Скъпи
и обични родители наши; мили бабо и дядо! Незабравими приятели, верни читатели
и ревностни ми почитатели!
24.05.2014 – След като напред се заредих най-обилно със сутрешната си отвара от
скъпото кафенце на Даниела (дето на нея ѝ било само за гости и на мен принципно ми е забранено да го барам, ама аз
подобни забрани обикновено не спазвам…), в комбинация с не по-евтиното какао за
закуските на Ванеса, ентусиазирано и вече съвсем бодро заставам надвесен над
празните бели листи, за да изложа пред всички вас още по-празните си, но пък
така светли мисли. Днешният голям български празник надига в душата ми хиляди,
дори милиони облаци от спомени за моето малко по-далечно, а даже и най-далечно
житие-битие, с които аз безусловно свързвам този иначе прекрасен майски ден.
Като се започне от лентите с недвусмислен надпис “Отличник”, с които гордо се
размотавахме из централните сокаци на Габрово обикновено след края на
манифестацията, минавайки през задължителната почерпка по този повод в
сладкарница “Малина”, където скъпият ми дядо Ангел ме водеше най-редовно заради
моите бляскави училищни заслуги и ми купуваше паста “Столетов”, та се стигне
чак до екскурзиите и ергенските ни похождения с моторите, усвоявайки най-плътно
и активно почивните дни, които тогава с лека ръка раздаваха на учащите се и на
академичната младеж (а така, както гледам - май че и сега не е по-различно). В
малко по-новата си житейска история, с известна доза на дълбоко-противоречиви
чувства отбелязвам, че именно това пък бе денят на моя нещастен и несполучлив
годеж в далечната 1985 (предшествал подобното ми по щастие и сполука
бракосъчетание, по стечение на обстоятелствата случило се баш по средата на
септемврийския месец, същата година…), за чийто акт на безразсъдство още тогава
никой нямаше никаква вина (освен аз самият, разбира се…), но който впоследствие
пък донесе доволно множество от страдания, житейски усложнения и какви ли не
съпътстващи ги унижения на всички персони, замесени в случая – както откъм
момковата страна, така и откъм момината, естествено и закономерно. Без да правя
излишни анализи и равносметки по болната за мнозина тема, предвид случайното
съвпадение с посочената дата, аз тук само бегло маркирам и този, малко тъжничък
факт - просто като един допълнителен и трудно заличим от съзнанието ми
натрапчив спомен, оставил твърде дълбоки и трайни деруги в моята лесно ранима
душа, отваряйки незарастващи и вечно кървящи рани във все още туптящото ми
сърце. В останалата си част от времето обаче, празникът на Светите братя Кирил
и Методий остава запечатан во век и веков с вълнуващите мигове покрай
абитуриентските балове и родителската суетня около избор на костюми, рокли и
обувки. Между другото, вероятно пак тук би било и подходящото място, с особено
задоволство да подчертая, че черните ми бални обувчици с малко по-високо токче,
последен модел 1978 и производство на еднородния обувен завод в гр. Пещера,
намериха своята кончина едва далеч след пристигането ни в Австралия през 1992. Сега
вече не помня със завидна точност на кой етап от развитието ни като емигранти и
баш къде, по силата на географското си разположение последните заминаха на
боклука (не е изключено това да е било и още, докато живеехме в Аделаида докъм
1994…), но мисълта ми беше, че голямо носене падна на тези официални чепици и
експлоатацията им беше буквално безмилостна – почти такава, с каквато страст си
носех червените румънски и кафявите чехски патъци, които също отдавна гният
нейде из бунищата на островната ни държава. Листите ми няма да стигнат, ако
трябва да описвам всичките си спомени и патила, свързани с големия празник на
буквите, азбуката, четмото, писмото и културата на българина – не са нито един,
не са и два. Дъжд ни е валял, мокрещ дрехите и нас до кости, че и снегът дори
ни е посипвал по пътеките на родните баири и балкани; както слънце ни е пекло,
така и вятър ни е брулил – подобно на всички онези смесени чувства, за които
вече споменах и с които този, иначе толкова светъл ден от календара здраво се е
закотвил в изконните дълбочини на съзнанието ми. Нека днес да са живи и здрави
юбилярите; задочно пожелавам попътен вятър и на всички онези, които тепърва
имат да се хвърлят в безбрежното море на живота, с нелеката задача да се борят
до отчаяние и пълно изтощение с вълните и теченията му, но да успеят в
спасението единствено чрез своята победа над житейската стихия – нека Бог бди,
пази и закриля под своя плащ могъщ всички нас, неговите чеда! АМИН...
А
след краткото ми празнично и жизнерадостно встъпително слово, сега пък идва ред
и на действителността – коварна, на моменти даже гадна и непредсказуема; по
своему нахална, твърде груба, нагла, че и арогантна, но все пак истинска, та
дори и някак си щастлива. Спомням си, че миналата седмица баш по това време ви
изпратих своето последно послание – от тогава до днешната дата и час не бяха
регистрирани някакви свръх неестествени прояви и катаклизми, но независимо че
периодът от време беше кратък, той бе наситен с най-разнообразни събития,
различно отчетени както в положителната, така и в съответната отрицателна
посока на емоционалната измерителна скала. Първото и най-вълнуващо събитие от
съвсем близкото ни настояще беше сватбата на Желязко - по-точно на дъщеря му
Бланш, на което тържество ние имахме честта и удоволствието да бъдем сред
официално поканените лица и VIP-гости. Още с прекрачването през прага на
ресторанта, аз доста ясно долових с изострения си кучешки слух добре познатата
нам балканска реч и онези именно специфични заклинания, с които сме закърмени
още от деца в най-крехката си хлапашка възраст и последвалата я млечно-восъчна
зрялост (мамката…, лелинката ти…, на стринка ти вуйната… и т.н., за да не
влизам в по-дълбоки подробности). Чалгаджиите (с най-общо определение сърби…)
си оправяха нещо уредбите и инструментите за своята предстояща музикална изява
и от време на време си разменяха по някоя доста солена “любезност”, от което на
мен веднага ми стана ясно, че от тук насетне ни предстоеше една наистина
изключителна и (без)паметна веселба. Щом прозвучаха първите фанфарни и
възторжени звуци на акордеоните и писъкът на зурните огласи района с вечния
химн “Чайе Шукарие…”, моята балканска кръв кипна и остана да ври до 03:30
сутринта, едва когато криво-ляво се прибрахме с едно нещастно шибано такси, в
което Даниелчето, със съдействието на любезни и отзивчиви съгледвачи и
странични наблюдатели с доста зор ме натика, та ми развали рахатлъка за цялата
вечеринка. Във въпросното тържество активно участие взехме около 100 души народ
от смесена българо-сръбска скупщина (в т.ч. македонци, босненци, хървати,
черногорци и принципно представители от всякакви югославянски племена) –
всичките гладни и жадни за веселие и много бира. Масите в ресторанта бяха
безупречно подредени, столовете облечени в бели чаршафи и завързани с червени панделки,
а на всяка една имаше по бутилка марково уиски, отделно бело и цървено вино,
както и по едно малко пищоФче с истинска, жълта като кехлибар домашна сливовица
- най-лично приготвена от сватята на Желязко (съвсем малко по-възрастна от
нашият собствен Неничко, Господ здраве дълго да ѝ дава - башка спорна сливова реколта всяка следваща
година).
Настроението
на всички сватбари много бързо набра скорост и растеше прогресивно с
повишаването на децибелите, заливащи ни безмилостно от тонколоните на
оркестъра. Музикантите имаха изключително богат балкански репертоар и аз
специално бях безкрайно доволен, че най-после излязохме извън рамките и формата
на затъпяващата колониална (английска…) музика - колкото и добра да е тя по
принцип, съгласно световните музикални критици и всезнаещи музиковеди. Всички
играха, пяха и се смяха на воля, а аз по едно време дори танцувах с Даниела
(така ми казаха поне, че съм бил и танцувал – щото аз не си спомням твърде). Не
бяхме присъствали скоро на подобен моабетчийски форум и останахме безкрайно
щастливи и доволни от цялостната организация и протичане на мероприятието. Дай
Боже повече късмет, здраве и живот на всички – много деца на младите и още
повече внуци за старите; дано пак да ни поканят на някакъв подобен симпозиум,
след като пък и ние се представихме така блестящо по всички направления – както
в задължителната програма, така и във волните си съчетания…
Това
беше в събота вечерта докъм сутринта, а в неделя трябваше да ходим на
следобеден концерт. Учителката на Ванеса беше организирала едно представление
на нейни деца, с най-различни изпълнения – цигулки, флейти, разни хорове и
солови изяви, както разбира се и няколко парчета, изсвирени на органа и
поднесени от нашите две малки момета - Неси и бачо Гьоргевата Диана. След
концерта имаше кратка почерпка и подкрепителна закуска със сандвичи, сладкиши и
плодови сокчета, където обаче ние не се задържахме дълго. Бързахме от там да
отидем при Дарина, че имахме уговорката с нея да ѝ помогнем с някои размествания на мебелите и покъщнината
из тях. Побъбрихме си и с нея, та се прибрахме чак късно вечерта.
Работната
седмица започна, както винаги силно и обнадеждаващо, с обикаляне по другите
организации и учреждения в издирване на потенциални клиенти, чрез които да се
опитаме със сетни сили да изправим фирмата на задните си лапи. За сега обаче
всички сме коленичили и се молим за всеки цент, който би могъл да влезе като
някакво финансово постъпление в обраната ѝ вече до шушка хазна. По принцип постоянно храним разни голи надежди, но до
този момент нямаме нищо конкретно налице, с което да се подсигури
по-продължителната активност на заводския участък. Моята дейност за сега е
малко прикрита и наяве излизат само разни дребни поръчки, които не хвърлят нито
на пари, нито пък оправдават изгубеното време подире им; охотно и безропотно се
занимаваме и с тях обаче, с надеждата че те пък от своя страна могат да
повлекат каквито и да са други, по-сериозни ангажименти и силна производствена
дейност. В продължение на няколко дни бродихме двамата с боса и тропахме от
врата на врата, но до крайни договори и взаимни обвързаности не успяхме да
влезем с никой от евентуалните мющерии. Отново взаимно се залъгваме с надежди,
че все от някъде би трябвало да ни се обадят и да потърсят нашите качествени
услуги, но пробиването на и без друго преситеният пазар е нещо съвършено
трудно, граничещо почти с невъзможното. И аз съм се хвърлил бясно в този отчаян
водовъртеж, с всичките си сили и налична енергия, а от отношението на началника
ми личи, че той също одобрява и цени всеки мой отчаян порив на лична
инициатива. Снощи до късно стояхме в цеха и заварявахме едни планки и по-специално
приспособленията за изработката им, защото очакваме след пробната серия от 10
парчета, да ни залеят с нова поръчка от други 300, като количествата ще се
увеличават с времето. Това е един самотен лъч на надежда, за който и двамата
сме се хванали така силно, както удавникът стиска подхвърленото му парче дъска
и се стремим на всяка цена да спечелим доверието на този клиент. Нека Бог ни е
на помощ, защото в противен случай сме загубени...
Предполагам
на четеца не му стана особено ясно, че аз от едно известно време насам не съм
си вече в къщи, а в момента се намирам седнал на една дървена скамейка в парка,
където за обяд ще се съберем със земляческата група за отпразнуването на 24
Май. Точно до мен пък на масата едни майки са довели пъпешите си, за да
отбележат рождения ден на друг техен подобен авер, който както разбирам по
свещите на тортата правел цели две годинки и се е явил на тържеството си с
биберон в устата и пелени на задника. Всички грачат, вият, цвилят и крещят в
най-различни тоналности и аз колкото да се опитвам да не им обръщам внимание,
все пак разбрах че рожденикът се казва Оскар, а сладката му майчица носи
звучното име Катарина. Всичкото е много хубаво, но тази детска лудница и олелия
покрай ушите и очите ми, възбужда известна доза раздразнение единствено заради
факта, че не мога да си събера акъла и да предам репортажа си в своите
задоволителни литературни граници и норми.
Иначе
гледката, която се разкрива пред кръгозора ми е впечатляваща и много красива –
морето е току на един хвърлей място, лодки плават по непоклащащата му се и
гладка като езеро повърхност, докато велосипедисти от всякаква възраст и
калибър прелитат като ракети по алеите на парка; от другата ми страна пък се е
разположил изгледът с величествените здания на централната градска част,
изпъкващ със своите многобройни хотели и небостъргачи, лъхащи на лукс, скъпи
парфюми и похотлив снобизъм. Обаче майките до мен не само, че нямат намерения
да си прибират отрочетата, ами сега се довлякоха и бащите им, които започнаха приготовлението
на скарата за младите си питомци и с по няколко бири преднина, дадоха началния
ход на матинето. Значи тържеството им ще продължи наред с нашето – не ги
облазявам и не им завиждам; ние също вдигаме достатъчно валянка, след като се и
дерем на непознат за тях, повече от странен език.
