... родината на множество световно известни личности, като Фернандо
Магелан и Васко да Гама (ама не този от село Рупча...), в това число футболните
светила Еузебио и Кристиано Роналдо; разбира се списъкът с имената им е
безкрайно дълъг, включващ в себе си мореплаватели и изследователи, писатели,
поети, учени и артисти, политици, художници, архитекти и всякакви други,
творили в почти всички сфери на човешкото и глобално развитие. Макар и
сравнително малка страна, Португалия е дала много на света под форма на своите
собствени поданици. Поредното ни бягство в неизвестното отново бе изцяло
организирано от Дани, която в съюз и комбинация с Ванеса сътвориха план, съгласно
който да се види от държавата максимално много, извличайки всички възможни
ползи за краткото ни време на престой. Този път разказчето ми ще бъде
мимоходом, водейки подробните си бележки паралелно с посетените интересни места
и географски точки. До този момент, за първите 2-3 дни на екскурзията ни сме
стигнали едва само до град Porto, където ще бивакуваме с две нощувки. Сега
обаче ние имаме един кратък, няколкочасов момент за неутрализация и съвземане
на екипажа от насъбралите се положителни емоции и прекрасни впечатления, през
който пък аз ще използвам времето да ви нахвърлям своите собствени въжделения
от досегашната ни разходка.
Началото на тази наша авантюра около света бе дадено още в понеделник.
Полетът ни от Бордо до португалската столица Лисабон беше планиран за
следобедните часове на деня и ние имахме достатъчно време преди това да
направим още един обход из града - люлка на френското вино и негова
най-ласкава, майчина милувка. Него ден Дилън не беше на работа, а и Ванеса се
беше освободила от уроците си по английски, които преподава почти ежедневно.
Тръгнахме всички заедно с цел да се разходим, после което да направим един
малко по-тържествен обяд на изпроводяк. След като отъпкахме за пореден път
тротоарните плочки, седнахме в някакво много известно и реномирано заведение -
специално за традиционни френски гозби и деликатеси. За някакви си 100 лева (пардон
- Евро; нали вече стана приравняването на валутите в съотношение 1 : 1...),
четиримата ядохме до насиране с предястия, основно блюдо и десерти, башка
каничката (половинка...) с тъдявашно бяло вино и три малки бирички по 0.250 л
за “бабата и дядото”. Подобни ниски цени в Австралия не могат да се случат, а
пък за България все още нямам преки наблюдения – предполагам, че там пък хептен
ще бъде абсурдна такава евтиния. Малко по-късно излетяхме преяли и с натъпкани
до пръсване стомаси (хлябът във Франция го раздават свободно, както едно време
касапите прибавяха горчицата, когато си купиш салама от тях). С последното
исках да подчертая, че гарсонът на няколко пъти ни донася панерчета с всевъзможни
хлебни хапчици и залъчета, понеже ние хлябът си го обичаме твърде много и дори
вкусът на картофите и макароните си го допълваме и подплатяваме обилно с
хлебец.
Пътуването до Лисабон отне точно два часа, независимо че поради лошото
време в небесата над Португалия, самолетът ни излетя с около час закъснение. Аз
обаче бях задрямал най-юнашки в креслото, така че не съм усетил нито
закъснението, нито пък излитането и кацането ни. Е, някъде към края на полета
вече се разбудих да надникна какво се вижда през прозореца, но не останах
особено впечатлен от някакви по-вълнуващи гледки. Португалия е хълмиста и
покрита с обилна горска растителност страна - развитието ѝ е главно покрай атлантическото крайбрежие, защото навътре към
границата с Испания е пущинак и дивотия. Там не е и така гъсто населено, както
около бреговете и реките. Може би постепенно нататък ще давам и някаква
по-подробна информация около географските признаци и особености в края на
Пиренейския полуостров, но за сега това са само първите ми впечатления.
С пристигането ни на лисабонското летище, веднага се обадихме в
агенцията, от където бяхме наели кола за десетината ни ваканционни дни на
обиколка из страната на портвайна и сангрията (испанците също имат подобни
питиета и не знам кой точно е фаворит в добиването и производството им, но за
сега ще го припишем на португалците - нали сме все пак в тяхната държава).
Човекът от автобазата от своя страна закъсня още повече да ни вземе от
летището, та на края докато оправим и подпишем протоколи и документи, отвън взе
да мръква. Иначе за момента слънцето залязва чак към 21:30-22:00 и това за нас
се оказва изключително благоприятно.
Дадоха ни едно малко FIAT-че 500, което учудващо за нищожните си
габаритни размери и конски силици, се движи изненадващо добре. Още с
натоварването ни в колата и започнахме да се губим из огромния град, като че ли
от някое затънтено странджанско село изведнъж сме се оказали въз пъпа на Париж.
Коли, пълни със и управлявани от кръгли, квадратни идиоти и полуидиоти фучат
отвред, всякой гледа да те преебе (разбирай “изпревари” почти с отхвърляне
извън пътното платно) – въобще, беше някакъв ад и безобразен, хаотичен
безпорядък по улиците. На всичкото отгоре изтървахме едно отклонение, та се
курдисахме на някаква магистрала (а там те са ужасяващо много - изобилие от
магистрали!...), която ни прекара през един грандиозен мост над огромна местна
река, вливаща се някъде там в океана. Влезли един път в улея, няма връщане
назад, няма обратен завой, няма спиране, няма нищо - само каране напред в
продължение на километри, с надеждата да се появи някой виадукт, по който да
излезем от там и съответно да се върнем обратно в града по същия мост. Това
уникално съоръжение на строителството се явява второ по големина след Кримския
мост, за който сега се водят кръвопролитните битки между ватническата кочина и
свободна и независима Украйна. Едните викат “наш е” - другите пък викат “не е
ваш” и се изтрепват взаимно ежедневно. Надявам се ботоксикираният гном много скоро
да кандиса най-после и да капитулира в идиотската си надпревара за надмощие и
безгранично-безконтролна власт. Та, за моста, де - общата му дължина възлиза на
около 18 км, като е съставен от няколко секции с различни размери: както по
височина над земната или водната повърхност, така и по протежение на 6-те си
пътни платна. Любопитно е да се знае, че ограничението на скоростта по моста е
каквато е навред из португалските магистрали (120 км/ч, спрямо 130 км/ч във
Франция), а е проектиран да издържи на трафикопоточна максимална скорост от 250
км/ч. Само частта му над водата е дълга в порядъка на 12 км, колкото е и
широчината на реката отдолу. Във височина, платформата на моста се издига на
45-50 м над речното равнище, а поддържащите я пилони за въжетата стърчат с по
150 м във въздуха над нея. И разбира се, както всеки тук може да се досети:
името на моста е “Ponte Vasco da Gama”, в чест на 500-годишнината от
откриването на морския път между Европа и Индия. Още по-любопитно би било да се
отбележи и едва 4-те години за конструирането му, с начало 1995 и пускането му
в експлоатация през 1998 за световния панаир на Expo ’98, провел се тогава по
тия техни земи. Още със стъпването ни връз мощната снага на този строителен
колос, мен ме прободе сърцето като си помислих колко ли ще ни одерат за
преминаването от единия бряг на другия - съдейки по нашия австралийски “еквивалент”,
който е вероятно е 10 пъти по-малък (тук изобщо не бях далеч в предположенията
си - нарочно направих справка и се оказа, че двата паралелни моста над река
Бризбън, по които минаваме понякога често, понявга рядко, но се е случвало да е
и на ежедневна основа, са с дължина само някакви си под 1700 м, а пък всяко
тяхно пресичане ни удря по джоба с $5.70). За разлика от алчните потомци на
англосаксонците обаче, португалците не вземат налог за пресичането на реката в
едната посока, но пък за връщането обратно са сложили символична пътна такса от
едва €3.70 - е, че как да не ги обича човек и как да не им харесва
държавата?...
След одисеята ни по моста и намирането на отбивка, по която да се
върнем в града, най-после пътищата ни се изясниха и ние малко по-късно
намерихме хотела за двете ни предстоящи нощувки. Паркирането на колата,
специално в Лисабон се оказа много сериозен проблем, но той съществува за цяла
Европа - плащане му е майката. Добре, че средната полоса на улицата пред хотела
беше предназначена за спиране, което навред е безплатно за вечерните и нощни
часове на деня (между 19:00 и 09:00 на следващата сутрин). Едвам намерих една малка
дупчица, където да завра миниатюрното ни возило на паркинг, но до хотела
трябваше да вървим пеша около половин километър. За да не ни глобят, на заранта
се измъкнахме преди часът за плащане и поехме по нашите екскурзиантски обекти.
