Страници

неделя, 19 февруари 2023 г.

Писмо No 06 (VII-VII.2020)

07.07.2020 – Както вече обещах в края на миналия си разказ, моята най-нова душевна изповед започва от съвсем друго място и при малко по-различни от обикновените и ежедневни, домашни условия. За момента се намираме в един мотел, отдалечен на около 500-600 км от дома, а населеното място е известно с първото стъпване на капитан Джеймс Кук и екипажа му по тъдявашните земи на днешния щат Куинсланд (къде нашия вилает, демек). Не случайно името на градеца (по-скоро селцето…) се казва Town of 1770, чрез което пък се увековечава годината на това знаменито за времето си географско откритие, а в съседство, на около 3-4 км едно от друго се намира и малко по-големият център на полуострова – селището Agnes Water. И ако последното наброява внушителните 2500 жители пряко сили (местни туроператори, рибари, магазинери, хотелиери, прилежащият им персонал, вероятно някоя и друга приходяща жрица на любовта и тук-таме по някой стар кореняк, останал там на доизживяване…), то пък предното е още по-малко с едва стотината си души местно население. Поминъкът на тези хорица е свързан основно (а може би и единствено…) с курортното и почивно дело, защото тук районът масово е посещаван почти целогодишно. Плажовете са пълни както през лятото, така и през зимата – ако изобщо 25-те, все пак прохладни градуси могат да се нарекат зимни температури. Е, на нас сега ни е студено и във водата въобще не влизаме, дорде чорбата не “заври” барем на 30°C, но австралийските малоумници се къпят и плуват по всяко време на годината, независимо от сезона.

На тази малка екскурзия ние сме тръгнали още от онзи ден – тогава беше петък, миналата седмица. Аз предния ден пак имах поредна среща с моя човек, за да уточним някои подробности по проекта, който на нова сметка сме наченали съвместно от началото на финансовата година този месец (на първото му число). Дори в някои от промеждутъците сегиз-тогиз побутвам и по нещо служебно, колкото да не ми замира дейността, пък и да въртим брояча на кинтите, все пак – най-сладките пари са онези, които се правят в движение и по време на удоволствието (а пък ако се бях цанил нейде барем за едно жиголо, вместо за някакъв си невзрачен и прост инженер, до сега да съм станал и милионер, след като съм такъв голям любител на удоволствията). По принцип с шефа поддържаме активна връзка през Интернета и взаимните консултации си ги провеждаме чрез размяна на пояснителни писма и нагледни картинки – в конкретния случай, и двете страни на медала са все откъм лъскавата им част, малко образно казано: той е щастлив, че го захранвам с актуална информация, аз пък съм доволен за себе си, понеже заработвам насъщният по възможно най-лесния и приятен начин (е, работата на жиголото определено щеше повече да ми допада, но не всеки има такъв голям късмет). Та, така ние още в четвъртък вечерта нахвърляхме малко багаж в линейката на Даниела, а за сутринта остана само да я донатоварим. Аз рекох за всеки случай да проверя и маслото в мотора; път ни предстоеше все пак, хем дълъг при това – вадя му аз щеката за оглед обаче, пък тя излезе суха, сякаш последната току-що бе облизана като клечката на сладолед “Скрежко”; нямаше грам мазнинка по нея на края, а трябваше да бъде мокра барем на 3-4 пръста над него. Добре, че имах една чисто нова 5-литрова туба, та долях от нея. Ама какво ти доливане, бако? – аз кажи-речи я излях цялата, дорде се задъни на алчната ламя тумбакя. Сипах ѝ цели 3.5 л, пък подир рекох да проверя какво е дереджето и в моята кола. Кога издърпах и нейната клечка за обстойния ми преглед, тя също се оказа чиста и неопетнена като селска мома преди годеж – нямаше и помен от мазни петна по нея. Изсипах остатъка от бидона (да е имало вътре най-много кило/кило и половина) – съседът, който по принцип се разправя с коли и поддръжката им “почерпи” с други два литра, та така малко без време заредих и двете превозни средства с необходимите им количества олио и зехтин. Останалата проверка на течности и нивата им даде положителни резултати и не след дълго поехме на път.

Първата ни спирка беше в Coolum Beach, който квартал е част от огромния комплекс Sunshine Coast – това е северният огромен курортен център на щата, ако нашенският Gold Coast се смята за южен пък, спрямо отстоянието си от столицата – Бризбън (аз това най-вероятно и друг път съм го казвал, но сега тук повтарям информацията за затвърждаване знанията по география на любезния четец). Докато пътувахме през деня направихме няколко спирки с чисто търговски характер, като минахме и по малко по-заобиколен път, с цел разширяване на маршрута. В крайната точка пристигнахме едва привечер и докато си нанесем дисагите с провизиите, то стана ракиено време. Основните ни разходки бяха през следващите два дни (събота и неделя) – сутринта премина в шетане из местните дюкяни, а следобеда направихме една горска променада с траверс от около десетина километра. Това вече беше в Noosa, където ние обикновено ходим да летуваме (или зимуваме – в зависимост от сезона); нещо като едновремешният ни конак в с. Лозенец, с тази разлика че е много по-огромно на площ и по население (около 55-60 хиляди души, съгласно данните от статистиката на местния ЕСГРАОН). В неделя също проведохме няколко разходки, само че този път с малко по-лек маршрут, че ни боляха краката от предния ден; преспахме още една нощ в мотела и в понеделник сутринта поехме по пътя за насам. Разстоянието не беше голямо – по-малко от 400 км, но ние отново разширихме трасето с посещение на някои по-отдалечени райони, намиращи се извън и встрани от главното шосе. С всички възможни спирки, пак пътувахме почти през целия ден и надвечер снощи пристигнахме тук. Днес се поразмотахме из съседните плажове и пътечки, но чак до разсъбличане и къпане в океана не се стигна, поради общия хлад на климатичната обстановка, както вече подчертах в началото на настоящото ми експозе. Иначе времето е слънчево и много приятно, ама като си облечен. По високите части и особено откъм подветрения край на полуострова бръска един такъв нежен ветрец, от който човек буквално настръхва, ако няма някакво пуловерче, преметнато връз гърба си – или пък направо замръзва на шушулка, ако е имал глупостта да се намокри в също не толкова топлата морска вода. Виж, за газене по брега става и допирът с нея действа освежаващо, обаче да се хвърлиш гол в синкаво-зеленикавата ѝ безпределност, за мен все още си остава само форма на лудост – която може и да сме вършили навремето в младежките години, обаче сега едно такова деяние граничи единствено с абсурда. Предполагам, подобни и малко по-сурови са климатичните условия по нашето северно Черноморие - от Шабла нагоре, Дуранкулак и особено ако нагазиш в Румънско, където дори и през лятото на плажа трябва да се печеш с шала през устата и шапчица-ушанка на главата, наметнат с балтон от италианско флаконе или поне с груб и вълнен, войнишки шинел. Та сега, за този сезон (все пак в разгара на зимата сме…) и тук е така – уж привидно топло, ама инак зъбато и някак си неприветливо усойно.

Утре напускаме това райско кътче и продължаваме на север – отдалечаваме се на нови 270 км. Там вече ние никога не сме били и всичко по тъдявашните географски ширини ще бъде съвсем ново за нас. В програмата на екскурзионното ни зимуване е предвидено и едно двудневно посещение на малък и самотен остров, до който ще ни отведат с лодка. Само че за всичко онова, което тепърва предстои ще разказвам едва на следващия си сеанс – сега се местя на кълцаното зеле с моркови, което тази вечер ще бъде моята салата за ракията. С нас сме повлекли всякакви продукти, като на тръгване почти опразнихме хладилниците от залежалата стока – мъкна дори и електрическата скара, добре пакетирана в един кашон от замразени пилета (така добре съм я уплътнил и натъпкал в него, че само се моля да не се налага и ваденето ѝ - щото извадя ли я веднъж за ползване, подир пък трябва и да я измия от лойта съответно, за да я вкарам обратно в колата; тази вечер пържолите ще ги пържим в тиган, като компромисен вариант в нашето екскурзиантско празнично меню, обаче не съм твърде сигурен дали тази опростена практика ще се прилага и за следващите ни вечеринки, примерно за топлинната обработка на кебапчета и кюфтета – въпреки, че онази вечер кюфтетата също ги пържихме и станаха превъзходно вкусни). Оттук-оттаме привлачвам и по някой камък, който ще вградя за вечни времена в дувара на онази къща. Такъв речен камък довлякохме навремето от първото ни посещение в Cairns, когато бяхме заедно с едни наши приятели – ние ги познавахме от Gold Coast, обаче те междувременно се преместиха да живеят чак там, та им ходихме на гости – въпросното камъче отдавна вече е вградено в стената на механата, увековечайки споменът за тези хора и съвместните ни пътувания. Онзи ден намерих една хубава каменна плоча на плажа в Coolum Beach – едвам я довлякох до колата в случайно въргаляща се на пътя пазарска чанта. Днес също открих няколко подобни екземпляра, които са изключително рядка ценност за мен. Такива по магазините не се продават, защото обикновено съставляват част от естествената природна среда за даден район и отнасянето им в къщи далеч не се толерира от властите, нито пък е кой знае какъв геройски акт на общоприета гражданска практика. По магазините продават всякакви речни камънаци, които ги вадят с машини от коритата на реките – тези тук обаче са гранитни, на възраст от милиони години, брулени от ветрове и бури, обливани и блъскани в продължение на векове от вълни и морски стихии. Само такъв шашкънин като моя милост може истински да оцени тяхната безценна стойност и да ги облече в безсмъртност за вечни времена, вграждайки ги в някой уникален каменен зид. Това беше и една от причините да тръгнем за насам с колата на Дани, защото нейната е със статут и здравината на каруца, че е яка и носи на товар като някое магаре или направо катър…

10.07.2020 – The Great Keppel Island! - най-голямото парче земя сред безбрежните води на Тихия океан, съставляващ част от групата на тъдявашния островен архипелаг под наименование “Кепел”. Когато през далечната 1770 капитан Кук за първи път открива и стъпва на сушата върху територията на днешния щат Queensland, малко по-късно заедно с целия екипаж на своя кораб “Endevour”, той се отправя нагоре в северна посока и пътувайки покрай източните брегове на Австралия, откривателят се натъква и на въпросната група острови. В чест на неговия главнокомандващ и пряк ръководител на експедицията в тогавашна Англия, някой си контраадмирал Augustos Keppel, Джеймс Кук кръщава залива и прилежащия му архипелаг на неговото име, като по този начин го увековечава завинаги в бъдещето. Самият остров е бил населен, макар и рядко с аборигени, естествено - автентични документи и следи от техния живот за едно от племената доказват съществуването им от 700 години, докато другото пък (от общо двете, обитавали този район...) датира своето присъствие в продължение на цели 5000 години. Впоследствие и други мореплаватели са акостирали в акваторията на залива и са проучвали съседните територии, но принципно експлоатацията на земите от белия човек започва едва през 1866. По това време, отговарящият за централната част на щата, напълно неизвестният за нас Сър Роберт Рос, получил разрешение за развиване на животновъдна дейност на два от островите - още на следващата година той започнал най-трескава “подготовка” за предстоящата стопанска дейност. Той изтикал от равното останалите живи 84 аборигена и ги наврял в една пещера, а впоследствие ги и избил постепенно, за да не му пречат на бизнеса. Малко по-късно, след като си разчистил земята от местното чернокожо население, през 1882 бъдещият животновъд докарал 4000 глави овце с цел да бъдат отглеждани на острова. Неговият помощник, който ежедневно се грижел за добитъка (отново някой си W. T. Wyndham - ако тези имена въобще имат някакво значение за любознателните ми читатели...), тогава се самообявил за първият официален бледолик заселник на тази територия и заживял постоянно на острова. В същото време, макар че бил тясно свързан със своя началник Роберт Рос, от когото аборигените имали голям страх предвид кръвожадното му “разчистване” на сметките си със самите тях и побратимите им, самият Wyndham успял да установи що-годе добри отношения с останалите островитяни и местни обитатели от по-тъмната и принципно грозна человеческа раса. Чак през периода 1922-1923 бил построен и по-модерния за времето си обор за добитъка или животинска ферма, ако щете и то от една жена с изключително интересна и незавидна съдба.

