Писмо No 70 (X-XI.2014)

Скъпи родители наши; мили бабо и дядо! Приятели мои – чужди и свои…

04.10.2014 - Със сигурност вече знам, че точно на днешния ден се пада годишнина от смъртта на милата ми баба Фанче, Бог да я прости. По този повод довечера ще си запалим кандило или свещи, с което да почетем макар и символично паметта ѝ. Независимо, че ние за момента се намираме в съвсем извъндомашни условия, ритуалите и обредите, точно както са по църковния канон ще бъдат най-строго спазени.

От вчера насам заемаме малко апартаментче в един крайморски мотел, разположен в най-горната част на северния курорт на щата, Sunshine Coast (разбирай малко по-нататък от к-с “Елените”...), който само по своето наименование би бил съпоставим с нашенския Слънчев бряг (и то в случай, че приемем пък тукашният Gold Coast, където живеем за сега и който се явява повечето южен, за побратимен с Варненските Златни пясъци например, а самата черноморска столица Варна вземем за отправна точка). Твърде вероятно е обаче, с прочитането на този пасаж, любезният читател да се обърка доста – и то по-специално с аналозите и посоките на Севера и Юга. Това са едни чисто географски и действително съществуващи понятия, независимо от факта, че местата им са разместени така смешно. Заради отстоянието и месторазположението си в Южното полукълбо на Земята, както знаете тук в Австралия всичко е обърнато наопаки и стои в пространството някак си на обратно, спрямо нормалното (въпреки, че местните смятат целият останал свят за “обратен”, докато пък тях си самите приемат за най-прави, правилни и праволинейни). За допълнителен ориентир в обстановката би могло да послужи друго по-известно място, където също сме били не един път - селището Noosa, което пък е само на някакви си 10-12 км над нас. В подкрепа на допълнението ми, затворено от скобите, мога да добавя и следното: движението по улиците и шосетата на австралийските поданици например, се извършва в лявото платно; подобно както във Великобритания, Индия, Нова Зеландия, някои азиатски страни, Япония и т.н. Като обобщение може да се каже, че в световен мащаб това са всички бивши и настоящи английски колонии, съставляващи едва 25% от останалия по-нормален свят. Добре ама ако попиташ някой австралиец, как шофират хората в една Америка да речем или пък в Европейските държави, той веднага ще отсече: “On the wrong side of the road!” (от грешната страна на пътя, демек – в буквален превод). Т.е., ¾ от света пътува нормално от дясно, само че понеже те са винаги на кестерме, викат, че все другите са им криви, а пък те видите ли, по-прави от тях. Както и да е – това беше едно кратко и непринудено обяснение за понятията направление и посока, пречупено през погледа на туземеца. Така - след като вече всички заехте правилните си координати спрямо стратегическите точки на местността, разказът ми е на път да започне. Слушайте сега...

За да свържа настоящите си редове с предходните алинеи на статията, която още онзи ден излезе “от печат” и вече пое своя дълъг път към читателите си, аз също трябва да се върна с ден-два назад - да речем още в сряда, след като днес е събота. Вечерта един наш приятел ни беше на гости, който ми донесе тубите с бензина, а пък аз му дадох една горелка, която той си беше поръчал чрез нашата компания. Така с по някоя и друга чашка винце се поулисахме с него и докато го изпратим, стана време да си лягаме и нея вечер не можахме да осъществим традиционният си и почти ежедневен, трансконтинентален информационен обмен.

На другия ден (четвъртък) аз заминах на работа много рано сутринта, за да ми се каже в 08:30 (всъщност веднага с пристигането на боса...), че видите ли – на тоя етап те нямали нужда от мен, след като за момента нищо ново не проектираме и допълнителни чертежи по изделията, които изработваме в момента не се изискват от мен. Независимо че това тяхно “известие”, поднесено по такъв брутален и безскрупулен начин ме подразни дълбоко и разтърси из основи крехката ми душевност, в същото време то и нарани най-жестоко цялостната ми всеотдайност към фирмата, която аз всячески се стараех да упражнявам откакто съм започнал работа, интензивно охлаждайки хлапашкия ми и по детски наивен ентусиазъм, сякаш бе засипан с едри буци лед, докарани от Полюса. Така аз най-хладнокръвно приех факта като вероятно целесъобразен за организацията и дори в моите овлажнели от унижение очи до някаква степен това изглеждаше, макар и една отчаяна, но все пак правилна мярка за спестяването на известни средства от печалбата (вместо да се харчат подир задника на един нищо и никакъв инженер, който на практика и за момента не върши абсолютно нищо). Такива благородни и жертвоготовни “жестове” аз съм правил не един или два пъти в подобни трудни периоди от кариерата ми, които продължих да прилагам и тук, още с назначението си в тази фирма през Януари – с други думи: след като нямаме какво да правим през деня, давай да си тръгваме за вкъщи, вместо само да трупаме борчове и задължения, товарейки основно опестения бюджет на финансовия ни отдел. На пръв поглед, ако този жест на проявено разбиране от моя страна е съвсем явен като факт, то пък скритите резултати от последния се изразяват със съвсем отрицателен знак: нито за миг не бива да се забравя, че това привидно и насилствено “благородство” само по себе си също означава, че ние, уж благородните потърпевши си тръгваме и без съответните заплати в джоба – нали са ви ясни тези работи още от ерата на социализма. Не работиш, ама и не получаваш нищо насреща си за благородството…

След този наш кратък разговор със заводската управа, прибрах се в къщи, размазан като току що изсрано кравешко лайно – още топло, още меко и доволно миризливо, а за да успокоя донякъде нервите си, до обяд се занимавах предимно с мои писателски дейности, когато пък Неничко дойде у дома, за да се разправяме с покупката на моята, станала вече историческа и емблематична кола. Аз още предния ден бях огледал една и дори почти бях спазарил да ми я продадат много евтино, обаче след моята нова ситуация на приближаваща се безтегловност и неминуема, потенциална безпаричност, с него постепенно започнахме да отлагаме мероприятието за финансово по-безоблачните дни на бъдещето. Купуването специално на този автомобил отново щеше да бъде един много сериозен компромис от моя страна и със съдействието и насърчението на Нени, ние взехме по-правилното и разумно решение: да се откажем за сега от покупката, продължавайки издирването и чакането на точно това, което и двамата искаме. С Неничко се помотахме малко из къщи - ядохме, проверихме обявите из Интернета за други подобни коли и той към 14:30 си тръгна, защото беше с колата на Меган и следобеда трябваше да я вземе от работа, след което чак да се прибират у тях. Аз още вечерта намерих една кола, която се оказа най-първата която гледах - онази, с повредения съединител. От всичките екземпляри обаче, които бях вече огледал до сега, все пак тя беше най-добра като външен и вътрешен вид, с малък пробег, сравнително нова и т.н. С Нени се разбрахме да мирясаме и двамата поне за известно време, да си изкараме почивките и екскурзиите, а пък във вторник другата седмица, след като всички се завърнем предната вечер кой от където е бил, да направим нова, по-щателна инспекция на въпросния автомобил-мечта.

Ако ми следите стройната като топола мисъл, на това място вече настъпва и дългоочакваният петъчен ден (всъщност вчера...), когато ние с Даниела започнахме да се подготвяме за нашето пътуване и много кратко екскурзионно летуване. Аз и без друго него ден щях да работя само до обяд, малкото все още е във ваканция, а майка му в петъците обикновено почива - бяхме решили да използваме времето и да тръгнем по-рано, вместо да си губим времето и да се въртим като смахнати из дома. Нени и Меган отдавна вече бяха поели по пътя си надолу към Сидней (което съгласно картите и посоките на света се намира на юг, докато ние се отправихме точно в противоположната - право нагоре и на север). Още рано сутринта обаче, обажда ми се шефът, че нещо по конструкциите не било съвсем както трябва и онези в производството не могат да се оправят сами (понеже наред с всичко останало, в общи линии те са и доволно тъпи…) - аз веднага скочих в джипката на Неничко и хукнах да спасявам честта и достойнството на фирмата, независимо че с единия крак бяхме вече излезли през вратата и без изобщо да обръщам внимание на породеното мрънкане, което тутакси възпроизведе моята най-сладка и още по-добра Даниела. Хубавото беше, че таман бях завил нагоре по улицата и босът ми се обади отново - били намерили решение на проблема; демек, да не се разкарвам излишно до завода и че ще се видим направо във вторник, чак след почивните дни. Прекрасно, рекох - и майната ти гъзина, на женка ти у кривата дупка, и т.н. и т.н.; занареждах и изброявах една по една трите му законни съпруги, барабар с незаконните (е, не съвсем точно, защото клетвите ми съдържаха доста повече и по-впечатляващи сравнения, полови органи, плюс роднинки от неговото първо и второ коляно – признавам). Толкова ме беше яд на това мръсно италианско копеле, че точно в този миг на временно умопомрачение ми идеше да го прекарам през машинка за спагети и макарони – с парцаливите му дрешки, с мазната от пот шапка и пробитите му, вмирисани чепици…

Разбира се, аз лично в случая все още не се смятам за (напълно…) уволнен от работа – гледам да съм по-далеч от такава смела и драстична помисъл (вероятно “частично” е малко по-правилно да се каже, а пък аз просто да не го съзнавам чак толкова “напълно”; повече от сигурно обаче е вече, че наивността и по детски чистата ми душа един ден ще си умрат с мен, носейки ги в себе си до гроб…). Тук мрачните разсъждения са породени единствено от сериозно притеснителния факт, че компанията ни няма сериозна работа, не постъпват никакви нови поръчки и обекти, по които да работя аз, с което на практика се обезсмисля и самата ми работна позиция - нищо чудно впоследствие и то в най-близкото бъдеще да ѝ решат съдбата, чрез нейното незабавно и неизбежно съкращение. Моето присъствие в компанията им коства доста много пари, които те не могат да компенсират с разни дребни поръчици, подхвърляни им сегиз-тогиз чрез други, по-големи фирми от тук и от таме като някакво унизително подаяние – само за да ги спасят от неминуем фалит и най-главно: защото последните умишлено не искат да се занимават с подобни смешни проекти, тъй като за тях тези дейности не са достатъчно доходоносни, излишно трудоемки и по принцип евтини. В същото време обаче, самите те прекрасно знаят, че дадените изделия ще бъдат изпипани до педантично съвършенство, което пък действително е самата истина. Както и да е – близкото бъдеще ще ни покаже най-верния път; при това съвсем скоро, както се очертава...