Сутринта
станах рано и се залових с писанията си, но скоро след това се надигнаха и
дамите, които тутакси ми развалиха рахатлъка. Много си ги обичкам аз тях и
двенките, обаче като ми се разкудкудякат насреща в унисон, та просто не мога да
ги понасям. Напред Даниела ме докара с нейната кола и малко багаж, че да
запазим масите за нашето земляческо тържество. Хем бяхме тук още в 09:30, но
преди нас една от беседките беше вече заета заради рождения ден на въпросния
пикльо Оскар (ама че ще му опърля врата на тоя малък нахален рожденик – само се
върти около мен и се надига на пръсти да види какво пиша: абе то аз самият не
си виждам екрана, че и слънцето пече отгоре - хем в него, башка и в очите ми, а
той тръгнал да ми чете мислите, калпазанинът му с калпазанин. Абе бягай от тук
и иди си гледай гостите, че ей сега ще ти изядем тортата като дойдат останалите
гладни чичковци и лелички от циганската ни група; оф-ф, сега пък хлапетата се
заиграха на криеница – точно под масата ми ли намерихте да се криете, бре
вагабонти недни? – де гиди, пусти шамари, пусти шамари по малките розови
гъзенца…). Та, думата ми беше, че обстановката започва да се нажежава при мен и
градусите да се повишават – часът е вече 11:30, а първите наши посетители се
очакват да пристигнат след 12:30. Дано някои да подранят, че да ми правят
компания, но обикновено това не се случва по нашенските събирания. Зададе ли се
някакво начално време на мероприятието, всички ми се влачат поне с друг час
закъснение – ами, българска му работа; където и по света да се намираме,
каквито чужди гражданства и паспорти да придобием, в крайна сметка все същите
“горди” българи ще си останем, за които поговорката “Хем посран, хем голям”
важи с най-пълна сила…
Урокът
по пиано на Ванеса днес ще закъснее малко – Дарина ще дойде първо в къщи, за да
остави колата си пред нас и после ще дойдат на поляната заедно с Даниела. За
след парка пък съм планирал една неангажираща и спонтанна вечеринка в задния ни
двор, с цел дояждане на хранителните остатъци от обяд. Напред, преди да тръгна
за насам избърках едно килце и половина тлъста свинска каймичка за спасяване на
положението и преборване с хроничния глад. Ще извадим мезенца, малко винце и
така ще покараме сухия комат. В същото време обаче, почна и много настоятелно
да ми се допикава, та не знам дорде ми дойдат гостите, дали няма да заварят
Президента с вече подмокрени гащи. Около мен няма на кого да оставя багажа, че
да отида до клозета, който пък се намира на майната си чак от тук. А не мога да
зарежа всичко и да хукна да пикая, защото народът все пак не е много за вярване
и наивно доверие. Уж няма лоши хора тъдява, но знае ли човек на кого ще налети
– пълно е с руснаци наоколо и каква ли не още друга измет от цялата земя кръгла
и грешна...
Друго
по-важно и предстоящо събитие е отърването от колата ми, която в последно време
се е “закиснала” и отдавна не ми прави въртели, но в същото време не искам да изпускам
един потенциален неин купувач, който ми предлага едва $2000 за нея. Е, вярно е
и друго, че тя самата вече и $200 не чини, но пък мисълта, че само преди 8
години за нея съм броил $14,500 суха пара някак си не ми дава мира и покой,
загдето сега не я продавам на поне двойно по-висока цена (както вървяха едно
време Ладите...), ами трябва да я харижа на някой тукашен борсук за 7 пъти
по-ниска. Реално погледнато моята “баба Яга” вече си е изпяла песента и през
всичкото това време служеше всинца нам вярно, предано и отговорно, обаче
раздялата ми с нея е нещо неизбежно, което от своя страна ще даде малко
по-мощен тласък към покупката на следващата. Точно до нашата фирма има един
сервиз за престижни автомобили – Ролс Ройс, Бентли, Кадилак, Ягуар, Мерцедес и
т.н. от тяхната група и клас, та механикът там ми предложи тази сделка, на
която аз не можах да устоя и да откажа. Синът му търсел подобна като моята
кола, която да си преправи сам и да си я “тунингова”, както вече е модерно да
се наричат тези автомобилни модификации; ще я боядисат с баща си на края и
хлапето ще има да се вози сума време напред, че да се и фука пред бамбините,
както успешно това правя аз например. Практически, за себе си намерих тази
възможност като доста добра, защото пък ако тръгна аз сам да я продавам, няма
да взема и толкова пари даже. Докато дойде новата, ще се наложи да се справяме
само с едната налична кола и животът ни ще бъде сравнително затруднен, но така
ще е само до момента, в който купя друга. А това ще стане едва след като се
завърнем от България и видя какво се случва с работата ми. Ние и без друго след
седмица заминаваме в Мелбърн, после поемаме към Европата – за тогава кола
изобщо няма да ми трябва. После ще му мислим, а може временно да взема джипката
на Нени – той сега и без друго няма шофьорска книжка, която му е отнета за
период от няколко месеца (мисля, че за 8 беше, ама не съм твърде сигурен...)
заради множеството нарушения, които калпазанинът е извършил до момента, откакто
има документ за правоуправление на МПС, та сега вече ще си плати за всичките
гяволъци, хем с лихвите барабар. Той ходи дори и на съд, та едвам му разрешиха
правото да се движи единствено и изключително само за отиване на работа,
предвид неговата специфична дейност. Пак онези излязоха хора, та и това малко
право му отпуснаха, защото в противен случай нашият щеше да загуби и работата
си, немокаянинът му с немокаянин неден.
Смятам,
че с всичко разказано до тук успях да свържа края на предишното и началото на
настоящото ми писмо. Аз и занапред ще продължа да актуализирам случките и
събитията, които ни съпътстват неотлъчно - къде малко хубави, къде пък по-малко
лоши. Всичко това е чистата истина, всичко е една безкрайна история; един
многометражен филм, с истински герои и най-разнообразен сюжет. Гледам, че
рождениците покрай мен вече си разотиват – това им беше цялата церемония.
Идват, наяждат се, децата си поиграват малко, майките им си казват по някоя и
друга клюка и само след два часа – кой от къде е дошъл. Това да си бяхме ние
българчетата, та и до песен чак щяхме да я докараме – именно за това сме такъв
велик народ и толкова по-велика нация, дето просто нямаме равни на себе си по всичките
земни кълбета; от тук, на отиване към Марс, че и на връщането през Луната...
01.06.2014 – Брей-й, на какви динамични и напрегнати дни станахме свидетели в
последно време – направо не е истина! Днес е неделя - а съгласно календара на
тази дата обикновено се чества Денят на детето. Понеже всички ние, по един или
друг начин сме деца на майката Природа, за това аз далеч няма да сбъркам, ако
сега и тук отправя празничните си послания към целия свят и неговите, кои
по-малки, кои пък малко повечко пораснали Божии чеда, включвайки в числото и
самите нас. След ритуалите по изпиване на неделните кафета и традиционните
закуски с пържени филии, всеки се е отделил индивидуално и самостоятелно в
отделните килии на домашния затвор и по своему най-съвестно изпълнява
житейските си повели и домакински задължения. Ванеса учи в нейната стая, след
което ще посвири малко и излизат с майка си по магазините. Даниела пък ще глади
в друга одая, но преди да започне с тази омразна за нея дейност, в момента се
занимава с всичко останало, с което малко да разсрочи неизбежната си и зла
участ. Докато в същото време аз съм натоварен от собствената си съдба да
представя своята лична драма и история на идните поколения, при това в
най-писмен и възможно по-грамотен вид (ще ми бъде много забавно един ден само
да надзърна как някой ще чете, по-скоро срича настоящите ми редове след 100,
200, а защо не дори и след 300 години - дали тогавашните българи ще знаят и ще
помнят още езика на своите деди и праотци; така, както е тръгнало обаче
напоследък, това комай може и да не се случи)...
Точно
преди седмица и баш по това време на деня, аз стоях на една скамейка в парка
край морето и докато чаках пристигането на земляческото ни висше общество, по
същия свободен начин изливах празните си и кухи мисли върху пожълтелите от
старост листи на тетрадката. Това последното изказване, само по себе си също
носи известен носталгичен елемент, защо както вече всички знаят - тетрадки с
бели листи в последно време почти не се използват, защото ние вече пишем на
компютри. Вероятно след години хората на бъдещето изобщо няма да познават
молива и не биха знаели нито как се държи, нито пък за какво служи. Но за да
свържа събитията и по хронология, сега започвам изложението си от момента, в
който първите посетители започнаха да пристигат на поляната - кои местни, от
Gold Coast, други пък от Бризбън и останалите по-близки населени места на щата.
Целта на всички ни беше да се съберем и заедно да отпразнуваме големия
български празник на Светите братя Кирил и Методий. За голяма моя и най-приятна
изненада, посещаемостта на това мероприятие надмина и най-смелите ми и наивни
очаквания за масовост. Освен традиционните ни приятели, сподвижници и
поддръжници, на това сборище дойдоха и много нови хора, с които се запознахме
там на място и за които ние дори не бяхме чували, че съществуват из нашия
вилает; имаше и доста млади семейства, съвсем наскоро пристигнали в Австралия
под най-различна форма, с една едничка цел: за по-добър, щастлив и пълноценен
живот, макар и тъй далеч от Родината. Денят беше прекрасен - тих, топъл и
слънчев, за разлика например от вчерашния, който пък буквално ни удави в дъжд.
Ако всичко това трябваше да се проведе тогава, просто щеше да завърши с един
огромен провал. След като слънцето се скри и мракът спусна тъмната си нощна
пелерина, Янко подаде сигнал да вървим у тях и да си продължим моабета в техния
двор под беседката. Никой нямаше нужда от много кандърми - нахвърляхме се по
колите на трезвениците и ето ни у тях. Ние само минахме през нас да вземем
малко допълнителни провизии, защото поначало очаквахме едни приятели да дойдат
на гости след събирането ни в парка. Дарина също беше с нас, но плановете в
последния момент се промениха и така всички се озовахме у Янкови.
Там
вече с цялата циганска тумба моабетът ни продължи до късна нощ, но по едно
време стана много студено, та влязохме вътре, където вече и осъмнахме. Легнахме
към 03:30 да предремем за някой и друг час, след което станахме сутринта за
продължение на вечеринката - вече само на кафета, чайчета и безалкохолни
газирани напитки (в последната категория попадат и няколко изтрезвителни бири,
за оправяне на вкуса в устата, така да се каже; без прекаляване с количествата
им). Всички гости си бяха заминали още предната вечер, но ние останахме да
поошетаме малко хижата и си тръгнахме чак следобеда. За щастие пътувахме с
колата на Дарина, която ни остави в къщи и тя от там си замина за Бризбън, а
пък ние до вечерта се занимавахме със свободни оздравителни и рехабилитационни
процедури в личен план. Вечерта изгледахме няколко филма и легнахме набързо, че
едвам си държахме очите отворени…
Трудовата
седмица започна с най-различни дейности и решаване на текущите проблеми и
задачи. Във вторник стана ясно, че този автомеханик няма да ми купи колата.
Амчи той само като я качи на един стенд и погледна какво чудо е отдолу, та
направо свят му се зави: разните ѝ втулки по лостове и носачи се разхлабили и хлопат в черупките си сякаш
няма гума в тях, масла текат от всички възможни дупки и уплътнения, дисковете
на спирачките износени, а самите накладки хептен пък ги няма и едва се трият по
тях “на магия”; да не говорим за изгорялата от слънцето и олющена вече боя,
тук-таме се прозъбва и ръжда – особено покрай рамките на предното и задното
стъкло, както и множество други, къде по-явни, къде по-потайни и скрити
дефекти. Колата ми е на преклонна възраст от 16 години, а в километража ѝ се мъдреха общо 275,000 км
пробег. Без да пипна нищо по нея за последните 8 години, откакто я имам аз
(освен отстраняването на някои най-общи текущи и дребни повреди), този
автомобил ни служи вярно, предано и напълно заслужи своето закономерно и
неизбежно пенсиониране. Аз смятах да си я карам до последния възможен момент,
преди да се саморазпадне на пътя, обаче прецених че особено със заминаването ни
в България и докато се върнем, колата вече хептен ще се е скапала от стоене в
двора. Освен това съвсем скоро трябваше да ѝ платя регистрацията от $400 поне за половин година;
отделно дето щеше да ме прекара и нов акумулатор да ѝ купя след завръщането ни, защото обикновено след
по-дълъг престой в плевнята под сайванта, старите батерии не се самовъзстановяват
и издъхват от стоенето. След всички тези железни доводи, алармирах моят малък
Неничко, че в срок до неделя (днес...) аз трябва да съм оринал купчината старо
желязо пред къщата, за да се освободи място за следващата. Така, чрез неговите
повсеместни връзки и контакти със земния и подземен свят, той още в петък ми
изпрати един негов клиент, който тутакси наброи $2500 суха пара и си замина с
колата. Бяхме я обявили за $3000 и уж онзи щеше да ми дава $2700, но аз на края
кандисах и на по-ниската сума - само и само да се отърва от ненужната вещ.
