Скъпи
родители; мили приятели, драги съграждани и врагове мои, доволно проклети!
05.10.2002 – Отмина още една седмица на емоции от всякакво естество и стресови
ситуации – последните, вариращи в границите между най-обикновения домашен
дрисък и глобалната дизентерийна епидемия. Изпратихме на Цецо всичко де що
имаше и беше планирано за пращане, а пък той от там насетне да ви го носи през
девет царства, та в десетото – самолетът му се приземява утре в България.
Скромната ни пратка не съдържа кой знае какви лъскави и скъпи армагани, но
каквото и да е – знайте, че е от сърце поне. Аз, доколкото успях описах
по-важното в писмото си, което също вече е на път. Всъщност и това твърдение не
е съвсем вярно, защото пък часът в момента е все още 06:30 (ранна съботна
утрин), докато наш Цветан потегля едва със следобедния трен. Но така или иначе,
това вече предстои да се случи днес – отчитам го като затворена страница и
минавам на следващата...
След
като приключих една много напрегната седмица на работа, през предстоящите си
почивни дни ще продължа с офанзивата по ремонтите и подобренията из двора. В
завода ми направиха специална скоба, която ще монтирам на оградния дирек, а на
нея пък ще закрепя една лампа. Същата лампа (която бях купил неотдавна от
битака), след като мина и през бояджийския цех на завода, стана като че ли току
що е излязла от магазина. Не очаквам да си спомняте за всички мои хаотични и
безразборни покупки, но тази се открояваше от останалите ми боклуци, защото
изработката й беше от ковано желязо - единствено дето търговски вид нямаше
завалийката, че ми биеше малко на вехто. Иначе срещу парите, които броих за да
я притежавам ($4), за мен това беше със стойност почти като шедьовър на изкуството.
Въобще, аз доста добре си помагам в тая американска фабричка - все
туйцък-онуйцък ми изпада на аванта и тутакси се възползвам от създалата се
конкретна възможност; де желязо или тръби за арматура, де някой празен варел от
моторно масло – примъквал съм от там всякакви “съкровища”. Е, аз в този завод действам
съвсем официално, разбира се (в смисъл, не крада от социалистическата
собственост и нищо не изнасям през оградата за личното си облагодетелстване) –
за всеки един отпадъчен продукт, хората ми издават износни бележки за пред
портала, със съответните разрешителни документи, заверени през отговорните за
това отдели. Да не би да си помисли тука някой, че влача така безогледно, както
едно време съм правил във всяка една фабрика, където съм попадал по един или
друг повод (посещение, учебна практика или нещо подобно). Тогава разбира се,
прибирах наред всичко, де що ми видеха очите и за себе си преценях, че е било
“безстопанствено” или пък просто ничия собственост; така то ставаше автоматично
мое – още повече, след като съм си го и намерил лично аз. Ей го снощи например,
наред с останалите железарии, метнах в ремаркето и два метални бидона с обем по
200 л всеки (били от антифриз, но мен произходът им не ме интересува твърде). А
те са американски - нали фабриката ни е такава и всички камиони вървят с
маслата и течностите си, които се препоръчват оригинално от фирмата-майка. Тези
варели ще ги ползвам много интензивно, за да измивам камъните и плочите от
калта, преди да ги циментирам в дуварите; също в тях ще си забърквам бетона. Ще
срежа един по дължина и така ще имам две корита. Всичко съм измислил - другия
варел ще ми стои просто за резерва. На мен всъщност ми трябваше само един, но
те тъй или иначе бяха два, па си викам: абе, я да вървят в комплект и двата,
може пък на съседа да дам другия. Все за нещо ще ни влезе в работа - от имане
глава не боли...
Иначе
от изтеклата седмица съществени новини няма. Обаждат ми се постоянно за работа
по най-различни фирми. Даже във вторник ще ходя на второ интервю - аз преди две
седмици бях при тези хора за първата си среща, та сега ме викат пак за повторно
събеседване. В същото време пък ми повишиха заплатата с няколко мизерни долара,
но пък в глобален мащаб това е едно много внушително увеличение на дохода ми –
на практика по този начин аз достигнах нормалната почасова тарифна ставка,
каквато по принцип всеки от нас получава за подобна конструкторска работа в съответния
инженерингов бранш. До сега бях доста ощетен от тази гледна точка и за това
непрекъснато исках да се махам от там. Сега обаче ще гледам да се задържа на
тази позиция колкото е възможно по-дълго, при съответната възможност и ако
въобще има такава. Е, независимо от всичко, аз продължавам да търся и други
поприща - зер, движение някакво трябва да има, не може да се тъпче на едно и
също място до пенсия. Никога няма да забравя думите на Евгени, които аз
вероятно съм споменавал не един път, а не е изключено и занапред във времето да
повтарям многократно. За икономическите и социални условия в Америка, хората
там казват така: Въпрос - “Какво е първото нещо, което предприема един
новопостъпил работник или служител, независимо на каква позиция е назначен?” –
Отговор: “Веднага започва да търси друга, още по-добра работа” (по смисъла на
по-доходоносна, по-престижна и т.н.). Ето значи, къде се крие ключът към успеха
и растежа на даден индивид в стремителния му поход към собственият си
икономически подем. Никой нито за миг не се задоволява с това, което вече е
постигнал, а се бори за следващите си, по-високи цели и съответни завоевания.
По този начин пък се получава един вечен и закономерен, добре регулиран
кръговрат - работните места се овакантяват от напусналите ги в името на
прогреса, докато техните позиции се заемат от тези, които прииждат от
по-долните слоеве и за които това е една крачка напред или една стъпка нагоре.
Така работа има за всеки и Американската икономика бележи бесните си темпове на
развитие, спрямо останалият, уж независим (но на практика безкрайно много
“зависим” от нея…) свят. Трябва да призная, че в това отношение Австралия е
доста по-назадничава и изостанала, предвид пословичния британски консерватизъм,
с който се славят създателите на тази държава, наред с техните последователи и кръвни
потомци...