Времето в Португалия може да бъде както много горещо, така и много
студено. Ветровете, които духат там денонощно и безспирно носят хладен, почти
смразяващ полъх от Атлантика и ние на бърза ръка навлякохме зимните си дрехи -
якета, дълги гащи, чорапи, макар и със сандали. Сутринта беше 17°C - за нашите
изнежени от благодатното вечно лято на австралийския Queensland, това се
равняваше на сибирски полярен студ - особено пък за Даниелчето, което хич не
обича да му е хладно на гърбето, расло и израсло в условията на мощното
софийско, централно парно отопление в апартамента. Аз съм по-твърдо сварен от
нея и издържам на по-ниски температури без да се оплаквам, но тя ми е малко
лигава и кекава, миличката. Докато обикаляхме като въртоглави предишната вечер
с колата, общо взето кръстосахме Лисабон надлъж и на шир, хем няколко пъти
предвид честото изгубване на ориентацията. Красив град, както всеки столичен
град по света. Общо взето наброява малко над 3 милиона жители, като само в
най-централната му градска част обитават половин милион истински “столичани”,
така да се каже - останалите са разположени по кварталите в околовръст - нещо
като нашенските Младости, Люлин и Надежда. Англичаните му викат Lisbon/Лизбън,
докато португалците си го зоват Lisboa/Лизбоа - върви, че ги разбери, но
последните определено не обичат испанците и техния собствен език. Португалският
е много по-широко разпространен в световен мащаб, имайки предвид, че и в
огромната и необятна Бразилия говорят на него. Поради факта, че нашите интереси
не предвиждат посещения на такива мегаполиси и търговските им вериги, ние се
насочихме към малко по-автентичните португалски селища и местни древни градове,
с типичната за този район архитектура и народна култура. Така ние се насочихме
към една старинна крепост, намираща се на един от безкрайно многото хълмове
около Лисабон - баирите буквално се редяха един след друг като нагънат след
пране чаршаф: ту нагоре, ту надолу, подобно на Велико Търново, но в стократно
умножен мащаб.
Селцето, до което стигнахме се нарича Синтра (Vila de Sintra) и се
оказа коджа голямшък градец с близо 300/400-хилядно местно население. По своите
очертания и особено в географски аспект, населеното място мязаше на Пловдив, но
вместо шибания ватник Альоша, загрозяващ едно от най-красивите му тепета, над
Синтра се издигаше огромна средновековна крепост, с хилядолетна история. Ние се
насочихме към старата част на града, защото както вече известих - нас
модернизмите не ни привличат особено, не представляват някакъв интерес, защото
сме се нагледали на подобни съвременни творения. Времето все още беше хладно,
така че пешеходната ни разходка не беше неприятна и потискаща. Там се
размотавахме по кривите и тесни сокаци до обяд, след което ударихме към
морските квартали на Лисабон. Ванеса ни беше препоръчала да видим един от тях,
който най-ярко се отличава от другите и изпъква пред всички останали с лукса и
изяществото си: огромни къщи с изглед към океана, красота и гъдел за окото.
Бяхме паркирали колата пред една агенция за недвижими имоти - понеже не знаехме
как да си платим таксата за паркинга, та жената от офиса излезе да ни помогне.
Като се поразговорихме с нея се оказа, че известно време са живели с мъжа си в
Скопие, ама после се развели. Та от дума на дума тя също ни препоръча някои
по-интересни места за посещение и то съвсем в посоката, където и без друго се
намирахме. Така тръгнахме с колата към един морски фар, построен върху огромни
скални масиви, а гледките надолу към бездната, където пък със страшна сила и
трясък се разбиваха вълните, направо бяха омагьосващи, до завиване на свят. И
там изръчкахме района до най-малката подробност, разгледахме всичко, до което
човешкия крак имаше достъп, направихме си хиляди милиони снимки и се отправихме
обратно към хотела за последното ни преспиване в Лисабон. На следващия ден
поехме по пътя нагоре към Porto - само като крайна точка на целта; иначе по
пътя спирахме на няколко места...
В последния момент, преди окончателното ни отпътуване от португалската
столица, някъде прочетохме, че из града върви един малко по-атрактивен трамвай,
чийто маршрут се различава от останалите стандартни, обикалящи из другите
квартали. Става дума за небезизвестната лисабонска линия на Tram E28, като
особеното в нея се състои в това, че едновагонното електрическо возило минава
почти през всички по-важни забележителности из центъра на Лисабон и обикновено
е претъпкано предимно с пришълци и туристи като нас, вместо да се ползва от
местното население. Ние също решихме да се възползваме от тази рядка възможност
и да се повозим с градския им столичен транспорт, но за наше огромно съжаление
въпросният ден беше нещо като почивен на чисто религиозна основа и много от
търговските обекти бяха затворени, както нарушени разбира се и разписанията на
обществените транспортни средства: автобуси, влакове и трамваи. Специално
нашата линия щеше да заработи чак в 15:00 и ние се отказахме да чакаме толкова
дълго; не разполагахме с това време, предвид придвижването ни напред по
трасето. Задоволихме любопитството си само със снимките от рекламните материали
и брошури - ще трябва май пак да идваме до тук, че да се возим и на трамвая,
като дечицата със сините престилчици и мантички, изтървани от забавачницата.
Планът за деня беше да пътуваме по оста Лисабон-Обидос-Коимбра, с едно
кратко отклонение до Пениче, разположено точно на атлантическия бряг; другите
населени места се явяваха малко във вътрешността, през които ние така или иначе
трябваше да минем, предвид интересните места за посещение във всяко отделно
селище. Движехме се по прекрасни магистрали и по-второстепенни пътища, но
всичките бяха в безупречно състояние. На места се наложи да плащаме и такси,
които все още не знаем в какъв размер ще бъдат - от агенцията ни дадоха едно
електронно устройство, което автоматично отчита преминаването на автомобила
през всеки един пункт за разплащане; като им върнем колата, тогава ще си
доплатим и пътните такси. За да стигнем до въпросното Пениче (под официалното
португалско наименование Cidade de Peniche, но като преводно звучене съм го
срещал и като Пенише), трябваше да се отделим от главното шосе и да ударим на
запад към водата. Градецът наброява едва 15-16 хиляди души, но пък
разположението му току на скалите над Атлантическия океан разкриваше пред нас
невероятно красиви гледки. Първата ни спирка беше пред някаква морска крепост,
в която ни пуснаха без пари - нали било празник някакъв, та обществените места
били безплатни. Всъщност, поради почивния ден много от музеите не работеха така
или иначе - така че ние успяхме да разгледаме укреплението само откъм
вътрешната му страна. На същата територия имало и нарочен музей, ама той вече беше
затворен. Но ние добихме достатъчна представа за мястото спрямо географското му
разположение над водната бездна. Явно, навремето всяко населено място е
представлявало добре укрепена каменна крепост, недостижима по никакъв друг начин,
освен по суша и през стражата на градските железни порти - атаката и
превземането на укреплението по море е немислима. След това с колата направихме
един пълен кръг през полуострова, за да се озовем отново пред един огромен
морски фар. Там също беше много интересно заради скалистия релеф на местността
и високите брегове над ревящите отдолу вълни...
Независимо, че до вечерта трябваше да сме пристигнали в Коимбра за
поредната ни нощувка, по пътя си нататък спряхме и в още едно малко градче -
Óbidos/Óбидос (или Óбидош, съгласно някои местни, португалски наречия). Макар
да го смятат за град, със своите едва малко над 3000 жители това населено място
повече мязаше на село. Е, вярно, че по своята живописна архитектура, история и
колорит то беше уникално и неповторимо - такива къщи и тесни, криви сокаци до
сега не бяхме виждали още никъде из Португалията. В самото селище автомобили не
влизат - оставят се пред входа на градеца в нарочен паркинг (платен,
естествено). За някои от живущите са подсигурени няколко обходни шосета,
служещи за снабдяване със стоки и материали, но теснотията на тесните проходи
между отделните махали и къщи е достатъчна да се разминат няколко човека, но и
не подредени в редица, ами в колона най-много по двама-трима. Вместо калдъръм,
уличките са настлани с едни малки мраморни павенца, които между другото много
се хлъзгат като се стъпва по тях. Нямам представа на каква пързалка стават,
когато се намокрят от дъжда (щото те там сняг едва ли са виждали), но даже и в
жегата на сухото краката се плъзгат по изгладената им до блясък повърхност.