Въпросната Lizzie Leeke пък живяла на острова между 1922 и 1945, пристигайки със съпруга си Michael O’Neill още през 1918, за да работят като скотовъдци със собствено стадо и съответните правомощия за отглеждането на добитъка. Те дори закупили въпросните документи за наема на земята, но много скоро след това, мъжът на Lizzie починал в началото на 1923. През 1924 обаче тя се оженила повторно за един местен млад рибар, Ralph Leeke, под чието име и фамилия тя остава до края на дните си. Рибарят ходел за риба, докато тя се грижела за стопанството. Вероятно предвид голямата им разлика в годините (чорбаджийката била с цели 17 лазарника по-възрастна от рибарчето – яка му дýша на ебеца!…), на последното му писнало от бабички и миризма на овчи дърдонки, та през 1933 онзи навирил въдиците, сбрал такъмите и си вдигнал чукалата, напускайки завинаги острова и топлото семейно огнище (а че е било топло, в това вече няма никакво съмнение: по онова време климатичните инсталации не са били познати, ако разбирате за какъв разтопяващ топлик иде тук реч; сега зимата все още се живее рахат, че няма и 30 градуса, обаче лятос термометрите подскачат и до по-високите си измерителни стойности, а те вече в комбинация с почти 100-процентовата влага те правят мокър от пот денонощно). Останала вече съвсем сама, нашата емблематична героиня Lizzie продължила да се занимава с фермата и да се разправя с животните, показвайки своята изключителна психическа и физическа издръжливост, при която тя не само да се грижи за добитъка, но и изобщо да оцелее на острова предвид мизерните, почти нечовешки условия на живот, които е водила през всичките тези мъчителни години. Освен в редките случаи на пристигащи към острова прекупвачи на жива стока и вълна, както и самите стригачи на овце, единствената помощ, която тази жена е получавала е била от нейните две кучета - те са пасли стадото, те са го завръщали по поляните, те го изкарвали от обора и после пак вкарвали вътре (за някаква интимност и чисто женски вълнения, историческите анали не отварят страниците си – тогава нека това да остане само плод на читателското въображение, защото аз също нямам ни пряка, нито пък косвена информация по въпроса). Такъв начин на живот никак не е за завиждане обаче - през 1945 Lizzie разпродала имота и се завърнала на твърдата континентална земя, където пък няколко години по-късно намерила и своята житейска кончина, по мои груби сметки и пресмятания недостигнала дори до своята 50-годишна възраст. Едва чак през късните години на 1950-те, The Great Keppel Island е обособен като туристическа атракция и предпочитана дестинация с доста силно развито курортно и почивно дело, подобно на множество такива селища по Тихоокеанското крайбрежие, където това е основен двигател на прогреса и генератор на средства за препитание у местните заселници...

И след като ви запознах с една малка част от историческите и любопитни факти за острова, датиращи още от най-древни времена, редно е вече да спомена и нещо интересно от малко по-скорошните години. Не знам точно как се е сдобил с него, но допреди няколко десетилетия последният (островът, демек…) е бил частнособственическо владение на един мултимилионер от Сидней. Впоследствие той го продава на двойка мъж и жена - той от Сингапур, а тя родом от Тайван, които стават негови пълноправни собственици и остават такива до ден днешен. По този начин всички приходи от туризма тъдява отиват в нечий друг джоб, а пък самата Австралия остава да се радва само на данъците, които въпросните хора изплащат на хазната ѝ (бездънната… – бел.а.). Разбира се, островът дава поминък на десетки, ако не и стотици души под формата на обслужващ персонал (готвачи, бармани, камериерки, градинари, хигиенисти и какви ли не още), които денонощно се грижат за безупречното състояние, както на базовия инвентар (лодки, понтони, ресторанти, паркове, алеи, насаждения и въобще цялостната материална база), така също следят и подсигуряват пълното задоволяване капризите на всички почиващи летовници (и разбира се, на безгрижните “зимовници” в наше лице)…

Тъй като днес е вече вторият ден от пребиваването ни на острова, сега пък с няколко думи ще разкажа как стигнахме чак и до тук. На сутринта, след края на предишния ми репортаж, напуснахме временния ни бивак и се отправихме по пътя за насам. Разстоянието не беше дълго за преодоляване и след няколко спирки по трасето от най-общ характер, пристигнахме в най-големия областен град на района – Rockhampton. Помотахме се малко из обезлюдената му централна градска част, Даниела буквално в движение си купи едни бели обувки за работа от някакъв магазин, който го разпродаваха в момента и стоките му вървяха почти на безценица. Така вместо за $150, чепичките ѝ (Made in Italy, между другото…) стъпиха само на скромните $35, от което тя беше особено доволна (а в това число и аз, разумява се). Не след дълго размотаване поехме по пътя за последната точка на дневното ни пътуване – Yeppoon, който градец вече се намира току на самия океански бряг, докато в същото време Rockhampton е разположен от двете страни на една голяма река – Fizroy River, в която пък преди години бяха открили крокодили, каквито по принцип не виреят по тези географски ширини. Техните владения са още по-насевер, в района на Cairns, но за тези тогава бяха казали, че някак си са слезли надолу, влачени от морските течения. Дали ги избиха тайно и от кожите им не си направиха дамски чанти, мъжки колани или обувки - това не мога да твърдя със сигурност; или пък не ги натовариха в аквариуми и не ги пратиха обратно по местоживеене - също не знам. Но така или иначе, сега там такива зверове няма и хората спокойно излизат навън без да ги е страх от нежелани срещи с въпросните праисторически влечуги.

Настанихме се набързо в мотела и веднага излязохме с колата, за да отидем до мястото, от където на следващия ден трябваше да отплаваме към острова. Това трябваше да стане сравнително рано сутринта и ние искахме предварително да сме намерили пътя до пристанището, къде да оставим превозното средство, защото не можехме да го качим с нас на лодката, че да си го отнесем на острова; въобще, наложително беше да се запознаем с всички организационни въпроси, вместо това да става в последния момент преди чартърния ферибот да напусне кея (не изключено дори без нас, като знам колко време се мотахме вечерта, дорде се ориентираме в непознатата, по-право чужда обстановка около терминала). Когато всичко вече беше ясно, върнахме се обратно в мотела, включихме си печката и разтворихме месалите за поредната вечеринка. Сабалам на ранина поехме към пристанището и точно в 09:00 вече се бяхме отлепили от сушата.

Пътуването до острова трая около 30-40 минути на борда на един сравнително бързоходен катер, който беше пълен до дупка - общо 40-45 човека, барабар с женорята, дечурлигата и съответните им дисаги с багаж: маски, шнорхели, плавници, бири, лимонади, хранителни продукти и всякакви други туристически принадлежности, в т.ч. палатки, рейки, колчета, надувни дюшеци, кофички, лопатки и всевъзможни подобни плажни стоки. Независимо, че катерът беше натоварен до крайния си предел, вълните на отиване бяха толкова големи, че на моменти се плъзгаше по тях, оставайки на свободен ход във въздуха, а витлата на моторите му свистяха на сухо извън водата. Голямо лашкане падна нагоре-надолу, подхвърляни от вълнението като кибритена кутийка в селска бара, но за щастие на никой не му стана лошо и не го хвана морската болест, та да си повръщат едни на други във вратовете (щото сме ставали свидетели и на такива случаи, та за това го споменавам – само за сравнение). В акваторията на острова морето вече се успокои, вълните сякаш се загубиха и пред нас се лъснаха с цялото си величие синьозелените, тюркоазено-лазурни води на крайбрежието. Няма водорасли, няма мръсотия - само фин като пудра за бебешки дупета, ослепително бял пясък, мидени черупки, рапани, остатъци от корали и други причудливи образувания на морското дъно; не красота, ами онемяваща и спираща дъха райска картина...

Процесът по настаняването не беше дълъг и отегчителен - няма паспортни данни, няма попълване на безконечни адресни карти с регистрации, че пък и проверка на открити листове за Синеморец или други подобни милиционерски формалности, следящи редовността на брачните свидетелства, примерно и с кого току-така решил си ти дрОгарЙО, да мърсуваш по морето тайно от жената и детето (пък на нея си ѝ казал, че отиваш уж в служебна командировка из Делиормана – знайм ги ний тия…). Резервациите ни бяха предварително направени, за което се беше погрижила изключително и само добрата Даниела, без нито един мой съвет, мъдро напътствие или пък настоятелна препоръка в една или друга посока. Аз по принцип в нейните туристически организации не вземам никакво участие, за да запазя за себе си елементът на изненадата. Докато в същото време тя беше разчела по дни и едва ли не по часове къде какво ще видим и как въобще ще поминем визитата си на въпросния остров Кепел (The Great Keppel Island, както го наричат местните). Този неин навик да преиграва всичко предварително аз не го толерирам с особен възторг, нито пък го одобрявам до степен на шизофренична истерия от радост и поради тези простички причини изобщо не предприемам инициатива по осъществяването на едно или друго съвместно наше пътуване - независимо от направлението (нарочно не употребих модерната напоследък дума “дестинация”, понеже не я смятам за българска; а не, че не я знам, де – все пак и аз съм ходил на училище). Едва после вече разширявам маршрута с допълнителни прибавки от себе си, след като един път вече сме се намерили на даденото място или в географската точка. Както и да е…

Дадоха ни на бърза ръка ключът от бунгалото, ние си хвърлихме багажериите на пода и веднага излязохме на проучвателен обход из района. Рано сутринта времето на сушата беше малко облачно, духовито и не особено приветливо, но на острова вече и особено следобеда, слънцето се облещи с ослепителната си светлина, което пък доста щедро хвърли и известна топлинка по премръзналите ни гърбини. Лапнахме по някой и друг подкрепителен залък за обяд и пак излязохме на разходка. Този път предприехме по-разширен маршрут, следвайки картата на местността, по която се ориентирахме къде да ходим и какво точно да видим. Избъхтихме около 2-3 часа преход, маршрутът на който минаваше отчасти по плажа и бреговата ивица, след което за малко навлезе в една не много гъста горичка; после пак слязохме долу до морето, само че на някакъв съвсем друг пясъчник. Разтикахме се от единия до другия му край като Робинзон Крузо и Петкан Дивака – на връщане през друга една кория се свлякохме на плажа и се прибрахме обратно в тенекиената барака. Такива обособени пясъчни плажове на острова имало точно 17 на брой, но аз по картата отчетох наличността само на 16-те; последният така и не можах да го открия. Иначе целият остров е изцяло масивен и силно каменист (основно гранитни и мраморни отломки - следи от изгаснали вулкани, датиращи от памтивека) и едва тук-таме измежду тези купища с камънаци, лъсват като че от нищото отделно обособени ивици от кристално чист пясък с най-различна дължина.

Привечер се затътрихме до рецепцията на комплекса, защото само там и в непосредствена близост около нея и ресторанта има свободен достъп до Интернетната мрежа. Иначе мобилните телефони работят тук безупречно и навсякъде има покритие на съответните мобилни оператори. От там успяхме да се свържем със света, изпратихме по някой и друг хабер почти от средата на нищото, в което се намираме за момента, ударихме и по една ледена бира в бистрото, колкото да покажем известно благосъстояние на околните и се върнахме в колибата да си ядем филиите с лютеница, сандвичи с домашна луканка, кашкавалчета, мезенца и други хранителни глезотийки. Вечерта пекохме пържоли - истински амчи, от дебелия врат на неизвестна свиня-майка. Бяхме ги взели с нас замразени - наложихме ги с пипер и сол, а по-късно ги и опърлихме на една служебна скара в общата кухня на комплекса. Тя е оборудвана и предоставена за ползване от всички, които са гости на острова - палаткаджии, къмпингари и всякакви диво бивакуващи, барабар с настанените в бунгала като нас и т.н. После се върнахме с паничката в бараката и моабетът ни продължи чак до 20:30, когато си легнахме едва ли не с кокошките. Тук нямаме телевизор, нямаме филми за гледане (последните останаха записани в моя компютър, но понеже той е прекомерно голям и съответно тежък, на острова носим само малкото лаптопче на Даниела - именно от което предавам и комюникето си в момента).

Стана така, че вчерашният ми разказ продължава без прекъсване и днес, а най-вероятно ще го довършвам пък утре или в други ден, но както и да е - когато човек е на курорт, времето за миг замира и датите не играят особена роля в безгрижното му ежедневие; виж, на работа е вече друго - там всяка минута, че и секундите са ценни, в случай че случайно удължиш смяната си с тях, вместо да си тръгнеш за вкъщи малко по-рано. Нощес над острова се изсипа една тлъста порция дъжд, който така свирепо дънеше по ламаринения покрив на бараката, че имах чувството капките му да бяха големи колкото орехи, хем с обвивката им чак. Тази сутрин обаче небето се разчисти от свъсените облаци и отново посиня, както обикновено и доби светлия си мастилен цвят. Към 09:30-10:00 ние за пореден път се отправихме на друга пешеходна променада, но този път по много по-отдалечен и разширен маршрут. Целият остров може да се прекоси надлъж за около 5-6 часа с връщането до базовия лагер. От другата му страна се намира някакъв морски фар, но на нас тази посока ни се стори твърде далечна - вместо нея предприехме един вътрешен кръг, покрай брега на океана, после с навлизане в гората, включваща и изкачването на най-високия връх, именуван подир името на онзи добър скотовъдец, за който ви разказвах вчера – W. T. Wyndham. Тръгнахме уж на шега по пясъка, но в края на плажа пътеката се изви по един стръмен баир през корията. Изкачването не беше дълго, а като стигнахме билото на възвишението, пред нас се простря в цялото си величие и дължина друг подобен плаж - също толкова пуст и безлюден, колкото и останалите. Хората от комплекса предимно се тъпчат отпред и много-много не се отдават на такива пешеходни туристически мероприятия като нас. Добре ама ние нито се пържим на плажа под радиоактивните лъчи на слънцето, нито пък влизаме във водата, понеже последната няма още 30°C, че да е приятна и топла за плацикане из плитчините покрай брега. Ето защо обикновено нашето “плажуване” се превръща в изморително вървене, вместо да се въргаляме по пясъка като децата. Пропуснах да отбележа, че от вчерашната ни разходка домъкнах един много ценен камък, така старателно смит и ошлайфан от вълните на прибоя, че се беше превърнал в голяма кръгла плоча с диаметър на тиган за палачинки. И той ще влезе в облицовката на дуварния градеж, като наш скъп спомен от авантюрата ни на Keppel Island (The Great).

