Страници

петък, 17 април 2020 г.

Писмо No 85 (XI-III.1617) [#1]


Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо! Роднини, дружки и приятели!

26.11.2016 – Толкова ужасно много и от толкова дълго време насам говорим и мечтаем за едно и също нещо, а ето че то днес вече се превърна в един напълно реален факт, който дори се намира в процес на своето постепенно развитие. Радостният случай, за който ви мълвя към днешната дата и в настоящия астрономически час, се явява неописуемата ми душевна наслада във връзка с нашата най-после осъществена екскурзия до България, а пък развитието на това така вълнуващо събитие се състои единствено в постепенното ни приближаване към крайната цел – Татковината, в най-общ план и по-конкретно: нашето, желателно безаварийно кацане на летище София. В момента се намираме в самолета за втората и най-дълга отсечка до финала (от всичко възможни три…), летенето по която ще продължи около 12 безумно дълги и отегчителни часа. Преди малко излетяхме от Китайския гигант Хонг Конг и сега се реем някъде из въздуха по трасето към Европейската столица Виена - обаче пък предвид огромното разстояние, което ни дели до там, чувството у нас е като да стоим и тъпчем на едно място, без изобщо да мърдаме на някъде. Локалните часовници, съгласно местния часови пояс показват време около 12:30-13:00, след като от лицето на земята се отлепихме точно в 11:00. Добре ама ние наред с всичко се движим и баят бързичко (скоростта, с която прелитаме над земи и морета е в границите на 850-900 км/ч), което означава че преминаваме от един времеви пояс в друг, без дори и да се усетим...
Налага се от време на време да прекъсвам репортажа си на живо, защото стюардесите непрекъснато раздават по някаква благина: де някое и друго скромно и мизерно аперитивче; после пък изтърсиха и обедите на камара, поради което миниатюрната ми писалищна масичка отпред беше отрупана с всякаква посуда и множество хранителни блюда. Сега обаче, точно с придвижването ни напред в посока към добрата и стара Европа аз няма да ви занимавам, а вместо това ще се върна доста по-назад, почти на изходния пункт и ще преразкажа, как аджеба се стигна и до тук.
Преди почти цяла седмица вече изпратих поредното си послание от тази част на света, което предполагам, отдавна е станало само една стара история, след като веднъж сте го прочели и давността му вече е преминала като срока на годност върху етикет на посиняла от прекомерното си стоене на витрината в супермаркета изкуствена шунка. През последните дни нямах много ускорени служебни ангажименти, поради отсъствието на моите шефове и преки ръководители, които до сега най-усърдно и безмилостно ме захранваха с постоянна работа. В продължение на две седмици те бяха на работно посещение при братския китайски народ във връзка с някои последни уточнения по екипировката на проекта. През този период аз бях в постоянна връзка и на тяхно разположение, водейки кореспонденцията помежду ни и успях да приключа с всички задания и поръчки, които те ми спуснаха от там. Стана дори така, че моите хора снощи в 23:30 се завърнаха благополучно в Бризбън със самолета от Хонг Конг, докато пък ние излетяхме в 00:45 с абсолютно същия аероплан обратно нататък – разбира се, след като съответните служби веднага го подготвиха за нашия полет: основно почистване, зареждане с провизии, горива и т.н. През деня успяхме да си обменим някое и друго възторжено изречение с главния директор, под чието пряко подчинение се намира моето звено (в частност лично аз, като единствен завеждащ отдела по конструиране и изготвяне на инсталационната документация), но подробности от резултатите на тяхната визита в Китай все още нямам. Веднъж, след като се установим малко по-трайно и ние в България, тогава пак ще влезем в режим на периодичен контакт, чрез взаимен обмен на писма и кратки съобщения. Каквото и обаче има да става от тук нататък, то ще е чак след моето успешно завръщане в Австралия в края на Януари; именно с което поставям и точката на всичките си служебни обязаности за тази календарна година, както и за непосредственото начало на Новата 2017; да спи зло под камък, както казват старите хора (в случая буца лед, предвид зимния сезон в Родината)…
В оставащите дни преди отпътуването ни, двамата с Даниела окончателно пригласихме и огромните куфари с багаж, които ни съпътстват надеждно в трюма на летателната машина, като тук далеч не изпускам да спомена и всички други мини- и микро- багажлета, които пък вървят неотлъчно с нас в купето на самолета или накачулени по вратовете ни, дорде се придвижваме от ръкав на ръкав из безкрайните коридори на летищните комплекси по света: то не бяха палта, якета и шлифери, ботинки, полуботи и цели ботуши; че компютърна техника ли не щеш или пък фотографската ми екипировка да съм пропуснал? В чантата, наред с моя компютър, самият който тежи над 6-7 кила барабар със зарядното си устройство, намерихме място и за един таблет на Ванеса, който ѝ подариха Нени и Меган за рождения ден; башка от това, носим и един чисто нов лаптоп за една жена, който пък синът ѝ изпрати като армаган за майка си, а като пристигнем в Габрово ние от своя страна на драго сърце ще ѝ го поднесем лично от негово име. Не мога да не изброя в числото на аксесоарите и прословутата ми видеокамера, която не съм отварял и поглеждал почти откакто съм я купил преди няколко години – само я разхождаме нагоре-надолу по паралелите и меридианите на земната топка, за да не си помисли някой, че сме бедни и че ни липсва такава техника. В тази същата категория попада и фотоапарата ми, за който съм повлякъл цели 8 резервни и зареждащи се батерии, при условие че доказано вече работят едва 2 или 3 от общото им количество, докато за нормалните му функции са необходими поне 4 на брой. Изброеното до тук влиза в състава на фотографския ми антураж, но и това далеч не е всичко. По-нататък следват три куфарчета от средна габаритна величина, които минават за уж законният ни ръчен багаж - всеки от които е натъпкан до върха с кафета, армагани, бонбони, топли зимни дрехи и прочие необходима стока. На края, но не по своята важност и значение, трябва да дам известна гласност и за наличните дамски чантета на моите две кокони - натъпкани като пазарски торби по лютеничено време, на които едвам им се събират горните части, в резултат на което затварянето им със циповете отгоре е немислимо и отворите им зеят като пещерата на Али Баба. И отново тук спадат: тежката ми и дебела ватенка, шушлековото якенце на Ванеса, подходящо за полярна експедиция на Полюса и шикозното червено и вълнено палтенце на Даниелчето, с което смята да ме води на някоя постановка в Народния театър или в Операта. А пък за да са майка и дъщеря в един и същи тон на цветовата гама, за Ванеса също има едно подобно сетре от почти еднотипен модел, окраски и общи размери - всичко това се мъкне на ръце или в даден момент се облича едно връз друго, за да не бие много-много на очи по разните им там митници и гранични контроли...
Когато вчера следобед настъпи моментът на истината (“The moment of truth”, за който и друг път съм споменавал в настоящите си хроники…) и след като натоварихме всичко изброено до тук във фургона на по-голямото ни по вместимост превозно средство, в крайна сметка се оказа, че в купето на колата нямаше място за самите нас. Натоварени по този начин до ушите, снощи в 18:30 пристигнахме у Дарина, която щеше да ни закара до летището, а от там да върне нашата кола у тях и да я заключи в гаража си до завръщането ни догодина. На тръгване от нас изключих електричеството, спрях и водата за всеки случай, затворихме плътно врати и прозорци, заключихме портите, духнахме кандилото и напуснахме очертанията на колибата.
У Дарина постояхме 2-3 часа, колкото да стане време за полета ни през нощта. Аз у тях имах нещо да си пиша, та не съм се месил в женските им приказки с Даниела и нашето по-малко професорче - така или иначе в 22:00 ние кацнахме пред гишетата за проверка на багаж и паспорти, издаване на бордни карти и останалите служебни формалности във връзка с напускането на всяка една държава по света. Първото ни препятствие беше преодоляно сравнително лесно - паднахме се на гише с едно момче, на което хич не му беше от особено значение с колко багаж и дисаги потегляме на път (като “тонаж” имам предвид). Метнахме куфарите на кантара и докато циферблатът на последния отчете близо 30-килограмовото, че и над него индивидуално тегло на всеки един от тях, аз вече бях впил върха на пионерките си под измерителната му платформа и така подпирайки я самоотвержено отдолу с палеца на десния си крак, нещастният кантар не успя да потъне достатъчно дълбоко, като по този начин и стрелката му не се отклони застрашително на дясно, отчитайки недопустимите свръхбагажни стойности, които поначало бяха извън законосъобразното допустимо тегло от 22-23 кг на парче денк. Макар че примерът ми с шибания кантар е малко метафоричен, имайки предвид, че в днешните модерни времена измерителните прибори за тегло ги правят с цифри, а не им закачат отдавна отживелите вече черни стрелки, думата ми беше да подчертая пред любезния читател за усещането, когато човек гледа безпомощно и безмълвно как цифричките на дисплея почнат да се въртят една след друга до умопомрачение, наподобяващо много на стрелката, която се заклаща към критичната червена зона по скалата на циферблата. Защото пък, съгласно физическите закони една трийсетина килограмова мешка си остава точно 30 кг, независимо дали я теглиш на медицински кантар или с аптекарски везни – спасение няма...
Приятно облекчени след успешното прескачане на едната бариера и само частично отпуснати душевно, предадохме трите големи куфара за пренасянето им през половината свят директно до тяхната базова точка в София, а ние продължихме притесненията си във връзка с остатъка от нашия багаж, който вече по всякакъв начин трябваше да мине за ръчен и за лично ползване по време на полета (съгласно нормативните документи на гражданската авиация и законите на международното въздухоплаване). Добре ама нас и този път Господ ни избави от проблеми и усложнения, успявайки да натоварим в самолета абсолютно всичко по нас без остатък; и това пък ако не беше късмет и Божия поличба - здраве му кажи! Навлечени с палта и якета едно върху друго, на проверката трябваше да се разсъблечем до първичното си ниво на риза и гащи, да наизмъкнем всичката фотографска и компютърна техника за оглед и сканиране под лупа и микроскоп, но добре че там поне нямаше везни и кантари, които да ни помрачат настроението и осуетят пътуването.
След известно размотаване из летището с цел загуба на време, в 23:30 вече всички пасажери бяхме натоварени на борда и точно както беше по разписанието, самолетът излетя в уречения от диспечерската служба час. Нощният ни полет беше гневен, неприятен и изтощителен поради теснотията между седалките и претъпкаността в кабината. Аз се опитвах да убивам времето си с писане, но призори сънят ме пребори и положих глава на седалката за евентуална кратка дрямка. Не ми се удаде такава възможност, разбира се, но все пак се свивах на кълбо със затворени очи, в което състояние дочаках пукването на зората и поднасянето на закуската. Час-два по-късно пристигнахме в Хонг Конг, който ни посрещна с дъжд, мъгла и хлад. Ние извън очертанията на летищната сграда не сме излизали, но дори и през прозорците ѝ си личеше добре, че времето зад стъклата им е доста противно и мизерно за идващото от вечно лято нещастно човешко същество, забравило какво е студ, мраз, скреж, сняг и мокри цървули. Ако изключим извънредното ходене на Даниелчето до България заради погребението на брат си през Януари на 1998, моите зимни спомени датират от още по-отдавна – някъде през далечната 1991, защото пристигането ни в Австралия през 1992 беше едва през есента и зимата на практика не беше настъпила, когато тръгнахме за големия червен континент. Излишно е да пояснявам, че Ванеса пък видя малко сняг в една пряспа преди няколко години в Нова Зеландия. Тогава тя беше и доста малка, та го помисли за изкуствен – оставен там, да му се радват туристите. Така че срещите ни с мразовития европейски климат тепърва ще предстоят и ще бъдат изненада за всички нас, целокупно като социална единица.
Вероятно се чудите как и на какво пиша в момента - след като лаптопът на нашия приятел се яви по-актуален за пренасянето му през далечните земи и морета, ние се лишихме от компютъра на Даниела, който аз смятах да взема с нас, че да го ползвам за моите трансконтинентални репортажи. Вместо него експлоатирам това миниатюрно компютърче, което има завидна продължителност на батерията си. Синът ѝ го е купил чисто нов от местния ни Kaufland за някакви си $200 - оставям настрана допълнителните средства, които му е коствала доставката на пакета до нас – нарочни куриери на DHL вчера го донесоха директно в къщи, буквално минути преди да тръгнем; за малко щяха да ни изтърват. Предполагам, че аз също можех така да постъпя с вашия, за да подменим повредения лаптоп на татко, вместо да алармираме тоз и оня, купувайки хорските боклуци - но сега е твърде късно за покаяния; тя се свършила вече, пак благодарение на приятели и близки…
От дълго време летим над Китай, след което прелитаме над Индия. Долу под нас сякаш е лунен пейзаж и няма никакъв живот - камъни се редуват с чукари без нито едно населено място. След като напуснем въздушното пространство над Азия, местим се над Путинова Русия (ще прехвърчим баш над главата му и петолъчката на Кремъл). Като прегазим и нея (и ако онези отдолу не свалят аероплана с някоя заблудена ракета, ужким предназначена за другаде…), завиваме леко наляво и прелитайки над Украйна, Беларус и част от Румъния, миг след това ще сме кацнали в Австрийската столица - Виена. Летим на височина от 10,500 м, а температурата на въздуха е -60°C. Сега, като се вглеждам по-подробно в картата на маршрута, установявам че май няма да хвърчим над Индия - тя се пада малко по-встрани. Вероятно това отдолу под нас са разните му там Бангладеши, Пакистани и прилежащите им покрай тях държави, но пустошта която се вижда през илюминатора на самолета е буквално отчайваща. Сигурно още живеят по пещери и землянки тези хора – щото пък някаква по-открояваща се цивилизация изобщо не се забелязва. Специално ще погледна в атласа къде точно е преминало трасето на полета ни. Иначе времето е привидно слънчево и няма нищо общо с Хонгконгската киша, но все пак - зима си е все пак там долу; няма ‘лабаво...