Прави впечатление, че този вид настилка е много типична и характерна за всички
португалски населени места - без значение дали платното носи автомобилния поток
или пък алеите са предназначени за хилядите крачещи пешеходци (главно туристи).
Разбира се, принципно асфалтът присъства почти навсякъде в големите населени
места, но по-малките са изцяло постлани с павета - особено централните улици и
тротоари, които са най-тежко натоварени с посетители. Под всяка къща в това
село имаше някакъв дюкян и търговията се простираше в много широки граници: от
семки, бонбони и всевъзможни лакомства под формата на сладкиши, та минеш през
шаренията на кинкалерийно-галантерийния отрасъл, следван от купища кичозни
сувенири, продажба на прословутото тяхно сладко вино “порто”, маслини и
маслиново олио, тонове с консерви сардини, плуващи в същото растително масло и
всичко останало, за което човек може да се сети. Видът на селцето много
наподобяваше нашенския музей на Етъра - с тази разлика, че в България липсват
рицарите и масивните крепостни укрепления, с праисторията на които се гордее
всяко едно от португалските им аналози тук. След направения подробен обход на
селището и запознаването ни с цялостната история на древния град, най-накрая се
отправихме към последната ни цел за деня - станалият вече на дума голям град,
Коимбра (Coimbra, съгласно местната лингвистика).
Не знам дали е много уместно да се хваля, че Португалия за сега е
единствената държава в света, в която съм се губил като някой недомаслен
зальоханик - ама губене бако, да ти види окото! Без да мога да се намеря в
продължение на километри и много дълги минути на лутане. Първата подобна “катастрофа”
ни се случи още в Лисабон, непосредствено с вземането на колата - за това
объркване вече ви разказах още в началото на нашата славна одисея. Общо взето “обърквациите”
се случваха почти във всеки по-голям град, но тази в Лисабон беше
по-внушителна. Е, поне така си мислех аз, докато не се омотахме като пате в
кълчища и във въпросната Коимбра - пристигнахме в късния следобед, но поради
дължината на деня, имахме чувството, че е все още обяд. С известни лутания,
поради затворени улици и разните текущи ремонти по тях, докато стигнем до
хотела се въртяхме за време, за което се стига от Габрово до Търново. Това го
преглътнах като горчив хап (примерно като сдъвкан хинин...) и в края на
краищата се озовахме невредими пред хотела. В подземния му гараж имаше едно
единствено свободно място и аз реших, че с тоя наш малък Запорожец ще се напъхам
там, сякаш това беше Велорекс (за незнаещите, това бяха едни много малки,
гърбави триколки, чехословашко производство, с двутактов двигател на “JAWA 350”,
предназначени за инвалиди и трудноподвижни хора; отгоре покрити с подвижен
гюрук, а пък отстрани облечени в кафява кожа против дъжд, вятър и други
по-сурови климатични условия). Добре, ама мястото беше изключително тясно и
най-вероятно предназначено само за два мотоциклета, но не и за автомобил, все
пак - колкото и малък да е той. Тук веднага ми изплува още един детски спомен,
как навремето съм виждал и едни други мини-коли, които бяха производство на BMW
обаче - викаха им Цета или Зета, а всъщност това е легендарния западногермански
модел “Isetta”. Такова чудо на автомобилната техника от недалечното ни минало
днес се харчи по 30-40 хиляди долара - не знам колко е струвало навремето.
Мисълта ми беше, че нашият FIAT 500 беше само с по една педя по-дълъг и
по-широк от Isetta-та, обаче не можа да се навре в тесния процеп на гаража;
направо се заклещи като дърт пес у разгонена мастия, та едвам излязохме от
подземието, след като окончателно се убедихме, че това наше нещо не може да
влезе в дупката. Както и да е - паркирахме на улицата пред хотела, където така
или иначе беше безплатно за през нощта. Понеже имаше още достатъчно време от
светлата част на деня, като хвърлихме дисагите решихме веднага да излезем
наоколо, за да се запознаем с околната обстановка и основно да потърсим някакъв
магазин за мезета и напитки. Пешеходната ни обиколка не даде никакви
положителни резултати обаче, та се върнахме обратно до хотела, че да хукваме
пък с колата в по-далечен кръг.
Криво-ляво, следвайки инструкциите на GPS-а намерихме един огромен “Lidl”,
от където набавихме необходимите запаси от провизии. С надеждата, че ще се
върнем час по-скоро, за да започне и консумацията им, как изтървах една
отбивка, че като се юрнахме нагоре по едни баири, по разни малки и тесни горски
пътчета - направо нек’ъф ужас, кек’ъф аТ, копале! След пропътуване повече от
20-тина километра в нищото (с надеждата, че уж от там навигацията ще ни изведе
на правилния път, а пък тя напротив - сякаш ни отвеждаше още по-надалеч), стана
ясно, че ще трябва да се върнем на изходна позиция, за да вземем този път
правилната отбивка, която вече да ни отведе и до хотела. При влизането ни,
долната ми джука вече трепереше в ритъм на португалска румба, най-вероятно от
абстиненцията, която съм развил докато се търся и намирам по пътищата на
непознатата държава, прегърбен от страст и с позеленели от бяс очи, превърнали
се в бушони и излъчващи единствено само трифазни светкавици. Състоянието ми се
подобри едва след третото разливане на питието и до края на вечеринката бях
благ и тих като току-що миропомазан от дядо Владика мирянин - без никакви къси
съединения, без никакъв мирис на изгоряла гума и опърлена кожа...
Станалият вече на дума градец Coimbra, наброява около 150,000 жители и
има славата на университетски град. В едно от многобройните си обърквания ние
на няколко пъти се озовавахме из алеите на местните университети и факултети -
медицина, философия, математика и всякакви други подобни. Мястото буквално бъка
от млади хора и студенти, наливащи се с евтина бира по малките кръчмички,
кафененца и заведенийца, разположени на всеки ъгъл. Селището също се откроява
със своята характерна, древна романска архитектура и общ облик. Навред има
старинни замъци и многовековни, величествени катедрали - въобще, отсъствието на
смрадливия съветски ботуш тук е видимо, ярко забележимо и направо крещящо
осезателно, в полза естествено на португалците; отделно дето навсякъде блести
от чистота - няма разпилени найлонови торбички и мазни хартийки от баници, няма
пръснати по протежение на цялата улица празни пластмасови шишенца, кенчета от
бира и лимонада. Отново похвално, Португалия!...
Специално в този хотел, на сутринта ни се полагаше и закуска в
ресторанта - както бях прегладнял от моята оскъдна монашеска вечеря, заранта
направо се пръснах от преяждане с пържени яйца и всевъзможни кашкавалчета,
производство на местния “Млекокоп”. Тук отварям мъничка скоба за любезния ми
читател, незапознат с това наречие. Вероятно за мнозина то би звучало по-скоро
като млекопреработвателен цех на ДП “Сердика” (а пък още по-точно,
млекопреработвателна кооперация), от където идваха всичките ни млечни продукти,
за които в магазините имаше само номенклатура с цените им на дребно, но пък
самите те като стока не присъстваха в някакво особено изобилие по и без друго
празните им рафтове, щандове и витрини. За всеки себеуважаващ се
кореняк-габровец обаче, прозвището “Млекокоп” предизвиква вълна от сладки,
детско-юношески и ергенски спомени, след като аз самият съм живял срещу главния
му портал в продължение на цели 26 години. Но хайде, стига вече с това мое, със
затихващи функции Габрово – дайте да се върнем сега обратно на португалската
вълна. След обилната закуска в хотела, за която вече споменах, в 09:00 трябваше
да напуснем паркомястото, защото ония копои от местния Съвет само дебнат с
кочаните глоби в ръка и чакат някоя жертва да им падне с просрочено от
определеното за паркиране време. След този час се активират и тутакси влизат в
сила паркоматите, които на различните места дерат джоба по различен, но пък по
също толкова кръвопийски начин от порядъка на €0.70 за някакъв си 15-минутен
престой. Нагоре по времевата стълбица тарифите им стават още по-жестоки. За мен
специално, несвикнал с плащането на подобни, излишни по моему масрафи, това
беше едно от най-болезнените изпитания за бедната ми душа; както и пътния налог
- т.нар. Toll, който буквално ми късаше сърцето на абсолютно всяка будка за
плащане, отнасяйки най-тежките хулигански клетви, на които ме е научила
улицата.
