Страници

понеделник, 17 август 2026 г.

Писмо No 27 (V-VIII.2026) [#2]

... родината на множество световно известни личности, като Фернандо Магелан и Васко да Гама (ама не този от село Рупча...), в това число футболните светила Еузебио и Кристиано Роналдо; разбира се списъкът с имената им е безкрайно дълъг, включващ в себе си мореплаватели и изследователи, писатели, поети, учени и артисти, политици, художници, архитекти и всякакви други, творили в почти всички сфери на човешкото и глобално развитие. Макар и сравнително малка страна, Португалия е дала много на света под форма на своите собствени поданици. Поредното ни бягство в неизвестното отново бе изцяло организирано от Дани, която в съюз и комбинация с Ванеса сътвориха план, съгласно който да се види от държавата максимално много, извличайки всички възможни ползи за краткото ни време на престой. Този път разказчето ми ще бъде мимоходом, водейки подробните си бележки паралелно с посетените интересни места и географски точки. До този момент, за първите 2-3 дни на екскурзията ни сме стигнали едва само до град Porto, където ще бивакуваме с две нощувки. Сега обаче ние имаме един кратък, няколкочасов момент за неутрализация и съвземане на екипажа от насъбралите се положителни емоции и прекрасни впечатления, през който пък аз ще използвам времето да ви нахвърлям своите собствени въжделения от досегашната ни разходка.

Началото на тази наша авантюра около света бе дадено още в понеделник. Полетът ни от Бордо до португалската столица Лисабон беше планиран за следобедните часове на деня и ние имахме достатъчно време преди това да направим още един обход из града - люлка на френското вино и негова най-ласкава, майчина милувка. Него ден Дилън не беше на работа, а и Ванеса се беше освободила от уроците си по английски, които преподава почти ежедневно. Тръгнахме всички заедно с цел да се разходим, после което да направим един малко по-тържествен обяд на изпроводяк. След като отъпкахме за пореден път тротоарните плочки, седнахме в някакво много известно и реномирано заведение - специално за традиционни френски гозби и деликатеси. За някакви си 100 лева (пардон - Евро; нали вече стана приравняването на валутите в съотношение 1 : 1...), четиримата ядохме до насиране с предястия, основно блюдо и десерти, башка каничката (половинка...) с тъдявашно бяло вино и три малки бирички по 0.250 л за “бабата и дядото”. Подобни ниски цени в Австралия не могат да се случат, а пък за България все още нямам преки наблюдения – предполагам, че там пък хептен ще бъде абсурдна такава евтиния. Малко по-късно излетяхме преяли и с натъпкани до пръсване стомаси (хлябът във Франция го раздават свободно, както едно време касапите прибавяха горчицата, когато си купиш салама от тях). С последното исках да подчертая, че гарсонът на няколко пъти ни донася панерчета с всевъзможни хлебни хапчици и залъчета, понеже ние хлябът си го обичаме твърде много и дори вкусът на картофите и макароните си го допълваме и подплатяваме обилно с хлебец.

Пътуването до Лисабон отне точно два часа, независимо че поради лошото време в небесата над Португалия, самолетът ни излетя с около час закъснение. Аз обаче бях задрямал най-юнашки в креслото, така че не съм усетил нито закъснението, нито пък излитането и кацането ни. Е, някъде към края на полета вече се разбудих да надникна какво се вижда през прозореца, но не останах особено впечатлен от някакви по-вълнуващи гледки. Португалия е хълмиста и покрита с обилна горска растителност страна - развитието ѝ е главно покрай атлантическото крайбрежие, защото навътре към границата с Испания е пущинак и дивотия. Там не е и така гъсто населено, както около бреговете и реките. Може би постепенно нататък ще давам и някаква по-подробна информация около географските признаци и особености в края на Пиренейския полуостров, но за сега това са само първите ми впечатления.

С пристигането ни на лисабонското летище, веднага се обадихме в агенцията, от където бяхме наели кола за десетината ни ваканционни дни на обиколка из страната на портвайна и сангрията (испанците също имат подобни питиета и не знам кой точно е фаворит в добиването и производството им, но за сега ще го припишем на португалците - нали сме все пак в тяхната държава). Човекът от автобазата от своя страна закъсня още повече да ни вземе от летището, та на края докато оправим и подпишем протоколи и документи, отвън взе да мръква. Иначе за момента слънцето залязва чак към 21:30-22:00 и това за нас се оказва изключително благоприятно.

Дадоха ни едно малко FIAT-че 500, което учудващо за нищожните си габаритни размери и конски силици, се движи изненадващо добре. Още с натоварването ни в колата и започнахме да се губим из огромния град, като че ли от някое затънтено странджанско село изведнъж сме се оказали въз пъпа на Париж. Коли, пълни със и управлявани от кръгли, квадратни идиоти и полуидиоти фучат отвред, всякой гледа да те преебе (разбирай “изпревари” почти с отхвърляне извън пътното платно) – въобще, беше някакъв ад и безобразен, хаотичен безпорядък по улиците. На всичкото отгоре изтървахме едно отклонение, та се курдисахме на някаква магистрала (а там те са ужасяващо много - изобилие от магистрали!...), която ни прекара през един грандиозен мост над огромна местна река, вливаща се някъде там в океана. Влезли един път в улея, няма връщане назад, няма обратен завой, няма спиране, няма нищо - само каране напред в продължение на километри, с надеждата да се появи някой виадукт, по който да излезем от там и съответно да се върнем обратно в града по същия мост. Това уникално съоръжение на строителството се явява второ по големина след Кримския мост, за който сега се водят кръвопролитните битки между ватническата кочина и свободна и независима Украйна. Едните викат “наш е” - другите пък викат “не е ваш” и се изтрепват взаимно ежедневно. Надявам се ботоксикираният гном много скоро да кандиса най-после и да капитулира в идиотската си надпревара за надмощие и безгранично-безконтролна власт. Та, за моста, де - общата му дължина възлиза на около 18 км, като е съставен от няколко секции с различни размери: както по височина над земната или водната повърхност, така и по протежение на 6-те си пътни платна. Любопитно е да се знае, че ограничението на скоростта по моста е каквато е навред из португалските магистрали (120 км/ч, спрямо 130 км/ч във Франция), а е проектиран да издържи на трафикопоточна максимална скорост от 250 км/ч. Само частта му над водата е дълга в порядъка на 12 км, колкото е и широчината на реката отдолу. Във височина, платформата на моста се издига на 45-50 м над речното равнище, а поддържащите я пилони за въжетата стърчат с по 150 м във въздуха над нея. И разбира се, както всеки тук може да се досети: името на моста е “Ponte Vasco da Gama”, в чест на 500-годишнината от откриването на морския път между Европа и Индия. Още по-любопитно би било да се отбележи и едва 4-те години за конструирането му, с начало 1995 и пускането му в експлоатация през 1998 за световния панаир на Expo ’98, провел се тогава по тия техни земи. Още със стъпването ни връз мощната снага на този строителен колос, мен ме прободе сърцето като си помислих колко ли ще ни одерат за преминаването от единия бряг на другия - съдейки по нашия австралийски “еквивалент”, който е вероятно е 10 пъти по-малък (тук изобщо не бях далеч в предположенията си - нарочно направих справка и се оказа, че двата паралелни моста над река Бризбън, по които минаваме понякога често, понявга рядко, но се е случвало да е и на ежедневна основа, са с дължина само някакви си под 1700 м, а пък всяко тяхно пресичане ни удря по джоба с $5.70). За разлика от алчните потомци на англосаксонците обаче, португалците не вземат налог за пресичането на реката в едната посока, но пък за връщането обратно са сложили символична пътна такса от едва €3.70 - е, че как да не ги обича човек и как да не им харесва държавата?...

След одисеята ни по моста и намирането на отбивка, по която да се върнем в града, най-после пътищата ни се изясниха и ние малко по-късно намерихме хотела за двете ни предстоящи нощувки. Паркирането на колата, специално в Лисабон се оказа много сериозен проблем, но той съществува за цяла Европа - плащане му е майката. Добре, че средната полоса на улицата пред хотела беше предназначена за спиране, което навред е безплатно за вечерните и нощни часове на деня (между 19:00 и 09:00 на следващата сутрин). Едвам намерих една малка дупчица, където да завра миниатюрното ни возило на паркинг, но до хотела трябваше да вървим пеша около половин километър. За да не ни глобят, на заранта се измъкнахме преди часът за плащане и поехме по нашите екскурзиантски обекти.

Времето в Португалия може да бъде както много горещо, така и много студено. Ветровете, които духат там денонощно и безспирно носят хладен, почти смразяващ полъх от Атлантика и ние на бърза ръка навлякохме зимните си дрехи - якета, дълги гащи, чорапи, макар и със сандали. Сутринта беше 17°C - за нашите изнежени от благодатното вечно лято на австралийския Queensland, това се равняваше на сибирски полярен студ - особено пък за Даниелчето, което хич не обича да му е хладно на гърбето, расло и израсло в условията на мощното софийско, централно парно отопление в апартамента. Аз съм по-твърдо сварен от нея и издържам на по-ниски температури без да се оплаквам, но тя ми е малко лигава и кекава, миличката. Докато обикаляхме като въртоглави предишната вечер с колата, общо взето кръстосахме Лисабон надлъж и на шир, хем няколко пъти предвид честото изгубване на ориентацията. Красив град, както всеки столичен град по света. Общо взето наброява малко над 3 милиона жители, като само в най-централната му градска част обитават половин милион истински “столичани”, така да се каже - останалите са разположени по кварталите в околовръст - нещо като нашенските Младости, Люлин и Надежда. Англичаните му викат Lisbon/Лизбън, докато португалците си го зоват Lisboa/Лизбоа - върви, че ги разбери, но последните определено не обичат испанците и техния собствен език. Португалският е много по-широко разпространен в световен мащаб, имайки предвид, че и в огромната и необятна Бразилия говорят на него. Поради факта, че нашите интереси не предвиждат посещения на такива мегаполиси и търговските им вериги, ние се насочихме към малко по-автентичните португалски селища и местни древни градове, с типичната за този район архитектура и народна култура. Така ние се насочихме към една старинна крепост, намираща се на един от безкрайно многото хълмове около Лисабон - баирите буквално се редяха един след друг като нагънат след пране чаршаф: ту нагоре, ту надолу, подобно на Велико Търново, но в стократно умножен мащаб.

Селцето, до което стигнахме се нарича Синтра (Vila de Sintra) и се оказа коджа голямшък градец с близо 300/400-хилядно местно население. По своите очертания и особено в географски аспект, населеното място мязаше на Пловдив, но вместо шибания ватник Альоша, загрозяващ едно от най-красивите му тепета, над Синтра се издигаше огромна средновековна крепост, с хилядолетна история. Ние се насочихме към старата част на града, защото както вече известих - нас модернизмите не ни привличат особено, не представляват някакъв интерес, защото сме се нагледали на подобни съвременни творения. Времето все още беше хладно, така че пешеходната ни разходка не беше неприятна и потискаща. Там се размотавахме по кривите и тесни сокаци до обяд, след което ударихме към морските квартали на Лисабон. Ванеса ни беше препоръчала да видим един от тях, който най-ярко се отличава от другите и изпъква пред всички останали с лукса и изяществото си: огромни къщи с изглед към океана, красота и гъдел за окото. Бяхме паркирали колата пред една агенция за недвижими имоти - понеже не знаехме как да си платим таксата за паркинга, та жената от офиса излезе да ни помогне. Като се поразговорихме с нея се оказа, че известно време са живели с мъжа си в Скопие, ама после се развели. Та от дума на дума тя също ни препоръча някои по-интересни места за посещение и то съвсем в посоката, където и без друго се намирахме. Така тръгнахме с колата към един морски фар, построен върху огромни скални масиви, а гледките надолу към бездната, където пък със страшна сила и трясък се разбиваха вълните, направо бяха омагьосващи, до завиване на свят. И там изръчкахме района до най-малката подробност, разгледахме всичко, до което човешкия крак имаше достъп, направихме си хиляди милиони снимки и се отправихме обратно към хотела за последното ни преспиване в Лисабон. На следващия ден поехме по пътя нагоре към Porto - само като крайна точка на целта; иначе по пътя спирахме на няколко места...

В последния момент, преди окончателното ни отпътуване от португалската столица, някъде прочетохме, че из града върви един малко по-атрактивен трамвай, чийто маршрут се различава от останалите стандартни, обикалящи из другите квартали. Става дума за небезизвестната лисабонска линия на Tram E28, като особеното в нея се състои в това, че едновагонното електрическо возило минава почти през всички по-важни забележителности из центъра на Лисабон и обикновено е претъпкано предимно с пришълци и туристи като нас, вместо да се ползва от местното население. Ние също решихме да се възползваме от тази рядка възможност и да се повозим с градския им столичен транспорт, но за наше огромно съжаление въпросният ден беше нещо като почивен на чисто религиозна основа и много от търговските обекти бяха затворени, както нарушени разбира се и разписанията на обществените транспортни средства: автобуси, влакове и трамваи. Специално нашата линия щеше да заработи чак в 15:00 и ние се отказахме да чакаме толкова дълго; не разполагахме с това време, предвид придвижването ни напред по трасето. Задоволихме любопитството си само със снимките от рекламните материали и брошури - ще трябва май пак да идваме до тук, че да се возим и на трамвая, като дечицата със сините престилчици и мантички, изтървани от забавачницата.

Планът за деня беше да пътуваме по оста Лисабон-Обидос-Коимбра, с едно кратко отклонение до Пениче, разположено точно на атлантическия бряг; другите населени места се явяваха малко във вътрешността, през които ние така или иначе трябваше да минем, предвид интересните места за посещение във всяко отделно селище. Движехме се по прекрасни магистрали и по-второстепенни пътища, но всичките бяха в безупречно състояние. На места се наложи да плащаме и такси, които все още не знаем в какъв размер ще бъдат - от агенцията ни дадоха едно електронно устройство, което автоматично отчита преминаването на автомобила през всеки един пункт за разплащане; като им върнем колата, тогава ще си доплатим и пътните такси. За да стигнем до въпросното Пениче (под официалното португалско наименование Cidade de Peniche, но като преводно звучене съм го срещал и като Пенише), трябваше да се отделим от главното шосе и да ударим на запад към водата. Градецът наброява едва 15-16 хиляди души, но пък разположението му току на скалите над Атлантическия океан разкриваше пред нас невероятно красиви гледки. Първата ни спирка беше пред някаква морска крепост, в която ни пуснаха без пари - нали било празник някакъв, та обществените места били безплатни. Всъщност, поради почивния ден много от музеите не работеха така или иначе - така че ние успяхме да разгледаме укреплението само откъм вътрешната му страна. На същата територия имало и нарочен музей, ама той вече беше затворен. Но ние добихме достатъчна представа за мястото спрямо географското му разположение над водната бездна. Явно, навремето всяко населено място е представлявало добре укрепена каменна крепост, недостижима по никакъв друг начин, освен по суша и през стражата на градските железни порти - атаката и превземането на укреплението по море е немислима. След това с колата направихме един пълен кръг през полуострова, за да се озовем отново пред един огромен морски фар. Там също беше много интересно заради скалистия релеф на местността и високите брегове над ревящите отдолу вълни...

Независимо, че до вечерта трябваше да сме пристигнали в Коимбра за поредната ни нощувка, по пътя си нататък спряхме и в още едно малко градче - Óbidos/Óбидос (или Óбидош, съгласно някои местни, португалски наречия). Макар да го смятат за град, със своите едва малко над 3000 жители това населено място повече мязаше на село. Е, вярно, че по своята живописна архитектура, история и колорит то беше уникално и неповторимо - такива къщи и тесни, криви сокаци до сега не бяхме виждали още никъде из Португалията. В самото селище автомобили не влизат - оставят се пред входа на градеца в нарочен паркинг (платен, естествено). За някои от живущите са подсигурени няколко обходни шосета, служещи за снабдяване със стоки и материали, но теснотията на тесните проходи между отделните махали и къщи е достатъчна да се разминат няколко човека, но и не подредени в редица, ами в колона най-много по двама-трима. Вместо калдъръм, уличките са настлани с едни малки мраморни павенца, които между другото много се хлъзгат като се стъпва по тях. Нямам представа на каква пързалка стават, когато се намокрят от дъжда (щото те там сняг едва ли са виждали), но даже и в жегата на сухото краката се плъзгат по изгладената им до блясък повърхност. Прави впечатление, че този вид настилка е много типична и характерна за всички португалски населени места - без значение дали платното носи автомобилния поток или пък алеите са предназначени за хилядите крачещи пешеходци (главно туристи). Разбира се, принципно асфалтът присъства почти навсякъде в големите населени места, но по-малките са изцяло постлани с павета - особено централните улици и тротоари, които са най-тежко натоварени с посетители. Под всяка къща в това село имаше някакъв дюкян и търговията се простираше в много широки граници: от семки, бонбони и всевъзможни лакомства под формата на сладкиши, та минеш през шаренията на кинкалерийно-галантерийния отрасъл, следван от купища кичозни сувенири, продажба на прословутото тяхно сладко вино “порто”, маслини и маслиново олио, тонове с консерви сардини, плуващи в същото растително масло и всичко останало, за което човек може да се сети. Видът на селцето много наподобяваше нашенския музей на Етъра - с тази разлика, че в България липсват рицарите и масивните крепостни укрепления, с праисторията на които се гордее всяко едно от португалските им аналози тук. След направения подробен обход на селището и запознаването ни с цялостната история на древния град, най-накрая се отправихме към последната ни цел за деня - станалият вече на дума голям град, Коимбра (Coimbra, съгласно местната лингвистика).