…………………………………………………………………………………………………………………….
… КРАЙ! Не мога да отлагам повече и дните ми да минават толкова глухо и незабелязано. Вероятно това ще остане най-злополучното писмо от цялата ми 25-годишна поредица, след като вече с дни и седмици наред някак си избягвах началото на неговото продължение. Естествено, причините за това се крият във все още пресните спомени и впечатления от почти двумесечното ни пребиваване в България, след завръщането от което забелязвам един лек спад, специално в моя пословичен вече писателски ентусиазъм. На първо място дойдоха ангажиментите ми със служебната работа, която се беше натрупала достатъчно много и не търпеше вече никакви отсрочки - независимо под каква обективна или субективна форма са поднесени. Именно поради тази уважителна причина аз се лиших от една малка морска екскурзия, която Даниела беше организирала по случай щастливото ни завръщане от смразяващия сняг до пояс обратно под палещите лъчи на Австралийското огнено кълбо и наше общо световно светило. И от отрицателните двуцифрени температури на Европа, още с кацането си на летище Бризбън, ние изедин път се оказахме във фурната на 35-градусовата преизподня. Тази аклиматизация продължава и до ден днешен – нежеланието ми за правене на каквото и да било ме е обзело до степен на мечешката зимна летаргия. На всичкото отгоре и в служебен аспект, за момента се занимавам с една скучна и досадна материя, която е много еднообразна и ме отегчава до краен предел, но която така или иначе трябва да се приключи, че да вървим напред (ужким, де…). Аз дори и сега не мога да започна изложението си в своя строен и строго уставен вид, защото умът ми скача хаотично от случка на случка, та само пълня редовете с плява, без с това да казвам много – да не река даже и нищо.
Днес е неделя – за протокола, 05.02.2017; сабалам станах сравнително рано като за нормален неделен ден - още в 06:00, че да имам спокойствието да опиша одисеята си до съответния час, преди да излезем за бални обувки на малката принцеска. За късото време, с което разполагам аз едва ли ще успея да разкажа всичко, което ми идва на ума и което ми лежи на сърце, но поне ще се опитам – дано пък се получи нещо. На всичко онова обаче, преживяно и видяно в белоснежната ни Татковина сега баш няма да се спирам – ще го изчакам да ми поотлежи и втаса още малко в мозъка, а пък впоследствие може да вмъквам по някой и друг откъслечен и забравен епизод. Този период със сигурност ще остави много трайни и дълбоки следи в съзнанието ми с прекрасната и незабравима зима, на която станахме свидетели – толкова много сняг не си спомням и в детството си да съм виждал даже! Срещите ни с близки, роднини и приятели също ще запазя като един от най-скъпите ми спомени, наред с впечатленията от всичко видяно и преживяно – заедно с всички и поотделно с всеки. Добре че беше и тази кола под наем, която имахме под ръка почти през цялото време на нашето пребиваване, та барем с нея осъществихме всякакви близки и далечни пътувания из страната, които с обществения транспорт или по какъвто и да беше друг начин просто щяха да са немислими и съответно неосъществими. Престоят ни в София и всички екскурзии до Боровец и Пампорово бяха предварително организирани от Дани, така както и наемането на колата – не мога да не ѝ припиша заслугите единствено и изцяло на нея, защото аз сам едва ли щях да имам търпението да се занимавам с всичко това. За щастие тази година снегът беше наш постоянен спътник, което допълни празничната обстановка и настроение на само по време на светлите Коледно-Новогодишни празници, ами и доста време преди и след тях – а истинската зима продължи до самото ни отлитане за топлите страни…
На това място аз само за малко ще се отклоня от ежедневието и злободневките, за да предам вълнението и преразкажа преживелиците след първото ни вкусване на глътката леден въздух, който поехме с цели гърди при кацането ни в София. На Виенската аерогара не сме се мотали много, тъй като полетът ни за България беше почти в непосредствена близост, след като пристигнахме от Хонг Конг. Единствените ни опасения бяха свързани отново с прекомерното тегло на ръчния ни багаж, който този път строгите потомци на арийската раса следяха едва ли не до грам. Няколко души от опашката пред нас дори бяха върнати да изхвърлят част от инвентара си, но ние специално минахме между капките като по някакво чудо – самият Господ беше слязъл от небето и крачеше невидимо редом с нас по перона, отваряйки ни всички врати, които за другите сякаш оставаха някак си залостени (образно казано). Какво по-добро посрещане на родна земя? – грабнахме си куфарищата от лентата за багажа, нахвърляхме се в едно такси плюс колата на братовчедката и хайде – директно в апартамента на ул. “6-ти септември”; ъгловата кооперация с “Графа” – баш срещу печално известното МВР в градинката пред Християнския храм “Свети Седмочисленици”.
Временното ни пребиваване в това жилище под наем беше организирано от Даниела (ето – отново тя; аз що ви разправям, че тя си заслужи похвалите и обра всички лаврови венци заради своята активна и безупречна организаторско-диспечерска дейност). Заедно с родителите ми там изкарахме няколко паметни дни и нощи, през което време посрещахме и изпращахме скъпи гости, ние самите направихме няколко посещения при близки, роднини и т.н. Стратегическото място баш в центъра на столицата беше нарочно подбрано, с оглед да не ни е нужен никакъв друг транспорт, с изключение ползването на метрото и то само от време на време. Всичко беше на пешеходно разстояние около този наш базов лагер, който ползвахме много успешно за конак – парното бичи на “max”, топла вода се лее на поразия по всяко време на денонощието; печки, фурни и котлони под ръка – абе, царски си поминахме там, няма две мнения по въпроса.
Ден-два след като пристигнахме, ето ти ги вече и първите снежинки се посипаха от небосклона и се разнесоха из въздуха, а до вечерта вече преминаха във вид на парцали. Ванеса ги гледаше с недоумение как се стелят по скованата от студ земя, трупайки всяка минута все повече и повече белите си постели по покривите на съседните сгради и като че ли още не вярваше на очите си – истина ли беше това или просто някакъв неин детски сън? Няма по-красив сезон за мен от зимата – ама истинската, снежна и студена зима. Тогава все още не знаехме, че снегът ще ни съпътства почти през целия престой в Родината – на места повечко, на други пък по-оскъден, но във всички случаи Баба Зима беше в истинското си амплоа.
След определеното време в тази квартира, дойде време да се изнасяме към следващия ни туристически обект – Боровец. Натоварихме се шестимата в една кола, барабар с дисагите и поехме нагоре. Аз отначало бях доста плах и предпазлив в шофирането ми из София и въобще по пътищата на България, след като не се бях качвал на кола с ляв волан откакто продадох Трабанта през лятото на 1992 – няколко месеца преди да тръгнем за Австралия. По принцип това е малко шокиращо за някой новак, но правилата за движение навред са почти едни и същи – само че половината свят пълзи в дясната част на пътното платно, а останалата му част тъпче по лявата; балансът и равновесието в природата е спазено. След известен пробег свикнах да се оглеждам повече и по-старателно от вси страни (включително и откъм небето…), да мисля по-внимателно и да бъда нащрек, предвид останалите участници в движението, които минаваха за по-големи идиоти от мен самият. Така с взаимни отстъпки на пътя и проявена шофьорска толерантност спрямо отсрещните колеги зад кормилото, движението ни се извършваше гладко и безаварийно.
До това време снегът почти се беше вече стопил - не само в низините, ами се прозъбиха и планинските склонове. Пистите по Боровец ги засипваха денонощно с изкуствен сняг от нарочни машини, след като само два-три дни по-късно щеше да се открие и официалния ски сезон за годината. Само че вместо със запалени спортисти и скиори, по-честите ни срещи бяха със щастливо и безгрижно подпийнали студенти – последният ни ден на престой в комплекса беше на 08 Декември – Студентският празник. Докато почивахме активно в по-суровите планински условия, за база имахме едно малко апартаментче в някакъв хотел – точно срещу една от пистите, намираща се баш пред най-големия им местен комплекс “Рила”. Кръстосвахме пътищата на курорта надлъж и нашир, правихме си множество снимки, разхождахме се безцелно по студа и така времето ни мина по-скоро неусетно, ама и много приятно. На една от вечеринките в топлата, уютна кухня на хотелския ни апартамент, дружно взехме много интересно и същевременно адекватно решение за разширяване на нашето екскурзионно зимуване. Веднага след престоя ни в Боровец, Даниела и малката трябваше да заминат на търговско и развлекателно посещение във Виена, а три дни след това аз да ги посрещна на летището и от там вече да вървим към Габрово. Полетът им беше много рано на другата сутрин и те останаха да преспят в хотел на летището – оставихме ги с личния им багаж за пътуването, а ние с нашите надвечер продължихме към Пловдив. Преди това през деня посетихме старите разкопки на крепостта Цари Мали Град край с. Белчин, където изкарахме почти половината ден - докато се покатерим до горе, че да разгледаме всички исторически експонати и кули, после пък да слезем обратно долу на паркинга, където бях оставил колата и то времето си лети. Влязохме и в музея, където беседата на екскурзоводите беше изключително интересна и полезна с множество обогатяващи знания за славното ни минало като народ и нация.
Час и нещо-два по-късно, ето ни и в Пловдив пред домът на братовчедите. Е, малко се пообъркахме в града, докато им намерим улицата, защото един път вече мръкна доволно много, отделно дето целият град беше малко поразровен и разкопан заради текущи ремонтни дейности, прокарване на нови пътища, подлези, надлези и т.н. Така или иначе, вечерта си направихме една много съдържателна съвместна софра с роднините, преспахме у тях, а на другия ден поехме към Асеновград и Бачковския манастир. Това беше само един от лъчовете на екскурзията, докато вторият включваше посещение на други близки в Първомай и нарочно отиване до родното село на майка – с. Попово в миналото до 1950, а в днешно време именувано в чест на някаква загинала тъдява местна бунтарка от еврейски произход, с партизанско прозвище “Искра”. От тогава селото вече носи нейното име – с. Искра. Между другото, някъде из Ямболско също има едноименно село Попово, но то няма нищо общо с майкиното.
Та, така от Пловдив се подпътихме към Бачковския манастир. Там обядвахме, посетихме църквата, запалихме свещи, помолихме се Богу горещо за здраве, успех и дълъг живот - за нас самите и близките нам; почетохме паметта и на починалите. На връщане спряхме в Асеновград, където се намира църквата с Чудотворната икона на Св. Богородица и аязмото. Видях с очите си част от огромните дарения, златни накити и украшения, които в знак на своята признателност и дълбока благодарност, изцелени от мъките си богомолци са оставяли в годините на поклонение. Това беше един много забележителен момент, с който аз до тогава не бях запознат или просто съм подминавал в наши разговори и събеседвания. Поклон ти сторвам, наша скъпа и пресвета Божия Майко – за добрините, които си сторила към нас, грешниците и недостойни себеподобни. Благодарен съм и на моята собствена майчица, че ме заведе на това тъй свято и силно духовно място…
Следващата ни отсечка беше от там до Първомай, където също отседнахме у близки наши родственици. През деня се разшетахме из градчето, посетихме пазара с безбройните си сергии и всевъзможни боклуци, повечето предимно китайски – дори не и турски вече, както беше едно време в зората на едва зараждащият се, току прохождащ и нескончаем преход от социален комунизъм към капиталистически социализъм (такива понятия може и да не съществуват в политологията като наука, но пък за мен си звучат достатъчно правдиво и съвсем актуално към днешна дата). Вечерта и с тези наши роднини направихме една широкомащабна раздумка, с много домашно вино, силни ракии и царски туршии. Потънали в спомени по близки и далечни родственици, така и не разбрахме кога е минало полунощ – единственият критерий за късното време беше моето сковано вече и изтръпнало чене; трябва да е било от винцето, което аз обожавам и приемам неконтролируемо - по всяко време и на големи глътки като свето причастие. Добре ама това вино беше яко – не е и подобно дори на нашата австралийска помия от кутиите, с която си плакнем устите ежедневно и редовно. Като разбрах, че не ме бива повече за приятна компания и разтурихме вечеринката – всички по леглата, спим светкавично и на другия ден поемаме към родното място на мама.
Селото (Искра, демек…) е разположено току в полите на Родопите, на един хубав нисък склон – хем на припек, хем на завет; абе – райско кътче, като хилядите подобни, разхвърляни къде ли не из пределите на Татковината, но за жалост останали вече почти безлюдни поради ред социални, битови, икономически и политически причини. Майка ни заведе в училището, където са учили двамата с вуйчо и където пък баба ми Софка е била преподавателка на малките селски пъпеши и тиквички. Отсреща на мегдана беше църквата, в чийто двор са положени тленните останки на моите прадядовци, които по онова време са били свещеници. Отидохме да видим и родната мамина къща, която беше малко позанемарена, но все пак живееха някакви хора в нея. Тъжна картина, майка му стара; мъчителна действителност, ама какво да се прави – времето назад няма като как да върнем. Ако дедá ми Никола гледа през някой процеп нейде из отгоре, сигурно в гроба си се върти и покой не може да си найде, като вижда в какъв бардак са превърнали имотецът му…
С питане от тоз двор в онзи – ето ни у една отдавнашна приятелка на майка и ученичка на баба. А пък те завалиите, тъкмо налагат сланина с праз лук и сол за през зимата, занимават се с разни домакински дейности, буркани, тави, са’ани и тем подобни ръкоделства. Абе на село няма ‘лабаво – тъй да знаете. Там се бачка много и всеки ден е понеделник; съботите и неделите са предимно за гражданята. Само кога удари камбаната, народът се сеща да иде на черква – свещ да запали за живо или пък за умряло. През останалото време там пада работа от изгрев до здрач, че и на обратно биля – аз комай не съм особено навит за такъв суров начин на живот. Виж, на софрата вече си е баш харно – и у тези хора седнахме на обяд, че зелеви сарми ли не щеш, та пресен самун топъл хляб домашен ли не извадиха; то луканки и пастърми ли не бяха, че вино ли, дето се точи и пие направо от ведрото - башка ракията и другите питиета. Мен само за това ме бива най-добре – инак за копан и оран хич не ме търси. Обаче пък, ако ти е хартисало ланшното винце, на драго сърце ще ти помогна да опразним бъчвите, па да си ги налееш с новата реколта, ама за другото не ставам дип много. И ракия да пия мога успешно – абе, по принцип всичко мога аз; гъвкав съм и пластичен – като плазмодий…
След прекрасната непринудена и неочаквана среща с тези далечни познати, в късния следобед поехме обратния път към Пловдив. Нея вечер отседнахме у други роднини, с които също имаме много близки родствени и семейни връзки. Вечерта се видяхме с всички, хапнахме пак, сръбнахме порядъчно и се разхвърляхме по стаите за кратък сън. На другия ден трябваше до вечерта да сме се придвижили до София, където пък отново на летището да посрещнем Даниела и Ванеса, пристигащи от Виена, с които вече окончателно да отпътуваме и към моето, старославно родно Габрово - кажи-речи половин месец се подвизавах и подмятквах из Българията, а пък още до дома не бях стигнал и на куц крак дори.
