Страници

петък, 7 юни 2019 г.

Писмо No 57 (X-XII.2012)


Скъпи мои и наши: родители, приятели, близки и роднини!

09.10.2012 - Дадох си няколко дни почивка, поне откъм писането на писма и докато се обърна, всъщност изминаха цели две седмици, откакто не съм драсвал нито ред. Свикнах вече с тези мои задочни репортажи и винаги, когато съм възпрепятстван да пиша, усещам липсата им. Има разбира се и друга, много по-сериозна причина за моето мълчание – вярно, че оставането ми без работа съвсем наскоро осигури възможността за всякакъв вид лични творчески занимания, предвид изобилието от свободно време, с което разполагам за момента, обаче наред с това последните пък попречиха и нарушиха ритъма на останалите ми дейности, една от основните от които беше писателството (и то най-вече през работно време; естествено, през обедните му почивки). В същото време и малката Ванеса излезе във ваканция и докато мама беше на работа през деня, ние с нея трябваше да се занимаваме с личното си самоусъвършенстване. Така тя вече имаше по-много време за свирене, което все пак успя добре да използва и сега подготовката за бъдещите ѝ концертни изяви и най-вече за изпита по пиано са на доста високо ниво.
Освен със страничните си дейности по домакинството и къщата, ежедневно трябваше да се ровя и из обявите за работа, за да подавам съответните молби - белким ме вземат пак на някъде, че благата от рогът на изобилието да потекат отново като пълноводен поток през пролетта. В последните няколко години се бях откъснал от тези скучни действия и манипулации, защото просто така се случваше, че само сменях работните си позиции и прелитах като синигер от едно място на друго - без особени затруднения. Такива бяха времената тогава, а пък и работа имаше като че ли повечко. Сега обаче е настанало едно доста голямо и застрашително затишие на всички работни фронтове и намирането на нова работа ще бъде съпътствано с много мъка, гърчове, лишения и дълбоки компромиси от моя страна. Но аз се надявам, че рано или късно с Божията воля и помощ нещата ще се развиделят и отново ще се закача на някой трън. А и самото финансово състояние на малкият ни семеен съюз не се намира в състояние на нищета и криза - така че поне от глад и жажда няма да умрем. Даниела работи усилено и от време на време взема по някоя допълнителна смяна, докато в същото време аз натискам канапето или трия с гъза си столовете из нас…
От днес малчуганите се завърнаха по своите училища за последния срок от този семестър, а и за тази 2012 учебна година. През този период на мълчание и застой веднага след свършването на предишната ми работа, особени събития не са се случвали около нас. На следващия ден, след приключване на моята поредна служебна ангажираност, Неничко дойде за малко в къщи. През повечето време от деня бяхме заедно с него и именно тогава изпратихме предишното писмо с няколко диска информация, заедно с едно кратко писъмце и картата. Като правя сметка на дните от тогава до днес, би трябвало вече дори да сте го и получили. Спомням си, че този ден беше събота, а ние вечерта щяхме да имаме гости. Меган също дойде у нас - стана хубаво и весело тържество. В неделята пък много рано трябваше да водя Ванеса в катедралата, където тя изнесе самостоятелна програма, замествайки учителката си, която по това време беше на почивка. Неси акомпанираше на органа църковния хор по време на сутрешната служба, а на края свири и на пианото.
Седмицата след това се изниза много бързо, всеки зает с личните си занимания и интереси. В някой от миналите петъчни дни ходихме на малка еднодневна екскурзия с едно корабче. Вкараха ни достатъчно навътре в океана и от там наблюдавахме играта на китовете, по време на тяхната ежегодна миграция от северните морета за насам. Обикновено през този период на годината те идват на по-топло тук, за да родят малките си, след което пак поемат обратно по безкрайно дългото трасе към полюса. Успяхме да видим само една майка “китка” с малкото си китче, които се приближиха на съвсем близко разстояние до лодката. Аз даже направих и няколко доста сполучливи снимки на тези величествени млекопитаещи. Отначало те бяха много далече от нас и едвам се забелязваше струята от вода, която при поемането на въздух издухват нагоре като фонтан; по този начин се и хранят с планктон и дребни рибки, като засмукват голямо количество водна маса, излишеството от която изхвърлят обратно в морето. Малко по-късно обаче извадихме голям късмет с наближаването им - те дори не се изплашиха, когато спряхме с кораба съвсем до тях. Поскачаха малко по вълните и си заминаха по пътя. Тези китове всъщност са най-големите морски бозайници на света. На дължина достигат внушителните 18 м, а на тегло - до 45 т. Екскурзоводите ни разказаха и доста интересни факти за тяхното преселение от единия край на света, та чак до другия. Когато малките китчета се родят тук при нас, под топлите лъчи на слънцето, докато пристигнат обратно до “у тях” те вече толкова много са пораснали, че на връщане пък те самите вече ходят да раждат поколение. Докато пътуват по безкрайната морска шир, китовете се хранят и по този естествен начин последните растат непрекъснато – в движение, дето се казва. Често пъти женската бива съпътствана от някой по-як мъжкар, който само от разстояние я следи да не ѝ се случи нещо лошо по време на миграцията – нападение от акули, попадане в рибарски мрежи и т.н. (или евентуално пък, да забременее не дай си Боже от някой свиреп акул или по-хрисим и кротък делфин, което по принцип би било малко срамотно за рода им китовски като цяло). След около два-три часа, прекарани в откритото море се върнахме обратно в базата - от там пък поехме към един остров, където имахме организиран обяд и свободни занимания по плажа. Общо взето изкарахме един много интересен ден навън – на края даже не ни се прибираше в къщи…
На другата вечер заедно с младежите и родителите на Меган ходихме на ресторант. Тъй като нейният баща е много болен вече (ужасно и неизлечимо – рак на кожата/меланома, което заболяване са му открили още в Париж на екскурзията им преди няколко месеца из Европа, а пък австралийските лекари само потвърдиха страшната диагноза с много близък и печален край…), хората бяха проявили желание да се запознаят с нас, независимо в какви посоки ще потеглят отношенията между нашия Нени и тяхната щерка. Така онзи ден (в събота) всички ние посетихме ресторанта на една позната българка, която го стопанисва заедно с мъжа си. Правим даже сметки пак там да изкараме и Коледното тържество с българското землячество, чието тържество е планирано за 08 Декември. За сега обаче само набираме мераклии, че да направим по-точен разчет на бюджета според порциона.
Та, ей това са ми заниманията напоследък - всеки ден пущам и по някоя молбица за работа, оправям финансиите и счетоводството на фирмата; даже след малко пак започвам да се ровя из бумагите. Даниела днес ще води малката на зъболекар - те ходят контролно през няколко седмици да следят развитието на ужасяващо кривите ѝ зъби, които за мое голямо учудване и огромно удоволствие вече се поизправиха. Дали това беше благодарение на най-усърдната и всеотдайна помощ от страна на персонала в клиниката, дали просто последните се оправиха от само себе си, аз не знам и не мога да твърдя като неспециалист - но пък разликата между състоянието им преди и сега е чувствителна и очевидно в съвсем положителен смисъл.
Онзи ден пресаждах едни лозници. В долния двор се беше самозавъдила една и по принцип вървеше доста успешно. По време на разните изкопни и други подобни мероприятия на няколко пъти я стъпках, газих я с краката си без да искам, просто защото ми пречеше - като каза обаче, че ще върви нагоре и така не спря да расте тая лоза! Сега съм я изкарал на горното ниво и я поливам най-грижливо, надявайки се че ще тръгне на по-дълги филизи и ще мога да я кача на асмалъка. Един корен от старите лози обаче междувременно изсъхна, та на неговото място съм сложил друга присадка – ако от всичките ми насаждения потече и вино, направо се чудя къде ще складирам бъчвите, както пък и мази нямаме в тая Австралия!...
Онзи ден, с помощта на Даниела и под нейното тъй мъдро и вещо ръководство, успяхме да намотаем тръбите на лампите с корабното въже, което бях купил в края на предишното си писмо. Стана много хубаво – изцяло се поднови изгледа ни откъм езерото. Сега и едно жестоко боядисване се е задало иззад кьошето, обаче аз се надявам да намеря работа до тогава и с това да се занимава някой друг нещастник, на който евентуално да мога да платя, а не самият аз да го правя насила и без пари...
17.10.2012 - Пак се отпуснах и сигурно цяла седмица не съм творил. Уж по цял ден съм свободен и уж време имам за всичко, но все си намирам разни други занимания и така не стигам до перото и папируса, образно казано. Обикновено при такива големи празнини в сюжета, забравям какво съм писал на последното ми включване. След това пък се натрупват други факти и събития, които подминавам поради нехание и така дневникът ми става разпокъсан и тромав. Особено и с тези наши ежедневни сеанси през компютъра – като се чуваме и виждаме постоянно, аз като че ли нямам за какво повече да ви разказвам…
През тези десетина дни на затишие и мълчание от моя страна не се случиха никакви събития, с които мога да се похваля, нито които заслужават някакво внимание. Миналия петък Нени дойде при нас, защото си беше навехнал много лошо глезена и не беше на работа. Меган ни го докара с едни патерици и той остана при нас до неделя. През това време не сме излизали никъде, защото Неничко не можеше да върви и да стъпва на болния си крак, а пък с патериците така и не можа да се научи да ходи. Почивните дни си ги изстояхме у нас, въпреки че времето беше прекрасно - само за разходки. Гледахме телевизия и филми, приказвахме си и така убивахме дългите и скучни часове.
Аз до тогава успях да се преборя с новия компютър на Ванеса и той вече е готов за експлоатация. Всеки Божи ден успявам да изпратя и поне по една молба за работа, обаче за сега резултати няма никакви. Дори не ми и отговарят на тези мои писма, шибаняците - поне да ми откажат позицията малко по-възпитано. Аз не се отчайвам и дори не се притеснявам – ние не сме вече на такъв зор, както бяхме едно време. Е, хубаво е да има още един по-тлъст доход, за да си позволяваме разни волности и по-сериозни екскурзийки, но и така бива - и така живеем добре. Даниела със заплатата си покрива ежедневните нужди и масрафи - ще устискаме, докато пак намеря някоя друга работа…
Седмицата преди Нени да дойде при нас, водих Ванеса на урок при учителката. Времето беше топло и дори горещо, та на връщане ходихме за няколко часа в един местен парк, с много водни пързалки, басейни и т.н. Нашите приятели Жоро и Данчето също бяха завели децата си там, та се срещнахме с тях и заедно поминахме много весело. Дечурлигата вилняха и се къпаха на воля, докато ние си бистрихме политиката под дебелите сенки на чадърите. Привечер всички отидохме у нас, че бачо Гьорги да ми види лозите и асмалъка. Те таман пръчките бяха покарали хубаво, обаче той всичките ми ги окърши и остави няколко само горе да се развиват. Сега дори и аз най-после разбрах как трябва да се гледа лозето и от тогава непрекъснато го поддържам във форма.
Така започна и седмицата, а с нея и последният учебен срок на Ванеса. Сега всяка сутрин я водя и оставям на училище, а после като се прибера имам достатъчно време и спокойствие за моите собствени занимания (като в момента например). Нени остана у нас до неделя, когато пак трябваше да водим Неси на генерална репетиция в една Бризбънска катедрала. На път го закарахме обратно у Меган, от там отидохме да вземем Данчето и малката, защото двете с Ванеса имат концерт този петък вечерта. На края оставихме децата да си репетират, а ние се напъхахме в съседния магазин и си напазарувахме евтини стоки. По-късно вечерта се срещнахме с Жоро и Васко, който пък имаше прослушване за градския младежки симфоничен оркестър, където той кандидатства за участие със своите умения на цигулката. След като всичко свърши, направихме една продължителна вечерна разходка из крайречния парк, хапнахме по нещо и се прибрахме готови за лягане. Това беше онзи ден - в неделя…
Поредната седмица започна, както обикновено - всеки зает с неговите лични задължения. Кой на работа, кой на училище - аз поддържам тила и старателно прочиствам рафтовете на хладилника от застояли хранителни остатъци. Дневният ми режим е горе-долу рутинен и се повтаря ежедневно, с много малки изключения. Ето, вчера например - трябваше да чакам да стане 09:00, за да отида повторно в училището на Ванеса и да водя преговори за едни пари, които са ни надчели в годишната такса. Аз нея я оставям около 07:15 и тя ходи в библиотеката, където чете и си подготвя домашните. Звучи убедително, но дали го прави точно в този ред и под тази форма, аз не съм много сигурен, въпреки че все още сляпо ѝ вярвам. До скоро Ванеса нарочно ходеше по-рано и свиреше по 1 час на училищното пиано. Тези упражнения рано сутрин дадоха доста добри резултати, но училищните власти ѝ забраниха да го прави повече. Съгласно вътрешният им правилник и ред, не можело едно дете да се оставя само и без надзор, а пък в същото време нарочен учител не могат да подсигурят, че да я пази и наблюдава. Така преди време някакво дете си счупило крака по невнимание и сега училищното настоятелство е неумолимо пред взетите вече от тях самите мерки за сигурност на подрастващите. Поради тези обективни обстоятелства и съображения, репетициите ни по пиано се прехвърлиха обратно в къщи, а за сметка на това изтеглихме подготовката на домашните да стават сутрин в училищната библиотека, с цел да се освободи повече време за свирене всяка вечер у нас.
Имайки почти 2 часа на разположение, докато дойде администрацията на работа, аз хукнах по разни магазини и тържища, но и те за жалост не бяха отворени толкова рано. Преди време бях ходил в един касапски цех и понеже нямах никъде другаде, където да отида, отбих се и там уж само за “професионално” проучване с търговска цел. Хората в този цех, освен на едро и в промишлени количества, правят разфасовки и за отделни клиенти и то на най-благоприятни цени - далеч по-ниски от тези по магазините. Така за кило чиста свинска кайма пазарлъкът ни спря на $5.50, докато любимият всички нам свински врат го дават по $8.00 килото. Отделно дето всичко е прясно и приготвено на мига – просто, докато човек си бръкне в джоба и извади портмонето, че да плати сметката. Поръчах 4 кг кайма за утре вечер, когато всички главатари, велможи и водачи на българското землячество ще се събираме на учредително съвещание за организиране на Коледните пиршества. Ще бъдем в ресторанта на една наша позната, като аз се нагърбих със задачата да подсигуря “мострите” за вечерното меню (кюфте и кебапче)…
След касапницата отидох в железарския магазин, че Даниела ми беше поръчала да ѝ купя нещо от там. Нещото го взех веднага, но се замъкнах и в градинарския им отдел, където исках да погледна разни намалени по цена растения. Там като видят, че нещо не върви добре и току му зашият една минимална стойност - от тези, дето аз най-много ги обичам. Определено бях тръгнал да видя как стои въпроса с лозниците и действително че намерих, но онези кожодери искаха по $15 на чукан. Добре ама жената като видя, че проявявам жив интерес специално към този вид израстъци, реши че него ден ще си очисти района от тези лозички и ги пусна по $5 парчето. Така аз купих не само едно, ами четири насаждения, че взех други четири и за моя “агроном” - бачо Гьорги. После се върнах в училището, свърших там работата успешно и се прибрах у нас да садя лозето. Посевите изглеждат много читави и здравословни - дано се уловят в нашата неблагоприятна и неплодородна почва, която всъщност представлява кал, пепел и изхвърлени боклуци от строежите на къщите наоколо. Но както се хванаха и растат добре старите лози, надявам се така да пораснат и да се развиват новите.