По една козя пътека отново се смъкнахме на плажа и продължихме нататък покрай водата. Островът е обитаван и от най-различни животински видове, башка чайките и птиците. Най-често срещаните представители на местната фауна бяха дивите кози, но не изключвам по тези диви чукари да се въдят и всякакви змии, гущери и други влечуги. За щастие сега те спят своя дълбок зимен сън и се крият някъде по дупките си - иначе случайните ни срещи с подобни зверове предизвикват у нас единствено чувството на страх и потрес. На няколко пъти из района на комплекса забелязахме свободното движение и на бодливите ехидни. Те приличат на нашенските таралежи, само че бодлите им са по-големи, дебели и остри като извити куки за плетене; по-скоро мязат на обущарски игли, ама от най-големия размер. Както и друг път съм подчертавал в настоящите си спомени, едно време по география учехме, че ехидната обитава предимно земите на Австралия, подобно на кенгура, коали и останалите местни животинки – и това се оказа безспорен факт, няма съмнение. Добре ама като дойдохме тук, съгласно местния правопис и граматика разбрахме, че на ехидната всъщност ѝ викат еКидна, понеже на английски се пише “echidna” и вероятно това да е правилното наименование на това уникално творение на животинския свят. Само че аз си карам по моите далечни знания от пети клас, когато още другарката Добринка Добрева най-сладкодумно и интересно ни разказваше географията на тези толкова далечни, екзотични държави и континенти на земята, а пък ние с наш Пейча само я зяпахме у деколтето и през междучасията споделяхме впечатленията си – а именно, дали е била със сутиен или пък случайно без; дори спорехме имала ли е пликчета на задника си и на какви точно цветчета е била щампата им. Независимо обаче от всичко, изглежда че и на доста умни неща ни е научила тази наша тъй скъпа учителка, мир на праха ѝ небесен. Та, думата ми беше за животните, де - по пътя видяхме и няколко съвсем малки козлета, които едвам ходеха още подир майка си. Ама ако пък козелът ни беше погнал случайно за нещо, не знам само тогаз как щяхме да се спасяваме от извитите му рога и твърди копита.

В края на плажа открихме устието на една малка река, която се изтичаше от съседно езеро. Изглежда то се пълни по време на прилив, а после част от него се източва назад към морето, докато трае отлива. И все така, през 6 часа и ежедневно - откакто се е зародил живота и дордето свят светува. Някъде около средата на плажа се намираше пътеката, по която трябваше да навлезем към вътрешността на острова, но ние с разходката си и до края на лагуната разширихме траверса с известно разстояние, което ми е трудно да преценя колко е било, но в интерес на истината и там доста повървяхме. След това се върнахме на въпросното място и от там поехме пък по това трасе. Минахме покрай фермата на Mrs Lizzie, за която също стана дума в увертюрата на моя пътепис. Къщата ѝ, макар малко в окаяно състояние и леко килната на една страна е запазена и до днешни времена. Въпреки, че вътре не се влиза и принципно постройката не е пригодена за посетители, отвън достатъчно добре личат суровите житейски условия, с които не само тази жена, но и всички нови заселници на Австралия от миналите векове и десетилетия е трябвало да се преборят, за да оцелеят и да успеят само за някакви си 250 години да постигнат това икономическо и социално чудо, каквото държавата им представлява днес (в сравнение с повече от 13-вековна България, да речем – не че нещо се заяждам в политико-икономически аспект, ама пък все пак си струваше да спомена и за “уравнението”).

Постепенно равнинната част на прехода започна да преминава в по-полегата, а най-накрая и в стръмна, докато най-после покатерим и самия връх. Той е висок едва малко под 200 м н.в., но пътеката нагоре беше много камениста, та баят зор видяхме с ходенето по трошляка. Добре че този път се бяхме обули с гуменки и маратонки, защото предишния траверс го минахме по джапанки и чехлички. Само че той беше далеч по-лесен като маршрут и терен, спрямо днешния. По едно време даже мислехме, че сме се загубили - щом като и самото Даниелче най-после млъкна и затепа подире ми като манастирска послушница; до тогава устата ѝ не спираха да приказват като съветска картечница срещу белогвардейската армия на барон Врангел (и неин главнокомандващ генерал впоследствие…), ама съвсем за кратко ѝ се дръпна фъшкията и на нея. След като покорихме върха обаче и се изясни местоположението ни спрямо компаса, надолу тя пак подкара с нескончаемите си приказки и лакърдии. Докато пъплехме нагоре и пуфтяхме като товарния влак по осморките за г. Кръстец, долу и в далечината се разкриха невероятно красиви гледки към целия залив, с отделните му острови като на длан. Слънцето светеше отгоре под много благоприятен ъгъл и успяхме да направим разкошни снимки...

Слизането към подножието също беше достатъчно изморително, както и продължително. Пътеката, ако въобще това чакълесто трасе можеше да се нарече така, беше осеяна с всякакъв по вид и размер камънаци, а коренищата на дърветата създаваха допълнителни препятствия и затруднения с прескачането на всеки един. Свличахме се надолу около час и нещо – почти толкова, колкото ни трая и изкачването до връхната точка. Докато отново се намерим пред вратата на бунгалото, затворихме кръга с почти неспирен пробег от около 5-6 часа, без да съм съвсем сигурен за разстоянието пък, което избъхтахме през деня. Така или иначе обаче, туристическата ни авантюра приключи успешно и малко след хигиенизационните и освежителни мероприятия, седнахме на софрата в тясната като меча дупка бърлога. Това беше всъщност нашата втора и последна вечер на острова, но с това далеч не завърши разнообразието ни от дейности и удоволствия, които тепърва предстояха да изживяваме.

Междувременно си бяхме резервирали и една друга екскурзия с по-голям кораб, която включваше продължително пътешествие около плажовете и съседните острови, гмуркане в морето с маска и шнорхел за наблюдение на подводния свят (миди, корали и т.н.), чайове, кафета, бисквити и други подкрепителни закусчици на корем, богат обяд на борда, както и една отделна разходка с лодка – тя пък снабдена със стъклено дъно специално за разглеждане на коралите и останалите океански красоти, без човек да се съблича в студа и да се мокри излишно. Разписанието на катера, с който дойдохме и който щеше да ни откара обратно на сушата беше чак за 16:00 и ние имахме на разположение целия ден единствено за тази преживелица. Изнесохме се от бараката, оставихме си багажа на съхранение в рецепцията на курорта и в 10:00 потеглихме пък с другия кораб. Първата атракция беше разходката около лагуната, за да разгледаме през прозрачното дъно на баржата подводните красоти и морски обитатели, които се навъртат из тъдявашния район – корали, цветни, безцветни, разни шарени рибки от всякаква големина, костенурки и техните производни. Същевременно имаше и беседа по въпросите за опазване на Бариерния риф, природата като цяло и конкретно крайбрежието около острова. След час и нещо плаване се завърнахме на борда на големия параход, където пък ни сервираха обилен обяд. Аз умишлено не се наредих няколко пъти за допълнителна храна, както обикновено правя всеки друг път, когато задачата е да се яде “на корем”. Имах намерения да влизам в морето и да се гмуркам под водата, а пълният стомах щеше да ми тежи по време на тези подводничарски мероприятия. Заситих си глада само с една тънковата и много феерична телешка пържолчица, с големина на едновремешната двулевка от банковата номинация на 1962, мушнах и едно карначе – то пък беше късо и рахитично като непораснал корнишон, а хлебната питчица, топла и мека “душичка” смачках точно на два пъти (с размер на бухтичка – колкото и да я предъвквах отстрани на малки хапки, повече от два-три залъка не можах да изкарам от нея). Полях всичкото това с няколко чашки размит с чешмяна вода сироп и станах от масата гладен – точно както е според лекарското предписание за диетици с прекомерно наднормено тегло…

Предстоеше потапянето ми в морските дълбини, а водата беше с температура едва двайсетина градуса – излишно е да подчертавам повторно, че за мен всякаква подобна течност за къпане и особено пък за плуване под 30°C-35°C се класифицира като ледена. Обаче заради честта на личността и подхранван от патриотично-националистичните си чувства реших, че ще се жертвам и ще цамбурна в ледените води на Пасифика, пък от там насетне каквото ще да става. С оглед да се ограничи влиянието на студа, на кораба ни раздадоха едни гащеризони от неопрен – за мен избраха най-големия размер, но въпреки широката кройка аз пак едвам се вцедих у него. Даниела ми закопча ципа отзад и вече бях готов да се хвърлям зад борда - дадоха ни плавници, очила и шнорхел, с който най-вероятно се бяха лигавили стотици, ако не и хиляди преди мен. Е, вярно че тези съоръжения минават през един варел с някаква дезинфекцираща течност, но все пак – демек, обменихме си ковидните бацили в най-широк мащаб; кой какъвто носи подире си, такъв пуска и на останалите себеподобни. Аз през цялото време съжалявах, че забравих в къщи моите леководолазни пособия – имам и плавници-гиганти, а пък маски и шнорхели се въргалят из бараката с години; я са били ползвани само няколко пъти, я не – че и изобщо може да не са слагани биля. Обаче в залисията преди тръгването (а нали и до последния момент работих служебно), та на края сума неща се оказаха забравени. Сега и място в колата имаше доволно – не като друг път да летим със самолет, че да ни следят всеки денк, който им качваме на борда; както и да е – този път ползвах общите, наравно с всички останали мераклии. Като се екипирах с всичко и замязах на тюлен от Южния полюс, хвърлих се и аз в почти скрежасалата отгоре вода – барабар Петко с мъжете. Първо ми замръзнаха коленете: гащеризонът ми стигаше до средата на кълките – от там надолу, досами глезените беше дибидюс голо (е, плавниците поне вардеха да не ми простинат табаните на краката). После ми се смрази и тиквата, защото нямах качулка или шапка – за тялото вече забравих, защото след като изстине всичко останало, кел файда че на гърбината не ти е толкова ледено. Тези неопренови костюми всъщност пропускат малко вода – човек не е напълно сух вътре в тях, но изглежда самото тяло затопля до известна степен този тънък воден слой и създава илюзията, че на гърба си влачиш едва ли не Смядовски радиатор, което обаче е много далеч от реалността. Постепенно свикнах със студа и направих няколко обиколки из лагуната, като успях да я разгледам от всичките ѝ страни. Действително, че подводната красота е уникална, но аз имам подобен воден опит и от друго място на Кораловия риф, където също се гмуркахме и се любувахме на морското дъно. Само че тогава това беше през лятото и удоволствието беше далеч по-голямо, вместо да треперя и да ми тракат зъбите като сега. Бързо се наситих на това плуване и след половин час излязох обратно на палубата да се сгрея под лъчите на слънцето. Останалите от групата продължаваха да се киснат из водата, но за мен тази морска и дълбоководна променада вече завърши – впечатленията ми бяха предостатъчни, както и студът, който събрах по време на моята авантюристична маневра.

След като и останалите туристи се завърнаха обратно на борда, екипажът на кораба ни откара на последна обиколка покрай острова – ходихме на места, където обикновеният турист не може да отиде, поради непроходими, остри и високи скали, отвесни брегове и всякакви други чудеса от релефа на острова. Към 15:30 ни върнаха обратно на брега, а в 16:00 вече бяхме окончателно отплавали с друга лодка – този път към сушата, където на охраняем паркинг ни очакваше колата. И след още половин час вече се бяхме натоварили и потеглили назад към Rockhampton, където отново преспахме в един от мотелите на града. Този остров, The Great Keppel Island се намира на около 20-25 км разстояние от континенталната земя и бързоходният катер го взема за около 35-40 минути. Определено нашият престой на острова беше вълнуващ и запомнящ се с приятните си преживявания и емоции; обиколихме по-голямата му част, запознахме се с плажовете и обстановката там, както и научихме някои от историческите факти за това приказно място. Най-вълнуваща обаче от всичко си остава цената на това удоволствие, което беше основният двигател и насърчител към това наше начинание. По някаква велика случайност, докато се размотавала по картата на света и в частност на Австралия и докато правила останалите резервации за тази екскурзия, Даниела се бе натъкнала на някаква свръхниска тарифа, чрез която туроператорите се опитват да привлекат колкото е възможно повече посетители, макар и за момента да работят не на печалба, ами дори на загуба. Маските заради пандемията едва бяха паднали и народът буквално се беше втурнал стихийно като необуздан кон във всички посоки на щата – още повече пък, че по това време е и ваканцията на децата от училищата. За двете нощи и трите дни на острова платихме цифром и словом едва $129 и някакви мизерни центове отгоре, която цена включваше бутилка шампанско за добре дошли по цени на дребно в гастронома от $18, една закуска за двама на стойност 2 x $18 = $36, плюс билетите за ферибота (лодката, с която ни закараха, а после и върнаха) – ето ти ги други 2 x $50 = $100. Та ние само до тук с виното им струваме общо $154, а пък двете нощувки излезе, че са ни били напълно гратис – та не само това, ами онези се влезли и с $25 преразход, спрямо онова, което платихме от джоб. Такова финансово чудо и феномен с нас се случва за първи път (а твърде вероятно това да ни е и за последен…), което аз отдавам и си обяснявам единствено със стремежа на хората, по някакъв начин да запазят бизнесите си и да оцелеят на всяка цена в тези трудни за всички икономически, а и политически времена. Дано!...

