Скъпи
и обични родители наши; мили бабо и дядо – приятели, слушатели и други деятели!
10.08.2014 – След като си дадох известна, почти едноседмична отсрочка за списването
на безконечния ми дневник, сега на нова сметка продължавам с отразяване на
случващото се с житие-битието на всички свързани с мен особи, погледнато и
пречупено обаче през ъгъла на моята собствена окомерност. За съжаление в
момента не разполагам с много време, тъй като след час и нещо ще излизаме - за
обяд отиваме в един от градските паркове, където ще се срещнем с произволен
брой приятели и ще изядем по някоя и друга мръвка на теферич. Решението дойде
още снощи и най-спонтанно, но за голямо мое учудване идеята ми се прие почти
единодушно от повечето кандидати за пикник на поляната. Ама пък за да стигна и
до тук, очевидно разказът ми ще трябва да има и някакво малко предварение, с
неопределена по-задна календарна дата.
Връщам
се на работната седмица, която уж започна много слабо, обаче приключи с голям
успех – небивал, даже мога да добавя. Започнах работа по една машина, съвсем
моя лична разработка, която към края на деня вече шефът доста я хареса – при
това толкова много, че тя дори и на мен самият взе да ми се струва хубава,
защото аз обикновено съм смразяващо (само)критичен до степен на идиотска
педантичност; търся, ровя постоянно и сам си намирам кусурите. Независимо от
частичното затишие в компанията, съвсем скоро се очакват низ от предстоящи
дейности и проекти, които вероятно ще тласнат бизнеса ни в по-положителна посока
или поне на нас така ни се иска да бъде – особено, след като и ние самите
правим всичко възможно за постигането на толкова далече поставената,
най-благородна наша обща цел. В петък вечерта се разделихме с взаимно
ръкостискане и висока морална оценка по повод моя личен принос към просперитета
на иначе бедното ни предприятие, което за мен беше едно малко душевно
удовлетворение и частично облекчение – нещо като стомашно-чревно освобождаване
на напрежението след дълъг и мъчителен запек, да речем; или просто някакво
потупване по рамото от заместник директора на фабриката и официална грамота от
името на Профкомитета и местната партийна организация, за изразяване на
служебна благодарност при пенсиониране, след 40-45 години трудов стаж на едно и
също работно място…
В
един от дните на седмицата аз най-после си подредих и ракията, която успях да
прекарам през иглените уши на митничарските служби и която трепетно наложих с
всякакви мехлеми и помади за получаване на по-добрия вкус и мирис. Първата
малка партида (на Гошо кайсиевата...) замина почти насила, както си беше още в
суровия вид – демек, без никакви допълнителни подправки и “овкусители” (не знам
защо, обаче тази новобългарска думичка ми е ужасно противна: като ми каже някоя
пацавура: “Ох, не съм овкусявала салатите – ама вие нали ще си ги овкусите
сами!”, та ми се повръща направо; визирам разни домакини от местната флора и
фауна – иначе не знам как е по Габровско, но това вече е предмет на съвсем друг
разговор и сега баш няма да ви занимавам с него). Та, връщайки се обратно на
темата за Гошовата ракия: понеже ми беше и малко силничка, та чак ме озори,
пущината. Ако си я бях поразредил малко с водица, че да я наложа и с една шепа
сушени сини сливи, щеше да стане хем повече, хем по-пивка. Добре ама аз нямах търпение
за подобни ритуали и манипулации – изпих я на бърза ръка, без дори да оценя
завидните ѝ качества. Много внимателно
наченах и парцуцата на дядо Иван, в която също имаше доста “конски сили”.
Троянската ми сливова обаче – личен дар от “дядо владика” и спомен мой най-скъп
и мил от едноименния манастир, аз налях отделно в нарочни шишета и до нея ще се
“допитвам” само в изключителни кризисни случаи и свети дни; същата съдба има и
чичо Божковата ракия, която обожавам. Нея пък трябва само да я мириша през тапата,
за да я имам по-дълго време. Обаче всичкото останало количество смесих заедно в
една малка 5-литрова дамаджанка, прибавих 2 л водка от моя човек и цялата
течност наложих с въпросните сушени сливи за обогатяване на цветовата гама и
подсилване аромата на сместа. Няколко дни по-късно се получи нещо като мътеница
със съмнителния вид на ошав, но за сметка на това пък имаше разтърсващ дъх на
оригинална кюстендилска слива, включая т.нар. карловска слива “Афъзка” и с
преобладание на най-обикновената джанка от лозето. Сега съм в процес по
прецеждане на мътилката, защото сливите пуснаха малко повечко “оцветител”,
отколкото очаквах и по този начин загубих бистротата на отварата. Като я
прекарам обаче на няколко пъти през марлите на Даниела и ще се изцъкли - освен
това, на мен не ми пречи особено външния вид на ракията, след като повече държа
на вътрешният - т.е., на “душевността” и одухотвореността ѝ като такава...
От
няколко седмици насам по Интернетния сайт с обявите за продажби следим и дебнем
една кафе машина, която “Шóри” си хареса и отсече: “Е, та’а вече ша е наша!” Не
помогнаха нито молбите, нито подскачането ми като див петел покрай нея - иска
си наш’та подаръка от вас и това е положението, Тамара! Брех, видях се в чудо с
таз моя още по-дивна жена, мама му стара! Отначало тази кафеварка беше обявена
за $300, като преди три години хората са я купили чисто нова за $1200. Точно в
тая връзка аз им написах едно препоръчително писмо, в което лично от свое име
най-любезно ги посъветвах да намалят малко от цената, предвид изобилието от
други подобни вещи във въпросния продавалник. И хоп! - няколко дни по-късно
цената ѝ вече беше смъкната на
$250. Ние продължихме трескавото си наблюдение и най-после вчера се
престрашихме да звъннем по телефона на продавачите, за да предизвикаме среща с
тях и евентуално да организираме закупуването на проклетото кухненско
съоръжение. Аз дълбоко в себе си таях едни голи и празни надеждички, че те ще
свалят още от сумата и си бях определил един разумен таван от $200 за тая
машина. За целта планирахме урока на Ванеса при учителката (която живее на 90
км от нас...) и нарочно за вчера сутринта, а след него всички ние се потътрихме
още по-нататък към град Toowoomba, където живееха въпросните хора и които пък
отстояха на други 100 км по-далеч от домът на музикалната ни другарка. Ако
някой ми беше казал, че ще се подпътя от Габрово чак в Карнобат за една пиклива
кафе машина, аз бих му се изсмял директно в лицето, но сега случаят беше друг и
от много “частен” характер. След известни загубвания и съответни намирания из
улиците на градчето, най-после се озовахме пред къщата на въпросната млада
двойка с три гърла дребна челяд, както се оказа малко по-късно. Те
демонстрираха изправността и годността на чудатото устройство пред самите нас,
почерпиха ни с хубаво ароматно кафе, аз предложих своите скромни и мизерни $200
и те не след дълги размишления кандисаха, съгласявайки се на взаимната сделка.
Бихме тутакси ръцете със сайбията и дяволската вещ вече стана факт, в
качеството си на поредната наша семейна придобивка (просто следващ паметник и
прахосъбирачка по моему…) – един напълно нов придатък към и без друго
претъпканото с ненужна стока домакинство и по-специално към все повече
отесняващото ни кухненско помещение и пространство (но щом като “Шóри” го иска
толкова много...). По пътя се отбивахме из разни евтини дюкяни за зарзават и
други месни култури, за да пристигнем към 16:30 у бачо Гьорги - те единствени
ни бяха по пътя на връщане към нас - нали трябваше да се похвалим на някого с
новата си “пушка”. И от дума на дума, Данчето разстла месалите, зареди софрата
с най-различни специалитети и ние се прибрахме в къщи нощес едва в 23:30. Още
там се уговорихме с банда местни приятели за днешния излет, който обещава да
бъде приятен заради разкошното време навън. Даниела приготвя дисагите, малкото
свири насила и само се чуди къде и как да си убие времето за репетиции –
закусва в продължение на половин час, после пък в клозета се завря уж да ака и
все ей такива, забавни работи от чисто семеен характер…
По
принцип, описването на всяко едно начало на отделен и пореден мой житейски
епизод ми е малко трудно и затормозено, след като само допреди няколко дни съм
проследявал събитията с най-големите им подробности. Занапред постепенно ще
навлизам в същността на материала, но пък и липсата на всякакво разнообразие в
ежедневен план ми създава известни пречки в потока от мисли, които се опитвам
да описвам най-старателно и точно. Предстоят ни няколко пътувания и
кратковременни почивки, но те са планирани чак за Октомври; има една за
Декември, както и 8-дневно летуване на море, което ще включи в себе си и
Новогодишната нощ. Но за всичко това ще стане дума малко по-късно, едва когато
наближат отделните събития. Сега най-важното нещо, което ни предстои е да си
запазя работата, да си купя друга кола и то точно каквато искам аз (а това
последното е много трудно постижимо със строгите финансови ограничения, които
сам съм си наложил). С Неничко сме в постоянен контакт чрез комуникация през
Интернета - кога работи това дете не ми е много известно, след като то почти
през цялото си време е “заето” на телефона. Но той си намира все разни
дейности, които за известно време го откъсват от интензивния работен процес,
което пък му дава възможността да си побъбри с мен и всички останали от света,
разбира се.
В
най-общи линии това е всичко от до сега разглеждания времеви отрязък. С трепет
ще очаквам развоя на събитията занапред, защото от сега още личи, че те ще
бъдат много вълнуващи и изпълнени с най-различни емоционални нюанси и отражения
(а вероятно и поражения, в тоя ред на мисли). За другата събота е планиран
общобългарски празник посветен на Пресветата наша Света Богородица, за който ще
правим традиционен курбан и кюфтета на скара (може да не е баш в съгласие с
църковните канони и обичаи, но именно това се нрави на безбожниците – ние само
се стараем да задоволим техните мераци и капризи). След две седмици пък сме
канени на гости в Бризбън у други наши приятели, които миналата събота бяха на
съвсем неофициално и импровизирано посещение у нас. Така, де малко неусетно, де
пък и не чак толкова, времето минава и дните се изнизват, без самите ние да
разбираме, че чувствително помъдряваме и осезателно остаряваме...
23.08.2014 – Така не се и усетих кога минаха точно две цели седмици в мълчаливо и
тягостно забвение от моя страна. В днешната съботна и доволно ранна утрин
обаче, ще се опитам отчасти да запълня празнините от информационното
затъмнение, на което безжалостно подложих всички вас – читатели мои. Нощес
Даниела беше нощна смяна - дойде си напред и легна да поспи, а малкото още се
увива на топло под завивките и не иска да става, за да почва да учи. Учителката
по музика ще дойде за урока след 2-3 часа, през което време аз пък ще хвърля
малко повечко светлина върху събитията от изтеклите дни. Направил съм си
традиционното кафе, което дори вече допивам (да бе, да – от машината: че аз да
не съм луд! – за изпиването на всяка шибана чашка кафе първо трябва да ѝ се чете инструкцията;
устройството има сума предварителни ритуали и промивки, докато моята процедура
е безкрайно бърза и пределно лесна: шибвам в една голяма чаша по лъжица с връх
нес-кафе, какао и захар, после прибавям гореща вода от бойлера и доливам чашата
почти до преливането ѝ с
мляко от хладилника за закаляване на отварата - експресно и просто, почти до
съвършенство. Докато пък при използването на машината, чувството е подобно, ако
на човек му се прияде луканка: може, ама първо трябва да си приготвиш месото,
да си го натъпчеш в черва, да го изчакаш да изсъхне и чак тогаз да лапаш – е,
мерси, но ми се отяде…).
