Страници

вторник, 4 юли 2023 г.

Писмо No 11 (IV-VII.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, та чак прабабо и прадядо на малкия, сладък Ангелчо, който междувременно и съвсем неусетно вече навърши своите първи 6 месеца и дори навлезе в седмия си…

17.04.2021 – Толкова много суров материал за описване не ми се беше струпвал от доста дълго време насам, но пък и аз все отлагах началото на моята поредна изповед по съвсем обясними и още по-обективни причини – притиснат единствено от обстоятелствата към момента. За да не се губи нишката в преразказа ми обаче, връщам се веднага далеч назад, връз купчините струпан пясък в задния двор на онази къща, който забъркан с малко цимент и вода трябваше по план да се превърне в една изравнителна бетонна плоча на пространството под новия сайвант. За голямо наше щастие, същата седмица кумецът Цецо наш от Тасмания се установи вече трайно при неговите младежи в Бризбън – той беше тръгнал за нататък още преди това, но по пътя тук-там се бе отбивал да се види с негови приятели и ми се обади по телефона, че е вече окончателно пристигнал в слънчевия ни щат и че няма никакви намерения да мърда от тук. Седмицата, за която става дума тук, е онази кратката – току преди Католическия Великден; следваха 4 поредни почивни дни и аз реших този път да ги използвам малко по-рационално, отколкото обикновено е било през този период на годината. По принцип все гледаме да отидем някъде, когато има такава поредица от неделни дни и даже за тези също имахме уговорена и набелязана екскурзия – хем доста внушителна. Само че тя се провали поради неотложни служебни възпрепятствия у някои от участниците (моя милост включително…) и стана така, че от многото ни гласене и кроене на планове кое как ще бъде и защо, та на края всички си стояхме самостоятелно по колибите – като лалугери. Това дойде пък разгеле за по-нататъшното развитие на моите нескончаеми домашни проекти, особено пък вече, след като и Цецо беше тук, който с подчертана радост и охота ми се притече на помощ. В четвъртък след работа минах през тях да го взема и се прибрахме у нас – Даниела ни посрещна с богата и охолна софра, направихме си една разточителна вечеринка, а на другия ден двамата с него запретнахме ръкави и натиснахме лопатите.

Времето като по някакво чудо беше приятно, защото само допреди няколко дни от небето се изливаха не пълни варели, ами цели контейнери с дъжд. Нашите бетонджийски процеси така или иначе се провеждаха под сушината, но все пак беше по-добре като баш на този ден не валя, та ни остави да си свършим работата на спокойствие и без излишни емоционални сътресения. Първата купчина пясък глътна 10 торби цимент и баят ни озори дорде я омесим, защото и помещението се оказа малко тясно за подобни строителни упражнения. На всичкото отгоре пластмасовата тръба за отводняването на климатичната инсталация се беше проснала по диагонал и доста пречеше в загребването на лопатите по пода. Количеството замазка обаче стигна да покрием едва около 2/3 от цялата площ, което пък наложи да извадим малко пясък от другата купчина. В бетона влязоха всякакви видове метални тръби и отпадъци, които в противен случай трябваше да изхвърлям по някакъв начин; в кашата погребах и една стара електрическа скара, която наскоро излезе от строя. Мислех и стария си телефон да заровя в тинята, ама му се размина, че го бях забравил у дома. Аз така обичам да вграждам разни елементи в бетона – в моите дувари у нас имам сума подобни боклуци, които символично съм зазидал там за вечни времена: стари свещи от колите, едни спирачни накладки от Неничко, както и чифт предни носачи барабар с кормилните им щанги, само че не помня вече от коя поредна негова кола бяха те пък; и разбира се множество други боклуци, на които не си спомням произхода, но със сигурност са ми подсилили замазката (в това число: два спирачни барабана, цяла водна помпа и няколко чифта чистачки).

След като видяхме, че бетонът зор се бърка на тази малка площ, намалихме втората купчина наполовина като изнесохме част по пясъка навън и го разпределихме по чувалите. Естествено, тогава пък материалът дойде малко и на няколко пъти доразбърквахме допълнителни количества цимент, докато улучим точно мярката, та да ни стигне без да хартиса и да се зяноса суровината. На края останаха две шепи в кофата, които нахвърлях в една дупка на стъпалата – там и без друго ще се замазва и повече дори, вероятно на някой по-следващ етап, само че аз още не съм стигнал до него. След цялата тази бетонна офанзива, някъде по средата на следобеда всичко беше приключено, инструментариума измит, а ние с Цецо само дето и в ушите си нямахме цимент. Като видяхме зора, по едно време хвърлихме гащите и сандалите, че като нагазихме в бъркалото и с боси крака доразхвърляхме бетона за изравняване на нивото; все едно мачкахме грозде за вино. После му пригладихме челото отгоре с мастара и поне на око всичко уж беше равно – така или иначе, плочките впоследствие ще замаскират всякакви следи на нашия безпогрешен майсторлък от комбинацията на електронен и машинен инженер…

Изкъпахме се вече у нас, турихме по един кат чисти и опрятни одежди, след което отидохме на гости у Ваня и Бранко. Там направихме още една веселба след всичкия тропулак през деня. Късно вечерта оставихме Цецо у тях, а ние от там продължихме към къщи – на края вече едвам си стъпвах на краката от умора, но пък работата беше свършена напълно. Това даде нов тласък на останалите дейности и още вечерта на тържеството у Ваня, аз се разбрах с Желязко да пристига следващата седмица, че да подкарваме пък с него плочките по дувара (общата стена между нас и съседа).

В събота през деня имахме уговорка с една внушителна група приятели да отидем за няколко часа на разходка с една яхта – по-скоро увеселителен кораб, плавателен съд на два етажа, представляващ плаващ ресторант, бар и дискотека най-общо казано. Цецо обаче не можа да дойде с нас, защото баш тогава беше пазарен за бавач на внучетата, че младите щели да вървят на някъде. Ние с останалите на палубата направихме една сериозна “подготовка” под формата на встъпителен моабет към следващия обаче, който се разрази вечерта у едни други приятели, които не дойдоха през деня с нас (и станаха пишман…). Минахме само през дома да вземем малко подкрепителни мезета и питейни добавки, та като почнахме на свечеряване, свършихме почти на зазоряване. Дарина беше с нас, тя даже спа у дома, а по някое време Янко ни извози към къщи, защото нея вечер той по график беше дежурен зад волана като превозвач на жива сила и пияна до козирката стока. А ние с Даниела например, никога не си правим такива унизителни графици на шофиране – при нас разделението на труда и особено шофьорските задължения са винаги по равно: ако ходим на гости без преспиване, обикновено аз карам на отиване, а пък тя на връщане, за да изравним баланса; в случай на оставане да спим у някой, режимът ни е същия, само че вече на другия ден - така всички са доволни (но най-много аз…) и изобщо няма онеправдани…

Ето ти я вече идва и неделята на изборния ден – въпросният 04 Април. До последния момент Даниела уж щеше да идва с мен да гласува, ама на края нещо аполитично надделя в нея и се отказа буквално в последния момент – аз заминах сам; бях решил този път да упражня заветното си право на глас, защото на предишните Президентски избори бях обявил бойкот, поради липса на подходящи лица и кандидати. Денят беше влажен, дъждовен и мочурлив, каквото си остана времето почти до средата на седмицата. Пак имаше наводнения, пак имаше евакуации, пак имаше изгребване на вода, кал и тиня – станаха масрафи за милиони. Някои по-ниски места за няколко дни бяха откъснати от останалия свят поради завиряване на пътищата към тях – този път проблемите бяха предимно по нашия край на Gold Coast, вместо из Бризбън, както се случва по-често при подобни природни, стихийни аномалии.

В понеделник също беше почивен ден и аз мислех, че някои от дюкяните ще работят, ама моите специално бяха затворени. Докато се разправяхме с Цецо покрай бетона установих, че онези шмекери с камиона са ми докарали две торби цимент по-малко. Не че не ми стигна, даже и хартиса от общото количество, което бях поръчал – ама защо пък да съм ощетен? Минах да видя дали не са случайно отворили поне до обяд, но там ударих на камък – щях да си искам торбите според поръчката. След това ми се щеше и плочките да купя, но и този магазин се оказа затворен; денят беше напълно провален. Работната седмица започна от вторник – първата ми работа беше да се обадя на онези тарикати с цимента. Видяха хората, че са сбъркали в сметките и доставката, та се разбрахме да мина в събота през тях и да си прибера липсващата стока. Чудя се обаче и мая за едно: колко ли такива избори, като онзиденшния трябва да минат, че и в нашата мила и родна България да може това да се случи? Поръчката съм я направил месец назад по телефона; доставката дойде преди други две седмици и лично моя грешка беше, че тогава не преброих торбите с цимента. Само че по това време взе да пръска дъжд и ние с човека гледахме да ги приберем на сухо – кой да ти е мислил, че може да има грешка в бройката. После минаха други две недели, дорде почна да бъркам бетона и чак тогава установих липсите. Минаха още дни (почивните…), когато вече най-после алармирах за грешката и онези отсреща спокойно можеха или да не ми повярват, или да рекат: “Амчи да си си отварял зъркел’ти, ве! Де бля/спа, дорде ти ст’варяхми стоката, а?”, с което да се приключат всякакви пориви на недоволство или възражения от моя страна (и донякъде те щяха да са прави за себе си, ако не даже и напълно…). После – тук говорим за някакви си $15 (една торба от 20 кг цимент струва $7.50). Но, направиха хората справка – колко е поръчано и платено, колко е натоварено и доставено; видяха си грешката и тутакси я поправиха – е, как тогава да не ги обичаш такива?! Аз съм им клиент от близо 20 години, откакто почнахме ремонтите по нашата колибка – знаят ме и кучетата им вече даже, защото отдавна спряха да ме лаят и само тъжно ме заобикалят с разбиране и мълчалива смиреност, след като първо ме подушат единствено заради рутината и вродените им кучешки навици. Та, така…

В сряда вече обаче моята нетърпеливост не издържа и още в 06:00 на ранина цъфнах при тях да си взема полагаемото. Излязох за работа от нас по-рано, като смятах в 07:00 да поръчам и плочките, че от там нататък вече да се влача още час и половина до офиса. Така и стана – натоварих торбите с цимента и увиснах да чакам пред плочкаджийницата да отворят. Там поръчката стана бързо – нямаха количества в наличност, но срещу платежното ми нареждане от $1000 доставката им стана до края на седмицата. В петък Даниела натовари половината в нейната кола, а остатъкът трябваше да го приберем в събота…

Обаче – от едно известно време насам кормилото на колата почна много да ми играе в ръцете; с всеки измитат ден все по-лошо става – а аз пътувам по 160-170 км дневен пробег. В петък се обадих на моите хора в сервиза да ме видят още в първите минути на работния им ден, защото аз вече и майстор плочкаджия имах на главата си; Желязко дойде в петък вечерта, за да работим през почивните дни. С него си направихме една софра и ние с Даниела на закуска хукнахме да решаваме автомобилните ми проблеми, докато майсторът още си пиеше кафето. Оставихме в сервиза моята кола да я погледнат какво ѝ има, а ние с нейната каручка (опа-а, пардон: лимузина; при нас няма каруци и талиги повече…) се завтекохме да донатоварим останалите плочки от поръчката. За момента всичко се извършваше точно и акуратно под моето вещо и най-мъдро ръководство – стоката пристигна, нанесох я с количката на съседа и акцията започна. Цял ден рязахме и кроихме – шум адски, вой от диамантения диск и пепелак до Бога, а пък как ни изтърпяха съседите в околовръст на езерото, все още остава скрита загадка за мен. По едно време се обаждат онези от гумаджийницата – открили ми “повредата” (то пък остана и да не я видят…); предната лява гума направила един балон и всеки миг я чакат да се пръсне, само че в момента нямат нито нова с такъв размер, че да я подменят, нито някаква стара, с която да ми закърпят положението. Чакайте, рекох! – имам си гума, добра и запазена; идвам да ви я нося! А този въпросен галош ми остана от една друга скорошна подмяна, докато обувахме колата – човекът тогава ми я даде като годна и аз за всеки случай я запазих в гаража на Ванеса, защото при мен вече няма място и за един напръстник даже. Оставям временно Желязко сам, скачам в колата на Даниелчето и се понасям към сервиза – като погледнах моята оригинална гума, та чак ми заседна снощния залък: не балон по силата на това понятие, ами тя направо се беше обезформила от кривина. Всъщност, напротив – беше добила много правилна форма даже, само че мязаше на пъпеш; по-скоро на тиква тип “цигулка” - такова страшно чудо не ми бяха виждали очите до сега. Оставих им моята стара гума и се прибрах да помагам на майстора. Към обяд хората пак звънят: и тая не ставала, била същата като оная и щяла да гръмне в най-скоро време. А шанс за излизане от това положение нямам, защото докато онези поръчат нови гуми и ги турят на колата, надниците ми във фирмата ще секнат, остана ли си в къщи да чакам някакво подобно развитие. Инструктирах ги да слагат по-калпавите гуми отзад, а пък хубавите да станат предни, с което този въпрос се приключи – а колко успешно, тепърва има да става ясно, като полетя отново по пътищата бели на Родината ни-мащеха.

Дейността по плочките продължи почти до мръкнало и до това време успяхме да налепим известна част от тях. За неделя остана повечето само да лепим, уж да не вдигаме чак толкова много шум, обаче то все по нещо дребно имаше да се крои, прекроява и пили, така че олелията продължи и през целия неделен ден, та до вечерта. С Желязко скроихме и едни дъски, с които ще облека двете колони – ще се получи нещо като ламперия, вместо да ги покриваме с плочки. Голямо рязане щеше да падне в противен случай и гледахме по всякакъв начин да го избегнем – а така с чамовите летви ще стане още по-интересно и автентично. Аз даже така може да направя и част от отсрещната стена – дървото създава уют и красота, пръска топлина и мирише на горска хижа с чай от мащерка и жълт кантарион, а не да гледаш насреща си неизмазани тухлени стени, като някой селски нужник в заден двор…

С Желязко имаме работа барем за още два дни, защото освен дозалепянето на плочките, с него ще направим и една дървена рамка (нещо като трегер), в който да скрием тръбите на климатичната инсталация, които за момента вървят по тавана на помещението на открито, независимо че са надеждно прибрани в един нарочен за целта пластмасов ръкав – а така облицовката с дъските ще скрие грозната гледка и никой няма да знае какво има в тая ниша. Впоследствие там ще се развият някакви осветителни тела, фенери и други подобни, но за сега съм много далеч от тези козметични изгъзици.

Реших, вместо монтаж на гипсови плоскости по тавана, да накова в нишите същите дъсчици, които ще замаскират гредите и покривните плоскости с изолацията – а този завършек вече ще е досущ като в Копривщенска къща от ерата на Възраждането. За целта доставих 28 дъски, които всяка вечер след работа с Дани слепвахме една към друга по 4 в пакет – отстрани остава по един пръст място, колкото за едно декоративно ъгълче, което пък да скрие неравните ръбове на дървенията; абе всичко съм измислил с точност до милиметъра, обаче липсва време кога да се прави, а пък нещо не ми се и занимава твърде много напоследък, ама няма как – хванал съм се вече, трябва да го докарам до края. След малко пак хуквам по железариите да купувам пирони, лепила и допълнителни дъски – писна ми вече...

