Страници

вторник, 23 април 2019 г.

Писмо No 51 (XI-XII.2011)


Скъпи родители, бабо и дядо; мили приятели и роднини мои до девето коляно, че и по-нататък!

28.11.2011 – И този път ще се получи известно застъпване в писмата и долитащата от нас информация. Предното ми послание към всички вас все още не е напуснало пределите на Австралия и най-търпеливо продължава да лежи из куфарите на Цецкини, за да полети заедно с тях към вас едва след 5-6 дни (всъщност, чак в събота - при условие, че днес пък е най-ранния стадий на омразния понеделник). Независимо от това, аз сега започвам новите си редове с едно кратко описание на изминалите няколко дни – нека го наречем от момента, в който положих и последната точка в предишната си литературна творба; демек, в четвъртък миналата седмица. Веднага щом приключих с писмената част, изпратих писмото на Даниела в работата ѝ, за да ви го разпечата на техния принтер още същия ден, че да го носим подире си, барабар с другите подаръчета за гостите на Миленчо. По план с тях уж щяхме да се видим и в събота вечерта, защото бяхме канени заедно на едно друго тържество с чисто етнически характер. Иначе официалната ни раздяла трябваше да стане в неделния следобед, по време на занятията в българското училище. Даниела купи още няколко дреболии за вас, за леля Янка и за Цецкини, надписа и няколко Коледни картички, че да пътуват нататък с един масраф и с това мероприятието по подготовката на пратката приключи успешно. За жалост обаче тя не е успяла да разпечата писмото и от двете страни на листа, за да има формата на истинско печатно произведение, като по този начин е ощетила фирмата с похабяването на повече хартия. Обаче те са богато предприятие, разполагащо напълно с пенсиите на своите резиденти (башка кой знае още колко други помощи от дружества получават, отделно субсидии от неправителствени организации и държавни институции, които сегиз-тогиз си изливат благодатта в банковите им сметки), така че от своя страна гърбовете им носят на подобни малки разхищения – бълха ги ухапала за поразените листи, с други думи. В крайна сметка аз своевременно направих своите последни заключения и анализи по темата още в четвъртък, а в петък вече имахме разни други излизания и организационни тичания.
Обичайният урок на Ванеса тази седмица се проведе в катедралата и ние още в 08:00 излязохме от нас. След свиренето и задължителната малка репетиция после, от там отидохме направо у нашите приятели, където бяхме канени на моабет (градинско увеселение). Изкарахме пак много весело и в къщи се прибрахме чак в 23:30. Приятелите ни имат басейн, та дечурлигата си бяха намерили много добри занимания за през целия ден във водата - виха и крещяха до посиняване, а на връщане Ванеса тутакси заспа в колата, изморена от къпане, игри и всякакви лудории.
В неделя денят ни започна с обилна аристократическа закуска, която трябваше да потисне алкохолните изпарения от предишната вечер и да засити гладът, който обикновено ме гони след едни такива целодневни пиянски гуляи и своеобразни другарски срещи; към обяд вече се замъкнахме и до залата, където всяка седмица се провеждат занятията на малчуганите по българско четно и писмо. На този благороден форум се събираме постоянно с едни и същи приятели, все майки и татковци на подрастващи келеши като нас и заедно с всички доста добре поминаваме иначе скучните неделни следобеди в най-общ план. Госпожа Мира пак е подготвила една малка Коледна програмка – в къщи сричаме и учим стихотворения, пеем песнички и т.н. Официалното Коледно празненство на земляческата група ще се проведе след други две недели в един порутен гръцки клуб, та по принцип за там и за тогава са репетициите на малките актьори.
Привечер се разделихме с Цецкини, с които ние просто няма да има как да се видим още един път, преди окончателно да отпътуват от Австралия. Те са си резервирали една 3-дневна екскурзия до Бариерния (Кораловия) риф и като се върнат от там, веднага потеглят пък за България. Оставаме с отлични впечатления от тях – цялото семейство са много симпатични и добри хора. Разбрахме се като си дойдем живот и здраве догодина, да им отидем на гости – нека само да сме живи и здрави. След всичко това, за нас седмицата също привърши снощи с иззяпването на поредните серии от българските телевизионни филми, нашумели в последно време и станали така популярни специално сред нашия кръг от висшето интелектуално общество, в каквито среди се движим (шофьори, митничари, майстор-готвачи, водопроводчици, плочкаджии, бояджии и всякакви други експертни първенци в съответния свой промишлен отрасъл, съгласно собствения им интерес и предпочитан занаят).
Утре трябва да водя Ванеса в Бризбън, защото ще свири за традиционните Коледни богослужения в Катедралата “Св. Иван” и това ще бъде една прекрасна репетиция преди изпита ѝ, който пък е в четвъртък. Понеже за сега съм си из дома и в момента не виждам реална опасност, нито ме грози заплаха, при която баш в последния момент да ме повикат някъде на работа, за това аз ще се разправям с тези водения напред-назад. Текат и последните няколко дни преди голямата лятна ваканция и всички вече сме в трепетно очакване на пътуването ни до Нова Зеландия. По някое време утре и Неничко се прибира от обекта, но все още не знам какви ще бъдат предварително набелязаните му планове за отпуската. Те два дни не са работили абсолютно нищо, поради падналите в района дъждове – снощи говорихме с него по телефона, та от там разбрах.
Даниела в петък вечерта е на Коледно тържество с колежките си, а аз най-вероятно ще си пиша хрониките в къщи. Пред нас отново се е проточила една сравнително дълга седмица, със също толкова много неизвестни, както всяка една друга нейна предшественица. Постоянно чакам и се ослушвам като глух петел оттук-оттам да ми се обадят и да ме повикат поне на интервю за работа. Онзи ден от няколко различни места ме търсиха – взе да ме хваща страх, да не вземат на края и да се изпопребият заради мен пък... След малко, като приключа с писателството аз пак ще изпратя няколко молби за работни позиции - упоритостта ми граничи с ината на което и да е селско магаре, а в името на успеха нахалството ми е като на дървеница; все нещо от някъде трябва да се измъти – след толкова много отчаяни опити и напористи напъни, га че ли имам не 7-, ами 17-дневен запек...
02.12.2011 – Прочитайки предния параграф виждам, че съм спазил своето обещание за ежепетъчното ми включване в ефир. В действителност, аз от цели два дни подготвям този свой репортаж, който ще носи както много радостни новини, така и много, много тъжни. Освен всичко останало, което висеше на плещите ми и чакаше сигнал за изпълнение, в понеделник успях да изпратя още няколко молби за работа. През това време веднага се обади някаква агентка и ми направи едно блиц-интервю още по телефона. Като ѝ споменах обаче, че на другия ден възнамерявам да се подвизавам из столичния Бризбън по мои съвсем лични дела, тя пожела да се видим и очи в очи, за да ми обясни с повече подробности няколкото възникнали възможности за работа през тяхната агенция. Аз вече знаех, че до обяд ще свършим ангажиментите си с Ванеса и организирах срещата с жената за 12:30 по пладне. Следобедът излизах, вечерта ходих на дълга разходка и всичко си беше много добре, докато не ви се обадихме по телефона. От вас вече научихме за смъртта на Светлана, която просто беше неизбежна и съвсем не неочаквана за никой. Всички ние тук отдавна знаехме за тежкото ѝ здравословно състояние, но умишлено и благородно прикривахме грозната и горчива истина - просто заради спокойствието на близките им в България. Аз действително преди няколко седмици си бях разменил няколко приказки с нея под формата на писмени съобщения, но отделно от това и малко тайничко зад гърба ѝ, от самият Цецо знаех, че тя гасне интензивно, много мъчително и вече със сигурност си отива от този свят. С него се чухме през Юли, като той още тогава ми съобщи страшната вест за нейната злокобна диагноза. Напразни са били всякакви усилия от страна на лекари и специалисти да предотвратят крайният, катастрофален резултат, а и на тях самите, разбира се – фаталният край е бил неизбежен.
Веднага щом научихме за случилото се, аз се свързах с останалите наши приятели в Мелбърн, които ние познаваме именно покрай Цецови от посрещането на една Нова година, която празнувахме заедно и чиито отношения затвърдихме на Герганината сватба преди 2-3 години. Получих отговор от едно от семействата, които вече са знаели за нещастието. Предвид напредналото вечерно време (а в Тасмания са с още един час напред), нея вечер на Цецо не се обадихме.
На сутринта станахме рано с Ванеса и поехме към Бризбън, а Даниела замина на работа. Пристигнахме на уреченото място, детето си изсвири репертоара няколко пъти подред и до обяд приключихме с церемониите. По време на едно от изпълненията, телефонът ми иззвъня – беше Цецо, но не го вдигнах, защото нямаше как да говорим вътре от черквата. Чак когато излязох отвън след всичко, аз му се обадих обратно и успяхме да си поприказвахме набързо. Той също е адски много намъчнен и сломен, но в същото време дълбоко в душата си осъзнава, че със своята макар и съвсем ненавременна смърт, Светлана буквално се е избавила от страшните мъки, в които са преминали последните мигове от краткият ѝ жизнен път. Цял настръхвам в момента и се треса от мъка, когато в най-дълбоката си скръб пиша всичко това, но пък и не можах да премълча този толкова тъжен момент в моя живот; ние бяхме толкова близки с тях – аз съм техен кум, кръщавал съм им децата и т.н. Спи своя вечен сън, приятелко наша и нека Бог пази и закриля челядта ти – АМИН!...
Колата ми беше паркирана на служебния паркинг пред катедралата и аз използвах намалението да отскоча и да се срещна с агентката през това време. Ванеса също беше с мен и стоя в кантората да ме чака на хладно, защото специално през този ден навън беше нечовешка жега – сигурно е надхвърляло 35°C. За проявеното си геройско и стоическо търпение, докато ме чакаше (въпреки, че както научих впоследствие, двете със секретарката добре се бяха позабавлявали, след като нашата ѝ бе разказала сладкодумно и с най-големите подробности за всички членове на разширената ни италианска фамилия и разнищила почти цялото си родословно дърво пред нея…), на излизане от агенцията Неси получи един голям сладолед, който ѝ купих великодушно на обратния път към колата (обикновено не съм чак такъв “купувателен” ентусиаст). С това служебните ми ангажименти приключиха – остана вече да се справям само с нашите малки частни удоволствия…
Първата задача беше малкото зверче да се наобядва, защото сладоледът само го изнерви повече и докато не се наяде нито миряса, ни мен остави на мира пък. От катедралата отидохме в един малък търговски комплекс, където имаше закусвалня и там Ванеса обядва богато и охолно – като нормалните деца, а не всеки ден боб, леща и по-нарядко мусака в някоя събота или неделя. Докато я чаках да си преживя храната, обиколих локалните касапи и зарзаватчии, защото аз не мога да стоя на едно място и да си губя времето, пък било то и чакайки. Докато “чакам”, обикновено върша и нещо друго, за да не си отчитам “престой” на таксиметъра. Не открих обаче нужните артикули по тарифите, на които ми е приятно да ги търгувам – на обезкостения свински врат килото беше $10, а за $9 искаха да ми го продадат с кокала и сланината по него; ай сиктир от тука, ве – аз да нямам мина за злато и диаманти в задния си двор! Зеленчуците им също бяха скъпи и така там пазар не стана – аз по принцип съм много труден търговец: обикновено една стока я купувам само на символична цена, но пък повече ѝ се радвам, когато ми я подаряват (не, че съм нещо стиснат, да речеш; или пък свидлив – пази Боже)…
После отидохме в гръцкия магазин, от където най-редовно набавям в индустриални количества българско сирене, разни кашкавалчета, саламчета и мезенца от общ характер, башка маслини, боб, олио, зехтин и всичко останало, което ми видят очите, че за момента е на прилични цени. В този дюкян от доста време насам бялото саламурено овче сирене е по $8 килото – смея да си мисля, че последното дори в България е по-скъпо. Пак от там купувам и датско сирене, което много наподобява едновремешната нашенска разфасовка “Дунавия”, която аз много уважавах и почитах – не само заради цената ѝ от 2.80 лв., но и заради самите вкусови качества (говоря за времето, когато кравето сирене все още беше по 2.60 лв. за килограм нетна стока, а пък овчето – непосилните 3.60 лв. върху заплатата на млад инженер от 170 тогавашни български валутни единици, изплащащ по това време и 5 бона младоженски заем на всичкото отгоре; добре поне, че ергенски данък не ми удържаха – епохата на спомена е 1986/87, но все още се е запазил пресен и свеж в съзнанието ми като катък в буркан от компот). Него пък го продават по $5.80 – направо без пари, дето се вика. Амчи тук има разни хлябове и самуни, които са по-скъпи от това сирене, бре! - като те дори нямат и кило, ако им се заям за грамажа. Паралелно с това, набарал съм дамаря и на едно каче с маслини – Божке-е, тях пък ги харчат по $4 килото, а на всичкото отгоре ти ги дават и без костилките (не вярвам да ги одъвкват предварително и да продават само изплютия, вече чист продукт)! Това вече наистина е евтиния, освен ако не са изкуствени и да ги правят в някой местен цех от овчи дардонки, каквито тук ги има в изобилие и особено в Нова Зеландия. Обаче последните миришат на истинска маслина и като такива ние ги консумираме, а пък те да ги берат от където си искат. Прибавих още някои задължителни консумативи, като боб, олио и разни други по-първи необходимости, след което най-после си тръгнахме с препълнен багажник – сякаш се връщаме от височайше посещение в някое Тракийско село. А нали по света няма грък, дето да се е стреснал и да заработи по-чевръсто, та за всичкото това висяхме точно един час в бакалницата им. Тръгнах да искам сирене: последните бучки ми дадоха от легена и то свърши. “За още количества ми е потребата”, рекох – трябвало нова тенекия да отварят. “Амчи, отваряйте я, де”, викам – аз ще изчакам. Хайде, първо чакай хамалина да изнесе тенекията от склада, че подир пък нож търсиха да отворят кутията; че с отварачка пробваха, после с едни керпедени се мъчиха; че се въртяха, сукаха – брей, тоя народ не бърза ли, бре? Почти същата сценка се повтори и пред каченцето с маслинките – дорде гребна булчето с една решетъчна лъжица и му одра дъното отдолу; удари на кухо и празно. Хайде и тука вадиха нови качета от склада, с чисто нова стока заредиха тезгяха – по едно време вече ми идваше да захвърля всичките им сиренета и да се разфуча като недоубит глиган из магазина, ама хайде, стърпях се; да не ставам толкова лош клиент. Най-после платихме на касата и си тръгнахме.
От там се емнах, през целия град нашир, отправяйки се към един магазин за компютри, където исках да проверя как стоят цените им ориентировъчно. Там вече съвсем се забавихме и увъртяхме, като правех сметка да минем и през Миленчови, че да оставя един диск с концерт на “Бони М” за Цецкини. Добре ама много далече от тяхната отбивка вече се влях в магистралата и от там трябваше да се връщам, та се отказах. Ще го изпратя на вас този диск, а пък вие там ще си го препращате едни на други. Те тръгват утре и с тях няма да се видим повече.
Неничко отдавна си беше дошъл; леля му Даниела – също. На края и ние се прибрахме с Ванеса чак към 17:00. Веднага започнахме приготовленията за едно малко пиршество на двора. Палих огъня, опекохме по някоя мръвка и си легнахме. Нени на другия ден трябваше да отива в Бризбън при изгората и както впоследствие разбрах едва напред – ще си дойдел само за малко и то чак утре, което е вече събота. Сега е 22:00 – Даниела ще се прибере всеки момент от Коледната си “забава” с колежките, малкото отдавна вече спи, а аз продължавам с моята житейска енциклопедия. Така свърши въпросният ден вторник…