Не знам дали е много уместно да се хваля, че Португалия за сега е единствената държава в света, в която съм се губил като някой недомаслен зальоханик - ама губене бако, да ти види окото! Без да мога да се намеря в продължение на километри и много дълги минути на лутане. Първата подобна “катастрофа” ни се случи още в Лисабон, непосредствено с вземането на колата - за това объркване вече ви разказах още в началото на нашата славна одисея. Общо взето “обърквациите” се случваха почти във всеки по-голям град, но тази в Лисабон беше по-внушителна. Е, поне така си мислех аз, докато не се омотахме като пате в кълчища и във въпросната Коимбра - пристигнахме в късния следобед, но поради дължината на деня, имахме чувството, че е все още обяд. С известни лутания, поради затворени улици и разните текущи ремонти по тях, докато стигнем до хотела се въртяхме за време, за което се стига от Габрово до Търново. Това го преглътнах като горчив хап (примерно като сдъвкан хинин...) и в края на краищата се озовахме невредими пред хотела. В подземния му гараж имаше едно единствено свободно място и аз реших, че с тоя наш малък Запорожец ще се напъхам там, сякаш това беше Велорекс (за незнаещите, това бяха едни много малки, гърбави триколки, чехословашко производство, с двутактов двигател на “JAWA 350”, предназначени за инвалиди и трудноподвижни хора; отгоре покрити с подвижен гюрук, а пък отстрани облечени в кафява кожа против дъжд, вятър и други по-сурови климатични условия). Добре, ама мястото беше изключително тясно и най-вероятно предназначено само за два мотоциклета, но не и за автомобил, все пак - колкото и малък да е той. Тук веднага ми изплува още един детски спомен, как навремето съм виждал и едни други мини-коли, които бяха производство на BMW обаче - викаха им Цета или Зета, а всъщност това е легендарния западногермански модел “Isetta”. Такова чудо на автомобилната техника от недалечното ни минало днес се харчи по 30-40 хиляди долара - не знам колко е струвало навремето. Мисълта ми беше, че нашият FIAT 500 беше само с по една педя по-дълъг и по-широк от Isetta-та, обаче не можа да се навре в тесния процеп на гаража; направо се заклещи като дърт пес у разгонена мастия, та едвам излязохме от подземието, след като окончателно се убедихме, че това наше нещо не може да влезе в дупката. Както и да е - паркирахме на улицата пред хотела, където така или иначе беше безплатно за през нощта. Понеже имаше още достатъчно време от светлата част на деня, като хвърлихме дисагите решихме веднага да излезем наоколо, за да се запознаем с околната обстановка и основно да потърсим някакъв магазин за мезета и напитки. Пешеходната ни обиколка не даде никакви положителни резултати обаче, та се върнахме обратно до хотела, че да хукваме пък с колата в по-далечен кръг.

Криво-ляво, следвайки инструкциите на GPS-а намерихме един огромен “Lidl”, от където набавихме необходимите запаси от провизии. С надеждата, че ще се върнем час по-скоро, за да започне и консумацията им, как изтървах една отбивка, че като се юрнахме нагоре по едни баири, по разни малки и тесни горски пътчета - направо нек’ъф ужас, кек’ъф аТ, копале! След пропътуване повече от 20-тина километра в нищото (с надеждата, че уж от там навигацията ще ни изведе на правилния път, а пък тя напротив - сякаш ни отвеждаше още по-надалеч), стана ясно, че ще трябва да се върнем на изходна позиция, за да вземем този път правилната отбивка, която вече да ни отведе и до хотела. При влизането ни, долната ми джука вече трепереше в ритъм на португалска румба, най-вероятно от абстиненцията, която съм развил докато се търся и намирам по пътищата на непознатата държава, прегърбен от страст и с позеленели от бяс очи, превърнали се в бушони и излъчващи единствено само трифазни светкавици. Състоянието ми се подобри едва след третото разливане на питието и до края на вечеринката бях благ и тих като току-що миропомазан от дядо Владика мирянин - без никакви къси съединения, без никакъв мирис на изгоряла гума и опърлена кожа...

Станалият вече на дума градец Coimbra, наброява около 150,000 жители и има славата на университетски град. В едно от многобройните си обърквания ние на няколко пъти се озовавахме из алеите на местните университети и факултети - медицина, философия, математика и всякакви други подобни. Мястото буквално бъка от млади хора и студенти, наливащи се с евтина бира по малките кръчмички, кафененца и заведенийца, разположени на всеки ъгъл. Селището също се откроява със своята характерна, древна романска архитектура и общ облик. Навред има старинни замъци и многовековни, величествени катедрали - въобще, отсъствието на смрадливия съветски ботуш тук е видимо, ярко забележимо и направо крещящо осезателно, в полза естествено на португалците; отделно дето навсякъде блести от чистота - няма разпилени найлонови торбички и мазни хартийки от баници, няма пръснати по протежение на цялата улица празни пластмасови шишенца, кенчета от бира и лимонада. Отново похвално, Португалия!...

Специално в този хотел, на сутринта ни се полагаше и закуска в ресторанта - както бях прегладнял от моята оскъдна монашеска вечеря, заранта направо се пръснах от преяждане с пържени яйца и всевъзможни кашкавалчета, производство на местния “Млекокоп”. Тук отварям мъничка скоба за любезния ми читател, незапознат с това наречие. Вероятно за мнозина то би звучало по-скоро като млекопреработвателен цех на ДП “Сердика” (а пък още по-точно, млекопреработвателна кооперация), от където идваха всичките ни млечни продукти, за които в магазините имаше само номенклатура с цените им на дребно, но пък самите те като стока не присъстваха в някакво особено изобилие по и без друго празните им рафтове, щандове и витрини. За всеки себеуважаващ се кореняк-габровец обаче, прозвището “Млекокоп” предизвиква вълна от сладки, детско-юношески и ергенски спомени, след като аз самият съм живял срещу главния му портал в продължение на цели 26 години. Но хайде, стига вече с това мое, със затихващи функции Габрово – дайте да се върнем сега обратно на португалската вълна. След обилната закуска в хотела, за която вече споменах, в 09:00 трябваше да напуснем паркомястото, защото ония копои от местния Съвет само дебнат с кочаните глоби в ръка и чакат някоя жертва да им падне с просрочено от определеното за паркиране време. След този час се активират и тутакси влизат в сила паркоматите, които на различните места дерат джоба по различен, но пък по също толкова кръвопийски начин от порядъка на €0.70 за някакъв си 15-минутен престой. Нагоре по времевата стълбица тарифите им стават още по-жестоки. За мен специално, несвикнал с плащането на подобни, излишни по моему масрафи, това беше едно от най-болезнените изпитания за бедната ми душа; както и пътния налог - т.нар. Toll, който буквално ми късаше сърцето на абсолютно всяка будка за плащане, отнасяйки най-тежките хулигански клетви, на които ме е научила улицата.

Следващата и последна за тази отсечка спирка беше Порто. Тъй като разстоянието от Коимбра до там не беше голямо, предвид целия ден, който имахме на разположение за пътуване, ние разширихме маршрута с още едно посещение на друг, също немалко известен португалски град - Авейро (Aveiro, както го наричат местните). Със своето население от около 80 хиляди жители, градът се явява един от сравнително по-големшките административно-културни и туристически центрове за областта, но освен с историческото си наследство, той е известен и под прозвището “португалската Венеция”. През целия град протича една голяма река, която местните са превърнали в масова туристическа атракция - разходките с гондоли, подобни на тези из венецианските канали привличат посетители и туристи от всички краища на кълбото. Ние паркирахме колата някъде из уличките на градчето (където е безплатния район) и се понесохме пеш към реката, от където тръгваха екскурзиите с лодките. Навсякъде в Португалия ни третираха в категорията “пенсионери”, което ни спести някой и друг мизерен грош от входните билети и такси за посещение на забележителностите им. След краткия ни обход из централната част на града, натоварихме се в една гондола, заедно с други такива туристи като нас. В продължение на около час обикаляхме по каналите и се любувахме на гледки, които нямаше как да видим откъм сушата (по улиците и тротоарите, имам предвид). Изживяването беше много приятно и вълнуващо, а пък докато гондолиерът ни разказваше интересната история на всяко отделно място, от него научихме за съществуването на друго селище, също на морето като това, известно със своите изключително красиви къщи. И ние, след като приключихме с речното си приключение, качихме се на колата и се отправихме към въпросното морско селце. Всъщност, навсякъде из португалските брегове, където е по-ниско и атлантическото дъно песъчливо, има обособени плажове със съответните селища покрай тях. Именно такова беше и Costa Nova do Prado (Коста Нова). Ние плажове сме виждали всякакви и те за нас не представляват някаква особена атракция - обаче къщите: това беше някаква уникална палитра от цветове и краски, в най-различен стил и архитектура, в пълна хармония с обкръжаващата типично морска обстановка. Изключително местенце, за което не бяхме и чували даже - добре, че този човек ни го препоръча, та да обогатим впечатленията си от тази страна с още множество красиви спомени. От там вече се отправихме към мястото ни за бивакуване - Порто...

За разлика от другите дни, когато бяхме принудени да се движим по разкошните им, но пък дебело (под)платени с пътни такси магистрали, този ден пътувахме по малко по-второстепенните шосета. Едва когато човек започне да се движи по тях и почне да си скубе косите на всяко едно задръстване по кръстовищата на селата, през които минават, спре милион пъти пред шибаните им светофари и пешеходни “зебри”, светещи като по зададена програма винаги в червено и буквално пълзи със скоростта на конски впряг и каруца, натоварена с кюмюр или брикети, чак тогава осъзнава колко по-малко главоболия би имал, ако си беше платил магистралата и фучи по нея като изтребител със 120 км/ч. Ама нали знаете, че евтиното винаги излиза скъпо и когато решиш да преебеш дявола в движение, обикновено преебаният си единствено и само ти самият. Майната му - барем се запознахме и с междуселските шосета на Португалия, които бяха доста по-натоварени от 3- и 4-лентовите високоскоростни магистрални пътни артерии. Селищата се редуваха едно след друго като звена на корабна верига - на табелата за край на дадено населено място беше закачена друга, за начало на следващото; голяма лудница. Отвсякъде покрай пътя имаше тараби за продажба на селскостопанска продукция - всякакви местни плодове и зеленчуци. От една случайна женица купихме такива огромни и сладки череши, каквито до сега никъде не бяхме яли - и някакви си само €6 килото. Така полека-лека привечер пристигнахме и в Порто Porto, за където се бяхме запътили още от сутринта, но с многобройните ни спирки по трасето, 150-те километра ги пътувахме почти цял ден.

След столицата Лисабон, Порто е вторият по големина град на Португалия - жителите му наброяват малко под 2 милиона, разхвърляни по всичките му възвишения, низини, падини, тепета и дерета. Друга характерна особеност на Португалия е нейния начупен и хълмист релеф - само улиците покрай реките са гладки и прави; останалите се катерят нагоре по баирите, което прави придвижването от едно място на друго малко затормозено; да не говорим пък за паркирането по тесните им улички и всичките стръмни до една, като небезизвестните габровски сокаци “Баба Зара”, “Тотю Иванов”, “Хаджи Димитър” и “Баждар”, споменавайки едва малка част от множеството други с подобен наклон.

Специално в столицата на сладкото португалско вино (т.нар. “порт” или портвайн) ние имахме на разположение две нощувки, както и дните покрай тях. Градът бе голям и предлагаше множество обекти за посещение, за които ние предварително бяхме чели и чували, а сега искахме и да видим. Ванеса ни беше препоръчала да разгледаме огромната базилика в центъра на града - Sé do Porto или Катедралата на Порто. В случая не съм съвсем сигурен дали употребявам правилната терминология, защото аз лично не правя разлика между двете понятия - базилика и катедрала. Порто е известно и със своите мостове над реката, които съгласно рекламните брошури били 6 на брой и също според последните, това бил единственият европейски град с толкова много мостове - ама пълни глупости, бре: амчи един най-обикновен Париж има барем 30-35 моста над р. Сена. Да не говорим пък за моето старославно и старозаветно Габрово - аз неговите мостове никога не съм ги броил, обаче със сигурност ще дойдат повече от 6. Както и да е, щото не е изключено и аз да не съм доразбрал нещо - с моя “съвършен” португалски, все пак...

Пристигайки отново в часовете на късния следобед, до поредната ни вечеринка оставаха само още няколко часа за дребен пазар от съседните дюкяни, настаняване, паркиране на колата и т.н. Случи се така, че жилището ни се намираше извън централната градска част, където паркоместата са кът, а пък на всичкото отгоре ако случайно се намери някоя празна дупка, то за нея човек трябва да се изръси с обилна сума от джоба си, за да остави своя автомобил някъде по центъра. По някаква много щастлива случайност, точно пред сградата ни имаше не едно, ами няколко свободни паркоместа и аз като наврях колата в едното от тях, въобще не я мръднах от там до напускането ни. Вечерта направихме план за следващия ден и още на заранта започна изпълнението му.

Принципно обектите ни за посещение не бяха далеч и ние предприехме ходене до тях пеш - него ден навъртяхме един доста солиден пешеходен километраж, а малко по-надолу ще направя и разбивка на по-интересните места, до които успяхме да стигнем на собствен ход. Метнах раничката на гърба си и заситних надолу по сокаците като японска гейша с дървени джапанки, бяло като сняг лице и тънки, алени устни, намазани с някакъв червен плескоч. Както вече не веднъж подчертах, Португалия е много хълмиста държава, като в случая Порто изобщо не правеше някакво изключение от всеобщото правило. Понесохме се надолу към центъра на града, където трябваше да разгледаме някаква много интересна катедрала, след което пък да направим и една разходка с лодка по реката. Преди обяд денят беше сравнително хладен и много духовит. А пък няма да ви разправям как духа в тая държава - това, с ебането на сливенските ветрове над Карандила и казанлъшките им побратими на Тюлбето е просто нежен полъх, сравнен с португалските виелици. Там “вентилаторите” изобщо не спират да надуват въздуха нито за миг - само сменят посоката си най-хаотично и безконтролно. За около 30-40 минути успяхме да стигнем до главния площад, със сградите на местната градска управа - парламенти, съвети, кметства и т.н. Влязохме за малко на завет в един дюкян, от който излязохме с шепа сувенири и евтини китайски дрънкулки “за подавка”. Много важен момент в цялостната ни дневна екскурзия беше навременното изпикаване в една огромна закусвалня на Макдоналдс - според нашата Ванеса, това било уникално място и може би единствено по рода си със своите мащаби. Ресторантът беше на два етажа и аз много бързо се ориентирах към приземния, където се помещаваха отходните му възли. Излязох на повърхността облекчен и освежен, където ме чакаше Даниелчето. После пък тя ходи и така успяхме да продължим разходката си със сухи гащи, а не опикани. За разлика от Франция, Португалията не се слави с множеството си обществени тоалетни, каквито има навред по нашия край. Тук с последното имах предвид мястото, където за сега живеят младежите, като в същото време най-отговорно и определено тотално изключвам шибания им Париж от това мое добронамерено обобщение, предвид острата липса на подобни уринално-срателни съоръжения в космополитния градец - люлката на любовта...