За
днес съм си определил да довърша площадката с фаянсовите плочки. Желязко (моя
приятел, който прави баните у нас) ми скрои две парченца, които ме бавеха до
сега и спъваха довършителните мероприятия. След като окончателно залепя и тях,
оформям прага за последно и на края фугирам всичко заедно. Обаче денят пак ще
замине, защото сега първо трябва да излизам за купуване на допълнителни материали,
а същинската работа ще започне едва след като се върна от пазара. Много ми се
иска да започна изграждането и на зида вече (дуварът имам предвид, подпорната
стена на площадката), но не знам дали ще успея през този уикенд. Имам доста
подготвителна дейност, докато започне същинския градеж – нека първо сам видя до
къде ще я докарам, пък тогава ще кроя следващите планове...
Ами,
комай това е всичко за сега, милички на мама. Аз да си я подкарвам от края-от
края, че да ми останат сили и за една мастика да сръбна довечера (няколко
пъти). Може би у нас ще дойдат наши приятели, но пък дано се разкандърдисат, че
наред с всичко останало имам толкова много работа и на компютъра – но, каквото
е.
Радвам
се, че се чухме по телефона снощи. Ще потърся из моите документи - може да имам
нещо подходящо, което трябва на майка. Ако ли не – ще отида в съда да попитам,
дали те не могат да ми издадат нещо, че да улови ред. Само че кога ще стане
това, един Господ знае. Трябва да не ходя на работа един предобед поне, че да
свърша тези задачи по разните канцеларски служби. Ще го мисля по-нататък.
Много
се зарадвах също като разбрах, че татко пак ще ходи в Гърция. А защо не отидете
заедно? Аз на работа имам едни гърци, които държат павилиона със закуските. От
дълго време търся няколко техни много известни песни, но нали не им знам нито
имената, нито пък изпълнителите, та се наложи вчера да ги изпея на чорбаджията
през работно време - че и без да съм пил нищо на всичкото отгоре. По моето
изкусно нотно мучене, със съответните извивки на гласа и пляскане с ръце, те се
сетиха веднага за мелодиите им и обещаха да ми дадат техни дискове, че да си
запиша някои изпълнения. Търся също и песента “Всяко пристанище е болка”, но не
знам как е точния английски превод на заглавието или пък поне на гръцки език.
Ама аз като им я запея пак и те ще си я припомнят на бърза ръка...
Хайде,
тръгвам вече - стига съм ви раздувал лакърдиите, че работа ме чака. Гледам през
прозорците отвън, че не е така слънчево и ще се работи по-рахат - до обяд
слънцето може пак да се облещи насреща ми, нали сега е само 07:15. И утре ще
пиша, за да ви разкажа какво и колко съм свършил днес...
12.10.2002 – Събота е - отново ранна сутрин, както обикновено. Не знам още точно
какво ще правим с Даниела днес и утре, за това използвам времето, докато
другите спят - ще нахвърлям малко материал за свободен прочит. Цецо отдавна е
пристигнал в България - сигурно вече ви се е обадил и предал скромните ни
подаръчета, които изпратихме по него. Надявам се да сте си направили и някое
малко тържество, заедно с близките му.
Аз
миналата неделя втасах кажи-речи до обяд с фугирането на плочките и площадката
отвън заприлича на римска баня. Стана чудно, с много малки технически и
технологични кусури, които само аз си знам - едва доловими за непрофесионалното
и невъоръжено с лупа или поне очила око. После се занимавах с мои неща на
компютъра - имах да осчетоводявам приходи-разходи, а и да направя едни
обобщаващи сметки от миналата финансова година. В сряда вечерта трябваше да
ходим при нарочен счетоводител да ни оправя годишните такси, та всичкият зор
беше само заради това.
Иначе
остатъка от работната седмица мина по най-обикновен, сивкаво-пепеляв и
непривлекателно-рутинен начин. Тичане, пътуване, работа, търсене на плочки и
т.н. Снощи бях и на едно интервю за работа, та се прибрах доста късно - беше
вече близо 22:00. Много си приказвахме, много си обещавахме един на друг и надлъгвахме
взаимно, но като дойде времето да дискутираме заплащането, тогава вече ударихме
у камък. Човекът произвежда някакви много тясно специализирани лодки на
въздушни възглавници за нуждите на армията; приложението им е изключително за
свирепите и вечно заснежени земи из Канада, за Сибирската тайга, Руската тундра
и останалите ловни полета на Планетата – с други думи, нещо като всъдеход за
трудно достъпни и непроходими местности. Оставил съм го сега да мисли и да си
решава финансовите проблеми до края на другата седмица, когато уж ще ми се
обади, за да потвърди в случай, че е съгласен да работи с мен. Но пък дали ще
приеме моите условия, това вече хептен не знам.
Във
вторник сутринта пък бях на друго интервю във фабриката за каравани и мобилни
туристически къщи, която е на главната улица – буквално на 5 минути път с кола от
нас. От тях също чакам резултати, само че аз предварително съм си решил, че в
този завод няма да ходя. Нещо не ми хареса обстановката там, не ме грабна още с
влизането през вратата им, а и аз нямам никаква сметка от такава работа. Аз
търся определени договори, добре подплатени с висока почасова надница, а не
разни постоянни места, където да се закотвя с една мижава заплата, дорде ми
опадат зъбите и сложа “кастанетите”. За момента, работата която върша е
перспективна в близките месец-два, но пък нямам никакви гаранции за бъдещето. В
същото време тази дейност с лодките доста ми привлече вниманието и особено пък
интереса, та ще видим какво ще става занапред...
През
последните ден-два при нас поваля малко дъждец - само колкото да ми попречи на
външната дейност. Даже гледам през джама, че и сега пръска, та не знам това
лошо време в какви посоки ще отклони набелязаните ми за деня строителни
мероприятия. Намерил съм едни много интересни плочки, които трябва да се видят
в Бризбън. След малко ще се обадя на човека и ще отидем да ги инспектираме с
“главния архитект” на обекта (в образа на Даниела). Ако не ни харесат, тогава
ще да купим едни други, които също са много хубави и солидни - тук от Gold
Coast, които може да ми докарат даже с техен камион.
