Страници

петък, 18 юли 2025 г.

Писмо No 24 (V-VII.2025)

Прекрасни чеда мои, ненагледни! – грешни, вредни, непотребни; верни, искрени, за любов жадни и от любов напити…

Напоследък стана така, че вече изобщо да не знам, нито как да започвам поредната си изповед, нито към кого по-точно да се обръщам в нея, нито пък каква да бъде нейната най-главна или изцяло второстепенна тематика. По силата на инерцията обаче, аз продължавам да отразявам събитията около мен във възможно най-близък план (както в пряк, така и в малко по-преносен смисъл…), продължавайки житейската си сага от първо лице едно-единствено число – е, сегиз-тогиз прибавяйки и множественото, разбира се. Ако внимателно сте ми следили мисълта и още по-внимателно сте проследявали всички мои ходове и похождения с крайна дата началото на току-що миналия месец (за протокола днес, 04.05.2025…), всички тук ще си припомните разказчето ми за нашето толкова епично, динамично и почти убийствено екзотично екскурзионно летуване в Мексико. Дали за щастие, дали пък не, но последното отдавна вече влезе в семейните архиви на осиротялата ни социална клетка и само множеството снимки и спомени от това преживяване, ще ни връщат назад към разните моменти на емоции, голи надежди и известни, по-значителни или пренебрежителни разочарования.

Още с прекрачването прага на домашния кошер, сякаш всичко до момента остана зад гърбовете ни, за да можем тутакси да се пренастроим на ежедневната, леко сивкава вълна, която ни понесе едва ли не със затръшването на входната врата зад нас. Денят на завръщането ни беше петъчен – освен всичко останало, покрай подреждане и сортиране на багаж, пране на мръсни дрипи и хигиенизиране на дома, по някое следобедно-привечерно време трябваше да отидем и на пазар, за да си купим барем хляб; инак, разни други млечно-месни артикули все още се понамирваха, въргалящи се от преди месец време тук-таме из рафтовете на хладилника, ама няма ли и една порязаница покрай салама – ебаси пък сухия и гол салам, в края на краищата; не е ли така?...

Дворовете и на двете колиби бяха потънали в боклуци, а особено много в другата къща, от където наемателите се бяха изнесли междувременно, докато ние все още се подвизавахме из Мексико (всъщност, хората просто не рачиха да си продължат договора, след като им изтече едногодишния период…), а пък растенията и плевелите из градинските петънца (колкото и малки да са те…) бяха прораснали от дъждовете така буйно, сякаш не бяха пипвани, откакто са засети в земята (че кой друг да ги подстригва, освен мен? – и то само в случаите, когато ме хванат лудите братя, та пощръклея с ножиците и балтията да режа и сека наред)… От там извлякох тонове със сено, листа и вършина, обаче наред с всичко останало, пердаших клоните и у дома. В такива и подобни “забавления” и развлекателни игри, минаха почивните ми дни – ето ти го обаче, идва и шибания понеделник, когато аз отново се впуснах в бясна надпревара с времето и обстоятелствата, заработвайки насъщния: ставане по тъмно в 03:30-04:00 за първо изпикаване, след което следва предрямване на пресекулки за друг час, час и половина, когато пък тъкмо най-вероятно да съм се унесъл в сладкия си сутрешен сън и още по-шибания часовник почва настойчиво да дрънчи в 05:45 за окончателното ми разбуждане. Около 06:00 се понасям по пътищата, за да кацна в завода към 07:15 (и то това в най-добрия случай; в зависимост от интензивността на движението, често времето ми на пътуване се удължава до половин час горница от нормалния час и четвърт). На работа карам законната си смяна от 7.6 часа и нито минута повече (7 ч : 36 мин по хронометър), след което взривявам цилиндрите на колата и със страшна сила политам назад към дома. Е, тук вече настъпва и по-грозната картина от стремежа ми да се прибера в къщи колкото се може по-скоро – обикновено по това време разпускат учениците от училищата, докато тълпи от майки и татковци се втурват да си прибират челядта; тогава калабалъкът по пътищата става неимоверно ужасен, дори до непредсказуемо идиотски. Така или иначе, след друг час и половина, най-често и два си се връщам обратно в кочинката. И това се повтаря ката ден – каквото сутрин, същото такова и вечер. Бях решил търпеливо да изчакам още известно време, докато ми мине 6-месечния изпитателен срок и сам видя дали нямам някакви по-приемливи опции на труд, заплащане и т.н., та продължавах да се гърча като червей и извивам по винтова линия, съгласно конкретните обстоятелства за момента…

Общо взето, през изминалите няколко седмици освен да ходя на работа в делничните дни и да чистя шума и треволяци през почивните, с никаква друга обществено-полезна дейност не съм се занимавал. Постепенно с времето започнаха да се появяват и проблемите – заваляха проливни дъждове и покривът на сайванта пак протече. Хайде, нови разправии, викай майстори, уреждай сделки, върти телефони, моли им се като на владика и т.н. (а въпросните серсеми още не са се и появили даже за предстоящата ремонтна дейност, въпреки че ми направиха един списък от дейности с масраф за около 3 бона, посредством които превантивни мерки, течът уж щял да пресъхне; да видим).

Преди седмица или две, законните 6 месеца пробен период на работното ми място изтекоха и аз ентусиазирано реших да предприема някакви по-сериозни действия за подобряване условията ми на труд и особено за повишаване на моето мижаво годишно възнаграждение. Още на пазарлъците при започването на тази работа, онези хайвани искаха да ме назначат с една доста скромна и опестена годишна заплата, но аз на мига им се възпротивих крайно възпитано и остро, след което те най-великодушно ми отпуснаха няколко мизерни каймета горница. Добре, ама аз до момента печелех значително повечко долари на час като частник на свободна практика, докато подхвърлената ми от тях нищожна тарифа, равняваща се точно на половината от моята досегашна плата, буквално ме изравни с някой най-обикновен работник в производството, да не казвам нещо по-обидно. На мен тази ситуация още тогава не ме въодушеви особено много, но на този етап просто нямах друга алтернатива и ща не ща трябваше да приема унизително ниската оферта. Надеждите ми бяха, че след изтичане на въпросните шест месеца, ще можем по-разумно да предоговорираме нещо по-добро с управата на завода, само че това изобщо не се случи и хич биля не ми се получи. Аз на ден изхарчвам около $35 за бензин, башка дето вися на пътя по три часа ежедневно сред глутница от себеподобни идиоти и шосейни пирати. От тези договорки останаха единствено надеждите, че в началото на финансовата година, така или иначе щяло да има известно увеличение на заплатите за всички служители и работници, предвид индекса на инфлацията и разни други финансови заблуди за наивници. Дузина яйца в супермаркета, от 4-5 долара вече я харчат по 10-12, а пък инфлацията им била едва само процент и половина – абе ей, кого лъжете вие бре, урунгели пършиви и недомаслени?! Както и да е - притаих дъх, спотаих се кротко и тихо, сниших се както викаше бае ви Тодора навремето и зачаках да отмине бурята.

Заредиха се няколко мокри, дъждовни и облачни дни – бойлерът хептен изстина и се наложи да го подгряваме изкуствено на ток. Вдигам автомата от таблото, за да го захраня, обаче след час-два водата от топлия кран продължава да бъде хладка до умерено-хладна и съвсем неподходяща за къпане при зимни условия. Викам си – изгорял ще е нагревателят, мамка му! Все пак, тази домашна цистерна за гореща вода е на около 20 години, изложена на всякакви климатични условия откъм външната си обвивка, както и на силно налягане и корозия откъм вътрешната ѝ сърцевина. Само че всичките тези анализи мога да ги докажа единствено, когато видя с очите си какво точно бе станало – като за начало си мислех най-възможното, ама и най-безболезненото, ха-ха-ха: да, ама не! Грабвам стълбата и пълзейки по керемидите на покрива като някой дъждовник (понеже съм добре сложен и си тежа на мястото, та гледам да не пропадна случайно надолу през циглите, че да се изтърся като чувал с брашно връз плочките в кухнята…), наближавам електрическата кутия на нагревателя. Ба мааму! – амчи то от нея тече вода, бре! Отворих я внимателно и какво да видя? – клемата на нагревателя вече толкова е била корозирала, че просто се е откъснала барабар с изгнилия кабел. Е, това не беше кой знае какъв проблем, но течът ме впечатли повече и съответно притесни до степен на истерия. Него ден, като по някакво чудо таман се бях върнал малко по-навреме от работа и си мислех наивно да изляза, че да въртя педалите на колелото, а пък аз се занимавах с В и К инспекции и водни процедури. Веднага решихме, че този бойлер е за смяна – първо няма кой да се занимава с ремонти на такива прогнили от старост съоръжения, тази марка и модел изобщо вече не се намират на пазара, както съответно няма и части за тях. Съдът реши, рече и отсече – нов! Добре ама ние преди години този бойлер го сложихме само за някакви си $1500, пък в днешното динамично време за същия агрегат майсторите къртят по над 5 бона от нещастния клиент. Докато бяхме в България миналата година, същата зла участ сполетя котлето и на другата къща - $5800 по-късно всички повреди бяха отстранени и случая дори частично забравен. Подобен развой на нещата се очакваха да се случат в най-близък план и на нашата къща.

За няколко дни аз продължих да ходя на работа и да се прибирам като парцал вечерта, докато Даниелчето въртеше телефоните наляво и надясно в търсене на по-евтини варианти; даже се спряхме на някакви делегати, които видите ли - само! за $4500 щели да сменят бойлера с нов, плюс инсталацията на два чисто нови слънчеви панела (старият беше с един и също беше достатъчно ефективен под напора на слънчевите лъчи, но нали сме станали “модерни” вече, та панелите ни сега ще са два). И ако действието по откриването на повредата се развива седмица назад, то търсенето на някакво разумно решение започна още в понеделник. Почивните дни пак рязахме и изхвърляхме шума и вършина – нищо вълнуващо и още по-нищо необичайно. С тази разлика, че вече към средата на седмицата, през деня оня цилиндър отгоре на покрива направо се пръснал, че като шурнали едни горещи, кални и медно-червени води по циглите, та направо станало бирбат. Аз за щастие, през същото това време намирам спокойствието си на работа, но Дани се е борила със стихията у нас съвсем самичка. Тревогите ѝ минали, едва чак след като завъртяла главния кран на водоподаването, но това автоматично означава, че и чешмите в къщи тутакси пресъхват. Като ден от седмицата все още е вторник-сряда, а майсторите щели да дойдат най-рано в петък. До тогава отбиваме атаките с подръчни средства: легени, кофи, тенджери и кани – с тях се подмиваме, с тях серем и пикаем, мием зъби, очи и т.н. (а пък за баня и за душ не е ставало на дума барем 2-3 дни). В крайна сметка, повредата беше отстранена срещу горепосочения масраф – всички в къщи вече сме спокойни, а най-вече и чистички, къпани, опрани. Хайде, едно гайле по-малко…

През последвалата събота или неделя ходихме с едни приятели на кръчма, а през следващите почивни дни вече отбелязахме най-светлите ни и свети Великденски празници. Петък и понеделника на следващата седмица бяха неработни, но през повечето от времето валяха дъждове и ние никъде не сме ходили. Една приятелка идва у нас в съботната вечер, когато пък през нощта заедно с нея ходихме на църква. Аз малко се понапих, но не съм се изложил и най-съвестно участвах във вселенското богослужение и всички ритуали по Християнския обред. В понеделник пък Неничкови идваха с децата у нас на тържествен, празничен обяд. Този път и Меган беше с него, защото друг път обикновено тя е дежурна в болницата и не винаги присъства на нашите семейни сбирки. Малките вилняха около нас цял ден, чупиха яйца на поразия и така покрай всички тях изкарахме почивните дни. Ако някой тук все още се интересува и от дати, това трябва да е било някъде около 20 Април – маркирам само, не че това има чак такова съществено значение. От вторник нататък всички труженици отново се завърнахме по работните си места, за да изблъскаме още около седмица и половина, че отново да почиваме – този път пък заради Денят на труда, Първи май (с тази малка разлика, че този, уж празничен за всички нас ден си беше най-работен и силно присъствен, бидейки четвъртък, а пък го почивахме чак в понеделника – той пък се падаше баш преди Гергьовден). Та, тръгвам значи аз сутринта за работа във въпросния Първомайски четвъртък – отивам в завода, приключвам си най-успешно задълженията и към 15:30 поемам по обратния път да се прибирам. Тук отварям една малка скоба (макар да е поредна, ама няма да ми се сърдите…), където правя известни пояснения и вмъквам допълнения по случая. Няколко дни преди това, шестте месеца на пробния ми период бяха вече изтекли и началнико на отделот беше дал много добри оценки за качествата и съответно работата ми като цяло. Несъмнено, че хората искаха да ме запазят като ценен кадър на завода, при което обаче аз от своя страна предявих известни най-елементарни изисквания към управата. Тогава шефът потвърди, че тези мои претенции ще бъдат доведени до знанието на по-големите босове и той с готовност ще се застъпи за мен пред тях, в желанието си да ме задържи в групата. Добре ама моите желания не се сбъднаха под никаква форма и по никакъв начин, което доста помрачи иначе бляскавия ми ентусиазъм за още по-бляскавата ми кариера и професионален растеж в тази фабрика. Стана ясно, че моите условия няма да бъдат изпълнени, предявени главно към повишение на заплатата ми, но пък така или иначе от началото на новата финансова година щяло да има някаква индексация на заплатите – решихме, че стратегически трябва да изчакаме поне до тогава, а после вече да му мислим какво ще става от там насетне. Примирих се, свих платната, кротнах се на стола зад бюрото и търпеливо зачаках да дойде края на Юни, та уж от следващия ден вече да потекат реки и буйни потоци от добрини и благини.

Същия ден бях уговорил да купя нещо от някакъв човек през Интернетния електронен “продавалник” на местна почва, та вместо да си тръгна директно за към нас, щях малко да се отклоня преди това. И точно тук вече настъпва най-интересното. Малко преди един светофар да ме спре с червената си светлина, натискам педала на съединителя, за да освободя колата от скорост, че сама да се дотъркаля до семафора. Добре, ама като го натиснах и последният повече не се върна горе в изходно положение. Нещо стана, изведнъж омекна и спря да действа по предназначението си като такъв. Съумях да изключа колата от скорост, стигнах светофара, малко след това светна и зеленото, ама аз не тръгвам (въпреки средните пръсти на кретените зад мен, въпреки псувните, клетвите и заканителните им, почти нервно-истерични жестикулации, смятайки ме за идиот или олигофрен). Понеже кръстовището беше с лек наклон, та бавно-бавно колата се свлече надолу по инерция, аз веднага свих в съседната уличка и… до там бях. Педалът не работи, от там скоростната кутия не може да се приведе в нормална работа и аз започнах бавно, но много сигурно да губя румения цвят по кожата, на иначе благородното си и благочестиво личице, преминавайки не съвсем плавно директно към отровно зеления цвят на побеснял динозавър. Стана ясно, че от мястото, където се намирах не можех повече да мръдна и на инч дори – обадих се на Пътна помощ и чинно зачаках неволята да дойде, че да ме избави от бедата. След около два часа висене, ето ти го иде камионът с платформата, който трябваше да отнесе мен и закъсалата ми кола до базовия лагер в къщи. Разбира се, около час време и точно $165 по-късно, вече бях в обятията и прегръдките на любимата, която междувременно беше турила софрата и само ме чакаше да си отпочнем вечеринката. И да се ядосвам, и да не се ядосвам – каквото и да беше станало с колата, просто от този момент нататък трябваше да се мисли за поправката му, а не за първопричините и последиците от тях. Като гаврътнах най-философски и добронамерено няколко канички с вино, човешкият ми образ зае първоначалното си състояние и придобих по-приветлива форма за взаимна комуникация.

На другия ден рано сутринта, преди още да съм тръгнал за работа, отидох в сервиза, за да се срещна с моя човек, с когото трябваше да уговоря кога да му докарам колата за ремонт. Разбрахме се за сряда (а това все още беше петък…), защото онези били много заети. Е, аз до тогава щях да ползвам другата кола на Дани, която за момента и без друго не се намира под особено тежка експлоатация (колата ѝ, бре – не самата Даниела). От там заминах на работа, а вечерта се прибрах по живо и по здраво. Е, още преди да си тръгна от завода забелязах, че нещо се е стичало по предните стелки на колата, но го отдадох на някаква влага или капчици дъждовна вода. Да, ама пак не! – течеше точно зелената охладителна течност от радиатора на климатичната инсталация, който използва общия обем антифриз за охлаждането на двигателя, за да подгрява и купето в случаите, когато това се налага; особено през зимата, разумява се. Демек, нов удар под пояса (направо ритник в слабините…) и нов, пореден срив – както емоционален, така и финансов…

За този теч от Сузукито веднага алармирах наш съсед, който е механик и който по принцип се занимава с нашите коли: сменя масла, филтри, течности долива и т.н. Беше вече събота, когато той дойде набързо само да установи повредата и да се докаже, че проблем действително има, при това сериозен, срещу който също трябваше да се вземат спешни, превантивни мерки. Човекът даде акъл да направим байпас на този радиатор и да вържем маркучите, които го захранват “на късо” така да се каже, по който начин да изолираме пробития радиатор, за да може колата въпреки този кусур да продължи да се ползва, с която да ходя на работа до момента, когато отремонтират моята – а после вече ще се занимаваме и с тая, но за сега това търпи отлагане. Вечерта наш Цецо “Кумецо” ни беше на гости, хапнахме, сръбнахме, поразвеселихме се и сякаш забравихме за проблемите – колко глупав и наивен може да бъде понявга човекът: след едно филджанче с ракия и каничка вино, последният е готов и на дявола дяволиите му да прости!...