От една информационна будка взехме и малка карта на Порто, за да можем по-лесно да открием определените ни за посещение места. След още около половин час тропане по тротоарните павенца стигнахме и до величествената катедрала. Те там такива имат множество, обаче тази беше най-известна като най-голяма, а пък пред вътрешното ѝ изящество човек направо може да онемее. Наредихме се чинно на дългата опашка за вход, платихме таксата (отново като пенсионери...) и започнахме да разглеждаме залите и галериите на това уникално творение на човешката мисъл и строителен майсторлък (вероятно “гений” би бил по-точния израз в подкрепа на казаното). За начало на катедралата Sé do Porto се считат още първите години на 11-ти век от Новата ни ера и от там насетне развитието ѝ продължава най-активно, преминавайки през последващите го векове до около 16-тия. Обаче основният принос към грандиозния облик на базиликата се отдава благодарение на кралските династии и генерации, управлявали страната векове наред, след като всяка една от тях е добавяла по нещо към вече съществуващата първоначална постройка, строителството на която е продължило някъде докъм 18-ти век. Окончателният ѝ вид, на който днес ставаме свидетели и пред който буквално онемяваме от величието и достолепието, излъчващи се от изкусно изваяните форми на огромните катедрални колони, арки, сводове и мраморни подове, ведно с най-различните зали и олтари е именно от това време, независимо че допълненията и дострояванията са продължили съвсем до наши дни от зората на 20-ти век.

След като си починахме от изтощителната обиколка на катедралата, разходката ни продължи по същия маршрут надолу към реката. Трябваше да преминем по един много висок метален мост с огромен свод, под който лъкатушеше речното корито. Само че като разстояние и височинно отстояние едно от друго, местата с достатъчна точност могат да се определят като между Балдуиновата кула и Асенова махала в Старопрестолната ни столица. Една от екскурзионните ни цели беше да се возим с лодка по реката (Rio Douro/Доуро в преводна форма), за да минем и под шестте моста, разположени току над нея. Поглеждайки надолу от парапета на единия, по който освен огромни тълпи от пешеходци и туристи, се движат и влаковете с вагоните на градското метро (макар и изключително бавно точно в този участък и специално по въпросния, изцяло стоманен мост), на човек буквално му прималнява от височината; абе направо му се подгъват краката, ако питате мен - да речеш да се изплюеш с профилактична цел, плюнката ти изобщо не може да стигне до повърхността на водата, защото се разпрашава още във въздуха, преди да е цопнала звучно долу (връз нечия олисяла кратуна, плаваща с ладията по реката). Тъй като от височината на моста до пристана на лодките все още беше доста далече и високо, предпочетохме да вземем до там “обществения транспорт”. За такива мързели като нас, хората бяха построили една кабинкова въжена линия, подобна на тази в Боровец и за някаква приемлива сума европейски валутни единици, ние си купихме билети и за на връщане. В противен случай трябваше да изкачваме 63-те метра денивелация между горната лифтова станция при моста и нивото на речното корито, от където се качихме на лодката. Хайде, надолу нямаше да има сериозни проблем, обаче обратното качване по баирите и тесните португалски сокаци щяха да ни озорят; освен всичко друго, нашият временен бивак се намираше на около други 4-5 км от там, а ние сякаш все повече и повече се отдалечавахме от там. В цената на лифта (Teleférico de Gaia) влизаше и по едно безплатно изпикаване, защото из целия район кенефи имаше единствено в горната му станция и то само за закупилите си билети - демек, само за “клиенти” на въжената линия.

След няма и 5 минути, кабинката ни изсипа долу на пристанището - натоварихме се в една моторница, барабар с една сюрия други хора и се пуснахме свободно по течението. Разбира се, имахме и нарочен екскурзовод, който ни обясняваше най-подробно историята на всеки един от общо шестте моста над Rio Douro в Порто (по силата на някои преводи, реката още я наричат и Дуеро) и общо взето променадата продължи около час и половина (защото ни водиха и в обратната посока, към устието, където пък последната се влива в Атлантика). Общата дължина на тази трета по големина река, протичаща през територията на Пиренейския полуостров е малко под 900 км, която преминава и през съседна Испания. След разходката ни с лодка, закусихме нещо леко в едно кафене и полека-лека се отправихме по обратния път към хотела. Първо преодоляхме по-лесната част от трасето (кабинковия лифт), след което се подпътихме по същия железен мост, през площада и почти по дължината на цялата централна част на града. Него ден изгорихме сума вредни калории и излишни мазнини, обаче на вечеринката в хотела всичко си наваксахме обратно, че таман и с горница биля.

На следващата сутрин сгънахме парцалите, хвърлихме дисагите в каручката и потеглихме - този път в противоположна посока към долната част на Португалия. Крайната ни цел беше района между Лагос и Фаро, но преди да стигнем и до там, сега ще ви разкажа какво видяхме и кои забележителности посетихме по обратния ни път нататък. Принципно ние не обичаме да се връщаме по едни и същи скучни шосета, за това предприехме малко по-разширен маршрут, нарочно преминаващ през нови и непознати нам местности. За тях имахме откъслечна и повърхностна информация от разни туристически брошури, странични съвети от случайни хора, вече минавали по тези пътища, които непременно препоръчваха посещението и на тези места. Първата ни по-сериозна спирка беше в едно малко градче, зовящо се Batalha (или Vila da Batalha, каквото пък е португалското му име). Със своите едва 8500 жители, за мен това беше нещо като по-голямо село, но по картите го водят град, макар и доста малък. Може би единствената му внушителна забележителност беше някакъв техен манастир, разположен точно по средата на централната градска част - ама огромно нещо, казвам ви! Точното наименование на въпросния манастир е Mosteiro da Batalha, но е по-известен и под пълното си име - Mosteiro de Santa Maria da Vitória. Издигнат за повече от век време и в продължение на седем кралски династии, светата обител е посветена в името, паметта и делото на Пресветата наша Богородица или Дева Мария, както тя е по-известна в католическия свят. Интересно, че някак си запомних началната дата на строежа му през 1386 (точно 600 години преди моя малък Неничко да се появи на белия свят), както и крайната - макар и по малко по-различен повод (1517 - тя пък 400 години преди сифилистика Ленин да направи своята най-шибана Октомврийска революция във всякога проклетата нам Русия). Манастирът е уникален по своята архитектура - както по външния си облик на сградата, така и по своята вътрешна обстановка в залите за молитви, олтари и т.н. Сводовете и куполите на основната катедрала се извисяват във височина от над 30 м, фреските с които са украсени колоните граничат с такова ювелирно изящество в детайлните си подробности, каквото човек може да види единствено по пръстите със златни бижута на князе, царе и световни кралици. Как са дялкани тези камъни, какви сечива и инструменти са използвали за постигането на това съвършенство - за обикновения посетител това остава забулено в тайна (и с особена сила пък: какви бяха тия сръчни ръце, които да измайсторят тези толкова уникални шедьоври). А само като се замисли човек и малко по-надълбоко, че по времето на тези велики кралски династии и развитие на европейската култура, българинът е натискал ралото по сухото парче земя, бидейки дран, клан и обиран от люде с първобитни човешки (по-скоро античовешки...) наклонности, та съвсем му иде да се разреве от мъка. В продължение на 45 години уродливи нашенски примати ни призоваваха “да вървим да ги бием, защото те не щели да вървят с нас”, а пък сега, видите ли - те същите ни ограбвали, използвали и експлоатирали, докато ние сме ги хранили с нашата тъй ценна и “вкусна” селскостопанска продукция. Ако някой тук си мисли, че португалските домати, испанското свинско месо или пък френските картофи са макар и само с нещичко по-лоши от нашите си български аналогови продукти, то би трябвало се гръмне на мига и да се самопогребе в много дълбок трап. Както и да е, де - сега няма да ополитизировам (идва от политизиране) разказа си и да го цапам с излишни лозУнги...

След като се налюбувахме на шеметните манастирски красоти, по пътя си към крайната точка за деня, а именно градчето Lourinhã, направихме още едно малко отклонение от основния маршрут. Отново по препоръка на местни хора (случайни минувачи, екскурзоводи, туристически водачи и т.н.), бяхме набелязали посещението и на един друг крайморски градец, разположен току на Атлантическия бряг - Назарé/Nazaré. С едва десетина хилядите си обитатели, населеното място изобщо не представлява някаква огромна атракция от ранга на Париж, Лондон или че даже и Чикаго, обаче пък безкрайната му плажна ивица и огромните, буквално смазващи вълни го поставя на едно от първите места на картата по водни спортове, сърф, ветроходство и другите подобни. За жалост по време на нашето посещение океанът не беше така бурен, но пък гледах разни снимки от най-различни спортни мероприятия, проведени в акваторията на криволичещата и начупена от хиляди отвесни скали и пропасти брегова линия, от които извадих заключение, че ако там океанът наистина се разреве както трябва, то сгромолясващите се тонове водна маса биха отнесли всичко, което им се изпречи на пътя. В миналото това градче е било известно единствено като някакво много активно рибарско селище, но след развитието на туризма и бясната надпревара за спечелване на все повече и повече почиващи, като че ли в днешно време обикновеният рибарлък сякаш е поизостанал малко от ежедневните приоритети на местните хора. По принцип преди години всички крайбрежни селца и паланки са се зародили предвид търсенето на храна и препитание под формата на риболовство, но впоследствие тази дейност е отстъпила пред по-сериозните туристически дейности с цел разширяване на пазарния периметър. Ние направихме един пешеходен обход до морския фар по прилежащите му брегови алеи и дървени пътеки, изщракахме няколко дълги филма ORWO най-малко с по 36 “пози” и обиколката ни приключи, обогатени с купища прекрасни впечатления и множество снимков материал за спомен. Фактически, по своето наименование, португалското градче Nazaré е някаква форма на дубликат (ако това е най-правилния израз) на Библейския град Nazareth от Свещената Земя (т.нар. “Holy Land”, според преданията и вехтите завети, по които са ни възпитавали в дълбока вяра, светла надежда и истинска любов)...

От там вече продължихме и към въпросния град Lourinhã (най-вероятно Лоуринья, ако това е по-португалското му звучене на местния диалект, но пък някои го наричат дори Лоуриньян или Лориньян - в конкретния случай, определено не се ангажирам с някакви лингвистични правила по повод произношение, преводи или точно звучене на един или друг географски обект; просто не съм толко’ прос’, че да парадирам с излишни литературни познания, извън просташкия ми, селски език, разумява се - който пък смея да твърдя, че владея до съвършенство...). Във въпросното населено място пристигнахме привечер, въпреки че слънцето огряваше небосклона с ослепителната си светлина, а пък океанът под нас ръмжеше, сякаш слушах всеобщо заколение на стадо праисторически мамути, глутница индийски слонове и ревът на лъва от габровския зоокът (ако вече не са го направили на пастърма, завалията, или на конски суджуци с лъвско месо). Една много симпатична и “добре сложена” негърчица (особено в гръдната обиколка...) и общо взето твърде симпатична (по моите, малко позанижени вече с годините, ебачески критерии...), радушно ни настани в къщата им за гости (на втория етаж...). Последната изпъкваше пред всичко останало (ама не негърката, бре! – за самата къща става тук на дума…) с някакъв невероятно разтърсващ изглед от терасата – баш срещу разбушувалия се по вечеря океан. Така, в името на всеобщото и взаимно успокоение, добре загънат с подръчни средства и налични одеала (поради бръснещия ветрец…), разположен удобно на панорамния балкон, аз буквално бях принуден да употребя известни дози и по-обилни количества евтин, местен ром, в комбинация с още по-местна кока-кола (имаше една такава песенчица преди хиляди години – “Rum and Coca-Cola”, в оригинално изпълнение на сестри Андрееви/The Andrews Sisters, според мен и моите ограничени преводачески поназнайвания на чужди езичности...). Та, думата ми в тази връзка беше, че ние още от вратата (дето някои от там уж се хващали за краката...), се заловихме да борим умората, натрупана през деня и дългото ни пътуване, по невероятно гладките пътища и магистрални шосета на наша братска Португалия. Слънцето залезе някъде към 21:30-22:00 и автоматично с него залязохме и ние (по-скоро аз самият, защото на мен някак си по-бързо ми се доспива, след като през деня не употребявам никакви ободрителни кафета, освен вечерните ми, дълги и предълги аперитиви)...

Спим, значи, бързо и непробудно (под оглушителните звуци от ударите на вълните по скалистите им брегове) и на следващата заран продължаваме да пълзим към долната португалска граница, с финален сборен пункт, някакво си там, така наречено Portimão (според мен ПортиМЯУ, но според науката - Портимяо или Портимао, в зависимост от наречието на местния жаргон). В огромния хотелски комплекс (изобилстващ от денонощно пиянстващи рушняци и сравнително по-малко пияни поляци...), ние щяхме да останем в продължение на три нощувки - време, напълно достатъчно да ошетаме южния португалски район и принадлежащите му крайгранични области в непосредствена близост до Испания. Макар и в миналото известно като поредното местно рибарско селище Vila Nova de Portimão (в оригинал), днешното “Портимяу” се радва на своите 60-70, ако не и повече хиляди жители, едновременно, дружно и целокупно допринасящи за развитието и непрекъснатото му процъфтяване във всяко едно отношение и икономически отрасъл: туризъм, дребна манифактура (поправки на коли, лодки и яхти), исторически паметници и да: пословичната им, граничеща дори с педантичност поддръжка до най-дребния и древен детайл на обекта (мисля, че навремето на български казвахме “подробност”, докато думата “детайл” я използвахме само за някакъв технически и добре издържан предмет: втулка, вилка, зъбно колело или пък нещо подобно от богатата и многобройна, техническа номенклатура на инженеринговото ни наречие). Така че, нека любезният ми читател най-великодушно да прости “смешението” на шепата езици, по които самият аз имам едни най-елементарни и съвсем повърхностни познания - колкото с тях да се задържа малко по-дълго време на релефната и тъй гъсто нагърчена, житейска повърхнина (или повърхност - ако така пó ви се ‘аресва).

Настаняването ни в хотела не отне много време и излишни формалности - резервацията и един паспорт бяха достатъчно доказателство за нашата скромна самоличност и ние много скоро си нанесохме дисагите във временното ни жилище (е, добре де - не на един път, ами на няколко курса до колата, предвид дребните покупки по пътя от рода на хранително-питейни провизии, разхвърляни в десетки найлонови торбички и хартиени пликчета, с които заредихме хладилника). Пристигнахме по време, в което вратите на басейна трябваше да затворят току под носа ни и ние нямаше как да се възползваме от удоволствието да разпуснем в хладката водица. За първи път виждам басейн в хотелски комплекс да приключва дейността си едва в 18:30-19:00 - особено в държава, над която слънцето грее барем до 21:30-22:00. Този факт пък ускори сядането ни на масата, пред мощна доматена салата с много лук и съответните течни медикаменти за пресъхнало гърло и слепен към небцето от жажда език. За наш късмет стаята ни се падна със западно изложение и изглед към морето, макар и в далечината - а обстановката на терасата беше все едно че си на село под лозницата. Вечеринката ни премина в дружеско събеседване (без излишни караници и безпредметни спорове…) и кроежи на планове за следващия ден...

На сутринта, след задължителните ритуални кафета на Даниелчето, отправихме се към пристанището и стария град. От там трябваше да вземем някакъв плавателен съд за обиколка на крайбрежната ивица, с посещение на подводни пещери, огромни отвесни скали на брега и всякакви такива красоти на местната география - екскурзия, която ние бяхме подготвили още от Австралия. Понеже имаше доста време до началото на тази наша “разходка с лодка” (но този път не по Ропотамо..), ние оставихме колата за час-два на паркинга, за да се разходим малко през морската градина и по-сенчестите ѝ алеи, защото жегата беше започнала вече да набира скорост още от най-ранните часове на деня. След това вече се преместихме на мястото, от където тръгваха всички такива екскурзии по вода - събраха всички мераклии, натовариха ни в един катер и поехме през вълните на залива. Отначало минахме през устието на голяма река, чийто воден обем се изливаше към океана в непосредствена близост - на местен език ѝ викат Arade, сравнително пълноводна и с дължина около 75 км. По протежение на бреговете (особено покрай единия) бяха накацали огромни къщи с неземна красота - явно собственост на местни политически или криминални величия, каквато обикновено е практиката и каквито са закономерностите по целия ни грешен свят; такива и подобни палати, само с пари от заплати или спестени от закуски, та дори и със заробващ заем от банката не могат да се вдигнат. След устието на реката вече навлязохме и в крайбрежните води на Атлантика. Отново за наш късмет, слънцестоенето на небосклона се намираше в такава удобна за снимки позиция, за каквато би мечтал всеки един фотограф на земята (даже и най-професионалният, като мен да речем). Отвесните скални брегове буквално бяха огрени (или огряти - подберете си по-литературния формат на думата, понеже аз отдавна вече съм я позабравил...) от всички страни и посоки, а разбиващите се с гръм и трясък в подножието им вълни създаваха неописуемо емоционално и визуално усещане за нищожност пред природата и нейните бушуващи стихии. Морската ни експедиция продължи около два часа и се нагледахме на такива естествени красоти, каквото може би съществуват само по тъдявашните португалски брегове. Водата в океана беше бистра като сълза, лазурно синкаво-зелена и на фона на цветните канари и скални образувания предлагаха богата палитра от цветови гами и цветни изображения. Абе, голяма красотност беше, казвам ви го най-отговорно...

