Страници

събота, 17 юни 2023 г.

Писмо No 10 (I-III.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо и дядо – а вече съвсем от скоро, прабабо и прадядо, които също включваме в обръщението, при това с огромна доза радост и подчертана гордост!

26.01.2021 – Както всяко едно подобно мое писмо, така и това не направи особено изключение от останалите - поне в дълго отлаганото му начало, за което се каня още от последните дни на миналата година. Добре ама стана така, че уж Новогодишното ми послание, предназначено да стигне до вас в навечерието на настъпващата 2021, плавно премина в следновогодишно, за да включи пък в себе си и всички онези празници и светли дни, които обикновено се зареждат току един след друг през Януари. Днес е също своего рода свят ден, макар и последният да няма нищо общо нито с българската история, нито пък с Християнската и Православна религиозна вяра. Днешният ден е обявен за Национален празник на Австралия и като такъв ние си го почитаме и празнуваме още от времето преди да е настъпил, че го и подминаваме даже в някои по-редки случаи (в зависимост от това в кой край на седмицата се падне). Настоящият вторник например е обявен за официален неприсъствен ден, обаче ние го сляхме и с вчерашния понеделник, а вече в прибавка на съботата и неделята, та всичко това резултира в една, близо половинседмична разтоварителна почивка. Точно по същото време, с неколцина приятели и дружки използвахме тези почивни дни най-рационално за едно малко бягство от шума на цивилизацията, отправяйки се този път в южна посока. Отседнахме за няколко нощи в една къща за гости (или “къщи за тъщи”, както също са известни въпросните свърталища…) на около час път с кола от дома, обаче селището (Kingscliff), където се подвизавахме се намира в съседния нам щат New South Wales, с чиито граници нашата пък “държавна административна единица” се намира в не твърде добри отношения поради върлуването на вируса (шибания Covid-19 визирам в случая). Преминаването оттатък “браздата” (образно казано…) беше съвсем безпрепятствено, само че за да се завърнем обратно в нашия вилает, трябваше предварително да си вадим разрешителни документи за определената дата на пътуване (открити листове, все едно - ама не за излизане, ами за влизане), та сабалам на връщане от там минавахме и през нещо като импровизирана гранична застава – КПП (Контролно-Пропускателен Пункт, за неходилите в казарма и за незапознатите как се минава границата на една държава, че да прескочиш у съседната или в някоя друга, по силата на същите закони и в тоя ред на мисли…). На въпросното място магистралата беше свита до една единствена лента на движение, както и всички останали по-второстепенни улици и шосета, водещи към нашия щат; всеки възможен подстъп беше запрян и блокиран за проверки на тескеретата. След съответната “справка” с постовия полицай, почти в движение, ние влязохме обратно в щата и тутакси с облекчение се почувствахме, както навремето, когато слизахме от ферибота между Калафат и Видин, па си викахме де гласно, де наум: “Пфуу-у, вече сме си у дома – аман от тая циганска Румъния!” Необичайно ранното ни прибиране беше наложено от служебните ангажименти на Даниела, която от пътя директно отиде на работа, докато аз се прибрах да шетам и да си почивам, че тези няколко дни ни сън сънихме като хората, нито пък почивка някаква починахме и видяхме за целия ни престой. Ама като бяхме такава голяма компания, та не са ни и липсвали твърде подобни глезотии – вечеринките плавно преминаваха в матинета, между които ни деляха едва няколко часа предрямване. На заранта подкарвахме моабета на нова сметка със сливане на закуски, обеди, а най-често и вечери…

За днес чакам и Неничкови да минат за малко през нас, че щели да ходят за нещо до съседен нам квартал. Само че те няма да остават на дълги софри и разточителни вечери, защото от утре училището започва, специално за Айдън и ѝ трябва съответната подготовка, докато наш Нени се връща обратно на обекта. Аз също възстановявам ходенето на работа и макар седмицата да е къса и състояща се само от 3 дни, очаквам да бъде много заета и напрегната след всичко, което беше направено от мен до този момент. Има няколко чертежа, които чакат утвърждаване от по-високите етажи на местната стопанска власт и съответните им подписи – въобще, ще съм подложен на голям зор в известна степен. Добрата новина е, че в събота ние с Даниела отново заминаваме до едно близко място в нашия район, но то ще бъде значително по-краткотрайно от досегашните ни похождения - само за една нощ и ще носи повечето туристически характер, отколкото разпускащ по смисъла на пълния пансион в някоя почивна Черноморска станция – я в Китен, я пък в Приморско (понеже аз за други не знам да има по крайбрежието – нали предимно тъдява преминаха началните ми житейски години; щото пък за Албена, Златните пясъци и Слънчевия бряг научих едва на доста по-късен етап от развитието си – бях вече станал коджа пърчле и ми бяха поникнали дори няколко косъмчета тук-таме по кожата)...

През последните няколко дни, наред с разлатите софри и вечерни моабети, направихме и няколко сериозни прехода под формата на пешеходен туризъм покрай прибоя на вълните по плажа. Къпахме се в морето, после се изкисвахме в басейна на къщата и въобще поминахме весело, охолно и честито. В един от дните с мой приятел сменихме някаква уж много важна част на колата, която бях купил от Интернетния търг още през седмицата. Оказа се обаче, че самият агрегат не беше съвсем подходящ, специално за модела на Даниела, но като го попривързахме оттук-оттам през дупките със свински опашки да го укрепим, за да не мърда и да не падне из дупките по асфалта, та на края всичко стана по-здраво и от фабричното изпълнение на самураите. Това е някаква вторична въздушна помпа, която нагнетявала допълнителен въздух в горивната уредба на автомобила и уж с това си действие подобрявала качеството на изгорелите газове, намалявала вредните емисии във въздуха и още множество подобна плява – дрън-дрън, че пляс; да ми джвакаш дедовия. Оригиналното устройство беше много трайно изключено в продължение на година вече, че и две даже, понеже в старото нещо дрънкаше из вътре и правеше невъобразим шум по време на движение. И като му дръпнах шалтера още тогава, та го шунтирах тотално и мълчаливо завинаги (изтръгнах му жиците из корен, без въобще да питам някой и да се съобразявам с прищевките на японския император). Обаче в последно време съвсем случайно ми попадна точно тази част, която реших въпреки всичко да подменя, с благочестивите вътрешно-душевни надежди да възстановя нормалното състояние на двигателя (16-годишен вече и клонящ към 200-те си хиляди километра). Че не са и евтини, пущините – за една такава установка, при това на втора употреба от местна специализирана гробница само за марка SUBARU ми поискаха около $450, което видите ли било дори много евтино: почти една десета от цената на чисто новата оригинална част, директно от магазина за Авто-мото джунджурии и аксесоари. Докато тази ми изпадна едва за някакви си $180 и на мен в първия момент ми се стори, че даже ми я подаряват на тази смешно ниска цена. На снимката беше показан и номенклатурния ѝ номер, ама по-късно се оказа, че независимо от това, последната е била свалена от малко по-нов модел автомобил (макар и от същия вид и клас), докато таратайката на Даниелчето съвсем скоро ще навърши и пълнолетието си, след като пък е родено чак през далечната 2005, както вече подчертах малко по-отгоре. Криво-ляво уж всичко стана, обаче ми е трудно да преценя дали съм постигнал някакви завидни резултати – особено пък в консумацията на гориво; амчи то това нейното е ламя, бре! – ако паднем под 12-те литра за 100 км направо викаме “Ура!” В градски условия същото злокобно съотношение е още по-драстично, което вече аз просто нямам сили и желание дори да следя и изчислявам, спрямо изминатия пробег на колата. И още един кусур се появи – този пък в скоростната кутия, ама заради него вече в края на следващата седмица имаме записан час при нарочен майстор, та да видим и от там какво ще се роди. В най-лошия случай ще взема една стара скоростна кутия и момчетата в депото за смачкани коли ще ми я сменят за едни $1500, но на мен много силно ми се иска да избегнем този толкова излишен и ненавременен масраф. Ще видим, де – то много скоро ще си покаже на къде ще наклонят везните…

Иначе, в промеждутъка от края на предишното ми послание до началото на настоящото, съществени събития около и с нас не са се случвали – аз ходя на работа, което на този етап е жизнено важно; Даниела също. Ванеса учи за изпитите си през летния семестър и много скоро ще започне редовния на последната академична година. Сега, докато си раздвижи напълно кракът след операцията на коляното, на работа в Бризбън няма да ходи, но в същото време онези я чакат да се завърне при тях с нетърпение, защото според нейните думи - хората много я харесвали и не е изключено даже впоследствие да ѝ предложат и някаква по-постоянна позиция. Това разбира се, за сега са само едни съмнителни догадки, лични предпочитания и най-добри пожелания на общо основание от околните – бъдещето обаче ще хвърли най-точна светлина по въпроса, в какви посоки ще се развиват следващите стъпки в кариерата на порасналото ни вече Неси. Тя със зъби и нокти драпа да върви в столичния град, смятайки че там има много повече възможност за растеж и развитие, спрямо локалните възможности на наше село Gold Coast (което междувпрочем, в днешно време вече наброява кръгло 700,000 глави добитък, спрямо едва 29-те си хиляди през 1950 – тоя пример ви го давам само като статистическа справка и любопитен факт). Все пак изборът си е неин, желанията и мераците трябва да се погасяват по някакъв начин, а това става единствено възможно с целенасочени и предначертани опити и експерименти. На нас с майка ѝ много ни се искаше Ванеса да изкара няколко години по света, в Америка, да се разшета из Европата и т.н., само че сега настанаха едни години, в които човек е най-добре да бъде скрит на завет под крушовото си листенце, съгласно Библейските науки и представи за спасение. Нито се знае до кога ще продължи тази идиотска пандемия, станала вече тъй удобна за мнозина, нито пък някой може със сигурност да предскаже дали някога светът изобщо ще излезе от лапите на нейната уродливост (щото ако човеците случайно се преборят с тази, несъмнено скоро след това ще се появи и нова, срещу която борбата ни може да се окаже и не чак толкова успешна).

Уф-ф, очите ми се затварят, а пък и нямам какво повече да споделя с вас. Тези дни и нощи не можахме да се наспим, защото все нещо не ни беше на таман – де възглавницата твърда и крива, де топло, де пък и студено (от климатика); вечер лаф моабет до късно – сутрин ставане рано, кафета, чайове и ритуали. После на плаж, под палещите лъчи на слънцето (добре че беше и малко облачно, та не изгоряхме) – дълги изтощителни разходки по мократа ивица, на края блъскане из вълните като побеснели – направо останахме без дъх. Със същата група приятели, в началото на Април ще посетим една друга природна забележителност - тя вече отстои на около ден път с кола, в посока към сърцето на щата, но за това ще разказвам като понаближи малко. Сега всичкото ни внимание е ангажирано с рождения ден на Ванеса, която не може да спи чак от вълнение и трепети – аман вече от нейното преиграване на действията и разпределяне на ролите в театъра (и цирка да бях споменал, пак нямаше да сбъркам)…

06.02.2021 – Макар вече сериозно да скочихме и в следващия месец, известен още като Малък Сечко Февруари, мисълта ми отново ще завърти лентата на спомените назад, около ранните часове на празничния следобед, когато пък беше Националния ден на Австралия. Даниела тогава беше на работа, а с Неничкови имахме уговорка да минат през нас за кратко, след като те и без друго щяха да се намират в района по някакъв друг техен повод. И както уж нямаше да правим софри, да разтягаме маси и да редим по тях гюзлеми, часът беше такъв, че човек обикновено се чувства гладен по това време на денонощието. Ние бяхме прибрали всички възможни хранителни остатъци от гуляите ни през почивните дни, защото по принцип разполагахме с толкова много храна, като че ли щяхме да седим на тая къща не седмици, ами цели месеци (и да изхранваме партизани, наред с това). Така аз спретнах един импровизиран гала обяд на моите младежи, независимо че се получи малко с подръчни средства - нещо като помен с чужда пита. Обаче пък беше хубаво, че те ометоха всичко с подчертана охота, защото на мен вече от кюфтета, от кебапчета и въобще от всякаква месна скара взе да ми се повдига. Ванеса също отнесе със себе си останалата част от кюфтетата – тя наш’та, на пазар не ходи: минава през къщи докато ни няма, избира стоката, която си хареса от “витрината” на хладилниците и я отнася с нея в дупката си като някоя катерица или къртица. Ангелчо беше малко кисел и докато родителите му си възвръщаха силите, аз се занимавах с него да му създавам забавление и развлечение от сцената на дивана – като почнах спектакъла с кукуригането на петела, през мученето на кравата и цвиленето на магарето, та малко преди падането на завесата стигнах чак и до грухтенето на прасето в кочината. Независимо от отчаяните ми и напористи артистични опити, човекът си искаше млечния порцион и никакви мои театри не го впечатлиха така, както вимето на майка му – набоза се едно хубаво като теле, след което легна оттатък на нашето легло да си вземе и полагаемата му се следобедна дрямка; миг след това мирът в къщата възцари отново, защото бебето вече трайно спеше под лекото полъхване на вентилатора от тавана.