В неделя нищо не правихме, а понеделник и без друго беше почивен ден, заради Празника на труда – както вече споменах малко по-отгоре. С всички тези автомобилни неволи обаче, у мен започнаха да се надигат гневни вълни на талази и да ми шупват лайната – този път съвсем не на шега вече. В края на краищата, пътувам всеки Божи ден като улав, минавайки по 130 км дневен пробег и движейки се в ужасяващия автомобилен поток в продължение на цели три часа. И то за какво? – за няма и една шепа кинти, от които $35 давам за горива и харча подир ауспуха на колата, а други $70 отчислявам за изхранването на държавния синекурец от ATO (Australian Taxation Office) – абсолютен аналог на българския кръвопиец в лицето на НАП. Пердето ми падна окончателно чак в неделя вечерта, добивайки нужната физическа сила и душевна мощ едва на третата ракия. Тогава взех драстичното и кардинално решение да напусна работа, след като пък през почивните дни се меракландисахме да вървим във Франция при детето. Отначало мислехме да пратим само мама Дана да върви при Ванеса сама, а аз да работя до последния момент, обаче при така развилите се ситуации около неуспеха в моята работа и изпотрошените ни коли, везните наклониха в съвсем противоположната посока. Даниела намери евтини самолетни билети и тутакси купи два до Bordeaux (вече на цена от $1900 на билет се радваме като деца, сякаш сме ударили джакпота от съботното Тото), а пък от там нататък вече ще му мислим как, кога и къде ще обикаляме и лъкатушим около тамошния ни бивак. Всичко това е все още твърде сурово и няма някаква кристална яснота около подробностите, но за сега ще следваме тази директива като генерален план на действие.

След взетото ми в неделя окончателно решение за напускане на работа, в понеделник вечерта натраках едно съобщение, адресирано директно до моя пряк ръководител с копие до мухльото от Личен състав, защото той също не си мръдна пръста да направи нещо в моя полза. По принцип трябваше да им дам предупреждение от две седмици, че напускам, обаче аз такива и подобни закони обикновено ги погазвам с най-голямо удоволствие, без изобщо да се съобразявам кой какви мераци има, след като пък на никой не му пука за моите – ебал съм ги отзад, в края на краищата…

Във вторник сутринта се събудих вече като безработен – усещането за свобода е невероятно! Станах, пих кафе, писах, размотавах се, порно гледах и за никъде на бързах – кеф майна, кеф на буци и кутийки! Организирах извозването на колата до сервиза – този път платформата на Пътна помощ ми излезе безплатна, защото полицата на моето членство в организацията покрива придвижване на дефектиралото превозно средство на разстояние до 20 км. Онази вечер се изръсих с много, защото бедата ми се случи, докато все още бях в Бризбън, а от там до нас имаше едно барем 50-55 км. За 20-те от тях нямаше проблеми, но ми одраха кожата за остатъка – майната му; нек’ сме живи, нек’ ни йебат! - както викат сърбите.

Днес е вече петък (09.05.2025) – това изложение съм го започнал още онзи ден и все не съумявам да го привърша, че да се местя на следващото. Това е така, защото постоянно изниква по някоя любопитна подробност, която ми се иска да споделя с всички вас. Като мирясах най-после и си останах трайно в условията на домашния уют, удари ме пак сачмата и се засилих да възобновя строителните си дейности, които бяха уж прекратени на някакъв етап, но поради ежедневната ми служебна ангажираност, всякакви подобни ремонтно-възстановителни мероприятия бяха преустановени за неопределен период от време. Сега обектът ми е в задния двор, на долната площадка – там плочите непрекъснато пропадат, защото водата от езерото подкопава пясъка под тях и те рано или късно хлътват надолу. Аз отдавна се каня да ударя една бетонна плоча, която да прекрати подобни срутвания и като че ли моментът за това съвсем назря. Под нея отдолу вече каквото и да става, площадката ще стои равна и гладка като Le Pont-Neuf de Paris. За целта почнах с най-лесното – а именно, да вадя плочите и да изривам пясъка под тях. Последният ще го объркам в циментовата замазка, а самите плочи ще ги нахвърлям обратно в бетона за пълнеж, защото иначе има да се чудя къде да ги изхвърлям – едва ли ще се намери някой будала, който да ги купи на безценица. Аз навремето ги купувах като втора употреба и тогава бяха евтини, защото на този етап ние не можехме да си позволим нищичко по-добро и по-скъпо. Последните спасиха положението за изминалите 25 години, но сега вече им е дошло времето да бъдат сменени под друга форма. Мой добър приятел ми даде едни стари бетонни железа, с които ще направя арматурата, предостави ми за временно ползване и една ръчна количка да извозвам материала – онзи ден започнах, вчера продължих, но днес ще трябва временно да замразя обекта поради мрачно-дъждовната обстановка отвън.

Пак вчера стана ясно какъв ще бъде масрафа за ремонта на колата – много, много малко под $2000, като все още не се знае дали няма да се открият и други, по-дълбоки повреди по маховика, съединителя и пружинния диск, след като майсторите още не бяха разтворили кухината, където се намират всичките тези карантии. Доказано беше само, че хидравличният цилиндър, който задвижва този сложен механизъм чрез педала на амбреажа е повреден (или пък спукан, защото течността била изтекла) – останалото остава скрита картина поне до момента на отварянето (майсторите първо трябва да свалят скоростната кутия, защото тази хидравлика се намира там някъде - между нея и двигателя). Та, така – след като им платих депозита от половината сума, още в понеделник механиците ще почнат работа по колата, а пък дали и как ще я свършат – един Господ само знае…

И както си наливах виното снощи за вечерните ни семейни развлечения, изедин път се плясвам по челото и установявам следното: точно преди две години и точно на въпросния, станал вече печално пословичен и най-шибан първи ден на Май, моята прескъпа и непрежалима майчица предаде Богу дух – а пък аз, нейният скверно грешен и непростимо разсеян син забрави да я спомене дори и в молитвите си през деня; нито сутринта се сетих за нея, нито пък вечерта, докато давех мъката и изкисвах нервите си във виното отровно. Каква бе тая кукувица, която буквално ми изпи мозъка него ден, та дори и за миг не помислих за годишнината от смъртта ѝ?! – не е изключено да ме е наказала, заради нехайството ми и аз най-безропотно ще си понеса последствията. Че не стига това, ами и самата Даниела беше забравила (която уж всичко помни и всичко знае…), та овреме да ме подсети – амчи тя даже в случая се явява още по-виновна и от мен биля, защото също забрави да ми припомни датата. Прости ми майчице греха! – а пък аз, нека бъда трижди проклет, ако това нещо се повтори още един път…

Наред с всичките ми кахъри и ежедневни катаклизми, с които се сблъсках напоследък, вчера вече започнах малко по-сериозна дворянска дейност по площадката. Правех сметки, че днес ще продължа с връзването на железата за арматурата, обаче от нощес като са се заизвивали едни ветрове, като са се заизливали едни дъждове – направо всеки момент чакам да го пресече на сняг. Този драстичен обрат в климатичната обстановка пък позволи да остана за малко насаме с мислите и терзанията си, които за пореден път изложих тук пред всички вас. За добро или за зло, аз вече нямам никой друг, с когото да си ги споделям, след като изгубих безвъзвратно както татя, така и мама една година подир него – Бог да ги прости и двамата. Напред говорих с един човек от нарочен сервиз за марката Suzuki. Той също ме поля с горещо олово, като спомена че повредата на тоя шибан радиатор е сериозна, смяната му с нов е ужасно трудоемка работа и налага свалянето на цялата арматура на колата, кормилната колона и сума други агрегати – а всичко това, измерено във финикийски знаци означава други около $2000 масраф, от което на мен направо ми се подгънаха краката и ми причерня пред очите. За сега този ремонт ще се разсрочи малко във времето, защото нямаме отделен фонд за покриването му – колата може да се кара и така, без печка – нали барем климатичната ѝ инсталация за сега продължава да работи успешно и безотказно, та да видим до кога ще е всичко това.

Макар да нямаше с какво да ви зарадвам, до този момент поне успях да изравня събитията съгласно тяхната хронологична последователност. Утре е събота и сме канени на Гергьовден у бачо ви Гьорги – а това е един много малък, но все пак светъл лъч на надежда, упование и опиянение, разбира се – сутринта ще отида до нашето летище да взема дъщеря им и зетя, които идват от Сидней специално за празника на тейка си; те наскоро, след като се ожениха се преместиха да живеят в по-големия град, с повече възможности за бизнес и растеж. Нашата малка Ванеса също се е ориентирала и запътила към подобни космополитни центрове, само че тя си е избрала Мелбърн като такъв пристан. Не ѝ се живее при нас на село и това си е, малката калпазанка. Аз често се майтапя с употребата на израза “наше село”, което към днешна дата наброява малко над 750,000 жители и само през последния едногодишен период е набъбнало с 10,000 души. Като сравнение мога само да посоча, че през далечната 1950 например, в кварталите на Gold Coast са живели около 30-тина хиляди местни хора. Статистическите данни посочват, че ежегодно курортът се посещава и от други 4.8 милиона почиващи, като само австралийците възлизат на 4.2 милиона, докато останалите са чужденци от всички краища на света. Най-големият, пиков момент е бил през 2019, когато посетителите у наше село са били около 5.2 милиона души. Така че, аз тука с малко насмешка поднасям фактите, но в действителност населеното място е доволно голямо. Връщайки се обаче към мераците на Ванеса, че искала да живее в космополитен град и разни нейни, чисто момичешки претенции, с особен възторг подчертавам, че за момента същата тая наша момичка живее в сговор и разбирателство с момъка си в неговото “село”, което се обитава от едва 11-12 хиляди местни жители и тя видимо е щастлива от този факт. Това тяхно селище също е курортно и през лятото гъмжи от полудял и пощурял народ, подобно на френските средиземноморски курорти Marseille, Nice и Saint-Tropez – с тази разлика, че последното е разположено малко по-отгоре по бреговете на Атлантика. Нещо повече – родата на “зетя” на практика е от Марсилия и те там все още имат доста роднини. Даже нашите младежи след няколко седмици ще прескочат до тях за около десетина дни, преди още да е започнал активния летен сезон, когато наистина в онзи край на света настъпва пълната лудница (щото тя при нас изобщо не стихва, та сме си свикнали – нали тук нямаме мъртви сезони, като есента и зимата например, за оттатъшната част на света). Те не случайно са избягали от тая гмеж и са се преместили на по-тихо и спокойно местенце, каквото разправят, че е Arcachon. Та, ей таквиз ви разни работи – интересни и забавни…

21.05.2025 – Аз продължавам с хрониката, а пък ще оставя на всички вас да прецените сами: бяла ли е, черна ли или някаква никаква и неопределено сива. За последно бяхме заедно, макар и виртуално, преди около седмица и половина, че да не са станали вече и две. Спомням си, че тогава времето се беше нещо одъждило изненадващо за сезона и за един доста дълъг период стоях само на сухо, като запряно в клетката си животно. А пък аз таман бях разорал двора, имайки съвсем ясна представа за предстоящия ми грандиозен строителен план и дъждовете почнаха да се изливат. Това в известен смисъл пообърка моите предварителни мераци за по-бързото приключване на обекта, но за сметка на това нито за миг не останах да скучая и да си човъркам носа от безделие – нещо повече и дори напротив. През цялото това време моята кола стоеше в сервиза, очаквайки първо да се докаже какво ѝ беше станало и евентуално да се вземат спешни мерки и окончателни решения за решаването на проблема. Няколко дни по-късно майсторите ми се обадиха с потвърждението, че феродовия амбреажен диск е напълно заминал и съвсем негоден за повторна употреба – ‘бах мааму и Рено, за някакви си 160,000 км последният се беше смлял до тенекията. А като си спомня само, че на Трабанта съм го сменял на около 120,000 км, докато пък предишното ми Субару изкара чак до 220,000 км, когато вече се наложи въпросната подмяна. Иначе, последното Субару, което карах преди да си курдисам ханша в сегашното ми спортно Рено пък беше на 270,000 без да съм му пипвал абсолютно нищичко – единствено наливане на масла и горива, без дори и филтрите му да сменям. Е, на около 200,000 му поднових свещите, барабар с въпросните масълца и филтри, но това беше всичкото му техническо обслужване за времето, за което го имах. Махнах го единствено, защото напоследък почна да гори много олио, че и да покапва от някъде мъзгица по тротоара, оставяйки след себе си черни мазни петна. Замених го за това шибано Рено, което по онова време беше на 130,000 км и спрямо 270-те хиляди на Субаруто, френското возило направо ми се струваше като чисто ново. Е, навъртях му други 30-40 хиляди и ето, че бедите подире му не закъсняха: днес съединител, утре кой знае какво друго ще му се прииска. Останал на всичкото отгоре вече и без работа, на мен ми се искаше да си реша въпроса с минимални харчове и масрафи, след като вече бях психически подготвен за хилядарките, с които трябваше да се изръся. Първо намерих един комплект съединителни дискове от автоморга, обаче за тях искаха $500 – и не само това, ами бяха свалени от кола на близо 110,000 км; колко още щяха да издържат, един Господ ги знае. Този вариант отпадна и се засилих да купувам нови части – от всичките подобни по ценоразпис за 2-3 хиляди долара, намерих един за $850, чиято ниска цена направо ми се стори, сякаш мосю Еманюел Макрон ми беше направил подарък за Деня на Европа! Веднага поръчах частите и зачаках нервно и нетърпеливо да пристигнат; имаше и известни съмнения, че може и да не уйдисат, но нали сме свикнали все да играем по тънката нишка, та се съгласих на въпросния риск…

Междувременно Даниела забелязала някаква пукнатина в стъкления плот на готварската печка (специално на котлоните, защото на нас фурната ни е отделно, монтирана в друг шкаф). Хайде, решихме да сменяме счупеното с ново – само че първо проверих какви артикули има в местния електронен “продавалник”. Намерихме една с 4 котлона и отговаряща на размера – иначе по дюкяните струват стотици, но за тая искаха само $175; ау-уу, ето ти го още един “подарък”, който обаче се оказва на някакви си 120 км от нас – ха, че ей го де’й; няма два часа и сме там. Речено-сторено, както пишат die Gebrüder Grimm – палим колата на Даниелчето и се забиваме у пущинака да си купуваме печка; в противен случай едни яйца не можем да си изпържим. Женицата, която продаваше котлоните се оказа много харна, та намали сумата на $150 – а пък стоката ѝ беше почти нова. Не знам даже дали бяха я монтирали у тях, когато мъжът ѝ рекъл, че не искал такава проста и обикновена печка, ами искал индукционна; за това я и продават. Разгеле, ние не си падаме по изгъзици и модернизми, защото сме си свикнали да готвим на по-обикновени уреди. Та, не помня в кой точно ден хукнахме нататък, но пък се върнахме с въпросните котлони. Разбира се, по път спирахме тук-таме из магазините на градчетата, през които минахме – даже си накупихме още боклуци, да не сме капо. По този начин печката беше само повод, но иначе отчетохме мероприятието като семейна екскурзия; така по-малко боли като си помисля, че дадохме 40-50 кинта само за бензин, за нещо дето струва $150. Няма значение – важното е тука щастието да е пълно и мераците задоволени.

След като времето навън се позасуши, пак нахлузих парцалите и се зарових в пръстта. Извадих и останалите плочи, изстъргах пясъка под тях и складирах всичко по стълбите, които водят към долната площадка. Бях готов за арматурата – мой приятел ми беше обещал едни пръчки, та ходих да ги взема. Следващия ден почнах да връзвам железата, ама пак заваля, та прекъснах дейността си съвсем по никое време. Докато си “почивах”, инсталирах новите готварски котлони пък – всичко стана академично точно, само отведнъж и без да се наложи никаква допълнителна преработка, както обикновено ми се случва всеки друг път; даже печката влезе в експлоатация още същата вечер.

От електронния търг, през който поръчах частите за колата ми се обадиха с тревожно писмо, че не могат да ги подсигурят и най-рано последните щели да пристигнат в страната чак през Август; един варел, пълен с ледени кубчета за мастика се изсипа връз мен и мисълта за хилядите нещастни долари в същото време ме пареха като ръжен – сякаш ми жигосваха табаните, както на великия Спартак от едноимения филм. Стана ясно, че евтино разрешение на проблема няма да се намери, ами да алармирам майстора, та той да си изписва чарколяците директно от Renault и да почва събирането на колата. Така аз днес си я прибрах отремонтирана срещу скромната сума от малко под $3000, че то таквоз като ти дойде до главата, та не те и пита даже: плащаш като поп, за да се отървеш колкото се може по-бързо, независимо от болката на финансовото ужилване (ама какво ти ужилване, бре? – това си беше направо едно от най-жестоките ми ухапвания; усеща се като живо месо, отхапано от вълк или чакал)…

Предните дни имах възможност да довърша арматурата на двора и сега съм напълно готов за заливането ѝ с бетон. Другата седмица ще взема една бетонобъркачка, в неделя мой приятел ще ми се притече на помощ, та с общи усилия дано успеем за един ден да нахвърляме 2.5 м³ материал за запълването на трапа.