Утре
ще се проведе и голям битак на поляната, но като е такова лигаво времето, едва
ли ще има достатъчна посещаемост - хем от страна на продавачите, а пък също и
откъм страната на купувачите.
Много
ме зарадва снощи вашето поредно писмо № 122 – дълго и подробно, с много обилна
информация, изпълнено с действащи лица и нестихващ “екшън”! Жалко само за
добрия чичо Начко от Първомай - добре че се видяхме с него миналата година; кой
да е знаел, че тази среща ще ни е последна. Непременно предайте нашите
съболезнователни чувства на леля Златка, Миленчето и останалите от фамилията.
Питахме се снощи с Даниела на колко години е бил, но и аз не знам – нямаше вид
да е много възрастен, но какво друго да кажем, освен Бог да го прости!...
Разбрах
също, че най-после сте получили нашия колет – зарадвах се като научих и за
вашите миткания из България. Това направо е чудесно и аз много ви се възхищавам
- чакаме с подчертано нетърпение филмите и снимките от тези разнообразни
екскурзии. Само че, ако един ден дойдете при нас, трябва от сега да си знаете,
че аз едва ли ще мога да ви подсигуря такъв бурен живот. Тук цари едно матово
еднообразие и се намираме в постоянна (и неравна…) надпревара с времето, от
което почти не ни остават сили за нищо друго. Нека само да сме живи и здрави -
да видим първо как ще се развият събитията около нас, пък останалото е дирна
работа. Ще има да си стоим по цял ден заедно и ще се гледаме един-друг в
просълзените очи – аз толкова много съжалявам, че докато си бяхме в България ние
изобщо не се видяхме за достатъчно дълго време с вас. Сега ми е мъчно и болно,
но какво да направя - то се свършило вече. Кой знае кога пак ще имаме подобен
шанс за идване нататък. От ходене и обикаляне на Татковината, от всичките
денонощни гуляи и пиршества, та не ни остана възможност да постоим и малко
заедно, само при вас. Но аз и денонощно да се обвинявам, ще бъде съвсем
напразно, след като повече нищо не е в състояние да направя, с което да променя
чувството си на вина; обречен съм да живея с нейната тежест…
Вчера
моите гърчоля ми дадоха едни плочи на Микис Теодоракис, но не мога да ги
запиша, защото нямам грамофон на разположение. Нашите съседи имат такова допотопно
и архаично съоръжение, но пък тях ги няма в къщи през тези почивни дни –
празнуват си някъде сватбения ден. Те също голям ремонт са подкарали оттатък –
нови плочки в баните слагат, стените къртят; въобще, кипят подновително-освежителни
операции, като в панелен блок от 70-те години на миналия век. Само моята дворна
дейност изостава, защото се занимавам със стотици други, които изникват
междувременно - а пък само с един чифт голи ръце за къде съм, мамка му?
Даниелчето, да е жива и здрава ми помага много (главно с даване на акъл и мъдри
съвети…), но тя не ми разбира от работите – в повечето от случаите обикновено
ми пречи и ние само се караме, като почне да ми се бърка в делата. Виж, ако
сега докараме да речем 50 м² тротоарни плочки, ще й дам изключителната
възможност, тя пък през седмицата да ги вкара от улицата вътре в двора. Това е
една чудесна дейност за нея: ниско квалифицирана, отблъскваща, мръсна и
еднообразна, а не само да ми се вре из ръцете и да ръси мозък на всяка
крачка...
Дувара
ми пак остана за следващата неделя - нещо времето отвън не е много подходящо за
строителство на открито. Аз комай ще отида да подремя още малко, защото всеки
ден ставам с болка в 06:00, а в събота и неделя – с най-голяма радост и то още
в 05:00. Но пък не мога да твърдя, че не ми се и спи в същото време – изтощавам
се от недоспиване, което по никакъв начин не може да се компенсира с моето
хронично преяждане и периодично препиване.
До
няколко дни трябва да сменя и задните гуми на колата, защото гледам че тези,
дето ги сложих преди 5 месеца и половина, са си заминали съвсем неусетно. Ама
то какво ти неусетно – близо 12,000 км са се търкаляли от тогава, а те не бяха
и нови, на всичкото отгоре. Обаче сега съм решил да слагам чисто нови - стига с
тая шибана немотия вече! От таксите и данъците за миналата финансова година ще
ни върнат малко парици, но пък те веднага ще потънат в попълване на разни други
“празнини” и финансови дупки. Даниела иска климатична инсталация да слагаме на
къщата, че през лятото става голяма жега. Не знам как ще се споразумяваме и с
нея по този болен въпрос - зер шóпот, ка’о си наýми нещо, дорде не го види
свършено, не мирясва пущината...
18.10.2002 – Петък. Ето, милички на мама - преполовихме и този месец. Не съвсем
безусетно, не без всякакви емоции и не без любопитни новини, наред с всичко
останало (този път значително повече, отколкото се случват в обикновеното ни
ежедневие). Първо започвам да разказвам за патилата си от миналата събота
насам.
Веднага
щом приключих с последния пасаж на по-горните редове, запалих колата и излязох.
А – чакай, бе! Не бях сам – тръгнахме всички, с Даниела и бебето барабар с нас,
за да разгледаме едни плочки, които някакви хора продаваха в Бризбън. Отидохме
до въпросното място, но стоката им определено не ни хареса - само пътя дето
бихме на вятъра, но това е нещо, което не може нито да се предвиди, нито пък
предотврати, докато човек не го види със собствените си очи и чак тогава да
прецени на място: върши ли му работа или не. На връщане обаче се отбихме през
един друг магазин, от където преди време бях купил плочите, за които вече е
ставало на дума в това експозе и от които имате снимки, изпратени по Цецо. Там,
в този въпросен склад за строителни материали от всякакъв вид, калибър и цена,
намерихме един малък палет точно със същия модел плочки, които ние вече имахме,
само че тези бяха в строга правоъгълна форма – направо чудни за пътечката
встрани, покрай оградата на къщата. Хайде, товарим ги на бърза ръка в
ремаркето, докато не ни е изпреварил някой друг мераклия и ентусиаст като нас.
