първата неделя от месеца, докато Денят на майките е определен за втората неделя на Май. В петък вечерта пак бяхме на софра – този път у Янкови. Те имаха гостенин от Нова Зеландия, когото ние също добре познаваме. Събирането ни по принцип беше съвсем неофициално, но пък гостенинът се яви в ролята си на добрия повод за почерпушката. Аз забърках една вълшебна смес за кебапчета и точно в 18:30, както е по правилата на добрия етикет, гъзовете ни залепнаха на столовете и забивайки лакти в масата дадохме ход на форума. Даниела се присъедини към нас малко по-късно, защото беше на работа, завалийката, втора смяна и дойде чак в 22:00. Естествено изкарахме си много весело и пак се прибрахме в 01:30 по нощите.

На другата сутрин Ванеса имаше урок по музика – учителката ѝ дойде у нас, а следобеда Янкови ми докараха колата, че аз моята я бях оставил пред тях; ние предната нощ се прибрахме с Даниелината. Това беше нейният единствен свободен ден, след което тя подкара смените си още от неделя – всичките все първи; сутрешни дежурства, демек.

Малко след като Даниела се прибра от работа дойдоха Нени и Меган да ме уважат за Денят на татковците. Аз бях приготвил едни пържоли и някакви наденици от рода на едновремешната “кучешка радост”. Времето беше много противно заради вятъра, който се носеше на талази, но все пак успях да изпека всичко отвън на скарата върху кюмюра. С Неничкови поминахме щастливо и приятно – те в петък и събота ще се местят в друга квартира, за която бяха кандидатствали неотдавна. От агенцията вече са ги одобрили, а иначе къщата била много хубава – Нени даже има намерения и да я купи, но не знам дали собствениците ѝ ще искат да я продават. Това са негови доста далечни перспективи – той, като се види веднъж с малко с пари и тутакси почва да ги харчи; т.е., започва да купува “на едро” и да пресмята колко ще получава. А пък е подчертано добър с такива пари, които той дори още не е видял да са пристигнали в сметката му, но иначе знае и е сигурен, че ще ги вземе. Сега нали заминава на обекта, та си прави сметките за една определено по-добра и сравнително висока заплата. Предполагам, че вече е изхарчил няколко предварителни плащания, докато всъщност се разпише във ведомостта за тях, че действително ги е взел – дано да греша, ама като си го познавам…

Та, така именно започна и настоящата седмица. Даниела ходи безропотно на работа, малкото пък с най-голям ищах и удоволствие посещава училището, докато аз съм сам в компанията на перодръжката; неуморно и неотлъчно, под оскъдната светлина на едва мъждукащата свещ и сврян в едното кьоше на тясната манастирска килия, списвам нескончаемата история на собствената си съдба, под формата на къса и тясна житейска пътечка. Дано един ден се намерят и такива, които да я прочетат – има да се заливат от смях с моите несгоди и несполуки…

Тези дни подготовката ни е във връзка с предстоящото честване на историческото Съединение на Княжество България с тогавашната Източна Румелия. За целта с група сънародници сме организирали малък излет/пикник сред природата, където в неделя се надявам да съберем ако не цялото, то поне повечето от българското землячество на щата, да се видим за малко с хората, да се повеселим и да набележим следващите мероприятия на сдружението. По-нататъшни планове не смея да правя – всеки ден е различен и по всяко време могат да настъпят промени; както лоши, да не дава Господ, че никой не е застрахован, както и разбира се добри (за тях също нямаме имунитет)…

12.09.2013 – Отшумяха празничните дни; тъй както дойдоха, така си и заминаха. Миналата седмица също не се открои с някакви изненади и не беше с нищо по-различна от всички останали. В съботния следобед излязохме по-рано, защото водихме Ванеса на един концерт – изпълнения на орган. Катедралата, в която се проведе това музикално мероприятие ни беше на път към Жорови, с които се бяхме разбрали, че вечерта ще сме заедно с тях. До завършването на концерта имаше около час и половина-два, което време ние с Даниела оползотворихме в обикаляне на местните магазини и тържища. Билетите струваха по $25 на глава и ние решихме да не правим тези излишни разходи, докато за децата входът беше безплатен. Купихме си някои необходими неща, взехме Ванеса след представлението и отидохме у Жоро и Данчето. Вечерта ние с него подготвихме 4-5 кг кайма за кюфтета, които той беше нарекъл за тържеството по случай Съединението на България. Направихме си един импровизиран моабет с подръчни средства и предварителна дегустация на месните продукти, предназначени за следващия ден - ние спахме у тях, защото не беше оправдано да са развличаме няколко пъти напред-назад по сокаците на губернията.

В неделя двамата с Жоро отидохме малко по-рано в парка до тях, за да запазим маси за основната група от сънародници, които дойдоха по обяд. Жените и децата също пристигнаха по-късно, а след тях и останалите ни приятели. Събрахме се може би 20-25 човека барабар с дребната челяд и изкарахме чудесно. Вечерта си разотидохме по къщите и така приключихме с общонародното мероприятие. В същия ден вече бяха станали известни и резултатите от Федералните избори в Австралия. “Сините” спечелиха над “червените” убедително с около 90 срещу 56 места в Парламента. Преброяването на гласовете продължава и до днес, но вече основните сили започнаха преразпределянето на властта, с това кой, как и колко да налапа кокала. Сега остава само да чакаме и на народа да му стане малко по-ведро на душата, та съгласно предизборните обещания и пропаганда да почне най-после и да благоденства, загърбвайки далече назад досегашната си мизерия (абе някой вярва ли още в таласъми? - щото аз отдавна вече не)...

Моят малък Неничко, търговецът на татко той – купил си вчера от електронния търг един огромен телевизор. Понеже го взел от някакъв човек, живеещ при нас на Gold Coast, та ме помоли да отида да му го прибера. Вчера следобеда се разправях с това, но едвам го докарах до нас с двете задни врати отворени и вързани с тел, че да не ги изгубя по пътя – екранът му е с 46-инчов диагонал и като цяло телевизорът е огромен. Та снощи Нени дойде направо след работа да си го натовари за у тях. Изпи едно кафе, че беше изморен, хапна няколко курабета и си тръгна. Е, постоя малко да си поприказваме, но бързаше да се прибира. В неделя по някое време ще дойдат с Меган да им наготвя кебапчета, а той в понеделник вече тръгва за строителния обект.

Утре Дани и малката излитат за Аделаида и ще си дойдат в понеделник. Аз оставам сам и ще се занимавам с мои ръкоделства и творчество. Днес трябва да сглобя едно нощно шкафче за стаята на Ванеса, което пристигна на парчета по пощата. Взехме го преди няколко дни от търга за $89 – в магазините не можахме да намерим такова, че да го наешим с цвета и модела на бюрото ѝ, а това е абсолютно същото. Така че днешният ден ще бъде посветен на дърводелството, след което от утре пак се връщам на писателството.

Този път репортажът ми е кратък, защото няма никакви събития за отразяване. Единственото, което предстои в най-близко време е пътуването ни до Сидней в началото на Октомври, когато Ванеса ще вземе участие в един фестивал за музикални изпълнения на класически орган. Скоро след това ще бъде и изпита ѝ за следващото музикално ниво.

Тези дни времето се поотпусна изведнъж и пролетта вече замириса на лято. Температурите се покачиха значително, дните са слънчеви и приятни. Всеки ден карам колелото, но през този период на годината има едни големи птици, които се разгонват (идва им размножителния период) и започват да нападат безпричинно пешеходци или колоездачи. Кацат им по главите и каските уж да си играят и забавляват – е, не правят големи поразии, но чувството е достатъчно, та човек да си ожълти гащите от уплаха; както си караш велосипеда или си тъпчеш тротоарните плочки и току някоя гарга ти скача на темето и почва да го кълве настървено – мани, за страх работа си е това; онези могат и очите ти да изкълват с техните остри клюнове и човки. След малко ще си направя едни стърчащи пера на каската, които ще ги разпъждат много надеждно (това го видях от други колеги, също велосипедисти). Неничко ми е донесъл от работата си един сноп с пластмасови връзки за кабели, т.нар. “свински опашки”, както ги наричахме в “Електроника”-та. Та ще ги прошия през дупките на каската и ще ги оставя да стърчат нагоре – уж да плашат пилците, като се клатят от вятъра по време на карането.

20.09.2013 – Отсъствието на каквато и да е информация около нас се задържа и през разглеждания период от време, в рамките на малко повече от седмица (не само че не е богата, ами и никаква няма даже). Даниела продължава да работи най-упорито, а Ванеса от днес е вече във ваканция. Напред я закарах с една нейна приятелка на рожден ден на тяхна съученичка, а пък следобед майката на другото дете ще ги върне по домовете им. Аз не спирам да кандидатствам за разни работни позиции, повечето от които изобщо не са подходящи за мен и опита, който имам, но поне се регистрирам в агенциите и отчитам някакъв професионален интерес. За кратко като че ли пазарът на работната ръка се беше пораздвижил, но напоследък замря отново – дано да е само някакво временно явление (къде ми е сега социализЪма, с неговия вечен прогрес и нулевата си безработица? – глупости приказвам, разбира се: и най-лошият капитализъм е по-добър от най-добрия социализъм)…

Докато Дани и Неси бяха в Аделаида, аз се занимавах с мои лични и домакински задължения - писах, ковах шкафове, готвих и т.н. В петък по обяд взехме Ванеса от училище и заминахме към летището. На отиване минахме през руския деликатесен магазин да накупя малко изрезки от техните салами и шунки. Оставих моите моми на (аеро)гаровия перон да си чакат самолета, а аз от там веднага се прибрах в къщи. Него ден се занимавах с творчество до късно през нощта – пих вино, мезих със забранени храни и си попържах съдбата наум.

В събота се захванах с едно нощно шкафче за стаята на Ванеса и с него си уплътних половината ден. Тези неща по принцип се сглобяват много бързо с приложените части към тях, но аз за по-сигурен монтаж мажа с лепило всяка отделна дъска, башка дето ги притягам и с допълнителни винтове за дърво – направо става “вечно”, както аз обичам! Тези операции обаче изискват и повече време в прибавка, което аз отдавам още в началото на сглобяването, вместо след няколко месеца да се чудя как да приковавам разклатените вече и паянтови талашитени плоскости. По същия начин сглобих и бюрото ѝ – сега на него могат да се играят народни танци – толкова е “яко”! Следобеда пак писах по моите нескончаеми теми, но вечерта се залових с изпържването на 3 огромни патладжана, които глътнаха близо кило олио и два часа от най-ценното ми време. После пък им правих доматен сос, с много чесън и обилно поръсен с магданоз от градината (поне бурени и подправки имаме, ако не нещо друго; джоджен също се роди доволно много – всичко друго обаче ни е плевел за изскубване). От това пържене на котлона цялата къща потъна в мазни пушеци, та станах пишман защо изобщо се залових с тази несвойствена за мен дейност. Аз друг път за подобни домакински операции опалвам камината отвън и там изобщо не ми пречи, че всичко гори и дими до Бога. Имам една тенекия, на която приготовлявам тиквички, патладжани и други подобни зеленчуци. Бях се амбицирал да направя тази тъй вкусна лятна българска манджа, та с нея да гощавам на другия ден младежите. После кайма за кебапчета месих – абе, не излязох от кухнята до късно вечерта; виното си го пих на крак и в движение – като че няма маси из дома, та да седна като човек барем за едно-две питиета на спокойствие.