Малко
след като привърших с творчеството си преди две недели, излязохме по обяд и се
срещнахме с една голяма група местни приятели на предварително уговореното
място. Замисълът беше прекрасен и действително, че си изкарахме много приятно и
забавно в компанията на млади хора, но не отчетохме че този градски парк се
намираше баш до реката, от която на пристъпи и на талази се носеше леденият
полъх на австралийската зима. Независимо, че слънцето пръскаше над нас
оскъдните си лъчи, относително хладното време и особено вече привечер,
бързо-бързо ни разпрати обратно по къщите.
Седмицата
на работа беше малко тиха и подозрително спокойна. Аз имам своя работа, която
никога не свършва – тук въпросът обаче се заключава в следното: дали собственикът
на компанията може да си позволи лукса да продължи да ми плаща, за да си я
върша на спокойствие и до кога. При пълното отсъствие на всякакви поръчки това
е много трудно за постигане и за съответното оцеляване на всички ни като екип и
трудов колектив. Но пък отчаяната ни борба за място под слънцето продължава и
малко след това относително затишие, започна да настъпва и разведряването; но
за това ще стане на дума малко по-късно и надолу в материала...
Така
стигнахме до петъка, когато на път за вкъщи минах покрай моите касапи от
транжорния цех и взех 8 кила свинско месо за кайма и едно прасешко вратле за
асортимент в номенклатурата. За следващия ден имахме уговорка да събираме
българското землячество на курбан по случай Денят на Пресветата наша Богородица.
Инициатор на тази, станала вече традиция е бачо Гьорги, който всяка година на
този ден готви по една огромна тенджера с чорба и кани всички да си похапнат по
случай празника. Аз пък от своя страна приготвих една тава с кюфтета, за да не
ни е много еднообразно менюто. Още вечерта смлях месото с машинката, чиито
ножове сега режат като бръснач. Да е жив и здрав Огнян и неговите работници,
които спомогнаха за улесняването на труда ми – доказал съм го вече много пъти,
специално за приготовлението на кюфтета и особено пък на кебапчета, че на първо
място каймата трябва да е от “месо” и човек да си я смели сам. Наскоро чух, че
в магазинската слагали разни дробове и други суб-продукти, които я правят
трошлива и неподходяща за скара. За мусака, сарми и пълнени чушки може да е
добра, но специално за моите кулинарни рецепти и артикули не е подходяща. Както
и да е – в петък вечерта омесих кюфтетата и ги оставих да втасват в хладилника,
а ние с Даниела се почерпихме скромно за Бог да прости дядо Митко и другите
наши сродници...
На
следващата сутрин осъмнахме в дъжд, който нямаше никакви намерения да спира и
който продължи безмилостно и напористо да вали през целия ден, че и следващата
нощ дори. Повсеместните валежи осуетиха участието в тържествата на много наши
приятели и земляци, но пък лошото време въобще не попречи на най-заклетите и
достойни националисти в наше лице да си изкараме весело, па макар и малко
“влажни” (някои по-патриотични елементи от нас – почти до кости). За да запазим
маси на сушина под беседката в парка, Васко (на Жоро и Данчето сина) беше
оставен като часовой още от 08:30, чийто наряд аз смених едва в 10:30. Даниела
ме закара с багажа до там и отиде да остави колата у Жорови, а към 12:30 се
върна обратно, заедно с останалите от групата. През цялото това време обаче,
дъждът не спираше да се сипе на едри капки и наоколо всичко подгизна във вода.
Добре че аз носех едно газово барбекю, та под козирката на сушината успяхме да
изпечем кюфтетата. Още докато примъквахме посудата от колата до масите и аз се
намокрих – по-специално краката, че за беля бях тръгнал с едни летни трандафори
без изобщо да помисля, че те текат отвсякъде; просто защото са направени от
плат. Докато все още нямаше никой, на два пъти ходих в драките да пикая и там
вече, дорде газих из тревата, та хептен се наквасих. Иначе си попълних времето
с кюфтетата, които натъркалях като топки в тавата – да са ми готови за
печенето. Дадохме ход на тържеството с малко мастика и много червено вино и пак
добре че беше то, та да оцелея до вечерта в тоя мокреж и киша. Гледах само как
влагата постепенно се просмукваше нагоре и се покачваше през чорапите и по
крачолите на гащите ми, стигайки почти до коленете. Така не бях навлъгвал и в
казармените си години даже. Виното обаче разпалваше духа и ни предпазваше от
настинки – едва сега разбирам защо руснаците са спечелили войната срещу
Германия: амчи те не са изтрезнявали, бре! Гостите ни един по един привечер
започнаха да си отиват, а ние заедно с Дарина отидохме на топло у Жоро и
Данчето. Аз у тях си метнах един горещ душ - хората ме облякоха и преобуха, че
бях замязал на партизанин през фашистко след обир на мандра. През това време те
наредили наново софрата и моабетът продължи у тях на сухо и топло до среднощ.
Там спахме всички и на другия ден станахме в 10:00. Че като ми се облещило едно
слънце насреща, а ясното и синьо като мастило небе се беше изцъклило над нас –
нищо, че предния ден щяхме да се издавим в батака; така било писано. Ние с
Даниела заведохме Ванеса на урок при учителката, защото такава ни беше
уговорката с нея, помотахме се малко докато я чакахме и на края следобеда
най-после се прибрахме в къщи. Така завърши серията от тържества и празненства
за този кратък отрязък от време.
Новата
седмица започна при обичайната си работна атмосфера и обстановка. Тишината в
една тенекеджийска работилница е най-тягостното чувство, което чорбаджията ѝ може да изпита на гърба
си. Положението беше вече на такъв етап, че се разбрахме да работим без пари,
но да продължим борбата с всички сили и средства, белким се изправим един ден
на крака. Към средата на седмицата се появиха няколко случайни запитвания за
изработването на различни изделия, нямащи нищо общо с основната предметна
дейност на завода, което обаче изобщо не беше от значение: на нас ни трябваше
работа, независимо каква. А пък шефът ми е италианец – при него няма “няма”,
“не може”, “не става” или “не мога”. Именно за това ние толкова много се тачим
с него. Онзи ден обикаляхме цеховете наоколо – купувахме материали, доставяхме
ги “на крака”, че да ни изработят нещо за едни прототипи. Намерил някакъв
делегат, който иска изработката на 200 стола от хром-никелови тръби за
използването им на открито – по плажовете, из барове, ресторанти, кафенета и
т.н. Сега правим два пробни модела, след което започва масовото им
производство. Онзи ден пък дойде друг един – собственик на плантация за
отглеждане на палмови дървета. Иска да му направим едно специално
приспособление, с които да ги вдига от земята, да им свива разперените листа
без да се повредят и така да ги товари на камиона за тяхното разкарване по
съответните адреси и клиенти: паркове, градини, алеи и т.н. Добре ама камионът
му няма теглич, независимо че е снаряжен със собствен кран за повдигане на
всякакъв тонаж – в четвъртък го докара при нас да му вземем мерките, че да
започне работата и по този проект. Там обаче навлизаме в много дълбоки води –
изисквания от страна на Пътно-Транспортните служби и Министерства за
конструкцията на това приспособление, височина от земята, товарен капацитет,
електрически връзки, въздушни (за лампите и спирачките на ремаркето) и т.н. Аз
съм взел всички нормативни документи, съгласно които трябва да се изработи
въпросното изделие. Ако това се случи, веднага след него следва и
специализираното ремарке (по-скоро някакъв едноосен колесар, подобен на онези,
с които превозват дървените трупи от гората), което също трябва да отговаря на
Националните стандарти в Австралия и шибаните им пътни изисквания. Тези дни
подготвяме предварителните скици и ценоразпис, които да представим на клиента
за одобрение от негова страна и се стремим към даването на начален ход в
проектирането и съответната изработка на поръчката. А пък само автоматичната
връзка към ремаркето (куката, която се закрепя зад превозното средство) струва
$1460 + задължителните 10% надценка ДДС за такива модели тежкотоварни автомобили,
камиони, автобуси и т.н. Та, думата ми беше, че от тази идея също се очаква
някакво развитие, обаче още нищо не се знае по въпроса, заради суровия му вид в
състояние на зародишен ембрион (Божке-е, дали пък не се казваше ембрионален
зародиш? - взех да забравям терминологията напоследък, а пък и практиката като
ми липсва от години; абе и чеп за зелево каче комай не става от мен вече).
Наред
с това спечелихме и една поръчка за дребна преработка на метален
бункер/приспособление за пълнене на чували с пясък. В съседство на нашия цех
има един човек, който пък се занимава с търговия на инертни материали, цимент,
най-различни пясъци, чакъл и пр. Имал някаква стара конструкция, която се
нуждае от ново корито отгоре. Като му сметнахме само материалите, излезе масраф
от $560 за няколко парчета листова стомана дебела 6 мм. Хукваме вчера с боса и
го водя право в морето на металните отпадъци. Намерихме един цял лист с размери
3 м x 1.8 м, който мигновено спазарихме за $50. Той днес ще се разправя с
пренасянето му до фабриката и разкрояването на отделните детайли с оксижена.
Клиентът така или иначе ще си плати като поп за цялостното изделие, но съвсем
няма да знае от каква стомана е изработено то (в което всъщност няма нищо
незаконно – напротив: дадена му е такава цена, срещу която той просто няма как
да устои; така всички сме доволни, с изключение на местната металодобивна
промишленост, а тя и без друго вече е изнесена в Китай – ние за там не
проявяваме особени угризения на съвестта си, нито пък изпитваме някаква особена
милост към тях като нация)…
По-важното
обаче от всичкото, също толкова важно казано до тук е, че онзи ден към нас
постъпи едно официално запитване за изработка на барабан със сито за една
съществуваща машина в Сидней. Това съоръжение е било изработено от предишната
компания, при много лоши условия и занижено качество, като само 2-3 години след
пускането му в експлоатация и барабанът им е станал на трески, вместо да
издържи нормалната си продължителност на живот и гаранция в рамките на 10-15
години (в зависимост от конкретните условия, разбира се). А той е огромен, с
двойно сито - 2 м диаметър и 8 м дължина. Не знам все още какво точно пресяват
с това чудовище, но ако се докопаме до тази тлъста поръчка, успехът и заетостта
на фирмата ни ще са гарантирани поне до края на годината. В същото време чакаме
и други клиенти да се размърдат, но хайде вече – стига съм ви занимавал с
ежедневните си служебни кахъри и неволи. Като му дойде времето, тогава ще се хвалим
с постиженията си.
Миналата
седмица нашият нов съсед си отряза дървото, което беше станало много голямо.