За разнообразяване на пътуването и придвижването ни към столичния град, аз предприех малко по-разширено трасе на маршрута, като вместо по директната Пловдивска магистрала, ние минахме през подбалканския път – през Карлово, Сопот, покрай Клисура и т.н. На път се отбихме из градчетата да разгледаме наоколо, влязохме в някой и друг дюкян – повечето за обща култура и убиване на времето, отколкото с някаква определена търговска цел. Времето беше прекрасно – слънчево и същевременно студено, а горе славният, роден наш Балкан се беше лъснал в ослепителната си бяла премяна и върховете му, в пълен контраст сякаш стържеха синьото като мастило небе. Колата се държеше прилично, бързо свикнах с капризите ѝ и макар да беше с дизелов двигател, каквато разновидност за пръв път управлявах (ако изключим джипката на Неничко…), за момента се справях отлично – чак се учудвах от себе си и уменията, които имах. Е, все пак дясното движение на мен не ми е чуждо, след като в миналото съм навъртял не малко километри по нашенските и Източноевропейските пътни артерии – с мотор, с кола, с Трабант и т.н.
След многобройните спирки най-после пристигнахме на аерогарата, където посрещнахме нашите две пътнички – а след други 2½ часа си пиехме питието при мама и татя на Падало. От там насетне животът ни на екскурзианти се завъртя в добре познатият и известен на всички емоционален водо- и световъртеж – тоз да видим, с онзи да излезем, при трети да отидем на гости, а с всички заедно да се и напием, както подобава. Сума пелин и греяна ракия изпукахме, башка останалите сухи, влажни и кисели мезета. Времето за нас беше спряло, а всъщност летеше, та отлиташе чак – мамка му. Докато се обърнем и Коледата взе да наближава – а пък сняг да ти види окото, бако! Почти всеки ден, ако не през ден от небето се изсипваха нови порции – таман да се поразмекне стария и отгоре го затиска новият; до киша не сме стигали и кал не сме газили – само по пъртината. Такъв разтърсващ кеф не помня да бях изживявал скоро.
От дума на дума, чухме се и с братовчеда в Несебър – ей го къде е; взривяваме нафтата и летим към морето. Обаче когато младият Ангелъ Миховъ отива на гости при старият Ангел Михов, той мисли за всичко и за всички. А какъв по-достоен армаган да има от едно бидонче, пълно до върха с натурален и оригинален Змеевски пелин? – разбира се, че няма. Речено-сторено, тръгваме по заснежените планински пътеки – направо орем с дизела по баира през прохода Шипка. Заради преспите и наскоро навалелият сняг, горе на предела пред нас се разкри някаква фантастично красива и чудно приказна природна картина – това не може с прости думи да се опише; даже и да се види, човек в първия момент си търка очите да не би да сънува. Заскрежените борове бяха в състояние на пълен покой – нито полъх на ветрец, нито шум от жива душа; пълно мъртвило, ако се абстрахираме от ревящите нагоре камиони, стенещи под товара си, воят на закъсалите и боксуващи в снега автомобили и клетвите на техните шофьори – всичко това е част от пейзажа на околната среда, но на мен думата ми беше за друго. Тази колосална и повсеместна белоснежна премяна, наметната връз гърбината на целия Балкан можеше само да се нарисува с четки и бои от художник-виртуоз, а пък да се обрисува в мерена или немерена реч би било дело единствено на най-великите писатели - майстори на словото и перото. Имахме намеренията да се изкачим и до паметника, но подстъпите нагоре бяха затрупани в снежни преспи – нямаше изгледи за подобни планински траверси барем до пролетта, когато се стопят буците лед. Направихме си няколко снимки за спомен с прекрасната планинска обстановка и продължихме надолу към Шипченския манастир.
Оттатък върха, сякаш снеговете бяха по-малко и надолу пътят съвсем се изчисти. Попаднахме в съвсем друга България – не случайно географите я наричат Южна, вероятно защото там е по-топло и снеговете рядко се задържат продължително време. Виж, Северът е друга работа – там е вече истинската зима; именно там се раждат истинските хора и стават човеци – докато полето ражда саде едни тикви, ама карай да върви приказката…
Разходихме се из манастирските вилаети, запалихме по свещ, разгледахме костницата, разказахме на Ванеса малко от историята и се отправихме към Казанлък да ядем баници. Първо минах покрай родните казарми (или поне покрай спомените си за тях), но от постройките, където мина бойната ми закалка и уж там станах мъж не бяха останали и тухлите дори. Всичко беше изравнено със земята и превърнато на детски площадки, с изключение на военните блокове от едно време, където живееха безсрочно военнослужещите и техните семейства – главно офицери от по-ниските чинове, старшини и разни сержанти. Направих с колата един кръг, с надеждата уж нещо да разпозная – къде ти, братко? Всичко беше толкова много променено, до неузнаваемост чак – едва ми се възстановиха спомените за мои някогашни подвизи из градът на розите, но все пак от 1978 до сега са си близо 40 години; периодът на развитие е бил достатъчно дълъг и противоречив в много отношения.
На едно кьоше забелязах изпотените стъкла на някаква баничарница, ама от по-нов тип – няма ги вече онези, омазаните и схлупени закусвални, където около пещите се въртяха само изкусни майстори пекари. Сега този бизнес се държи от цигани и турци, но лично аз няма нищо против, след като хората си гледат добре и съвестно работата. На тази човешка прослойка музиката им е в кръвта, а пък готвенето – направо в сърцата и душата (стига разбира се, да не крадат чак толкова много). Така се заприказвахме с баничарката, на която споделих, че съм служил навремето в нейния град. Нищо чудно да е обикаляла и тя около портала и високите бетонни огради на Казанлъшките казарми, белким някое изпаднало войниче се врече да ѝ стопли малко шалварите – както и да е. Изпадам в обяснима носталгия, но аз под клетва заявявам, че циганка тогаз не съм барал; просто не ми е изпадала добра сгода, а не че съм нямал своите войнишки мераци (нали трябваше да стана ужким и мъж, както вече споменах малко по-отгоре)…
Като се поразкудкудякахме на воля и с останалите кадъни от баничарницата, изядохме си прекрасните бюреци, изпихме си бозата и поехме към с. Змеево по посоката на Стара Загора. На мен изцяло в акъла ми е техния световноизвестен пелин, на моите кокони обаче все бални рокли и обувки им се въртят на езиците; брей, майката му стара – каква неправда ме налегна! Целта им беше да минем и през Ески Заарата, че там видите ли имало някакви много страшни магазини, от серията на бутиковите вериги едва ли не, със златни синджири усукани и башка халки по тях. Рекох: дорде не натоваря виното от Змеево, не мърдам по никакви шибани дюкяни и техните сергии, а докато се водеха пазарлъците и се надхващахме чия стока е по-важна, кой стои най-отгоре и кой тук казва точно кой да кара влака, ето ни вече навлизаме в селото.
Дето вика народът, че с питане и до Цариград се стигало, та и аз така – от къща на къща, от една ограда на друга, тук куче да ме излае, там пък кучка да ме подуши и оближе, ама ей нá - хорицата най-накрая ме упътиха, та баш където ми беше целта на посещението ме изпратиха. Там във всяка къща има по няколко тона пелиново вино за продан – кеф ти бяло, кеф ти розé или пък като кръв червено; само си подлагай сурата под канелката и лочи директно от кацата – ама таквоз пък густо и у Рая чак го нямат! Тропам вежливо и възпитано, но и настоятелно с юмрук по портата – не след дълго ми отваря самият Свети Петър: млад момък, около моята възраст да речем. Тъй и тъй, жалвам му се – минах целия Коджа Балкан за две оки пелин; да си купя малко съм дошъл. Като ме видя, че съм разбирач и харен чиляк балканджия, оня действително отвори Райските двери и ме вкара в един олтар – вместо икони по стените, бъчви с вино наредени чинно във шпалир: от едната страна белия пелин, срещу му втасва червеният, а пък смесицата между тях се въргаля в съвсем отделна половинтонна бъчва. Казвай, вика – от кое да точа! Ама преди това ми гребна по един черпак от всеки модел за опитня – а черпакът иначе масивен, част от походна войнишка кухня и най-вероятно краден на уволнението; има-няма, ама до кило побира, ако не и малко горница. И това е само опитнята, мострата така да се произнеса и аз малко по-научному. Абе, викам – аз съм с кола, та не знам дали е твърде удобно… Всички сме с коли тука, бре! – прекъсва ми съмненията бодро момъкът – ние дорде не ударим по една паница на закуска, хич и не излизаме от къщи, че е срамота, добавя той убедително и настойчиво ми тика черпака пред вече посинелите от студ устни. Надви ме дяволът (ама и на мен много уговорки ми не трябват, че да кандисам; ако бях една жена - не знам, не знам…), па си наквасих и аз обилно гърлото – жадно засмуках от черпака, га че съм бил на сух режим през последната неделя. Сега дойде проблем от там обаче, че аз харесах и трите вида, но в края на краищата се спрях на две кила бяло и още две червено – че не беше и евтино, пущината, ама на човек като му се пие, та ценоразписа твърде не го забелязва. Прихвана ми ги петолевка за литър, но какво да се прави – тези жертви са допустими, щом се отнасят до лакомията на собствените ни задници. Едното шише щях да го нося на братовчеда, а другото – армаган на татко за Никулден, независимо че празникът му беше минал, както по новия, така и по стария стил. Обаче когато хората се обичат и уважават, ката ден им е празничен - нъл’ тъй! На изпроводяк пак ударих още малко от черпака на любезния домакин, за да не остава с погрешно впечатление от мен – мющерия съм му, все пак; трябваше да се представя достойно. Метнахме се на колата и полетяхме с бясна скорост към Августа Траяна.
Там действително намерихме един огромен търговски комплекс, модерен и лъскав, много подобен на нашите “shopping”-центрове в Австралия. И как няма да е така, след като ги правят по един калъп – каквито в България, такива и в Америка, Канада и навред по света. Че и стоките им биля, и те едни и същи: всичките все доставка от Китай и нито една от някоя местна производствена единица, дело на кой да е нашенски завод или фабрика. Аман от тез проклети китайци и боклучивите им артикули, дееба! – както и да е. Та, в този свещен дом на модата и кича (параклис или направо храм, бих добавил от себе си), моите моми се втурнаха да разглеждат витрините, докато аз се задоволих само с покорното си клепене подире им, без да жаля нито клетвите, нито пък попържните си. Така или иначе, в целия универмаг обувки за нашата абитуриентка не се намериха и ние, не след дълго и за най-голямо мое облекчение се изнесохме от там – вече по посока на Бургас, морето и неговите трудови хора. Така и не успях да се закача на прословутата им магистрала “Тракия”, ами пътищата ме откараха отново на подбалканската линия – класическия път за морския бряг, по който сме тъпкали навремето с години и по който през летния сезон ставаха невероятни задръствания от всякаква местна и международна паплач – предимно сборни Източноевропейски отряди, лагерници и жертви на СИВ, Варшавския договор и по принцип на “Системата” (тогавашната, която не беше много по-различна от сегашната – само с малки изключения, привидно в полза на потърпевшите). Минахме покрай Сливен, после през Карнобат и Айтос, а малко след това ударихме напряко през Каблешково, за да пристигнем час по-скоро при родата в Несебър.
Както всеки здравомислещ читател тук вече може да предположи, вечерта ни се превърна в една звучна роднинска забава, с много смях, веселие, здравословни напитки, мезета и всичко останало, сякаш рогът на изобилието се беше разпилял вредом по месала и право връз софрата. В тази приятна и топла атмосфера изкарахме до малките часове на нощта, преспахме набързо и на другия ден поехме по обратния път към дома. Обаче първо се поразшетахме малко из леденостуденото сърце на древна Месемврия, щракнахме си обаче само по няколко снимки тук-таме из разкопките и пронизващият вятър на бърза ръка ни подгони към благодатта на парното в колата. Така зимното ни посещение на Черноморието приключи малко преждевременно, но пък и кой е луд да ходи на море баш посред зима? – беше само няколко дни преди Коледа; от всякъде готово да се изсипят поредните порции със сняг, въпреки че точно по това време като по някакво чудо навред беше сухо. Малко по-късно разбира се, природният феномен не закъсня и по плажната ивица натрупа една педя снежна покривка – такова чудо пък изобщо не ми бяха виждали очите; добре че разполагам с богат снимков материал, та да не мислят после хората, че ги послъгвам, за да се правя на интересен.