Извадих боклуците си от багажника и му я харизах с ключовете, а пък вечерта
Даниела дойде с нейната кола да ме прибере от работа (защото целият този
спектакъл се разигра на плочника, току пред цеха и пред смаяните очи на
местните хора от съседните дюкяни и фабрички).
Като
се прибрахме привечер ми се обади един приятел, че щели да бъдат в района на
махалата - не сте, рекох, само в района: направо у дома ще сте за по-лесно.
Жена му работела някъде по нашия край, та той щял да я взема като свърши. Те
разбира се дойдоха и с подръчни средства си направихме едно порядъчно тържество
до около 02:00 посред нощ (защото дойдоха късно хората - едва в 21:00)…
Съботната
сутрин започна с освежителни краткотрайни валежи, които започнаха още през
нощта. Ванеса изкара последния си за сезона урок по музика, поредицата на които
ще се възстановят едва след като се завърнем по живо по здраво от България.
През деня не сме развивали някаква активна дейност, но за вечерта пък чакахме да
ни се обадят Жоро и Данчето (бачо Гьорги), че и те щели да ходят някъде покрай
нас, та ги поканихме да се отбият за едно експресно и неангажиращо гостуване.
Спретнахме масата, нахвърляхме мезенца, банички, салтанати и си изкарахме
весело и щастливо. С тях не сме осъмвали, но пък започнахме още по светло -
така че срещата ни беше пълноценна и много приятна. След като те си тръгнаха
ние с Даниела изгледахме един филм и заспахме самодоволно. За днес, любимата на
моето сърце жена, ми е нагласила чука и куките, че иска да ѝ закача едни картини по
стените. Тя в момента вършее оттатък с прахосмукачката, но пък за награда, аз от
своя страна довечера ще ѝ наготвя един от моите съвършени буламачи с всички хранителни остатъци от
хладилника, залети отгоре с дебел слой от много яйца под формата на нещо като
омлет, миш-маш или подобно, но пък все още съвсем неизвестно за кулинарията
блюдо - специално по своето номенклатурно наименование. Дани “страшно” много
харесва готварските ми способности и кухненски изяви – особено, когато не вижда
какво слагам в тигана. Ако ме гледа обаче и следи в ръцете, после хич не ми яде
произведенията, защото смята че ще я отровя с моите храни. Снощи съм размразил
едно парче пушен свински врат, който се въргаля из камерата на хладилника
вероятно още от Коледа (ако не е и от доста преди това даже...); наред с него
открих и къс мухлясал италиански кашкавал тип “Моцарела” - като го объркам
всичкото това с един извънгабаритен стрък праз лук, па да му туря няколко
замразени домата и го запечатам със заливка от половин дузина яйца, отдолу под
нея става такова страхотно и вкусно великолепие, дето дори и малката принцеска
Кейти не е яла, преди да прекрачи прага и се озове пред дверите на великият
Кралски Двор...
След
малко се мятам на велосипеда и отивам до магазина да ви купувам тапите за
сифон. Вече е 11:30 - денят е преполовен и специално моят до тук го отчитам
като полезен и приятно оползотворен. Остава обаче актуален малко по-сериозният
проблем – а именно: с придвижването ни от утре нататък, защото изведнъж
останахме само с една кола в семейството, а не сме подготвени за подобен
транспортен катаклизъм. Първо Даниела трябва да отиде в ранните сутрешни часове
на работа, после пък Ванеса да бъде закарана и оставена в училището, като на
края аз също трябва да се добера някак си до моята работа. Вечерта пък точно по
обратния ред трябва всички да се приберем и в къщи, но баш на това място вече
се къса нишката, та хич не ми го ражда главата – аджеба, по какъв точно
механизъм може да стане това. Има един индивид измежду всички нас, който по
никакъв начин не може да си дойде и просто трябва да остане да спи на работното
си място - кой да е тоя, питам се обаче?...
06.06.2014 - Летище Gold Coast – някакъв си час, преди да излетим за Мелбърн (14:30
местно време, за да сме и по-прецизни). От много бързане и суетня у дома,
забравих си очилата на масата и сега кълва по клавиатурата на лаптопа с едни
цайси на Даниела, по които разбирам, че тя, освен дето не дочува какво ѝ приказвам, ами е и
кривогледа на всичкото отгоре. В някакъв случаен дюкян за слънчеви очила ми
поискаха $15 за един чифт и им казах, че са ми много скъпи - по-скоро бих
умрял, отколкото да им дам толкова пари за две парчета лупи; ай сиктир, ве! От
друга подобна сергия пък, където продаваха вестници, списания, книги, сувенири
и всякакви други пътнически аксесоари, за същите стъкла искаха да ме одерат с
$20, на което място аз вече си казах вълшебните думички (демек заклинанията,
дето започват и завършват с “мамата-мамата” и т.н.), макар и изречени само наум
– единствено от приличие и висока гражданска доблест. Ще гледам да спася
положението с тези кьорави очила на Дани, докато пристигнем довечера в Мелбърн,
че там вече от специализираната търговска верига “Всичко по 1 лев” ще си купя
едни пенджури, надявам се малко по-евтино. Нямам много време за разтягане на
локуми, за това ще съкратя уводната част и ще премина направо към изложението
на поредната си презокеанска статия. Отново започвам своя разказ малко отзад
напред, докато се пресрещна с края на предишния, който пък писах миналата
събота и неделя.
Днешният
ми работен ден не беше много дълъг, предвид ранното ни тръгване и още в 13:30
Даниела дойде да ме вземе от цеха. По някаква щастлива случайност, тя днес не
беше на работа и пое дежурството по извозване на персонала и личния състав из
училища и фабрики. Откакто продадох колата миналата седмица и останахме да
разчитаме само на едно превозно средство, животът ни в известна степен се позатормози
(все едно, че ми отсякоха едната ръка, дейба – не, още по-лошо: направо кракът
са ми отрязали). Всеки ден Даниела беше на работа за ранните си шибани първи
смени, които започват още в тъмни зори (06:00), преди да се е подало слънцето
на хоризонта, дето има една приказка (особено пък сега, през зимата, която
започна преди около седмица и когато денят е най-къс). Аз трябваше да закарам
първо нея, след което да се прибера обратно до нас; в къщи да се разправям със
сутрешните ритуали на Ванеса и да я подканям да бърза, след което да я оставя в
училището около 07:00, а пък аз от там насетне да продължа за моята работа.
Следобедите Даниела се прибираше с нейна колежка, която я оставяше не много
близо до нас, от където тя се придвижваше на собствен ход до колибата. Аз от
своя страна, свършвайки работа около 17:00, на връщане вземах Неси от училището
и най-после се прибирахме след прекомерно дългия ден. Подобен се очертава
режимът и за двата дни от следващата седмица, току преди отпътуването ни за
България в четвъртък. Опасявам се обаче, че неудобствата около собственото ни
транспортиране ще продължат дори и след нашето завръщане от Татковината, защото
купуването на друга кола не е чак толкова експресен процес - особено пък в моя
случай, на капризно до степен на педантичност избиране в морето от изобилие на
предлаганата стока...
Приказката
ми тук беше, че наред с всички “разстройства” от чисто домашно естество,
служебните ми задължения не спряха нито за миг - дори напротив: бях зает повече
от всякога. Вчера дойде един клиент, на който сме правили и други железарски
услуги - този път със съвсем различен зор и проект. Тези дни бързах да изкарам
нещо стандартно, че да се занимая и с неговия уникален проблем. Така седмицата
завърши откъм тези ангажименти. В понеделник отпразнуваме рождения ден на
Даниела, а снощи пък - моят. И двата празника преминаха малко вяло и безшумно
поради стичане на обстоятелствата - първо те се падаха през делнични дни и
второ - заради отсъствие на редица наши близки приятели, с които обикновено
отбелязваме такива и подобни светли дати в календара; като за капак на всичко
дойде и предстоящото ни пътуване до Мелбърн, както и отпътуването към България,
непосредствено след нашето успешно завръщане от там. Снощи телефонните и
Интернетни линии буквално бяха пред разтопяване от прекомерната им употреба -
обаждаха ни се едни през други всички добри познати, поднасяйки своите
поздравления. Едва след 21:30 започна и нашето истинско тържество – до тогава бях
влязъл в ролята си на радист-свързочник или на телефонистка в селски пощенски
клон.
За
довечера сме се разбрали да се видим с Цецо и да посетим някоя сръбска или
македонска кръчма - такива поне изобилстват в многонационален и цигански
Мелбърн. Там има цели турски и гръцки квартали, както и много нашенски, чисто
балкански. За утре вечер има планирана обща среща с нашите тамошни дружки,
които ще ни водят у други хора, които ние все още не познаваме. В неделя вечер
пък ще ходим при едни приятели, с които вече сме малко по-близки от предишни
моабетчийски мероприятия и подобни форуми. Така ще премине времето ни за
предстоящите три почивни дни, като измежду отделните празненства ще се
разхождаме и по разните забележителности на града - имаме кола на разположение,
така че ограничения в разстоянията и обектите на посещение няма да има никакви.
Скоро
ще се изчерпи лимитът на батерията и ще се наложи временно да преустановя своя
мрачен монолог. Освен това съм се изкривил на осморка в тясната самолетна
седалка, което допълнително ми разваля кефа от и без друго гневното ни
пътуване. Даниела постоянно си иска очилата, за да чете книга; малкото шувърга
отстрани, като че ли куки за плетене има заврени в задника си. На задната
седалка пък един юначина така юнашки хърка баш във вратовете ни, че на самолета
чак му се клатят крилата от зор - башка дето Даниела негодува така, сякаш аз
самият ѝ хъркам на главата.
Последната е и жадна, спи ѝ се и въобще около нас се разиграва едно малко семейно театро, с много
далечно начало, но пък с още по-далечен край в безкрая...
Полетът
ще трае около два часа и нещо отгоре, като първият от тях вече мина (спомням
си, че преди година време, когато ходихме с колата до Мелбърн, шофирането ни
отне точно два пълни дни; ами от нас до там са си 1800-2000 км, както и да се
пътуват). След малко ще ни накарат да изгасяме електронните устройства и да се
връзваме с каишите - аз и без друго достатъчно много се намъчих тук, свит на
кълбо като гъсеница. Добре поне, че си купихме едно шишенце с вода, което делим
на капки между нас поради високата му цена и ниска вместимост. За някакви си 400
грама водица, доставена обаче във висините на облаците, онези от самолетната
компания ни одраха кожите с $3; долу в града, същите бутилчици ги продават по
50 цента в супермаркетите - хем не са само 400, ами по 600 грама на обем. Обаче
и тук явно прилагат разни “високопланински” или “черноморски” методики в
ценообразуването – нищо, че се намираме в условията на тъй нежния капитализъм,
с регулираната си пазарна икономика...
07.06.2014 - Съботна, не много ранна утрин. Търпеливо, по-скоро стоически изчаквам подготовката
ни за излизане, след като се изпият проклетите кафета и се мине през
задължителните измивания на лица, зъби и прочие части на човешкото тяло. Тъкмо
преди минути изпратихме Цецо, който също остана с нас и нощес спа в нашия
хотел. Оказа се, че стаята ни има още едно единично легло (разположени едно над
друго като нарове във войнишко спално помещение или горска хижа...). Ние снощи
се срещнахме с него и отидохме на ресторант. Но преди това, след като кацнахме
около 17:30 в Мелбърн, от летището взехме колата, която ни отредиха да наемем и
30-40 минути по-късно вече я паркирахме пред въпросния хотел. Това мизерно
място е доста порутено и старо, но пък за сметка на това доволно евтино, което
беше единственото важно (и задължително…) условие в нашия деликатен случай. Ние
през повечето от времето ще бъдем навън и по пътищата - само за едното спане
сме тук, така че можем и на дъските да легнем. Аз лично на голи дъски в живота
си съм спал един единствен път, когато ме вкараха за една нощ в гарнизонния арест.