На работния фронт за сега уж всичко е спокойно – казаха, че щели да ми продължат договора до края на Май. Пътуването обаче в трафика сутрин и вечер е ужасно – събират ми се по 3 и повече часа само на пътя. Не ми разрешават да работя повече от 8 часа дневно, което допълнително ме затормозява – трябва да си тръгна от там в най-голямата навалица; снощи съм се прибирал точно 2 часа и някоя минута даже отгоре. Крепи ме единствено мисълта за добрата плата, с която да довършим започнатите домашни проекти – не знам още колко дълго ще продължи тая бясна надпревара с вятъра и времето.

През почивните дни на другата седмица пак ще ходим в Noosa – този път с нас ще дойде и Цецо, че да му разнообразим малко скучните дни. Утре Неничко и Меган ще ни идват на гости – тържеството обаче ще бъде за обяд, вместо вечерно, защото малката Айдън на следващия ден започва училище и трябва да я приготвят – дрехи, униформи, сандвичи, закуски и т.н. Те миналата събота и неделя пак ходиха на къмпинг с караваната – хубаво е, че я използват активно; на тях това много им харесва и видимо са щастливи. А гледам по снимките, че и на Ангелчо му е приятно да бъде на свобода и чист въздух. Онзи ден го вкарали в морето и той видимо беше щастлив, докато пък аз добре си спомням, че опищявах орталъка, когато мама ме къпеше кажи-речи до седми клас – беше ме страх от водата тогава; впоследствие се нормализирах, ама това стана чак, когато взе да ми никне мъха по горната джука…

08.05.2021 – И тъй като все още се намираме в седмицата след Великден, с пълното си право казвам “Христос Воскресе!”, след като пък и така повелява канонът наш църковен - още Християнски и человеческий. Всички празници отминаха обаче до този момент, като за последно отбелязахме онзиденшния Гергьовден и вчерашния международен ден на радиото, който пък аз от години свързвам с рождения ден на нашия любим чичо Божко. Така вече и не помня, кога, как и при какви условия съм отразил събитията в настоящото си експозе на последния ми писмен сеанс – трябва да е било барем преди няколко седмици, защото сега не си спомням на каква тема е бил и монологът ми даже. Беше ли това преди дългите почивни дни по време на Католическия Великден, не беше ли пък малко след това? – убий мъ, ни повня; както и да е. В последните редове на предишното си изложение съм споменал нещо за Noosa – значи, почвам разказа си от тогава в минало време и постепенно ще се придвижвам насам към по-сегашното.

Преди време Даниела пак беше направила някакви нейни самодейни резервации в един мотелски комплекс, където ние обикновено доста често ходим (откакто спряха международните полети покрай ковидната епидемична истерия, въртим се предимно все из страната – уж за по-сигурно). Дарина също си беше запазила някакво място в съседство, та заедно с наш Цецо изкарахме 2-3 дни в постоянни разходки и надвечерни седенки. Ние тръгнахме в събота и до обяд бяхме вече там. Само че от нас излязохме малко след изгрева на слънцето, защото първо трябваше да мина през нарочени от мен вече автомобилни гробища, че търсех една част за колата на Дани. Човекът, с когото уж имахме уговорка го нямаше, неговите апапи междувременно продали частта и провалът за деня тръгна още от най-ранните му часове. От там се завтекохме към гръцката бакалница, че бяхме изчерпали запасите си от сирене, кори за баница, маслини и други производни от страните на Балканския полуостров – заредихме багажника и продължихме към курорта. По път се отбихме само на няколко места, където обикновено пазаруваме доста успешно всевъзможни боклуци, но този път се ограничихме поради напредналото вече време – трябваше да пристигнем малко по-рано, че да си вземем ключа от апартаментчето в комплекса. Настанихме се с торбите и дисагите, междувременно пристигна и Цецо с неговата кола, а малко по-късно отидохме да се видим и с Дарина. Пихме при нея по едно кафе и вече всички заедно излязохме по разходки. Вечерта спретнахме една сериозна софра при нас, а на другия ден направихме поредния си поход из гората и покрай морския бряг. Времето беше прекрасно – топло и спокойно, та даже имаше възможност и да се изкъпем в приятните води на океана. За обяд хапнахме в една кръчма, пихме по някоя и друга бира, след което се прибрахме обратно в мотела за свободни занимания до настъпване на ракиеното време. Вечеринката пак беше в нашата бърлога (нали пък баш тогава беше Цветница, та седянката ни този път имаше определен повод и тематичен план, а не така проста и безлична, като при пияниците от квартала например…), а на другия ден (понеделник) поехме по обратния път към дома. С Цецо обиколихме района, заведохме го по разни интересни места, където той не беше ходил и се върнахме през един доста по-обходен път, за да му покажем и тази част на щата – изкарахме си чудни почивни дни.

Работната седмица започна от вторник с обичайния си бесен до полуда ритъм – понеделникът беше неприсъствен ден заради 25 Април, когато се чества паметта на загиналите военнослужещи във войните между Първата Световна, после Втората, през Виетнамската и Корейската, та чак до Афганистанската и Иракската в най-новите дни на века. Тази година денят се падаше през седмицата, заради което пък властите ни отпуснаха понеделнишкия като почивен. Непосредствено след тази кратка работна неделя, дойде още една – също толкова кратичка. Тогава пък празнувахме Денят на Труда – Първи май; и той международен, досущ кат’ 8 Март! За щастие съботно-неделните почивни дни съвпаднаха с нашенския Великден, та разгеле отчетохме Възкресението подобаващо и в малко по-отпусната обстановка, поне в служебен план. Аз обаче в събота през деня трябваше да свърша нещо по къщата, защото за неделя вечерта имаше насрочено мероприятие под сайванта в задния двор. Поради падналите напоследък обилни дъждове, новият покрив ненадейно прокапа откъм едната си страна, та след малко отивам да посрещна майстора, който ще дойде до нас да видим какво можем да направим, че да му спрем теча. Поради този сериозен проблем, монтажът на Копривщенския ми таван изостава, макар че плоскостите вече са готови, разпробити за винтовете и само чакат да се качат горе, за да изпушат нишите между гредите. През това време аз облякох с дървена ламперия двете колони и една малка прилежаща стеничка, но за сега изчаквам развоя с покрива, че тогава чак ще продължавам напред. За другата седмица съм пазарил Желязко да дойде и да си довърши плочките, като се надявам и проблемът с водата до това време да е отстранен или поне да има набелязани мероприятия по ликвидирането му.

В събота вечерта се подпътихме да вървим, както обикновено на черква – сръбската обаче пак беше затворена по непонятни за нас причини, та хукнахме към гръцката. Само че дорде стигнем до там, хората вече бяха тръгнали да си разотиват, защото основният ритуал беше минал. Независимо от всичко, ние постояхме малко вътре, запалихме си свещите, но поради вятъра и лошото време Великденският огън не влезе в колата и респективно у нас в къщи. В неделя цял ден шетахме, защото вечерта имахме гости за рождения ден на Маргото, а пък и ние си бяхме нарекли моабета в името на Възкресението. После пак се заредиха работните дни – в една от вечерите, Неничко намери пълен комплект гуми барабар с джантите от някакъв негов апапин. Така Даниелчето си обу джипката вчера за $1000, а пък аз днес ще ѝ направя още един “подарък” за други $200 – от един човек намерих тръбата, която се монтира на предната броня. Към нея се закачат фарове за нощно каране, които пък пак Нени обеща да ми даде от колата си, защото той онзи ден смени неговите, та ние ще му ги “доизносим”, така да се каже. Във връзка с автомобилните проблеми, аз също имах известни маневри с моята кола – в продължение на няколко дни миналата седмица ходих на работа с малкото возило на Ванеса, защото един път задните ми гуми не бяха добре, че и предните накладки взеха да стържат по диска. Така един ден оставих колата в сервиза за ремонт, а пък аз се придвижвах към Бризбън и обратно с костенурката на Неси – на нея точно в този момент не ѝ трябваше никакъв транспорт, защото стоеше по цял ден или в къщи, или в библиотеката, където усилено учеше за предстоящите си изпити. До вечерта на същия ден моето возило беше готово и ходихме с Даниела да си го приберем от майсторите. Гумите станаха много добре, обаче спирачните накладки бяха малко стегнати, та непрекъснато жулеха в дисковете – последните се нагряваха до степен да пържиш яйца на тях или да си подвариш чая. След няколко “екскурзии” до работа се поразхлабиха, обаче и сега дори продължават да се топлят, макар и не чак толкова много до горещо (ама на пипане все още парят на пръстите). Надявам се обаче да си направят място, като се улегнат с времето…

Така разказчето ми плавно преминава към малко по-новите дни на настоящето, с конкретна дата вече 22.05.2021 – пиша я само заради протокола; иначе дните, седмиците, че и месеците така зловещо се сляха в една обща каша на времето, че вече ми е доста трудно да следя кое кога се е случвало – вчера ли, завчера ли, миналият месец или пък дали изобщо е било. За момента ние отново сме с карта на почивка в един санаториум – този път малко по-близо, в едно друго населено място, което се счита за първия квартал на северната верига от курортни комплекси по протежение на Австралийското източно крайбрежие (ако се приеме, че ние на Gold Coast се намираме на същата брегова ивица, само че откъм южната ѝ страна). Докато чакам Даниела да се излюпи изпод чергите в мразовитата съботна утрин на късната есен, аз още от най-ранните часове на деня застанах зад писалищната маса, с цел да продължа писателското си дело, което обаче напоследък хич не ми се отдава – липсата на време буквално ме изхабява, виждайки как безславно дни и месеци се изнизват покрай мен, без да съм оставил след себе си нито една, дори и по-бледа диря или пък някаква ярка писмена следа. Надпреварата ми с път, скорост и време вече стана толкова рутинно занимание, че хич не ми и прави впечатление даже колко часове и минути пътувам за работа сутрин или пък за колко подобни времеви единици се прибирам обратно в къщи. Ежедневните служебни дейности отнеха точно онези мои мисли, които по-рано съвсем целенасочено отправях към най-различни житейски посоки, с които прекрасно разнообразявах дните и разсейвах скуката си. До кога ще продължава тази бясна надпревара не съм съвсем наясно, но пък ме успокоява фактът, че това положение няма да трае вечно. Рано или късно договорът ми с тази компания ще свърши, само дето още не знам с точност кога - тези дни трябва да стане ясно дали ще го продължат с още месец-два или едва само няколко седмици, колкото да си довърша наченатата работа. Краят на Май наближава и до средата на другата седмица нещата ще се избистрят. Това е всичко в служебен план – а сега да разгледаме онова, което излиза извън рамките му (амчи то има ли такова, бре? – ебаси века!...).

Почивните дни на миналата седмица за нас бяха работни и доста “усилни” – Желязко дойде още в петък, та с него през цялата събота рязахме и кроихме плочки, кажи-речи до тъмно. Аз през това време подготвях дървената конструкция на една рамка, която ще образува нещо като трегер откъм по-високата част на тавана в новото помещение. Неотдавна точно там с Цецо пуснахме тръбите за климатичната инсталация, които сега искам да скрия зад дървена ламперия, че да не се виждат. Всичко става завидно красиво и интересно, обаче и много време отнема, докато се нагоди по мерак и без кусури. Междувременно намерих и плъзгаща врата, с която ще преградя стаята откъм езерото – спазарих я за $550 с докарването, защото тя е огромна и с обикновен автомобил не може да се придвижи (3.20 м широка, на 2.10 м висока – такива стоки ги разнасят полуправи, на специална рамка отзад върху каросерията на камиона; а пък как тежи това чудовище с огромните си витрини – не е за разправяне: с Даниела едвам вкарахме само вратата, докато останалата ѝ част я мъкнахме таман четирима души навътре към двора). В неделя цял ден облепяхме колоните, като Желязко от време на време ми помагаше и в моите странични дърводелски мероприятия. Сега остава само да боядисам гредите в някакъв неутрално-кафеникав свят, като в боята ще прибавя и дървени стърготини – уж за някакъв по-интересен ефект. Този експеримент все още не е с доказан успех, защото го измислих онзи ден и идеята ми е съвсем прясна в главата - ама първо ще го изпробвам върху една отделна дъска, преди да наклепам целия таван.

Онзи ден през обекта отново мина и строителят, който прави покрива. Той допълнително уплътни и изолира двата му края с едни специални гуми, които се монтират под ламаринените плоскости. Така пътят на водата вече е преграден и остава да се извършат само довършителните операции по тавана – по-специално облицовката му с дъски. После ще следват пускане на проводници за осветителни тела, обгоряване на дъските, престъргването им със шкурка, лакиране и т.н. – то не е стая като стая: това е музей на народното творчество, а такива няма и по Орешака даже…

30.05.2021 – Неделя, ранна зимна сутрин – е, не съвсем зимна спрямо тукашния календар и обърканите му годишни времена, но пък съдейки по близките до петото деление градуси на термометъра, на човек му стига да си представи как прехвръкват и снежинките през прозореца даже. Включването ми е малко необичайно, предвид неделния ден, но понеже аз и вчера ходих на работа, та почивката ми се изтегли малко по-напред, макар и окастрена в известен смисъл – дорде се обърна днес и вече ще е утре. Служебният зор доби неимоверно висока степен на напрежение и ме помолиха да работя извънредно, само и само до следобедните часове на вторник да предам поредния си проект. Аз баят се стреснах, че няма да успея, което именно наложи да се занимавам с тези въпроси и през почивния ден. Дадоха ми кода за изключване на охранителната система и вчера надницата ми започна още в тъмните часове на деня. С тази малка помощ от вчера, надявам се, че през следващите два дни вече ще мога да се оправя и да им свърша всичко навреме. Онзи ден стана ясно, че ми продължават трудовия договор с още два месеца, което се и очакваше, само че аз не бях сигурен, докато не получих потвърждението от агенцията. В този ред на мисли, на това място отварям скоба за една малка справка (по-скоро като любопитна информация), където посочвам данни от секретен документ, които обаче изтекоха и пред мен, защото бях вързан към общия брой адресанти на служебната ни електронна поща, ангажирани с моето назначаване и преназначаване. По силата на този договор между компанията, за която работя в момента и агенцията, която пък ме е препоръчала и съответно назначила на тази позиция, за всеки отработен от мен час, фирмата им изплаща дадена произволна сума + 10% т.нар. GST (местното ни ДДС, демек), докато в същото време в моята сметка влиза само част от нея, отново + 10% GST (стойност, която аз добавям като физическо лице, регистрирано по ДДС), срещу които средства аз естествено издавам фактура (сметка, квитанция или както се нарича парчето хартия на финансов език) и които суми отчитам пред данъчните власти като мой личен, брутен трудов доход. Чистата разлика обаче между двете страни на уравнението (на час амчи!...) я прибира агенцията единствено заради факта, че е подсигурила работната ръка на работодателя – и това е всеки Божи час, в продължение на месеци, че и години; и не само от мен, ами от десетки подобни кратунковци като моя милост. Това с достатъчна точност възлиза на половината от моята плата, която те си слагат отгоре за тяхна, а нещастният чорбаджия плаща все едно за трима души, ако биха ги наели на постоянна позиция. Къде им е хисапа аз не разбирам твърде от счетоводство, но пък такива са фактите - важното е, че аз съм доволен; в края на краищата, майната му на работодателя, нали така – ибаз го, както обича мъдро казва моят още по-мъдър татко…

В един от дните през седмицата, вечерта след работа ходих до някакъв отдалечен квартал на Бризбън да купя лампи за новата плевня. Самите те представляват газени фенери, досущ като онзи, който ми подари навремето чичо Божко за механата. Тези са правени точно по такъв образец и имат вградена електрическа крушка, с което ще допълнят селската обстановка на иначе твърде градската ни къща. В една от вечерите изпробвах да нанеса боята, премесена с дървените трици, обаче нещо опитите ми не се увенчаха с кой знае какъв успех. Принципно теорията ми е правилна, обаче крайният резултат не е баш това, което очаквах. За заличаване на следите по гредите предприех други мерки – купих едно специално лепило, което се размазва и се нанася със шпакла; както се наслоява кит, примерно. Така снощи замазах горе-долу следите от машините, с които са обработвали дървото. Като ги омацам отгоре и с боята, смятам че ще се заличат напълно. След малко ще отида до магазина за още една туба лепило, че тази свърши – имам да дозамажа още няколко греди и следобеда нанасям вапцата. Тези мероприятия бяха планирани за почивните дни, обаче служебните ми ангажименти ги осуетиха, та сега ще направя само онова, което мога и е по силите ми. Ако приключа днес с бояджилъка, през седмицата с Даниела можем да нареждаме платната едно по едно – тя излезе в полагаем годишен отпуск, тъкмо да ѝ намеря с нещо да се занимава, че да не скучае милата по цял ден, като някоя самотна кукувица в празно гнездо.