На връщане посетихме друг “музей” от търговската верига – някакъв си огромен магазин в покрайнините на Бургас, под надслов “JUMBO”. Е, в него вече имаше от пиле мляко и като че ли рафтовете му бяха изпълнени с малко по-качествени и интересни стоки. Разгледахме експонатите, купихме нещо, ама вече не помня какво и поехме по обратното шосе. За да разширя екскурзията и за да предотвратя скучното ни прибиране към Габрово, аз и този път удължих и разширих пътуването, минавайки през небезизвестното с. Жеравна; после направихме няколко спирки в китните градчетата Котел, Елена и т.н., та вечерта се завърнахме едва ли не от Русе чак. Макар и с малко, Жеравна е разположено в сравнително по-висок участък на тъдявашните предбалкански възвишения и по калдъръма на сокаците в цялото село беше бяло като в приказка. Снегът не беше много, но достатъчен за да създаде един прекрасен зимен фон на малко тъжната зимна картина. Плочите по покривите на къщите също не се виждаха от белоснежната пелерина, с която изцяло бяха покрити. От всяка колиба дъхти на прясно свинско месце – тук препечено, там позагоряло малко или пък добре изпържено; отвред ухае на пити и печени хлябове, разнася се дим от пушещите комини и специално този селски пейзаж на мен много ми допадна. Викам си: как пък няма един да ни помаха с ръка през джама, па да рече: “Елате добри люде-странници у нас на гости, че сме заклали прасето и сега се чудим как да го изядем!”; да наточи един медник червено вино от избата, че като му седнем от обяд, направо да осъмнем на другия ден… Помечтах си малко, кръстосахме кривите улички и се върнахме безславно при колата, която бяхме оставили току в началото на селския мегдан. За наше щастие и за огромна разлика от предишни летни посещения в района, когато там принципно е някакво невъобразимо стълпотворение от народ, сега навред беше тихо, глухо и спокойно, сякаш бяхме попаднали в друго измерение на времето…
Както вече споменах, след като основният ни обект на интерес и за посещение беше изпълнен, от Жеравна се отправихме нагоре към Котел, малко след това ударихме директно през Балкана към Кипилово и през серия от няколко планински селца стигнахме в Елена. Навсякъде цареше една и съща пустош, с напълно празни от автомобилен поток шосета, достатъчно добре проходими при зимни условия, но пък и снегът не беше все още натрупал така сериозно, както малко по-късно по Коледа и Нова година. Автомобилчето се държа прилично през цялата наша зимна одисея и аз почти се влюбих в него – привързах се както към марката FIAT, така и към изключително грозният му и отблъскващ външен вид на модела “Multipla”, което вече го правеше просто едно уникално возило за хора и техните съпътстващи ги товари. Пропътувайки още известно разстояние, по неведоми пътища и селски сокаци се добрахме до Килифарево – от там най-после стъпихме на царския Търновски път и през Дряново се прибрахме окончателно у нас. И пак софри, и пак греяни ракии, руйни вина и червени пелини, та до никое време през нощта…
Така се нижеха ден подир ден – в безгрижие, в най-сърдечни срещи с близки и познати; малко в къщи, малко навън – облечени, обути и екипирани добре, нямаше студ, който да ни спре от похождения. А пък и колата се яви като едно прекрасно помагало в случая, защото за където и да се бяхме запътили, товарехме се вътре всичките и заминавахме в посоката без да ни мигне окото - без да се съобразяваме с нищо и никого. Такава транспортна независимост изживявах за първи път при посещение в Родината и да не казвам голяма дума, ама май от тук насетне все така ще е вече; нека само да сме живи и здрави.
За самото пребиваване при близките ни в Габрово аз май нямам какво повече да добавя. Родителите ми бяха безкрайно щастливи, че се навъртахме покрай тях – заедно обядваме, заедно вечеряме; веселби, раздумки и т.н. Градът вече беше окончателно попаднал под дебелия бял плащ на снега и хората едва си проправяха път през тесните пъртини на тротоарите; здраво време, силно, мъжко време – няма грипове, няма вируси и разни настинки: че как да има, след като те измират още дорде си кажем “наздраве” с първата чашка. От там насетне те не само че измират масово, ами мрат душманите удавени във вино и задушени от парите на греяната ракия. Е, сегиз-тогиз по някой и друг сопол може да провлачим, но общо взето здравословното състояние на всички ни беше учудващо добро за съответните по-сурови климатични условия на зимата. А пък то и каква зима се улучи – тури му пепел! Има само да си мечтаем за подобна снежна авантюра, дорде се пържим под палещите лъчи на знойното Австралийско слънце…
След като изкарахме Бъдни вечер и Коледните празници в тих семеен кръг, дойде време да поразхлабим каишите и за нещо малко по-щуро и знаменателно. Събрахме се банда юнаци и съответните им юници (известно ми е какво представлява юницата, бре! – ама просто ми прозвуча някак си по-благо, та затуй използвах метафората в добрия си смисъл; ни мъ мислети зъ прос’ меня – аз зная де к’во и как да го приказвам…). И като натоварихме торбите с хранителни и питейни запаси, хайде горе на Узана в една хижа, организирана от близък мой приятел и съратник. Едвам изпълзяхме нагоре с колите, въпреки че пътят беше добре почистен и опесъчен (стига да не ги изненада зимата баш по никое време през Януари или не дай Бог през Февруари - инак службите по разриването на снега си вършат добре работата). За да паркираме превозните средства пред хижата, че да не стоят по средата на шосето, цяла бригада от лопатаджии се борихме за проправянето на няколко улея в снега, защото там вече дълбочината му надхвърляше 50-60 см – кажи-речи до пояс. Действително, че панорамата в околовръст беше спираща дъха, веднъж попаднали в мрежите и в плен на това снежно море; освен ослепително бялата му покривка като току-що изтъкан родопски китеник, нищо друго не се чернееше пред смаяните ни погледи - неповторима гледка!
Като организирахме опалването на печките с цепеници от буковите дървета наоколо, нанесохме храни, питиета и медикаменти, след което се пръснахме да се радваме на снега. Като начало на предстоящите Новогодишни тържества, ние с един мой приятел се израдвахме с по няколко бързи коняка и малко планински чай за мезе, с което побихме последният колец на отиващата си вече календарна година. Загрели до степен размекване на ушите, от бара на хижата се понесохме към близката ски писта. Там беше гъмжило от народ – като започнеш от едва прохождащите бушони, увити с топли грейки и одеала по шейните, та стигнеш до техните баби и дядовци, стъпили здраво върху ските или само подпиращи се на щеките им. Долу до влека едни се наливат в вино и разтриват премръзналите си крака, други пък сноват неуморно нагоре-надолу по пистата като совалки – всякой гледа да крещи и вие по-силно, всеки иска да е пръв и да се спусне по баира преди всички останали; голяма галимация, ама и веселба пада в същото време. Намерихме и една пластмасова шейна за нашата Ванеса, която до тогава на такова странно и чудновато “нещо” не се беше качвала. Тя веднага си намери разни подходящи по възраст дружки от обкръжението и заедно с тях му удариха голяма игра из снега. Постепенно денят заклони към своя край и светлината бавно заотстъпва пред падащия с бързи стъпки мрак. Едни подир други хората се прибраха по местопребиваването си, за да дадем дружно ход и на финалния завършек за деня и годината. От там насетне последваха салати, мезета, греяни ракии, печива, пържоли, кебапчета и всякакви подобни страхотии. Нека всекиму да е честита Новата 2017 – хем до догодина, че пък и даже до амина! Хайде, наздравичката ви сега!...
Първият ден на годината, т.е. следващият Васильовден не беше по-малко емоционален и разнообразен – започнахме го кажи-речи още от пукването на зората с дояждане и допиване на остатъците от вечерта, гореща отрезвителна чорба, нови порции с мешана скара и посрещане на допълнителни посетители в хижата – все наши общи приятели и добри познати. Времето навън беше прекрасно – този път вече ясно и слънчево, до изгаряне на кожата, но пък сковаващо студено до премръзване. Следобеда почистихме кочината след себе си, прибрахме едно-друго по раниците и се отправихме обратно към града. У нас ни чакаше нова гастрономическа софра, че нали си имаме не само една, ами цели две именнички – баба Веска и малката Ванеска, която е кръстена на нея. По този начин пък и посрещнахме Новата година – дай Боже тя да донесе на всекиму потребното, заслуженото, изстраданото, но най-вече на всички здраве и дълъг живот; останалото се купува с пари…
Вероятно за пореден път ще спомена добрата моя снежна фея Даниела, която се беше погрижила за още едно съвместно и изключително приятно изживяване в пределите на Татковината. Опасявайки се, че на Боровец нямало да има достатъчно сняг, та малката наша принцеска случайно да пропусне първата си официална среща със зимата и най-вече с белите ѝ снежинки (което междувпрочем не беше и твърде далеч от истината – докато бяхме там, снежната покривка бе по-скоро символична, отколкото да се назове дебела или обилна), та мама Дана беше направила и една допълнителна резервация за няколкодневен престой на Пампорово. Е, това вече напълно затвърди моите зимни представи за истински студ, сковаващ мраз и обилен сняг – не само до пояса, ами и до над гърдите. Слушайте сега какво става по-нататък в белоснежната ми приказка – ударете едно малко междинно коняче, ако нещо съм ви доскучал, пък после ще си продължите с прочита…

сряда, 8 април 2020 г.

Писмо No 84 (IX-XI.2016)


Мили майко и татко; скъпи наши бабо и дядо! Роднини и сродници, тълпи от безродници!

29.09.2016 – Ето, че днес, съвсем ненадейно в гъстото ми като паяжина работно време се появи една малка цепнатина, която сега ще използвам най-рационално за началото на моята следваща изповед. Свърших си служебната работа и понеже в момента шефът няма възможността да се видим за уговаряне на следващите ни ходове по проекта, аз пък от своя страна ще запълня тази временна празнина с встъпителните си редове на вероятно последното за тази година мое писание. Като гледам с каква страшна скорост и “интензивност” пиша напоследък своите мемоари, никак не е изключено продължението и вероятно краят на това ми писмо да бъдат списвани дори и от пределите на България, когато вече ще сме пристигнали точно след два месеца, считано от днешният нищо и никакъв четвъртъчен ден. Сутринта Ванеса замина в училището за целодневните си репетиции на оперетата, която ще поставят в началото на учебния срок, а Даниела е на работа и ще си дойде след малко. Неничко от вчера вече си е у дома и постоянно щъкат с Меган нагоре-надолу като улави в издирването на подходяща къща, с оглед да я и закупят, колкото се може по-скоро. С него почнахме да правим и първите си съвместни уговорки около предстоящото им сватбено тържество, което се очаква да се случи по някое време догодина. Ние с тях и този път ще се разминем с виждането си, защото те през почивните дни имали разни ангажименти покрай рождения ден на някакъв техен приятел, докато в същото време пък аз и Даниела за уикенда отиваме на една вила – нещо като селски туризъм, ама в малко по-градски и цивилизовани условия. Заедно с приятелския кръг от постоянното присъствие по сбирки и моабети сме си запазили няколко колиби в едно Бризбънско село, където ще изкараме почивните дни чак до понеделник включително, след като последният също се явява неприсъствен под формата на официален празник (а аз вече даже и не знам какво точно празнуваме, след като моите празници и делници се сляха в едно безкрайно дълго и щастливо еднообразие; “Като сме безделници, да не би пък да сме и без празници?”, както обичаше да казва нашият непрежалим приятел, Сашо – Бог да го прости). Селото, където отиваме утре, с огромна доза мъка и носталгия ми напомня за едновремешните ни съвместни и строго секретни акции по контрабандно варене на ракия – именно с въпросният Сашо, когото загубихме преди години съвсем внезапно и далеч не навреме. Там живееше един велик българин (той също се казваше бай Сашо, за когото обаче много отдавна нищо не знам…), който в плевнята си под сайванта имаше истински меден казан – тонове каша от сливи и грозде са минали през тънката му тръбичка. Аз специално съм участвал в няколко подобни манипулации и дестилационни процеси, извършвали се някога из тоя вилает в потайните и предимно по тъмните часове на денонощието. Дали е жив още въпросният байно на мен не ми е известно, но пък спомени от тези славни времена имам из главата си бол. Наред с всички останали земеделски култури, този район е много популярен и с ананасовите си насаждения - един път бай ти Сашо беше пуснал и такава реколта; ракия от ананаси, демек. А това пък какъв еликсир е - думи нямам, за да го опиша! Тази плодова разновидност единствено пред сливовицата може да отстъпи, но не повече от една крачка назад. Мисълта ми беше, че ние заминаваме нататък, докато малкото ще бъде заето с други обществени мероприятия и няма да идва с нас. Утре през деня ще ходят с няколко други момета до столичния град, за да търсят разни гиздосии из дюкяните за абитуриентския си бал, а в събота и неделя Ванеса ще бъде плътно заета с репетиции на музикалната им продукция. В това представление участват и двете с Мария, така че за една-две вечери нашата ще им бъде гостенка с преспиване у тях, докато нас ни няма. Много често в последно време почнахме да се разминаваме с нея, та да видим на къде ще избие всичкото това хайманосване. Обаче като я натиря догодина да върви в Мелбърн да учи наука, тогава най-после ще разбере на кой господ по-напред трябва да се кланя.
Опитвам се да си припомня фактите и информацията, с които завърших предишното си послание към вас – искам да направя плавно преливане от едното писмо в другото, но явно няма да се сетя за нищо; не изключвам вероятността и да затъпявам с времето и годините. Уговорката ни, мисля беше уж да започна новото, докато бяхме за няколко дни на почивка. Добре де, ама там пък се увъртях с всякакви други странични дейности и търговски похождения, като за писане на писма хептен не ми остана време – т.е., аз пак писах, само че по малко по-различни теми и развивах други въпроси.