Провинението ми беше, че вечерта бях избягал и заминал с последния автобус от
Казанлък за Габрово без знанието на никой (освен неколцината мои верни ятаци и
съратници от ротата). Първопричината обаче беше съвсем друга, заради която аз
поех този риск на неподчинение – понеже кретените от комендантството по
всякакъв начин гледаха да осуетят подготвените ми документи за кандидатстване
във Варненското Военноморско училище, което в онези далечни младежки години
беше една истинска заветна мечта за мен; прескочих оградата на поделението,
плюх си на петите и след няколко минути вече си купувах билета от гишето на
автогарата за последния курс на рейса в 19:30. Пристигнах в къщи около 21:00 и
се събрахме с приятели – само на лаф-моабет, не сме пили и ракия даже. Че като
цъфнаха посред нощ старшината и ротния командир пред дома, водени от ЗКПЧ-то
(единственият трезвен, който караше колата…), натовариха ме набързо в Москвича
и ме отведоха директно в карцера. Там остъргах дъските на нара и до сутринта
така се бях “одървил”, че имах усещането дето можех да взема участие в порно
филм (ако ме разбирате за що тук иде реч). После работата се потули, ама нея
вечер баят ми се беше дръпнало лайното – добре че все пак превес даде добрата
ми репутация на принципно примерен и изпълнителен войник, та ми се размина
тогава само с рендосването на дървения нар в ареста. Майната му, да спи зло под
камък, дето викат хората – и то пак добре дето стана така, че в крайна сметка
онези шапкари да не ми придвижат документите за военното училище, защото пък
впоследствие, ако ми бяха дали да управлявам някой кораб, трябваше с него да
бягам за Австралия, та да се чудя подир и него къде да го дявам в общата
суматоха на положението. Колко наивен и глупав съм бил обаче по онова време,
като се замисля едва сега за постъпките си и за своите отколешни мераци (не, че
с нещо съм поумнял от тогава, де – да не би някой да остане с погрешно
впечатление) – какви военни училища са ме патили и какви презокеански параходи
съм бленувал с моето досие от онези години, по силата на което на мен би
трябвало да са ми изгнили кокалите в някое долно и мръсно поделение на Трудови
войски, изцяло заето от турци и цигани, всякакви рецидивисти и углавни престъпници?!
Та аз съм бил белязан още от рождението си едва ли не, както по-късно разбрах,
след като ми бе предоставена възможността една нощ лично да прочета своето
собствено досие (в присъствие на въпросното ЗКПЧ, разбира се - близък мой
приятел и сродна войнишка душа), с което са ме взели в уж “родната” казарма. Та
вътре какво ли не прочетох? – за дядовците ми ли не щеш, че са били едри
земевладелци и дребни търговци; за вуйчо ми ли не щеш, че бил навремето
затворник в лагера на с. Ножарево, Тутраканско, а понастоящем невъзвращенец с
издадена задочна смъртна присъда - и т.н., и т.н. Милиционерски факти, дописки
и секретни сводки, по чиято сила на мен капитанска шапка и офицерски мундир с
пагони не ми се полагаха. Те явно бяха предназначени за другите “другари”, с
по-праведните досиета и смъртна вярност към всички възможни БеКаПе-та… Аз май
пак се отклоних, но ще ме прощавате – когато спомените ми нахлуят в главата,
няма сила, която да ги спре… Връщам се на темата – прося извинение…
Та,
значи - за вечерта Цецо беше запазил една маса в заведение, което се държи от
австралийци, но пък беше обзаведено с много български орнаменти и аксесоари -
стари бутилки от вино, емайлирани надписи и табелки от серията “Лекарски
кабинет”, “Гаров нужник”, “Образцов дом”, “Не гази тревата”, “Пази тишина”,
“Стреля се без предупреждение”, “Граждани, не плюйте и не храчете по улиците” и
множество други подобни безсмислия - все толкова уникални и носталгично
напомнящи за недалечното ни минало; толкова незабравимо, та чак неразрушимо.
Хвърлихме си набързо багажа в мотелската стаичка, оставихме нашата кола на
паркинга и с колата на Цецо отидохме на ресторант. Там изкарахме доста добре, в
сладки приказки, малко бира и разнообразни мезета на обща стойност $175. После
се прибрахме в хотела с две бутилки вино от хоремага и седнахме да бистрим
политиката съвсем на голо без хастар (липсата не мезе визирам в случая). На
края легнахме чак в 01:00 след полунощ, но до някакво разрешение на световните
икономически и политически проблеми не можахме да достигнем (тук пък виненото
количество се оказа прекалено недостатъчно и изигра фаталната си роля за
преждевременното ни прекъсване на дискусията)...
Моят
среднощен кошмар (вероятно ранно сутрешен би било по-правилното му определение...)
започна още в 03:30, когато се разбудих от допикаване (тая чехска бира, с която
се наливахме цяла вечер за малко да ми направи беля и за една бройка да
подмокря дюшека). Като облекчих успешно бъбреците си, лягайки повторно с
надеждата да продължа и своя сън, именно тогава в ушите ми се насъбраха едно
сборно множество от възможно най-идиотската музика и хаотични звуци, които
могат да се определят единствено като тътен от прииждащи речни води, грохот на
огромни морски вълни или нещо като шум от скъсана язовирна стена, помитаща
всичко пред себе си. Явно музикалният фон на тази среднощна вакханалия идваше
от множеството нощни клубове и дискотеки, с които е известен този квартал и
имащ своята незавидна известност с концентрацията си на всякакви долнопробни
свърталища, служещи за деморализиране на населението и поквара в обществото
(проститутски и педерастки вертепи, пълни с изроди от неизвестен или смесен
пол, както и превъплътили се оперативно в обратния сексуален вид индивиди без
капчица умствен багаж, но пък за сметка на това богати на полови органи). Така
и осъмнах до 07:00, когато всички в стаята се ококорихме и надигнахме от
постелите поради същите причини на дискомфорт...
Сега
обаче вече е 15:20 и ние тъкмо се прибрахме от разходката си, на чието описание
ще се спра малко по-късно. Първо искам да си завърша мисълта от сутринта, а пък
после ще разказвам подробно за впечатленията, които натрупахме до това време.
Докато изчаквахме Даниела да се оправи и облече, ние с Цецо излязохме на една
кратка обиколка в прохладната ранна сутрин. Ванеса също дойде с нас и откачи
една обилна купешка закуска в нарочно кафене. После се прибрахме обратно в
мотела - Цецо си тръгна за у тях, а ние не след дълго излязохме по наши семейни
посещения на най-различни търговски обекти.
Първо
отидохме на една улица, където са струпани голяма разновидност от колбасарски
магазинчета - руски, унгарски, германски и т.н., в които човек влезе ли един
път, много трудно излиза без да си е купил някое парче - я шпек, я наденичка,
кренвирш или пък поне някакъв салам. По традиция тези специалитети са силно
опушени като технология на приготовлението си, имат разкошен европейски вкус и
по моему са единствената ядлива храна в тази част на света (някои по-извратени
типове боготворят местната австралийска кухня, като пряка последователност на
английската безвкусица разбира се, но аз далеч не се нареждам сред тези
кулинарни обожатели). После се отбихме по другите дюкяни от чаршията и всеки от
нас получи по някой и друг дребен подарък. Най-внушителен беше моят, със
закупуването на една специална компютърна чанта, предназначена за тъй обемистия
ми лаптоп, с който смятам да пристигна в Родината.
След
обиколката на тази търговска уличка се отправихме към някакъв много известен
местен комплекс, естествено пак съставен от всякакъв вид модни магазини и
бутици - и без друго трябваше да си убиваме с нещо времето, а пък приятели ни
бяха казали, че ако случайно пропуснем да посетим това тържище, все едно че не
сме били в Мелбърн. Подобно на твърдението за Рим и Папата (“Да отидеш до Рим и
да не видиш Папата…”), въпреки че аз и там нито съм ходил, нито пък Папата им
съм видял още. Речено-сторено, палим служебната кола и поемаме в тази посока.
Добре че е този навигатор (GPS-а) да ни води по вярната диря и следа, защото в
такъв огромен град, без подобна ориентация човек си е направо изгубен във
всичките посоки на света…
След
известно разстояние се озовахме пред входа на този търговски град - по площ
малко по-голям от Бичкинята, Голо бърдо и Трендафила взети заедно (на
незапознатите с географията читатели пояснявам, че това са имената на известни
и престижни габровски квартали, всеки за себе си имащ свой облик, колорит,
отличителни белези и богати характерни черти, от където своят жизнен път са
поели много именити личности и местни величия). Това, което видяхме с очите си
беше една огромна сграда, висока само 2-3 етажа и приютила в себе си
най-известните марки и етикети на световни модни производители и търговци, без
обаче емблемите на Завод за ризи “Рила”, Шивашки завод “Витоша”, Текстилен
завод “Добри Карталов”, ПТК “Васил Коларов”, ВТК “Георги Генев”, както и на Чорапена
фабрика “Вълчо Иванов”; странно защо. Този шарен панаир на суетата във всеки
един отделен момент бълва стоки и услуги, вероятно равняващи се по брутният си
валутен оборот (а сигурно и по своя външен дълг...) на една Индия, Пакистан и в
прибавка Шри Ланка, измерващ се в милиони рупии/долари. Народът граби всичко
като невидял, трескаво купува, мери дрехи и обувки, грачи, вика и се надвиква
така, сякаш утре идва края на света и потопът от Второто пришествие вече чука
по вратите ни. Естествено, потопихме се и ние в това шарено множество и се
сляхме с останалата маса от човекоподобен добитък. От магазин в магазин; от един
бутик, та в друг - Даниела и малкото побесняха от кеф и бяха като две отвързани
магарици, докато аз клепех подире им, замязал на Непалски шерп. Добре поне, че
за всичките тези магазини кесиите ни са доста плитки, та в крайна сметка всичко
се въртеше около зоната на страничното наблюдение и зей-пазар по лъскавите
стъкла на витрините. В този смисъл, не знам дали австралийците, американците
или пък англичаните са го измислили, но така или иначе англоезичниците имат
един много добре пасващ израз за подобен търговски “излет”, без излишни
харчлъци на вечно недостигащите средства. Те му викат “window shopping” – т.е.,
“пазаруваш” (по-скоро гледаш…) само онова, което видиш през прозорците на
дюкяна; нито вътре влизаш, нито пък харчиш грешни пари за ненужна стока. Голям
километраж навъртяхме по мраморните площадки на тоя “шопинг” център и вече към
края на всички ни се откачиха краката от прекомерното ходене и налудничаво
обикаляне от един магазин в друг и задължително повторно, по обратния им ред.
Прибрахме се в хотела капнали от умора (в прибавка на недоспиването ни нощес) и
момите ми тутакси се разхвърляха по креватите за краткотраен сън, докато аз
исках да опиша преживелиците ни, дорде не съм ги забравил.
След
малко всички минаваме през банята и излизаме. Довечера ще ни водят на гости у
някакви хора, които ние не познаваме лично, но чрез другите наши Мелбърнски
приятели ще опознаем и тях. За утре конкретни планове все още нямаме и не сме
правили, но се надявам да измислим нещо вълнуващо и приятно - със сигурност обаче
без повторни посещения на подобни търговски комплекси и щуротии от подобно
комерсиално естество, че сега направо не си чувствам табаните от скитане –
сякаш някой ме е бил по тях с бича, както например са били вуйчо ми, преди да
го освободят от лагера (същият, за когото стана дума малко по-нагоре из
писанията); не е можел да ходи сам горкият, та дядо го е изнесъл на гърба си и
едвам го е натоварил в каруцата като чувал с картофи – бял ден да не видят
макар, изродите недни комуняшки!...
08.06.2014 - Току що станах, въпреки че е вече 10:30. Късното ни прибиране нощес
предизвика малко по-дълго успиване тази сутрин и докато изчаквам подготовката
за излизане на моите две кокони, сядам на спокойствие в единия край на стаята
да нахвърлям разпилените си мисли върху парчето хартия. Освен всичко друго,
вчера поваля и дъжд в тоя проклет Мелбърн, та в един ден усетихме капризите на
времето му под формата на почти четири сезона (само дето без сняг естествено,
но пък това съвсем не значи, че по околните планини и бърда не пада и такъв).