През това време и баба му Дана си дойде от смяна, а ние с Неничко се бяхме заровили из местния продавалник на коли – нали отдавна търсехме друго превозно средство за подмяна на старото, защото напоследък колата на Даниела нещо взе да прави въртели и я нарочихме за смяна (а пък аз нароча ли веднъж кола или жена, от там насетне с нея вече е свършено). Намерихме една, обаче продавачът искаше много пари - $16,500 нямаше да дам, та ако ще да беше и със златен покрив отгоре въшливата му джипка. Викам на Нени: тоя ако я даде за $12,000 и тутакси я купуваме, като се надявах, че чак толкова ниско няма да можем да паднем с цената на возилото. Що ми трябваше обаче изобщо да си отварям устата? – нашият “еврейски” търговец веднага започна трескав пазарлък с човека и кантарът замръзна на $13,500. Аз предложих да отидем всички поне да я видим що за стока е тази кола – Нени и Меган трябваше да си тръгват, а пък адресът на собственика им беше по път за вкъщи, не тъй далеч от нас. Речено-сторено, повличаме се цялата делегация, барабар с малкия чемер, само че той специално тези важни преговори ги изтърва, понеже спа непробудно в колата.

Действително, че още първите ни впечатления от вида на МеПеСе-то бяха отлични – амчи то беше като ново, бре! – както отвън (е, само с една-две незначителни драскотини по бронята, ама повечето бяха козметични, отколкото да се класифицират като някакви фрапиращи деруги), така и отвътре. Направихме с Нени едно кръгче из квартала – първо той я изпробва, после и аз седнах зад кормилото; че аз на по-нова кола в живота си не се бях качвал още от ерата на Трабанта, когато през есента на 1985 го купихме от Великотърновския клон на ДП “Мототехника”. Моята кола преди няколко години я взех само на 92,000 км и тогава я смятах за току-що слязла от конвейера на завода, докато пък тази беше вече едва на 80,000 км – дето има една дума, двигателят ѝ още е в процес на разработка. Тутакси взех смело решение, че ще я купуваме (кат’ нивга – бях не само смел, но и безразсъден в мераците си за по-нова количка) – бихме ръката с човека и останахме само с Даниела да приключим формалностите по прехвърлянето. Неничкови междувременно си тръгнаха към тях, че от там насетне те трябваше да ходят по покупки на стоки от първа необходимост – малката Айдън на следващия ден започваше училището на нова сметка след полагаемата им се ваканция между отделните учебни срокове, той пък заминаваше обратно на обекта и така ние с тях изобщо не се видяхме за достатъчно дълго; остана пак за следващия път да си наваксаме пропуснатото, когато той отново си дойде в отпуска.

Продавачът беше приготвил всички необходими документи, ударихме подписите и стоката изведнъж стана наша. Обаче преди това трябваше да я и платим, ако се сещате и за тази малка подробност. Разбрахме се да му прехвърлим парите в сметката по банков път – политаме като побеснели директно към нас (все едно разстоянието от севлиевското село Ловни дол до местния квартал “Трендафил 2”, съгласно Габровските измерения за път, скорост и време): аз правя банков превод от 10 бона на човека, Даниелчето добавя от себе си остатъка в размер на $3500. Всеки от нас има право да прехвърля на друг случаен абонат сума не по-голяма от $10,000 – за това се наложи да правим такива счетоводни маневри. С извлечението от банката, търчим обратно при продавача да му докажем валидността на преводите, а пък той от своя страна да подпише документите и да ни даде колата. Така него следобед направихме още една “екскурзия” до тях, но пък се завърнахме у нас с най-новата си семейна придобивка (без ред, без чакане от 15-20 години и без избор на цвят – просто аламинут, както се пазаруваше навремето от Кореком). Прибрахме джипа на сушина и сянка под платното на площадката пред нас и влязохме в къщи да си съберем мислите с по едно малко, разпускащо нервите коняче. Случаят приключи там и на момента…

Работната седмица започна от вторник – пътуване с часове по задръстените сутрин и вечер шосета, отделно от дългите часове на стола и зад компютъра в офиса, от който вече имам мазоли и по двата бута на гъза си. Ако не бяха тез пусти пари, за нищо на света не бих си образувал дискомфорта, на който сам се подложих в последно време. Обаче понеже платата ми е завидно добра, на този етап не обръщам никакво внимание нито на пътя, нито пък на времето, което губя, за да стигна до работата си – часовете, изкарани там покриват доволно и предоволно всички останали несгоди, включително и 10-те долара ежедневна такса за преминаването на един платен мост, по който отивам на ранина и се връщам по здрач.

Така дойде и съботата, за когато имахме резервации в някакъв комплекс, не много далеч от наше село, но намиращ се пък в една тиха и сякаш откъсната от света дивотия на Австралийската необятна природа. Нататък заминахме с двете коли – Даниела кара нейната (вече новата, че да ѝ свиква с капризите), а аз бях с моята барака, защото от там пък в понеделник рано сутринта трябваше да отида в Бризбън на работа – щеше да ни бъде много припряно да се връщаме по никое време до нас, че тогава чак да поемам към офиса. За това се возихме отделно – всеки в превозното си средство. Междувременно обаче, още в петък стана ясно, че Даниела не може да прехвърли колата на нейно име, защото липсвала първата страница на един документ, който собственикът бил загубил, а пък онези от Транспортния отдел (разбирай тукашния КАТ) не признавали дубликата – искали да видят оригинала - разбрахме се с човека, впоследствие той да осигури въпросното парче хартия, което той трябваше да вземе повторно от сервиза, където са му преглеждали автомобила (срещу нови $80 за “услугата”, разбира се). По принцип превозното средство трябва да се регистрира с имената на новия си собственик в 14-дневен срок, така че ние не сме били извън закона – ако тук някой си мисли за допуснато нарушение на правилата.

От нас тръгнахме в съботната ясна и безоблачна утрин, но докато направим своите няколко задължителни спирки по трасето с чисто търговска и нестопанска цел, на мястото пристигнахме току на обяд. Понеже стаята ни не беше още готова за настаняване, ние предприехме една дълга променада по планинските шосета в околовръст, където действително беше много красиво – обстановката там наподобяваше нещо като нашенските Родопи; почувствахме се доста раздвоено - хем приятно, хем пък и малко носталгично в същото време. Стигнахме горе до билото, където минава границата със съседния щат – на пътя все още имаше бариери и най-стриктни проверки поради епидемичните условия за момента, въведени уж временно, ама все още важат и са си в пълна сила до лаконичното “второ нареждане” за отмяната им. Нататък не сме ходили, защото нямахме пропуск за връщане – върнахме се обратно в мотела, настанихме се с дисагите и останалата част от деня го изкарахме излеврени по шезлонгите край басейна. Времето беше хубаво, водата топла и въобще поминахме приятно. Вечерта в стаята си направихме ритуала по прехраната със сухи мезета и студени сандвичи, защото там нямахме условия за приготовление на топла котлова храна.

На следващия ден пак хукнахме по обиколки. В пансиона също се полагаше закуска и ние на ранина съвсем неохотно се натъпкахме с разни мезета, въпреки че хич дори не бяхме гладни (ама ядохме насила, щом всичко влиза в “куверта”…). След като се нахранихме, този път поехме по други обиколни шосета, които също много живописно ни отведоха в сърцето на планината, а най-накрая отново опряхме до щатската граница. Там специално пътят беше напълно затворен с няколко бетонни заграждения, защото много рядко през този проход минава някоя случайна кола. След обиколката ходихме до града в съседство, който беше само на десетина километра от комплекса. Поразшетахме се още малко и следобедът на нова сметка мързелувахме покрай басейните – и така, та чак до вечерта. Спахме още една нощ и аз на другата сутрин поех към Бризбън, а Даниелчето е събирала партакешите, за да се прибере в къщи по обяд.

За разлика от предишната седмица, когато беше уж малко по-спокойно на работа, новата която започна още от понеделник се открои с голям зор от служебен характер, който буквално кулминира в сряда, когато пък надницата ми беше с продължителност от 12 работни часа – ни повече, ни по-малко. В последния момент трябваше нещо да се свърши и приключи окончателно за предаване. Обаче самото решение стоеше някак си недомислено, сякаш правено насила като зле закърпени на гъза гащи. Именно тогава мен ме осени една брилянтна идея - колкото проста, толкова надеждна и която много се понрави на моя шеф, който със задоволство даде зелен семафор на решението. Добре ама, това всичкото трябваше да се прави почти изцяло наново, за да се отразят новите промени в изделието, та от работа си тръгнах чак в 19:00, като сутринта бях почнал по-рано, с надеждата и да приключа по-навреме вечерта. В четвъртък също имаше известни суетни, но всичко стана добре и се предаде в срок. Вчера вече се занимавах само с дооформянето на подробностите, които поради бързането бяха умишлено пропуснати преди това.

Днес е събота – след малко офанзивата около нас отново започва с бясната си скорост. Трябва да се подготви новата кола на Даниела вече за ежедневна експлоатация – има да се прехвърлят сума боклуци от старата, а тя самата да върви за продан. По другата къща имаме работа, кюфтета ще бъркам за гостите довечера (какво, кюфтета ли казах? – да ги не виждам, пущините; ще им сменя формата, че не мога вече да ги гледам как изглеждат!). Въобще, денят ни ще бъде доста зает и претрупан с най-различни дейности. Понеже през седмицата ми е невъзможно да пиша, от сега нататък тази писателска дейност ще се развива единствено в съботните и неделни утрини (и то само когато дните позволяват подобни волности, защото и това попада под голяма въпросителна; абе, много ми се обърка нещо животеца напоследък – не е само крив светът около мен, ами някак си и аз изцяло се омотах като пате в кълчища)…

20.02.2021 – Нови две седмици от настоящето потънаха в канала и пуснахме водата отгоре им. Това, с водата обаче има както преносно, така и буквално значение в израза ми – напоследък на дядо Господ хич не му се свидеше за дъжда и почти ежедневно ни ръсеше отгоре с лейката: ако не е през нощта, ще е през деня и после обратно. Аз много обичам по принцип всякакви валежи, стига да нямат поразителния ефект на градушката. Ама пък и какви дяволски плевели са покълнали из двора след тази обилна и най-редовна небесна мелиорация, просто нямам подходящи думи за описание. То клони и листа ли не бяха, че рязахме и изнасяхме с цели бали и снопове; башка дето лозите полудяха и филизите им се бяха разхвърчали навред, включително и през оградата, та чак оттатък у съседа. За да мога да им подредя израстъците, наложи се дори да поизрежа някои по-нефелни пръчки и да се лиша от шумата им, но действително нямаше никакъв друг начин да ги разплета, че да им насоча растежа само към асмалъка. С това се занимавах в една от съботите – толкова беше горещо и задушно, че целият бях мокър от пот. След последните дъждове времето сякаш възвърна първоначалния си благодат, обаче предишните седмици беше непоносимо горещо. Миналата събота пък подстригвах храстите пред къщата, които също се бяха извисили и избуяли нагоре, почти колкото мен високи. Е, то не че аз съм някакъв нормален еталон и критерий за човешка височина с тез мои къси крачка, но все пак. Преди много, ама много месеци назад, от един дюкян някъде по Sunshine Coast бях купил една електрическа “ножица” за подстригване специално на храсти. Тогава я взех именно с тази цел, но пък основно бях привлечен и от супер ниската ѝ цена – за $5 човек само кабелът не може да купи. Грабнах я веднага и почти година се въргаляше из бараката, докато онзи ден най-после ѝ дойде времето да влезе в употреба. Няма да излъжа или преувелича ако кажа, че това съоръжение наистина върши добра работа – отпред муцуната му представлява все едно два отделни гребена със зъбци от двете си страни, които по някакъв начин се задвижват, плъзгайки се по гърбовете си един у друг. Зъбците се заточени по краищата им и попадне ли някакво клонче или пък лист между тях, скрояват всичко много точно и без излишни движения от страна на “оператора”. До сега тези подстрижки ги правех с лозарската ножица, като изрязвах всеки отделен стрък; после ускорих производството с една по-голяма извънгабаритна ножица, какъвто инструмент градинарите също използват за целта, за фино оформяне връхчетата на храсталаците и по-доброто им подрязване. Обаче аз като ги зачесах с моторния гребен, след мен останаха цели туфи от листа и вършина – подобно кога стрижат за първи път новобранец в бръснарницата, преди да го пратят в казармата; точно така падат кичурите с коса от главата му, спомням си го и самият аз, та понявга чак се стряскам: било ли е, не е ли или пък някакъв кошмарен сън дали не беше? Те тук и на овцете по подобен брутален начин им стрижат вълната, но това вече е отделна тема – да се върнем сега на действителността.