Пак междувременно и съвсем измежду всичко останало, един ден отидох да пикая в другата тоалетна (тук щях да напиша кенеф, ама си рекох, че ще прозвучи някак си много просташки, сякаш става дума за някой вмирисан гаров нужник, та се въздържах…) – тъкмо си вдигам потурите да се загащвам и гледам зад чинията една локвичка. Отначало си помислих, че не съм уцелил дупката, та съм пръснал малко извън очертанията на бидето и даже за миг се възгордях от себе си, че още мога да хвърлям струя толкоз надалеч. Добре ама по-подробни анализи на мокрото петно и преглед с очилата от значително по-близък план (легнал до клозета като да ме бе застрелял някой, дорде си извършвам понуждата на спокойствие…) показаха, че тая локва изобщо не я бях изпикал аз собственоръчно, а ми от някъде се стичаше вода и капеше по плочките – оказа се от меката връзка между крана и казанчето за тоалетната (из Габрово ние на това устройство му викаме “баеркаса”, ама не знам останалите граждани от другите села как го наричат по-литературно и по научному). Лесна работа, викам си – грабвам от работилницата един френски ключ и притягам гайката с надежда да прекъсна теча. Уж се позакисна, обаче от някъде продължаваше да сълзи и аз веднага обвиних уплътнението на самия маркуч – за пореден път проклех братския китайски народ заради боклуците, с които ни захранват и почнах да ги попържам всичките наред: като им почнеш от династията Суй, Безуй, Мин, Лиг Нин, минеш през Мао, ЧАО, та стигнеш чак до днешния Джи-Джи Пин. Колкото повече затягам шибаната гайка, толкоз повече вода шурти през нея – в чудо се видях! Спрях крана и хукнах по железарските дюкяни да купувам нов маркуч. Е, намерих – проблеми с дефицита, както вече подчертах, в Австралия не изпитваме сериозни (освен на средства за преживяване, но то това е глобален проблем и не го приемам твърде лично). Махам стария шланг, затягам новия – пак тече, мамка му! Следващата стъпка по пътя към успеха беше да сменя целия кран, а не само меката му връзка. Разтърсвам се за нов, намирам пак един екземпляр от “продавалника” и след няколко дни с Даниела ходихме да го вземем – бяхме тръгнали за някъде, та на път се отбихме. На другия ден смених цялото съоръжение, обаче пак трябваше да спирам водата в цялата къща, та да се гъзурча по пода и да се занимавам с неща, дето не съм учил за тях. Добре ама, човек като викне Неволята 2-3 пъти и тя не се отзове на мига, та да му помогне, същият човек се научава да си помага и сам – нали затуй казват, че Неволята била учела; учи и още как даже. Така за един скромен масраф от 30 кинта спасихме положението и такива течове повече няма никъде по цялата земна наша планета…

В събота вечерта ходихме на рожден ден – наш добър другар удари кръглите си 60 лазарника, та по този повод 60 души народ вилняхме и се изпонапихме като 30-годишни. Тази седмица ще бъде малко пасивна поради факта, че сам не мога нищо да правя по двора – следващия вторник ще ходя за баластра и цимент, ще им търся място из градината, че да са ми наръки и т.н. Въобще, имам доста да се забавлявам – вместо да ходя за риба примерно, или пък да си вирна краците на миндера с някое заплетено криминаленце в скута…

30.05.2025 – Божке-ей, Божке - какво ли си викате: миряса вече нашия тщеславен герой, свършиха му мъченическите страдания, надви си над масрафа и сега си гледа само кефа! – обаче ще бъдете отново грешни; много, ама много грешни. Когато онзи ден си взех обратно колата, след направеният ѝ толкова сериозен и скъп ремонт, моят човек от сервиза ме предупреди, че акумулаторът ѝ също бил по пътя си към небитието – т.е., колата плачела за нов. Тогава му обещах, че ще му хвърлям по едно око, ще го заредя наново и че ще му вдъхна най-малко още няколко месеца животец – мислех си, да издържи барем докато заминем за Францата, пък подир ще видим. Поради гореизложените причини, колата не случайно беше оставена да работи на празен ход и аз се прибрах от авторемонтната работилница напълно нормално и безаварийно. През следващите дни ми се наложи да пътувам малко на близки разстояния и уж всичко си ѝ беше наред, ама дойде един прекрасен момент, в който возилото не рачи да се подпали. Това се случи миналата съботна вечер, когато с едни приятели посетихме нашето момче от македонския ресторант. Към 22:30 се разделихме с другото семейство и те си тръгнаха към тях, а ние се оправихме към съседната уличка, където бях паркирал. И както вече всички се досещате – цък-цък, ама пък без ток направо си стана язък. Веднага се обадихме на приятелите да се върнат, че да ползвам тяхната кола за стартиране. В багажника постоянно нося два специални кабела точно за целта (абе, то аз и колан имам за дърпане и теглене, ама за него не смея да си признавам пред много хора, че да не ставам за смях и резил с това мое прословуто Рено). Щом ми дадоха ток и колата тутакси запали, та барем ни прибра до вкъщи невредими – само че до това време беше вече станало и почти посред нощ, ама карай да върви; нали си бяхме у нас, все пак – след всичките тези перипетии и катаклизми.

Веднага на другия ден започнах трескаво издирване на подходящия модел акумулатор – ама вие да не би да си помислите пък сега, че тук имаме дефицит на подобни стоки, както по времето на Развитото ни Социалистическо Общество (РСО, в съкращение). Цялото упражнение беше проведено с една единствена и благородна цел, измежду десетките, че и стотици все “подходящи” акумулатори, да се изнамери най-евтиния и в същото време най-добрия вариант. Ценовата амплитуда на тези стоки варира между 100-200 долара до към $400, че и над тях, а пък специално моят модел се беше курдисал в по-високата ѝ траектория – направо ми причерня пред очите, не знам за кой пореден път вече. Някои от магазините за авточасти работят и в неделен ден, та с няколко телефонни обаждания успях да синтезирам известна доза информация, която обаче далеч не беше задоволителна и отговаряща на изискванията ми: хем да е нещо евтино, ама хем пък и нещото да е от хубаво, та по-хубаво. Имах да проуча няколко резервни варианта, последният от които беше локалния сервизен център на Renault, от където ми предложиха цена $265 – е, това се ядва, все пак; търпимо е – не е като да ти одерат кожата с $400 например. Сутринта яхнах колелото и се запътих да обиколя дюкяните около нас, в единия от които намерих същия модел, само че вече за $235 – не е много, ама прави разлика все пак. На връщане към нас задната капла на велосипеда съвсем се прееба, защото венците почнаха да превъртат. Тези негови гадни номера отдавна започнаха да се проявяват по време на каране, но понеже за момента бяха само епизодични случаи, аз продължавах да го карам, докато съвсем не се разкапе, какъвто там му беше проблема. Имах подготовка, прекрасно знаех за проблема, обаче чаках да се насере напълно, че тогава чак да вземам съответните “оздравителни” мерки. И разбира се, това се случи – при това така, че едвам се върнах читав у дома (на едно-две баирчета даже слизах от колелото да го тикам на ръка, за срамотиите на минувачите по тротоара). Повредата беше вече ясна, поправката също – сега мислите ми бяха насочени единствено към акумулатора, за да си върна колата обратно на пътя, както се казва. Прехвърлих се на Сузукито и с него отидох да купя батерията – че и 3 години гаранция ми дадоха хората, като на истински клиент, който винаги и за всичко има право…

Следобеда се занимах с подмяната на стария с новия акумулатор и вече бях напълно готов да чакам следващия “удар” и който разбира се, въобще не закъсня. Както си стояхме с Даниелчето на масата, блажено пиейки кафенца и ровейки се из компютрите и на наш’та как ѝ се извъртяха ръцете, че като събори чашата, та заля целия си лаптоп с топла отвара – клавиатурата на лаптопчето ѝ направо подгизна, докато под моя имаше само няколко капки и последният беше вън от опасност; направо полудях, но то станалото-станало и назад не можеш да го върнеш. Почнахме уж да сушим, да цедим, да викаме и да се попържаме един друг, само че на лаптопа изобщо не му стана по-добре от нашите взаимни кавги и пререкания. Попихме влагата, събрахме разлятата помия и уж всичко си продължи по старому. Аз междувременно намерих един чифт капли с гумите от някакъв човек, та отидох да ги купя за $80. На мен ми трябваше само задната, ама оня не искаше да ги разделя, та се принудих да взема и двете. Но нищо пък – сега имам резервно предно колело, две гуми и т.н. По-късно през деня стана ясно, че лаптопа на Даниела съвсем е замлъкнал и не ще да тръгне (дори и с тикане не пали, пущината…). Почнахме да се суетим и да търсим друг от търгашите. Намерихме и един майстор, с надеждата ако може да го поправи. Действително, че човекът направи всичко възможно за възстановяването на компютъра и последният учудващо за всички нас тръгна – халал да са му и 40-те долара, които чичката изкара за половината час занимание. Тъжното в случая обаче беше, че лаптопът започна да прави грешки, изчезнаха някои от функциите и клавишите му; въобще – ебана работа; тутакси хукнахме да търсим нов, защото този, макар и уж работещ, не можеше да се използва повече с цялото си предназначение.

Във вторник имах уговорка с един приятел да му ползвам ремаркето, с което пък да си прекарам бетонобъркачката, с която да замесим бетонеца на неделната кампания. Сутринта се разправях с ремонта на велосипеда, а следобеда пак с колата на Дани заминах за Бризбън да взема машината. В сряда отидох да купя половин кубик баластра, която разтоварих на площадката отпред. Обаче ми се видя малко, че тази сутрин ходих да докарам още малко. А пък отвън е едно такова гадно време, един ситен есенно-зимен дъждец като ръми и приросява още от сабале, та съвсем вече не знам как ще протече бетонджийската ни акция в Деня на детето, който пък съвпада с първия ден на зимата в Австралия – аман, вече; аман, казвам ви!...

Вчера намерихме добър и евтин лаптоп за Дани, че с него да подменим удавения. Купихме го от електронния търг за други $250, евтина работа – хубавото е, че последният е абсолютно същия модел като нейния, така че вече ще имаме и резервни части – в случай, че залеем и този с някаква чорба. Хич не ми беше тумнало да се бръкна в джоба за нов, ама такава бе ситуацията – нямахме друг избор, нямахме алтернативен изход, а решението оставаше само едно. Единственото положително нещо от последната серия събития около мен е, че виното ми вече е втасало и напълно превряло. Може би до сега не е ставало дума за това, но то е защото просто съм пропуснал да ви се похваля. Преди около два месеца Даниела се натъкна на някакво много евтино и добре узряло грозде, от което веднага купихме 30 кила. Аз даже още бях на работа, доколкото си спомням, но това не е и чак толкова важно. Преди година или две, нарочно за целта бях купил една специална сокоизстисквачка, която пресова и изцежда всичките сокове на плодовете, а шушлюпината я вади почти суха на кюспе. С нейна помощ прекарах зърната на гроздето и заредих един 20-литров бидон. Направил съм му специална капачка с уплътнено маркуче отгоре ѝ, което потапям в съд с вода. След около седмица сокът се активизира и бъкелите забълбукаха през маркуча във водата – даже по едно време толкова силно се бяха разбеснели, че ферментацията щеше да изскочи цялата през тръбата. Обаче процесът бавно поутихна и се кротна, проявявайки своята активност кажи-речи до снощи. Гледам, че вече нищо не излиза през маркучето, което е сигнал за готовност. Днес по някое време може да разпечатам съда и да опитам продукцията – по тази древна технология нашите дълги години произвеждаха вино, което беше признато от мнозина любители на чашката за едно от най-хубавите в околията. Преди няколко години аз направих първата си доза тук, в условията на чуждата страна (ако не броим един неуспешен опит да ферментирам готов сок от шишета, който чисто и просто не се вкисна – толкова много консерванти му бяха наблъскали при бутилирането). Наложи се да го излея на посевите из двора, но много ме доядя – мислех си наивно, че сока от тези шишета ще бъде превърнат във вкусно и пивко винце, ама той и самият Христос се е озорил, докато навремето е превръщал водата на вино… Така че, очаквайте много скоро, тук по страниците на този алманах да дам оценка и кратка справка за поредното ми произведение.

В най-къс, насрещен план се простира отливането на бетонната плоча в неделя – и то само, ако времето позволи подобни дейности на открито. През следващите почивни дни ще бъдем на кратка морска почивка, когато се падат и рождените ни дни – това ни е станало вече нещо като традиция и обикновено в наша чест правим някакъв подобен излет до съседен град или курорт. Този път ще сме на север от нас – в Sunshine Coast, докато пък по-следващата събота ще посрещаме приятелите си за по-тържественото и шумно отбелязване на поредните ни годишнини. Дано само всички да сме живи и здрави – Неничко си е дошъл от обекта, но този път май няма да се видим с него поради заетостта ми в неделя. Той даже него ден пак искаше да идва с дечурлигата, обаче при тази бетонджийска дейност ще бъде невъзможно да си обръщаме внимание едни на други. Надявам се преди да заминем за Европа на 20 Юли, да се видим и с всички тях, па макар и за кратко. Иначе, с Ванеса се чуваме от време на време – тя се занимава с най-разнородна дейност, учителства по английски, самата тя учи френски, прави разни преводи, когато ѝ възложат подобни задачи, наред с това помага и в дюкяна на “зетя”. Така ще е, докато започне академичната учебна година на 01 Септември, а пък от там насетне вече неяснотите тепърва има да се изясняват. Тя скоро ще се сдобие и с някаква малка кола, която даже и ние ще ползваме, докато сме покрай тях. Даниела вече е резервирала няколкодневна екскурзия до Барселона, ако можем бихме прескочили и до съседна Андора. Плановете ни са да се въртим за известно време предимно в онзи район на Европата, когато пък на 27 Август отлитаме за София на двуседмично работно посещение в Родината. Гробовете на родителите трябва да се нагледат, шофьорската си книжка трябва да подновя, да се понапием тук-таме и то по възможност по няколко пъти с този или онзи приятел - все разни, ей такива хубавини и разкошности, както от най-общ, така и от малко по-конкретен характер…

18.06.2025 – Нали учените викат, че закъснял не бързал – та и моята работа сега е баш същата: като знам, че никой за нищо вече не ме чака да му снеса прясната си семейна информация и хич не си давам зор да пиша в стенвестника. Добре, ама сегиз-тогиз ме хваща срам от самия себе си (Боже, опази! – мен и срам: оксиморон…), хваща ме съклета, засърбяват ме ръцете и тутакси почвам да драскам. Въпреки всичко обаче и независимо от обстоятелствата, този мой статистически и повествователен, житейски алманах трябва все пак да се води и дописва. Макар отново, най-безмилостно в канала да изтекоха поредните една-две седмици от световната история и особено от собствения ми, тъй скромен и пословично елементарен животец, през този кратък отрязък от време се случиха и някои съвсем несъществени събития от всеобщ, рутинен вид, на които ще се спра сега тук и малко по-надолу. Като най-крупно и значимо мероприятие, на преден план изпъква отливането на бетонната плоча, която отне много строителен материал (главно инертен…), още повече мъчителна, почти трудовашка работа, сякаш наливахме основите на НДК-то, ама най-вече и дето отнесе сумата клетви, придружени от множество ярки, цветущи попържни, на които може да завиди всеки средностатистически сръбски братец или чистокръвен македонец. На първо място дойде угрозата от дъжд, която като че ли се беше закачила на един клон и всеки възможен момент щеше да си го изсипе най-безмилостно връз нас без ни най-малкото предупреждение. Е, след всичката киша, която падна през последните дни, неделната утрин като по някакво чудо се оказа ясна, почти слънчева и дори небето почна да се засинява измежду редките облаци. До последния момент не знаехме с моя ортак дали ще работим през деня, ама като се чухме за последни уточнения заранта и разбрах, че той вече пътува към нас, аз скокнах като ужилен да доставя необходимите торби с цимент. Все още разполагах с ремаркето на моя приятел, закачих го на теглича и хайде на магазина – добре, че онези отварят рано дюкяна, та още в 07:00 успях да метна 20 пакета по 20 кила от вълшебната бетонна сплав. Докато се прибера, моят помагач беше вече пристигнал – всъщност, в конкретния случай калфата се явявах аз, защото той беше по-голям майстор от мен в този тънък и деликатен занаят, бетонджийството. Аз предварително бях инсталирал бетонобъркачката да ни е удобна да изсипваме материала директно в трапа. Проблемът дойде единствено от доставката на трошляка, който бях складирал на една купчина до предната площадка на къщата, та от там с лопата трябваше да го товаря на ръчната количка, след което да го прекарвам бавно и внимателно по страничната пътека. Последната пък свършва на ръба пред няколко стъпала, които вече трябваше да се преодоляват с две кофи в ръце за баланс – ха върви сега, че недей кълна до Бога и до висините му на небесата сини! Направихме няколко бъркала и уж дейността потръгна, макар и много бавно – е, напредък имаше, ама едно е да ти дойде камиона с цистерната отгоре и завчас да ти изпляска 3 кубика материал в нозете и съвсем друго е това количество да го бъркаш лопата по лопата и кофа по кофа; и пак добре, че разполагахме с машината: в противен случай трябваше да викам аргати от съседното село, че да помагат…

По едно време нещо взе да прискърцва из вътре и пущината спря – изглежда, че ремъкът ѝ се беше отпуснал, ама чрез няколко добре премерени и точни удара с матарата по главината, онова нещо се позатегна, закисна се и ние цял ден не сме спирали да блъскаме с моя авер. Стигнахме до малко над половината площадка, беше вече станало около 15:30-16:00, когато нашата помощничка изхълца няколко пъти, пръдна и окончателно замлъкна. Независимо, че през деня на няколко пъти прикапа ситен дъждец, поразии откъм климатични и метеорологични условия не сме имали – ако не се беше счупила проклетата бетонобъркачка, до вечерта сигурно щяхме да сме свършили целия обект. Абе ние още през деня видяхме, че ремъчето е взело да се закъсва и прояжда на места, ама въпреки тези недъзи дадохме зор, уж да приключим цялата плоча. Хубаво, ама със счупен крак на маратон ходи ли се? – когато машинарията окончателно отказа да изпълнява функциите си, бяхме принудени да прекъснем и нашата дейност. Позагладихме готовата част с мастара, позамихме малко батака и остана аз да довършвам започнатото на собствен ход – и то едва чак, когато купя нов ремък и го подменя. Майната му – седнахме на майсторска софра и така дочакахме падането на мрака; изпратихме си “майстора” привечер, а ние с Даниелчето цяла вечер се размотавахме из къщи кат’ шугави óвци.