Аз още в четвъртък следобед засилих няколко молби за нова работа, просто за всеки случай и да опипам почвата, защото се опасявам, че дните ми в настоящата фирма са преброени, а от мечтите и химерите, които всички ние имахме за постигането на големите успехи, може да остане само някакъв вял и сив, прогресивно избеляващ спомен. Черното петно, което ни съпътства неотлъчно още от напускането на предишната фирма е неизличимо и всеки един, който би могъл и искал да предприеме някакво вземане-даване с нас, първото нещо заради което се опасява и което го възпира е съмнението, че ние имаме нещо общо с нея, че сме нейно подразделение и т.н. (и то ако евентуално стигне до нас, преди неизвестни трети лица да са му наговорили глупостите...). Това е нещо страшно в този свят на надпревара между вълци и хиени, за тяхното оцеляване в условията на разгромяваща и повсеместна, най-жестока конкуренция. Аз самият не знам какви невероятни сили и способности трябва да има даден човек, за да преодолее грозния си имидж, веднъж създадената нелоялна репутация измежду тези среди, както и общата лоша слава на представител с неакуратен и измамен бизнес - това буквално смазва всеки порив на инициативност и опит за излизане на повърхността. А случаят с нашата компания е точно такъв – сегашният ѝ собственик създаде една напълно нова фирма с паралелен предмет на дейност спрямо тази на стария, с когото още при напускането се скараха жестоко и с него постоянно са “на нож”. Аз също работех за онзи кретен, който ми плащаше колкото да не умра от глад, докато разбира се не ме извика новият при себе си. С него вече изготвихме плановете, перспективите и аз отдадох всичкото от себе си, с цялата своя енергия в името на просперитета. В същото време обаче, онзи търмък и плашипутарник ръси наляво и надясно какво ли не за нашата нова и крехка компания (а той също има връзки тук и там, знае и познава хора от индустрията и по всякакъв начин се стреми буквално да ни срине и смачка на края). Независимо, че той самият е затънал до шията си в дългове и неустойки, въпреки това намира някакви начини да се оправи и да изплува чрез разни непочтени машинации и със завличане на клиентите си за стотици хиляди долари. Единственото чудно в този случай е не как това е допуснато да се случи, а защо този човек продължава да се разхожда на свобода или пък как аджеба, до момента все още не са го застреляли като долно псе някои негови по-ербап кредитори, на които той е длъжник. Както и да е - мисълта ми беше, че ние се борим отчаяно с обстоятелства, които са далеч извън нашите способности и съвсем не зависят нито от качеството на работата ни, нито пък от нас самите. Явно друг ни мъти водата, но и ние сме безсилни да се противопоставим на тези контра действия - единственият начин да се справим частично с проблема е посредством подбиването на цените чрез унизително ниските суми, срещу които някой получава един безупречен продукт. Пита се в задачата обаче: колко време ще издържим така? - и отговорът тук веднага е ясен, че първият човек, който ще си свие знамената, това ще бъда аз. Онези ще останат да се задоволяват с дребни железарски и тенекеджийски услуги, докато моя милост в разцвета на своите сили, с богатият, натрупан във времето опит и завидни технически умения, ще си остане нищо повече от един знаещ и можещ, 55-годишен безработен. Размишленията ми са малко тъжни и попресилени предвид факта, че самият аз не знам какво ще стане следващата седмица. Но пък са и достатъчно реални, за да предприема и овреме някакви спасителни мероприятия – този път само лично за себе си. Всичко това обаче може да се промени с едно единствено трепване на окото - само дето все още не се знае в каква посока ще бъде промяната и от къде точно да очакваме поредният, не само обикновен шамар по бузата, ами направо силен юмрук в зъбите, нанесен ни за кой ли път от съдбата...

След като изложих мрачните си сутрешни настроения и прогнози, ето ви сега нещо малко по-ведро. Пред нас са се ширнали синьо-зелените води на безбрежния океан, слънцето вече много осезателно напира през все още спуснатите дебели пердета на стаята, а моите моми продължават да къртят най-блажено - какво по-хубаво от това спокойствие, от тази пасторална картина и душевен мир. Единствено вълните дънят долу и се разбиват по пясъка на безкрайния плаж, но този шум е далеч повече за предпочитане от ежедневното бръмчене и жужене помежду ни чрез въпроси, отговори, остри наставления, любезни препоръки, мъдри и (без)ценни съвети. Скоро всички ще станат от сън - ще се започнат ритуалите по закуските: това “бича” го, онова “не бича” го; кафета, млека, кандърми за палачинки, молби за пържени филийки и т.н. Каква разтърсваща семейна идилия! – трогателно, до сълзи чак (по-скоро до бяс)...

Снощи за кратко се свързах с Неничко през Интернета. Те бяха пристигнали до едно градче, където щяха да отседнат. По пътя си до там спирали на няколко места за разглеждане на природни забележителности и щракването на някоя снимка за спомен. И понеже в този миг “Шóри” вече се надигна от постелите, като че по зададена програма веднага взе да се усуква около кафеварката и да снове из кухнята като редосеялка, за мен това е недвусмислен знак, че настъпва краят на досегашният ми душевен мир, комфорт и рахатлък. Ще изпия и аз едно кафе с много мляко, след което излизаме по разходки и развлечения. Надявам се в по-късните часове на деня да включа и един следобедно-надвечерен репортаж, в който ще опиша днешните ни авантюри. Часът е точно 09:10 - началото на дневното ни представление започва. Завеса...

… Ето ме отново на същия ден, само че вече към края си - 17:30, за протокола. Изкъпан със сладка вода и вчесан “на път”, търпеливо изчаквам вечерната зелена салата (марули, лук и производните), защото снощи комбинацията между мастика и стърганото зеле с моркови нещо не ми провървя особено. Не че беше дип лоша, но някак си това мезе е по-характерно и подходящо за напитки на ракиена основа, отколкото за такива с дъх на анасон; а вероятно това да е само едно мое лично предпочитание и хрумване, но аз най-много обичам Великденската салата (т.е., зелената, объркана с варени яйца и обилно наситена с кисело мляко). Сега само с няколко думи ще нахвърлям щрихите от изминалия ден, защото скоро ще заемаме местата си около софрата, а това несъмнено ще положи и краят на моето днешно писателско творчество.

Аз всъщност май нищо не казах за това чудно място, където се намираме в момента. Разстоянието от нас излезе около 210 км, като до самия Бризбън са точно 120 км. Иначе географската точка не се отличава с нищо особено, в сравнение със стотиците, ако не и хиляди подобни курортни селища, разположени по крайбрежието на Австралия. С няколкото малки кръчмички от рода на кафенетата, дузина бутикови дюкяна и тук-таме по някой антикварен магазин, малък колониал (местния “супермаркет”), наред с почивните станции и домове на туземците приключва абсолютно всичко, което има формата на цивилизация или пък показва до къде е стигнал прогресът на човечеството. Всичко останало са огромни необятни плажове, вълни, пясъци и дюни - няма рекламни светлинни табла, няма шумни дискотеки, няма дори бензиностанция (което за нас съвсем не е от голямо значение, защото днес баш пред очите на смаяните курортисти около мен, в резервоара на колата източих двете туби с евтин бензин, които мъкнех подире си от нас; качвам тубата на покрива, ръгвам ѝ маркуча в гърлото, смуквам прецизно и посредством нарочната за целта фуния (където и изплювам обратно случайно смукнатото гориво…), така прецедена през един мръсен парцал, вълшебната течност попива и се разлива по жилите и разклоненията на горивната уредба - какъв кеф, каква върховна наслада, близка до оргазма!...

След като доволно се туткахме и потривахме всички сутринта, най-после в 10:00 се потътрихме да излизаме. Обикаляхме района, скитахме по тукашните магазини (за да проверим, да не би случайно в тях да продават нещо по-различно от нашенските). Ходихме и на местния битак, който по-скоро представлява едно пъстроцветно тържище за всякакъв кич (пък бил той и собственоръчно изработен...), отколкото по сергиите му могат да се намерят стари вещи - вероятно “битак” да не е най-точното му определение, но в момента нямам под ръка друг, по-подходящ термин за това селско, панаирджийско сборище. Ние и друг път сме ходили на тоя крайпътен панаир, но както тогава, така и сега, освен да се наядем с германски наденички, правени по автентична баварска рецепта, като че ли друга по-смислена мисия там нямахме.

На връщане към лагера минахме през един вече истински супермаркет, за да набавим свещи за вечерната ни трапеза (аз още през деня купих един специален глинен свещник, който за хатър на покойната ми баба Фанче и заедно с остатъка от свещите, нарекох да харижа за ползване от следващите посетители на апартамента, който пък ние сме окупирали за престой през тези няколко дни). Когато най-после се налудувахме по магазините, прибрахме се до мотела само да оставим колата и закупената стока, след което веднага се отправихме на изтощителна разходка покрай брега на океана. Вървяхме доста по мокрия пясък, може би километър-два, след което се върнахме по същия път. Изплакнахме солта на грубо в басейна, после се изкиснахме в джакузито, за да размекнем кирта по нас и най-накрая смихме набраната мръсотия през деня в банята. С всичко това първият ни ден на курортисти приключва като дневни мероприятия - предстоят ни вечерните, под формата на малко семейно тържество. Ей сегичка обаче отивам сам да си режа салатата, защото Даниела много се халосва, докато я мие листенце по листенце и по този начин ѝ измива витамините. Докато аз имам малко по-експресни методи на приготовления (важащи разбира се за всякакви блюда...) и въобще не отдавам чак такова огромно значение на хигиенния и санитарен контрол. Нито пък зеленият лук го пощя перце по перце - малко увехналите им и пожълтели краища много добре се смесват с остатъка от салатата и всичкото удавено в изобилие от маслинено олио и кисело мляко, просто мигновено се превръща в едно малко божество - казах “мигновено”, а не чак след половин час миене на мивката и проливане на кубици с вода. Хайде, нека Бог още веднъж да прости милата ни баба Фанче, която аз толкова много обичах и към която имам непростими грехове, които ще нося с мен до края на дните си...

05.10.2014 - Вчерашният ден за размисъл по силата на правилата, продиктувани от ЦИК премина на открито, по плажовете, из басейните и т.н. Вечерта си направихме запланувания моабет, на който първо поменахме паметта на баба, след което пристъпихме към същинската вечеринка. Предвид ранното ми ставане тази сутрин, снощи не сме окъснявали много и си легнахме необичайно рано. Толкова рано, че аз се събудих в 02:00 посред нощ вече наспан; продължих да натискам възглавницата и периодично се стрясках почти през час, докато най-после в 04:30 окончателно станах и веднага тръгнах за Бризбън. Изборният ден отдавна беше започнал, а секцията за гласуване - отворена още в 06:00, както е по закон. Аз, въпреки обстоятелствата удържах на думата си и със своя отчаян, почти единичен вот подкрепих политическата активност на българина, за когото и за чието настояще и бъдеще на децата му, всички ние от края на света сме много повече загрижени, докато на него хич не му и пука даже, кой и как ще го управлява през следващите години. Вероятно по-правилно ще бъде един ден да забранят гласуването на онези, които към момента на изборите не се намират на територията на България. Така ние ще се ядосваме и кахърим много по-малко за изборните резултати и гражданската им активност, а пък там да правят вече каквото си искат – да серат, че да мажат. Дали този мой единствен глас в пустиня ще улови ред и с нещо ще промени хода на историческите събития - за това мога само да гадая, но поне вечер ще си лягам по-спокоен, че по някакъв начин съм показал своето политическо пристрастие и предпочитание; една самотна стрела, забита дълбоко в сърцето на коварния народен враг…

След като в най-ранната неделна утрин пътувах точно два часа до мястото, определено за изборна секция, служебните ми ангажименти там приключиха сравнително бързо и експедитивно. Попълване на декларация, подписи, печат - лист хартия, сгънат няколко пъти с едно единствено кръстче срещу политическата формация на БДФ (Български Демократически Форум); урна, снимка за стенвестника (коз коджа Президент съм, все пак…) и всичко свърши като миг. Поприказвахме си известно време с членовете на комисията и представителя на Българското посолство в Канбера и в 07:30 бях отново на път за връщането си в курортния комплекс. След други два часа се прибрах, за да бъда най-триумфално посрещнат от Даниела с палачинки и сладко от ягоди. Каква велика сила била тая шибана политика, мама му стара! - какво страхотно уважение добиват себеподобните, стига един път човек да се намърда там измежду шамарите; шегувам се, разбира се – въпреки, че не крия своята политическа пристрастност и принадлежност, аз нямам афинитет към подобни изяви на политическия фронт...