Като ни върнаха обратно на твърдата земя, взехме си количката и поехме към други подобни обекти в околовръст. Спряхме на един прашен паркинг, но понеже беше безплатен, няма да се оплаквам от прахоляка, с който се нагълтахме и който полепваше по изпотените ни от жегата дрехи и снажни телосложения. Направихме една продължителна пешеходна променада по нарочно построена по ръба на крайбрежните скали дървена алея. По високото ни обдухваше адски горещия вятър, а пък в ниското се варяхме в собствените си сосове от топлина - досущ като в преизподня. А ние вървяхме ли вървяхме, с цел уж да губим калории и микроскопични частички от живото си тегло. Така утрепахме още някой и друг час във взаимно любуване един към друг и в общото ни, съвместно преклонение към местните красоти на пейзажа, след което в късния следобед се отправихме към бивака. Докато се организираме със софрата и поредната ни вечеринка, настъпи и стандартното ракиено време за първото разливане по чашите. Ако в Португалия човек чака малко да мръкне, че чак тогаз да си начева аперитива, то комай е по-добре направо да си ляга трезвен - амчи то до сумата му и часа е още светло, бре! Направо им завиждам на тези хора там - ние в Австралия не можем да се похвалим с подобни “екстри”. Хапнахме пак, сръбнахме на балкона и хайде по креватите (да: множественото число е употребено в буквалния смисъл, защото в стаята леглата бяха две отделни, единични като размер и ние с Дани за първи път спахме разделени – о, ужас! - аз така хич не обичам, ама какво да се прави). Спим пак набърже и ето ти го новият ден - само след няколко часа пак дошъл при нас...

Градчето Portimão, където беше няколкодневния ни лагер (с около 70 хиляди жители...) се намираше точно по средата между други две населени места, които също представляваха интерес за нас и искахме да посетим, докато бяхме из района - едното беше Lagos, а другото Faro. Тук бързам да направя и две малки уточнения, че не бива да се смесват сричките и буквите на двата града, понеже се получава малко смешното звучене от сорта на “фалос”. Другата подобна отметка пък включва едноименната бивша столица на африканската Нигерия (наброяваща около 20 милиона глави добитък...) и португалския градец Лагос, със своите я има, я няма 35-40 хиляди души – исках само да подчертая, че двете нямат нищо общо помежду си, въпреки идентичните си наименования. Нашето поредно посещение за деня беше именно това градче, отстоящо на 60-тина километра от местонахождението на хотела. Общо взето навсякъде по тези крайморски селища обстановката е почти една и съща, но пък като правило навред е красиво и привлекателно - покрай пристанищата има паркове и градини, многобройни кафенета и ресторанти, люлки да дечурлигата и ледени бири за родителите им, отсреща пък морето се плиска на един разкрач - допикае ли ти се и тутакси си вътре. Студът обаче на водата е вледеняващ и действа силно диуретично, дорде не ти затракат чак и зъбите обаче, а топчетата ти не станат на стафиди...

На другия ден пък прескочихме и до въпросното Фаро/Faro (местните си го зоват Фарý, ама защо е баш така, съвсем не знам) - то беше вече малко по-голямшко на размер, наброяващо над 70,000 жители. Една от забележителностите му беше някаква страхотна крепост (по-скоро каменен дворец) на някой от средновековните владетели на района, разположен баш на върха на висок хълм, от където се разкриваха зашеметяващи гледки надолу към града и океана. Денят на посещението ни отново беше неделя, а по силата на португалските закони повечето музеи и най-вече паркингите по улиците са напълно безплатни - ама обичам си я тая пуста Португалия, бре! С каква особено голяма радост бих си живял всяка събота и неделя из тамошните им вилаети! На всичкото отгоре и цените на стоките (особено на хранителните и алкохолните) са малко по-ниски, сравнени с френските например - направо рай за такива габровски скръндзи като мен...

Това беше и последната вечер в базовия ни лагер на Portimão, а с това наближаваше и краят на тазгодишното издание на нашата малка португалска авантюра (използвам съвсем лаконично думичката “тазгодишно”, защото ако е рекъл Господ един ден със сигурност ще има и евентуално завръщане в тази чудна и дивна европейска държава). Остатъкът от деня и последните следобедни часове на деня ги оползотворихме в излежаване на шезлонгите покрай басейна. Водата му не беше особено благоприятна за волни съчетания и кръжок по плуване, за това се задоволих само със седенето ми върху стената, с крака цопнати не по-дълбоко от коленете; а Даниелчето така и не си намокри глезените - за нея водната температура беше близка до полярната, почти като в Шабла и Дуранкулак; абе направо както Баренцовото море на Северния ледовит океан.

Разстоянието между крайната точка на нашата екскурзия и Лисабон, от където трябваше да излетим за прибирането ни към Франция не беше голямо (няма и 300 км), но ние въпреки всичко го разделихме с цел да се намираме малко по-близо до летището. Поради тази причина последната нощ спахме само на около час път до столицата - отново в някакво непознато за нас градче Сетубал/Setúbal (пълното му наименование на португалски е Cidade de Setúbal, ама никой не го нарича така). Поради близостта му до големия столичен град (едва 40-50 км) и със своето над 100-хилядно население, градът минава за един от големите центрове на Португалия. Както върви развитието на света и в частност на държавата, не е изключено един ден двете населени места да се слеят и последният да стане квартал на Лисабон. След настаняването ни в едно миниатюрно апартаментче на втория етаж баш в сърцето на стария град, веднага излязохме по разходки и обиколки. Едно от местата, които посетихме с подчертан интерес беше замъкът на Свети Филип (Castelo de São Filipe), разположен на един висок хълм над града. До там водеше малко, тясно и много стръмно шосе, по което нашето миниатюрно Фиатче едвам изпълзя нагоре само на първа скорост. Гледките от високите кули на крепостта бяха красиви и зашеметяващи, на фона на океана откъм едната страна и самия град откъм другата, оставащ малко по-навътре в сушата. Строен през далечния 15 век, в днешно време замъкът е превърнат в луксозен хотел, но иначе общият му престижен облик е запазен до съвършенство. След разглеждането на старинните постройки от древността, отново се спуснахме надолу към брега и крайморската алея. Жегата беше станала вече непоносима и докато Даниелчето се лигавеше в едно кафене с ледената си бира, аз наложително и принудително трябваше да се изкъпя в морето, за да облекча постоянно увеличаващото се напрежение в пикочния си мехур. Не ми стана ясно само как останалия народ се къпеше съвсем спокойно в тая студена вода, след като аз едвам успях да се намокря само до чатала, колкото да си свърша успешно работата и тутакси изскочих на горещия пясък - абе, направо луди хора са това...

Разходката ни продължи и из лабиринтите на тесните сокаци из градеца, който всъщност се оказа съвсем не малък по размер, със своите 120-130 хиляди местни жители. Не ни остана време да се запознаем и с по-новата част на града, но принципно нас модернизмите в архитектурата не ни привличат - та ние си ги имаме подобни в изобилие. Но пък виж - старите и класически постройки, типични за тази част на света разкриват пред нас не само вековната си история, но показват и какви изкусни майстори са създавали през вековете всичката тази приказна красота. Тъжно е да се сравняват, уж 13-вековния непрестанен прогрес и величие на милата ни Родина, спрямо държави с едва няколкостотин годишна история. По Европа и специално по тези андалуски земи също са се водили войни и кръвопролитни битки, но пък и от космоса им личи, че не са били газени от руските, вмирисани ботуши и не са имали социализъм и дивашки комунизъм като “най-висша” форма на социално управление и икономическо развитие - което всъщност закономерно обяснява и причините за техния постоянен растеж във времето напред. И, нека!...

На сутринта стегнахме багажа, подготвихме раниците си за обратния полет и поехме към гаража в Лисабон, от където преди десетина дни бяхме наели автомобила. С тая дребна италианска колца кръстосахме цяла Португалия, навъртайки малко над 2000 км пробег и запечатвайки най-скъпи и приятни моменти, докато се намирахме на нейна територия. Чиста държава, пазят си я хората - няма разпилени боклуци, хвърчащи хартийки, найлончета и всякакви шишенца, натъпкани в пликчета на Billa-та и Lidl-а. По площ, малко по-малка от България (с нейните около 92 спрямо нашите 111 хиляди км²), но пък двойно ако не и тройно по-населена със своите около 12 милиона души, за мен специално Португалия определено остава една добре желана дестинация за повторно, даже и многократно посещение. Единственият ѝ кусур е непрекъснатия вятър, който брули бреговете откъм Атлантическия океан, а пък те вече в комбинация и с жежкото слънце, сипещо през деня огън и жупел отгоре, направо могат да са смъртоносни. От друга страна пък, бирата е евтина - навред се продава лед и не смятам, че спазвайки дневните пропорции за употреба на течности, човек може да пукне ей тъй, бадева от прегряване...

Върнахме колата успешно и без забележки в базата, хората ни закараха до летището и няколко часа по-късно кацнахме обратно в световната столица на виното - Bordeaux. Не след дълго Ванеса дойде да ни посрещне с колата си и някъде около следобедните часове на деня вече бяхме акостирали в европейския ни базов лагер (само дето не помня кога и какъв ден е било тогава - най-вероятно четвъртък, 11 Юни; ако изобщо на някого му пука за тези подробности). Разбира се, тук интересното е съвсем друго - а то започна веднага след преспиването ни набързо и буквално в най-ранните часове на следващия ден. Как обаче да го почна? - кое да ви разказвам по-напред, след като горещи емоции и трескави събития се смесват в една обща какофония и душевен хаос. Но, слушайте сега какво става и по-нататък...

Съгласно предварителните разчети и най-строги планови мероприятия, всички ние (т.е., четиримата с Неси и Дилън...) в неделя трябваше да излетим за София. До тук добре, обаче младите от своя страна разширяват екскурзионната ни програма с “обезателното” им и твърде належащо тяхно посещение на един концерт в Париж. Някакъв си световно известен (и безкрайно неизвестен за мен...) дисководещ (или дискожокер/DJ, както ги наричат...) щял да изнася демонстративно представление/забава/дискотека на открито и ако нашите не отидат да му слушат простотиите и да му гледат сеира (пардон - маймунджилъците), оня щял да се обиди дълбоко и кръвоносно, та чак да им пише и неизвинени отсъствия даже. Въпросният концерт се провежда на един от парижките стадиони, обаче аз познавам само местните в Габрово (“Христо Смирненски” на Шивара и “Христо Ботев” на Голо бърдо) и отчасти Националният “Васил Левски” - останалите са ми забулени в мъгла и представляват пълна загадка от най-световен мащаб. Специално за гореупоменатото обществено мероприятие ангажираме хотел с две нощувки - първата само за “старците”, понеже младежта щяла да вилнее цяла нощ и да спят по пейките в градинките, а втората вече съвместна и отрезвителна, преди отлитането ни към България.

В ранната и все още прохладна петъчна утрин, скачаме по тревога от креватите, товарим дисагите, мятаме се още сънени в колата на Дилън и поемаме към мястото на срещата с Илона - сестра му демек, която също участва най-активно в младежката дозорно-музикална група. Явката се състои пред дома на “сватовете” - оставяме колата на зетя пред тях и се товарим в другата, с която да пътуваме до Бордо. Илона шофира до ЖП гарата, оставяме колата ѝ в нарочен паркинг и се качваме на бързия влак за Париж (понеже последният пътува светкавично и вместо за 6-7 часа мандахерцане по дебело платените магистрали на Франция, “стрелата” се изстрелва с над 300 км/ч до там само за някакви си 2½ часа време, при това с най-минимални транспортни разходи и то в съвсем разумни граници). По време на пътуването имахме възможност да си приказваме, да обменяме мисли и впечатления, да зяпаме през прозорците огромните насаждения от всякакви селскостопански култури: основно жита и слънчогледи, царевица и лозя, ама много лозя (абе то комай от всичкото беше по много – огромно изобилие)...

Двата часа и половина се изнизаха сравнително бързо и ние се озовахме на гара Монпарнас, където вече окончателно излязохме на земната повърхност и почти в сърцето на Париж. След кратко доуточняване с младежта и съответните указания от тяхна страна на кой номер метро да се качим за нашата последваща, индивидуална променада, разделихме се на групи по интереси и всеки пое по пътя, следвайки мечтите и мераците си. Дискотечната група се понесе към мястото на тяхното мероприятие, а ние с Даниела се отправихме обратно към Монпарнаската гара, за да се придвижим към района на Монмартър - този път с метрото вече. Със своите ограничени и силно опестени езикови познания (породени от катастрофалното забравяне, на иначе доста напредналите ми тогава и солидни знания по френски в миналото, само че в далечното…), някак си успяхме да разберем и къде да се качим, че пък къде и да слезем, както и по какъв начин да се доберем до катедралния храм Sacré-Cœur, разположен точно на върха Montmartre - или La basilique du Sacré-Cœur de Montmartre, каквото пък е и истинското му наименование. Аз на това място поднасям извиненията си и ще помоля задочно по-разбиращите и знаещи читатели да ми простят невежеството за вероятното несъответствие в имената, един път наричайки тези свещени католически храмове “базилики”, друг път пък просто катедрали. Честно казано за себе си не мога да направя никаква особена разлика между тях, а пък така и не разбрах дали съществуват някакви по-съществени различия в двата вида сгради за миряни и богомолци. Отдавам еднакво чувство на респект и благоговение към Божията вяра, независимо дали се отнася за християнска църква или храм, католическа катедрала или базилика, какъвто пък е и конкретния случай. 

Писмо No 27 (V-VIII.2026) [#1]

Драги мои, скъпи наши - гладни, сити и пресити, малко страшни и съвсем безстрашни; почитатели и критикари, възлюбени чеда, наши Божии и душевни знахари!...

Както вече обещах в последните редове на предишното ми комюнике, настана време да започна описанието на поредната ни семейна авантюра, която ще ви поднеса тук под формата на паралелен пътепис - стъпвайки поотделно върху всеки отделен сюжет, всяко по-значимо или пък незначително събитие покрай случайни срещи с познати и нарочни запознанства с непознати, всякакви успехи, неуспехи, падания, ставания и за каквото още там се сетите. За всичко това ще прочетете в следващите редове на настоящия ми задграничен репортаж и то в случай, че написаното представлява някакъв по-особен интерес за някого, разбира се.

След като приключихме с подготовката за дългото ни отсъствие, подредихме двора с масовото подрязване и още по-масовото изсичане и извличане на цели кофи с плевели, израстъци, шума, клони и треви, стегнахме багажа и зачакахме момента на отпътуването ни. В продължение на няколко поредни седмици Даниела товари куфари и чанти с поръчки от “детето”, които да му занесем от единия край на земното кълбо, та чак до другия. На края стана така (както обикновено ни се случва преди всяко едно подобно тръгване за някъде), та сума боклуци останаха на заден план поради надхвърляне на допустимото тегло върху единица багаж (разбирай куфар). Разправиите по самолетните гишета на летището за някое и друго кило горница са най-унизителния момент на тези наши семейни пътувания и въпреки, че аз съм им свикнал вече и отдавна ги приемам просто като някаква даденост, всеки път се ядосвам и негодувам, когато цифрите на шибаните летищни кантари почнат да святкат в червено и да се блещят насреща ми, като че ли съм утрепал някое домашно животно. Мисълта ми беше, че в стремежа си уж да бъдем този път малко по-изрядни, не успяхме да вземем със себе си всичко, което бяхме запланували.