Онзи ден, докато чакахме да свърши репетицията на децата, от зеленчуковия магазин купих една щайга с евтино грозде. Смачках го със сокоизстисквачката и съм му наложил сиропа в една 5-литрова бутилка. Сложих малко вода със захар да направи количество и сега го чакам да се възреже, че да пия “лудо вино” – умирам да пия винена шара, независимо от катастрофалното разстройство, което ме обзема след прекомерната ѝ употреба.
Значи, споменах вече за утре вечер - събирането ни в ресторанта. В петък Ванеса има концерт, в който ще вземат участие няколко млади таланти и който е организиран от Асоциацията на органистите в нашия щат. За по-нататък програмата не я знам, нито пък смея да я чертая и градя така смело. Разпростираме се според непосредствените си цели и задачи, без много далечни перспективи и излишни празни надежди, за да няма после разочарования в случай на разминаване с предварителните ни мераци...
25.10.2012 – Гледам, че пак отъркаляхме дните на една цяла седмица. Да рече човек, че някакви резултати са се постигнали за това време - а то, пак никакви. Аз по цял ден имам с какво да се занимавам на компютъра и така не усещам как се изнизват дни и седмици покрай мен. От дъжд на вятър ще се появи някоя обява за работа, за която кандидатствам мигновено. Обаче проблемът идва от там, че такива като моя милост са се навъдили доста напоследък и обикновено винаги дават предпочитание на някой друг, който по-добре отговаря на поставените условия и изисквания за дадената позиция. В останалото време се занимавам с писателство, което ме успокоява и ми носи единствено вътрешен мир и духовна наслада.
Когато писах за последно в страниците на това писмо, предстояха няколко събития, но пък не и чак толкова извънредни по своята значимост. Миналата седмица се събрахме с Васил, Марио и Желязко в ресторанта на наша позната, където сме намислили да изкараме тържеството по случай Коледа. Аз бях приготвил кюфтета за мостра, които ще предложим впоследствие към главното меню. Съвещанието ни завърши с голяма веселба и аз дори не си спомням дали взехме някакви по-конкретни решения, защото се и почерпихме много сериозно – ще трябва май пак да ходим, за да се доразберем. Ние бяхме с Ванеса (понеже няма на кого да я оставяме, а тя вечер сама не може да стои), която по едно време изсвири на пианото целия си изпитен репертоар и получи овациите на всички гости в ресторанта. В петък вечерта ходихме до Бризбън, защото тя пак трябваше да участва в един фестивал, но този път с изпълнения на класически орган. На този концерт дойдоха също Меган и Нени, които слушаха с голямо внимание и много харесаха таланта на малките музиканти, а особено разбира се уменията на нашето малко и палаво Неси. След това проведохме малка обща почерпка в една странична зала на катедралата, но младите не останаха с нас, че щяха да ходят на гости у някакъв техен приятел. След всичко това ние се прибрахме в къщи и направо легнахме.
Съботният ден започна със задължителното свирене преди урока - учителката дойде у нас и даде последните си наставления и препоръки за изпита по пиано на Ванеса, който е сега в неделя сутринта, както и за фестивала, в който тя пак има участие и който се провежда същия ден, само че следобеда. Голям зор беше тези дни, но смятам че всичко вече е готово за изнасяне пред публика. На всичкото отгоре онзи ден (в неделята) пак водихме децата при учителката на репетиция и за последни уточнения преди концерта, защото в събота пък (в други ден) ще участват в още една музикална проява. Привечер всичко приключи и ние на връщане към нас се отбихме през Жоро и Данчето на раздумка. Децата много добре си играят заедно - свирят, пеят, а пък ние дъртите направихме едно кратко моабетче с подръчни средства. Така приключи миналата седмица, за да започне следващата (т.е., тази…), която вече също клони към своя закономерен край.
Сега всички сили са насочени към доброто представяне на Ванеса на концертите и изпита, след което всичките ѝ музикални ангажименти приключват до Февруари следващата година, когато пък тя ще изнесе самостоятелен рецитал. Но за това ще стане дума едва когато наближи - сега е още твърде рано да се мисли по този въпрос. Нейните по-важни и предстоящи задачи са несъмнено приключването на всички училищни проекти и успешното завършване на 7-ми клас (на това място с умиление си спомних, че точно тогава пък аз се сдобих с истинско гадже, след като я молих и уговарях да тръгне с мен още от 3-ти клас – ходехме на кино с нея, натискахме се в тъмното по пейките из градинките, целувахме се в устата и т.н.; ебаси кефа беше, в продължение на две години - няма спор, ама после се объркаха нещата)…
Онзи ден пък (във вторник) имахме гости – у нас дойдоха собствениците на ресторанта, защото само тогава те почиват и са свободни. При тях на работа има още едно българско булче, та идваха всички заедно. Изкарахме весело и приятно, а Ванеса получи официална покана от тях пак да отиде някоя вечер и да посвири за посетителите - всички много са я харесали онази вечер. Тя и друг път е свирила там, но едва сега започват да проличават нейните по-рутинни и по-съвършени изпълнения. Вероятно довечера ще ходим да свирим пък там. Въобще, с тези публични изяви на Ванеса аз изобщо нямам време да ходя на работа и смятам, че много по-добре бих се вписал в новото си амплоа на неин мениджър и импресарио – абе тя ако можеше да плаща на час и изгубеното ми подире ѝ време, съвсем щяхме да сме добре, ама...
08.11.2012 - Брей, как ужасно хвърчи това време, мама му стара! Кога беше ланшната Коледа, кога пак дойде Архангелов ден и тази година? Ето че и аз, улисан в ежедневните си грижи и задължения, не усещам как времето се изнизва покрай мен, без изобщо да го усетя. Специално за това ми по-продължително “умълчаване” имам причини, с които донякъде мога да се оправдая. Но по принцип усещам, че малко съм се отпуснал и не съм така активен във воденето на дневника, както когато бях на работа. В къщи все има по нещо, с което да се занимавам и което далеч не ми е по-интересно, отколкото писането на писма да речем, но пък за сметка на това последното е задължително и просто трябва да се свърши. Едно от най-големите гайлета беше проклетото боядисване, което за слава на небесата завърши при пълен успех. Е, поне приключи първият етап, защото след две седмици се очаква и втората му офанзива. Но за да бъда последователен, аз отново трябва да започна с нахвърлянето на фактите още от самото им начало или поне от края на предишното ми задгранично комюнике. А то беше точно в навечерието на разните изпити и концертни изяви на Ванеса, които по това време бяха взели приоритет над всичко останало...
Нейното първото представление беше в събота следобед (27 Октомври), когато отново в една катедрала тя, заедно с още няколко други ученици на учителката, свириха на орган и показваха уменията си пред публика. От този, както и от предишният ѝ концерт имаме дискове със записи на изпълненията, които като презапиша, по-нататък ще ви изпратя по едно копие – най-жалкото от всичко е, че не можете лично да присъствате на тези културно-музикални изяви и лично да аплодирате, приветствате и насърчавате малките участници, но така ни било писано, да живеем разделени... Веднага след концерта пак се отбихме през нашите приятели Жоро и Данчето, чиято дъщеря също свири заедно с Ванеса. Не сме окъснявали много, защото на другия ден пък сутринта от 10:30 беше и изпитът ни по пиано. Станахме рано, приготвихме се - рокли, обеци, огледала, пръстенчета, накити, часовничета, помади и тръгнахме, докато Ванеса от суетня и потриване едва не си забрави нотите за изпита и за малко да закъснеем с пристигането. Ние с Даниела я изчакахме да свърши долу в колата, защото от там направо трябваше да летим за Бризбън, където пък в ранния следобед беше фестивалът (пак с изпълнения на пиано), в който Неси също взе активно участие. И там се представихме достойно, но конкуренцията беше изключително голяма и награда не можахме да вземем. От 10 деца-изпълнители в дадена група, журито излъчва само две за първо и второ място, а останалите получават само поощрителни грамоти за участие. Това е един значително по-престижен форум, където Ванеса дели мегдан с разни доста талантливи и упорити корейчета - далече над нейното музикално ниво (поне някои) поради факта, че те свирят само на пиано и то от много по-дълго време. Но независимо от всичко, представянето ѝ беше добро и достойно, въпреки че тя беше малко разочарована, след като не дадоха наградата баш на нея. Но това пък от друга страна са едни прекрасни “открити” житейски уроци, от които човек може да си вземе много поуки и да черпи знания за бъдещето и живота в най-общ смисъл. След като приключихме с официалната част се прибрахме в къщи и се отдадохме на заслужена почивка.
Последвалата седмица започна при обичайния си ритъм и активност - кой на работа, кой на училище, а аз в къщи, че така ми е най-добре. Още в понеделник с Даниела ходихме до железарския магазин и купихме боите за стаите. Бяхме се разбрали с едно наше момче, което щеше да боядисва у нас, ние да му подготвим всичко, а той да дойде през почивните дни и заедно да свършим работата.
Впоследствие се оказа, че столът за органа на Ванеса е много лошо счупен и натрошен, та се наложи да го правя изцяло наново. И с него се разправях два дни - колко дъски купувах, колко работа ми отвори - не е за разправяне, но в крайна сметка стана по-добре от нов. Сега и хоро може да се играе отгоре му - пак няма да се строши.
От време на време се появява и по някоя обява за работа, на които аз своевременно реагирам и кандидатствам поголовно за всички възможни свободни позиции. Даже тази сутрин имах едно блиц-интервю по телефона, с вероятност то да прерасне в нещо по-сериозно, но това ще коментирам когато и ако изобщо му дойде времето. Така неочаквано настъпи и петъчният ден, когато с Даниела се заловихме да изпразним гардеробите от стаята и коридора, да свалим всички картини и украшения от стените, с цел подготовка на терена за бояджията. Той пристигна рано-рано в съботната утрин и едва тогава ужасът настана. Аз първо имах една дупка в стената да ремонтирам, с контакта за телевизора в спалнята се разправях, защото се беше повредил – понятно е, че след всичко това се включих и аз най-активно в светлите бояджийски дела, да се прокудят вдън земята дано! Добре все пак, че беше това момче, което пипа много хубаво и прецизно, та успяхме да втасаме с всичко, но чак в понеделник по обяд. Таваните ги минахме по една ръка, защото боята покри всякакви следи от мръсотия, размазани мухи и комари, паяжини и всевъзможни други насекоми. После ударихме две четки на стените, които също станаха в отличен вид. Обаче като дойде време за блажното боядисване, тогава вече настъпи истинският ад. То не бяха рамки на прозорци, врати, шкафчета, долапчета, вградени гардероби, етажерчици и пр. И те всичките искаха боядисване поне по два пъти, за да може новата боя отгоре да покрие стария цвят отдолу. Два дни и половина не сме си поемали дъх - само вечер като седнем на софрата за малко, това ни беше удоволствието и развлечението. Момчето спа у нас, че да можем да ставаме рано и да работим по-дълго през деня.
В неделя Даниела беше на работа, но в понеделник след като си изпратихме майстора, с нея се запретнахме да подредим отново всичко по места, както си е било. За щастие успяхме да прочистим гардеробите от много ненужни дрехи, вещи и покъщнина, които поеха с чувалите към небитието. Така този тропулак по боядисването на нашата спалня, прикачената баня към нея и дългия коридор завърши с успех. Другите две малки стаи съм ги “декорирал” сравнително скоро и те за сега ще изчакват общото стареене на къщата, както и нашето в частност.
Така по-голямата част от работата вече е свършена - остава да се освежат само кухнята и хола, който тържествен ритуал ще се извърши не тези, а през следващите почивни дни. Сега всички сме заети с моабети - бояджията празнува 29-ят си рожден ден, а ние ще имаме гости по случай Архангелов ден - моят и именния ден на Ванеса Рейчъл (нали второто име го носи в чест на баба си Райна, та от там идва и асоциацията с празнуването на този светъл празник). Освен всичко това, Даниела е избрала Св. Архангел Михаил за наш общ закрилник и пазител на домът и семейството ни, като всяка година тържествата на двора се провеждат именно по тези поводи. От днес обаче времето се развали и сега ту вали, ту пък спира, което ако продължи в тази последователност, много осезателно ще ни обърка плановете за съботната вечер, за когато е насрочена сбирката. Е, ние ще се поберем и вътре в къщи, но идеята беше да се разпърчим на двора под звездите и асмите. Все пак има още 3 дни - дано се подобрят климатичните условия до тогава.
Във връзка с големия Християнски празник, довечера с Даниела ще си направим един кратък семеен ритуал. Тя ще пържи риба, а аз ще направя картофено пюре. Ще рече и няколко домата да се изядат, защото докторите много насърчително препоръчват употребата на този растителен продукт - едновременно и плод, както и зеленчук. Това обаче, което медицината не разбира и застава безсилна пред факта е, че представлява въпрос на престъпна безотговорност да похабиш едно кило домати, а пък да не изпиеш барем 3-4 малки ракии или мастики с тях. А пък ние общо взето сме съвестни граждани и доста стриктно спазваме правилата и народните ни обичаи: тя, шопската салата не може така урбулешката да се (зло)употребява само с една проста минерална вода в чашата – що си требе, оно си сака (за ракията ви намеквам, бре)…
Преди седмица ходих на физиотерапевт - момата ме гледа, тегли ме, мери ми сланините (които тя дори не можа да улови с клещите, защото при мен повечето мръвка е във вид на мускулна маса и тъкан). Препоръча ми повече упражнения и аз веднага се вслушах в мъдрите ѝ съвети. Сега всяка вечер въртя педалите на колелото по 10-15 км, а от вчера това го правя и сутрин (само че не на чак толкова дълги разстояния). Завеждам Ванеса на училище и веднага като се прибера обличам екипа и съм на улицата с велосипеда.
Във връзка с гореизложеното и с цел да подобря спортната си фигура и телосложение, от седмица насам спрях и употребата на хляба. Троха не съм хапвал не знам кой ден подред вече, но за сметка на това пък съм денонощно гладен. През деня ям всевъзможни боклуци без хляб, обаче трябва да ви призная най-отговорно, че нищо не е в състояние да засити човешкия глад така, както една дебела порязаница хлебец, пък бил той по-сух и не съвсем бял. Обаче сега съм се мобилизирал, понеже правя експеримент със себе си и до средата на Декември, когато пък е следващия ми преглед, ще карам по правилата на тази извънредно нечовешка диета. Ако видя някакъв положителен резултат, вероятно ще продължа да се самоизмъчвам и наказвам, но ако стрелката на кантара пак се заклати около трицифрените числа на циферблата, ще си продължа по моята традиционна схема с хляба, пък съм му мамата е**л на наднорменото си тегло – нъл’ тъй!...
Онзи ден ходих и на диетолог - той също каза, че трябвало да отслабна. Амчи аз да не би да не знам бре, по дяволите?! Обаче най-интересното е и друго: като ме теглиха преди две седмици, отчетоха 108.3 кг живо тегло, който резултат разтревожи дори и мен самият. А вчера кантарът вече показваше 107.7 кг! Това е само от спирането на хляба и аз както съм го елиминирал тотално от менюто си, следващият път като се видим, вероятно ще ви мязам на еврейски концлагерист преди да го метнат в пещта за изгаряне. Надявам се да имам положителни резултати с тези мои прословути диети. На мен и воля ми липсва основно, но сега уж съм се мобилизирал - да видим до кога...