Сряда - тъкмо се бях прибрал от училището на Ванеса, където я оставям всяка сутрин около 07:15. В една от залите за репетиции тя свири на училищното пиано, докато им започнат занятията за първия учебен час. Когато ходя на работа, аз от там отпрашвам директно към фабриката, а когато изживявам щастливите си дни като прясно излюпен пенсионер, окончателно отлъчен от системата на МВР, обикновено се прибирам самотен в къщи да си събера акъла и разпилените на 100 посоки мисли - както беше в конкретния случай. Та, точно в 08:00 звъни телефонът: един агент; обажда се човекът, работа да ми предлага. Аз няколко дни преди това действително, че си бях подал документите за това вакантно място, където през периода 2004-2006 също съм работил и което след напускането ми от тогава насам винаги съм преследвал в продължение на години. Дори през периода на една от поредните ми безработни кризи, съвсем наскоро преди няколко месеца бях и на интервю при тях, но по някакви много странни за мен причини тогава пак не ме взеха на работа. А сега просто рекох да се избъзикам с тях и отново кандидатствах за една позиция на общо основание. И докато си приказваме и размишляваме, де наум, де на глас по телефона, агентинът ми предлага работата, тутакси уговаряме платата (малко над скромната, но за мен в прилични и разумни граници, понеже не съм лаком) и без много-много размотаване и маене от понеделник започвам трудовата си повинност на нова сметка. И то не къде да е, ами пак тук на Gold Coast – съвсем близо, където живеят Янкови. С всичките задръстваници по пътищата, да има най-много 20-30 минути път, което е нищо в сравнение с мрачната перспектива, която ми се беше очертала за пътуване към Бризбън и обратно – което изобщо не се знаеше кога щеше да се случи, защото до този миг никой друг не ме е повикал да му върша някаква работа, пък било то и там. Така аз в сряда задействах всички възможни документи, застраховки, осигуровки и други формалности за официално започване от понеделник – Thank God!, както в такива моменти от изблик на благодарност възклицават англосаксонците (с други думи: благодаря ти, Господи)…
Вчера обаче онези от администрацията ми излизат насреща с едни неприятни пинизи, че не можели видите ли, да ме назначат чрез моята собствена фирма, ами само под формата на техен редови служител; това било единствената им възможност, при което възниква стандартен облагаем данък върху непосредствения доход и задължителното пенсионно осигуряване (масрафи и такси, които аз до сега не съм плащал или поне не под тази директна форма). Това ново положение малко ми накриви фасона и сега, независимо че все още не съм отказал тяхното предложение, работя и по един друг въпрос - за разрастване на досегашното ми финансово състояние (като събирателно дружество или едноличен търговец) и превръщането му във вида на истинска частна фирма с ограничена отговорност (т.нар., Pty Ltd – което съкращение пък идва от словосъчетанието “Proprietary Limited”)...
Както любезният читател тук съвсем логично ще предположи – точно на това място, предъвквайки безразборните си разсъждения снощи, от Коледно тържество се завърна самата моя Даниела, който факт сам по себе си пръсна мозъка и мисълта ми по всичките посоки на света. Докато ми разкаже кое как е било и колко хубаво са изкарали на лодката, стана време за лягане. Служебният им моабет беше на палубата на една пригодена специално за целта баржа или по-скоро малко корабче (защото само те са били около 40 души, башка персоналът). От определено място тръгва, народът яде и пие, а параходът се поклаща бавно през многобройните канали на града. След 3 часа пак се връщат на пристана и всеки си тръгва за у тях. С малко повече фантазия – почти както във Венеция или Амстердам... Като легнахме гледахме поредната серия на “Столичаните...” и заспахме. Тази сутрин аз станах по-рано с единствените намерения да завърша темата от вчера, като след малко чакам и Нени, с който ще излизаме по наши си, момчешки дела.
Мисълта ми беше отново за тази моя шибана фирма. С този статут, под който оперирам до момента, онези от новата компания не могат да ме наемат като частно физическо лице, защото такива им били условията и законите. Аз в понеделник ще се срещна с личния ни счетоводител, който от сума години движи всички финансови въпроси на нашата семейна задруга и ще се консултирам с него как да постъпим. Ако той прецени, че не си заслужава да се нагърбвам с допълнителни проблеми и натоварвания, които създаването на новата фирма може да ми навлече, вероятно ще се откажа от тези крупни идеи и ще се главя като най-обикновен служител, вместо да ме назначават със статут на частник. С този акт малко ще ми се попроменят някои основни положения в обществото и по-специално с плащането на данъците, които аз най-старателно избягвам, подобно на моя добър приятел и духовен пастир - Ал Капоне. Този път обаче, разминаване май няма да има, защото в същото време не ми се изпуска тази златна възможност за работа в нашия вилает, отделно дето и сравнително добре платена. Но по тази тема ще има да се дават още подробности - аз не съм затворил страницата напълно и във всички случаи ще направя така, както да бъде най-добре за самите нас, като в това число включвам дори и Финансовият Министър на държавата-мащеха...
Та с тези и някои други служебни въпроси се разправям вече трети ден. За снощи (петък) чаках Нени да си дойде, който още на следващия ден след като се прибра от обекта, замина при приятелката си - а това беше във вторник, когато пък ние с Ванеса бяхме по Бризбън. На сутринта му правих попара – той предишната вечер опита от паничката на Неси и много му хареса - изглежда че откакто е бил в бабината си детска градина преди 22-23 години, не беше вкусвал такава манджа. Аз вечерта на огъня бях препекъл една стара и изсъхнала франзела – уж за мен, да си я ям през седмицата бавно и мъчително, с цел ограничаване количеството на хляба. Добре ама му я направих на попара, с прясното българско сирене, което бях купил предния ден, с една буца масло – абе, досущ както пише в книгите. Само дето чай не слагам, защото и двамата не обичат, ами я заливам с гореща вода – лапат, че им плющят ушите чак. Аз бях ходил да оставя Ванеса на училището и докато се прибера Нени беше станал. За първи път, от времето когато следях “отблизо” подрастващият му процес, го видях да си измие зъбите сутринта. Сега нали гаджето му е в зъботехническата сфера, та изглежда му е наприказвала някои работи и гледам, че строго следва инструкциите ѝ. Щото пък тя, освен оковите си и хомота, може да му наниже и ченетата един ден...
Брей – този мой нещастен репортаж го започвам и прекъсвам вече за трети път. Вчера, докато набирах материала Нени цъфна в 08:00 и аз не успях да напиша твърде много. Сега пак продължавам – вече чак в неделя по мръкнало. Тъкмо се върнахме от Бризбън, където заминахме още снощи. Бяхме на гости у Ваня и Бранко, спахме у тях и от там заедно отидохме на българското училище. Сега всеки се е заел с неговите си лични занимания – Ванеса свири, Даниела се тръшна на дивана, а аз отразявам семейната хроника, от която едва ли някой някога ще се заинтересува, но спазвам традицията и инерцията, с които така съм свикнал и вече пожизнено съм се свързал. Значи - Нени замина за Бризбън в сряда, а аз си останах в къщи да се разправям с моите лични дела. След училището Даниела води малката на лекар-специалист “Уши-Нос-Гърло”. Отдавна я забелязваме, че спи с отворена уста, диша тежко и говори носово. И докторът веднага казал, че сливиците ѝ са за махане, както че ще ѝ вадят и разни полипи от носа. Операцията е насрочена за 13 Декември и се надяваме всичко да мине успешно. Щом като гарантират, че детето ще се оправи, ще предприемем и тази стъпка.
В четвъртък пък водих Ванеса на изпит по орган в катедралата. От там напазарувахме набързо и я закарах обратно в училище, защото това ѝ беше последният учебен ден преди да започне голямата им Коледна ваканция. От там насетне вече знаете всичко, защото го разказах макар и отзад напред. Вчера с Нени обикаляхме разни тържища и целия ден бяхме заедно. Неси имаше урок с учителката у нас докъм обяд, след което ходиха с Даниела по магазините. Привечер всички тръгнахме за Бризбън – Нени излезе по-рано и замина при приятелите си, а след малко и ние се отправихме към Бранкови. Там изкарахме много весело, заедно с нашите приятели Жоро и Данчето. Днес пак всички се събрахме на поляната пред клуба – децата подготвят Новогодишна програма с госпожа Мира, ще играят и народни танци. Тържеството е другата неделя.
Аз от утре започвам новата си работа, а надвечер ще се срещаме с нашия счетоводител, с помощта на който ще направим финансовия баланс за миналата година и ще ни посъветва как да постъпим с тази моя нова фирма. Цялата седмица се очертава да бъде напрегната – ще се решават уравнения с много неизвестни. Неничко и Меган (аз май до сега не съм споменавал, че така се казва гаджето му) ще дойдат във вторник на вечеря, за да отпразнуваме заедно Никулден. После той на другия ден се завръща на обекта и ще си дойде няколко дни преди Коледа, когато ги разпускат за две седмици.
Цецкини са си тръгнали снощи за България и утре вече ще са се прибрали. Предполагам, че скоро след като пристигнат благополучно обратно в Родината, те ще ви се обадят – нека първо да се опомнят и окопитят след дългото пътуване. За сега това е абсолютно всичко, което знам и мога да разкажа. Да мине успешно и тази седмица – надявам се, че до това време ще има повече яснота, специално около работата ми. Ще гледам да пиша по всяко удобно за целта време - дано до тук да съм бил изчерпателен...
10.12.2011 – Ето че отново дойде моментът, в който да сме заедно с всички вас, пък било то и само “виртуално”, както напоследък стана модно да се изразяваме. Като ден от седмицата днес е събота – странно, нали? А пък като час от денонощието е дори още по-странно: времето на ранният и мързелив следобед. Тъкмо се набухах с пълнени чушки - момите излязоха по пазари и тържища да ми трошат парите, а аз си седя най-кротко и самотно в къщи, занимавайки се с онова, което ми е най-приятно. Реденето на мисли в писмената им форма се очертава далеч по-предпочитано пред всички останали занятия и сега с удоволствие сядам да нахвърля още някой и друг допълнителен ред за действителността около нас – ту мрачна и сурова като съдбата на Мария-Антоанета пред гилотината, ту пък весела и жизнерадостна като подприпкването на Гергьовско агънце, което още не знае за обичаите на своя народ и неговите гастрономически предпочитания да го консумира печено в четвъртита или пък в обла тава, стига само да е добре запълнено с пресен лук, ориз и собственото му дробине.
Най-напред ще започна с това, от което вярвам че всички живо се интересуват – работата ми и докарването на насъщният. Както споменах в своята предишна кореспонденция, от понеделник започнах новата си работа в завода, където преди години също съм творил, трупайки опит и стаж за пенсия. Наред с новите и прясно назначени физиономии, сред личния състав разпознах и доста стари личица и муцуни, още от онова време, само че вече с попрошарени коси, с издути напред бирени коремчета, с малко посбръчкани чела и бузи, с посребрели слепоочия, ведно с отпуснатите им до пъпа гърди (в което разбира се няма нищо лошо и нищо неестествено – особено в последното; напротив – аз и такива обичам). Е, все пак ерата, за която ви разказвам тук е далечната 2004, ако склерозата не ме е нападнала все още. Много ситуации се смениха от тогава, много вода (и пот...) изтече до днешната дата и макар, че на пръв поглед периодът изглежда като само някакви си 7-8 календарни години, по своята дълбока емоционална наситеност той може да се разглежда дори като една цяла вечност. Независимо, че с повечето се виждаме отново след такъв голям промеждутък от време, всички останали хора ме помнеха и с радост ме приеха отново в колектива си. Изглежда в последно време компанията е започнала да излиза от тежкото си финансово положение, защото в един момент са били останали само 15-20 души персонал – едва достатъчен, колкото да не я затворят и закрият с постановление на Министерския съвет. Проектът, по който ще работя е пак във връзка с проектиране и изработване съоръжения за промиване на пясък и извличане на разни полезни минерали от него. Строежът на този огромен комбинат ще бъде някъде по крайбрежието на Сенегал (най-западната част на Африка, точно където черният континент прави едно огромно разширение и после се стеснява надолу) и до този момент в света няма по-масивен и мащабен строителен обект от подобен род. По капацитет на производството инсталацията също ще бъде най-голяма на Планетата (освен ако Марсианците нямат някоя още по-голяма, за която ние да нямаме и хабер даже). За сега е твърде рано да преценя за себе си, каква именно роля ще изпълнявам аз и колко ще бъде моят скромен личен принос към това свръх-грандиозно строителство, но шефовете още от първия ден ме натовариха да се занимавам по един проблем, с която задача се справям добре. Естествено, по-нататък в хода на работата и от време на време отново ще става дума за някои по-любопитни подробности от служебен характер, като тогава аз пак ще маркирам известни интересни моменти от скалата на този масивен градеж.
Същият ден, в който започнах работата, следобеда пък имахме среща с нашия счетоводител за изготвяне на документите от миналогодишния финансов отчет и за разясняване случаят с моето положение в обществото – демек, щях ли да се превърна в един най-обикновен, нискостеблен и овчедушен, покорен данъкоплатец или щях да си остана на позициите като крупен и мастит бизнесмен, затънал току до ушите в батака и здраво стъпил връз дъното на кацата с лайна? От проведените разговори и консултации обаче се оказа, че сметка за отваряне на самостоятелна фирма има единствено в случай, че предполагаемият годишен доход, оборот, печалба и т.н. надхвърля скромната сума от $200,000. В моя случай такава сериозна опасност изобщо не съществува и така аз автоматично, от досегашен Директор на компания с неограничена безотговорност се принизих до нивото на простия чиновник и редови фирмен служител (тук под “прост” нямам предвид простак – разбирай “средностатистически”, че барем терминът звучи малко по-научно). Ще поработя под този социален формат за известно време (най-малкото до края на този проект и докато съм на служба в тази фабрика), че тогава пак ще правя финансови анализи и отчети, за да видя от какво имам по-голяма полза. В този си вече, отчаяно въшлив и опърпан имидж на голтак, посрещнах и Никулден...
Времето беше много лошо напоследък поради непрекъснатите валежи от дъжд и самото тържество се проведе при закрити врати и дори прозорци, поради опасност от навявания (не от сняг, но по принцип дъждовете правят същите поразии по повърхността на домашната мебел и домакинска посуда). Преди няколко дни синоптиците отчетоха най-студеният декемврийски ден от 100 години насам, в който термометърът не можа да прескочи заветните 20°C. Привечер пристигнаха Нени с приятелката си и с младежите направихме една хубава веселба – този път малко до по-късно, защото той на другия ден нямаше да тръгва за обекта, както всъщност трябваше да стане по разписание. Предвид дъждовното време и там, групата им беше разпределена за някаква кратка работа в Бризбън и заминаването им се забави с други няколко дни – така те тръгнаха едва днес и след седмица и половина отново си идват, този път за официалния Коледен, годишен отпуск.