Така, още в началните дни на Май, ние ударихме ключа на бараката, спрях токозахранването от таблото, врътнах главния кран на водата и натоварени до ушите с раници, куфари и чанти зачакахме пред дома таксито, което трябваше да ни откара на летището в Бризбън. Като по някакво чудо, този път нямахме никакви проблеми с досадни въпроси от свръхбагажен характер – предадохме товара, удариха ни печатите и след известно изчакване се наредихме на опашката за качване на борда. За безкрайно скучния и дълъг полет нямам какво да разкажа; играх на карти и табла, не изгледах нито един филм и дрямах в самолета като пенсионер – зер, 9-те летателни часа с доста зор се убиват, ако човек няма някакви конкретни или по-забавни, смислени занимания пред себе си.

Криво-ляво, най-после пристигнахме в Бангкок, като междинна точка на пътуването, та от там нататък да продължим по пътя си към заветната Европа. Имахме на разположение няколко часа престой, които също утрепахме в безцелно размотаване по летището, зяпане по многобройните сергии на местните търговски кожодери, докато не дойде и часът за качването ни на следващия самолет – той пък за Истанбул. Независимо, че ни натовариха съвсем навреме и точно по график, поради някакви необясними за никого причини, всички пътници стояхме чинно на борда със закъснение от около час време, когато най-после потеглихме по следващата 10-часова въздухоплавателна отсечка. Още с отлепянето ни от земята обаче, ние вече имахме всички закономерни предпоставки да изтървем последния си, най-кратък полет - от Истанбул до Бордо.

И естествено, нашите тревожни опасения се оказаха напълно верни и основателни. Докато кацнем на огромното и най-ново турско летище, че да се придвижим и към ръкавите му за по-нататъшното ни пътуване, бяхме вече закъснели достатъчно много и на практика изтървахме самолета – половин час преди да стигнем до заветните врати на улея (съответния ръкав), последните се оказаха залостени, а пък до това време самият самолет вече може да се е намирал и над Хасково или Харманли. Фактът си е факт и на ранина в Истанбул последва серия от циркове и нервно-паралитичен срив подир разправиите за презаверяване на нови билети чак за следващия ден (следобед, вместо сутринта) и съответното ни настаняване в хотел за преспиване в града. Процесът приключи успешно за всички потърпевши (не бяхме само ние с изтърваните полети – някакви нашенски кикимори същия ден трябваше да са в София, обаче не им се отвори парашута; имаше хорица за Лондон, за Париж, та дори за Ню Йорк и къде ли още не по света, обаче всички те, барабар със самите нас трябваше да останем едно допълнително денонощие под червеното знаме с петолъчката и полумесеца). След като приключиха формалностите покрай цялата тая, общо взето неприятна суматоха и галимация, натовариха ни в един нарочен микробус и пътувахме повече от час между летището и квартала на огромния, космополитен град, където се намираше хотела. Последва бързо настаняване, хвърляне на дисагите, още по-бързо освежаване и най-после излизаме на разходка - вече около 10:30 и в интензивно нарастващата жега през деня (а иначе сряда – като ден от седмицата)...

Известно време мина в лутане и търсене на подходящ (разбирай евтин…) транспорт, с който да се доберем до центъра. За щастие намерихме метрото - добре че имаше спирка съвсем близо до х-л “Ramada”, където ни настаниха да пренощуваме. Едвам се разбрахме с местните кой точно влак да вземем и особено важно: в каква посока да го ползваме, за да не се озовем пък случайно и оттатък Босфора или някъде по Златния рог; после сменихме транспорта и с един трамвай, докато най-после пристигахме току пред Синята джамия.

Разходихме се малко около нея, обаче то там имаше толкова много народ, че направо не можехме да се разминем от чалми. Разгледахме я само отвън, защото не знам колко подходящо щеше да бъде да се намъкнем и ние вътре с раницата, наред с почитателите и последователите на Аллах. Иначе постройката е внушителна и изящна до съвършенство, с облицовка от вероятно милиони малки, предимно сини, мозаечни плочици, подредени в абсолютен синхрон и изобразяващи най-различни шарении и цветни фрагменти. Влязохме разбира се и във вътрешния двор, обаче чак във вътрешностите ѝ не сме ходили – изпитвах някакво неудобство от толкова много друговерци; не че имам нещо против самите хора – просто усещах, че някак си не ми е там мястото. На площада отпред имаше един красив шадраван, от който бълваше вода в изобилие, сякаш я изпомпваха с цистерни от Черно море, а в съседство до него се намираше и една чешма с множество дебелоструйни чучури (нямах впечатлението някога да са имали воден режим). Там мъжете първо си миеха краката, после се събуват и така боси влизат в джамията; обаче само мъже - жените им не ходят там. Ние направихме един голям кръг покрай площада около джамията, завъртяхме по горния сокак и пак се курдисахме на трамвайната спирка за продължение към центъра на града и по-специално заради посещението на емблематичния Цариградски пазар - Капалъчаршъ (т.нар., Kapalıçarşı в натурален турски оригинал).

Всички билети за градския транспорт струваха по 60 лири (към въпросния ден, официалният курс на турската лира спрямо еврото беше около 52/53 : 1 - значи билетчето за трамвая или метрото, на всяко наше качване ни е стъпвало по някаква си марка и съвсем малко нещо отгоре; направо без пари. Иначе вътре в превозните средства турците са много възпитани и големи кавалери (без значение дали са ученици, младежи, стари или млади) – веднага отстъпват местата си на по-възрастните, на жените и т.н.; това ми направи особено приятно впечатление. Лошото беше само общото, сиво-тъмновато облекло на всички хора, някак си потиснато и еднообразно, без ярки тонове. Някои от жените ходеха само със забрадки, други забулени, докато трети бяха изцяло покрити с техните фереджета и хиджаби - всяка женица според вкуса и разбиранията си…

Спирката на трамвая беше в непосредствена близост до мост “Галата” - навред гъмжи от народ, алъш-веришът ври и кипи буквално на всяка крачка и на всяко кьоше; както в стационарен, неподвижен вид, така и в подвижно, мобилно състояние: било то в ръчни колички и двуколки, стоката се предлага, накичена на ръце и по крака - на всеки и по всякакъв начин, стига парата да пада в джоба на търгашите.

От там вече като се потътрихме нагоре из сокаците на чаршията, за няколкото часа на почти пълен обход на края останахме без крака и едвам се довлачихме обратно до трамвайната спирка. Обикаляхме като малоумни от сергия на сергия, влизахме и излизахме от един дюкян в друг, сякаш невиждали до сега такъв огромен панаир - злато, кожи, дрехи, локуми, играчки, дрънкулки, кафенета, ресторанти, дюнери, баклави; абе една пълна и безконечна номенклатура от всевъзможна стока.

На връщане се разходихме и по моста - добре, че денят беше тих и слънчев, но не и много ветровит, приятно хладен заради полъха откъм водата и барем от нас не се стичаха черни, потни вади, както е било преди години през един подобен, адски горещ летен ден (е, само малко и по-специално от мен, щото нали пък като съм си и леко въздебеличък, та лесно ми се оросява челото, гърба и най-вече гъза). От една шекерджийница купихме локуми да носим армаган на нашите френски младежи; от подобно кафене пък си изпросих една стъклена чашка за чай - е, дадох на сайбията едно евро, въпреки че той искаше да ми я подари, хем пълна с техния главозамайващ и опияняващ чай. Добре че сегиз-тогиз от тук и от там хората ни приканваха с по някой и друг напръстник с разни ободряващи чайчета, та те ни държаха в добро и пълноценно физическо състояние - зер, как се кръстосва цялата чаршия за няма и 4-5 часа трамбоване, без никаква спирка и каквато и да е почивка. Техният полезен и спасителен “опиум” ни поддържаше тонуса през цялата променада в най-горната си мъртва точка, готови всеки миг да се възпламеним и да се изстреляме напред като съветска ракета в космоса. На едно място трябваше да дам и 10 лири за кенеф, че да си освободя бъбреците – това вече го приех много болезнено, но нямаше как; само миг по-късно напикаването ми щеше да бъде в кърпа вързано и аз бях принуден да ползвам услугите на обществения нужник, за да не се изложа пред чужденците.

По обратния ред, вече знаейки всички спирки и разписания на трамваи и влакове, започна придвижването ни назад към хотела. През цялото време не срещнахме нито един по-съществен супермаркет, от който да си купим някакво подкрепително питие за надвечершния ни аперитив. Оказа се, че в този район има предимно малки магазинчета за всякаква друга стока, но не и точно за алкохолни напитки - от един такъв си купихме само едно шише с разредител, но истинският артикул го намерихме чак на още няколко улици по-далеч. Това беше на междинната гара - преди качването ни в метрото. След цялото това бясно препускане из Истанбул, привечер вече направо не си усещахме краката и едвам пристъпвахме по мраморния под на хотела. През нощта спахме като заклани, а сутринта на тръгване имахме и богата закуска – вечерята ни също беше включена в разкладката, като всичко това беше безплатно и “на корем” като количество.

На другия ден трябваше да освободим стаята в 11:00 - след закуската в хотела ни взеха с друг нарочен автобус, с който да ни върнат обратно на летището. Полетът ни беше чак в 15:00 и ние до това време се въртяхме из дюкяните на транзитните му зали. Малко след като излетяхме (този път съвсем навреме...) и вече се реехме из синьото и безоблачно небе над Майка БЪЛГАРИЯ. Независимо, че трасето на самолета беше на сравнително голяма височина (отново около 10-те хиляди метра над повърхността на земята), отдолу под нас ясно се забелязваха очертанията: отначало на Странджа планина, после Бургас и неговия залив, по-нататък прелитахме съответно над Сливен и тъдявашните му балкани, а пък за да се ориентирам така добре в географската обстановка, обозрима през илюминатора и под крилата на самолета, до голяма степен ми помогна и картата на полета, гледайки от къде и над какво точно прелитаме. Тези около десетина (ако не и по-малко...) минути бяха доста вълнуващи за мен, защото малко след сливенските възвишения кривнахме леко в дясно (на север, демек), който завой пък ни разположи баш над старославното и старозаветно Габрово, ведно с околностите му: Шипка, Бузлуджа, язовира над Лютаците, околовръстния път и въобще всичко, което можеше да се забележи и разпознае от височината, на която се намирахме. В далечината се виждаше и величието на тихия бял Дунав, населените места в Дунавската равнина и т.н. Съвсем малко по-късно, прелитайки над врачанските и фердинандски/монтански вилаети, в далечината едва забелязахме очертанията и на Видин - добре, че точно там беше типичния рязък завой на реката, за да мога напълно да се ориентирам с географията. И, разбира се миг по-късно вече летяхме над Сърбия, след което постепенно навлязохме и в гъстите като сметана облаци, та ни заснежените върхари на Алпите видяхме, нито пък тучните поля на Франция разпознахме долу в мъглата.

След малко под 4 часа полет над почти цяла Европа, ето ни вече кацнали в крайната точка на нашето пътуване - Бордо. Освен паспортната, на митницата нямахме абсолютно никакви други проверки на чанти, торби и всякакви дисаги. Доста време почакахме пред карусела за багажа – оказа се, че французите не си дават много зор да бързат; потриват се и се пощят, като че ли обслужват селския аеродрум в Горна Оряховица. В резултат на грубо отношение към чуждата собственост от страна на летищните докери, почти новичкият куфар на Даниела слезе малко счупен от самолета. Е, не чак толкова, де – само дръжката му беше изскубната, но пък то е достатъчно да ми отвори половин ден работа за ремонта ѝ, когато се приберем обратно в Австралия. Междувременно Ванеса беше известена да не идва предния ден, когато всъщност трябваше да кацнем по план – така детето ни посрещна на следващия и след по-малко от час вече бяхме при свои. Дилън тъкмо се беше прибрал от работа и ни чакаше на софрата – от там насетне последва раздаване на подаръци, разпределяне на багажи, разтоварване на куфари и други подобни домакински дейности.

Съгласно почти ежедневните си, вече станали рутинни ангажименти, Ванеса продължава да дава своите уроци по английски - някои от часовете тя води от вкъщи (“online”, както сега е модерно да се казва), за други ходи в едно частно, специализирано училище за изучаване на чужди езици, където преподава на французите, които искат да придобият някакви допълнителни знания. Нейните “ученици” се намират в много широк възрастов диапазон – от първолачета и всякакви пъпчиви подрастващи, през златните години на средната възраст, та чак до износени и малко поизсивели пенсионери. Иначе времето (като климатични условия) е чудесно - пролетно и слънчево, но не горещо. Непрекъснато ходим по разни разходки наоколо, обикаляме магазините, пазаруваме, подреждаме, поправяме счупени и изоставени вещи и общо взето се занимаваме с всичко, с което се разправяме и у дома в Австралия. С известна горчивина и тук се забелязва едно чувствително повишение на цените в супермаркетите, особено съдейки по виното, с което се наливам ежедневно. Лани за една боца от най-долнопробното давах по €1.79, а сега за същата винена помия (отвара от смити бъчви, подправена с някаква миризлива есенция), търгашите вече искат близо две марки, че и отгоре биля - всичко останало, като стоки за бита и особено хранителните са си на пръв поглед нормални: има скъпи неща, ама има и по-евтини; въпросът е вече кой какво точно търси и по-важното: кое може да си позволи да купи. В този ред на мисли искам да подчертая, че специално рафтовете с винени (а в това число и спиртни…) продукти буквално се тресат и огъват под напора и тежестта на разнообразието. И ако високоалкохолните напитки са драстично по-евтини, спрямо подобните аналози от австралийския пазар (за 10-15 Евро човек може да удари гювеча с някоя евтина бочка водка, уиски или коняк на “прИмоция”), то в същото време цените на вината могат да достигнат дори и трицифрените си стойности – нещо, което човек като мен не би си позволил посмъртно, ако ще да са отлежавали и в най-златните бъчви на Луи 14. Преобладават разбира се, както бели, така и червени вина в двуцифрения ценоразписен диапазон – обаче на мен и те са ми скъпи. Хората тук сръбват по няколко глътки, докато се хранят – докато аз пия вино от жажда, excusez moi; затуй си жуля от по-евтинкото, че барем да не ме е яд, дорде го изпикавам у гърнето. Довечера ще ходим на официална вечеря у родителите на Дилън (сватовете, така да се каже...), а пък утре тримата с Ванеса излитаме за Мароко. Там ще останем в продължение на 5 дни, а едва чак на следващото ми включване ще разберете как сме поминали и в тази част на света. Ще се опитам да задоволя любопитството и интереса на всички, когато се завърнем живи и здрави от там (и то ако - ха-ха-ха!...)

… Както вече бях споменал, вечерта, преди да потеглим към черния континент, всички целокупно ходихме на моабет у “сватовете”. Те пък от своя страна имаха и други гости в къщата си, някакви техни роднини от Марсилия, та се разви една прекрасна международна компания, с множество преки и по-косвени разклонения. Всъщност, близките на семейството се оказаха в съвсем тесни роднински връзки - единственият останал жив брат на бабата на Дилън (майката на неговата майка) беше дошъл за няколко дни с жена си, сина, снахата и малкото им бебе. Докато разкажем едни на други цялостната си фамилна история, кой какъв е, от къде и що е, то стана посред нощ - голяма веселба беше и изкарахме много приятно с всички тези, станали вече и наши близки хора.