Бях споменал, че като се уловихме у парата и тутакси купихме една по-нова кола за моята премила и добра Юрдана (тука баш щях да се изтърва да кажа и “стара”, ама се съобразих, че това пък не би било така етично; за това го и премълчавам, де…). Взехме едно SUZUKI, което вече е с двойно предаване, специално пригодено за преминаване през водни, кални и пясъчни терени, само че то е толкова ново, чисто и запазено, че тя не го дава да стъпва по никакви други пътища, освен само по асфалтираните. Нейната стара кола се яви излишна и веднага я обявихме за продан. Понеже исках да се уверя, че нищо ѝ няма и се намира, ако не в състояние на пълна, то поне в достатъчно задоволителна частична изправност (колата, бре – не самата Даниела като такава…), за известно време я карах аз. Ходих няколко пъти на работа – абе като ламя е, така да знаете; ама пък и харчи бензин като за триглав змей: всеки втори ден бях на бензиностанцията. Резервоарът ѝ побира 55 или 60 литра гориво, обаче нещо поплавъкът му и съответната контролна лампа в таблото не функционират съвсем уставно, което води до заблуда в пробега. На няколко пъти оставаме “на сухо”, защото лампата не свети – само че аз съобразително мъкна и една туба с бензин подире си където и да ходим, та зареждам безпрепятствено по всяко време и във всякакви ситуации. Мисълта ми беше, че колата върви като побесняла, но пък и също толкова бясно изгаря всичко, каквото ѝ насипеш от бидона. Няколкократните ми прецизни засечки показаха разход от 13.5 л/100 км, което въобще не се припокрива с понятията за икономичност и евтина поддръжка. При това аз карам внимателно и съвестно, докато Даниелчето си пада малко букчийка и нейните шофьорски похвати довеждат до още по-фрапиращи цифри, особено пък в условията на ежедневната градска експлоатация. За разлика от това чудовище, моята кола гори малко по-скромно – около 8.5 л/100 км, което също не може да се сравни с колите на Европа, дето само го миришат горивото и се задоволяват едва с по 4-5 кила нафта за същото пропътувано разстояние. С Неничко сглобихме една прилична обява за колата и зачакахме шараните да ѝ се вържат в местния продавалник. Още същата вечер един делегат се обади, че давал само $5000 и я искал веднага, че щял да пътува на сутринта за Сидней с нея. Добре, ама на мен ми се видя да има нещо гнило в тая далавера и отказахме предложението. Мина се не мина още известно време – една жена пък засвидетелства внимание и прояви интерес към возилото. Предварителният пазарлък те го бяха провели още по телефона с Нени и той вечерта вика: тате, даваме пачника за $6500! Аз веднага се съгласих този път и наистина, че още онази вечер жената дошла с мъжа и сина си, направили оглед, харесали возилото, та ме изнудиха да отстъпя още $500 и сделката стана за сумата от $6000. Е, какво искаме и ние – преди доста вече години я купихме за $7500, колко време я търкаляхме, къде ли не ходихме с нея, макар и някои ремонти да ѝ се бяха налагали през всичкото това време, но то няма и как да е другояче; на тази безмилостна експлоатация от наша страна, все нещичко ще намери да се повреди, нормално е. Аз бях на работа и тази жена се е разправяла с Дани – оставила ѝ депозит от $500, като казала, че след две седмици ще има цялата сума и ще дойде отново с разликата, за да си прибере стоката. До тук отлично; даже много добре – да, ама не! Обажда се жената вчера, че някакви пройдохи ѝ блъснали кучето и трябвало да плати голяма сметка на ветеринаря, за да го сглобят отново и да замяза на животно – моли да ѝ върнем парите или поне част от сумата на депозита, че да си покриела непредвидените масрафи. След кратка консултация с Даниелчето снощи решихме, да ѝ възстановим целия депозит и да ни се разкара от живота – такъв мющерия на нас не ни трябва. Ще търсим други “жертви” – малко по-имущни и платежоспособни…

От вчера Неничкови са на къмпинг, само че в южна посока, докато пък ние от снощи се подвизаваме из добрата стара наша Noosa, която толкова много обикнахме – почти, колкото древния Созопол или поне Несебър. С него се чухме по телефона, за да му предам развоя на последните събития около продажбата на колата, само че те завалиите тънат в кал и дъжд, докато тук времето не е чак толкова мочурливо. Аз пристигнах след работа, но Дани е тръгнала от нас в проливен дъжд. Мен на ранина също ме валя малко по пътя, обаче някъде преди Бризбън вече се изясни и остатъкът от деня беше сух. Валежите този път явно са на юг от нас – в посока към Сидней. Аз станах тази сутрин рано, за да мога да отразя информацията от двуседмичното ми прекъсване – това е единствената възможност да поддържам все още жива нишката между мен, праведният и останалия грешен свят. През другото време съм изцяло зает от работата си – сутрин излизам от нас към 06:15, но пък прибирането ми вечер обратно в къщи до голяма степен зависи от това какво и колко трябва да се свърши за деня – често пъти се връщам след 19:00-19:30. От там насетне за кое да мисля по-напред? – добре поне, че Ванеса порасна и си пое живота в ръцете, защото докато беше по-малка, от този момент нататък започвах да се занимавам със свиренето ѝ пък. А сега мисля единствено как ще се курдисам на софрата и какво мезе ще ми накълцат на танура – всичко останало е в ръцете и приоритетите на Даниелчето, да ми е жива и здрава (ама много ‘арна женица излезе тя, брей! – Господ здраве да ѝ дава; при това положение, за чий грездей ми е друга? – преустановявам търсенето значи…).

Днешният съботен ден (или поне сутрешните му часове, току докъм обяд) най-вероятно ще бъде уплътнен с хаотични търговски разходки и надничане от дюкян в дюкян – повечето носещи чисто опознавателен характер, отколкото да имат някаква определена и ясна цел за покупки. За сега е малко облачно и не е изключено да завали през деня, но мен специално какво ще бъде времето е последното нещо, което ме вълнува. До тук снощи пътувах цял час и 45 минути отгоре, ама за понеделнишкото ми отиване на работа ще трябва да предвидя барем 2 часа – имайки предвид какво задръстване ще е по пътищата.

Остава да кажа няколко думи и за работата си, която буквално извира ежедневно и ежечасно. С колегите се разбираме добре, правим всичко каквото трябва, обаче дребното жабарче все е недоволно – току час през час идва при мен да пита как върви и какво става с проекта. Викам му, че всичко тече като по нотите на Паганини – само че става малко “Adajio” и тук-таме “Moderato”, а пък той го иска “Allegro”, че и “Presto-Presto” даже на моменти; ай, че проклет италианец се оказа тоя дребен скобар. На вид ще дойде нисък, дребен и слаб като еврейски лагерник от Бухенвалд - башка пък, дето и паникьор си пада до голяма степен, та само изнервя обстановката около себе си с потока от въпроси, чиито отговори той сам прекрасно знае; ама иначе ги задава, за да всява смут и объркване сред редиците ни, създавайки впечатлението, че му сече пипето и по нашите машинкаджийски дела. А пък по образование е най-обикновен електроинженер: прав ток, сгънат ток, полупроводници, цели проводници, някоя и друга бакърена жица горница и с това му се изчерпва всичкия капацитет на съпротивлението – къде въобще е ръгнал да ми се мери с нас механиците, барабар Петко с мъжете и той? Миндил безподобен - римлянин…

Малко изоставаме със строежа на покривната конструкция в двора на онази къща – майсторът ми изглежда е претрупан с работа, а пък и този дъжд, който се лее час през час допълнително му обърква плановете, та не знам как ще втаса до края на месеца; има такъв ултиматум за крайния срок, спуснат от Даниела. Тържеството за рождения ден на Неси е обявено да се проведе именно там и искаме да покрием до тогава, за да сме независими от капризите на времето – да видим…

13.03.2021 – Брей-й, все е бивало чудо, ама като това сегашното сякаш не си спомням да е имало. Такъв зор не съм изпитвал от години, а пък не си и твърде спомням дали изобщо някога ми е попадала съдбата в такъв мощен служебен водовъртеж. То не бяха къси срокове за изпълнение на задачите, че предаването им навреме, след което дойде и лавина от неточности и грешки, допуснати от други, които пък аз на края трябваше да оправям. Работя по 50-55 часа на седмица и единствената наслада, която изпитвам от своята дейност идва само в момента, когато си получа пликчето със заплатката (образно казано, защото последната ми влиза в сметката, преведена по банков път; ама нали така беше едно време с фишовете от ведомостта, та все си спомням как почти за същото време и подобна дейност вземах едва 50-60 лева на камара – разхвърляни по седмици, разбира се, за по-лесно пресмятане). Сега обаче финансовото ми положение е далеч по-благоприятно, което оправдава и времето за всички мои пътувания по 2-3 часа дневно и масрафите подир навъртането на 160-170 км с колата (в двете посоки, разбира се). За сега съм доволен, пък да видим колко и до кога ще е все така – като нямам друга алтернатива, та приемам сегашната си участ в момента за някаква даденост и под формата на Божи дар, за всичкото което съм и дълбоко благодарен…

Последните 2-3 седмици се изнизаха много неусетно и толкова бързо, че сега дори не си спомням вече какво сме правили през всичките им дни. В началото беше подготовката за рождения ден на Ванеса, като междувременно само ден преди това майсторът приключи с покрива на двора в онази къща. Все още има да се прави малко допълнително изпушване на някои аралъци, но това ще бъде вече предмет на по-дирна дейност. Така или иначе тържеството се проведе на сушина и под новия сайвант. В последния момент сутринта ходих да купувам лампа, защото щом сложихме ламаринените платна отгоре и отдолу стана тъмно, след като окончателно прекъснахме потока на естествената слънчева светлина. Цял ден примъквахме с колите нататък маси, столове, чинии, паници, тави с баници и млинове, купи със салати и какви ли не още гюзлеми и чудесии. За скарата бях приготвил една сериозна доза с кюфтета, каймата за които първо отидох да купя съвсем на ранина. Пак взех отделни свински мръвки, но този път помолих касапина да ми ги смели на тяхната машина, защото аз нямах физическа възможност да се разправям и с това в къщи. Да не говорим пък за изнасянето на тарги с бира, каси с лимонада и цели кашони водки, уискита, мастики и други ликьори – не рожден ден, ами цяла сватба можехме да вдигнем там, при тази сериозна хранително-питейна подготовка. О-хо, чакай- чакай! - за тортите хептен забравих да спомена; те пък бяха башка, като за капак на всичко. Бяхме се събрали само около 30-35 души, но с тези промишлени количества на захранки и напитки, спокойно можехме да поемем барем до 200 гости на градинското ни увеселение. Добре че най-после се свърши и тази суетня – следващото подобно “соаре” ще е чак за 50-годишнината на Ванеса; до тогава не искам да чувам за никакви рождени дни и подобни гуляйджийски празненства...

Във вторник, на 02 Март – баш когато беше денят, Даниела и Неси ходиха на ресторант да ядат разни морски деликатеси, но аз нея вечер стоях до късно на работа и не бях с тях. Даже, докато се прибера от пътя и те се бяха вече върнали малко преди мен. Седнахме да се почерпим с малко торта и вечеринката ни приключи набързо. Иначе общата софра беше насрочена за миналата събота – слава на Небесата, че приключи успешно. Пак междувременно, наш Неничко намери друг мющерия за старата кола на Дани, та предната събота пък сутринта ходих до Бризбън да се разправям с продажбата ѝ. Някакъв случаен джамбазин беше видял обявата и веднага му предложил $6000. Ние тутакси се съгласихме само и само да се отървем по-безболезнено и скоростно от нея, че да не ни заема и място на улицата пред дома. Сутринта я позачистих малко и в 10:00 бях вече при човека. Оня пусна неговите хиени да я огледат външно и вътрешно, да я карат и изпробват – и чак когато гавазите се увериха, че всичкото ѝ е наред, попълнихме приемо-предавателния протокол, преведоха пред мен парите в банковата ми сметка и аз останах на пътя, стъпил само с двата си крака. А пък една жега беше него ден, не е за разправяне – бяхме се разбрали с Даниела, да дойдат заедно с Ванеса и да ме вземат с колата от там (с новата амчи…), след което да отидем при нашето момче македончето, та да обядваме при него с вкусна храна, която той приготвя сам самичък, както го е учил още навремето дядо му в Скопие. Ударихме и по някоя ледена бира, след което надвечер се прибрахме. Последваха дни на работа, работа и само работа – като в трудов лагер…

За днес имам планирана малко строителна дейност – преди да ударя плочата в двора на онази къща, трябва да прекарам една тръба по пода, която да отвежда кондензната вода от климатичната инсталация. Там бурета и градини няма да се правят, ами направо ще я вкарам да се излива в улука – такава е обстановката на архитектурата. За общата украса, специално на тази част от имота съм предвидил други мероприятия – ще облицоваме стената с плочки, които с естествените си шарки много наподобяват дуварния градеж с камъни (т.нар., “суха зидария”). Щом излея бетонната плоча, за да се подравни двора, вкарвам пък подир Желязко, който да налепи плочките. Това са две основни и много трудоемки дейности, които трябва да вземат приоритет над всичко останало. После пак ще следва довършване на дувара (облицовката му с камъни), покриване на останалата част от двора с плочки и т.н., и т.н. – без да виждам някакъв реален край, освен единствено представите, които са ми в главата. Така или иначе, този дом остава единствената наша инвестиция и някаква гаранция за евентуални старини; а пък какво ще има да става в действителност, сал един Господ знае със сигурност.