Ние навремето с Рон много пъти сме го кастрили и докато той беше жив и в пълна
“изправност”, поддържахме и контролирахме растежа на дънера в допустимите
норми. Обаче сегашният комшия реши да го отреже напълно, та ми се беше одумал
дали не искам някой и друг клон за камината на двора. Аз охотно приемам
всякакви такива подаяния, защото ги изгаряме когато печем чушки на огъня или
пък приготвяме разни други мръвки и специалитети на скарата. Добре ама този
човечец, в желанието си да ми осигури повечко дръвца за огрев изглежда се е
попрестарал, защото сега цялото му дърво стои в предния ни двор – нарязано
най-акуратно на малки дънерчета и филийки, а клоните му подредени по дължина;
също както на някое дърварско сечище в Родопите. Днешното противно време (пак
вали от онзи ден насам и не е спирало цяла нощ) ще ми провали намеренията да
подредя въпросните дървени отломки зад бараката, както си мислех да направя
вчера. Амчи то навън е само за греяна ракия с мед и тлъсто, мазно мезе – още
малко и може да го пресече на сняг!...
Тази
седмица Нени си е тук, но не сме се виждали. Всъщност аз се бях запътил към тях
онази вечер, но впоследствие с него се разбрахме, че можем да си проведем
консултациите и през Интернета. Беше ми намерил няколко обяви за коли, които аз
исках да обсъдим двамата заедно. Дори се спряхме на една, която малко по-късно
пък се оказа вече продадена. Те с Меган вчера са се преместили в новата си квартира,
която била през няколко улици от досегашната. Във всички случаи ще трябва да се
срещнем с него преди да си е тръгнал обратно за обекта, защото иска да ми даде
едни филтри и масла, които аз да сменя на джипката му, докато него го няма. А
тоя негов огромен камион гори нафтата като стар “Чепел” и едвам се вписвам в
границите на 15-те литра за 100 км пробег. При цена на дизеловото гориво от
$1.55 ходенето ми на работа се оказва доста скъпо удоволствие, защото аз за
други цели не му използвам возилото, което иначе тежи над 3 т. За да се кача
горе на седалката, аз първо трябва да подскоча половин метър от земята и да се
хвърля вътре като шаран в тиган – отделно дето гърми и трещи като стар руски
танк Т-34. Иначе на другата кола, която кара Даниела напоследък съм ѝ намерил цаката с
“изхранването” – мой близък приятел работи в една автомобилна морга. От там
ежедневно източват бензина на всички коли, които приемат за отпадъчен продукт,
преди да ги разфасоват по-нататък на отделни партиди и части. Това гориво се
търгува измежду близки и приятели по $1 килото и аз съм безкрайно доволен и
щастлив от тази си находка. Купувам смело цели туби, които после преливам в
германското возило и непрекъснато ходим напред-назад необезпокоявани от
световната икономическа криза и сме напълно независими от флуктуацията в цените
на арабския нефт по световните борси. Проблемът е само, че в тази гробница за
стари автомобили много рядко се появяват дизелови варианти и нафтата им е кът –
иначе джипката на Неничко нямаше и да я гася даже. След седмица-две ще трябва
да му я върна, а аз все още нямам и представа дори каква кола мога да си купя
до тогава – твърде вероятно е да мина през някаква временна трошка, само
колкото да имам с какво да се придвижвам до работата и обратно, а наред с това
да продължавам да си търся мечтаната марка и особено модел, за който аз и без
друго нямам пари (или поне не ми се дават толкова много и поради тази сериозна
обстоятелствена причина, на сегашния етап търпеливо изчаквам – с надеждите, уж
да се появи нещо по-евтинко, ама едва ли ще имам достатъчен късмет)...
С
влизането им в новата квартира, Нени и Меган са си взели едно малко псе.
Тяхното, което имаха от дълги години, ветеринарите преди време го умъртвиха
заради напредналата му възраст и разни болести, които го бяха налегнали. Сега
това е още бебе на няколко седмици, но е същата вълча порода като старото –
демек, очаква се един ден и то да стане овчарско куче, когато порасне подир
някоя и друга година. Кученцето всъщност е женско, но не знам защо са го
кръстили на мен – “Gypsy” (“джипси”, което на английски се превежда като
циганин/циганка). Иначе на размер, за сега малкият помияр (пардон – мастия, в
конкретния случай…) се побира само в двете шепи на Нени – кога ще расте
занапред и колко, никой не може да каже още…
Това
е всичко от днешния мрачен и дъждовен съботен ден. Мислехме да се събираме с
едни приятели довечера у нас на двора, обаче лошото време ще попречи и на тези
наши намерения. Освен това Дани е нощна смяна и утре вечерта, така че тази
седмица ще си стоим в къщи и ще се занимаваме с отдавна изоставена домакинска
дейност. Надявам се, че следващото ми комюнике ще бъде по-разнообразно и
разведряващо – сега се пренасям на писмата си, писани през далечния период в
началото на новото хилядолетие, които в момента подлагам на редакция и частично
допълнение с позабравени факти и пропуснати събития.
05.09.2014 – Брей, майката му стара! – като потекоха едни благини, като се застичаха
едни буйни потоци от изобилие и благоденствие; ще ни издавят чак! Тапа да им
туриш, да речеш - и тя няма да ги спре, както са се отприщили. За да не се
чудите обаче какво чак толкова става с нас и от къде се е взела толкоз много
еуфория специално около мен, сега започвам с изложението си направо от
действителните факти. Макар включванията ми в последно време да са малко
по-нарядко, за сметка на това пък са богати откъм информация и всякакви емоции
– както положителни, така и отрицателни (за баланс, естествено).
Предишният
ми репортаж беше писан почти две седмици назад във времето – тогава Даниела
ходи на работа нощна смяна и аз прекрасно си запълних кухината, породена от
нейната липса в къщи. На другия ден тя спа до обяд (което също ми даде
съответното право на относително душевно и телесно спокойствие…), а следобеда с
нея се развилняхме из двора – окършихме всички израстъци, изрязахме дървета и храсти,
очистихме всякакви клони и бурени. Терасата ни светна като цветен телевизор
“Рубин” – една част от вършината натъпкахме в кофата за боклук, но голяма част
от нея остана да я вдига камиона на Съвета към отдел “Чистота”. Това вълнуващо
мероприятие се извърши в съботния ден, когато другите нормални хора ходят по
ресторанти, на разходки, за риба или пък се изтягат мързеливо пред екраните на
домашните видеосалони и безмилостно търкат кожените си миндери и дамаската на
фотьойлите – Господи, какви нещастници и мързели има по тоя шарен свят!...
Следващият
неделен ден с нищо не се отличи от предходния – единствената разлика беше тази,
че поне той започна с официалното ни посещение на сръбския църковен храм, след
което последва “веднагашното” ни прибиране в къщи. Даниела и Ванеса пак
излязоха по пазари и покупки на разни подаръци за различни поводи, докато аз на
нова сметка запретнах ръкавите на домашния си аристократичен и плюшен халат, за
да се разправям с дървесината и остатъците от прогнилите ми пънове, разпилени
из целия двор. Първо изкарах тях отвънка и ги пръснах на моравата да не ми
пречат, че пък на тяхното място да нанеса пресните, които съседът ми така
старателно беше подредил върху плочника на предната площадка (заради което му
действие, на мен пък ми идваше да му отсека кратуната връз някой от неговите
собствени дръвници). В задната част покрай бараката подредих новите дънери, а
по-отпред пак върнах старите, за да са ми наръки - те вече ще заминават за
горене при първа възможност за използването на оджака, вместо да ми свидят и да
ги пазя от години, за което време те просто изгниха. И въпреки всичките ми
физически усилия, които най-старателно положих с “мамата-мамата” на уста, пак
остана една огромна купчина от клони и други дървесни изрезки, които ще
атакувам на някой следващ етап, след като в мисията си по разчистването въвлека
в употреба и моторния трион. Ще ги надялкам с него на по-къси дръвца и ще ги
изгорим наред с останалите стволове и пънчета. Толкова много дървесен материал
не съм имал и в най-силните си строителни години – по-скоро камъните на
камината биха се разтопили, превръщайки се в лава, преди да ми свършат дървата
за огрев. Следобеда моята акция най-после привърши и аз се прибрах в колибата
доволен от добре свършената работа, а пък жените ми си дойдоха едва по-късно,
чак привечер. Докато чаках завръщането им търпеливо, самовъзнаградих се с
поредица от няколко огромни стакана, заредени до ръба с любимия ми “шприц” –
вино, съвсем леко разредено с лимонада или газирана вода и много бучки лед. За
чаша ползвам една германска халба от бира, която по стандарт събира половин
литър течност, но аз като я попрезоря малко, може да надхвърли тази вместимост.
След изпиването на няколко такива “шприца”, вечерта заспивам като току що
насукало се бебе и спя непробудно, докато сутринта не си насера пелените (в
този случай, да ми се допикае на ранина - зверски и неконтролируемо)...
Служебната
седмица започна в понеделник със серия от запитвания на клиенти, интересуващи
се от най-различна изработка на техни изделия. За всеки един от тях трябваше да
се подготви предварителна документация “на грубо”, от която да стане ясно общия
обем на вложените материали, да се даде цена за цялостното завършване на
проекта под формата на труд, включващ изработката, сглобяването, монтаж с
инсталиране на място и т.н. – дейности, от които само се губи време и средства,
с единствената надежда, че поне нещо от всичко ще се превърне в истинска
поръчка, даваща ход на закономерната (и евентуална…) печалба за фирмата и
всички нейни сателити в наше лице като нейни служители. Така в суматоха и
напрежение минаха четирите работни дни – а пък само четири, защото петъкът беше
почивен ден заради местния селски панаир. Децата също не ходиха на училище и
нашата Ванеса, заедно с група нейни съученици прекараха деня си в един от
местните увеселителни паркове, а Даниелчето хайманосва и си развява гривата из
магазините, без да купи нищо съществено (за слава на Небесата и всичките му
светии).
В
събота бяхме канени на гости у едни наши приятели от Бризбън – празнувахме
рождения ден на една от дъщерите им; по-малката, която навърши цели 5 годинки.
Преспиването се извърши у Дарина, защото на другия ден имаше фестивал на
сръбската култура и естествено кухня, който ние дружно бяхме планирали да
посетим. В това цялостно мероприятие обаче аз не взех никакво участие, поради наличието
на известни лични ядове и взаимни търкания с някои приближени от обкръжението в
семейния пръстен (със статут на капан, ако ме пита някой по-конкретно…) -
особено пък след окончателното ми оттегляне от музикалната сцена на Ванеса,
прехвърляйки всички принадлежащи отговорности и задължения на скъпата ѝ майчица. Аз каквото можах
направих и постигнах – за всичките 10 години, през които най-съвестно и
настойчиво се занимавах изцяло със свиренето ѝ, въпреки обстоятелствата спечелих множество отделни
битки, но пък онзи ден вече войната ми с тях (обстоятелствата, демек…) беше
напълно и окончателно изгубена. Най-после и аз самият разбрах, че моята иначе
благородна кауза е обречена на неуспех, а борбата – отчайващо напразна, както
напразни са били и усилията ми до този момент. И аз бях до тук – точка! Край! -
и моля без допълнителен коментар по темата, защото всяко разнищване на въпроса
би било излишно мъчително за мен самият… Та, поради създадените временни
обтегнати взаимоотношения в семейното огнище под формата на неприязън, на остра
взаимна ненавист и безпределна непоносимост помежду ни, аз си останах
демонстративно и триумфално в къщи, докато “победителките” в това време се
наслаждаваха на спечелената си измамна свобода…
Така
започна и втората работна седмица – не по-малко натоварена от предната, със
същата заетост и завоювани успехи. Едва вчера най-после се даде ход на една
голяма поръчка за три броя 8-метрови конвейери на обща стойност около $67,000.