След като закусихме доста надебело, в 10:30 вече бяхме на плажа, където обикновено правим нашите дълги и безцелни разтоварващи разходки. Вместо да лежим и да се пържим по пясъка като гущери, решихме че е много по-приятно да вървим току покрай прибоя и прииждащите вълни от време на време само да ни разхлаждат задниците (е, и мадурите разбира се, ама само на онези, които си имат такива). Така по плажа стигнахме до селището, където в един от парковете му амбулантни търговци бяха разпънали своите платнища и навеси, от сергиите на които продаваха своя невероятен кич, който те не знам защо наричат изкуство. Ама това са дрънкулки, висящи връвчици и синджирчета, мидички, рачета, песъчинки, цветенца - ах, това е един страшен парад на шаренията и безвкусицата, който обаче събира доволен брой почитатели, сред които най-многобройни са децата. Ние също се пришихме към това гъмжило от народ и аз тук въобще няма да се спирам на безконечния списък с вещи, които Ванеса пожела да има. Всъщност, по-правилно би трябвало да се каже, че нямаше нещо, което тя да не поиска, да не хареса, да не пипна и да не премери. Както и да е - този път разумът надделя и се въздържахме от излишни покупки на ненужни боклуци. По същия път през плажа се прибрахме в мотела. Направихме си кратковременна почивка и изчакахме малко да умалее слънцето, което журеше безжалостно, независимо че още не му дошъл съвсем сезонът. В 15:00 ние с Даниела пак излязохме на плажните си разходки, докато малкото остана да си чете книгата. Направихме още два тегела по мокрия пясък и се върнахме обратно. За кратко влязохме във “врящото гърне”, както аз малко по-образно бих описал бълбукащата вода в джакузито и където аз специално мога буквално да си живея, без никога да излизам на сушата - такъв кеф е вътре!...

Днешният ден също вече взе да преваля и да отива към своя край. Палещото до преди малко слънце се потопи зад баирите и след още много кратко ще мръкне съвсем. Даниела вече си е наляла вечерното питие и нервно люпи семки, защото не ѝ обръщам нужното и заслужено внимание, а Ванеса се звери в някакво предаване по телевизията за булки и младоженци - нещо много от рано започнаха да ѝ се спират очите на подобни вредни тематики, та де да видим на къде ще избие всичкият тоз неин интерес към сватбите.

Периодично прозвънявам до мой приятел, който е член на комисията и следя много изкъсо избирателната активност на нашите земляци. Анализите са повече от странни и необясними за човек, който не си познава “стоката” - онзи ден едвам събрахме 45 души да се запишат като потенциални желаещи за гласоподаване, с оглед и въз основа на която бройка да ни разрешат разкриването на избирателна секция. Това добре - успяхме и урните са вече факт. Обаче до този момент са гласували около 35-40 наши съграждани, които нямат почти нищо общо с онези, които се бяха записали предварително. Но аз и друг път съм казвал и подчертавал, че българинът дори и на Марс да го покатерят, той пак ще си остане такъв и най-вече – неразбран и неразгадан...

След малко пак ще си направя зелена салата и покрай нея ще ударя една-две (че защо пък не и три…) мастики, докато изчакам моите хора да отворят урната в 19:00 и започнат да броят бюлетините. Е, там вече наистина ще има доста противоречиви резултати (вероятно и разочароващи...) - предчувствам го просто. Но нека да не бързам с предварителните си прогнози - търпеливо ще изчакам крайното, официално и потвърдено преброяване.

Утре сутринта до 10:00 ще трябва да сме напуснали стаята на мотела - апартамента, по-право. За цената си от около $130 на вечер това е може би едно от най-евтините места, където някога и някъде сме отсядали и то по време на обикновено по-скъпите периоди в годината, съвпадащи с ваканцията на децата и удължения “уикенд” - да се изразя и аз с просташкия език на днешните вестникари, копиращи всяка възможна английска дума и превръщащи я в нашенска, с още по-нашенско значение и съответното му звучене (тази дума съм я виждал написана и като “уйкенд” дори – не вярвам обаче коренът ѝ да идва от българското буквено съчетание “УЙ”…). Онзи ден прочетох и за още един подобен израз – “аутсорсинг”; България била най-добрата страна за въпросния “аутсорсинг”, което по смисъла на английския си аналог, думата иска да рече, че нашата държава е всепризната с добрите си кадри и потенциално от там могат да се наберат най-подходящи кандидати за евентуална работа (разбирай по света, но не и у нас). Не знам само баба Вуна от с. Ръкойка как би изтълкувала думичката “аутсорсинг” - най-вероятно ще ѝ се стори някоя много мръсна дума като клиторен или пък пъпен пиърсинг, примерно... Независимо, че аз по стара моя традиция за малко се отклоних в литературната си изповед, думата ми беше за цената на нощувките в този мотел (от къде почнах, а къде свърших, а?). Обикновено те са точно двойно по-високи, ако не и повече, но Даниела има разни Интернетни сайтове, из които се рови всеки ден и постоянно намира разни евтини “прИмоции” и тутакси прави съответните резервации за едно място или друго. Целият мотел е пълен до дупка, но не знам дали само със свободни посетители на общо основание и при пълен ценоразпис или пък повечето са такива като нас - търсачи на евтини тарифи; не мисля, че нашата категория е много подходяща за разцъфването на дребния и среден бизнес, но по принцип всички търсят и се целят само в едно: малкият, почти нищожен масраф, с преференции, клонящи към нулата...

А пък най-накрая, за да раздвижа и разкъсам малко скучната тема, прилагам едно стихотворение, което изобщо не съм писал аз и ако дори знаех неговия автор, с най-голяма радост бих му публикувал името. Така или иначе обаче, тези няколко стихчета до голяма степен описват и много точно се припокриват с моята душевна и телесна същност, баш заради което толкова ми се понравиха и си позволих лукса да ги поместя именно тук. Със задочните си извинения към истинският им автор, ето значи какво следва по-надолу:

БЛИЗНАЦИ

(по неизвестен за мен автор, за което вече поисках прошка…)

Дайте книги на Близнака славен!

Вечно той в науки е “удавен”...

Любопитен всичко да узнае,

в тази слабост граници не знае!

Той е комбинатор най-опасен,

всеки чужди ход му е пределно ясен.

Още – кавалер, чаровен и отличен,

много умен, ловък и практичен.

С него няма никой да скучае

и нещата най-различни ще узнае.

Всички са големи дипломати -

блестят навред в диспути и ... преврати!

Много “тънко” и любезно ще ви изиграят -

което искат тутакси ще го узнаят.

Може днес за тях да сте царици,

утре ще сте просто само магарици.

Тез мъже са трудно уязвими

и на практика съвсем неуловими.

Жените вечно нещо ще ви обещават,

ала едва ли ще да ви го изпълняват.

Те родени са така, нетърпеливи –

все такива ще си бъдат, докато са живи.

Не само от Телеца трябва да се пазят,

че Стрелците в мат ще ги поставят

и като коне ще ги прегазят!...

12.10.2014 – О-оо, Господи! - какво страховито, епохално време се е тук задало! Каква само епична седмица е на път да изтече, с всичките си най-шибани седем дни, наситени с толкова много надежди, още повече положителни емоции и дълъг низ от дълбоки разочарования. Надеждите ми и въпросните емоции се въртяха предимно около закупуването на колата, която уж вече си бях избрал; и ако въпреки всичко, в края на седмицата покупката ѝ стана един напълно действителен факт, то за сметка на това пък съответстващите негативи, които трябваше да опорочат и отровят душата ми, дойдоха именно откъм моята прословута работа. Но за да бъда последователен, както винаги ще се спирам на всеки един ден поотделно, защото този път те по нищо не си приличаха, подобно на повечето от случаите до сега.

Навярно вече се досещате, че кратката ни почивка на морето завърши и ние в понеделник вечерта се прибрахме благополучно. Трябваше да освободим хотела до 10:00 – събрахме партакешите набързо, взехме си “довиждане” със съдържателите му и поехме надолу по крайбрежното шосе. То е много по-живописно и тясно от директната магистрала, която води към сърцето на щатската столица, но пък предлага прекрасни морски гледки и пейзажи, заради които се пътува и относително бавно. Бяхме решили да посетим някакъв музикален фестивал в едно от курортните селища на района, защото съвсем не бързахме да се прибираме направо у нас. Докато стигнем до там, часовникът показваше някакво усреднено обедно време, което напълно се припокриваше с първосигналните призиви на мозъка и стомаха за болезнено-свиреп глад (последният породен и от голяма доза лакомия, разумява се). Така стана ясно, че ще обядваме “купешка” храна и ще се трошат грешни пари по ресторанти и заведения. Намерихме все пак едно такова място и влязохме – Даниела и Ванеса с подчертана охота, докато аз поддържах традиционните си резерви срещу подобни актове и церемонии.

Докато се лутахме из градеца, мой приятел се обади по телефона, че само до преди малко са карали зад нас и че сме се разгубили из навалицата и трафика – те също били тръгнали на плаж и предложиха да се видим някъде по пясъците край морето. Зарадвахме се, защото те пък имали уговорка с още едни наши общи познати, та заедно вече и с тях щяхме да станем голяма и шумна компания. След като близо час чакахме да ни сервират в тоя проклет ресторант, нахранихме се (естествено аз от там излязох гладен и недоволен, за сметка на моите две кокони…) и веднага се понесохме надолу към плажа. Нашите приятели вече бяха там, та и с тях се повидяхме за няколко часа, докато настъпи следобедното време за разотиване по къщите. Така предишната отпускарска седмица завърши, с подготовката на Ванеса за новия, последен срок в училище и от вторник всички тръгнахме по задачите си.

Аз отидох на работа, за да заваря абсолютно същото дередже, което бях оставил преди няколко дни. Работата по конвейерите се движеше успешно, но изгледи за нови поръчки и респективно нови доходи нямаше никакви. Тъй като шефът ми се обади още сутринта изобщо да не ходя нататък, на мен ми стана пределно ясно под шапката в каква необратима посока бяха тръгнали нещата във фабриката. Единственото, заради което трябваше да съм там обаче, беше колата на Нени, който имаше уговорка за някаква профилактика и малък ремонт с негов приятел-механик, та последният щеше да свърши работата пред цеха. Междувременно, докато го чаках аз имах да си свърша някои лични неща, да завъртя телефоните тук-там и да уговоря срещата за огледа на колата. Нени на другия ден си тръгваше обратно за обекта и вечерта преди това беше единствената ни възможност да отидем и дори заедно да купим въпросната кола. Аз така или иначе щях да я взема, но нещо вътрешно постоянно ме възпираше от прибързани действия, след като пък и впоследствие се разбра, че няма да можем да я видим във вторник. Продавачът на возилото за момента изобщо не беше в близкия до нашия обсег район и на практика въпросната “сгледа”, въпреки огромното желание и на двама ни с Неничко, по никакъв начин не можа да се осъществи – това обаче на мен за сетен път недвусмислено ми подсказа, че не точно това беше нашият избор и късмет, определен от Всевишния...