Всъщност за морето тръгнахме в четвъртък (ние и тук си го имаме, хем водата му е досущ същата, само че не ходим често по нашенските плажове и прилежащата им брегова ивица; все ни тегли нагоре, в северна посока, където се намира вторият по големина курортен център на щата (а вероятно и в цялата държава) – Sunshine Coast, за който вече нееднократно е ставало дума и преди в настоящите ми писмени материали. На всичкото отгоре аз миналата седмица трябваше да се явя и на едно интервю за работа – подадох си документите в една фабрика, съвсем несериозно и почти на шега, а хората взеха, че ме извикаха и на интервю (на каквото не бях ходил вече две поредни години, ако не и повече – нали съм малко “негоден”, та никой не ме търсеше до сега…). Искаха ме да се явя още във вторник, но аз ги помолих да го отложим за четвъртък – точно преди една седмица, много рано сутринта предвид отпътуването ни. И действително, че се срещнахме със собственика на компанията още в 07:00, когато им беше началото на работната смяна. Поприказвахме си надълго и нашироко, от който разговор аз останах с впечатлението на възникнала голяма взаимна симпатия (е, нищо чудно и погрешно да е било – барем вече знам какви лицемери са тукашните). Ако не бях зает с настоящата си работа, със сигурност щях да започна в този малък цех за преработка на стари товарни и лекотоварни автомобили и превръщането им в каравани и мобилни жилища за почивка, пътуване, къмпинг и т.н.; много интересна щеше да ми е дейността, но пък изобщо нямаше как да понеса и двете дини под едната си мишница. Разделихме се с потенциалния ми работодател, с оглед да му се обадя веднага, щом се освободя от настоящия си ангажимент с рафинерията.
Прибрах се веднага в къщи и в рамките на следващия половин час вече бяхме поели пътя за Sunshine Coast – отбихме се само да вземем Мария от тях. На няколко места спирахме с цел търговски проучвания на бутикова стока, понакупихме още някой и друг подарък (наред с парцалите за лично ползване…) и в ранния следобед пристигнахме в хотела. Настанихме се в апартамента, нахвърляхме дисагите, заредихме хладилника и пак излязохме – този път пеша обаче; момите в една посока, ние с бабата в друга. След около час и половина/два безцелно обикаляне из улиците се завърнахме в хотела, за да започне подготовката на вечерното тържество, начало на което беше дадено почти с прибирането ни. Времето се улучи топло и приятно, въпреки че предните дни поваля и малко дъждец – специално при нас, у наше село.
На другия ден, докато всички станат от сън и закусят, часовникът удари почти обяд - но така или иначе, едва към 11:00 най-после се измъкнахме от комплекса. Децата искаха да видят едни рокли в някакъв магазин за булчински одежди, който също търгува с официални облекла и тоалети за балове и други строго официални поводи. Отново се разделихме на групи по интереси и ние с Даниела се отправихме към нашите търговски вериги, предназначени само за уникални стоки в единични екземпляри (в тези магазини всеки артикул се намира в състояние на една единствена мярка и разцветка - повторение няма, което създава илюзията за огромно изобилие и по своему пък прави изборът доволно труден). На нас по принцип не ни е необходимо повече нищо, но все пак продължаваме упорито да хвърляме по някой влажен поглед през витрините за обща култура. От един такъв щанд купих радиочасовника на майка; в друг пък намерих телефон – търговските ни набези дадоха добри резултати, въпреки че лично за мен нямаше нищо (освен един пуловер, който Даниела ми купи за България). Аз самият обаче бях много доволен от покупките си, защото напълно изпълних вашите скромни поръчки и сега дори шеметно се впускам в изпълнението на най-новите - за които все още няма направена и съответната официална заявка даже, но пък от тук нататък аз поемам инициатива за тяхната доставка; вече в собствените си ръце, така да се каже. Защото за всичко до сега, Даниелчето ми беше много верен консултант и мъдър ръководител – за останалото обаче я освобождавам от заеманата длъжност и със задълженията ѝ се нагърбвам лично…
Вечерта се прибрахме каталясали в хотела и до настъпването на вечерта се занимавахме със свободни дейности от най-общ характер. По-нататък, вече в съботния ден ние отново уплътнихме времето си в разходки по плажа и други мероприятия, докато децата кръстосваха като малоумни улици и магазини - га че при нас не бяха виждали такива и сме ги държали през цялото време вързани на синджир. Докато малките кокони обикаляха модните бутици, ние с Даниелчето пък се впуснахме по корекомите за стоки с намалени цени. Останах безкрайно щастлив, след като предния ден успях да намеря часовниковото радио на майка, на което да си слуша сутрешните новинарски блокове, докато все още се излежава в леглото. От една друга подобна търговска “палата” намерих и заветният ѝ телефон. Апаратът не е нещо кой знае какво творение на телекомуникационната техника, но пък ще ви върши добра работа с по-големичките си бутони. Веднага щом се прибрахме обратно в хотела, аз започнах да се занимавам с часовника – зор видях, дорде му налучкам функциите на управлението, но на края всичко заработи безупречно. Краткото ни екскурзионно летуване завърши с една бърза и съдържателна вечеринка, когато доядохме и допихме всички хранителни и питейни остатъци от рафтовете на хладилника и долапите.
В неделя тръгнахме по обходния път към дома, който почти винаги минава през разни планински селца и криви паланки. Спирахме на няколко места, обядвахме и следобеда вече се отправихме по финалната отсечка за вкъщи. У нас последваха обичайните за едно прибиране от някъде мероприятия по пране на мръсни дрехи, разпределяне на багаж, подаръци и т.н. Къщата утихна едва с лягането и мирясването на всички нейни обитатели.
Новата седмица започна с бясната си надпревара още от понеделник – Ванеса продължава да е във ваканция, но дори и тогава, през деня децата имаха някакви последни репетиции преди официалната премиера на постановката. Още сутринта я оставих в училището, а аз от там отидох на срещата си с моя човек, с когото планирахме нашите следващи ходове по развитието на проекта. След нея закарах колата на сервиз, защото докато се прибирахме предишния ден, почна да издава някакви много странни звуци и да се държи доста обезпокоително на пътя. Причината се оказа в някакъв маркуч, който не си е бил съвсем на мястото според предписанието и от тям тягата на турбокомпресора се губеше из въздуха, вместо да се концентрира в ускорението и мощността на двигателя. Монтьорът излезе много арабия, та ме прие веднага. Докато аз се разходих из улиците в околовръст за около час и нещо, той вече беше оправил повредата срещу един бърз и еднократен масраф от $88 (1 час труд = $80 + 10% ДДС, както любезно и гальовно му викат финансистите)…
През седмицата се занимавах изцяло със своята служебна дейност, за да стигнем и до днешния ден, когато приключих със заниманията си преждевременно (поради изчерпване на материала). Това пък ми даде възможността да нахвърлям този кратък разказ, с който успях да свържа събития и факти, случили се между предишното и настоящото ми писмо. Утре, понеже е петък, а следващият понеделник отново е почивен ден, ние отиваме на излет до едно село на 90 км от Бризбън, намиращо се в чудна планинска местност, подобна на нашенската Родопа планина. Е, ако с това последното съобщение аз малко съм се повторил – ами прощавайте пък, ако има нещо…
01.10.2016 – Събота е, а ние сме се разхвърляли по стаите из къщите, които сме окупирали за почивните дни. Тъй като все още е 16:00, всички пият кафета и замезват с курабии, в настървеното си и трепетно очакване изсвирването на тръбата за общия вечерен сбор. Аз съм се усамотил в една таванска стаичка под формата на мансарда, от където предавам репортажа си на живо – по възможно най-живия начин, ако мога така да се изразя. Част от нас пристигнахме още снощи, докато остатъкът от групата се присъедини към основното ни ядро едва в днешния съботен ден. Янкови дойдоха сутринта, а Иван и Люси – в ранния следобед, че той работи нощни смени и не можаха да тръгнат по-рано. Сега обаче, аз за съвсем кратко ще се върна на вчерашния ден, за да стане по-плавното преливане по предаване на информационния ми поток.
Сутринта закарах Ванеса у Мария, защото предвид нейните училищни и обществени ангажименти, тя нямаше да идва с нас на тази екскурзия. Вместо това този път родителите на Мария са им подготвили известно разнообразие за времето, когато няма да са заети с репетициите си. От там отидох да се срещна с моя бос, който ми даде известни напътствия по предстоящите следващи етапи на разработката. На връщане към нас минах през виетнамските касапи, та взех по 4 кила месо за мелене на кайма и свински врат за пържоли. Разбрали се бяхме с нашите приятели да купим обща мръвка, вместо всяка домакиня да се занимава с индивидуални приготовления. Месото ми го минаха по $7, но за вратовете се изръсих с $10.50 (нека това тук да се разбира като цена за килограм от дадената продуктова разфасовка – както е видно от статистиката, в Австралия цените на стоките също хвърчат нагоре с главоломна скорост; до скоро за упоменатите в текста артикули плащах по 5-6 долара за кило свински изрезки и съответно 8-9 долара за вратните пържолки, но напоследък се забелязва една ясна и стремителна тенденция към значително повишаване на житейския ни стандарт: т.е., за същите пари ядем по-малко, което пък е сигурна предпоставка и за по-здравословен начин на живот – нъл’ тъй)...
Докато се прибера у нас, времето беше доста напреднало и аз от 11:30 насетне не успях да отвъртя много от служебната си работа. Мелих подправки за кюфтета, багаж товарих в колата и нито се изкъпах, нито се избръснах, нито пък месото смелих. Вместо това повлякох месомелачката с мен, нахвърлях прасешките вратлета в хладилната кутия, та барем с мръвките да не губя от все повече накъсяващото ми се време. В 14:00 трябваше да изляза от нас, само да забера Даниела от работа и веднага да тръгваме. На връщане към дома се отбих и през един специализиран магазин на най-големия телефонен тръст на Австралия – TELSTRA. Те навремето се казваха “Telecom”, но поради редица техни финансови маневри и жонгльорства, свързани единствено с имотното си състояние (в размер на милиарди долари, между другото…), последните смениха името си няколко пъти, препраха паричките в центрофугата и сега нямат стигане по своята банкова мощ. Абсолютно всичко, свързано с телекомуникациите е изцяло тяхно – линии, мрежи, Интернет и т.н. От време на време подхвърлят по нещо на разни други компанийки и нароени дребни филиали, които обаче за услугите, които предлагат на простолюдието и народонаселението, в крайна сметка пак ползват техните жици. Както и да е – думата ми беше за друго. Телефонният апарат, който купих с толкова много синовна обич и признателност за цели $5 (е, онези в дюкяна искаха $10, ама аз нали съм си малко евреин, та се спазарихме с жената зад щанда за половината му цена), у нас вече се оказа, че последният не работи като хората. Имаше някакъв проблем с екрана, не му се виждаха добре знаците, като имаше и разни други технически недъзи – абе, кидерлия с една дума, а за мен такава стока е абсурдна; камо ли пък да я нося армаган на най-скъпите си родители. Хем тази женица в магазина баш пред мен изпробва въжишкия си телефон, ама аз самият не видях, че пък проклетият му дисплей не е съвсем в ред – тя само каза, че в слушалката имало съответния стандартен сигнал и за мен на момента това беше уж достатъчно (освен ниската си себестойност). Тъй като тези апарати по принцип са служебни, с които оборудват жилищата, давани под наем, въпросната телефонна компания се занимава с поддръжката им в постоянна изправност, осигуряваща всякаква и повсеместна сервизна дейност (аналогично както Mtel, Vivacom, Global, Bulsatcom и другите подобни кожодери). Като видях, че не е много читаво, аз още на мига реших, че ще си им занеса телефончето и след една-две театрални сценки ще ги помоля или да ми го отремонтират, или пък да го подменят с ново.
Добре ама пъпчивите младежи в дюкяна бяха много заети с други техни по-важни клиенти и хич нямаха завалиите време за разни тестове и проверки – направо ми подадоха изпод тезгяха един чисто нов телефон, с кабелите, инструкциите за ползването му, розетка за стената и всичко останало; включително и една пластмасова конзола за стационарното му закрепване във вертикално положение (да виси на стената прав, вместо легнал, поставен връз някоя масичка или шкаф). И всичкото това прилежно надиплено и подредено в кутия – досущ като излязло от магазина (всъщност последното твърдение хич не бе далеч от истината). А пък най-важното от всичко беше, че тази подмяна се извърши мигновено и тутакси, малко встрани от километричната опашка на чакащите за едно или друго граждани, безболезнено и естествено - напълно безплатно (което в случая пък е и най-същественият момент от моя кратък епизод). Единственото което остава е, като пристигнем в Габрово да включим телефона към линията и да му настроим показанията на дата, час и т.н.
Вчерашното ни пътуване беше малко помрачено току към своя край, защото колата пак започна да ми прави същите проблеми и да ми върти червата в своята безпомощност. Другата седмица ще се разправям с нея – дано само да ни прибере обратно у дома, че както съм ѝ вдигнал мерника, може и да я продам набързо в яда си.
Тук пристигнахме по здрач и докато нанесем дисагите с провизиите, отвън съвсем мръкна. Малко след това дойде и Дарина, с която сме в една колиба. Ние бяхме вече отпочнали празненството, когато пък Бранко и Мариана заеха съседна нам къщурка и не след дълго се присъединиха към нашето скромно тържество на верандата. Нощес беше голям студ и поради тези сурови климатични условия на местната природа, довечершното ни тържество ще се извърши под покрив, в някоя от къщурките – вероятно в Янковата. Днес през деня се размотавахме безцелно напред-назад – докато другите се наливаха с кафета, аз пък смлях месото и приготвих кайма за кюфтенца (които ще сервираме утре по разкладка и съгласно менюто на лагерниците); накълцахме и пържолите, които Даниела наръси с мерудии за довечера и общо взето не сме имали други съществени занимания. По обяд се разходихме с колите до селото, защото ние иначе се намираме в една чудна дивотия, заобиколени от гори, дървета и храсти, а до по-гъсто населеното селище има около 13-14 км разстояние, което не може да се извърви пеш. Обядвахме в една кръчма (другите, де – аз там пих само бира, защото купешка храна по принцип не ям, главно поради цената и разновидността ѝ: високи тарифи, с незадоволителен вкус съгласно моите взискателни предпочитания; основната причина обаче беше, че май не бях много гладен, защото вечерта похапнахме доста обилно на чардака, та временно бях загубил основата на иначе вълчия си апетит). След малко вече сядаме на софрата – часовникът показва 17:30, което е напълно достатъчно условие за даване на старта.