Довечера ще се видим с Неничкови – те искаха да дойдат у нас за утре вечерта, само че още сутринта леля му Даниела заминава на екскурзия с Ванеса и ще си дойдат чак следващата събота късно през нощта. По принцип това ходене до един остров беше предвидено да стане заедно с мен, с епично пътуване нагоре и съответните спирки по трасето – както на отиване, така и на връщане; обаче една подобна разточителна във времето авантюра щеше да влезе в много сериозен разрез с интересите покрай новата ми работа и Дани промени програмата. Така те сега, вместо с колата, до мястото ще пътуват със самолета, а пък от там до острова вече ще се прехвърлят с тамошния ферибот. Предварителният ни замисъл беше да извършим цялото пътуване до там с колата, за близо две седмици, но предпочетохме да запазя работата си преди всичко останало. Задали са се непредсказуеми дни, месеци, че и години…

20.03.2021 – На днешния ден първо казвам “Бог да прости дядо Ангел” и чак тогава се захващам със сериозната дейност. Добре стана така, че към настоящия момент на деня, заплануваната ми за свършване работа отдавна вече е приключена - безаварийно и при пълен успех. На този динамичен епизод обаче ще се върна малко по-късно в разказа си, защото сега ще ви запозная със събития и факти от току изтичащата вече седмица. Миналата събота също отхвърлих някои от подготвителните мероприятия, които си бях наумил да проведа. Станах рано и драснах набързо няколко реда в дневника, докато не стана от сън и самата Даниела. От там насетне задрънкаха и засвистяха чайници, самовари, кафеварки и придружаващата ги порцеланова посуда, с което на моят ранно-утринен домашен мир беше сложен края, за да дадем началото на новия ден с по една чаша гореща кафена отвара. Малко след това аз излязох да купувам материали и в останалата му част до вечерта се занимавах единствено с отводнителния “тръбопровод” на климатика. Съединих две парчета по 3 м 20-милиметрова пластмасова тръба със съответните муфи и колена, поразчоплих малко плочките около водосточната тръба и единият край на така получената обща дължина го заврях в най-ниската част на улука. Наклонът на пода не е особено голям, но във всички случаи кондензиралата вода ще се изтича надолу, вместо да се качва по маркуча нагоре към духалото на климатичната инсталация (за вътрешната ѝ част говоря). Прилових със скоби към стената сега съществуващия маркуч, който с Цецо го бяхме оставили уж временно да се размятква свободно, докато сега най-после му дойде реда и на него - да бъде окончателно закрепен, както му е реда. Аз го бях подпрял с една саксия, така че водата да тече и да се разлива по плочките, обаче другото ми решение дойде далеч по-елегантно и издържано съгласно всички съществуващи строителни правила и кодекси. Сега това парче тръбна “магистрала” прекосява цялата бъдеща стая по диагонал и само след седмица-две ще бъде окончателно погребана под бетона, който ще излея отгоре за подравняване на нивата. С всичко това се въртях кажи-речи до времето, когато трябваше да излизаме за срещата ни с Неничко, Меган и бебето. Натоварихме се в двете коли - Даниела с нейната и багажа за екскурзията, както и Ванеса, чиято кола пък аз на другия ден трябваше да върна обратно, както и самият да се транспортирам до вкъщи. Планът беше да преспим у Дарина, защото моите моми на другата заран заминаваха към острова, а пък аз се прибрах у нас да си гледам работата.

В ресторанта изкарахме много весело – хапнахме обилно, сръбнахме бира порядъчно и младите по някое време си тръгнаха, докато ние тримата и Дарина (която също беше с нас), останахме да се повидим с чорбаджията. А той пък като наизвади едни домашни тулумбички за десерт, едни сочни баклави, че и торта даже даде човекът на края – много харен нашенец, а и бизнесът му върви на добре, макар в тези трудни за всички времена. Добре поминахме вечерта с това наше момче – жена му също беше там, та и с нея се запознахме. Само че тя си замина по някое време, а ние останахме да си довършим приказката. Три деца са натъркаляли те с нея – имат една мома хубавица на 18 години, другото е момче на 15, но са си затвърдили семейното положение с още едно моме, което е само на 11. От там се прибрахме у Дарина – Ванеса си влезе в стаята и се заби на телефона и с лаптопа, бабичките бистриха политиката до среднощ и си разказваха една на друга за внучетата, а аз веднага заспах на дивана, че бях преял и твърде изморен от всичко, което ми мина през главата и ръцете.

На другия ден с една мощна българска компания трябваше да празнуваме 8-ми март, обаче аз реших да си тръгна, че да посвърша нещо из дома. Е, действително, че като запретнах ръкави, до вечерта изградих предната подпорна стеничка, с която преградих стаята и която ще ми служи вместо да подпирам бетона с дъски и кофраж. Измазах ги на ниво – сега само забърквам кашата вътре и разстилам настрани с мастара (теоретично поне, щото пък днес, като видях тези две огромни купчини с пясък и малко ми се изплаши зрението – но и за това ще стане на дума малко по-после). Та така, дорде другите ядоха, пиха и се веселиха по обяд, аз редих тухлички и бърках кал, че да ги подмазвам с нея…

Седмицата на работа започна от понеделник, но този период беше малко по-спокоен, в сравнение с предишните. Работа там има бол и най-вероятно ще се позадържа малко повечко в тази фирма, ама де да видим – има кой да ги реди нещата, ние само ще се нагаждаме съгласно конкретната обстановка и волята Божия. Така дойде и вчерашния петък, когато още в 06:00, преди да ида на работа, ходих при моите хора да си поръчам пясък и цимент за бъдещата бетонна плоча. От там се подпътих към Бризбън и в 17:00 дръпнах шалтера. Цял час и половина обаче се прибирах снощи, че имаше големи задръствания по пътищата. Аз обикновено работя до по-късно и след 18:00 вече няма жива душа на шосето. Ама нали си свърших работата навреме, та рекох и аз да се прибера по-рано като нормалните хора. От много месеци насам, моят стар мобилен телефон взе да прави номера и точно, когато най-много ми беше нужен, той взе че ми умря безславно в ръцете. Батерията му нещо се оказа нефелна, хем наскоро я купувах чисто нова от Китай. Междувременно Неничко ми беше дал неговия стар телефон, но той сега е във владенията на Даниелчето, че е по-дребен на размер. Не мен обаче Ванеса наскоро ми преотстъпи нейният, който е доволно голям, та да мога по-рахат да разпознавам буквите и да му чета цифрите. Мисълта ми беше, че исках да се обадя на съседа, та от него да взема назаем ръчната му количка – той има една голямогабаритна, колкото цял самосвал ЗИЛ, че и две Молотовки башка отгоре. Ама като не можах да се свържа с него, та ходих до тях да му тропам на портата - а беше вече и мръкнало, дорде се довлека от Бризбън. И разбира се, него го нямаше в къщи – колата му отпред я нямаше също, което ми подсказа, че е излязъл на някъде. Ядосах се много, защото без тая количка нямаше да мога да си прекарам материала, а пък го даваха по прогноза и да вали като из ведро – както днес, така и утре. Пясъкът го поръчах още сабалам, а да нямам с какво да го нанеса навътре следващия ден (демек, днес) – направо побеснях! Тръгнах си за дома, уж да възстановя функциите на телефона, че пак да го търся. Добре ама таман минавам покрай детската площадка и нашият се прибира с колата си към тях. Той веднага спря, разбрахме се и аз още същата вечер прибрах ръчната количка отзад в нашия двор – да ми е наръки на сутринта…

Камиончето пристигна, както беше уговорката към 06:30 – стоварихме първо торбите с цимента, че точно тогава почна и да вали. Бях поръчал 2 кубика пясък и 22 торби цимент (тукашните разфасовки са малки – само по 20 кила, вместо по 50 кг, каквито бяха нашите стандарти навремето; до неотдавна торбите бяха 40-килограмови, но от Охраната на Труда и Профсъюзите ги намалиха наполовина, с цел да се избегнат травми по работниците от вдигане и пренасяне на прекомерно тежки строителни материали). Вкарах цимента в гаража, човекът ми стовари пясъка на улицата пред къщата и на мен направо ми се стъжни, като застанах редом до пясъчната пирамида. В това време, сякаш по някакво чудо и дъждът спря, грабнах въглищарската лопата № 8 и почнах да пълня коритото – бавно и тъжно; 12 огромни лопати в количка (а когато пясъкът е и мокър, те побират още по-много), 8 колички на една купчина, други 8 такива на втора купчина и на края останаха 5 курса, който материал вече разхвърлях по разни пластмасови чували. През цялото време не капна нито една капчица дъжд, дори напротив – за малко даже и слънцето проби през пухкавите облаци. Сега е вече 15:30, когато първите дъждовни капки заблъскаха по керемидите, но на мен стоката ми е прибрана и съм втасал с всичко. Остава само да се залее плочата, но тези мисли ще ги активизирам едва, когато понаближи времето за това – следващите почивни дни със сигурност няма да е обаче, защото тогава отиваме на почивка с Даниела. Преди повече от година Ванеса беше направила някакви нейни резервации, та да вървели уж с Марко – ама нали на тях им се разсъхна нещо работата, та сега ще отидем ние с майка ѝ, за да не се провали пансионът. Така, както се очертава и на още по-следващия уикенд няма да леем бетона, защото тогава пък се падат четирите поредни почивни дни заради тукашния Великден. В неделя (на 04-ти Април) са изборите в България – ще рече да се потътря до Бризбън, където със сигурност ще има избирателна секция и лично да пусна своят глас (в пустиня…); да си успокоя съзнанието, а и за да спя нощем по-рахат с чиста съвест, че все пак съм се опълчил срещу омерзителния и ненавистен комуноиден строй. Ако в промеждутъците на общите почивни дни намеря някой мераклия да ми помага и да върти с мен лопатата, може и да я отлеем тая прословута плоча – като ли не, ще чакаме неволята да дойде, та белким тя ни помогне, след като не се намери кой друг да даде едно рамо в трудния момент…

Довечера ще отида на църква, вместо утре сутринта – причестяването ми обаче ще си извърша сам (само че с бяло вино, поради липса на червено…), след като се върна от храма, защото нямам никакво намерение да облизвам лъжичката на попа, дето всеки я лапа и мляска след всяка комка. Сега в тези смъртни времена на болести и епидемии, само това ми трябва. Ще си запаля кандилото, ще си кажа молитвата, ще се прекръстя три пъти и тутакси заблажвам, че съм станал саде кожа и кости – паднах под границата на 108-те си кила, а бях къде над 112 по едно време, преди седмица време да речем. Ама пък как само се лее отвън! – ако това чудо се беше изсипало от небето сутринта, щеше да стане наистина голям провал с моите строителни дейности. Иска ми се да прескоча до оттатък, за да видя дали не тече от някъде покрива на сайванта, ама в тая киша не ми се мърда на никъде…

И понеже това писмо го забавих извънредно много, сега ще го завърша на този етап, а пък следващото вече ще го почвам от другата събота нататък, докато сме още в санаториума. Даниела ще тръгне с колата си в петък сутринта, а аз ще пристигна с моята едва вечерта. После в понеделник ще се изтегляме по същия начин, само че аз от там ще отида директно на работа, а тя ще се прибере у нас по-късно следобеда. Сега приемете с най-топли чувства нашите целувки и прегръдки, с пожелания за мир, любов, благоденствие и избавление от всички злини. Амин… Ваши най-мили: Дани, Неси, Меган, Нени и разбира се двамата Ангелчовци…

P.S. Днес (вече неделя…) дъждът дори е още по-свиреп от вчера, поради което каквато и работа да се подкара, специално в строителния бранш, щеше да бъде невъзможна за изпълнение. След като приключих с писанията си снощи, турих един кат дрехи и отидох на черква. В храма наш Господен и още сръбски, освен свещеника и двамата му певци на клира, под формата на миряни бяхме само аз и една друга женица. Моята основна цел беше да запаля някоя и друга свещица, особено и най-вече за упокой душите на дядовците си, докато останалият ритуал по собственото ми причестяване го извърших сам в къщи пред иконостаса. Намерих и червено вино даже, само че причастието го взех с по-голяма супена лъжица, защото с малката чаена много ми треперят ръцете и комката се зяносва по пода. След всичко това си продължих мероприятието, вече на софрата и малко по-късно легнах с намеренията уж да гледам филм. Позяпах малко, после пък Даниела и Ванеса се завърнаха от екскурзията си и така нощта се поразкъса малко. Днес ходих до магазина да купя някакъв мастар, с който да подравнявам бетона. Намерих една счупена дъска за ограда (таборка) със сравнително по-прав ръб – хората ми я дадоха на символична цена от $1. Дано само докато дойде време да изливаме плочата да не се изметне от влагата – в най-лошия случай ще ида да взема още една. От толкова много дървен материал, който или изгорих, или изхвърлих на бунището, сега нямам една треска за цяр. В гаража още вардя няколко изрезки от сачака, обаче те са къси и няма да свършат работата за подравняване лицето на бетона. Ей, такива работи – нá…

неделя, 21 май 2023 г.

Писмо No 09 (XII-I.2021)

Скъпи и обични родители наши; най-мили бабо и дядо, приятели мои и врагове общи!