На другия ден, понеже беше неделя – първо отидох на църква. Запалих няколко свещи, след което се прибрах и продължих със смелите си готварски авантюри. Зелени салати кълцах, пресен лук рязах, репички, краставици и т.н.; подир пък огъня палих, та изгорих сума дърва и пънове, докато дойдат Нени и Меган. Зачакал съм ги от 16:30 още, както той каза, но ми се довлякоха чак в 18:00. С тях беше и малката Айдън, която е станала много забавна. Всички ядоха патладжаните с чесъна, та им пращяха ушите. На малкото му хванах жабата, която пак взе да ни навестява по керемидите на дувара, след като се постопли времето и запролети. Та ѝ се радва, та я обикаля от тук и от там, граби я с ръцете си, дорде горкото жабче не се напика от страх и Меган ходи да я мие в банята. Похапнахме, посръбнахме и стана време да си ходят. Междувременно Нени и Меган са се нанесли в новата си квартира и там много им харесва. Един ден ще отидем да ги видим как са се настанили. Изпратих си гостите, ошетах набързо след тях и легнах.

В понеделник продължих с домакинската си дейност – цял ден валя дъжд, а вечерта отидох да посрещна Даниела и Ванеса на летището. Те на другия ден започнаха съответно работа и училище, а аз продължих да поддържам тила у нас. Последните няколко вечери бяхме заети с намирането на подходящ подслон за времето, през което ще пребиваваме в Сидней. От доста места ни отказаха, не знам под какъв предлог. Други пък бяха непосилно скъпи за нашата доволно олекнала и отъняла напоследък кесия. Най-накрая с 300 зора онази вечер Даниела намери един мотел в непосредствена близост до аерогарата, където можеха да ни приютят срещу скромната сума от $99 на нощувка. Ние бяхме готови да дадем и $120 за една вечер, но от тези места получихме неодобрения и се принудихме да търсим други варианти. Най-много ни се искаше да си вземем стая в хотел близо до Мечеви, които ще посетим най-вероятно в събота вечерта (05 Октомври), за да оставя колата и да отидем пеша до тях. Иначе представлението на Ванеса е в понеделник (07-ми) - пак трябва да преспим в Сидней и на другата сутрин много рано да си тръгнем обратно. Разстоянието не е много – някакви си 1000 км, но все пак отнася един цял ден в непрекъснато пътуване и няколко изпикавания по трасето.

Онзи ден останах без едната светлина от десния фар на колата – крушката му изгоря, но се опасявам че самият куплунг отзад, който я захранва прави разни номера. Ние преди време ги сменяхме с Нени, но изглежда че пак иска нови. Поръчал съм крушки от електронния търг на Интернета, обаче докато пристигнат от Китай ще минат няколко седмици. Трябва да сложа една каква да е крушка, поне за пътуването. Иначе всичко друго за сега е наред…

Веднага щом разбрах адреса на нашата Веселка ѝ написах писмо и тя днес ми отговори. Писал съм ѝ обратно - живот и здраве, от сега нататък ще поддържаме роднинските си връзки, че ние не сме тъй много братовчедите в родата.

Времето се задържа хубаво и приятно – започнах по-често да излизам с колелото, но нямам видими успехи като се гледам в огледалото или се тегля на кантара. Днес пак ходих на доктор и резултатите от кръвната ми картина са добри. Обаче със слабеенето виждам голям зор, независимо че отчаяните ми опити продължават…

30.09.2013 – До края на днешния ден ще се навърши точно една година от последната ми работна смяна, когато приключих с трудовия си договор в завода за Минерални Технологии. Миналата седмица имах няколко телефонни обаждания, като специално от едното се надявам да има и някакво по-нататъшно развитие. Днес е понеделник и агентът ще продължи да действа съгласно уговорките ни от петък. Той поиска няколко документа, които аз междувременно му изпратих и сега само чакам да потвърди следващите ни съвместни ходове и действия.

Ванеса е във ваканция, а Дани напред замина на работа. Аз обикновено ставам веднага след нея, използвайки тишината и спокойствието за заниманията, свързани с литературното ми творчество, наслаждавайки се на времето, докато още не е станала малката. Че като скочи и тя от кревата, тутакси се започват пазарлъци за палачинки, уговорки и молби за закуски, всякакви други ритуали, гледане на малко телевизия и т.н., докато най-после тя не седне да свири за сутрешната си репетиционна сесия. Следобеда пак прави едно свирене и после ходим да караме колелета. Общо взето при това досадно ежедневие минават ваканционните ни дни.

Миналата седмица почти през цялото време се занимавах с един стар лаптоп, който Нени и Меган ми донесоха, когато идваха у нас. Компютърът си беше много добре и всичко по него работеше безупречно като часовник. Добре ама аз реших да го правя още по-добър, та се увъртях до такава степен с него, че на края се принудих да го нося и на майстор. След като пробвах какви ли не варианти на програми и смяна на операционните му системи, в събота вечерта го награбих в една торба и заминах у Янко – моят най-добър консултант по тези въпроси. Докато си правихме моабета, той го оправи – аз спах у тях, че много окъсняхме с почерпката, а пък и нямам фар на колата, та гледам да се движа само по виделото с нея, дорде не го оправя. Фактически оправянето му изчаква пристигането на две много специални крушки, които си поръчах от Интернета – вече са на път, но докато дойдат от необятната наша братска Китайска страна, ще минат доста седмици в чакане. В същото време Даниела и Ванеса бяха на концерт в Бризбън и са се прибрали късно през нощта, та едва вчера сутринта се видяхме с тях, откакто сме се разделили по индивидуалните си задачи в събота. Аз сутринта водих Неси до Бризбън, където в градската концертна зала имаше едни демонстрации на орган. Тя също свири и нейните изпълнения бяха част от програмата, докато през деня майка ѝ беше на работа. След този своеобразен класически концерт ние се прибрахме и аз заминах у Янкови, а те с Даниела са се приготвяли за вечерното им представление на някаква си много нашумяла певица Риана (но не българската чалгарка, ами тази била родом от о-в Барбадос; мисля че имаше и някаква подобна нашенка с такова прозвище, но може и да греша поради съвпадение на “артистичните” им наименования – освен това си падам и малко профан в тази поп-фолк насока). Аз взех резачката, че Янко искаше да оформим няколко палми в двора покрай басейна, та свършихме успешно и тази работа.

Миналия четвъртък ние с Ванеса пак трябваше да ходим до Бризбън – на път имахме среща с един човек, който се занимава с построяването на електронни органи и превръщането им във виртуални машини чрез компютър, специален софтуерен продукт и някои други устройства; плюс разбира се, много специализирани умения от негова страна. Вероятно ще се насочим към някакъв подобен компромисен музикален инструмент, защото за нов такъв на този етап не можем да дадем $13,750. Именно с такива електронни органи, внесени от Америка, се запознахме на другата ни среща, на която присъства и учителката. В тесни контакти сме с човека, който ги внася от Щатите и много успешно търгува с тях, но цените му са непосилни за нашите скромни възможности. Имаме няколко опции, които трябва да изчерпваме постепенно през следващата година. Веднага след полагането на тазгодишния изпит по класически орган, Ванеса започва подготовката си на пианото и за сега то ще излезе на по-предна линия. По-скоро ще бъдем изправени пред неизбежния факт за купуването на истинско пиано, защото електронната му алтернатива не била достатъчно добра за усвояване на техническите умения при самото свирене. Пианата за щастие са значително по-евтини и за няколкостотин долара може да се намери добър инструмент. При тях проблемът обаче идва от големината им, защото няма да може да се побере в нишата под прозореца, където се намира пианото на Ванеса сега (освен ако не разбия стената на вградения гардероб, за да сторя малко повече място; това обаче ще означава пак викане на строители, бояджии, дърводелци и прочие занаятчии, като естествено ще предизвика и допълнително освобождаването на няколко хилядарки от и без друго отеснелия ни семеен бюджет)...

Като се заговорих за майстори, та се сетих за нашите водопроводни неволи. За подмяната на крановете по мивката в кухнята с т.нар. “миксер”, гиризчията отнесе $230; за изкопчийската му работа и поправката на спуканата тръба от водопровода – други $440 (в които влизат и масрафите на другия “специалист” със слушалките, който пък от повърхността на земята откри къде точно е пробойната на метър и половина дълбочина). Въобще, тези малки и дребни занаятчийски “услуги” ми излизат доста солени, но какво да се прави – когато се наложи, отърване няма от тях; те идват стихийно като диарията – по същия смрадлив начин си и тръгват, но оставят след себе си трайни спомени на празнота (в случая не на стомаха и дебелото му черво, а на джоба).

При такава именно обстановка изминаха десетината дни, през които аз не съм водил дневника си. Сега предстои пътуването ни до Сидней, срещата ни с Мечеви и разбира се – представлението на Ванеса, за което тя отдавна упорито се подготвя. Компютърът ще върви неотлъчно с мен, защото аз отново ще гледам да отразявам актуалните събития от горещите точки на света. Чуваме се и с Нени сегиз-тогиз, който ще си дойде от обекта следващата седмица, когато и ние се прибираме от пътуването. Ако можем ще се организираме и да се видим – за сега не му знам предварителните планове, но все ще измислим нещо. С това завършва краткото ми включване от комфорта на домашния уют – следващият ми репортаж, живот и здраве ще бъде от хотела в Сидней. А сега си запрятам ръкавите да направя палачинки – на оня малкият мишок оттатък, като му домирише на пържено олио и завчас ще ми довтаса с пижамите; иначе не ще да става сама. Добре че имам готов разтвор – Даниела вчера забърка малко повечко, та ѝ хартиса. Хайде, чао за сега, че ги почвам…

04.10.2013 – От няколко часа насам, драги мои, вече дишаме Сиднейския въздух – пълен с прахоляк, бъкан с всякаква мръсотия и обилно наситен с бензинови пари, а пък вместо съвсем лек музикален фон на Моцарт, Бах или Пучини, търпим неописуемия грохот от излитащите и кацащи току над главите ни самолети. Хотелът, в който се настанихме преди малко е от световноизвестната верига за евтино посрещане на бедняци като нас – казва се “IBIS” и подобни на него има почти във всяко кътче на земното кълбо (та дори вече и в добрата ни стара, мила родина България). Не ми е известно каква може да е асоциацията между наименованието му и едноименната птица ибис (или “айбис”, както я наричат англоговорещата и от там, далеч по-нисша от балканците раса; защото пък ако някой нашенец се изрази по този “изтънчен” англосаксонски начин, то това може да прозвучи и като нещо по смисъла на “Ай-Би-Съ в гъзъ”, примерно). Въпросната птичка представлява сравнително едър вид хвъркато животно, което също е много характерно за австралийската фауна, по външни белези приличащо на полски щъркел, блатна чапла или нещо подобно. Разликата между ибиса и чаплата се състои единствено в дължината на човките им, като в случая обитателите на блатата в резерват “Сребърна” са били значително по-ощетени в клюна от Създателя и природния Творец, спрямо аналогичния си австралийски представител – иначе всичко останало е горе-долу подобно: два тънки като клечки крака, две големи крила, дълги шии, стандартната перушина и т.н.

За намирането на свободни места точно в този хотел заслугата е изцяло на Даниела, която в продължение на няколко вечери много упорито търси и най-накрая резервира тези, цената на които към датата и часът на запазването им се беше свлякла до обидно ниската, вероятно най-евтина възможна стойност от $99 на вечер (за стая с три легла). Кратко време след тази “прИмоция” тарифите отново заеха стандартните си небесни висини в порядъка на $340 (отново за една вечер и в същата дупка), с които вече въпросният хотел съвсем не може да се причисли към категорията на “народните”. Ние обаче тогава улучихме момента, изваждайки голям късмет и ето ни сега всички в хотелската стая: Даниела и малкото се въргалят по леглото и щракат през безбройните канали на телевизора, а аз предавам своя пореден директен репортаж от тази част на света - миг преди да вляза в банята, за да свлека кирта от тялото си, събирана и трупана в продължение на целодневното ни пътуване по протежение на почти 900-километровото трасе до тук.