Аз си купих още няколко парчета мостов кабел за електрическа инсталация, че да ми
се намира под ръка за нашите по-нататъшни строително-ремонтни дейности. Едвам
докарах обаче стоката, защото плочите тежаха страшно много – последните са
бетонни, 60 мм дебели; мисля че са с размер 230 x 190 мм или нещо подобно.
Лашкахме се, люшкахме се близо един час за около 20-те километра – разстоянието
от магазина до дома, но акцията ни приключи успешно и благополучно.
Пак
на връщане, вече съвсем близо до нас, минахме през друг подобен “стопански двор”,
където пък предишната седмица също видях едни плочи – и те много подходящи за нашия
конкретен случай. Тогава бяха много – близо 70-80 м², а на мен ми трябваха само
50 м². Викам си: ба’ мама им, че няма да се свършат пък, я; моята стока никой
не я купува, защото тя е наречена от Господа и си е само за мен. Е, уж така де,
ама се оказа, че не е и баш тъй – от цялото количество с плочки, дето онзи ден
бяха толкова много, сега им останали само два палета; обща площ около 28 м². Аз
предполагам, че те пак щяха да ми стигнат, поне за горната част на двора, но
още не бях съвсем сигурен точно какво и колко бройки искам. А пък тогава беше
вече станало 13:40 - магазина затваряше в 14:00 и в неделя по принцип не
работят. Пак си казвам успокоително: като се наумуваме през почивните дни и
окончателно решим какво да правим, веднага ще изпратя Даниела да ги купи, още в
понеделник сутринта (тя като ги плати, аз после щях да им бера гайлето по
транспортирането). Аз така съм много смел в решенията си, след като имам на
кого да се опра и да разчитам в трудния момент...
Сега
обаче, за да завърша частично с тази хроника, ще допълня само, че в понеделник
аз не ходих на работа по съвсем други причини и обстоятелства. Вместо това
направо отидох към 09:00 в магазина, уж с намеренията да купувам плочите, но
пък те шибаните, не чакали само мен – още в 07:30 дошъл някакъв гавазин и ги
взел току под носа ми. Брех, че като се разядосах; ех че попържане падна чак до
Небесата – не ти’й работа как’ Сийке! Така сега чакаме да се появят подобни
материали от разни други места, като същевременно търсим и алтернативни
възможности - “Дорде умните се наумуват, лудите се налудуват”, казва нашият
мъдър и изстрадал народ, а това никак не е случайно. Аз не съм много смел и
решителен в постъпките си, особено когато става въпрос и да се харчат пари -
все ме е страх, да не би да се мина с някоя неподходяща покупка, а пък инак не
съм свидлив, да речеш...
След
затварянето на тази малка скоба, връщам се обратно на съботния ден – той беше
прескочил вече половината от времето си, при това не чак толкова безуспешно (нали
все пак бяхме купили малко плочи от продълговатите). Ядохме набързо, сложихме
Ванеса да спи и излязохме с Даниела да ги пренасяме навътре, за да си освободя
и прибера ремаркето. И тази дейност завърши с успех – а пък до този късен вече час
на приключването, беше станало и законното ракиено време, след което всякаква
дворна работа изведнъж замира и тутакси се сяда покрай софрата. Запалих огъня,
опекохме малко мръвка, накълцахме салати, извадихме туй-онуй от хладилника
каквото дал Господ и така приключи вечерта.
На
другия ден (това е вече неделя, ако проследявате хронологията), аз нямах много
подготвена почва за работа, за това си уплътних сутринта с търговия по битака.
Купих доста дреболии и аксесоари, като наред с тях имаше и “едра” стока. Взех
на Ванеса едно малко електронно пиано (йоника) - стига си е завирала пръстите
по моите, големите, дето ги имаме още от времето, когато Неничко свиреше на тях
като по-малък. Купих и един скенер за компютъра, само че се оказа, че за моя
модел не става - ще го дам на Нени или ще го подменям с друг. Абе, въртележка
да става - да не спира процеса и да не се губи търговската тръпка! Купих си
също едно медальонче/украшение, с което да се кипря по тържествата, един чифт
чудни, кожени италиански чехлички, а другите вещи така и не ги помня вече.
Стоплих един вид своята бедняшка и грешна душица, уважавайки по този начин
персоната си. Като се прибрах в къщи, Даниелката много ми хареса армаганчетата
- като никой друг път, въпреки че за нея нямаше купено нищо. От целия битак –
нищо не продаваха за жени; само “мъжки” стоки бяха пуснали! Но какво да се
прави, такъв е живота понявга - несправедлив и суров...
Остатъка
от следобеда си го попълних с ремонт на видеото, което се въргаляше из гаража
вече повече от месец. Открих му повредата, започнах даже и да го оправям -
почти свършвах вече, когато пък дойдоха Верчето с дечурлигата. Междувременно
Румяна също беше дошла да се видим. Ние с Динко (голямото момче на Верчето)
трябваше нещо да погледнем компютъра и скенера, за да установим най-накрая, че
не става. След като и това вече окончателно стана ясно, веднага минахме пък на
мастика – ред шопска салата, ред мастичка; в тая строга поредност (по-скоро
последователност…) карахме до първи петли.
В
понеделник, много рано сутринта взех напълно трезво решение, че в състоянието
си аз изобщо не бях подходящ за каквато и да била обществено-полезна трудова
дейност, след което пък го ударих “на частно”. Първо отидох за плочите –
разбрахте вече, че опрях на камък в тази посока. После се отбих в сервиза да ми
направят обслужване на колата – смяна на масла, филтри и т.н. Майсторите обаче
там бяха много заети – чак след две седмици можеха да ми обърнат внимание. С
други думи – пак провал и вдигнат високо нагоре среден пръст. Тогава реших да
вървя в Бризбън - там имах отдавнашна уговорка с един делегат да ми смени
гумите на колата - барем това да се свърши. Тази част поне мина без особени
сътресения (освен финансовите, които бяха неизбежни..) - за половин час ми
смениха задните гуми с чисто нови, направиха им баланс и т.н.