По този повод се сетих за думите на една новозеландска песен. Новозеландците се славят като големи пияници и къркачи – пият (главно бира) по всяко време на денонощието, без оглед дали това е сутрин, обед или вечер. Тъй като в географско отношение те се намират откъм най-опаката част на земята, а с това и в най-отдалечения часови пояс, техен любим лаф е: “It’s 5 o’clock somewhere”. С други думи и в буквален превод, това звучи като тяхно оправдание, ако са почнали да се наливат с бира, да речем още от сутринта: “Все някъде по света, казват, часът е 5…” – т.е., настъпило им е законното време да ударят по едно-две питиета, независимо че при тях е още 08:00 или пък 10:00 на ранина…
08.10.2016 – Отново е съботен ден - Даниела обаче днес съвсем необичайно е на работа, Ванеса уж учи в стаята си (но иначе не изпуска нищо с ушите си: де някой случаен разговор между мен и майка ѝ, де пък многократно повтарящо се телефонно обаждане от нейни съученици-безделници и т.н.), докато аз, преди да пристъпя към служебните си задания, ще нахвърлям щрихите на събитията от последната седмица. Разказът ми отново ще ви върне в таванската стаичка на къщата, която заедно с Дарина обитавахме през миналите почивни дни. Аз тогава можех да пиша доста още, че и по-дълго, но през това време жените ме повикаха да слизам за официалната гала вечеря, която организирахме с останалите ни приятели от “лагера”. Колибата на Янкови се оказа най-подходяща като размер и обстановка, заради които ѝ качества моабетите ни през целия престой се провеждаха на тяхна територия. Спретнахме набързо салатите, печивото също беше готово още от следобеда, та не сме се размотавали много-много в излишни приготовления. Аз за всеки случай носех и електрическата скара от нас, за да сме по-гъвкави в изпичането на месото. Хапнахме, сръбнахме, надвиквахме се до среднощ и на края се разхвърляхме по местоживеене във временния ни бивак.
Следващият екскурзионен ден пак беше определен за разходка – обаче не оставайте с погрешното впечатление, че до вечерта сме кръстосвали горите или пък сме направили едно дружно посещение на местните водопади; напротив – лутането ни из селцето беше изключително насочено към намирането на подходяща кръчма за обяд (зер, малко манджа имахме из долапите и по рафтовете на хладилниците, но като се е рекло веднъж, че ще ядем купешка храна в заведение за обществено хранене, значи точно така си и стана). След като два часа се наливахме с бира и се тъпкахме с какви ли не гюзлеми (предимно другите, аз не особено…), следващият етап на “раздвижването” ни се състоя в обикаляне из уличките за откриване на перфектното кафене, където пък последваха глезотии с пасти, торти, сладоледи и други компоти. Докато си обърнем кратуните по няколко пъти насам-натам и следобедът се изтърколи – прибрахме се по къщите, за да подготвим и третата, последна вечер от пребиваването ни на това място. Аз забърках една бака кюфтенца, защото от четирите кила свински пържоли, с които се преборихме успешно предишната вечер, не остана и едно кокалче дори – всичко беше изядено до последната мръвка (което пък се яви като положителен знак за високото качество на продукцията).
Вечерта в същия състав закрихме тържествено краткото ни екскурзионно летуване, но пак окъсняхме по нощите, та едвам станахме на заранта. Натоварихме остатъците от храната и отидохме край брега на едно планинско езеро, където вече ометохме всичко до троха. Това беше в понеделник, когато в следобедните часове времето се развали, та чак заваля и дъжд на края. Тръгнахме си в мочурляка и кажи-речи до дома ни валя на пресекулки по целия път. Колата и на връщане не закъсня с номерата си, които впоследствие прераснаха в много сериозни дефекти, с почти катастрофални (от финансова гледна точка…) резултати.
Във вторник се срещнах с моя човек, за да възобновим дейността си по проекта, която за няколкото поредни почивни дни беше малко замряла. Следобеда с Даниела закарахме моята кола в същия сервиз, където предната седмица уж я бяха оправили. Добре ама сега се оказаха някакви по-страшни проблеми, породени от липсата на омасляване в лагерите на турбокомпресора. Веднъж останал на сухо (поради запушване на някакви маркучи и маслопроводи) и особено предвид свръхвисоката температура, която се развива в кожуха му по време на работния си режим, роторът на последния буквално се срива и почва да трака като тъкачен стан. Майсторът ми взе набързо мярката срещу $3500 масраф, но остана да мислим допълнително какво да предприемем за най-евтиното отстраняване на дефекта.
Изчаках два изтормозени и мъчителни дни, в които бавно започнах да възстановявам жизнените си функции след първоначалния шоков удар, събирайки хаотично разпилелите се из тиквата ми парчета мозък, сякаш бяха печени семки. През това време мъдро и отчаяно реших да проуча и други възможности за ремонт на колата, при различни монтьори и механици. След като вече имах диагнозата на заболяването ѝ от първия автомобилен фелдшер, намерих една работилница, където “реставрират” такива повредени турбокомпресори – на практика хората използват само външните им черупки (охлюва), а на мястото на износените карантии присаждат чисто нови. Добре ама тяхната вежлива услуга за този вид регенерат струва цели $895 (е, все пак това е сравнително приемливо, след като се има предвид, че за чисто нова такава част, в сервизите на моята любима марка SUBARU дерат кожи, колкото е цената на половината кола, кажи-речи – тарифата им е около $4500!). От там се засилих към един друг дюкян, който пък те ми препоръчаха. Човекът излезе много свестен и ми даде съвсем не толкова стряскащи суми, срещу които евентуално да изправим возилото да стъпи обратно на колелцата си. През цялата седмица се движихме с колата на Даниела – аз сутрин ставам рано да я карам на работа, после се връщам и чакам два часа в къщи, за да заведа Ванеса на училище. От там тичам на среща с боса и се прибирам в къщи да работя. В 14:30 пак излизам, че да прибирам Дани от смяна, а предвид представленията на Ванеса до късно вечерта, не съм имал ангажименти поне с нея. Довечера е заключителният ѝ концерт, за който ние също имаме билети - без тя да знае, че ще бъдем нейни гости в залата. Малката всячески се стремеше да ни откаже и отблъсне от това шоу, но въпреки всичко ние с майка ѝ решихме да отидем и да я гледаме, защото това ще бъде нейното последно представяне с подобна изява. Догодина децата едва ли ще имат нова постановка, а пък не се знае дали и самата Ванеса изобщо ще има време да участва в такива извънкласни форми, във връзка с голямата ѝ заетост покрай останалите учебни предмети за постигане на окончателния, колкото се може по-висок бал в дипломата.
За утре се каним да прескочим до Бризбън, където се провеждат традиционните германски празници на бирата – Oktoberfest. Обикновено вадят скари, на които пекат техните вълшебни наденички и ги сервират за мезе с пържено кисело зеле. Със сигурност ще се точат на поразия и всякакви немски бири – ще свирят оркестри, ще се пеят тиролски песни и т.н.; голяма веселба пада, с други думи. А иначе ние от понеделник подкарваме на нова сметка свирнята на живота, само че по следващата тънка струна и в по-високата му октава – тогава вече ще имам и отговорът на човека от сервиза за ремонта на нещастната ми колица. Добре е все пак, че поне сме живи и здрави – всичко останало е без съществено значение…
16.10.2016 – За разлика от разни други мои, съвсем хаотични и безразборни включвания в ефир по никое време, днес пък е неделя. Денят се намира все още в зората на своето начало, но независимо от този твърде ранен утринен час, всички в кошера вече са будни и всеки жужи и трепти по свой начин в собственото си пространство и на определената му от Всевишния честота. Тази сутрин обаче най-силно изтрептя Даниелчето, която още в 05:45 замина на работа; малко по-късно станах да трептя и аз, за да проследя последните амплитуди на аномалиите, разиграващи се специално в родния ни политически театър, от сценките на който взе да ме хваща и малко страх вече напоследък. Няколко мига след това малкото гургуличе също се излюпи – то пък за да продължи “трептенията си” пред компютъра, през който почти денонощно се провеждат безконечните ѝ разговори със себеподобни дружки и главно с разни нейни дружковци - почитатели, тайни или явни обожатели и всякаква друга неизвестна паплач. По някое време преди обяд цялата им дружинка ще се срещне за кратка седянка и разходка по крайбрежната ивица. Само че преди това ще проведем един урок по кормуване и чак тогава малкият чемер ще бъде временно освободен от наряд за градската си отпуска.
Други планове за деня нямаме – Даниела ще си дойде от смяна към 14:30 и веднага ще се залови с подреждането на багажа за пътуването ни до България. Тя онзи ден приготви едно куфарче с размерите на петокласник; вчера натъпка още едно с подобни габарити, но като гледам купчината в механата, опасявам се, че ще ѝ трябват барем още няколко такива, за да побере всичките ни парцали и армагани, предназначени за близки или пък далечни родственици и роднинки. Така, както гледам времето навън, денят се очертава подходящ за моите пешеходни и разтоварителни разходки, които от вчера възобнових с една дълга обиколка на квартала. Час и половина по-късно по табаните ми вече бяха изникнали множество мазоли, защото вместо да си обуя нарочните за целта спортни обувки (които купих онзи ден само за $4…), аз се нося из тротоарите като мълния с моите полуразпадащи се вече от прекомерно натоварване японски бегачки (джапанките си имам предвид). Е, тук не ме разбирайте погрешно – аз притежавам и нови подобни “бързоходки”, обаче първо чакам старите съвсем да се протрият, та чак тогава евентуално да пускам в обръщение и употреба по-новите. Защото все пак, ако един нормален човек се подпъти със скорост “свински тръс” от нашето мило и родно Падало до Бичкинята и обратно, обут само по едни джапанки, на финала вече кожата му ще се свлича от краката. Е, да де, ама казах “нормален” – докато аз не съм чак толкова; дори си падам малко малоумник, което пък ме прави изключителен, да не река и уникален. Така или иначе обаче, понеже си повредих ходилата на вчерашната тренировка, днес вече ще си нахлузя калеврите, та с тях по-рахат ще тъпча по грешната земя. Аз навремето така работех и с цимента, докато зидах каменните ограждения и си вдигах дуварите – ръкавици слагах едва след като ми се пробиеха пръстите на ръцете, до степен на невъзможност да пипна с тях нещо.
Обзорът ми за изтеклата седмица ще бъде малко опестен откъм вълнуваща информация и събития от глобално значение. Единственият факт, който пропуснах да отбележа в предишното си комюнике е подходящ по-скоро за колонката с черна хроника, но го споменавам като неразривна част от нашето ежедневие, наситено с емоции от всякакъв характер. Не помня вече и в кой ден точно, но една ранна вечер през миналата седмица, всички ние станахме свидетели на опустошителния пожар, който ненадейно обхвана домът на наш съсед. Вероятно си спомняте за онзи общ приятел Мал (Малколм или по-скоро Малкълм, ако това е по-правилното произношение на името му), който живееше в къщата срещу нас. Поначало откъм тази страна на улицата цялата редица от постройки е собственост на местния “жилфонд”. В тези жилища са настанени социално слаби хора, възрастни, инвалиди, пенсионери и т.н. – какъвто беше и случаят с нашия Мал, който беше инвалид в доста напреднал стадий на неговото жестоко костно-ставно заболяване. Само че преди няколко години той напусна и се засели при родителите си, докато в неговата квартира от службите настаниха друг самотен мъж – и той инвалид само с един крак, който също се движеше навред с инвалидната си количка. Въпросната вечер нещо телевизорът му се повредил, че като лумва оня ми ти огън отвътре, пламъците му излизаха чак през прозорците и стигаха до покрива. Нещастният човечец в последния момент успял да избяга през вратата и като по някакво чудо се беше спасил, но след него останаха само руини и въглени. Дорде дойдат пожарникарите с цистерните, огънят добре си беше свършил работата – тяхната роля се състоя единствено в борбата да спасят поне съседния апартамент и къщите наоколо; всичко останало беше погълнато от огнената стихия буквално за минути. Аз бях седнал в кухнята и нещо си пишех, докато Даниела беше излязла до магазините за хляб и други продукти – май тъкмо се бяхме върнали от почивката или най-много да се е случило на следващия ден. През това време Ванеса свиреше на пианото в стаята си, когато тя самата се развика, че навън нещо се е запалило и гори. Аз се ослушах и взех да чувам разни гърмежи, а през това време стъклата на прозорците в пламтящата вече къща се пръскаха от горещината като бомби. За всеобщо щастие хора вътре нямаше, защото вече ги видях да се суетят на площадката – съседката на този човек, Маргрет (името ѝ вероятно идва от нашенското Маргарита…), е също добра и отколешна позната на всички ни в махалата.
Ванеса вече се беше обадила по телефона на Противопожарната служба – надойдоха и линейки, полицейски коли; всичките сирени светят, вият - беше някаква невъобразима лудница, защото явно че и други доброжелатели бяха направили същото. Така или иначе хората потушиха огъня, обаче Питър (така се казва съседа – от Петър…) и Маргрет ги евакуираха. Откараха ги някъде и ги настаниха временно в други жилища, определени за такива и подобни бедствени случаи.