Следващата и последна за тази отсечка спирка беше Порто. Тъй като
разстоянието от Коимбра до там не беше голямо, предвид целия ден, който имахме
на разположение за пътуване, ние разширихме маршрута с още едно посещение на
друг, също немалко известен португалски град - Авейро (Aveiro, както го наричат
местните). Със своето население от около 80 хиляди жители, градът се явява един
от сравнително по-големшките административно-културни и туристически центрове
за областта, но освен с историческото си наследство, той е известен и под
прозвището “португалската Венеция”. През целия град протича една голяма река,
която местните са превърнали в масова туристическа атракция - разходките с
гондоли, подобни на тези из венецианските канали привличат посетители и туристи
от всички краища на кълбото. Ние паркирахме колата някъде из уличките на
градчето (където е безплатния район) и се понесохме пеш към реката, от където
тръгваха екскурзиите с лодките. Навсякъде в Португалия ни третираха в
категорията “пенсионери”, което ни спести някой и друг мизерен грош от входните
билети и такси за посещение на забележителностите им. След краткия ни обход из
централната част на града, натоварихме се в една гондола, заедно с други такива
туристи като нас. В продължение на около час обикаляхме по каналите и се
любувахме на гледки, които нямаше как да видим откъм сушата (по улиците и
тротоарите, имам предвид). Изживяването беше много приятно и вълнуващо, а пък
докато гондолиерът ни разказваше интересната история на всяко отделно място, от
него научихме за съществуването на друго селище, също на морето като това,
известно със своите изключително красиви къщи. И ние, след като приключихме с
речното си приключение, качихме се на колата и се отправихме към въпросното
морско селце. Всъщност, навсякъде из португалските брегове, където е по-ниско и
атлантическото дъно песъчливо, има обособени плажове със съответните селища
покрай тях. Именно такова беше и Costa Nova do Prado (Коста Нова). Ние плажове
сме виждали всякакви и те за нас не представляват някаква особена атракция -
обаче къщите: това беше някаква уникална палитра от цветове и краски, в
най-различен стил и архитектура, в пълна хармония с обкръжаващата типично
морска обстановка. Изключително местенце, за което не бяхме и чували даже -
добре, че този човек ни го препоръча, та да обогатим впечатленията си от тази
страна с още множество красиви спомени. От там вече се отправихме към мястото
ни за бивакуване - Порто...
За разлика от другите дни, когато бяхме принудени да се движим по
разкошните им, но пък дебело (под)платени с пътни такси магистрали, този ден
пътувахме по малко по-второстепенните шосета. Едва когато човек започне да се
движи по тях и почне да си скубе косите на всяко едно задръстване по
кръстовищата на селата, през които минават, спре милион пъти пред шибаните им
светофари и пешеходни “зебри”, светещи като по зададена програма винаги в
червено и буквално пълзи със скоростта на конски впряг и каруца, натоварена с
кюмюр или брикети, чак тогава осъзнава колко по-малко главоболия би имал, ако
си беше платил магистралата и фучи по нея като изтребител със 120 км/ч. Ама
нали знаете, че евтиното винаги излиза скъпо и когато решиш да преебеш дявола в
движение, обикновено преебаният си единствено и само ти самият. Майната му -
барем се запознахме и с междуселските шосета на Португалия, които бяха доста
по-натоварени от 3- и 4-лентовите високоскоростни магистрални пътни артерии.
Селищата се редуваха едно след друго като звена на корабна верига - на табелата
за край на дадено населено място беше закачена друга, за начало на следващото;
голяма лудница. Отвсякъде покрай пътя имаше тараби за продажба на
селскостопанска продукция - всякакви местни плодове и зеленчуци. От една
случайна женица купихме такива огромни и сладки череши, каквито до сега никъде
не бяхме яли - и някакви си само €6 килото. Така полека-лека привечер
пристигнахме и в Порто Porto, за където се бяхме запътили още от сутринта, но с
многобройните ни спирки по трасето, 150-те километра ги пътувахме почти цял
ден.
След столицата Лисабон, Порто е вторият по големина град на Португалия
- жителите му наброяват малко под 2 милиона, разхвърляни по всичките му
възвишения, низини, падини, тепета и дерета. Друга характерна особеност на
Португалия е нейния начупен и хълмист релеф - само улиците покрай реките са
гладки и прави; останалите се катерят нагоре по баирите, което прави
придвижването от едно място на друго малко затормозено; да не говорим пък за паркирането
по тесните им улички и всичките стръмни до една, като небезизвестните габровски
сокаци “Баба Зара”, “Тотю Иванов”, “Хаджи Димитър” и “Баждар”, споменавайки
едва малка част от множеството други с подобен наклон.
Специално в столицата на сладкото португалско вино (т.нар. “порт” или
портвайн) ние имахме на разположение две нощувки, както и дните покрай тях.
Градът бе голям и предлагаше множество обекти за посещение, за които ние
предварително бяхме чели и чували, а сега искахме и да видим. Ванеса ни беше
препоръчала да разгледаме огромната базилика в центъра на града - Sé do Porto
или Катедралата на Порто. В случая не съм съвсем сигурен дали употребявам
правилната терминология, защото аз лично не правя разлика между двете понятия -
базилика и катедрала. Порто е известно и със своите мостове над реката, които
съгласно рекламните брошури били 6 на брой и също според последните, това бил
единственият европейски град с толкова много мостове - ама пълни глупости, бре:
амчи един най-обикновен Париж има барем 30-35 моста над р. Сена. Да не говорим
пък за моето старославно и старозаветно Габрово - аз неговите мостове никога не
съм ги броил, обаче със сигурност ще дойдат повече от 6. Както и да е, щото не
е изключено и аз да не съм доразбрал нещо - с моя “съвършен” португалски, все
пак...
Пристигайки отново в часовете на късния следобед, до поредната ни
вечеринка оставаха само още няколко часа за дребен пазар от съседните дюкяни,
настаняване, паркиране на колата и т.н. Случи се така, че жилището ни се
намираше извън централната градска част, където паркоместата са кът, а пък на
всичкото отгоре ако случайно се намери някоя празна дупка, то за нея човек
трябва да се изръси с обилна сума от джоба си, за да остави своя автомобил
някъде по центъра. По някаква много щастлива случайност, точно пред сградата ни
имаше не едно, ами няколко свободни паркоместа и аз като наврях колата в едното
от тях, въобще не я мръднах от там до напускането ни. Вечерта направихме план
за следващия ден и още на заранта започна изпълнението му.
Принципно обектите ни за посещение не бяха далеч и ние предприехме
ходене до тях пеш - него ден навъртяхме един доста солиден пешеходен
километраж, а малко по-надолу ще направя и разбивка на по-интересните места, до
които успяхме да стигнем на собствен ход. Метнах раничката на гърба си и
заситних надолу по сокаците като японска гейша с дървени джапанки, бяло като
сняг лице и тънки, алени устни, намазани с някакъв червен плескоч. Както вече
не веднъж подчертах, Португалия е много хълмиста държава, като в случая Порто
изобщо не правеше някакво изключение от всеобщото правило. Понесохме се надолу
към центъра на града, където трябваше да разгледаме някаква много интересна
катедрала, след което пък да направим и една разходка с лодка по реката. Преди
обяд денят беше сравнително хладен и много духовит. А пък няма да ви разправям
как духа в тая държава - това, с ебането на сливенските ветрове над Карандила и
казанлъшките им побратими на Тюлбето е просто нежен полъх, сравнен с
португалските виелици. Там “вентилаторите” изобщо не спират да надуват въздуха
нито за миг - само сменят посоката си най-хаотично и безконтролно. За около
30-40 минути успяхме да стигнем до главния площад, със сградите на местната
градска управа - парламенти, съвети, кметства и т.н. Влязохме за малко на завет
в един дюкян, от който излязохме с шепа сувенири и евтини китайски дрънкулки “за
подавка”. Много важен момент в цялостната ни дневна екскурзия беше навременното
изпикаване в една огромна закусвалня на Макдоналдс - според нашата Ванеса, това
било уникално място и може би единствено по рода си със своите мащаби.