Тази сума ще ни поизмъкне поне за кратко и само частично от блатото, в което
бяхме затънали всички, а крайният резултат вероятно ще положи началото на едно
съвсем ново и малко по-постоянно производство – но нека за сега да не
избързваме с прогнозите. Двата прототипа на столовете също станаха добри и се
очаква поръчка от по 100 парчета на доставка. Лаконично ще приключа със
служебната си ангажираност, за да не гневим излишно боговете, а и за да не се
развали нещо “магията”. Периодично ще давам по някое и друго техническо
комюнике, идващо директно от цеха с машинариите, но за сега ще се въздържам от
прекалени суперлативи и изхвърляния, за да не се изтирим на края като куцо пиле
на лайно.
Наред
с всичко това, много усилено търсихме и кола – Неничко беше мой главен
консултант в този нелек процес: коли – бол; пари – йок! Та се мятахме като
хамсии на стръв ту на един модел, ту на друг, докато най-после успяхме да
ангажираме един сносен автомобил за моите безкрайни претенции. И от исканите за
него $20,000, моят малък търговец спазари сделката само за $16,500… А понеже
продължавам с вчерашната си мисъл вече на следващата утрин в 05:30, сега пък ще
ви разкажа и за къде сме хукнали толкова рано. Сами разбирате, че след един
кратък сън, денят е вече събота, а датата – 06 Септември, в който празнуваме
Съединението на Княжество България с Източна Румелия. За целта и с
най-благородна мисия, на моите еничари съм организирал едно обедно тържество,
но колко от тях ще благоволят да го уважат, не се знае още. Пикникът ни обаче
съвпада с друго едно, напълно частно и съвсем не чак толкова обществено
мероприятие, така че ще има извинителни причини за неприсъствието на много от
нас, които съставляват основното ядро на нашата земляческа организация.
Довечера ще ходим на рожден ден – малката на бачо Гьорги става на 13, та
поводът е нейния и техен общ, фамилен празник. Действително той беше още в
понеделник, на 01-ви, който съвпада с този на милата ни леля Маринка – нека тя
също да е жива и здрава, макар и само посредством тези мои, малко задочни
поздравления…
След
като снощи мисълта ми секна с появата на Даниела в кухнята, сякаш се пресече
като прокиснало мляко, сега пък не помня до къде бях стигнал с разказа си. Седнахме
на масата да се поразговорим за това или онова, да се разлаем по света и у нас,
както и да изпием по едно-две питиета на изпроводяк, изпращайки още една
успешна седмица в небитието. Добре ама аз подпра ли един път ръба ѝ, че да си забия и лактите
връз снагата ѝ (за масата говоря, бре -
не за седмицата, нито пък за Даниела…) и като се закотвя дълбоко и трайно на
стола, отиде та се не видя и обикновено си осъмвам там – макар и вече сам, но
заел своята първоначалната изходна позиция, без да я напускам. Е, сега случаят
не беше баш такъв и не сме окъснявали много-много, предвид днешното ни ранно
ставане и движение по пътищата, кръстосвайки Бризбън буквално по двата му
диагонала. След малко поемаме на 150 км от нас да гледаме една кола, която е
много вероятно дори да купим, след като за целта сме се подготвили с банковия
чек за парите ($16,500) и съответните официални документи. В случай че
покупката се осъществи успешно, всеки от нас вече сяда в собственото си
превозно средство и от там по пътя назад се разпределяме в отделни направления
и лъчове: Даниела и малката отиват да помагат на Данчето в приготовленията ѝ за вечеринката, докато аз
(“патриотът”…) ще отида да чакам българите, които евентуално ще посетят и
удостоят с присъствието си тържеството на теферич, организирано в тяхна чест и
в името на Съединението. Привечер, след като служебните ми ангажименти
приключат, се емвам (на новата си кола евентуално…) и отивам да се веселя с
останалите от компанията у Жоро и Данчето, чието тържество започва веднага след
залез слънце. Така че днешният ни ден ще бъде малко по-активно наситен с
динамични натоварености, но те останалите също не са особено “статични”, та сме
си свикнали на режима – в противен случай трябва сами да лягаме и насила да
мрем (аз, по-специално).
Неничко
ще си дойде от работа във вторник, когато ще си вземе и колата. Шофьорските му
права се възстановяват през нощта срещу неделя, когато изтича наказанието,
което той беше получил от властите за неспазване и грубо погазване на правилата
и законите за движение по местните друмища. Това ще означава, че аз днес
непременно трябва да съм купил тази въжишка кола или отново рискуваме да
останем поне за няколко дни само с тази на Даниела - веднъж Нени да замине
обратно на обекта, аз пак ще мога да му ползвам джипката за превоз на жива
сила, техника и продоволствия; въпросът е да оцелеем само за този кратък
период. На следващото си идване двамата с Меган ще ходят на някаква сватба,
която е в Сидней и ще пътуват надолу с нейната кола, така че неговата ще бъде свободна
и на мое разположение за още около месец и половина време. Желателно е обаче да
му я върна, защото това е цял камион, който харчи много нафта, а пък тя хич не
е евтина – а най-лошото от всичко е, че не може свободно да се краде от някъде,
освен да се купува по цени на дребно от бензиностанциите...
Със
задна дата, считано от миналата седмица по документи, аз отново започвам да
работя като наемник – т.е., контрактор по силата на взаимни договорни
споразумения с шефовете на компанията. Така ще мога да вкарам в действие моето
малко сдружение под надслов “Маркони”, за да използвам финансовите му облаги за
пред Данъчното Министерство и копоите, които ние всички изхранваме с мизерните
си средства, заработени с честен труд и предълги по часове трудодни. По този
начин ще се опитам да спестя 10% от принадената стойност на колата и да
възстановя барем $1650 от цената ѝ, на която евентуално ще я купя. Наред с всичко, от завода няма да ми
удържат ДОД и да ми плащат те пенсионното осигуряване, които финансови операции
ще бъдат вече мои задължения. В крайна сметка аз се връщам на старата си
организационна и счетоводна схема, която за мен беше много добра в продължение
на толкова много години. Чрез нея богат не се става обаче – малка част от
всичко онова, което разбрах за последните около 25 години е, че богатството се
трупа единствено и само с кражби; с честност и почтеност, с лоялност и не
крадеш ли, просто няма излизане от батака. Използвайки частната си фирма като
финансова единица и институция, единствените облаги за мен ще бъдат някои
облекчения при ежедневните ми банкови операции, приходи/разходи на средства и
други подобни, което не представлява нищо друго, освен едно елементарно
жонглиране и въртене на едни и същи средства, които по принцип не са на никой
друг, освен на държавата (т.е., едно преливане от пусто в празно, както е казал
мъдрият наш български народ). Така за нас остава само душевния гъдел от
временното им притежание в банковите ни сметки и лъжливо-измамното усещане на частично
задоволство (по-скоро злорадство…), че ако не сме напълно измамили, то поне с
много малко сме надхитрили Системата (преебали, все пак е най-точното
определение за подобен вид чувства)…
Това
е всичко за сега, мили родители мои. Аз умишлено не споменавах за тези наши
маневри, защото не обичам да се разлайват кучетата предварително. Когато
плановете се превърнат в безспорни факти, тогава вече може да се разказва с
часове кое как е било и защо така е станало. Но за тях и за развръзката от
техния ход ще научите едва в следващия ми репортаж. След малко излизаме; ох,
ама как забравих, бре! – първо ще пием кафе от машината и ще си направим малко
за из път, че зер, ако не пием от тая отвара може да се разтвори земята или пък
да падне слънцето… Хайде, чао и за много години…
14.09.2014 – Кръстовден, голям празник! - строг пост, горещи молитви и непосилно
въздържание от греховни помисли! Седмица по-късно след последния ми репортаж, в
(много) ранната неделна утрин ще разкажа за изминалата седемдневка, след което
излизаме с Ванеса. По някаква случайност Даниела днес е на работа - първа смяна
и понеже ние продължаваме да сме с една кола в семейството, напред я закарах до
“цеха” и веднага се прибрах (по силата на същия случаен закон, тя и вчера беше
дежурна, независимо от съботния ден, който бе почивен за нормалните селски
труженици и градски чиновници). Твърде вероятно е, ако така си свикнем да
нямаме нужда от втора бричка и неминуемите разходи подир пръдливият ѝ и ненаситен ауспух, но
това са сигурно само мои лични предположения, породени от ранното ми ставане и
системно недоспиване. Нека сега обаче, с вас да се върнем при последните редове
в края на предишното ми включване в ефир – беше събота, в сравнително ранните
часове на едва започващият нов почивен ден.
Към
08:00 тръгнахме на път, за да видим една кола за продан, която беше съвсем
близо до нас, в рамките на малко повече от стотина километра радиус, което за
размерите на огромната и необятна Австралия се счита като нещо едва ли не в
съседния квартал. След около час пристигнахме на уреченото място, а в същото
време там на срещата дойде и един мой приятел, когото бях помолил да се
присъедини към мен, когато дойде време за изпробването на колата. Иначе самата
тя като марка и модел отговаряше напълно на моите педантични изисквания. Когато
обаче се яхнахме на нея за пробен тест и се понесохме с бясна скорост из
улиците на квартала, установихме че нещо педалът на съединителя се натиска
някак си непреодолимо и необичайно силно, за да отдели при потеглянето на
автомобила, а също и когато се сменят скоростите. Тук веднага си спомних една
случка от годините на омразния ми войниклък, по времето на някакво шибано
учебно занятие, провеждащо се из тучните ливади и угарта на военния полигон
край с. Корен, Хасковско. Този малък земен ад е разположен съвсем малко встрани
от оста Хасково-Харманли-Любимец/Свиленград и има почти същата печална слава,
наподобяваща като сравнение единствено с “триъгълника на смъртта” - последният
пък връзващ точките между населените пунктове Елхово, Грудово и Звездец. Сега
няма да се впускам в други подробности от общонационален интерес и отдавна
засекретени дела и документи – думата ми беше за случай, съвсем различен от
онези, свързани с военната стратегия и бойна тактика.
По
едно стечение на обстоятелствата, именно на този полигон (вероятно с размерите
на цяла Добруджа или поне на мен така ми се е струвало тогава), след
безбройните му и безсмислени кръстосвания надлъж и нашир (както на крак пешком,
така и пълзейки из прахоляка “лазешком”…), имах рядката възможност да се кача
зад геврека на един от камионите, с които ни разкарваха из лагера като качета с
гой (специална смазка за оръжие, с която си мажехме и обувките, за да не текат
през зимата – б.а.). Трябваше да се направят известни маневри и размествания в
автопарка – понеже аз пръв вдигнах ръка и проявих възторженото си желание да
свърша работата (вместо да се рия из прахоляка наравно с моите авери, както
разбрах по-късно, че са ги карали да пълзят с противогазите и да изпълняват
командите на нечий самозабравил се идиот с пагон и фуражка …), началството
веднага ме отлъчи от стадото и ми възложи да се справя с бойната задача в мирно
време. Въпросният 3-осен тежкотоварен камион, марка “ЗИЛ-157” и не знам по
какви причини носещ звучното прозвище “Джуган”, по принцип беше емблематичен
със своята популярност и издръжливост сред армейския личен състав, а
същевременно с това и пословичен с трудността си на управление. За да си смени
това туловище предавките обаче от една на друга, трябваше първо да се скочи с
двата крака и да се натиска силно върху педала на амбреажа, с известно
повдигане дори на таза от коравата му като сламен миндер в плевня седалка. Едва
тогава, патерицата (скоростният лост, демек) можеше да се премести на
следващата предавка (независимо дали във възходящ ред или в низходящ), което
действие пък беше свързано с някакъв невероятен и пронизващ шум на стържещи
едно у друго зъбни колела, с усещането че на всяка една такава смяна на скоростите,
търкалетата им губят по няколко зъба и последните остават да се въргалят и
роболят някъде из трансмисията или влизат необяснимо как директно в картера на
двигателя. А пък завиването на това многотонажно влечуго се извършваше с
дърпане на кормилото до отчаяние в едната или другата посока, отново с двете
ръце + помагане с крак за подсилване на действието; и пак с изправяне от
седалката и подпиране на гъза в страничната врата…
Подобно
странно и смущаващо чувство аз изпитах и онзи ден, когато се качих на тая
проклета кола, на която съединителят ѝ едвам потъваше надолу. Какъв му беше точно кусура не знам, но от там много
силно намирисваше на някакъв сериозен проблем, изпод капака на чиято вряща
тенджера се подаваха едни барем $1500 масраф за евентуален последващ ремонт.