Иначе седмицата на работа приключи вчера без особени напрежения и сътресения - аз вече съм свикнал да не се стресирам и стряскам излишно, след като нямам възможност за промяна на действителността; приемам я безмълвно такава каквато е, без да ми пука особено на черупката, в която се свивам на кълбо и обикновено от там остава да стърчи единствен средният ми пръст, който застрашително сочи към всеки малък или по-голям шибаняк, дръзнал да нарушава душевния ми баланс на относителен покой и вътрешен мир. Следобеда Нени си беше дошъл за някои негови дрехи преди заминаването, като остана с нас и за вечеря. Девойката му беше на работа до късно и той си тръгна чак към 22:00. Спал е у тях и сутринта в 05:00 заедно с другите момчета от бригадата са поели към газовите полета, където работят. Преди няколко дни от електронния търг спечелихме много хубаво малко компютърче (лаптоп) за Даниела. Тя спомена преди време, че иска едно такова модерно нещо, дето на него могат да се четат електронни книги. Аз обаче реших, че вместо това можем да вземем един малък 12” лаптоп, защото все пак това е напълно функциониращ компютър, който може да се носи в дамската чанта, да се работи на него в движение и т.н., докато онези устройства имат известни ограничения и не са предназначени за нищо друго, освен за четене на книги. За $185 се сдобихме и с такава изгъзичка – тя, Даниелчето ми е малко компютърно неграмотничка завалийката, но сега покрай това малко нещичко може да прояви повече интерес и да се научи да борави и с тази техника. Те на работа по принцип имат компютърна система, но тя все със страх пристъпва към употребата на този заместител на човешки ресурси. След малко като свърша с писането, ще се занимавам пък с тази нова “пушка”, защото лаптопът има нужда от инсталирането на някои програми и т.н.
Днес сутринта водих Ванеса на урок при учителката, после минахме да напазаруваме някои зеленчуци и се прибрахме. Отбихме се и до един магазин, от който Неси искаше да купи няколко книги за подарък на майка си, а аз взех някои дребни нещица - да носим с нас армагани в България, като затръгваме евентуално догодина. Довечера ще си почиваме и ще се занимаваме с тихи семейни дейности (Даниела даже вече ги започна – чувам я, че изравни дишането оттатък на леглото...), защото утре следобед пък сме на Коледно тържество в Бризбън, организирано за българското землячество. Ванеса в момента свири на пианото – пазари се да гледа довечера някакъв филм по телевизията, та сега прави поведение и набира “червени” точки. В промеждутъка през две превалявания ще я изкарам на разходка, че тогава ще се затваряме окончателно в къщи. Единственото, което остава сега с най-висок приоритет е да извадят успешно сливиците ѝ във вторник и веднага да започне нейното по-скорошно възстановяване след операцията. Тя е много страхлива и от време на време като се сети за това и се разплаква – то и мен самият ме е страх, ако ме попитат, но пък нали е за нейно добро, трябва и с това да се преборим. Аз съм много чувствителен и състрадателен – натъжавам се и се просълзявам от всякаква човешка мъка и страдание. Даниела ще бъде с нея в болницата, а подробностите ще дойдат в следващите редове от поредния ми репортаж...
17.12.2011 – И днес е събота; ние и тази вечер ще си стоим сами в къщи, а аз малко преди да накълцам доматите на едро за вечерните ми “молитви” и да разлея ракията, ще опиша накратко какво е ставало и какво не съвсем до настоящия момент. Утре на обяд сме канени у нашите приятели Дани и Жоро, че малкият им “Паганини” имал рожден ден. Ние преди това сме на урок по музика – този път в студиото на учителката, а не както обикновено в катедралата. От там отиваме на гости, където ще се видим и с Бранкови. За други хора не знам дали ще присъстват на форума – вероятно ще си бъдем само в по-тесен приятелски кръг. Както личи отстрани, поради многочисленият вече състав от българи, всеки се е отделил на малки групички “по интереси”, които тихомълком си ходят по гости и се събират без много шум. Ние за сега не се водим зачислени към никое от новосъздадените етнически съсловия, защото по принцип уж сме дост със всички, но се забелязва един много сериозен отлив от празненства и моабети с обществено и по-масово участие. За нас естествено, най-важното остава ние самите да сме добре, децата да растат покрай нас и да бъдат щастливи с резултатите които постигат, а за празници и тържества винаги могат да се намерят мераклии.
Основен момент в изминалата седмица, все пак беше успешната операция на Ванеса, която се извърши благополучно във вторник. Още в ранния следобед всички процедури вече бяха приключили и тя самата излязла от пълната упойка, под въздействието на която махнаха и трите ѝ сливици. Дори ми се обади по телефона, че била добре, само дето не можела да приказва (което за момента беше изключително “здравословно”, като знам как не ѝ спират устата). Още вечерта ги изписаха с Даниела и се прибраха от лазарета в къщи, но следващите дни бяха доста болезнени. Сега като че ли вече болките отшумяват, но пак се чувства, че оперираното място не е съвсем заздравяло. Днес дори излизахме за малко с Неси, но от време на време пак я наболява гърлото. Иначе всичко яде и е постоянно гладна – дано само да не ѝ се обостри апетита както моя, защото моето удебеление започна още когато бях едва 6-годишен и веднага от момента, в който изрязаха и моите сливици (д-р Досев ми беше “касапинът” – дали е още жив този човек, един Господ знае, ама пък добре си свърши работата тогаз, да чукна на дърво). Няколко дни Даниела беше в отпуск и се занимаваше с Ванеса, за да не я оставяме сама в къщи през ваканцията. Другата седмица ще работим и край – тогава всички излизаме в полагаемата ни се почивка в края на годината.
С Нени се чуваме редовно – той изкара няколко смени на друго място, в едно съседно градче, Dalby. Всъщност и вие сте били там – минахме на слизане от онези планини с Крумчови, когато карахме една Нова година с останалата българска банда и паплач. От там майка купи едни стъклени сувенирчета доколкото си спомням. И нашият нали е óправен и по-отворен (понеже представлява пълно и точно копие на баща си…), та избрали баш него за тази бригада; настанили ги в един хотел, подсигурили им храна и т.н. Като свършат работата там, сигурно отново ще се върнат на основния обект, който пак бил подгизнал във вода, вследствие на непрекъснатите валежи от дъжд. Има вероятност даже да ги разпуснат по-рано за Коледа, но все още нищо не се знае. По принцип го очакваме да се завърне във вторник, но в същото време може и да ги задържат малко, за да си свършат изостаналата поради лошото време работа. За сега Нени е много доволен – казва, че много бързо научава нещата и си личи, че му е доста интересно да се занимава с дърпане и изтегляне на кабели, с монтаж по електрически табла, да се завира из дълбините на електроцентрали, подстанции и други подобни дейности. Всички ние много се радваме за него, защото той най-после разбра какво иска да прави през трудовата си кариера.
Бюлетинът ми този път е оскъден откъм информация и не блести с кой знае какви емоции. Вчера ходих на Коледно тържество от завода и следобеда не сме работили. Имаше доста ядене и пиене, но аз нещо не бях настроен за подобни подвизи и не съм се задържал много дълго. Пък и като бях с колата – изпих 2 бири с храната и се прибрах. За снощи мислех да пиша, но нещо ми натежа главата и се гътнах на леглото да събера сили.
Днес вече излизахме с Ванеса и ходихме да обикаляме магазините за най-различни боклуци. Трябват ми много спешно сако, риза и панталон за предстоящото ни пътуване с кораба. По принцип на борда всяка вечер се изисква официален тоалет, особено за вечерята в ресторанта, а в програмата са предвидени и две “екстравагантни” нощи, заедно с капитана на кораба и свободният от вахта екипаж, на които се ходи с бомбе, фрак, папионка и обувки с бели кончове. Специално за тези гала-вечери аз си купих едно ултрамодерно (или пък отдавна демоде – все още не знам...), ярко и крещящо червено-оранжево сако, двуредно, с широки ревери – естествено правено в Италия най-вероятно от същия майстор-шивач, който шие одеждите на Папата и неговите кардинали. Аз какво да е на купувам, ей – нищо, че струва само $10! Даниела го изпра напред, ще го оглади после и ще стане като излязло от списание “Лада” или “Божур”, издание Пролет/Лято ‘69. От друг подобен бутиков дюкян си взех и една черна риза от брилянт, за която пък сега ми трябва само някаква бяла папионка или жълта например – нещо драстично трябва да е. Имам голям проблем с панталоните обаче, защото много трудно се съчетава размер в кръста, цвят, кройка на дебелия ми гъз, че пък и цена на края (по възможност, клоняща към нулата). Но има още време – все ще се натъкна на нещо подходящо. Сега по Коледа хората прочистват гардеробите из тях и носят всичките си ненужни дрехи по магазините за втора употреба. Не може да няма някой чичка с моите мерки и теглилки – без значение от коя ера ще датира модната им тенденция; нали знаете, че тя се върти – както колелото на историята, така и модата като цяло...
Купихме и някои други дреболии от рода на австралийски сувенири, които така много се ценят в България. Ако хората само знаят, че в тях няма нищо австралийско и местно, сигурно няма и да ги погледнат даже. Абсолютно всичко идва наготово от Китай и сувенирните магазини буквално са заринати от подобни боклуци и повсеместен кич. Разликата с това, което купувам обаче е там, че аз се спирам макар и на морално поостарели вече вещи, но поне са от времето, когато почти всичко се е произвеждало в Австралия, а не из братските нам азиатски страни. За какви кенгура и коали става дума, правени по калъп и на ишлеме в Китай, бре джанъм?! Че то не е смешно, ами си е тъжно направо... То е все едно на Етъра да се продават гаванки, солнички, танурчета, джобни ножки, свирки и гребенчета “Made in China”, вместо да са изваяни и украсени там на място от изкусните ръце на майсторите-занаятчии. Но така върви света - натам сме се запътили всички и комай връщане назад не се очаква да има.
Взех решение да изпратя това писмо заедно с няколко диска преди да тръгнем на екскурзията с кораба. Така поне малко ще намалее “очаквателния” период и ще си дам възможност като се приберем, да отсея всички налични фото- и видео материали, да направя един хубав филм, да събера впечатленията ни в поредния пътепис и чак тогава да ви изпращаме нещо друго. Сега имам записан един концерт на Ванеса, заедно с други няколко дечица, които свирят много хубаво. Наред с него, на Интернета се натъкнах и на един друг концерт, с изпълнения от оркестъра на Андре Рийо, който ние не бяхме гледали до сега и не сме ви го изпращали. Надявам се, че тези нагледни материали ще ви харесат. За други не се сещам, но ако до оставащите десетина дни преди отплаването ни се появи още някой концерт, с радост ще го запиша и съответно изпратя, барабар с останалите дреболии.
Вече напълно мръкна – часът е 18:15. Макар да е лято, денят все още не сме го виждали много по-дълъг от обикновеното, поради мрачното и дъждовно време. Даниела прави руска салата за утрешното празненство – адетът ни е такъв, всеки да донесе по нещо дребно, като с това помага на домакинята. Обаче ние тук от “малко” и от “дребно” не разбираме и обикновено след такива тържества, седмици наред ядем остатъци, които ни е жал да изхвърлим. И у нас като идват хора, все мъкнат разни неща. Даниела се мръщи на еднообразната храна и след ден-два си сменя менюто и разкладката, но понеже аз съм търпеливо и всеядно добиче, всичко си изяждам до троха – за да не става зян, един вид...
25.12.2011 – Както вече пролича от датата – днес е Коледа. Всички участници в снощната “Бъдна” вечеринка се разхвърляха по стаите за кратка следобедна дрямка, а аз реших че вече е настъпил звездният ми час, когато да остана насаме със вас – ето, че пак се получи “римата”, без да искам и да си напрягам мозъка. Часът е 13:50 – тази сутрин легнахме кажи-речи по изгрев слънце (04:00), но чрез мощните кофеинови дози, които поех като станах на ранина още в 08:00, сега се надявам да изкарам в свеж, пълноценен вид и довечершното Коледно тържество. За всичко това ще разкажа, разбира се в следващите си редове, но първо искам да запълня информационната празнина от около седмица, през която не съм писал по понятни и обясними за всекиго причини.
Добре де, ама най-първо пък от всички по-първи, в този миг основен приоритет трябва да заемат моите най-искрени и сърдечни Коледни поздравления, които предавам и отправям индиректно към всички вас, естествено и за сега единствено чрез редовете на настоящето си послание. Благопожеланията ми за здраве и дълъг живот не искам да важат само за тези, така свети няколко дни, а същевременно и за всички останали празници и делници от Новата 2012 година. Щом има разбирателство и любов, всеки ден си е един малък празник и аз ви пожелавам да му се радвате пълноценно и спокойно – нека моите думи да ви съпътстват навсякъде и във всичко, достигайки до най-дълбоките гънки на вашите сърца и души. АМИН! А сега плавно преминавам към тривиалното и по същество...
Работната седмица приключи успешно в петък, а с това и трудовата година, след достатъчно доброто натоварване и обичайната ежедневна и ежечасна заетост. През този период Ванеса и Даниела си бяха в къщи и се възстановяваха взаимно след отстраняването на болните сливици. Спряхме вече с приемането на хапчета и антибиотици, защото всичко е зараснало напълно и тази малка хирургическа намеса може да се отчете като успешна. Неничко си дойде във вторник, но още следобеда отпраши за Бризбън, където го чакаха останалите комити от разбойническата им чета и най-вече изгората му – бяла, бледа и безкръвна, изсъхнала от рев и мъка по любимия си момък. Те уж щяха да идват в петък у дома, после пък планът им се смени за събота - да бъдат заедно с нас за рождения ден на Наталия. След това станаха още няколко незначителни промени, та на края се разбрахме, че ще се видим едва утре, когато и ние вече се завръщаме от гуляите при Бранко и Ваня. Дано да нямаме повече разминавания помежду си, защото аз на практика така и не го видях, но пък нали той, милият ми е щастлив – за мен този факт остава единствено най-важен и съществен.
Миналата неделя бяхме на рожден ден на Васко – цигуларчето, с което Ванеса свири от време на време по разни концертни изяви. И общо взето останалото беше едно и също сиво ежедневие, от което на нормалния човек вече взе да му идва до гуша. В някои от вечерите успяхме да изгледаме няколко от домашните филми на татко, които единодушно оценихме с най-високите отличия и Оскари. Филмът за Пирин е разкошен и се надяваме сериите да продължат и от други, малко или повече известни кътчета на Родината.
В петък аз работих само до обяд, след което веднага се прибрах и натоварих Ванеса да я водя на урок по музика. Така се бяхме разбрали с учителката, да вземе един междинен час преди екскурзията ни с кораба, заради която ще се изпуснат две седмици активно свирене, репетиции и съответно уроци. Но нали трябва да има и малко почивка, след толкова многото натоварване през останалата част на годината...
Вчера цял ден се въртяхме из дома - правихме салата за гостито у Ваня и Бранко, аз писах и редактирах старите си писма, а Даниела чете книга. Неси естествено свири през повече от времето, защото последваха други два дни на музикално отсъствие поради това, че сега сме тук у Бранкови и възможност за репетиции няма. Моят съботен ден започна още в 05:30, когато ставах да затварям прозорците, че щяхме да подгизнем от дъждовния напор, който ни удари откъм езерото. Напоследък много често вали, което се отразява благоприятно за всички видове посеви, а и не е така горещо. Не си спомням да сме карали такова “свежо” лято и знойните му 35-градусови жеги изобщо не ми липсват. Веднага щом станах и разбрах, че повече сън няма да ме хване, докато не напиша няколко поетични стиха за Наталия по случай 30-ят ѝ рожден ден. И както седнах уж да надписвам поздравителната картичка, музата пак нещо ме удари в главния мозък и ето какво се получи в резултат на това мое частично лирическо умопомрачение. По стар навик и традиция записвам всичко, което съм сътворил и обикновено то остава в неговия първороден и суров вариант, без допълнителни редакции и изглаждания. Особено пък, след като произведението бъде одобрено и от личният ми литературен критик – шоп по произход, с много богата и възвишена душа; тогава последното се превръща направо в шедьовър с безценна стойност. Не претендирам и не смея да се меря с майсторите на перото в художествената литература, но смятам че от дъжд на вятър и на сто собственоръчно написани творби, една може и да се улучи, ако не чак дотам сполучлива, то поне достатъчно забавна и уникална за тогоз, към когото са насочени думите ми. За това съдете сами:

Веднъж в годината настъпва този ден -
ден, съвсем необикновен - хем честит и най-рожден!
Затуй да вдигнем чаши и запявайки познат рефрен,
тук наздравица да кажем - за теб: от всички и от мен!

През вода и огън ако трябва премини,
но бори се за мечтите свои и си ги осъществи!
Животът твой - макар да казват не е лесен,
за тебе той да бъде нека като горска песен!

По мед и масло, дай Боже всичкото да ти върви (без сол!) -
до година-две дано те видим и като управител на Мол!
А пък туй Мерцедеси, БеЕмВе-та - в двора нека да са бол,
с личен подпис и нарочно пратени от канцлер Хелмут Кол!

Да си жива, да си здрава - болестите да пропъдиш надалече:
и да видиш нявга доктор - може само да е по хавлия или едва заметната със кожено елече!
За парите - то е ясно, а съм казвал и преди: “много” е добре,
но повече от “много” да си имаш, хич пък няма да зле...

Но хайде, стига с тая литургия - пълни чашите налейте,
за приятелство и щастие, любов - малка песничка изпейте.
А аз ще се притуля нейде в мрака и тихо до горещия джамал,
една сълза от радост ще отроня – точно като за финал.

На края дружно ще изпием до дъно горчивото винó,
житейският единствен, натурален подсладител на ниво!
С наздравици ви аз посрещнах - озарен с божествен плам,
сега разделям се със вас с тъга нескрита - и мъ-ъничко с известен срам...

Колко добре звучи всичко това и дали изобщо е така, в момента ми е малко трудно да преценя, а пък и не ми присъщо да си давам самооценки, но специално на снощното представяне цялата компания изпадна в див, пиянски възторг и моите стихотворни напъни бяха горещо поощрени и посрещнати с най-бурни овации (нещо като “КПСС-БКП”; “КПСС-БКП”; “Вечна дружба-Вечна дружба” и други партийни възгласи от пленумите и конгресите). За кратко спряхме шумът от музиката и горните редове бяха нашето общо послание към рожденичката. По моя лична преценка, ако не съм блеснал с изключителния си талант, то поне не се изложих много, което в моят случай е равносилно на сравнителен успех. А и весело да става - не е речено пък всичко да бъде в най-изрядния си вид и точно по канона. За предизвиканото добро настроение у всички съдя и по един друг неоспорим факт, споделянето на който не искам тук да прозвучава като някаква лична хвалба, но същевременно го споменавам само като един лек гъдел на иначе скромната ми поначало особа. Когато Ваня попитала Наталия, кой подарък най-много ѝ е харесал от многобройните, които тя получи във връзка със своеобразния си младежки юбилей, тя без да се замисля отвърнала: “Поемата на чичо Ачо беше най-ценният ми подарък, която беше написана лично от него и единствено само за мен!”, което пък ме направи по особен начин горд и даже щастлив (ето, че пак се просълзих – казвам ви аз, че съм малко “мека Мария”)...
Обаче тук на това място ме налягат едни по-мрачни и тъжни мисли, които пак се чувствам длъжен да споделя в своеобразното си изложение. Като си помисля само на колко много хора, къде по-близки приятели, къде по-далечни познати – на кого ли не съм посветил по някой стих или поднесъл поздрави и пожелания по един или друг повод, а пък за собственият си баща и по-специално по случай 80-годишният му юбилей не съм написал нито ред, та ме хваща не само мъката, ами и голяма доза срам. Как можах да допусна това да се случи и да пропусна тази златна възможност, за написването на няколко хубави думи в стихотворна форма?! Към тези ми съждения ме наведе и брилянтната поема, която нашият прекрасен съсед и приятел Георги Рашев (Гошо) е създал в желанието си да поздрави от името на всички от входа нашия татко. Чета и препрочитам тези стихове и хем се радвам на всичко, хем пък ми е и мъчно, че аз нямах подобаващото ми се участие в тържествата по този така вълнуващ повод. Независимо от всичко обаче, чрез тези мои задочни редове ми се иска най-горещо да благодаря на Гошо за написаното от него, за топлите му и сърдечни думи, с които е увенчал 80-та годишнина на татко и него самият, като личност и човек. Моля ви предайте дословните ми мисли, прочитайки му това което съм написал за него. Бързам в това число да не пропусна вярната и неотлъчна спътничка в живота на Гошо – Румяна, без чиято морална подкрепа и духовно извисяване той едва ли би могъл да сътвори такива прекрасни словосъчетания. Познавам аз добре мъжете, самият себе си дори като такъв – знам колко сребърника чиним, без активното присъствие на “по-добрата” ни половинка, вместо да ни гони лъв... Благодаря ви, приятели...
С риск да се въвлека и навра сам себе си в някакъв осъдителен процес за непритежание на публикационни права, аз на своя глава ще си позволя да поместя тези стихоплетствия в настоящето си произведение, което я види нявга бял свят я не, ама по този начин поне ще увековеча това искрено послание. Като вид и форма един ден то случайно може да попадне у благочестиви и добронамерени ръце, а кой знае – може пък дори да бъде и прочетено от някой наш далечен потомък и наследник. Поднасяйки за пореден път своите извинения на читателите за направеното от мен отклонение от основната тематика, сега пак продължавам с описание на фактологическия материал...
Наталия беше поканила много гости – млади, стари, малки и големи. Партито беше организирано на великолепно ниво и всички ние останахме много доволни и щастливи. Като защитно съоръжение против проливен дъжд, Бранко беше опънал в двора една шатра, където се помещаваха всички младежи (с техен главен тартор бай им Желязко), а всички останали се бяхме подредили на познатото дори и на вас място, на покритата площадка под къщата. Имаше много песни, танци с международно участие, както и най-разнообразна шлагерна музика от края на миналия век. Половината гости бяха австралийци – все колеги на Наталия и нейни приятели, които много бързо научиха българския език. До края на вечерта всички безусловно можеха да казват “Наздраве!”, както и някои други, типично нашенски Балкански “заклинания”, състоящи се от малко по-мръсни откъслечни думички и емоционални изрази (почне ли веднъж човек да изучава чужди езици, изпървом се запознава с приложните попръжни на съответния език и подир вече става много лесно доусвояването на жаргона му)...
Ние по принцип и довечера ще бивакуваме у Бранкови, защото в противен случай трябваше да си останем сами у нас и то баш навръх Коледа. Вероятно ще дойдат и неколцина от снощните участници в тържествата, за дояждане на изобилието остатъци от вечерта. Напред за обяд смесихме джуркания боб с една салата от кисело зеле и се получи невероятно сполучлива комбинация като за помен през пости. Сега само се надигам ту от ляво, ту от дясно за да изпускам налягането, защото ако много се стискам може и да се пръсна по шевовете. За довечера има предвидени и свински пържоли – амчи аз просто вече не виждам как ще отслабна в тази тежка икономическа обстановка? Много лихви има да плащаме един ден за това наше греховно разхищение на храна, при наличието на толкова много глад по света и ежедневно умиращи от недохранване деца. Увълчването и лакомията ще ни погубят, но инерцията вече е набрала своята разрушителна скорост и се опасявам, че ни е повлякла стремително в не съвсем вярната за нас човеците посока...
Ванеса я хвана нещо съклета и взе да се увърта и усуква около мен – най-вероятно след малко ще излезем на кратка разходка из безлюдните улички на квартала, за да стръскаме храната и направим място за новите количества и постъпления. Предполагам, че ще успея да направя още едно, последно и заключително за годината обобщение на факти и събития, след което ще изпратя това писмо, буквално мигове преди да тръгнем за екскурзията. А там вече, от палубата на кораба и по всяко време, ще започна следващата си глава, отразявайки подробно всичко, която се надявам да бъде по-раздвижена и динамична. Ще гледам да подготвям ежедневни и почасови репортажи, но все пак трябва първо да се запозная и със самата обстановка на кораба, че тогава да преценя кога и от къде ще пиша най-добре. Компютърът ще бъде неотлъчно с мен където и да мръдна – всички на борда ще ме мислят за някой бележит писател, какъвто аз всъщност съм си, само че се класифицирам по-скоро като лаик и любител, а не чак такъв висок професионал. А сега излизаме, че станахме съвсем нетърпеливи...
В следващите редове любопитният и любезен читател ще открие въпросните стихове на Гошо, за които стана дума малко по-нагоре в писмото ми. Помествам цялостното произведение – подчертавам, без разрешение от неговия автор, с надеждата че той ще ме извини и прости това мое своеволие, единствено продиктувано от най-добри, чистосърдечни и безкористни чувства. Припокриването с оригиналния текст е почти 100%, като само на няколко съвсем незначителни места съм си позволил да бутна малко “музиката” на римата и да настроя словореда, пречупвайки го през моите собствени сетива, с което съвсем не съм искал да омаловажа или подценя първообраза на материалчето, най-малко пък неговият създател (потърсете го на приложения допълнителен хвърчащ лист)…
27.12.2011 – Ето че текат последните няколко часа на подготовка преди отплаването ни, което всички вече чакаме с огромно нетърпение и вътрешно вълнение (нещо като Черноморското ни мъртво вълнение, спомняйки си с носталгия за това понятие от миналото и съпровождащите го безгрижни, къмпингарски летни ваканции). Съвсем набързо ще нахвърлям последните си хаотични мисли, защото и не мен нещо взе да ми изпушва главата и да ми се появяват белите петна в съзнанието. Днес първо ще кажа “Честит имен ден” на онези наши знайни и незнайни близки, които с гордост носят името на Св. Стефан. Според Православния календар, с това честване се слагало край на всички празници до сега, след който се изпраща и самата стара година, за да се направи път на Новата. Да му мислят обаче тези, дето са с по 365 празника в годината, като нас например. Тук за кратко свеждаме главите си и пред паметта на починалите наши именици, чиито образи са останали завинаги дълбоко потънали в нашите спомени, притаени в душите и сърцата ни – мир вам и покой…
Преди малко изпратихме Нени и Меган – бързаха, защото имаха някакъв ангажимент привечер и не можеха да останат при нас до по-късно. Но пак успяхме да си направим тържеството, със съответните скари, салати, питиета, подаръци и прочие ритуали. Ние ги очаквахме за вчера, но нашият в последния момент нещо се продрискал, та не бил много-много за напускане на домашния лазарет и по-специално отходния възел. И днес не му беше особено добре, но отива на оправяне, след като го чух на няколко пъти смело да подпръцква – а пък това вече винаги е добър знак и показва заздравяване на отделителната система по смисъла на “затягането”.
Вчерашният ден се открои с доста горещо и неприятно слънчево време, за разлика от днес, когато беше облачно и даже се изля една много сериозна порция разхладителен дъжд. Отначало се бяхме нагласили да седим отвън на двора, аз даже и чадърите побих, но поради задухът си останахме вътре, под комфорта на климатичната инсталация. Не след много дълго се изви и бурята, буквално връхлитайки върху кюмюра, който аз тъкмо бях изгасил, за да не направим някой пожар. Вятърът изведнъж се засили и само докато се усетим, от небето се изсипаха тонове с вода. Сега вече всичко е утихнало и даже сухо – имахме възможност напред дори да се поразходим за малко с Ванеса, без да се намокрим. Тя сега си реди някакви пъзели, Даниела подрежда багажа и се суети около все повече набъбващите куфари и чанти, а аз най-невъзмутимо съм изпаднал в меланхолична дупка и си попълвам времето с творчество. Единствената ми задача ще бъде да се занимая с фотографската и видео техника, да заредя батериите на апаратите и да ги подредя в нарочната им чанта. Онзи ден на рожденият ден бях взел и фотоапарат да се снимаме, но така и не стигнах до него. Ще се надявам другите да са снимали повече и ще им прося готовите снимки от вечерта. Защо така ми минаха мераците и настроенията за снимки и филми, не мога да си обясня? – като знам само колко активен позьор бях и как обичах да се снимам преди... Да не би пък това да е нещо свързано с ЕГН-то?...
Утре всички магазини и учреждения наново отварят вратите си след четирите поредни почивни дни по Коледа. Тази година официалните празници се паднаха в събота и неделя, за това понеделник и вторник също бяха неприсъствени, но от утре вече всичко се нормализира и възстановява, все едно че нищо не е било. На Новата година тук особено значение не се отдава, въпреки че винаги и 01 Януари е задължителен официален празник. Но пък гледам в календара, че тази година и той се пада в неделя – за компенсация са ни дали понеделникът като почивен ден и на работа се връщаме всъщност чак във вторник, на 03-ти. Ние се завръщаме от екскурзията сутринта на 11 Януари и в зависимост от настроението ми и времето, когато ще се приберем и в къщи (защото ние отплаваме от пристанището в Бризбън и съответно там акостираме обратно, в долното течение на едноименната река), ще решавам дали ще се появя само за няколко часа на работа още същия ден или това ще стане направо на следващия. Даниела ще бъде все още в отпуска, а Ванеса – във ваканция. Нени ще си е тръгнал за обекта още на 04 Януари и след други 3 седмици ще го очакваме пак да се прибере. На хоризонта му се очертава нов договор от месец Март нататък, с ново по-високо заплащане и т.н. От Коледната пита, на Даниела се падна парáта (както винаги), а в парчето на Нени беше клечката, която символизира къща, строеж, градеж, имот и т.н. – дай Боже да се сбъдне всичко. За други късмети не се е чувало нищо – в питката имаше боб за берекет и добър урожай, но дали някой не го погълна директно, така и не се разбра из калабалъка (трябва да се чака “на изхода”, за да стане по-ясно). Венци пък, синът на едни наши приятели изтегли червения конец – символ на крепко здраве и бодър дух. Аз вечерта толкова юнашки се опих, че даже вече и не помня какво точно си изтеглих (и дали пък някой мене не “изтегли” в навалицата)…
Сега тъкмо разбрах, че бобеното зрънце се било паднало на нашата малка Ванеса – не случайно стръковете на нейния чесън растат като луди измежду лозовите насаждения в градината. Онзи ден в хладилника намерихме някакъв наполовина покълнал чесън, който вместо да изхвърлим решихме да разчупим на отделни скилидки и да ги заровим в земята. Сега гледам, че доста от тях са се подали нагоре и докато се приберем, сигурно ще имаме цяла гора. Ще организирам износът му обратно за Китай, защото той всъщност поначало идва от там. Така всички се оказаха с късмети, без мен разбира се. Те, моите са на друго място и аз за себе си не искам нищо, освен достатъчно добро здраве, за да мога да блъскам до по-късно из фабриките. Нека всичко останало или поне онова, което ми е било отредено, да се пренасочва към децата – миличките таткови те...
Очертава се, че за тази година повече от това, което изписах до този момент, няма да мога да сътворя. Много-малко, добро или лошо – това май че ще е всичко. Утре в 08:00 ще увисна пред един специализиран магазин за всевъзможни канцеларски стоки, където извършват и размножителни услуги. Там имат принтери, копирни машини и т.н., където смятам да разпечатам настоящето си писмо. Тарифата е 5 цента на страница, което ми е много изгодно. Иначе тези “услуги” си ги вършим сами на работа по служебните апаратури, но сега както и двамата с Дани сме в отпуска, тези неща не могат да стават. От магазина тичам на пощата и изпращам скромното пакетче, след което се връщам в къщи – товарим се в германската народна кола на Даниела и потегляме. Ще ги оставя тях двете с Ванеса и багажа на пристанището, а аз ще отида да гарирам каруцата пред Игор и Дарина, които живеят в съседство. От тях ще взема такси обратно, защото последните ги няма и ще се приберат чак следобед, а ние до това време трябва вече да сме се качили на парахода. За всеки случай ще оставя резервния ключ под кофата им за боклук, защото след двете седмици скитане из моретата, твърде е вероятно Игор да ни посрещне на пристанището с нашата кола. Той сега не е на работа, но очаква нещо да му се отвори към края на Януари. Ако е свободен в деня на завръщането, ще ни вземе; ако ли пък не – ние ще си вземем едно такси и ще отидем до тях да приберем колата и от там си идваме към нас. Тъй като специално това наше превозно средство има своята пълна застраховка, силно се надявам че в техният апашки квартал някой ще го открадне – веднъж завинаги да ни отърве от това недоносче на съвременна “обединена” Германия. Покрай този Фолксваген съм на път да намразя и Трабанта – плод на същата тази “велика” нация, въпреки че нямам никакви сериозни основания за подобни негативни усещания; разликата между двете марки е както при лайното и меда, в полза на Трабанта естествено и ако изобщо нещо ще мразим и ненавиждаме, то ще е само шибаната емблема на VW...
Макар да знам, че писмото ми ще се чете доста след настъпването на Новата 2012 година, надявам се това да бъде поне в началото ѝ и все още да важат и бъдат актуални пожеланията ми към вас за здраве, спокойствие и дълголетие. Избързвам малко и с именният ден на майка – Васильовден, като честитя и всички следващи януарски именици. Богоявление, Ивановден и т.н. за нас ще бъдат едни най-обикновени ваканционни дни, но се надяваме че със завръщането си ще ги празнуваме повторно по старият им стил, с нужната тържественост и заслужено отдадена почит. Всъщност точно на 07 Януари ще бъдем с Уоли и Нолин в околностите на Оклънд, където те живеят.
Още един път изпращаме задочно хиляди целувки и най-горещи прегръдки към всички вас. До нови срещи – бъдете здрави, силни и спокойни: Даниела, Ангел, Нени и Ванеса (от тук насетне май ще трябва да прибавям и Меган в списъка с поздравите, но за сега гледам да се размине задълбочаването в техните отношения, въпреки че тя е едно много мило момиче и чудесно се разбира с всички ни, но...; има едно голямо НО, което не ми се коментира баш сега – ай’, за мно’у гудин’)…