Най-после монтирахме тръбната конструкция на предната броня, защото новата кола нямаше такава като я купихме - сума време търсих подходящата част, на която също да се закачат и фаровете за нощно каране. Моят малък Неничко ми е дал неговите стари (защото той си купи нови – бели, да му отивали на цвета на колата, докато тези са черни, ама пък таман ще си отиват със сивия цвят на нашата…), та сега и с това трябва да се разправям. Въпросното начинание също стана “историческо” за нас (и по-специално за мен…), а завърши с няколкократни плащания поради проявена глупост и несъобразителност – основно от моя страна, естествено. Бях повлякъл тръбите подире си, уж да ги закачим с Цецо, докато бяхме на почивката миналата седмица. Ние заминахме нататък още в петък, а той пристигна в събота вечерта. Понечих да правя монтажа обаче и гайките отзад се изтърколиха някъде – невъзможно беше да се стигне до там, без отново да се сваля цялата предна броня. А казвам “отново”, защото само преди седмица един наш съсед, автомеханик се занимава с тази част – трябваше да се инсталират едни малки фарчета за мъгла, които отдавна бях купил. Човекът свърши работата безупречно само срещу $50. През това време тези тръби ги бях купил вече и можех да го помоля да ги закачи, докато предната част на колата беше разхвърляна на съставните си части. Ама нали исках да му спестя времето (и съответното плащане…), та му казах да затваря всичко, а пък аз сам щях да се справя с останалото. Така и стана, само дето не очаквах, че отзад гайките липсват. Та онзи ден, същият човек и срещу същите $50 (само че други – демек, още едни…), монтира и тръбите. Аз предния ден поръчах една обща планка със заварени гайки на нея – не вечно, ами и оттатък вечното стана. Е, планчицата ми стъпи и тя $20 при моя човек сърбина, ама пък нали всички трябва да се хранят – няма само аз да печеля, я. Та, така завърши тази одисея по предната броня на Даниелината джипка – сега остава само да се закачат и свържат лампите, но с това ще се бъзикам вече аз сам.

В неделя рано сутринта Цецо ходи за риба и донесе няколко парчета – пържиха с Даниела и ядоха за обяд, ама аз се придържах към кюфтетата, хартисали от вечерта. Привечер Цецо си тръгна, а ние поехме на другия ден – аз рано сутринта отидох директно на работа, а Даниела се е размотавала по пътищата цял ден и си дойде чак следобеда. Седмицата както почна, така и свърши – че не само това, ами и следващата вече дойде.

Вчера в Мелбърн пак откриха случаи на Ковид-19 и тутакси затвориха града – ни някой навън, както и никой навътре. Имало вече 20-30 заболявания и регистрирани случаи – за 5-милионен град бива все пак, не е чак толкова зле положението. С болка и тъга научихме за преждевременната смърт на младото момиче от Габрово – племенницата на нашата Теменужка. Това е ужасно нещо – Бог да я прости, горката; каква катастрофална мъка за близките ѝ. Тъжната хроника не подмина и друга млада жена – наша, българска актриса, нашумяла напоследък с изявите си, с блестяща кариера и перспектива за бъдещето: онзи ден в Москва, където са снимали някакъв филм, след усложнения, породени от същия шибан вирус е починала и Лорина Камбурова – едва 29/30-годишна, все още дете, дето му се вика. Не знам вече какво да мисля – грип ли е, настинка ли е, с бойни отровни вещества ли ни посипаха тия изроди, но нещата не вървят на добре; намираме се в състояние на война, макар пушки и бомби все още да не се чуват така оглушително – писъците подир изгубените близки обаче са ни твърде предостатъчни…

11.06.2021 – Мразовито утро, в още по-мразовита къща (по-скоро бунгало), където се помещаваме от вчера. Мястото е всеизвестният вече Rainbow Beach, намиращ се откъм по-северната част на курорта Sunshine Coast – малко над Noosa в посока към Екватора, ама пък и не баш толкова далеч; само на някакви си 320 км от нас. През последните две седмици натрупах достатъчно много работни часове в службата, че като приключих цялото задание и тутакси си взех два почивни дни, та да ги видя как ще се оправят без мен. Така още в сряда вечерта натоварихме фургона и на сутринта поехме за насам. От друг ъгъл и в самостоятелен лъч, наш Цецо също се устреми към тукашния вилает, където ще изкараме почивните дни заедно. Той в момента е за риба и го чакам да донесе пълна кофа с улов (че днес пък нали е и петък – рибата поне ми е разрешена), Даниела още се увива на топло под юргана, а аз дремизгам в празната колиба пред отворената врата на фурната, която ни служи за единственото отопление в тая бърлога. Странно защо, това бунгало не е оборудвано с климатична инсталация и както през зимата е ледено студено, така пък през лятото няма да се живее вътре от горещина. Температурните стойности отдавна вече се измерват само с едноцифрени величини – прехвърлят двойните едва за кратко, само през деня и то единствено, докато грее естественото небесно светило; ама залезе ли онова отгоре следобед и веднага настъпва полярния студ, сякаш изгаря бушонът на калорифера. Сега, докато чакам размразяването на кошера ще нахвърлям малко словесни щрихи, свързани конкретно с нас и въобще около събитията през последната седмица.

За моята работа вече няма да говорим, защото достатъчно ми е дотегнала – особено с паниката и напрежението, което дори малко изкуствено се създава в отдела, заради навременното (а пък и не съвсем…) предаване на отделните звена от документацията. Аз правя каквото мога и колкото мога, но колкото повече им предлагам, те пък толкова повече изискват и ме товарят като катър. Ама нали сегашната ми ситуация е уж за временно спасение на положението, та не им и отдавам такова голямо значение. Предвид голямата си заетост и късното ми прибиране вечер, през седмицата след работа не можах да свърша абсолютно нищо по онази къща – мероприятия, които иначе бях запланувал да проведа преди голямото тържество за рождения ми ден. Едва чак в събота сутринта успях да боядисам гредите с втората ръка и бях готов за монтажа на таванните плоскости. Добре пак, че Цецо дойде по-рано, та с негова помощ на бърза ръка им навъртяхме винтовете. Вечерта разпънахме софрите и изкарахме до ранните часове на неделния ден. Само че за последните няколко, вече се прибрахме вътре в колибата, защото отвън, макар и под навеса беше кански студ. Електрическата печица, която отчаяно издухваше топлината си навътре не успя да ни отопли кой знае колко осезаемо.

На другия ден станахме с Цецо и пак с него се заловихме да правим нещо, което беше предвидено да се свърши само за някакъв си час, два най-много – трябваше да преместим един кабел през покрива, на който аз впоследствие да закача осветителните тела. Добре, ама с него се увъртяхме покрай други разни допълнителни дейности, та го откарахме в работа почти през целия ден. Даниела през това време порива кочината и заличава следите от среднощната ни вакханалия и до вечерта вече бяхме толкова скапани, че още след “Лека нощ деца” се запътихме към одаята – ни “По света и у нас” гледахме, нито “Панорама”-та на Иванча Гареловия дочакахме, да не говорим за “Студио Х” пък; проспахме ги всичките – от начало, та до край…

В същия период от време, събитията около Ванеса се развиха благоприятно за нея и от няколкото интервюта за работа, където тя напоследък кандидатства за разни нейни престижни позиции, взеха че всичките ѝ предложиха своите оферти, та се наложи едва ли не тя самата да избира към кого да се насочи. Аз понеже не ѝ разбирам от бизнеса, та не мога са съм твърде полезен с бащинските си съвети в нейния личен избор, но пък тя самата си знае най-добре какво иска и към какво да се стреми. Паралелно с всичко чете за изпитната си сесия, предава контролни упражнения, явява се по изпити и ние с майка ѝ така не разбрахме нито от училището, нито пък от нейното студентство (а не като вас, дето покрай моите нещастни науки сте с по две свидетелства за завършен 8-ми клас, башка други от Техникума и като за капак на моето цялостно образование, имате и една обща диплома от Техническия ми университет).

Седмицата на работа, макар и кратка беше много динамична и натоварена с по 11/12-часови смени. От днес или утре моето изделие ще се изработва в метал, заради което другата седмица ще отида и до фабриката, където го правят, за да наблюдавам процеса от по-близък до очите план. Неминуемо ще има сума кусури да се появят за доизглаждане, които впоследствие ще трябва да се отразят и в документацията. По нашите чертежи в момента реконструират само една влакова единица - а в заданието на фирмата има таман цели 64 такива влака, на които им престои подобна интервенция и съответните подобрения. Работа ще има много, ама не знам мен специално до кога ще ме държат на такава висока заплата – времето, що е занапред най-добре ще покаже.

Вчера на обяд се събрахме с Цецо, който пристигна малко след нас. С него обядвахме в един клуб на плажа и от там дойдохме тук за нанасяне в бараката. Обстановката е много приятна, ама ако беше и по-топличко щеше да е още по-благоприятно. А сега трябва да надделяваме с коняк, за да борим студа – иначе с глада нямаме проблеми; манджи имаме да изхраним едно цяло Етиопско село. Даниелчето днес ще готви мусака и супа топчета – стига с тези кюфтета и кебапчета, че ние до онзи ден дояждахме остатъците и огризките още от рождения ми ден. Снощи пекохме пържоли в тавата, за да можем и да се топлим от фурната.

За малко вчера с Цецо се занимахме с моите фарове на колата – аз мъкна подире си удължителни шнурове, дрелки, бургии, пили, отвертки и всякакъв подобен инструментален инвентар. Отделно от това и Цецо се движи с неговия пикап, където отзад той съхранява боклуци за една складова база от ранга на “Търговия на едро”, башка дето влачи със себе си все едно инструменталната на завод “Болшевик” – няма нещо, дето да го няма, в случай че ни потрябва; включително компресор и малък електрожен. Сега го чакам с нетърпение да се завърне от риболова, че да си продължим дейността по колата – тези фарове трябва да ги монтираме най-после на бронята, след което пък да започне и електрическото им свързване към инсталацията; най-вероятно ще ги закачим към дългите светлини и ще работят само когато те самите са активни, за да не заслепяват насрещното движение, ако случайно се забравят включени. Отделно от това сме предвидили и разни локални екскурзийки с опознавателен характер – през деня ще е топло, защото прогнозата я дават за слънчево време, но независимо от всичко, навън все още си е доста “зъбато” – слънцето пече, ама не грее; свети, ала не топли – единствената полза му е виделото, дето пръска навред…

26.06.2021 – Гледам, че съм писал точно преди две седмици - тогава все още бяхме на почивката, заедно с Цецо. Баят вода изтече от тогаз – сега ще гледам да наваксам с изостаналата информация, защото и хептен не знам кога ще бъде пък следващото ми включване в ефир. С тази проклета работа (както в служебен аспект, така и в чисто личен, домашен план) времето изобщо не стига за странични дейности и свободни занимания – всичко е насочено на някъде, устремено в преследване на нещо, офанзива след офанзива само си сменят местата; животът ми мина направо - все в такива офанзиви, аман вече от тях и техните подобия…

С няколко думи се връщам на остатъка от дните, които изкарахме на Rainbow Beach – Цецо си тръгна в събота много рано сутринта, защото имаше ангажимент с неговите младежи, а ние с Даниела завършихме почивката в неделя привечер. Ходихме по разходки, хвърляхме въдиците уж да закачим някоя заблудена скумрия, ама те и рибите в морето вече не са толкоз глупави, че да седят на тоя студ и да чакат някой само да ги улови – ама поне ги нахранихме пък; да пораснат по-големи парчета за следващия път. В един от следобедите с Цецо продължихме дейността си по колата и пак добре че беше той, защото аз сам нямаше да мога да се справя с изпълнението на цялата задача. Теглихме проводници, пробивахме отвори за фаровете и въобще, доста добре си уплътнихме времето на пансиона.

Работната седмица отново започна с идиотската си надпревара между трите основни величини във физиката и механиката – път, скорост и време. Запомнил съм ги още от едно време, докато татко ми обясняваше задачите по аритметика как един рейс, дето тръгнал от точка А и се движел с еди-колко-си километра в час, пък видите ли – кога щял да пристигне в точката Б, ако не спира никъде по пътя и се носел с равномерната си скорост по асфалта (в случая павета, по смисъла на онова далечно време)? Че те тез автобуси, нали си имат разписание – какво ни питат нас тогаз, келешите в четвърти или пети клас; забравил съм вече през кои години беше. Сутрин обикновено излизам от дома преди 06:30, обаче едвам стигам до портала около 07:45; в по-тежки случаи почвам даже и в 08:00. Всеки ден е различно, защото натоварването и трафикът на колите се менят, ама горе-долу това е ежедневната програма, която се повтаря и привечер – та не ми е само ежедневие, ами и “ежевечерие”, ако съществува такава дума. Лудницата на работа продължава с цялата си мощ и сила – аз съм сам в отдела, друг такъв (идиот…) като мен там няма, освен колегата, който пък завежда електрическата част на влаковете – той се разправя с милионите жици, тънки и дебели, които опасват вагоните като паяжина и вървят на снопове, големи колкото дирек на уличен фенер. В един от дните ходих до завода, където изработват моя прословут шкаф, с който аз се занимавах напоследък - освен с всичко останало, разбира се. Там процесът върви добре, въпреки някои новооткрити технологични кусури, които тепърва има да се изглаждат и поправят. Обаче като точност и връзка между отделните звена и единичните детайли, всичко тече като по нотите на Сергей Прокофиев в изпълнение на Паганини (ако има и такъв “дует”)...