Този факт тотално охлади първоначалната ми детска еуфория, с която подходих към
возилото, имайки явните си и сериозни намерения да го купувам на мига. Бяхме
приготвили и банковия чек даже за сумата от $16,500, но до сделка със
собственика така и не се стигна. След като моят човек също кара колата, а той е
вещ по тези въпроси, единодушното мнение и на двама ни беше, че трябва да стоим
по-настрани специално от тази и други подобни автомобили. Защото независимо от
напудреният им външен вид, в комбинация с привидна вътрешна чистота и блясък,
те носят единствено и само проблеми на следващия си собственик. Случаят е
аналогичен, както обикновено става с красивата жена например – гледаш я отстрани
хубава, засукана, настофърчена, а пък малко след като си я отведеш в къщата
установяваш, че всъщност сам си подпалил чергата си с нея и подир пък цял живот
се чудиш къде да я дяваш и как да се отървеш от нея, ако тя (в случая жената, а
не чергата…) случайно не обича да яде гъби…
След
поредния неуспех, който изпитах поемайки порция от горчилката на
разочарованието, всички отидохме в домът на моя приятел за анализи и бъдещи
планове върху чаша ароматно кафе (и то от машина…), подплатено с множество
бисквитки и курабета за мезе. Там вече се разделихме на лъчове, защото Даниела
и Ванеса трябваше да ходят по разни техни женски посещения, след което да
отидат у Жорови, че да помогнат на Данчето в приготовленията си за вечерта. Ние
пък с моя приятел и семейството му заминахме на поляната, където беше
организиран пикника по случай Съединението на България.
За
мое учудване и най-голяма изненада (приятна, при това…), общественото ни
мероприятие беше посетено от доволен брой нашенци, някои от които съвсем нови и
непознати, та все пак ние успяхме да проведем нашата другарска среща.
Независимо, че много от основните и водещи фигури в организацията ни отсъстваха
по извинителни причини, ние останалите отчетохме тържеството и се радвахме на
взаимната си компания. Когато сутринта тръгнахме от нас времето беше прекрасно,
обаче по обяд се заоблачи, излезе един противен Казанлъшки вятър, който наложи
бързата подмяна на ледената бира с червено вино, за да не ни окапят ушите от
студ. Изкарахме весело и приятно и към 16:30 се разотидохме по къщите.
Хората,
които ме докараха до там заминаха на някакъв градски събор в ситито на Бризбън,
докато мен ме натовариха други приятели, с които вечерта щяхме да бъдем заедно
у бачо Гьорги. С тях трябваше първо да минем през техните обекти и ангажименти,
но аз бях само един возещ се куфар и не ме интересуваше много-много посоката на
екскурзията ни. В крайна сметка вечерта се събрахме всички у Жоро и Данчето,
където изкарахме рождения ден на малката кажи-речи до първи петли.
Ние
спахме там, защото на другия ден трябваше да заведем Ванеса на урок при
учителката и докато я чакахме да свърши, с Даниела си направихме една кратка
разходка с колата из околността. Едва следобеда се прибрахме в къщи, а малко
по-късно привечер на гости дойде нашата квартирантка. С нея също изкарахме
весело и приятно – ние най-после ѝ поднесохме малкото подаръче, което бяхме донесли специално за нея от
България. От толкова много отлагане, та най-после се наканихме да го дадем на
жената. С това приключиха и почивните ни дни, за да дадем ход на новата
седмица…
Натоварванията
на работа продължиха през цялото време. Трябваше да се направят едни спешни
чертежи за спечелването на някои клиенти, които искаха да поръчат нещо при нас.
Паралелно с това работих и по онзи конвейер, изработката на който също вече е
на ход. Във вторник Неничко се прибра от обекта – нуждата налагаше да му върна
джипката, за да я ползва той напред-назад и аз от тогава пак останах да
разчитам само на двата си крака. Следобеда ходих до един завод на 40 км от нашия
по пътя за Бризбън, за да взема едни материали, които да сравним с
документацията, по която те се изработват съгласно мизерните китайски скици,
дето ни бяха предоставени за ползване. И добре че стана така, защото моите
съмнения се оправдаха на 100% - това, което имахме пред нас изобщо не
отговаряше на уж действителността по каталога, според който ние нагодихме
нашето изделие да отговаря по размери и конфигурация на техните продукти. Това
бяха едни ролки, монтирани на метални рамки, по които отгоре се търкаля лентата
на конвейера. Добре ама те са по метър и нещо дълги, башка дето ролките им са
метални и цялото това нещо събрано и сглобено тежи вече доволно много. Е, не
чак толкова, за да се премести от едно място на друго или колкото да се
натовари в кола, но аз имах наивните намерения с тази рамка на гърба си да се
понеса и по влаковете, защото джипката щеше да остане при Нени, а аз да се
връщам назад с товара на ръце. Нахвърлях стоката в багажника и бегом назад до
завода, за да я разтоваря, че пък да не я мъкна и на ръце по влаковете. Тогава
още не знаех, че тези рамки не стават за нашите нужди – зарязах ги в цеха и
веднага отпраших обратно за срещата ни с Нени в Бризбън, който вече пътуваше
със служебния им автобус. Срещнахме се с него на една от гарите – аз му носех
разни армагани: българско сирене и гръцки маслини, които той много обича. Леля
му Даниела беше изпратила още джунджурии, та му предадох всичко и малко след
това поех пътя към Gold Coast. Нени ме закара до Централна гара, а аз от там се
натоварих в мотрисата за село - само след час клатушкане с експреса и Даниела
ме посрещна на нашата влакова спирка. Това обаче беше чак в 19:30, когато
най-после се прибрах след дългия работен ден.
Веднага
се залових с обществена и организационна дейност по сформирането на избирателна
секция в Бризбън заради предстоящите Парламентарни избори в България. Онзи ден
ми се обажда нарочен човек от Посолството ни в Канбера, та и с него се
разправяхме по тези въпроси – трябваха регистрирани най-малко 40 души, за да
имаме право на такава секция. До късно вечерта вече необходимите бройки бяха
набавени и патриотичната задача изпълнена. Впоследствие се разбра, че ние няма
да сме в града точно тогава, защото баш през тези почивни дни сме имали
резервации за някакъв морски курорт, където отиваме още от петък вечерта.
Независимо от всичко, каквото зависеше от мен в качеството си на Президент, аз
направих за благото на Българската Асоциация, а пък с останалото ще се
занимават моите заместници и членовете на Комитета.
От
следващия ден насетне започна утежнения режим на движение само с едната кола на
Даниела, с която останахме за няколко дни. Сутрин първо отиваме да караме нея
на работа, след което аз минавам да оставя Ванеса на училище, за да отида на
работа малко преди 07:30. Вечерта Дани се прибира с нейна колежка, която я
оставя на онзи огромен търговски комплекс, от където тя върви половин час пеша
до нас и през целия си път проклина всичкия възможен свят (и моя милост,
включително – предполагам даже най-вече мен, като главен виновник за семейния
дисбаланс…). Аз в 17:00 прибирам детето от училище и едва тогава се завръщаме
всички в къщи. Това ни е програмата за сега, докато Нени не ми докара обратно
джипката си, която пак да ползвам за някакво (не)известно време – точно до
момента, в който купя колата, дето не съм я намерил още.
В
петък Даниела не беше на работа, но за сметка на това пък вчера и днес е първи
смени. Поради тези причини не сме развивали някакви сериозни дейности и
мероприятия. Вчера следобед се хванахме да нарежем дървата, че да ги прибера уж
днес. Добре ама веригата на моторния ми трион се оказа доволно изхабена –
толкова много, че с нея не може да се отреже и една клечка за зъби даже. Та
сега чакам бачо Гьорги да дойде и да ми я наточи, след това да подкастрим
лозите и от своя страна да проведа множество от сборна стопанска активност. Но
преди това, след малко ще излизаме с Ванеса – ще посетим местния битак, после гръцката
черква за по една свещ и най-накрая ще се озовем на поляната пред Градския
съвет, където в момента се провежда Интернационален културен фестивал на
етническите групи в района. Естествено, освен сцените за песни и танци на
народите, ще има много павилиони за сръбска скара, гръцки шишчета и всевъзможни
други специалитети. Вероятно там ще се срещнем с други наши приятели, та с тях
ще изкараме няколко приятни часа на открито в сладки приказки и всред
шумотевицата от международно грачене на всякакви езици. Наша позната ще пее на
един от подиумите, та ще подкрепим и нея с аплодисментите си.
За
вечерта очаквахме Нени и Меган да ни дойдат на гости, но това посещение се
отложи за утре, че те днес щели да ходят някъде. Няма да се учудя, ако пък утре
ми се каже, че отново имаме промяна за неопределено време, както напоследък
постоянно се случва. Ще видим – каквото, такова…
Ванеса
вече стана от сън и сега закусва. Чакам я да свърши и излизаме. Денят обещава
да бъде слънчев и приятен – за всичко останало ще научите в следващия ми
репортаж, който се очаква да бъде по някое време идната седмица. Сега се сетих,
че ако Нени и Меган дойдат утре, заедно с тях ще отпразнуваме рождения ден на
баба му Веска – какво вълнуващо съчетание ще бъде това!...
21.09.2014 – Седмица по-късно, отново по средата на неделния ден. Даниела заведе
Ванеса на урок при учителката, а пък аз, останал насаме единствено с мислите си
по всички вас, сега ще нахвърлям щрихите от събитията, случили се през току
изтичащата вече седмица. Имам на разположение поне няколко часа, през което
време ще се опитам за пореден път да ви въведа в дружеската и взаимно любеща
обстановка на семейният ни микроклимат от голямата макросреда, която ни
заобикаля. За да бъда последователен се връщам на миналата неделя, когато миг
след като приключих съчинението си, излязохме с Ванеса по разходки. Него ден
Дани беше на работа и тя не взе участие в нашата неделна променада.
Първият
ни обект на посещение беше местния квартален битак, където като по чудо се бяха
струпали огромен брой търговци и всякакви търгаши от най-различно естество и
национално потекло. По тези тържища се чуват сърбохърватски и македонски
най-звучни псувни, водят се безкрайни пазарлъци на полски или чехски език,
строг и дипломатичен тон лъха от германските сергии, както разбира се има и
местни мужици, които като ги напече слънцето буквално раздават стоката на безценица,
за да се отърват час по-скоро от боклуците си - само и само да се махнат от
там, че да си пият бирата на сянка. Покрай сноването из алеите на битака се
натъкнахме на няколко отделни артикула, които ни грабнаха вниманието и веднага
придобиха своите нови собственици срещу съответните няколко дребни сребърника.