На другата сутрин трябваше да ставаме доста рано, защото полетът ни за Маракеш беше в 09:00. От нас до летището на Бордо имаше 45-50 минути път, но първо колата трябваше да оставим на паркинг и въобще - времето лети много бързо, особено когато последното накъсява интензивно с всеки изминал миг. Както и да е - след преминаването през формалностите по разни паспорти, проверка на багажи и още купища типично френска идиотия, изчакахме още час и нещо, докато ни натоварят на самолета за излитане. Самият полет беше с продължителност от 2½ часа, малко скучен предвид невъзможността да следя през прозореца от къде минаваме. Добре, че пилотът по някое време съобщи, че летим над Испания (трасето на аероплана минаваше точно над Мадрид), а малко след Севиля вече се понесохме и над водата на Атлантика и по-специално залива между Европа и Африка; непосредствено в ляво отстоеше Гибралтар с неговия небезизвестен тесен процеп (проток, ако трябва да съм издържан и в географско отношение, съгласно понятията в науката), свързващ Средиземно море с Атлантическия океан. Това беше единственото по-вълнуващо събитие около тоя, сравнително кратък полет - па си викам на акъла: “Божке-е, какво нещо е човек да познава земната топка, мама му стара и да е учил навремето съвестно предмета на най-красивата, най-желаната и толкова сладострастна в цялостното ми обучение учителка, другарката Добринка Добрева, лека ѝ пръст на милата - тя почина преди много, много години съвсем млада и така не разбра, горката, за моята тайна и забранена любов, която дълбоко в себе си аз таях към нея цели 4 години (в промеждутъка между 4-ти и 8-ми клас, включително). Но, хайде – стига вече с тези мои детски спомени; нека сега да се върнем обратно на реалността... Докато пътувахме към Маракеш, под нас оставаха столицата на Мароко - Рабат и най-големия марокански град, тяхната “перла” на океанския бряг така да се каже, Казабланка. Последният наброява малко под 3,2 милиона жители, след него се нарежда Маракеш с неговия милион и нещо, докато столичният им градец е някъде по средата в класацията със своите едва малко над 500,000 обитатели. Иначе самото Мароко като самостоятелна държава (кралство) наближава внушителните 40 милиона чалмалии, но не знам дали в това число не влиза и малко спорната територия Западна Сахара, на която така и не разбрах геополитическото значение и положение. Преди години там са се водили някакви кръвопролитни битки за независимост, пък те уж се били освободили, откъсвайки се от основното Мароко, ама последното продължавало някак си да упражнява влияние върху тази територия и нейните жители - нещо такова, подобно, обаче и не съвсем. Както вече подчертах: нито аз самият разбрах напълно кое как стои и защо, специално по този случай, нито пък и малкото което научих успях да ви го предам в най-точната му и правдива форма; прощавайте за невежеството ми.

Напускайки Франция с пуловери и дълги гащи, Африката ни посрещна с приветливото си пролетно слънцегреене - на моменти дори леко облачно, приятно и комфортно, досущ като в Рая и много скоро трябваше да разсъбличаме зимните си одежди. След поредните щателни летищни проверки, ето ни вече и “на свобода” - взехме едно такси и не след дълго започна процеса по настаняването ни в хотела. Все още нямахме и най-беглата представа от Маракеш, защото се намирахме в по-цивилизованата му част - едни я наричат американска, други пък европейска, но така или иначе нямаше и помен от мръсотия, колиби и друга мизерия, която видяхме впоследствие - но за това, малко по-късно. Сградите бяха нови, красиви, модерни, навред блести от чистота и човек има чувството, че действително това далеч не е някое пропаднало кътче от Планетата, ами дори напротив. Не знам дали за щастие или за наше нещастие, но денят на пристигането ни беше петък - за мюсюлманите това е нашенската неделя, когато почти никой не работи и хората масово посещават своите свещени богомолски храмове (а пък джамиите им се намират буквално почти на всеки ъгъл). С последното исках да подчертая, че него ден нямаше много добитък да се разхожда пеш по улици и тротоари, сякаш беше някакво мъртвило. Ние все още се намирахме в чистия и подреден район на града, но за сметка на това пък улиците бяха буквално наводнени от коли и моторетки. И ако преди няколко години трафикът в Тайланд ми се стори хаотичен, идиотски, убийствено самоубийствен до степен на лудост, то този в Маракеш беше умножен по хиляда и повдигнат на същата степен - не хаос, а просто глутница от МеПеСе-та, впуснати в един устремен, безумен бяг, без спазване на никакви правила и знаци, ограничения, предимства и възбрани. Пресичането на кое да е улично платно е равностойно по риск на руската рулетка - пешеходната пътека е само мястото, по което (и където…) да се идентифицира прегазения. Тук-таме има разбира се и светофари за пешеходците, но обикновено авто-мото освирепялата за първенство маса е с един ход напред от нещастния пешак.

След като се настанихме в хотела, хвърлихме дисагите и малко след това излязохме на опознавателен обход около района. На пешеходно разстояние от временния ни бивак се намираше някаква ултра модерна пешеходна алея, осеяна от двете ѝ страни с бутикови модни магазини, представителства на почти всички световно известни модни къщи и дюкяни с главозамайващи стоки и съответните, още по-главозамайващи цени. За стандарта на общо взето бедна и мизерна Африка, тези етикети биха били просто една гавра и подигравка с благосъстоянието на народа - но явно, че последните далеч не са предназначени за обикновения мароканец. Ванеса беше доста ентусиазирана от парцалите, които видя там, но понеже аз не вземам отношение по въпроси, които нито ме засягат пряко (по смисъла на финансовите авоари, намиращи се в джоба на шортите ми в най-личен план), нито пък имам някакви макар и най-елементарни познания в тази категория от въпроси, така че тук не мога да дам и никаква полезна информация, ако някой случайно се интересува кое колко е струвало; бих добавил само едно, но пък достатъчно красноречиво уточнение: много...

Като се наситихме да зяпаме излъсканите до съвършен блясък витрини на дюкяните, взехме едно такси, което вече ни откара в “сърцето” така да се каже на Маракеш - а именно, стария град, по-известен с прозвището си Медина. На практика това е и основното населено място, създадено още от най-дълбока древност, след което вече разрастването на града става и извън пределите на високите стени, с които е опасан от всички страни и посоки. В стария град (или по-скоро квартал) живеят близо 100,000 души на обща площ от 6-7 км², а въпросната стена, с която е изцяло обграден е служела за укрепление и защита от външни нападения. Строежът ѝ датира от далечината на 12-ти век, след като пък зараждането на града води своето начало още през 1070. Колосалното съоръжение е с височина между 6 и 8 м, като през всеки 25-30 м има кули/бойници. Последните са с дебелина между 8 и 14 м, докато зидовете на самите стени са дебели само и не повече от 1.5-2 м. Цялата тази предпазна “ограда” около града се простира на разстояние от около 20 км и по периферията си има общо 19 входно-изходни “отвора” (под формата на тунели през стената). Как обаче е строен този чудовищен по размерите си пояс не ми е много ясно (най-вероятно с къртовския труд на хиляди хора), при това преди близо 800-900 години - иначе пък, материал там има колкото щеш: камънак да ти види окото, бако! Всякакви размери, всякакви канари, речни, вулканични - пустинята е пълна със строителни материали в огромно изобилие. В същото затворено пространство се намира и двореца на краля (някой си Мохамед VI), когото пазят едновременно градски и федерални жандармерийски части като очите си. Присъствието на блюстителите на реда бе повече от осезаемо, защото пазвантите вардят буквално на всяко кьоше из градищата, по пътищата и на всяко влизане и излизане дори и в най-малките населени места. Друг, много интересен факт за самото Мароко е, че местните не търпят присъствието на индивиди със сбъркана или недотам осъзната сексуална ориентация - там желанието ти да се изживяваш като лесбийка, педераст или нещо средно и неопределено между тях е забранено със закон и по силата му съответно наказуемо, с което се пресичат и всякакви други подразделения на обратните: еднополови бракове, осиновяване на деца от разни недомаслени гейове и тем подобни противохуманни щуротии.

С тези няколко реда исках само да обобщя впечатленията от първия ми сблъсък с мароканската обстановка и по-специално с втория по големина град на държавата. Тук отварям малка скоба с уговорката, че различните местни източници посочват малко противоречиви данни за големината на отделните градове - според някои от тях, Маракеш е на трета позиция, според други пък бил даже и на четвърта, което се дължи на доста грубото преброяване на населението, както и на миграционните вълни между отделните държави. Надявам се, това да не е от жизнена важност за четеца, а ние в същото време слизаме от таксито и заставаме пред една от огромните порти в крепостта - т.е., стената, която както вече обясних обгражда цялата Медина. Съгласно по-осъвременения арабски език, това означавало град, градче или както е конкретно в случая, понятието се отнася за централната и по-древна част на Маракеш - именно пък, с която последният е толкова популярен и известен по света.

Още със стъпването ни по разкривените тротоарни плочки разбрахме, че вече нагазваме в коренно различен от досегашния свят, обстановка и околна среда. Идеално изметените до съвсем скоро улици и тротоари тутакси смениха облика си и замязаха на кочина, в която липсваха единствено свинете: мазни хартии и кесии от чипс, найлонови торбички, всякакъв калибър и разновидност пластмасови шишета, някои празни, други с жалки остатъци по дъното, милиони фасове от цигари, тлъсти и обилни храчки, жълто-зелени гъсти сополи и дълги ручейчета пикоч (животинска или човешка), кучко-котешки лайна и повсеместна смрад. И това, като се има предвид, че огромната част от сергиите и дюкяните не бяха отворени поради петъчния почивен ден, като се усещаше и чувствителната липса на хора, спрямо останалите пазарни дни. Фактически, мароканската (по-скоро маракешката) Медина може да се сравни по своя “блясък” и колорит със съвсем наскоро посетеното от нас грандиозно турско тържище Kapalıçarşı в Истанбул. Сега ми е трудно да дам преценка кой точно пазар е по-голям и обширен по своята площ, защото за краткото време, с което човек разполага по време на екскурзионните си летувания, изобщо няма физическата възможност да ги изръчка из основи. За тази цел трябват цели дни, да не река даже и седмици, че да може да се отбие във всеки отделен дюкян, да опипа всичките “експонати” на всяка шарена с цветовете на дъгата сергия и т.н. За разлика от нас, когато миналата година Ванеса беше на подобна екскурзия с приятелката ѝ Бела, тогава двете са имали достатъчно време да пообиколят казбата (отново от арабския език, qasbah/qasba/qasaba/casbah означава затворена крепост, укрепление с наблюдателни кули или нещо подобно от сорта, каквото всъщност представлява въпросната Медина). Та, паралелно с нашата разходка из пустите сокаци, съпровождащата ни малка екскурзоводка разправя нечувани и на момента дори ужасяващи подробности и впечатления, каквито тя до този момент не беше нито виждала, нито чувала за тях. На един от площадите хората идват да си купуват храна, провизии и естествено някакви месни продукти. Само посочваш кокошката и сайбията мигновено ѝ сече главата със сатъра, продавайки ти я още топла, почти мърдаща и с перушината. Подобна участ имат агнета, овце, козлета, шилета и други техни родственици (без прасетата, разумява се) - кръвта им се разлива по паветата; от други кошници изскачат змии, докато стопаните им надуват кавали да танцуват пред туристите за някой и друг грош, пресни и сушени риби се въргалят директно на пътя - минаваш, харесваш си стоката, плащаш и си бегаш дома. А пък за облаците от мухи и други насекоми, съпровождащи цялата тая кървава вакханалия няма нужда да отварям дума, предполагам читателят има достатъчно развинтено въображение, за да си представи реалната картина на обстановката. Ние нямахме късмета да се докоснем до всичко това, но според най-подробните разкази на очевидците (в случая тук визирам Ванеса, предполагам сами се досещате...), комай по-добре беше, че не станахме свидетели на тези покъртителни картини от примитивното ни съвремие. Ние направихме един бързичък кръг около няколко улички и с това приключихме променадата си в това неописуемо място. От една сергия си купихме печени фъстъци и слънчогледово семе за мезе на уискито, което пък взехме още от свободната зона на летището с приземяването ни в Маракеш, при това на изключително приемлива цена (някакви си мизерни 11-12 Евро за цяло кило огнена вода - значително по-евтино и от Франция дори). Останах обаче с неприятното усещане, че алкохолът в Мароко не е на особена почит, питиетата изобщо не се леят така безразборно на всяко кьоше, както е в останалия, малко по-цивилизован свят. Не видях хората да се наливат денонощно с бири из кафенетата - масово пият разни техни чайове и кафета, но не и алкохолни напитки. Иначе продажбата на подобни артикули става само в малки нарочни магазини и в някои от супермаркетите им - имам конкретни наблюдения единствено от техния местен “Carrefour”, който обаче е част от френска верига за хранителни стоки (нещо подобно като германския Кауфланд). Ценичките му хич не бяха ниски и така привлекателни, както в Корекома на аерогарата. В последния ден, за същите €12 взехме само една малка половинка за комка вечерта, която за момента беше намалена (любимата наша “промоция”, “Action” или както там се нарича обезценяването на даден продукт).

Докато се размотавахме по кривите и тесни сокаци на тържището, изглежда че излязохме през някакъв друг портал от десетките едни и същи през обсадните стени, в резултат на което се изгубихме. Падна голямо ходене пеш, докато отново излезем на малко по-познато място, от където взехме друго такси обратно до хотела. Че като попадаме на един местен екземпляр, който нито можеше да прочете адреса, нито разбираше френски/английски, нито пък знаеше къде точно да ни закара. Почна едно хаотично обикаляне на улиците, в още по-хаотичния и идиотски трафик; всички карат като бесни, единственият вид комуникация между отделните участници в движението е средния пръст, размахването на юмруци, непрекъснатото попържане и употребата на клаксони; много, ама ужасно много клаксони - всеки един поотделно и от всички страни, абсолютна лудница! Сегиз-тогиз шофьорът спираше по пътя да го упътват случайни минувачи - беше някакъв невероятен цирк. Не бяхме много далеч от крайната точка, но обикалянето ни в омагьосания кръг отне повече от половин час пътуване. На края исках да слезем и да продължим пеш - толкова много се бях разфорсирал, че ми идеше да го убия тоя капут. А пък той миличкият беше толкова весел и спокоен, сякаш нищо лошо не се случваше - постоянно се смееше и ни разказваше разни негови истории, от които ние нищо не разбирахме понеже бяха на родния му арабски език. В крайна сметка до бой и размяна на любезности не се стигна, защото най-после пристигнахме по предназначението си и съвсем невредими, предвид обстоятелствата от усложнената пътна обстановка. Беше вече привечер - време за манджарето...

Решихме да използваме възможността за храна в ресторанта на хотела - цените бяха приемливи, храните европейски и ние заехме една малка масичка в иначе огромното, почти празно пространство (салони барем за 100-150 души - освен нас, имаше само още няколко други посетители, разхвърляни върху не повече от 3-4 маси). И на всичката тази празнота на ресторанта и съмнителна незаетост на местата, започна едно нервно и продължително чакане на сервитьора, който да ни вземе поръчката. Сякаш всички останали клиенти бяха обслужени, макар че бяха пристигнали след нас, само ние не. У нас се надигаха необуздани вълни от негодувание, но стоически изчакахме сервирането на блюдата. Моите кокони се насладиха на своята храна, докато аз премлясках няколко пържени картофа поради петъчния ми пост. Бяхме поръчали дори и десерти (палачинки с шоколадов крем...), които обаче така и не успяхме да дочакаме, защото друг час висяхме като коне на празна ясла. На края Даниела пощръкля, отидохме на касата да си платим само изконсумираното и се прибрахме горе в стаята за почивка. Голямата изненада и истинските африкански емоции обаче ни очакваха от следващия ден нататък...

Вероятно на любезния ми читател ще му бъде любопитно да научи, че следващата ни авантюра беше планирана не за къде да е, ами за необятните пясъци на още по-необятната пустиня Сахара. Това наше общосемейно “сафари” беше организирано предварително още от Австралия и имахме уговорката с водача на групата да ни срещне пред хотела сутринта в 07:00 на втория ден, след пристигането ни в Маракеш - събота. Рандевуто се състоя с академична точност - в уречения час пристигна малко бусче (за 16 души) и ние много скоро потеглихме към неизвестното. Разбира се, по пътя събрахме и останалите участници в експедицията, с което местата в микробуса се запълниха до дупка. Въпросната ни екскурзия беше с продължителност от 3 дни/2 нощувки и покриваше абсолютно всичките ни масрафи (без обедите през деня). Малко след като групата ни се събра, потеглихме по дългото трасе към пустинята. В автобуса беше много весело, предвид международната компания, които бяхме на борда: шестима американци, четирима албанци, двама холандци и ние тримата, българо-французи от австралийски произход (богата смесица от момчета и момичета). Много скоро излязохме извън очертанията на града и се отправихме към планините...

Тук е мястото да поясня, че специално градът Маракеш е отделен (по-скоро защитен...) от сахарската пустиня посредством една огромна планинска верига, разпростираща се на около 2500 км дължина и преминаваща през териториите на цялото Мароко (с начало някакъв си техен град Агадир на атлантическия му бряг и разстояние 600-700 км), навлиза в Алжир и стига чак до тунизийската територия (в крайната си точка, столицата Тунис - а последната пък, разположена току на Средиземно море вече). Този огромен масив е не само дълъг, но и доста висок, имайки предвид върхът му първенец (Mt Toubkal/Тюбкал), издигащ се на почти 4200 м н.в. и за наш най-голям късмет, намиращ се откъм страната на нашия маршрут. Денят беше хладен, но кристално чист и ясен - вечно заснежените върхари над нас блестяха на слънцето, покрити в ослепителната си белота като някакви огромни снежни човеци с безброй Снежанки и хиляди малки джуджета; гледките нагоре бяха буквално главозамайващи и спиращи дъха...