… Макар, че екскурзията ни отдавна вече е приключила и ние онзи ден успешно се завърнахме обратно до постоянното ни местоживеене, сега моят разказ ще продължи точно от мястото, където поради ред причини от обективни и субективни обстоятелства, аз не успях да завърша до край - вероятно точно в този миг Даниелчето ме е подканила малко по-настоятелно да приключвам с творчеството си, защото софрата е сложена и само чака мен. Така се връщам отново в градчето Rockhampton, най-известно със своите множество скотовъдни ферми специално за крави, телета и разплодни бикове. Останалото в околовръст са откритите рудници на всевъзможни мини, безкрайни полета от памукови насаждения, както и всичко останало разбира се, в духа на селското стопанство и принадлежащата му обслужваща го пряко и косвено индустрия – основно ремонт и производство на машинарии, туризъм и т.н. От гледна точка на многочисленост на населението, този градец се измерва с размерите на едновремешното старославно Габрово – около 78-80 хиляди души, но пък се е разпрострял на близо 600 км² площ – представете си все едно някакво застроено петно по средата на пущинака, с размери горе-долу 20 км ширина на 30 км дължина (или пък обратно, което далеч не е и най-важно в настоящото ми експозе). Думата ми е, че градът е голямшък, отстоящ на някакви си 700-750 км северно от наше село Gold Coast. Ние още на отиване успяхме да поразгледаме централната му част барабар с дюкяните – “Хора и улици, град като град; тръгваме някъде, после назад…” (цитирам по спомен песенен фрагмент из репертоара на Мими Иванова и покойният вече Борис Годжунов от култовия филм “Момчето си отива”…). Вечерта в мотела обаче, от местните туристически брошури и рекламни материали с Даниела прочетохме за наличието и местоположението на някакви карстови пещери, които се намираха на около 25 км от града и независимо че те не бяха съвсем в посоката на нашия маршрут за връщането ни назад (от там нататък вече директно на запад, баш срещу залеза на слънцето), ние решихме да посетим и тях – до следващия бивак в Emerald имахме само 270 км път, поради което разполагахме с достатъчно време и за известно разширяване на нашето импровизирано екскурзионно летуване (зимуване, всъщност – по-това време в Австралия е сезонът на най-лютата зима, дорде не се позатопли отново след още някоя и друга седмица). Така на следващата сутрин се отправихме към пещерите, за които пък ще спомена по-надолу в своя пътепис.

Освен с тези подземни пещерни образувания, районът наоколо не е известен с нищо друго, освен че е частна собственост на един от наследниците на откривателя им. Преди много, много години – през 1881, ако трябва да съм и хронологично точен, някой си John Olsen – един емигрант като нас, само че от Норвегия, за първи път прави откритието на пещерите по земите, на които той все още е плащал наем. И то не той лично, ами заслугата е по-скоро на неговите дечурлига, които тогава тръгнали напосоки да търсят няколко изгубили се от стопанството им крави. Така децата съвсем случайно се натъкнали на въпросните дупки в скалите, а дали тогава те са си намерили кравичките вече съм забравил, но пък със сигурност си спомням, че екскурзоводката каза дето хлапетата още вечерта се похвалили с находката си на своите родители (вероятно за да не им се карат и пердашат заради изгубения добитък). На другия ден, бащата (същият този John Olsen, чието име вече споменах), тръгва да провери какъв е случая и той действително намира дупките, за които му разказали момчетата. Тогава смелчакът взема няколко свещи и се провира надолу през процепите, където лази в продължение на часове из тъмницата, газейки през изпражненията на милиони прилепи, обитаващи хралупите от други, още повече милиони години, погледнато и в малко по-далечен, исторически план вече. Същият човек е имал благоразумието да се завърже през кръста с едно дълго въже, краят на което бил здраво закрепен в корените на дърво, някъде на повърхността и когато вече всичките му свещи се изчерпват и вътре в пещерата настава непрогледна тъмнина, той успял да се добере обратно до изхода, придържайки се към въжето и отново прецапвайки през тоновете с прилепови куришки; за тъмницата е ясно, обаче в каква смрад се е движил – това вече е доста трудно да си го представи обикновеният и незапознат с природните особености човек. Така или иначе, опитът на Mr Olsen да проникне по-дълбоко се увенчава с известен успех и той решава да запази всичко това в най-пълна тайна от всички свои съселяни, съседи и въобще шепата живи същества, които са обитавали района по онова време. Не само това, ами впоследствие решава да закупи земята и да стане неин законен и пълноправен собственик с всичките му там хартиени документи, подписи, печати и нотариални актове. За целта викат един земемер (на английски “surveyor” - инспектор и специалист по земни площи и подобни недвижими имоти) да оцени земята и да прецени каква цена да ѝ сложи, убеждавайки се сам (или напротив…), че в нея няма нищо изключително, нищо ценно или представляващо служебен интерес на държавно или щатско ниво (или пък има, в тоя ред на мисли). Хитрият скандинавец обаче кара инспектора да започне своята оценка от противоположния край, където са се намирали пещерите и онзи след като минал едва по-малко от една трета през нивата, безжалостното Куинсландско слънце така му опекло тиквата и врата, че онзи на бърза ръка решил дето това е съвсем чиста и най-обикновена земя, по която вероятно и хич нищо не никне, като по този прибързан начин държавният чиновник изобщо и не стигнал даже до отсрещният ѝ синор. Дал съгласието си за покупката, подписали документите и въпросният John Olsen автоматично станал собственик и на пещерите, които се намирали в неговото вече собствено владение, независимо че били чак на другият му край. Само на следващата година започнали и изследователските дейности по катакомбите на подземните галерии, които още от най-ранните години са представлявали жив интерес за пещерняци, зоолози, спелеолози и още цяла сюрия с учени и академици – и все така, та до ден днешен. Независимо, че пещерните образувания се намират в частнособственически имот, последните са предоставени за научни изследвания и проучвания, така както и като туристическа атракция за разглеждане с тарифа за вход от $30 на глава възрастен и известна отстъпка за подрастващи и ученици.

Цялата променада из пещерата трае около 30-40 минути, като в една от залите, наречена Катедралата или Катедралната зала изпитахме какво е усещането за абсолютна тъмнина. Иначе трасето, по което обикновено минават посетителите е добре осветено и маркирано, осигурено със стълби, парапети и по принцип модернизирано, а специално в тази зала се правят и звукови записи на музикално-певчески изпълнения поради прекрасната си акустика вътре. Там са изнасяни дори и оперни концерти – като част от атракцията беше да изслушаме едно изключително общо изпълнение на вокалния квартет “Il Divo” заедно с Австралийската оперна прима, Mrs Marina Prior. Отново по думите на водачката на групата, пътеката по която ние усърдно тъпчехме с най-новите си чехлички и джапанки, а децата още по-усърдно си риеха и крачката из пепелта, не беше нищо друго, освен добре набити и спечени във времето и годините до неузнаваемост лайна от прилепи, като на места дълбочината на тази своеобразна “покривка” от миша тор достига 20 м. Пещерата е започнала да се посещава и експлоатира почти веднага след откриването ѝ - от около 1884 насам, повече от 135 години и можете да си представите колко много народ се е извървял по отъпканите ѝ пътеки от тогава до най-нови дни, а пък за милионите години преди това, откакто Австралия се е образувала като самостоятелно парче земя – да не говорим; какво безразборно сране и пикане е паднало, само прилепите там си знаят. Паралелно с всичко това върви и работата по откриването на все по-нови и по-дълбоки вътрешни лабиринти, зали и подземия, но принципно тези дупки са абсолютно сухи. Много рядко измежду процепите на сводовете се процеждат отделни капчици и струйки вода, главно следствие от дъждовете на повърхността, които пък образуват всеизвестните фигури от варовикови наслагвания – сталактити, сталагмити и сталагтони, каквито също се забелязват из вътрешностите на катакомбите. Така убихме времето почти до обяд и най-после се отправихме по предварително набелязания път за връщането ни.

Тръгнахме в западна посока, за да видим какво има и по тази част на държавата-континент, а пък то се оказа, че там хептен нищо няма. Е, без да смятаме огромните площи, засети с най-различни селскостопански култури, многобройните скотовъдни ферми и минните кратери, като че ли друго нищо не забелязахме. Около всяка мина или по-скоро в близко съседство с нея се намират локални електрически централи, които захранват с енергия не само находищата, но и прилежащите им миньорски селища. Островът например, който посетихме миналите дни не е електрифициран от сушата – там изцяло се разчита на слънчевите колекторни станции, които произвеждат необходимото количество електричество за битовите нужди на туристическия комплекс и селището наоколо – извън района обаче осветление и ток няма никакъв. Подобно е положението и с водата – тръба от сушата не е прекарана по дъното на океана; вместо това има сонда и кладенец, която обаче вади солена вода от морето. Тя служи само за къпане, миене, тоалетни казанчета и т.н. Въпреки, че всички къщи и бунгала са водоснабдени, водата от чешмите им не е годна за пиене. За целта се доставени 20-литрови бидони с минерална вода, с която вече човек може си утоли жаждата и да си изтърка зъбите. Другата е солена и дори не се пени, като се сапунисваш в банята под душа. Ама иначе пък много хубаво измива – аз три дни там сапун въобще не ползвах; карах на естествена хигиена, както аборигените. Мисълта ми беше, че на сушата електроподаването става от разни местни централи, след като не е възможно да се прекарват далекопроводи на хиляди километри – пък и най-вече няма за кого, из пущинака живот почти няма.

На път минахме и през един от доста големите центрове за добив на въглища – Blackwater (Черна вода, в буквален превод). В района на щата Queensland се намират няколко от най-големите находища в света – съдържането на кюмюр в тях се изчислява в порядък между 500 и 700 милиона тона, нареждайки се по този начин в челната десетка на въглищни мини от такъв калибър и вид в световен мащаб – съответно 7-мо, 9-то и 10-то място, докато 8-то пък се намира долу в съседния щат New South Wales, някъде около Newcastle. По пътищата непрекъснато сноват многотонни камиони, които отнасят стоката от мината до бункерите за съхранение, от които пък пълнят туловищата на влаковите композиции. Ако случайно спреш пред бариера и трябва да изчакаш преминаването на един такъв товарен влак, който влачи десетки вагони и хиляди тонове с въглища, по-добре гаси колата, дърпай ръчната спирачка, пали си цигара и върви да изпиеш някъде едно кафе – половиният час висене на прелеза не ти мърда. Тези композиции имат по три локомотива – единият дърпа най-отпред, другият бута вагоните отзад, докато третият вероятно балансира скоростта, помагайки на движението някъде около средата. Отделно от всичко пък дето се точат и бавно, поради неимоверния товар, който пренасят по релсите; чудовищна работа, австралийска!...

След известни спирки тук-таме по трасето, привечер пристигнахме и в Emerald – също такова миньорско селище, но малко по-голямо от останалите населени места, през които минахме. С население от едва 15-20 хиляди души, то не грее с кой знае какъв блясък и престиж, но като местонахождение пък също играе доста важна роля, най-общо в минната индустрия и в частност за рудодобивната промишленост на Австралия. Тук, освен другите полезни изкопаеми, из недрата на земята вадят и разни полускъпоценни камъни, от където вероятно произлиза и името на градеца. До там пътувахме по право като конец шосе, което продължава също толкова право и по-навътре из пустинните райони на щата. Само че ние от там свърнахме директно надолу, вече точно на юг, за да се слеем с основния път, водещ към дома. Понеже градът се намира почти в средата на пустинята, там са измерени и едни от рекордните стойности на температурата в тази част на света – като почнеш от летните +48.6°C през Януари, та стигнеш до -5.6°C през Юли; дива работа, нечовешка…

Преспахме още една нощ и в Emerald, а вече в понеделник до вечерта трябваше да се доберем до Chinchilla, където пък имахме среща с наш Неничко, който по това време все още беше на работа там. Засякохме се с него само за една вечер, защото той на по-следващия ден си дойде за полагаемата му се почивка между неговите редовни двуседмични смени. Разстоянието до там беше значително по-голямо, около 550 км и ние пътувахме почти през целия ден. Надолу по трасето беше също толкова скучно и еднообразно, както и пътуването към Emerald. Няма планини, няма красоти, реки, водопади, морски брегове с безкрайни и безлюдни пясъчни плажове и т.н. Навред кипи убийствен, непрекъснат и неуморен труд по фермите за отглеждане на животни или из нивята на стопанствата. Трактори орат, поливачките ръсят с вода, понеже тези земи принципно са лишени от благодатта на дъждовните валежи. Или пък ако случайно рече да завали на десетте години веднъж, то там падат такива опустошителни потопи, които отмиват завинаги от лицето на земята сума жива стока, кубици с най-плодородния слой на земята и обикновено предизвикват поразии за милиони долари.

Тъкмо се настанихме в мотела и вечерта се свързахме с Нени – малко по-късно той дойде със служебната кола, която им е оставена на разположение за най-различни случаи – както на работа, така и малко извън дори. Спретнахме си една хубава софра, последна за тази екскурзия и той по-късно се прибра да спи в лагера за работниците, а ние не след дълго легнахме уж да гледаме телевизия. Зяпахме на пресекулки и предрямвания някакъв тъп филм и това беше всичко, което съм запомнил от нощта.