Така съвсем неусетно трудовата седемдневка изтече, като някъде по средата ѝ съвсем скромно, по манастирски смирено и тихо, отбелязахме рождения ден на Даниелчето – нямаше тръби и фанфари, нямаше оркестри и певчески групи, хора, танци и ръченици до зори; а трябваше, заслужаваше го, милата ми… По-внушителното тържество обаче беше планирано за събота, когато пък точно се падаше моят рожден ден. Даниела направи тортата още в четвъртък, че да втаса дорде дойде момента за духването на свещите. Аз този път малко по-слабо се включих в домакинството и въобще в приготовленията за вечеринката по обясними причини, докато в същото време Дани ползваше годишната си отпуска и разполагаше с цялото време на света. Беше купила месо, което аз смлях и направих кюфтета. В разкладката бяха предвидени и няколко свински вратни пържоли, които поразчупиха малко традицията и еднообразието в менюто на ресторант-градината ни. На бърза ръка омесих каймата и заминах да се бъзикам по къщата – трябваше да си разчистя боклуците, че да разпънем масите под сайванта. Наш Цецо пак ми се притече на помощ, та с него закачихме дървените таванни плоскости, които аз предварително бях подготвил – отворите им бяха пробити, бях даже навъртял до някъде и винтовете в тях; само да ги вдигнем и с машинката да ги затегнем в гредите. Това не е тежка работа, ама си иска още един чифт ръце – ние правехме сметка да ги наредим през седмицата двамата с Даниела след работа, обаче аз се връщах все късно и от там насетне не ми се разправяше с нищо повече – камо ли пък да кова дъски по покриви и по тавани. Ама пък така с Цецо свършихме грубата работа за няма и два часа. Вечерта веселбата продължи до зори – на другия ден пак имахме малко работа по преместването на едни проводници, с които да захраня осветлението в новата пристройка. Неделният ден свърши с угасването на небесното светило, малко след което се разхвърляхме и ние по каютите. Предната вечер двамата с Цецо спахме в онази колиба, а Дарина, Ванеса и Даниела бяха у нас. Докато ние с него се занимавахме с токове и жици, Дани ошета и порина кочината след гостите... Абе, чудя се от къде ми е познато всичкото това, а пък то се оказа, че аз този разказ вече съм ви го разправял – яви се известно повторение тук, ама ще ме прощавате, значи; така се получава, след като напоследък напълно изтървах края на рутинните си репортажи – та сега хептен не помня, нито до къде съм стигнал в своите преразкази, нито кое съм казал и кое пък не съвсем доизказал, или премълчал поради известно неудобство. Извинявайте за допуснатата обърквация в иначе стройния ми словоред – та нали ние ходихме на екскурзията с Цецо чак след рождения ден, за който вече споменах хем два пъти таман; карай да върви…

Миналата събота и неделя бях плътно зает на къщата – фронтът, който ми се отвори след преместването на захранващия бъдещото осветление проводник беше толкова широк и мащабен, та вече от който и край да подхвана една работа, все няма свършване до отсрещния ѝ край. Залових се със скрояването на предната (лицевата) затваряща дъска на “трегера”, който се образува по тавана, където доста добре се скриха всички тръби и кабели на климатичната инсталация. Пак там пуснах и нов проводник, на който пък да закача лампите - пробих им дупките, изкарах по една педя кабел през тях и хралупата беше готова за окончателното си затваряне. С тези дъсчици си играх сума време, защото откъм горния им край, последните трябваше да следват “релефа” на тавана – т.е., да се издълбаят места за всички напречни греди, а впоследствие аралъците между тях допълнително ще ги изпушвам с нарочно скроени по мярка от място по-малки летвички. Последните също са купени и доставени, обаче зиг-заговете са толкова многобройни, че с един тъп трион, с който кроихме навремето бараката в нашия двор едва ли ще се справя. За целта ще взема от някой една специална машина, за да става зарязването на ъглите по летвите по-прецизно и основно: значително по-чевръсто, отколкото да си играя с тях на ръка. Така или иначе обаче, до вечерта втасах с тази дейност и оградих точката ѝ с кръгче в несъществуващия ми и нескончаем списък от неща за правене. На другия ден се пощих с една по-трудна подобна дъсчена кройка, ама и на нея ѝ взех мярката – всичко стана достатъчно задоволително, макар че за момента изглежда твърде грозно и отблъскващо, докато е такова сурово. Ама като маскирам дупките после с летвичките отстрани и ще изглежда така, сякаш някой голям майстор го е правил, а не чиракът му да си е оставил ръцете там.

По-нататък през седмичните дни, в един от тях влязох във връзка с мои хора от един дюкян за плочки: мраморни, фаянсови, керамични и всякакви други видове. От тях съм купувал навремето плочките от леска за механата у нас, а впоследствие и за другата къща. Само че преди 20 години те имаха филиал при нас на Gold Coast – беше сравнително далечко от дома, но все пак се намираше в околностите на района. Последния път магазинът им беше само през няколко улици от нашата и ми бяха съвсем под ръка. Обаче с тази пандемия, хората се принудили да закрият излишните си тържища и оставили да действа само главния склад в Бризбън. Разгеле, на мен ми беше по пътя на прибирането към къщи, та един следобед се отбих да ги преслушам какво имат и на какви цени го харчат. Онези плочици, които тогава купувах от тях толкова успешно за по някакви си $9.95 квадратния метър, сега за абсолютно същите вече ми поискаха $24.95. А на мен ми трябват около 160-170 м², за да покрия цялата бетонирана площ в задния двор. На този етап решихме да вземем само една част от общото количество, с която уж да започнем процеса, пък по-нататък ще видим на къде ще духат ветровете. Сметнах, че за новото помещение и района в непосредствената му близост на горната площадка ще ми трябват около 65-70 м², та ходих да ги разлая малко – да видим, аджеба ще правим ли търговия с тях или да търся други (абе то други няма, ама такава му е думата – те са единствени, които се занимават с такъв вид материали, при това от години; аз бях намерил едни търгаши от Интернетния пазар да ми докарат половин контейнер директно от фабриката през Китай само за $11 метъра, обаче после като се замислих за транспорт, плащане на мито и разни други данъчни такси, та овреме се отказах от тези мои, малко налудничави идеи).

Първия ден отидох само с проучвателна цел – да им припомня кой съм, че съм им бил навремето клиент, при това много “щастлив” с техните услуги и стоки. Преди това на работа се тъпках с грозде, някакви корави и силно диетични бисквити ядох, дето може и за кучета да са били и уж си пазих коремчето от преяждане и хранителни злоупотреби. Абе, тръгнах от офиса с една особена тежест в коремната област, която си мислех, че до нас ще се разсее и ще ми се размине. Обаче пък, напротив – на всеки километър положението ставаше все по-зле и по-зле. Нахлух в магазина за плочки с почти сгънати от напрежение крака, присвит стомах и едва успях да си кажа репликите на момата зад щанда – оная ми взе данните и каза “Ще видим…”, докато аз вече летях към колата на прибежки и прикляквания. Ау-уу, викам си – насрах се за срамотиите баш пред тези хора, с които исках да търгувам – хем на едро, хем пък и без пари, ако може. Влязох в колата и се заоглеждах като плъх в миши капан – уж да мярна някаква утеха и спасителен клозет, я в някой магазин, я нещо друго, ама в тоя индустриален район нямаше такива екстри. Надявах се, че като тръгна ще си затисна изхода и у нас вече ще си освободя чревцата на воля. Ама какво ти у нас, бре? – че аз до там имах още барем един час път, а пък особено в пиковите часове на трафика след 17:00, това щеше да се провлачи на само час, ами и с половината му даже отгоре. Виждам се в огледалото как по челото ми избива пот, стана ми изведнъж студено и ме втресе, после пък ме обляха и горещите вълни – не съм добре; няма какво да се лъжем и диагнозата ми беше фатална, с летален край дето има една такава приказка по медицинските форуми. Нахлувам на бегом в една бензиностанция и само си соча отзад гъза на бензинджийката, като едва успях да ѝ отроня “Toilet, toilet?!”…, а тя кима състрадателно насреща ми с глава и вика: “Sorry, no toilet!” Абе, то сори-сори, ама на мен ми се сере, та чак ми се плаче вече от изнемогване и от безизходица. Изхвърчам като тапа през вратата и скачам в колата, отново уж с надеждата да си затисна напреженията, но онова нещо напира отвътре, та ще ме пръсне чак на парчета. Докато размишлявам над плачевната си ситуация, гледам рекламата на нашенската IKEA – викам си на акъла: огромен магазин, с ресторанти, кафенета – не може да няма и тоалетни вътре. През това време вече бях отбил от пътя и се носех през подземния им паркинг – трябваше да оставя колата някъде, а от там пеша да си проправям път измежду щъкащите напред-назад и навън-навътре хора, че да им търся и кенефите къде са на всичкото отгоре. Е, да – ама вече не, при това съвсем не; след един по-мощен тласък на отделителната ми система, аз вече изведнъж не бързах за никъде: потта ми постепенно се скри, а руменината на личицето ми тутакси възвърна своя по-предишен блясък (щото пък преди това бях и малко пребледнял, та чак позеленял от зор…); е, само дето ми стана в известен смисъл по-топличко на задника и в колата се размириса на гаров нужник, но... Тъй и не съм спирал по паркинги и по магазини – само си отворих джама да не се задуша и продължих да се прибирам към дома и към любимата жена: облагороден, много по-спокоен и жестоко омазан с преработена храна. На един светофар получих още няколко по-слаби конвулсии, но вече всичко беше трайно и надеждно съхранено в гащите ми – а навън студ, та ще ми измръзне тиквата чак и хората отстрани се чудят защо карам на отворен прозорец. Таман пък да ме беше спряла и някоя засукана полицайка за нещо, та да се чудя какво да ѝ обяснявам и поради какви съображения не мога да изляза от колата – ужасТ!...

До нас пътувах по-рахат и значително облекчен (нали казват, закъснелият не бързал – оказа се обаче, че насраният също не бърза за никъде…). Като ме посрещна на прага, любимата жена не можа да повярва на очите си, но пък иначе прие сравнително хладнокръвно случилото се – все пак тя е медицинско лице, вероятно е имала и някакво разумно, по-научно обяснение за последствията от системното, почти хронично преяждане и злоупотребата с любими храни…

Тази моя дизентерийна одисея завърши с издръстване на гащите в банята и основното ми изкъпване под душа (а трябваше да бъде с маркуча на двора, но поради лошите метеорологични и климатични условия към момента на инцидента, това унижение ми се размина…). На другия ден обаче аз пак се връщам в магазина за плочките – няма разминаване, защото работата трябва да се свърши, а пък аз само я бях наченал и зарязал на етап предварителни преговори и пазарлъци. Добре, че беше един човечец, който ми направи огромна отстъпка, та като почнахме да сваляме от редовната цена $25 на м², минахме през $19, след това слязохме на $18 и най-накрая си бихме ръцете за $16/м² - веднага платих за 68 м², обаче ето ти нова бариера: плочките тежат близо тон и половина, с кола е абсурдно да се прекарат, а онези искат $190 да ми ги докарат с техен камион. Взех решение, че ще си ги извозвам сам – мислех да взема от Бранко едно голямо ремарке, с което той си пренася строителните материали по ремонта на къщите. Така или иначе пазарлъкът ни стана за $1088, които Даниелчето плати вечерта от нас с кредитната си карта, а за мен остана да размишлявам над проблема как в събота сутринта да докарам касите с плочките до нас.

Имам един приятел, наше и много свястно момче българче, който се занимава с изкупуване на метални отпадъци – правили сме си с него и преди един друг разни услуги, та го измолих да ми даде някой от камионите си за кратковременно ползване. И така в събота на ранина отидох с моята кола до техния “арматурен” двор за вторични суровини, оставих я пред тях, а взех камиона. Малко преди да отворят плочкаджийницата в 09:00 аз вече бях там – момчето бодна с мотокара двата палета и за миг ги качи на платформата; вързах ги с колани да не се изтърсят от друсането по пътя и поех към дома. Там вече операцията по разтоварването се раздели на няколко по-низши изпълнителни мероприятия (ако приемем за висше успешното им докарване до нас) – от касите, плочките се вадят една по една и се подпират до тях все още върху каросерията на камиона; аз после скачам долу на земята и почвам по същия ред да ги свалям и да ги товаря в ръчната количка на съседа, след което ги прекарвам с нея по алеята до отзад, а там вече ги подреждам в стройни редички, където им намеря място. На колко курса ходих до отпред и се връщах, не съм ги броил; също нямам и отчет колко пъти съм се навел и изправил да вадя плочките от дъното на кафеза и да ги подреждам, че пък и да ги местя в количката подир. Под частичните превалявания на дъжда, с няколко намокряния и изсъхвания в движение, около 14:30 бях вече втасал с всичко – а то е цифром и словом 1000 парчета с външни размери 380 x 190 x 8/10 мм. Чудно раздвижване си направих, без да ми е нужно да ходя по разните му там физкултурни салони и фитнес центрове, че да им вдигам гирите и щангите заради тоя, що клати гората. Следобеда върнах камиона обратно на моя човек, взех си колата и се прибрахме окончателно в къщи. Тук използвам множественото число, защото за обратния рейс на возилото, Ванеса дойде с мен – хем да ми прави компания, а и да се повози на такова превозно средство, на каквото тя едва ли някога ще се качи в живота си. Тази офанзива също приключи успешно – денят обаче далеч не беше още свършил: от там насетне се понесохме да ходим по концерти и забави…

Изкъпах се набързо, турихме по един кат по-опрятни дрешки и ето ни в Казиното. Там се срещнахме с наши приятели, с които щяхме да гледаме един музикален спектакъл (мюзикъл) по мотиви от филма “Mama mia” - последният пък изцяло сътворен с песните на любимата ни група от миналото, ABBA. Вечеряхме в тамошния ресторант с купешка храна, после изгледахме представлението и в 23:00 се прибрахме в къщи.