Купих си едни разкошни мокасини, с които да обикалям вечер улиците на квартала
– такива удобни и практични обувки не съм имал от времето, когато носех
платнени гуменки от 1 лв. заради другарката ми Кротева в часовете ѝ по физическо възпитание на
далечните прогимназиални класове. Търговецът искаше $2 (два…) за тях, но се
задоволи и с единият, който му предложих просто на шега. Когато обаче сделката
стана на момента, тогава пък тутакси съжалих, че не му дадох само 50 цента, но
обувките така или иначе са достатъчно добри и напълно си заслужават цената на
жълтия месингов долар. По-нататък намерих едни бронзови номера, които аз
отдавна търсех за пощенската ни кутия. Е, аз търсех и ги намирах в магазина по
5-6 долара парчето, но тук под израза “търсех” трябва да се подразбира, че
исках да намеря нещо по-евтино. А тази женица на сергията ги предлагаше по $1
парчето, но пък охотно прибра друга жълта монета от $2 за три броя. Искам
най-после да направя дървената табелка на пощата, която закупих от Габрово още
по време на посещението ни през 2010 и която стои на бара в механата
непокътната от тогава. Вероятно скоро ще дам ход и на този проект, но за сега
само му се каня и събирам сили и желание за полагане на началото. Добре си
спомням, че в торбичката ни имаше още армагани, но точно сега не мога да опиша
какво друго купихме от това шарено международно тържище.
След
като се навилняхме по сергиите и приключихме с търговската си дейност,
заминахме този път за гръцката църква. Там имахме среща с други наши български
приятели, заедно с които после щяхме да ходим на един фестивал. Ако си спомняте
от датите, тогава беше Кръстовден, който също се празнува от гърците. Черквата
им беше претъпкана от народ, с тази разлика че свещениците пеят на техния
собствен език и освен стандартното “Амин” на края, нищо друго не им се разбира.
От време на време попът пуска по някоя и друга лакърдия и на английски език, но
в този Божи храм хората основно използват гръцкият. Разполагат също и с много
хубав църковен хор, съставен от десетина души, а пък свещите им се раздават без
пари – всеки посетител дава според желанието и възможностите на кесията си по
някой и друг грош на напълно доброволни начала. Освен с нашите приятели, по
време на богослужението се видяхме и с други едни – същия ден жената щеше да
пее на някоя от сцените на фестивала и всъщност посещението ни на този форум
беше предимно, за да я подкрепим и аплодираме като нейни сънародници. Ванеса
има една съученичка от сръбски произход, която пък участваше във фестивала с
тяхната трупа за народни танци и отиде при нея. Нашата сънародничка изпя три
разкошни македонски песни, които са ѝ специалност и предпочитание, с което спечели овациите на публиката. За
жалост шепата българи, дошли специално заради нея не бяхме достатъчно да
изразим националната си гордост и за пореден път се проявихме като едно бедно и
продажно племе, без никаква духовна стойност и ценностна система. Заслушани в
песните, случайно се намерихме и с още едно младо семейство, които нарочно се
спрели да чуят на какъв език се пее – много възпитани и интелигентни,
образовани млади хора, новопристигнали в Австралия едва преди месец; също
търсещи, както всички останали място под слънцето, поминък и препитание, с
надеждата за по-добър живот. Така се запознахме и с тях, разменихме си адреси,
телефони и занапред ще продължим да се виждаме по най-различни поводи.
В
приятна обстановка и сърдечни срещи със земляци времето напредна и аз в 14:30
трябваше да отида с колата, че да прибера Даниела от смяна. Ванеса остана на
поляната при приятелката си, докато ние се прибрахме в къщи. Привечер очаквахме
Жоро и Данчето да минат през нас, защото те и без друго били по магазините из
нашия квартал. Бачо Гьорги имаше задачата да ми наточи зъбите на моторния трион
и да укрои лозницата, докато аз в туй време омесих една кайма за кюфтета. Те
дойдоха надвечер, свършихме си работата и седнахме на кратък моабет. Заради
празника аз не ядох цял ден, вечерта хапнах само малко салата, но не съм блажил.
Дано Бог бъде по-милостив към мен, като е видял от високо моята безкористна
саможертва. От гръцката черква си взехме и нафорки, но аз и тях дори не ядох –
направих си ги на попара едва тази сутрин, когато последните бяха вече замязали
на кокал. Ванеса изяде една купичка с жито, което също се сервира безплатно за
миряните. Отвън имаше кексове, курабета, всякакви гръцки сладкиши, но аз не съм
барал нищо, освен дето сръбнах малко водица, че щях да жабясам под тоя припек
на поляната. Така приключи денят, после пък вечерта и с нея окончателно затворихме
страниците на още една успешна седмица.
Ето
ти го вече идва и понеделникът, с рождения ден на милата ни майчица и най-скъпа
баба Ванеска (а то пък идва от Веска…) – 15 Септември; ден свят, ден паметно
свещен! Идването на Нени и Меги, планирано за неделната вечер се отложи за
понеделник, което пък съвпадна и с празника на майка. Стъкнахме масата,
направихме салати, ордьоври, накълцахме мезета и т.н., та си посрещнахме децата
както му прилича. Изкарахме весело в компанията на младите и като ги изпратихме
се разпределихме по каютите. Неничко в сряда се върна на работа – той отново ми
остави колата си за временно ползване, а пък се прибраха с тази на Меган. С
него се чуваме всеки ден и си разменяме по някое и друго изречение от общ
характер – житие/битие, водим дискусии и спорове по въпросите за колите и т.н.
Остана
само да разкажа за работната ми седмица, която този път взе връх над всичко
останало, докато пък кулминацията ѝ беше в петък. Съоръженията, които изработваме в момента почнаха да добиват
вид под формата на скелет и външна конструкция. Момчетата накроиха материала и
подкараха заварките. За сега всичко върви съгласно документацията и по
предварителния план – да видим как ще бъде до края с предаването на изделията.
Клиентите ежедневно допълват желанията си с нови прищевки, за някои от които
дори ще си платят отделно, защото елементите им не са включени в първоначалните
договорни споразумения и документи. Както в началото уж бяха три напълно
еднакви конвейера, впоследствие се оказа, че само единият щял да бъде
стандартен и базов модел. Останалите два ще се различават по структура и
функции, което на практика довежда до създаването на модификации и преработки,
за които не бяхме подготвени. Аз своевременно унифицирах всичко до такава
степен, че макар на пръв поглед да изглеждат различни, машините ще се
произведат от стандартни части, само че с известно разместване на разни
вътрешни елементи и агрегати. Всички се надяваме, че дори и ще ни платят,
защото заплати не сме носили от няколко седмици насам и за сега работим на
празни обороти при най-пълно натоварване на производствените мощности – нещо
подобно на схемата: “Банка нéма пáре – вие действайте!” Именно тук ми дойде на
ума да вметна едно кратко пояснение за смисъла и произхода на тази крилата
фраза, станала вече нарицателна и пословична със своята правота и откровеност:
“Пáре нéма - действайте!
Значи,
съгласно едни исторически материали с доста съмнителен произход, действието се
развило през далечния период на 19 век, в промеждутъка на тъмните години
1850-1870, когато са се сформирали българските чети в Македония за
освобождаване на България от турското робство. Та, пратили тогаз комитите двама
по-окумуш четника до Истанбул, за да проверят как могат да се сдобият с оръжие.
След време онези бунтари получават депеша (телеграма демек):
-
Оружие има много и е баш ýбаво. Ала сáкат пáре или дýпе!
Отговорът
на воеводите бил с прости и ясни инструкции:
-
Пáре нéма – действайте!...
Та
така и ние сме се заловили за тази работа като удавника за сламката и се
надяваме, че като изработим тази първа по-сериозна за нас поръчка, тя пък от
своя страна ще повлече множество други подире си, а това автоматично ще
гарантира нашия финансов подем и малко по-постоянна доставка на блага и
средства за препитание. Да се надяваме - единствено времето ще ни покаже…
В
плановете и перспективите на малко по-близко до днешното време влиза
предстоящото пътуване на Даниела и Ванеса до Аделаида. Те тръгват в сряда, а ще
се приберат идния понеделник, доколкото съм запознат или дори още в неделя
късно вечерта. Буквално няколко дни след завръщането им пък, всички (заедно и с
мен вече…) отиваме за няколко дни на почивка в един крайморски комплекс. Това
се пада точно през почивните дни, когато ще провеждаме и изборите в Бризбън (05
Октомври), та все още не знам как ще комбинирам всичките си обществени
мероприятия и дейности, без последните с нещо да попречат на личните. Има време
до тогава – все нещо ще измисля.
Ние
снощи бяхме на гости у сестрата на Марио – Людмила. Ванеса от своя страна пък
ходи на някакъв рожден ден с преспиване, който от няколко дни подготвяха с
другите деца за тяхна обща приятелка, съвсем тайно от нея. В четвъртък завърши
учебния срок и сега дечурлигата имат цели 2½ седмици ваканция, преди последният
им напън за изкласяването през Декември. В петък нашето малко моме цял ден беше
у друга нейна приятелка, в дома на която снощи се е провело изненадващото
тържество. По принцип ние не я пускаме да ходи по хората и да спи там, но снощи
беше едно изключение, по-скоро заради нас самите, защото нямаше как да я вземем
в Бризбън, нито пък да я прибираме по нощите – ние си дойдохме чак в 02:30
сутринта. А пък с тази последна информация завършвам поредния си бюлетин, за да
го продължа през някой от следващите дни – нека да е само здраве и живот…
28.09.2014 – Отново в много ранното неделно утро, за пореден път сядам да опиша
патилата си, защото после мисля и на черква да отида. Умишлено не пия кафе, за
да пристигна в Божия храм гладен, жаден и съсипан от несполуки. Е, това
последното е малко пресилено, но пък звучи добре и за това го написах. Слънцето
едва проби мастилено синьото небе и денят обещава да бъде, ако не нищо друго,
то поне приятен откъм климатична среда.
Напрежението
на работа беше започнало още в края на миналата седмица и уж кулминира в
петъка, но изригването му продължи трайно и в началото на тази, когато стоях по
12 часа на ден за изкарването на едни чертежи, които пък се чакаха от хората в
цеха, че белким свършат и те нещо. Миналата събота се наложи да направя едно
извънредно ходене до фабриката, за да дам последните си инструкции на момчетата
по оразмеряването на едни отвори. После се прибрах, а вечерта бяхме на гости.
Наред
с тези служебни ангажименти продължавам най-усилено да търся и колата на моите
мечти. Към сряда-четвъртък вече тази дейност се превърна в самоцел, граничеща с
истерията – особено след като очите ми се спряха на една, за която в момента си
казах: “Тази ще е!” Имах насърчението от Нени, получих зеления семафор и
благословията на Даниела, която от сряда е в Аделаида заедно с Ванеса. Аз се
подвизавам сам и се опитвам да събера мислите си, разпилени на хиляди страни и
посоки, обаче нещо не ми се получава. За момента продължавам да се движа с
джипката на Неничко, защото Дани замина с нейната кола, която остави на паркинг
близо до летището. Нощес ще я вземат от там и ще си дойдат с нея. В противен
случай аз трябваше да ги закарам до Бризбън, да отсъствам от работа баш сега в
най-големия зор, а и довечера да направя още един курс, че да ги натоваря
обратно за насам. Тези маневри от по 100 км във всяка посока, освен дето биха
глътнали многото време, щяха да костват и не малко средства, изразяващи се в
петролни продукти. А пък така, паркингът им струва някакви си $40, които дори
нямаше да стигнат само за бензина, който щяхме да похабим за пътуването –
отделно от разтакаването из трафика по пътищата. С което решение пък, поне този
проблем се разреши в полза на всички нас от заинтересованите страни.