неделя, 31 март 2019 г.

Писмо No 50 (XI-XI.2011)

Скъпи родители, бабо и дядо; приятели добри и близки сродници!

10.11.2011 – Въпреки огромното ми желание да работя и творя по специалността си, отново се налага да крада от служебното време и скришом от всички да предавам директно в ефир за случките, които стават (а и не стават…) около нас. Изглежда, че тук все още не са съвсем подготвени и наясно за бъдещите ми задачи и насрещни планове, което пък от своя страна позволява тези мои малки, дълбоко “законспирирани” включвания. Почти както нелегалните комунисти едно време са предавали шифрограми до своите политически вождове, така се чувствам и аз самият в този тъй вълнуващ момент. Бързам обаче и да се застраховам, че вината за това далеч не е моя и аз в случая просто използвам времето малко по-рентабилно, вместо да си подпирам чутурата на бюрото в частична безтегловност и тотална неадекватност. За да свържа поредността от случки и събития, както и да бъда последователен в разказа си, отново трябва да се върна с почти две седмици назад във времето, когато окончателно затворих плика с предишното писмо.
В този си вид (вече запечатано) последното стоя в хола на секцията още известно време, докато на края Даниела отново пое инициативата в свои ръце и най-сетне го изпрати по далечното трасе към вас. През този период аз бях много зает - първо се яви предишната ми краткосрочна работа, където изкарах в продължение на почти 3 седмици (без два дни). Точно по това време пък Нени си беше дошъл от обекта и му предстоеше освобождаване на досегашната квартира, намирането на нова и съответното преместване на покъщнината от едното място на другото. Той даже още докато беше на работа успя да намери една подходяща за него малка къщурка, за където се беше устремил веднага щом се завърна от пущинака. Добре ама неговите намерения са много противоречиви, като в същото време му се иска всичко да става изведнъж, сега и ако може веднага, още на мига, докато е “горещо” (специално по тези отличителни белези ние двамата много си приличаме). Като пообсъдихме положението обаче и ситуацията му малко по-обстойно, предвид и меракът който имат с майка си до 6 месеца да купуват къща, взехме мъдро решение, че не е изгодно да се дават излишни средства за някакво си временно жилище, в което той и без друго няма да живее постоянно; ще се прибира там едва само за няколко дни и нощи, а наред с това ще плаща всички разходи по поддържането му - ток, вода, наем и какви ли още не щуротии. Ние с Даниела отдавна бяхме казали, че за известно време ще му подсигурим подслон, докато Неничко си стъпи на краката и докато реши своите жилищни въпроси веднъж завинаги със закупуването на къщата. Така стигнахме до най-разумните решения, които някога сме вземали заедно с него - да разчистим и разкараме всички налични боклуци и вехтории, да се оставят само най-необходимите и ценни вещи (които не са много - главно дрешки и парцалки) и с остатъка да дойде да живее при нас. Именно поради тези причини аз гледах час по-скоро да приключа със служебните си ангажименти, за да имам възможност и повече време да се занимавам с тези мероприятия около проблемите му в Бризбън.
Нени си дойде във вторник миналата седмица и веднага започна сортирането на багажа. Аз в сряда успях да приключа докъм ранния следобед и в четвъртък сутринта вече бях при него. Добре че беше служебното пикапче, което той кара и което остава с него и по време на почивните му дни, защото останалите от групата имат собствени коли и не им трябват други превозни средства. Та с това малко камионче на няколко пъти успяхме да прекараме всички излишни маси, столове, рафтове и библиотечки към магазините за подпомагане на бедни и социално слаби, от където аз лично продължавам най-охотно да пазарувам и по принцип много си ги харесвам, само че този път ние раздавахме “благата”. Масата с останалите 5 стола (като петият също счупен...), които аз навремето съм купувал за тогавашния ни семеен подслон и домакинство, сега заминаха на боклука точно като една жалка купчина дървесина, но и двамата с Нени не съжалявахме за нищо, което безмилостно изхвърляхме. И за него дойде време да си набави други неща, нови и каквито му харесват, вместо да живее със старите изпочупени вещи, натежали от прахоляк и неприятни семейни спомени – пак тогавашни. Така смело и безотговорно изхвърлихме почти цялата му покъщнина, като запазихме само пералната машина, хладилникът и един матрак. Дори и да се наложи да отиде някъде на квартира, пак има с какво да започне живота си поне в първите дни, а впоследствие вече с общи усилия ще набавяме и останалите джунджурии. Нещата, които запазихме отидоха на съхранение в малка клетка на специален склад, за която се плаща по $120 на месец. Имаше и по-големи и съответно по-скъпи клетки, но ние се спряхме на най-малката и евтина, предвид и ограниченото количеството на запазената стока. Не си струваше Нени да плаща за съхранението на тези боклуци, след като за същите, че дори и за по-малко пари, човек може да си купи не по-лоши. Така в разчистване и курсове до различни инстанции премина целия ден.
На обяд ходихме да ядем в един съседен клуб, отдъхнахме си малко, подкрепихме се с обилна храна “на тумбак”, пихме и по две бири, след което си продължихме работата до късния следобед. Нени щеше да излиза вечерта, а аз се прибрах у нас. Разбрахме се като приключи напълно с квартирата, да си взема дисагите и да пристига у нас. От един такъв бутиков и много тясно “специализиран” магазин, докато го чаках да се подстриже, аз си купих едни много страшни обувки - кожени, без връзки, а пък скъпи, та прескъпи (съгласно моите лични ценови измерения…) - цели $15 искаха за тях търгашите проклети! Успях разбира се да ги спазаря за $12, като за другите $3 взех и едни джапанки на моята буля Дана. Ама вие да не си помислите пък сега, че съм ѝ купил някои прости и бездушни гумени чехли, дето колхозничките ходят по пясъка с тях? Тези са шарени, модерни, маркови най-важното, а след като са по-евтини и от цената на един хляб, това вече ги прави направо безценни. Именно с такива джапанчици японските гейши едва пристъпят по жълтите павета на Токио и Осака, докато ханъмите от султанския харем правят ситни стъпки по лъскавия Цариградски калдъръм и то само в неделя и покрай честванията на Рамадана...
От моят малък Неничко в наследство ми останаха и доста от неговите боклучета, които иначе се бяха запътили към контейнерите за битови отпадъци, но аз най-прилежно ги прибрах и запазих. Сега се чудим вече ние самите къде да се дяваме от боклуци, защото поначало и нашите не са никак малко. Когато Уоли и Нолин се изнесоха от къщата също ни завещаха сума от тяхната стока - бараката отдавана е завикала за изграждане на втори етаж, защото сега е пълна до вратата и на практика вътре не може да се влезе; там само се хвърля и тъпче, но нищо не се подрежда и пространството ѝ много бързо се изпълва като балон с топъл въздух. Под влияние на разчистването у Нени, аз в петък се развилнях и в къщи, като занесох доста от нашите непотребности на магазина за подпомагане на бедни. Обаче вратата на колибата пак едвам се затваря и ако рече да ми дотрябва нещо, което се намира някъде навътре и незнайно точно къде, ще се наложи баят стока да се наизмъкне и разхвърля по полянката, докато стигна до заветната вещ, затрупана отгоре с какво ли не. Имахме да се занимаваме с множество довършителни мероприятия по другата къща, за която вече се намериха квартиранти и които се нанасят тези дни - пердета слагахме, щори разни, които бяхме свалили за боядисването и т.н; с това уплътнихме петъчния ден.
В събота имахме урок с учителката почти до обяд, след което пак се занимавахме с дейности от общ характер. Преди време Ванеса падна с колелото, че му беше счупила механизма за смяна на скоростите и последното до момента не беше в движение. То се оказа поредната вещ, която излезе от бунгалото и за жалост не влезе обратно вътре. За ремонта на велосипеда майсторите шибаняци поискаха почти двойно от стойността на самото колело. Оставихме го на сайбията - да си го чува и да си го продава сам, като срещу нашия жест на отчаяние, смехуркото великодушно ни подаде една омазана с машинно масло банкнота от $20 (което пък представляваше едва ¼ от цената, за която преди време аз бях спазарил този иначе много хубав дамски велосипед). Сега за Неси ще търсим друг подобен заместител, защото независимо че тя не иска особено, аз трябва да я карам насила да се движи и упражнява за развитие на телосложението си. Чак вечерта се усетихме, че баш него ден е било Задушница, а пък Даниела изпоизпра света. Чакахме да дойде бояджията да му се изплатим, но вместо него повикахме Ваня и Бранко, за да почетем духът на всички наши починали близки и роднини – мир на праха им.
На другия ден (неделя) Ванеса трябваше да свири в катедралата. Учителката ѝ беше организирала това представяне и за целта в 08:15 бяхме вече там за службата. Оставихме ги двете да се оправят с музиките, а ние с Дани отидохме да изпием по едно кафе. Като свършихме с тържествената част, решихме да се поразходим из околностите на Бризбън, обядвахме, ходихме по разни водопади, вървяхме по горски пътечки и т.н. Не бяхме много подходящо облечени, особено обути и най-особено пък Даниелчето, но все пак успяхме да си завършим похода успешно, макар че двете с Ванеса омръцкаха орталъка. Прибрахме се чак вечерта, изморени и гладни. Аз на следващия ден вече трябваше да се появя в този офис, както се бяхме разбрали с шефа още миналата седмица. Нещата около мен се завъртяха на нова сметка и за сега уж всичко е наред, но да видим до кога ще трае частичното ми щастие и спокойствие – обикновено при мен тези усещания не се задържат дълго, освен ако това не е някоя нова любов...
Във вторник и самият Неничко цъфна още по обяд - ликвидирал напълно пребиваването в старата си квартира (и въобще в Бризбън), та барабар с торбите и дрехите си се пресели у дома. Нали тогава пък беше и Архангелов ден, поради което вечерта си направихме един много мил и приятен моабет. Приятелката му също дойде след работа и се получи доста весело и съдържателно тържество. Аз в този ден пак нямах много служебна работа и още в 14:30 се прибрах в къщи, за да си останем заедно повече време с Нени. Даже се наложи да изчакаме да стане малко по-приличен сутрешен час в България и първо да ви се обадим по телефона, че после щяхме да излизаме за нещо. Обаче точно в 07:00 по българските часовници вие сте били или вече излезли, или пък не сте чули дрънкането на камбаните, защото точно тогава ви търсихме, а пък никой не се обади отсреща. Аз, като знаех че ще ходите на Трънито, предположих че сутринта сте тръгнали по-рано, само дето не вярвах, че пък това ще бъде още в най-тъмните зори на деня. После вече моабетът ни доби съвсем други форми и измерения - даже не съм чул телефона с вашето съобщение и поздравления за именният ми ден. Теменужка се обади за кратко от Варна, също да ме поздрави; и Миленчови не ме забравиха. Други приятели ми писаха пък през Интернета и така поминахме приятно и весело този тъй голям Християнски празник. Сега се подготвяме за по-тържественото му честване в събота, когато ще се съберем с половината българска колония, за да го отпразнуваме повторно. Вероятно другата седмица ще има подробен репортаж от това събитие и пиянско сборище.
На 01 Декември Ванеса има изпит за 4-то музикално ниво, специалност “Катедрален орган”. Тя с другите инструменти е по-напред с материала и сега се хвърлят всички сили за отличното ѝ представяне в тази група. В същото време текат и последните ѝ седмици на 6-ти начален клас - от догодина вече отиваме в прогимназията. В края на годината децата имат разни заверки, контролни упражнения, проекти предават и т.н., което прави репетициите по музика да изостават малко, но се надяваме Неси да се справи с всичко. А сега и да искам повече нямам какво да ви кажа, защото изчерпих всички въпроси с най-малките им подробности. И тъй като аз продължавам да нямам никаква работа, до края на деня пък ще се отдам на лентяйство и престъпно губене на ценно време...
13.11.2011 - Определено това трайно безветрие не ми предвещава нищо добро тук. Работата, която ми подават я свършвам много бързо и фактически не се занимавам с нещо конкретно и строго установено, ами по-скоро онези немокаяни използват моите модели като основа, за да си строят техните. Е, аз нямам нищо против тази техническа аранжировка, но в същото време сериозно се опасявам, че положението няма да остане вечно на това безтегловно ниво и май много скоро пак ще се наложи да тропам по хорските врати за друга работа. Дано греша в мрачните си прогнози, които спонтанно напират в главата ми през тая още по-мрачна понеделнишка сутрин, въпреки че навън е прекрасно слънчево и топло време; яхтите блестят от ослепителна белота, чайки грачат сърцераздирателно, а всички ние сме се заврели в тоя проклет офис, демонстрирайки заетост и противоречива професионална удовлетвореност. За да разсея обаче сивкавата действителност, с няколко реда ще се върна на изтеклите съботно-неделни дни и краят на миналата седмица – с други думи: ще надникна за малко в близкото минало и в още по-близкото бъдеще.
Работната петдневка приключи успешно още в петък - почти през всичките вечери успявах да провеждам своите разтоварителни разходки, сутрин най-редовно си пия лимона с топлата вода и всичко отстрани изглежда като “цветя, рози и тук-таме магарешки бодили”. Освен голямото градинско увеселение в събота вечерта по случай Св. Архангел Михаил, друго по-крупно мероприятие не се е състоявало. Същият ден сутринта, както обикновено Ванеса проведе традиционния си урок по музика, веднага след който ние с Даниела се втурнахме в трескави приготовления за вечерта. Аз този път се представих с шишчета на скара, а тя пак обра точките с нейните прословути кюфтета (ще ме амбицира тая жена да усвоя и тяхното приготовление, че да я елиминирам тотално от подиума на успеха). Правихме салати, пекохме питки, баници - като че ли ще посрещаме цяла прегладняла войнишка рота, завръщаща се от учение на Варшавския договор. В 17:30 гостите ни дойдоха и дадохме ход на тържеството. Получих много хубави подаръци, като един от тях особено ярко изпъкна над всичките останали. Жоро и Данчето ми донесоха едно много интересно сандъче/скрин/ковчеже за механата. Толкова е сладко и истинско, че веднага си зае почетното място под иконата от баба Софка. Иначе самият моабет се проведе по добре познатият и известен вече на всички начин – бурно, шумно и весело. Поканените наши приятели дойдоха без изключение и се надявам да са останали доволни. Децата си играха на воля, ние се бяхме събрали на две маси в задния двор до езерото и също изкарахме много задружно и приятно. Ванеса към края на вечерта се измъкна от задължителното си свирене в неделя сутрин преди излизането ни за българското училище и отиде да спи у едни наши приятели, с чиито деца тя се разбира и играе добре. Ние се бяхме разбрали да се видим пак с повечето от тях на поляната пред клуба, където малките питомци се учат на родно четмо и писмо - щяхме да я приберем от там в неделя след заниманията им.
Естествено с гостите на Миленчови си правихме най-много компания и се уговорихме да се видим с тях поне още един път, при малко по-тиха и кротка обстановка. Даниела в петък, когато не е на работа ще отиде да ги вземе от тях и ще ги разхожда напред-назад, а вечерта пак ще седнем на софра в задния двор. Това е предварителен план, който в хода на седмицата може да претърпи известни промени и подобрения, но за сега такива са директивите.
В събота през деня аз и Бранко ще ходим да леем бетонна плоча у бачо Георги, Даниела ще води малката по уроци и репетиции, а вечерта пак у Жоро и Данчето, всички заедно ще полеем плочата. Даже има и известни по-далечни планове за неделята, но ще чакаме да наближи, че тогава чак ще вземаме окончателни решения за тогава.