За вторник ни останаха да преодолеем последните 350-400 км, докато окончателно се завърнем в къщи. Навъртяхме близо 2400 км пробег, през които колата на Даниела се държа много геройски, макар изпод товара, който непрекъснато мъкнеше във всички свои възможни ниши на багажника. Навсякъде където спрем да пикаем насред пътя или да наливаме бензин от тубата (защото и такива случаи имахме, даже на два пъти…), аз довличах по някой хубав камък или плоча, изровени от пръстта – хем за спомен, хем пък да подкрепим и дувара, който чака своята облицовка съвсем до края. Само че сега няма време за това – да се постопли малко, че тогава пак ще възстановя строителните си мероприятия. Мисълта ми беше, че независимо дето олеквахме от товарите подир храна и напитки, амбалажа на които постепенно изхвърляхме по кофите за смет, допълнителното тегло на моите каменни находки компенсираха общата тежест на возилото и на практика до края на пътуването то не олекна нито с грам – вероятно сме се прибрали даже с повече тежест, отколкото с каквато предприехме това наше епично пътуване. Вторничната вечер беше заета с разпределяне на багаж, пране на мръсни дрехи и дояждане на хранителните остатъци, с които се завърнахме. На някои от местата се наложи да купуваме разни запаси, но основно се побрахме в определения хранително-питеен лимит на мероприятието.

В сряда аз се срещнах с моя шеф и предприехме новите стъпки за следващия етап от хода на проекта. После работих доста усилено през деня, така както и вчера. Видяхме се за малко да доуточним някои подробности по възли и детайли, след което се разделихме чак до понеделник. Аз и днес до обяд бутнах малко служебна работа, а иначе цял следобед се занимавам със свободното си творчество. За утре имам план да довърша бамбуковата оградка, която отдавна вече започнах, но все не ми оставаше време да дозакова и последните няколко таборки. Междувременно хората от фирмата вдигнали и металната ограда между нас и съседите от другата страна, заради строежа на която аз неотдавна отсякох едно палмово дърво, извличах цели каруци с боклук от старата дървена преграда и рязах бетона на новата площадка, за да го подравня под канап. Само че новите панели на мен изобщо не ми харесват, защото с майсторите говорихме и се пазарихме за едно, а пък на практика излезе малко по-инакво. Там, където оградата следва естествения наклон на релефа (покрай стъпалата), панелите трябваше да бъдат значително по-ниски, на височина не повече от 1.20 м, а пък те са дошли високо и сега закриват половината взор към тази част на езерото – ама майната му, такава е тя орташката работа – не ми я хвали. Да би ортак хубост, Господ сам щеше да си тури такъв и на небето, че да го напътства, да му помага и саде акъл да му дава...

17.07.2020 – Gold Coast, AUSTRALIA… 

неделя, 11 декември 2022 г.

Писмо No 05 (V-VII.2020)

28.05.2020 – Докато все още чакам небесното светило отново да се подаде иззад облаците по небето, както прави всеки Божи ден, тази сутрин ще нахвърлям щрихите на ежедневието ни от последните няколко дни, че и седмици вече – всъщност, откакто приключих с предишната глава на нескончаемата си житейска повест. Най-лошото от всичко е обаче, че аз вече нито имам какво толкова да приказвам, нито пък има и за какво да ви разказвам. Напоследък сякаш всичко се понесе надолу по течението на бързея, без въобще да виждам укротяване на водата му в някой скътан вир, та баш там да хвърлим котвата си – временно поне, само докато премине потопа. Събитията около нас следват безусловните си сурови закони и ни пости помагат да ги притъпят, ни молитви стигат, че да ги променят по някакъв начин. Даниела до скоро беше в платен отпуск – онзи същият, по силата на който тези десетина дни щяхме да ги преживеем на японска територия. Добре ама покрай истерията около световната вирусна пандемия, тази така чакана от нас и вълнуваща екскурзия беше безусловно отменена и от агенцията най-после обещаха, че ще ни възстановят предварително похарчените от нас средства – само че чак след 3 месеца и то не цялата сума, ами със $700 по-малко. Халал да им са, кьорави да про’одат дано! – нали ще върнат барем по-голямата част от масрафа, защото напълно възможно можеше и с нея да се разминем; за щастие нашата бъдеща адвокатка тутакси си влезе в ролята и с няколко неопровержими писма между засегнатите инстанции, успя все пак да издейства връщането на парите. Само че нейната “комисионна” е толкова голяма, че ние едва ли ще видим и стотинка от тях – може би всичките ще потънат подир “хонорара” ѝ, но пък нека да ни е жива и здрава. В същото време Дани води отчаяни битки с братята византийци от Атина, които обаче изобщо не искат и да чуят даже за покриване на финансовите щети, които сами си нанесохме с тяхната резервация. Планът беше те двете с Ванеса да изкарат 5 дни в гръцката столица, докато аз в същото време кръстосвам на воля родните баири и поляни над старославно и заветно Габрово. И всичко това трябваше да се случи само след месец и нещо време, считано от днешната дата, ама нали и това се осуети, та сега прехвърлихме тези маневри за догодина по същото време. Нямаме още потвърждение от Анадолските авиолинии, но така или иначе ще действаме да презаверят билетите ни за догодина по времето на Кирил и Методиевите празници за 24 Май – Даниелчето даже си пусна и отпуската вече за тогава; няма ‘лабаво при нея. С тази малка разлика, че вместо Ванеса, сега аз ще трябва да се мъкна подире ѝ из Гърцията, че да се развличам и по Акропола, защото малката баш тогава няма да има свободно време за пътуване - интензивното учене в Университета, плюс редовната работа във фирмата едва ли ще ѝ позволят такива разточителни и безгрижни волности, но до тогава сума вода има да изтече и всичко може да се промени, както в положителна, така и в отрицателна посока по скалата на всемирната гадост и человеческо проклятие.

Аз продължавам да надзиждам камъните и да строя дувара в задния двор, който замяза на Великата Китайска стена или поне на небезизвестната “Римска стена”, на която се радва мáло и голéмо баш у центъро на София. С всяка трудова смяна напредвам по малко, обаче не мога да работя всеки ден – именно поради което се бави и самият градеж. Обикновено през седмицата имам по не повече от 2-3 усилени трудодни, а през останалото време трябва да се занимавам с най-различни странични дейности. В края на миналата неделя пак имах майстор – Желязко идва за два дни у нас да монтираме стъклените прегради на душ кабините в двете бани. Имаше и още няколко плочки да се налепят по рафтовете на едни долапи, за да се прикрият разни техни недъзи и белези на времето от дългата им експлоатация – е, сега вече с плочите станаха “вечни”. Майсторът ни си замина в събота привечер – почти веднага след това и ние излязохме, та ходихме на гости. Дарина по-предната събота беше у нас и тогава на пияни глави взехме решение, следващия път пък да се съберем у тях. Та така, цялата циганска банда изкарахме една дружна вечеринка, а ние с Даниела спахме в една от стаите на апартамента ѝ. На другия ден си разширихме екскурзията като се отбихме през виетнамските касапи, от които навремето купувах месо през далечните години, когато живеехме в онзи отдалечен квартал и скъпата ми майчица беше наша още по-скъпа гостенка. И като почнахме да пълним торбите в тоя дюкян, като че ли зареждахме кухнята на заводска столова или войнишка артелна. Купихме над 15 кг свински мръвки по $7.50 килото (иначе го харчат по $8.50, но заради големите количества ни направиха отстъпка). Взехме и един тлъст, обемист свински врат – и той дойде над 2 кг, но вместо по 11-12 долара за кило, хванаха ни го по $10. Башка черва за наденици, някакви други дреболии и една кора с яйца, която сайбиите ни я харизаха като техни добри и редовни клиенти - бяхме се наострили да тъпчем луканки, та ни трябваше малко суровина. Отделно от всичко това, от друго тържище накупихме плодове, зеленчуци, консерви – сякаш Второто пришествие се е задало иззад завоя, както междувпрочем напоследък всички ни плашат с проклетия си апокалипсис. И разбира се, в следващите дни всичкото това чудовищно чудо от продукти трябваше да се обработи, накълца и смели с машината; после да му се нагрухат подправките, че да се омеси с тях и да престои едно денонощие, уж за по-интензивно втасване на заготовката. Подир пък червата да се напълнят – кило суджук не $40, ами и $100 ще са му малко заради свързания с производството му тропулак. Само че мен за ядене и пиене не ми свиди и труда си не жаля, щом се касае за хубаво мезе. А, чушки също докарахме и патладжани, по една касетка от артикул – хайде: печи ги, бели ги на другия ден, па нареждай в кутия с олио; кьопоолу разбивах. Че нали и люта зима идва по нашия край - да напълним избата с буркани, след като вече окончателно се разбра, че така или иначе ние лято в България няма да караме...

Пак в някой от дните и докато ремаркето на Бранко ми бе все още под ръка, ходих да докарам едни плочи от съседен нам квартал. Онези плочици от двора свършиха, а зидът ми иска още материал. Някакви хора ги бяха извадили от техния двор и вместо да се чудят как да ги изхвърлят те самите, обявили ги безплатно – вземай колкото можеш да понесеш, товари и бягай. А пък нали лаком гъз не знае спирка, че налашках каручката с близо 450 парчета (190 x 190 x 50 мм – разкошни бетонни блокчета); най-малко тон и половина товар, ако не и горница, клоняща към двата, съгласно грубите ми пресмятания и обемни калкулации. Едвам ги закарах до къщата и отвън мръкна. Разтоварването им обаче стана чак на другия ден – Даниела ми помогна, а аз ги нанесох навътре към задния двор с количката на съседа. Каквото ми хартиса вече от тук нататък, ще го ровя в трапа и отгоре ще го маскирам с пръст, която един ден също трябва да купя и да докарам на място. Едва когато приключа със заравнянето на “полето” отгоре, тогава вече ще пристъпя и към облицоването на дувара откъм външната му видима страна, отгоре и само един ред камъни надолу от вътрешната, до където ще бъде нивото на земята. Така боклуците ще намерят вечното си леговище в изкопа, за да не ги разнасям до бунището. От там пък се местя на новата стая, която трябва да развия под готовия вече навес – подът малко трябва да повдигна, облицовка на стените трябва да направя, а най-накрая и да се покрие с ламарини, но това специално ще го прави същият майстор, който скова дървената му конструкция. Та, така – дейностите ми се сменят най-интензивно почти всеки ден и разнообразието им далеч не позволява да скучая само с една и съща, монотонна и еднообразна работа, като в административна служба към някое министерство, да речем…

Иначе, на служебния работен фронт, специално при мен няма абсолютно нищо ново, нито пък съм регистрирал някакво особено раздвижване. От време на време обменяме по някоя и друга лакърдия с моя шеф, който много умело и сладкодумно обяснява какъв мощен просперитет ни очаква, колко много потенциални клиенти имаме и как един ден няма да можем да насмогнем с работата, която ще ни затрупва като снежна лавина в Алпите, обаче аз повече на нищо от думите му не хващам вяра, след като очите ми не виждат нищо налице. Уж инсталацията в Нова Гвинея (от където дойдоха и парите, с които ми се разплатиха, макар и само наполовина…) е в пълен ход – поръчката на съоръженията е изпълнена в Китай и по моему до това време би трябвало вече да се сглобява на място. Обаче подобни действия обикновено се подсилват със стотици, ако не и с хиляди документални снимки за процеса на монтажните дейности, а до мен не е достигнала ни една с такова или подобно съдържание – моите съмнения са, че и там има някаква мътилка, която за момента не мога да разгадая лично, но във всички случаи до този момент резултатите са нулеви (поне за мен). В противен случай онези щяха да ме заливат с информация “от извора” на блага, докато точно такава за сега липсва – просто не знам вече какво да мисля и то не, че съм се размислил кой знае колко; просто ми е интересно до къде ще стигне всичко това. Паралелно аз непрекъснато търся и друга работа, изпращам от време на време по някоя скромна молба за дадена позиция, за която са кандидатствали десетки, че и стотици главочи като мен; още по-рядко ходя и на интервюта, но с някакъв особен успех за сега изобщо не мога да се похваля. С простия си акъл не си обяснявам едно нещо обаче: защо бре джанъм, след такъв главозамайващ успех, до който стигам с цената на всичко, което давам от себе си, следва такова още по-главозамайващо сгромолясване?! Вероятно такава да ми е орисията - от която аз не се оплаквам, но пък и не може да не ми направи впечатление, ей тъй като наблюдавам обстановката отстрани, сравнявайки се с останалите себеподобни и правейки по този начин разни мъдри анализи и преценки в малко по-личен план; просто само за себе си…