На другия ден (неделя вече – миналата, след като днес пак е събота, само че следващата…), с една много голяма група български приятели направихме приятен половиндневен горски поход до едни пещери, водопади и други природни забележителности в района. Естествено, за обяд всички се курдисахме в една кръчма и кажи-речи там изкарахме времето докъм късния следобед. За разлика от предишните влажни дни, неделята беше суха, слънчева и приятна. Като се прибрахме в къщи, легнахме уж да си починем от похода, а пък се събудихме чак по мръкнало. Така завърши още една серия от поредни седмици, през които работа и развлечения се редуваха по неопределен закон и в различна честота. В няколко от вечерите с Даниела подготвихме и последните дъски за ламперията в онази колиба, с която днес аз ще се занимавам самостоятелно. Междувременно бяха ни заключили по домовете за три поредни дни, поради появата на няколко единични случая на короновия вирус. Снощи обаче вдигнаха забраната, независимо че аз не я усетих много – продължих да ходя на работа, само дето на публични места искаха да ходим с маски – глобата беше $200 за неспазване на препоръката. Аз имам един парцал в колата, който си слагам на устата само когато ходя да зареждам колата с бензин – в останалото време маска не нося, обаче Даниела я задължават на работа да бъде с такава. След малко се местя на обекта, независимо че навън пак е мочурливо – там съм на сушина. Вероятно вече забелязахте, че двете ми включвания от онзи ден и днешното се сляха в едно – за протокола, днес е 03.07.2021; ама пък инак добре се получи, нъл’ тъй, ве…

В един от дните на изтеклите няколко седмици валя дъжд. Е, то не беше и само веднъж де, но тогава валежът беше най-интензивен. Ходих да нагледам покрива, който за щастие не беше протекъл. Единствените капки вода откъм вътрешната страна на одаята са вследствие на изпотяването по ламариненото дъно на лакомицата, която на практика опасва цялото помещение – половината всъщност, на буквата “Г”. Явно, сега в студеното се получава някаква кондензация и долната част на отводнителната инсталация на къщата се овлажнява, но това няма да го приемам за някакъв сериозен кусур. Думата ми беше за нещо друго – бях оставил количката на съседа баш до улука, но той понеже е извън сухата част на помещението, отдавна си тече от някъде без да му обръщам сериозно внимание – знам и от къде е даже, но го чакам да изсъхне напълно през лятото, че да го уплътня по-надеждно. Обаче тоя чучур като се изливал в продължение на часове връз тая количка, та я беше напълнил до ръба с вода. Това до тук хубаво, ще рече някой – допълнителна течност за поливане на израстъците по градината. Само че аз в нея си държах всички инструменти, с които работех за момента: чукове, тесли, пирони, отвертки, парцали, лепила, бои, четки, клещи и разбира се най-отдолу на дъното – електрическата бормашина, която ми е някаква стара реликва от един съсед и която той изхвърли като непотребна вещ, както и циркулярчето, което също ми е електрическо и го имам вече цели 10-15 години; наред разбира се, с удължители, кабели, разклонители и т.н. – целият ми инвентар бях събрал наедно в количката, че да ми е уж по-наръки. Ама сега всичкото това чудо беше доволно подгизнало и удавено, като отвред се стичаха реки от вода. Най-много се ядосах за електрическите ми машинки, защото ако се бяха зяносали трябваше да вадя моите, че да работя с тях. Аз имам и друга бормашина, която си пазя за нова, а пък за грубите строителни дейности ползвам старата, която сигурно е над 50-годишна, ако не и повече. Циркулярът също ми влиза в работа сегиз-тогиз и ако се беше ягмосал, трябваше да купувам друг подобен – а ние сега пестим за кола и не обичаме да правим излишни масрафи. Веднага изкарах всичко на слънце (а тези машинки са стояли така удавени с дни, защото аз на доста по-късен етап видях резултатите след дъжда…), изтръсках им водата през дупките и ги оставих да заветрят. После ги прибрах в гаража на още по-продължително проветрение и подсушаване; даже не съм ги и разглобявал. На следващата седмица чак пробвах да ги включа и … о, чудо! – всичко работи така, както беше и преди; нямаше и следа от “наводнението”. Здрави инструменти произвеждат японците – дрелката ми е “Makita”, а циркулярът носи някаква друга по-безименна и непретенциозна марка, но така или иначе по света всичко се произвежда под нечий лиценз, независимо дали това става в Китай, край Филипините, у далечно Мексико или пък в Тайланд. Само че сега вече прибирам всичко на сушина, защото не мога да разчитам на повторни подобни “интервенции” и оздравителни процеси…

И след като за сега аз нямам нищо какво повече да добавя към досега казаното, завършвам това поредно мое послание към вас с традиционните си пожелания за много здраве, мир, любов и спокойни старини. А-аа, и най-важното: успех на изборите другата неделя, до пълна победа над мракобесния фашизъм и капитализъм – Да живее БКП, КПСС и ОФ! Ха-ха-ха… С много обич ви прегръщаме и целуваме, по ред на номерата: Ангел старши, Ангелчо младши, както и нашата малка Ванеса; после вече Даниелчето, Меган и Неничко…

P.S. 10.07.2021 - Братя и сестри мои българи, днес е доста черен ден за мен - един от множеството подобни, изпълнени с чернилка и дълбока скръб, в които волю или неволю (но повечето “неволю”...) съм принуден да споделя пред белите листи поредната си тъжна новина. Буквално в настоящия момент, в който изписвам тези свои най-тъжни редове, на Централните гробища в Габрово всичките ми дружки изпращат в отвъдното и се прощават за пореден път с наш общ приятел - Жуката (Жаклин Маринов Илчев - 21/04/1959 - 07/07/2021); мой много близък другар, съученик още от началното училище, после пък от Техникума и на края от Института, независимо че той завърши година преди мен, след като аз прекъсвах един път за затвърждаване на знанията. Аз умишлено крих (специално от родителите си...), за неговото тежко заболяване, единствено подтикван от благородни намерения да не ги тревожа, понеже и те бяха много близки с него, уповавайки се на огромната надежда, че той рано или късно ще превъзмогне болестта и ще победи шибания рак. А пък то какво стана на края, та всичко си еба мамата така, както никой никога не го бе очаквал - най-малкото пък искал. Макар през всичките тези години пътищата ни да се разделяха и пресичаха многократно, в крайна сметка ние се него си останахме едни прекрасни и големи приятели, които вече взаимни чувства затвърдихме през кратките ни престои в България, по времето на които сме били почти неразделни. Обаче заболя, милият, преди няколко месеца от нещо - уж беше доброкачествено, уж туморът бил отстранен и надеждите на всички ни бяха за пълното му възстановяване, но дори и след проведените химиотерапии, лъчетерапии и какви ли не още щуротии, Бог ни го отне - отиде и той при останалите ни другари, които отдавна вече не са сред нас: Стругаря от Етъра, Емо от Севлиево, Боба, Геро, Мирча, а сега и той; защо така, бе Господи? Нас ли наказа за нещо, него ли? - но, такава е била волята Ти - свеждаме глави пред нея и се примиряваме със съдбата, която ни изпращаш; за нас остава само да скърбим подир изгубения си приятел, съхранявайки навеки най-съкровени спомени от него и неговия тъй кратък, ненавременно прекъснат жизнен път...

Жаклин беше здраво и жилаво момче - бивш борец на републиканско ниво още от ученическите ни години. После беше треньор и съдия в състезанията по борба. Впоследствие се запали по алпинизма и планинското катерачество, защото поначало си беше балканджия, скиор и добре обучен спортист, планински спасител със стотици часове дежурства зад гърба си в базата на ПКСС на Узана, наред с десетки проведени спасителни акции и операции, особено в суровите зимни условия на родния Балкан - обичаше планините, а и те него; редовно ходеше по разни експедиции за изкачване на този или онзи връх в Алпите, Памир и къде ли не още (а за нашенските пък Рила, Пирин и Стара планина да не говорим - те си му бяха все едно у задния двор). Осуетеното ни завръщане в България през миналата година поради истерията около тоя шибан вирус с “корона” попречи да се видим с Жаклин, без дори и да предполагам, че това щеше да е за последен път. Спомням си, че баш на празненството за 24 Май, група мои съученици тогава ми се обадиха по телефона, та барем се чухме за кратко, ама пък кой по дяволите да ти е знаел, че това ще бъде и за последно. Живеехме в надежди, че ако не сега, то догодина пак ще бъдем заедно и ще се срещнем в Габрово за поредните си нови подвизи - е, не стана. Лентата на спомените ми е твърде дълга - просто всички те влизат в архива и се пазят там, дорде и аз не се възкача на небето. Почивай в мир, скъпи ми друже и приятелю мой - скърбим за теб, наред с всички твои близки, роднини и сродници. Сбогом, последно сбогом, Жука - обичахме те приживе и никога няма да те забравим!...

събота, 17 юни 2023 г.

Писмо No 10 (I-III.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо и дядо – а вече съвсем от скоро, прабабо и прадядо, които също включваме в обръщението, при това с огромна доза радост и подчертана гордост!

26.01.2021 – Както всяко едно подобно мое писмо, така и това не направи особено изключение от останалите - поне в дълго отлаганото му начало, за което се каня още от последните дни на миналата година. Добре ама стана така, че уж Новогодишното ми послание, предназначено да стигне до вас в навечерието на настъпващата 2021, плавно премина в следновогодишно, за да включи пък в себе си и всички онези празници и светли дни, които обикновено се зареждат току един след друг през Януари. Днес е също своего рода свят ден, макар и последният да няма нищо общо нито с българската история, нито пък с Християнската и Православна религиозна вяра. Днешният ден е обявен за Национален празник на Австралия и като такъв ние си го почитаме и празнуваме още от времето преди да е настъпил, че го и подминаваме даже в някои по-редки случаи (в зависимост от това в кой край на седмицата се падне). Настоящият вторник например е обявен за официален неприсъствен ден, обаче ние го сляхме и с вчерашния понеделник, а вече в прибавка на съботата и неделята, та всичко това резултира в една, близо половинседмична разтоварителна почивка. Точно по същото време, с неколцина приятели и дружки използвахме тези почивни дни най-рационално за едно малко бягство от шума на цивилизацията, отправяйки се този път в южна посока. Отседнахме за няколко нощи в една къща за гости (или “къщи за тъщи”, както също са известни въпросните свърталища…) на около час път с кола от дома, обаче селището (Kingscliff), където се подвизавахме се намира в съседния нам щат New South Wales, с чиито граници нашата пък “държавна административна единица” се намира в не твърде добри отношения поради върлуването на вируса (шибания Covid-19 визирам в случая). Преминаването оттатък “браздата” (образно казано…) беше съвсем безпрепятствено, само че за да се завърнем обратно в нашия вилает, трябваше предварително да си вадим разрешителни документи за определената дата на пътуване (открити листове, все едно - ама не за излизане, ами за влизане), та сабалам на връщане от там минавахме и през нещо като импровизирана гранична застава – КПП (Контролно-Пропускателен Пункт, за неходилите в казарма и за незапознатите как се минава границата на една държава, че да прескочиш у съседната или в някоя друга, по силата на същите закони и в тоя ред на мисли…). На въпросното място магистралата беше свита до една единствена лента на движение, както и всички останали по-второстепенни улици и шосета, водещи към нашия щат; всеки възможен подстъп беше запрян и блокиран за проверки на тескеретата. След съответната “справка” с постовия полицай, почти в движение, ние влязохме обратно в щата и тутакси с облекчение се почувствахме, както навремето, когато слизахме от ферибота между Калафат и Видин, па си викахме де гласно, де наум: “Пфуу-у, вече сме си у дома – аман от тая циганска Румъния!” Необичайно ранното ни прибиране беше наложено от служебните ангажименти на Даниела, която от пътя директно отиде на работа, докато аз се прибрах да шетам и да си почивам, че тези няколко дни ни сън сънихме като хората, нито пък почивка някаква починахме и видяхме за целия ни престой. Ама като бяхме такава голяма компания, та не са ни и липсвали твърде подобни глезотии – вечеринките плавно преминаваха в матинета, между които ни деляха едва няколко часа предрямване. На заранта подкарвахме моабета на нова сметка със сливане на закуски, обеди, а най-често и вечери…

За днес чакам и Неничкови да минат за малко през нас, че щели да ходят за нещо до съседен нам квартал. Само че те няма да остават на дълги софри и разточителни вечери, защото от утре училището започва, специално за Айдън и ѝ трябва съответната подготовка, докато наш Нени се връща обратно на обекта. Аз също възстановявам ходенето на работа и макар седмицата да е къса и състояща се само от 3 дни, очаквам да бъде много заета и напрегната след всичко, което беше направено от мен до този момент. Има няколко чертежа, които чакат утвърждаване от по-високите етажи на местната стопанска власт и съответните им подписи – въобще, ще съм подложен на голям зор в известна степен. Добрата новина е, че в събота ние с Даниела отново заминаваме до едно близко място в нашия район, но то ще бъде значително по-краткотрайно от досегашните ни похождения - само за една нощ и ще носи повечето туристически характер, отколкото разпускащ по смисъла на пълния пансион в някоя почивна Черноморска станция – я в Китен, я пък в Приморско (понеже аз за други не знам да има по крайбрежието – нали предимно тъдява преминаха началните ми житейски години; щото пък за Албена, Златните пясъци и Слънчевия бряг научих едва на доста по-късен етап от развитието си – бях вече станал коджа пърчле и ми бяха поникнали дори няколко косъмчета тук-таме по кожата)...

През последните няколко дни, наред с разлатите софри и вечерни моабети, направихме и няколко сериозни прехода под формата на пешеходен туризъм покрай прибоя на вълните по плажа. Къпахме се в морето, после се изкисвахме в басейна на къщата и въобще поминахме весело, охолно и честито. В един от дните с мой приятел сменихме някаква уж много важна част на колата, която бях купил от Интернетния търг още през седмицата. Оказа се обаче, че самият агрегат не беше съвсем подходящ, специално за модела на Даниела, но като го попривързахме оттук-оттам през дупките със свински опашки да го укрепим, за да не мърда и да не падне из дупките по асфалта, та на края всичко стана по-здраво и от фабричното изпълнение на самураите. Това е някаква вторична въздушна помпа, която нагнетявала допълнителен въздух в горивната уредба на автомобила и уж с това си действие подобрявала качеството на изгорелите газове, намалявала вредните емисии във въздуха и още множество подобна плява – дрън-дрън, че пляс; да ми джвакаш дедовия. Оригиналното устройство беше много трайно изключено в продължение на година вече, че и две даже, понеже в старото нещо дрънкаше из вътре и правеше невъобразим шум по време на движение. И като му дръпнах шалтера още тогава, та го шунтирах тотално и мълчаливо завинаги (изтръгнах му жиците из корен, без въобще да питам някой и да се съобразявам с прищевките на японския император). Обаче в последно време съвсем случайно ми попадна точно тази част, която реших въпреки всичко да подменя, с благочестивите вътрешно-душевни надежди да възстановя нормалното състояние на двигателя (16-годишен вече и клонящ към 200-те си хиляди километра). Че не са и евтини, пущините – за една такава установка, при това на втора употреба от местна специализирана гробница само за марка SUBARU ми поискаха около $450, което видите ли било дори много евтино: почти една десета от цената на чисто новата оригинална част, директно от магазина за Авто-мото джунджурии и аксесоари. Докато тази ми изпадна едва за някакви си $180 и на мен в първия момент ми се стори, че даже ми я подаряват на тази смешно ниска цена. На снимката беше показан и номенклатурния ѝ номер, ама по-късно се оказа, че независимо от това, последната е била свалена от малко по-нов модел автомобил (макар и от същия вид и клас), докато таратайката на Даниелчето съвсем скоро ще навърши и пълнолетието си, след като пък е родено чак през далечната 2005, както вече подчертах малко по-отгоре. Криво-ляво уж всичко стана, обаче ми е трудно да преценя дали съм постигнал някакви завидни резултати – особено пък в консумацията на гориво; амчи то това нейното е ламя, бре! – ако паднем под 12-те литра за 100 км направо викаме “Ура!” В градски условия същото злокобно съотношение е още по-драстично, което вече аз просто нямам сили и желание дори да следя и изчислявам, спрямо изминатия пробег на колата. И още един кусур се появи – този пък в скоростната кутия, ама заради него вече в края на следващата седмица имаме записан час при нарочен майстор, та да видим и от там какво ще се роди. В най-лошия случай ще взема една стара скоростна кутия и момчетата в депото за смачкани коли ще ми я сменят за едни $1500, но на мен много силно ми се иска да избегнем този толкова излишен и ненавременен масраф. Ще видим, де – то много скоро ще си покаже на къде ще наклонят везните…