Независимо, че снощи се увъртяхме с подготовката на багажа, барабар с продуктите за оцеляването ни по време на екскурзията и по принцип си легнахме доста късно, тази сутрин всички скочихме малко преди 04:00 и четвърт час по-късно вече бяхме настъпили асфалта. Аз вчера успях да прегледам и подготвя колата за дългото ѝ изпитание. Имаше няколко крушки изгорели – смених ги; прегледах течности, масла и гуми. Купих друга крушка за фара, та оправих и него – онези, които съм поръчал от Интернетния търг до вчера все още не бяха пристигнали и аз се принудих да купя от магазина една за $12. Онзи ден в автогробницата ми предлагаха същата такава само за $5, но аз категорично им я отказах, като тайничко се надявах, че онези немокаяни ще ми я подарят. Когато разбрах колко струва в магазина, аз пак се върнах в тези автомобилни гробища, но тогава за крушката гадовете ми поискаха $20 под предлог, че имали минимална цена на частите, независимо кое колко струва - и един болт да им поискаш, пак ще ти смъкнат кожата от гърба с двайсетолевката. Тогава вече, с цялото си съзнание, дълбокомислено и целенасочено, излизайки побеснял от дюкяна им теглих най-къдравата и прозаична майна, която бях в състояние да съчиня за момента и повторно се върнах в магазина, където също доброволно си подложих задника на тамошните кожодери. Интересен тук би бил и факта, че през Интернета аз поръчах един чифт (два броя, демек…) от възможно най-модерните и мощни крушки за фаровете срещу някакви си мизерни $9.14, докато магазинерите ми взеха $11.99 само за една. Но когато човек е прекаран, какво да прави – плаща, че да му е мир на главата; хитрата сврака, с двата крака, както е казал нявга народът…

Иначе пътуването ни мина безпрепятствено и безаварийно, под непрекъснатия “обстрел” на полицейските пищови, с които униформените властелини следят скоростта на превозните средства, при това най-зорко и педантично. Постовете им бяха разположени буквално “на всеки километър”, което правеше движението ни много мудно и затормозено - с едното око, следящо за идиотите по пътя, а другото трепетно вперено в стрелката на скоростомера, да не би случайно да подмине след червената чертичка, разграфена след 110 км/ч (при това само на отделни места – стандартното ограничение на скоростта е в рамките на 100-те). Нито имам пари да им плащам шибаните глоби, нито пък са ми останали наказателни точки в още по-шибания талон, които се отнемат при всяко нарушение, независимо от размера на финансовото ужилване (аналогично наказание с дупките в талона по родните сокаци). Предвид факта, че понеделник е общонационален неработен ден, от нощес (петък) до 24:00 в края на поредицата от почивни дни, всяко едно провинение на пътя се наказва с двойно по-голяма сила. Ако за превишена в разумните граници скорост (да речем, не повече от 10-15 км/ч над установеното с пътен знак ограничение) през останалото време те одръстват с $360 глоба + отнемане на 3 наказателни точки (от общо възможните 12), сега по време на празниците отнетите точки стават 6, а аз просто нямам толкова останали от мои минали подобни прегрешения с престъпването на закона (т.е., ше ми ‘земат дéдовиат, защото в такъв случай гръмвам направо с книжката). Докато глобата се плаща еднократно и смъдването по джоба е само мигновено, след което се забравя, то отнетите точки по силата на действащия правилник се възстановяват или “регенерират” едва чак след три години, при спазването на абсолютно стриктна дисциплина на пътя през този “изпитателен” срок - т.е., движение без никакви нарушения, което е почти непосилно да се постигне в реална обстановка. Така че днес всички участници в движението бяхме толкова плахи, тихи и кротки, като че ли се намирахме на шофьорски изпит пред КАТ – ако пише 100 км/ч, то движението ни е не по-бързо от малко над 90 км/ч. Ако някъде съвсем безпричинно група идиоти с фуражки и пагони са сложили някакъв едва забележим и невзрачен знак “STOP”, който при нормални и ежедневни условия винаги се пренебрегва, заменяйки го само с известно забавяне на скоростта, внимателно оглеждане на вси страни (да не би за спазването му да дебне някой проклет полицай), след което следва мълниеносно профучаване през кръстовището, сега обаче спирането беше абсолютно задължително почти до пресвирване на гумите пред стоп-линията, наред с демонстративното извъртане на главата в ляво и дясно, отдавайки предимството дори и на нещастния велосипедист или на циганина-каруцар.

Независимо от току-що описаната усложнена пътна обстановка, 9-10 часа по-късно вече бяхме навлезли по улиците на космополитният и задъхващ се от народ (добитък е по-правилния израз…) Сидней. И ако за да стигнем от нас до предградията му, това беше едно напълно достатъчно време (с две спирания за изпикаване, леки закуски и едно зареждане с бензин), докато намерим пътя до хотела и как се стига до него отделихме още час и половина (само с едно малко объркване на шосетата). Настанихме се, подхапнахме и веднага излязохме на обиколка из района. За нещастие това място е точно в очертанията на летището, наоколо се намират само обществени и производствени сгради, разни офиси, представителства на авиокомпании и нито един магазин от битов характер. На два пъти успяхме да си нанесем багажа – заредихме хладилничето с напитките от вкъщи; носим си и малко сухоежбина, защото този път не сме много платежоспособни за големи ресторантски разпускания. След малко ще накълцаме няколко домата - Даниелчето ми е взела едно шишенце с олио, кутия с българско сиренце и малко солчица; аз пък мушнах в дисагите едно стъкло мастика, колкото за хатър на доматите и след малко започваме с вечерния си аперитив (имам и една секретна ракия, но нея не съм я обявявал още на всеослушание). Вчера омесих едни божествени кюфтенца, които нощес пържихме до среднощ. Голяма част от тях хартисаха от снощната ни вечеря, които също носим за дояждане – в комбинация с македонската лютеница (която пак Даниела се сети да вземе с нас), ще се получи един много апетитен хранителен ансамбъл, макар че последните са малко поизстинали и не излизат директно от тигана, както ги обичам аз; но пък важното е, че кюфтетата са много вкусни, които дори изключително претенциозната ми стопанка хареса, въпреки леко “нервозният” им нюанс (към всички останали подправки, ръгнал съм им и малко грухани люти чушки – червен пипер, подобен на онзи, с който шкембе-чорбарите си поръсват супата по закусвалните). Пак вчера подготвих и един “железен” спанак, с който Дани пък извъртя “зелената” баница – и нея сме повлекли подире си. Така че няма никаква опасност да се заваляме от глад – несъмнено и от жажда няма да е…

С пристигането ни в Сидней се натъкнахме на много интересно и уникално мероприятие. Точно по това време се падат честванията по случай 100-годишнината от сформирането на Австралийската военната флотилия. Военните им кораби са играли ключови роли по време на двете световни войни и почти всички последвали ги военни конфликти в наши и чуждестранни води. Във връзка с този юбилей, утре в залива под моста и пред Операта, на мирна демонстрация и своеобразен морски парад ще се съберат всички налични военни кораби, плаващи под Австралийски флаг. Придвижването им вече е започнало и утре се очаква събитието да достигне своята кулминация. Към Австралия пътуват и 18 други бойни катери – представители на съюзнически флотилии, които също ще заемат почетното си място в парада. Предполагам че това ще бъде едно много интересно зрелище, което ние ще направим всичко възможно да посетим. Лошото е само, че заради провеждането му ще има множество затворени улици и пътни артерии, та не знам до каква степен ще успеем да се доберем до залива, но поне ще се опитаме. Вечерта пък ще се видим и с Мечеви.

За сега предадох всичко от това крайно отдалечено място на света. Даниела вече спи отдавна, само моите очи нямат затваряне. Сега отивам малко да се поосвежа, че и ракиеното ми време току настъпи. По време на аперитива ще набележим план за нашите съвместни утрешни действия и посещения. В неделя имаме репетиции с Ванеса, в понеделник е представлението ѝ пред публика и жури, а във вторник поемаме обратно към дома. Вчера бях буквално на косъм от започване на работа, но черната Габровска котка пак ми пресече пътя и като че ли отново нищо няма да излезе от моите предварителни уговорки и празни надежди…

05.10.2013 – Пфуу-у, без крака останахме в тоя проклет Сидней, мама му стара! То не беше обикаляне, не беше народ и лудница под палещите раннопролетни лъчи на слънцето! Сутринта живакът на термометъра едва се беше размърдал, достигайки със зор до 17-то си деление (над нулата, естествено) и ние навлякохме палтата, като че щяхме да ходим на ски по Чамкория или Пампорово – обаче докато стигнем до центъра на града вече се беше стоплило толкова достатъчно, колкото да се потим като нерез връз свинкя, че даже и да изгорим. Но, да карам подред сега…

Снощи с Даниела си организирахме едно импровизирано тържество, направихме разбор на пътуването ни до тук, начертахме плановете за днес и си легнахме на бърза ръка като пребити псета.

Поради провеждащият се военен парад и демонстрации на флотилията (за които мероприятия съобщих още във вчерашния си обзорен бюлетин), повечето улици из централната градска част бяха затворени, районът отцепен от полицаи и единственото възможно помръдване на хора и добитък от едно място до друго беше пешком – най-много с велосипеди, но само за някои (които разполагат с такива – останалите като нас се движеха на собствен ход, без педална тяга). Хотелът ни се намира на няколко минути от спирката на влака – за едни нищожни $12 си купихме билети до ситито (тарифата включваше и трима ни), с които се и върнахме обратно, защото бяха двупосочни. В противен случай трябваше да търся паркинг за колата, да ѝ плащам престоя по $4 на час, но ограничените места за паркиране и без друго отдавна бяха вече заети, поради което влакът се яви нашето моментно спасение. През повечето от пътя той върви дълбоко под земята, така че този трен спокойно може да се нарече и метро по смисъла на това понятие. След няколко спирки се озовахме в сърцето на Сидней, точно под моста и в непосредствена близост до Операта. Е, да де, ама и не съвсем – защото отдалече уж всичко се вижда ясно и очертанията им изглеждат така, сякаш се намират само на един хвърлей разстояние, но в действителност дотътрянето ни до там се оказа свързано с едно доста продължително тъпкане по плочките на уличните тротоари.

Изпървом се отправихме към перлата на този град – емблематичната Сиднейска опера. Това беше нашето второ посещение на тази забележителност (имам предвид съвместно с Даниела, а иначе мое трето, ако броя и пътуването ми до тук по Коледа и Нова година през далечната 1992; по него време аз за първи път видях уникалната архитектурна постройка и буквално за една бройка да останем завинаги в това селище, но имаше тогава Бог, който ни предпази от извършването на подобна глупост, съпоставима и граничеща с безумието). Потокът от стичащ се от вси страни народ по-скоро можеше да се оприличи на една тълпа, движеща се хаотично и като че ли по инерция – лавина от човешка маса, с най-шарен произход и цвят на кожата: бели, черни, сини, жълти и червени; пакистанци, афганистанци, българи, германци, че и един чифт руснаци даже видяхме из калабалъка. Всичката тая сган, барабар с нас самите най-устремно се беше понесла към въпросната Опера и съседните тревни паркове и алеи, от където най-добре можеше да се види движението на военните кораби и катери в акваторията на огромния залив. На входа минахме през щателен преглед на торби и чанти – нямахме право да внасяме алкохол, но вероятно гавазите са проверявали и за оръжие или пък наркотични вещества; ние този път бяхме “чисти” и вън от всякакво подозрение. Така повлечени в улея и шумотевицата се тъпкахме наред с всички, търсейки по-удобно място за наблюдение. Не след дълго цялата военна мáрина се изниза парче по парче под моста, докато довечера вече ще бъде официалното представление, с празнични илюминации, светлинни ефекти, заря, топовни залпове, гърмежи и т.н. Специално за тази “атракция” обаче, организаторите на представлението междувременно продаваха и входни билети, защото на вечерното шоу нямаше да се допускат такива гратисчии и обикновени зяпачи като нас. Ние успяхме да видим някой и друг параход, изслушахме 2-3 изпълнения на военния духов оркестър и с това отчетохме мероприятието като успешно приключено.