Няколко часа по-късно на същия ден се разбра, че и Неничковият механик бил нещо болен и нямал възможност да му поправи колата през този времеви диапазон – така аз малко преди обяд се прибрах в къщи и се залових с безкрайните си домашни и домакински ангажименти. С шефа се разбрахме да ми се обади едва когато той самият получи някакво по-сигурно потвърждение за нови поръчки, а пък аз от своя страна още сутринта, преди да заведа Ванеса на училище изпратих една молба за работа, която открих съвсем случайно от обява в Интернет. Още докато карах обратно към нас и агентът ми се обади, за да обменим по няколко думи и лично да му изразя подчертаната си готовност за незабавното започване на евентуалната нова служба. Обаче бъдещото развитие на тази много малка вероятност никак не е сигурна, защото моята кандидатура се бори с десетки, ако не и със стотици други, които несъмнено ще се явят много по-подходящи за дадената позиция и аз отново ще се намеря в самият край на опашката, както обикновено става и с което положение аз вече съм свикнал и отдавна съм се примирил. Но ако не нищо друго, то най-малкото е, че надеждите ми остават в сила, а пък ако те случайно вземат, та се превърнат и в реалност, то тогава ще разбера, че самият Господ е опростил поне някаква нищожна част от моите безчетни житейски грехове…

Емоциите (независимо с какъв заряд и поляритет…) не спират до тук обаче, нито свършват само с изброеното по-горе. В сряда вече бях нарамил торбичката с парите, въоръжен с най-твърдите си намерения да купувам въпросната кола на всяка цена – независимо, че у мен отдавна се бяха загнездили дълбоките съмнения относно изправността ѝ, чувах вътрешни гласове, които ту надделяваха в полза на непосредствено предстоящата ми безумна покупка, ту пък наклоняваха везните към по-разумното въздържане от прибързани и необмислени постъпки. Така жестоко и напористо не съм се двоумил и подмятал като жива риба в горещ тиган и когато съм се женил дори – защото пък ако още тогава се бях полутал/помислил малко повечко и хвърляйки се между двата бряга не бях го казал онова идиотско “ДА” в Ритуалната зала на Градския съвет, кой знае сега колко по-различен щеше да ми бъде живота и вероятно в пъти по-скучен и изпразнен от съдържание. Но – имала глава да пати…

Моето трескаво издирване на коли продължи и ето ти късмет: намирам пак една, на която цената била намалена от $23,000 вече на $21,000. Естествено за мен това беше баснословна сума и аз далеч нямах намеренията да харча толкова много пари за една въшлива кола, пък ако ще оная да има златни лайстни отстрани и да върви с вода, вместо с бензин. Но заради самата проверка на стоки и пазар към съответната дата, аз вдигнах мизата с една октава по-нагоре и започнах търсенето в по-високата ценова октава. Веднага споделих снимките на колата с моя малък професор по автомобилно дело (Неничко…) и проведохме консултациите си във връзка с евентуалната ѝ покупка, но естествено - на още по-ниска цена, ако това изобщо беше възможно. Изпратих съобщение на продавача, че се интересувам да му разгледам колата за продан и се разбрахме на другия ден да отидем до Бризбън и да се срещнем с него. Тръгнахме в четвъртък с Даниела и нейната кола, веднага след като тя се прибра от работа и доведе малката след учебните ѝ занятия. Оставихме Ванеса сама в къщи да се занимава с домашните си задължения и ние в 17:00 вече бяхме на уговорената среща.

Продавачът се оказа един виетнамски аптекар, младо момче, което до степен на педантичност си беше гледал и поддържал колата и която просто нямаше някакви кусури, за които да се заловим. Единственото, което не харесвах аз специално беше черният ѝ цвят, защото много му личи прахоляка и калта – светлите коли носят повечко на мръсотията и са особено пригодни за такива мундари като мен, които не мият и не чистят денонощно с маркуча и парцала. Така или иначе и двамата с Даниела харесахме колата– за мен дори беше по-важно на нея да ѝ харесва повече, за да си мълчи деликатно впоследствие и да не ми мърмори “компетентно”, по смисъла на кое и как е трябвало да се случи, за да не станело пък еди-какво си. Започнахме провеждането на мъчителния пазарлък, при който сведохме цената до $18,500, докато аз продължавах да бъда не до там убеден: дали аджеба, точно това искам? - дали пък не са ѝ твърде много парите и все в този ред на мисли. Задавайки си още хиляди безмълвни въпроси и чувайки проклетите си вътрешни гласове, наред с непрестанното бърборене на “моята прекрасна лейди”, тръгнахме да се прибираме към къщи. Остана само да се разберем с продавача за потвърждението от наша страна: дали въпросната сделка ще се осъществи или не, а аз продължавах да се хвърлям и блъскам от едната стена в другата, като побесняла в тясна кочина свинкя пред вида на разгоненият и богато надарен нерез.

У нас веднага се свързах с Нени и му разказах какво сме видели, какво сме харесали и т.н. Едва след като получих и неговото насърчение, повторно се обадих на момчето, за да му кажа, че в крайна сметка ще купуваме колата. Разбрахме се това да стане още на другия ден - т.е., вече в петък (нарочно посочвам деня за допълнителна яснота и правдоподобност към нашия малък разказ на очевидци)…

Станахме по-рано, защото този ден смяната на Даниела започваше още от 06:00 - аз заведох Ванеса на училище и от там се запътих към гарата. В дипломатическото си куфарче носех $18,500 суха пара – качих се на влака и в 09:30 се срещнахме с продавача. Последваха последни най-щателни проверки на възли и агрегати от автомобила, повторното му оглеждане отвсякъде под микроскоп и с лупата, подписахме съответните покупко-продажбени документи, влязохме в един банков клон, където аз предадох парите на гишето, за да ги преведат в сметката на момчето и сделката ни завърши мигновено и успешно. В 10:30 аз вече се движех по обратния път към село, седнал в поредния си собствен автомобил – прибирам се към нас и продължавам да размишлявам. След като приключих с похарчването на спестеното и кътано от толкова време насам, сега на дневен ред отново излизаше начинът, по който най-бързо да се възстановят средствата, които потънаха като в хралупа на язовец подир мераците ми за снабдяване с малко по-нова кола. На самите ѝ превъзходни качества и тактико-технически данни ще се спра по-подробно в следващите си редове, за да наблегна точно в този момент на въпроса около работата ми, който продължава да бъде висящ дори и към днешния понеделнишки момент, 10:40 - 13.01.2014. Смяната на часът и датата не бива да притесняват никой – просто времето ми вчера не достигна за окончателното завършване на започнатия епизод, заради което към него се връщам на следващия ден, т.е. днес…

Значи, качвам се на новата си вече придобивка и със свито сърце поемам към нас, като още по пътя реших първо да се отбия до цеха, за да видя до къде са стигнали с производството и монтажа на изделията. Неприятностите, които аз така или иначе очаквах дойдоха пак от шефа, който веднага почна да изразява съмнения относно качествата на моята работа, относно времето, за което всичкото това чудо от модели и чертежи беше създадено и все в тоя дух, предвид и високата заплата, която аз вземам при тях, без самите те да имат някаква работа, за да ми покриват разходите. Постепенно, в хода на разговора ние изпаднахме в един много културен и в известна степен привидно възпитан спор, който в крайна сметка разцепи между нас една бездънна като бездна яма и който ме накара тутакси да охладнея към тази жабарска личност до степен на нетърпимост и непоносимост, ако това е по-смекчаващият израз за ненавист. А пък аз прекрасно познавам себе си и знам точно какво рядко лайно представлявам за и към някой, който е дръзнал да накърни достойнството ми чрез подлагане на съмнение относно моята лична всеотдайност и безкористна служба, затрогваща вярност и лоялност към своята позиция и пост в рамките на дадени човешки взаимоотношения, които в случая се изразяваха към съответния работодател. С този човек не сме се карали и не сме си разменяли обидни думи, но аз просто вече не виждам как бихме продължили да работим заедно с него, след създадените разномислия и разногласия помежду ни; моето най-точно предположение е, че това повече никога няма да се случи, просто защото той ще си намери някой друг, който само да му върши работата как да е, “през пръсти” и набързо, вместо да остави след себе си ярко забележима диря и кадърна техническа документация, обслужваща една цяла индустрия. А пък аз точно това именно създадох – безупречна система за работа, контрол и производство, от която обаче никой няма съответната нужда, защото е достатъчно прост, (без)пределно тъп и ограничен, за да разбере и проумее, че такава все пак му е необходима, за да оцелее.

Не бих могъл тук и сега да изразя с обикновени думи дълбокото си огорчение и разочарование от създадената ситуация, особено заради изгубването на такава сладка и приятна работа, за която само си бях мечтал в продължение на 22-те си нещастни години, прекарани в дивата Австралия. Тази загуба аз много лесно мога да прежаля веднага с появата на новото ми поприще, но фактът, че за кой ли път съм изправен пред кръстопътя на безпътицата ме кара да изпадам в известна доза притеснение. Ако на пазара имаше повече работа, тогава това далеч нямаше да разклати така силно непоколебимият ми и здрав дух, но като си помисля че отново се нареждам на същата опашка от чакащи и гладни безработни, та в момента не ми е до нищо - особено пък и при мисълта, че предпочитанията по принцип ще се дадат на някой местен некадърник… Майната му - вероятно темата ще се предъвква и във времето напред, но поне за сега това е всичко, което ми е известно и срещу което аз трябва да се изправя, та дори и да го преборя…

След този малък индустриален спектакъл, който се разигра в офиса на цеха, аз се качих на най-новата си кола и щастливо се прибрах при близките си в домашното огнище. За вечерта очаквахме да дойде един приятел, който всъщност трябваше да мине през нас още предната вечер, в четвъртък. Добре ама и на него нещо му се бяха объркали плановете, та пристигна в петък. За още по-голямо щастие с него беше и жена му, та седнахме да си направим един разкошен моабет. За да не се притеснява излишно, по някое време я изпратихме до тях да вземе дечурлигата, че тях пък ги бяха оставили самички в къщи, като не мислили че ще се бавят толкова много у нас. Само че на мен адетът ми е такъв, че щом гости ми прекрачат прага, аз започвам да ги третирам като Божии пратеници и отначало уж само кратките им вечерни посещения, обикновено завършват с взаимно опиянение и главоболие на следващата сутрин (за мен специално)…

В събота Ванеса изкара традиционния си урок по пиано, за който учителката пристигна в къщи. Аз през целия ден се занимавах с писателство – единственият ми ефикасен лек против душевни болки и депресия, наред със сиропа от анатолово масло в комбинация с Великденска салата. Следобеда момите ми излизаха по пазар и магазини, докато моите занимания продължиха на закрито. Вечерта изгледахме един филм и си легнахме набързо.

За неделя имаше подаден сигнал за едно спонтанно обедно събиране в парка на хава, с цел запознанството ни с новопристигнали млади български семейства. Събрахме се доста голяма компания и беше много весело. Там изкарахме до свечеряването, когато всички се разотидохме по домовете. Така тази станала вече пословична и нарицателна седмица завърши, за да отприщи бента на новата, която пък навлезе днес.

Сутринта закарах Ванеса на училище, Даниела замина на работа, а аз вкарах колата в сервиза, за да ѝ издадат един сертификат за пътна пригодност, с който да прехвърля собствеността на возилото от стария собственик на мое име. Това стана почти мигновено и аз в 08:10 вече се бях прибрал окончателно в къщи. Неничко ми е изпратил неговия майстор, който му човърка нещо по колата отвън на плочника пред гаражната врата, а аз исках да си довърша започната и недовършена мисъл от вчера. Трябваше вече да излизаме за срещата ни в парка и аз оставих писането за някой друг ден. По този начин, оставайки си трайно в къщи, аз отново ще имам прекрасната възможност за една по-честа и подробна кореспонденция, което съвсем не ми беше присърце, нито пък го очаквах да се случи баш сега и непосредствено преди Коледа, когато по принцип настъпва мъртвилото на работната борса. Но всичко това пък за сетен път доказва колко глупав и наивен може да бъде един изключително чист и предан до безгранична вярност човек в мое лице, попаднал във вълчето обкръжение на обществото, което уж било създадено от себеподобни – пфу-у, каква гадна поквара; колко много лицемерие и измамно щастие!...

21.10.2014 – Точно една седмица по-късно, през която нито нещо ново, нито пък нещо по-различно от това, което вече е всеизвестно се е случвало. Единственото ми разнообразие бяха няколкото дейности по рязане и прибиране на дървата за огрев, които се въргаляха от месеци по двора. Преди време с бачо Гьорги окастрихме асмите и тогава боднах няколко пръчки в пръстта – на шега, ама все пак и с някаква надежда, в същото време. Сега гледам, че 2-3 от тях са се разпъпили и са пуснали листа, което ми говори, че в тях има някакъв живот. Редовно ги поливам и преглеждам за гъсеници – дано се уловят по-здраво и трайно. Те се намират точно зад оджака под комина и ако пораснат достатъчно, ще ги кача нагоре по теловете към останалите лозници от асмалъка.