04.06.2020 – И днес чакам да стане малко по-нормален час, че да излизам на камънака. Онзи ден по същия начин изчаквах подаването на слънцето, чиято топлина обикновено дава ход на градежните ми мероприятия, обаче днес това вече съвсем не е достатъчно. От онзи ден насам като са навлезли едни ледени полярни фронтове, като нападаха температурите – стигнахме едва ли не до ситуация на скреж, слана и замръз. Вчера е била измерена рекордно ниска стойност от едва 0.7 градуса – е, вярно че по скалата на Целзий, ама студът си е студ независимо по кой стандарт го мерят. В момента часът е само 08:30, но вероятно ще се постопли чак към обед, въпреки че слънчевите лъчи уж весело проблясват по заскрежената повърхност на езерото (макар и малко образно казано, но пък и не толкова далеч от истината). Даниела излезе за работа в 06:00 и аз веднага след нея скочих. Разправях се с едни доставчици на плочки от Китай, които на драго сърце ще ми изпратят около 150 м² за покриване на новата бетонна площадка и стъпалата в задния двор. Буквално за една бройка изтървах същите такива, които можех да купя преди няколко месеца от Бризбън за около $15 м². Обаче нали все отлагам подобни масрафлийски дейности и покупки, та все изчаквах идването на уж по-добрите финансови дни, а пък тях ги няма никакви. Даниела хубаво ми викаше да ги купим и да стоят на склад някъде по двора, ама тогава аз имах да движа коренно различни обекти и хич даже не ми бяха до акъла проклетите плочи. Вчера обаче най-после реших да отида до склада, където ги бях намерил преди време, обаче от всичките им количества останали само някакви си 40 м² - а на мен ми трябват поне 160 м², че дали не са и повече даже, дорде облечем и покрием цялата площ по цимента. Независимо от това, китайските варианти са далеч по-красиви на външен вид, както с по-добро качество и макар да стъпят с някоя и друга пара по-скъпо, мястото ще стане много по-хубаво за сметка на цената. Сутринта ходих на едно интервю за работа, за която предварително знаех, че не бих бил особено подходящ за фирмата със знанията си по чертожната програма, защото там използват някаква малко по-различна. Но въпреки всичко отидох да се срещна с хората и да си поприказваме малко по разни технически въпроси, защото не е изключено да ми се обадят с някакъв друг техен проблем. От там се понесох към гръцката бакалница, от където снабдявам домакинството с балкански стоки от първа и всяка следваща необходимост – кори за баница, сиренета разни, кашкавали и прословутите слънчогледови семки на Даниелчето, които грабя за нея от там буквално с цели чували. На края се озовах, както вече разбрахте и в склада за плочките, ама там вече ударих на “порцелан” – защо ли? – ами защото сайбията решил повече да не се занимава с вноса на въпросните груби плочки от леска, които той до съвсем скоро е изписвал много евтино от Индия. Вместо тях и като техен аналог заместител, човекът набарал някакъв подобен дамар от Испания, само че вече със значително по-високо качество на материала, порцеланови и естествено клонящи към $40 м² като цена на дребно. Тази печална развръзка ме накара да се разтърся на международния пазар и както споменах по-горе – братята китайци пак ще свършат работата за много по-малко средства; пък после нека да са лоши и всякакви други – важното е да са евтини, копелетата им жълти и проклети…

Междувременно започнах да обличам готовата вече стена по дувара с речните камъни, които докарах с ремаркето на Бранко. Ама малко преди този деликатен процес да започне, имаше обаче една друга, много груба офанзива и хамалогия, която не търпеше никакво отлагане. В петък завърших напълно зида; в събота сутринта поръчах 2.5 м³ пълнеж от земна маса на коритото зад него, чиято зинала дупка беше с размерите на басейн за водни процедури и физиотерапия в балнеоложки санаториум – 8-9 м дължина, на около 2-3 м широчина, а пък дълбочината му варираше от няколко педи до близо метър на някои места. Грубите ми изчисления показваха вместимост от порядъка на 10-12 кубика пръст, но аз само като си представих обема на самосвалът, който щеше да ги изсипе отпред на поляната и малко се стреснах. После реших че и половината количество ще ми е малко множко и започнах постепенно да намалявам доставката. За това започнах с докарването само на едно малко камионче пълнеж – колкото да видя до къде ще стигне пръстта. Ямата се позапълни, обаче така както гледам, трапът ще поеме барем още толкова материал. Финалното му допълване ще започне едва когато завърша окончателно с камъните, които ще дадат най-горното ниво на образувалия се “шадраван” – пръстта трябва да е на около 4-5 пръста под горния ръб на зида. Както и да е – мисълта ми беше, че като се изправих с въглищарската лопата и ръчната количка на съседа пред огромната купчина и тутакси ми се приплака; не исках даже да съм жив в този настоящ момент. Отначало почнах да рия сам (товарене, закарване до отзад, разтоварване и обратно по трасето), но впоследствие впрегнах и Марко на помощ, та с него вече значително по-бързо пълнехме транспортното средство. Даниела пък беше мобилизирана и хвърлена в окопа с един търмък да разравя и заравня прииждащата земна маса – с общи усилия се справихме, но и доста зор видяхме. Опасявам се, че ще следва още една такава земекопна акция, ама нека първо да ни мине стреса от предишната, че тогава чак ще мислим за втората, като се надявам тя да ни е и последна…

За сега дейностите ми се развиват изключително само навън, под откритото небе на планетата. Зидането на камъните се оказа далеч не по-бърз процес от самия градеж на дувара и запълването на дупките между големите канари. Ама като се е почнало веднъж, трябва и да му се види края в някоя от следващите седмици. Иначе “квартирантите” ни учат и работят, та пушек се вдига. От миналата седмица Марко започна някаква временна работа, но всеки момент очаква да го върнат и към активната му тренировъчна дейност, с която той се занимава с огромно желание и подчертан интерес; паралелно с това учи и успешно си взема изпитите в Университета. Ванеса е на същото ниво, само че тя все още работи от вкъщи четири дни в седмицата (от понеделник до четвъртък, като петъците ѝ са “свободни” – уж за учене…), два пъти седмично преподава уроците си по математика на 1-2 тъпунгерчета от училище, а през останалото време се занимава с разни нейни проекти и текущи изпити. След около две седмици ще миряса за малко, защото излиза във ваканция между първия и втория семестър на годината. Научи се да шие на машината, която майка ѝ най-после махна от къщи и тържествено ѝ я предостави за ползване. Сега малката си ръкоделства разни панделки за коса, прави гребени и други украшения от епоксидна смола и въобще се развива разнопосочно. Същевременно преследва и една нова работа, която да я вкара малко по-дълбоко в правните среди и съответните адвокатски колегии. Онази вечер тя беше единствената ни гостенка за рождения ден на Даниела, защото Марко беше на работа до 22:30. За вечеря пекохме наденици – ами, не са хубави печени и това си е. Не знам какво и къде им бъркаме пропорциите, но като краен продукт изобщо не са онези тлъсти и сочни Правешки карначета, за каквито са ни представите и спомените отпреди 40-50 години. Иначе вкусът им е повече от превъзходен и когато изсъхнат са разкошни във вид на луканки, но пък така само печени остават някак си сухи и тричави. Повече няма да ги хабим по този начин – явно за прясна употреба се слага и още нещо в заготовката, вероятно доста повече сланина и много вода, за да са така сочни. Нашата цел обаче беше да ги изсушим на суджуци и смятам, че технологията и рецептата им е вече проверена и доказана като добра – по-скоро неповторима и уникална, без съществуваща съвременна база за сравнение. Казах!...

Ами, това като че ли е всичко до този светъл ден и час – след малко се местя на дувара. За целта вчера си купих и работни обувки. Дадох цели $10 за едни трандафори, с които все още ми е свидно да нагазя из батака и у кереча. Амчи те са толкова хубави, че мога да си ги нося и за официални даже – например по манифестации, партийни събрания, конференции, конгреси и други подобни форуми. Джапанките излизат в полагаема отпуска до следващото лято; късите ми гащи и камизолката също – вадя дочения панталон и зимния ямурлук (ватенката, която ми е скъп спомен от нашия дядя Игорушка, Бог да го прости). Времето никак не е подходящо за игра с цимент и вода и волните им съчетания, но какво да се прави – всичко трябва да се свърши веднага на мига, защото пък тутакси изниква и нещо съвсем друго, за което изобщо не съм предполагал, но което също се бърза с пусков срок “вчера”…

След като в събота уплътних почти целия си ден в пренасяне и разхвърляне на пръст, в неделя пък се занимавах с оградата на съседа. Между нас и следващата постройка има едни стари таборки с дължина около 32 м. Обещах на съседа да му помогна в събарянето и изхвърлянето на изгнилите дъски и колове, използвайки ремаркето на Бранко, докато все още се намира в мое владение. Точно между нас имаше и една висока палма, която трябваше да ликвидирам, за да сторим място на новите панелни ограждения – чакаме нарочен човек, който да ни даде цена за построяването им, но пък разчистването на терена си остава наше задължение. В противен случай, масрафът набъбва с около $700 за надницата на някой, който да разкове старата ограда и да извлече боклука на бунището. Онзи ден си плюх на ръцете и с една стълба се покатерих на палмата – е, не точно отгоре ѝ, ами малко отстрани. Първо с ножиците орязах листата, до където ги стигах с ръцете си, обаче самият ствол трябваше вече да се кълца с моторния трион. Вързахме едно въже в горния му край – съседът го дърпа отдолу, аз режа дървото отгоре; само миг по-късно последното падна отсечено (точно както пада пречупен бор в степите на Сибир или Коми). И нали няма ненаказано добро, дънерът се стовари баш върху търнокопа и сапът му се строши като клечка за зъби – поех първият удар в замяна на услугата, която охотно правех на съседа. По-нататък вече сам разфасовах ствола на парчета, нахвърлях листата в ремаркето, дънерите отгоре и започна отчаяната ми борба с коренището на палмата. В хода на нещата, веригата на триона няколко пъти се удари в земята, после срещна и някакви телове от старата ограда и се изхаби до такава крайна степен, че с нея вече не може да се отреже и стъблото на едно цвете даже – ето ти втори удар демек, за награда на ентусиазма ми да окажа помощ на човека. Сега или трябва да си купя нова, или трябва да давам тая на заточване, ако разбира се такова въобще позволява и е възможно, предвид прекомерното ѝ изхабяване. В крайна сметка палмовото дърво вече е само един спомен, без дори да си личи къде е расло, за сметка обаче на моите лични загуби, които понесох чрез допълнителните капиталовложения, които ща не ща трябва да направя за възстановяване на щетите (например: да купя нов сап за търнокопа, който пък ми е наследство още от куция съсед Мал, а той вероятно го е имал преди това барем от едно 30, че и повече години; в това число влиза и нова верига за триона най-вероятно. В същата категория попада и рискът да се движа по пътищата без задни светлини на каручката, по простата причина, че нашата кола все още няма изведен куплунг за електрическо захранване на допълнителни транспортни средства за теглене – в това извънзаконно състояние, всяка среща с Полицията би била фатална и неминуемо ще резултира в някой много солен и горчив щраф, придружени от дупки в талона, но да се надяваме на чудесата Божии за разминаването им все пак). Като видях, че ремаркето се напълни само до половината с въпросното дърво, тогава решихме със съседа да разбутаме и част от оградата, та да не ми е празен курса към градското бунище. За това, докато почивах умствено, в събота следобед си попълних времето физически с пръстта, а пък в неделя разбихме и част от таборките – Марко пак дойде да ми помогне с разтоварването на боклука, но и това не мина съвсем безпрепятствено. Оказа се, че онези делегати от бунището не искали никаква зелена маса да им се изхвърля в контейнерите – така таборките и коловете заминаха, както и пъновете на палмата, но пък проклетите ѝ листа се върнаха обратно в къщи; нямах сили и да попържам даже. Само грабнах ножицата и ги смлях на трици – така вече разфасовани ги наврях до последната треска в зелената кофа за домакински отпадъци и в понеделник сутринта боклукджийският камион най-акуратно ги погълна, както аз примерно лакомо поемам едно горещо и мазно нервозно кюфте в закусвалнята на Женския пазар у столицата. Така и тази офанзива приключи твърде успешно - с известни материални лишения и частични загуби в по-личен план, макар и не от толкова съществено естество.