Ресторантът беше на два етажа и аз много бързо се ориентирах към приземния,
където се помещаваха отходните му възли. Излязох на повърхността облекчен и
освежен, където ме чакаше Даниелчето. После пък тя ходи и така успяхме да
продължим разходката си със сухи гащи, а не опикани. За разлика от Франция,
Португалията не се слави с множеството си обществени тоалетни, каквито има
навред по нашия край. Тук с последното имах предвид мястото, където за сега
живеят младежите, като в същото време най-отговорно и определено тотално
изключвам шибания им Париж от това мое добронамерено обобщение, предвид острата
липса на подобни уринално-срателни съоръжения в космополитния градец - люлката
на любовта...
От една информационна будка взехме и малка карта на Порто, за да можем
по-лесно да открием определените ни за посещение места. След още около половин
час тропане по тротоарните павенца стигнахме и до величествената катедрала. Те
там такива имат множество, обаче тази беше най-известна като най-голяма, а пък
пред вътрешното ѝ изящество човек направо може да онемее.
Наредихме се чинно на дългата опашка за вход, платихме таксата (отново като
пенсионери...) и започнахме да разглеждаме залите и галериите на това уникално
творение на човешката мисъл и строителен майсторлък (вероятно “гений” би бил
по-точния израз в подкрепа на казаното). За начало на катедралата Sé do Porto
се считат още първите години на 11-ти век от Новата ни ера и от там насетне развитието
ѝ продължава най-активно, преминавайки
през последващите го векове до около 16-тия. Обаче основният принос към
грандиозния облик на базиликата се отдава благодарение на кралските династии и
генерации, управлявали страната векове наред, след като всяка една от тях е
добавяла по нещо към вече съществуващата първоначална постройка, строителството
на която е продължило някъде докъм 18-ти век. Окончателният ѝ вид, на който днес ставаме свидетели и
пред който буквално онемяваме от величието и достолепието, излъчващи се от
изкусно изваяните форми на огромните катедрални колони, арки, сводове и
мраморни подове, ведно с най-различните зали и олтари е именно от това време,
независимо че допълненията и дострояванията са продължили съвсем до наши дни от
зората на 20-ти век.
След като си починахме от изтощителната обиколка на катедралата,
разходката ни продължи по същия маршрут надолу към реката. Трябваше да преминем
по един много висок метален мост с огромен свод, под който лъкатушеше речното
корито. Само че като разстояние и височинно отстояние едно от друго, местата с
достатъчна точност могат да се определят като между Балдуиновата кула и Асенова
махала в Старопрестолната ни столица. Една от екскурзионните ни цели беше да се
возим с лодка по реката (Rio Douro/Доуро в преводна форма), за да минем и под
шестте моста, разположени току над нея. Поглеждайки надолу от парапета на
единия, по който освен огромни тълпи от пешеходци и туристи, се движат и
влаковете с вагоните на градското метро (макар и изключително бавно точно в
този участък и специално по въпросния, изцяло стоманен мост), на човек буквално
му прималнява от височината; абе направо му се подгъват краката, ако питате мен
- да речеш да се изплюеш с профилактична цел, плюнката ти изобщо не може да
стигне до повърхността на водата, защото се разпрашава още във въздуха, преди
да е цопнала звучно долу (връз нечия олисяла кратуна, плаваща с ладията по
реката). Тъй като от височината на моста до пристана на лодките все още беше
доста далече и високо, предпочетохме да вземем до там “обществения транспорт”.
За такива мързели като нас, хората бяха построили една кабинкова въжена линия,
подобна на тази в Боровец и за някаква приемлива сума европейски валутни
единици, ние си купихме билети и за на връщане. В противен случай трябваше да
изкачваме 63-те метра денивелация между горната лифтова станция при моста и
нивото на речното корито, от където се качихме на лодката. Хайде, надолу нямаше
да има сериозни проблем, обаче обратното качване по баирите и тесните
португалски сокаци щяха да ни озорят; освен всичко друго, нашият временен бивак
се намираше на около други 4-5 км от там, а ние сякаш все повече и повече се
отдалечавахме от там. В цената на лифта (Teleférico de Gaia) влизаше и по едно
безплатно изпикаване, защото из целия район кенефи имаше единствено в горната
му станция и то само за закупилите си билети - демек, само за “клиенти” на
въжената линия.
След няма и 5 минути, кабинката ни изсипа долу на пристанището -
натоварихме се в една моторница, барабар с една сюрия други хора и се пуснахме
свободно по течението. Разбира се, имахме и нарочен екскурзовод, който ни
обясняваше най-подробно историята на всеки един от общо шестте моста над Rio
Douro в Порто (по силата на някои преводи, реката още я наричат и Дуеро) и общо
взето променадата продължи около час и половина (защото ни водиха и в обратната
посока, към устието, където пък последната се влива в Атлантика). Общата
дължина на тази трета по големина река, протичаща през територията на
Пиренейския полуостров е малко под 900 км, която преминава и през съседна
Испания. След разходката ни с лодка, закусихме нещо леко в едно кафене и
полека-лека се отправихме по обратния път към хотела. Първо преодоляхме
по-лесната част от трасето (кабинковия лифт), след което се подпътихме по същия
железен мост, през площада и почти по дължината на цялата централна част на
града. Него ден изгорихме сума вредни калории и излишни мазнини, обаче на
вечеринката в хотела всичко си наваксахме обратно, че таман и с горница биля.
На следващата сутрин сгънахме парцалите, хвърлихме дисагите в
каручката и потеглихме - този път в противоположна посока към долната част на
Португалия. Крайната ни цел беше района между Лагос и Фаро, но преди да стигнем
и до там, сега ще ви разкажа какво видяхме и кои забележителности посетихме по
обратния ни път нататък. Принципно ние не обичаме да се връщаме по едни и същи
скучни шосета, за това предприехме малко по-разширен маршрут, нарочно
преминаващ през нови и непознати нам местности. За тях имахме откъслечна и
повърхностна информация от разни туристически брошури, странични съвети от
случайни хора, вече минавали по тези пътища, които непременно препоръчваха
посещението и на тези места. Първата ни по-сериозна спирка беше в едно малко
градче, зовящо се Batalha (или Vila da Batalha, каквото пък е португалското му
име). Със своите едва 8500 жители, за мен това беше нещо като по-голямо село,
но по картите го водят град, макар и доста малък. Може би единствената му
внушителна забележителност беше някакъв техен манастир, разположен точно по
средата на централната градска част - ама огромно нещо, казвам ви! Точното
наименование на въпросния манастир е Mosteiro da Batalha, но е по-известен и
под пълното си име - Mosteiro de Santa Maria da Vitória. Издигнат за повече от
век време и в продължение на седем кралски династии, светата обител е посветена
в името, паметта и делото на Пресветата наша Богородица или Дева Мария, както
тя е по-известна в католическия свят. Интересно, че някак си запомних началната
дата на строежа му през 1386 (точно 600 години преди моя малък Неничко да се
появи на белия свят), както и крайната - макар и по малко по-различен повод
(1517 - тя пък 400 години преди сифилистика Ленин да направи своята най-шибана
Октомврийска революция във всякога проклетата нам Русия). Манастирът е уникален
по своята архитектура - както по външния си облик на сградата, така и по своята
вътрешна обстановка в залите за молитви, олтари и т.н. Сводовете и куполите на
основната катедрала се извисяват във височина от над 30 м, фреските с които са
украсени колоните граничат с такова ювелирно изящество в детайлните си
подробности, каквото човек може да види единствено по пръстите със златни
бижута на князе, царе и световни кралици. Как са дялкани тези камъни, какви
сечива и инструменти са използвали за постигането на това съвършенство - за
обикновения посетител това остава забулено в тайна (и с особена сила пък: какви
бяха тия сръчни ръце, които да измайсторят тези толкова уникални шедьоври). А само
като се замисли човек и малко по-надълбоко, че по времето на тези велики
кралски династии и развитие на европейската култура, българинът е натискал
ралото по сухото парче земя, бидейки дран, клан и обиран от люде с първобитни
човешки (по-скоро античовешки...) наклонности, та съвсем му иде да се разреве
от мъка. В продължение на 45 години уродливи нашенски примати ни призоваваха “да
вървим да ги бием, защото те не щели да вървят с нас”, а пък сега, видите ли -
те същите ни ограбвали, използвали и експлоатирали, докато ние сме ги хранили с
нашата тъй ценна и “вкусна” селскостопанска продукция. Ако някой тук си мисли,
че португалските домати, испанското свинско месо или пък френските картофи са
макар и само с нещичко по-лоши от нашите си български аналогови продукти, то би
трябвало се гръмне на мига и да се самопогребе в много дълбок трап. Както и да
е, де - сега няма да ополитизировам (идва от политизиране) разказа си и да го
цапам с излишни лозУнги...