Докато пътувахме долу в низината и по сравнително равния участък на шосето, планинските красоти встрани от нас бяха сякаш на една ръка разстояние - обаче след това навлязохме и в по-дълбоката планинска територия, с което започна едно брутално изкачване по неописуемо живописен път, с множество остри и стръмни завои. Поради пороищата, след разтапянето на снеговете по високото, на много места имаше свлачища и разни камъни постоянно се търкаляха надолу. Дори и най-новото трасе на пътя не беше защитено от тези свличащи се по склоновете опасности. Преди време този планински проход е представлявал някаква съвсем тясна пътека, пресичаща дивотията и приличаща на тънка нишка прежда, в сравнение с огромните размери на заобикалящата го среда (нещо като шосето между селата Враниловци и Гъбене, ако трябва да пренеса съотношението към съществуващи и малко по-действителни обекти). На места все още личеше стария асфалт и през какви лабиринти е минавал пътя. Сега много от опасните участъци са избегнати, обаче свлачищата от тонове камънак и земна маса продължават да създават проблеми на местните - както на шофьорите, така и на екипите, поддържащи пътна инфраструктура.

Пъплейки нагоре по зигзагообразното, змиеподобно шосе на прохода Tizi n’Tichka pass (а пък на арабски се пише още по-смешно: تيزي ن تيشكا), най-после изпълзяхме и до превала, от където пък започва също толкова стремителното спускане надолу. Там спряхме за почивка, междинно изпикаване, кафета, чайчета, пушене на цигари и други свободни занимания. Най-вълшебното усещане обаче беше излизащата пара от дъха на устата, предвид надморската височина от около 2200 м, на която се намирахме за момента. Независимо от силното слънце, горе си беше баят хладничко и ние тутакси се наблъскахме в кафенето на завет. Иначе обаче, гледката от там беше невероятна, разкриваща пословичната пустош в тази част на необятния африкански континент, с общ изглед към лъкатушещия път през прохода. В този му вид французите изграждат пътното съоръжение още през 1936, използвайки едно старо, съществуващо Бог знае още от кои години трасе, през което са преминавали бедуините с керваните си от камили, пренасящи всевъзможна стока за търговия през планинския масив. Съдейки по мащабите и тежкия релеф на местността, вероятно тези хора в миналото са пътували цели седмици, ако не и месеци, само докато преминат през прохода.

Последва слизането ни надолу към долината, като най-близката цел за посещение през деня беше едно тяхно уникално село, запазило своя автентичен вид през всичките години на еволюция, откакто се е зародил животът там по тия географски ширини. Последното е разположено на един не много висок хълм, също защитено от всички страни със защитни стени и естествени ровове. От 1987 Aït Ben Haddou (среща се и като Benhaddou, но на арабски името му звучи още по-удивително: آيت بن حدّو) се намира под егидата на UNESCO и се явява един от множеството му защитени обекти, наред с останалите подобни, разхвърляни по целия свят. Всички къщи в селото са направени от кал и слама (кирпич, по нашенски...) - изпечени на слънцето тухли, които зимата предпазват от смразяващите студове, а лятото изолират непосилната жега из тези райони, където температурите често надхвърлят 50-те градуса по Целзий. Ksar of Ait-Ben-Haddou (като английска транскрипция пък…), което е пълното име на селото и където “Ksar” на местния език означава защитено или закътано от набези селище, със своята уникална арабска архитектура се явява и като естествен декор за заснимането на множество игрални и приключенски филми, по-известните от които са: “Lawrence of Arabia”, “Jesus of Nazareth”, “The Jewel of the Nile”, “The Mummy”, “Gladiator”, “Queen of the Desert”, като със сигурност има и други, ама аз само тези няколко заглавия запомних, докато екскурзоводите ни разказваха историята. Погледнато откъм икономическата му страна, населеното място е важна точка точно на пътя, свързващ Маракеш с пустинята Сахара и от където започват подстъпите към преминаването през прохода на Атласките планини, за които вече стана дума малко по-горе в моето скромно описанийце по действителен случай.

След направения най-подробен обход из прашните и тесни като процеп селски пътечки (широки, колкото през тях да се вцеди само една по-дебела камила или едвам-едвам да се разминат две крастави магарета), групата ни се събра, за да продължим и по-нататък по предварително набелязания маршрут на тридневната ни екскурзия. Пътувайки през почти дивите, пустинни и полупустинни местности, изведнъж попаднахме в нещо като оазис – обширна, китна и изпълнена с всякаква зеленина площ: плодни дръвчета, бадемови насаждения, ниви, засети със селскостопански култури и много, ама много розови храсти (по смисъла на рози, а не като цвят от дъгата). За наше огромно удоволствие, това място също се наричаше Долината на розите - много подобно на нашата толкова мила и родна, казанлъшка Розова долина. Тук по същия начин, както и в България преработват листата на розите, произвеждайки скъпото и така ценно навред по света розово масло (включително и розова вода...), че даже правят и конфитюр от тях - невероятно успешно и силно лечебно средство против запек, действащо още в първите минути на приемането му (а пък да пази Господ от подобно “страдание”, че ако в този миг не се намираш близо до кенеф, катастрофалното ти осиране е гарантирано). Този път наблюденията ни бяха само през прозорците на автобуса и в движение, докато попивахме полезната информация, поднесена ни най-любезно и подробно от нашия изключително ерудиран и симпатичен екскурзовод. Момчето беше едва 30-тина годишно, но владееше прекрасен английски език; специално беше ходил в Китай, за да усвои и китайското четмо и писмо - освен това знаеше испански и италиански, съвсем отделно от родния му арабски език. Много приятен млад човек, със завидни познания в туристическия бранш, от когото научихме предостатъчно любопитни факти за местния живот, за местните хора, техните навици, обичаи и т.н. Но нека да се върнем на пътешествието ни сега - продължаваме напред...

... и пристигаме в основата на един дълбок каньон, чиито почти отвесни скали нагоре се издигаха сякаш в облаците. Dadès Gorges (или مضايق دادس) представлява една цялостна огромна бездна, прорязана от реката Dadès River, извираща някъде изпод върховете на Атласката планинска верига и простираща се на разстояние от 350 км нагоре по протежение на течението ѝ. От мястото, където се намирахме навътре в каньона живеят предимно номадски племена, водещи паразитен, почти скотски живот, подобно на нашенските цигани от най-долните касти на обществото им. Онези там не работят, задоволяват се с малко, ходят на лов, масово крадат и въобще вегетират на някакви съвсем елементарни социални подаяния и оскъдни трохи, подхвърлени им от държавата. Обикновено те не се месят с останалите мароканци, които са изключително добронамерени, трудолюбиви, отворени и настроени положително към останалия цивилизован свят, въпреки тежките и често доста примитивни условия на живот, при които те са длъжни да оцеляват. Реката не е голяма, но явно бе намерила тази огромна пясъчна или глинена цепнатина в обвивката на земята и след милионите години бе издълбала нещо като отворен тунел, стените на който варират между 200 и 500 м височина. Каньонът привлича алпинисти и скални катерачи от всички краища на света и е популярна дестинация за търсачите на силни усещания в набавянето си на обилни дози адреналин. Водата на този ручей (голям колкото габровската Синкевица) е кристално чиста, с разкошни речни камъни (нали знаете, че те са една от моите големи страсти - особено в строителен аспект...). Част от нея в долното си течение се използва за напояване на малкото парченца плодородна земица, разхвърляни тук-таме покрай речното корито, чрез която стопаните изхранват своите многобройни семейства; с друга пък хората задоволяват житейските си потреби под формата на питейна вода и те така те си тече живота в африканското Мароко - за нас това е непосилен начин със статут едва ли не на оцеляване, докато за местните е ежедневие и съвсем нормално; ние просто сме размекнати и разлигавени от презадоволяване и прекален лукс, който ако случайно ни залипсва изобщо няма да изкараме дълго на подобни предизвикателства. На това интересно място също направихме множество снимков материал, заведоха ни на разходка из селото, а малко по-късно вече пътувахме към хотела, където трябваше да вечеряме и пренощуваме.

Следващата сутрин потеглихме отново рано - веднага след закуската в 07:00. Принципно разстоянията не бяха огромни и внушителни, обаче поради пресечените местности, през които преминаваше маршрута, пътуването ставаше сравнително бавно и на моменти дори малко мъчително. Крайната цел на тази екскурзия беше достигането на необятните пясъчни дюни на Сахара, а като пътна отсечка дължината ѝ не надхвърляше около 600 км. С автомобил това нормално се взема за време под 9 ч, докато автобусите го бъхтат по 12-13 ч. Нашият случай беше малко по-различен с множеството спирки по трасето - на всеки час и половина-два, което беше от изключителна благоприятност за бъбреците и пикочния мехур - особено пък за моя, с постепенно отслабващата си с напредването на годините ми функционалност. През деня направихме още няколко посещения на туристически обекти от местно географско значение, като един от тях отново се открои с особената си изящност и грандиозна величина. Това беше друг подобен каньон, като Dadès Gorges от предния ден, само че на него се любувахме от високото, вместо от подножието. The Todgha Gorge (или Todra, както също му викат, а на арабски مضيق تودغا‌) е прорязан в меките скали от едноименната река, като дълбочината на тази серия от пропасти и скални образувания на места достига до 400 м. Явно двете реки имат нещо общо помежду си, след като едната е прокопала огромния каньон в скалите, а пък другата е издълбала траншеите в малко по-меката земна повърхнина, подобна на нашенската леска. През повечето от времето на годината дъното на пропастта е сухо, евентуално може да протича само някаква малка вада, лесно достъпно за пешеходни туристи. Обаче когато дойде мусонния им период и особено в комбинация с топенето на снеговете по високото, каньонът се превръща в огромен канал с много силно, почти разрушаващо течение, което помита и прочиства всичко пред себе си. Тази земна формация е значително по-къса, с дължина около 40 км, като последните 500-600 м са най-впечатляващи. Там се получава нещо като свиване до десетина метра в широчина и 160 м височина и водата (когато я има, разбира се...) бълва от там със страшна сила като през преливник на язовир. Е, ние това специално не го видяхме, но си го представяхме, съгласно подробното и колоритно описание на разказвача - просто не можеше да не му се вярва. Предполагам, читателят също ми има достатъчна доза доверие, след като така любезно му представям и предавам преживелиците си...

На това място редно би било с няколко думи да спомена и за мароканската храна, с която ни гощаваха по време на нашия кратък излет. Тук масово употребяват пилешко месо, което аз ненавиждам с особено големи, вътрешно душевни сили. Правеше ми неприятно впечатление, че вместо всеки сам да се грижи за прехраната си на обяд, когато това не влизаше в цената на екскурзията, нас ни набутваха в най-скъпите ресторанти, където сервират на такива туристически групи като нашата. Разбирам, че всичко е бизнес и екскурзоводите най-вероятно получават известна комисионна от факта, че подсигуряват постоянна клиентела на агите с чалмите - собственици на заведенията. А пък разликата в цените е буквално фрапираща: за сумата от 130-140 местни дирхама, всеки ресторант подсигурява плюскане на корем под формата на бюфет. Обаче не си мислете, че разнообразието на храните е както в истанбулския “Radisson” или пък “Ramada”, където спахме ние. Освен една незнайно от какво крем-супа, един вид пилешки израстъци със зеленчук и картофи и някакви топченца от кайма и бяло или респективно червено сосче нямаше нищо друго; е, разните курабета и кексчета са си башка, но далеч по-различни от вкусовите качества на тортата Гараш, примерно, крем карамела или шоколадовия сладолед с ягоди. В същото време по страничните дюкяни една хубава пица варираше между 20 и 50 дирхама най-скъпата. Но, не - ние трябваше да се заврем у ресторанта, където аз се задоволявах само с въпросните топчета като единственото ядливо за мен блюдо, Ванеса се мръщеше на всяка троха и едвам преглъщаше непознатите ѝ храни, а Даниелчето им намери барем 300 кусура на начина, по който последните бяха наготвени. Още с кацането ни на летището сменихме малко местна валута по някакъв не особено благоприятен курс, но за да не търсим обменни бюра из непознатия град, решихме да загубим малко от стойността в името на сигурността. За момента, курсът на мароканската парична единица (Дирхам/درهم, без да се бърка обаче с другия си събрат на Обединените Арабски Емирства - този тук е само мароканския му вариант, подобно на долара) беше €1 = 10.2 Dh и за по-лесна консумация и ценово превръщане всичко деляхме на 10. На множество места в Маракеш видяхме и нарочни обменни бюра, само че не намерихме кой знае каква чувствителна разлика в обмена на парите - за едно Евро там предлагаха 10.5-10.7 дирхама, което за нас изобщо не беше от някакво по-съществено значение. С всичко до тук исках да подчертая голямата ценова разлика между отделните заведения за обществено хранене - за една пица в ресторанта те дерат със 130 Dh, докато отвън на павилиона за същата ти вземат да речем само 50 Dh в най-лошия случай. Но пък ние нали сме богати (духом...) и сме ръгнали по света парá да трóшим – щот’ пък инак, треба ‘а ги тургам у буркан, па да ги рием дóма у песóко...

И след като се блъскахме и влачихме почти цял ден из дивочта мароканска, малко преди да пристигнем в разпределителния център за нагазването из дебрите на Сахара, закараха ни в един нарочен магазин да си купим алкохол за вечерта. Добре, ама там цените бяха повече от зашеметяващи - за едно шише някакво калпаво уиски искаха 300 Dh (0.700 л), а пък същото ама цяло кило стъпваше вече 400 Dh. За виното да не говорим и бирите по 5-6 Евро парчето - нема го майсторот, обаче. Ние си имахме известни остатъци огнена вода, останала още от покупката ни на летището и тези въпроси ни най-малко не ни вълнуваха - влязохме в дюкяна единствено от любопитство и определено с опознавателна цел. Забелязах, че единственото евтино питие в Мароко е водата - продава се в пластмасови бутилки от всякаква стандартна вместимост и може да се намери буквално в абсолютно всички възможни дюкяни.

Групата ни от десетина души беше разделена на две части - едната, в която попадна и нашата Ванеса, трябваше да се придвижи към следващия ни бивак в сърцето на пустинята на гърба на камила, докато ние с Даниела се возихме на мотор. Керванът потегли малко по-рано, защото камилите щяха да се влачат по пясъците до там в продължение на час и половина, докато на нас с моторния всъдеход на четири колелета ни отне само един. Това изключително приключение за нас беше по-скъпо (по €30 на човек в едната посока), докато камилите влизаха в цената на екскурзията. Обаче пък емоциите, които изпитахме по време на пътуването с тези ATV-та (All-Terrain-Vehicle, които също се наричат “quad bikes”) бяха незабравими и с най-висока степен на адреналина. Даниелчето беше изправена пред решението да избира по-малкото зло за себе си, защото камилите ѝ се сториха твърде високи за нея и прекалено страшни; не по-малко опасни бяха и моторетките, но там поне щеше да се държи за мен на задната седалка и страховете ѝ щяха да са една идея по-малки. Ние имахме водач, който се движеше пред нас на подобно ATV и избираше пътя през дюните, от където да минем. А път всъщност там няма - кара се на някъде, по някаква определена посока, само че човек първо трябва да я знае. Самостоятелно пътуване е невъзможно без тази предварителна подготовка и граничи, отначало с безумието, след което рано или късно несъмнено настъпва и фаталния край. Движението по дюните е изключително опасно - нещо, което изпитах и самият аз. Пясъкът е мек и се сипе надолу по урвата като вода. Ако случайно се изгуби височината, моторът почва постепенно да се свлича и за да не се прекатури, трябва да се слезе чак долу до подножието и с нова засилка, с доста по-висока скорост да се изкачи баира на дюната. Поради неопитност ние на няколко пъти ги правихме тези експерименти, дорде най-после налучкам правилното движение из пущинака. В същото време се любувахме и на неповторимите гледки, които се разкриваха над нас - слънцето беше почнало да пада зад гърбовете ни, дюните буквално блестяха в ослепителната светлина на червено-кафеникавите си пясъци, които приличаха на огромни купчини пудра захар или брашно (с единствената разлика в цвета – определено не бял, а по-скоро приличащ на прегорял червен пипер). Предвид настъпващия летен сезон и месторазположението на континента спрямо слънцето, денят беше дълъг и до 22:00 все още беше светло. Ние може би хванахме най-подходящото време за пътуване, след като разполагахме с цялата слънчева светлина напреде си, направихме множество уникални снимки и въобще вълнението ни стигна до степен да си загубим чак акъла от кеф и големо густо, майна!...