Цецка и Асен ни предадоха поздравите и армаганите от вас, разказаха че сте били заедно с леля Янка и ние много се радваме как си живеете разнообразно и приятно, макар и натиснати под вечната мъка, че ние не сме покрай вас и дори не близко до вас. Но пък ако е рекъл Господ да се видим отново догодина, това ще бъде най-големият ви подарък и духовна утеха. От своя страна и ние правим всичко възможно да осъществим тази наша заветна цел, но за сега все още проучваме цените на самолетните билети и с появата на стойността им, тутакси ни се изпаряват всичките, иначе огромни мераци за пътуване (особено и специално моите...). Но нека да изчакаме за сега и видим как точно ще се преборим с основните второстепенни фактори, време и пари, при наличието на първостепенните - здравето и живота.
Ето как неусетно разказах за всичко до този миг. Предполагам, че нататък ще има и още информация, която ще гледам да предавам своевременно и без излишни забавяния, за да мога да използвам Цецкини и по тях да изпратя нещо скромно, дребно и леко. Основно това ще бъде настоящето ми писмо, а ако има още някакви дреболии впоследствие, те ще са само символични и незначителни, за да не товарим хората с излишен багаж, който те и без друго си имат достатъчно.
На този етап единственото нещо, което ме притеснява до известна степен е това затишие, което изведнъж настъпи на работа. Уж имаше много дейност, щяха да ми дават допълнителни задачи, а като че ли нещата се бавят и много бавно прогресират. Аз нямам абсолютно нищо против тази удобна за мен ситуация, но от опит знам, че това не е нормално и рахатлъка, по-скоро рано отколкото късно, в един миг просто свършва и дорде се усетиш вече се намираш на улицата, изтъпанчен пред бюрото за безработни, най-образно казано. Това също ще стане ясно в съвсем близко време и ще се разбере на къде почват да задухват ветровете – а пък те почнат ли веднъж да духат, значи е на промяна…
Аз като че ли и този път се изчерпих откъм съдържателна информация. Ще гледам да пиша по-често, но то както нищо не се случва напоследък около мен, та нямам и за какво да ви разказвам чак толкова много – нали виждате колко са ми скучни, сухи и безинтересни редовете...
17.11.2011 - Днешният ден се очертава да бъде също толкова скучен, колкото бяха и предишните до сега. Вчера и онзи ден имах малко работа, която можеше да се свърши най-много за 2 часа, но пък аз я протаках доволно много така, че да уплътни и двата ми работни дни. Приключих всичко и вместо да си губя времето толкова безцелно, рекох съвсем целенасочено и устремно да регистрирам още някоя и друга крилата мисъл в моя безконечен и пожизнен писмен монолог. Гледам да съм по-съдържателен и изчерпателен, защото със следващото след настоящото ми писмо, вече се очертава да започнем и Новата 2012 година – Господи, какви ли изненади ще ми поднесе пък тя?...
В началото на Декември, Цецка и Асен си заминават обратно за България и аз по тях ще гледам да изпратя нещо дребно. Няколкото седмици до заминаването ни за Новата Зеландия ще се източат неусетно и през това време едва ли ще имам възможност за ползотворно творчество. Нени ще си дойде от обекта на 20 Декември, малко след това пък идват Коледните празници. Докато се обърнем и то ще е станало 28-ми, когато следобеда отплаваме на поредното ни презокеанско пътешествие. Предполагам, че тогава самата обстановка и настроение ще спомогнат за написването на един малко по-интересен биографичен разказ, по-скоро пътепис – вероятно и далеч по-различен от всички останали безлични информационни бюлетини, с които ви заливам напоследък. Както знаете вече, Новогодишната нощ ще я изкараме на кораба, в открито море, на път за Южния Новозеландски остров, където всъщност първо отиваме съгласно разписанието на екскурзията. Даниела е малко по-добре запозната с маршрута, защото аз не отдавам чак такова значение на това наше пътешествие - където ни заведат, там отиваме; каквото кажат капитаните - това ще правим. То не е същото, както например ние самите да подготвяме едно подобно пътуване, че да търсим информация за местата, които ще посетим или пък да изживяваме 50% от удоволствието на екскурзията още при подготовката ѝ. Сега всичко е начертано, набелязано и има свой план – просто следва се строго и по график. Знам само, че навръх Ивановден сутринта рано акостираме в Оклънд, където ни поемат Уоли и Нолин и с които ще изкараме деня по разните местни природни забележителности, а вечерта трябва да бъдем обратно на парахода за потегляне към следващия пристан. Даже не знам и кога ще бъдем в Уелингтон, но независимо кой ден се пада, ние ще отидем до квартала и къщата на вуйчо, пък тогаз ще мислим какво ще предприемаме от там насетне.
Без да искам и аз се отклоних в приказки за тази екскурзия, преди тя още дори да е и наближила. До тогава има близо цял месец и половина – по тази причина именно казвам, че за упоменатото събитие ще има отделен материал, списването на който по всяка вероятност ще започне още тук, на “родна” земя, като записки ще водя и по време на самото пътуване, за да бъдат автентични, а завършекът им ще дойде едва когато отново стъпим на сушата. А пък докато подредя и изпратя “статията” отпечатана, може вече да е минала и зимата в Северното ви полукълбо. Всичко това идва да покаже, че настоящото ми писмо ще се яви като последно за тази календарна година. Макар не много дълго и подробно, то ще даде представа за всичко, което се е случило с нас и наоколо до последната дата на тези своеобразни записки. За да дочакате следващите серии обаче, ще се наложи да се въоръжите с малко повечко търпение и да проявите нужното спокойствие.
Забавянето ще дойде и от един друг аспект - писмените ми бележки, които ще водя от кораба, няма да бъдат с български букви, защото там няма да имам достъп до Интернет, където всъщност аз обръщам латинските първични знаци в нашенски най-древни йероглифи. Това мога да го правя лесно и бързо навсякъде, където и да се намирам по света - у нас, на работа, във влака, на улицата и другаде, но не и в открито море. Е, то дори и там има сателитни връзки и Интернета не е някакъв недостижим и извънземен лукс, но тези услуги ще се заплащат допълнително, а и всичките 2500 себеподобни екскурзианти, като се заточат към само няколкото компютъра, които ще бъдат на разположение, за да изпращат съобщения на близките си по празниците, още от сега ми става ясно, че моя милост няма да я види никой, наредена на опашката. Чувството е подобно, когато навремето искаш да се обадиш по телефона от Лозенец, Китен или Варвара до Кърджали, Видин или Габрово. Първо отиваш в пощата, изчакваш на километричните опашки с изгорели от слънцето, потни и нервни летовници (обикновено софиянци, но това е друга тема); на гишето попълваш една бланка с номера, който след други часове онези бледолики каки зад гишето ти избират. Когато най-после за целта те извикат да влезеш в порутената дървена кабинка все пак за провеждането на разговора, всички наоколо разбират до къде и на кого точно се обаждаш поради простия факт, че шумо-/звукоизолацията на тези будки клони към нулата - влизаш вътре и дъното ѝ хлътва надолу, защото пък така се палят лампите вътре, което от своя страна показва, че е и заета. Господи, в какви епохални времена се родихме и израснахме!... А за тези преди нас, да не говорим; ами преди тях пък? Та, мисълта ми беше, че макар и в 21 век, има услуги които в екстремални условия може и да съществуват, но са свързани с известни неудобства и най-вече излишни масрафи – така че ако използването им не се налага животоспасяващо, човек просто може да се лиши от тях в името на собственото си спокойствие. В крайна сметка, след ежедневното водене на дневника от каютата на кораба или от някоя слънчева палуба, ще се натрупа доста обемист материал, който впоследствие трябва да се обработи и редактира на сушата след завръщането ни. От сега ме побиват тръпки като си помисля и за сортирането на филмовите и фотографски ленти - превъплъщението и пътят им до получаване крайният продукт на екрана ще бъде един доста времеунищожителен и мъчителен процес, но ще се заема и с тази задача, когато му дойде времето. На мен малко ми мина мерака за тези филми с последния си неуспех, но до тогава смятам да съм взел новия компютър, на който вече ще се извършват всички кино-монтажи, надявам се и по-сполучливо…
По начина, по който пиша скришом тук на работа, не мога да гледам какво съм написал в предишните редове. Така съм си разположил страницата, че тя заема една много тясна ивица в горната част на монитора и всичко се изписва само на един безкрайно дълъг ред, което се слива с останалите ми визуални апликации на компютъра и въобще не се познава кое какво е. Българинът, попаднал в условията на суровия и див капитализъм, става много изобретателен - представям си ако при този строй се бяхме родили, какво чудеса щяхме да измислим и натворим! А пък социализмът ни запечата мозъците с лайна и ни научи само на мързел - в противен случай сега България щеше да дели мегдан с много по-напредничави нации, а не да се равнява единствено по успехите на Македония, Черна Гора, Албания или пък с братска и съседска, циганска Румъния. Това отклонение го отбелязвам с оправдателна цел – исках да подчертая, че ако с нещо съм се повторил или пък пропуснал, аз няма как да проверявам началото на текста, защото той отдавна ми е изчезнал от погледа и от екрана. В смисъл, да ме прощавате, де - ако случайно някъде съм съгрешил...
Нени ще си дойде на 29 Ноември, а следващата му смяна ще бъде по-кратка - само след други 2 седмици работа ще ги разпуснат за Коледа и Нова година, от 20 Декември нататък. Надявам се тогава да има повече време и възможности за обаждане по телефона - ще имате щастието да си поприказвате и с него, поне докато се върти из дома.
Даниела утре през целия ден ще бъде с Цецкини - веднага след като заведе Неси на училището, ще отиде да ги вземе от Миленчови и ще ги разходи из тукашните интересни за посещение места. Вечерта ще си направим малка другарска среща на двора и ще набележим плановете за почивните дни. Ние в събота сме заети с бетона на бачо Георги, но за неделя има приказка да ходим за череши в градчето на Крумчови. Ако това ходене се осъществи и Цецкини дойдат с нас както ще предложим, аз планирам да ги заведа и на онези красиви водопади, където сме ходили не един път - там винаги е приятно за посещение, особено в тези горещи дни, които настъпиха изведнъж. Не знам как ще се развият предварителните планове - всичко ще описвам чак през другата седмица. Не е и много ясно, след като така упорито нямам работа тук в офиса, дали пък следващата ни виртуална връзка няма да се осъществи този път директно от “студиото” в къщи...
22.11.2011 – “Ех дéца, дéца-а-а – тейко ви па’ е без работа!” Иначе казано, днес е понеделник, 07:30 - тъкмо се връщам от училището на Ванеса, където я оставих напред и бързам да седна зад писалищната маса, че да ви разкажа едно-друго какво става напоследък. А още по-иначе казано – предаването този път го водя от домашното студио, защото онзи ден (в петък) ангажиментите с досегашната ми компания приключиха набързо и буквално още от същия следобед започнах да търся други. Моите тъмни предчувствия и черни прогнози не ме излъгаха и този път – като ми замирише на нещо гнило от някъде, обикновено се оказва мърша и не мога да му сбъркам миризмата; рядко надушвам някой непознат парфюм, от който да остана надървен през целия ден като пилон за знаме в пионерски лагер – напоследък все на гнилоч ми вони, ама нейсе. Уж много работа щеше да има, крояха се големи и дългосрочни планове, а то на края излезе, че много бързо сме си свършили работата и сега нямало друга. Но пък не можех да стоя и да протакам до безкрайност една проста задача – като няма там, ще намеря на друго място. Шефът пое ангажимент да разпита из разните негови клиенти дали няма да имат нужда от човек с моя опит, но точно сега, както всеки брои последните дни преди Коледните празници, едва ли ще се намери някой нещастник да е закъсал чак до такава степен, че да потърсят баш мен. Аз от своя страна правя нужното за намирането на друга работа, но общо взето процесът не е от най-приятните – най-малко пък забавен. С работа или без, животът обаче продължава и всичко останало следва своята природна закономерност.
Както вече беше станало няколко пъти на дума, в петък Даниела отиде до Миленчови и взе българските гости за еднодневна екскурзия из околностите на Gold Coast. На много места ходили през деня, всички бяха много доволни от видяно и преживяно, а вечерта направихме разбор на мероприятието. Аз бях омесил кайма за кебапчета, бях опалил оджака и тъкмо бяхме отпочнали с тържеството, докато в това време Цецкини се чудеха как да се приберат вечерта, защото имали известни недоразумения и наш Миленчо обаче дойде да ги вземе – а хората не бяха и вечеряли още; едва ударихме първата ракия с по малко салата. Предложихме им да спят у нас и те се съгласиха, защото на другия ден и без друго всички щяхме да се срещаме на бетона у Жорови, но така му рекло на нашия – така постъпил. Ама и той е станал една рядка дришня, не е за разправяне – откакто купи къщата направо е неузнаваем и промяната му хич не върви в положителна посока, но сега не ми се цапат листите с конкретни описания на дадени личности и отминавам този факт с пренебрежение и дори с известна доза презрение. В края на краищата, ядохме набързо по една салата, изпихме по една малка ракия и той довтаса да вземе Цецкини. Ние с Даниела много се ядосахме, но не можахме да направим нищо – в 21:00 всички си тръгнаха, а аз тъкмо щях вече да пека мръвките. Майната му…
На следващия ден се бяхме събрали една голяма бригада да помогнем в отливането на малко парче бетон в задния двор на нашите приятели Жоро и Данчето. Даниела ме остави у тях рано сутринта, а от там продължиха с Ванеса за урока по орган, който този път се падаше и без друго да се провежда в катедралата. След като приключиха с тези мероприятия, върнаха се обратно при нас, взеха Данчето и другата малка органистка (дъщеря им) и заминаха с децата на един своеобразен концерт/годишна среща с Асоциацията на орган-изпълнителите в щата. Даже Ванеса и другото детенце свирили за всички присъстващи на най-големия концертен орган, който се намира в градската Концертна зала – нещо като “Универсиада”, “Фестивална”, “България” и НДК, ама взети заедно като обем. Привечер и те се прибраха много доволни, защото концертът минал изключително успешно. Ние междувременно към 15:00 бяхме приключили вече с бетона и се наредихме покрай “майсторската” софра. Един по един приятелите ни си тръгнаха, но аз трябваше да чакам Даниела и си направихме една чудна дълга приказка с бачо Гьорги. После дойдоха жените с децата и се разкудкудякаха, но останахме с тези приятни хора чак до 20:30, когато и ние най-после си тръгнахме за към нас.
В неделя единственото положително нещо, което направихме беше да отидем сутринта на черква. Останалото време го проспахме и пролежахме, убивайки насила иначе доста горещият и неприятен ден. Вечерта се чухме с Неничко, който е добре и работи много усърдно. Малко по-късно пък се обадихме и на вас по телефона, с което мързеливата почивка свърши.
Вчера Даниела не беше на работа. Аз заведох малкото на училище и после се въртяхме с нея из къщи. Следобеда излизахме, а вечерта си направихме кратко тържество по повод празника за Въведение Богородично. Щяхме уж да бъдем заедно с Ваня и Бранко, но те се обадиха в последния момент, че ще си правят семейна сбирка с децата и нямало да дойдат. Тя ми беше изпратила един “здравен” материал (по-скоро здраво-образователен…), за вредата от бонбоните и шоколадите, газираните напитки и от какво ли още не, та аз докато си вървях самотно по моите криви сокаци, изфабрикувах в главата си една кратка поемка или както там по-литературно се нарича това произведение. Предлагам го на читателите, като предупреждавам, че публикацията му тук е поместена без каквито и да са били корекции и при нулева степен на цензура. Перото ми е остро и жестоко, а езикът ми – хаплив и грапав. За това и творчеството ми е така уникално…