Довечера, освен за мое и за здравето на всички живи именици, ще почетем имената и на скъпите ми дядо Ангел и чичо Мишо, които аз така много обичах. Нека бъдат живи и здрави всички, а Бог да прости греховете на починалите. Не минава нито ден, особено пък в празничните и тържествени като днешния, в който да не си спомня за онези мои близки и роднини, които по една или друга причина не са близо до нас или пък вече не се намират в списъка на живите. Вероятно според църковните канони на тези така свети дни е по-уместно да се споменават само живите и да честваме славата на техните имена, но аз се надявам да не сторвам голям грях с почитта и спомените си спрямо починалите, споменавайки и тях на тържествената ни вечеря.
Побеснял съм напоследък и със закупуването на нова видеокамера, защото тази която имаме нещо взе да дава дефекти и да ми поразява филмите. Още се двоумя относно марката и модела, на който да се спра защото изборът на пазара е чудовищно голям, докато финансовите ни възможности за съжаление са временно ограничени - гледам предимно за някаква по-стара камера, на втора употреба. Новите вече са почти без пари, но пък далече отстъпват по качества на малко по-предишните модели. Основен недостатък при новите е липсата на визьора - а аз основно гледам и снимам от там, защото често пъти малкото екранче е силно осветено от слънцето или от обкръжаващата среда и въобще не личи какво се снима с отразяването на светлината в него. Друг недостатък е, че тези дисплеи изразходват много енергия и батерията се изтощава много по-бързо, докато визьорът черпи по-малко ток по време на снимките. Но основното му предимство пред малкия екран е факта, че ръцете са прибрани до тялото, камерата е добре притисната и стабилизирана докато се снима с нея, с което се елиминира треперенето и подскачането на картината при прожектирането на заснетия материал…
Ей такива мисли и вълнения ме терзаят в последно време и с това ми е пълна главата сега. След малко ще проверя дали не е публикувана някоя обява за работа и ще се ориентирам към други домашни дейности. С тези няколко думи се надявам, че успях да обхвана описанието на всички пропуснати до този момент събития, с което запълних информационните празнини на този етап от развитието ни. Ще си дам пак няколко дни отсрочка и почивка от писане, след което отново ще се включа с подробностите и злободневките от тази част на света. Така както преценявам нещата, това ми писмо може да се яви и последно за тази година, защото смятам да пиша до последния си дъх, преди заминаването ни за Мелбърн след няколко седмици. До тогава ще имам готови и дисковете с концертите, които ще пътуват към вас заедно с настоящите ми редове. Важното е само да сте живи и здрави, спокойни и много търпеливи в очакванията си за пратка от нас...
20.11.2012 - А ето и какво се случи в промеждутъка между двете боядисвания. С особена наслада и подчертан възторг мога да говоря за тези мероприятия в минало свършено и дано скоро “неповторимо” време. Едва снощи успяхме да изчистим батакът от довчерашните освежителни и разкрасителни дейности и днес съвсем заслужено се отдавам на удоволствията и любимите си занимания. Сега ще проследя събитията от самото им начало, с което за миг ще върна лентата на спомените от Св. Архангел Михаил насам…
Не помня вече в кой ден точно трябваше да се занимавам с повредения контакт в спалнята. Преди доста време му се счупи ключето и за щастие остана във “включено” положение. От тогава насам (няколко години вече), винаги когато ми се налагаше да изключвам апаратурите за нещо (а то напоследък взе по-често да се случва заради DVD-уредбата, която почти винаги замръзва в едно положение заедно с диска вътре и за да се възстанови, трябва да се изключва захранването от мрежата), аз направо изваждах целия щепсел от контакта. Тази операция обаче е свързана със ставане от леглото, светване на лампите, бъркане отзад в прахоляка и паяжините, издърпване на шнура с последващото го и задължително събаряне на някоя бабичешка украса от многобройния кич на Даниела, с който тя е “декорирала” шкафа на телевизора. После по обратния ред всичко се възстановява и прожекцията в залата продължава, но през това време се чуват груби подвиквания, освирквания, де някоя и друга по-солена приказка по адрес на висококачествената ми техника и т.н. Аз бях си свикнал с всичко това и не ми правеше особено впечатление, но на този ремонт реших да оправя повредите, за да сведем семейните пререкания до санитарният им минимум.
Първата ми работа беше да отида в магазина и да купя един нов контакт. А там пък колкото клетви им хвърлих като ми поискаха $36, няма да ви разправям. Добре че не се поддадох на временното си умопомрачение и реших както винаги, че вместо да купувам нещо ново, ще поправям старото. Материята е деликатна и трябваше да прехвърлям няколко дребни клеми и пружинки от разни мои сбирщини, но за съжаление моделът беше такъв, че нито едно парче от моята “съкровищница” с боклуци не уйдиса на болното място.
Тогава чак хукнах по магазините за втора употреба - единият е на 25 км от нас, от където купихме навремето дъските за бунгалото. Там обаче всичко беше вече опоскано от подобни майстори като мен и веднага се отправих към другия вехтошарски склад, който го държеше един стар, опитен търгаш и голяма пинтия, що се отнася да продаде нещо по-евтинко. Е, признавам си, че винаги ми е вършил и работата човекът, независимо от това, че моите измъчени и многострадални пазарлъци въобще не вървяха пред него. Там вече в този негов склад попаднах в истинското море на боклуците и измежду всичката му стока намерих едно единствено нещо, което можеше да ми свърши работа.
Платих на момата $4 (без пазарлък този път) и щях да си тръгвам вече, но нали пък съм и възпитан, та на излизане се заговорихме за най-общите неща от живота. От дума на дума я попитах къде е човекът, който държеше този магазин, но в момента на разговора не можах да се сетя как точно беше на английски понятието “мошеник” и “кожодер”, та вместо тези понятия използвах малко по-благородническа титла за описанието му. То пък се оказа, че завалията бил починал най-внезапно и съвсем наскоро (преди има/няма 2-3 месеца), което все пак не беше някакъв добър знак. Домъчня ми в един миг за човечецът и дори се ядосах сам на себе си за времето, когато не съм бил доволен от услугите му (а може нявга да съм го и попържал даже на ума си, знам ли?...). Впоследствие се оказа, че всъщност тази мома, която ми прибра парите и е поела бизнеса, била негова дъщеря и заедно със сестра си сега въртят боклуците напред-назад. Тези момичета са по-благосклонни към отстъпки и с тях по-лесно се работи, обаче да ме прощава Господ, ама баща им си падаше малко чукундур - лека му пръст, все пак. Изказах съболезнования, защото аз там съм бил множество пъти и с мизерните си потреби и търговски възможности, сигурно само съм досаждал на хората, но пък и доста неща съм надовлякъл от тях: то не бяха строителни и електро-материали, че плочки за площадката ли не щеш, че прозорци за коридора ли не бяха - какво ли още не съм домъкнал от там за къщата. Както и да е - жалко за този човек, дето си е отишъл така без време от този свят, но аз продължавам да поддържам своите бизнес отношения със щерките му. Мисълта ми беше, че без да искам щях да се изложа пред тях, но в края на краищата запазихме добрите си взаимни впечатления и като видя зора, пак ще тичам при тях. Е, вярно че мястото е малко далечко от дома, но ние тук километрите ги нямаме за нищо – след като за една шепа свинска кайма тичам кажи-речи до Севлиево, защо пък да не стигна и до Ловеч за нещо друго, по-крупно…
Така аз си взех нужната част, минах после и през руския деликатесен магазин за една торбичка с изрезки от най-различни вкусни стоки и се прибрах - то беше станало вече и обед, та същинската ми работа започна чак след това. До вечерта успях да направя всичко – затворих контакта, избърсах мазните си отпечатъци от пръсти по новобоядисаната стена и пуснах тока. Дейността се отчете като свършена на 100%, а обектът ми бе цялостно приет с всички възможни подписи и сертификати за качество – при това без отклоняване на бюджетни средства; дори напротив – имаше спестен фонд в излишък (който аз усвоих най-целесъобразно: вместо да похарча една сума за нов контакт и да си свърша работата за няма и час, аз същата я дадох за бензин и загубих половин ден в издирването му; абе приказката, дето я разправят хората, че не можело да наебеш дявола в движение, комай ще излезе вярна)...
Не помня в кой ден точно е ставало всичкото това, но във всеки случай времето тогава беше поносимо - на моменти дори и приятно. До съботата обаче, за когато беше планирано тържеството ни по случай Архангелов ден, заваляха дъждовете - стана пак студено, мрачно и влажно, поради което моабетът ни се проведе на закрито. Аз следобеда успях все пак да опека мръвките отвън на жаравата с помощта на един чадър, но привечер заваля по-сериозно, та ние не сме си подавали и носовете на дъжда даже. Иначе веселбата премина много добре - всичките ни гости дойдоха, донесоха ми дребни подаръчета и си изкарахме до първи петли. Дарина и Игор останаха да преспят у нас, че иначе трябваше да се връщат по нощите до Бризбън. Янко пък на другия ден подаде сигнал да отидем някъде на обяд за по бира-две, мезе и сладки приказки, та се събрахме половината отбор от вечерта и ходихме до някакво заведенийце, в близост до един от плажовете. Времето се беше вече изяснило и слънцето напекло, въпреки че духаше силен вятър. Така тези почивни дни минаха весело и щастливо.
Новата седмицата започна по същия обичаен начин, както и всяка една друга подобна. Аз се занимавам из къщи с разни дребни домашни дейности, докато Даниела изкарва насъщният, а малкото изучва последните си дни за тази учебна година. Така неусетно стана петък, когато трябваше да започне подготовката на терена за боядисването - разместване на мебели, сваляне на картини и куки от стените, пердета, завеси, релси: един малък ужас, от най-ужасните! Вечерта пристигна момчето и още веднага направихме един бърз ремонт на тавана, че имаше някаква пукнатина за запълване. После си спретнахме един кратък моабет и се разхвърляхме по стаите…
Офанзивата ни започна в съботната ранна утрин, когато Даниела и Ванеса излязоха за урока по музика, а ние с бояджията застъпихме наряда с четките и валяците в ръце. Така “воювахме” два поредни дни и едва в неделя привечер успяхме да свършим абсолютно всичко. Ванеса получи официална покана от един наш клуб/сдружение на органистите в Gold Coast да посети следобедният им концерт, като след време самата тя ще може да взема участие в техните музикални изяви и мероприятия. Така те двете с майка си излязоха, а ние с момчето успяхме да си свършим работата на спокойствие. Вечерта обаче до 21:30 подреждахме с Даниела, чистихме и михме след бояджията, като дори за мен останаха някои довършителни работи, които трябваше да свърша на следващия ден. Това всъщност беше вчера и едва снощи къщата замяза на нормален обитаем дом за човеци. Всичко, което беше свалено и махнато да не ни пречи по време на боядисването, сега трябваше да заеме първоначалното си място, но с взаимни усилия успяхме да приключим успешно. Сега остава да ударя една четка и на коридора, но него вече ще си го правя сам. Там няма много работа и за един ден смятам, че ще се справя и с тази работа (само дето не се знае кога, понеже изпитвам погнуса от подобна бояджийска дейност – за бръснар в родилен дом с радост и тръпка бих се цанил да блъскам до пенсия, ама не и като бояджия)…
Наред с всичко това не спира и търсенето ми на някаква работа. Вчера имах разговор с един агент, днес пък с друг. Завъртат се полека-лека нещата, но предвид настъпващите празнични Коледни и ваканционни дни, не смятам че някой ще ме наеме буквално няколко седмици преди това. Е, то нищо не се знае, но с моя горчив опит си мисля, че каквото има да става, то ще се случва едва след Нова година. Сега много обекти са замразени, други затворени. Всеки чака да дойде краят на света, който е планиран да се случи на 21 Декември (само дето не разбрах дали сутринта или след обяда ще загиваме). Аз обаче ще гледам своевременно да ви изпратя писмото малко преди това, за да можете да сте го прочели до тогава, ха-ха-ха!
Близкопредстоящи планове нямаме - тази събота сме канени на последното за тази година мероприятие на Орган-Асоциацията, където Ванеса е главно действащо лице. Този път всички членове на клуба ще са тук на Gold Coast, като сутринта за начало ще има посещение на няколко катедрали в района и запознаване с инсталираните инструменти в тях, а по обяд ще завършим в някое кафене или скара-бира на сладки приказки и годишен отчет, поднесен от Президента на организацията.
В неделя пък имаме едно запланувано посещение на български концерт в Бризбън, за което аз самият не знам много подробности и понеже все още е твърде далече, та не съм се заел с него. Нени продължава учебната си програма - всяка седмица учат и в петъците правят изпитни тестове по отделните предмети. За сега той е добре и постига отлични резултати. Чуваме се редовно по телефона, но не сме се виждали скоро. Те искаха да дойдат с Меган тази неделя, но ние нали боядисвахме, та не можахме да се организираме. Вероятно това ще стане другата седмица.
С тези няколко думи смятам, че успях да пресъздам всички случки и събития до този момент, описах ви ги най-подробно и сега чакаме следващите. Спирам до тук, защото имам и друга работа. Не след дълго ще се включа пак с горещите новини от тази част на света…
05.12.2012 - Наш Сашко днес има рожден ден, но не го знам на колко годинки става вече - доста над 30, мисля че са. А пък аз, от толкова много изчакване за събиране на информация, та сега направо се чудя от къде да започна предаването ѝ. За целта отново трябва да се върна с повече от две седмици назад, от където ще започна систематичното проследяване на факти и събития – имайте търпение.
След тропулакът по омерзителния и ненавистен бояджилък, последван от мероприятията за възстановяване на нормалния житейски процес, аз не съм се занимавал с нищо друго, освен с творчеството си. Само от време на време, ако река да кандидатствам за някоя работна позиция - общо взето единствено в това се състои обществената ми дейност извън къщи. Напоследък съм буквално обсебен от корекцията и публикуването на моите писма в едно независимо Интернет издание и основно с тези занимавки попълвам и без друго оскъдното си време през деня. Докато Ванеса ходеше на училище, сутрин я водех аз, след което веднага се мятах на колелото за моите десетина-километрови обиколки по улиците и парковете на квартала. Следобедите тези упражнения се повтарят, като по-често вместо колоезденето (понеже гъза ми натръпва, та ми държи влага през целия ден), ходя пък пеша по същите квартални алеи. И всичкото това, в прибавка с неяденето ми на хляб, извършвам с едничката своя тъй благородна цел: да отслабна барем малко; за сега обаче по себе си не забелязвам някакви драстични промени, така че няма опасност да замязам на вейка от глад и недохранване. След няколко дни отново ще ходя на контролни прегледи - докторите ще кажат до къде съм се докарал…
По едно време се чувахме доста начесто с Йовчо. Неговата Нонка вече трайно се беше залежала на легло и особено след рязкото влошаване на състоянието ѝ, той си беше останал в къщи да я гледа и обгрижва. Както обаче впоследствие и с огромно прискърбие разбрах, починала е горката буквално само няколко минути, след като свършихме поредния си разговор с него. Мъката на всички ни е много голяма, но пък и това тегло, което те самите са преживели в годините, откакто лекарите са ѝ дали непоправимата диагноза, вероятно е несравнима с нищо. Колко пъти ѝ правиха операции, колко пъти я мъчиха с какви ли не терапии - ракът е безпощаден дори и към най-прекрасните хора на света… Бог да я прости - нека сега почива в мир, след като с благородството на душата си тя остави такива неизличими спомени у всички нас; казваме последно “сбогом” и свеждаме глави в неутешима скръб...