12.12.2020 – Така, както гледам колко интензивно ни изтича времето като през разхлабен улук на лакомица, смятам че моето настоящо писмо ще прехвърли дори и оттатък края на годината, който пък настъпва буквално само след някакви си няколко дни (е, почти трите седмици до тогава ще се изнижат за няма и един миг, така че дорде се обърнем и ще сме нагазили вече в градината на Новата година). Заетостта ми напоследък обаче, далеч не позволява да се занимавам с моето най-любимо занимание, отдавна превърнало се вече в страстно хоби – то бяха всякакви ходения напред-назад, премесени със серия служебни ангажименти, последваха ги низ от лични драми, семейни срещи с приятели и какво ли не още, заради които за свободното ми творчество въобще не дойде ред. Сега уж всичко е поутихнало около мен, но това е само някакво временно и вероятно привидно явление – много скоро воденичното колело пак ще ни завърти на пълните си обороти, просто го предчувствам. Затишието, за което споменавам в момента, всъщност е породено от един наш кратък престой само за почивните дни в мотел на Noosa, където се подвизаваме от вчера насам. Понеже времето навън е меко казано противно, предстоящата ни почивка ще премине под формата на тихи домашни игри, свободни занимания със себе си и основно в четене на книги през деня, докато вечерите ще бъдат посветени на кроткото и напоително алкохолно опиянение. Е, тези от нас, дето не обичаме твърде да четем и да си губим времето със сълзливи любовни романчета, ще си попишем пък вместо това на воля, но дори и тук програмата ми на писател ще бъде наситена и изпъстрена с множество странични дейности. Използвам ранните часове на деня, докато Дани още се въргаля из чаршафите, че тя щом стане и около нея започва едно непрекъснато жужене, като в кошер на пчелин – чайници и самовари ще дрънка, кафета ще прави, чаши и чинийки ще вади, но наред с това ще си мърмори под носа и по колко мляко ще си тури в отварата, ще се чуди на глас дали да не си го свари по-силно или по-слабо, че пък колко ли захар да му сипе подир и от коя точно: дали от кафявата, дет’ била страшно здравословна, или от оная бялата, която сеела само сладостна смърт; и т.н. и т.н., до безконечност. После, дорде чака да ѝ изстине течността ще се премести на мивката, за да започне монолога си пред всяка една паничка или виличка, която тя тъй ласкаво ще изпрати към долапа, където им е мястото (след като аз предварително съм ги измил най-акуратно и безропотно, да речем – при това още вечерта и сутринта на ранина). Идва ред и да ми разкаже какво/кого е сънувала или как изобщо не е спала цяла нощ, докато аз примерно съм хъркал кат’ недоклан шопар по Коледа и как тя тъкмо към 05:30 се била унесла в розовия си сън, а пък видите ли - аз съм я разбудил така жестоко и зловещо с моето идиотско ранно ставане, за да освободя напрежението в бъбречния си мехур с традиционното сутрешно изпикаване. Следват дръзките ѝ насрещни планове за деня, дали ще ядем на обяд (и особено къде, ако случайно да – а то е неминуемо “да”, но особено внимание ще отдели и на менюто: да не би то случайно да се намира в дълбок разрез с очакванията и предпочитанията ѝ за вкус, предимно на личностна основа – най-често блюда, удрящи на фосфорно-рибни и морски ухания, които аз от своя страна буквално ненавиждам…) и с какво точно ще се гощаваме пък на софрата вечерта. В така образно и подробно описаната сложна обстановка, аз просто нямам възможност да си подредя мислите, че да ги изложа в писмената им форма - за това гледам да нахвърлям колкото се може повече материал, докато Даниела все още спи и наоколо цари повсеместен мир, оглушителна тишина и неразклатимо спокойствие като зад портите на Свети Петър в небесния му Рай…

Аз обаче имам и други приятни забавления, които да отнемат частица от хаотично реещите се из кратуната ми помисли – тъкмо заредих поредния казан и след още 20 минути чакам процеждането на първата капка ракия. Освен всичките ни провизии, домакински принадлежности и домашни аксесоари, този път подире си мъкнем и един специален агрегат за производство на спирт. Устройството представлява умален модел на истински казан за ракия, само че обемът му вместо 100 л е само 4 л и побира точно една кутия с вино, което все още се продава съвсем свободно из дюкяните (казвам “свободно”, защото с постепенното отнемане на част от свободите ни, не е изключено да ни спрат и алкохола – само трябва нечия коча глава в Парламента да се сети, че най-много коронови вируси се съдържат баш в него и като едното нищо ще го забранят). Поради малкия си капацитет, серпентината се охлажда не с вода, както е при традиционните инсталации, ами се обдухва с въздух от един вграден вентилатор. Цялото нещо прилича на по-голям термос – едно време по морето развличахме едни такива двулитрови китайски термоси, които татко пълнеше с ледено вино и оранжада от “Стария бряст” в Приморско и доставяше стоката с мотора чак долу на Кункъшла, където ни беше палатковия лагер. Спомените ми от тогава са съвсем пресни – с не по-стара от 50-годишна давност, но са все още живи и неизбледнели, сякаш това беше вчера или онзи ден. Мисълта ми беше, че това дестилационно съоръжение има вид на същия такъв термос, само че на дебелина е колкото два. Сипваш виното, включваш в тока и след час от чучурката прокапва първака. След около други два часа на непрекъсната експлоатация, капките вече са се събрали в цял буркан – така от 4 кила вино със средна сила от около 10 алкохолни градуса, излиза едно кило винена ракия със собствена тяга средно 40 конски сили и така количеството ѝ стъпва около 12-15 долара, вместо за същото да платиш $60 по цени на дребно в специализирания магазин за битови алкохолици. Един приятел ме запали онзи ден и аз рекох да пробвам как върви процеса – всъщност, установката е негова и на Интернетния търг такива вървят по $350. Има разбира се и по-големи, 10-литрови и даже още по-обемисти, но те вече изискват течаща вода, маркучи, чешми и други щуротии. А това е чиста работа – слагаш си го пред тебе и докато изгледаш новините по телевизията, аперитивът ти се е наточил, образно казано. Преди време аз бях купил едно намалено вино в разпокъсани и повредени картонени кутии. Тогава взех 12 л полезен обем за някакви си $20 масраф, но такъв дюшеш не винаги се случва. Така тази наша почивка доби и известен стопански характер – вчера например, с пристигането и настаняването ни в мотела, веднага заредих първата доза и до 23:00 бях вече напълнил половин дамаджанка с първокачествена стока. Сега използвам времето преди да сме хукнали по дюкяните да направя още една варка, за да се усвоява по-плътно времето. Едва когато изцедя цялото количество спирт, ще направя и една окончателна преварка на течността, за да се изчисти от вредните съставки, миризми и подобни кисели жилки, които дава виното. Специално за неутрализиране на киселажа, аз предварително ръсвам няколко щипки сода в разтвора – за сега този прост метод се оказва успешен. Първото количество от 0.700 л изтича с мощност около 60-70 градуса, но много бързо след това силата му интензивно спада и вторият буркан вече служи повече за разредител на първия. Там, по онзи винарски край, където живее Крумчо има много изби и лозя – той е известен именно с винопроизводството си. Хората продават наливно вино в бидони по $3.50-$4 килото, което е много силно. Такова вече сварено в дестилатора ще даде доста силен тласък на моя ракиджийски бизнес, но предварителните инвестиции са малко стряскащи, което за сега ме възпира от подобни мераци. Аз за 5 л спирт, който ми вари един човек на професионално ниво давам $100 – иначе, ако го купувам поотделно на кило, онзи дере от клиентите си по $25. Е, то пак е точно наполовина по-евтино от хоремашкото, ама ние нали искаме да ни излезе и наполовина от половината - а пък ако може и в четвъртинката да се вместим, тогава вече най-добре ще бъде. Независимо от всичко, един такъв бидон от 20-25 л ще пусне най-малко 5 кила превъзходна ракия – башка дето винената била и толкова полезна за организма, както така съм чувал от хората; само дето не ми се занимава обаче и хич не ми се слугува на тропулака, но ей така, от интерес и за чесане на крастата бива да опитам.

Иначе през дните от миналите седмици бях плътно зает с моите служебни проекти – уж все сме заети, а пък пари няма и финансови постъпления за сега не идват от никъде; да видим до кога ще издържим да я караме така. Аз, паралелно с всичко пак започнах да изпращам молби за работа, но и в тази посока не мога да се похваля с особен успех. Ама пък иначе работата ми върви добре и шефовете са много доволни от показаните резултати – само дето не могат да намерят някой, който да плати за нашия къртовски труд и уникални специализирани разработки. В средата на Януари, моят пряк ръководител най-после заминава за Папуа и Нова Гвинея, където ще пусне в окончателна експлоатация една стандартна инсталация. Първо с пристигането си там, една седмица ще остане в карантина; след това има работа за 4 седмици, а пък като се завърне в Австралия нашите санитарни власти ще го запрат за други две седмици под формата на изолация. Всичките мероприятия са все във връзка с вирусната пандемия, която ни заля и попари, та еба мамата на целия свят. Онзи ден казаха, че удължават ограничителните мерки до края на Март – т.е., до тогава нито някой ще напуска свободно държавата, нито пък някой ще я посещава в същия ред на мисли (онези, които вече са я напуснали, а пък не са съумели да се завърнат в установения срок, остават си там, където са до второ нареждане – всъщност, то не само второто, ами третото и четвъртото вече минаха; до следващото, значи). Направо не ми се мисли и какви непосилни условия ще поставят към тези, които решат да ходят по света (ей такива като нас, например). Аз определено съм противник на всякакви възможни, непроверени и недоказани във времето експериментални течности (т.нар., “ваксини”), след като изобщо не им вярвам и има толкова много мръсотия, която се крие дълбоко зад тях. Катастрофалните и апокалиптични картини, които се чертаят пред нас в най-близко бъдеще далеч не са за подценяване и ако ние, по-възрастните по някакъв начин се отървем или избегнем ваксинацията, то за младите такъв шанс няма да има – просто ще ги изтребят като хлебарки. Само да рекат ония отгоре, че ако нямаш въпросната ваксина и не можеш да започнеш работа (както едно време в България се провеждаха пробите за Васерман, чрез която мен тогава ме заразиха с жълтеницата…) и всички ще бъдат принудени да си бият инжекцията. Та нали точно по същия коварен и подъл начин постъпиха и с моята Даниела – ако не беше приела стандартната противогрипна ваксина, тя от 01 Май тази година трябваше да е вече пенсионерка; казаха ѝ директно в очите да напусне работа, ако откаже инжекцията. Никакви лъжи и шикалкавения не ѝ помогнаха, защото тя принципно им беше казала, че страда от алергия и непоносимост специално към ваксините – с алергията си обаче, оставаше в къщи без право на работа където и да е било другаде (конкретно за болнично заведение тук става въпрос – иначе, като продавачка в “Плод и зеленчук” все още няма никакви проблеми; е, поне за сега, де). Само че съществуващите до сега серуми вероятно са били по-безвредни и безобидни – щото пък тези, които ни готвят в лабораториите до момента нямат подобен аналог. Отново всичко ще бъде на случайния принцип по оцеляването в природата – по-силните ще се закрепят и ще си изградят имунитет, по-слабите ще се претопят и ще заминат в небитието; Божа работа – безсилни сме да се преборим и да сторим каквото и да е било за нашето собствено спасение или оцеляване. Ако Господ е решил да ни запази – добре; ако ли пък не – тогава вече не знам, нека бъде волята му…

Миналата седмица, в събота вечерта ходихме у Дарина. Ама първо се събрахме заедно с другите ни приятели да вечеряме на едни павилиони, а пък после си довършихме мероприятието у тях. На другия ден уж всички щяхме да ходим на някакъв джаз-фестивал в един парк на открито, обаче времето беше толкова задушно и горещо, че ние за обяд направо се изтърсихме в кръчмата при нашия македонец и там на ледени бири, овиячи и плескавици изкарахме чак до следобеда – прибрахме се едва привечер по хладното.

Това вино изглежда дойде малко по-слабовато от другата партида, защото с голям зор напълних един буркан с ракия, чиито градуси започнаха доста стремглаво да падат. След малко ще излизаме – освен по традиционните дюкяни за употребявани стоки, ще минем и през магазина за алкохол. Ще купим още една кутия с вино, която ще сваря довечера, а утре вече ще направя общата преварка на цялостната и окончателна продукция. Навън вали дъжд - мрачно, влажно и неприветливо. Само ми е да си сипя един бокал с червено вино, че да метна и едно парче сланина връз жарта под казана, пък да видиш тогаз как се вари ракия посред зима на снега – гол, по потник и по едни джапанки на бос крак. Добре, ама тукашните климатични условия са значително по-различни от нормалните – липсва студа, липсват снега и леда; липсва огъня и всичката тая селско-казанджийска романтика от едно време; ами цивилизация, бако – какво друго да я правиш, освен да ѝ йéбеш макята противна, па да я караш как си знаеш…

23.12.2020 – Включвам се набързо с поредния си обзорен бюлетин - около седмица и половина по-късно и вече от домашното студио в Gold Coast. Обикновено по това време на годината правя общоградивна равносметка и една малко по-обширна ретроспекция на миналите месеци и на буквално изтичащите ѝ вече последни дни, само че за разлика от друг път, сега просто нямам какво да кажа, нито с какво да се похваля или с което да запомня тая 20-та годишна поредност на най-новото ни хилядолетие. Единственото, за което всички целокупно трябва да бъдем благодарни е, че Господ запази нас самите и близките ни живи и здрави, децата се радват на успехите си, а пък ние на техните и т.н. Оставаме с надеждите, че уж следващата Нова 2021 ще бъде по-продуктивна и благоприятна, ама де да видим – прогнозите още от сега вещаят мрачно, че новата година може да бъде още по-лоша и от старата дори; ама ще чакаме, ще видим – нека да не бързаме да я съдим от сега…

Докато бяхме на почивката преди десетина дни, аз успях да си сваря всичката ракия, заедно с последната официална преварка на цялото съдържание в дамаджанката. Отначало шурна толкова силна, че спиртомерът не можеше да отрази градусите ѝ чак, ама подир отслабна и в крайна сметка излезе около 5-6 литра 40-градусова пърцуца. Хвърлих в съда няколко сушени сливки, колкото да ѝ ожълтят цвета, защото аз безцветна ракия не пия – направо я отказвам, когато е такава безлична и безцветна като изворна вода. Имам и една есенция, купувана преди сума години от циганките на пазара в Габрово, която е с аромат на мускат – капнах и от нея няколко капки и занапред ще се мъча да се давя с тая мускатова отвара, вместо с класическата сливова ракия, каквато произвеждах толкова успешно до съвсем скоро. Виното обаче предава един особен дъх на дестилирания продукт (дори и след преварката), който се надявам малко да потисна с тази есенция.

От Noosa се върнахме в понеделник вечерта – още от вторник насетне моята служебна работа отново набра сила и скорост. Имаше да се довършват едни започнати модели, които компромисно реших да направя за моите хора до края на годината. След това временно преустановявам дейността си с тях, докато онези ми изплатят дължимите суми и отивам в строителството (пак се събраха близо 25 хилядарки – кога ще си ги получа и особено пък, дали? – един Господ знае само): трябва да довърша облицовката на дувара с камъни, плочи има да се леят, плочки да се лепят, покриви да се покриват; абе, страхотии! В същото време обаче едни агенти ме гласят за друга работа, по договор, която се очаква да продължи най-малко 6 месеца. Даже след малко отивам на интервю заради едната, защото другата ми среща е насрочена чак за 06 Януари, но аз повече предпочитам тази. Ако днес ме харесат, ще започна при тези хора веднага след Коледа – още в понеделник дето се вика, че и те били нещо на зор, така както чувам.