След като се налюбувахме на шеметните манастирски красоти, по пътя си
към крайната точка за деня, а именно градчето Lourinhã, направихме още едно
малко отклонение от основния маршрут. Отново по препоръка на местни хора
(случайни минувачи, екскурзоводи, туристически водачи и т.н.), бяхме набелязали
посещението и на един друг крайморски градец, разположен току на Атлантическия
бряг - Назарé/Nazaré. С едва десетина хилядите си обитатели, населеното място
изобщо не представлява някаква огромна атракция от ранга на Париж, Лондон или че
даже и Чикаго, обаче пък безкрайната му плажна ивица и огромните, буквално
смазващи вълни го поставя на едно от първите места на картата по водни
спортове, сърф, ветроходство и другите подобни. За жалост по време на нашето
посещение океанът не беше така бурен, но пък гледах разни снимки от
най-различни спортни мероприятия, проведени в акваторията на криволичещата и
начупена от хиляди отвесни скали и пропасти брегова линия, от които извадих
заключение, че ако там океанът наистина се разреве както трябва, то сгромолясващите
се тонове водна маса биха отнесли всичко, което им се изпречи на пътя. В
миналото това градче е било известно единствено като някакво много активно
рибарско селище, но след развитието на туризма и бясната надпревара за
спечелване на все повече и повече почиващи, като че ли в днешно време
обикновеният рибарлък сякаш е поизостанал малко от ежедневните приоритети на
местните хора. По принцип преди години всички крайбрежни селца и паланки са се
зародили предвид търсенето на храна и препитание под формата на риболовство, но
впоследствие тази дейност е отстъпила пред по-сериозните туристически дейности
с цел разширяване на пазарния периметър. Ние направихме един пешеходен обход до
морския фар по прилежащите му брегови алеи и дървени пътеки, изщракахме няколко
дълги филма ORWO най-малко с по 36 “пози” и обиколката ни приключи, обогатени с
купища прекрасни впечатления и множество снимков материал за спомен.
Фактически, по своето наименование, португалското градче Nazaré е някаква форма
на дубликат (ако това е най-правилния израз) на Библейския град Nazareth от
Свещената Земя (т.нар. “Holy Land”, според преданията и вехтите завети, по
които са ни възпитавали в дълбока вяра, светла надежда и истинска любов)...
От там вече продължихме и към въпросния град Lourinhã (най-вероятно
Лоуринья, ако това е по-португалското му звучене на местния диалект, но пък
някои го наричат дори Лоуриньян или Лориньян - в конкретния случай, определено
не се ангажирам с някакви лингвистични правила по повод произношение, преводи
или точно звучене на един или друг географски обект; просто не съм толко’ прос’,
че да парадирам с излишни литературни познания, извън просташкия ми, селски
език, разумява се - който пък смея да твърдя, че владея до съвършенство...).
Във въпросното населено място пристигнахме привечер, въпреки че слънцето
огряваше небосклона с ослепителната си светлина, а пък океанът под нас ръмжеше,
сякаш слушах всеобщо заколение на стадо праисторически мамути, глутница
индийски слонове и ревът на лъва от габровския зоокът (ако вече не са го
направили на пастърма, завалията, или на конски суджуци с лъвско месо). Една
много симпатична и “добре сложена” негърчица (особено в гръдната обиколка...) и
общо взето твърде симпатична (по моите, малко позанижени вече с годините,
ебачески критерии...), радушно ни настани в къщата им за гости (на втория
етаж...). Последната изпъкваше пред всичко останало (ама не негърката, бре! –
за самата къща става тук на дума…) с някакъв невероятно разтърсващ изглед от
терасата – баш срещу разбушувалия се по вечеря океан. Така, в името на
всеобщото и взаимно успокоение, добре загънат с подръчни средства и налични
одеала (поради бръснещия ветрец…), разположен удобно на панорамния балкон, аз
буквално бях принуден да употребя известни дози и по-обилни количества евтин,
местен ром, в комбинация с още по-местна кока-кола (имаше една такава песенчица
преди хиляди години – “Rum and Coca-Cola”, в оригинално изпълнение на сестри
Андрееви/The Andrews Sisters, според мен и моите ограничени преводачески
поназнайвания на чужди езичности...). Та, думата ми в тази връзка беше, че ние
още от вратата (дето някои от там уж се хващали за краката...), се заловихме да
борим умората, натрупана през деня и дългото ни пътуване, по невероятно
гладките пътища и магистрални шосета на наша братска Португалия. Слънцето
залезе някъде към 21:30-22:00 и автоматично с него залязохме и ние (по-скоро аз
самият, защото на мен някак си по-бързо ми се доспива, след като през деня не
употребявам никакви ободрителни кафета, освен вечерните ми, дълги и предълги
аперитиви)...
Спим, значи, бързо и непробудно (под оглушителните звуци от ударите на
вълните по скалистите им брегове) и на следващата заран продължаваме да пълзим
към долната португалска граница, с финален сборен пункт, някакво си там, така
наречено Portimão (според мен ПортиМЯУ, но според науката - Портимяо или
Портимао, в зависимост от наречието на местния жаргон). В огромния хотелски
комплекс (изобилстващ от денонощно пиянстващи рушняци и сравнително по-малко
пияни поляци...), ние щяхме да останем в продължение на три нощувки - време,
напълно достатъчно да ошетаме южния португалски район и принадлежащите му
крайгранични области в непосредствена близост до Испания. Макар и в миналото
известно като поредното местно рибарско селище Vila Nova de Portimão (в
оригинал), днешното “Портимяу” се радва на своите 60-70, ако не и повече хиляди
жители, едновременно, дружно и целокупно допринасящи за развитието и
непрекъснатото му процъфтяване във всяко едно отношение и икономически отрасъл:
туризъм, дребна манифактура (поправки на коли, лодки и яхти), исторически
паметници и да: пословичната им, граничеща дори с педантичност поддръжка до
най-дребния и древен детайл на обекта (мисля, че навремето на български
казвахме “подробност”, докато думата “детайл” я използвахме само за някакъв
технически и добре издържан предмет: втулка, вилка, зъбно колело или пък нещо
подобно от богатата и многобройна, техническа номенклатура на инженеринговото
ни наречие). Така че, нека любезният ми читател най-великодушно да прости “смешението”
на шепата езици, по които самият аз имам едни най-елементарни и съвсем
повърхностни познания - колкото с тях да се задържа малко по-дълго време на
релефната и тъй гъсто нагърчена, житейска повърхнина (или повърхност - ако така
пó ви се ‘аресва).
Настаняването ни в хотела не отне много време и излишни формалности -
резервацията и един паспорт бяха достатъчно доказателство за нашата скромна
самоличност и ние много скоро си нанесохме дисагите във временното ни жилище
(е, добре де - не на един път, ами на няколко курса до колата, предвид дребните
покупки по пътя от рода на хранително-питейни провизии, разхвърляни в десетки
найлонови торбички и хартиени пликчета, с които заредихме хладилника).
Пристигнахме по време, в което вратите на басейна трябваше да затворят току под
носа ни и ние нямаше как да се възползваме от удоволствието да разпуснем в
хладката водица. За първи път виждам басейн в хотелски комплекс да приключва
дейността си едва в 18:30-19:00 - особено в държава, над която слънцето грее
барем до 21:30-22:00. Този факт пък ускори сядането ни на масата, пред мощна
доматена салата с много лук и съответните течни медикаменти за пресъхнало гърло
и слепен към небцето от жажда език. За наш късмет стаята ни се падна със
западно изложение и изглед към морето, макар и в далечината - а обстановката на
терасата беше все едно че си на село под лозницата. Вечеринката ни премина в
дружеско събеседване (без излишни караници и безпредметни спорове…) и кроежи на
планове за следващия ден...