Междувременно Ванеса завърши училище и излезе във ваканция. В съответствие с нейното ново разписание, в известен смисъл се промени и моя дневен режим – така сутрин първо я чакам да стане от леглото и чак тогава излизам да карам колелото, докато през това време тя закусва, гледайки телевизия и се потрива с часове. След тези общи процесуални ритуали всеки от нас се заема с някаква полезна за самия себе си и обезателно несмущаваща другия обитател на колибата дейност. В обстановка на относителна тишина и спокойствие, мълчаливо изчакваме Даниела да си дойде от работа към 14:30-15:00, когато кошерът отново се разбунва и у нас настава шумния безпорядък. В един съботен следобед ходихме и на културно развлечение. Имахме някакви ваучери/билети за посещението на един своеобразен и много интересен музей. Там в огромна колекция са събрани чудеса от всички краища на света, богат снимков материал, много макети, статуи/скулптури в истинските си размери и т.н. Интересно беше и убихме 2 пълни часа в разглеждането на залите и експонатите. Привечер отидохме до Янко и Валя, че той през деня ми се беше обаждал за една услуга, последвана от моабет, че отдавна не се бяхме виждали с тях. Трябваше едни клони да се отрежат с моторния трион, та набързо ги накълцахме на клечки за зъби. Напълних багажника на колата с прясна вършина - сега вече сме подсигурени с горивен материал за летните канибалски огньове. Аз паралелно с новите и по-сурови дърва, горя и от старите полуизгнили вече пънове, за да се освобождава мястото зад бараката. Дейността ни завърши набързо, след което седнахме на разлат моабет, който продължи до среднощ. Те в същия район са си купили много хубава къща, та сега в събота ще ходя да помагам в местенето на багажа и покъщнината.
През цялото това време на разглеждания период, Неничко продължаваше да учи и онзи ден той най-после завърши успешно и втората година от обучението си; вече е точно по средата, преди окончателното “дипломиране”. Около тях с Меган обаче също се развиха трагични събития с неизбежната кончина на баща ѝ - лека му пръст. В последно време той страдаше от рак на кожата, който го свърши буквално за няколко месеца. Така аз, от уважение към семейството, вчера се озовах на ритуала по изпращането му в небитието. Тук умишлено не казвам “погребение”, защото местните австралийски обичаи са малко по-различни от нашенските, на които се пищи и вие като на “умряло”. Съгласно отколешните им традиции, най-близките сродници и приятели на починалия правят по едно кратко изказване пред всички, на тема и по смисъл: с какво именно ще запомнят отишлият си вече от този свят човек; черните воали също не са задължителен атрибут за опечалените родственици. Въобще настроението, макар и печално е повече за изпращането на някой там, от където никой още не се е върнал, с надеждата че последният се преселва в един по-добър свят - далеч не такова, каквото би било при сцената на заравяне ковчега с трупа и затрупването му с пръст в един прясно издълбан и кален трап. Както и да е - тъгата по изгубения близък остава да тлее и болката от загубата вечно ще пари в сърцата на всички; със своите едва 57 години, това беше последното място, където този човек трябваше да бъде, но когато дойде непоправимото, обикновено вече е късно за абсолютно всичко... В неделята, преди да почине баща ѝ, Меган и Нени ни бяха на гости за вечеря. Неничко пристигна сам, а малко по-късно дойде и тя с нейната кола, защото до последния възможен момент е била при татко си в болницата. И ужким човекът беше сравнително добре, дори с надежди да се закрепи и да поживее още малко, обаче това меланомата е такава коварна болест, че отърване от нея няма – само два дни след това той почина... Още тогава се разбрахме те пак да дойдат с Нени за отпразнуването на Никулден, та утре Даниела ще приготвя риба и ние пак ще бъдем заедно с младежите.
Паралелно с всичко това тече и трескавата ни подготовка за Коледното тържество на българската етническа група. Онзи ден пак се събирахме с членовете на Комитета да опитваме разни мостри и да провеждаме кулинарни дегустации, правихме последни уточнения на менюто и т.н. Напоследък скарата ми е под всякаква критика - тричава и безвкусна до неузнаваемост; направо неядлива. Абе ние тъкмо намерихме правилния свински врат, който някога някъде сме опитвали, сега пък проблемите ни дойдоха точно в гръб - от където най-малко сме ги очаквали: по някакъв начин развалихме изделията си от кайма. Месото ли вече не е от същото място, от където сме го вземали преди, нещо друго ли стана не знам, но легендите за кюфтетата на Даниела и моите кебапчета са вече в историята – хем на последната ѝ страница, биля. Е, ние много лесно можем да преминем изцяло и само на пържоли, но все пак в кебапчето има класика; то заключава в себе си изтънчен вкус, носи музика и меден балсам за устата, с остатъчен привкус на кимион и малко чер пипер. На форума се очаква да присъстват около 150 посетители, като в порционът им сме предвидили по 2 кюфтета и 2 кебапчета - башка другите мезета и гарнитури. Така в събота надвечер аз отивам малко по-рано в ресторанта, където през скарата трябва да претъркалям по 300 кюфтета и още толкова кебапчета. Бачо Гьорги, моят верен спътник в големите кулинарни дела и този път няма да ме изостави да се пържа сам до огъня; още щом разбра, че съм поел тази инициатива и отговорност, той също каза, че ще се включи с пожертвувателната си готовност да помогне на всеки един от нас (велик е този бачо Гьорги наш! – истински българин; даже все по-често вече взех да си мисля, дали пък не е по-голям патриот и от самият мен дори). През този ден са запланувани множество различни мероприятия, които първо трябва да се изпълнят на 100%, преди да заемем местата си в заведението и да се отдадем на неконтролируема злоупотреба с храни и напитки - аз сутринта заминавам при Янко да помагам с преместването им от едната къща в другата; Даниела ще води малкото на урок при учителката, а после ще прави баници и други блюда за вечерта; следобеда пък отивам в ресторанта да помагам и т.н.
Вчера след погребението, което беше в единия край на града (в източната му част), се подпътих към центъра и квартала, където се намира гръцкия магазин и от където трябваше да купя някои стоки и продукти от Балканския полуостров. Добре ама по средата на пътя ми се обади Игор, че закъсал нещо у тях с ремонта на едни луминесцентни лампи за аквариум. Та хукнах към тях уж да му помогна, но нищо съществено не успяхме да свършим. Частите им са много стари вече, почти се разпадат; на места правят лош контакт и т.н. Обаче загубих няколко часа с него и до гръцката бакалница така и не можах да стигна. Бързах да се прибирам, защото от 15:30 пък имах насрочено интервю за работа, в компания съвсем близо до нас. Хайде - тичам и там да се надлъгваме с хората. В крайна сметка, след един час преговори, до никакви крайни резултати не стигнахме и нещата там остават да висят на много тънки паяжини. Ще чакам да се обадят повторно с окончателните си решения и конкретни предложения.
Нашият бивш съсед и прекрасен приятел Рон, също има някакви сериозни здравословни проблеми. На 13 Декември ще му правят операция, но и аз не знам със сигурност какво му е точно. Току що разбрах от него самият, че Нолин била тук - пристигнала от Нова Зеландия за няколко дни, за да го види (нали са роднини). Те двамата с Уоли са добре - работят в един къмпинг (караван-парк), където са станали управители; там живеят, грижат се за поддръжката на всичко в парка и са безкрайно щастливи с това. Този начин на живот за тях винаги е бил мечта, която те най-после са постигнали. Един ден ще им отидем на гости, но нека за сега да се въздържаме откъм химери - да не правим излишно големи и дългосрочни планове. В тази връзка, довечера пък ние с Даниела ще отидем до Рон - хем да се видим с него, хем пък да се срещнем и с Нолин.
Ей това са бурите и вихрушките, през които преминаваме напоследък и които ни брулят като листата на самотен орех насред селска нива. Нямам време да се обърна, камо ли пък да ходя и на работа. Коридорът отвън също трябва да се боядисва - и там ще рече един цял ден да се пощя с него. А в същото време не ми се занимава с нищо друго, освен с творчество - как пък можах да се извъдя такъв писател; какъв “творец”?...
14.12.2012 - Използвам временно създалата се около мен тишина, за да си събера акъла и да нахвърлям малко суров материал за общ прочит. Даниела тъкмо се прибра от нощна смяна и си легна, а малката бяс още не е станала от сън. Това ми оставя една много малка пролука от време, в което да бъда насаме с мислите си - Даниелчето отдавна вече не е сериозна заплаха за моето спокойствие, тъй като ще стане чак по обяд, обаче пък Ванеса може да се надигне от кревата във всеки даден момент и тутакси ще започват редовните ни ритуали и пазарлъци по миене на зъбки и очички, кандърми около закуски, молби за съвестно свирене и пр. Така че сега ще гледам да побързам и каквото имам да ви го опиша, че да стане малко преди този деликатен момент. Сега е само 07:00 - слънчева и обещаваща петъчна утрин, баш по средата на Декември…
Като най-сериозен факт, заслужаващ внимание напоследък е единствено тежката операция на Рон, извършена вчера върху бедното му и безчувствено тяло, която обаче е траяла почти половин ден. Като са го вкарали завалията в залата още сутринта в 08:00, та чак снощи в 19:00 са го изкарали от там; ба мааму! - къс по къс да го бяха разглобявали и сглобявали, пак нямаше да отнеме толкоз много часове! Все още отсъстват всякакви достоверни сведения за състоянието му, но радостното е, че поне е жив (макар той самият това да не го съзнава, след като се намира под постоянна упойка; пък и самото му оживяване също беше под голямо съмнение, след като лекарите се опасяваха дали неговият организъм изобщо ще издържи тази оперативна намеса – а как ми се иска сега да му изкряскам в ухото: ДРЪЖ СЕ ПРИЯТЕЛЮ! – ИМАМЕ ОЩЕ МНОГО РОМ И БРЕНДИ ЗА ИЗПИВАНЕ…). Снощи Нолин е ходила да го види, като днес пак ще отидат, заедно с Роз. Вероятно е и Даниела да се присъедини към тях, защото Нолин утре се прибира в Нова Зеландия. Ние вчера се свързахме с Уоли, та си поприказвахме и с него малко. Онази вечер Нолин беше у нас - и с нея си побъбрихме доста, както едно време, докато живееха наоколо. Всички са добре – работят, оцеляват и се борят геройски с житейските несгоди.
И този път структурата на разказът ми стана малко отзад напред, за това ще следвам тази последователност, макар и наопаки. Вчера през деня идва Меган да вземе нещо от нас. Нени е на работа, а тя понеже е във ваканция, покрива тила с каквото може. Цялото им семейство отиват на Fraser Island (остров “Фрейзър”), където всички притежават различни дялове от една къща за гости. Тя на практика е тяхна собственост, но когато не се използва от членовете на фамилията, къщурката се дава под наем на курортисти. Вероятно там ще разпръснат праха на баща ѝ, защото той е бил голям рибар, любител на морето и водните спортове, като повечето от свободното си време е прекарвал сред тамошната дива природа – тъжна картина, мамка му!...
Въпросният остров се намира по-нагоре от нас, точно на север - на не повече от 150-200 км от Бризбън и в глобален мащаб представлява най-големият самостоятелен пясъчен остров в света. Обявен е за Национален парк; до там се стига само по вода - има една баржа, която прекарва коли и пътници през протока, който пък гъмжи от акули. Пътища няма - движението се извършва по разни отъпкани пясъчни коловози или по твърдия пясък на плажа и бреговата ивица, но придвижването от едно място на друго е възможно само за автомобили с двойно предаване и висока проходимост (джипове, всъдеходи и т.н.). Освен няколкото малки туристически комплекса, на територията му няма нищо друго. Островът представлява идеалното място за всякакви природолюбители, авантюристи и търсачи на силни усещания, главно рибари, лодкари, къмпингари и т.н. На територията му извира прясна питейна вода; там има няколко кристално чисти езера, дълбока горска растителност, с необятни плажове току пред денонощно бушуващият открит океан. Уникално място - едновременно диво и много красиво.
След моето малко отклонение (каквото описание вероятно съм правил и друг път, но предварително моля да бъда извинен, ако с това се е получило някакво повторение…), връщам се отново на вчерашния ден. Нени ми беше поръчал да им купя няколко бутилки с напитки от нашия човек и Меган вчера дойде да ги вземе. Тя после щеше да ходи до Търговския център недалеч от нас, та измоли да пусна и Ванеса с нея. Върнаха се след 2-3 часа и Меган не след дълго си тръгна, а Неси продължи своите прекъснати занимания по музика.
Аз следобеда имах запазен час за физиотерапевт, който трябваше да отрази с какви темпове върви общофизическото ми отслабване (паралелно с умственото, но пък последното няма кой да ми го провери). С голям трепет и подчертано вълнение очаквах този сублимен момент, за да видя до къде аджеба ме е довело самонаказанието и моето самоизмъчване посредством лишаването ми от вкусна и питателна храна. Първо стрелката на кантара се закова на 104.1 кг спрямо измерените 108.3 кг преди провеждане на гладоморната акция. Ето ти го значи, първият спад на шкембето от цели 4.200 кг – а сумарно това прави теглото на три големи свински врата, което съм махнал от себе си. После ме мериха с разни клещи и щипки, вземайки проби от различни части по тялото - общото съотношение на сланинките ми е паднало от 30 единици на 27, което пак е някакъв прогрес. След това с един сантиметър като на баба Фанче ми измериха талията - и там съм загубил 5 см от общия си периметър. Всичките тези резултати и показатели ми дават достатъчно основание и мотиви, смело да продължавам с досегашната си диета и спортни мероприятия, докато гащите ми не започнат сами да се свличат надолу. Общо взето денят ми започва с 10 км каране на колело. Докато Ванеса учеше, веднага след като я оставех в училището, връщах се в къщи и заминавах на по-далечни разстояния. Откакто тя си е в къщи обаче заради ваканцията, за да не я оставям дълго време сама, обикалям само около езерото, чиято разширена обиколка е 1900 м (мерих го с километража на колата онзи ден). Като го извъртя 5 пъти за около ½ час, прибирам се, изкъпвам се и продължавам с планираните си дейности за деня. Следобедите пък хуквам пеша, а от онзи ден излизаме заедно с Ванеса. Тя от понеделник вече си има нейно собствено колело, на което много се радва и го кара непрекъснато наравно с мен. Миналата седмица още го забелязахме в един заложен магазин, но едва в понеделник можеше да го купим, предвид разни формалности и проверки от Полицията - де не би да е крадено най-вече. Така ние двамата с Неси още в най-ранните часове на понеделнишката утрин, увиснахме първи пред магазина. Чакахме отвън, докато го отворят и веднага от вратата грабнахме колелото. Първо то беше много хубаво, почти ново и макар че не беше на някоя световноизвестна фирма, щеше да върши достатъчно добра работа за ежедневен спорт и раздвижване. Пък и цената му от $69 беше далече под очакваната от нас и в никой случай не за сметка на качествата му. Така освен всичко останало, добричкият дядо Коледа донесе и велосипеда; е, с известно малко предварение, ама какво да се прави – нали мераците стоят над всичко останало…
Връщайки се отново назад във времето, преди този въпросен понеделник идва тежката неделя, която всички (почти) изкарахме “на легло”. Както знаете, в събота вечерта беше Коледното тържество на родната земляческа група. То се проведе в един ресторант при възможно най-българската обстановка, с много музика, хора и ръченици, китари и пиянски песнопения до зори. Обаче вечерта малко изтървахме конете със злоупотребата на “зобта”, та на другия ден се възстановявахме с рехабилитационни упражнения, газирана вода, противоотровни айрани и пр. медикаменти. Игор и Дарина спаха у нас. Привечер пък Желязко мина да отчетем постъпленията от кувертите и така този кошмарен ден мина в махмурлук, главоболия, обща физическа и душевна отпадналост и непрекъснати стенания.