Докато се водеше битката за потушаване на огнената атака, телевизионните екипи също не се забавиха, само че за съвсем малко изтърваха истинските и критични действия на огнеборците – репортажът им хич не се получи от горещата точка на събитието, директно и “на живо” така да се каже, както им се иска винаги на журналистите, защото докато те се домъкнат и пламъците бяха угасени. Късно вечерта кварталът ни утихна, но спомените и впечатленията от видяното дълго ще останат като някакво злокобно предупреждение у всички нас.
На другата сутрин аз трябваше да се срещна с моя човек, а Ванеса започваше последният си срок в училището. Тъкмо излизахме с нея и аз видях телевизионните репортерки да се размотават покрай опожарената къща. “Закъсняхте малко, викам им на мисирките – то, снощи беше интересното за снимане; сега остана само пепелта от овъглената покъщнина на бедния чиляк!” Защо ли изобщо си отворих голямата уста да се бъзикам с тях? – ама те от майтап май хич нищо не проумяват. Като ме накачулиха и двете като хиени (от Channel 7 News и съответно Channel 9 News – общо взето най-гледаните и популярни телевизионни предавания…), че да им разказвам кое как е било по време на пожара и т.н. Забиха и две огромни черни камери в носа ми, от който момент насетне моята изява като телевизионна звезда изгря баш посред бял ден. После преместиха интереса си от мен и върху самата Ванеса, която пък най-охотно им заразказва как е видяла всичко и как първа се е обадила на пожарната команда. От близо 5-минутния репортаж, вечерта по телевизията излъчиха едва само няколко секунди на мои откъслечни изречения, но така или иначе физиономията ми беше видяна от множество народ, та се наложи да приемам и поздравленията им в продължение на дни след това. Първата стъпка вече е направена – следващата вероятно ще е в киното, което е отколешната ми детска мечта. Само дето едно не ми е много ясно: след като бате Серго и Митко Бомбата вече не са никакви положителни герои, ами едни най-обикновени терористи, на мен специално каква роля ще ми отредят? Амчи моята любов към киното започна именно с тях и техните роли – как сега да сменям целия партизански жанр, за да го превръщам в мафиотски, че той бил малко по-актуален в днешно време? Щото аз и селянинът с колелото мога да изиграя достатъчно успешно, но пък не бих отказал да им пресъздам и някой друг, по-второстепенен персонаж…
Какво обаче става през това време с нещастната ми кола? В понеделник човекът от сервиза ми се обади с обнадеждаващата цена за нейния ремонт в размер и порядък от $1455 – идеше ми да си ударя задника в тавана от щастие, все пак това “ужилване” ми звучеше значително по-благоприятно, спрямо 3500-те долара на другия кожодер. Казах му веднага да я почват, че да я изкарат барем до края на седмицата. След като дадохме ход на ремонта, ние продължихме да обслужваме семейните си нужди с нашето единствено останало на вярна служба и все още годно возило на Даниела – естествено, при познатата вече схема за разпределяне на пътникопотока в сгъстения до пръсване дневен режим на трафика.
Така мина цялата седмица, в надпревара с вятъра и преодоляване на обстоятелства и препятствия по трасето. В петък следобеда колата ми вече беше готова и отремонтирана, със сменено масло и всякакви видове филтри – но пък заради последните козметични услуги, масрафът ми беше скочил на $1680. Е, и така да е – пак се отървахме с половината от сумата на предишния майстор. Даже моето чувство на облекчение е толкова силно, че на мен сякаш ми се струва като аз самият да съм спечелил тези пари, а не че съм ги извадил от собствената си кесия и дал все едно за Бог да прости. Но както и да е – много скъп урок научих за редовната смяна на олиото в двигателя на автомобила. Опасявам се, че този дефект е бил скрит някъде под капака, не толкова силно изразен или е започнал проявите си още когато купих тази кола – за своя пробег от допълнителни 35,000 км над основните 95,000 (на каквато възраст я поех в свои ръце и които километри аз ѝ навъртях като неин втори собственик), просто каквото е било започнало да става тогава, вече се беше довършило, за да резултира в този почти катастрофален срив. Успокоителното е единствено, че последствията можеха да бъдат и още по-страшни, с непоправими вътрешни повреди на двигателя, в случай че разни метални отломки от ротора на турбокомпресора бяха попаднали из цилиндрите и покрай буталата – както казват, малкият дявол беше вилнял…
За да завърша днешният си репортаж, връщам се отново на някои факти и подробности около опожарената миналата седмица къща – почнахме с черната хроника, нека сега и да завършим с нея. Тези дни идваха разни специалисти и всякакви експертни комисии да преценят степента на разрушенията и повредите по сградата. Взеха мъдрото решение да запазят половинката на Маргрет, а пък да съборят и изградят наново съседния апартамент. За нейната част опасност няма, а и поражения не са регистрирани – разделителната стена между двата апартамента си е изиграла добре ролята. Така вчера пристигна един оръфляк с багер, представи ни се в околността на съседите и каза че е тук, за да събаря постройката (изгорялата половина само). И само като развъртя рамото на багера няколко пъти наляво-надясно и бутна оттук-оттам с кофата, след няма и минута колибата беше изравнена със земята, барабар с всичкото останало имущество на нещастния човечец: дрехи, гардероби, нощни шкафчета и книги, кухненска посуда, картинки по стените, гобленчета и ковьорчета, иконки и иконички. В момента всичко това представлява една купчина овъглени боклуци, които другата седмица ще поемат с камиона към небитието, за да бъдат завинаги погребани на градското бунище. Петното ще бъде изчистено до бетонната си основа, за да се изгради новата постройка по същия архитектурен план съгласно регулационните правила на сградостроителството. След като гътнаха стените, направи ми впечатление, че тяхната разделителна противопожарна стена стига чак горе до върха на покрива. Този именно факт спаси другата половина на строежа от разрастване на огъня и обхващането му от стихията. В нашия случай обаче, тази стена е изградена само до нивото на таваните – докато подпокривното пространство над цялата къща е общо за нас и за съседите ни. Това със сигурност мога да го твърдя за гаражите, защото спомените ми са по-пресни – скоро се качвах горе за нещо, та знам. Не мога да си спомня обаче дали тази стена е същата и над стаите ни, защото сякаш не съм виждал горе на тавана да има някаква преграда – с други думи, таванът ни е общ. А сега, понеже се амбицирах да проверя какво е положението, ще взема стълбата да погледна през капандурата – не че е толкова важно, но пък е добре да се знае. Защото пламне ли случайно тавана, изгаря целият - а не само съответната му половина…
31.10.2016 – Следейки датите на своите доста поразредили се напоследък репортажи забелязвам, че от предишното ми включване до този момент са минали съвсем неусетно цели две седмици, през които не съм занимавал аудиторията с патиланствата си. Днес е понеделник, около следобедните часове на деня и понеже напред приключих със служебните си ангажименти, сега ще се отдам на своите безцелни писмени разсъждения, без да определям конкретната им тема. Това всъщност трябваше да се случи още преди няколко дни, които бях определил за отдаване на творческия си ентусиазъм, но стичането на други обстоятелства осуетиха иначе добрите ми намерения. Завършилите вчера почивни дни ние отново изкарахме извън къщи и аз смятах да уплътня времето през кратката ни почивка именно за обобщаване на натрупания фактологически материал. Обаче в събота (че и в неделята) се ангажирахме с едни продължителни и изморителни разходки, които пък не ми позволиха да си седна на гъза, че да изложа мислите си на спокойствие и по мой собствен тертип.
В петъчния ранен следобед се отправихме в южна посока, към градчето Ballina (Балина), отстоящо спрямо нашата махала на около 140-150 км по пътя за Сидней. Това е следващото по-голямо населено място след Byron Bay, който е известен единствено с морския си фар и наркоманите в околовръст. Там сме били и друг път, но пък сега на Даниела случайно ѝ изпаднаха някакви много добри хотелски оферти, от които ние решихме своевременно да се възползваме, докато не се бяха изчерпали възможностите – това беше единствената причина за нашето извънредно пътуване нататък. Само изчакахме Ванеса да се освободи след часовете си по физическо и към 14:30 вече се движехме с пълна пара към целта. Тя кара колата през цялото време и докато пристигнем в крайната точка, аз бях отслабнал барем с едно кило и коремът ми се беше свил на топка. Напрежението покрай нейното неопитно все още шофиране ме държи постоянно нащрек, поради което ставам ужасно нервен и неспокоен. Но така или иначе тя се справя сравнително добре с управлението, само дето още я мъчат маневрите на заден ход и страничното паркиране – надявам се с повече тренировки и това да усвои.
След около 2½ часа пристигнахме в мотела – нанесохме си дисагите и веднага излязохме на кратка обиколка из района. Мястото беше в непосредствена близост до плажа и устието на една голяма река, покрай която се простираше безконечна алея за пешеходци и велосипедисти. Понеже бяхме вече навлезли в съседния щат, където часовниците отчитат времето с един час назад (според тукашното лятно разписание, влязло в сила едва от онзи ден), навън все още грееше слънце – макар и вече бавно клонящо къмто своя залез, светлината му беше напълно достатъчна за една кратка променада покрай вадата (аз тук казвам “вада”, но всъщност реката е плавателна, дълбока и широка, а по размери вероятно прилича на нашенския Дунав в по-горното си течение – поне около Виена, ако не чак в Братислава и Будапеща). Ванеса тутакси залепна на безплатния Интернет, с какъвто също разполагахме в апартамента, докато ние с майка ѝ си разходихме джапанките по въпросната алея.
В това жилище нямахме кухненско оборудване, та се наложи да си сготвим мръвките отвън на общата за комплекса скара. Напекохме всичко в една тенджера и се качихме обратно за вечерното ни тържество. Цяла нощ гледахме български сериали и легнахме късно.
Офертата ни за нощувки включваше и закуски, та на заранта ходихме да си получим полагаемото. Аз изядох само две препечени филийки, но пък обилно натрупани отгоре с краве масло, защото другите храни не бяха твърде подходящи за диетата ми – разни плодове, всякакви прясно изцедени сокове, чайове, кафета, бисквити, курабета, сламки и талаш, но пък без любимите ми пържени яйца, бекон, салами, шунки, кашкавали и други блажни мезета, каквито са моите лични предпочитания към една такава здравословна и питателна закуска със статут на обяд в заводска столова или на празнична кьор-софра в някой тузарски ресторант от небезизвестната верига на “Балкантурист”. Независимо от известното ми разочарование заради недостатъчното разнообразие на предлаганата стока, ние все пак опитахме по нещо от всичко предлагано, колкото да не обидим любезния и грижлив персонал от сферата на обслужването, след което се отправихме на нашата голяма плажна разходка.
Трябва да сме минали няколко доста дълги километра по пясъчната ивица, защото след трите часа блъскане по брега, на края едвам се добрахме обратно до базовия лагер. Тези дни най-после се разбра, че Ванеса е удостоена с честта официално да представлява училището, като от своя страна директорът на колежа лично ѝ връчи акредитациите си за големия служебен и обществен пост. Тя много упорито и напористо се постара да завоюва това престижно място и на края трудът ѝ беше увенчан с успех. Макар и не съвсем на върха в тази толкова важна йерархия, нейната ръководна роля ще бъде насочена директно в президиума на върховното училищно командване – нещо от ранга на заместник министър по Земеделието и селското стопанство да речем, изразено с езика на политологията. По този повод и за награда ѝ бяхме обещали, че ще я водим на ресторант, та за обяд се паркирахме в местното капанче току на плажа, където коконите се лигавиха с разни специалитети от листа с купешката храна, докато аз помолих гарсонът да ми изпържат едни яйца на очи. Ама много добри хора се оказаха в този щат! – на драго сърце ми напълниха една тарелка с холестерол и пържени картофки за гарнитура, от най-диетичните. Така дори и аз задоволих своите гастрономически потребности и за 24-годишното си доброволно изгнание в тая Австралия, вече за втори път излизам от местно заведение за обществено хранене прекомерно сит и съвсем явно стомашно ощастливен като току-що онодена от коня кобила.
Предвид жегата, която ни съпътстваше неотлъчно по време на разходката и ледената бира в ресторанта, с която проведохме лечението против слънчево-топлинния си удар, следобеда пък се унесохме в сладка и безгрижна дрямка. Привечер пак излязохме на разходка – този път в противоположната посока на алеята. На мръкване се прибрахме за второто ни, прощално тържество. Доядохме и допихме остатъците, иззяпахме някоя и друга серия от българските филми и се разхвърляхме по койките.
В неделя вече си събрахме багажа и се отправихме по обратния път към дома. На връщане се отбихме до съседния градец за още една изтощителна разходка до големия морски фар – оставихме колата долу в града и дорде се качим до върха и слезем по другия му склон, пак навъртяхме сума пешеходен километраж за продължителност от 2-3 часа време. Даниела и Ванеса обядваха в една закусвалня, докато аз този път най-стоически се въздържах от злоупотреба с храната и предвидливо ги изчаках на хладно в съседния супермаркет. После купихме някои провизии за домашната трапеза и полека-лека се придвижихме към къщи.
От днес вече възобновихме съвместните си срещи с моя работодател, с когото веднага набелязахме следващите ходове по развитието на проекта. В средата на Ноември той заминава на работно посещение в Китай, където заедно с неговия ортак ще преговарят по въпросите за изработка на изделията, наред с доставка на необходимото оборудване и екипировка. За сега моето присъствие не е нужно там, но пък започне ли веднъж производството, вероятно тутакси ще ме командироват нататък като наблюдател по техническото изпълнение и в полза на манифактурния състав, разположен по тяхната необятна територия.