От
там пък хукнах при моите касапи за наденици, сарфалади и т.н. Накупих повече от
15 кг – нека да има за цялата българска общност, живущи около нас на Gold Coast.
Хайде, после отивам при зарзаватчиите – домати, чушки, патладжани
(задължителните продукти, по още по-задължителният занижен ценоразпис).
Натоварих багажника яко, като “от село” – точно както се завръщат истинските столичани-кореняци
от родните си места; върволица от Москвичи по Цариградско шосе, пълни с щайги
свински бутове и буркани с компот (което златно правило междувпрочем, важи за
абсолютно всички “граждани” като нас и в което аз специално не виждам нито нещо
смешно, нито пък чак толкова осъдително и присмехулно).
Погледнах
си часовника, че време имам бол; ден голям и предълъг - тогава тръгнах по
разните компютърни магазини, че да видя какво ще правя с тоя мой шибан скенер,
който довлякох предишния ден от битака и от който акт към днешната вече дата и
час, станах достатъчно много пишман. Оказа се, че след като съм имал един път
глупостта да си купя копчето, трябваше да пришивам и балтона към него. С други
думи: за да пусна скенера в експлоатация (което беше голямото ми желание, без
да съм в състояние да дам разумно обяснение за подбудите към този си пореден
мерак…), за който на поляната наивно броих едва едни мизерни $25, сега се
налагало да му купувам някакво допълнително устройство, което пък струвало още
по-шибаните $600. Че и не само това, ами въпросната “приставка” (нека да я
наречем така за яснота…) онези нехранимайковци в ателието я нямали в момента,
но видите ли любезните те - можели да ми я изпишат незабавно, по каталог. Рекох
на пъпчивия младеж – добре бе, приятел; ще дойда пак и точно при вас, когато
размисля малко повече (правя се естествено на силно прекаран и много богат). В
същото време обаче вървя и си мисля, размишлявайки дори на глас: “Виждате ли
драги, в каква посока стърчи средният пръст на дясната ми ръчица и към чие
точно задниче сочи? Не? – Е, кога ме видите обратно в дюкяна си, паметник
трябва да ми вдигнете! Монумент на глупостта!”
С
отказа ми да се занимавам по-нататък с този проклет скенер, от своя страна пък
автоматично се разрешиха множество странични, но сериозно висящи въпроси –
безболезнено и безкръвно, съвсем безапелационно и без много шум, разбира се.
Натиках скенера в гаража, от където пътят му ще бъде само един – към контейнера
за битови отпадъци. Не го направих веднага да не би случайно да размисля и да
ми дойде някакъв друг акъл в главата, но бъдещата му траектория вече е
набелязана. На края се прибрах в къщи, с накупената стока, в нашия си дом и
вече бях съвсем спокоен. Докато оправим и приберем едно-друго, то пак мръкна.
Седнах на компютъра да си свърша една работа, която протакам отдавна и си
чакаше реда. Това също най-после приключи - вече беше 22:30, таман време за
лягане…
За
мен работната седмица започна от вторник. Пътуване, напрежения, зор, гонитба на
пускови срокове и т.н. Всичко беше от успешно, та по-успешно. Хоп – в сряда
пристигна вашия колет: разкошни подаръци, множество снимки, богата информация;
радости, надежди, спомени, мечти – какво ли нямаше там! От сърце ви благодарим
за всичко, оценяваме това толкова много и с такива дълбоки чувства, които
австралийските химикалки и моливи трудно могат да опишат!...
19.10.2002 – Събота вечер - снощи точно на това място изведнъж прекъснах репортажа
си, защото чрез разговор по телефона с приятели от Аделаида, дойде шокиращо
неприятна и смразяваща кръвта вест за нелепата смърт на една наша обща позната.
Онзи ден е било погребението й, за което пък Сашко ни разказа снощи.
Разстроихме се много с Даниела, защото преди време сме се събирали доста пъти с
тези хора; ходили сме им на гости, а те самите са ни помагали безрезервно,
особено в началото, когато си нямахме нищо. Тя беше един изключително всеотдаен
и услужлив човек. Спомням си даже един случай, който никога няма да забравя. По
това време аз търсех усилено работа, както всички останали емигранти,
естествено. Приятелката ни държеше едно магазинче за вестници списания,
кинкалерия и разни други книжарски стоки, моливи и ученически пособия. Един път
бях наблизо към тях, та се отбих при нея да потърся съботното издание на
вестника, където се публикуват всички обяви за работа. Трябва да е било неделя,
като се надявах, че тя все още пази тиража от предния ден. Обаче се оказа, че
всички стари вестници се изхвърлят в един контейнер в задния двор на
магазинчето за преработка и рециклиране. Хайде, викам й - карай, ще я търсим от
другаде съботната преса. Обаче тя грабна една стълба, качи се по нея и скочи
вътре в контейнера да рови за вестника. Намери го разбира се и ми го даде - е,
ще рече някой: не е било кой знае какво чудо голямо, но пък за мен беше и аз
още тогава го оцених като голям жест към моята скромна и бедна персона. Все пак
жената си заряза работата и хукна да тършува из отпадъците, единствено за да ми
помогне - не могат да се подминават такива случаи и да се забравят; за мен това
беше неоценима добрина от нейна страна, защото ми помогна точно когато съм имал
нужда, независимо колко дребна е била тя. Както и да е - жалко, вече нея я няма...