На сутринта, след задължителните ритуални кафета на Даниелчето,
отправихме се към пристанището и стария град. От там трябваше да вземем някакъв
плавателен съд за обиколка на крайбрежната ивица, с посещение на подводни
пещери, огромни отвесни скали на брега и всякакви такива красоти на местната
география - екскурзия, която ние бяхме подготвили още от Австралия. Понеже
имаше доста време до началото на тази наша “разходка с лодка” (но този път не
по Ропотамо..), ние оставихме колата за час-два на паркинга, за да се разходим
малко през морската градина и по-сенчестите ѝ алеи, защото жегата беше започнала вече да набира скорост още от
най-ранните часове на деня. След това вече се преместихме на мястото, от където
тръгваха всички такива екскурзии по вода - събраха всички мераклии, натовариха
ни в един катер и поехме през вълните на залива. Отначало минахме през устието
на голяма река, чийто воден обем се изливаше към океана в непосредствена
близост - на местен език ѝ викат Arade, сравнително пълноводна и с дължина около 75 км. По
протежение на бреговете (особено покрай единия) бяха накацали огромни къщи с
неземна красота - явно собственост на местни политически или криминални
величия, каквато обикновено е практиката и каквито са закономерностите по целия
ни грешен свят; такива и подобни палати, само с пари от заплати или спестени от
закуски, та дори и със заробващ заем от банката не могат да се вдигнат. След
устието на реката вече навлязохме и в крайбрежните води на Атлантика. Отново за
наш късмет, слънцестоенето на небосклона се намираше в такава удобна за снимки
позиция, за каквато би мечтал всеки един фотограф на земята (даже и
най-професионалният, като мен да речем). Отвесните скални брегове буквално бяха
огрени (или огряти - подберете си по-литературния формат на думата, понеже аз
отдавна вече съм я позабравил...) от всички страни и посоки, а разбиващите се с
гръм и трясък в подножието им вълни създаваха неописуемо емоционално и визуално
усещане за нищожност пред природата и нейните бушуващи стихии. Морската ни
експедиция продължи около два часа и се нагледахме на такива естествени
красоти, каквото може би съществуват само по тъдявашните португалски брегове.
Водата в океана беше бистра като сълза, лазурно синкаво-зелена и на фона на
цветните канари и скални образувания предлагаха богата палитра от цветови гами
и цветни изображения. Абе, голяма красотност беше, казвам ви го
най-отговорно...
Като ни върнаха обратно на твърдата земя, взехме си количката и поехме
към други подобни обекти в околовръст. Спряхме на един прашен паркинг, но
понеже беше безплатен, няма да се оплаквам от прахоляка, с който се нагълтахме и
който полепваше по изпотените ни от жегата дрехи и снажни телосложения.
Направихме една продължителна пешеходна променада по нарочно построена по ръба
на крайбрежните скали дървена алея. По високото ни обдухваше адски горещия
вятър, а пък в ниското се варяхме в собствените си сосове от топлина - досущ
като в преизподня. А ние вървяхме ли вървяхме, с цел уж да губим калории и
микроскопични частички от живото си тегло. Така утрепахме още някой и друг час
във взаимно любуване един към друг и в общото ни, съвместно преклонение към
местните красоти на пейзажа, след което в късния следобед се отправихме към
бивака. Докато се организираме със софрата и поредната ни вечеринка, настъпи и
стандартното ракиено време за първото разливане по чашите. Ако в Португалия човек
чака малко да мръкне, че чак тогаз да си начева аперитива, то комай е по-добре
направо да си ляга трезвен - амчи то до сумата му и часа е още светло, бре!
Направо им завиждам на тези хора там - ние в Австралия не можем да се похвалим
с подобни “екстри”. Хапнахме пак, сръбнахме на балкона и хайде по креватите
(да: множественото число е употребено в буквалния смисъл, защото в стаята леглата
бяха две отделни, единични като размер и ние с Дани за първи път спахме
разделени – о, ужас! - аз така хич не обичам, ама какво да се прави). Спим пак набърже
и ето ти го новият ден - само след няколко часа пак дошъл при нас...
Градчето Portimão, където беше няколкодневния ни лагер (с около 70
хиляди жители...) се намираше точно по средата между други две населени места,
които също представляваха интерес за нас и искахме да посетим, докато бяхме из
района - едното беше Lagos, а другото Faro. Тук бързам да направя и две малки
уточнения, че не бива да се смесват сричките и буквите на двата града, понеже
се получава малко смешното звучене от сорта на “фалос”. Другата подобна отметка
пък включва едноименната бивша столица на африканската Нигерия (наброяваща
около 20 милиона глави добитък...) и португалския градец Лагос, със своите я
има, я няма 35-40 хиляди души – исках само да подчертая, че двете нямат нищо
общо помежду си, въпреки идентичните си наименования. Нашето поредно посещение
за деня беше именно това градче, отстоящо на 60-тина километра от
местонахождението на хотела. Общо взето навсякъде по тези крайморски селища
обстановката е почти една и съща, но пък като правило навред е красиво и
привлекателно - покрай пристанищата има паркове и градини, многобройни кафенета
и ресторанти, люлки да дечурлигата и ледени бири за родителите им, отсреща пък
морето се плиска на един разкрач - допикае ли ти се и тутакси си вътре. Студът
обаче на водата е вледеняващ и действа силно диуретично, дорде не ти затракат
чак и зъбите обаче, а топчетата ти не станат на стафиди...
На другия ден пък прескочихме и до въпросното Фаро/Faro (местните си
го зоват Фарý, ама защо е баш така, съвсем не знам) - то беше вече малко
по-голямшко на размер, наброяващо над 70,000 жители. Една от забележителностите
му беше някаква страхотна крепост (по-скоро каменен дворец) на някой от
средновековните владетели на района, разположен баш на върха на висок хълм, от
където се разкриваха зашеметяващи гледки надолу към града и океана. Денят на
посещението ни отново беше неделя, а по силата на португалските закони повечето
музеи и най-вече паркингите по улиците са напълно безплатни - ама обичам си я
тая пуста Португалия, бре! С каква особено голяма радост бих си живял всяка
събота и неделя из тамошните им вилаети! На всичкото отгоре и цените на стоките
(особено на хранителните и алкохолните) са малко по-ниски, сравнени с френските
например - направо рай за такива габровски скръндзи като мен...
Това беше и последната вечер в базовия ни лагер на Portimão, а с това
наближаваше и краят на тазгодишното издание на нашата малка португалска
авантюра (използвам съвсем лаконично думичката “тазгодишно”, защото ако е рекъл
Господ един ден със сигурност ще има и евентуално завръщане в тази чудна и
дивна европейска държава). Остатъкът от деня и последните следобедни часове на
деня ги оползотворихме в излежаване на шезлонгите покрай басейна. Водата му не
беше особено благоприятна за волни съчетания и кръжок по плуване, за това се
задоволих само със седенето ми върху стената, с крака цопнати не по-дълбоко от
коленете; а Даниелчето така и не си намокри глезените - за нея водната
температура беше близка до полярната, почти като в Шабла и Дуранкулак; абе
направо както Баренцовото море на Северния ледовит океан.
Разстоянието между крайната точка на нашата екскурзия и Лисабон, от
където трябваше да излетим за прибирането ни към Франция не беше голямо (няма и
300 км), но ние въпреки всичко го разделихме с цел да се намираме малко
по-близо до летището. Поради тази причина последната нощ спахме само на около
час път до столицата - отново в някакво непознато за нас градче Сетубал/Setúbal
(пълното му наименование на португалски е Cidade de Setúbal, ама никой не го
нарича така). Поради близостта му до големия столичен град (едва 40-50 км) и
със своето над 100-хилядно население, градът минава за един от големите
центрове на Португалия. Както върви развитието на света и в частност на
държавата, не е изключено един ден двете населени места да се слеят и
последният да стане квартал на Лисабон. След настаняването ни в едно миниатюрно
апартаментче на втория етаж баш в сърцето на стария град, веднага излязохме по
разходки и обиколки. Едно от местата, които посетихме с подчертан интерес беше
замъкът на Свети Филип (Castelo de São Filipe), разположен на един висок хълм
над града. До там водеше малко, тясно и много стръмно шосе, по което нашето
миниатюрно Фиатче едвам изпълзя нагоре само на първа скорост. Гледките от
високите кули на крепостта бяха красиви и зашеметяващи, на фона на океана откъм
едната страна и самия град откъм другата, оставащ малко по-навътре в сушата.