Миналата сряда шефът има наглостта да ми се обади, че трябвало да се свърши нещо съвсем дребно и спешно за същия клиент, за когото са предназначени конвейерите. Отидох, разбира се и му направих тази безвъзмездна услуга (вместо да му покажа например, присвит юмрук с изпънатия си нагоре среден пръст). Поприказвахме за бъдещите планове и перспективи, но от там вече не ще се очаква много развитие. Всъщност, напротив: то постоянно се очаква, но понеже само се чака, а пък никога не се случва, та аз не мога да разчитам сляпо единствено на това несигурно очакване. Наред с всичко останало, не съм спирал да търся и друга работа, но освен една самотна позиция в началото, друга подходяща не се е появявала от няколко седмици насам. А за нея сигурно са се струпали десетки такива гладни глигани като мен, така че шансовете ми за успех излиняват с всеки изминат ден. Независимо че по доста от показателите и изискванията аз отговарях на условията, хората искали някой с по-пресен опит специално по дадена дисциплина, която аз също съм покривал във времето на практиката си, само че отдавна и то преди години.

В петък вечерта имахме гости, за които приготвих кебапчета, лютеница и други български специалитети. В събота пък ходихме до наши приятели, които отдавна ни бяха поканили, но ние както постоянно се намираме във водовъртежа на разни други мероприятия, та все не намирахме време за тях.

Отново започнах да карам колелото, с което уж изразходвам част от калориите, които охотно поемам като заседна на софрата. През останалото време се занимавам с писане и тук-таме свършване на някоя нискоквалифицирана домакинска работа. Днес следобед ще посрещна Нени на гарата в Бризбън. Ще дойдем първо до нас, за да си вземе той окончателно джипката, която аз вече не ползвам след като купих колата. Старото пиано на Ванеса ще замине у тях - дано пък онова, другото малко диване рече да поеме по-добре със свиренето. Надявам се, че ще успеем да го натоварим отзад във фургона.

Ау-уу, ама как не ми се пише само! – в такова идиотско и затлачено положение не съм изпадал месеци, че и години наред. Нито мисълта ми тече, нито пък регистрирам някаква активна мозъчна дейност. Хващам се за теми и въпроси, хаотично и оттук-оттам, без да ги завършвам до край. В събота например сме на рожден ден у приятел, с когото активно организирахме изборите миналия месец. Хайде чао, че взех и да се изнервям…

29.10.2014 – И към днешна дата нямам с какво да ви зарадвам, нито пък изненадам с нещо, скъпи родители мои. Животът ни се канализира по старата си и вече добре улегнала схема – Даниела на работа, малкото на училище и моя милост в къщи. Непрекъснато слухтя за някаква работа, но първото и най-важно нещо е, че аз изобщо не виждам обяви за свободни места, по които да попълня и изпратя кандидатските си документи.

Миналата седмица ходих до фабриката да проверя как е завършил процеса по монтажа и транспортирането на изделията. Говорихме с боса надълго и нашироко, кроихме планове и перспективи, но налице за сега нямаме нищичко конкретно. Иначе всички са останали много доволни от изработката на конвейерите; другата част (един задвижващ вал, L=3900/ø50 мм, със съответните центрови/резбови отвори и шпонкови канали), която им доставихме почти безвъзмездно също залепнала безупречно към машината, сякаш никога не се е чупила (а пък за да се скъса един такъв вал, баят зор трябва да е видял). Тази седмица моят човек ще ходи в Сидней, за да се срещне с един друг тамошен велможа, от когото евентуално се очакват допълнителни поръчки за пускане на цялостната установка в действие. В момента от нея липсват цели агрегати, бункери, цистерни и т.н., които просто не са били доставени от предишния разработчик и производител. Шансове има – търпението ни обаче се изчерпва, защото горим и изразходваме готови средства, които едва ли някога ще можем да си възстановим. Така че тези въпроси тепърва ще търпят някакво развитие, но ако аз междувременно намеря друга работа, отново ще бъда изправен пред нелеката дилема: по кой път да поемам. Е, то за това решение има Господ, който най-добре ще ми подскаже на къде ще наклонят везните, но все пак – неизвестността ме гнети, предизвиквайки у мен отрицателни емоции и реакции...

В събота следобеда ходихме на рожден ден до Бризбън. Въодушевен незнайно вече от какво, сутринта станах в 04:30 и ето какво сътворих като послание към този наш близък приятел:

В мигът рожден на тоз ти ден,

цветя и рози приеми от мен!

Животът хубав изживей го ти –

с радости и щастие честит бъди!

С приятели и близки тост вдигни,

и чашата до дъно смело изпразни!

Обичай силно и бъди желан,

тъй както скъп, китайски порцелан!

За работа, понявга си оставяй сили,

бадева не похабявай очичките си мили!

Че паметник ти никой няма да измаже,

и благодарност някаква да ти изкаже!

Семейството цени и дом свой си построи,

от детството мечтите непременно постигни!

Вълни пори, с глава разбивай и стени дори,

но се пази от завистта и хорските сплетни!

Така, в единственото свое заключение,

завършвам мисълта си с добронамерение!

А за здравето и дългия живот, успеха -

опри се на жена си; тя да ти е най-сладката утеха...

Това многостишие предизвика вълна от аплодисменти и суперлативи, когато вечерта го прочетох на всеослушание пред насъбралите се покрай масата пияни гости. После сам видях, че всъщност не е кой знае какво и стихотворението ми не блести с някаква конкретна уникалност. Но пък то беше предназначено единствено за нашия скъп приятел и просто като такова ще си остане завинаги в историческите ми анали. А иначе тържеството беше много весело и ние чак късно вечерта се прибрахме в къщи.

В неделя Даниела заведе Ванеса на урок при учителката, а аз останах да си убивам времето у нас. Не ми се правеше абсолютно нищо, нито пък имах нужното настроение и достатъчна физическа мощ за развиване на някаква телесна дейност. Така в състояние на повсеместно нехание и половинчата бездиханност премина целия ми ден – едва вечерта чак почетохме Димитровден и по-специално паметта на дядо Митко, докато аз през деня непрекъснато следих бедственото положение в Габрово. Толкова много сняг там скоро не беше валял май? Информирах се периодично за състоянието на пътищата, дебелината на снежната покривка, готовността на Общината и разни такива злободневки. Вероятно към момента природното бедствие вече е преминало и обстановката е започнала бавно да се нормализира, но все пак в продължение на няколко дни баят зор видяха хората там. А пък тези по селата ще стоят сигурно затрупани чак до пролетес…

Увлечен в интереса и същевременната си тревога към необикновеното и критично положение в родния град, аз така и не се сетих, че на този свят ден трябваше да вдигнем наздравица за бате Бебо и чичо Цоко (и двамата Димитровци, независимо под какви наименования си ги знаем ние, техните близки). Така както забравихме да споменем и вуйчо Митко от Пловдив, дядо Димитър (бащата на покойната ми баба Фанче), за който аз съм слушал само легенди и предания. Нека Св. Димитър бъде снизходителен към мен и ми прости тези пропуски, които допуснах поради своя немокаятлък и пълно отсъствие на мозъчна дейност. На живите – наздраве; за мъртвите – утеха и простете…

И понеже повече нямам с какви други глупости и злободневки да ви занимавам, та сега пък с две-три думи ще се спра на новата си кола. За разлика от предишната, тази е малко тип “комби”, с пета задна врата, през която се стига до багажника (голям като хамбар). Такъв модел автомобили на мен по принцип не ми харесва, но този път заложих на съвсем други преимущества, вместо на физическите цветове и форми на превозното средство - черната краска, нанесена по ламарините едва ли също ми е най-любимия цвят боя (особено пък за лека кола, а не за катафалка), но и тя попадна в графата “компромиси и вътрешни борби със самият себе си”.

Основното качество на автомобила се яви в общото му отлично запазено състояние (сякаш сега излиза от заводите на SUBARU), предвид годината на производство – 2009, както и ниския му пробег – едва малко над 93,000 км. Всъщност с тези си отличителни белези, тази фамилна придобивка се класифицира като най-новата кола, която някога в живота си съм имал и управлявал, ако не смятам Трабанта, който през далечната 1985 купих чисто нов от магазина на ДП “Мототехника” във Велико Търново. Всички останали коли, които смених от пристигането си в Австралия до днешни дни, бяха все разни стари пачници, на много години и още повече километри. Така заради лукса и гъдела да притежавам малко по-нова машина, аз трябваше да затворя очи и да приема гърбавата ѝ недъгава форма и черния като брикет цвят.

Следващ по значение се оказа и много по-мощния двигател на тази, спрямо старата, която продадох буквално дни преди отпътуването ни за България. Мизерните $2500, които прибрах от нея превърнахме в кебапчета, бира, сладоледи и други удоволствия и лакомства в Татковината, независимо че преди 8 години я бях купил за баснословната тогава за мен цена от $14,500. Сега за новата кола се изръсихме с $18,500, но се надявам тя да издържи повечко време. Връщайки се на темата за двигателя мога да кажа, че той също е бензинов, с турбокомпресор подобно на старата ми кола, но този е с обем 2.5 л, спрямо само 2000 см³ на предишната. На оная така не ѝ знаех със сигурност конските сили, но безспорно вървеше много. Съгласно съвременните стандартни единици, моторът на новата развива мощност от 195 kW, което пък спрямо архаичната и вече отживяла измерителна система се равнява на 265.1 к.с. (само за сравнение: любимият ми мотоциклет МЗ-250 TROPHY “правеше” 16 или 18 к.с.; Трабантът, с който се бях сраснал в едно като ушна кал вече го биеше със своите завидни 26 к.с., следван от “Жигули ВАЗ 2101” с 62 к.с. и небезизвестният “Москвич 412” със заветните си за онова време цели 80 к.с.)...

Иначе всичко останало по колата си е както при модерните и съвременни превозни средства; досущ като истинските, които се продават по авто-къщите: стерео уредба с DVD, последна и най-нова навигационна система (GPS), електрически огледала, прозорци, люк на покрива и кой знае още колко други изгъзици и щуротии, за които нямам хабер, че съществуват даже и които ще откривам постепенно и вероятно без да искам, защото пък едва ли някога ще се възползвам от опциите и наличността им в автомобила (а вие сега да не си помислите, че ще седна да чета заводската “Инструкция по експлоатация”, която е с обем вероятно повече от 500 страници; а за любителите на математическата точност и статистика, добавям – 475 страници, тъкмо ходих да ги броя; абсурд е да се изчете всичкото това чудо)...

От вчера насам карам сутрин и вечер колелото. Като оставя Ванеса на училище и преди да си вляза в къщи, яхвам велосипеда и правя няколко кръгчета около езерото. През деня се наслаждавам на прекрасната тишина и спокойствие, която се нарушава в 16:00, веднага с прибирането на Даниела и малкото от училище. За днес по някое време имам да напълня едни чушки с месо и ориз, но това удоволствие ще си го оставя за следобедните часове.