Дружно братя по ковчези,
да си легнем и да мрем -
Зер, не останаха ни вече тéзи,
със които да се наядем.

Мръвчицата тлъста, даже да е от козле,
пречи на кръвта под кръста по тръбите да тече.
Хлябът наш насущний, и той пък нещо вреден бил -
тумбак от него настрани изпъквал, кат’ на Нилски крокодил.

Краставици и домати, зеле, моркови и боб -
едното пълно е с нитрати, а от другото смърдиш на поп.
Ни маруля може да ядеш със сол, нито друго нещо -
курец хващал зъбобол, а соленото ти правело “горещо”.

Туй тулумби, торти, баклава - тука хич да не ги споменават;
те подслаждали живота, да - но и тежък запек ти докарват.
Лимонади, Оранжади, “Етър” даже хладен и башка боза,
не оригвай, не попръдвай и... нека ти е здрав гъза!

За ракия и за вино, тоже и за чай с коняк -
Боже, гледат те наивно, все едно си смотаняк!
А кафето “НЕС” и “Инка” - просто да не си посмял;
пий отвара през машинка - няма как да си разбрал.

И за секса ми говорят, и за половият глад –
колко ли сега женички спорят и ме мислят, че съм “долу” слаб?
Та за туй ви язе викам: като трябва да се мре,
барем ден дано отикам – да се натъпча кат’ бъдне!

Що сега по залез баш, дума сладка стана за това -
амчи аз кат' сипя си талаш, га че пó го вземам за храна!
А пък вие ми редете мисли и водете спорове безброй -
кога завъдите си глисти, ше мъ търсите, ‘ма нема кой...