Миналият петък ходихме на Новогодишно тържество в ресторанта на нашата позната, обаче бяхме се събрали едва шепа хора и мероприятието ни завърши вяло и безапелационно – далеч не както друг път, чак на сутринта и с последици от махмурлук през целия ден, та до вечерта. За събота очаквахме да дойдат Нени и Меган с бебето, обаче нашият нещо си повредил стомаха, та не беше твърде в състояние за гости. Отложихме срещата за неделя, когато пък много рано сутринта с него трябваше да ходим за риба. Наложи се аз да замина сам, защото на него продължаваше да не му е съвсем добре. До обяд се върнах само с 2-3 парчета в коша – колкото на Даниела да ѝ мине мерака за прясна и току-що наловена рибка. Денят не беше много подходящ за дълбоководен риболов, защото само до онзи ден от небето се изливаха тонове с вода под формата на проливни дъждове, реките придойдоха, направиха доста поразии на хората, но същевременно с това размътиха и водата в океана, разредиха му солеността по крайбрежието и нашите риби, дето трябваше да ги ловим с килограми бяха заминали още по-навътре, където средата им на живот е благоприятна за момента. Бяхме се събрали една силна българска група от 8 души, но уловът ни беше слаб – предимно разни дребни маломерни единици, които трябваше да хвърлим обратно в морето за доизхранване. Аз единствен извадих големият и невероятен късмет да закача една по-дълга риба, която стана хит на риболовния ни, иначе доста ялов ден, защото след нея вече настъпи пълното затишие и ако не броим няколкото по-хилави екземпляри, които едвам покриха нормативите за разрешен улов, щяхме да си останем само с разходката у лодката. Мнозина наши другари се завърнаха по домовете си с празни ръце, но пък масрафите от по $150 на глава си останаха да ни тежат на съвестта и дълго ще ни държат влага като резултат от неуспеха (а моите две риби ми стъпиха точно $200, след като предварително бях дал и $50 като депозит за Неничко, пък той калпазанинът така и не дойде поради внезапното си одрискване; този риболовен излет беше наречен като Коледния му подарък, ама за съжаление малко се провали и той остана само с разликата от цената на удоволствието, вместо да го изпита цялостно – както и да е). По някое време следобеда младите дойдоха и се събрахме на моабет оттатък при Ванеса. Това стана наложително и поради друга причина – у нас изглежда, че климатичната инсталация нещо даде фира и от онзи ден насам вече духалките ѝ не бълват студено, а напоследък времето е адски горещо. Някъде падат опустошителни дъждове и градушки, но при нас е по-кротко. Само че е доста задушно и някак си лепкаво – нещо напълно нормално за тропиците. И за да си нямаме хър-мър с Неничко, че на него му е все горещо и едвам диша в топлото, решихме да преместим форума при Ванеса – нали неотдавна там с Цецо монтирахме чисто нов климатик.

С началото на новата седмица съвместната ни дейност с шефа продължи – срещи, работа и т.н. Даже за понеделник сутринта имах насрочен час за интервю в 08:30, като правех сметка веднага след това да се видим и с боса. Добре ама аз тъкмо тръгнах към Бризбън и агентката ми се обади да не продължавам повече в тази посока, защото човекът, с когото трябваше да се видя имал някакво извънредно възпрепятствие и така отложихме срещата за днес. Своевременно пък се обадих на моя началник, та барем с него се видяхме, за да довършим започнатото. Утре също ще се срещнем, най-вероятно за последно – ако поставя началото на тази нова работа, дейността ми с него ще замре за известно време, докато пък те от своя страна намерят пари, че да почнат отново да ми плащат като на бял човек. Всеки момент се чака депозита за една машина, която подготвяме от няколко месеца насам за наш потенциален клиент, ама аз понеже повече нямам вяра на празни приказки и голи обещания, та ще се хвана като удавника за сламката с цел да се измъкна от финансовото блато, в което ми потънаха напоследък краката – не само до глезените и до коленете, ами направо затънах до чатала. Ако нещата се променят и настъпят по-благоприятни за бизнеса времена, аз по всяко време мога да напусна и да се върна при моите хора – но, хайде по-полекичка сега; да не се изтирваме кат’ куцо пиле на лайно, че бактън от провали и неосъществени планове вече…

След днешното интервю, което ще се проведе на територията на Бризбънския аеродрум (просто там се намира компанията), от там политам пък в западна посока, към моите виетнамски касапи, от които трябва да купя мръвка за празниците. Навръх Коледа по стара и установена вече традиция, вечерта ще се събираме у Люси и Иван, на което сборище се очакват около 50 души гости. Поръчаха ми да направя една доза от моите прословути кюфтета, та ще ходя нататък да им подсигуря заготовката. Ще взема някое и друго килца за нас, колкото да се намира из хладилника – да не би случайно да умрем от глад и системно недояждане. След това се прибирам в къщи, но това вече ще е чак в по-късните часове на следобеда. За утре също имам малко служебна работа, която не е изключено да довършвам и на Коледния ден. След някой и друг ден Даниела излиза в годишен отпуск, а дните непосредствено преди настъпването на Новата година ще ги изкараме на Maleni – тихо и много живописно, балканско селце в покрайнините на Бризбън, намиращо се обаче откъм другата му страна, по посоката на Sunshine Coast. Там тя е запазила една малка виличка за 2-3 вечери, но понеже Ванеса пак няма да дойде с нас, та вместо нея ще ни гостуват Ваня и Бранко. С тях ще изкараме до 30 Декември, когато се прибираме обратно в къщи, за да се подготвим пък за партито у Янкови, където ще изпратим старата и ще посрещнем изгрева на Новата 2021 година. Всичко изброено до тук обаче са само едни предварителни планове и добри пожелания – нека първо да видим какви изненади ще ни сервира всъщност и действителността...

Вероятно тези мои прочувствени редове ще бъдат и последните за настоящата и отиваща си вече с бързи стъпки календарна година. Чрез тях, макар и задочно искам да ви пожелая светли дни и празници, много здраве и спокойствие, а дълголетието ще дойде от само себе си, при точното спазване на предните условия и благопожеланията ми. Мислех, че на почивката по време на селския ни туризъм ще мога да продължа своя нескончаем дневник, но е твърде вероятно аз от там сутрин да пътувам до летището за работа, а вечер само да се прибирам за едното спане. Освен това на тази вила ще имаме и гости, така че съвсем няма да останат спокойни мигове на усамотение, когато аз най-добре излагам съкровените си мисли. Всичко останало ще следва от тук нататък – за сега избърсвам перото от мастилото, прибирам му мастилницата, свивам папируса на масур и зачаквам настъпването на уж по-добрите времена…

24.12.2020 – Извънредните обстоятелства и новини от вчера, с много бляскавите си оттенъци наложиха това мое още по-извънредно включване днес, независимо че вече бях празнично забърсал мастилото от гъшето перо – сега на нова сметка вадя въображаемата мастилница и я пълня само средата, за да предам пък и последният си информационен бюлетин за годината (освен ако не настъпят някакви други катаклизми, за които не предполагаме все още, че могат да се случат). Вчерашното ми интервю за работа протече в съвсем различен дух от моите досегашни, подобни срещи с потенциални работодатели – по смисъла на това, че хората насреща ми искаха действително да им помогна със знанията и опита си, предоставяйки ми този изключителен шанс и възможност за изява, вместо да седя пред някой шибан, видиотен вече от дългосрочна служба темерут, който половин час да обяснява насреща ми, че тяхното производство е най-уникалното от всички подобни по-уникални в света и непрекъснато да изразява съмненията си: дали видите ли, ще съумея да се справям с поставените от тях текущи задачи. След задължителните уговорки и общи приказки, дадоха ми и едно съвсем просто упражнение на компютъра, колкото да разберат как и доколко умея да боравя с чертожната програма, на която аз работя вече близо десетина години (е, около 6-7, ако трябва да сме точни). Практическото задание аз извърших с лекота, наред с което направих няколко актуални коментара в хода на процеса, от което на хората им стана ясно, че пред тях стои мислещо и можещо същество, а не само един прост човеко(не)подобен робот, който може единствено да натиска копчетата, при пълно отсъствие на собствена мозъчна дейност и вроден интелект. Разделихме с уговорката, че те ще ми се обадят незабавно за решението си (дори още следобеда на същия ден…) и че най-вероятно ще започна работа веднага след Нова година, вместо след Коледа, както си мислех аз. А това пък беше хептен добре дошло за мен, за да си изкарам и почивката по-рахат.

След приключване на официалната част, разделихме се с надежди и аз поех обратно към колата, където я бях спрял под едно дърво на сянка. Изух си демонстративно на паркинга дългите официални гащи и нахлузих шортите, махнах трандафорите с миризливите чорапи (които поради непосилната жега бяха вече мокри от пот…) и охотно скочих в джапанките, а ризката свих най-чинно на руло (и тя овлъгнала от напрежение и прекалени емоции, като на млада булка междукрачието в очакване на първата си брачна нощ…) и вместо нея метнах камизолката връз гърба си, колкото да не ми се тресат циците из дупките по пътя, докато карам каруцата. От там немедлено се отправих към касапницата на моите хора (виетнамските месари), за да купя необходимите количества мръви. Човекът ми даде 10 кила свински изрезки, хвърли една шепа сланина бонус от него, а пък аз го помолих и да ми го смели това цялото количество. На немската месомелачка нещо взеха да ѝ се изхабяват ножовете, та гледам да я ползвам по-нарядко и определено за производството на по-малки количества кайма – нея вече я вадя само в свят ден, чак след вечерната молитва (за да дразня пък и съседа с пронизващия ѝ вой). Като затръгваме подир някой и друг месец към България, ще взема ножовете и решетките с мен, че Огнян да пусне и на тях по една тънка стружка на шлайфмашината. Той така ми заточи другите на ръчната машинка и от тогаз все тъй нови-новинички си стоят, понеже аз отдавна не ги ползвам вече, след като в експлоатация влезе електрическата – почти непосредствено със завръщането ни преди няколко години от България (мисля, че на зимната ни одисея стана покупката ѝ от немския магазин в Габрово – скъп подарък от вас). От касапина взех и един голям свински врат за пържоли – какви ще са тез свине с вратове по 2 кила и 700 грама отгоре не ми е твърде ясно; амчи те трябва да са колкото бикове или бизони големи, бре! Но нищо, де – важното е, че месцето им е крехко, вкусно и сочно. На изпроводяк помолих месаря за още малко сланина, че добрякът ми хариза няколко по-тлъсти и дебели парчета. Една част от тях ще смелим по-нататък за допълнително овкусяване и обмазняване на по-постните кайми, но с другата част Даниела направи един неин деликатес, рецептата на който знае още от една тогавашна лекарка в Пирогов. Тя налагала така сланина с разни мерудии, подправки и много чесън, след което парчетата се свиват на рула. Всичкото се сварява в сок от кисело зеле и стои в камерата на хладилника. После става такова разкошно мезе, че ти иде само сланина и хляб да жулиш – особено пък, след като вече е доказано дето последната била много полезна и в нея нямало ни грам лош холестерол; само хубавият оставал вътре, докато лошият се изпърдявал по време на голямата понужда. Приключих в месарницата със сметка от $110 и тръгнах към дома. Половината масраф е със служебни средства, защото на орташки начала купих месо за Коледните кюфтета, а пък останалото си е за наша вътрешна употреба в семейството.

Прибрах се и не след дълго Даниела си дойде от работа. Само че малко преди това, агентката вече ми се беше обадила с добрата си вест, че онези са ме харесали, одобрявайки точно моята кандидатура и че започвам работа при тях от 04 Януари с една много солидна почасова тарифна ставка, в рамките на годишна министерска заплата (е, ако не чак толкоз, то поне ще вземам барем колкото на министъра, че секретарка му). Точните цифри все още не са спазарени, за това ще ги коментирам едва когато започна същинската си дейност. Тази развръзка на 180 градуса наложи написването на една екстрена дописка под формата на официален отказ, чрез който да отхвърля другите две оферти за подобни позиции. Във всички случаи взех по-доброто решение, защото в тази компания ще продължа да усъвършенствам придобитите си и вече утвърдени във времето знания, докато при онези две трябваше да уча нещо на нова сметка или да си припомням разни стари и отдавна изоставени практики и привички. Новата ми работа ще изисква сключването на две застрахователни полици, едната от които е професионална, а другата за някаква злополука – стандартни изисквания, но с негативен резултат от около $2500 съвсем излишен годишен масраф, ама срещу ръжена нали не може да се рита; и ние принципно правим каквото ни кажат, пък подир си знаем нашата. В случай, че нещо много се обърка откъм техническата страна на въпроса и докажат, че виновникът за проблема е бил в моите компетенции и самият нося отговорност по този параграф, то за нанесените им от мен щети клиентите могат да ме съдят на стойност до 5 милиона долара, които средства ще покрие едната от застраховките. По силата на втората пък, ако нещо се случи с мен по времето на изпълнение на служебния дълг, компенсацията е в размер на 10 милиона долара (в случай, че се убода на пергела примерно, или без да искам в залисията си глътна гумата, вместо салама от сандвича; ако задремя на бюрото и падна от стола на дюшемето). Ей на, такива неща…

Аз днес също имам среща с моя човек, само че той напред замина на някакви медицински прегледи и изследвания, които са предварително необходими заради заминаването му в Папуа и Нова Гвинея – уж на 16 Януари трябва да е вече отпътувал. Чакам го да ми се обади всеки момент, веднага след като си свърши работата при доктора. Не знам дали споменах някъде до тук, но когато пристигне на място, той ще остане 2 седмици под карантина, след което има работа за други 4 седмици, докато пусне инсталацията и обучи хората от съответния персонал как да боравят с нея. Връщайки се обратно в Австралия, завалията ще остане запрян у тях в продължение на още 2 седмици и чак тогава вече ще се влее в редиците на обществото – и то ако няма някакви оплаквания и странични явления, предразполагащи към заразяване с вируса, да не дава Господ подобна участ. Така нашата работна програма ще се изнесе далеч в посоката около началото или по-скоро средата на Април (с всички възможни размотавания и удължавания, ако не дори и на по-късен етап), което пък от своя страна на мен ще ми подсигури един кух коридор от вакуум, който да запълня с новата си работа. Е, и ако това сега не са чисто Божии дела, тогава какви и чии други да са?...