В събота сме на гости у Мариана и Бранко – ще правим карнавал с най-различни тоалети и костюми, а следващата седмица ще честваме Архангелов ден у нас на двора. По-далеч от това не ми се простира погледа, а и не смея да правя такива перспективни предсказания за неизвестното бъдеще – най-малко пък за далечното…

31.10.2014 – За да не ви държа обаче под непрекъснат стрес и трепетно ослушване, бързам да споделя радостта си от едно тъй неочаквано за мен телефонно обаждане, което получих вчера сутринта, прибирайки се от училището на Ванеса. След като се разделихме онзи ден с моя началник и собственик на фирмата, аз останах единствено с надеждите, с които се залъгвам вече седмици, че и месеци наред за някакво по-крупно развитие на нашето дребно и незначително производство. Бях вече загубил надеждите си въобще за някакво процъфтяване, когато човекът ми се обади повторно с новините си, които са пристигнали буквално дни, след като доставихме конвейерите в Сидней. Сега там се заформя един доста по-обемист проект, който уж ще предстои да бъде изработен в метал от нашата скромна компанийка и на който по-първо обаче, трябва да се изготви документацията. Това през следващите няколко месеца положително ще създаде един обем от много сериозна работа – както за мен, като главен конструктор, чертожник, ОТКК, технолог, закупчик и архивар, така и за персонала в работните помещения, към които аз също трябва да упражнявам нужния контрол по точното изпълнение на чертежите. Разбрахме се с шефа да се видим в понеделник, за да разговаряме по всички технически и социално-битови въпроси, с оглед производството да започне час по-скоро. Тъй като за сега подробности по случая не знам никакви, за мен остава единствената утеха да се надявам, че колелото на прогреса може отново да се завърти напред, а пък вече кой къде ще се е накачулил по него, вероятно ще бъде предмет на някой от следващите ми репортажи. Аз имам някаква бегла представа от това какво ще бъде необходимо като краен резултат – не знам само механизма на цялостното изпълнение и етапите, по които ще се работи. В същото време не ми се иска и да прибързвам с предварителните си прогнози за бляскави перспективи, защото както вече не еднократно съм доказвал: те обикновено се разминават с чувствителна разлика от действителността. Сега само ще изчакам да ни мине срещата в понеделник и обсъждането на цялостната ситуация, от които преговори до голяма степен ще зависи най-близкото ми бъдеще като част от персонала на компанията. Каквото и да кажа повече от това, което вече споменах до тук ще бъде само едно повторение на фрази – ето защо приключвам и излизам, защото днес следобед аз ще прибирам Ванеса от училище. Даниела ми се обади напред, че поради липса на медицински персонал, тя ще работи довечера чак до 21:00, вместо смяната ѝ да свърши в 14:30, както всеки ден.

Може би един приятел ще мине след работа през нас, за да ми остави два бидона с евтин бензин, а и аз имам да му давам нещо. Програмата за утре вече се знае – отиваме на карнавал или бал с маски, който по традиция се провежда на този ден. В нехристиянския, по-скоро в католическия свят по този странно идиотски начин почитат духа на покойниците, докато в същото време за нас българите това е една от Задушниците - Архангеловата. Разбира се, ние ще приготвим нещо дребно за “подавка”, без много-много да афишираме и парадираме дребния жест на внимание към духа на починалите наши близки. Даниела ще прави баница, докато аз ще занеса едно шише ракия – кой от каквото разбира и на каквото е способен… Забелязвам, че дори в чистата и свята християнска България, този ден се именува с прозвището “Хелоуин” (идва от английското “Halloween”, което аз лично не знам какво означава). Кратка справка с наръчниците обаче показа, че фактически не утре, ами точно днес е въпросният келтски езически празник, който съвпада с католическия Ден на Вси Светии, какъвто предполагам имаме и ние в нашата религия. По традиция дечурлигата се обличат в “страшни” дрехи и носят тиквени фенери, за разпъждане на злите духове. Както и да е – думата ми беше, че тези щуротии са намерили почва дори и в Татковината, но то там какво ли друго не се е изкопирало от света, че и това сега. А пък ритуалите им и по-специално този маскарад нямат нищо общо с нашата православна вяра – ама карай да върви, нали доктрината е да вървим по наклонената дъска; на където ни изпързаля, натам. Поради зачестилата “гласност” напоследък и особено от 1989 насам, тук-таме из пространството се срещат разни надписи, лозунги, призиви и прочие пропаганден и съвсем нецензуриран материал. Та освен всичко друго, специално по този повод гледах едно детенце да държи такъв подобен надпис, на който пишеше (предавам по памет и най-вече по смисъл…): “Аз ще празнувам Хелоуин едва тогава, когато американците почнат да се закичват с мартеници” – хареса ми малкият дявол; все още има някакви оскъдни надежди за спасението и самосъхранението на изнемогваща България…

12.11.2014 – Почти две седмици по-късно от последното ми задгранично комюнике, ще направя един по-обширен и обстоен анализ на конкретната обстановка в нашата семейна микросреда. Сега баш няма да се впускам в политически или пък в икономически обосновки, а ще ви запозная само с фактите такива, каквито са в действителност.

Бързам да се върна на мисълта си от предходната алинея, съгласно която ви запознах с предстоящите тържества, запланувани за съботната вечер. През деня се занимавахме с подготовка на дрехите и костюмите си, а следобеда вече бяхме на път за Бризбън. Оставихме Ванеса при учителката за урока ѝ по музика, а ние с Даниела се разхождахме из околностите и убивахме безцелно времето. Преди година-две (по-скоро две-три…) точно там реката беше излязла от коритото си по време на големите наводнения и бяха станали невероятни поразии – навред приличаше на лунен пейзаж, евакуации на хора, съборени къщи и т.н. Самата Мишел (учителката…) беше временно настанена с трите си деца в приют за бездомници, защото от къщата им едвам личеше само покрива – всичко останало беше под вода. Както и да е – застрахователните компании се бръкнаха по-дълбоко в джоба, компенсираха пострадалите, събрахме други милиони долари от доброволни финансови пожертвувания и животът възвърна предишния си блясък и престиж (с изключение на неколцината жертви, които водната стихия помете и погуби почти мигновено). Именно в тази част на града, реката се извива много живописно и образува нещо като езеро. Разработиха района около мястото, залесиха го, затревиха го – направиха детски площадки, игри, люлки и пързалки; построиха беседки с електрически скари, тоалетен блок и бани, пръкнаха по средата едно кафене и в миг всичко се превърна в един изключително привлекателен народен парк за разходки и развлечения на трудещите се. Хлапетиите карат лодки, газят в реката, къпят се в батака и се замерят с кал, а бащите им ловят риба, докато пък техните майки в това време готвят нещо за обяд. Приятно място за отдих сред природата и ние винаги ходим там, докато чакаме Ванеса да си свърши музикалните занимания. След всичко това привечер отидохме на гости у Бранко и Мариана, където извършихме поредното си карнавално шествие и веселие, завършило едва на сутринта.

Веселбата беше голяма, олелията – още повече. Някои от посетителите си тръгнаха, други останахме да спим там, а на сутринта продължихме с разбора от вечерта. За обяд доометохме всички остатъци от вечерната софра и едва в следобедните часове на деня се завърнахме благополучно обратно в къщи. Предвид предстоящата работа на другия ден, настроението ми беше повишено и поне тогава не мислех за нищета и мизерия, нито пък за безработицата и световната икономическа криза.

Така дойде понеделникът, когато възстанових сериозната си работа по зададения служебен проект. Работихме с шефа почти през цялото време рамо до рамо, свършихме и някои други текущи задачи. Междувременно към края на седмицата наш скъп гост в отдела беше “папа Джузепе” – неговият роден баща, който живее на няколко часа път от тук край едно градче Bundaberg. С него имахме няколко много ползотворни срещи и доста разговаряхме по разни служебни въпроси и в частност за оцеляването ни като фирма. В крайна сметка всички предварителни чертежи и модели бяха готови и в петък дори ходихме заедно да обядваме със сандвичи и бира в съседно нам бистро. Резултатите бяха повече от добри - всички очаквахме положителен развой на проекта.

Така дойде и дългоочакваният Архангелов ден, който тази година, наред с много други подобни празници се падна за удобството на всички баш в събота. За вечерта бяхме поканили много гости - шетахме и приготвяхме блюда и мезета в продължение на два дни. Даниела направи една торта “Гараш”, башка множество други салати и кулинарни специалитети. Аз от своя страна извъртях по една доза кебапчета и кюфтета – бирата, заровена в леда; ракията умряла от студ в камерата на хладилника: колко малко му трябва на човек, за да бъде истински щастлив (а пък за колко много ламти в лакомията си - в своя непрекъснат стремеж и надпревара за надмощие)…

Следобеда опалих камината и изгорих толкова дърва, колкото биха били достатъчни за изпичането на половин стадо агнета за цял селски сбор в Родопите. На края раздухвахме въглените с един вестник, защото в залисията си щяхме да изтървем почти загасващия вече огън и да мажем сурова кайма по филиите. Веселбата ни завърши в 05:00 сутринта с изкукуригването на последните петли и изгряването на първите неделни слънчеви лъчи.

На другия ден всички прилягвахме, посядвахме и дорде приберем целия кухненски инвентар обратно по долапите, баят зор видяхме. До този момент не знаех, че Даниела разполага с толкова много посуда, която до последното парче вечерта беше извадена на двора – чашки, чинийки, тавички, ножчета, вилички; беше един малък ад! Цял следобед миялната машина не спря нито за миг да си поеме дъх. До вечерта вкарахме къщата в порядък и най-после мирясахме.

В понеделник аз пак бях на работа. Имахме да довършваме някои неща по документацията, която шефът днес или утре ще представя на потенциалните ни клиенти в Сидней. Всичко стана много добре - сега остава само той да я обсъди с посредника, който евентуално ще придвижва проекта напред. Ако това се случи, ще имаме работа за няколко месеца напред, като междувременно ще се надяваме, че ще има и други по-малки поръчки, които да ни поддържат на повърхността. В противен случай на мен също не ми е много ясно какво точно ще се случи, но във всички случаи няма да бъде нещо приятно и забавно. Аз от своя страна не съм спирал да търся друга работа, но за голямо мое съжаления на този етап опитите ми се оказват напълно безуспешни – особено пък сега, с приближаващият все повече Коледен отпускарски сезон. Добре че е Даниела, която с по-честите си смени поддържа тила на всички нас – иначе отдавна да сме развели белите байраци.

Така отшумя и тазгодишния пореден ден на Св. Архангел Михаил, когото ние сме обявили за покровител и закрилник на дома и семейството ни. Последва годишнината от падането на Берлинската стена, която по тукашните географски ширини не получи чак толкова широк отзвук. Ден по-късно отбелязахме 25-та годишнина от дворцовия преврат в България, който даде мощен тласък към повсеместното и тотално “извисяване” на народа – до такава степен чак, че някои даже просто увиснаха в безтегловност от прекаления си устрем на последвалите го политически събития и икономически гърчове на населението.

А вчера пък, след като беше и денят на един от най-силните ни български светии (Св. Мина), ние бяхме най-приятно изненадани от гостуването на Нолин и Уоли. Те пристигнали предишния ден във връзка с посещението си при Роз, която отдавна е настанена в специализиран дом, защото тя самата не може да се обслужва по никакъв начин поради своето коварно заболяване, което я съпътства вече от години (множествена склероза). Даниела ги срещнала съвсем случайно да си пият кафето в едно заведение – всъщност те я видели първи и ѝ се обадили. Така снощи направихме едно импровизирано тържество на двора с тях, но във вторник те ще ни дойдат официално на гости. Престоят им от около десетина дни е силно ангажиран с Роз, но преди да си тръгнат ще дойдат до нас да се видим отново.

С всичко до тук успях да нахвърлям информацията за момента и от тази част на света. Предстоят ни радостни моменти около предстоящи наши пътувания и екскурзии, кратки почивки и срещи с приятели. В малко по-далечен план, най-щастливата новина за сега е, че наш Миро пристига от Америка и ще остане на гости в къщи за около две седмици. По план самолетът му каца на 14-15 Януари, а обратния му полет е чак на 30-ти. Даниела своевременно е резервирала разни морски курорти, където всички заедно ще изкараме няколко дни. За сега се въздържаме и не правим големи, грандиозни планове – ще действаме според обстановката и възможностите ни; когато му дойде времето, тогава ще мислим за нещо по-конкретно.