От там се понесохме назад към моста - пеша през затворените за автомобили улици на града. Тук да се спрем, там да видим – километрите се навъртат бързо. По същото време се свързахме по телефона и с Мечеви, та се разбрахме с тях да се видим довечера. Те след малко ще дойдат да ни вземат от хотела и вероятно ще отидем да вечеряме заедно в някой ресторант наблизо. По път влязохме и в една художествена галерия, където повечето от цените на картините само започваха от $7500 и се движеха нагоре до безкрай – ние не си харесахме нищо, което да провесим на някой канап по стените у нас, но за сметка на това пък Ванеса им изсвири на бърза ръка и наизуст нещо на рояла, намиращ се в изложбената зала като интериорен орнамент. Веднага се събра около нея народ да я гледат и слушат – получи се добра импровизация.

Разходката ни продължи по разни криви улички и сокаци, където бяха накацали малки спретнати къщурки с начален ценоразпис от 4-5 милиона в местна валута, без ограничения за тавана на продажната си цена. Ама и там на нищо не ни се спряха очите – не знам, пари ли нямаме, вкус ли ни липсва или пък сме прости, обаче от дома “на село” га че ли по-‘убаво нéма. Понеже бяхме и в непосредствена близост до другия емблематичен символ на Сидней, Harbour Bridge – мостът, който свързва северната и южната част на града (или по-скоро централните му бизнес и търговски направления), та рекохме докато ни беше наръки да кръстосаме и него. Този мост е уникален по своята конфигурация, а формата му е била продиктувана от тогавашното еднотипно и подобно съоръжение – Hell Gate Bridge в Ню Йорк (“Портата на Ада”, в буквален превод – точно обратното понятие на Райските порти). Една от множеството любопитни подробности, характеризиращи Сиднейския мост е шестото му място в света по големината на “разкрача” между двете опорни точки, възлизаща на 503 м, при обща дължина от 1149 м. До миналата година последният държа първенството и по най-широк метален мост в света със своите 48.8 м, обаче през 2012 друг подобен във Ванкувър (Канада) му отнема този престиж. По свода на моста преминават няколко шосейни платна, под тях се проточват пък линиите на влака, а на същото горно ниво, където пътува автомобилния трафик са зоните за пешеходци и велосипедисти – именно там се разхождахме и ние, докато долу в бездната на морското равнище лодки, яхти, платноходки и катери изглеждаха като детски играчки. Разстоянието от най-високата точка на арката до водата е 134 м, докато ние се движехме по пешеходната алея на около 50-60 м височина. Малка техническа любопитност тук е факта, че по време на много горещите летни дни, металната конструкция на арката може да се разшири под действие на температурата и общият ѝ “бой” да порасне с цели 180 мм нагоре, след което постепенно да заеме нормалното си състояние с изстиването на околната среда. И понеже започнах с техническите данни за моста, няма как като машинен инженер да не спомена 6-те милиона нита и съответните съединения, чрез които са скрепени отделните мостови елементи с обща маса от 52,800 т – най-големият екземпляр от всичките е бил със собствено тегло 3.5 кг и дължина 395 мм. Цялото количество крепежни елементи е било собствено Австралийско производство, доставено от тогавашна фирма със седалище в Мелбърн, докато 80% от стоманата е била внесена от Англия – останалите 20% са дошли от доменните пещи и прокатни станове в Newcastle, където и в днешно време е съсредоточена най-голямата фирма на Австралия за производството на стоманени профили и метални изделия от най-общ характер – BHP (Broken Hill Proprietary Company Ltd, създадена още през 1885, когато пък само месец по-късно Княжество България ще се съедини с Източната си Румелия). И за да завърша вече със скучната и никому ненужна информация, за последно ще посоча, че строителството на Sydney Harbour Bridge е отнело близо 8½ години – започнато през Юли 1923, завършено през Януари 1932 и непосредствено последвалото му официално откриване през Март същата година. За въпросния мост могат да се разказват легенди до утре и пак да не се изприкаже всичко – например: колко души са работили по строителството му (между 2400 и 4000 за целия период от време, разпределени в различни звена на монтажните операции), колко от тях са намерили смъртта си поради една или друга причина (учудващ за онова време нисък процент на трудовите злополуки, в резултат на които едва само 16 работници от всичките посочени по-горе изгубват живота си по време на строително-монтажните операции – двама от тях падат долу в морето, но пък единият като по някакво свръхестествено чудо оцелява) - и т.н. и т.н. За да не разводнявам обаче повече разказа си, сега оставям любопитните факти малко по-встрани и се връщам на конкретната тема за нашата разходка…

От района на моста свърнахме обратно към центъра през разни други, съвсем непознати за нас улици и булеварди. Навред полицаите бяха завардили пътищата така, че дори пиле не можеше да прехвръкне. На всичкото отгоре, от снощи в града се помещава и Принц Хари (вторият, по-малък син на Принцеса Даяна и Чарли “малоумника”), който пък довечера най-официално щял да открива военната церемония по парада на корабите (ама не малоумника, бре! – за сина му Хари ви разправям). Виж, него специално не знам с точност къде са го настанили да отдъхне от дългия си път и да пренощува, но маршрутът на нашата малка семейна променада съвсем случайно минаваше и покрай хотел “Интерконтинентал” – не-е, не на Златните пясъци: онзи беше “Интернационал”, ако все още съществува разбира се; тук за Сидней си говорим все още. Както и да е – та, гледаме там, че баш пред входа му се беше събрала една мазна и потна тълпа от неокъпани деца: банда пъпчиви тийнейджъри с халки за мечки по ушите и по носовете си, забучили по един фас в устата с едва наболия мъх по горната устна; врякащи и крякащи малки пикли, облечени като венециански или римски куртизанки от парижките потайности на 16-ти век – и те с халки по уши и носове, и те захапали цигари с малките си начервени джуки (но пък поне без мъха по тях…), както и всякаква друга долнопробна, изписана и татуирана измет. Вият периодично, като по даден сигнал - крещят истерично, неистово като заклана свиня по Коледа и пищят при появата на всеки излизащ или влизащ гост на хотела, снимайки поголовно всеки и всичко с телефоните си. Останах с впечатлението, че тълпата чака стоически авторката на “Хари Потър”, оная превзета и надута кукумявка Никол Кидман или поне някой по-велик и известен автор, художник, композитор или дори министър. А пък то на края се оказа, че там били настанени момчетата от една много нашумяла напоследък поп/рок английска група – “One Direction”. Тези хлапета преди няколко години се явиха на един музикален конкурс под надслов X-Factor (чувам, че даже и в България по телевизията върви това предаване за избор на музикални таланти, чиито корени отначало са поникнали в Англия все пак; после “заразата” им се пренася в Америка и така до края на света, та чак и тук – у Австралията). Тогава и петимата се явиха като индивидуални изпълнители, но до края на надпреварата не успяха да стигнат до първото място за финалите. Техния талант обаче беше открит и доразвит впоследствие чрез един музикант от екипа на журито, под чието мъдро ръководство тези тогава почти деца, още по време на въпросния музикален форум се превърнаха в една доста успешна вокална група. В общата класация те стигнаха едва до почетното трето място, но бляскавото им развитие започна почти веднага след това. Записаха множество песни, издадоха дискове и започнаха главозамайващо да се катерят по стръмните стъпала на силно конкурентните музикални изяви. За много кратко време обиколиха света, покорявайки го с мелодичните си изпълнения, а пък вече дечурлигата направо са луднали по тях и ги смятат за техни идоли. Та, връщайки се отново на думата ми за насъбралата се гмеж пред хотела – цялата тая тарапана беше именно заради тези момченца, които всички отвън очакваха най-самоотвержено да излязат на разходка из града: искаха да ги видят, да ги пипнат, да им изпросят автограф или пък да се снимат с някой техен представител. Същите довечера имат концерт в Сидней и нашата Ванеса също се нареди барабар с останалите си връстници на опашката за зрелища, с надежда че ще могат да зърнат поне с крайчеца на едното си оченце някой от своите любимци. След час и половина “извисяване” на плочника пред входа на хотела, в крайна сметка онези голобрадковци изобщо не се появиха (вероятно ги бяха прекарали да излязат през някоя странична и по-секретна врата, за да избегнат стълпотворението с побеснялата народна маса) и ние си тръгнахме от там с огромно огорчение и разочарование (от страна на Ванеса) и с известна доза най-искрено облекчение откъм нашата с майка ѝ…

От мястото на зрелището постепенно заситнихме по пътя към влаковата спирка. Тълпата и прииждащият човекопоток не спря нито за миг през целия ден – не бях присъствал скоро на такава лудница, а не мога и с достатъчна точност да си спомня: дали пък въобще някога съм ставал свидетел на такъв гигантски многолюден панаир. Не след дълго се прибрахме по обратния път до хотела – преди малко се изкъпахме, за да свлечем и Сиднейската кир от кожите си, а в момента мълчаливо, зажадняло и индивидуално си пием уискито, очаквайки срещата с нашите приятели, с които вече ще изкараме и остатъка от вечерта. За утре също имаме набелязан план – успяхме да си направим резервации за изкачването на телевизионната кула в Сидней, след което с Ванеса отиваме на генерална репетиция за представлението ѝ в понеделник. За всичко онова обаче, което ще следва от този миг насетне ще научите едва от следващото ми комюнике – чак на моето утрешно включване, директно от мястото на събитието. Чао ви и до скоро…

07.10.2013 – Отново сме в хотела, след дългото ни обикаляне и кръстосване на сокаците из слънчево-зъбатия и ветровито-прашен Сидней. Тъй както до вчера температурите бяха над 30°C, тази сутрин осъмнахме в 16-градусов студ, като през целия ден живакът на термометъра не се разду на повече от 20°C. В комбинация с бръснещия леден вятър, лъчите на слънцето бяха почти само като визуален фон, вместо да играят и някакъв по-съществен топлинен фактор. Но преди да опиша нашия последен ден от пребиваването ни тук, за кратко ще се върна на срещата ни с Мечеви, която се състоя онази вечер.

Както беше според предварителната уговорка с тях, към 19:00 те дойдоха с колата си да ни вземат от хотела и след няколко преки и въртеливи улици отседнахме в едно малко италианско ресторантче. Срещата ни беше изключително сърдечна, силно приятелска и всички ние останахме много доволни и щастливи един от друг. Петьо донесе една страхотна ракия, която сам си е правил, както и две бутилки червено вино – също негово производство. Хапнахме сериозно и се почерпихме здраво в името на добрите ни приятелски отношения. Сега вече имаме и техния адрес, та занапред ще си кореспондираме по-често. Късно вечерта те ни оставиха обратно в хотела и се разделихме по живо по здраво. Това беше в събота.

В неделя станахме сравнително рано и отново излязохме по разходки из центъра на града. Този път влаковите билети бяха само по $2.50 на глава от населението, с които можеше да се обикаля навред, да се слиза от един вид транспорт и да се прехвърля на друг: всичко възможно, което се движи по асфалтови пътища, на вода и по железни релси, с изключение единствено на самолетите във въздуха; в тази категория попадат автобуси, фериботи, железници и т.н. (някой ще рече: “Амчи по павираните шосета тез билети не важат ли?” - на което веднага отговарям: тук павета няма; вероятно е и да не са им познати на австралийците като вид пътна настилка, но пък специално за това твърдение аз нямам точна информация). Въпросното намаление по обществената транспортна мрежа е в силата си само за неделните дни от седмицата и ние прекрасно се възползвахме от тази толкова социална придобивка на сиднейчани. Всичко това е направено с цел да измъкнат колкото е възможно повече хора навън от къщите им, да ги предразположат към използването на градския транспорт (за да не дрънкат влакове и автобуси полупразни), като в същото време по този начин насърчават и подтикват народа към поголовното изхарчване на паричките си всред всевъзможните сергии и кафенета, подпомагайки по този хуманен начин процъфтяването и растежа на дребния частнособственически бизнес – какво благородно начинание на местната градска управа, човек да се просълзи от умиление чак!...