В понеделник разглобих бетонобъркачката, за да стигна и до ремъка ѝ. Това не беше кой знае каква инженерна философия, обаче винтовете на капака бяха толкова ръждясали от прекомерната употреба на съоръжението и постоянното му киснене във водна среда, че някои от тях трябваше направо да ги сека с чука и длетото. Криво-ляво извадих ремъка, който буквално беше станал на дреп – само дето конците и канапите бяха останали да висят от него. Взех го с мен за мостра и тръгнах по магазините за авточасти – с надеждата, че може да се намери нещо евтино и подходящо. Даже на едно място намерих някакви намалени ремъци по $5 парчето и доста се зарадвах, че ще помина с евтин ремонт. Оказаха се обаче изчерпани и другите, които ми предложиха бяха по 30-40 долара – ай сиктир, ве! – заради една ръждива бетонобъркачка, толкоз много пари. Аз, дето се вика – за стотина долара цяла мога да купя, макар и не съвсем нова. Завтекох се към друг дюкян, където обаче момците ми намериха абсолютно копие на стария ремък като размер и аз го купих за $12.50. Следобеда го монтирах обратно на машината, притегнах каквото трябва и на следващия ден продължих вече започнатата в неделя бетонджийска дейност, само че този път съвсем сам – даже и самата Даниела я нямаше, защото баш пък него ден тя ходи на фризьор – к’ви па бе’а тез нейни кóси, дека ѝ ги резáха цел ден, ама нейсе?!…

Тихичко препсувайки, де гласно, де наум аз продължих да се боря с пясъците и цимента, докато в един прекрасен момент всичко свърши до прашинка – всъщност, първо ми свършиха циментовите торби, та ходих да докупувам още няколко; после пък ми се изчерпа пясъка: впрягай наново ремаркета, доставяй, пресипвай го в количката и пак назад до отзад. Ама това вече стана на още по-следващия ден, когато и Даниелчето се включи най-активно в товаро-разтоварната и докерско-хамалска дейност, макар да беше с новата си фризура – голям праз! На края се стигна до там, че се наложи да метем остатъците от двора, да събираме камъчета и песъчинки, та пак не ми достигна материал кажи-речи за половин кофа; хем хвърлях в бетона всякакви други плочи, железа, отпадъци и всевъзможни боклуци за пълнеж. Така или иначе, остана една малка дупка, която ще попълвам на някой следващ етап – за сега обектът е завършен във вида си, в който се намира; като ден от седмицата това е сряда, без изобщо да смятам, че някой тук го брига кога пък точно е било; пиша дните единствено, за да следя собствените си хаотично разпилени мисли. Междувременно рано сутринта ходих и до Бризбън, за да върна ремаркето и бетонобъркачката на хората, от които ги бях взел назаем.

В четвъртък обаче, ставаме сравнително рано и хукваме отново към столичния град – този път с чисто стопанска и търговска цел: доставка на прясно месо от азиатските касапи, с което да посрещнем гостите си в събота вечер и да натъпчем още малко суджуци (този път за децата във Франция – понеже миличките, те там от глад умират просто, видите ли…). Едно такова и подобно излизане с колата предвиждаше минаване и покрай разните овощаро-зеленчукари, от които накупихме евтини зарзавати за салати, туршии и зимнина – направил съм си сини домати с чесън и магданоз, каквито само нашите у дома приготовляваха в пределите на старославното ни и старозаветно Габрово. Рецептата е на милата ми леля Бонка (сестра на моята баба Стефанка и леля на татко, от която пък имаме в наследство и една нейна торта с целувки, бисквити и крокан, каквато няма равна на себе си дори и в сладкарницата на г-жа Линда Петкова…), а във времето скъпата ми майчица също я възприе, усвои и доусъвършенства като наше си, семейно блюдо. А пък с това зимно мезе вече, цяла дамаджана греяна ракия изпивам, че и за още питам – такава страшна чудесия и невероятна вкуснотия се получава! Мисълта ми беше, че по пътя към месарниците се отбивахме и през зарзаватчиите, та напълнихме цял фургон със стока. На края и мръвките взехме, но докато се приберем обратно в къщи стана 15:30. Връщането ни към нас трябваше да премине и покрай един приятел, който пък ми беше обещал едни плочки за новия бетон – барем да купя по-малко, защото не него не му трябвали; а иначе са същите, каквито на мене ми вършат работа. Изобщо - комбинации, галимации, хем всичко да се свърши с едно ходене, хъм пък и да не се разтакаваме много-много по пътищата, че нали нас и друга работа ни чакаше из дома.

С прибирането си в къщи, заловихме се да разтоварим стоката, след което започнахме приготовлението на тортата: Гараш-ът изисква много умения, много време отнема и се явява малко пипкав сладкиш, обаче пък за сметка на това е ужасно вкусен. Цял следобед мелих орехи, разбивах кремове, Дани пече блатове, та откарахме до вечерта (паралелно с десетки други странични дейности, нямащи нищо общо с тортата – мисля, че даже и 5-те кила мръвки смлях с електрическата машина). В петък започнах да се разправям с луканките – първо трябваше да подготвя подправките, наръсих с тях месото, омесих го и го оставих да втасва в хладилника; следобеда го пребърках пак, а вечерта натъпкахме червата. И отново измежду основните подготвителни мероприятия, правих майонеза за руската салата (от сега нататък комай ще я наричам френска – щото в нея и без друго няма нищо руско, само дето се ядосвам като им спомена името на тия сволочи и пропаднали ватници). Така, в трескава подготовка на рождените ни дни премина и петъчния ден.

В събота продължихме, а вечерта имахме 15 души гости, с които бесняхме и лудувахме, докато не изкукуригаха първите петли в неделната ранна заран. Поспахме малко и станахме да шетаме и да разчистваме след полесражението – купища с чинии, тави, тенджери, вилици, лъжици – направо, майко мила! Обаче до следобеда се справихме така добре, сякаш предната вечер нищо не е било. Всички гости останаха много доволни от моабета, получихме прекрасни подаръци от тях и въобще тържеството премина сред много глъч и веселие (всъщност, ние тъжно не сме празнували никога…).

От понеделник нататък аз продължих с моята дейност по двора, защото имах няколко дребни задачи, с които си попълвах времето. Днес не съм правил нищо, защото нещо много ме домързя още от сутринта – а сега ставам да разбивам хайвер, че е вече 17:00 и до този момент нямам никаква физическа активност или натоварване. Даниела е заета с търсене на подходящи хотели за пребиваването ни из Франция – Ванеса ни е направила един маршрут по местата, които задължително трябва да посетим. Предполагам, че от добитите си впечатления тъдява, ще мога да съчиня някой по-ведър пътепис, защото последният от Мексико беше малко негативен – независимо от множеството разочарования обаче, мексиканската ни одисея беше интересна, емоционална и уникална; само дето и на двамата с Дани ни се иска този път френската да бъде малко по-цивилизована, ако това е правилният литературен израз…

13.07.2025 – Ето ме на нова сметка с всички вас, дружки мили мои, сладки ненагледни – а дали изобщо ме искате или пък вече не щете да съм тук, заявявам, че за сега все още дишам, работя, живея и по някой ред драсвам, тъй както умея (за остатъка от света не знам - не, че ме брига нещо за него, ама нали такава е приказката, спазвайки добрия тон). Почти месец по-късно, след последното ми комюнике, днес отново е неделя – последната при това, преди да започне поредното ни голямо турне из Европа; този път малко повечко около и из самата Франция, но за кратко ще прескочим и до България. Надявам се на тази предстояща двумесечна обиколка да продължа с редовното списване на дневника си и то предимно, излагайки своите най-нови впечатления от места, където до сега никога не съм бил, а пък не си бях и мечтал дори някога да посетя през скромния си живот. Добре, ама Ванеса ведно с майка си, специално за целта направиха един доволно подробен маршрут, по който трябва стриктно да се водим, за да видим и разгледаме колкото е възможно повече от тази непозната за нас част на света: френски ривиери, испански замъци, та даже и планинските масиви на съседна Андора са включени на някакъв етап от екскурзионната ни програма. Само след седмица и точно по това ранно следобедно време, ние вече ще сме се курдисали по канапетата на международното летище Бризбън, в трепетно очакване на полета за Сингапур и Цюрих, след който пък ще имаме и един по-кратък до Бордо. Там ще ни очаква Ванеса, за да ни посрещне и откара в Аркашон – малко курортно селище, намиращо се само на около 40 минути път от по-големия град и административен център. Това, разбира се е само един предварителния план, нахвърлян най-грубо, който не е изключено да носи и известни неточни подробности, след като аз през цялото време на подготовката му изобщо не съм надавал нито ухо, нито пък съм хвърлял око върху неговото усвояване в дълбочина – предпочитам нищо да не знам, за да се поддържа елемента на изненадата, с цел да е по-пълна и насладата. Ето защо, на това място аз сега ще прекратя с уводните си бележки по темата, че да може и любопитството на всички четци тук да останат все така пресни, свежи, непокътнати и напращели като чифт момини гърди или един самосвал с узрели дини “Мичуринки” (т.нар. “карпузи”), брани на ранина директно от бостана в Любимец…

Иначе, в най-общ домашен и чисто домакински план, разглежданият период от време не се отличи с някакви интересни събития или моменти. За да поддържам знанията и уменията си по програмата, с която работя служебно, започнах да човъркам разни измислени проекти и упражнения, до чиито крайни резултати вероятно никога няма да опра в практиката си занапред, но така поне развивах собствената си техническа мисъл, без да ѝ давам възможност да заспи своя вечен зимен сън или пък направо да атрофира и да се сплуе от убийствено бездействие. Не съм спирал да търся друга работа и съответно да кандидатствам поголовно за нови позиции, но за сега напъните ми са абсолютно безрезултатни и напразни. Е, ако не броим едно-две съвсем пресни интервюта, които са насрочени съответно за сряда и четвъртък сутринта – така или иначе ще отида да ги видя какво правят, как работят и какви пари дават, защото напоследък се забелязва едно драстично спадане в заплащането на труда в глобален мащаб, за сметка на поголовния растеж на цените по дюкяните и на услугите из работилниците; при това отново в същия, още по-глобален мащаб. Като слушам какви идиотщини разправя Ванеса за Франция, та от сега ми настръхва козината какво чудо ще заварим не само там, ами и по цяла Европа (за България, да не говорим пък – там еуфорията от приемането на еврото все още разделя хората на два враждуващи лагера: едните цвилят от кеф, другите вият и си скубят косите, ама не от кеф; като отидем сами ще се убедим – дали ще цвилим или и ние ще има да вием като разгонени кучки на месечина). Най-големият удар за нас ще бъдат френските платени пътища, по каквито ние тук в Австралия изобщо не сме свикнали да пътуваме. При нас може да има някое платено съоръжение (най-често мост или серия от магистрални шосета), но цените им са далеч по-приемливи от европейските тарифи. Друго голямо перо ще се върти около цената на петролните продукти – по нашия край отдавна се закотвиха едни сравнително ниски цени на горивата, в рамките на около $1.55-$1.60 (нашенски валутни единици…), докато европейските им аналози се въртят в омагьосания кръг на €2 за кило мазут, че и малко повечко, а това прави близо 4 нещастни нашенски долара и дори чувствително над тях даже. Но, каквото – таквоз; щом като за всички хора положението е такова, значи същото ще бъде и за нас; няма да се жалваме сега като някоя вдовица за войнишки…

Онзи ден с Даниела ходихме до едно огромно тържище през няколко квартала от нашия. Там на една сергия видях човек да продава осветителни тела, та взех едни модерни лампи за вкъщи. Вчера цял ден рязах гипса на тавана, за да ги монтирам. Зор видях, ама ги направих – а пък какво чистене падна после, няма да ви разправям. Че не стига само това, ами понеже ги харесахме и как светят в тъмното, та сега ще дупчим и кухнята, за да инсталираме и там малко повече светлина; след това следват коридорите, защото и те са малко тъмни само със сега съществуващите плафони. Въобще, отворих си работа за дни напред, ама аз нали обичам да блъскам като вол – че то на мен акъла, щом като не е дошъл до сега, значи хич да не го и чакам даже да ми идва от тук насетне; сигурно тъй ще си и умра – като полуидиот, а на моменти дори и цял…

Миналата неделя ходихме на моабет – по това време в Бирмингам се състоя последния концерт на рок групата Black Sabbath със солист небезизвестният Ozzi Osbourne, та поводът беше именно да го гледаме, заедно с милионите останали (шашкъни…) по света. Аз естествено, изобщо не си падам по този жанр и вид музика, обаче в името на приятелите и основно за хатър на софрата, ние с Даниелчето също участвахме наред с всички във всеобщото “културно” мероприятие. Моите идоли като банда за поп музика несъмнено и безусловно си остава Deep Purple като № 1, след което може да следват отчасти баладите на Metallica, малко Pink Floyd и разумява се всичко на Веско Маринов, Лили Иванова и Емил Димитров. Обаче човек като удари няколко питиета, тутакси става безсмъртен и почва да вярва в задгробния живот, дорде не му премине махмурлука на следващата заран. Така че, ние бяхме там повечето заради веселбата, но нашите приятели се изкефиха на макс – амчи те са и доста по-младички, което вероятно е и причината да харесват такава идиотска музика; няма лошо, де.

Както вече казах, по-голямата част от светлата част на дните ми беше заета с мои лични технически творби – малко разходки, малко други занимания, но общо взето сме си стоели повечето време из дома, защото навън е доста студено и неприятно. Даже и когато пече слънце през деня, пак се усеща едно хладно чувство и мръзнещо състояние на духа – даже все по-често взехме да разпалваме и кюмюра да ни топли (пускахме си климатика, демек…), защото хич не е много комфортно да дремизгаш по цял ден между четирите стени на стаята.

Началото на следващата ми повествователна изповед и житейски пътепис най-вероятно ще започне още щом излетим от летището на Бризбън. До Сингапур ще се реем из въздуха около 8-9 часа, а пък към Европа има да се влачим със сигурност още по-дълго – ще убивам времето си с писане и зяпане на филми, докато Дани ще дреме в седалката, сгъната на осморка. Ако има нещо пропуснато или забравено да се отбележи, то непременно ще намери място още в първите страници на новия ми репортаж. Много се вълнувам от предстоящото голямо пътуване, от срещите ни с близки хора, една шепа роднинки и останалите едва неколцина верни до гроб приятели – затуй сега спирам до тук, за да не се и разрева от това мое прочувствено вълнение. Поздравявам всички, така както целувам и прегръщам всички – обичам ви, хора; страдам с вас и мисля за вас – сърцето ми е разпокъсано като взривена ръчна граната... À bientôt, j’espère… 

петък, 18 април 2025 г.

Писмо No 23 (III-IV.2025) [#3]

После краткия ни обход около крайбрежието, свърнахме по друга успоредна улица и по нея се прибрахме обратно в квартирата - беше станало почти ракиено време, а на малките акъла им беше само у тигана с пържените “кифтенца”, с каквото им бяхме обещали, че ще ги гощаваме вечерта. На връщане минахме през един супермаркет, от където купихме необходимите провизии (основният продукт беше свинската кайма, но взехме също вода и разни други дреболии). Специално за тази нарочна вечеринка, аз бях подготвил смлените предварително подправки за кюфтета, които носехме в едно пликче още от Австралия - само ги изсипах върху каймата, Даниелчето накълца една глава лук отгоре им, а нямаше и кратък миг след това, всичко вече беше готово за зареждане на печката.

Няма да разказвам за очарователния вкус на пържените кюфтенца, който се получи в крайна сметка (разбира се, че купихме и една малка бутилка с олио - та няма да ги варим у тенджерата, я!...). Младежите ядоха до насита и си облизаха пръстите на края, докато аз през цялото това време отпусках опънатите си по време на пешеходния ни туризъм нерви, поливайки ги обилно с някакъв местен ром и още по-местна Кока-Кола - превъзходна, класическа комбинация, измислена от богове за богове!...

Докато трая официалната част на тържествената ни вечеря, взехме решение на другия ден да посетим друг, подобен остров като предишния, само че намиращ се на около час път от бреговете на Playa del Carmen - това беше о-в Cozumel/Косумел. Последният беше значително по-обширен по площ от Isla Mujeres, с приблизителни размери от 50 км дължина на 15 км ширина. Това разбира се, са усреднени величини, след като островът далеч не е и със съвсем идеални форми, но пък сега за +/- някой и друг километър няма да се хващаме за гушите, нъл’ тъй... На ден през всичките тези островни образувания преминават хиляди, ако не и десетки хиляди туристи - посещаемостта им започва още от ранни зори, за да завърши току по мръкнало. Всичко живо иска да яде, да пие, пикае, сере, оставя купища боклуци след себе си, които бедните мексиканци събират най-старателно (главно посредством метли от вършина и на ръка...), увиват и ги тъпчат в чували и така се придвижват към следващия събирателен пункт. Допотопна работа, мръсна, неблагодарна, трудоемка и вероятно възможно най-ниско платена. Само че нали и гладно не се стои, повечето от тях имат по 2-3 детски гърла да изхранват, башка от жената (която също работи, разумява се...) - така че, на обикновените хорица хич не им е лесен живота, чието качество понякога (пък и доста често, а не само понякога...) е принизено до такъв социален минимум, който за нас, дето сме уж по-цивилизовани направо не е за вярване и трудно се възприема като “нормален”…

Тъй като този остров (Косумел), както вече отбелязах беше значително по голям от “женския”, там също решихме да наемем една кола, с която да го обиколим на длъж и на шир, с надеждата да видим колкото се може повече от местната природа, както и да се сдобием с повече впечатления, които да споделя с всички вас. Речено-сторено, както пишат авторите на детските приказки - намираме едни делегати, които със сетни сили успяхме да убедим, че излишни пари нямаме за безразборното им харчене и че ако не ни дадат возилото за $80, вместо за $100, колкото искаха те, отиваме да търсим други търгаши. А пък там - търгаши да искаш, бако; от всякакъв местен вид и калибър: кои предлагат екскурзии из острова, кои искат да те возят с лодка из морето, кои дават коли под наем - една невероятна сбирщина от цигания, пазарлъци, купища с кич (на които викат “сувенири”) и шарен до обезумяване свят.