А
пък аз вече така и не си спомням за какво съм щял да ви разправям снощи, защото
ние бяхме седнали и на масата вече, след като отмина още една напрегната
работна седмица. Във вторник и четвъртък вечерите ходя на курс след работа,
през останалото време всичко е все едно и също. Днес обаче станах рано и отидох
за строителни материали. Купих половин кубик от най-евтиния пясък и три торби
цимент. Градежът ми започна още в 08:30. Бъркане на разтвор, кофражи, арматури
и редене на камък по камък. Не му е бил хич лесен занаята на уста Кольо Фичето,
да знаете; че и аз голям зор видях. Даниела ми помага много активно, Ванеса
също. Успях да иззидам дувар с около едва 3 м дължина, който стана за чудо и
приказ обаче. Утре продължаваме - въобще офанзивата е страшна...
Тази
вечер на гости сме поканили едни наши приятели, дето още ги няма - аз си
попълвам времето с писане, а Даниела чете книга; Ванеса играе покрай нас и също
си чака гостенчетата. Те имат две деца, момченцето им е малко по-голямо, но с
момиченцето пък си играят добре.
От
няколко дни насам (може би вече и цяла седмица стана…), търсим майка по
телефона. В сряда пристигна разкошният ви колет, веднага извадихме снимките,
изпихме ракията и т.н. Много ви благодарим за всичко. Ванеса си подноси новите
дрешки и много се фръцка с тях. С Нени се чухме онази вечер пак, поприказвахме
си по наши общи теми и това ни беше разговора. Уж все ще идва към нас, ама е
много зает: гаджета върти, мотори кара, на работа ходи – Господ да му е на
помощ! Училището му също вървяло много сериозно (пак уж…), но аз нещо не мога
да повярвам в тези твърдения. Дано да е така все пак и да греша в съмненията
си...
Хайде,
сега ще си почина малко, че малко ми омръзна писането. А – ето още нещо:
Албенчето ни изпрати съобщение, че сте в разход: татко бил в Гърция, а майка
заминала за Пловдив. Това означава, че сте добре и фактът ни успокоява. Дано да
сте се видели и с Цецо - когато си дойде, той подробно ще ни разказва за
срещите си с близки и далечни роднини. Ние отново замисляме едно ходене до тях,
но да видим кога и как ще го осъществим. Сега отпреде си имаме само близки
планове, далечните ми се виждат прекалено много отдалечени. А пък като гледам и
този разоран двор насреща ми, приличащ на разкопките за Софийското метро -
съвсем ми се убива желанието за бъдещи планове и мечти.
Не
знам дали споменах някъде до тук, но бързам да се похваля: другия петък вечерта
ще ходим на концерт. По това време из нашите земи австралийски гостува
единственият по рода си оригинален унгарски цигански оркестър. Поради претрупаната
си програма в останалите населени места, ансамбълът ще изнесе само едно
представление на наша територия. Ние сме си запазили билети и със сигурност ще
отидем да се насладим на истинска “гореща” музика - малко културен живот да
имаме, един вид; стига с тоя бетон и кереч, от които ми се повръща вече...
26.10.2002 – Вече сами се досещате, че денят отново е съботен, а времето - много рано
сутринта (06:30). Обаче сетихте ли се, че освен всичко друго, днес е и
Димитровден! Е, хайде - хаирлия да е, нека да са ни живи и здрави всички
именници! И Бог да прости разбира се, заминалите си вече от този наш прекрасен
свят. Често си спомням за думите на моя татко, който пък ми е разправял за дядо
му Димитър (на времето с престижната професия на банков чиновник, лека му
пръст…), дето все се оплаквал на моя дядо Ангел: “Ангелчо, ще напускам – карат
ме да работя!” Аз най-малко хиляда пъти съм разказал и на моята Дана тази
толкова жизнерадостна история за праотците в нашия знатен род, а пък тя ми
вика: “Мълчи, бре - и ти си същият...!” Уж на шега разбира се, ама може и да е
права...
Още
съм под звуците и впечатленията от тези музикални виртуози/цигани, които
гледахме на снощния концерт. Брей-й, на крака ни изправиха момчетата – всичките
до един все млади, около 20-те си години. Ансамбълът се казва “Райко”, което на
унгарски цигански език означава малко дете, момченце, хлапе – нещо такова. В
Унгария има специализирано училище, където характерната маджарска музика се
изучава още от най-ранно детство и от там вече подрастващите продължават
следването си в музикалните академии. Оркестърът им по принцип е много голям,
но нали знаете когато се тръгне за чужбина как стои въпроса с личния състав:
там отиват само най-добрите и най-изявените, защото парите вечно не достигат за
развиване културните ценности на нашия толкова грешен, человеческий свят...
След
изключително тежката седмица, която успешно приключих снощи едва в 18:30 и след
като 5 дена работих на капиталистите по 11 часа дневно без да си поема солука,
това прекрасно музикално отпускане на нервите ми дойде точно навреме. Напразно
търсех да зърна с овлажнелите си от вълнение очи и моят малък Неничко сред
трупата на тези жизнерадостни хлапаци - аз си го представях по същия начин, как
един ден той ще трогва до сълзи публиката със своите изяви, но явно не било
писано да му се радвам като на велик музикант. Да видим обаче, той с какво ще
ни изненада в кариерата си...
А
пък да ви кажа сега едно нещо, въпреки че ми е малко неудобно да го споделя
съвсем свободно със света около мен. Току що се преместих в хладния комфорт на
тоалетната “зала”, че да си допиша започнатата мисъл от там. Аз имам едни свои
много лични и още по-специални сутрешни ритуали, които спазвам относително
редовно и почасово. Нали постоянно съм кът с пустото време, дето все за нищо не
достига, та гледам да използвам и усвоявам най-ползотворно всяка оказала се
свободна от трудови занимания минута за всичко останало (което също не може да
се свърши в гащите, например – както това продължава да прави, но вече само от
време на време малката Ванеса).