Аз
в четвъртък сложих началото и поведох битката чрез едни неравностойни и
унизителни пазарлъци за въпросната кола, която на снимките от обявата ми
изглеждаше перфектно (като жена с много загадъчен грим, ама преди да е минала
под душа в банята). Продавачът искаше $19,500 за стоката си, докато аз го
почнах още от $17,000. Стигна се до там, че той дори не ми обърна повече
внимание, след като неговата най-ниска цена беше нито цент по-надолу от
$18,000. И нали меракът е основния двигател на прогреса, аз кандисах на тази
сума и му казах, че ще я платя с готови пари на ръка, защото онзи на всичкото
отгоре не искаше нито банков чек, нито пък междубанково прехвърляне на
въпросните капитали чрез услугите на Интернета.
За
да заработят мозъчните ми клетки и за да насоча потоците си от мисли в
правилната посока, в четвъртък вечерта си нарязах няколко домата на едро,
хвърлих шепа мазни маслини отгоре им и с бучка пожълтяло сирене встрани наченах
една от най-свидните ми бутилки с ракия – ама дали беше от чичо Божковата, дали
пък не беше на дядо Владика от Троянския Манастир; нямам тази отчетност.
Приказвахме с Неничко и се навивахме един друг за закупуването на колата,
търсихме други марки и модели за сравнение, дорде не взехме окончателното
решение за извършване на покупката. А пък аз като сръбна малко и добивам голяма
смелост в наклоняването на везните в моя полза и изгода. Легнах с мисълта за бъдещата
си нова кола… Обаче – какво театро се разиграва само няколко часа преди това…
Тъкмо
се прибирам скапан от пореден напрегнат ден на работа (това е все още в
злощастния четвъртък) и паркирам джипката на Нени пред нас. С наближаването към
входната врата обаче, още отвън започва да ми намирисва все по-осезателно на
джибри, на запарена каша за ракия, на “Винпром” или поне на селска
казанджийница. Е, рекох си със задоволство – винцето ми е почнало да втасва и
да завира; скоро ще започне и неговата експлоатация с разливането му по
чашките.
Не
знам дали до тук е ставало на дума, но преди около седмица намерих едно евтино
грозде - някакво без семки, внос от Америка; трябва да е изкуствено като
еднаквите маслини без костилки - щото като няма семки, как го завъждат тогава?
Но нали на по-големият ни американски брат всичко му е позволено – може пък там
да имат и такива безсемкови технологии за добив на грозде. Както и да е -
грабнах аз от зарзаватчията една касетка с 9 кила за $4 и се прибрах
самодоволно в къщи. След няколко дни престой, намачках гроздето, махнах му
чепките и извърших всички процесуално-технологични ритуали по изцеждането на
сока и наливането му в дамаджанки по 5 л, които си имам от предишни подобни
контрабандни дейности. За разбиването на плода използвах едно електрическо
съоръжение за добив на нектари, чиито ножове буквално направиха гроздето на
боза. Изцедих едрото през гевгира, после по-ситното го прекарах през цедката за
чая на Даниела и заредих боците с помията. От цялото количество изхвърлих само
2-3 шепи с люспи, които също премих на няколко пъти с вода. Сложих много малко
захар, защото нямам мерни прибори, които да ми покажат какви количества трябват
и в какви съотношения. Така зачаках и самото втасване на сока – именно, за
което иде реч в следващите ми редове.
Понеже
процесът нещо ми се видя твърде бавен и видима ферментация въобще не се
забелязваше, силно притеснен за крайния резултат реших да използвам съответния
катализатор за ускоряване на химическата реакция. Въз основа на катастрофално ниските
ми познания по химия и особено пък онзи, най-шибаният ѝ раздел, т.нар. “органична” (понятието изобщо не
произлиза от оргазъм – бързам тук да поясня на всички…), няколко дни по-късно
взех, че ръснах по 5-6 чаени лъжички захар във всяка дамаджана. Разклатих
всичко хубаво да се разтвори в сока, стегнах им обратно тапите отгоре и отново
зачаках търпеливо – толкова търпеливо, до усещането на миризмата онази вечер,
когато всъщност стана нетърпимо и настъпи необратимото (а химията познава
всякакви процеси и реакции – едни необратими, други пък обратно). Аз още с
приближаването ми към вратата започнах да предугаждам онова, което беше вече
станало, но действителността надмина дори най-апокалиптичните ми очаквания и
черногледи мисли. Бях оставил дамаджаните в коритото на мивката до пералнята в
коридора, в което Даниела обикновено препира парцалите. Единственото нещо, което
видях в мивката бяха двете дъна на относително големите шишета – отпрани и
отделени като две малки тепсийки, с някакви частични остатъци от винена кал по
тях. Всичкото останало количество от джибрите беше равномерно разпределено по
стените и тавана на коридора, докато на пода не можеше да се стъпи от
стъклените отломъци и останки от дамаджанките – буквално на сол... От
“изненада” краката ми се подкосиха и аз просто нямах сили да реагирам
адекватно, изправен пред болезнените последици от тоя винен батак, който сам си
създадох и който в момента се разкриваше пред замъгления поглед на очите ми,
амен-амен готови да се разплачат – хем от мъка и яд, а вероятно малко повече от
глупост. Цяло щастие беше, че точно в този потресаващ миг и на върха пред
покъртителната драма, нашата любима Даниела не си беше в къщи – т.е., спасихме
един човешки живот; най-вероятно моят, защото онова лудото шопчé вече щеше да
ме разпъне на кръст, заради тоя бирбат, само ако от някъде го беше зърнала
изневиделица...
Прибрах
се от работа баш в най-големия дъжд, но за късмет точно тогава валежът беше
поспрял за малко. Съблякох се гол и започнах да вадя едно по едно всички джунджурии
от коридора, като преди това ги премивах на чешмата. Платчета, украшения,
саксии, перденца, маси, столове – ВСИЧКО! Изкарах покъщнината навън и с един
мокър парцал започнах да мия стените, започвайки постепенно от вратата на
къщата, преминавайки бавно и стигайки чак до вратата на механата – известно ви
е архитектурното разположение на сградата. Хладилникът и пералнята бяха
пострадали най-тежко, но докато стигна до тях кашата вече беше доволно
засъхнала по повърхността им. Когато започна почистването от взривените
дамаджани, часът беше едва 17:00 – а доматите си ги рязах от 20:30 насетне.
Докато не светна в коридора и не почистих всичко до последната капчица каша не
мирясах, но пък и смяната ми него ден беше дълга и предълга - а всичко това се
случваше все още в четвъртък вечерта. Притихнал от отчаяние и безпомощност, пих
две-три бързи ракии и се свлякох безмълвен в празния, студен креват…
На
другия ден (петък) отидох на работа още в 07:00, защото Нени беше организирал
един негов приятел да дойде пред цеха и да свърши нещо по колата му. Аз пък от
своя страна трябваше да съм намерил 18 хиляди долара, с които да замина
следобеда на 250 км от нас, че да видя какво щях да купувам. Предложих на шефа,
след като така или иначе минавам покрай един склад на път за Бризбън, да
натоваря ролките за конвейерите, които възлизат на малко над 300 кг метално
тегло, по който начин обаче ние щяхме да спестим цената на доставката им. После
щях да ги прехвърля в новата кола и да ги докарам до цеха. Ангажирах и мой
близък приятел, който разбира от коли да дойде с мен за дружка и съветник при
покупката, че аз напоследък нещо съм се откъснал от тази търговска среда и
очите ми не гледат така зорко и внимателно, както по-рано. Наред с всичко
друго, преди да изляза от работа и докато чакам майстора на Неничко да си
свърши работата отвън на паркинга, лично аз трябваше да организирам и извърша
множество други странични дейности, при това служебни, а не от частен характер.
С излизането си от цеха, първата сериозна бариера, която също трябваше да
прескоча успешно, беше набавянето на средства за закупуването на колата.
Хуквам
първо към нашия махленски банков клон и като им казах за какви пари става
въпрос, момичето зад гишето ме погледна смаяно и каза, че банката им не
разполагала с такава крупна сума. Аз подчертах, че тук не говорим за 18 милиона
долара, а само за някакви си пикливи 18 хиляди, които ми трябваха веднага на
мига, за да си купя нещо за закуска с тях, че не бях и ял до тогава от
напрежение. Обаче първото попарване с горещо олово дойде, когато ми казаха че
такива големи суми трябвало предварително да се заявяват, за да се получат в
пълния си размер на желаната дата и точния час (е, аз и това го знаех, но се
правех на луд и разчитах, че нещо може да се уреди на място в банката; а пък и
как да ги поръчам тези пари по телефона? – това да не са пици, по дяволите!).
Що за идиотизъм, бе мама му стара? – когато ми държат париците в трезорите си и
жонглират с тях в полза на държавната и частна икономика, тогава няма нужда от
заявка. Ама като река да си ги прибера и веднага почват да се усукват и да
търсят под вола теле. Същите куроглавци са и принципно всички агенти от
застрахователната индустрия – години наред ти прибират паричките, обаче да не
дава Господ нещо да ти се случи, че да имаш нужда от изплащане по силата на
застраховката. Тогаз онези копои ще ти извадят от девет кладенеца вода, само и
само да ти платят по-малко или пък изобщо да не платят. Майната му – оная
кукумявка в банката все пак ми даде едни мизерни $5000, които били лимита на
съответния банков клон и които до никъде не стигаха, за да си купя с тях
баничка с боза например. Аз отвън от автомата изтеглих други $1000, с които
също изчерпих лимита на кредитната си карта и хукнах към следващите разклонения
на нашия финансов институт, с надеждите че отвсякъде като взема по няколко
хиляди, до вечерта може и да натаманя парите.
През
цялото това време слънцето от небето пече безмилостно, аз се обливам в гъста и
лепкава пот, разтапяйки се в собствените си сосове, а сърчицето ми вече бие на
пресекулки – още малко и ще изскочи изпод мократа риза, залепнала на гърба ми
като попивателна хартия. По пътя към склада, за където се бях запътил и
служебно, има един голям търговски комплекс, та ме посъветваха да проверя и там
да не би да разполагат с повечко валута, защото явно че нашият махленски клон
обслужва само бедняци и голтаци – богаташите като мен ходят другаде да си
влагат заработените средства. Момата зад гишето в тамошната банка обаче беше
по-харна от нашата и тутакси ми наброи 12-те хиляди, оставащи до необходимата
обща сума от $18,000. Натъпках парите по джобовете си и продължих за склада, от
където трябваше да натоваря стоката. Първото препятствие беше преодоляно, макар
и не отведнъж, но ние сме си свикнали нещата да ни се получават на няколко пъти
и никога още от първия опит.