Иначе, в промеждутъка от края на предишното ми послание до началото на настоящото, съществени събития около и с нас не са се случвали – аз ходя на работа, което на този етап е жизнено важно; Даниела също. Ванеса учи за изпитите си през летния семестър и много скоро ще започне редовния на последната академична година. Сега, докато си раздвижи напълно кракът след операцията на коляното, на работа в Бризбън няма да ходи, но в същото време онези я чакат да се завърне при тях с нетърпение, защото според нейните думи - хората много я харесвали и не е изключено даже впоследствие да ѝ предложат и някаква по-постоянна позиция. Това разбира се, за сега са само едни съмнителни догадки, лични предпочитания и най-добри пожелания на общо основание от околните – бъдещето обаче ще хвърли най-точна светлина по въпроса, в какви посоки ще се развиват следващите стъпки в кариерата на порасналото ни вече Неси. Тя със зъби и нокти драпа да върви в столичния град, смятайки че там има много повече възможност за растеж и развитие, спрямо локалните възможности на наше село Gold Coast (което междувпрочем, в днешно време вече наброява кръгло 700,000 глави добитък, спрямо едва 29-те си хиляди през 1950 – тоя пример ви го давам само като статистическа справка и любопитен факт). Все пак изборът си е неин, желанията и мераците трябва да се погасяват по някакъв начин, а това става единствено възможно с целенасочени и предначертани опити и експерименти. На нас с майка ѝ много ни се искаше Ванеса да изкара няколко години по света, в Америка, да се разшета из Европата и т.н., само че сега настанаха едни години, в които човек е най-добре да бъде скрит на завет под крушовото си листенце, съгласно Библейските науки и представи за спасение. Нито се знае до кога ще продължи тази идиотска пандемия, станала вече тъй удобна за мнозина, нито пък някой може със сигурност да предскаже дали някога светът изобщо ще излезе от лапите на нейната уродливост (щото ако човеците случайно се преборят с тази, несъмнено скоро след това ще се появи и нова, срещу която борбата ни може да се окаже и не чак толкова успешна).

Уф-ф, очите ми се затварят, а пък и нямам какво повече да споделя с вас. Тези дни и нощи не можахме да се наспим, защото все нещо не ни беше на таман – де възглавницата твърда и крива, де топло, де пък и студено (от климатика); вечер лаф моабет до късно – сутрин ставане рано, кафета, чайове и ритуали. После на плаж, под палещите лъчи на слънцето (добре че беше и малко облачно, та не изгоряхме) – дълги изтощителни разходки по мократа ивица, на края блъскане из вълните като побеснели – направо останахме без дъх. Със същата група приятели, в началото на Април ще посетим една друга природна забележителност - тя вече отстои на около ден път с кола, в посока към сърцето на щата, но за това ще разказвам като понаближи малко. Сега всичкото ни внимание е ангажирано с рождения ден на Ванеса, която не може да спи чак от вълнение и трепети – аман вече от нейното преиграване на действията и разпределяне на ролите в театъра (и цирка да бях споменал, пак нямаше да сбъркам)…

06.02.2021 – Макар вече сериозно да скочихме и в следващия месец, известен още като Малък Сечко Февруари, мисълта ми отново ще завърти лентата на спомените назад, около ранните часове на празничния следобед, когато пък беше Националния ден на Австралия. Даниела тогава беше на работа, а с Неничкови имахме уговорка да минат през нас за кратко, след като те и без друго щяха да се намират в района по някакъв друг техен повод. И както уж нямаше да правим софри, да разтягаме маси и да редим по тях гюзлеми, часът беше такъв, че човек обикновено се чувства гладен по това време на денонощието. Ние бяхме прибрали всички възможни хранителни остатъци от гуляите ни през почивните дни, защото по принцип разполагахме с толкова много храна, като че ли щяхме да седим на тая къща не седмици, ами цели месеци (и да изхранваме партизани, наред с това). Така аз спретнах един импровизиран гала обяд на моите младежи, независимо че се получи малко с подръчни средства - нещо като помен с чужда пита. Обаче пък беше хубаво, че те ометоха всичко с подчертана охота, защото на мен вече от кюфтета, от кебапчета и въобще от всякаква месна скара взе да ми се повдига. Ванеса също отнесе със себе си останалата част от кюфтетата – тя наш’та, на пазар не ходи: минава през къщи докато ни няма, избира стоката, която си хареса от “витрината” на хладилниците и я отнася с нея в дупката си като някоя катерица или къртица. Ангелчо беше малко кисел и докато родителите му си възвръщаха силите, аз се занимавах с него да му създавам забавление и развлечение от сцената на дивана – като почнах спектакъла с кукуригането на петела, през мученето на кравата и цвиленето на магарето, та малко преди падането на завесата стигнах чак и до грухтенето на прасето в кочината. Независимо от отчаяните ми и напористи артистични опити, човекът си искаше млечния порцион и никакви мои театри не го впечатлиха така, както вимето на майка му – набоза се едно хубаво като теле, след което легна оттатък на нашето легло да си вземе и полагаемата му се следобедна дрямка; миг след това мирът в къщата възцари отново, защото бебето вече трайно спеше под лекото полъхване на вентилатора от тавана.

През това време и баба му Дана си дойде от смяна, а ние с Неничко се бяхме заровили из местния продавалник на коли – нали отдавна търсехме друго превозно средство за подмяна на старото, защото напоследък колата на Даниела нещо взе да прави въртели и я нарочихме за смяна (а пък аз нароча ли веднъж кола или жена, от там насетне с нея вече е свършено). Намерихме една, обаче продавачът искаше много пари - $16,500 нямаше да дам, та ако ще да беше и със златен покрив отгоре въшливата му джипка. Викам на Нени: тоя ако я даде за $12,000 и тутакси я купуваме, като се надявах, че чак толкова ниско няма да можем да паднем с цената на возилото. Що ми трябваше обаче изобщо да си отварям устата? – нашият “еврейски” търговец веднага започна трескав пазарлък с човека и кантарът замръзна на $13,500. Аз предложих да отидем всички поне да я видим що за стока е тази кола – Нени и Меган трябваше да си тръгват, а пък адресът на собственика им беше по път за вкъщи, не тъй далеч от нас. Речено-сторено, повличаме се цялата делегация, барабар с малкия чемер, само че той специално тези важни преговори ги изтърва, понеже спа непробудно в колата.

Действително, че още първите ни впечатления от вида на МеПеСе-то бяха отлични – амчи то беше като ново, бре! – както отвън (е, само с една-две незначителни драскотини по бронята, ама повечето бяха козметични, отколкото да се класифицират като някакви фрапиращи деруги), така и отвътре. Направихме с Нени едно кръгче из квартала – първо той я изпробва, после и аз седнах зад кормилото; че аз на по-нова кола в живота си не се бях качвал още от ерата на Трабанта, когато през есента на 1985 го купихме от Великотърновския клон на ДП “Мототехника”. Моята кола преди няколко години я взех само на 92,000 км и тогава я смятах за току-що слязла от конвейера на завода, докато пък тази беше вече едва на 80,000 км – дето има една дума, двигателят ѝ още е в процес на разработка. Тутакси взех смело решение, че ще я купуваме (кат’ нивга – бях не само смел, но и безразсъден в мераците си за по-нова количка) – бихме ръката с човека и останахме само с Даниела да приключим формалностите по прехвърлянето. Неничкови междувременно си тръгнаха към тях, че от там насетне те трябваше да ходят по покупки на стоки от първа необходимост – малката Айдън на следващия ден започваше училището на нова сметка след полагаемата им се ваканция между отделните учебни срокове, той пък заминаваше обратно на обекта и така ние с тях изобщо не се видяхме за достатъчно дълго; остана пак за следващия път да си наваксаме пропуснатото, когато той отново си дойде в отпуска.

Продавачът беше приготвил всички необходими документи, ударихме подписите и стоката изведнъж стана наша. Обаче преди това трябваше да я и платим, ако се сещате и за тази малка подробност. Разбрахме се да му прехвърлим парите в сметката по банков път – политаме като побеснели директно към нас (все едно разстоянието от севлиевското село Ловни дол до местния квартал “Трендафил 2”, съгласно Габровските измерения за път, скорост и време): аз правя банков превод от 10 бона на човека, Даниелчето добавя от себе си остатъка в размер на $3500. Всеки от нас има право да прехвърля на друг случаен абонат сума не по-голяма от $10,000 – за това се наложи да правим такива счетоводни маневри. С извлечението от банката, търчим обратно при продавача да му докажем валидността на преводите, а пък той от своя страна да подпише документите и да ни даде колата. Така него следобед направихме още една “екскурзия” до тях, но пък се завърнахме у нас с най-новата си семейна придобивка (без ред, без чакане от 15-20 години и без избор на цвят – просто аламинут, както се пазаруваше навремето от Кореком). Прибрахме джипа на сушина и сянка под платното на площадката пред нас и влязохме в къщи да си съберем мислите с по едно малко, разпускащо нервите коняче. Случаят приключи там и на момента…

Работната седмица започна от вторник – пътуване с часове по задръстените сутрин и вечер шосета, отделно от дългите часове на стола и зад компютъра в офиса, от който вече имам мазоли и по двата бута на гъза си. Ако не бяха тез пусти пари, за нищо на света не бих си образувал дискомфорта, на който сам се подложих в последно време. Обаче понеже платата ми е завидно добра, на този етап не обръщам никакво внимание нито на пътя, нито пък на времето, което губя, за да стигна до работата си – часовете, изкарани там покриват доволно и предоволно всички останали несгоди, включително и 10-те долара ежедневна такса за преминаването на един платен мост, по който отивам на ранина и се връщам по здрач.

Така дойде и съботата, за когато имахме резервации в някакъв комплекс, не много далеч от наше село, но намиращ се пък в една тиха и сякаш откъсната от света дивотия на Австралийската необятна природа. Нататък заминахме с двете коли – Даниела кара нейната (вече новата, че да ѝ свиква с капризите), а аз бях с моята барака, защото от там пък в понеделник рано сутринта трябваше да отида в Бризбън на работа – щеше да ни бъде много припряно да се връщаме по никое време до нас, че тогава чак да поемам към офиса. За това се возихме отделно – всеки в превозното си средство. Междувременно обаче, още в петък стана ясно, че Даниела не може да прехвърли колата на нейно име, защото липсвала първата страница на един документ, който собственикът бил загубил, а пък онези от Транспортния отдел (разбирай тукашния КАТ) не признавали дубликата – искали да видят оригинала - разбрахме се с човека, впоследствие той да осигури въпросното парче хартия, което той трябваше да вземе повторно от сервиза, където са му преглеждали автомобила (срещу нови $80 за “услугата”, разбира се). По принцип превозното средство трябва да се регистрира с имената на новия си собственик в 14-дневен срок, така че ние не сме били извън закона – ако тук някой си мисли за допуснато нарушение на правилата.

От нас тръгнахме в съботната ясна и безоблачна утрин, но докато направим своите няколко задължителни спирки по трасето с чисто търговска и нестопанска цел, на мястото пристигнахме току на обяд. Понеже стаята ни не беше още готова за настаняване, ние предприехме една дълга променада по планинските шосета в околовръст, където действително беше много красиво – обстановката там наподобяваше нещо като нашенските Родопи; почувствахме се доста раздвоено - хем приятно, хем пък и малко носталгично в същото време. Стигнахме горе до билото, където минава границата със съседния щат – на пътя все още имаше бариери и най-стриктни проверки поради епидемичните условия за момента, въведени уж временно, ама все още важат и са си в пълна сила до лаконичното “второ нареждане” за отмяната им. Нататък не сме ходили, защото нямахме пропуск за връщане – върнахме се обратно в мотела, настанихме се с дисагите и останалата част от деня го изкарахме излеврени по шезлонгите край басейна. Времето беше хубаво, водата топла и въобще поминахме приятно. Вечерта в стаята си направихме ритуала по прехраната със сухи мезета и студени сандвичи, защото там нямахме условия за приготовление на топла котлова храна.

На следващия ден пак хукнахме по обиколки. В пансиона също се полагаше закуска и ние на ранина съвсем неохотно се натъпкахме с разни мезета, въпреки че хич дори не бяхме гладни (ама ядохме насила, щом всичко влиза в “куверта”…). След като се нахранихме, този път поехме по други обиколни шосета, които също много живописно ни отведоха в сърцето на планината, а най-накрая отново опряхме до щатската граница. Там специално пътят беше напълно затворен с няколко бетонни заграждения, защото много рядко през този проход минава някоя случайна кола. След обиколката ходихме до града в съседство, който беше само на десетина километра от комплекса. Поразшетахме се още малко и следобедът на нова сметка мързелувахме покрай басейните – и така, та чак до вечерта. Спахме още една нощ и аз на другата сутрин поех към Бризбън, а Даниелчето е събирала партакешите, за да се прибере в къщи по обяд.

За разлика от предишната седмица, когато беше уж малко по-спокойно на работа, новата която започна още от понеделник се открои с голям зор от служебен характер, който буквално кулминира в сряда, когато пък надницата ми беше с продължителност от 12 работни часа – ни повече, ни по-малко. В последния момент трябваше нещо да се свърши и приключи окончателно за предаване. Обаче самото решение стоеше някак си недомислено, сякаш правено насила като зле закърпени на гъза гащи. Именно тогава мен ме осени една брилянтна идея - колкото проста, толкова надеждна и която много се понрави на моя шеф, който със задоволство даде зелен семафор на решението. Добре ама, това всичкото трябваше да се прави почти изцяло наново, за да се отразят новите промени в изделието, та от работа си тръгнах чак в 19:00, като сутринта бях почнал по-рано, с надеждата и да приключа по-навреме вечерта. В четвъртък също имаше известни суетни, но всичко стана добре и се предаде в срок. Вчера вече се занимавах само с дооформянето на подробностите, които поради бързането бяха умишлено пропуснати преди това.