Ние още предната вечер от хотела си резервирахме билети за посещение на Сиднейската градска кула – едно от най-забележителните и посещаеми места, след Операта, Ботаническата градина, мостът, свързващ двете централни градски части (северна и южна), зоологическата градина и всичко останало, разбира се. След няколко спирки на влака се намерихме в подножието на този 310-метров исполин от метал, стъкло, бетон и лукс. В приземните етажи се намират витрините на множество ултра-луксозни вериги магазини, пред които дъхът на жената буквално замира за много дълги мигове напред. Това са чанти, обувки, дрехи, парцали, козметика, бижутерия и всякаква друга кинкалерия, която със сигурност не може да се намери нито по тарабите на столичната гара Илиянци, нито из сергиите на който и да е по-съвременен биташки център. Световноизвестни марки и етикети като “Zara”, “Dolce & Gabbana”, “Gucci”, “Hermes”, “Guess” и “Prada” са само някои от тях, които първо се набиха на по-скромния ми и непретенциозен поглед, но барабар с тях имаше и множество други, на които не бях чувал и имената даже (не, не се считам за прост – просто аз имам други приоритети, различни виждания за вкус и далеч не слугувам на снобски интереси и бутикови копнежи).

Нашата цел обаче беше да се изкачим до последния етаж на кулата, където има наблюдателна площадка, специално предназначена за посетителите. През дебелите стъкла се разкриваше абсолютен изглед в четирите посоки на света – пълен кръг от 360°; т.нар. “птичи поглед”, както е прието да се говори за подобна зашеметяваща панорама. За търсачите на малко по-силните усещания и срещу допълнителна такса от $40 на кратуна, нарочен туристически водач извежда една група от хора и на най-горната сервизна площадка (която вече е съвсем на открито), където също се провеждат подобни разходки, но вече вързани със специални въжета, колани, вериги и друг инвентар за алпинизъм към предназначените за целта обезопасителни релси и парапети. Подобни атракции са организирани за изкачването по перилата на по-високите мостове – типичен пример е този в Сидней, така както и от скоро в Бризбън, където пък се катерят по железата на Story Bridge. Ние естествено се ограничихме от излизането ни в “открития космос” и се задоволихме само със зяпане през стъклата, заснемането на кратък видеофилм и множество снимков материал. На тази кула се помотахме около час и нещо, защото един път след като се качим на асансьора, нямахме ограничение на времето за престой. Входните билети от около $25 отново на живо човешко същество, включваше и изглеждането на кратко 4D филмче, заснето от самата площадка на кулата. Освен традиционният триизмерен филм (т.нар., “стерео” кино, гледането на което е единствено осъществимо с помощта на специални очила), четвъртият елемент беше въвеждането на малко по-реалистичен ефект, например: ако в кадрите има море и вълни от едни пръскала излизат водни струи и усещането, че си застанал под вълната се подплатява в действителност с чувството от мократа ти риза; подобен силен ефект се постига и в случаите, ако някой плюе или повръща от влак, а човекът се намира на прозореца някъде из по-задните вагони или пък когато друг пикае от високо и изведнъж се надува някакъв свиреп вятър – миг след това разбираш, че всъщност напиканият си ти, защото усещаш, че и челото ти е мокро. В случай на земетресение, почва да се клати пода и да тръска така зловещо, все едно че се намираш в епицентъра му. По такъв начин вече е въведено и четвъртото измерение на усещането, което в прибавка със зрителното възприятие засилва ефекта до крайна степен, с получаване на страхова невроза. Ами представете си например кадри, заснети около кратера на в момента изригващ лавата си вулкан, при които точно в този миг от едни калорифери пускат горещ въздух – че то не само уплах, ами човек спокойно може и гащите си да омаже от зор.

След като разгледахме всичко по няколко пъти, слязохме от кулата вече долу на земята, но краката ни все още се клатеха от височината. Асансьорът пътува по 45 секунди в едната посока и за това време имаш усещането, че или си се покатерил чак горе пред Райските порти (на отиване нагоре…) или пък, че вече си достигнал дъното на Ада (при слизането обратно на изходна позиция). За същия период човешките уши заглъхват и се отпушват по няколко пъти – не знам как е при животните. След стъпването ни на земята, където все пак в известен смисъл беше по-сигурно и спокойно за разходки, повъртяхме се още малко из централните улички в непосредствена близост около кулата и се отправихме към залата, където имахме среща с една от организаторките на орган-фестивала, в който Ванеса беше в ролята си на гост от друг щат. С тази жена имахме предварителна уговорка да покаже инструмента, на който тя щеше да свири, да ѝ даде някои последни указания и наставления, което отне около час време. Ние с нея се познаваме от предишното ни идване до Сидней, когато Неси взе участие в един 5-дневен курс преди около две години – отново под нейно ръководство и организация. Мисля, че въпросната госпожа е председател на местното дружество на органистите, за техния щат (а всъщност, тогава пак тук посрещнахме и Новата 2011).

След уточняване на регистрациите и проведената експресна репетиция, ние отново бяхме свободни за наши волни занимания. Имайки вече важащите целодневни билети за обществения транспорт, ние се отправихме към пристанището, където се качихме на едно корабче за разходка из залива и нагоре по р. Парамата, която също се влива там. Пътувахме около 45 минути до крайната спирка, разгледахме крайбрежието, красивите и скъпи къщи, след което с друга една подобна лодка се върнахме на кея, от където бяхме тръгнали. После пък се прехвърлихме на малко по-голям ферибот, с който поехме в различна посока – първата ни разходка беше предимно по реката, докато с втората се клатушкахме из вълните на залива, до достигането на някои също много известни и скъпи квартали на Сидней, славещи се и със своите красиви плажове (е, хайде холан – не пък и чак толкова красиви, като нашите по Gold Coast, ама все пак). Снимах филм, направихме снимки и по този неангажиран начин убихме достатъчно много време, докато на края окончателно се отправихме по обратния път към хотела – след няколко спирки на влака и 10-15 минути на собствен ход от гарата, прибрахме се в стаята си доволно изморени от дългия ден и нашите изтощителни разходки. След изкъпването ни веднага седнахме на тясната масичка в стаята, на която разгърнахме месалите и си направихме кратко вечерно тържество. По тази именно причина аз не бях в състояние да установя виртуалната си връзка с другата част на света и с всички вас, намиращи се в пределите на Родината. Снощи не сме окъснявали много, защото днес трябваше да се явим в залата на концерта отново за кратка репетиция и “загряване” преди основното мероприятие.

Както вече разбрахте, тази сутрин осъмнахме в студ - нахлузихме чорапите, дългите гащи и скочихме от джапанките и сандалите, директно в затворените обувки (“пионерките”, с които бродим по горите и балканите – ха-ха-ха). Независимо, че самото представление беше с начало 10:30, ние трябваше да се явим още в 08:30 за предварителни пресвирвания и уточняване на последните подробности с участниците. В групата на Ванеса се явиха общо 9 деца (с нея включително), като всички те бяха малко по-големи на възраст и значително по-добре подготвени, имайки зад гърба си по-дълъг “стаж”. Традициите и въобще подготовката в орган-музиката на местна почва се намира на светлинни години напред, сравнена с нашето ниво в Бризбън. На първо място идва базата им, разполагайки с великолепни инструменти в множеството катедрали – от престижни по-престижни; не е за подценяване и школовката на подрастващите в тази насока, имайки под ръка цяла дивизия от добре обучени преподаватели и музикални педагози, наред с техните университети, консерватории, най-различни музикални училища и т.н. Въпреки, че Ванеса изпълни своите парчета много добре, тя просто не успя да се пребори с местните деца, които бяха по-подготвени и “подковани” от нея. Но пък поне сама за себе си видя с кого ще има да се състезава в бъдещето и от какъв ранг ще бъдат нейните сериозни конкуренти. Независимо от всичко, аз съм запечатал на видеолента специално нейното представяне, което беше напълно във възможностите ѝ и достойно заслужено според времето и начина на подготовката ѝ за този така важен музикален фестивал. Надявам се, че вече тя си е взела известни поуки и забележки за повишаване на следващите от тук нататък резултати…

От залата на концерта, който се проведе в едно много старо и престижно учебно заведение на Сидней (основано още през далечната ера около 1870-те), ние пак се качихме на влака и се прибрахме до хотела. Можехме да останем и за втората му част, с представяне изпълненията на по-големите деца, но за това трябваше да чакаме доста часове до обявеното му начало чак следобеда, а ние искахме да се поразшетаме още малко и за последно из града. Преоблякохме се и този път взехме колата, която до настоящия момент стоеше безмълвно на паркинга пред хотела в продължение на няколко дни вече, за който също платихме по $14 на нощ. Отправихме се към квартала, където живеят Мечеви, но на тях не сме им се обаждали повторно. За няколко часа обиколихме този луксозен и много известен морски квартал на Сидней, направихме си няколко снимки, но времето продължаваше да бъде все така противно и неприветливо. След малко ще си режа доматите, които купихме от един зарзаватчия и сядаме на прощално тържество, на което ще довършим всички хранителни и питейни остатъци, които носехме с нас за оцеляването ни в суровите условия на безпаричието. Утре отново ставаме рано и поемаме по дългото шосе обратно към къщи. Естествено, след като се приберем, аз ще продължа с изложението си до пълното му завършване…

10.10.2013 – Отново у дома, под “родния” покрив и заедно с всички домашни и домакински злободневки. От вчера всичко потече по старому, със започването на учебния срок за Ванеса и трудовия процес за Даниела. Аз все още се аклиматизирам към новата стара обстановка и преди да се заема с обичайните ми ежедневни занимания, искам да довърша разказа си за нашето току що завършило посещение в Сидней.

Докато още бяхме там смениха времето и специално в този щат изместиха стрелките на часовниците с един час напред, минавайки на лятното разписание. Ние също трябваше да се съобразим с това неудобство, защото имахме разни уговорки със съблюдаване на известна часова програма, при сравнително спазване на точното време. Когато всичко това приключи обаче, побързахме да се върнем на астрономическото, с което сме си свикнали – във вторник станахме рано и потеглихме към нас. Част от багажа бяхме вече свалили в колата още предния ден – сутринта само грабнахме дреболиите и остатъците, натъпкахме ги в багажника и взехме да се измъкваме от огромния град. Изглежда че по време на няколкото поредни почивни дни, цистерните не бяха зареждали бензиностанциите, защото осъмнахме пред пресъхналите им маркучи – масово, поголовно, в продължение на километри нямаше къде да заредим с гориво; доживях да видя и такова чудо невиждано в тая дивна държава! Аз имах около половин резервоар бензин от преди и положението ни не беше чак толкова критично, обаче тези които са разчитали да си заредят колите сутринта и тогава да отидат на работа, вероятно са имали още един принудителен “почивен” ден, който са уплътнили в чакане на опашките пред бензиностанциите.

Мина се отново повече от час, докато стъпим на магистралата и да полетим с максимално разрешената скорост от 110 км/ч. По всичко личеше, че проблемите с горивото са възникнали единствено в по-централната градска част, защото на пътя извън населеното място положението си беше съвсем нормално – заредихме с ценната течност и продължихме. Общо взето на дълъг път колата ми гори малко – с един резервоар мога да мина малко над 600 км пробег, а вместимостта му е около 57-58 л. В днешни времена при разход на бензин под 10-11 л/100 км аз се радвам така, както едно време когато с Трабанта паднех под 5.5-6 л/100 км. Докато в същото време в условията на натовареното градско движение тези стойности са главозамайващи и аз за свое собствено спокойствие просто отдавна не ги изчислявам – премина ли заветната граница на разстояние от 450 км в града, червената контролна лампа в таблото отдавна вече е светнала до “изгаряне” и единственото спасение от безпомощното оставане насред пътя е повторното доливане на ненаситния и алчен резервоар; сякаш няма дъно, проклетият!...