Там
пък се натъкнах на една друга ситуация, която вече беше съвсем извън нашите
възможности за решение – онези нямаха в наличност въпросните части и трябваше
тепърва да ги поръчват и доставят от тяхната складова база. Аз и без друго им
носех нещо, което трябваше да върна – така че ходенето ми до там не беше съвсем
напразно. Разбра се, че ще пътуваме “леки”, без допълнителния товар и аз
продължих към къщата на моя приятел.
Вече
бях спокоен и единственото, за което мислех е как да комбинираме връщането на
превозните средства обратно в къщи, защо джипката на Нени също трябваше да
остане при мен – неговият майстор не успя да приключи напълно започнатото и
другата седмица в четвъртък пак има да ѝ монтира нещо допълнително. Аз си правех сметката, че след като купим
колата, моят приятел ще я докара до у тях, където пък оставихме Неничковата,
понеже последната е много голяма и харчи много нафта. Приятелят ми има
електрическа Тойота (хибрид), която работи основно на батерии и е нещо като
електрокар – бензин ползва много рядко.
В
уречения час (малко след 16:30) ето ни на прага пред къщата на продавача.
Колата му беше паркирана отвън и още с първото ѝ зърване, в очите ни се набиха разни кусури, които далеч
не заслужаваха похарчването на една ръчна количка с пари. Разочарованието и на
двама ни беше тотално, особено пък моето – малкият пикльо, който се бараше
собственик на автомобила, докато вчера ми парадира по телефона колко хубава му
била колата и как нямало да мръдне и със стотинка по-надолу от желаната сума,
едва ли не сега взе да ни моли и да ни отбива от цената; първо слезе на
$17,500, после свали до $17,000 но стоката му така или иначе не струваше и
изобщо не заслужаваше да си губим времето повече там. Натоварихме се обратно и
се прибрахме у моя човек. Аз имах набелязани още три други коли, за които дори
имах уговорка да гледам в събота сутринта.
Вечерта
направихме една софра у тях, поприказвахме си, начертахме стратегическите
планове за следващия ден и легнахме да спим чак в 02:00 през нощта. Сутринта в
06:30 скочихме, пихме по едно кафе и заминахме да разгледаме първата кола.
Както тя, така и следващите две, независимо че бяха обявени за доста над
допустимите за джоба ми стойности, в крайна сметка собствениците им кандисаха
на значително по-ниски суми. Макар това до някъде да беше добър знак, у мен
остана чувството на неудовлетвореност и известно душевно притеснение, че
независимо от по-ниската им цена, тези коли с нищо не ми грабнаха окото и не
възбудиха мераците ми да ги притежавам. Този ценови диапазон е малко по-долу от
категорията на по-новите автомобили и респективно човек получава точно онова,
за което е платил. Забелязва се едно общо овехтяване, което е предизвикано от
8-9 годишната им експлоатация и това е нормално: но исках ли аз да дам толкова
много пари, за да се сблъскам много скоро със същите проблеми, които ме
съпътстваха напоследък покрай моята кола? Всички тези вътрешни терзания ни
възпряха от вземането на прибързани решения – разделихме с моя приятел на обяд,
а аз от там се прибрах в къщи. Това беше вчера в ранните часове на следобеда.
Хапнах
набързо една боб чорба, изкъпах се обстойно, че се бях буквално вмирисал от два
дни и седнах да нахвърлям някоя писмена мисъл, докато ми се възвърнат мозъчните
клетки обратно в черепа. Така си уплътних времето до вечерта, самата вечер и
дори част от нощта. Спах бързо и ето ме сега напълно нов и друг човек. Още
снощи поразгледах колите от следващата по-висока ценова категория, където също
намерих няколко интересни екземпляра. Наумил съм си даже днес да проверя една
кола, защото не е много далеч от нас и мога да обиколя кварталите за някаква
бърза неделна инспекция. Парите са още в мен, които в противен случай утре по
някое време трябва да преведа обратно в общата ни семейна банкова сметка и
когато дойде следващ подобен момент, аз отново да изживея всичките досегашни
стресови ситуации.
Днес
може и малко колело да покарам дори, че нещо много се застоях на задника си в
последно време. Вчера валя дъжд, а привечер удари и градушка. При нас няма
поразии, а за другаде не ми е известно още, защото аз нито радио слушам, нито
пък телевизия гледам – живея като отшелник и пещерен човек. В петък, веднага
след работа тръгваме на една малка няколкодневна почивка, резервацията за която
Даниела е направила много отдавна. Това по време ще съвпадне с изборния ден, но
аз най-вероятно ще предприема едно допълнително пътуване от мястото, където ще
бъдем до изборната секция, за да проверя при какви условия се извършва
гласоподаването и дали всичко е по устав. Докато пред мен обаче продължават да
лежат уравненията с много неизвестни, чакащи своето решение и крайни резултати…
01.10.2014 - Ето как, драги ми читатели и скъпи мои нетърпеливи слушатели, съвсем
неочаквано и спонтанно дойде малко поприбързалият край на това поредно
послание, писано собственоръчно чак от опакото на света. Независимо че все още
се намирам на работното си място, всички определени задачи за деня (а и за
седмицата…), що зависеха лично от мен са изпълнени. Целият персонал на
фабриката се изнесе да лови риба, защото все още не са доставили едни
материали, които са необходими за продължаване на работата по конвейерите.
Работниците ми начело с шефа ще се завърнат едва в късния следобед, когато имат
да боядисват шаситата им до късно вечерта. Тази маневра се прави с цел да няма
хора и движение из цеха, защото при пръскането на боята с компресора се вдига
много пепел, която се напластява после навред. До това време най-вероятно и аз
ще съм си тръгнал, защото в по-късните часове на деня очаквам да ми се обадят
за огледа на една кола. Тя се намира през няколко къщи надолу от тук и аз преди
десетина дни ходих на предварителната ѝ инспекция. Колата беше обявена за $18,000, но още тогава продавачът каза,
че ще ми отбие от цената и ще я даде за $16,500. След като аз онзи ден
безуспешно обикалях да гледам другите коли и кръстосах Бризбън няколко пъти
надлъж и нашир, вчера реших отново да се обадя на този човек, за да проверя до
къде е стигнал с продажбата на колата си. За щастие той все още не я беше
продал, като по телефона ме предупреди, че е готов вече да я даде дори за
$14,500. Проведохме много експедитивни консултации с моя малък Неничко и
решихме, че в крайна сметка може да купим тази кола, която е баснословно евтина
спрямо всички останали, а пък средствата които са останали “неусвоени” от
определените за закупуване на по-скъп автомобил, да похарчим за разни изгъзици
и “екстри”, които впоследствие да радват хлапашките ни сърца и души – в това
число попадат специални по-красиви джанти с по-широки и спортни гуми,
допълнителни спойлери, по-широка тръба на цялата изпускателна система за повече
шум и т.н.; списъкът с мераците е нескончаемо дълъг. Ако стигнем до пазарлък,
аз смятам да взема колата за $14,000, което ще стане веднага на място и след
попълването на съответните документи, вечерта дори ще я закарам пред нас.
Въпреки огромната си заетост, Нени също ще дойде от Бризбън, за да присъства на
сделката и да съдейства при покупката - такива ни останаха уговорките от снощи.
С общи усилия и Божията помощ трябва най-после да приключим този мъчителен
процес и то по възможно най-успешния за нас начин.
От
последното комюнике насам (в неделя...) не са настъпвали някакви драстични
промени в рутинното протичане на живота ни. Ванеса е във ваканция, Даниела
започна работа още от понеделник, независимо че предната нощ се прибраха късно
от Аделаида - беше вече станало почти 01:00 докато си легнем. И пак добре, че
самолетът им пристигнал по-рано от определеното, та пътничките ми не са се
бавили допълнително. Днес Неси, заедно с една банда от училище са на посещение
във водния парк с басейните и пързалките - една от майките на децата ги е
закарала сутринта до там, а пък Даниела ще ги върне обратно по домовете им
надвечер, като си приключат с игрите.
Наред
с всичко планувано през деня, чакам и доставката на една горелка за стомана,
която пък съм поръчал за мой приятел. Чрез поръчка през нашата компания
масрафът му ще излезе малко по-тънък - нали и аз гледам по всякакъв начин да
помагам на всички хора по света и да правя необходимото, поне което зависи от
мен. Този приятел ще дойде довечера до нас да си вземе съоръжението и
същевременно с това ще ми донесе 4 туби по 20 л с бензин. Купувам го от него по
$1 килото и откакто сме започнали тази търговия, вече много рядко ходим по
бензиностанциите. В петък тръгваме на екскурзия - по-скоро на кратка почивка,
та ще ми трябват не туби, ами цяла цистерна с гориво. А аз както правя сметка в
неделя сутринта да сляза до Бризбън, че и да гласувам - ето ги още барем 350 км
отиване до изборната секция и връщане до курорта, които ще изпътувам под
формата на съвсем непредвидено и допълнително разстояние. Ако новата ми кола
стане факт до тогава, със сигурност ще тръгнем с нея, защото пък на Даниела
пачника има разбити предни колесни лагери, които чакат за смяна и не е много
подходяща за дълги разстояния.
Неничкови
тръгват за Сидней с колата на Меган, защото неговата е все още в мое владение.
Ако успеем обаче утре да я върнем до Бризбън, ще бъде доста добро разрешение на
проблема, за да не я мисля и нея зарязана пред нас на пътя, докато ни няма.
Сватбата, на която отиват ще бъде в неделя и ще имат възможност да спират по
пътя за разглеждане на градове и природни забележителности, защото заминават
още в петък сутринта. Ще преспят две нощи някъде по трасето, а пък на връщане в
понеделник ще пътуват обратно през целия ден. Нени трябва да бъде на работа във
вторник или в сряда, когато пък поема обратно за обекта.
Този
репортаж комай ще се яви най-кратък от всичките ми досегашни, защото в него
просто няма за какво да ви разказвам повече. Всичко е казано, всичко е ясно -
заложени са някакви хранилки и капани, сега само чакаме богатия улов и
развитието на събитията в най-близкото им бъдеще. Веднага щом пристигнем в
почивния комплекс, аз ще поставя началото на следващото си експозе, което има
да пиша сигурно до Коледа. Бавничко ми върви “книгата” напоследък, защото на
работа съм доста зает, та не мога да отделям време и за писане. У дома
провеждането на това благородно мероприятие е почти невъзможно предвид
неспокойната семейна среда, която цари под покрива - все за нещо се бърбори,
все въпроси се задават някакви, отговорите на които прелитат чак от кухнята, та
да стигнат и до най-отдалечената стая на къщата. Единствено, когато остана сам
мога да си събера акъла, но тогава пък обикновено имам нещо друго да правя и
така цялата работа се разточва повече. И сега на края остава само да се
разделим за кратко, с пожелание за малко по-дълго циганско лято, въпреки че от
местността “Корита” нагоре, през х. “Мазалат”, та до вр. Триглав вече всичко е
под снежно-бялата пелерина на доволно подранилата тази година баба Зима. Желаем
ви много топло и уютно да посрещнете поредния студен климатичен сезон и
заредени с много кисели мезета и греяна ракия, на пролет да се уловите у
копривата. Целуваме и ви прегръщаме сърдечно, с най-благочестивите ни чувства и
поздрави към всички в Татковината.
Ваши:
Дани, Ани, Нени, Неси, АВСТРАЛИЯ и вечно слънчевият наш, Gold Coast…
Няма коментари:
Публикуване на коментар