В събота сутринта Даниела замина да води Ванеса на урок при учителката, а аз ходих да помогна на Янко в преместването им от старата къща в новата. Новото място е по-голямо и просторно, има басейн и въобще всичко там е по-хубаво (както всяко по-ново нещо: нали човек и нова жена да си вземе, та пак му се вижда по-добра от старата - дорде обаче не мине време и двете не се изравнят по “добрина”, с цел да не си и помисли даже за трета…). Те чакат гости от България, пристигащи точно на Коледа. С тези хора се познаваме от общата ни среща в Габрово, ама ние пък точно на този ден рано сутринта потегляме към Мелбърн и така ще се разминем с тях. Но във всички случаи ще се съберем у нас след Нова година (и то единствено при положение, че светът не свърши точно след седмица, считано от днешната дата насетне, каквито са предвижданията на оракулите).
Така аз, вървейки назад в преразказа си като рак-пустинник, стигнах точно там, където бях приключил с писането миналата седмица. Същият ден трябваше да отидем да се видим с Рон и Нолин, която беше отседнала у тях предвид предстоящата му тежка операция. Тя си правеше сметката, че ще го оперират още на 06 Декември и искаше да остане при него в първите му най-тежки възстановителни дни след това, но в последния момент от болницата отложили операцията за 13-ти (вчера), когато пък беше и рождения ден на скъпият ни uncle Ronald. При това ново положение Нолин утре трябва да си замине без изобщо да му бъде в някаква полза, но това е неизбежно. Вечерта се видяхме всички - Рон е спрял да пие и да употребява алкохол под каквато и да е форма, което по моему е един силно обезпокоителен факт. Е, той си сръбваше – хем доста, хем пък и начесто (по-скоро редовно…); това също е вярно твърдение. Обаче пък тоталното и изведнъж спиране приемът на спиртните си дози вероятно е предизвикано от известно обезпокоително болестно състояние, което вече никак не е добре. Може би лекарите са му препоръчали да позабави малко темпото на пиене, защото така спиртосан няма да го хване упойката преди операцията - но за слава на всички небесни ангели и светии, той сега е добре (приемаме тази информация вече като факт, след като не сме чули нищо, което го опровергава - дай Боже да е прескочил трапа; всеки момент очакваме Нолин да е обади по телефона с повече подробности - тя и днес ще мине през нас сигурно).
Ето как аз разказах за всичко, независимо че го започнах откъм опаката му страна. Днес също ни предстои един дълъг и мъчителен ден, в който и тримата взаимно трябва да се изтърпим събрани на камара в къщи. Чак довечера сме на моабет - пак в същия ресторант, в който бяхме миналата седмица. Там службата на Даниела е организирала Коледното тържество за своите подчинени и общ персонал, та ще ходим и ние с малкото. Ванеса ще изнесе самостоятелен концерт на пианото в салона, който се очаква да продължи около 30 минути – времетраенето му предварително беше засечено още в къщи; няколко пъти - с часовник и отделно с хронометър. Със същия номер тя се представи и на българското тържество. Другите деца играха разни сценки и казваха стихотворения за Дядо Мраз, но нашето изпълнение беше на професионално ниво и заслужено получи овациите на всички присъстващи гости в ресторанта. По едно време се бяхме събрали около 115-120 глави възрастни и 20-25 калпака дечурлига - чудничко си изкарахме, независимо от страданията ни на следващия ден…
Оп-пала-а, ето я и малката кратунка се подаде иззад стената - край на спокойствието и мирът за днес в този дом. Утре учителката ще идва у дома за урока по музика, а Даниела е втора смяна на работа - последният ѝ работен ден за годината, след което и тя излиза в платен отпуск. За неделя нямаме планове - знам само, че във вторник (следващата седмица) ще ходим в Бризбън. Тогава Ванеса има някакво представление в една от катедралите на града, което се провежда във връзка с предстоящите повсеместни Коледно-Рождествени празненства. След това ще отидем до гръцката бакалница да си купим някои продоволствия и екзотични Балкански продукти. Нени и Меган ще останат на острова цялата следваща седмица - те заминават утре сутринта, а ще се приберат другия петък, вечерта. У нас ще дойдат евентуално в събота или неделя. Нищо повече от това не знам, нито пък искам да знам чак толкова надалече...
Позицията, за която кандидатствах онзи ден и ходих на интервю, беше заета от един мой бивш колега от последната работа, с когото сме доста близки. Той има повече опит в тези неща и съвсем не му завиждам на мястото, което по принцип не беше и твърде много за мен. Но ако там допълнително се разкрие нещо ново като длъжност, сигурен съм че той ще ме препоръча за евентуален кандидат на първа инстанция. Но това също не е сигурно - просто на мен ми се иска да е така, защото компанията се намира много близо до нас и единствено това я прави привлекателна като работно място. Рапорт - даден; рапорт - приет, ура-ааааа и вдигайте байрака!...
21.12.2012 – А пък това вече е последното ми включване за годината от този край на света, малко преди да ни връхлети апокалипсиса. За днес е планиран да настъпи и самият “край на света”, но аз ще бъда толкова зает през деня, че вероятно няма да забележа изгревът на новото начало и пак ще си я карам по старому. Първо в мивката ме чакат 8 кг вече изпечени чушки, които сега аз собственоръчно трябва и да обеля. Снощи ги прекарах през въглените, а основното им предназначение е после да влязат в една кутия с олио като заготовка за салата. Със завършването на настоящите си редове ще се наложи да отида до един магазин, където правят услуги на принтер. Там трябва да ми разпечатат писмото, защото Даниела вече е в отпуск и не може да използва служебната машина, както това правехме до сега. С готовите листи ще тичам на края и до пощата, където да изпратя всичко, защото пак днес е последният възможен срок за това. Утре сутринта ще водя Ванеса на урок, следобеда пък Нени и Меган ще дойдат; в неделя пощите не работят, а в понеделник ние вече ще сме на път за Мелбърн…
Независимо че нарочно станах по-рано (06:30), мисълта ми тече бавно и мудно; тромава е като галопът на канадската мечка Гризли - сякаш не знам какво да напиша. Забелязвам, че винаги така се получава, когато трябва да завърша нещо - ентусиазмът ми спада до неузнаваемо ниски стойности, подобно на зимните температури в Сибир например.
От последния ми репортаж до сега са изминали не повече от 7-8 дни, които с нищо не се откроиха от останалите. Миналия петък вечерта беше Коледното тържество на Даниела, организирано от нейната работа. Ние с Ванеса също ходихме при колежките ѝ, защото тя там изнесе програмата си на пианото, предназначена за всички гости. По една щастлива случайност бяхме в същия ресторант, където преди седмица проведохме поредната си земляческа среща. С персонала се познаваме и сме вече достатъчно близки, та и аз седнах на една странична масичка - да си ям ресторантската зелена салата и да се черпя скришом с мастиката, която бях взел от нас в малко и безобидно пластмасово шишенце от минерална вода. По някое време дойде и Желязко, заедно с родителите на едно наше момче. Последните са на посещение при своя син, но той пък бил нещо зает с новата си годеница и не дойдоха с нея. Тези хора са на много близка до нашата възраст и както се оказа впоследствие - тяхното момче и наш Сашко са на едни години и са ходили заедно на училище, но са били в различни класове. Светът отново се оказа малък и тесен за широките ни души. Та приказките ни се въртяха все в този дух и си изкарахме чудесно с тези приятни хора. След като ресторанта се опразни напълно, в ранните часове на следващия ден си тръгнахме опиянени и ние. Добре че Желязко беше тавряз, та ни докара в къщи. Напъхахме се всички в механата и там моабетът продължи някъде до втори петли (щото пък ние по първите се прибрахме). Призори хората най-после си тръгнаха, а ние със стопанката легнахме и да поспим малко.
На сутринта аз трябваше да отида до банката и от автомата да изтегля пари, че да платим урока на Ванеса. Станах и отидох пеша, уж да ми се проветри куфалницата от среднощния запой. Добре ама какви кодове и номера съм слагал с пияния си все още акъл така и не помня, защото на третия неуспешен опит машината ми глътна банковата карта. Това е предохранителна мярка, в случай че някой друг ползва открадната или намерена карта и се мъчи да налучка секретния ѝ номер. След три поредни подобни проби, картата се поема навътре в автомата и от този миг насетне се счита за невалидна. Прибрах се пак пеша, но без пари. Тогава Даниелчето прие случая съвсем присърце (след съответните си възторжени реплики и дуплики, разбира се…) и впоследствие всичко се оправи; само че аз продължавах да бъда без карта и без пукнат грош в портмонето си. Следобеда карахме колелетата с Ванеса, а майка ѝ беше на работа - последната си смяна за годината…
За следващия ден (неделя) с Игор и Дарина се бяхме разбрали да отидем на излет. Впоследствие към нас се присъединиха Янкови с децата и бачо Гьорги, та стана една разкошна веселба край язовира, който захранва Бризбън с питейна вода. Игор има пластмасова лодка и дечурлигата почти целия ден не излязоха от нея. Денят беше много горещ, та се и къпахме покрай брега. Както казваше навремето леля Краси, Бог да я прости: един ден от Бога даден! Прибрахме се чак привечер изморени от жега и преяждане.
Седмицата ни започна с цялото домочадие на камара, събрани под един покрив, което на мен специално ми идва малко премножко – добре, че Даниела често си намира разни излизания по магазините, та и аз успявам да свърша някоя лична работа в тези промеждутъци на относителен мир и спокойствие. Ванеса свири и се занимава с нейните си неща, а след завършване на задължителната програма от дневния режим, всички заедно отиваме на разходка. Още в понеделник сутринта увиснах в нашия клон на банката да им се жалвам, как техния шибан автомат ми е дръпнал картата изпод носа. Онези обаче не можаха нищо да направят по въпроса, освен да унищожат старите номера и да ми издадат нова кредитна карта, със съвсем нови кодове. Сега вече положението е овладяно, но пък тепърва трябва да се обаждам във всички инстанции, които оперират със старата ми карта, че да им дам данните от новата – усложних си сам живота, но нали трябва да има и някакви несгоди в него; иначе нямаше да ми е интересен – направо скучен щеше да ми бъде…
Във вторник по обедно време трябваше да минем през Жоро и Данчето, че да заведем децата в една катедрала, където учителката по музика беше организирала нещо като кръжок, с цел запознаването им с големия орган, инсталиран там. Понеже те и двамата са на работа, на път се отбихме да вземем и техните музиканти. Всички се изредиха да свирят по няколко пъти на този уникален инструмент и мероприятието се проведе в приятна за слушане обстановка. Ние бяхме с колата на Даниела, защото тя през това време отиде до гръцкия магазин да напазарува разни стоки, които там са много евтини, а пък аз останах с децата в катедралата. После ни взе от там и отидохме обратно у Жорови. Оказа се, че техният син точно на същата дата имал рожден ден и навършва 16 годинки. По този повод спретнахме един малък банкет у тях и също поминахме времето си весело и сред добри приятели.
Продължаваме с тревога да следим състоянието на нашия скъп приятел Рон, който все още се намира в състояние на кома с включен апарат за изкуствено дишане. Възстановяването му протича много бавно и уж е започнало, но тези процеси са изключително бавни, та не се знае още колко време ще го чакат лекарите от болницата - не е изключено да го отпишат на бърза ръка и тогава вече настъпва страшното, да не дава Господ. Всички се надяваме да не се стига чак до там и непрекъснато се молим за него, обаче дали стават чудеса, дали не - единствено Всевишният може да ни каже.
Аз продължавам да въртя педалите на велосипеда като въртоглав - дори и в най-големите жеги; обаче лойта по мен не се стопява, мамицата ѝ! Упорито продължавам да не ям хляб и се надявам, че това уж ще ми помогне – де да видим, кантарчето ще си покаже най-добре.
Онзи ден следобеда, като попревали малко слънцето, водихме Ванеса на “воден парк”, с много пързалки, басейни и други атракции. Обаче нея много я е страх и не смее да се качва по люлките. Е, ходихме все пак на няколко и под мое настояване тя с мен се престраши да се хвърля из басейните, но общо взето е пъзлива. Ние и вчера щяхме да ходим, но имахме други ангажименти, та не успяхме. Вечерта на гости ни идваха квартирантите; и с тях си изкарахме весело - аз пекох чушки, кюфтета на скара и т.н.
За утре програмата вече я казах - в неделя е запланувано посещение на сръбската църква; Дани е купила олио и брашно, които да оставим там. След това заминаваме в Бризбън, където сме канени у Игор и Дарина на предварителна Коледна софра. Понеже нас няма да ни има по това време, те решили да си направим един банкет и да отпразнуваме заедно този свят Божи ден.
В понеделник много рано сутринта поемаме към Мелбърн, който е на около 1800 км от нас. До там ще пътуваме поне 2-3 дни, защото смятаме да посетим разни интересни места - де каквото видим по пътя, ще спираме и ще гледаме да се запознаем с тази част на Австралия. Пътуването ни натам ще бъде по вътрешните магистрали и през дивотията, докато на връщане правим сметка да минем по крайбрежието. Направил съм грандиозен план, с посещение на тамошните туристически обекти - дано имаме късмет да осъществим цялостната си програма. На 26 Декември трябва да се видим с Цецо, ще преспим една нощ у тях, а на следващия ден заедно с останалата част от компанията заминаваме в град Warrnambool (а пък на това дори не знам и как да си изкривя езика, че да го произнеса или преведа правилно; пиша го в оригиналния си вид, само за справка с географската карта на Австралия). Там мелбърнските ни приятели са запазили една къща за гости, където ще отседнем за няколко дни. Локално от това място също ще правим отделни туристически лъчове (с колите) до интересни за посещение места. Умишлено не споменавам нищо за предстоящата ни екскурзия, защото смятам отново да пресъздам впечатленията си под формата на пътепис, който ще гледам да сглобя от записките си по време на пътуването…
Друго важно събитие, случило се напоследък (вчера, ако трябва да съм по-конкретен), беше получаването на Коледния ви колет, заедно с всички най-скъпи подаръци за самите нас. Горещо благодарим за този ваш жест на внимание, на който обаче ние тази година не можем да отвърнем, както подобава. Искахме да изпратим нещо дребно, но преценихме че от тук заминават само боклуци, от които никой няма нужда, а пък вече дори и в България ги има абсолютно същите (че и по-големи биля). Ето защо, подаръкът ни за Коледа този път е под малко по-различна форма - нищо, ама от сърце, както казват хората.