До квартала, в който живеят хората у които бяхме снощи, стигнахме за около
половин час. Даже остана малко време, та Даниела пообиколи улиците му с колата,
за да свикне с нея, защото на връщане трябваше тя да ни прибира обратно в
мотела (справи се завидно добре миличката, но за довечера, когато отново имаме
планирано подобно масово етническо мероприятие, Дани май не е много навита да
кара; не знам как ще се оправяме с нея - вероятно ще се наложи да остана
трезвен като водопровод, за да шофирам аз, която алтернатива на мен никак не ми
харесва и от сега още взе да не ми се ходи на гости)…
В
къщата на тези хора пристигнахме към 19:00, като повечето от посетителите бяха
вече дошли и моабетът им беше добил нужната сила, шум и градус. Ние бързо се
присъединихме към веселбата, като впоследствие дойдоха и другите ни приятели, с
които вече се познавахме, както и самият Цецо, разбира се. Имаше доста нови
хора, предимно млади с дребни и ситни дечица, които обърнаха новата къща в
площадка за игра и по едно време бяха много пощръклели. Вилняха до момента, в
който майките им не ги прибраха и съответните семейства си тръгнаха, когато пък
ние старчоците заехме техните позиции покрай масата и не станахме от там до
02:30. Домакините се бяха приготвили много сериозно, като за турска сватба -
имаше печено агне, дроб-сърма и всякакви други вкусни блюда и салати, с които
си замезвахме цяла нощ (за щастие и кюфтенца, на които аз предимно наблегнах,
поради ненавистта си към агнешкото месо и принципната непоносимост, която храня
към тревопасните животни в най-общ вид: крави и бикове, коне и магарета, кози и
козлета, овце и агнетата им респективно). Веселбата беше много хубава и ако
покрай нас не бяха непиющите жени, постоянно да ни досаждат и подканят за
тръгване, ние (пиющите…) сигурно там щяхме да посрещнем и изгрева на слънцето.
Едно на друго, тържеството беше много качествено и приятно, запознахме се с
нови хора, между които и една нашенска булчица от Дряново, на която пък аз
възторжено изпълних песничката за “Дряновските моми” и “Кольо Бързака с куцото
магаре”, с които си солови изпълнения на прима виста предизвиках истински фурор
сред публиката.
След
малко излизаме и отиваме до най-забележителното тържище, разположено баш в
сърцето на Мелбърн - централният им кооперативен пазар; нещо като складовата
база на софийското Илиянци, само че в много по-увеличен и крупен мащаб.
Следобеда минаваме покрай Цецови да го вземем с нас и заедно с него отиваме на
гости у други наши приятели - малкото е нещо болнаво; текат му сополите, гъгне
като приказва и т.н. Даниела се намира в подобно здравословно състояние и уж се
оправя, но тя също взема разни хапчета и медикаменти. Аман вече - като ги духне
малко вятъра и ми лягат с настинки и грипове; че аз, ако река да ги заведа в
България по Коледа, те там сигурно живи ще замръзнат на -20°C, бре!...
Няколко
часа по-късно, в хотелската стая (бърлога) - 14:50 местно време. Някак си
неприветливо място е тоя шибан Мелбърн - не знам защо имам такова чувство и
усещане, но ми се стори доста мърляво по улиците: разпилени боклуци хвърчат из
въздуха, листа и шума покриват кьошетата и около кофите за смет, празни кутии
се въргалят навред. Абе, от наше село като че ли няма по-добро на географския
атлас - ако изключим разбира се, старославно Габрово като център на Вселената и
принадлежащите му по-малки градчета от околността: до известна степен София да
речем, малко от Пловдив и то по-специално старата му част, тук-таме Варна,
Петрич, Видин и не на последно място Созопол, Китен и Ахтопол; всичко останало
е само един придатък към вселенския обръч.
Иначе
разходката ни из огромното тържище имаше чисто развлекателна цел, без намерения
за покупки на каквито и да са били боклуци. От предишното ни идване през 2005
или там някъде, знаехме за една закусвалня, където тогава ядохме много вкусни
германски наденички и сега искахме да повторим упражнението, с цел сливане на
закуската с обеда. Нищо не се беше променило от онези години насам и ние със
самодоволство се натъпкахме с въпросните деликатеси. После се разходихме
измежду шарените сергии, препълнени с всевъзможен китайски кич и безвкусица,
намръзнахме се на пронизващия вятър и се прибрахме обратно в хотела. Тук вече
електрическата печка бумти на “6+” и е много по-приятно и комфортно, спрямо
времето навън. Ще се помотаем още малко и излизаме. За програмата ни довечера и
утрешните разходки ще разказвам едва чак на самолета, докато летим обратно към
Gold Coast. Веднага щом се приберем започва настройката ни за пътуването към
България – а пък вече остава по-малко от седмица време, когато ще се и видим...
09.06.2014 – Днес малкият Джеси (на Сашко в Аделаида) има рожден ден, само че не знам
колко годинки прави – да ни е жив и здрав. Съвсем скоро разбрахме, че до края
на годината той щял да става и батко, само че аз и това не знам точно кога ще
се случи. А пък ние тук в Мелбърн, след броени минути ще напускаме мотелската
стая, но понеже моите моми още спят (поради късното ни лягане сутринта...), аз
ще използвам времето, за да предам днешният си празничен репортаж. Независимо
че е понеделник, ние поданиците на Нейно Величество на този ден отбелязваме
рождението на Английската Кралица, въпреки че в действителност тя е родена през
Април (21-ви, за сведение на любопитните), наред с другаря Владимир Илич (Ленин,
за по-необразованите…), Der Führer Ади/Адолф Хитлер и други известни
исторически личности като един Шекспир например, та дори и небезизвестният
Никита Сергеевич Хрущёв – всичките все априлци, макар да са се пръкнали на тоя
свят в различни дати и години през вековете. Денят е почивен и неприсъствен за
училища, фабрики и заводи, с който жест по своеобразен, типично австралийски
начин всички ние почитаме здравето и благополучието на нашата Кралица Елизабет
II - Господ да ѝ дава безкрайно дълголетие
и философска мъдрост...
Вчера
следобеда излязохме малко по-рано, защото имахме уговорка с Цецо да минем през
тях и хем да се видим с младите и малкия (когото ние до сега не бяхме виждали),
хем пък да го вземем с нашата кола и от там да вървим на гости. Гергана има
много хубаво семейство - ние с момчето се познаваме от сватбата им, а пък
малкият Никълъс (вероятно името му идва от Николайчо…) е такава страхотна
панта, че няма равен на себе си. Пихме по едно кафе, побъбрихме си малко и ние
от там поехме по нашите задачи.
Естествено,
на “местопрестъплението” пристигнахме първи, но за голямото учудване на всички
- първи си и тръгнахме в 02:30, за още по-голямо мое съжаление (и в известна
степен раздразнение). Не могат като че ли два грандиозни моабета да стават
повече един след друг – одъртяваме ли, изнемощяваме ли; не знам. Ние специално
бяхме доста изморени от предишната безсънна нощ, но все пак успяхме да се
представим добре, да се повеселим приятно и да си изкараме времето брилянтно
сред всички тези приятели. Дори започнахме да правим планове за предстоящите
Коледно-Новогодишни празници, защото още от сега трябва да се направят
резервации за съответните къщи по линията на селския туризъм. Много от
Мелбърнските ни приятели също заминават за България и с голяма част от тях ще
се засечем по време на нашия престой в Родината, но дали пътищата ни с някои
случайно няма да се и кръстосат някъде из дебрите балкански или пък по полските
земи, това все още не се знае. Едните са от Варна, други има от Петричко, трети
пък са родом от София, Казанлък, Кърджали и т.н. – светът е твърде тесен за
големите български сърца, решили да останат завинаги горди, свободни и
независими!...
Сега
отиваме да пием кафе в гръцкия квартал, за който се говори че е второто
най-голямо място в света, което е заселено с гърци - след столицата им Атина,
разумява се. Мелбърн е известен с това колоритно и многонационално съсловие,
докато в нашите вилаети преобладава предимно местното туземско население и по
принцип е доста по-скучно и по-малко екзотично място, спрямо тук. Етническата
общност във Викторианската столица се простира от гърци, сърби и италианци,
през българи, албанци и руснаци, та стига чак до индийци, китайци и шотландци;
башка всички останали, дошли от отделните по-големи части и по-затънтени
кътчета на широката грешна земя.
Почти
цял ден по-късно, 17:40 - на летището сме вече, където търпеливо изчакваме
покатерването на самолета за щастливото ни завръщане в къщи. Попълвам 60-те
минути с писане, докато все още има някакъв живот в батерията на лаптопа.
Обикновено в подобни случаи намирам по някой случаен контакт и се курдисвам до
него, за да си включа зарядното устройство в него, но този път тези
стратегически позиции и скамейки са заети от други пътници като нас и за сега
аз разчитам само на собствения си потенциален заряд.
Днешната
ни разходка премина изцяло в гръцкия квартал на Мелбърн, където ние и
обядвахме. Действително това място е много интересно по своята уникалност,
сравнено с останалите подобни в тази държава. Навсякъде из заведенията и
кафенетата се пуши (е, отвън поне, където по принцип също е забранено за
простосмъртните; кажи на някой грък обаче да не пуши, дорде си сърба кафето,
пък да видим къде ще се намериш подир – ще те навре на кучето в гъза); отвред
се вика, крещи и дискутира на висок глас, което определя характера на това
късче земя, създадена от и за потомците на древните елини. На всяка крачка има
по някакво “капанче”, отвред се носят пушеци от скари на дървени въглища, върху
които пекат огромни шишове с пилешко или агнешко месо. Продават и много готвени
манджи, типично в техния стил: всякакви видове мусака, салати, супи, пълнени
чушки с ориз и т.н., а пък за сладкишите и купищата от баклави, кадаифи, торти,
пасти, реванета и прочие гюзлеми да не говорим – само докато вървиш покрай
отрупаните им сергии и лигите ти се проточват до плочките на тротоара…
След
кратката ни разходка из чаршията и ние се напъхахме в една закусвалня, където
си устроихме обилен семеен обяд. За първи път храната в чиниите беше достатъчна
и дори количеството ѝ
малко поозори моите момета, та не можаха да си я доядат на края. Друг път
обикновено в подобни случаи ставаме гладни от масата и се дохранваме в къщи.
След “соленото” следваше подслаждане в една кафе-сладкарница, малко по-голяма
от “Глинените гърнета” в Габрово. Постояхме на топло още малко и полека-лека се
ориентирахме към летището. Тъй като разполагахме с достатъчно време, на път за
там разходката ни продължи с колата по разни по-обиколни пътища и отдалечени
квартали на огромния космополитен град. Навсякъде обаче е една и съща мизерна
картина, която не ни привлече особено много. Старите къщи преобладават и дават
един много вехт вид на това населено място – ако изключим ситито, с лъскавите
си сгради и небостъргачи, парковете и алеите покрай реката, казиното, хотелите
и други по-впечатляващи обекти, всичко останало има вид на едно безкрайно село
- без в случая с нищо да обиждам или подценявам самото нашенско село като
такова. Трафикът е безобразен – без значение дали е сутрешен или следобеден пиков
час; тълпата се носи по всяко време на денонощието на вълни и на талази, сякаш
приижда от някъде, бълвана като през кратер на незастинал вулкан. Тези хора
къщи нямат ли си, че да си стоят в тях, ами се изсипват всичките на пътя като
глутница вълци? – така и не разбрах. Башка пък техните шибани трамваи и съответните
им линии по пътя – че аз не съм карал паралелно с такива релсови превозни
средства от ученик, бре! Едно време това се случваше само в столицата и ние прекрасно
си бяхме свикнали с техните скърцащи до полуда талиги – а тези тук направо
летят така, че направо ще ти отнесат ламарините на колата, ако не си
внимателен. Да не говорим за ограничения на скоростта, полицейско “присъствие”,
камери и радари, които дебнат отвред – абе, ай сиктир от толкоз много хубавиня!...