След проведените мъчителни преговори и попълването на приемо-предавателните формуляри, няколко минути по-късно ето ни пред депото за получаване на возилото. Иззад кьошето се задава обаче едно съвсем неопределено “нещо”, което много трудно можеше да се нарече “автомобил” - въпреки, че на пръв поглед изглеждаше баш като такова: олюскано и вдлъбнато отвсякъде, ръждиво до безобразие с трудно различим цвят на боята (е, поне на местата, където все още се беше запазила горе-долу цяла и не беше олющена до тенекията). Единият фар виси някак си странно на една страна, но все пак ден беше - защо пък да ни трябва и фар (демек втори, след като вече имаме един, който така или иначе не свети). Това до тук, само на външен вид и бегъл оглед - влизаме и вътре: първо имаме две врати, а отзад е тясно като в бебешка количка; задно стъкло няма – вместо него е вързан един найлон. Таван също няма “колата” - същият найлонов гюрук продължава и напред, привързан с тел и свински опашки към колоните на предното стъкло, което също беше напукано и разцъфтяло на всички посоки като майска роза през Април. И странични стъкла липсват, продължавайки с нямането - това добре; жега е все пак. Долу по пода зеят дупки, през които се вижда асфалта, при което никой не е сигурен дали пък на някой трап по пътя, седалките няма да пропаднат надолу и да почнат да се суркат по настилката барабар с нас. Отвътре вече погледнато, колата пали, тръгва и върви - това го доказахме през близо 60/70-километровия пробег, който направихме с нея по крайбрежието на острова. Имаше 5 скорости + задна, които функционираха безупречно. Трудно беше да се прецени само с каква скорост се движехме, защото нито един от уредите по таблото не работеха.

Заредиха се капан след капан, един през друг предлагащи разхладителни напитки и подкрепителни мезета - на маси и столове, зарити до средата в пясъка на плажа. За една пиклива бира обаче, пясъчните главорези деряха по 90 песос - подаваш им стотарка, с надежда уж да ти върнат ресто, обаче ония викат, че бакшишът бил заради “обслужването” им и не влизал в ценоразписа на заведението; да хванеш шмайзера, че да ги подкараш наред от бармана до лакея, който ти хвърля метани доземи още на входа и те кани най-галантно да им посетиш кръчмата. Колкото повече слизахме към южната част на страната, нахалството на мексиканците и съответните цени на техните стоки и услуги се повишаваха по геометрична прогресия. След изпиването на тази мизерна бира (равняваща се по стойност на десетина австралийски долара...), разбрахме че покрай този красив плаж нищо позитивно не ни чакаше - направихме няколко снимки на красивото Карибско крайбрежие и полека-лека започнахме да се придвижваме обратно към по-централната и населена част на острова. Върнахме колата, теглихме им по една дърта и къдрава майна на всички местни джамбази, ангажирани с този срамен и нечестен бизнес и продължихме разходката си пешком. Не за друго, ами мръсните гавази едни снимки ти показват, когато те молят на пътя да вземеш колата именно от тях, а пък в действителност возилата им се оказват в съвсем окаяно състояние, събирайки и трупайки разочарования едно след друго. Тук, разбира се, искам много добре да бъда разбран от всички, които четейки настоящата ми изповед, ще си кажат веднага: “Ебати скръндзата е тоя, всичко му е скъпо, не иска да похарчи и един лев - копелето му свидливо, още габровско...” - все такива негативи и все в тоя ред на мисли. Бързам обаче да отвърна със съвсем противоположното си мнение и то не в моя защита (защото на мен отдавна вече хич не ми и пука даже какво някой е решил да си мисли за моята скромна персона...), а наред с това да направя един анализ на ситуацията, в следствие на която ние предприехме това грандиозно, неповторимо пътуване.

Живеейки в силно развит капитализъм, при едва удържащ се растеж на цените, особено през последните 2-3 години, на човек в един момент му писва непрекъснато да се съобразява с инфлации и ниско заплащане, с покриване на непредвидени разходи в размер на хиляди подир домакинство, къщи, коли и т.н. и т.н. - на същият този нормален човек му се иска да избяга за кратко от този адски бяг по надпревара с времето и обстоятелствата и според финансовите си възможности да се скрие някъде, където да си отдъхне от всичко това. Да поживее известно време без сметка, да харчи на воля за каквото му душа сака и за кратко да се почувства Човек, а не някаква си шибана социална единица - пък била тя живуща и в такова, уж по-напредничаво общество. Имайки предвид тези факти, индивидът избира дестинация и държава, където тази му най-човешка потребност да бъде най-лесно изпълнима и задоволена. По абсолютно същите причини хората предпочитат почивка в Турция и Гърция, вместо да се ядосват с разни уродливци по Слънчев бряг или Златните пясъци. Такива са предпочитанията и на онези, които отиват в Тайланд, Виетнам, Бали или Фиджи - австралийците например буквално се разцепват от свинщина (разбирай ядене, пиене, пушене, курви и т.н....), веднъж излезли извън строгите ограничения на собствената си държава и попаднали в някоя от изброените по-горе. И защо мислите, че е така - ами просто, защото е безумно (многократно...) по-евтино всичко, отколкото при нас. Ние не случайно избрахме Мексико като такъв пристан на безгрижието и частичните своеволия, защото суперлативите за тази държава насочваха вниманието ни именно в тази посока - отделно от екзотичната природа и главозамайващите красоти, на които ежедневно ставаме свидетели (постепенно в материала ще се спирам и на тези впечатления, които ще ни останат за цял живот). Всичката информация, която изчетохме и с която предварително се запознахме, недвусмислено посочваше именно Мексико като такова място: хем евтино, хем красиво, хем пък и всичко останало. Е, оказа се малко не съвсем така, особено с масовото комерсиализиране на абсолютно всичко, за което всеки от вас може да се сети: хиляди хора дневно протягат ръце и подлагат шепа за бакшиши, отделно от стандартните ценоразписи. Втурне се някой да ти измие джама на колата, дорде чакаш на светофара - чака после да му снесеш; носача на куфарите в хотела също - нищо, че аз не го ща да ми помага, защото си се справям най-отлично и сам. Отваря ти вратата някоя тетка на супермаркета - хайде и на нея някоя стотинка; след касата в супермаркета стои друг безделник, който пък ти пълни торбите с покупките - той също чака милостиня. А пък за ресторантите им да не говорим - дали плащаш с карта или в брой, бакшишът от 10% или 20% (по избор) е задължителен и много рядко може да се избегне. На всичкото отгоре разплащането с банкова карта генерира 5% комисионна, която отива директно в държавната хазна и нея сайбията изобщо не я вижда. Качиш се на автобус - на слизане ще сайдисаш с нещо шофьора; екскурзия вземеш някаква - освен дето си си я платил като поп на почти двойна цена, заради факта, че не си местен, признак на добро разположение е да хвърлиш някой грош и на екскурзовода. Амчи аман, бре – аман, мамка му ебаси! Ей го, на - пресен пример. Качваме се вчера на кораба да отплаваме към острова - сядаме на най-горната палуба, да се любуваме на гледки и красоти. Таман тръгваме и двама чалгаджии подкараха песни и танци на народите; хубаво свириха и пяха хората - от сърце, дето се вика. Обаче малко преди да акостираме на пристанището и те пуснаха един калпак измежду пасажерите, та всеки от нас да си плати за концерта, така да се каже. С тази разлика, че аз не съм молил никого нито да ми свири на ушенце, нито да ми отваря портите пред мен, нито да ми мъкне куфарите, нито да ми лъска колата кога трябва и кога не трябва. Най-много мразя да плащам за услуга, от която нямам абсолютно никаква нужда - за мен това е обирджилък, пък вие си мислете каквото искате за мен. Ако помоля някой да ми свърши някаква работа – ма буйрун ефенди, молим заповядайте; проблеми няма и ще си платя за стореното. Ама да ме изнасилват така за тоя, що клати шумата в гората – ‘айде ресто шерибрендито, че не сте познали нещо с кого сте тръгнали да се задявате, комуто и космически лъч не можеш да ръгнеш в гъза! Така - не знам защо написах всичко това, но понеже много ме хвана яд по вечеря, та се отплеснах малко. Е, няма пък да го трия сега, че да ви правя кефа - щом съм си го помислил, значи е било истина - на който не му харесват моите анализи, нека да подминава скучните пасажи...

След като върнахме бричката в депото и след като им хвърлихме всичките си възможни клетви по адрес на стопаните, както вече казах разходката ни продължи на собствен ход. Влязохме за кратко в едно заведенийце на централната улица, където попълнихме изхабените си в нерви и притеснения калории - бири, чипс, местни мексикански боклуци и други подобни талаши на основата на папурените зърна, джуркания черен боб, мазила от авокадо и изделия от най-популярното в Мексико царевично брашно, сякаш сме някакви пуйчета, дейба! В късния следобед се натоварихме на кораба за обратното ни плаване към брега. Този път обаче седнахме вътре, където музиканти липсваха и нямаше кой да ни надува главите с гайди, зурни и гъдулки от местен, мексикански характер (разминахме се и с бакшиша, този път - но пък иначе, една такава корабна променада за около 30-40 минути плаване до отсрещния бряг и връщането на изходна позиция, стъпи по около $60 на глава; отбелязвам само - не, че се оплаквам нещо, сакън...)

Стъпили вече обратно на твърда земя, ние отново се разделихме по групи на интереси: младежите хукнаха по разни техни пазари и тържища, защото пристанището се намираше точно в края на главната улица на града - а цялата ни екскурзиантска група все още се намира на територията на Playa del Carmen, ако ми следите мисълта. От там, Даниела и аз подпалихме джапанките за обратното ни връщане до квартирата, а пък Ванеса и Дилън останаха да се разхождат по центъра на града. Техният хотел и без друго се намираше в централната му част, докато ние бяхме през двадесетина преки улици по-надолу - вървяхме около час може би, но стълпотворението от народ и олелията по “стъргалото” бяха толкова интензивни, че на мен направо ми се зави свят да заобикалям всеки отделен индивид, втурнал се стремглаво незнайно за къде и бързащ така, сякаш е дошъл края на света.

Градът, разположен току на брега на Карибско море наброява около 370,000 жители - за мащабите на Мексико, вероятно това е сравнително по-малко населено място, спрямо размерите на другите му градове. Пък и така, както се въртим предимно все около централната градска част, трудно може да се прецени колко надалеч се простират границите му - но определено можем да го причислим към по-внушителните курортни центрове, с каквито този район на държавата буквано е наситена, че и преситена. На път за временния ни бивак, решихме да минем и през супермаркета за частично презареждане на провизиите и главно да взема едно шише ром, че да потисна душевните си напрежения, които се появиха у мен след целодневното ни скитане по острови и кръстосване на улици. Даниела купи вода, някакви бисквити, шише Coca-Cola (щото пък, какво тук значи един чист и прост ром, без да бъде удавен в напитката на зловещия американски империализъм, нали така другари?...) и вече заедно се придвижваме към касата да плащаме. Цъка оная кака, щъка по копчетата и на края махна рома от купчината с покупките - бря! Е, ся си еба Гана дроба, дет’ викат по-начетените с по едно-две ви’ши, башка ПУЦ-а. Аз стискам шишето и го връщам на касата за отчет, а оная пак ми го изтръгва от ръцете, отстранявайки го по-далеч от лентата - нещо ръкомаха, показва си часовника и вика: “Cinco-cinco” (цинко-чинко, демек пет-пет, в превод от испански - по смисъла на факта, че било вече станало, че и подминало 17:00). Ами то вярно, че часът вече минаваше 18:00, ама пък и на коя тиква да ѝ дойде на ума, че на ония вагабонти не им дават да пият твърд алкохол в неделя вечер и поради тези сурови и драстични причини, след 17:00 всеки неделен следобед шишетата с водка, ром, уиски и текила се замразяват и не могат да напуснат магазина. Ебаси реда и дисциплината, бако! - разбрах проблема, приех го хладнокръвно и без излишни драми, мислейки си наивно, че ще отида отсреща в деликатесния дюкян, където е малко по-скъпо, но пък ще си купя заветното шишенце за поминаване на вечерта. Да, ама пак не - там също в 17:00 савакът беше паднал и никакви молби и театрални водевили не помогнаха да склоня продавачката към маркирането на едно шише уиски. Тук е мястото да отбележа със задоволство, че принципно алкохолът в Мексико е сравнително евтин, сравнен с парите, които ние пръскаме подире му в Австралия – едно от малкото положителни признаци на мексиканската териториална цялост. Например, шише 0.750 л някаква световно неизвестна марка местно уиски “Wallace”, в деликатесния магазин струва 175 песос (едва под $17, обърнато в нашенските обезценени до безумие долари) - такива цени в Австралия не съществуват - при нас тези артикули почват от 45-50 долара и нагоре, а в зависимост от известността на етикета им пред света и годините, които уж са отлежавали напитките, цената им може да достигне и трицифрените числа биля. Другото пък, за което всъщност ни беше борбата и водихме войната в супермаркета, струваше само 115 песос (десетина-единадесет долара - че и цяло кило беше, пущината; направо да полудее човек от любовна мъка!)...

На края стана напълно ясно, че вечерта в неделя вече нямаше никой, който да ни продаде нещо, с което да разширим вените и да подобрим циркулацията на кръвообръщението си - подвихме си опашките и се прибрахме в колибата. В този бивак разполагахме с котлони - опържихме си по едни яйца със сланина и малко лук, ударихме по някоя и друга ледена бира от хладилника, след което се отдадохме на почивка и здрав сън. Добре, ама на мен акъла ми цяла нощ беше у шишето с рома, което така безславно изоставихме след себе си в магазина (пък може и някакво уиски да беше – ама нали няма да абсолютизираме сега и да се хващаме за вида и марката...), та на ранина Даниелчето изприпка да купи едно шише от въпросния артикул, покрай нейното задължително и традиционно кафе от дюкянчето на ъгъла, разбира се. Малко след това децата дойдоха да ни вземат с колата и ние продължихме пътешествието си към следващия град по предварително набелязаната ни екскурзионна програма.

През цялото време Ванеса проучваше през Интернета какви забележителности можем да видим по пътя, които да не изискват големи отклонения от стандартния ни маршрут. Така тя се натъкна на някакви местни “cenotes” (сеноте или сенотес, ако са повече от една...), за които аз не бях и чувал дори. Оказа се обаче, че наред с разкопките, древните селища и пирамидите на Маите, тези “сенотес” също се радват на огромна популярност - както сред туземското население, така са много предпочитани места за посещение и от страна на милионите туристи, прииждащи в Мексико. Тези самородни природни образувания представляват единични или серия от няколко дълбоки дупки, пълни с прясна изворна вода - кристално чиста и бистра като сълза. Водите им извират някъде из дълбините на земята, пълнят тези огромни трапове в скалистите цепнатини, след което по други неведоми подземни пътища изтичат на някъде - най-вероятно към намиращите се в близост морета и океани. Входната такса за тези естествени природни басейни варира, в зависимост от самата околна среда: най-често около по-големите и обширни езера са построени малки хотелчета, бунгалца, има някакво мижаво ресторантче и принципно хората, които биха отишли на такава почивка трябва да имат доста примитивни изисквания, след като условията там са по-близки до природата и пещерния начин на живот, вместо човек да очаква някакви гъдели и излишен лукс. Посетителят трябва да бъде подготвен за цени на входните билети от 100 до 250 песос на глава, като за дребосъците има известни финансови облекчения - които не важат за пенсионери като нас обаче; проверено и доказано. Тези водоеми отвсякъде са заобиколени от гъста, гориста растителност и никой не би и предположил дори, че там може да има такива зашеметяващи, спиращи дъха красоти - освен ако не лети над тях с балон.

Съгласно подадената навреме информация от нашата “екскурзоводка” (в лицето на Ванеса...), отбиваме от пътя, паркираме колата и след плащане на съответните входни билети, влизаме в гористата местност. След няколко минути по пътеката, ето ни пред първото cenote - народ, глъчка, дечурлига, скачане във водата, плуване и т.н. Основния “басейн” беше дълбок около 3-4 м и от една скала всички скачаха долу като пощръклели. Бистрата вода позволяваше да се видят и най-дребните камъчета по дъното, само че то беше доста надълбоко и почти недостъпно без помощта поне на плавници. След знойната жега, която ни съпътства неотлъчно още с нашето първо кацане на летището в Мексико, потапянето в разхлаждащите води на изворите беше нещо като да ти вдъхнат втори живот. Водата беше хладна, но не студена - нито пък топла като чай, каквато е при нас в Австралия; нямам представа за градусите ѝ, но бих я сравнил с черноморската през лятото - уж изтръпваш отначало, докато влизаш в морето, но после свикваш и на края чак не ти се излиза от кеф.