Дано съм успял да предам всичката информация - като гледам датите, това писмо съм го захванал още в началото на Октомври; сега е вече краят на Декември. Ще гледам следващата ми кореспонденция да бъде малко по-редовна. Опасявам се, че с тези наши ежедневни сеанси през компютъра, моите писания ще започнат да се обезсмислят. Тук аз може и да съм повторил нещо, но се надявам, че вие вече ще сте забравили за него (ако е споменавано преди…), та сега пак ще си го четете като нещо ново.
А точно в този миг, не ми остава нищо друго, освен най-горещо и искрено да предам нашите дълбоки чувства към вас, наред с най-сърдечните ни прегръдки и целувки, които искаме да ви съпътстват в тези празнични дни (независимо, че докато те пристигнат, празниците вече ще са отминали). Желаем ви здраве и дълъг, спокоен живот. С много обич ви целуваме: Даниела, Ангел, Нени, Неси… а комай вече и Меган...

понеделник, 27 май 2019 г.

Писмо No 56 (VIII-IX.2012)


Скъпи родители, мили бабо и дядо – мои близки и сърдечни приятели!

28.08.2012 - Най-много се радвам, когато нещо вече лети във въздуха и то е предназначено единствено и само за вас, мили мои майчице и бащице...
29.08.2012 – Хá стига, ве! - никога пък не съм започвал свое поредно писмо по такъв глупав, бих казал идиотски начин. Причината обаче далеч не е в мен, а в тези до и около мен. Използвайки най-уставно полагаемите ми се 30 минути за обедна почивка, вчера реших да ги оползотворя с каквото винаги съм се занимавал - вече от сума години насам. Добре де, ама точно до моето бюро в отдела имаше събрана една агитка от неколцина смахнати глигани, дето вдигаха врява баш над главата ми, с чийто шум определено попречиха да си събера мислите и да ги разположа връз листа хартия и концентрирам по върха на молива (най-образно казано). То врякаха, надхващаха се, спориха, убеждаваха се един друг, попържаха се даже - и всичкото туй защо мислите, че беше? За служебната си работа приказваха, немокаяните – де да бяха обсъждали някой футболен мач, сигурно по-малко гюрултия щяха да вдигнат, а пък и аз щях нещо да науча от тях като неволен и безпристрастен техен слушател. А така, само на половин метър от собствената ми и неприкосновена територия около бюрото, тия направо ми надуха главата с глупостите си. Щом свърши почивката тутакси млъкнаха и се разотидоха по местата, обаче моето лично време беше вече безвъзвратно загубено, което изначало бях определил за благородната ми кауза. Така аз едва успях да положа своите встъпителни слова с обръщението и веднага след тях трябваше да прекъсна мисловния си поток, за да стана ням свидетел на крамолата около мен. В хода на големите проекти се получават и такива “отдушници”, при които когато някой умник намери подходящ събеседник или свой изповедник (нещо като душеприказчик, ако това е думата…), започва безжалостно да го залива с негови собствени мнения по най-наболелите въпроси в отдела на предприятието, съветва мъдро за всеобщото оцеляване на Планетата и ръси мозък около себе си “на ангро”, давайки акъл как всеки би трябвало да си върши работата – без изобщо нито някой да го е питал, нито пък да му е искал (без)ценните съвети. Веднъж така създадена чрез своя първоизточник, искрата се явява запалена и дискусията се разширява от съвсем случайно преминаващ/и покрай образувалата се вече групичка, а така пък започва всеобщото им и взаимно надлъгване. И това по правило става изключително и само в кратките минути за обедни почивки и закуски, защото през останалото време всички сме заети с текущите си задачи и възможност за подобни безпочвени дискусии почти не ни се отдава (освен за по едно бързичко изпикаване, да речем)…
Както и да е - това стана причина вчера да изгубя своя напорист писателски интерес, отдавайки се на своеволия и безцелно пилеене на свободното си време из страниците на Интернета. Какво ме удари пак сачмата, че рекох да потърся някакви чертежи за направата на волска или конска каруца. Отдавна нещо ми се върти из главата, в желанието да си измайсторя една писана каручка, па да я тапосам отпред на плочника, който навремето подготвих уж за предполагаемата ми яхта (е, лодка де - ако трябва да съм малко по-скромен в изказванията си...). Така вместо почти целогодишно да съхранявам въпросният плавателен съд, на неговото място ще взема да си скова една малка каруца – хем да ми краси двора, хем да ми напомня за Етъра и старославно Габрово. Та, с тези и разни други общообразователни въпроси си убивах времето по време на почивката, докато отново не стана 12:30, когато по правило пак се потапям дълбоко в служебните си обязаности.
Много исках да започна този разказ малко по-издалеч - някъде от миналата седмица, когато за последно написах далечните си послания в предишното писмо. Трябваше по план да го изпратим още в събота, но естествено не успяхме и това остана за понеделника. Аз до последния момент се занимавах със записи на снимки, правене за дискове с музика и т.н. В петък вечерта на гости ни беше квартирантката. Тя се оказа много приятна компания за маса (е, че и за в кревата даже – какво пък толкова ѝ е на женицата; тук само установявам фактите, иначе влажни погледи и мераци по нея не съм хвърлял още – сакън, дума лоша да се не чува…) и като се подкарахме с разни мезета и напитки, та откарахме до 01:30 през нощта в сладки приказки. На другата сутрин трябваше да водя Ванеса на урок по музика при учителката - само я оставих в 09:30 и аз отидох да обикалям магазините в съседство. Целта на това мое отчаяно действие съвсем не беше търговска - първо изядох нещо за закуска, понеже от интензивността на вечерните ми аперитиви, аз така и не стигнах до същинската вечеря под формата на храна, а мен само мезета не ме засищат; после на един сенчест паркинг разпънах седалките на колата и му дръпнах такъв здрав и ободрителен сън, какъвто и в казармата по време на пост не съм спал. Нагласих си телефона да ме събуди след час и половина и така изкарах сутринта.
След това взех обратно Ванеса от урока и се прибрахме в къщи. През това време вече Даниела беше разхвърляла да чисти цялата къща и ние побързахме да се ометем от там с единствената и много благородна цел: да не пречим с присъствието си, като ѝ се мотаем безцелно из краката. Ходихме с малката по разни наши магазини и тържища – с една дума, доста добре си прекарахме следобеда. Като се прибрахме, Ванеса започна да свири, а аз се занимах с моите нескончаеми ръкоделия на компютъра. Вечерта ходихме на гости и така съботният ни ден завърши малко по-разнообразно в социално отношение.
В неделя станах по-рано и докато останалите все още спяха по каютите, аз пък необезпокояван от никой отидох на битака. От там закупих редица дреболии и боклуци, с които попълних отдавна съществуващата ми, огромна по своя обем и разнородност колекция от подобни биташки стоки, от които няма място дори за нас самите вече. Обаче самият акт на пазарлък с търговците (за някаква стока, която на мен дори не ми и трябва…), подбиването на цената им до степен на плач от тяхна страна и на края поемането на заветния артикул с ръцете си ме изпълва с един особен вид емоция, която нормалният клиент и обикновен купувач не може да изпита. Няма никакви съмнения вече, че в предишния си живот съм бил евреин – просто сега за малко съм се преродил, но пък качествата ми са се запазили, които аз непрекъснато доразвивам...
31.08.2012 - Днес сме си из дома - за нещастие въртим се всичките накуп, така че спокойствието което имам в момента, може и да не е за много дълго. Макар че е петък като ден от седмицата, за целия тукашен район е почивен заради местния панаир. Даниела поначало не е на работа, но в прибавка с Ванеса, която също не е на училище и моето почтено присъствие в къщи, вероятно ще ѝ дойдем малко в горница да се разправя с всеки от нас поотделно. За сега цари някакъв мир и относително спокойствие, но пък не бива да се забравя, че двете моми все още спят и не са се разкудкудякали с отварянето на очите. Аз нарочно станах по-рано, с благородната цел да драсна няколко реда на тишина, защото само с разбуждането и на останалата част от кошера, около мен тутакси се започват всякакви кандърми, уговорки, поставяне на условия, пазарлъци за закуски и прочие взаимоотношения на дете-родител и обратно, от които аз буквално побеснявам. Точно в такива моменти предпочитам трижди да съм на работа – колкото и неприятна да е тя…
Времето навън е мрачно, но независимо от това, някъде по обяд ще излезем и ще заведем малкото на един от увеселителните паркове – нещо като награда, в зависимост от степента на нейното добро и усърдно свирене преди това. Даниела успя да вземе някакви евтини и многократни билети за трите места, с които ще можем да ходим по всяко време, във всеки един парк в продължение на 12 месеца. Да им се чуди човек на далаверата и икономическия подем на тези капиталисти: само входът за подобна атракция възлиза на съвсем нескромната цена от $72 на човек (е, за децата е малко по-евтинко, ама пък в никой случай не е и наполовина). А тези наши многократни билети струват по $99 на глава от населението - ходи колкото пъти си искаш, стой вътре колкото време имаш на разположение и идвай всеки ден, ако си нямаш друга работа. Къде е сметката на организаторите не знам, но предполагам че за тях бързите и лесни пари взети предварително и сега са по-важни и ценни, отколкото да чакат на някой случаен посетител благоволението, който да заведе трите си деца и още на самото влизане да им остави половината от своята седмична заплата. Не само това, ами за да привлекат още повече клиентела, за всеки три закупени билета по $99, четвъртият ти го дават гратис. Обикновено хората имат по две деца и е съвсем нормално едно 4-членно семейство да посети даден увеселителен парк. С тези евтини билети тази атракция става вече ежедневие. Та и ние, “барабар Петко с мъжете”, рекохме да се възползваме от въпросните скандални намаления на цените – явно, че всички закъсват и нямат посетители в тези трудни кризисни времена; в противен случай едва ли биха си позволили лукса да го направят.
А иначе, специално под нашия покрив, животът се развива закономерно и без съществени разтърсващи трусове. Днес можех да отида и на работа, защото много от колегите ми са в офиса, но реших да си остана у нас и да свърша нещо полезно - като това например, което правя в момента. Ако бях отишъл на работа, трябваше да се крия, докато ви пиша, а сега всичкото става открито и при пълно спокойствие на заобикалящата ни флора и фауна. Чакам всеки момент по пощата да пристигне и поредния лаптоп, който все още не се знае дали ще бъде за Нени или за Ванеса. Вчера вече баят ми беше увиснал носа и почти прежалих $420, които изпратих на продавача без дори да го знам нито кой е, нито пък от къде е (всъщност, човекът е от Сидней, ако тази информация е достатъчна и успокоителна за близо 5-милионният град). Разбрахме се по телефоните и чрез Интернета проведохме пазарлъците, дадохме си един на друг честната дума, ей така, досущ “на бяла аба” дето се вика и аз още миналия петък му преведох парите по банков път. Добре ама онези от банката винаги бавят поне по няколко дни подобни финансови операции и онзи човечец отсреща, съвсем съвестно си е изчаквал сумата да му се появи в сметката, че тогава чак да ми изпраща стоката. Понеже не се беше обаждал от няколко дни, аз вече реших че съм изгърмял и паричките ми са изгорели подир задника на нечий нехранимайко. А пък то виж как момчето излезе свястно и си удържа на думата, Господ здраве да му дава.
Наред с всичко това, докато пиша на компютъра записвам и един видео диск с македонска музика - ако стане сполучлив ще изпратя и едно копие до Габрово, за да имате какво да гледате и слушате по време на сбирки с добри и верни приятели.
Погледнато в малко по-близък и насрещен план, нямаме много набелязани мероприятия. Утре сме на урок при учителката, а вечерта от там отиваме на рожден ден у бачо Гьорги. Неговата щерка прави 10 годинки, та сме канени на софра. Там ще се видим и с други наши общи приятели и със сигурност ще изкараме весело и щастливо. С Неничко се чуваме почти през вечер. И той е добре - работи и изучава професията си вече съвсем отблизо. Не знам дали ще се видим на тази му отпуска, защото той има някакви отдавна организирани състезания и срещи с подобни нему ентусиасти, които си мислят, че автомобилите, които са направили сами и “подобрили” значително от заводското им изпълнение, ще ги качат чак на Марс или най-малко на Луната.
Като споменах за тая луна, че се сетих - онзи ден на 82-годишна възраст почина единственият човек, стъпил с двата си крака на лунната повърхнина. Нийл Армстронг се казва летецът-космонавт, който през далечната 1969 заедно с още един негов колега (на който не му знам името - помнят се винаги първенците, нали така беше...), за първи път в историята на космонавтиката правят няколко стъпки из лунния прахоляк и побиват Американското знаме в тамошната пръст. Тогава съм бил точно 10-годишен и самото събитие аз не си го спомням изобщо, признавам чистосърдечно. А и както научавам впоследствие, предвид тогавашното “желязно перде”, спуснато ни най-дружелюбно от нашите съветски бойни другари, случката поначало не е била така широко отразена в местния български официоз “Работническо дело” или “Отечествен фронт” по снизхождение. Великото дело на двамата американски астронавти е било споменато съвсем мимоходом, само с няколко реда, естествено за да се даде превес на по-крупните дела, извършвани от великите държавни глави Живков, Брежнев и останалата клика покрай тях. Такива са били времената, пак ще си кажем. Интересното обаче в случая е друго, че самите американци на няколко места и в продължение на години наред, чрез разни публикации опровергават това тяхно историческо кацане на Луната, отричайки го да е било истина - споменават се дори за някакви секретни документи, които уж доказвали вероятно евтина Холивудска продукция и употребата на филмови декори за сюжета. Колко от всичко това разбира се е истина и къде лежи тя в космическото пространство аз не мога с точност да коментирам, поради незнание и защото не съм запознат със случая. Тук само споменавам фактите – такива, каквито са ми били поднесени и във вида си, в който съм ги чул или видял. А пък дали действително е било така или не и колко от всичко това е плод на лъжа и измама - да му мислят историците и онези, които съчиняват книгите. Така или иначе обаче, човекът вече го няма на тоя свят и повече от сигурно вече е, че той е отнесъл и тайната със себе си в небитието…
А понеже нямам нищо повече, което да добавя в старателните си писания, своевременно спирам до тук, за да не напиша пък и някоя глупост, дето няма да ви е интересна. Естествено от понеделник нататък, като се завърна на работа ще възобновя своята кореспонденция - основно през обедните почивки, но и по всяко едно удобно за целта време. Сега се залавям с други дейности, първата от които е да изляза на двора и да си нагледам асмите. От голямото им обрязване, което направихме преди месеци, сега само една е покарала - другите или все още спят зимния си сън, или пък вече са изсъхнали и отдавна мъртви. Чакаме с нетърпение дъжда, който да напои насажденията, защото тук отдавна не е валяло и всичко е изсъхнало най-безобразно (а водата от маркуча е скъпа, понеже минава през водомер). До нови срещи...