Ето
ни вече в самолета, полетели над поля и градове. Аз едва ли ще успея да напиша
много, защото моят компютър пак издъхна, а пък батерията на този, който Ванеса
си носи за нея, също е полупразна. Тъкмо се бях усамотил и концентрирал напред,
докато Даниела и малкото се бяха запилели на някъде из летището, но със
завръщането си моментално се разкудкудякаха около мен, с което прекъснаха
мисловният ми поток. Явно е, че това писмо ще го довършвам на път за България,
а е много вероятно това да стане и след като пристигнем на родна земя, защото в
момента обстановката покрай ушите ми не е много подходяща за дълги разкази и
сладки раздумки. Това малко лаптопче на Ванеса (което ѝ е “служебно”, между другото – раздадени са им от
училището за домашно ползване, в процесите по усвояване на учебния материал),
върши чудесна работа, предвид по-големия капацитет на батерията му и с него се
надявам добре да разнообразявам скучните си часове по време на неимоверно
дългите полети от една точка до друга. Наред с него ще носим и моя голям
компютър, защото в него е събрана цялата ми информация за кореспонденция и
комуникация със света. Макар че последният тежи много и никак не е удобен за
развличане по самолети и летища, този път той трябва да върви неотлъчно до мен,
в случай че се наложи от разстояние да направя и нещо служебно за нашите хора
на работа. Иначе по време на пътуването ще пиша на малкия, но като се установим
в България трябва да инсталирам големия и чрез него да оперирам в безбрежното
световно пространство.
Оставихме
Мелбърн с чувството, че със своите стари къщи, мръсотия и неприветливост едва
ли скоро ще бъде наша следваща посока и място на посещение. А пък за трафика,
трамваите, велосипедистите по пътя и камерите за следене скоростта на движение,
накацали буквално на всяко кръстовище не искам да отварям дума, защото
продължавам да се изнервям като си спомня за тези три дни, прекарани по
пътищата му. То не бяха ограничения от някакви си 50 км/ч, а на много места
дори до 40 км/ч. Из повечето улици движението уж е разрешено със скорост от 60
км/ч, но по всяко време има временни светлинни знаци, които могат да го
ограничават в зависимост от автомобилния поток до удивително ниски, едва ли не
средновековни стойности. Параноичното следене на знаците по пътя и показанията на
километража правят всяко едно пътуване почти кошмарно, независимо в каква
посока се движи човек. Такива чудесии и педантичност няма при нас “на село” -
където съвсем не казвам, че цари безредие и анархия, но пък специално в това
отношение е значително по-облекчено в полза на шофьорите (е, нас там ни дерат
по други показатели, така че битият си остава бит, както ебаният ебан, но това
е отделна тема на разговор и сега няма да я засягам в този материал)…
12.06.2014 – Господи, ти Отче наш, Исусе Христе и наша Пресвета Майчице Богородичке;
вси светии на Небето, башка 12-те им Апостоли-покровители и спасители на
грешните ни души! Местният австралийски час е някъде около 14:35 съгласно
зоната, над която летим вече от половин час, а за да въведа читателя и обясня
защо обръщението ми беше именно такова и защо започнах поредната си въздушна
изповед с тези мои сърцераздирателни вопли, на свой ред пък сега ще трябва
писмено да го внедря в епичната драма, в центъра на която и баш във водовъртежа
ѝ попаднах лично аз, наред
със своите приближени, най-драги и мили. Описанието на този срамен цирк обаче
ще оставя за най-накрая, като преди това ще разкажа за това как точно се стигна
до такова долно и ниско падение от наша страна. За разлика от всеки друг път,
този аероплан е снабден с електрически контакти под всяка седалка, миниатюрният
лаптоп на Ванеса е захранен от там и с всички вас на разположение имаме точно 8
часа и 40 минути - колкото е времетраенето на полета по отсечката между Бризбън
и Бангкок, където е първата ни спирка по пътя към Европа. Всъщност, това време
е малко теоретично, защото както вече споменах – от началото на излитането вече
мина близо час; други 30-40 минути ще ни “изядат” преди да кацнем, но за сега
това няма да го мислим, а ще се съсредоточим върху разказа, който
най-старателно съм ви подготвил – без да проявявам никаква милост и
снизхождение към бедния читател в най-общия му вид и индивидуална форма…
Връщайки
се назад в недалечното минало (в понеделник да речем, ако днес е вече
четвъртък), само ще припомня на любезните ми четци, че от Мелбърн ние се
прибрахме в къщи чак към 22:30. Кацнахме малко по-рано, обаче докато ни вземат
с микробуса и ни закарат до паркинга, за да си вземем от там колата, докато
изпътуваме и близо 60-те километра до нас и то кажи-речи стана време за лягане.
От там насетне мислех да готвя нещо и да вечеряме, но предвид недоспиването и
умората, които бяхме натрупали през почивните дни, специално нея вечер легнахме
гладни, жадни, утрепани от всичко и отегчени от нас самите...
Във
вторник възстановихме ходенето на работа и училище по познатата ни вече гневно
изнервяща и неудобна за никого схема, но нямахме нито право на избор, нито пък
някаква по-различна алтернатива освен тази, която упражнявахме до сега. Аз бях
доста зает на работа, защото исках да оставя всичко в най-голяма изрядност, с
оглед ако се завърти някоя случайна поръчка, спуснала се изневиделица, моят
човек само да достави желязото и да започне сглобяването на парчетата едно по
едно. Вечерта с Даниелчето си спретнахме една прощална софра, защото имаше да
се дояждат разни краставици и марули, всевъзможни мезета и прочие хранително-питейни
остатъци.
Срядата
(т.е., вече вчера) не беше с нищо по-различна от предния ден – приключих със
служебните си задължения, взехме си довиждане с боса и босицата, като се
разделихме най-сърдечно (с него само се ръкувах, но пък жена му я нацелувах
така, както само аз си знам). Вечерта в къщи вече започна суматохата и последната
офанзива по приготовлението и подредбата на багажа, както и съответното
измерване на свръхтеглото му; а чрез следенето показанията на шибания кантар,
аз все повече и повече започвах да губя нервите и цвета на кожата си. Всеки
един куфар надхвърляше разрешените 23 кг с по други 3-4 кила горница, което
тогава ние приемахме за сравнително нормално, без да знаем каква лоша шега ще
ни изиграе впоследствие тази наша наивност, граничеща едва ли не с глупост.
Не
по-успокоително беше и положението с ръчните ни чанти, които са си направо едни
малко по-малки куфари от онези, огромните и от допустимите за тях 7 кг,
последните тежаха по 9-10 кг, като само моят беше вече над 14 кг. От
притеснения аз не можах да вечерям, нито пък се почерпих достойно “на
прощаване”, тъй да се каже. Спах на пресекулки, сънувах кошмари и тази сутрин в
06:00 станахме като ужилени не от оса, ами от най-гаден скорпион. Имахме
уговорка с бате Янко – на път за работа само да ни хвърли на самолета и той от
там да си върви по задачите, докато ние се разправяме с дисаги и торбички.
Замразихме всички хранителни продукти в другия хладилник, изпразнихме големия в
кухнята и го изключихме; сутринта дръпнах шалтера в електрическото табло,
завъртях крана на водата и в 07:00 се понесохме с колата на Янко към
Бризбънския аеродрум. Малко след 08:00 той ни остави успешно там и замина на
работа, а ние останахме да изчакваме времето за проверка на багажа и
паспортите…
Мама
му стара – и моят нос ручи от вчера, та сегиз-тогиз се секна в една тънка
салфетка, която при всяко мое издухване се разпада на дребни отломки, които пък
се носят из въздуха и влизат във врата на колегата по седалка, намиращ се баш
отпреде ми – ами пардон, ве сър; шъ мъ пруща’аш ‘начи, ама не е нарочно. Иначе
на всяко минаване покрай мен, стюардеските ми доливат чашката с бяло вино, така
че ако почна да кривя почерка, да знаете поне от какво се е получила спиралата.
Напред раздадоха и манджата, но аз такива буламачи не ям; какво падение, дееба
- имали били само риба и пиле! Амчи де са ви кебапчетата бре, кюфтета по
чирпански кой ги изяде, а? - или поне наденица с боб да бяхте дали, мусака,
пълнени чушки, нещо такова. Ама че безобразие и що за безочие пък е това?! –
затуй сега ще се наливам с вино, та да им дойде акъла в главите какво да
сервират на бедните нещастни пасажери... Всъщност ние летим с Националната
авиокомпания на Тайван – не, на Тайланд мисля че беше; абе “THAI” ѝ викат по-знаещите и
обслужването им е безупречно, само че аз си искам моите храни, а не техните. Не
го правя на въпрос обаче; те напред и уисчици баят насипаха хорицата в
пластмасовата ми чашка – ще помина как-как, дорде стъпим обратно долу на
земята. Изядох едно хлебче с масълце + парченце кашкавал; ебаси – мизерно е, но
все пак малко по-традиционно и главно засищащо. Ще си вардя силите за България
– там ще ядем повече и каквото си искаме…
Понеже
аеропланът им не е много пълен, та имахме възможност да се поразхвърляме и
разредим из свободните седалки. Аз съм се разположил на две канапета в опашката
на самолета, съвсем близо до бара и нужника, а до мен на практика няма никой
(ако не броя дребните на ръст и изглеждащи еднакво, сладки малки стюардесчици).
Пътувам като бял човек в първа класа с третокласен билет. Даниела и малкото
останаха на тройната скамейка отпред и всяка една се занимава с гледане на
филми, четене на книги и т.н. – прекрасно е, че не ми досаждат. Е, Дани идва от
време на време да ме провери, но пак се връща в кошарата си и аз великодушно ще
ѝ простя проявеното
любопитство, с което ме развлича и разсейва баш в този творчески миг...
Не
се отплеснах за много дълго, нали – ето нá, връщам се обратно по темата от вече
започнатия си разказ. Щом пристигнахме на летището, предвид безкрайно многото
време до полета (по разписание чак в 14:00), Даниела и Ванеса заминаха с един
безплатен автобус до някакви складове на известни магазини, които имат и
щандове за по-обикновени граждани. Аз се прикрепих с кабела към един
електрически контакт на мрежата и си свърших писателската дейност - точно както
бях я запланувал. Те се върнаха към 11:30 с едни гуменки за Ванеса и още
някакви парцали, а аз тъкмо довършвах мисълта си и полагах точката на
последното изречение. До тук – отлично; даже много добре, ще си кажат някои…
Натоварваме
всичкият си инвентар на две колички (при това с връх, защото в една той просто
не можеше да се побере…) и се нареждаме чинно на опашката за проверка на
багажа, където хората чакаха реда си с по едно дипломатическо куфарче в ръка,
тук-таме носят по някоя чантичка, дребни дисаги и прочие лек пътен багаж. Ние
обаче приличахме на бежанци от Етиопия или Сомалия, повлекли подире си всичката
възможна кухненска и домакинска посуда – все едно, че се изнасяме от страната,
при това завинаги. В наличност имаме 3 големи куфара (в които спокойно могат да
се поберат труповете на Бойко Борисов и Цветан Цветанов вкупом – просто като
пример за по-голяма вместимост ви го давам, не че им имам нещо зъб на
хорицата…) и други 3 по-малки куфарчета, където пък биха се побрали авоарите на
Първа частна банка и Мултигруп взети заедно (отново пример – нищо лично…).
Всичко това, уж по закон – башка една мека чанта, където се помещават двата
компютъра (голяма, колкото да приюти в отделните си прегради два цветни
телевизора с плосък екран на течни кристали) и торбата на видеокамерата;
отделно от нея мъкна фотоапарат с размерите и теглото на руски “Зенит”,
“Зоркий” или “Киев-19”, в закономерна прибавка с дамската чантичка на Даниела
(малък склад на “Арома”, “Ален Мак” + една подвижна библиотека, “на колела”
дето им викат) и не на последно място раницата на Ванеса, с която през
свободното си време тя ходи на училище или на излет в балкана, побираща суха
храна за около месец престой и оцеляване в сурови планински условия.
И
ето ни застанали чинно пред гишето, с тази огромна купчина от торби и дисаги –
прекрасно осъзнавайки, че именно от там ще започне голямата ни трагедия и почти
сълзлива комедия. Момата на прецизните везни се улови първо за ръчния багаж. Оная
само като го прекара през теглилките, та веднага ѝ стана ясно на куфалницата за състоянието (разбирай тук
теглото…) и на останалите наши куфари, но за да се увери самата тя в съмненията
си и за да спази техния шибан служебен протокол, взе че претегли и тях, проклетницата.
Тогава мигновено всички разбрахме, че с този магарешки товар ние просто нямаше
начин да напуснем пределите на летището и жената най-любезно ни изпрати встрани
от опашката да поразредим малко дисагите си, за да излетим изобщо от там. В противен
случай трябваше да платим по €100 на куфар – общо €300, което беше глобата за
свръхбагаж на големите куфари, като за малките все още водехме пазарлъци, но
общата сума щеше да се оформи в пределите на €400 или €500 в най-лошия случай.