Та, с тази кратичка и весела епитафийка или епиграмка, ако това е по-правилният термин, се опитах да отговоря на всички онези, които напоследък залитнаха толкова много и отидоха така далече в стремежите си да са “здравословни” и “екологично чисти”. То че от всички посоки ни замерят и обливат с всевъзможни отрови също е факт неоспорим, но аз съм по-склонен да привиквам тялото и организма си към устойчивост, вместо да търся алтернативни и уж по-чисти пътища, които във всички случаи водят до неуспех. В условията на съвременната индустриализация, борбата на отделния индивид за преодоляване последиците от цивилизацията са просто наивни и абсурдни. Човекът трябва да се върне в пещерата, от където всъщност е произлязъл, да започне да се храни с корени, мъхове и дивеч, да пие вода от изворите, а не уж “минералната” дето я продават в пластмасовите шишета по магазините, за да се откъсне изцяло от заобикалящата го действителност и да се надява, че ще води що-годе “чист” живот. Аз имам много интересни теории относно всеки един основен продукт на пазара - нека вземем хранителните, като най-често използвани, защото човек телевизор може да си купува по веднъж на 10 години, а спокойно може и да не си купи, но в същото време яде манджа по 3 пъти на ден. И идва някой си, който му съобщава че шоколадът например, и то черният натурален, е изключително полезен за предотвратяване на сърдечно-съдови заболявания и спомага за още няколко десетки клетъчни функции, които той самият дори и не разбира. И хуква този същият средностатистически човек да купува и да се тъпче с чер шоколад, защото така бил чел някъде из Интернета. А фабриките за захар, захарни и шоколадови изделия изпълняват и преизпълняват плана за петилетката, акциите им бият в тавана и босовете си поделят по няколко милиарда за харчлък - особено по Коледа и Великден.
Друг пък някой изпъчва гърдите и шкембето си на телевидението и казва: свинското месо е много опасно, пълно е със свински грип - яжте само телешко, говеждо и пилешко (което е най-добре запълнено с всякакви химикали от Менделеевата таблица, но пък иначе е страшно полезно). Хайде, пак юруш - народът зарязва свинската вратна пържола и почва да си задоволява гладът и нуждите с посинели от пеницилин бройлери и сухо като подметка на ботуш говеждо месо. Кравари и говедари тутакси процъфтяват, докато свинарите започват постепенно да обедняват и духайки супата серат гладни. Едните печелят, другите губят – ето го баланса в реалния свят. Подобно е положението и с приказките за птичия грип, с “лудата крава” и с всичко онова, за което здравият човешки разум може да помисли. Всичко е свързано в една мощна индустрия; някой в даден момент някому пречи и просто трябва да бъде отстранен. Временно разбира се, колкото да го сплашат малко - защото иначе търкалото се върти и топката се прехвърля ту у едните, ту у другите – като при хандбала. В магазините няма нещо, което да не е изкуствено, в което да няма примеси, набухватели, подсладители, оцветители, химикали за дълготрайност и всякакви други щуротии. Не познавам някой, който да се е спасил от това – всъщност, много се задълбах в безконечната тема и умишлено спирам с разсъжденията си именно тук, за да не отегчавам излишно читателят, който и без друго отлично знае и разбира за какво иде реч. Аз само маркирах причините и подбудите за написването на своята поредна стихотворна басня…
Вероятно в четвъртък ще направя обобщително заключение с полагането на последните си мисли в това писмо. Надявам се днес и утре да има някакво развитие около работата ми. Наред с всичко, шефовете в предишната фирма прекрасно знаят, че съм на тяхно разположение – става въпрос за машината, която трябваше да произвежда дизелово гориво. Там също има да се правят известни подобрения и изменения по съществуващата документация, но това ще стане ясно едва в четвъртък и ако нещо правим, то ще бъде от тогава насетне, но пак не за дълго. По-продължителен престой в тази компания се очаква да настъпи едва догодина, през Февруари или Март, когато тези 3 съоръжения бъдат изработени и изпратени по клиентите, след като те пък от своя страна дадат своите становища по техническите качества на екипировката. Тези дни отново ще изпратя някоя и друга молба за работа – все някъде трябва нещо да се отвори. И за да не напиша сега още някоя глупост или пък да се отплесна в други несъществени тематики, слагам точката в края на реда и отивам да се занимавам с други изоставени, но все така належащи за приключване дейности. Спирам вече - точка, край…
24.11.2011 – Ей, че хубавичко ви излъгах снощи по телефона, като умишлено скрих от вас, че вече не съм на работа. Амчи така, де – защо пък трябваше и вас да тревожа с тези мои проблеми и то още от сега? Едва когато го прочетете в редовете на писмото и всичко ще ви стане ясно – ама пък това ще е чак след няколко седмици и през това цялото време вие ще сте спокойни. А нищо чудно до тогава аз отново да съм започнал някъде (де не повярваш чак…) и всичките ви притеснения да са били напразни. После, аз далеч не съм излъгал нито съм скрил истината – просто съм разсрочил малко научаването ѝ, при това подтикнат от най-хуманни подбуди и съвсем добри синовни чувства. Агенциите също вече знаят, че съм на разположение – остава последните да ми намерят някоя работа и да я започвам; рано или късно и това ще стане.
Значи, след като виновно поднасям извиненията си за благородната лъжа, която ви тръснах снощи по време на нашия сърдечен телефонен разговор, сега продължавам с разказа, който до час-два най-много трябва да е приключил, проверен за грешки и изпратен на Дани в службата, където пък тя да го разпечата на хартия. Ще си рече някой: че защо толкова сложно, бре? Ами много просто, ще му отговоря аз - защото като се движа постоянно из разните офиси, под ръка са ми абсолютно всички принтери и копирни машини, като в същото време цялостната си лична печатарска и размножителна дейност я свършвам “служебно”. Не че нямам принтер и в къщи – напротив, имам си чуден при това, само дето последният не работи; в смисъл, няма мастило в мастилниците му. На няколко пъти ги зареждах с по $35 масраф, но поради факта че изобщо не ги използваме, те така или иначе изветряват и след едно известно време на края просто изсъхват от само себе си. Ванеса разпечатва нейните домашни работи и проекти в училището, ние с Даниела ползваме служебната апаратура и така моят принтер, дето го купихме с татко от една гаражна разпродажба за $5, за момента само събира пепелта под бюрото в детската стая. Сега е 09:10 – значи приключвам набързо с вас и се местя на друг “обект”…
Както можеше да се предположи и съвсем закономерно да се очаква, от онзи ден насам не се е случвало абсолютно нищо – или поне нищо, с което мога да се похваля. Разхвърлях няколко молби за работа, заложил съм капаните и сега само чакам от някъде да издрънка камбанката на телефона ми. Успях да си свърша и малко домашна работа, която беше доста изоставена – след малко ще се разправям с финансовия отчет за миналата година, че и данъците трябва да се плащат скоро. Единственото положително нещо, което се случи беше падналият проливен дъжд тази сутрин, който освежи душното напоследък време и напои бурените из двора. Даже навън продължава да бъде мрачно, щом като посред бял ден съм пуснал и лампите да ми светят отгоре. Телефонът ми шибан, мълчи и той като удавен в кофа помия пред кочината на прасе – никой не ебава да ми се обажда, освен мойта сладка Дана, която откакто е излязла сутринта в тъмно, вече два пъти звъня да ме пита за това или онова. А аз в същото време чакам някой работодател да ме търси – къде ти, ве братко? Явно и чеп за зеле не става от мене…
Опасявам се обаче, че последните ми редове ще бъдат доста вяли и лишени от нужната тръпка и душевна емоция. Това в никой случай не бива да ви плаши или тормози, защото завареното положение е само едно временно и преходно явление, с което аз добре съм свикнал и познавам вече из основи. Даже и в Светото писание пише, че не може всеки ден да е възход – трябва понявга да има и падение за баланс на силите. Ако остана няколко седмици без работа, ще можем и с Неничко да се повидим, който си идва от обекта другия вторник. Само че той ще рече да хукне при своята девойка и за мен пак няма да има ред – нищо, все някой ден ще си седне на гъза и ще миряса, както това се случи с баща му при подобни условия и сходни обстоятелства…
На Бъдни вечер сме канени на голямо тържество у Ваня и Бранко – тяхната Наталия навършва 30 годинки и по този повод ще има голямо българо-австралийско тържество. Ние ще заблажим едва след полунощ, защото миналата година ей така съгрешихме с мазното през пости (тогава едни наши приятели ни бяха на гости, които не спазват църковните традиции…), но взехме решение и дадохме обет повече да не престъпваме каноните на Християнската ни вяра. Поредица от малки случки още тогава недвусмислено показаха, че слабостта на характера в даден момент и заради нещо съвсем дребно, може да бъде наказана в много по-големи мащаби. Ваня е подготвила и постно меню, така че няма да останем гладни и жадни за няколко часа. Ние най-вероятно ще останем да спим у тях или поне в Бризбън у някой друг приятел, защото следващия ден на връщане към нас може да се отбием до Руската църква, където сигурно ще има много тържествени богослужения във връзка с Рождеството Христово. По традиция на този ден Неничко винаги е с нас и се събираме на гуляй в двора, но за тази година още не сме наясно с програмата. Няколко дни по-късно потегляме за Нова Зеландия – за сега само този факт е сигурен и неоспорим; всичко останало е под съмнение и е засенчено от неясноти с непредсказуеми последици.
Твърде вероятно е да има и известни отклонения от тези наши предварителни планове, предвид неизвестността, в която изпаднахме отново със загубване на работата ми. Дали ще съм почнал до тогава пак, кога и как ще се почива по празниците, ако пък вече съм на работа – има доста висящи въпроси, отговорите на които ще дойдат със самото календарно време. За сега би било напълно достатъчно да се знае единствено, че самите ние сме много добре – Ванеса изкарва последните си дни в училище и бележи успех след успех в науката; учителката ѝ по музика я нагласи да свири на орган в една голяма Бризбънска катедрала по случай повсеместните Коледни служби, което ще се състои във вторник (идната седмица). Пак тогава (всъщност след други два дни) ще бъде и официалният ѝ изпит, от където също се очакват отлични резултати. Началното училище завършихме с отличие и медал за добра и ползотворна работа, като най-високата оценка ѝ даде Даниела, изказвайки се, че дори и тя самата не е била чак толкова прилежна и любознателна едно време в училище! Аз обаче нищо не казах - замълчах си от скромност, а пък и детето не нужно да научава, какъв тъпунгер е бил навремето баща му; по-скоро не тъпунгер, ами мързеланко – щот’ аз иначе си бях много умно копеле, ама доста ме смързяваше сега като си спомням…
Вчера сутринта, на връщане от колежа на Ванеса, минах през един зеленчуков магазин, че купих една кутия с домати за $5. Трябва да имаха 8-9 кила – част оставих за прясна консумация и мезе, а другите ги замразих за готвене. Задали са се пак доматени чорби, мощни миш-машове и други подобни кулинарии, производни на вече споменатия продукт. Даже след малко ще закусвам със сиренце и домат – най-великата българска закуска, след палачинките с вишнево сладко, пържените филии с ягодов конфитюр и разбира се, шкембе чорбата като класика в жанра (за мен ако може супа топчета, че от шкембето ми се гади)…
Ох, възстанових се малко – зер, силиците вече взеха да ме напускат. Към 10:30 (когато беше голямото междучасие) аз обикновено освирепявам от глад и ако нямам под ръка тутманик с боза или съответно топла и мазна баничка, успешно замествам липсите им с домат и сирене. Че и няколко филийки хляб си препекох – абе, толкова ми е хубаво като не съм на работа, че не може да бъде! След малко ще си свърша още нещо друго – дълъг ден, време бол за всичко! А като съм на работа, нямам време и в огледалото да се погледна даже; все се бърза, все се тича – аман от препускане вече!
Навън пак почна да пръска – довечера няма да мога да си проведа разходката в тоя дъжд. Снощи обикалях като малоумен улиците – откачиха ми се краката и пак никакъв резултат не постигнах с отслабването; освен умствено, на друго място като че ли не виждам да слабея.
А сега приключвам с писмото си до тук – за Никулден по новия стил едва ли ще го четете, но със сигурност за 19 Декември (по стария календар) вече ще сте получили тази наша малка пратчица. Даниела купи на Цецкини разни дребни подаръчета и сувенирчета. Има неща и за вас, обаче не знам нищо и за това не ги описвам. Каквото дойде по леля Янка, това ще са ви Коледните армагани. Освен това аз възпрях Даниела от излишни покупки, защото обикновено от тук изпращаме боклуци, които едва ли ви влизат в работа. Няма нищо по-разумно от това, да ви изпратим някой грош, който да си похарчите за всичко, от което имате най-остра нужда и най-много искате. Ей го сега, нова “пушка” за татко се подава иззад кьошето – купувайте я и хич даже да не ви мига окото! Какъв по-добър подарък за Св. Никола, Рождеството и Новата година взети заедно от нещо “твърдо”, а не разни блузки, камизолки и фланелчици. Какво нещо е това живота, майката му стара – непрокопсана и неблагодарна. Когато навремето пристигнахме в тази свободна и богата страна, свикнали на недоимък, лишения и вечен дефицит, искаше ни се буквално да изкупим цялата държава и да я изпратим в един вързоп за България. Тогава магазините бяха празни, нямаше какво да се яде – имаше едно огромно изобилие от нямане. Обаче нашето положение на новопристигнали емигранти също не беше от най-цветущите – имахме достатъчно средства, колкото да оцеляваме и да поддържаме живота; за изпращане обаче на “помощи” и разни спомоществователни финансови инжекции от чужбина обратно в Родината изобщо не можеше и да се помисли даже. Просто такива бяха суровите житейски и социални условия, въпреки че това пък беше единствената ни мечта и горещо желание – да подпомогнем близките си с нещо. Минаха години, положението в Татковината се попромени – напълниха се дюкяните, поизпразниха се джобовете, но все пак рафтовете са препълнени и пращят от всякаква стока, на места дори значително по-хубава от нашите боклуци в Австралия. Същевременно с това ние също си стъпихме на краката – е, не сме се замогнали кой знае колко, но все пак излязохме от дупката и вече можем да си позволим изпращането на някой и друг по-евтин армаган. Добре де, ама ето ти го веднага и противоречието: в България вече няма нужда да се праща нищо, защото там напоследък има всичко; така нашите никому ненужни дрънкулки и висулки буквално се обезсмислят, след като там могат да се намерят и далеч по-красиви. Споделям всичко това с подсъзнанието, че в условията на съвременната и повсеместна капиталистическа икономика, нищо не решава проблемите по-добре, освен едно тесте книжни мангизи – по който начин пък подаръците биват изместени встрани; както и да е – разсъждавам си писмено…
Като ви целувам и прегръщам най-горещо, пожелавам на всички вас весели и щастливи празници. Бъдете само здрави и живи, а другото го оставете в ръцете на Всевишния! Хиляди поздрави на нашите и общи приятели и познати. Нека всички бъдат честити, мирни и щастливи! Искрено ваши: Ангел, Даниела, Нени и Неси...

Ноември, 2011 – Австралия…

P.S. И понеже в края на писмото стана дума за политико-икономически сравнения и разни мои въжделения, музата отново ме удари по челото, та ви надробих следната поетическа полемика – коментарът оставям за всички вас:

Попитал бе, веднъж ме някой - далечен брат,
родил се там и дълго поживял в чужбина:
“Какво е, вика - туй ваш’то слово “Комунизъм”?
Защо така, четеш го - сякаш ужким е правдина,
а пък същността му доста грозна е картина?”

Ами послушай, рекох, друже ти далечен мой –
ще чуеш истина такава, щом вече взел съм те за свой.

Ти раснал си щастлив, спокоен, па макар да бил си чужд -
но твоята земя свещена не е била погазена от съветския ботуш;
изпод неговите миризливи сапоги трева не никне - сал бодли.
И вместо рози и чимшири пъстри да покарат между всеки селски ров,
онези със забрадки ни обвиха, всички черни - като на ковчег покров...

Така де, щом питаш що е “Комунизъм”, братко - отвръщам тука кратко,
простичко и тебе ясно: това е чувството ужасно, в омерзението си
наслада да намираш - хем до смърт и даже бясно...