03.09.2012 - И днес пак е понеделник, а ние отново сме на работните си позиции. С няколко думи ще опиша изминалите почивни дни, които не се откроиха с нещо грандиозно или величествено, с което да заслужат моето внимание. Единственото хубаво нещо беше, че петъкът ни се яви почивен ден, заради селския панаир, та поне с 20% съкратих срещите си с доволно опротивелите ми вече лица и физиономии в офиса (канадката междувременно напусна – някой я “изтегли” към себе си, че да му е под око; adieu, ma tendre Géraldine)…
След като свършихме най-различните си задължения до обяд, следобеда за няколко часа отидохме в един от атракционните паркове на Gold Coast. Сляхме се за малко с тълпата от почиващи “зимовници” (не мога да употребя думата “летовници”, защото австралийското лято е още твърде далече - в пряк и преносен смисъл, като календарна дата и температура на околната среда). Там изгледахме няколко представления и едно 4-мерно кино; поскачахме малко по влакчета и разни люлки и това ни беше цялото развлечение за деня. Тук не случайно използвам термина за 4-мерното кино. До сега бяхме свидетели само на обемното възприятие от екрана, което действително създава дълбочина пред погледа и представата, че зрителят е там, съвсем в центъра или около самото място на действието остава съвсем реална. Четвъртото измерение обаче дойде с още по-ефектни действия, от рода на вятър от вентилатор в залата, който пресъздава обстановка, когато се движиш например с мотор из тесни и задръстени от народ и коли улички, с повече от 300 км/ч. Друг интересен сюжет е, заставайки пред някой, който има навика да плюе в лицето ти, когато говори. Тогава от предните седалки съвсем синхронно с прожекцията на филма започват да пръскат дребни капчици вода и ефектът от това е действително поразителен и шокиращ. Следващият елемент на четвъртото измерение е движенето и тръскането на седалките. Целите редове подскачат и ако прожектират земетресение или изригване на вулкан, съвсем спокойно някой зрител с по-слаби бъбреци може да се изпусне в гащите и така да стане за резил на останалата аудитория. Чакаме сега да видим какво ще бъде петото измерение - сигурно от екрана ще започнат да замерят с камъни и сопи или направо ще ни гърмят и обстрелват с картечници (в зависимост от съответната историческа епоха, за която е създаден филмът). Независимо от всичко, ефектите са много силни и вълнуващи, емоционални и интересни…
След като се налудувахме там барабар с дечурлигата, отидохме до нашия търг, където често ходим и с Нени за разни боклуци. Нищо не си харесахме обаче и от там се прибрахме с празни ръце. Вечерта ни мина вяло и безапелационно, в мотане из нас и гледане на скучната телевизия. Това с гледането на телевизията също не е съвсем вярно като твърдение, защото напоследък изглежда са сменили предаванията и по всичко личи, че цифровите (дигиталните) предавания няма да могат да се гледат с обикновените антени за ретранслаторите на Градище, Петкова нива, Киселчова могила или пък вр. Ботев, с които ние купихме къщата (е, макар и не баш от Градище или “Кисел’цата”, но на местна почва също има подобни предаватели и ретранслатори, чрез които се осигурява достъп до телевизионния сигнал – Австралия все пак не е и чак толкова изостанала; да не би пък някой тук да остане с погрешното си впечатление). Сега проучвам този въпрос и май ще се наложи да ги сменям, за да се приемат отделни телевизионни програми, които не влизат в аналоговия стандарт. Поради тези причини ние сега по-често гледаме разни филми на дискове, вместо да се зверим в самата телевизия - аз специално не се оплаквам от това, защото австралийските блудкажи изобщо не ми липсват, обаче Даниелчето си е свикнала с нейните следобедни състезания и вечерни пенсионерски предавания, които тя следи с повишен интерес и току само ми дава зор да взема някакви спешни мерки. Онзи ден даже и на покрива се качвах, уж да погледна за някакъв видим и лесно отстраним дефект (искрено очаквах, че кабелите само са се разкачили от ветровете и се надявах да ги оправя, докато тя още се преоблича дето се вика, обаче повредата се оказа “по-дълбочинна” и май ще викаме майстори да я отстранят).
В събота всеки от нас продължи със своите собствени занимания, докато стана време за излизането ни към 14:00. Урокът на Ванеса беше при учителката, а след това за вечерта бяхме канени на рожден ден. Естествено тържеството мина весело и шумно, като се прибрахме чак в 02:00 посред нощ. Даниела съвсем изстина и на другия ден беше вече болна, със зачервено гърло и пресипнал глас. Това всъщност дойде добре дошло поне за останалите членове на семейството и най-вече за комшиите, защото през целия ден у нас цареше мир, тишина и спокойствие – в противен случай тя не спира да грачи нещо и да опява, а пък вече в комбинация и с кудкудякането на Ванеса, у нас става “весело” като в пилчарник. Вчерашната неделя беше и денят на татковците, който ние не можахме да отпразнуваме достойно, поради заболяването на майката. На таткото пък му пушеше главата още от предишната вечер, така че времето ни мина предимно в свободни занимания и лентяйство. Едва чак вечерта се усети някакво размърдване на духовете около нас (махмурлукът ме беше поотпуснал…), когато направихме резервациите си за мотел в Мелбърн. По принцип нататък заминаваме веднага след Коледа, за да отпразнуваме Новогодишните празници заедно с Цецо и тамошните ни приятели. Те пък от своя страна са наели някаква огромна къща за няколко семейства и три дни ще изкараме на около 250-300 км от големия и шумен столичен град (столица на щата Виктория, пояснявам). После ще се върнем в Мелбърн и ще отседнем у Цецо, за да посрещнем и Новата 2013 година - отново с всички останали и то само в случай, че до това време светът не се е свършил вече окончателно (както злите езици предвиждат това да се случи още някъде през Декември, но точната дата е малко противоречива и все още е спорна; а пък иначе ние този край отделно сме го зачакали още от 2000-та и той все не идва и не идва, та да мирясаме всички и да освободим земята от излишното си присъствие). Стаята в мотела, който е в непосредствена близост до въпросната къща за гости, всъщност ние сме запазили само за всеки случай. Ако има достатъчно места и за нас в къщата, при всички положения ще бъдем там заедно с цялата компания - ако ли пък не, ще се намираме буквално през улицата. През цялото време ще сме накуп с останалите приятели, а в мотела ще се прибираме само за едното спане (и то ако се налага или усетим остра нужда от сън; в противен случай ще сме включени в режим на денонощен моабет и веселие)…
Продължавам търпеливо и наивно да си чакам пристигането на лаптопа - човекът най-после се обади в четвъртък, че го е изпратил с бързата поща и по закон трябваше да го получа още на следващия ден (петък). Добре ама нали тогава беше градския панаир и съответно денят неработен, та всичко остана уж за понеделник. Обаче днес е вече вторник (ами стана, я - докато ви опиша всичко това, то времето си хвърчи), а аз до този момент нищо не съм получил, което отново ме хвърли в тревожни размисли и повсеместни попръжни. Ако и довечера не пристигне нищо по пощата, вероятно ще получа удар заради парите, които броих на вятъра - но нека за сега да изчакам хладнокръвно първо да се прибера у нас, а не да прибързвам с умирането все още; нали докато човек диша, живее и надеждата му с него...
07.09.2012 - При обичайната заетост на работа и с предпразнично настроение започвам обобщаването на събития и факти от последните дни на отиващата си вече, поредна за годината седмица. Освен, че предстоят двата почивни дни и това донякъде просветлява посивелият ми от търговски неудачи живот, други причини като че ли нямам, за които да тържествувам. Е - живи сме, здрави сме; на работа сме. Обаче от лаптопа, който платих точно преди две недели няма и следа, а продавачът само шикалкави по телефона и ме убеждава, че го е изпратил още миналата седмица. Разходите подир него вероятно ще влязат в графата “Планирани загуби” и ще се задоволя с благородното усещане, че съм помогнал на някого с $420 (бял ден да не види дано, нехранимайкото му недний!). Не че е кой знае какво чудо станало, но разочарованието от неуспеха изобщо не ме прави щастлив, а това ми състояние пречи не само на мен самият, ами и на ближните наоколо. Майната му - ще търсим други разрешения на въпроса…
От ежедневните ни междуконтинентални връзки разбрах, че вече сте получили нашата предишна и много скромна пратка, което е един добър знак за щастие и радост на всички (оставаше пък и тя да се беше затрила някъде по пътя, та хептен да ми се затвърди куцузлука). Планове за почивните дни нямаме, освен това предстоящо събиране на българското землячество по случай Съединението на България. То пък по някакво стечение на дати и обстоятелства, тази година се пада да отпразнуваме точно на 09 Септември - каква ирония само; чудя се вече дали изобщо да ходя...
Сега, както мисля само за провала на своята неосъществена сделка с този проклет компютър, та като че ли съм си глътнал езика – всъщност, аз него (езика, демек…) изобщо не го ползвам в изписването на тези мои мрачни редове, но все пак; акълът ми сякаш не е тука – ебаси в какво шибано положение изпаднах. Поради тези причини не мога да сътворя нищо смислено и интересно, за което моля да бъда задочно извинен - ако в понеделник ми се подобри състоянието, ще продължа с повече ентусиазъм - сега съм просто съкрушен... Единствената малка радост в тази връзка ми създава надеждата, че човекът от България ми е изпратил бъклицата и тя вече пътува насам, за да немери най-почетното си място на някоя от лавичките и поличките в механата. Намерих обявата за нея съвсем случайно на някакъв български сайт за търговски обмен на стоки (Продавалник или нещо подобно). Набързо с 2-3 думи се разбрахме с търговеца, пратих му 20-те долара, които искаше и всичко вече е в ход. Пак снощи, както се бях ядосал и вече набрал достатъчна търговска ярост и инерция, та поръчах и едни нови столове за кухнята. Ние отдавна им се каним на нашите да ги сменяме, че се изтъркаха от употреба, макар последните да не са счупени, ако се погледнат отстрани. Обаче тези домакински вещи са толкова евтини вече, че не си заслужава старите да се поправят или освежават - направо се подменят с нови. За четири стола платих $169, като изпращането им по пощата е за сметка на компанията - те поемат масрафа. На нас ни трябват само три - четвъртият може да го подарим на някого. Квартирантката прояви желание да прибере нашите стари столове и ние с готовност ще ѝ ги преотстъпим - в противен случай трябва да се чудя къде да ги изхвърлям, защото са обемисти и не могат да се напъхат в кофата за домакинския боклук; даже и на части да ги разглобя. Обаче почивката ми свърши; ей, че тъпо - потапям се в кацата с катрана...
12.09.2012 - И както нищо не правим и само чакаме да ни мине времето, неусетно дойде и следващата седмица, а аз така и не помня вече до къде бях стигнал с разказа си. Понеже напоследък взехме по-редовно се чуваме и виждаме с тези компютри, забравям какво съм казал и какво съм премълчал - губя нишката на информацията, един вид. Мисля, че за последно описвах тревогите си около непристигналият ми от Сидней лаптоп. Ами той продължава да не е пристигнал и към днешната дата и час - аз не само предполагам, но започвам и да съм сигурен вече, че въпросният никога няма да стигне до нас, по простата причина, че най-вероятно пък не е бил изобщо изпращан. Това са мои догадки и тъмни съмнения, които нито могат да се докажат, нито могат да ни доведат до някакъв щастлив край или по-ведра развръзка на проблема. Продавачът твърди и се кълне, че го е изпратил; аз от своя страна не съм получавал нищо и всички сме прави по принцип, само че аз съм малко по-малко прав, защото все пак от моя джоб излязоха парите, а насреща си нямам нищо в замяна, освен един гол… охлюв, бре (не е това, което си помислихте отначало)…
В такива и подобни мрачни настроения посрещнах съботния ден, когато рано сутринта ходих и до двата пощенски клона в нашия квартал, за да търся “от умрял писмо”. Навсякъде ми казаха, че за да направят те издирването на някаква си евентуално изгубена пратка, първо им е необходим номерът ѝ, както и да знаят данните поне от коя поща тя първоначално е била изпратена. А тази информация липсва тотално, защото самият продавач я няма в наличност - просто защото такава изобщо не съществува, според моите черни предсказания и смразяващи предположения. Върнах се неудовлетворен в къщи, защото наивно продължавах да се надявам на някакво чудо и че пощаджийката ще бъде достатъчно любезна да открие точно моята (несъществуваща) пратка измежду хилядите останали колети в склада - иглата в купа сено сигурно по-лесно би се намерила; както винаги нашият случай е малко по-тежък и специален.
До обяд имахме урок с учителката, а следобеда излязохме на разходка. Ходихме пак до един от парковете с люлки, пързалки, аквариуми и други атракции. Привечер се прибрахме и аз опалих камината на двора. Бях омесил малко пробни кебапчета - колкото за доказване изправността на рецептата. И там имах известни разочарования, защото каймата беше стояла дълго време замръзнала в камерата на хладилника и изглежда това до голяма степен вреди върху качеството на крайния продукт. Другият път ще пробвам с прясна кайма, направо от касапина и ще докладвам за резултатите. За съжаление в Австралия не продават такива готови полуфабрикатни изделия от националната ни кухня и всичко, което ние харесваме и искаме да опитаме като вкус, трябва да си го приготвим сами. Даниела е овладяла тайната на кюфтетата, но аз още ентусиазирано експериментирам с направата на кебапчетата…
В неделя до обяд се занимавахме с домакински мероприятия и дейности от общ характер, а следобеда отидохме на българското събиране по случай Съединението на България. И там бяхме само шепа хора, почти все едни и същи с малки изключения, но изкарахме доста весело. Толкова весело, че на края една малка пиянска групичка отидохме да си довършим започнатото през деня у Желязко, който е и президент на клуба, та съвсем се оплескахме и на края малко омаскарихме иначе най-големия ни български празник (Съединението на Източна Румелия с Княжество България е по-важно и от Третомартенското уж Освобождение на руснаците даже, ама сега не ми се впуска в обяснения на исторически подробности).
Седмицата започна с интензивния си ритъм и обичайното напрежение на работа. В понеделник вечерта с Ванеса ходихме да се срещнем с един наш познат, който търгува с музикални инструменти и по-специално с големи електронни органи. Той искаше да я чуе как свири, да разбере какви са ни намеренията за бъдещето и междувременно ако се натъкне на някакъв подходящ инструмент, да ни се обади, за да го купим. Нивото на Неси вече започва да излиза извън възможностите на нашия орган в къщи и за да може тя да върви и напредва в свиренето, трябва да мислим за нещо по-професионално.
Вечерта Неничко ни беше на гости - този път сам, защото Меган ходи на училище до късно, та нямаше как да дойде и тя. Той пък по време на неговите похождения през почивните дни изглежда е настинал, защото не му беше никак добре - хапна набързо, взе едни хапчета и си тръгна. Днес е вече сряда и продължава да е болен - напред щеше да ходи на лекар, за да му изпише лекарства. Трябваше да тръгне за обекта, но сега това ще стане в петък, ако е по-добре. Ей това се случва около нас - нищо вълнуващо общо взето, но все има за какво да мислим и да се тревожим...
17.09.2012 - Около нас затишието се запазва с константната си величина и в житието ни продължава да не се случва нищо извънредно. Най-интересното събитие несъмнено беше отбелязването 80-те лазарника на скъпата ни майчица, който ритуал се извърши с всичките му подробности баш навръх рожденият ѝ ден в събота вечерта (15 Септемврий, лето Господне 1932…). Преди това бях зает с разнообразни служебни задачи - съчиняване и писане на покани за Коледното тържество на българската общност; имах и други странични кореспонденции и комуникации, поради което не ми остана много време за моите подробни отчетни дописки.