През
седмицата се чухме по телефона с майка - радваме се, че сте добре (предполагам,
че само вие си знаете степента на “добруване” и пенсионерско благоденствие, но
пък благородно казвате така, за да не ни тревожите; понятно е). Баба ти Рейчъл
ни изненада малко с нейното високо кръвно налягане - приета била за няколко дни
даже и в болницата, само че бързо се оправила и я изписали онзи ден. Обаче
Даниела е категорична, че повече кафе тя няма да й изпраща – а пък за цигарите:
направо да ги забрави! Довечера ще се обадим и на дядо Митко да го поздравим за
именния ден. Никак не е изключено да проведем и едно малко, скромно, но много
съдържателно тържество, с което да изразим почитта си към Светия мъченик,
Димитрий Мироточиви. Снощи Верчето дойде да вземе Ванеса, че да спи у тях, за
да можем ние с майка й да отидем на концерта без нея (така като че ли е малко
по-спокойна обстановката…), а днес ще ни я доведе обратно и сигурно ще я
оставим за вечеря – че нали пък е и празник, отгоре на всичко.
Аз
в същото време открих други плочки от едни хора, които ги продават - абсолютно
същите като онези, които изтървахме преди седмица-две. За извозването им съм
наел един пикап, който ще вземем след малко тази сутрин и ще отидем двамата с
Даниела да ги натоварим. Според обявата за продажбата им, доста бройки ми
изглеждат да бъдат в купчината - сигурно ще дойдат множко и за самото камионче
даже, но най-много на два пъти ще успеем да ги прекараме. Не смея вече да
товаря толкова много колата, защото не мога да й насмогна със скоростни кутии.
Нали помните какво стана с нея точно преди заминаването ни за Америка – в деня,
когато се премествахме от Maryborough. За това - дай си $50, вземи чуждото
превозно средство, че да ти е мир на главата и да не мислиш за собственото.
Целият масраф за тези плочи ми излезе $100 с пазарлъка (абе, хората бяха
склонни даже те да ми дадат 100-те долара, за това че ще ги отърва от
боклуците…); нищо че $50 башка трябва да дам и за транспорт. Дори и така да е,
покупката им пак е много изгодна. Сега само чакам да стане 07:45, че да
разбуждам стопанката, след което веднага отиваме да си прибираме стоката.
Тези
дни в Gold Coast се провежда едно голямо автомобилно състезание с международно
значение и участие, та из улиците на града е една малка лудница. Подобно е на
Формула 1, само че се казва INDY (“Инди” – оригиналът на понятието идва от IndyCar
Series) и колите са малко по-нисък клас от другите. Обаче полицаите и охраната
заприщват всички възможни подстъпи към центъра, чиито главни магистрални
артерии се превръщат в състезателна писта – всичко е така надеждно блокирано,
че и пиле не може да прехвръкне даже. Движението от там е изместено по други
странични и по-второкласни пътища, за да освободят трасето за самата
надпревара. Въобще, заради това изключително атрактивно спортно мероприятие
през почивните дни тук е настанала една голяма олелия, но пък което с нищо не
може да се равнява на Карнавалното шествие по случай Денят на хумора и сатирата
в Габрово – айде, нéма нужда, значи. Във връзка с това състезание в града се
очакват да нахлуят около 30,000 души сган - все разни зяпачи, търсачи на силни усещания
и запалянковци. Добре де, ама това е само едната страна на въпроса. Ами тоз
всичкият народ нали трябва да го нахраниш, да го напиеш и приютиш някъде. По
това време на годината бизнесите автоматично се събуждат от летаргичния си сън,
живват изведнъж и работят по 24 часа в денонощието - тогава парите падат като
дъжд от небето, след дългите скучни месеци на застой и затишие...
През
изтеклата седмица пък, Даниела взе че смени мрежите на всички врати и прозорци.
Старите бяха на дупки тук-там - комарите си влизаха директно през тях и се
разхождаха из стаите, като че ли им е бащиния. Сега обаче бариерите са сложени
за всякаква подобна вредна гад и хищни насекоми.
Гледам
на съседа доматите, че са станали цяла гора. Докато моят е един-единствен,
анемичен и самотен като обрулен от планинските бури боров клон. Та се чудя
сега, как ще го готвим: на миш-маш ли, салата ли ще стане от него или пък ще го
затваряме в буркани за зимнина. Аз май повече си падам по дръвчетата. Из двора
имаме разни саморасляци, пък си ги изправих с по едно колче, привързах им
стеблото да върви право нагоре – въобще, видно е че пó ме бива за това. Но за
сега най-интересно ми е вдигането на дувара. Огромен заряд от българщина има
заложена в тая дейност и аз го правя точно така, както е по селата – това
определено е някакво дълбоко усещане за носталгия по толкова отдавна миналите
вече времена; просто не може да е нищо друго. Влагам много чувства и душевни
емоции във всичко това, което върша. А моята “бабичка”, нали много й разбира
шопската корава кратуна от всякакви суеверия, народни поверия и бабини
деветини, те все по мен ходи и гълчи: да не съм си зазидал сянката в дувара, че
не било на хубаво. Та се въртях онзи ден по слънцето като калайджия, какво да я
правя. Нищо, че аз на където и да се обърна, сянката ми все отпред бяга и хич
дори не съм сигурен дали напълно съм изпълнил условията на това поверие; ама
поне се опитвах, Бог отгоре ми е свидетел. Дано пък днес да е облачно, че да
нямам такива проблеми със сенките си...
Като
се оправим с плочите днес и утре веднага се местим обратно на дувара - само да
е живот и здраве, там зидарията продължава с пълна сила. Сега вече е 07:30 -
ние трябва да излезем в 08:00, да вземем камионетката в 08:30 и около 09:00-09:30
да сме при хората, от които ще купуваме плочките. Те ще ни помогнат да ги
натоварим, а пък тук ще се оправяме само двамата с Дани; за ядене и пиене
помагачи имам колкото щеш, ама за работа и помощ - няма ги никакви...
Довечера
ще запиша един музикален диск на татко - мисля че съм събрал достатъчно песни,
за да го запълня целия. Дани ще купи лекарствата и всичко ще изпратим по
Верчето.