Като се върна, следобеда ще меля подправки и ще се разправям със седемте кила кайма, която купих за утрешната ни вечеринка. Трябва да нарежа и 7 глави лук, защото такива са ми пропорциите – утре ще забъркам сместа, че до вечерта да втаса. А това вече воистину е всичко – останалото ви го казах; обичам ви безумно и безусловно, с цялото си тяло и всичките му сетива. На многая лета, милички на мама – АМИН!…

08.01.2021 – Ето, че отново съм с вас – скъпи и обични родители наши, защото се обичаме! Живи и здрави ни бъдете през цялата Нова година, за да можем пък да посрещнем и още по-новата, че и всяка следваща подире ѝ – нали така! Много динамичните събития през последните дни на отишлата си вече 20-та, както и през най-първите на току настъпилата 2021-ва осуетиха всички мои най-благочестиви намерения да ви поддържам огнището горещо – т.е., системно да ви подхранвам с най-прясната и актуална информация от тази част на света. Бях се заканил дори дните ми да преминат предимно на голата и груба писалищна маса, обаче се случи така, че те пак минаха на масата, само че не на гола, ами застлана с празнични покривки, отрупана с най-вкусни блюда и натежала от сребърни прибори и фин, китайски порцелан. И за да бъде разказът ми по-пълен и изчерпателен, сега трябва да се върна чак лани, когато приключих с писателската си дейност за годината и се отдадох на разгул и пиянство – досущ както е според Библията и строгите ѝ църковни канони.

Срещата ми с боса мина добре (вече бивш; или поне само за сега и надявам се на за прекалено дълго…). Набелязахме план на действие за близките няколко седмици и месеци; имаше още нещо дребно да се отрази в модела на инсталацията, преди те да започнат да я рекламират наляво и надясно по света и у нас – поех ангажимент да го свърша през празниците, както и стана разбира се. Него ден се прибрах следобеда и повече не съм излизал. Почнах да се занимавам с подготовката на каймата – луци рязах, мерудии стривах, месих, въргалях я до степен на съвършенство. Вечерта се събрахме с Ванеса у нас, че нали беше и Бъдни вечер тогава – постни сармички, гол бобец, сухи чушчици, салатки; прикъдихме двете колиби и поминахме точно както е Богу угодно и съгласно отколешните притчи Господни.

На другия ден вече дойде същинската Коледа – Рождеството ни Христово, демек. Аз през деня имах малко писалищна работа, драснах някой и друг ред под формата на поздравления за празника, докато през това цялото време Даниелчето точи баници и меси млинове, та крак не подгъна, сиромашката. Вечерта натоварихме колата до пръсване на багажника по шевовете си и поехме към Бризбън – съборът на всите местни светии се състоя около басейна в двора на Иван и Люси. Понеже ние на по-следващия ден трябваше да заминем на почивка, която Дани беше резервирала предварително и доста отдавна, та вместо да се връщаме до нас за дисагите и пак да се размотаваме по пътищата, ние повлякохме и всичката необходима за екскурзията ни покъщнина със себе си – преспахме у Иванови две нощи и на 27-ми вече се отправихме по нашите планински пътеки.

Коледното ни тържество мина на много голяма висота, а пък с кюфтенцата направо обрах овациите на публиката, която богато ме обкичи с лаврови венци и клонки от маслинови дървета. Такова превъзходство скоро не бях правил, а пък и надали скоро щях да го повторя (споделям това с огромна доза горчива ирония и дълбока самокритика, защото пък Новогодишните ми произведения се превърнаха в пълен и тотален провал, до степен на “изложение” – хем от същата кайма, прясно месо смляно на деня и всички възможни пропорции на рецептата, спазени до педантизъм; както и да е – никой не е застрахован срещу падения, но пък иначе величието много ми се нрави и услажда). Призори приключихме с моабета, спахме набързо и малко преди обяд на следващия ден пак се подредихме на софрата – кой където си е седял, даже стриктно застанал пред същата чаша, макар и малко недопита от вечерта поради внезапно настъпилата среднощна телесна немощ и премала. По стара традиция Коледната нощ премина в тържествен следколеден обяд, че и следобед – отново чак до вечерта. През деня при нас дойде и Ванеса, та с нея изкарахме до по-късно. После тя се прибра назад към дома, а ние помогнахме малко на домакините да разтребят кочината след хуните. Както вече споменах някъде по-изотгоре, ние преспахме още една вечер при “хазаите” и на следващата заран на ранина поехме по нашия маршрут.

Този път крайната ни цел беше малко по-близка като разстояние и ние разширихме екскурзията и пътуването си с някои странични обходи – разходки, дюкяни, предновогодишен пазар буквално в последния момент и все разни такива, без конкретна цел размотавания от подобно естество. Някъде в ранния следобед пристигнахме в къщата, която бяхме наели за няколко дни. Вечерта очакваме при нас да дойдат Ваня и Бранко, та с тяхната компания изкарахме по-весело. Готвихме, угаждахме се на душите, ходихме по разходки и водопади и т.н. Те след два дни си тръгнаха, но пък на тяхно място дойдоха едни други наши общи приятели, които останаха само за деня. С тях вече направихме една малко по-продължителна и изморителна пешеходна екскурзия до друг, много красив водопад, където ние не бяхме ходили. Всъщност, преди години стигнахме само до някъде, но обратната пътека за връщане беше затворена поради скални свлачища и ние тогава се върнахме по същия път. Сега обаче горските и планински служби бяха отцепили опасния район и пътеката отново е станала проходима, по която всъщност ние минахме наопаки. Избъхтихме 2-3 часа време по стръмните урви, ама и жегата си я биваше него ден – уж не беше слънчево, но времето бе влажно и топло, та сума пот загубихме из драките. После със същите приятели направихме една ранна вечеринка и те малко по-късно се прибраха в къщи, а ние останахме за последната си нощ във вилата. Още вечерта заваля дъжд, та малко поразхлади нажежената от предишните дни обстановка – на другата сутрин станахме в мъгла, мокреж и мочурляк, сякаш бяхме на почивка през късния Октомври или ранния Ноември на Юндола или някъде по Петроханския проход. Това като дата беше на 30-ти Декември, ама за денят от седмицата вече не си спомням – нали по това време всичките са все неделни...

На връщане към дома се отбихме през гръцкия гастроном в Бризбън, за да дозаредим със стоки от всякаква необходимост: първата бе сиренето, без което не сядаме на софрата; после идва ред на маслините като втора “необходимост” за постните ми дни, кори за баница, хайвер и всякакви други джунджурии от бакалската номенклатура. А пък като споменах за хайвера, че да ви се оплача – за посещението на Неничко и Меган специално бях приготвил една обемиста доза от въпросното мазило. А пък те моля ви се, да не го харесат – така се разфорсирах и ми стана обидно! Не било нищо общо с хайвера на баба им Веска, който те там са яли почти денонощно и с всяка възможна манджа на софрата. Е, то вярно, че моят бъркоч беше малко сбъркан и разбит едва ли не малко насила, ама пък чак толкова не беше лош, клетият. Удряше малко повечко на грис, вместо на риба, ама след като преобладаваше лукът и лимона в пространството, та минаваше за добър, все пак. Аз обаче си го харесвах и го изядох до троха – трябва да беше набъбнал близо до кило материал, защото коджа грис потъна из вътре, башка олиото и лука. Отначало винаги ми стои малко воднист и непрекъснато добавям от гриса. И не ще да се сгъсти и не ще - тогава вече сипвам и от сухото вещество, без даже да го варя, защото пък нямам нужното търпение да го бъркам непрекъснато, че да не загори в тенджерата на котлона. На края се получава една неопределена смес, с вид подобна на туткал, само дето на цвят е бяла (и с подобна миризма, отбелязвам – нали туткалът го правят от костите на риба и животински кокали). Добре, ама моите младежи като си обявиха бойкота, упражнявайки такъв сериозен отпор срещу кулинарното ми произведение, та аз впоследствие си го усвоих съвсем самостоятелно и с подчертана сладост. Виж, в майонезките съм вече цар, просто ненадминат – обаче хайверите нещо не се отдават на сръчните ми умения и изобщо не се получават като сполучлив завършек на моите отчаяни опити за пълен, повсеместен и безусловен успех.

След бакалията на гърците (изглежда това е някаква тяхна дума, защото и дюкянът им така се казва - “Bakaliko”), отпрашихме към виетнамската месарница. От там взех 5-6 кила месо, което в къщи смлях на кайма. Обаче, както вече се оплаках – Новогодишните ми кюфтета не бяха даже и близко до качеството на Коледните; причини – неизвестни, остават като загадка. Навръх 31-ви аз се занимавах с малко служебна дейност, която приключих успешно и ударих чертата под уравнението. Дължат ми чемерите барем за два Голф-а на старо кинти, ама ще ми ги изплатят ли, кога и изобщо дали? – няма кой да каже за сега. Даниела опече една баница с праз, аз грабнах тавата с кюфтетата и вечерта отидохме да изпращаме старата година и да посрещаме Новата у Янкови. Там моабетите са винаги бурни и страстни, нестихващи до изкукуригването на първите петли, ама имат и адета да продължават веднага със сутрешното запяване на врабците по улуците отвън. Тази година не беше по-различна от предшестващите – вечеринката премина от соаре в матине току на следващата утрин – Васильовден: честито на всички именици - баба Веска и внучка ѝ Ванеска, за които се сещам баш сега в аванс, на малко по-предна линия. Ние вечерта отидохме с колата на едни приятели, а пък на другия ден Неси дойде да ни прибере. Привечер само се изкъпахме и се гътнахме в кревата. Така влязохме в Новата 2021 година: ще бъде ли по-добра от старата, няма ли – сал’ един Господ знае...

Почивните дни след стихване на Новогодишните празници преминаха вяло и тихо, в домашна обстановка, при пълна изолация и в подсъдно губене на време. На мен ми беше малко нервно и притеснено от предстоящото начало на моята съвсем нова работа, която беше планирана да започне в понеделник – на 04-ти Януари. Междувременно се бяхме уточнили с агенцията, че ще ми плащат стандартната за съответната индустрия основна заплата, върху която ще добавят 9.5% пенсионно осигуряване. Отгоре на цялата тая сума, аз пък ще прибавям и 10% от себе си под формата на ДДС (в Австралия това се нарича Такса Стоки и Услуги, т.нар. GST – Goods and Services Tax), понеже счетоводството ми ще минава през бумагите на фирмата. Така почасовата ми тарифна ставка се доближава до едни, уж много сериозни стойности и доста завидни висоти (привидно и отстрани погледнато, единствено в личен илюзорен план...), обаче колко време ще я получавам все такава – това хептен няма кой да ни подскаже. За сега ще карам според условията и правилата на играта, спускайки се устремено надолу по течението на бързея, пък да видим до къде и до кога ще издържа на инерцията и водовъртежите под мен...