След като се преборихме с горивните проблеми, оставаше много зорко да се наблюдава пътя и особено да се внимава за дебнещите камери и радари, с които полицаите следят скоростта на движение. Не им стига това, ами са измислили още една “атракция” за невинните и вечно бързащи шофьори като наша милост. Стационарните камери, които са наредени хаотично по пътищата са едно от многобройните препятствия встрани от шосета и магистрали, но пък те са далеч по-малката тревога и опасност - тяхното местоположение се знае с точност, че и указателни табели има за тях даже; пише ти на знака 100 или 90 км/ч – минаваш покрай тях с усмивка и със съответната малко по-ниска за всеки случай скорост, която се изисква и миг след това надуваш газта “до ламарината”. Но мръсните йезуити и кожодери от КАТ и Главно Управление на Пътищата са ни създали още една забавна постановка по безкрайните трасета на родината-мащеха: а именно, проследяване средната скорост на движение. Това е един много опасен момент, защото ако стационарната камера работи само за дадена точка от пътя, другите радари измерващи средната скорост покриват цели шосейни участъци по протежението на отсечки, дълги десетки километри. В рамките на това разстояние, поради една или друга причина на няколко места има най-различни ограничения на скоростта, които могат да варират за отделните му сектори. Като засекат един автомобил в началото на този район и после в края, компютрите изчисляват средната скорост, с която се е движил без самите радари да го следят постоянно – това вече не е и нужно. Съгласно разстоянието между отделните ограничителни знаци и съответната им максимална скорост, ако автомобилът се появи на другия край преди определеното време, това абсолютно и недвусмислено означава, че последният някъде е бързал малко повечко от допустимото, с което пък неминуемо е влязъл в разрез със закона – първо следва тлъста глоба, после отнемане на наказателни точки от талона и всички останали печални последици, до степен на лишаване от правоуправление за определен период от време (3 или 6 месеца, а за по-тежко провинение може да отнесеш и една година без заветната шофьорска книжка). По този начин онези компири на държавна хранилка принуждават водачите да следят скоростта си непрекъснато и то на много дълги разстояния, а не само заради факта, че са видяли един радар на пътя и са му намалили най-акуратно, докато преминат през обсега на поразяващите му лъчи и честотни вълни. Не случайно тук се носи мълвата, имаща печална слава, че ако човек тръгне да пътува от Бризбън с кристално чист талон, до пристигането си в Сидней може вече да е загубил шофьорската си книжка и назад да се прибира с влака. Аз не малко наказателни точки и средства под формата на глоби съм загубил по време на моите нескончаеми пътувания нагоре-надолу, когато работех в Нюкасъл. Само че тогава печелех добре и имах пари да си ги поемам, докато към днешна дата една подобна жестока глоба би имала катастрофални поражения върху крехкият ни семеен бюджет. Както и да е – смятам че преминахме успешно и през тези изпитания; след няколко спирки по пътя в късния следобед си бяхме пристигнали в къщи.

Последваха изнасяне на багажи, пране на мръсни дрехи, простиране, подготовка за училище и т.н. Вечеряхме набързо и си легнахме, защото всички бяхме много изморени от пътуването. Така завърши тази наша разходка, придружена от вълнуващи моменти, приятни срещи и пресни впечатления. Отново съм заснел кратък филм, който самият аз не знам кога и как ще обработвам, защото забелязвам че нещо напоследък загубих интерес към тези занимания. Междувременно малко преди да тръгнем аз инсталирах нова програма на компютъра, с която правя филмите и този път по всичко изглежда, че опитите ми ще бъдат по-успешни. Всъщност това е добре познатата ми основна програма, но последната ѝ най-модерна версия. Започнах работа над филма от екскурзията ни до Бариерния риф и ми се струва, че ще стане добре. Може да вместя някак си и тази разходка на същия диск.

През Декември Даниела е резервирала друг мотел - този път на морето; пак в Noosa/Нуса, където и друг път сме ходили вече множество пъти, но винаги с удоволствие бихме посетили отново. Тя все намира разни евтини оферти и мине се не мине време и току ме повлече на някъде. Подобно екскурзионно летуване има организирано и за Януари догодина.

Вчера по пощата пристигнаха крушките за фаровете на колата, но с тях ще се разправям по-нататък. Сега атакувам работните позиции, убеждавайки се с всеки изминат ден, че нещата все повече се влошават, вместо уж бавно и полека да се подобряват и изправят на крака. В неделя следобед Ванеса отново е поканена да свири на един концерт в Бризбън. Така почивните ни дни ще се запълнят с мислите и вълненията около това мероприятие. Дани е на работа втора смяна и няма да може да дойде с нас. Ние ще бъдем много близо до новата квартира на Нени и Меган, та след концерта може да минем през тях, за да се видим. Ще им кажа, ако искат да дойдат и да послушат изпълненията на младите таланти. За по-нататък планове няма, нито пък аз се опитвам да изграждам някакви. Каквото дойде, това ще е – здраве и живот като има, всичко друго е без значение…

14.10.2013 – Ето как този ден, със съответната си дата има всички предпоставки да се изписва със златни букви в по-новата ми история, от която никой не се интересува, освен шепата ентусиасти и читатели, и разбира се най-скъпите нам родители, за които основно е предназначено поредното ми послание. Какво имам предвид и как се стигна до тук – ами, прочетете сами по-надолу…

Преди заминаването ни за Сидней, бях се уговорил да се срещна с един човек, който уж имал изключително остра нужда от специалист като мен, но единствените му угризения на съвестта и доста дълбоки съмнения в мен самият бяха, че не познавам чертожната програма, с която хората работеха в тази фирма. Аз на няколко пъти го уверих, че ще мога да я науча и всячески се опитвах да му разсея недоверчивостта, но той така и не ми се обади до отпътуването ни. След като и по време на престоят ни там човекът не ме потърси, аз реших че случаят е безнадеждно приключен и онзи се е отказал от моите услуги, намирайки си някой друг, по-подходящ (а това пък изобщо не е невъзможно, при страхотното изобилие от безработни кадри, подобни на моя милост, изпаднали до такава унизителна степен в съвременните условия на повсеместна икономическа депресия, обхванала целия свят и най-много нас). Понеже обаче аз никога не си оставям магарето в калта и като набележа една цел се концентрирам в постигането ѝ на всяка цена (било то притежанието на кола, преспиването с жена или какъвто би бил там обектът на моя интерес за дадения момент), та я преследвам до последният си дъх – независимо от крайните резултати, аз искам да знам на какво да разчитам и дали изобщо мога да разчитам на някакво развитие, а не само да се надявам като земеделец на обилен дъжд и да си хвърлям боба в неведение. Така аз още първия ден след завръщането ни от Сидней, оставих Ванеса на училището и минах през фабриката на въпросния чорбаджия за една кратка, непринудена визита и лична инспекция. Естествено човекът, с когото бях приказвал го нямаше, но оставих нишан на един друг, с когото по-рано също съм разговарял само по телефона и го познавах задочно от предишни наши дискусии. Помолих го да предаде на собственика, че съм много заинтересуван от тяхната дейност и държа да събеседваме вероятната вакантна длъжност с него. След като се върнах в къщи, отделно от това ми посещение аз написах и едно официално писмо, с което повторно подчертах готовността си за работа. Това беше веднага в сряда. След като се мина още известно време на неловко мълчание и от двете страни, въпросният фабрикант най-после ми се обади и ме повика в четвъртък да се видим. Нахвърля ми едни задания, спусна новата задача за изпълнение (една прототипна сортировъчна машина за отпадъчни продукти), с която аз трябваше да се запозная и се разбрахме на другия ден пак да умуваме и акълуваме по въпроса за назначението ми. От тази наша повторна среща вече се разбра, че хората искат да ме вземат на работа, готови са да ме обучават на софтуерната програма при някакво тяхно минимално заплащане, но тогава още не ми казаха в какъв размер ще бъде то. А аз бях вече готов и в разтопено олово да нагазя ако се наложи, стига да ги убедя, че изборът им за моята кандидатура е възможно най-добрия вариант за тях и аз с радост ще им покажа на какви чудеса съм способен. Обаче ние пак нищо не се разбрахме за заплащането, защото остана двамата съсобственици и ортаци на завода да се консултират помежду си – окончателното им решение щеше да излезе чак в събота. Това ме успокои до някаква степен и се прибрах самодоволно в къщи. Оставаше ми само да чакам, което за мен е най-омразното нещо на света, след пилето с ориз – особено пък неуврял, каквато била истинската им китайска рецепта за приготовление на това тяхно шибано селско блюдо…

Ванеса имаше урок по орган, както обикновено в съботния предобед – падаше се учителката да идва в нас. В четвъртък вечерта пък аз я водих до една местна много модерна църква на Gold Coast, където от време на време ще може да репетира на техния истински орган и срещу някакво заплащане веднъж или най-много два пъти в месеца тя ще свири на техните литургии и псалмопения. Каквото и да е, за Ванеса това е една златна възможност да се упражнява на хубав инструмент и поне да трупа опит в тази насока, докато в същото време ще откъртва и по някой грош за участието си в тези мероприятия на епаршията (или епархията - подберете по-граматическия израз, защото аз не можах да намеря правилният му начин на изписване, а пък в същото време много държа да не оставате с убеждението, че съм малограмотен или напълно неграмотен).

Даниела беше на работа през всичките дни от седмицата, но почиваше в петък и събота. В петъчната вечер решихме да си направим едно малко соаре с подръчни средства, мезета и остатъци от хладилника, но за целта ми трябваше и малко спиртен “материал”. Тичам веднага при моя човек да си купя една “шишарка”, обаче те бяха излезли някъде с жена си и пред мен се изправи сериозната угроза нея вечер да си остана “на сухо”. Намъкнах се скришом по терлици в механата и тъжно заразглеждах празните, наредени като ламбени шишета и безмълвни като Египетски мумии бутилки, останали да прашасват по етажерката кой знае вече от кога. Имам останало само едно мизерно кило ракия още от България, но пък нея си я пазя най-ревностно и много ми свиди да я изпия, без да имам някакъв сериозен повод за това мое, не чак до там Християнско деяние. Реших обаче, че въпреки всички противни обстоятелства, сега бе момента да освободя амбалажа на една мастика, от който артикул имах две мостри – едната ми е скъп спомен от наш Миро, който преди много години ми я беше изпратил от Америката чак като армаган за някаква далечна в миналото Коледа; абсурд беше да посегна на такава скъпа реликва с почти нумизматична и сантиментална стойност. Другото шише пък го влача от Габрово – още на посещението ни през 2001 татко ми го беше дал, а той пък някога го бе носил от Гърция чак – правете сметка какво пазене е било през всичките тези години и какво естествено отлежаване пък се е получило на “мат’ряла” в бутилките. Реших все пак да нападна последното, защото формата на шишенцето е същата, като тези които продават и тук. Докато онова от Миро е малко по-различно и уникално, което исках да си запазя на всяка цена. Ръцете ми се разтрепериха, докато свалях бутилката от рафта, но все пак я мушнах в камерата на хладилника за “подготовка”, дорде ѝ измрат бацилите от студ. Добре ама докато приготвим софрата, да нарежем салатата и другите мезета, моят Клайв (ракиджията демек) ми се обади, че вече са се прибрали и аз изтичах до тях по галоши за една съвсем непретенциозна и най-обикновена руска водка. По този начин пък спасих моят пределно скъп византийски спомен от татко, наред с което извърших и едно добро дело (просто прибавих още едно към многобройния си актив от Богоугодни добрини).