Коледното тържество на земляческата ни група е организирано за 20 Декември, а на самият Коледен ден (25-ти) ще се събираме покрай басейна в къщата на наши приятели от Бризбън – всъщност Иван и Люси, сестрата на Марио. Два дни по-късно ние потегляме за 9-дневна почивка на море, но и за това ще стане дума като наближи. Там ще посрещнем и Новата 2015 година – нека само да сме живи и здрави, че много здрави вече не са сред живите. Като се приберем пък, Даниела и Ванеса заминават за няколко дни в Аделаида, където ще се порадват на новороденото бебе на Сашко и Лиса, което пък се очаква да се появи на бял свят през Декември. В началото на въпросния месец Ванеса завършва своя 9-ти клас и излиза в голямата си лятна ваканция (за около 8-9 седмици). Още същият ден ние отиваме на друга кратка почивка – макар и само за 2-3 дни, пак ще променим домашната обстановка за известно време.

В по-близък план обаче, за сега не виждам нищо, с което да се похваля и по този начин да блесна под прожекторите на голямата сцена. Единственото, на което се надявам е моят шибан италиански шеф (жабарят, за по-кратко…) да се завърне с някакви по-перспективни резултати от срещите си с потенциални клиенти в Сидней. През това време аз специално ще си стоя затворен в пещерата като първобитен човек и търпеливо ще чакам да се “закваси водата в морето”. Неничко се прибра вчера и от време на време обменяме по някоя и друга мисъл през компютъра. Те са добре или поне не се оплакват от нищо; ние също…

15.11.2014 – Събота е и сме на урок при учителката на Ванеса. Този път аз докарах малката до тях, защото Даниела имаше нещо да си оправя къщата, да готви из дома и т.н. Тя изкара една дълга седмица от дежурства и за днес съм ѝ дал малко почивка – нека си ошета жената, да изпере чергите, да опече хляба, да премете двора, да порине на овцете и да хвърли малко на прасето, а пък ако случайно ѝ остане малко свободно време – може да обере и лозето. За награда следобеда съм ѝ поканил гости, които ще дойдат само на по едно кафе, но пък после заедно с тях отиваме на концерт. В града ни пак се е появил един унгарски цигански ансамбъл, та с тези приятели ще ходим да им слушаме музиката.

Как можах обаче да пропусна онзи ден споменаването на историческият симпозиум между всички световни главатари, който ще се състои в Бризбън през тези почивни дни?! Срещата на 20-те (т.нар, “The G20 Brisbane Summit”), под какъвто надслов се провежда това мероприятие от колосална международна величина, започва буквално след минути. За целта всички официални лица, гости и сподвижващият ги антураж вече са пристигнали и чакат първия съдийски сигнал за началото на мача. Тук, наред с американския Барак Обама, руския Владимир Путин и още неколцина, чиито имена аз нямам честта да познавам (вождовете на Канада например, Англия, Европейския Съюз и на няколко други по-могъщи и известни държави – Аржентина, Бразилия, Турция, Германия, Франция и т.н.), на червеното килимче за VIP-гости ще се наредят държавните глави на Индонезия, една от Кореите (предполагам на Южната, ама не съм много политически сигурен); задължителният за всеки подобен случай могъщ и величествен Китай, дори една Индия, Саудитска Арабия и Япония, барабар с Италия и някои други по-незначителни и невзрачни държавици. Всяка година до тук изброените “велики” сили и нации, по традиция си канят и разни официални наблюдатели с представители на по-нисшите и недоразвити раси на Вселената: Камбоджа, Чили, Колумбия, Екваториална Гвинея, та дори от Етиопия, Тайланд и Виетнам, наред с много други, които пък хептен ги няма по географските атласи и карти. Сега всичко живо е настръхнало в очакване на “големите батковци”, сякаш от следващия месец нататък пенсиите им ще станат двойни. Като превантивна мярка за сигурност (една от многото други…), вчера обявиха денят за неприсъствен и разпуснаха почти целия град – особено в централната му част, където са съсредоточени главните политически сили и съответните песоглавци са разквартирувани по многозвездни хотели.

Иначе самата среща ще се проведе в местната сграда на Щатския Парламент, където онзи ден пък едного откриха съвсем случайно да търси пиене там посред бял ден. Оказа се (естествено…) един мужик от руската мафия (пардон – делегация…), който не знаел от къде да си закупи алкохол. Понеже единствената сграда, която му показали била тази на Парламента, той решил че дам в будката на партера ще продават и водка, ама не би – тук търговската мрежа е малко по-различно устроена от уродливия съветски модел. Упътили го човечецът после, но добре че си е носил делегатската карта, че иначе можеше да пропусне срещата и да я гледа по телевизора “на живо”, само че от арестантската си килия.

Като започнах да ви разправям любопитни факти около този световен форум, трябва да спомена още нещо за братята руси. Те между другото са тук на екскурзия още от миналата седмица, като една голяма част от тях дойдоха по вода. Тук това трябва да се разбира не като да се пристигнали с “крюиз” (или “круиз”), както сега е модерно да се наричат екскурзионните плавания с луксозни кораби по света и разни екзотични дестинации (идващо разбира се от понятието “cruise” – със съответния си превод и звучение обаче, до ушите думичката стига по-скоро като “круз”, вместо всичките ѝ останали измишльотини и кривене на езика). Онези джигити акостираха съвсем недалеч от Бариерния риф с два военни самолетоносача, нещо като охрана и отбрана, готови по всяко време да се притекат на партизанска помощ “товарищу Путину”, ако това се наложи. Разни партии – жълти, зелени, оранжеви и сини се намръщиха и веднага почнаха с протестите си, но думата им не беше чута от никой...

Вече споменах за обезлюденият и сякаш призрачен град Бризбън, чието население беше принудено да се изнесе по съседните морски курорти и да изкара горещите дни на прохлада покрай плажа и пред чашите с ледена бира. За сметка на тях пък, в центъра на столицата беше дислоцирана допълнителна армия, наброяваща 6000 фуражки (да, шестхилядна дивизия от полицейски отряди и специални служби за борба с организираната престъпност), които претърсват торбите и джобовете на всяко живо и мърдащо същество, дръзнало неблагоразумно да потърси културното си развлечение в града. Ровят чанти, багажи, търсят оръжие, бомби, наркотици и всичко онова, което би могло да наруши спокойствието и целостта на “безсмъртните”. Измежду засиленото полицейско присъствие обаче възникнали няколко единични случаи на просиране. Одрисканите веднага се оплакали от лошата храна в гарнизонната столова, обвинявайки ги в немарлива хигиена, развалена храна и в разпространение едва ли не на епидемии. Много скоро обаче претенциите им били отхвърлени предвид масовото общо добро здравословно състояние на останалите, с което организаторите на цялостното мероприятие натрупват голям социално-политически актив и съответни банкови сметки. Смените на 100-те главни готвача (башка останалия помощен и обслужващ персонал), които се грижат за засищането на 25 държавни лидери и общо други 4000 души техни сподвижници, възлизат на 14 часа дневно. За изхранването на този грандиозен и изискан човешки кортеж са поръчани 25,000 кг хранителни продукти, от които ще бъдат приготвени 100,000 чинии с най-разнообразни блюда и индивидуални порции – сутрин, обед и вечер, докато трае срещата (официално само днес и утре, с няколкото дни предварителни срещи и дискусии). Всичко се сервира в чисто нова посуда със сребърни прибори – компромисът с качеството е равен на нула. А пък ако аз бях един от делегатите на Етиопия да речем или на въпросната Гвинея в случая, още в този миг вече знам и точно какво изказване щях да направя от трибуните на този форум - надпревара за световен превес и влияние. Представям си и колко храна ще отиде зян от цялата тази 25-тонна поръчка, вместо с нея да нахранят гладуващите африкански деца, например…

Забавно е все пак да се гледа всичко това само отстрани и ние сме много щастливи, че се оказахме далеч от тази идиотска суетня. Някои от второешелонните официални лица бяха настанени и по курортните комплекси на Gold Coast – някакъв арабски шейх бил дори в съседство до нас, ама ние така и не сме разбрали. Вероятно в близките няколко дни ще се появят повече пикантни подробности около това светско мероприятие и аз с радост ще ги отразя в аналите си.

След като кантарът показа поредното застрашително повишение на живото ми тегло, от онзи ден взех драстични мерки за свалянето на излишните килограми. Вече не ям, не употребявам алкохол, пия само вода и избягвам всякакви хранителни предизвикателства. Сега ми е много леко на стомаха, но пък безкрайно гладно на душата. Успях да дръпна с 3.5 кила и от тази сутрин съм само 104.5 кг. Ще продължавам да се самоизтезавам – да видим до къде и колко ще мога да издържа. Лекотата ми е много приятна, но пък за сметка на удоволствието – аз май не съм много съгласен на такива сурови и нечовешки условия. Карам колело сутрин и вечер по 10 км – надявам се, че всичките ми здравословни мероприятия помагат за постигането на заветната цел.

С нестихваща тревога обаче продължаваме да се чудим какво да правим със заболяването на майка – а най-измъчващото е, че ние с нищо от тук не можем да помогнем. Нито съветите ни, нито пък парите които ще изпратим за погасяване на възникналите медицински масрафи, могат да заменят нашето присъствие покрай вас – когато в даден момент да се притечем на помощ, независимо с какво. Понеже не знам нито какво да кажа, нито да дам някакъв акъл, спирам с този въпрос и го оставям в ръцете на Бога – много задачи му се струпаха и на него в последно време, но дано намери достатъчно сили за всички нас, чедата негови…

Притеснено ми е много и не знам какво да напиша – сабалам станах в 05:30 и висях на компютъра цяла заран. В 08:00 излязохме от нас за урока. Поприказвах си с Жуката и Йовчо – и тяхната не е лека с тази самота, в която са изпаднали. Всеки си носи кръста – нито знае до кога, нито някой друг може да разбере колко им е тежък.

Около моята работа няма никакво развитие – аз така и не знам “жабешкият бут” дали замина с чертежите в Сидней или не. В понеделник, като закарам Ванеса на училище пак ще мина през цеха, за да разбера какво е дереджето. Това затишие на мен лично не ми харесва и ми говори единствено и само едно: крах, фалит и т.н., но дано пък да греша. Само че колкото повече наближава Коледа и краят на годината, толкова пó изтъняват шансовете ни да се закачим за нещо голямо. Абе то и малко даже няма, ама ние се целим постоянно в едрото, че общо взето парите са там – дребните поръчки за заварка на две парчета желязо на кръст не хвърлят достатъчно за натрупване на капитал; чрез тях само се оцелява, но дори и те отсъстват от номенклатурата на фабричката ни.