15.11.2016 – Изниза се още една дълга серия от няколко поредни дни, през които шансовете ми за писане бяха силно ограничени – почти до невъзможност. То не бяха скандални избори и потресаващи изборни резултати в България (при това на два пъти, за още по-сигурно утвърждаване на “победата”…); та вълнения покрай изпитите на Ванеса в училище ли не щеш, та гости и тържества в къщи заради светлия празник Архангелов ден - всички те премесени в един общ мътен разтвор със служебни ангажименти от всякакво естество и какви ли не други странични ефекти. Аман от динамика и кинематика; искам малко статика вече. Едва днес, след като шефовете ми заминаха благополучно за Китай, аз от своя страна останах без конкретни задачи за изпълнение, докато самите не ми се обадят от там с някакви допълнителни изисквания, по които своевременно да взема пряко отношение. В противен случай и така, както ми изглежда лично на мен, затишието около този проект вече е настъпило – особено, след като аз излизам от строя за период от два месеца, през които смятам да си развявам пръднята по заснежените полета между Дунавската равнина и Тракийската низина. На прекият ми ръководител също му предстои едно няколкоседмично посещение на Филипините при роднините (жена му е от там, та и те решили да си направят една екскурзия с дечурлигата по време на Коледните почивни дни). Вероятно двамата с неговия ортак ще се завърнат от Великата Китайска стена с множество пресни идеи и богат информационен материал, но ние с тях буквално ще се разминем или още във въздуха, или пък на самия терминал по ръкавите на летището – те кацат обратно в Австралия точно в денят (по-скоро през нощта), когато пък ние напускаме пределите на червения континент, за да се потопим в белоснежната обстановка на стара и славна Европа. Така съвместната ни работа ще се отложи най-рано до моето завръщане в родината-мащеха, но за сега не искам да мисля и в тази посока, имайки да се вълнувам достатъчно много предимно за моите си по-лични дела, вместо да обръщам такова голямо внимание на обществените.
Та, ей в такава размирна обстановка минаха последните ни дни и седмици, през които не успях да драсна нито ред. Миналата събота ходихме на гости у Мариана и Бранко, а на другата сутрин се срещнахме с Меган и Нени – заедно с тях изкарахме целия неделен ден. Те дойдоха с лодката, та се возихме нагоре-надолу по реката. Ловихме и риба, ама този път нищо не хванахме. Вечерта се отбихме и през къщи за по една бърза вечерна закуска с разни мезета и те си тръгнаха. Вълненията ни около тях пък бяха свързани с предстоящата им покупка на къща, която към настоящия момент вече е факт, с разрешен заем от банката, направен депозит и уредени всички останали формалности около едно такова грандиозно събитие. Догодина в началото на Януари ще стане и официалното прехвърляне на имотната собственост и окончателното им преместване от квартирата в собствено жилище. Дали се радвам за тях, ли? – ще попита някой любопитен. Ами, комай не особено, разбира се; по-скоро се страхувам и ми е тревожно. Като ги знам какви са прахосници и двамата, та хич биля не ми е ясно как ще си погасяват задълженията към банката в размер на половин милион долара. Снахичката и за сватби взе да говори, да ми е жива и здрава - спряга разни куверти от по $150 на човек с 200 души гости в ресторант. Сега барем, покрай покупката на тая къща малко е мирясала и сватбеният ритуал не е залегнал в главата ѝ чак с такъв поразителен приоритет, както беше до неотдавна. Така поне каза нашият малък Неничко, който изобщо не изпада в овчи възторг от предстоящото голямо събитие (за което аз прекрасно го разбирам и дълбоко му съчувствам по съзаклятнически – миличкият ми татков той; ще да изгори детенцето, в собствените пламъци на любовта, както и където междувпрочем всички ние тлеем, пържим се, дори горим и врим в един и същ прогнил казан, до горе пълен с чер катран)...
Иначе седмиците се търкаляха една подир друга, сменяйки редовно всяка нощ с деня и съответно всеки Божи ден с нощта. Този период от време няма да има с какво да се запомни, с някаква особена значимост, освен с подготовката за голямата ни зимна авантюра в България. Дано само не настъпят някакви политически размирици от рода на Лукановите и Жан-Виденови зими, повишена улична престъпност и подобните характерни особености на анархията, породена от липсата на държавност. За момента ще бъда много пестелив в своя политически коментар и ще се въздържам от конкретни анализи, но бързам да подчертая, че хоризонтът на България е доста неясен (е, то не, че някога е бил, но все пак). Особено пък посредством този рязък завой наляво с избирането на ген. Румен Радев за неин Президент. Естествено, другата алтернатива в лицето на неговия опонент с нищо и по никакъв начин не беше по-добра, но неочакваният обрат в политическия живот на страната неминуемо ще докара повече беди и вреда, отколкото някаква полза за обикновения и прост народ. Политическите наблюдатели са категорични и единодушни, че този фарс беше добре подготвен и изигран по сценарий, от който някои ще извлекат само дивиденти – всъщност единствено тези, които сами си го подготвиха. Сега, след вчерашната оставка на Кабинета, неминуемо ще последват служебни правителства (със силно занижени правомощия); ще има промени в Конституцията и законите като цяло, а догодина пролетта не е изключено да пукне с нови избори, на които старите ще бъдат преизбрани за пореден (а може би окончателно и вече за последен…) път. Остават обаче висящи кардинални и неразрешими въпроси с бежанци и емигранти, с пенсии и медицински осигуровки, с бюджета като цяло и още редица важни проблеми, с които сега казахме, че няма да се разправяме – нека да поживеем още малко, пък тогаз ще видим какво ще става. Важното е само да се запазят мирът и спокойствието, но това последното условие също се намира под знака на известни съмнения.
В този ред на мисли, онзи ден стана ясно и кой ще бъде най-новият диктатор на света – американците си избраха мултимилиардера Доналд Тръмп, като предпочитана фигура пред кандидатурата на Хилари Клинтън. Погледнато през моите непрофесионални очи, все пак по-добре зад руля на потъващия кораб да застане някой вече съществуващ богаташ, вместо всеки друг, който тепърва ще чака обогатяването си от въпросната президентска институция. Според мен Тръмп е повечето човек на действието, докато контра персоната му си остава една чиста проба административна фигура, с някакви уж положителни позиции сред обществото, но вероятно без конкретни идеи за излизането му от кризата. За нас обаче, малките човечета, които можем да се радваме единствено на доброто си за сега здраве и наличието на поминък (пак за сега…), едва ли отзвукът на тези световни събития ще запищи в ушите ни с такава сила, че да се стреснем от това. Както е добре известно още от памтивека: кучета ще лаят, но керванът ще продължава да върви натам, за където се е запътил.
Едно от най-ярките семейни събития обаче остава посещението на майка до Божия гроб чак в далечен Йерусалим. Виж, това вече е един много радостен факт, от който аз се чувствам хем щастлив, хем и горд. С нетърпение ще очакваме подробен репортаж за цялостното пътешествие, което несъмнено ще остави у всички нас най-прекрасни спомени и благочестиви чувства. Веднъж станала вече хаджийка, баба Веска влиза във фамилната ни летопис след другата баба хаджийка в рода, за която аз само съм чувал, а пък дори името ѝ не знам, нито пък коя е била тя и откъм коя страна. Дали това не беше майката на баба Гаца? – тези родови връзки взеха да ми избледняват от съзнанието, за които аз поначало не съм и знаел много. Сега като се видим ще трябва да си ги опресня, за да не ги забравя никога повече. Комунистите така се изгавриха с живота ни, че много от истините за нашите най-скъпи и свидни близки да бъдат потулвани и крити с години – за това (а и не само…), нека бъдат трижди проклети!...
През оставащите две седмици до заминаването ни, Даниела ще работи плътно всеки ден – включително и в петък, когато късно вечерта е полета. Ние преди това ще отидем у Дарина, където ще оставим едната кола на съхранение, а пък тя ще ни закара до летището. После на връщане по същата схема ще стане и прибирането до Gold Coast, но за сега повечето мои мисли са насочени към отпътуването, отколкото към завръщането ни. Като гледам тази огромна купчина от дрехи и багаж, подаръци и армагани – а на всичкото отгоре с мен трябва да мъкна компютри, фотографска техника и други щуротии. Мераците ми за снимки са се занижили до нулевата степен, а пък филмите съм ги зарязал от години. От време на време щракваме по някое кадро с телефоните и това е всичко по въпроса за снимковия материал.
Вчера се записах за курс по една програма, с помощта на която ще мога да оформя книгата си, която през последните няколко години подготвям толкова старателно. За въпросната услуга ми искат 1000 лв., докато аз реших да изуча софтуера (само срещу такса от $435), с помощта на който се работи по такива авторски проекти, за да се занимавам сам с това – когато имам свободно време и нужния мерак, разбира се. После минах през цеха на моя предишен работодател, че още от Април има да ми дава едни пари и все отлага поради финансовата си несъстоятелност. Аз му опростих известна сума и се разбрахме да ми се издължи на ръка – в петък пак ще ходя при него, защото уж обеща, че тогава вече ще се отъкмим. Иначе неговото производство подлежи на известен подем, като дори за догодина имаме уговорката пак да заработим заедно. Аз не залагам много празни надежди нито на него, нито на сегашните си чорбаджии. Постоянно ме гризат разни вътрешни съмнения, та съм особено предпазлив в своите грандиозни планове за иначе светлото ни и сияйно бъдеще занапред. Карам ден за ден – каквото стане. Курсът ми започва на 04 Февруари и е само за 6 дни. Занятията ще се провеждат в един местен технически колеж (нещо като полувисш институт) и ще са само в сутрешните часове на съботните дни. Преди да се запиша обмених известни мисли и становища със самия преподавател, който ме увери че знанията ми след успешното завършване на това обучение ще бъдат достатъчни да си поема работата в свои ръце, а доусъвършенстването в тази посока ще става в движение – както междувпрочем е било с всичко останало до този момент на житейското ми недоразвитие.
Тези дни до седмица най-късно ще гледам да изпратя това писмо, за да мога евентуално да започна следващото си на чисто и от съвсем друг аспект (още по въздуха, докато си пренасяме със самолетите тленните и душевни мощи през далечните земи и морета)…
19.11.2016 – А днес вече, в ранните часове на съботното утро, поставям и завършека на тази своеобразна серия от факти и събития, които според ограничените си писателски способности, просто се опитах да предам в по-сбита форма - с повечето, ако не във всичките си възможни краски и нюанси. Вчера бях зает с нещо служебно, което трябваше да изпратя обратно в Китай за съгласуване – моите хора ми бяха възложили една кратка задача, която аз изпълних и сега очаквам тяхното становище и потвърждение, след внасянето на известни промени от оригинала, най-вероятно. Но до тогава имам цялата свобода на словото и печата, с достатъчно време, за да приключа това свое кратко послание към света и в частност до вас, което дори следобед и да ви изпратя, за да си имате занимавка с прочита му барем за няколко часа. Освен това чрез настоящите редове ще спестя голяма част от разказите си в момента, когато най-после се видим – точно след една седмица, считано от настоящият миг насетне.
Онази вечер ходихме на официално тържество в училището на Ванеса по случай завършването на учебната година и изпращането на децата от последния 12-ти клас. Имаше награди, част от които попаднаха и у нас, като на същото това сборище обявиха кои ще бъдат тарторите и комитите за следващата, последна учебна година. Както вече знаете, нашата малка общественичка Неси беше избрана в “щаба” и макар тя да не е в позицията си като баш войвода на четата, ролята ѝ е почти със статут на ротен ЗКПЧ или поне на комбинатски партиен секретар в рамките на СИВ. Ванеса обаче се радва много, а покрай нея и ние в качеството си на родители. Добре ама ни вкараха във физкултурния салон, защото театралната им зала не можеше да побере толкова много народ. Прозорците отстрани бяха отворени, едни огромни вентилатори ни духаха във вратовете с допълнителна сила и мощ, в резултат на което сега Даниелчето ми е малко болнаво – правете си значи сметката как ще я отоплявате като дойдем, след като тя изстива веднага, щом температурите паднат рязко под 30-те си мерни единици. Лигла ми е тя, хем голяма - расла е в парник и студът не ѝ понася твърде…
Днес Ванеса няма да има урок с учителката си по музика – вместо това ще ходи на рожден ден на някаква нейна приятелка (а пък те се раждат непрекъснато, една през друга сякаш извират от вълшебна делва и обикновено това става в събота и неделя - когато вместо да ми се шляе по пътищата, може по цял ден да свири, примерно казано). Преди това обаче ще излизаме с колата да караме и да трупаме учебни часове, а по обяд ще ги оставя на тържеството двете с Мария. Надвечер пък някоя друга майка ще ги върне обратно по къщите и с това денят ще приключи. Ние с Даниела трябва за последно да стегнем багажа, защото в петък поемаме към летището и през седмицата няма да има възможност за допълнителни корекции. Акълът ми е разпилян на 100 посоки и се страхувам да не забравя нещо важно. Уж всичко предвидих, ама от толкова много подготовка на края може и да изтървем юздите.
Както във всеки край на подобни мои творби, така и сега не прави изключение голямото ми и нескрито вълнение: един път от липсата на адекватна информация, която да предам и не на последно място - предстоящата ни среща с вас и въобще нашето цялостно пребиваване в Татковината. Делят ни точно две години и половина от последното завръщане през лятото на 2014, а имам усещането, че е минала цяла вечност от тогава. Много вода изтече за този период, промени всякакви настъпиха, паданията се редуваха със ставания като разместени тротоарни плочки. Загубихме близки и скъпи нам хора, други пък през това време се намериха за този свят наш – колкото прекрасен, толкова и грешен. Поради тези емоционални причини аз окончателно полагам края на писмото си, с пожелания за спокойствие и светли дни. Този път ще си спестя Коледните благопожелания, които ще предадем на всички близки най-лично, искрено и почтено. Бъдете здрави и ни очаквайте – обичаме ви много: Даниела, Ангел и Ванеса; Нени, Меган и Айдън…