Пличкахме се из водата няколко часа, след което продължихме по пътя към крайната ни точка за деня - град Tulum/Тулум, който се явяваше и най-далечната дестинация като отстояние от началото на тази наша, толкова налудничава мексиканска авантюра. За разлика от всички останали, посетени до сега, това населено място има най-ниска стойност по многочисленост на населението, макар демографските данни да са малко противоречиви: едни източници посочват едва 27,000 жители, други пък сочат 48,000. Така или иначе, мястото е изключително популярно и годишно се посещава от около 600-700 хиляди туристи. Но, за всичко това - малко по-късно...

Децата оставиха първо нас, за да се настаним в нашия хотел - техният се намираше на десетина минути път от там, но за ходене пешком изобщо не можеше да се мисли. Свързващите вътрешни улици минаваха през нещо като катакомби, каквито най-вероятно няма нито в циганския квартал на Казанлък, нито в славното пловдивско Столипиново, най-малко пък у Факултето на тъй нашенска и близка до сърцата ни, столична София. Изровените като при бомбардировки траншеи по пътя, трябваше да бъдат заобикаляни ту отляво, ту отдясно с риск да се скочи у някоя по-дълбочка яма, от която могат да те изтеглят само с булдозер - и този лунен пейзаж е в така да се нарече “идеалния център” на градеца или много близко до него. От изкопите по улиците (ако тези диви сокаци изобщо можеше да се нарекат така...), обективът на впечатленията ми се мести върху порутените и полуразпадащите се колиби на местното “малцинство” (като не изключвам, това да им е било и мнозинството): кучета и котки се разхождат из пепелака, а невръстни голи и боси деца търчат подир тях и всички заедно се рият в прахоляка. Пред всяка колиба стои по една булка и нещо човърка - коя готви, коя пържи нещо на огъня връз тенекия, срязана от дъното на метален варел; друга пък пере в изгнило и проядено от червеите дървено корито още от ерата на “Татул”, “Снаха” и “На браздата”, взети заедно - такава мизерия, такъв пещерен примитивизъм сякаш не бях виждал не в България, ами и в циганска Румъния даже, когато последната се намираше под топлите грижи на Partidul Comunist Român и в грижовните ръце на бащицата им, tovarăşe Nicolae Ceaușescu. По време на двудневния ни престой в този град, бяхме принудени да минаваме през тези съборетини няколко пъти, просто защото други артерии към хотелите ни нямаше - специално към този на младежите. Нашият все още беше в процес на строеж или на основен ремонт и такива грозни картини се виждаха само откъм задната му страна. Иначе самият комплекс беше чист, поддържан, на сравнително оживено място, обаче обратната страна на медала беше нещо смразяващо. Подобно беше положението и с хотела на малките - също нов, лъскав и чист, обаче докато стигнеш до него, можеш да си проклинаш дните, в случай че загубиш някое търкало на колата из многобройните шанци и трапове по пътя.

Щом се настанихме в стаята, аз слязох долу в басейна да се изкисна и да свлека кирта от себе си, докато буля ви Дана ошета и втаса едно-друго с багажа. Разбрахме се, че този път ние ще гостуваме на младежите, след като в тяхното апартаментче имаше готварска печка с фурна и котлони, голям хладилник и съответната посуда. Привечер всички заедно излязохме на градски обход из супермаркетите на града, за да напазаруваме някои неотложни провизии от първостепенно значение; бира например, малко яйца, салам и задължителната кайма, защото те пак искаха да им направя кюфтета. Голям зор видях, докато намеря и подходящите подправки - на черния пипер мексиканците му викат “pimienta negra”, обаче проблемът се разклони, когато трябваше да обяснявам дали го искам смлян или на зърна; т.е., “molida” или “granos”, ако някой тук се интересува и от познанията ми по испанска реч. Иначе с кимиона нямахме затруднения, защото наименованието му се оказа с международно звучене и значение. В крайна сметка набавихме всички необходимости и се прибрахме в хотела на младежите. Там последва кратка вечеринка, но този път кюфтетата ми не станаха хубави, поради липса на някои важни съставки, които не успяхме да намерим в магазина. Така или иначе, не си легнахме гладни - което беше и основната цел на мероприятието. Късно вечерта децата ни закараха до хотела, за да продължим похожденията си веднага от сутринта на следващия ден.

Колкото повече отивахме на юг, толкова по-чувствително цените на всичко се повишаваха до стойности извън здравия разум. Цялата брегова ивица с местата за плажуване по пясъка буквално е окупирана от хотели, бутикови магазини и всякакви други дюкяни, а подстъпите към плажа минават само през тях. Цялото място представлява тесен пясъчен провлак, с един единствен път, полуразбит но все пак асфалтиран, силно наподобяващ старото шосе, свързващо Китен, през с. Лозенец и стигащо до Мичурин (днешно Царево) - говоря конкретно за ерата през около ранните 70 години на миналия век, макар че тъдявашните ми спомени датират от много по-отдавна. Спиране или паркиране на автомобил встрани от и без друго доволно тясното шосе не е възможно главно поради две причини: такива свободни площадки просто няма, а всяко подходящо за целта място е превърнато в платен, дебело платен паркинг. Цените по тези силно прашасали и насипани с трошляк паркинги варират между 15 и 20 долара (тук вече говорим за по-скъпите американски кинти), но в случай, че на човек му се прииска да вземе всичко наедно, трябва да направи масраф в съответното заведение от минимум 60 долара на глава, за да се радва на свободен достъп до плажа, със съответните му чадъри и шезлонги, паркинг за колата и т.н. На такава свирепа и бясна комерсиализация в абсолютно всички сфери на туристическото дело аз до сега не се бях натъквал, но това което видях тук с очите си, направо надхвърли всякакви мои очаквания за безпощадно дране на кожи.

За деня беше планирано посещението на някакво древно, историческо селище на Маите, като само за входни билети дадохме по около 40-45 долара на човек. Е, разбира се това включваше известни “бонуси” под формата на безплатен транспорт в комплекса с едни електрически бъгита, излаз на плажа след изтощителната променада покрай камъни и пирамиди, както и една разходка с лодка и гмуркане с маски и шнорхели, наблюдавайки подводните красоти на местния риф. Едно на друго, всички тези атракции си заслужаваха цената, но към общата сума, на някои от местата се прибавя и една съвсем отделна такса, наречена ласкаво “федерална”, която нямала нищо общо с основното ценообразуване за съответната атракция. Този законен държавен налог възлиза на около 10-15 долара, отново на човек от населението, с които средства според мен Мексико поддържа един огромен, масивен контингент от силов апарат, възлизащ вероятно на една трета от собственото му население. Значи това полиция, жандармерия, гардове разни и истински военни подразделения циркулират денонощно измежду народа, с пълно бойно снаряжение и дебнат буквално от всеки ъгъл. По-тежко въоръжените групи се движат с открити джипки, като отпред в кабината са двама, а други четирима се возят в каросерията на пикапа - те са винаги прави и с ръка на спусъка, готови за стрелба, ако и това се наложи. Подобни гледки се виждат, както в големите и малки градове, така и по селата, както и по пътищата между тях. Постовете им са чести и евентуалното префучаване покрай тях с бясна скорост е невъзможна: за целта, на тези участъци шосето се стеснява и лентите на движение се свиват до една; т.нар. “легнали полицаи” са толкова високи, че ако имаш глупостта въпреки всичко да не намалиш скоростта, близка до пешеходната, рискуваш да изгубиш или предния, или задния си мост на колата, а пък вътре в купето всичко става на каша. Такива бабуни по пътищата са направени по улиците на всички населени места - таман минеш едната и уж се засилиш да си вървиш по пътя, веднага след това идва друга подобна, пред която също трябва да намалиш до минимум, ако не искаш да се разбиеш на парчета. По този начин проблемът с ограниченията на скоростта специално в населените места е решен кардинално – дори джигитите ги спазват, най-стриктно при това…

Така, след като платихме всички възможни входни такси и особено пък оная, федералната, с която допринесохме така чувствително за повишаване сигурността в държавата, най-после влязохме в етнографския център на открито - отделно от всичко, жегата него ден беше разтопяваща, разлагаща и размазваща, както междувпрочем всеки Божи ден у та’а, вече толкова много шибана и ненавистна, циганска държава. Разходката ни из руините продължи около два часа, след което време вече ние буквално бяхме каталясали от умора. Независимо от всичките несгоди и негативи, с които се сблъскваме ежедневно в отсамната част на света, трябва да се признае, че древните мексиканци - демек Маите, са били доста начетени, умни, образовани и много, ама много напред с материала. Такова масово и уникално строителство са имали, а пък отпреди стотици, че и хиляди години. Според историческите документи, развитието на тези индиански племена е регистрирано около 8000 години преди Христа, които в продължение на следващите 60 века непрекъснато са се доразвивали във времето. Този техен период все още се намира в зоната на първобитните хора, като наченки на по-разумните техни потомци започват да се появяват през доста по-късния стадий на човешкото им развитие - аналите сочат времето около 2500 до 2000 години преди Новата ера. Някаква по-активна и съвсем човешка дейност у тях се заражда чак след други 10-15 века, когато Маите започват да отглеждат типичните за бита им култури: боб и царевица, люти чушки и тикви. Наред с това се изучават да пекат глина, от която произвеждат и първите си глинени съдове - които между другото ползват и до днес, особено пък по селата. На една от екскурзиите ни обясниха, че маите не спят в легла, ами в окачени на тавана хамаци и по двойки - един срещу друг. През отворените врати на селските им къщи те се виждаха съвсем ясно и нагледно, като доказателство на онова, което действително ни разказваха за техните навици и приумици. Спонтанно тук изниква и въпроса: а като как са се размножавали, например? – вероятно директно на пода за по-удобно, защото у тоя хамак, прегърбен и изкорубен на осморка, копулацията едва ли е била възможна (бележката моя, погледнато от собствен, чисто биологичен ъгъл)…

След подробния обход из древните разкопки в селището на Маите, слязохме долу на плажа, достъпът до който също влизаше в цената на входния билет за комплекса. От там пък трябваше да ни качат на лодка за една кратка разходка по крайбрежния риф, с включено и половинчасово морско, предимно подводно приключение. Тази процедура стана доста бързичко, понеже тъкмо се бяхме събрали хора за една ладия (десетина души, не повече). Раздадоха ни специални спасителни жилетки, които като се облекат човек може да стои на повърхността на водата с часове и не може да потъне - средство за сигурност и предпазни действия, в случай че някой не умее да плува. Закараха ни навътре в морето, може би на не повече от 500 м от брега, връчиха ни и по един комплект плавници, маска и шнорхел, след което ни нахвърляха във водата. Даниелчето остана на палубата, защото тя изпитва известна страховитост от съприкосновение с живата природа: водорасли, малки рибки, по-големи риби, костенурки и остатъка от подводната флора и фауна. Иначе нашето подводно приключение започна тутакси с потапянето ни - видяхме множество корали, красиви скали и изобилие от костенурки с всякакви размери. Явно, специално последните обитават точно тези части на Карибско море и за този район са една от най-големите атракции на подводния му свят. След като обиколихме рифа по няколко пъти, покатерихме се пак в лодката и няколко минути по-късно акостирахме на плажа. От началото на деня до този момент бяха минали вече доста часове и екскурзиантската ни програма наближаваше своя закономерен край. Придвижихме се към колата и се прибрахме в хотела, за да я довършим напълно в басейна почти до падането на мрака. Ние с Дани отново бяхме гости на младите, заради използването на кухненския им бокс - хапнахме пак, сръбнахме и късно вечерта се прибрахме в нашия хотел.

За следващия ден също вече имахме набелязан план, който следвахме много стриктно и неотлъчно. В програмата беше включено посещението на още едно “сеноте” (cenote, както му викат местните). Тези карстови извори така или иначе бяха по пътя ни към следващата атракция за деня, та рекохме да видим колкото е възможно повече по трасето. Тази водна яма беше значително по-внушителна от предишните, които посетихме - от брега беше трудно да се прецени каква е големината и обширността на тоя естествен водоем, но пък леководолазите, които за момента изследваха дъното пред нас казаха, че дълбочината специално в тази точка била някъде около 7 м. В същото време по дъното се открояваше всяко малко камъче, листенце и дребни рибета в такива подробни детайли, сякаш всичко това беше един огромен телевизор или екран в киносалон. Съжалихме, че не разполагахме с маски и шнорхели, за да се потопим в подводния свят на това уникално място. Вместо това скачахме от площадката като подивели свинки и беше голям кеф. Е, само аз и Дилън се хвърляхме като пощурели - Ванеса и Даниела не се натопиха, понеже водата им се струвала малко ‘ладна и им било много дълбоко.

Като се навилняхме на воля, продължихме по пътя към едно съседно село, от което се отивало към някакви лагуни със сладка вода. Спазарихме екскурзията за трима ни, по 900 песос на глава (абе те искаха и доста повече, но ние успяхме да намалим малко от цената, понеже не им минаха номерата цигански и мексикански). В един момент, аз не ги обвинявам, хорицата - те също са слуги на своя по-голям господар и на мен бесовете ми повече са насочени именно към него, отколкото към тях самите. С тази разлика, че оня гавазин се крие някъде по сенките и се натиска с горещи мексиканки, докато робите му разкарват туристите по лагуната, лапат мухите и ги хапят комарите; тъжната истина за бедния Homo Sapiens. Разбира се онова, което предстоеше да видим и да преживеем на тази наша екскурзия, напълно покри всички масрафи, с които се бръкнахме в джобовете и за пореден път олекнахме с още малко - специално във финансово отношение (защото пък, като живо тегло все още сме си досущ същите - е, забелязва се известно разхлабване около кръста и минаване с по една дупка на колана по-навътре, но това е само временно явление, опасявам се).

Паркирахме колата в сянката на една горичка и след като повървяхме десетина минути по прашната пътека, ето ни вече на брега на лагуната. А пък последната беше голяма, колкото някой нашенски язовир - Искър, Доспат или Студен кладенец (а не е изключено площта ѝ да се равнява и на сбора от трите - знам ли.) Нашият “капитан” ни чакаше в лодката - натовари ни и поехме по лазурните води на лагуната. Около бреговата ивица дълбочината ѝ не е голяма (само 2-3 м, че и по-плитко), обаче само някакво известно разстояние по-навътре, дъното се отдалечава на повече от 20 м дълбочина. Водата беше топла, синьо-зелена, синкава на места, в зависимост от отражението на слънчевите лъчи, сенките на облаците и разни други природни фактори. След като направихме един широк кръг около лагуната, стигнахме до място, където брегът се стесняваше до размер, през който едвам можеше да се провре една ладия. Преди много, много години, този провлак е бил прокопан с цел тесните канута на островитяните да преминават през него, които са пренасяли всякакви стоки от брега на морето към вътрешността на сушата. Стоките са били единствената разменна валута/монета за тези древни, праисторически времена - храни, дрънкулки, тютюн и разни други подобни. Туземците пък са предлагали техни “произведения”, дялкани от камък или дърво статуетки, божества, вероятно момичета, жени, лодки и т.н.; по избор - кой, каквото търси и което му трябва.

След като минахме през тесния провлак, обрасъл с лиани и дива растителност като в джунгла, намерихме се във водите на друга подобна лагуна, но значително по-малка като размер. От нея вече тръгваше една река, не много широка, която след лъкатушене покрай дюните в разстояние на 12 км, най-после се влива в морето. На практика това е бил по-широкия воден път на търговците от съседните племена и държави, които са правили алъш-вериш с местното, туземско население - в случая Маите. Течението на тази река се влачи със скорост от 4 възела и именно там настъпи най-големия кеф и емоция. След като и тук ни раздадоха по една спасителна жилетка, напускаха ни в реката да се движим на собствен ход до следващата лодкарска “станция”, намираща се на километър и половина от горния ѝ край. Това преживяване комай беше най-интересното от всички до сега. Е, принципно всяко беше интересно, разглеждано за себе си, понеже носеше своята неповторима уникалност - като архитектурни паметници, исторически места или нещо друго. Обаче спускането надолу по течението в приятно топлата вода на тази река беше нещо, което не може да се опише с прости изразни средства; ебаси му и кефа, майна! - както би възкликнал всеки истински филибар и изобщо не би бил далеч от истината. Променадата ни трая около 40-45 минути и удоволствието на всички ни беше неописуемо. Е, Даниелчето малко попищя-попищя, дорде най-после разбра, че всъщност с тези спасителни жилетки човек изобщо не може да потъне. Тя за малко щеше пак да остане на лодката, ама всички ние настояхме да скача във водата и тя за наш хатър най-после кандиса. После обаче беше горда от себе си за проявената смелост, ама отначало много я беше страх.

След около час, човекът с лодката дойде да ни прибере обратно, защото по-надолу по течението не можело вече да се ходи. Появявали се нататък разни крокодили, змии, хищни пирани и всякаква такава гад, срещата с каквито естествени представители на мексиканската фауна не би представлявала никаква приятност за човека. От това място през тресавището имаше дървена пътека, по която на връщане минаха Ванеса и Дилън, докато ние с буля ви Дана предпочетохме да се возим - след тая наша наслада с плуването по реката направо не ми се мърдаше на никъде, нито пък ми се правеха излишни движения. Върнахме се по същия обходен път през лагуната и провлака до горната ѝ част. Тук пояснявам, че двата водоема са разположени на различна надморска височина и разликата от денивелацията е само 10 м, но пък явно тя е достатъчна да предизвика изтичането на водата от горното езеро до нивото на морето. След завършване на разходката, качихме са на колата и се прибрахме в хотела. Последните топли и слънчеви часове от деня отново ги изкарахме на хладно в басейна, след което се качихме в стаята за прощалната ни вечеринка и в този мексикански градец...