Строен през далечния 15 век, в днешно време замъкът е превърнат в луксозен
хотел, но иначе общият му престижен облик е запазен до съвършенство. След
разглеждането на старинните постройки от древността, отново се спуснахме надолу
към брега и крайморската алея. Жегата беше станала вече непоносима и докато Даниелчето
се лигавеше в едно кафене с ледената си бира, аз наложително и принудително
трябваше да се изкъпя в морето, за да облекча постоянно увеличаващото се
напрежение в пикочния си мехур. Не ми стана ясно само как останалия народ се
къпеше съвсем спокойно в тая студена вода, след като аз едвам успях да се
намокря само до чатала, колкото да си свърша успешно работата и тутакси
изскочих на горещия пясък - абе, направо луди хора са това...
Разходката ни продължи и из лабиринтите на тесните сокаци из градеца,
който всъщност се оказа съвсем не малък по размер, със своите 120-130 хиляди
местни жители. Не ни остана време да се запознаем и с по-новата част на града,
но принципно нас модернизмите в архитектурата не ни привличат - та ние си ги
имаме подобни в изобилие. Но пък виж - старите и класически постройки, типични
за тази част на света разкриват пред нас не само вековната си история, но
показват и какви изкусни майстори са създавали през вековете всичката тази приказна
красота. Тъжно е да се сравняват, уж 13-вековния непрестанен прогрес и величие
на милата ни Родина, спрямо държави с едва няколкостотин годишна история. По
Европа и специално по тези андалуски земи също са се водили войни и
кръвопролитни битки, но пък и от космоса им личи, че не са били газени от
руските, вмирисани ботуши и не са имали социализъм и дивашки комунизъм като “най-висша”
форма на социално управление и икономическо развитие - което всъщност
закономерно обяснява и причините за техния постоянен растеж във времето напред.
И, нека!...
На сутринта стегнахме багажа, подготвихме раниците си за обратния
полет и поехме към гаража в Лисабон, от където преди десетина дни бяхме наели
автомобила. С тая дребна италианска колца кръстосахме цяла Португалия,
навъртайки малко над 2000 км пробег и запечатвайки най-скъпи и приятни моменти,
докато се намирахме на нейна територия. Чиста държава, пазят си я хората - няма
разпилени боклуци, хвърчащи хартийки, найлончета и всякакви шишенца, натъпкани
в пликчета на Billa-та и Lidl-а. По площ, малко по-малка от България (с нейните
около 92 спрямо нашите 111 хиляди км²), но пък двойно ако не и тройно
по-населена със своите около 12 милиона души, за мен специално Португалия
определено остава една добре желана дестинация за повторно, даже и многократно
посещение. Единственият ѝ кусур е непрекъснатия вятър, който брули бреговете откъм
Атлантическия океан, а пък те вече в комбинация и с жежкото слънце, сипещо през
деня огън и жупел отгоре, направо могат да са смъртоносни. От друга страна пък,
бирата е евтина - навред се продава лед и не смятам, че спазвайки дневните
пропорции за употреба на течности, човек може да пукне ей тъй, бадева от
прегряване...
Върнахме колата успешно и без забележки в базата, хората ни закараха
до летището и няколко часа по-късно кацнахме обратно в световната столица на
виното - Bordeaux. Не след дълго Ванеса дойде да ни посрещне с колата си и
някъде около следобедните часове на деня вече бяхме акостирали в европейския ни
базов лагер (само дето не помня кога и какъв ден е било тогава - най-вероятно
четвъртък, 11 Юни; ако изобщо на някого му пука за тези подробности). Разбира
се, тук интересното е съвсем друго - а то започна веднага след преспиването ни
набързо и буквално в най-ранните часове на следващия ден. Как обаче да го
почна? - кое да ви разказвам по-напред, след като горещи емоции и трескави
събития се смесват в една обща какофония и душевен хаос. Но, слушайте сега
какво става и по-нататък...
Съгласно предварителните разчети и най-строги планови мероприятия,
всички ние (т.е., четиримата с Неси и Дилън...) в неделя трябваше да излетим за
София. До тук добре, обаче младите от своя страна разширяват екскурзионната ни
програма с “обезателното” им и твърде належащо тяхно посещение на един концерт
в Париж. Някакъв си световно известен (и безкрайно неизвестен за мен...)
дисководещ (или дискожокер/DJ, както ги наричат...) щял да изнася
демонстративно представление/забава/дискотека на открито и ако нашите не отидат
да му слушат простотиите и да му гледат сеира (пардон - маймунджилъците), оня
щял да се обиди дълбоко и кръвоносно, та чак да им пише и неизвинени отсъствия
даже. Въпросният концерт се провежда на един от парижките стадиони, обаче аз
познавам само местните в Габрово (“Христо Смирненски” на Шивара и “Христо Ботев”
на Голо бърдо) и отчасти Националният “Васил Левски” - останалите са ми забулени
в мъгла и представляват пълна загадка от най-световен мащаб. Специално за
гореупоменатото обществено мероприятие ангажираме хотел с две нощувки - първата
само за “старците”, понеже младежта щяла да вилнее цяла нощ и да спят по
пейките в градинките, а втората вече съвместна и отрезвителна, преди отлитането
ни към България.
В ранната и все още прохладна петъчна утрин, скачаме по тревога от креватите, товарим дисагите, мятаме се още сънени в колата на Дилън и поемаме към мястото на срещата с Илона - сестра му демек, която също участва най-активно в младежката дозорно-музикална група. Явката се състои пред дома на “сватовете” - оставяме колата на зетя пред тях и се товарим в другата, с която да пътуваме до Бордо. Илона шофира до ЖП гарата, оставяме колата ѝ в нарочен паркинг и се качваме на бързия влак за Париж (понеже последният пътува светкавично и вместо за 6-7 часа мандахерцане по дебело платените магистрали на Франция, “стрелата” се изстрелва с над 300 км/ч до там само за някакви си 2½ часа време, при това с най-минимални транспортни разходи и то в съвсем разумни граници). По време на пътуването имахме възможност да си приказваме, да обменяме мисли и впечатления, да зяпаме през прозорците огромните насаждения от всякакви селскостопански култури: основно жита и слънчогледи, царевица и лозя, ама много лозя (абе то комай от всичкото беше по много – огромно изобилие)...
Двата часа и половина се изнизаха сравнително бързо и ние се озовахме на гара Монпарнас, където вече окончателно излязохме на земната повърхност и почти в сърцето на Париж. След кратко доуточняване с младежта и съответните указания от тяхна страна на кой номер метро да се качим за нашата последваща, индивидуална променада, разделихме се на групи по интереси и всеки пое по пътя, следвайки мечтите и мераците си. Дискотечната група се понесе към мястото на тяхното мероприятие, а ние с Даниела се отправихме обратно към Монпарнаската гара, за да се придвижим към района на Монмартър - този път с метрото вече. Със своите ограничени и силно опестени езикови познания (породени от катастрофалното забравяне, на иначе доста напредналите ми тогава и солидни знания по френски в миналото, само че в далечното…), някак си успяхме да разберем и къде да се качим, че пък къде и да слезем, както и по какъв начин да се доберем до катедралния храм Sacré-Cœur, разположен точно на върха Montmartre - или La basilique du Sacré-Cœur de Montmartre, каквото пък е и истинското му наименование. Аз на това място поднасям извиненията си и ще помоля задочно по-разбиращите и знаещи читатели да ми простят невежеството за вероятното несъответствие в имената, един път наричайки тези свещени католически храмове “базилики”, друг път пък просто катедрали. Честно казано за себе си не мога да направя никаква особена разлика между тях, а пък така и не разбрах дали съществуват някакви по-съществени различия в двата вида сгради за миряни и богомолци. Отдавам еднакво чувство на респект и благоговение към Божията вяра, независимо дали се отнася за християнска църква или храм, католическа катедрала или базилика, какъвто пък е и конкретния случай.