И ако това пък не е всичко вече, здраве му кажи. След малко бягам при камънака на дувара, защото много окъснях за смяната – стана 11:00, дорде си изприкажа приказките. Другия път – повече; за сега това ви е достатъчно като информация. Ами като гледам какъв ветрилник е навън, та си мисля дали изобщо да отивам на обекта. Имам и друга работа, която не включва цименти, бетони и проливане на водни ресурси – трябва да взема точни размери за необходимите количества плочки, които да поръчам за доставка от китайците. Имам и една картина да закача в жълтия салон (стаята за гости), за която забравям от онзи ден насам – уж за рождения ден на Даниелчето щях да я кова, ама сега пък ще стане за моят, който е утре. Във връзка с нашите малко некръгли годишнини, следващата събота ще имаме гости – постоянното присъствие, около 15 души народ. За тази неделя чакаме Нени и Меган да дойдат на посещение, та първо с тях да отбележим празниците; вероятно Ванеса и Марко също ще присъстват на софрата, ако нямат нищо за учене. Хайде, сега ви казвам чао и на многая лета…

11.06.2020 – Сагата ми продължава, с най-пресните новини от тази част на света. Вчера и онзи ден бяха неработни дни за мен - т.нар., “дъждовни”, както бяха известни навремето в строителния бранш или пък из нивите и на полето в селскостопанско отношение. Дъждовни в истинския смисъл на думата, поради падналите напоследък валежи, но днес вече отново е слънчево и след малко ще се стягам за обекта. Не мога да ходя обаче и твърде рано, за да ми отпочва смяната по-навреме, защото “квартирантите” се сърдят дето им хлопам с лопатите по двора и снова из гаража с калеврите си за това или онова, а пък те, видите ли не можели да се наспиват на спокойствие (поне до обед…). Та сега изчаквам стратегически да стане малко по-прилично време, за да се развихря на нова сметка с чука и длетото. За голям мой късмет, един много сериозен етап от оградния проблем приключи твърде успешно баш преди да започне мочурляка. В продължение на три поредни дни се разправях с общата ограда, която разделя нашата част и тази на съседа от другата страна на стената – както бяхме ние с Рон и Роза навремето. В един от предишните дни с Даниела ходихме до нарочен склад, където търгуват с оградни панели, изработени от дебели бамбукови дървета; сцепени на две, само от половинките, с лице откъм полуоблата им част. Така подредени, тези ограждения създават много приятен за окото натурален вид и ние отдавна искахме да сложим няколко такива за декорация на двора. Освен това, на същата оградна конструкция, само че откъм страната на съседа има точно такива и ние решихме да направим нещо като сандвич с тези бамбукови платна. Взехме 5 броя, колкото да запълним пространството преди да започнат камъните надолу към езерото – най-вероятно там пък ще наковем само едни прости таборки и с това ще се приключи въпроса по загражденията на имота. Едно такова бамбуково “украшение” коства на клиента сумата от 50 кинта и покрива площ с размери от едва 1.80 м във височина и някакви си 90 сантима на ширина. Откъм гърба на панела има три дъсчици, през които става закрепването към готовата оградна конструкция. Изглежда някой е набарал доставчици я от Виетнам, я от Лаос или Камбоджа, където бедните хорица ги произвеждат за жълти стотинки, а нашите търгаши тук ги харчат по десеторно по-висока тарифа, но както и да е. Проблемът дойде от там, че съществуващата ограда беше много паянтова, с разклатени колове, напречни греди и т.н., която първо имаше нужда от сериозно уякчаване, преди да ѝ наковем бамбуците. Та, това ми бяха заниманията от онзи ден насам – отначало помогна и съседа, който донесе настолен циркуляр да кроим допълнителните дъски. Добре че не изхвърлих гредите от стария навес, които сега послужиха идеално за това мероприятие. Бяха ми останали и два кола, та дадох единия на съседа, който пък го циментира откъм неговата страна на двора. Той ми остави машините си и аз след него скроих всички останали подпорни греди и талпи, пристегнах оригиналните дървени колове към едни метални с множество телове, навинтих яки шурупи в дървесината и сега оградата стана толкова здрава и стабилна, че и руски танк Т72 ще спре, ако се наложи някаква по-сериозна полева и фронтова отбрана срещу нахалния червен нашественик. Онази вечер почти по мръкнало приключих с всичката тая дейност, едва прибрах инструментариума и отгоре плисна. В събота сутринта ходихме за панелите – в неделя им намазах гърбовете със старо моторно масло от колите, уж за импрегнация и някакво привидно успокоение, че няма да изгният в следващите 20-30 години, пък от там насетне да става каквото ще. В понеделник не съм работил, защото цял ден се разправях с доставката на едни плочки от Китай. Успях да им сваля цената до символичната $11 на квадратен метър (макар и в американски валутни единици, това не е чак толкова много), обаче с разните допълнителни държавни и митнически такси, пратката ми ще набъбне до $23/м² - което също е поносимо, но после трябва да мисля за собствен транспорт от пристанището на Бризбън до нас, а това са тонове материал – не може да го натоварим в линейката на Даниела и да го докараме на един път, ами трябва да се правят барем десетина курса за 5-те му тона сумарно тегло. Следобеда пък разчертах двора с точните си размери на компютъра и сметнах какви площи ще са ми необходими за покриването му – 150 м² общо, ама заради разните чупки и изрезки по площадката и стъпалата, трябва да се прибавят едно поне 10% горница – така казват специалистите плочкаджии. Ще търся обаче някакъв друг компромисен вариант с решение от местния пазар, защото явно че с внос от Китай проектът ми много ще се оскъпи, а аз тук не ползвам Европейски пари по дадена бутафорна програма и плочникът ми няма как да бъде финансиран като подпорна стена, да речем на някоя плажна дюна или частичен ремонт на магистрала…

В петък (миналата седмица), със скромно домашно увеселение почетохме поредния ми рожден ден, докато в неделния късен следобед и особено вечерта направихме по-сериозно угощение с Нени и Меган, които бяха наши скъпи гости по повод и на двата празника. Те бяха без голямото дете, но пък мъкнеха подире си по-малкото, което още от сега е почнало да бушува, да се върти и рита из корема на майка си – ако е и толкоз диво като баща си, то просто не завиждам на съдбата ѝ майчина. С младежите изкарахме много весело – на общата софра бяха и другите наши влюбени гургулици, но те не се задържаха дълго, че специално Ванеса имаше много да учи за последните си изпити, които приключват след около седмица. Пекохме баници, кебапчета, салати, мезета и т.н. Луканките ни просто нямат еталон за сравнение – Даниела извади една за мостра и пробна опитня, като дадохме няколко парчета и на Нени; Меган не трябвало да яде сурово месо в това си състояние, ама за сметка на това пък, нашият бъдещ татко добре ще си облажи чревцата с някое и друго петалце суджук.

За тази събота чакаме една сюрия народ да се изтърси у нас, че заедно с всички да отбележим общите ни рождени дни с Даниела. Тържествата обаче ще са на две места, защото на същия ден бачо Гьорги вдига моабет у тях, та част от редовните ни посетители ще бъдат при него. Поради несигурните метеорологични условия под открито небе, форумът специално в къщи ще се проведе под покрив и на “закрити врата”, макар че този път ние ще сме в малко по-намален състав. Ама то сега нали са разни карантини, социални дистанции и още куп щуротии и измишльотини, които щем не щем трябва да спазваме – таман да сме разхвърляни на по-рядко из масите; през стол – човек и те така, те…

18.06.2020 – Макар че около мен няма нищо ново и съществено, с което да занимавам своята четяща (и слушаща разказите ми…) аудитория, днес ще направя едно извънредно включване, за да попълня времето си от оставащата част на деня. Тъкмо прехвърли пладне, а в 15:00 имам среща с човека, който ще прави оградата между нашата къща и съседската. Точно там се намира страничната пътека, която води към задния двор и езерото, и където преди половин година изляхме близо 10 кубика бетон, за да запечатаме веднъж завинаги прахоляка и да образуваме стълбищните площадки, отвеждащи посетителите на имението (а пък и собствениците му, разбира се…) към долната тераса, досами ръба на водата. Замисълът тогава беше един, имайки предвид, че коловете на новата ограда ще стъпят директно върху бетона, стегнати към него със специални болтове. Обаче оградният специалист се произнесе мъдро и вещо, че това не се правело така, ами онака – т.е., тези колци трябвало да се забиват в нарочни дупки, издълбани в земята и впоследствие залети с цимент за здравина и вечна издръжливост. При това положение, бетонната плоча се явява малко по-широка (абе малко-малко, почти с една педя, ако трябва да съм и технически коректен в оразмеряването), което пък от своя страна ще наложи отрязването на една филия по цялото протежение на плочата – площадката, барабар със стъпалата чак до основата си при стената на езерото. От известно време се мъча да се свържа с човека, който излива бетона и да му кажа, че там има грешка в кофража на конструкцията, ама и той се спотайва като знае какво го очаква (корекции, машини, рязане на цимента с диамантен диск и прочие колосални проблеми). Междувременно аз проверих колко ще струва на специализирана бригада, която се занимава изключително само с такива “кройки” на бетонни плочи – зашиха ме с масраф от $500, съгласно грубите размери, които им посочих; ако наема машина обаче, с помощта на която аз сам да се справя с отрязването на филията, разходите падат драстично до стойност $220. В най-лошия случай, ако онзи тарикат не се появи, та да свърши работата той за някакви си стотина долара, вместо него ще трябва аз да се нагърбвам и с тази деликатна задача. За сега търпеливо изчаквам следобедната ни среща с майстора на оградата, с когото се надявам да постигнем някакво взаимно компромисно споразумение, та по силата на което барем стъпалата да не режа излишно, че те са и баят дебели в единия си край - доста зор ще видя, дорде стигна до дъното им в пръстта. Проблемът дойде от там, че онези бетонджии навлязоха с цимента чак до таборките на съществуващата съседска ограда, ползвайки я за ограничителен кофраж, вместо да изтеглят отливката малко по-навътре към нашата част с една допълнителна дъска. А така бетонът се разля и навътре към тях – сега като махнем оградата, все едно, че с една стъпка съм навлязъл в техния имот, а пък това не е съвсем по правилата на играта и онези непрекъснато мрънкат насреща ми – особено жената на съседа, съвсем подобно на всяко едно такова, уж съвършено Божие творение.

Заради гостите ни, които очаквахме за събота вечерта по случай рождените ни дни, в петък през деня с Даниела правихме торта. Следобеда тя се занимава и с други, чисто нейни домакински дейности, а пък аз стратегически се бях затворил в механата, за да не ѝ преча, докато милата се вихреше самостоятелно из кухнята и сновеше между печката и мивката като редосеялка из стопанска нива. В събота сутринта ходих да купя месо от касапите, което после смлях на кайма - от нея направих по една голяма доза кебапчета и кюфтета. Надвечер ги опекох на кюмюра в оджака и малко след това гостите ни започнаха да прииждат. Изкарахме много весело, че отдавна не се бяхме виждали с никого – нали напоследък бяха в сила все разни ограничения, да не се ходи никъде, да не се срещаме с никого и т.н. Ама едно по едно последните взеха да отпадат и вече можем навред да отидем (е, отново в известни, малко по-разумни граници…), само че предимно си стоим по къщите, защото пък вече нямаме и пари да щъкаме напред-назад. Ето как, в световен мащаб онези изроди регулираха народа да си седне веднъж завинаги на задника и да кротува, дорде “отгоре” не му изкомандват отново какво точно да прави – къде, как и с кого...

Междувременно, част от миналата седмица и в началото на тази подготвях бамбуковите панели на другата ограда за монтаж. Трябваше предварително да се пробият по 9 отвора във всеки, през които става закрепването към наколната конструкция. Забих им и по един винт – да са готови. След това нивелирах всеки отделен панел, подравних ги по съществуващата скара, само че откъм страната на съседа и стегнах с винтовете. Тях пък ги въртя направо с бормашината, защото батериите на електрическите ми отвертки вече на задържат никакъв ток и след няколко завъртания се изтощават, а за нови нямам отпуснат бюджет (искат по 50-60 долара на парче, дори и в по-евтината търговска мрежа на Интернета). Всичко стана прекрасно добре – и… разбира се, повлече подире си нови идеи и допълнителни дейности. Като видях завършения вид на готовата вече ограда, тези бамбуци ми харесаха и реших, че вместо да кова нови таборки, с които да я продължа и надолу до края към ръба на езерото, можех вместо тях да купя още бамбукови колове и с тях да уеднаквя общия изглед на оградата. Таборките в магазина щяха да ми струват $60 – хукнах обратно при моя човек с бамбуците, та му се примолих да измисли някакви единични бройки, които впоследствие сам да разкроявам по мярка от място. Така за още $100 купих необходимите материали и вчера пък се занимавах с тях – трябваше да ги отделя от панелите, защото тях вече ще ги монтирам един по един, в зависимост от релефа на терена, а на края само в горния си край ще ги подравня с един тегел на циркуляра.

Пак вчера следобед се гъзурчих да меря и разчертавам къде евентуално ще се реже бетона – конци опъвах, чертах линии с един тебешир, които най-вероятно след днешният пък дъжд (който се изля изневиделица току напред…), ще са се заличили, та ще се наложи да ги повтарям с нещо по-трайно. Така изведнъж ми се събра толкова много работа, че не знам вече под какъв приоритетен номер да заведа всяка отделна дейност – уж са все дребни неща, ама трябва да се свършат, за да се даде ход и на окончателния завършек на обекта (постилането му с плочки, които обаче аз още не съм купил). Ако пък и някаква официална работа започна междувременно, всичко това ще се разсрочи до най-неопределена безсрочност…

29.06.2020 – Петровден; днес с дълбоко прискърбие си спомняме за нашите непрежалими дядо Митко и Денчо, които точно на тази, иначе свята дата в Християнския ни календар, напуснаха завинаги своя земен път и се преселиха в отвъдното – Бог да ги прости и двамата. А на останалите миряни – честит им празник; нека да са живи и здрави, че и да почерпят при подходящ случай. Към настоящия момент, поредната статия от своеобразния ми житейски дневник щеше да бъде започната още във въздуха и продължена в условията под родното небе на Татковината, обаче пътуването ни нататък окончателно беше осуетено предвид световните здравни проблеми и вместо да ида сабалам да изям една мазна баница от циганките на пазара, аз станах още в тъмно да вървя на интервю за работа. Срещата ми беше определена за 08:00, обаче пък мястото на фабриката отстоеше от дома на 115 км, та се влачих до там повече от час и половина. Взаимното ни надлъгване продължи чак до 10:00, през което време издъвкахме всички възможни теми и засегнахме всякакви въпроси от техните ежедневни проблеми – към края на разговора вече така зверски ми се пикаеше, че за малко да си изтърва понуждата в моите най-нови сини панталонки (тънки, леки, нежни и феерични, почти като лятна памучна пижама – точно каквито майчицата ми обича и само с каквито иска да ме вижда облечен). Качих се в колата и само на първия завой след завода, спрях насред пътя да се освободя от бъбречните си напрежения и течностни натрупвания – добре, че мястото се намира в една рехава кория, отдалечено от къщи, частни имоти и други обществени сгради, та нямаше нужда много-много да се прикривам от хорските погледи на любопитковците. По моя преценка представянето ми беше добро, но както всеки друг път – хората имат да изслушват речите на още двоица оратори като мен, та на края съвсем не се знае на чия точно кандидатура ще се спрат и кой ще е щастливият им избраник. Едва когато ми предложат работното място, тогава вече по-сериозно ще се замислям относно организацията на пътуване до там и обратно, тъй като именно това обстоятелство може да се яви най-сериозната пречка по пътя към върха и съответния успех. Вероятно до края на седмицата тези неясноти ще се разсеят напълно, но пък в петък ние с Даниела заминаваме на 10-дневна обиколка по крайбрежието на щата, което хептен ще замъгли обстановката около евентуалното ми започване на нова работа. Ето защо, този въпрос ще го оставя малко настрани за сега, за да се върна на ежедневните злободневки от последните една-две седмици на затишие и конфузно мълчание от моя страна…