Много скоро ще свърши батерията на компютъра – аз пак ползвам “служебния” от училището на Ванеса. Той е по-малък и по принцип издържа повече време без презареждане. Ама хем ѝ казах снощи на малката калпазанка да го зареди до край, а тя тази сутрин ми се оправдава, че била забравила. Да хванеш едно чепато дърво, че … където свариш (да млатиш, имах предвид)…

Продължавам с отчаяните си опити да изпращам други молби за работа – или изобщо не ми отговарят или пък лаконично и лицемерно ми отказват. Имам чувството, че всички са се наговорили да ме отстранят от всякакви подобни възможности. Няма да се учудя ако дългите лапи на ДС са стигнали и до тук. Едва ли има друг такъв като мен, който да е работил така на пресекулки през цялото си 22-годишно пребиваване в Австралия (на 22-ри този месец ги навършваме, а Даниела струва нейната годишнина още през Юни; само че ние тогава бяхме в България и тя най-вероятно е забравила датата). Просто нямам вече какво друго да си помисля, освен че някой ми мъти водата от по-горна инстанция. Никой няма да прокопса от това, но не е в това въпроса…

Нени и Меган днес са на сватба. Нейният брат се жени и са си организирали едно много тихо и ограничено празненство, без излишни тъпани, зурни и дунанми. Ние утре вечерта сме на гости у нашите приятели Валя и Янис. Нейният брат пък почина внезапно миналата година в София, та събирането ни ще има формата и статута на тъжен помен. Аман от нещастия вече – трябва да сме безкрайно благодарни, че Господ бди над всички нас деня и нощя. Утре сутринта ще отида и на църква – ще се помоля горещо за изцелението на майчицата ми, с надеждите че ще се случи точно онова, което трябва и е писано да стане. Ако кажат да се прави операция – амчи да я правят пък, нали ще бъде за добро, уж. Моите най-дълбоки съмнения обаче са, че в този случай (както и в хиляди други в последно време…) има замесени лекарски интереси с цел усвояване на отпуснатите средства по направление от Здравната каса. Не посочвам с пръст, не твърдя, не виня никого – опитът и практиката за нещастие показват точно това. За щяло и нещяло се назначават оперативни лечения, защото именно те са доходоносни – с чай от билки не се забогатява. Ах, как ми се иска да греша - Господи… За тези своеволия и неправомощия в медицинската и лекарска практика е писано в пресата не един път – опасявам се, че действителността само потвърждава фактите – за пореден път казвам: дано да не съм прав…

След малко отивам да прибирам Ванеса. Аз съм в колата под огромната сянка на едно дърво и въпреки че отвън температурите вече далеч надхвърлят 30-те градуса, тук е сравнително прохладно и търпимо. За утре прогнозата е термометрите да подскочат до 40°C, което за Ноември е една изключително висока температура, граничеща с аномалията. Сушата вече стана повсеместна – всичко изсъхна и изгоря; язовирите прогресивно намаляват нивото на водата си. Не е изключено през това сушаво лято отново да сме на режим. Но най-вероятно първо ще повишат цената на кубик вода, че чак тогаз ще се вземат решения за излизането ни от кризата…

19.11.2014 – Около нас продължава да не се случва нищо съществено и вълнуващо, безмилостните жеги също не отстъпват, както ни съпътства и липсата на всякакво развитие около работата ми и останалите семейни дела. Докато онзи ден чаках да свърши урока на Ванеса в двора на учителката ѝ, успях да нахвърлям малко прочитен материал по съвсем безинтересни теми, но тъй като нямам нищо, с което да ви се похваля, ще трябва да приемете и тази моя, толкова скучна информация.

На връщане към нас околната температура вече достигна 40°C – рекох си: “Разтопихме се тук насред пътя, мама му стара!” В арматурното табло на колата имам вграден термометър, който измерва градусите на заобикалящата ни среда – не бях виждал до сега такива високи показания. Тъй като районът, в който живее учителката се намира в една от инверсните зони на щата, с големи амплитуди и аномалии в температурните единици: през лятото - неимоверно горещо, а през зимата – вкочаняващо студено, тогава си помислих, че щом излезем от тоя изпепеляващ джендем и времето ще се “оправи”. Е, докато стигнахме дома действително че то се оправи, само че живакът на термометъра продължаваше да стои “замръзнал” на 37-то си скално деление. Купихме някои плодове и зеленчуци, традиционната бира от един магазин, където тя е по-евтина и се прибрахме под горещия покрив.

Следобеда с едни други приятели взехме спонтанно решение, да отидем на плаж в неделя - уж за да избягаме от непоносимата жега. Тези, които очаквахме да минат през нас за по едно кафе, дойдоха надвечер, когато се беше поразхладило малко. Именно с тях пък вечерта ходихме в един клуб на концерт. За целта, от управата на унгарската земляческа група в Gold Coast бяха наели нарочна зала и за всички беше организирано представление на един цигански оркестър. Срещу символична входна цена на билетите от $25, всички пяхме, пихме и играхме под невероятните звуци на тези талантливи музиканти. Забавата продължи до късно през нощта и ние изкарахме прекрасни няколко часа, под звуците на чудната музика и в най-дружеско събеседване с приятелите ни.

На другия ден (вече неделя) към 09:15 минахме през черква, защото аз си бях наумил специално да отида, за да се помоля за добрата развръзка от заболяването на майка – дано Бог е чул моите горещи, сподавени вопли и видял сълзите, които се стичаха неутешимо от очите ми. Запалихме по няколко свещи, но за жалост това е единственото, на което сме способни в този труден за нея, а и за всички нас момент. Надяваме се, че второто лекарско мнение ще отхвърли първото, но пък тогава задължително трябва да се потърси и трето, което вече да наклони везните в едната или другата посока.

Пред сръбската църква се срещнахме с нашия приятел, само с когото ходихме към морето, защото жена му беше на работа по това време и нямаше как да дойде с нас. Отидохме до Byron Bay – градчето с морския фар, където вече сме били не един път; а там сме ходили и с вас, ако си спомняте. Времето беше задушно и облачно, но интересно защо точно в този район ние не изпитвахме такава непоносима топлина. Дали защото бяхме покрай морето и от там полъхваше един постоянен бриз, но и самата температура на въздуха не се вдигна повече от 28°C. Това беше твърде благоприятна обстановка за един разкошен обяд на масите покрай плажа, на сянка и прохлада, а пък водата в океана си беше направо ледена. До къпане така и не се стигна, ако не се смята влизането ми навътре за по едно изпикаване, но с намокряне на гащите до само малко над чатала.

Независимо че плаж по силата на тази дума изобщо не проведохме, денят ни отново премина в приятна компания и сладки приказки. След като приключихме с обяда, по инициатива на Даниела хукнахме нагоре по пътеките да катерим баира до фара, а пък на връщане се спуснахме по пътя откъм другата му страна. Вървяхме близо час и нещо и се надявам, че изгорих още известно количество непотребни калории. После на плажа се намерихме с още една банда наши другари, които също като нас искали да избягат от Бризбънските горещини.

Прибрахме се привечер – по пътя назад термометърът на нова сметка отчете високите топлинни величини и по едно време пак достигна числото 40! За вечерта бяхме канени на гости, та само се изкъпахме с хладка вода и отидохме у другите ни приятели. Там ядохме гръцки специалитети, защото те са големи майстори и изкусни кулинари, специално по отношение на този вид кухня - мусаката им със сини домати беше превъзходна, както салатите, баниците и сладкишите. Ние нарочно отидохме с моята кола, за да се предпазя от употреба на алкохол – аз и не ядох много, но все пак не успях да устоя на вкусните гозби и апетитни блюда. Към 21:30 вече си бяхме в къщи и веднага легнахме, сломени и разбити от слънце, въздух и вода.

Същия ден в Бризбън се проведе вторият, заключителен ден от срещата на 20-те умника. Разбрах, че другарят Путин си е тръгнал преждевременно и не е изчакал официалностите по закриването на форума. На тези дискусии неговите “колеги” са му задавали доста неудобни въпроси, но не знам с точност дали е напуснал това мероприятие само малко обиден или пък се е прибрал в Кремъл като напълно посран. Тези подробности тепърва има да се изясняват, но във всички случаи те по никакъв начин не ще помогнат за икономическия растеж на компанията, към която все още се числя като неразделна част от личният ѝ състав. По някое време един приятел ми изпрати снимка, която той беше заснел от колата си и по-специално от таблото, където подобен термометър като в моята показваше стойност 45.5°C! – а това вече е прекалено за какъвто и да е климатичен пояс. Може би руснаците именно заради жегата са избягали и са се установили на хладно в Сибир (с окови на краката, както каза моя приятел Жуката)…

В понеделник не съм ходил никъде, не съм излизал и не съм се занимавал с нищо друго, освен с малко домакинска работа. Закарах Ванеса на училище, после пък Даниела си дойде от смяна. Минах през сервиза, за да ѝ погледнат майсторите колата, че предните лагери на колелетата отдавна вият като вълк на месечина. Доказа се, че особено левият е много зле и поискаха $320 за ремонта - $120 за самия лагер + два часа за работата им, по тарифа от $100 почасова трудова ставка. Сега търся алтернативни решения, естествено по-приемливи и най-главно – евтини.

Вчера, след като оставих Ванеса в училище, ходих и до фабриката да се срещна с шефа и да разбера какво е направил на договарянията си в Сидней. От там ще излязат много дейности, но кога ще стане всичко – и Господ този път не може да каже. По принцип действа се най-усилено да вземем някой по-голям проект, но за сега идеите ни остават в кръга на добрите пожелания. Тази неизвестност много ме тормози и вероятно заради това пълнея – но пък и нищо повече от това, което аз и без друго върша не съм в състояние да направя, за да променя с нещо сегашното си положение на безтегловност. От време на време се появява по някоя обява за свободни работни позиции, на които аз своевременно реагирам с подаване на документите си, но пък и маймуните като мен са толкова много, че баш до моята кандидатура едва ли някой ще опре.

Поприказвахме малко с шефа, разбрахме се да се държим “на течение” по хода на събитията и това беше всичко от срещата на “двамината”. Всеки ден, всеки миг може да донесе някаква промяна, но за сега такава опасност няма. След това ходих по разни магазини за резервни части и други сервизи, където евентуално да сменят лагерите на другата кола. Движа всичко – на края ще е, каквото стане.

Снощи привечер на гости ни дойдоха Нолин и Уоли – те си тръгват в четвъртък обратно за Нова Зеландия. С тях се повеселихме малко на двора, пекох пържоли на огъня, имаше салати, аперитиви и т.н. Те са добре – работят и двамата в един къмпинг, където има места за палатки, каравани, бунгала и т.н. Там живеят и така поминават дните си. Роз също била сравнително добре – независимо че движенията ѝ са силно затормозени и ограничени, бори се и тя с живота по свой собствен начин и се мъчи да оцелява. Все пак, има и доста по-лошо, отколкото човек да остане временно без работа – нали уж трябвало да се гледа позитивно…

За предстоящите ни пътувания и екскурзии вече казах – сега не ми остава нищо друго, освен да затворя последната страница на поредната си изповед и да пристъпя към оформлението ѝ за изпращане и публикуване. Разбира се аз до няколко дни ще започна новият си празничен, Коледно-Новогодишен репортаж, който се надявам да бъде наситен с малко по-ведро настроение и весели случки. Нени днес тръгна обратно за обекта и до времето, в което се чухме по обяд с него, беше вече пристигнал в населеното място. От утре му започват смените, за да си дойде пак след други две седмици. Не ги знам още как ще почиват по Коледа – вероятно сега ще им кажат графика на отпуските. Навън се е смрачило и въпреки, че сега е само 15:30, тъмнината е достатъчна за да съм запалил лампите в кухнята, от където в момента предавам “на живо”. Ако тая тъмница отгоре се изсипе връз нас под формата на дъжд или градушка, стихията направо ще ни отнесе в морето. Да се надяваме, че все пак Бог и този път ще ни запази и съхрани под крушовото си листенце…

След малко Даниела ще си дойде с малката, която довечера пък има някакво училищно мероприятие, на което ще я заведа аз в 18:30. До тогава уж ще свири и ще подготвя уроците си. Другата неделя ще ходим на представление в едно съседно градче на 60 км, където Ванеса ще свири на орган в една местна катедрала. За съботата пък съм организирал едно полево събиране с всички новопристигнали български семейства, с цел общото ни и взаимно опознаване. Аз ще доставя печивото, както съм им обещал. Използвам случая по заминаването на наши приятели за Мелбърн, където момчето си намери работа, както и отпътуването на бачо Гьорги с булката и челядта за Татковината – нещо като софра на изпроводяк съм замислил, а пък и да не си стоим сами по къщите. Ще седнем в някой парк и ще изкараме деня на теферич.

Приемете нашите най-сърдечни прегръдки и целувки – до вас самите и всички останали наши и ваши общи познати и приятели. Макар и много отдалечени на хиляди морски и сухопътни мили, поздравите ни са искрени и всеотдайни, с непрекъснатите си мисли по близки и далечни, по род и Родина. Ваши: Даниела, Ангел, Нени и Неси…

Gold Coast – AUSTRALIA