В
тоз миг страшен на неизбежна капитулация, аз тутакси започнах да гледам “на
кръв” и святкащите ми от гняв и отчаяние очи я прострелваха със стрелите и
копията си не само напречно, ами надлъжно, по диагонал и предимно на голо –
минавайки през опестената ѝ гръдна обиколка, от там забивайки ги в талията и стигайки чак до онези
страшни дълбини на нейния апетитно закръгленичък ханш. Аман от стриктни
служители по тези летища, да ви кажа право!… Но, почакайте – това съвсем не е
всичко; началото му едва тогава бе поставено...
Изваждат
ни от човешката колона и ни изпращат на едно специално място, където да си
прередим багажа и на което има нарочен кантар, за да сверяваме със законните
допустими мерки и теглилки по Система “SI” (тук под понятието “прередим” трябваше
да се разбира “изхвърлим” част от него…), като големите куфари не трябвало да
надхвърлят дори и с грам 23-те си кила, нито пък малките да са над въпросните
законни 7 кг. Е-ййй, Божем святий ти помилуй нас – ПОЛУДÉХ, та чак ПОБЕСНÉХ!!!...
Отиваме
уставно на това въпросно най-специално място и започваме да вадим и прехвърляме
армагани и подаръци, дрехи и парцалки, обувчици и джапанки – голяма част от
които се запътиха към местната кофа за отпадъци. Заравняме отгоре с дрехи,
замаскираме боклуците отдолу и пак “Напред – на нож!” - подновяваме отчаяните
си атаки към гишето на малката изрусена и изографисана пикла, която в случая се
представляваше за “Царкинята-жаба” по една стара руска народна сказка, ако не
греша неизвестния автор на не съвсем безизвестната детска приказчица. Започват
нови измерителни процедури, данните от които също не се харесват на дребния перхидролен
цербер, с коса приличаща на сламеник. След изхвърлянето на едни порцеланови
чаши, които носехме за подаръци (Асето на Митко Пенджерков колекционира такива;
за нея ги бях нагласил – исках радост да ѝ доставя…), една ватенка на татко, няколко прочитни книги на Даниела и
редица други ценности (ядки, шоколадчета за подавка и т.н.), куфарите ни отново
показваха повишено собствено тегло, но тук вече ставаше на въпрос за порядък от
някакви си 500-600 грама. Тогава в разговора се намесих и аз, подчертавайки
дебело на жената зад щанда, че това все пак не е някой гастроном или колониален
магазин, където да ти отмерят сиренето и салама до грам и че тук към нас се
проявява едно свръх безочие и излишна стриктност, която граничи вече с нелоялна
пристрастност и подчертана педантичност. А пък оная насреща ми продължава да е
непреклонна – не, та не! Е, какво сега, викам ѝ? – за едно кило горница ще ме глобяваш по €100, така ли,
ма?! След тази кавга повикахме нейната началничка, но дори и с нея не успяхме
да се спазарим в особено благоприятна за нас форма – че нали и двете са от едно
и също котило: каквато едната, такава е и другата; може даже и в една партия да
членуват, но пък в никой случай това не Демократическата. Малко по-висшият
управленски кадър обаче (бригадир или звеневи по нашему...), разреши да вземем
с нас още едно парче с багаж, където да наредим остатъците от куфарите и
чантите, но нищо от тях не можеше вече да тежи повече от 23 и съответно 7 кг.
Що пък за висш стадий на идиотизъм беше това? - да ни накарат да разпределяме
багажа по други торби и чанти, да се пинкяме отново покрай проклетия им кантар
и да си издерем очите един на друг в спор кой какви боклуци е помъкнал подире
си и най-важното: кому пък са толкова изтрябвали! Сумарно общото ни тегло пак
беше същото, само че вече на Даниела дамската чанта приличаше на чувал, пълен
със сено, с което зобят конете; раничката на малкото се изду като че ли ще ходи
на “Чомолунгма” (връх “Еверест”, за по-непросветените…), а пък моята торба с
компютрите тежеше повече от 14-15 кг и имах чувството че ще ми откачи рамото
(болното…), защото там се помещаваха самите те (доволно тежки като единични
бройки) и всичките им зарядни устройства, които също съвсем не са от
най-леките.
Докато
приключи и вторият акт на въпросната театрална постановка, стана близо 13:30,
до което време вече кепенците на гишето за проверка на багаж и куфари бяха
хлопнали, а хората отдавна напуснали работните си места – демек, закъснели сме
и за самолета, освен всичко друго. А аз по времето на втория “тур” с
пренареждането на дисагите, вече бях готов за “Прениламин”-че под езика – падна
ми налягането, загубих си и кръвното; въобще, бях за приемане в шокова зала с
диагноза: прединфарктно състояние. Учудвам се само на героизма, стоицизма и
хладнокръвието на моята Дана, която през цялото това време успя да си запази
самообладанието и една приказка на кестерме не ми е казала, миличката – да се
умилиш чак от нейната дълбока любов и безкористна преданост… Амчи кой влачи
стъклените буркани с NES-кафето за подавка, а? Кой се награби и с кафе на зърна
със същото предназначение, като че ли в България хората пекат леблебия и варят
соя, вместо да се ободряват сутрин с въпросния ценен продукт (пък бил той и
“LAVAZZA” – да му пикая на името)? Ватенката на скъпият ми татко замина
директно на боклука, а не беше чак толкова тежка – е, тежеше си все пак някое и
друго килце, но аз предложих да я навлека връз мен, с която саможертва да
облекча теглото на съответния куфар. Само дето “Шóри” казá, че на него не му
трябвали такива боклуци и на бърза ръка я запъди безпощадно към контейнера.
Майната ѝ – на мен тя ми е максул от
една фабрика, където ми я дадоха преди 4-5 години и исках да му я нося армаган
за студените зимни дни, но нещо не ми се получи благоволението. Предния път пак
нямаше място за нея, но сега тя окончателно потегли към небитието (не Даниела,
бре! – за ватенката на татя все още приказвам)…
Между
другото, ние продължаваме да летим над Австралия, почти над източното ѝ крайбрежие, но от време на
време настъпваме и в сушата. Минаха вече първите 3½ часа летателно време и
много скоро ще излезем извън пределите на страната. Отдолу под нас на 10,800 м
се простират чудни и вълнуващи гледки от синьо-зелената вода на Тихия океан, както
и от континенталната част на държавата, до където човешкият поглед може да
достигне. Времето е ясно и слънчево, но клони към залез и много скоро ще мръкне
изведнъж. Скоростта ни на движение не е много висока – само 833 км/ч, в
сравнение с други самолети, които са се движили хем по-високо, хем и по-бързо.
Ама ние и на този лукс сме доволни – дай Боже час по-скоро да кацнем в Родината
живи, здрави и целокупни…
Но
нека да се върнем сега отново на проблематичното ни тръгване от големия червен
континент. Така след второто пренасочване на подаръци и стоки в наличните
дисаги, ние за пореден път се отправихме към празните вече гишета, които както
казах - до това време бяха напълно обезлюдели. Всички останали пътници бяха
вече “обработени”, персоналът напуснал и съвсем случайно една женица ни попита
дали пък случайно няма да пътуваме с техния полет, като ни видя как се въртим
като мухи без глави и се чудим по кой ръкав да поемем. Ще летим, викам ѝ аз – и то хич не е
случайно, само че имахме малки проблеми с багажериите, та позакъсняхме малко
(спестих ѝ разбира се подробностите,
които ни създаде нейната шибана колежка). Онази ни погледна първо паспортите,
после ѝ нахвърляхме куфарите един
по един върху кантара и докато още стрелките му се клатеха около и малко над
допустимите тегловни стойности, тя вече написа бележките за получаването им на
крайната гара в София. Така, след двойното ни разиграване като маймуни, аз взех
много крайностни решения, че ако някога кракът ми пак понечи да стъпи извън
държавните граници на Австралия, ще пътувам само с ръчния си багаж и най-много
някакво средство за писане и отразяване на преживяното (не молив…). Втори път в
подобен цирк аз отказвам да участвам и нека ме прощават предварително всички
мои близки и далечни, но заявявам, че повече армагани от тази част на света
няма да им нося (за което искрено съжалявам)...
Огромните
ни куфари (вече полупразни…) най-после потънаха в бездънната яма на летищното
багажно отделение, ние зарязваме количките с които едвам ги довлачихме от
колата до гишето и накичени като японски туристи заслизахме към предпоследната
проверка – митническата, защото подир нея пък следваше и най-последната,
паспортната. Долу вече се наредихме на километричната опашка, където чинно и
трепетно зачакахме да ни дойде реда. Хайде сега и там: вади на нова сметка
всичката налична техника и електроника, изсипвай я в едни пластмасови кутии, за
да мине през зоркото и щателно око на митничарите (а в същото време аз бях
абсолютно сигурен, че точно в този миг и някъде през подобните пунктове на
света, съвсем свободно преминават наркотици, оръжие, взривни материали и прочие
забранена стока, заради която нас специално ни направиха луди и смешни). Тъкмо
си събирам парчетата по чантите и изниква една друга булка – дай вика, да те
меря за барут, динамит и бомби. Та и тя ме търка с една шпага, подострена като
обувалка и чак когато устройството ѝ показа девическата ми непорочност, душевна чистота и кристална прозрачност
като на новородено, едва тогава ме пусна да си вървя по пътя. Подобна проверка
имах онзи ден и в летището на Gold Coast, току на тръгване за Мелбърн. От
цялата опашка баш мен избраха като по-съмнителен и ме подложиха на най-подробно
изследване. А на всичкото отгоре, там пък тяхното устройство се разпищя и
показа, че съм имал допир с експлозивни материали, като че ли бях работник от
барутната фабрика в Еловица. Чак на втората проба ми се даде зелената светлина
и ме изпратиха с почести и извинения за неоснователно проявеното към мен
съмнение.
Точно
в този миг напускаме най-северната част на Австралия, където природата е
удивително красива, а самото място наситено с кръвожадни крокодили. Понесохме
се над морето, което свързва нашия континент с Азиатският. Долу е Тимурско
море, а малко преди това прелетяхме над Дарвин – столицата на Северната
територия (т.нар., Northern Territory), която също се смята със статут на
отделен щат. Хубаво е, че летим по-ниско, та да разпознавам очертанията на
релефа и земната повърхност. След малко ще се скрие слънцето обаче и докато
прецапаме през тъмната нощ, ще изтървем множество уникални за окото гледки и
неповторима панорама. На съмване обаче утре вече ще се намираме над Анадола, а
малко по-късно ще прелитаме и над сърцето на Европа. Ще предавам видяното в
движение…
Така
- неволите ни обаче пак не спират само до тук. Докато аз оправях и събирах
компютри и друга бойна техника, насипвайки ги най-старателно по съответните им
пазарски чанти и мрежички за хляб, Даниела и Ванеса клепеха подире ми с
торбите, натъпкани с всевъзможни козметични артикули, които ние извадихме от
големите куфари, буквално преливайки от пусто в празно. Там пък започнаха да
вадят червила, шампоани, парфюмчета, пасти за зъби – абе, всякаква галантерия и
кинкалерия, която пред смаяните им очички беше поставена директно в кофата за боклук;
не можело да се прекарват такива вещи в ръчния багаж. Да бяхме знаели за тези
техни извращения, щяхме да ги изхвърлим ние самите още горе, а не да вадим от
армаганите на хората и да се прощаваме с тях. Но, майната му – тя се свърши
вече.
След
като и през тази цедилка преминахме сравнително успешно (амчи те нямаха какво
да ни вземат повече, бре – освен гащите от гъзовете, друго свястно не остана по
нас…), завериха ни паспортите и само след минута се озовахме пред ръкава, през
който вече товареха пътниците в самолета. На влизане бордните ни карти бяха
проверени от същата кокона, която ни разиграва като цигански мечета и на която
аз не пропуснах да подчертая колко много унизен и безкрайно обиден съм се
почувствал, след нейните, уж служебни заяждания и педантичност. Тя едва ли се е
трогнала от моите коментари, но вече бях корназ и не ми пукаше за нищо и от
никого. По едно време дори бях прежалил цената на самолетните билети и се
гласях да вървя утре на работа…
Четири
часа по-късно след излитането ни, времето продължава да бъде ясно и слънчево,
макар че предполагам отвън е доста хладно. Термометрите показват -43°C – това
си е направо смразяващ и сковаващ студ, бих добавил аз. Надморската височина на
полета е същата - около 10,500-11,000 м, както и скоростта. Движим се срещу
времето – до Бангкок ще загубим първите 3 часа, но с прелитането ни над
Екватора постепенно ще прибавяме още, докато станат 7 или 8. Надявам се, че
като започнем да се спускаме от там и самолетът ни ще се засили повечко – сега
качваме баира и май му идва малко зор. Че какво пък му е толкоз зора? – нали
шибаните ни куфари изобщо не тежат вече…
Доста
винце си посръбнах, докато опиша всичките наши пътешественически неволи, та
напред течността ме изби в понужда – е, малка беше за щастие и поне за сега; не
е изключено да се наложи провеждане и на някакво чревно освобождаване. Обаче в
тая теснотия на “кабинета” направо целият се опиках – по краката, по ръцете,
крачолите на панталоните; башка дето и пликчетата си намокрих. Умишлено гледам
да не ям, че пък едно подобно сране може да ми развали цялостното пътуване –
зер, то така е почнало още от началото; сега остава само и да се одрискам, че
тогаз да видиш бако, голям сеир и още по-голям джумбиш.