В лагера пристигнахме почти по едно и също време заедно с кервана от камили. Разпределиха ни по отделните палатки, преди да се съберем за вечеря. Временните “жилища” бяха вдигнати директно в пясъка, от двете страни на една бетонна алея, която пък отвеждаше към мястото за всеобщо веселие покрай огнището. Макар и много примитивно, палатковият лагер беше водоснабден и електрифициран, а във всяка палатка имаше отделна малка баня с душ, отсреща ѝ тоалетна, а по средата мивка (за тези, които обичат да се мият дори и в най-екстремните условия - аз лично не съм от тях, как’ Сийке). Столовата беше в отделна, много по-голяма палатка, която представляваше едновременно кухня, бар, кафене, офис и обща читалня. Вечерята беше скромна, но обилна - като за пустинни условия. Токът се произвеждаше от дизелов агрегат, докато водата бликаше някъде изпод недрата на пясъците. Оказа се, че човешката раса бе открила вода дори и в суровата сахарска пустиня - хората открили, че пясъкът задържа влагата и има свойството да я събира на едно място. По този начин на няколко места видяхме кладенци с водни запаси на дълбочина само около 3 м - феноменално!

От училищните ми занимания ми по география знаех, че Сахара (на арабски: الصحراء الكبرى) е най-голямата пустиня на света. Оказа се обаче, че това не било баш тъй, защото междувременно отишла чак на трето място - след полярната пустош на Арктика и Антарктика, разглеждани по своята площ, разбира се. Иначе държи първенството по най-високите температури, измервани на земната повърхност. Нормалните жеги се въртят около 44-46 Целзиеви единици, докато температурата на пясъка може да надхвърли 80-те - рекордът е 83.5°C, върху който човек спокойно може да пържи яйца или да си пече крем карамел. Пустинята не е съставена единствено само от пясъчни дюни - на много места земята е като нарочно посипана с дребни камъчета, сбита и твърда като бетон. Там е малко по-хладно, около 70°C, но пък рекордът показва 75-градусова жежкост - прави сметка, ако трябва да тичаш бос през тоя нагорещен плочник. Като друг любопитен факт може да се посочи, че 9.5-милионните квадратни километри пустинна площ са разхвърляни по около ¼ от цялостната площ на Африка - а това представлява едва само северната ѝ част, на територията на която се намират 11 държави. Аз не ги запомних баш всичките, но в главата ми се запечатаха Либия, Египет и Алжир, включая разбира се част от Мароко и Тунис. Единствената река, минаваща през Сахара е египетския Нил, докато само на места във вътрешността има отделни оазиси с водни площи (езера). Поради почти нечовешките условия на живот (по-скоро трябваше да кажа въпреки...), територията на пустинята се обитава от около милион и половина бедуини, които как оцеляват, какво правят там и за какво живеят в тоя толкова дивашки пущинак, остана като една огромна загадка за мен. Валежите (от дъжд, естествено...) са рядкост за Сахара - последните падат само над някои райони от необятната ѝ площ, като над останалите практически те са сведени почти до нула и там не капва нито капка. Другата особеност, която аз специално не знаех от географията беше, че най-горещата пустиня в света не е съставена единствено и само от пясъци и дюни - вече споменах, че освен тях, територията ѝ е покрита с каменлива почва, в която освен кактуси и разни топлоустойчиви бурени, нищо друго не вирее. Поради ветровете и особено благодарение на пустинните бури, пясъците се местят постепенно от едно място на друго, като постепенно обхващат и останалата камениста площ, а някои от дюните се издигат на около 180 м височина. Разбира се, за това уникално парче от нашата планета може още много да се разказва и говори, защото само по себе си то представлява един затворен кръг от хилядолетна история още от зараждането на света, та чак до най-новите му дни. Надявам се, че до някаква степен задоволих любопитството на читателя, опреснявайки знанията му от началните класове на училището. За всичко останало, което би представлявало интерес за всеки, има писани брошури, книги и всякаква друга полезна информация. Така че, с песъчинките на Сахара приключвам тук...

Нощта в палатката беше малко страшничко, защото не помня някога да съм се намирал в такава непрогледна тъмнина - наоколо беше тихо като в гробищен парк. Когато станах за рутинното си изпикаване на ранина, щях направо да се пребия в непознатата обстановка във вътрешността на вигвама. Така осъмнахме в пустинята и дойде ред да се придвижваме обратно към населеното място, където ни оставиха предната вечер. Селцето се казва Merzouga (на арабски: مرزوقة), а пустинната част непосредствено след последните му къщи носи същото име - Merzouga Desert. Именно там се намират и най-високите сахарски дюни, за които вече споменах по-горе, отстоящи на около 45-50 км от границата на Мароко с Алжир. На практика, за да стигнем до там, трябваше да прекосим мароканската територия почти напряко, защото Маракеш се пада малко по-близо до атлантическото крайбрежие, вместо до пустинята. Досами селото има едно голямо езеро, което се пълни с вода главно от дъждовете. През 2024 обаче там пада някакъв страхотен потоп, с няколко човешки жертви дори, големи разрушения, катастрофални загуби на инфраструктура и добитък и от тогава езерото им е все пълно. Основен поминък на местните хора е туризма, но властите са нащрек за околната среда поради прекомерното замърсяване на дюните. Допреди 2019, туристическият лагер се е намирал току в сърцето на пясъчните масиви. Обаче в името на екологията къмпинга е преместен малко извън тази част.

В ранното утро посрещнахме изгрева на слънцето, което също беше една от атракциите на екскурзията. Огненото кълбо се показа иззад някакви случайни и нищожни облачета, защото за наш голям късмет времето беше ясно, а небето кристално чисто и мастилено синьо. По подобен начин предната вечер пък изпратихме небесното светило, чийто залез по моему беше много по-красив и вълнуващ, отколкото изгряването му. Относно връщането ни към селото отново имахме известни семейни дилеми, поради факта, че Даниелчето не щеше коравия гръб на камилата, а пък Ванеса искаше да се вози на мотора. Добре, че екскурзоводът я качи в поддържащия автомобил, с който превозваха раниците и куфарите ни. Така ние с Неси пак яхнахме моторното четириколесно возило и стриктно подир водача се понесохме по пясъците на пустинята. Специално този пясъчен масив беше с внушителни размери от около 65 км дължина на 25 км ширина (става въпрос само за тези дюни - иначе на фона на останалата огромна площ на пустинята, последните бяха с големината на една отделна детелинка, поникнала случайно в тревата на Борисовата градина). Ние на два пъти го преминахме по късата му отсечка - вечерта по едно трасе, на сутринта по друго, от което се изкефихме максимално (особено аз, като шофьор). Двамата с Даниела бяхме обявени за най-добрата моторизирана двойка, която никъде по пътя не е създала проблеми и главоболия на водачите - другите хора са затъвали в пясъците, обръщали са се, даже някои са се и губили из дивотията. Дани така си беше глътнала граматиката, че мълча възпитано през цялото време на пътуването ни и успя да измяца само на няколко пъти, когато загубихме малко височина от билото на дюните. Обаче сутринта Ванеса опищя орталъка от страх - добре че наоколо нямаше други хора, че да ѝ чуят писъците и воплите горещи чак у Чад и дори в Мавритания.

Постепенно отново всички се събрахме за окончателното ни отпътуване към Маракеш. Керванът от камили също дойде навреме, но ми направи впечатление, че за водачът му отделна камила нямаше. Той вървеше пеш, водейки първата камила за въжето, докато другите бяха навързани зад нея - може би десетина на брой. Не знам колко “курса” дневно прави този бедуин в пясъка - час и половина в едната посока, после още толкова обратно с друга група туристи, но определено нямаше дебел гъз, издуто шкембе и сочни бузи като мен. Вероятно камиларството е доста изморителен занаят и човек бързо губи от живото си тегло - баш такова занимание ми трябва и на мене, ама пък къде да търся сега и камили на моята възраст...

Пясъчната ни авантюра приключи веднага, след като се накачулихме обратно в автобуса (пардон - микробуса...) за връщането ни към Маракеш по почти 600-километровото трасе, което се беше облещило насреща ни. Началото на деня отдавна вече беше започнало с първите лъчи на слънцето, които ние успяхме да посрещнем още в пустинния лагер. Пътувахме през целия ден и до пристигането ни вечерта буквално се скапахме от умора, но пък всичко, което видяхме и изпитахме през тези 2-3 дни си заслужаваше известните мъки и несгоди на края - тръгнахме около 08:30-09:00, а се завърнахме чак към 19:30. По пътя отново спирахме за почивки и кафета на всеки час-два, за обяд и т.н. Денят беше горещ и нямаше нищо общо с предишния, когато пристигнахме в Мароко - че то тогава направо си беше хладно. Обаче в пустинята бързо се стопля (както и изстива, съответно), та последния ден буквално не се дишаше от жега.

Резервацията за последните две вечери в Мароко бяха на друго място, в някакъв жилищен блок със служебни или частни апартаменти, даващи се под наем през най-различни туристически агенции на такива екскурзианти и посетители на държавата и града като нас. Докато се настаним и нагласим, навън нощта падна и ние повече не сме излизали от жилището. Имахме останали разни солети и бисквити, с които частично се подкрепихме, колкото да не умрем от глад до сутринта и след обилно изкъпване за свличане на мръсотията от нас се разхвърляхме по койките - а това като ден от седмицата вече беше понеделник, в случай че някой това дълбоко го засяга.

Следващият и последен ден от Мароканската ни екскурзия беше определен за най-общи и още по-безцелни разходки, посещения на разни местни забележителности и принципно нямахме конкретен план. Понеже бивакът ни се намираше в съседство до центъра на града, отново предприехме пешеходно придвижване от едно място до друго. За разлика от петъка, когато пристигнахме в техния редовен, седмичен богомолски ден, вторникът вече беше някакъв земен ад из града. Освен че зноят почна да разтопява лойта по нас още с първите лъчи на слънцето, лудницата от човешка маса навред по улици и тротоари беше в разгара си - нещо като лавина. Всички големи магазини, по-малки дюкяни и всевъзможни сергии бяха вече отворени и глъчката около тях беше като на стадион “Герена” по време на футболен мач между най-кръвните съпернически отбори на Левски и ЦСКА. Тръгнахме по един от главните сокаци, уж да намерим нещо нам-какво-си - оказа се грешната посока, но пък четирите километра си ги избъхтахме в жегата почти безмълвно и безропотно. От там се насочихме да видим уж тяхната световно известната ботаническа градина (или цветен парк), представляваща едно от чудесата на Маракеш - оказа се че на входа билети няма, а резервациите им са за цели месеци напред. Явно посещаемостта на тази атракция е толкова голяма, че хората си запазват входните билети с доста голямо предварение. Става дума за парка Le Jardin Majorelle (и тук пак с арабското писмо, само за обща култура: ديقة ماجوريل). Съдейки по изящните картини и снимки, този естествен ботанически феномен е бил създаден от някакъв френски художник, заселил се навремето по тези земи. Отначало това било творческото му студио за работа, след като на тази площ той си построил вилата. Тъй като човекът бил голям поклонник и любител на растенията, постепенно във времето районът около студиото му се превръщал в цветна градина, с хиляди дървета, храсти, кактуси и цветя, отваряйки за пръв път врати и за външни посещения още в далечната 1947; фонтани, водни каскади и кули, глинени съдове, мозайки и алеи са само част от това изящество, до което ние, поради независещи от нас причини не успяхме да се докоснем. Хубавото беше, че нашата малка Ванеса беше вече ходила там на миналогодишното си турне в Мароко заедно с приятелката ѝ Бела, та и от нея също понаучихме някои по-любопитни подробности за парка. Интересна е обаче и по-нататъшната съдба на тази градина - след като създателят ѝ умира през 1962, в продължение на няколко години градината бива зарязана и занемарена от всички. Няколко години по-късно, самият гуру в световната дамска мода, другарят Yves Saint-Laurent, придружаван от също толкова педерасткия си, колкото и самият него партньор Pierre Bergé за пръв път посещават Маракеш и биват грабнати от изяществото на този местен цветен оазис (ами, педалска им работа - няма да харесат някоя дъскорезница, я; те си гледат цветенцата, лехичките и градинките, ама щом ги влече). Чак на третото си завръщане през 1980, влюбената един в друг мъжка двойка откупва парка и продължава развитието му, с допълнителни постройки, музеи, разширяват парка и го превръщат в едно от най-посещаваните атракции в тази част на света. Те префасонирали вилата/студиото на първоначалния ѝ създател (художника Jacques Majorelle) в музей за уникални предмети и изящни изделия на местното население, под покровителството на принцесата - съпруга на настоящия марокански крал, Мохамед VI. През 2008 модното гуру приключва земния си път, а прахът му е разпръснат над една от розовите градини в парка. Тогава кръщават и улицата пред градината на негово име, увековечавайки паметта му и огромния принос, който последният оставя в модата по широкия и шарен свят.

След като видяхме, че до музея и прилежащата му ботаническа градина нямаме особени шансове да се доберем, напъхахме се на хладно в едно кафене да обядваме. Аз умишлено не ядох нищо, защото се бях заинатил вечерта да се набухам с пържени яйца на очи, та си пазех силите за тогава. Иначе моите моми се лигавиха с разни местни специалитети, но аз останах твърд на своя пост - освирепял от глад и жажда, размазан от жега и отегчен до смърт от безцелните ни кръстосвания из лудницата и прашасалите сокаци на Маракеш. Разходката ни в централната градска част продължи и следобеда, по абсолютно същия безцелен начин, а привечер и на връщане към апартамента се отбихме през един супермаркет за набавянето на някои продукти за вечеря - шишарка уисчици с ледена количка за възстановяване на силите, яйченца, масълце и малко хлебец. Вечеринката ни приключи набързо, защото на следващата сутрин трябваше още в 05:00 да отпътуваме с едно такси за летището, тъй като полетът на самолета за Бордо беше в 07:15. След други два часа и половина кацнахме обратно, взехме колата от паркинга и малко по-късно вече се бяхме прибрали в къщи (т.е., в жилището на Дилън, което и ние обитаваме за сега). Така сложихме край на африканското ни пустинно приключение и почнахме да точим зъби за следващото...

Последваха няколко дни на неутрализация, домакински занимания, кратки локални разходки и малки излети на близки разстояния. Днес е събота - Черешова Задушница. Свеждаме глави пред паметта на починалите наши близки и сродници, приятели и познати. За огромно и всеобщо съжаление, списъкът за този толкова тъжен помен стана прекалено дълъг, та вече ме е страх да се замислям за това. Нека Бог опрости греховете им - те всички ще живеят в нашите сърца, дорде и ние самите не се преселим при тях. Почивайте в мир, скъпи наши - скърбим за вас дълбоко и живеем с прекрасните спомени, които ни оставихте и повелите, които приживе ни завещахте. Амин...

Утре във Франция се чества Денят на майката - народът е плъзнал по магазините и купува на поразия подаръци, цветя и бижута. Вероятно е и заведенията да пращят от народ - ресторантьорите ще си оправят бюджета и печалбите само с един ден работа. През настоящия месец май, славният и горд френски народ имаше няколко почивни дни - башка от съботите и неделите. Всяка седмица, в петък беше празник - та Ден на труда ли не щеш (01 май), та ден на Победата ли не беше (08 май), та 39-ия ден след Великден ли не честваха (тази година на 14 май), хайде пък подир и Петдесетница отбелязаха с неприсъствен ден (50-ия ден след Великден - 25 май). А пък да не говорим за времето през юли и август, когато цялата държава буквално замира, спира работа и почва да почива най-активно, с изключение на известна много малка част от бизнесите, предимно частници и по-дребни търговци. Всичко останало хуква на море, по планините, пръскат се из чужбина и т.н. По моему, Франция няма да се оправи скоро - тази силно социално-социалистическа политика може да я доведе до политическата ѝ катастрофа - особено както всички тук са се настроили срещу черните емигранти и непрекъснатото им галене с перце от страна на сегашната държавна управа. Само чакат десния фланг да спечели следващите избори, което ще бъде и единственото им спасение - в противен случай ги грози съдбата на Куба, България, та дори и на ватническия кенеф, Русия... Нашата почивка обаче продължава, както се казва на местен диалект “Les Grandes Vacances” - а следващата дестинация е...