Оказа се, че в събота ние сме щели да ходим на някакъв концерт в Бризбън. Аз даже бях поканил гости за вечерта, но стана добре, че едните ни отказаха посещението си поради неотложен техен ангажимент. Другите поканени бяха самите бачо Гьорги и Данчето, с които ние и без друго бяхме си купили заедно билети за въпросния концерт. Но понеже това беше много отдавна, та аз бях дори забравил за нашето съвместно културно мероприятие. Така вечерта с тях се събрахме пред концертната зала и гледахме разкошния спектакъл на Андре Рийо и неговият оркестър. За близо 3 часа времетраене виртуозните му музиканти изнесоха едно грандиозно и разкошно представление, поднасяйки на 8-хилядната публика невероятния си талант и прелестна музика. Това е нещо, което човек може да гледа непрекъснато и без почивка, наслаждавайки му се денонощно. Ако излезе някой нов диск на големия цигулар за тазгодишното му турне из Австралия непременно ще го запиша и ще ви изпратя копие. Заредени с много положителна енергия късно през нощта се прибрахме. Телефонът ми обаче продължаваше да мълчи като бит гъз; нямах и съобщения на Електронната поща – всичко това недвусмислено ми говореше за нищо по-различно, освен за един голям и също толкова грандиозен провал (правейки своите поредни анализи във връзка с евентуалното ми започване на някаква, дори каквато и да е работа)…

На другия ден (всъщност това вече бе неделя – вчера, демек) аз станах много рано сутринта и се залових с литературното си творчество, а Даниела и малкото се излежаваха чак до 09:30, когато най-сетне станаха, правиха си палачинки и провеждаха други сутрешно-неделни ритуали от най-общ семеен характер. После Ванеса свири до обяд за следобедното си участие, а Дани се занимава с къщната работа преди да замине на работа за своята втора смяна. Концертът мина добре, въпреки че последният не беше със статут на някакво официално тържество. Към 16:00 отидохме до квартирата на Нени, видяхме се за малко, направихме някои планове и предвиждания за близки наши предстоящи срещи и съвместни мероприятия с тях, като не след дълго си тръгнахме обратно към къщи. Даниела беше още на работа, та ние се оправяхме двамата с Неси – вечери, приготовления за училище и т.н. Едва в 18:30 на мобилния ми телефон се получи кратко съобщение от моя бъдещ бос, че ми е изпратил писмо до компютъра. Чак тогава аз си проверих пощата и кореспонденцията, където намерих офертата му. Отново крайно подигравателна като заплащане, но сега поне знам, че като науча тая негова пиклива програма, ще мога да се надявам на нещо много по-сериозно и престижно. За сега чорбаджиите са ми отпуснали една мизерна, но пък твърда годишна заплата (чийто размер е дори по-малък и от 1/3 спрямо стойностите на предишните ми контракти…) за период от 3 месеца, нещо като изпитателен срок, в който аз трябва да усвоявам и усъвършенствам новите си дизайнерски умения. В случай, че след изтичането на този отрязък от време ние постигнем консенсус и взаимно сме доволни един от друг, ще последват допълнителни пазарлъци и вероятно по-сериозно повишаване на платата, защото иначе позицията е малко началническа – нещо като ръководител на конструктивен отдел с двама-трима чертожници под мен. Но за това ще говоря едва, когато се почувствам малко по-сигурен и уверен в собствените си способности, възможности и качества. За сега началото е сложено, тънкият пилон – плитко забит и макар да е много крехък на този етап, от тук насетне върху него ще се опитваме да строим и вдигаме всички останали пясъчни кули и отчаяно да градим своите донкихотовски вятърни мелници. Срещата ми с хората е довечера в 16:00, за да подредим офиса, да нагласим компютъра и останалите подробности, с цел официалното ми започване от утре (вторник). Макар че аз не изпитвам някакво особено уважение към този втори ден от седмицата, съгласно всички зодиакални врачувания и предсказания, той носел късмет и бил един от добрите дни на небесните знаци – тепърва имаме да видим какво пък той ще донесе и с какво още, аджеба ще ни изненада…

Както си стояхме мирно и кротко в събота сутринта, Даниелчето пак пощуря и хукна да търси самолетни билети за България. Тя отдавна следи едни авиокомпании, които са пуснали много евтини тарифи от сега чак за догодина. Така от дума на дума намерихме изключително подходящи дати на още по-изгодни цени и направихме необходимите резервации, последвали ги от мигновени плащания на момента, за вече издадените ни електронни билети. Тръгваме от аерогара Бризбън на 12 Юни в 14:00, летим през Бангкок и Виена, за да кацнем на софийското летище в 09:45 на петъчната сутрин (13-ти, ако това има някакво значение). Връщането ни е по абсолютно същия въздушен коридор, само че наопаки, отлитайки на 18 Юли в 20:35 за Виена, с междинно кацане в Бангкок и приземяване на Бризбънския аеродрум в събота по обед. С тези надежди и добри чувства ще живеем и ще си поддържаме духа в продължение на няколкото оставащи до тогава месеца, а пък плановете за пребиваването ни в България отново ще ги правим там на място - нека първо да сме живи и здрави всички…

С тези последни няколко реда смятам, че напълно изчерпих всички теми и въпроси до този настоящ момент. За всичко останало ще научавате постепенно, по реда на случките и събитията, както междувпрочем е било винаги до сега – 12:00 местно време; до скоро…

19.10.2013 – Сигурно отдавна вече всички си задавате въпроса, какво ли правя до това време и как се чувствам като нов труженик, влял се така ненадейно в редиците на пролетариата, с единствената си сияйна цел за спасяване на света от икономическата криза, в която попадна без време и в тясна връзка със запазване на относителният му мир и спокойствие. Тъй като служебната заетост през седмицата не ми позволи да се отдам всецяло на литературното си пристрастие, едвам дочаках ранното утро на почивния съботен ден и още от тъмните му зори съм застанал на писалищната маса. Часът е малко преди 06:00 – току що Даниела замина на работа, а малкото продължава да спи (по всичко личи, че специално по този показател то ще прилича изцяло на майка си). Аз си направих едно дебело и силно млечно кафе, за да имам с какво да се жабуря, докато творя и с най-голямо удоволствие в следващите минути ще разкажа за успешно изминалите вече няколко дни, използвайки пълноценно възцарилата се временна тишина и спокойствие под покрива на колибата.

В понеделник привечер отидох до офиса, където се срещнах с бъдещите си колеги. Преместихме компютъра от едната стая в другата, където ме прикрепиха към хората, на които според уговорките един ден ще им бъда началник. Едното момче е от Китай – младо инженерче, завършило Университета в Аделаида и от съвсем скоро живее на Gold Coast; свястно момче с много “потенциал”, както ласкаво се изказа за неговата позиция самият чорбаджия. По-късно, пак според думите му, този младеж ще играе и ключова роля в бъдещата структура на фабричката, защото (както всички вече правят напоследък…) той също вече имал намерения да изнесе производството си в Китай, където естествено е в пъти по-евтино и изгодно, вместо да плаща излишни пари на своите работници тук в слънчева Австралия. По този начин пък, въпросното китайско инженерче ще осигурява неразривната връзка между двете държави – едната, с авангардния си умствен, технически и конструкторски потенциал и другата, с безропотното изпълнение на производствените дейности, точно по задание и съгласно документацията. Изглежда цехът е доста натоварен, защото там момчетата работят на две смени и шумът им не спира нито за миг. Като площ този “завод” се разпростира на около 1/3 от петното на “Първи участък” в добрата стара “Електроника”, но от там вадят машинария за милиони. Не съм разглеждал подробно производствения процес, че съм доста зает с това което конструирам в момента, но въпреки всичко вече на няколко пъти влизах в цеха само за по едно бързо наблюдение – просто от чисто професионално любопитство. Машинният парк е доста елементарен, но пък достатъчен за да произвеждат чудеса. По-нататък ще се спра и малко по-подробно на този въпрос, след като и аз самият се запозная по-изоснови с него.

Другото момче, с което работя е нашенче – в смисъл, австралийче и живее на Gold Coast. Също добър и разбран човек, който най-усърдно ми помага в изучаването на програмата за обемно конструиране на машини и съоръжения. В екипа има и още един делегат, който се пада някакъв роднина на боса и двамата с него са съсобственици на бизнеса. Той специално завежда отдел “Търчи-Лъжи” и няма пряко влияние върху инженеринговата дейност: урежда транспорта за изнасяне на продукцията, замества шефа когато го няма и се занимава с всички текущи проблеми на производството и компанията като цяло.

Веднага щом организирах работното си място, трябваше да взема един парцал и най-старателно да почистя бюрото (някакъв тезгях) и самия компютър от пепелта, която се беше натрупала там от години. Офисът ни (който има статут на конструктивен отдел) е малко по-голям от колибата на бай Кольо портиера - цари безпорядък, мръсотия и разхвърльош, което мен специално хич не ме дразни, но все пак погледнато отстрани мястото е малко неприветливо, да не река отблъскващо - а за по-чувствителните в чисто душевен аспект, вероятно и твърде потискащо. Със самият производствен участък ни разделя само една дървена и паянтова (по-скоро фазерна) врата, която синовете на работническата класа най-често забравят или нехаят да затварят след себе си, когато идват да пикаят в нашите престижни нужници. Понеже женски породи не се навъртат никакви наоколо, бившата дамска тоалетна е обявена само за работягите, докато другата е за “ИТР”-то – демек за нас, по-отбраните и дето сме уж от сой. От тази нещастна портичка обаче нахлува шум и вятър, премесен с прахоляк и дим от електроженни заварки, стъргане с абразивни инструменти и всякакви други пособия. На мен обаче и това не ми пречи на доброто настроение и позитивно мислене.

След като старателно почистих работното си място, седнах зад компютъра и започнах да нахвърлям някои идеи, с цел да си припомня списъка с командите на тази чертожна програма. Когато реших да си тръгвам и 5 минути по-късно се бях вече паркирал пред дома, установих че до това време дори водата в радиатора на колата не се беше стоплила още - ако това е някаква образна представа за близост на “завода” и отстоянието му до нас. И ако трябва отново да дам пример с моята незабравима, отдавна станала пословична и емблематична в този своеобразен писмен материал, “Промишлена Електроника” – Габрово в кв. Бичкиня, пояснявам на любознателните, че едно време когато затръгвах сутрин към портала ѝ, имах чувството че отивам на края на света. Амчи тя беше чак в другата част на Габрово, бре! - на близо един пешеходен час от нас, половин час клатушкане с автобус на градския транспорт или 15 минути друсане по дупките на асфалта с личния Трабант. Докато сега този завод, отнесен по разстоянията на които сме свикнали да пътуваме, се намира буквално “през пътя, в съседния двор”. Ако сутрин не трябва да карам Ванеса до училището ѝ, аз спокойно мога да вървя пеш до там или да пристигам за 10 минути с колелото.

Истинската ми работна дейност започна във вторник, когато се потопих малко по-дълбоко в същината на програмата и смело нагазих до кокалчетата в батака. В сряда вече бях затънал до колене, а снощи преди да се прибера в къщи едвам ми се подаваше носа изпод калта и тинята. Независимо от всички трудности които срещам, с помощта на тези момчета около мен аз успях да постигна каквото беше зададено, дадох му някакви първоначални насоки и същевременно усвоих известна част от компютърния софтуер, на който се кланя мало и голямо по целия прогресивен свят. Смятам че постепенно навлизайки в тънкостите на занаята, в крайна сметка аз ще успея да се отръскам от спомените си по старата програма и изцяло ще се отдам на новата, която е далеч по-продуктивна, “интелигентна” и авангардна, спрямо тази с която съм работил до сега. Жалкото е само, че загубих толкова много години с нея, докато другите приеха новите посоки и непрекъснато се усъвършенстваха в тази област. Но и аз самият, за всичкият ми стаж, който натрупах зад гърба си, просто не съм имал тази възможност да се добера до подобно работно място, където да добивам нови умения и да подобрявам квалификацията си – все едно тъпках с крака на едно място и се рих в една и съща дупка. Нищо, макар и вече в залеза на кариерата си, никога не е късно човек да научи нещо ново и да го използва, за да му носи финансово благосъстояние и професионална наслада.