Като
гледам бордната карта, по която се движим и по която самолетчето следва своето
трасе, в момента се намираме точно по средата на провлака между Азия и
Австралия. Град Хо Ши Мин ще ни се яви от дясната страна и скоро ще прелетим
над него (това май беше бившият Ханой или Сайгон – столицата на Виетнам, ама дали
на Северния, дали пък не беше на Южния; не си спомням много добре от
географията). Ние обаче свиваме леко вляво към Тайланд, които явно че са
съседски държави. Малко по-нататък са Филипините, но нашата маркировка ще удари
право нагоре над Индия. Разбира се това ще стане едва след като се приземим в
Бангкок и ни натоварят на следващия аероплан за Виена. Той вече ще си е малко
по-нашенски, защото е на Австрийските авиолинии. Дано барем там сервират нещо
по-засукано и европейско (а защо не един огромен, тлъст и дебел шницел по
виенски например…), че с това вино няма да мога да се изхраня ден и половина,
за да устискам до кебапчетата на Филиповската “Кербала”...
Не
знам дали друг път е ставало на въпрос, но вероятно тук е уместно да хвърля и
известна светлина върху името на гореупоменатото заведение – в смисъл, от къде
точно произлиза това негово не съвсем популярно и въобще не българско
наименование. Според легендата, разказана ми лично чрез един от основателите му
и негов чест най-почетен гост, местни жители от бившето с. Филиповци (в днешни
дни известен със своето циганско гето столичен квартал…), наричат тази иначе
безкрайно приятна с атмосферата си кръчмичка по името на градът, където по
време на военните действия в Ирак наши войници попадат на засада и стават
жертва на неприятелски огън. Именно в тяхната чест и памет тези признателни
граждани и вече столичани, засвидетелстват дълбоките си чувства на национална
гордост към българския воински пагон, давайки името на това бойно заведение
“Кербала”, с което увековечават смелостта на тези храбри и толкова млади
български армейци, независимо че по конкретните стечения на обстоятелствата, именно
там те намират своята безславна гибел. Чрез настоящите си редове аз също се
присъединявам, макар и задочно към тази благородна кауза, а със своите по-чести
посещения във въпросната кръчма, смятам да допринеса за популяризирането ѝ не само у нас, но и далеч
зад пределите на слънчевата ни Родина – на майната си чак в чужбина…
Толкова
съм щастлив за наличието на този контакт, който е току под седалката ми и в
който съм си включил пишещата машина. Ако ударя още едно вино и ще съм готов
дори да им простя за маймунджилъците, на които бяхме подложени днес преди да
тръгнем. Цялата вина беше стоварена върху австрийците, защото видите ли – те
били много стриктни и щели да глобят Тайландската авиолиния заради
претоварването на летателния апарат. Онези спускали тези опестени лимити от по
23 и 7 кг, докато тези сегашните разрешавали пренасяне на индивидуален багаж до
30 кг. Обаче понеже ние продължаваме с европейците, трябвало да им вървим по
гайдата и да спазваме техните правила и закони. Че кой рекох, ма госпоДжа, е
толкова луд, та ще минава нарочно да тегли всеки един отделен куфар, който
напуска Австралия и заминава за Виена? Е, и тя знаела че нямало да ги мерят, но
пък ако случайно понечат, онези щели да ги глобят – глупости на търкалета, ама
тъжно ми е, че все пак нашите артикули заминаха на бунището, а не нечии други;
ибаз ги, както казва добрият татко мой…
Аз
с това писане си поминавам доста забавно и хич не усещам как времето хвърчи
заедно с нас. Ако успеем да се настаним с подобно разпределение и за другата
отсечка, която е и малко по-дълга – това ще бъде много добре. Само че се опасявам,
дето там ще има повече наплив и навалица, така че творчеството ми може и да
замре за известно време. Но нищо, аз ще продължавам така, докато мога, а пък
после ще му мислим. Сега разбрахте ли най-сетне защо бяха тези мои благочестиви
встъпителни слова към предговора на днешния ми бюлетин – ако оная кикимора се
беше заяла още малко и вместо нас на живо утре, щяхте да ни видите по Skype в
неделя вечерта, както обикновено – дано дъжд да ѝ вали на сватбата, никаквица такава недна, дето тъй много
ми разклати баланса сабалам! Ами добре поне, че аз съм добър, та лесно забравям
и не тая мъст и злоба в душата си…
Летим
точно над Екватора. По-топло обаче в купето изобщо не е станало, въпреки че
отдолу под нас е някаква невъобразима мараня, смесица от облаци и изпарения,
които дават представа, че се движим с подводница в чаша пресечено прясно мляко.
Излитайки от Бризбън на места също имаше гъста купесто-дъждовна облачност, но
като се отдалечихме от морето се проясни и се запази ясно почти до напред. От
време на време влизаме в тази гъста бяла каша, която се е разстлала над земята
като прясно настригана овча вълна. Сега пък измежду облаците се подаде и сушата
– съгласно богатите ми географски познания и за света въобще, гледайки картата
си мисля, че под нас е о-в Фиджи, но може и да греша. Тази карта не е много
подробна и по-скоро обозначава населените места, по които минава трасето на
полета, вместо да показва точно над коя държава летим. А в случая това може да
са съвсем неизвестни села и паланки, за които ние даже да не сме и чували. Е,
нанесени са и по-важните административни центрове, но не и границите на
отделните страни… Оп-паа, ама какви глупости ви приказвам? – таман попитах
момичето и то каза, че островът с име Фиджи е откъм страната на Австралия,
малко над Нова Зеландия. А пък това тук, баш над което хвърчим ние сега били
островите на Индонезия – навреме си оправих понятията все пак (вероятно е от
виното)...
За
момента обаче около нас витаят някакви много лоши въздушни течения и самолетът
се блъска в тях и клати наляво-надясно като влака, дето слиза от гара Кръстец
към Дъбово - още малко и ще му се откачат крилата, като ги гледам през
прозорчето как подскачат хаотично като обикновени вафли от 5 ст. по БДС 1962.
Човек не напразно се кръсти по много пъти, преди да се покатери на такова дърво
без корен. Щото пък надолу си е баят спускане, ако речем да падаме – да пази
Бог, че и такива страшни работи стават по света. Ей го нá и жив пример, съвсем
пресен при това - тоя самолет на Малайзийските линии така и не можаха да го
открият. Открадна ли го някой или пък го гръмна, в морето ли потъна или към
Марс политна? – никой не може да каже абсолютно нищо, освен да изразява
предположения и спекулации, наред със съболезнованията към близките на
безследно изчезналите. От началото го търсиха едни екипи, после се включиха и
други, но на края май всичките вдигнаха ръце и се отказаха. Според мен там има
някаква много страшна глобална тайна и мръсна политическа игра, за която никой
не иска да се научи от света и за това всичките мълчат като риби. Абе те хората
по тротоарите дето вървят, та във всеки даден момент се знае кой къде се
намира, къде ходи и какво прави; седим си по къщите и онези отгоре знаят кога
се къпем, как си мием зъбите и дали си онождаме редовно жените, а пък онези
немокаяни по телевизията ще ми разправят, че видите ли - в един миг просто
изгубили връзката със самолета и той най-загадъчно изчезнал от кулите за
наблюдение и сателитите. Абе ей, аланкоолу - ние да не сме у забавачницата, че
да ни разправят врели-некипели за дърти вещици и още таласъми? Това е коз-коджа
ми ти самолет - да не би да е въртолетчето на Шишарко, че да го отърват изпод
око! От толкова много тонове пластмаса, алуминиеви листове, електроника и
всякакви други продукти в състава на такава масивна летателна машина, че бива
ли толкова бе джанъм барем една троха от всичкото да не е останала, та поне
някаква малка отломка от нея не можаха да намерят?! Крият пак нещо от света,
ама трябва да минат други 50-100 години, че да им се разбули тайната. А пък то
тогава ще ни е вече все едно дали сме разбрали истината или не. От края на
последната Световна война минаха близо 70 лета и напоследък много материали
излязоха извън своята секретност. Обаче това нито топли милионите загинали по
фронтовете, нито техните близки, най-малко пък наследниците им. Единственият
интерес за някого би бил по-скоро в исторически план, за да се види наистина
какъв изрод и кръволок е бил Сталин, какви мръсни номера е изиграл както за
обявяването на войната, така и за нейния уж победен за него самият изход.
Германският му ортак Хитлер не си е падал по-долу, със своите подобни нему
свирепи и човеконенавистни качества – мръсна и гадна история, язък за избития
народ и за подялбата на света, под чиито удари попада нещастна Майка България.
Ако още тогава не ни бяха подхвърлили бадева на руснаците, до сега да сме
задминали и немците даже – във всяко едно отношение. А пък то какво излезе от
цялата работа? – единствената ни утеха остана да им поебваме жените по Слънчака
и да се бием в косматите гърди какви страхотни мачовци сме се извъдили, та
никоя раса да не може да ни надвие. Тъжно… и срамно…
Постепенно
загубваме слънчевите лъчи – на моменти една по една, на моменти с цели снопи.
Залезът бавно се стопява някъде зад безкрайния хоризонт, но понеже сме забулени
отвред в мъгла и облаци, та и самият той не се вижда вече. Иначе гледката е
много вълнуваща и интересна – аз даже съм му правил и снимки преди (на залеза,
демек…), но напоследък нещо преминаха и тези мои мераци, вероятно с възрастта и
помъдряването. В последно време се отдадох изцяло на това мое писане,
превъплътих се в ролята си на драскач и като че ли с нищо друго не ми се
занимава повече. Добре ама сега се отегчих и от писането вече, защото за шести
пореден час седя на седалката и ви занимавам с глупостите си.
Ето,
казах ли ви аз, че като подкараме по надолнището след Екватора и аеропланът ще
си вдигне оборотите. Скоростта му вече стигна 920 км/ч и се вдигна на 11,500 м
надморска височина, че изглежда там пó няма движение и кой да ни се пречка на
пътя – сигурно и за превишена скорост не следят горе по високото. Дано не се
наложи да обуваме и вериги за сняг, защото температурата навън вече падна под
-50°C и вероятно тук-таме ще има помръзлек…
Наближаваме
екзотични места като Брунеите, обаче не забелязвам султанът им да ни помахва с
носната си кърпичка през едно от прозорчетата на своя дворец. А пък и почти
мръкна вече – как да го видя дали е излязъл на двора човекът. Там като че ли
повече ми се ходи, отколкото в тези традиционни държави от рода на Фиджи,
Тайланд, та дори Виетнам. Въобще, на мен по принцип навсякъде ми се ходи, но
най-добре се чувствам в България – нали си е наша, та все си я хвалим. Е, то и
в Австралия не ми е зле, де – да имаше някакъв начин там да печеля само парите,
а пък да си ги харча в Родината, най-добре щеше да бъде. Това е, което основно ѝ куца на Татковината – не,
че всичко там е скъпо, ами просто са им ниски заплатите на хората (предполагам,
че само заради това се оплакват, освен ако не е хронично явление). Никой нямаше
и да помисли дори за политика, да негодува или да роптае, ако народът си имаше
сигурна работа срещу добра плата, която да му осигури нужния човешки комфорт на
съществуване и развитие. А сега всички са гракнали срещу управляващите и наивно
си мислят, че като сменят тези и дойдат онези, на народа ще му стане
по-благодат – нищо подобно. То всъщност, винаги е било така, като с това аз
съвсем не казвам, че политиците са харни. А най-лошото от всичко е, че хората
просто нямат друга алтернатива. Партиите с леви убеждения са много повече и
претопяват всичко инакомислещо, повличайки подире си останалите – кои повече,
кои по-малко, но всички под някаква форма и в дадена степен остават зависими и
закрепостени от онези над тях; няма спасение, дейба…
Няма коментари:
Публикуване на коментар