Днес е събота – след малко офанзивата около нас отново започва с бясната си скорост. Трябва да се подготви новата кола на Даниела вече за ежедневна експлоатация – има да се прехвърлят сума боклуци от старата, а тя самата да върви за продан. По другата къща имаме работа, кюфтета ще бъркам за гостите довечера (какво, кюфтета ли казах? – да ги не виждам, пущините; ще им сменя формата, че не мога вече да ги гледам как изглеждат!). Въобще, денят ни ще бъде доста зает и претрупан с най-различни дейности. Понеже през седмицата ми е невъзможно да пиша, от сега нататък тази писателска дейност ще се развива единствено в съботните и неделни утрини (и то само когато дните позволяват подобни волности, защото и това попада под голяма въпросителна; абе, много ми се обърка нещо животеца напоследък – не е само крив светът около мен, ами някак си и аз изцяло се омотах като пате в кълчища)…

20.02.2021 – Нови две седмици от настоящето потънаха в канала и пуснахме водата отгоре им. Това, с водата обаче има както преносно, така и буквално значение в израза ми – напоследък на дядо Господ хич не му се свидеше за дъжда и почти ежедневно ни ръсеше отгоре с лейката: ако не е през нощта, ще е през деня и после обратно. Аз много обичам по принцип всякакви валежи, стига да нямат поразителния ефект на градушката. Ама пък и какви дяволски плевели са покълнали из двора след тази обилна и най-редовна небесна мелиорация, просто нямам подходящи думи за описание. То клони и листа ли не бяха, че рязахме и изнасяхме с цели бали и снопове; башка дето лозите полудяха и филизите им се бяха разхвърчали навред, включително и през оградата, та чак оттатък у съседа. За да мога да им подредя израстъците, наложи се дори да поизрежа някои по-нефелни пръчки и да се лиша от шумата им, но действително нямаше никакъв друг начин да ги разплета, че да им насоча растежа само към асмалъка. С това се занимавах в една от съботите – толкова беше горещо и задушно, че целият бях мокър от пот. След последните дъждове времето сякаш възвърна първоначалния си благодат, обаче предишните седмици беше непоносимо горещо. Миналата събота пък подстригвах храстите пред къщата, които също се бяха извисили и избуяли нагоре, почти колкото мен високи. Е, то не че аз съм някакъв нормален еталон и критерий за човешка височина с тез мои къси крачка, но все пак. Преди много, ама много месеци назад, от един дюкян някъде по Sunshine Coast бях купил една електрическа “ножица” за подстригване специално на храсти. Тогава я взех именно с тази цел, но пък основно бях привлечен и от супер ниската ѝ цена – за $5 човек само кабелът не може да купи. Грабнах я веднага и почти година се въргаляше из бараката, докато онзи ден най-после ѝ дойде времето да влезе в употреба. Няма да излъжа или преувелича ако кажа, че това съоръжение наистина върши добра работа – отпред муцуната му представлява все едно два отделни гребена със зъбци от двете си страни, които по някакъв начин се задвижват, плъзгайки се по гърбовете си един у друг. Зъбците се заточени по краищата им и попадне ли някакво клонче или пък лист между тях, скрояват всичко много точно и без излишни движения от страна на “оператора”. До сега тези подстрижки ги правех с лозарската ножица, като изрязвах всеки отделен стрък; после ускорих производството с една по-голяма извънгабаритна ножица, какъвто инструмент градинарите също използват за целта, за фино оформяне връхчетата на храсталаците и по-доброто им подрязване. Обаче аз като ги зачесах с моторния гребен, след мен останаха цели туфи от листа и вършина – подобно кога стрижат за първи път новобранец в бръснарницата, преди да го пратят в казармата; точно така падат кичурите с коса от главата му, спомням си го и самият аз, та понявга чак се стряскам: било ли е, не е ли или пък някакъв кошмарен сън дали не беше? Те тук и на овцете по подобен брутален начин им стрижат вълната, но това вече е отделна тема – да се върнем сега на действителността.

Бях споменал, че като се уловихме у парата и тутакси купихме една по-нова кола за моята премила и добра Юрдана (тука баш щях да се изтърва да кажа и “стара”, ама се съобразих, че това пък не би било така етично; за това го и премълчавам, де…). Взехме едно SUZUKI, което вече е с двойно предаване, специално пригодено за преминаване през водни, кални и пясъчни терени, само че то е толкова ново, чисто и запазено, че тя не го дава да стъпва по никакви други пътища, освен само по асфалтираните. Нейната стара кола се яви излишна и веднага я обявихме за продан. Понеже исках да се уверя, че нищо ѝ няма и се намира, ако не в състояние на пълна, то поне в достатъчно задоволителна частична изправност (колата, бре – не самата Даниела като такава…), за известно време я карах аз. Ходих няколко пъти на работа – абе като ламя е, така да знаете; ама пък и харчи бензин като за триглав змей: всеки втори ден бях на бензиностанцията. Резервоарът ѝ побира 55 или 60 литра гориво, обаче нещо поплавъкът му и съответната контролна лампа в таблото не функционират съвсем уставно, което води до заблуда в пробега. На няколко пъти оставаме “на сухо”, защото лампата не свети – само че аз съобразително мъкна и една туба с бензин подире си където и да ходим, та зареждам безпрепятствено по всяко време и във всякакви ситуации. Мисълта ми беше, че колата върви като побесняла, но пък и също толкова бясно изгаря всичко, каквото ѝ насипеш от бидона. Няколкократните ми прецизни засечки показаха разход от 13.5 л/100 км, което въобще не се припокрива с понятията за икономичност и евтина поддръжка. При това аз карам внимателно и съвестно, докато Даниелчето си пада малко букчийка и нейните шофьорски похвати довеждат до още по-фрапиращи цифри, особено пък в условията на ежедневната градска експлоатация. За разлика от това чудовище, моята кола гори малко по-скромно – около 8.5 л/100 км, което също не може да се сравни с колите на Европа, дето само го миришат горивото и се задоволяват едва с по 4-5 кила нафта за същото пропътувано разстояние. С Неничко сглобихме една прилична обява за колата и зачакахме шараните да ѝ се вържат в местния продавалник. Още същата вечер един делегат се обади, че давал само $5000 и я искал веднага, че щял да пътува на сутринта за Сидней с нея. Добре, ама на мен ми се видя да има нещо гнило в тая далавера и отказахме предложението. Мина се не мина още известно време – една жена пък засвидетелства внимание и прояви интерес към возилото. Предварителният пазарлък те го бяха провели още по телефона с Нени и той вечерта вика: тате, даваме пачника за $6500! Аз веднага се съгласих този път и наистина, че още онази вечер жената дошла с мъжа и сина си, направили оглед, харесали возилото, та ме изнудиха да отстъпя още $500 и сделката стана за сумата от $6000. Е, какво искаме и ние – преди доста вече години я купихме за $7500, колко време я търкаляхме, къде ли не ходихме с нея, макар и някои ремонти да ѝ се бяха налагали през всичкото това време, но то няма и как да е другояче; на тази безмилостна експлоатация от наша страна, все нещичко ще намери да се повреди, нормално е. Аз бях на работа и тази жена се е разправяла с Дани – оставила ѝ депозит от $500, като казала, че след две седмици ще има цялата сума и ще дойде отново с разликата, за да си прибере стоката. До тук отлично; даже много добре – да, ама не! Обажда се жената вчера, че някакви пройдохи ѝ блъснали кучето и трябвало да плати голяма сметка на ветеринаря, за да го сглобят отново и да замяза на животно – моли да ѝ върнем парите или поне част от сумата на депозита, че да си покриела непредвидените масрафи. След кратка консултация с Даниелчето снощи решихме, да ѝ възстановим целия депозит и да ни се разкара от живота – такъв мющерия на нас не ни трябва. Ще търсим други “жертви” – малко по-имущни и платежоспособни…

От вчера Неничкови са на къмпинг, само че в южна посока, докато пък ние от снощи се подвизаваме из добрата стара наша Noosa, която толкова много обикнахме – почти, колкото древния Созопол или поне Несебър. С него се чухме по телефона, за да му предам развоя на последните събития около продажбата на колата, само че те завалиите тънат в кал и дъжд, докато тук времето не е чак толкова мочурливо. Аз пристигнах след работа, но Дани е тръгнала от нас в проливен дъжд. Мен на ранина също ме валя малко по пътя, обаче някъде преди Бризбън вече се изясни и остатъкът от деня беше сух. Валежите този път явно са на юг от нас – в посока към Сидней. Аз станах тази сутрин рано, за да мога да отразя информацията от двуседмичното ми прекъсване – това е единствената възможност да поддържам все още жива нишката между мен, праведният и останалия грешен свят. През другото време съм изцяло зает от работата си – сутрин излизам от нас към 06:15, но пък прибирането ми вечер обратно в къщи до голяма степен зависи от това какво и колко трябва да се свърши за деня – често пъти се връщам след 19:00-19:30. От там насетне за кое да мисля по-напред? – добре поне, че Ванеса порасна и си пое живота в ръцете, защото докато беше по-малка, от този момент нататък започвах да се занимавам със свиренето ѝ пък. А сега мисля единствено как ще се курдисам на софрата и какво мезе ще ми накълцат на танура – всичко останало е в ръцете и приоритетите на Даниелчето, да ми е жива и здрава (ама много ‘арна женица излезе тя, брей! – Господ здраве да ѝ дава; при това положение, за чий грездей ми е друга? – преустановявам търсенето значи…).

Днешният съботен ден (или поне сутрешните му часове, току докъм обяд) най-вероятно ще бъде уплътнен с хаотични търговски разходки и надничане от дюкян в дюкян – повечето носещи чисто опознавателен характер, отколкото да имат някаква определена и ясна цел за покупки. За сега е малко облачно и не е изключено да завали през деня, но мен специално какво ще бъде времето е последното нещо, което ме вълнува. До тук снощи пътувах цял час и 45 минути отгоре, ама за понеделнишкото ми отиване на работа ще трябва да предвидя барем 2 часа – имайки предвид какво задръстване ще е по пътищата.

Остава да кажа няколко думи и за работата си, която буквално извира ежедневно и ежечасно. С колегите се разбираме добре, правим всичко каквото трябва, обаче дребното жабарче все е недоволно – току час през час идва при мен да пита как върви и какво става с проекта. Викам му, че всичко тече като по нотите на Паганини – само че става малко “Adajio” и тук-таме “Moderato”, а пък той го иска “Allegro”, че и “Presto-Presto” даже на моменти; ай, че проклет италианец се оказа тоя дребен скобар. На вид ще дойде нисък, дребен и слаб като еврейски лагерник от Бухенвалд - башка пък, дето и паникьор си пада до голяма степен, та само изнервя обстановката около себе си с потока от въпроси, чиито отговори той сам прекрасно знае; ама иначе ги задава, за да всява смут и объркване сред редиците ни, създавайки впечатлението, че му сече пипето и по нашите машинкаджийски дела. А пък по образование е най-обикновен електроинженер: прав ток, сгънат ток, полупроводници, цели проводници, някоя и друга бакърена жица горница и с това му се изчерпва всичкия капацитет на съпротивлението – къде въобще е ръгнал да ми се мери с нас механиците, барабар Петко с мъжете и той? Миндил безподобен - римлянин…

Малко изоставаме със строежа на покривната конструкция в двора на онази къща – майсторът ми изглежда е претрупан с работа, а пък и този дъжд, който се лее час през час допълнително му обърква плановете, та не знам как ще втаса до края на месеца; има такъв ултиматум за крайния срок, спуснат от Даниела. Тържеството за рождения ден на Неси е обявено да се проведе именно там и искаме да покрием до тогава, за да сме независими от капризите на времето – да видим…

13.03.2021 – Брей-й, все е бивало чудо, ама като това сегашното сякаш не си спомням да е имало. Такъв зор не съм изпитвал от години, а пък не си и твърде спомням дали изобщо някога ми е попадала съдбата в такъв мощен служебен водовъртеж. То не бяха къси срокове за изпълнение на задачите, че предаването им навреме, след което дойде и лавина от неточности и грешки, допуснати от други, които пък аз на края трябваше да оправям. Работя по 50-55 часа на седмица и единствената наслада, която изпитвам от своята дейност идва само в момента, когато си получа пликчето със заплатката (образно казано, защото последната ми влиза в сметката, преведена по банков път; ама нали така беше едно време с фишовете от ведомостта, та все си спомням как почти за същото време и подобна дейност вземах едва 50-60 лева на камара – разхвърляни по седмици, разбира се, за по-лесно пресмятане). Сега обаче финансовото ми положение е далеч по-благоприятно, което оправдава и времето за всички мои пътувания по 2-3 часа дневно и масрафите подир навъртането на 160-170 км с колата (в двете посоки, разбира се). За сега съм доволен, пък да видим колко и до кога ще е все така – като нямам друга алтернатива, та приемам сегашната си участ в момента за някаква даденост и под формата на Божи дар, за всичкото което съм и дълбоко благодарен…

Последните 2-3 седмици се изнизаха много неусетно и толкова бързо, че сега дори не си спомням вече какво сме правили през всичките им дни. В началото беше подготовката за рождения ден на Ванеса, като междувременно само ден преди това майсторът приключи с покрива на двора в онази къща. Все още има да се прави малко допълнително изпушване на някои аралъци, но това ще бъде вече предмет на по-дирна дейност. Така или иначе тържеството се проведе на сушина и под новия сайвант. В последния момент сутринта ходих да купувам лампа, защото щом сложихме ламаринените платна отгоре и отдолу стана тъмно, след като окончателно прекъснахме потока на естествената слънчева светлина. Цял ден примъквахме с колите нататък маси, столове, чинии, паници, тави с баници и млинове, купи със салати и какви ли не още гюзлеми и чудесии. За скарата бях приготвил една сериозна доза с кюфтета, каймата за които първо отидох да купя съвсем на ранина. Пак взех отделни свински мръвки, но този път помолих касапина да ми ги смели на тяхната машина, защото аз нямах физическа възможност да се разправям и с това в къщи. Да не говорим пък за изнасянето на тарги с бира, каси с лимонада и цели кашони водки, уискита, мастики и други ликьори – не рожден ден, ами цяла сватба можехме да вдигнем там, при тази сериозна хранително-питейна подготовка. О-хо, чакай- чакай! - за тортите хептен забравих да спомена; те пък бяха башка, като за капак на всичко. Бяхме се събрали само около 30-35 души, но с тези промишлени количества на захранки и напитки, спокойно можехме да поемем барем до 200 гости на градинското ни увеселение. Добре че най-после се свърши и тази суетня – следващото подобно “соаре” ще е чак за 50-годишнината на Ванеса; до тогава не искам да чувам за никакви рождени дни и подобни гуляйджийски празненства...