В четвъртък вечерта имахме мило посещение на две наши булчета, дето се наговорили да минат вечерта и да се видят с Даниелчето. Добре ама завалийките се натресоха и на мен, като неин неотлъчен семеен придатък и трънлив израстък, че като ги вкарах всичките в механата си спретнахме едно много стегнато и вълнуващо тържество, макар и не съвсем планирано. Едната по някое време си тръгна (на Доктора жената), но с другата си събеседвахме до среднощ, която впоследствие остана и да спи у нас в резултат на вече доста напредналият нощен час (разбира се, че не при мен, а в резервната стая, която сегиз-тогиз като се наложи ползваме и за изтрезвително помещение). На другия ден всички бяхме на работа, но добре поне че беше петък, та поминахме малко по-леко със служебните си натоварвания.
В събота станах рано да вървя за месо от нарочен касапин. Исках да го смеля и да направя кебапчета за вечерта. И след като изпътувах близо 60-70 километра из улиците на града, в крайна сметка се прибрах с една свинска плешка на цена $3.99 килото (бензина тук не го смятам, защото го отчетох в друга графа – “Разходки и удоволствия в тиха ранна утрин...”). Така веднага след като се прибрах се заех с приготовлението на каймата. Разбивах майонеза, занимавах се и с други неща, докато стана време за урока на Ванеса. С нея излязохме в 11:30 - след час бяхме в студиото на учителката, която ни го отстъпва понякога за упражнения и допълнително свирене. Обикновено това става в случаите, когато е заета в катедралата с разни мероприятия и ние използваме времето за репетиции, докато я чакаме. Така урокът свърши официално чак в 15:30 и докато се приберем, трябваше вече да посрещаме и гостите. То пък добре стана, че те закъсняха малко, та имах достатъчно време да нацепя пъновете и запаля оджака за скарата. Времето все още не е подходящо за моабети на теферич, защото или духа вятър на двора, или пък е достатъчно хладно навън - точно толкова, колкото да не е приятно за по-дълго заседяване по масите (нещото обаче, което ние най-много си обичаме и тачим...)
20.09.2012 - Седмицата пак замина - с много зор на работа и допълнителни неприятности (пак от там). Онзи ден вече стана ясно, че дните ми в тази компания са преброени и считано от следващия петък насетне, моите скъпо платени, но особено висококачествени услуги няма да са им нужни повече. Разгеле, защото аз и без друго напоследък не можех да ги понасям - всичките до един, без никакви изключения. Сега не ми се отварят нови теми, за сравняване степените на подготовка и прецизност между един европеец като мен например и образованите на местна почва некадърници. Просто вземам си дърмите и се махам, като с най-голямо удоволствие това щях да направя още веднага, щом чух за съкращението - но отново финансовите интереси ме карат за кой ли път пореден да си наведа главата и пречупя гордостта на личността си. Ще им взема парите за още една седмица (да не вземе някой тук да ми завиди пък, без да се вземат под внимание текущи разходи за ежедневни нужди и човешки потреби). Нямам много други алтернативи за работа, защото през последните няколко години съвсем се бях откъснал от тези проблеми. Не съм поглеждал и каква е ситуацията на работния пазар (борсата, така да се каже) и дали има търсене на такива специалисти като мен. Тези дни и с това ще се занимая, белким пък излезе нещо от някъде…
Онази вечер имах невероятни проблеми с Интернетните връзки в къщи. Някой успял да използва моя адрес и от него започнал да разпраща компютърни вируси и друга помия. Обаче от компанията бързо улавят хакера и го изолират, само че в същото време онези блокирали и моя достъп до Интернет. Та имах разправии по телефона цяла вечер, докато възстановим всичко така, както си е било преди този инцидент.
Снощи пък трябваше да се подготвяме за днешното ни ранно ставане - Даниела и Ванеса заминаха сутринта за Аделаида, но полетът им беше в 06:30. Заради единият час пътуване от нас до летището в Бризбън и още толкова време, необходимо преди отлитането на самолета, аз вече в 05:20 бях на обратния път за насам, а в 06:10 – и на работното си място даже. Довечера ще стоя тук, докато ми виждат очите, след което се прибирам на спокойствие във вече опразненият от глъч и шум дом. Имам запланувани множество дейности, но за колко от тях ще ми стигне времето, не знам все още…
21.09.2012 - И днешният ден е белязан с някаква светла дата, ама не помня какво точно беше. Дали пък не е Кръстов ден, а? – нарочно ще проверя довечера в календара, пък белким го запомня. Аз продължавам с последните си издихания да изтлявам на тази работа и колкото повече наближава закономерният ѝ край, толкова по-силно я намразвам и ненавиждам. Но то е така с всяко старо нещо - надеждата за новото, неизвестното и ужким по-доброто винаги надделява над чувствата в момента. Така е даже и при повторната (а и всяка следваща...) женитба - спомням си като се разделихме навремето с моя дразнител и отидох да живея временно при Методи, изпълнен с най-грандиозни и велики мечти за бъдещето, на една от нашите многобройни алкохолни вечеринки той ми каза следната велика мъдрост: “Какво точно представлява втория брак? – Един отчаяно-ентусиазиран скок, от трън та на глог!”, защото и той има доста стаж по темата със женитбите. Та и аз сега се надявам, че следващата ми работа ще бъде по-търпима и поносима от тази и с тези светли надежди, още снощи засилих няколко кандидатски молби, пък да видим какво ще става от тук насетне. Както всяко начало си има своя край, така и моята поредна работа, бавно но сигурно се изнизва пред погледа ми. Лошото е само, че нямам резервни варианти и други алтернативи. А като се прибави и общото трагично състояние на световната икономика и в частност на австралийската, нещата може да отидат и съвсем към плач. На всичкото отгоре наближава и Коледно-Новогодишния сезон, в който всеки мисли повечето за почивки, а не да назначава нови работници и служители. Плюс в добавка идва и почетната ми средна възраст (което всъщност е с обратен знак и съвсем не е положителна величина). Тук, както и навсякъде по света търсят кандидати поне с 20-годишен трудов стаж, но не по-възрастни от 25-30 години. Е, аз от своя страна ще правя всичко възможно и каквото е по силите ми за намирането на нова работа, но се опасявам, че пред мен се е задала една неопределено дълга неплатена отпуска...
Снощи работих до късно, че трябваше нещо да се свърши спешно. Прибрах се чак в 18:30, когато навън беше вече мръкнало. Мислех да си разтъпча малко кокалите, но в тази тъмница не ми се излизаше и се занимавах с моите ръкоделства в къщи. Трябваше да си актуализирам резюмето, с описание на последната работна позиция и характер на дейност. После намерих 5 обяви за работа и изпратих по един комплект документи на всичките. Бъзиках се с компютъра до някое време и докато се обърна беше станало 23:00. Не съм и ял даже като хората - умишлено хапнах нещо на един крак, за да не се заседявам на софрата. Щото аз седна ли един път, ще рече салатка някаква да си направя, колкото за по едно разяждащо аперитивче или пък нещо на танур да си нарежа – с лечебна цел, да лекувам холестеролните си отпадъци с ракийка и червено винце. А аз последното не го долюбвам особено много и все го отбягвам, пущината. Даниела е купила едно кисело и горчиво вино, което е толкова противно, че чак разваля вкуса на лимонадата, с която си го разреждам. Аз обичам сладки и тежки вина, които пък не били чак дотолкова полезни за организма – добре де, ама на мен баш те са ми вкусни на езика, а не горчилаците на Винпром-а. И нали всичко вече правим по рецепти и с лекарски предписания, та сега и пиенето ми е под контрол и с някаква ограничена мярка…
Довечера ще имам по-малко служебна работа в къщи и ще мога да посвърша барем една част и от личната си дейност. Имам да пиша разни неща, да творя и т.н. Утре съм запланувал да отида в Бризбън. Намерил съм един майстор на компютри, който ми предложи да погледне повредения лаптоп на Ванеса и ако може да го поправи. Та се надявам с неговите способности и умения да му възкръснат житейските функции и способности – независимо, че гаранциите за това са никакви, надеждите ми отново са големи.
А пък онзи ден моля ви се, когато ми казаха че ми прекратяват договора, какво ми стана не знам, но ме затресе нещо в главата и като си седнах съкрушен и смазан на бюрото, ето какво сътворих. Стори ми се ритмично и в същата минорна тоналност, в която ми скърца душата и сега - после пък ми досвидя да го изтрия; амчи любовна лирика си е то все пак, не е куха и изпразнена от съдържание проза. Препечатвам го тук без съкращения, само с известни малки подобрения:

Аз помня още първата ни огнена целувка,
когато плахо в лепкавия сумрак на нощта,
дари ме ти с най-женствената си милувка,
и в този миг открих искрицата на любовта.

Хлапак бях аз тогава – а пък ти каква мома...
Едва завършил своя трети прогимназиален клас
и към село си побързвах - да се връщам у дома,
че без теб тъй скучен бе ми, дългият учебен час.

Но пък и самин не можех – трудно беше, не шега;
за живота много книги, в захлас не бях аз твърде чел -
и той така жестоко ни помете с ледената си вълна,
даже помен не остана от романът наш, доволно смел…

Сега сме вече стари, с отдавна мъртви за любов души.
Покрай внуци и деца изтлява бавно земният ни път.
Ти до теб с един по-близък, аз при друга с чужда плът -
копнеещ вечно за един със друг и тежки от сълзи очи,
безмълвно чакам Господ Бог отново да ни събере,
вече там високо и далеч от хора - в своя тих небесен рът…

Още си бия хала на главата: какво аджеба, ме цапна в слепоочието онзи ден така зловещо, че да напиша всичкото това? За коя целувка иде тука реч и коя ще да е таз моя пуста, пламенна любов голяма? Боже, мили – абе аз да не би да съм писал за безпределната си любов към работата? – ами да, това със сигурност е моята “невъзможна” любов. Такава няма на земята – а не мисля да я има и горе в небесата. Но коя е все пак музата на тези стихчета – нямам и идея даже кому съм посветил това (или пък причинил…). Със сигурност обаче ще се допитам до всички мои почитателки и ухажорки - дано някоя от тях да си признае (и припознае себе си)… Изперколясах хептен вече, мамка му – щом и стихове почнах да съчинявам; а пък е едва вечерта на отминаващият вече съботен ден…
24.09.2012 - Навлизам във финалната отсечка на поредната ми своеобразна надпревара и борба за парчето хлебец сух. От миналата седмица започнах да разпращам по някоя и друга молбица за работа, но за сега обратната връзка някак си отсъства, липсва. Ежедневно ще проверявам каква е ситуацията и своевременно ще си подавам документите, пък ако на някого дотрябвам и е решил да ми даде пореден шанс в живота, най-лесното е да отида на новото място. Само че първо трябва да ме поканят, че тогава чак да се глася за път.
Самотните ми дни също свършиха - неусетно бързо, защото си имах достатъчно много занимания из къщи, та не съм скучал. В петък вечерта се занимавах с изпращане на молби за работа. В събота сутринта станах както обикновено по-раничко, че да си свърша още някоя работа преди да изляза. В 09:30 имах среща с един човек от Бризбън, на който трябваше да занеса повредения компютър на Ванеса, с надеждата да го поправи. От там хукнах по мои търговски обекти, които не бях посещавал, откакто се откъснах от този район - близо 15 години вече. По път спирах из месарници и зеленчукови магазини, отбивах се в крайпътните гаражни разпродажби, по магазини за компютри ходих - въобще направих си една много произволна и безцелна екскурзия, чрез която оползотворих и убих по най-качествен начин почти целия ден. По някое време, докато безпризорно се търкалях из улиците на столичния град, по телефона ми се обади един търговец, с когото отдавна имах предварителна уговорка да купувам едно дебело корабно въже от него. Та ходих и тази стока да си прибера, която запълни целия багажник на колата. Взех едно парче с дължина 60 м, но понеже е дебело и грубо - хем много място заема, хем и доста тежи. С това въже ще намотая лампите до скарата на двора, защото старите вече са прогнили и са започнали да се разпадат.
У нас се прибрах чак към 17:00 - ожаднял и премалял от глад. По някое време из града си купих една лимонада, колкото да не припадна докато карам, но от обикаляне и търговия не ми останаха сили и време да обядвам. За това всичкото си го взех на един път с вечерята - салати, аперитиви, първо/второ/трето и т.н.
В неделя също се занимавах из дома, главно с писане и други странични дейности в промеждутъците. В ранния следобед излязох за една кратка колоездачна обиколка из квартала, след което пак продължих до вечерта. По някое време Нени дойде с Меган да си вземе нещо от нас, но не се застояха много, защото бързаха за някъде. Разбрахме се, че другата неделя ще ни дойдат на гости за вечеря и по-дълги раздумки.
От чудене какво да правя снощи, сготвих един мощен боб, който сигурно ще има да си ям сам до Коледа поне. Още не съм го опитвал на вкус, защото снощи бях вече подхапнал набързо, а боба вря до 23:00, когато го изключих и оставих да изстива на котлона. Накълцал съм му едни пресни мерудии, разни остатъци от пушени сланинки – въобще, стана изключително диетичен.
Довечера ще ходя до Янкови, той нещо да ми погледне компютъра и вероятно от тях направо ще поемам към Бризбън, от където трябва да си прибера домочадието след тяхната ползотворна и творческа екскурзия до Аделаида. Самолетът им пристига много късно – чак в 23:30 и докато се приберем и легнем ще стане сигурно 01:00. Аз тези дни започвам работа все рано - в 06:00 съм вече тук и карам по 12 часа смяна. Но от другата седмица като си остана в нас, ще почивам повече и ще се отдам на забавления и лични удоволствия.
В петък следобед трябва да бъдем в катедралата при учителката на Ванеса, защото тя ще има самостоятелна изява в неделя и трябва да репетира по-усърдно. От там насетне ѝ започват изпити и други ангажименти, като всичките са струпани през Октомври - така просто се случи, че някои се паднаха дори в един и същи ден. Сутринта е изпита по пиано, а следобеда Ванеса е на един фестивал, на който ще мери сили с много добре подготвени азиатски деца (предимно корейчета, които са като малки пружинки във всяко едно отношение)…
27.09.2012 - Предпоследен ден на работа и последно мое включване за тази част от повествователната ми лична драма. Довечера като се прибера у нас ще подготвя малката пратка и заедно с другите дреболии за вас, в събота или още утре ще я изпратя на пощата. Нямам нищо ново, с което да се похваля или да раздвижа скучните редове, които нижа като черни мъниста ден след ден. От следващата седмица насетне, като остана сам-самичък в нас, ще си събера ума и ще мисля какво да предприемам от тук нататък. От време на време изпращам по някоя и друга молба за работа, но всички те са или неуспешни или неподходящи за моя опит и експертиза.
И тъй като в продължение вече на цели 10 минути стоях и се зверих в монитора, без да мога да напиша нито ред, приключвам набързо тази страница с надеждата, че с отварянето на другата, нещата може да са се променили и подобрили.
Сега на всички изпращам горещите си прегръдки и целувки, като ви желая много здраве и спокойствие. Не се притеснявайте за нас, защото ние сме добре и временното ми оставане “на улицата” (па макар и поредно...), не е някакъв трагичен фактор, който да помрачава живота и настроението ни...

 Единствено ваш и (не)покорен син: Ангел…