... 02.04.2025, 18:30 местно време - USA, летище Los Angeles. Само преди час-два нашето малко сладко Неси излетя за Париж, докато ние с майка ѝ ще извисим по канапетата на чакалнята още едни 4-5 часа, докато стане време и за нашия полет до Сидней, планиран за 23:30. От там насетне ще ни очакват дълги и предълги, 15.5 най-шибани летателни часове, а особено с последното разсрочване на полета за още по-късен час, изпускането на другия самолет за Бризбън вече ще бъде напълно гарантирано - което пък ще ни дойде просто като последен лайнян капак на всичко до тук. Но, майната му - важното е да сме живи и здрави, а най-вече дечицата ни да са добре. С това кратко въведение в обстановката, сега продължавам прекъснатата си мисъл от предишния информационно-пътеписен абзац.

След като изкарахме няколкото дни в Tulum, следващата ни и последна точка от нашата пренаситена екскурзионна програма, беше историческото селище Valladolid (едни от местните му викат “Ваядолид”, други го зоват “Валядулид”, а ние си му казваме Валадолит, понеже нищо не разбираме и така най-много ни приляга на езика). Всъщност, древният град на Маите, който ние обезателно имахме за цел да посетим, се намира в непосредствена близост до града, но за да можем да видим и това уникално място под слънцето (считано за едно от Седемте чудеса на света), трябваше да се установим на конак в съседното населено място. Разкопките и руините, оставили толкова много исторически ценности след себе си се намират край Chichén Itzá - значително по-малко градче в околията (по-скоро средно голямшко село), но понеже ние разполагахме с кола, придвижването ни от едно място на друго беше изключително лесен и приятен процес (благодарение на “зетя”, разбира се - който с готовност нае автомобил за десетина дни, а пък ние от наша страна го зареждахме с гориво, за да сме квит). Мексиканският Valladolid (пояснявам нарочно, защото такъв едноименен град има и в Испания), наброява около 60 хиляди жители, докато испанският му побратим е значително по-голям със своите 300,000 души. Нашата мисия обаче беше насочена към праисторическото селище на Чичен Ица (въпросната Chichén Itzá демек, за която вече споменах напред). За всичко това обаче ще стане дума малко по-надолу в репортажа, защото ние все още не бяхме напуснали Tulum, така да се каже. Децата искаха да посетят някаква супер известна статуя, на някакво още по-суперско мексиканско божество, което било толкова известно по света, че просто нямало как човек да се намирал там, а пък да не си плесне фотографията с въпросното чучело във Фейсбук или Инстаграм; че нали ще стане за смях, ако случайно пропусне тази златна възможност.

Тръгнахме с колата уж да им търсим божеството - тук чучело, там божество: най-после последното се подава изпод дебелите сенки на палмовите дървета покрай шосето. Спираме колата и с цел да не плащаме грешни пари за шибания им и толкова “божествен” паркинг на мексиканската мафия, тутакси сменяме водачеството на автомобила: аз поемам управлението му, докато горкият Дилън уйдиса на нашата Ванеса, че да се влачи подир акъла ѝ в търсене на разни чучела и местни чудовища. Ние обиколихме с колата няколко пъти улицата по дължина, за да не спираме (по-точно паркираме). След определеното време, срещнахме се отново - божеството вече беше снимано от всичките му възможни страни и посоки, както и тутакси публикувано в мръсните канали на социалните мрежи. Тогава решихме да използваме прекрасното време за още малко плаж и крайморски мероприятия на открито. Този път вече трябваше да паркираме колата и някак си 15-те долара за няколкочасовия престой не ми се сториха толкова свирепа сума - а пък може би и да бях претръпнал вече и обръгнал - каквото искат давам, придружено с градушка от най-цветущи клетви благопожелания: към Президентката на Мексико, към майка ѝ, към леля ѝ, че покрай нея проклех и мъжа ѝ; в числото на “заклетите” попаднаха и местните мафиоти/феодали, ръководителите на наркотичните картели, всякакви барони и техните мулета, прекарващи дрогата през морета, океани и гранични контроли.

Завтекохме се в жегата към плажа, но на входа му вече настъпи истинската ми психологическа атака и вътрешнодушевна криза, където само за влизането през блока на съблекалните, душовете и тоалетните и стъпването ни на пясъка, за билети ни поискаха равностойността на 14 нашенски долара, само че в техните обезценени и невзрачни мексикански песети! Нов пристъп на гняв ме обзе отвсякъде, та направо не можех място да си намеря от омерзение, ненавист и безсилие. Платихме си обаче входната такса като попове и независимо от обстоятелствата, ние отидохме на плаж - амчи нали пък един път се живее, бре мамата му стара!...

Иначе обстановката на пясъка бе същата като по Слънчака - навред побили чадъри и натургали у прахоляка столчета, но гавазите дебнат и тутакси събират налог, ако плажуващият дръзне да седне на някой от тях, имайки неблагоразумието да си помисли наивно, че тези колиби някой ги е сковал специално за него и че ползването им влиза в цената на входния билет - нищо подобно и евентуално, бако! За всяко нещо се плаща отделно и в едрите номинали на банкнотите им. За щастие на “свободната зона” бяха поникнали няколко дебели и снажни палми с още тлъсти и разперени като на паун опашката листа, та под тях намерихме спасителната сянка - в противен случай направо щяхме да се облещим на слънцето като свински пръжки в лой. Младежите хукнаха на една разходка с лодка, с допълнително гмуркане, далдисване по рифовете и плуване барабар с костенурките, което за тях се яви голямо удоволствие, докато ние с Даниелчето лежахме блажено под сянката и размишлявахме мълчаливо - на коя циците са прекалено големи за размера на банския, чий задник е по-апетитен, когато се поклаща ритмично при вървежа и подтичването по плажа, как пък тая вързанка се е врязала толкова дълбоко в гъза на тази или онази и дали пък не им пречи, докато бузите им се търкат една о друга, разни ей такива работи и неволни, похотливи помисли; това беше кратък лъч мисловен процес само откъм моята страна, в по-личен план, така да се каже - инак, Даниелчето не я знам за какво точно си е мечтала в дадения момент, след като аз покривам всичките ѝ нужди и мераци на 110% (ма аз просто съм я лишил от мечтите ѝ, бре - ама ебаси гадта пък съм и аз!)...

След час и нещо дечурлигата се завърнаха от плуването и бяха много доволни. Минахме през душовете да смием солта и да свалим пясъка от себе си, пооветряхме малко на слънцето и окончателно се отправихме по направлението Valladolid, за което също споменах в началото на днешното ми изложение. На мястото пристигнахме чак в късните следобедни часове на деня - настанихме се и аз веднага се набухах в басейна, за да се разхладя след жегата през деня. Как ли са живели горките древни Маи без климатици и без лед в продължение на столетия, че и на милениуми даже? - направо не ми го побира умът. Привечер остатъкът от туристическата ни група се понесе към центъра на градчето, докато аз останах насаме в мотела да си събера и систематизирам мислите, полагайки някой и друг ред на спокойствие в настоящия ми пътепис. Вечерта пак се събрахме в стаята за анализ на деня и планиране на следващия, когато вече трябваше да посетим разкопките и руините на древните племена, обитавали тези толкова дивни, но пък и тъй диви землища на майката Земя и щерка ѝ Природа.

На сутринта станахме значително по-рано от обикновеното и тръгнахме за разкопките, защото разбрахме, че там ставало много горещо през деня и било по-разумно да се обходят на ранина по хладното. В комплекса влязохме почти с първите му посетители - паркирахме много удобно и, о Боже! - само за някакви си 5 лева (просто да не повярва човек). Е, за сметка на това пък на входа пак ни посякоха с две такси: едната за влизането ни в парка, в размер на 670 песос и оная другата, федералната от стандартните 150 песос - на глава амчи; че то ако беше за всички ни, аз нали дума нямаше да обеля - майната му, заслужаваше си. Все пак това беше едно от Седемте чудеса на Новия свят, признато от UNESCO още през 1988. Тъй като, ако само бяхме вървели като овце, обикаляйки покрай руините и пирамидите нямаше да разберем нищо, решихме да наемем нарочен екскурзовод, който да ни разведе по възловите места на историческия парк и да ни разкаже на място кое, къде, как и защо е било. Бръкнахме се с още по 25 долара на човек, но пък се обогатихме с много и ценна, допълнителна историко-археологична информация – добита от извора, така да се каже.

Маите са били свободолюбив и много мирен народ (племена, за да бъда по-точен). Отглеждали са си растенията, правели са своите жертвоприношения в името на всяко едно възможно нещо от заобикалящия ги свят: слънце, луна, звезди, дъжд, добра реколта и суша, заради своите божества на любовта, на смъртта и т.н. Впоследствие се съединяват с някакви други племена, вследствие на което се военизират малко повече и почват да се бият с Ацтеките, които поначало са били по-войнствено настроени - те пък са населявали северните части на Мексико, горе откъм страната на Съединените щати. Общо взето Маите са били невероятни астрономи, математици и архитекти - създавали са календари по години, месеци и дни, но някои данни се различават от стандартните календари на днешното съвремие. Месеците им например са били само с по 20 дни. Иначе всяка една пирамида, която е строена по времето на Маите има идеална форма с четири страни, представляващи годишните сезони. От всяка страна на пирамидата са издялани точно по 91 стъпала до най-горната ѝ площадка, където има само едно - т.е., 4 x 91 = 364 + 1 = 365, точно колкото са дните в Слънчевата година на Маите. Имали са и високосни години, но вече ми е трудно да възпроизведа с такава точност тази огромна информация, с която буквално ни заляха по време на посещението ни. Една от страните на пирамидите задължително е ориентирана на изток - тя се явява нещо като главен подстъп към този монумент, по който са минавали техните вождове. Тигрови и змийски тела са инкрустирани навсякъде по руините на камъните, което говори че тези животни са били обожествени от Маите - а как пък са се запазили в продължение на толкова много години, това също е загадка дори и за археолозите. Жертвоприношението, което е бил чест ритуал (за добро или за зло, за победа или загуба - въобще, кръв се е ляла там на поразия), също представлява интересен момент в живота на тези племена. Жертвата ляга върху някаква полуизвита скала: един я държи за краката, друг за ръцете, а изпълнителят на ритуала изтръгва сърцето на нещастника и още докато е топло и пулсира го слагат в подноса (нещо като фруктиера, ама и тя каменна, а не от оловен кристал като тази, дето навремето ми купи мама с връзки от Полския щанд на ГУМ - за чеиза, като се оженя, пояснявам). Остатъкът от обезсърчения в буквален смисъл труп, Маите са изхвърляли в един нарочен трап (същото такова “cenote”, в каквото се къпахме и плувахме ние преди няколко дни) - водата в тоя огромен шанец/кратер е погълнала хиляди, ако не милиони човешки кости и остатъци, които с течение на годините най-вероятно са се разложили и размили до неузнаваемост; все пак тук става дума за случки през един период от време с давност няколко хиляди години. Интересното беше, че водата в този естествен извор беше зеленясала отгоре, самата тя мътна и страховита - нямаше нищо общо с бистротата и чистотата на другите карстови извори, които посетихме и в които се радвахме на телесна прохлада и душевна наслада. Тази сакрална или свещена дупка има доста правилна, кръгла форма с диаметър 60 м, докато височината на обграждащите я естествени скални отвеси възлиза на около 30 м - с други думи, ако човек рече да скочи в бездната, преди кратуната му да удари водата, първо ще прелети 30 м във въздуха и чак тогава ще потъне - най-вероятно безследно и завинаги...

След около едночасовата беседа, екскурзоводът ни разпусна да бродим из селището по свое собствено усмотрение, като човекът също поясни къде какво можем да видим и предварително ни запозна с историческата информация за отделните обекти. Ние видяхме още няколко пирамиди, древни храмове, стадион, на който са се провеждали гладиаторски игри, както и най-първите наченки на футбола, волейбола и баскетбола; въобще, игрите с топка - древните Маи са подмятали помежду си едно тежко и плътно каучуково кълбо, което са се опитвали да вкарат в кръгла дупка, разположена на десетина метра над терена. Използвали са всички крайници и части на тялото, а пък като за награда капитанът на победителя отбор е бил пращан от съотборниците си директно за жертвоприношение - ебах аз мама им и разбирания, дет’ са имали тия изконни диваци! На мен тая религия нещо ми е малко странна и не твърде хуманна в Християнско отношение – щото пък едно е да заколиш шопара за Коледа, агънцето за Великден и Гергьовден, а с овена да нагостиш аркадашите си за Курбан Байрама, и съвсем друго е да разчекнеш някой себеподобен, за да му изкормиш сърцето, че да го подхвърлиш в краката на статуята-божество, смятайки го за велик акт на жертвоприношение. Както и да е – такава им е била културата на Маите, така ви я предавам и аз самият чрез онова, което ни разказа екскурзовода по време на нашето посещение. Сега обаче ми идва на ума, че може би тази “изконна” традиция с жертвоприношенията е била възприета и доусъвършенствана от нашите родни комунистически варвари, които така охотно са принасяли в жертва инакомислещите, хвърляйки ги живи от Черната скала в Родопите или пък хранейки Беленските си прасета покрай Дунава с техните още топли и пресни трупове – тук със сигурност мога да твърдя, че са чели от една и съща Библия, специално раздела за жертвоприношенията в името на вожда/идола/божеството (независимо дали последното е било сътворено в Мексиканската прерия, изваяно от камък и дялкано с чекията дърво, или заченато в някой селски краварник на Правец, Ботевградска околия)…

Сред руините на Маите изкарахме няколко часа – разходката ни беше дълга и изтощителна, поради все повече повишаващите се градуси към средата на деня, но в същото време много интересна, поучителна и уникална по своята същност и тематика. До сега на такова праисторическо място ние не сме били, което, както вече подчертах – съвсем не случайно се смята за едно от Чудесата на Света. Най-забележителната и уникална структурна постройка, El Castillo/Pyramid of Kukulcán, известна също и под наименованието The Temple of Kukulcán (именувана по името на един от техните най-почитани идоли, някой си бог Kukulcán – нещо като змей, с извито като на змия тяло и глава с челюсти и грива на кобила), недвусмислено показва какви невероятни познания са имали навремето тези племена - изчисления с математическа точност, астрономия чрез единствена ориентация по звездите на небосклона, умения в архитектурата, строителството и разбира се, в жертвоприношенията - не се ли пролее малко кръв, няма почва за успех. И точно тук пък му е мястото да добавя, че добрата и богата реколта на отглежданите от хората селскостопански култури, се е дължала именно на кръвта след жертвоприношението, която те са ползвали за тор и обогатяване на поначало не особено плодородната почва в Мексико.

Принципно, за културата, бита и познанията на Маи и Ацтеки може да се говори до безкрайност – все пак, това са древни народи, съществували отпреди хиляди години, с невероятно богати традиции и история. Идват обаче испанците през 1500 г. и им ебават тотално майката (както примерно руснаците клецат нас, българите - от близо 150 години, та до сих пор, както казват те самите). След дълги, мъчителни и кръвопролитни битки в продължение на цяло десетилетие (между 1810 и 1821, ако трябва да съм и исторически издържан), в края на този период Мексико най-после извоюва своята независимост и поема по свой собствен път на развитие (докато ние все още чакаме някой да ни “оправи”…). Аз обаче тук няма да съм в състояние да ви разкажа цялостната, многогодишна история на тази държава – един път, че познанията ми са твърде бегли и повърхностни, и на второ място, че сюжетът на настоящия ми пътепис е малко по-различен от един сух преразказ на исторически факти и анали по зададена тема като на кандидатстудентски изпит по История в СУ. Независимо, че вече клоняща към своя закономерен край, нашата екскурзия продължава с нови подвизи, с обогатяване на познанията и с натрупване на допълнителни емоции. Продължаваме нататък…

От екскурзовода при руините и пирамидите, разбрахме за съществуването на още един такъв естествен карстов извор, намиращ се в непосредствена близост до Chichén Itzá – самият човек много ни го похвали като нещо нечувано и невиждано, уникално по своята форма и структура. Ако някой тук го търси на картата, казва се Tsukán-Santuario de vida (каквото и да му означава името…) и това cenote действително няма равен аналог. Независимо, че входният билет беше малко по-скъп (включващ тур със запознаване живота на Маите, влизане в техните къщи, опитване на хляба, който пекат на огън и разни други подобни “атракции”), самата дупка с водата беше нещото, пред което на нас направо ни изпопадаха ченетата от почуда и захлас. Първо, изворът се намира дълбоко под земята и към него отвеждат серия от дълги и стръмни стълби. Тази пещера в горния си край (откъм свода) е отворена към външния свят, силно наподобяващо на нашенската “Проходна” или “Очите на Бога”, както още я наричат. През тези отвори в даден момент надолу прониква светлина и слънчеви лъчи, които създават невероятни ефекти върху водната повърхност. Цялата пещера от вътрешната ѝ страна буквално е сякаш нарочно аранжирана с масивни образувания (добре познатите ни сталактити, сталагмити и сталактони), които пък я правят най-много да прилича на “Леденика” или “Съева дупка” (а с достатъчна точност може да се каже и на всяка българска пещера, с подобни подземни уникати – напр. Ягодинската, “Бачо Киро” и т.н.). Тук също ни раздадоха по една спасителна жилетка, за да няма изненади и да не отваряме излишна работа на спасителите – дълбочината на водата варира между 45 и 65 м; отново кристално чиста и бистра, но поради частичната сянка, спускаща се от тавана на подземието, дъното не навсякъде можеше да се различи, както беше в другите подобни водни трапове. И там направихме едно голямо къпане само с Дилън, защото момичетата ги беше малко страх от тази огромна подземна бездна. Пък и водата беше по-хладна от останалите, които се намират на повърхността и са изложени директно под влиянието на слънчевите лъчи и топлината на околната среда. След цялостната обиколка през деня се прибрахме грохнали в мотела за кратка почивка. Привечер излязохме да вечеряме в един близък ресторант, от който за пореден път си тръгнахме гладни, недоволни и омерзени от цени, храни и качество; за обслужването пък да не говорим, че и за бакшиш подлагат ръка – а като не им дадеш се сърдят и мръщят като деца, сякаш някой им е длъжен. Ма ай сиктир от тука, ве!...