Във вторник, на 02 Март – баш когато беше денят, Даниела и Неси ходиха на ресторант да ядат разни морски деликатеси, но аз нея вечер стоях до късно на работа и не бях с тях. Даже, докато се прибера от пътя и те се бяха вече върнали малко преди мен. Седнахме да се почерпим с малко торта и вечеринката ни приключи набързо. Иначе общата софра беше насрочена за миналата събота – слава на Небесата, че приключи успешно. Пак междувременно, наш Неничко намери друг мющерия за старата кола на Дани, та предната събота пък сутринта ходих до Бризбън да се разправям с продажбата ѝ. Някакъв случаен джамбазин беше видял обявата и веднага му предложил $6000. Ние тутакси се съгласихме само и само да се отървем по-безболезнено и скоростно от нея, че да не ни заема и място на улицата пред дома. Сутринта я позачистих малко и в 10:00 бях вече при човека. Оня пусна неговите хиени да я огледат външно и вътрешно, да я карат и изпробват – и чак когато гавазите се увериха, че всичкото ѝ е наред, попълнихме приемо-предавателния протокол, преведоха пред мен парите в банковата ми сметка и аз останах на пътя, стъпил само с двата си крака. А пък една жега беше него ден, не е за разправяне – бяхме се разбрали с Даниела, да дойдат заедно с Ванеса и да ме вземат с колата от там (с новата амчи…), след което да отидем при нашето момче македончето, та да обядваме при него с вкусна храна, която той приготвя сам самичък, както го е учил още навремето дядо му в Скопие. Ударихме и по някоя ледена бира, след което надвечер се прибрахме. Последваха дни на работа, работа и само работа – като в трудов лагер…

За днес имам планирана малко строителна дейност – преди да ударя плочата в двора на онази къща, трябва да прекарам една тръба по пода, която да отвежда кондензната вода от климатичната инсталация. Там бурета и градини няма да се правят, ами направо ще я вкарам да се излива в улука – такава е обстановката на архитектурата. За общата украса, специално на тази част от имота съм предвидил други мероприятия – ще облицоваме стената с плочки, които с естествените си шарки много наподобяват дуварния градеж с камъни (т.нар., “суха зидария”). Щом излея бетонната плоча, за да се подравни двора, вкарвам пък подир Желязко, който да налепи плочките. Това са две основни и много трудоемки дейности, които трябва да вземат приоритет над всичко останало. После пак ще следва довършване на дувара (облицовката му с камъни), покриване на останалата част от двора с плочки и т.н., и т.н. – без да виждам някакъв реален край, освен единствено представите, които са ми в главата. Така или иначе, този дом остава единствената наша инвестиция и някаква гаранция за евентуални старини; а пък какво ще има да става в действителност, сал един Господ знае със сигурност.

Довечера ще се видим с Неничкови – те искаха да дойдат у нас за утре вечерта, само че още сутринта леля му Даниела заминава на екскурзия с Ванеса и ще си дойдат чак следващата събота късно през нощта. По принцип това ходене до един остров беше предвидено да стане заедно с мен, с епично пътуване нагоре и съответните спирки по трасето – както на отиване, така и на връщане; обаче една подобна разточителна във времето авантюра щеше да влезе в много сериозен разрез с интересите покрай новата ми работа и Дани промени програмата. Така те сега, вместо с колата, до мястото ще пътуват със самолета, а пък от там до острова вече ще се прехвърлят с тамошния ферибот. Предварителният ни замисъл беше да извършим цялото пътуване до там с колата, за близо две седмици, но предпочетохме да запазя работата си преди всичко останало. Задали са се непредсказуеми дни, месеци, че и години…

20.03.2021 – На днешния ден първо казвам “Бог да прости дядо Ангел” и чак тогава се захващам със сериозната дейност. Добре стана така, че към настоящия момент на деня, заплануваната ми за свършване работа отдавна вече е приключена - безаварийно и при пълен успех. На този динамичен епизод обаче ще се върна малко по-късно в разказа си, защото сега ще ви запозная със събития и факти от току изтичащата вече седмица. Миналата събота също отхвърлих някои от подготвителните мероприятия, които си бях наумил да проведа. Станах рано и драснах набързо няколко реда в дневника, докато не стана от сън и самата Даниела. От там насетне задрънкаха и засвистяха чайници, самовари, кафеварки и придружаващата ги порцеланова посуда, с което на моят ранно-утринен домашен мир беше сложен края, за да дадем началото на новия ден с по една чаша гореща кафена отвара. Малко след това аз излязох да купувам материали и в останалата му част до вечерта се занимавах единствено с отводнителния “тръбопровод” на климатика. Съединих две парчета по 3 м 20-милиметрова пластмасова тръба със съответните муфи и колена, поразчоплих малко плочките около водосточната тръба и единият край на така получената обща дължина го заврях в най-ниската част на улука. Наклонът на пода не е особено голям, но във всички случаи кондензиралата вода ще се изтича надолу, вместо да се качва по маркуча нагоре към духалото на климатичната инсталация (за вътрешната ѝ част говоря). Прилових със скоби към стената сега съществуващия маркуч, който с Цецо го бяхме оставили уж временно да се размятква свободно, докато сега най-после му дойде реда и на него - да бъде окончателно закрепен, както му е реда. Аз го бях подпрял с една саксия, така че водата да тече и да се разлива по плочките, обаче другото ми решение дойде далеч по-елегантно и издържано съгласно всички съществуващи строителни правила и кодекси. Сега това парче тръбна “магистрала” прекосява цялата бъдеща стая по диагонал и само след седмица-две ще бъде окончателно погребана под бетона, който ще излея отгоре за подравняване на нивата. С всичко това се въртях кажи-речи до времето, когато трябваше да излизаме за срещата ни с Неничко, Меган и бебето. Натоварихме се в двете коли - Даниела с нейната и багажа за екскурзията, както и Ванеса, чиято кола пък аз на другия ден трябваше да върна обратно, както и самият да се транспортирам до вкъщи. Планът беше да преспим у Дарина, защото моите моми на другата заран заминаваха към острова, а пък аз се прибрах у нас да си гледам работата.

В ресторанта изкарахме много весело – хапнахме обилно, сръбнахме бира порядъчно и младите по някое време си тръгнаха, докато ние тримата и Дарина (която също беше с нас), останахме да се повидим с чорбаджията. А той пък като наизвади едни домашни тулумбички за десерт, едни сочни баклави, че и торта даже даде човекът на края – много харен нашенец, а и бизнесът му върви на добре, макар в тези трудни за всички времена. Добре поминахме вечерта с това наше момче – жена му също беше там, та и с нея се запознахме. Само че тя си замина по някое време, а ние останахме да си довършим приказката. Три деца са натъркаляли те с нея – имат една мома хубавица на 18 години, другото е момче на 15, но са си затвърдили семейното положение с още едно моме, което е само на 11. От там се прибрахме у Дарина – Ванеса си влезе в стаята и се заби на телефона и с лаптопа, бабичките бистриха политиката до среднощ и си разказваха една на друга за внучетата, а аз веднага заспах на дивана, че бях преял и твърде изморен от всичко, което ми мина през главата и ръцете.

На другия ден с една мощна българска компания трябваше да празнуваме 8-ми март, обаче аз реших да си тръгна, че да посвърша нещо из дома. Е, действително, че като запретнах ръкави, до вечерта изградих предната подпорна стеничка, с която преградих стаята и която ще ми служи вместо да подпирам бетона с дъски и кофраж. Измазах ги на ниво – сега само забърквам кашата вътре и разстилам настрани с мастара (теоретично поне, щото пък днес, като видях тези две огромни купчини с пясък и малко ми се изплаши зрението – но и за това ще стане на дума малко по-после). Та така, дорде другите ядоха, пиха и се веселиха по обяд, аз редих тухлички и бърках кал, че да ги подмазвам с нея…

Седмицата на работа започна от понеделник, но този период беше малко по-спокоен, в сравнение с предишните. Работа там има бол и най-вероятно ще се позадържа малко повечко в тази фирма, ама де да видим – има кой да ги реди нещата, ние само ще се нагаждаме съгласно конкретната обстановка и волята Божия. Така дойде и вчерашния петък, когато още в 06:00, преди да ида на работа, ходих при моите хора да си поръчам пясък и цимент за бъдещата бетонна плоча. От там се подпътих към Бризбън и в 17:00 дръпнах шалтера. Цял час и половина обаче се прибирах снощи, че имаше големи задръствания по пътищата. Аз обикновено работя до по-късно и след 18:00 вече няма жива душа на шосето. Ама нали си свърших работата навреме, та рекох и аз да се прибера по-рано като нормалните хора. От много месеци насам, моят стар мобилен телефон взе да прави номера и точно, когато най-много ми беше нужен, той взе че ми умря безславно в ръцете. Батерията му нещо се оказа нефелна, хем наскоро я купувах чисто нова от Китай. Междувременно Неничко ми беше дал неговия стар телефон, но той сега е във владенията на Даниелчето, че е по-дребен на размер. Не мен обаче Ванеса наскоро ми преотстъпи нейният, който е доволно голям, та да мога по-рахат да разпознавам буквите и да му чета цифрите. Мисълта ми беше, че исках да се обадя на съседа, та от него да взема назаем ръчната му количка – той има една голямогабаритна, колкото цял самосвал ЗИЛ, че и две Молотовки башка отгоре. Ама като не можах да се свържа с него, та ходих до тях да му тропам на портата - а беше вече и мръкнало, дорде се довлека от Бризбън. И разбира се, него го нямаше в къщи – колата му отпред я нямаше също, което ми подсказа, че е излязъл на някъде. Ядосах се много, защото без тая количка нямаше да мога да си прекарам материала, а пък го даваха по прогноза и да вали като из ведро – както днес, така и утре. Пясъкът го поръчах още сабалам, а да нямам с какво да го нанеса навътре следващия ден (демек, днес) – направо побеснях! Тръгнах си за дома, уж да възстановя функциите на телефона, че пак да го търся. Добре ама таман минавам покрай детската площадка и нашият се прибира с колата си към тях. Той веднага спря, разбрахме се и аз още същата вечер прибрах ръчната количка отзад в нашия двор – да ми е наръки на сутринта…

Камиончето пристигна, както беше уговорката към 06:30 – стоварихме първо торбите с цимента, че точно тогава почна и да вали. Бях поръчал 2 кубика пясък и 22 торби цимент (тукашните разфасовки са малки – само по 20 кила, вместо по 50 кг, каквито бяха нашите стандарти навремето; до неотдавна торбите бяха 40-килограмови, но от Охраната на Труда и Профсъюзите ги намалиха наполовина, с цел да се избегнат травми по работниците от вдигане и пренасяне на прекомерно тежки строителни материали). Вкарах цимента в гаража, човекът ми стовари пясъка на улицата пред къщата и на мен направо ми се стъжни, като застанах редом до пясъчната пирамида. В това време, сякаш по някакво чудо и дъждът спря, грабнах въглищарската лопата № 8 и почнах да пълня коритото – бавно и тъжно; 12 огромни лопати в количка (а когато пясъкът е и мокър, те побират още по-много), 8 колички на една купчина, други 8 такива на втора купчина и на края останаха 5 курса, който материал вече разхвърлях по разни пластмасови чували. През цялото време не капна нито една капчица дъжд, дори напротив – за малко даже и слънцето проби през пухкавите облаци. Сега е вече 15:30, когато първите дъждовни капки заблъскаха по керемидите, но на мен стоката ми е прибрана и съм втасал с всичко. Остава само да се залее плочата, но тези мисли ще ги активизирам едва, когато понаближи времето за това – следващите почивни дни със сигурност няма да е обаче, защото тогава отиваме на почивка с Даниела. Преди повече от година Ванеса беше направила някакви нейни резервации, та да вървели уж с Марко – ама нали на тях им се разсъхна нещо работата, та сега ще отидем ние с майка ѝ, за да не се провали пансионът. Така, както се очертава и на още по-следващия уикенд няма да леем бетона, защото тогава пък се падат четирите поредни почивни дни заради тукашния Великден. В неделя (на 04-ти Април) са изборите в България – ще рече да се потътря до Бризбън, където със сигурност ще има избирателна секция и лично да пусна своят глас (в пустиня…); да си успокоя съзнанието, а и за да спя нощем по-рахат с чиста съвест, че все пак съм се опълчил срещу омерзителния и ненавистен комуноиден строй. Ако в промеждутъците на общите почивни дни намеря някой мераклия да ми помага и да върти с мен лопатата, може и да я отлеем тая прословута плоча – като ли не, ще чакаме неволята да дойде, та белким тя ни помогне, след като не се намери кой друг да даде едно рамо в трудния момент…

Довечера ще отида на църква, вместо утре сутринта – причестяването ми обаче ще си извърша сам (само че с бяло вино, поради липса на червено…), след като се върна от храма, защото нямам никакво намерение да облизвам лъжичката на попа, дето всеки я лапа и мляска след всяка комка. Сега в тези смъртни времена на болести и епидемии, само това ми трябва. Ще си запаля кандилото, ще си кажа молитвата, ще се прекръстя три пъти и тутакси заблажвам, че съм станал саде кожа и кости – паднах под границата на 108-те си кила, а бях къде над 112 по едно време, преди седмица време да речем. Ама пък как само се лее отвън! – ако това чудо се беше изсипало от небето сутринта, щеше да стане наистина голям провал с моите строителни дейности. Иска ми се да прескоча до оттатък, за да видя дали не тече от някъде покрива на сайванта, ама в тая киша не ми се мърда на никъде…

И понеже това писмо го забавих извънредно много, сега ще го завърша на този етап, а пък следващото вече ще го почвам от другата събота нататък, докато сме още в санаториума. Даниела ще тръгне с колата си в петък сутринта, а аз ще пристигна с моята едва вечерта. После в понеделник ще се изтегляме по същия начин, само че аз от там ще отида директно на работа, а тя ще се прибере у нас по-късно следобеда. Сега приемете с най-топли чувства нашите целувки и прегръдки, с пожелания за мир, любов, благоденствие и избавление от всички злини. Амин… Ваши най-мили: Дани, Неси, Меган, Нени и разбира се двамата Ангелчовци…

P.S. Днес (вече неделя…) дъждът дори е още по-свиреп от вчера, поради което каквато и работа да се подкара, специално в строителния бранш, щеше да бъде невъзможна за изпълнение. След като приключих с писанията си снощи, турих един кат дрехи и отидох на черква. В храма наш Господен и още сръбски, освен свещеника и двамата му певци на клира, под формата на миряни бяхме само аз и една друга женица. Моята основна цел беше да запаля някоя и друга свещица, особено и най-вече за упокой душите на дядовците си, докато останалият ритуал по собственото ми причестяване го извърших сам в къщи пред иконостаса. Намерих и червено вино даже, само че причастието го взех с по-голяма супена лъжица, защото с малката чаена много ми треперят ръцете и комката се зяносва по пода. След всичко това си продължих мероприятието, вече на софрата и малко по-късно легнах с намеренията уж да гледам филм. Позяпах малко, после пък Даниела и Ванеса се завърнаха от екскурзията си и така нощта се поразкъса малко. Днес ходих до магазина да купя някакъв мастар, с който да подравнявам бетона. Намерих една счупена дъска за ограда (таборка) със сравнително по-прав ръб – хората ми я дадоха на символична цена от $1. Дано само докато дойде време да изливаме плочата да не се изметне от влагата – в най-лошия случай ще ида да взема още една. От толкова много дървен материал, който или изгорих, или изхвърлих на бунището, сега нямам една треска за цяр. В гаража още вардя няколко изрезки от сачака, обаче те са къси и няма да свършат работата за подравняване лицето на бетона. Ей, такива работи – нá…