Така дойде и знаменитият първи работен ден, който аз отдавна чаках. Независимо, че компанията се намира в пределите на летищния комплекс на Бризбън, до там се пътува лесно и бързо – 80-те километра се изнизват за по-малко от час време и на тоя етап не съм попадал в задръствания по магистралата. Това е така, защото все още голяма част от хората не са се завърнали по работните си места, учениците продължават да са във ваканция, което до голяма степен облекчава общия товар и пътникопоток на шосетата. Тази седмица мина леко – да видим каква ще е следващата. А пък тя ще започне още по-леко, защото от снощи Бризбън попадна в “локдаун” (брей-й, още една купешка дума влезе в българския ни език – “lockdown” е английският ѝ аналог, което буквално означава запиране на затворниците по килиите им без право на излизане от тях, до пълното възстановяване на реда, след проведени техни стихийни бунтове или стачки в рамките на зандана; всяка прилика обаче, със случки от действителността и реалността, би трябвало да се смята за съвсем случайна, въпреки че пък и далеч не е…). Онзи ден или вчера властите намериха някакъв единичен случай на заразяване с Корона вирус, ама от последната му най-зловеща модификация – дето неотдавна порази сума нещастен народ в Лондон и из Англията като цяло. Веднага издираха приносителя, ама това беше малко късничко, според мен. Човекът е пръскал заразата си навред в продължение на дни, пък те чак сега се сетиха да ни затварят и запечатват. Както и да е, де – мисълта ми беше, че препоръката на началниците беше този понеделник всеки, който има възможност да работи от вкъщи, за да не прави излишен калабалък из космоса. Така и аз си взех малко надомна работа, която ще свърша за няколко часа и през останалото време ще съм свободен. Какво обаче има да става след вторник? – отново уравнение с много неизвестни. Аз, дето с толкова зор намерих тая работа, сега остава пък и да ме заключат в къщи и да не мога да ходя, та хептен да втасаме. Иначе фирмата е международна – китайци, палестинци, италианци, французи, масово индийци, малко местни “аборигени”, а вече и един-единствен за сега българин; това е само част от многоцветната човешка палитра, събрана под един общ покрив. В далечното ѝ начало тази компания е била изцяло италианска (някоя си “Ansaldo STS”), която се занимава изключително с проектирането на скоростни пътнически влакове – принципно за целия свят. Впоследствие големият японски концерн “Hitachi” ги купува, с което последният добива и направлението си в железопътната индустрия. Този етикет и марка далеч не носят само телевизорите и касетофоните – заветната мечта на всеки меломан в бивша социалистическа България. Те произвеждат всичко, за което техническият гений може да се сети и да му мине през ума: от военни и минни специализирани машини, през атомни инсталации, агрегати и съоръжения, електронна и електрическа екипировка, индустриални установки, асансьорни уредби, вятърни генератори и съответните им мрежи; отделно телекомуникационна техника, софтуерни продукти и разработки, дори недвижими имоти, банки и финансови институции, наред с добилите световна слава най-обикновени стоки за бита: перални и миялни машини, хладилници, климатични инсталации, медицинска апаратура и всичко, абсолютно всичко (без салам, суджук и вероятно боза – но пък включая киселото мляко, в този ред на мисли). След цялата тая богата номенклатурна гама, далеч не изключвам специално телевизионните апарати и касетофоните да ги правят в някой кръжок по “Сръчни ръце” (а защо не и надомно…), сигурно дори по линия на ширпотребата, а пък повечето сили и внимание да хвърлят на своите гигантски мултимилионни, че и отгоре проекти. Така че аз за сега станах една много малка брънчица от голямата им верига в глобален мащаб – с Божията помощ, по силата и волята му ще вървим напред, пък до когато – до тогаз; каквото е отредено и което сме заслужили. На това място аз трябва и най-искрено да благодаря на своята прекрасна майчица, която със сигурност е измолила пред Господа този мой зашеметяващ успех – хайде сега, нека тя да продължава с молбите си, че да се и позадържа малко повечко време над водата без да потъвам, защото доста поизостанах напоследък във финансово отношение. Паралелно с нейните молби и молитви, тук трябва да спомена и един не маловажен факт, за каквито говоря и разказвам от години. Началникът на отдела е италианец – че как тогава няма да ме вземе на работа, с това мое светославно име Angelo Marconi?! Впоследствие той разбра, че съм българин, но се надявам да не го разочаровам много. Другите двама инженери в групата бяха англоговорящи - единият местен, а другото момче може би някъде от страните на Обединеното Кралство, защото в говора му има типичен техен акцент. Той остана най-доволен от представянето ми на интервюто, които добри впечатления аз продължих да оставям у него и през изтеклата седмица. Доста неща има тепърва да научавам, усвоявам и да свиквам с тях, но надявам се да се справя с всичко възложено; длъжен съм просто – няма връщане нито крачка назад…

Новата година започна със значително по-хладно време от това, с което запомнихме и изпратихме старата. От няколко дни валят на пресекулки дъждове – лозите пощуряха, тревата в двора стана пак до пояс, а паралелно с това и плевелите избуяха до неконтролируемите си размери. Миналата неделя с Даниела скубахме разни израстъци от онази къща, обаче ще се наложи да викам нарочен човек да ги пръска и с отрова, защото само с отчаяната ни ръчна обработка просто няма преборване с тая земна напаст. Абе какво е туй чудо, бре? – боднеш да речем чушчица люта или някакъв домат, пък го поливаш, па му баеш, че го завиваш да не му пече много слънцето, проверяваш го за въшки, пръскаш, ториш, копаеш го и точно кога ти дойде реда и да го обереш, тичаш при зарзаватчията да си купиш, щото онова вече се е разболяло и междувременно изсъхнало. А пък плевелът трябва да го дърпаш, както се вади ряпа, та пак половината му корен остава в земята за продължение на пъкления им род. Башка пък, дето дорде ги скубеш и им ръсиш семето вредом, че да поникнат баш и там, дето най-малко си ги очаквал да прорастат – между камъни, между плочки; в цепнатините на бетонната ми плоча чак израстват гадините! Борба отчаяна, неравна – незавидна…

17.01.2021 – Пак свят ден е днес, бидейки Антоновден. Ще гледам вече да го запомня и занапред, че нарочно да паля по едно кандило за Божията хвала и благодарност, заради изцелението на Неничковото оченце (забравил съм вече, дясното ли беше или лявото, но много добре си спомням как непрекъснато му се стичаше сълзичката по бузката, че беше му направила даже и екзема баш на това място). Аз напред му споменах за случая, ама той едва ли си спомня за това – беше само 2-годишен, мъничкият - няма как да е запомнил за този негов проблем. За слава на Небесата обаче, всичко се оправи тогава – без сътресения и без излишни усложнения; благодарим ти, Боже!...

Тези дни обстановката из къщи е малко като в полеви лазарет – в петък Ванеса я изписаха от болницата, като операцията на коляното ѝ беше насрочена за късния следобед на предишния ден. Нямам ясен спомен, дали някъде до този момент съм споменавал, но тя дълго време играеше в един махленски отбор по нетбол (Netball, по тукашному). Обаче на една от срещите им, да вземе детенцето да падне, ама толкова лошо се ударило, че чак си разбило капачката на коляното. И уж дълго време нищо ѝ нямаше, ходеше малко накуцвайки, но болките ѝ продължиха прекалено продължително. И като отиде най-после на доктор да я прегледа, след съответните снимки и скенировки, онзи недвусмислено назначил оперативна интервенция като единствена лечебна мярка за отстраняване на повредата. Та, така Даниела я заведе в лазарета и се надяваше, че ще остане с нея до последния момент – само че от там сестрите и докторите като я поели, та чак на изписването я видяла повторно. Ако операцията беше за по-ранен час, може би към края на деня щяха да се срещнат двете и едва след излизането ѝ от упойка, разбира се. Добре ама свижданията приключват вечер най-стриктно в 18:00 и така Неси остана да преспи в отделението, а майка ѝ я взе от там на следващия ден. Прибрахме я временно при нас, защото тя още не може да ходи самостоятелно и непрекъснато се подпира на патериците, че да си помага - нощес обаче доста я болеше коляното. Вчера през деня не беше толкова зле и даже се прибра до другата къща, че имаше официално посещение от нейната приятелка Бела. Аз през деня зидах няколко тухли, които трябваше да запълнят едни празнини по общата стена между нас и съседа оттатък. За общо 10-те двойни тухли, които метнах на 2 м височина по ръба на дувара, похабих точно 5 астрономически часа време – със забъркването на 3 дози материал, разбира се. Скоростта ми на строеж не беше голяма, защото тези тухли се явиха зад съществуващите вече греди на покрива, които майсторът на навеса монтира още през Март, миналата година. И за да стигна до задната им страна, аз трябваше да се гърча и извивам гъвкавото си телосложение като дъждовен червей, провирайки се ту в една, ту в друга ниша, образувана от дървената конструкция; башка от пътеките, които направих пък нагоре и надолу по стълбата, сякаш бях някоя маймуна за показ в зоопарк. Пот и псувни се лееха от мен като из ведро, а пък и самият дъжд отгоре също не закъсня с появата си, та безспорно имах много “емоционален” и забавен ден – до побесняване от безсилие и изтощение в жегата. Тази ужасяващо противна работа я отлагах непрекъснато, при това от дълги месеци насам, но в последните дни на миналата седмица яйцето вече ми опря у задника и връщане назад нямаше никакво. Като се повидяхме малко с пари, понеже хората ми платиха вече една тлъста заплата и ние решихме да подновим ремонта на онази къща – ако не съвсем до окончателното му завършване, то поне до степен на приключване със започнатите и зарязани по средата, поради липса на средства мероприятия. Така сега на дневен ред и на първо място по приоритет дойде ликвидирането на въпроса с навеса, който освен предишните около $2985, сега на нова сметка ще глътне други близо $2000 масраф, че и отгоре заради едни допълнителни довършителни работи (материали + труд). После вече следват плочки по дувара, плочки по пода (ама преди това пък трябва да се мисли и за повдигането му с кубик и половина бетон, че да се изравнят нивата по съществуващите помещения на къщата) – всичко това повлича след себе си майстори, защото аз сам не мога да се справя с подобни деликатни манипулации от строително-монтажно естество. Дано барем се задържа повечко време на тая работа, че тя да помогне в покриването на предстоящите ни харчове и тежки масрафи, които са се задали с бясна скорост иззад завоя.

Връщайки се по-назад във времето, единственото с което се занимавах беше да ходя на работа, да пътувам сутрин и вечер като совалка на стан по 75-80 км в едната посока (башка 4-те цели долара, че и 70 цента отгоре такса за един мост, по който ща не ща минавам барем два пъти на ден), а през деня да върша и служебните си ангажименти, за които са ме наели. За сега се справям добре и усещам, че хората са доволни от мен – да видим как ще стоят нещата и за близкото бъдеще, което става все по-мътно и по-неясно. Моят предишен бос вчера трябваше да излети за Папуа и Нова Гвинея, обаче той има проблеми с жена си, завалията, която междувременно започнала да пие и да му харчи парите (дето ги няма…) по машинките в игралните зали. Та сега ще я мъкнат по разни рехабилитационни клиники, уж да я отказват от зловредните ѝ навици и катастрофални привички; общо взето тъжна история, ама какво да се прави. Та не се знае и там в какви посоки ще се развият следващите действия на театрото – сега уж пътуването му се отложило за 28-ми този месец, ама дали ще замине, дали не? – никой не може да каже още. Аз си вървя редом с моите лични съмнения, пък дано този път да не съм прав (само че до сега нямаше ни едно нещо, което да ме подлъже, та поне за малко да опровергае тъмните ми и негативни мисли). В противен случай ще кажа сбогом на още една торба бели пари за черни дни, които ми дължат за моята работа до сега. Миналогодишните паряги тъй няма и да ги видя, след като онези смятат, че са ми дали 10,000 акции, които не чинят и пукнат грош обаче. Това са някакви съмнителни финансови единици, които дори не са обявени на борсата като нормални акции, ами се разменят между собствениците си, а стойността им далеч не е онази, за която се говореше в началото, че видите ли - можела да достигне висини от $25 парчето! А как ме виждате тогава, събуден в една прекрасна майска утрин и в джобчето ми да задрънкат четвърт милион нашенски валутни единички, вместо традиционните семки и бонбонки да речем, както е съгласно детската и незабравима поезия на баба ви Веса Паспалеевата? Аз, при цялата си вродена детинска наивност до крайна степен на оглупяване, та не мога да си го представя – че пък остава и да го приема съвсем за истина и реалност; айде, не нам моля ви се. Но, да гледаме напред и да не се обръщаме назад – че почнем ли много да се извръщаме и току виж ни се схванало вратлето и хванало шипове.

Миналата неделя с Даниела ходихме на църква – сърбите имаха празнична литургия, нали по това време на тях пък им се падат Рождествените празници, Нови години и т.н. Направи ни впечатление обаче, че имаха много ниска посещаемост, спрямо разни други подобни техни празници – бяха едва шепа хора, пък и основните фигури и активисти от църковното настоятелство ги нямаше никакви. Не е изключено да са се изпокарали за нещо – нали баш по това се открояваме ние балканците от другите, по-цивилизовани племена и народи.

Нени си дойде онзи ден, но изглежда са заети с техни младежки похождения и този път няма да се видим. Той вчера сутринта ходил за риба, вероятно с лодката на негов приятел, но пък и доста парчета беше занесъл у тях – видях снимките на успешния му улов. Ние другата събота и неделя заминаваме на краткосрочна почивка, заедно с още няколко семейства – няма да сме много далеч от нас, но все пак мястото е в съседния щат и за да се върнем обратно в нашия, ще са ни нужни “открити листи” за преминаване през контролния пункт на границата. Значи, можем да излезем безпрепятствено от щата, но не можем да се завърнем обратно, ако нямаме тези съпроводителни документи у нас. Идиотизмът така ни е затресъл повсеместно, та почвам вече да се замислям дали някога сме били нормални (и свободни, разбира се – в тоя ред на мисли). Само че за да можем все още да правим това, което на нас ни се иска, ще трябва да се съобразяваме и с онова, което ни карат и спускат свише. Само с ваксинациите им обаче няма да се съгласим доброволно, но аз съм сигурен, че те ще съумеят и ще намерят доволно елегантен начин, с който да ни принудят да си ги направим - та дори и по наша воля, видите ли. На първо място ще дойдат пътуванията в чужбина, към които ние специално проявяваме особен афинитет. Само че ако не е заради факта да излезем от страната, то пък със сигурност ще ни ваксинират на завръщането ни; освен всичките им 14-дневни карантини. По този начин и местата в хотелите ще са постоянно заети – някои от тях са предназначени за такива пътници, а престоят при пълен пансион струва някакви си $300 на ден; ако щеш. Ето пък по какъв брилянтно-благороден начин решиха и проблемите с туризма – вкарвай насила току-що завърналите се от странство в държавата по хотелите (естествено, на своите хора…) и си гледай рахатлъка…

При това положение и в тази точка на живота, сега привършвам с настоящото си експозе, за да подхвана следващото подобно – щом ми падне подходяща сгода и настроение за изразяване на мисълта. Нека Бог е с вас, след като аз самият не можах да бъда – греховете за това ще си ги изплащам един ден, като му дойде времето. А сега се местя на лозето, че след тези опустошителни дъждове напоследък, шумата му е станала толкова буйна, че от листа вече и небето над нас не се вижда. Много целувки и силни прегръдки: ваш, дълбоколюбящ син, Анжело и придворните му…