Следващият ден вече беше наистина последен за нашата, вече няколкоседмична екскурзия. Този път предприехме една по-дълга разходка, след като имахме под ръка и подходящ транспорт. Пак по предложение на Ванеса, която предварително беше проучила всички забележителности из района, отправихме се на около два часа път с кола към едно чудновата езеро с розова вода и милиони, още по-розови птици фламинго, пляскащи и пърхащи по повърхността му като огромен жив килим от пернати създания. Оцветяването на това езеро се дължи на някакъв особен вид минерали, които предават оттенъка му, но освен всичко останало, водоемите са наситени със сол. Подобно на солниците край Поморие, градчето Las Coloradas (по-скоро селцето или рибарското селище най-точно казано) е разположено на брега на Мексиканския залив, почти на границата между морето и лагуната отсреща (Ria Lagartos), открояваща се със своето най-голямо и уникално по цвят езеро, за което вече стана дума по-отгоре - а именно, Laguna Rosa. Тесният пясъчен полуостров е широк буквално 20-30 м, а на места дори и по-малко – от това място, особено погледнато от по-голяма височина, ярко се откроява аквамаринения, лазурен цвят на Карибското море, сравнен с розовия, почти червен оттенък на лагуната – истинско чудо на природата. В съседство е построена голяма инсталация за преработката на морска и каменна сол, която се добива буквално на пешеходно разстояние от там. Последната е едра, на малки гранули и прекомерната ѝ употреба не води нито до повишаване на холестерола, нито до намаляване на зрението, най-малкото пък води до коронарни усложнения, високо кръвно налягане и останалите заболявания, които например предизвиква преработената и йодирана сол (дрън-дрън, че пляс – ама нали и това е част от рекламата, та най-накрая и ние си тръгнахме с по един пакет тъдявашна сол, почти на цената на черния пипер, но това е отделна тема на разговор).

Ей тъй, преди известно време сред кулинарните сноби и маняци на тема здравословно хранене и още по-здравословен начин на живот, се роди теорията, че видите ли – Хималайската сол била нещо величествено, ужасно полезна и едва ли не ако ръсиш манджите си само нея, то ще живееш барем 100 години, че и да ги прескочиш биля. Там значи, (демек у солта…) се криело разковничето за дълголетието и непобедимостта на Непалските монаси от манастира Шаолин. Та, тая сол идела директно не знам от какви си бледорозови скали, каквито имало само в Хималаите, току малко под вр. Чомолунгма (и тук друг дрън-дрън, че пък и пляс, но както и да е). Бяхме се събрали на моабет у едни такива здравословници и като стана дума за солта, почнаха да ми разтягат локуми за полезността ѝ, от къде я копаели и защо била толкоз много скъпа. Пък аз на всички поясних, че тази сол далеч не иде от каменяците и кариерите, ами шерпите я остъргват от подмишниците на хималайските мечки – баш кога най-много се потят през лятото, а за да стане и леко червеникава, стриват малко тухли и керемиди, че да я докарат и на търговски вид. Така им разбих илюзорните здравословни теории и повече за сол не сме отваряли дума – ама и на гости не са ме канили от тогаз, де. Независимо, че на това място аз съвсем малко се отклоних от основната тема на сюжета, мисълта ми беше, че нашата необикновена мексиканска авантюра включи посещението и на това уникално, известно по целия свят толкова розово, та чак червено място. За запознаването ни с района спомогна и още една разходка с нарочен екскурзовод, понеже там такива свободни и хаотични, без цел и посока движения на случайни минувачи и посетители (особено пък бледолики като нас…) не се посрещат с особен възторг от туземците – че си плáтиш по-изпървом, па тогаз че обикаляш вилаета. Оставам с впечатлението, че ако от лайната на човека може да се припечелва, мексиканците биха вървели подир всеки с едно цукало – ебаси комерсиалността, ебаси комерсиализирания народ; вероятно пословичната им бедност ги е направила такива алчни, но определено това им държание към останалия свят дразни и мен специално не ме привлича – ама никак, даже…

На връщане, минавайки през съседното село, също разположено покрай бреговете на лагуната, обядвахме в едно крайморско заведенийце. Гадовете искаха пари още на шосето дори, за да им влезеш в селото. Този път се заинатихме и не им дадохме, като казахме че отиваме до там само, за да обядваме. Веднага се намери един гринго, който ни заведе до своя ресторант и ни препоръча най-настойчиво да се нахраним там – и това ако не е нахалство, не знам кое тогава би било, ебаси! Така или иначе, пихме ледени бири и ядохме омлети, ама не е в това въпроса – философията за свободата и свободния избор там като че ли местните я разбират по малко по-друг начин, различен от нашия. Привечер се прибрахме и дори не вечеряхме, защото късният следобеден обяд ни засити достатъчно за дълго време. Оправихме си багажите, а на другия ден вече започна и придвижването ни назад.

Дилън ни остави обратно в Tulum, от където ние с Ванеса трябваше да излетим за Америка, докато той трябваше да върне колата в депото на летището в Cancún, от където я беше наел преди десетина дни и от където още следобеда на същия ден излетя за Бордо с едно прекачане в Атланта, доколкото разбрах. Ние с Неси останахме още две вечери в Tulum, но времето ни мина повечето в организационни мероприятия, подреждане и прехвърляне на багаж, кратка разходка до търговската част на града, уреждане на таксиметров превоз за следващия ден, когато ние също излетяхме обратно за Los Angeles, само че този път през Dallas – така ни бяха подредени полетите. В хотела, където се бяхме настанили за последните ни две мексикански нощи, на последния етаж имаше басейн, където ние с Даниела изкарахме по-голямата част от времето си, защото малкото беше твърде заето да си пишат по телефоните с любимия, след почти разтърсващата им раздяла на изпроводяк само за някакви си ден-два, през които нямаше да бъдат заедно. Спазарихме един таксиджия да ни закара до летището само за 800 песос (който разбира се започна да ни изпробва нервите още от 1200, ама с мен видя малко зор да ми дере така брутално кожата). Шибаното летище на Tulum се намира извън града на около 40 км и до там евтин транспорт няма. От автогарата тръгват някакви автобуси, но цената на билета също не е ниска – около $25 на човек. Така че таксито за общата сума от $80 излезе едно сравнително разумно решение в безизходицата на конкретния случай. Човекът дойде да ни натовари от хотела, както се бяхме разбрали предния ден – понеже не знаехме дали ще можем да се придвижим навреме, тръгнахме по-рано за всеки случай. В 16:00 излетяхме за Dallas, там изчакахме около час-два до другия ни полет за LA и на края след всичките им закъснения и ненавременни полети, в 01:30 през нощта вече бяхме влезли в хотелската стая…

Връщайки се мимоходом на нашите последни часове в Мексико, с няколко думи ще обобщя този едномесечен престой под палещите слънчеви лъчи на тамошната дива прерия. В хотелския “пансион” имахме включена и закуска в ресторанта, така че ние с повишено удоволствие се възползвахме и от тази предоставена ни златна възможност. Общо взето това малко изнервено време не се открои с нещо фрапиращо и забавно, на което да отделя нужното внимание. Някъде по-горе бях обещал да хвърля известен сноп светлина и върху мексиканките – абе, прекарват залъка, обаче от европейките и особено от българките няма по-големи хубавици на тоя грешен свят. Местните са малко ниски, с къси крачка и по-дебелшки ханшове (имам предвид, че гъзовете им са дебели – ако не сте ме разбрали, де). На цвят са мургави до тъмни, но примерно нашите циганки са в пъти по-хубави и привлекателни (отделни елементи имам предвид). Подобна констатация направих и за мексиканките – масата е горе-долу спрямо описанието ми отгоре, обаче по земята бродят и такива неземни красавици, че когато се разминеш с една такава разкошница на тротоара, целият се одървяш – абе, направо се вдървяваш, ако питате мене. Същото се отнася и за мъжете им (въпреки, че при вида им аз лично не съм се “втвърдявал” чувствително…) – Маите, които са коренното население на Мексико са едни много сладки дребни човечета, добронамерени и добродушни, с една единствена цел – да ти извадят душата с памук (ама ако може барабар с нещастната ти душица, редом с нея да върви и портфейла ти – тук надявайки се, че ми схващате поредното метафористично сравнение с действителността). В края на краищата, добре е, че останахме живи и здрави (оцеляхме и не се просрахме, каквито случаи имаме в наличност при едно от посещенията ни преди години в Тайланд, например)…

… Вероятно е да се досетите, пък и близко до ума на всеки читател би било да предположи, че продължението на цялата тая наша сага, аз вече ви предавам директно от комфорта на дома. Днес е събота – 05.04.2025, на който ден пък преди 39 години се намери моето първо и обично чедо, моят малък Неничко, когото аз толкова много обичам и който толкова много ми е липсвал и продължава да ми липсва ежедневно и денонощно, през всичките тези 26-27 години, откакто не е с мен и покрай мен. Да си ми живо и здраво, чеденце мое и синенце татково! Такава бе съдбата, че ни раздели по никое време, но независимо от обстоятелствата и пречките по житейската пътека, ние пак бяхме и продължаваме да бъдем заедно, макар и малко по-нарядко (т.е., не толкова често, колкото на мен би ми се искало…). Нени до онзи ден си беше в къщи, но смяната му на обекта започна и той вече е там. Надявам се да се видим на следващото му прибиране след две седмици…

А пък аз сега ще завърша започнатият си преди повече от месец разказ, който вече стана прекалено дълъг и навярно доста отегчителен. През нощта, докато бяхме в хотела на LA, някой ме беше търсил за работа, та се наложи да пиша разни обяснителни писма по никое време в отговор на интереса, проявен към моята скромна особа. В стаята беше ледено студено и аз зъзнах като куче цяла нощ, защото ме мързеше да стана, че да си увелича печката – мислех си, че ще се стопля, ама тъй си и осъмнах, вкостозъбен. Даниела спа с Ванеса на другото легло и двете се топлиха взаимно, обаче на мен ми измръзнаха краката – че къде съм изпитвал аз такъв студ през последните седмици, а да не казвам и години, прекарани на вечното лято в Австралия? Сутринта се видяхме с наш приятел, пихме по кафе и след кратка разходка в близост около летището, към 13:00 вече бяхме на перона. Първо трябваше да изпратим Ванеса за Париж и съответното Бордо, впоследствие като крайна гара – нейният полет беше в 16:00. Поплакахме си малко, защото свикнахме да бъдем заедно и въпреки вечните ни пререкания и спорове кой е по-малко крив и кой по-прав, случващи се обикновено между деца и родители, ние си се обичаме и страдаме един за друг, както всяко едно нормално човешко същество. От там насетне пред нас се заредиха дългите часове на чакане, докато стане време и за нашия полет. Отначало той беше планиран за 22:00, след известно време го смениха на 23:20, а пък в действителност излетяхме чак половин час по-късно. Подобни идиотщини се случиха и предната вечер в Dallas, където поради отстраняването на някаква, възникнала в последния момент авария по самолета, излетяхме с цял час и половина закъснение. Нали напоследък изпонападаха няколко аероплана с масови жертви и катастрофални последици, та сега всички бяха много внимателни и педантични, що се отнася до изправността на летателните машини. Най-големият проблем беше, че след сбора на всичките тези закъснения, пристигането ни в Сидней щеше да стане буквално в мига, в който пък самолетът за Бризбън трябваше да излети в 09:00. Тези наши опасения за кратко се разсеяха, след като окончателно кацнахме на Австралийска земя някъде около 08:00 в петъчната ранна утрин (а пък от Америка излетяхме още в сряда, но поради разликата в часовете, четвъртъкът сякаш го загубихме някъде из въздуха, прелитайки над Тихия океан.

Ето ни вече в Сидней – стюардесата дори ни премести в началото на салона, с цел щом отворят вратите на самолета и ние да се изстрелваме към изхода. Добре ама последваха паспортни проверки на влизане (а пък тоя шибан пакет със сол, колкото пъти го проверяваха по митниците и мачкаха с ръце, сякаш дояха вимето на презобена крава – няма да ви разправям; нали идиотите го мислеха за наркотици, та го мазаха с някакви мехлеми, та го душиха – въобще, голям ташак беше, особено на влизане в Америка и на излизане от нея, ама австралийските власти също не останаха по-назад от американските си колеги…). След влизането ни в летището, отидохме да си купим евтин алкохол на Корекома – зер, такваз далавера изпуска ли се: две кила ракия само за $66! Хукваме да излизаме извън международното летище, защото нашият самолет за Бризбън е на майната си чак – на съвсем друг терминал, до който се стига с нарочен автобус. А часовникът цъка ли цъка и хич дори не ебава да му спират стрелките – времето напредва, самолетите излитат един подир друг и не чакат никой, както примерно Гачевския рейс в Габрово. Със сетни сили се мятаме на автобуса за съответния терминал, добре ама шофьорът изчаква и други пътници, слезли от своите подобни като нашия полети. Минаха се не знам колко още мъчителни минути, дорде онзи най-после потегли. Разстоянието до другия терминал е няколко километра и едно десетина минути поне отиват за преодоляването му – особено пък и в сутрешния трафик на космополитния град. Най-после слязохме на терминала и хукнахме към линиите за проверка – на нова сметка, вече вътрешна, но все пак проверка: паспорти, бордни карти, багаж, събувай обувки, сваляй колани, за да не им пищят токите на рентгена и разни такива времеядни процесуални мероприятия. Всичкото това го минахме успешно и таман вече да тръгваме към ръкава, някакъв пъпчив натегач ме отделя от човекопотока за допълнителна проверка на багажа и мен самият – този път за наркотици. Че отваряй пак куфари, че намазки, че подмазки – минаха се и там няколко минути в изчакване на резултатите. Когато все пак се намерихме пред ръкава на излитащия точно в 08:50 самолет (вместо в 09:00, както беше по разписание), вратите му вече бяха заключени, а последният дори излетя под носа ни с няколко минути по-рано от определеното; от този момент насетне, ние вече не бързахме за никъде…

Последваха мъчителни и унизителни разправии и надхващания с представителите на самолетните компании – едните викат “Ние ви докарахме” (докарахте ме, ама с два часа по-късно, дейба ваш’та мама!); другите викат “Вие закъсняхте за полета – затуй го изпуснахте” (закъсняхме, ама вие пък тръгнахте дори малко по-рано, мамичката ви и на вас непоръбена аз дано поебна!). Така от гише на гише мина още един час, през който стана ясно, че ние или трябваше да платим $300 неустойка заради закъснението ни, или трябваше да си купим от някой друг превозвач напълно нови билети, като най-евтините възможни за деня бяха около $188. Въобще, бития бит и ебания…, да не казвам какво, че ще прозвучи малко неприлично, ако тук четат и някои подрастващи, незапознати с неподправения ми и парлив език. Най-евтините билети, които намерихме бяха за някакъв следобеден полет в 14:00, до което време пак трябваше да чакаме и да висим по скамейките като на дърт коч мъдете. Така ние се върнахме на по-приемливия вариант “глоба”, платихме по $150 на глава и още в 11:00 излетяхме за Бризбън.

На родна земя вече всичко се разви по възможно най-нормалния начин – от паркинга, където бяхме оставили колата на съхранение за един месец, дойдоха да ни закарат, че да си я приберем. Бях им казал да откачат акумулатора, за да не се изтощи през всичките дни на престой – действително, че го бяха откачили хората според инструкциите ми, ама сутринта онези само бучнали клемата на електрода, колкото да запали мотора и изобщо не я бяха затегнали. Добре, че нямам вяра на никакви майстори и майсторици, та като се прибрахме първата ми работа беше да им проверя “майсторлъка” на въпросните набедени специалисти. После закачих и акумулатора на моята кола, след което започнаха да се редуват дейностите ни една подир друга, като роботи: пране, пазаруване, къпане, подреждане, чистене и т.н.

Ами, това е всичко – друго няма и след всичките ни разочарования и несгоди, които изпитахме през тоя месец, надявам се че сега ще имаме малко почивка, за да ги забравим. Единственото положително нещо беше, че прекарахме времето си заедно с Ванеса, запознахме се и с нейния приятел – е, видяхме и някои красоти на света, обаче това Мексико ми идва малко попрехвалено и далеч не онова, което очаквах. Важното е, че оцеляхме – живи и здрави се прибрахме, без да се разболеем и без дори да се продрискаме от техните непознати за нашите стомаси храни. Следващата дестинация все още е неизвестна – казах и на Даниела, да си вземе малко отпуска от домашното “Бюро по туризъм”, че аман вече и от нейните извратени екскурзиантски приумици…

Gold Coast, AUSTRALIA…

P.S. Ето ви обаче едно положително нещо, след окончателното ни прибиране в къщи от тая наша, станала към края си вече доста отегчителна и изтощителна, едномесечна екскурзия. Когато стъпих на кантара, за да проверя до какви телесни висоти съм стигнал с продължителното си гладуване и скитане като въртоглав, циферблатът показа скромните едва 107.5 кг – а за Мексикото тръгнах толкова “добре сложен”, на около 113.5 кила жива маса и тегло. Абе то и аз самият се усещах, че малко съм поолекнал, но нямаше как да проверя и да го докажа. Лошото е само, че като почна да се захранвам с любими ястия и възстановя редовната си употреба на вино с оранжада и един танур с мезета, килограмите ми много бързо ще се върнат по местата си – но, какво пък: да легна и да мра ли сега, ебаси?...