Та, общо взето това са първите ми впечатления от новите хора, с които работя; от новото място, където попаднах и се надявам че гласуваното ми доверие ще се увенчае с известен успех. Единствено времето ще покаже занапред как и до каква степен мечтите ни ще се превръщат в реалности и каква ще е цената на евентуалния успех. Твърде рано е все още да давам погрешни прогнози и да изразявам конкретни становища по един или друг въпрос, свързан с професионалната ми обвързаност. Вероятно именно това е работата и позицията, за която съм си мечтал – а пък това, както може да е така, със същата сила, само че с обратен знак може да е и поредното ми заблуждение на овца, която не може да си намери обора. Оставям на времето и единствен Господ наш да определят следващите ми съдбоносни стъпки…

В последния си репортаж пропуснах да отбележа и едно друго събитие от не маловажна величина. Във вторник вечерта ходихме на сватба. Едно нашенско булче намери някакъв местен туземец и тутакси толкова много се обикнали един друг, та решили да споят връзката си и с брачните халки (смелчаци!). Ние по принцип отдавна се познаваме с тях, защото момата работи в ресторанта на българката, където в последните години празнувахме няколко Коледни мероприятия и други, къде по-големи, къде по-малки тържества на социална или пък чисто битова основа. Така в 16:30 всички гости се събрахме на зелената морава в двора на заведението, където първо се извърши официалния ритуал. Церемонията се излъчи директно по SKYPE и в София, където майката на булката пък бършеше радостните си сълзи пред екрана на компютъра. Всичко беше много емоционално, трогателно и забавно – толкова много, че на мен ми беше лошо на другия ден до обяд… Горчиво! Горчиво! И толкова много “горчиво”, та до повдигане чак – ако случайно бях поднесъл огън да си запаля цигара, по-скоро би се възпламенил дъха ми, отколкото да пламне тютюна…

След малко ще събуждам Неси за закуска (ще я “изненадам” с попарата със сирене, защото тя винаги очаква палачинки; само че сега има един стар и корав хляб, който задължително трябва да се употреби, а не да се ягмоса – храненето на патките и пеликаните в езерото със сухите му филии далеч не е финансово изгодна алтернатива). На обяд пък ще ѝ дам да яде супа топчета, която Даниела онази вечер наготви мигновено, докато си почиваше. В 10:30 пристига учителката за поредния урок по орган - буквално дни преди изпита на Ванеса за 6-то ниво. Знае се вече и датата му – 31 Октомври, а самият изпит ще се проведе в една от катедралите на Бризбън. Учителката ѝ също ще помогне и съдейства с регистрациите на инструмента, като за целта ние ще отидем доста по-рано там и ще се срещнем с нея, че да имат двете с Неси достатъчно време за известни последни напътствия и репетиции преди самия изпит. Все още не знам кой ще се разправя с транспортирането до Бризбън, защото моето внезапно започване на работа доста обърка въведеният ни от близо година блажен стереотип на спокоен живот. За мен ще бъде малко неподходящо да си вземам почивен ден и да се разправям с това, но вероятно Даниела ще поеме специално този ангажимент. До тогава има две седмици – все нещо ще измислим.

Неничко също започва своята нова работа на 28 Октомври, когато заминава за обекта. Седмица или две по-късно той ще се върне, но тогава пък ще ходят с приятели на един остров за няколко дни. Родителите на Меган там имат една орташка къща, която целогодишно дават под наем на почиващи. По това време са пада да бъде празна и нашите своевременно ще я запълнят. Цената на седмица за един подобен “холидей” е $1000, но като се разхвърлят на 14 глави (колкото е капацитета на шестте ѝ стаи, а вероятно и доста повече защото има холове, трапезарии, дивани и т.н.), излиза сравнително по-евтин вариант за кратковременна почивка дори и от един обикновен къмпинг, където трябва да се забиват колчета, а впоследствие да те лазят насекомите и не дай си Боже влечугите, с каквито е бъкано из района. Въпросната къща е съоръжена с кухня и всички необходими принадлежности, хладилници и има достатъчен комфорт, а островът е едно от Чудесата на света – преди години сме ходили там и аз много съм разказвал за това уникално кътче на природата. Вероятно си спомняте, че въпросният остров “Fraser” (Фрейзър) е най-голямото пясъчно образувание от подобен тип, със собствени сладководни извори, естествени езера (без акули), буйни потоци и огромна плажна ивица по протежение на цялата му дължина от около 120 км. На широчина размерът му е някъде към 24 км и цялата тази територия от 1992 насам е обявена за Световен резерват, зорко наблюдаван от всевъзможни организации по опазването на Природата и естествените ѝ ресурси. Плажовете му обаче са почти безлюдни поради обилното струпване на всякакви видове акули точно в тази част на Тихия океан и поради опасност от нахапвания (и изяждания…), къпането и плуването се извършва предимно във вътрешните водоеми, както вече споменах - езера, реки и потоци, където броят на излизанията от водата е винаги равен на съответния брой влизане в нея (подобно както при пилотите – тяхната заветна цел е броят на излитанията им да е равен на кацанията).

С всичко казано до тук, сега завършвам своето поредно задгранично комюнике и се потапям в дълбините на останалите си занимания и дейности, планирани да се извършат за деня. Изедин път времето ми ужасно много накъся и от сега нататък все по-трудно ще разхвърлям кратките си свободни минути по всички странични дейности, с които съм се захванал да развивам едновременно. Нека само да сме живи и здрави – с всичко друго ще се справим. За утре планирам едно посещение на черквата, със занасяне на брашно и олио в знак на дълбоката си благодарност към Бог и отправените молби на всички вас за намирането и започването ми на тази работа. Аз лично като че ли нямах голям зор и не изпитвах остра нужда от това, но след като така сте решили – нека бъде волята ви. Не скривам обаче и голямото си задоволство от постигнатото, защото с този акт се изпълни една моя отколешна мечта – сега само остава постепенно да я превръщам и в реалност. Не случайно хората казват: “Внимавай какво си пожелаваш, че като се случи…”

26.10.2013 – Димитровден! Нека са живи и здрави всички, които носят и прославят името на Св. Димитър, както и Бог да прости онези наши близки и сродници, които вече не са между нас! Останал за няколко минути на “свобода” (женските ми излязоха по пазар…), бързам да довърша започнатото си преди два месеца съчинение, че да го пускам за печат и разпространение. От моето последно включване до този момент не се случиха извънредно много събития – сега тук аз просто ще обобщя краят им.

Трудовата ми дейност в тази малка фабричка продължава най-усърдно и предполагам, за сега успешно – вчера завърших един етап от проекта, по който работех. Вероятно ще настъпят някои дребни конструктивни изменения и документацията ще бъде готова за влизане в производството. След като веднъж машината докаже качествата си (защото това все още е само един прототипен модел), ще се изготвят окончателните ѝ чертежи и сигурно ще стане част от редовната номенклатура на фирмата. Но това е само една далечна перспектива, че самият аз не я виждам чак толкова напред в бъдещето. За сега моята цел е да усвоя максимално компютърната програма и да правя това което ми наредят, а се надявам че един ден ще имам достатъчно широко поле за изява и някаква по-активна инициативност.

Даниела също ходи на работа – от доста време насам тази събота и неделя са ѝ почивни, както за останалите нормални хора под слънцето. От моята компания аз още заплата не съм получил обаче – едва вчера заговорихме по този въпрос и попълних официалните документи за назначението си. Ще мине още някоя и друга седмица, докато “благините потекат като пълноводен поток” към банковата ми сметка. Макар че на този ранен етап моите доходи ще бъдат доста оскърбително ниски, все с по нещо дребно ще допринасям и за финансовото ни благополучие. Едва когато мине този 3-месечен изпитателен срок и седнем с чорбаджията да преговаряме (и то ако реши да ме задържи, разбира се), тогава чак ще имам по-ясна представа за длъжността която ще заемам, за съответното ѝ парично възнаграждение и всичко останало, свързано с тези деликатни счетоводно-икономически въпроси.

В четвъртък е изпита на Ванеса по класически орган. Даниела ще я закара сутринта в Бризбън и като свършат ще я заведе направо на училище, за да си довърши деня. Предпочетох да не си дрънкам шефовете за отпуска едва започнал преди седмица, защото ще им дам тази възможност в началото на Декември, когато пък ще отсъствам цели два дни от работа. Тогава пак заминаваме на кратка няколкодневна почивка, резервации за която имаме доста отдавна. Като наближи, тогава ще му мислим…

Междувременно моите кукумявчици си дойдоха със сума покупки (покрай нужните има и редица ненужни стоки, но…) и аз се преместих на хлад в механата. Отвън е доста горещо и се кани да завали, но тук се намирам като в някоя селска изба и е много приятно. След малко Ванеса ще ходи на рожден ден, та ще я закарам до приятелката ѝ, на която майката пък ще ги води в сладкарницата, където ще се провежда тържеството. Вечерта същите хора ще я оставят при нашите приятели, у които ние отиваме на имен ден. Програмата ни е доста преситена, защото утре ще ходим до Бризбън – бачо Гьорги трябва да ми завари нещо с електрожена. Той днес ни е купил две големи буци българско сирене от гръцкия магазин, а аз съм им доставил евтино свинско месо за кайма. Неговите 3 кила свински изрезки таман ще му покрият масрафа по сиренето и ще сме квит. След като си свършим работата ще смелим месото заедно у тях, защото те имат електрическа мелачка. Най-вероятно ще рече да омесим и по някое кюфте или кебапче, за да опитаме и вкусовите качества на продукцията. Ще се приберем чак вечерта и направо ще си лягаме.

Онази вечер и снощи водих Ванеса в една наша черква, където има много хубав орган. Влязохме във връзка с жената, която отговаря за музикалните въпроси и с нейно разрешение, веднъж или два пъти седмично и занапред ще ходим там на репетиции и упражнения. Единственото неудобство е, че мястото се намира на ½ час път с кола или на 20 км от нас, но пък е по-добрата алтернатива, вместо да ходим до учителката, която живее на 100 км. Може би трябваше да насочим Неси към свирене на флейта или устна хармоничка – в най-краен случай цигулка като компромис, защото с тези огромни пиана и органи ще видим зор с осигуряването на подходящите инструменти. Независимо от всичко тя върви добре и напредва в музикално отношение. На мен ми се иска да свири по 8 часа на ден – представям си какво би станало от нея, ако това условие се изпълняваше в продължение на всичките тези години, спрямо постигнатото до сега с едва средно по час занимание дневно.

Обикновено в края на всяко писмо съм доста разсеян, бързам и вероятно изпускам отделни подробности и дребни факти. Това и днес не прави изключение, поради която причина приключвам набързо, за да продължа в следващата глава. Смятам че обхванах достатъчно нашироко спектъра на сегашното ни положение. Отново единствените дни за извършване на каквато и да е била странична и творческа дейност остават кратките съботи и още по-кратки недели. Филми висят ненаправени, писателската ми кариера е пред разруха и фалит – въобще, много е лошо, когато човек бъде зает по цели дни в слугуване на някой друг подобен нему, заради собственото си благоденствие…

Като ви прегръщаме и целуваме най-сърдечно, пожелаваме ви леко и безаварийно оцеляване през зимата. Поздравете всички наши и ваши общи приятели, познати и роднини. До нови срещи пред страниците на следващата ми творба, а след по-малко от година – вече и на живо. Ваши най-скъпи и мили: Дани, Ани, Нени и Неси…