… И точно в този звезден миг, моят пряк ръководител ми се обади по телефона, че иска незабавна среща с мен още утре, на която ще разискваме някакъв съвсем нов проект, по който най-вероятно ще трябва да се започне спешна подготовка за работа. Аз междувременно трябваше да свърша и нещо дребно за инсталацията, която от няколко месеца насам постепенно се изгражда някъде из джунглите на Папуа и Нова Гвинея – в качеството си на наш клиент се явява една от множеството минни компании на тяхна територия, които усърдно дълбаят земите им за всевъзможна руда и полезни изкопаеми (бакър и злато, конкретно в случая; моля? – не знаете “бакър” какво е: ами мед, бре! – мед за жици и тръби, любимият отпадъчен материал на циганите). На този етап това съоръжение е малко, със сравнително ниска себестойност и особено обемен капацитет на крайната продукция, но пък в съвсем близкото бъдеще, същото ще послужи като експериментална площадка и стъпка напред към по-сериозната вече и мащабна многотонна екипировка, чиято евентуална разработка също ще бъде наша обща задача. Думата ми беше, че трябваше нещо да се направи и да се онагледи с няколко илюстрации, които да подкрепят замисъла на нашите идейни предложения, които те там на място да осъществят със собствени сили и средства, съгласно документация, която пък ние от своя страна охотно и великодушно им изпращаме за ползване – нещо, което аз още по-миналата седмица направих на бърза ръка за тях само за няколко часа; естествено, съвсем безплатно и единствено в името на прогреса и добрите отношения помежду ни. Сега обаче нещата комай са станали по-сериозни и не е изключено най-после да се завърна към своите редовни и рутинни забавления (служебните ми занимания имах предвид). Аз своевременно ще анализирам резултатите от тази наша утрешна среща, преди още поредният ми хабер да е полетял към вас със скоростта на светлината…

Но, дайте сега да се върнем на действителността – сурова, прашна, на моменти кална и най-вече циментено-бетонна, пък после на нова сметка ще изнасям допълнителна информация по тъй наболялата напоследък тема, конкретно за моята служебна работа; която освен да доставя наслада, би трябвало да генерира и някакви чисто материални блага, пък те вместо да се генерират и възпроизвеждат умножавайки се, средствата се топят кат’ ланшния сняг. Преди известно време Марко ми помогна да очертаем с молив линията, по която трябваше да подравня бетонната площадка. След това аз я повторих с един розов тебешир, обаче като падна дъжда и последната пак се заличи. Стана ясно, че тази линия върви много близо до съществуващата стара ограда и за да вкарам там машината за рязане на бетон, първото мероприятие трябваше да бъде събарянето на таборки, колове и прогнили дъски, та чак тогава вече да започне и другата отрезна операция. Хванахме се със съседа и с триони, чукове и тесли разбихме оградата – надялкахме я на трески като клечки за зъби. Ремаркето на Бранко все още беше при мен, но пък трябваше вече и да му го върна, което отделно поспеши малко операцията. Един курс с част от дървенията вече бях направил преди няколко седмици – остатъкът на оградата замина с други два, след които мястото светна до нивото на земята. Натрошихме дъските, измъкнахме коловете и с ремаркето извлякох всичко целокупно на бунището. Междувременно, докато си почивах на няколко пъти докарах още пръст, с която да запълним трапа зад дувара. Първият път ми доставиха 2.5 м³ с камион, което количество обаче едвам покри дъното. После аз ходих за още, но онези не рачиха да натоварят повече от ⅔ м³, защото пръстта била мокра, тежка и щяла да смачка каручката. А пък аз ѝ бях подготвил канатите до върха: вързах им мрежите с едни стари пердета, че да не се разсипва по пътя и съгласно изчисленията ми, трябваше на едно ходене да товаря по 2 кубика - без изобщо да преценявам за момента, че такова количество барабар с водата тежи над два тона и оста на ремаркето щеше да се огъне като кобилица за менци, само че не извита нагоре, ами надолу. Това наложи да се разкарвам няколко пъти за прословутата ми пръст – 2 курса по ½ м³ + още 2 x ⅔ м³ башка онази, дето ми я докараха в началото на акцията; общо количество около 5 кубика земна маса погълна тая шибана дупка, че и за още плаче биля.

След като разчистих остатъците от оградата и нахвърлях пръстта зад дувара, дойде ред да се реже и бетона – нямаше никакъв начин да се отърва от тази омерзителна процедура, просто защото малко беше сбъркана конструкцията на фундамента, още докато онези майстори му правиха кофража. Във вторник отидох във фирмата, която дава под наем всякакви машинарии – взех един бензинов циркуляр с диамантен диск ø400 мм за времетрайност от 4 часа и веднага се прибрах да действам. Машината работи под водна струя, за да не се вдига пепел – обаче калта пък за сметка на пепелака е невъобразима, независимо че дискът е скрит в нещо като “калник”. Стана такъв страшен бирбат по двора, че след това два дни мих цимента с маркуча и четката. Първо прорязах правата част на площадката, след което продължих и надолу по стъпалата. Дискът обаче не можеше да проникне в материала по-дълбоко от 170 мм, та се наложи високата част на стълбите (челата им) да ги доразбивам с чука. Пак двамата с Марко започнахме да отделяме бетонните отломки, а пък аз да се връщам назад и да повтарям отрязването на местата, където бетонът не беше отделен чак до дъното в основата си. Едвам стигнах до края – със сетни сили върнах машината обратно и се прибрах в къщи да почивам, защото нито ръцете си усещах, ни кръста, нито пък краката и коленете; направо бях като разглобен и разбит на парчета. Машината е тежка и независимо че има едни малки колелца за водачи, следването на правата линия беше нечовешко натоварване; отделно идва и силата за натискането отгоре, докато дискът среже цялата дълбочина. Зарязах батака в двора и продължих с почистването му чак на следващия ден – тонове с вода се изляха, дорде смия калта от повърхността на плочника и съвсем естествено, всичката мръсотия се изля долу в езерото – че къде другаде? – не можех да я попивам с парцали, разумява се.

След като това мизерно мероприятие приключи със завиден успех, дадохме ход за поръчката на оградата. От мен каквото се искаше, изпълних го по най-точните указания на майстора. От там насетне се заех с бамбуковите таборки на нашата вътрешна ограда. Тях пък трябваше да ги закрепя с винтове към съществуващите дървени релси - една по една и плътно една до друга; по мярка от място и кройка всяка за себе си, понеже долните им краища следват начупения релеф на терена. И онзи ден (в събота) до някое време се занимавах с тях, обаче пак останаха няколко летви да стигна до края. Тях мислех днес да ги довърша, но се хванах да пиша – вече е 14:30 и няма за кога да се занимавам с това. Надеждата ми беше за утре, но пък нали напред босът ми се обади с настояването си за среща – ако успея да ги накова до края на деня, добре ще е; ако ли не – когато се върнем от екскурзията ще се разправям с тях. Искаше ми се да свърша барем един обект напълно преди да сме тръгнали, но обикновено нямам такъв късмет. Облицовката на дувара с камъни за сега се намира в известен застой, защото времето навън е доста студено, та нещо не ми се бъркат води и цименти в тези сурови климатични условия, почти полярни и нечовешки – чакам да се постопли малко, че тогава пак да възстановявам градежа. Имам и няколко тухли да иззидам, но то ще е на следващото бъркало – сега да свърша таборките първо, пък тогаз наново ще нагазвам у кереча.

В събота вечерта ходихме на гости у Бранко и Ваня. Събрахме се една голяма банда народ, та в песни и танци осъмнахме – легнахме за малко към 04:00 (в неделя вече, на ранина). По някое време станахме, та си продължихме лаф моабета. Доядохме остатъците от вечерта, ударихме и по една гореща чорба за обяд, ама в къщи се прибрахме чак следобеда. Всеки момент очаквам да дойде пощальонът, който пък ще ни донесе един телевизор. Онази вечер нашият в спалнята нещо взе да си губи цветовете на моменти и ние тутакси решихме, че му е дошло вече времето за смяна. Веднага поръчахме един по-голям 32” – екранът на сегашния е само 22”, какъвто е и другият в кухнята. За там пък сме поръчали по-малък (едва някакви си 24”), защото специално в този ъгъл няма достатъчно място от кухненската посуда и аксесоари на Даниелчето – чайник за гореща вода, тостер за печени филии и купища с други ненужни боклуци, които тя най-прилежно и ревностно събира, трупа на купчини и само им бърше праха, без да ги ползваме особено често (да не река даже и никак). Та, сега ще се подновим малко откъм телевизионна техника. Хубавото е единствено, че тези нови апарати ще приемат директно сигнала от Интернета и принципно нямат нужда от антена. Така ще могат да се гледат по-рахат разни предавания, филми и концерти, които не се излъчват по ефирните телевизионни станции, вместо да се зверим в лаптопа на кухненския плот, както правим всяка вечер по традиция.

Ами, в общи линии комай това е всичко, което мога да кажа на този етап. Пред нас отново се изправят низ от неизвестности, поредица от надежди и упования най-сладки. Надявам се на по-скорошно развитие по нашите служебни теми, но там конците се дърпат от други и аз само мога да играя според тяхната свирка – каквото и както дойде, това ще е…

01.07.2020 – Бързам да приключа с доклада си от тази сутрин, че да тичам по-чевръсто на строителната площадка. Там имам да доскова последните няколко таборки от бамбуковата ограда, след което се връщам в домашния офис и на нова сметка се залавям с проектантската си дейност, която беше напълно замряла до сега за период от точно година и половина. Вчерашната среща с моя човек продължи над два часа и даде нов тласък на предстоящите проекти, по които ще работим съвместно с него. Все още е твърде рано да се каже до къде точно ще ме докара този нов развой на събитията, но поне за най-близкото бъдеще се очертава нещо, което ще донесе известни доходи. Вчера цял следобед се занимавах с преправянето на едни модели и съответните им чертежи, които вечерта изпратих за реализация и изработване на изделията в метал. До този момент работих само за чест и слава, обаче от днес нататък ще почна да им издавам и фактури за платежно нареждане. Вчера така или иначе приключи финансовата година, а от днешната дата вече навлизаме в новата – да се надяваме, че тя ще бъде малко по-успешна от предишната, която спокойно може да се отчете като празна, ялова и принципно нулева. Не смея все още да се радвам от тази съвсем нова развръзка за мен, защото не съм твърде сигурен в мащаба на предстоящата дейност. Като някаква стартова позиция, в края на този месец (а най-вероятно ще е през следващия), двамата с боса трябва да се командироваме до мината в Нова Гвинея, където в момента се монтира нашето съоръжение. В продължение на три седмици, докато се намираме в неизвестност на тяхна територия, ще правим тестове и проби, подробно регистрирайки и отразявайки всички резултати от проведените опити. Наред с това ще участваме и в заключителните мероприятия по сглобяване на екипировката, както и в създаването на пълна работна документация на вече инсталираната установка. Паралелно с всичко това, аз ще работя и по най-новата идейна разработка на шефа, чиято задача той лично вчера ми спусна, с надеждите че последната ще бъде едно от основните изделия на компанията – универсално, независимо и уникално за всеки терен, всякакви климатични и географски условия, при пълно или частично отсъствие на токозахранване, водоснабдяване и т.н. За сега все още всичко ми е малко мъгляво из главата, но в основни линии имам някаква база и елементарни начални напътствия, от които да започна и постепенно да развивам проекта по отделните му етапи. Нека обаче да мине и малко повечко време, че тогава да давам сияйните си прогнози, за да не стане пак същото, както с почти всяко друго нещо до сега. Предстоящите дни ще съм сравнително зает, въпреки че в други ден заминаваме на почивка. Там също ще отделям по някой и друг час за творческо мислене и развойна дейност.

Всички ние от тук ви пожелаваме едно приятно хладно, най-вече здравословно и безаварийно лято – в зависимост от времето, с което ще разполагам на екскурзията, своевременно ще дам началото и на следващото си експозе. Сега само ви целуваме и прегръщаме горещо, а пък като се видим дай Боже догодина, ще мъдруваме с повече подробности. Ваши скъпи и най-мили: внучета, снахи, зетьове и разбира се ние двамата с буля ви Дана – АМИН!…