Аз
вчера нарочно се обаждах в съда – такъв документ, дето баш й се иска на
майчицата ми, онези казаха, че не издават. Самият факт, че налице съществува
тяхното окончателно решение, в което най-ясно се казва, че бракът ми вече е
разтрогнат, сам по себе си е базиран въз основа на съгласието и от двете
страни. В противен случай съдът не би издал това решение без съответното наше
съгласие и респективно положените ни пред тях подписи. Аз така или иначе ще
отида до там, за да ми ударят допълнителни печати, за да може този документ
легално да се използва и в чужбина - в смисъл, извън Австралия. Но това е
абсолютно всичко, което може да се направи от тук. Ще гледаме и тези документи
да притурим към пратката. Верчето заминава на 04 Ноември, така че ще имаме
достатъчно време да се подготвим...
Точно
тук, на това място аз за пореден път прекъснах мълчаливите си размишления,
защото стана време, когато трябваше вече да излизаме с Даниела. Едва сега си
довършвам мисълта, което като част от дългия ден е чак вечерта в 18:00. Всеки
момент чакаме Верчето да ни доведе малката, а след това заедно да седнем и да
полеем плочите. Нейният мъж се казва Димитър, та ще почетем и неговото славно
име.
Днес
лудницата беше пълна и надбягването ни продължи през целия ден – на всичкото
отгоре имаше и много задръствания по улиците, заради отклоненото от центъра
движение. В същото време автомобилното състезание беше в пълен ход – всички
пилоти застанаха на предпоследния си старт в бясна надпревара за квалификациите
в гонката – т.е. за стартова позиция в утрешния официален кръг на шампионата.
Ние взехме пикапа от гаража, оставихме нашата кола на неговото място и отидохме
на фермата, от където натоварихме само половината количество плочки.
Камионетката е предназначена за максимален товар от 1000 кг, но аз мисля че ние
ги превишихме с доста проценти над допустимото. Бетонните павета са с размери
190 x 190 x 40 мм и тежат доста. Хайде, дойдохме си с първия курс -
разтоварихме, подредихме ги и пак отидохме обратно. Разстоянието до нас не е
голямо - около 35 км в едната посока, но с големия товар в каросерията и сред
хаотичното движение по пътищата, не можеше и да се мисли дори за някакъв
по-експресен ход на акцията. Но пък нас никой не ни и гонеше - така че
полека-лека ние отикахме цялата работа. Вторият курс също мина успешно -
прибрахме си стоката, аз отидох да връщам пикапа и от там малко по пазар, а
Дани само се изкъпа и се тръшна преуморена на дивана; зер, “у Софията” они не
са свикнáли на тежка работа! Сега тя на свой ред шета и подрежда масата за
гостите, а пък аз, както вече казах – само си довършвам сутрешната мисъл и се
нареждам край празничната трапеза...
Ние
и за утре има планирана активна строителна дейност, но нека да видим първо как
ще се чувстваме като станем - на мен нали от сега ми се затварят очите, та още
не е ясно колко ще съм работоспособен на заранта. Не знам даже и какъв домакин
ще съм довечера за гостите. Румяна също ще дойде по някое време, че да е
по-пълна къщата.
Ами,
това е за сега всичко и в най-общи линии. Щях да пека скара навън, но се е
надул един страшен вятър – покрива ни чак ще вдигне, барабар с циглите. Не смея
да паля огньове в тези неподходящи климатични условия, да не би да подпалим на
някой съсед без време чергата с безразсъдните си и пожароопасни действия.
Вместо това, пържолите влязоха в тавата и ги метнахме във фурната. Е, вярно че
печени на скарата стават по-хубави, но пък риска е много голям и не си
заслужава за две парчета с месо да влизам по затворите. На всичкото отгоре сме
на голям зор и с водата, което допълнително би затормозило изгасянето на
евентуално възникнал пожар – голяма суша е настанала и от страна на местния
Съвет има безброй забрани и ограничения за използването и разхищението й. С
маркуч не може да се полива тревата и градината, колата не може да се мие и
т.н. – все условия, които мен специално не ме засягат пряко, но все пак
положението е сериозно, почти бедствено. Дано скоро завали някакъв дъжд, защото
една зелка пак ще стане по $10, както беше преди време.
Хайде,
ще се включа и аз за малко в приготовленията из кухнята – не мога просто да се
стърпя да не нагледам до къде е стигнал процеса с подготовката на моабета.
Трябва да проверя дали доматите са ми нарязани достатъчно на едро или
Даниелчето пак ги е накълцала ситно като за кокошките в курника (според мен
понятието “шопска салата” не се изразява в дребни, почти смлени продукти, ами
само във вида и количеството им; съгласно моят изтънчен аристократически вкус,
последните трябва да се надялкат по-едричко, да се белеят от солчица и
обезателно да плуват в блажнинка – олио, в случая)…
Мили майко и татко – днес е петък, (01.11.2015) и аз се включвам, за да довърша писанията на
Ачи, който замина на работа преди 30 минути, но не забрави преди това да ме
разбуди почти “посред нощ”, докато се оправяше и излизаше. Часът е вече 07:30,
а аз трябва да опаковам нещата за изпращане до България, след което да ги занеса
у Верчето, която също стяга багажа за пътуването си. Не можем да занимаваме
жената в последния миг с нашите пратки – нали тя също има достатъчно свои да
реди.
И така – около нас нещата са общо взето спокойни и добри.
Слава на Бога, справяме се с трудностите около строежите из двора – бавничко...
Дуварът си е все още на първите 3 м - времето лети, но Ачи с две ръце не успява
да работи по-бързо. Аз все му “опявам”, че на комшиите отдавна вече им свършиха
ремонтите, а ние ще се влачим сигурно с години. Но нали искаме да го направим,
ако може и без пари – така ще е. Ходих да гледам на една съседка двора (живее
през една къща от нас) – вярно че е чуден, ама срещу сметка от $12,000; аз
направо щях да припадна. Е, нашият “майстор” ще го построи по-бавно, но със
сигурност по-хубаво и по-евтино.
Ванеса е най-добре от всички – расте, яде, говори 2
езика: абе, дете-чудо е тя (пу-пу, да не й е уроки). Много “чете” и гледа
детските предавания по телевизията сутрин - знаем вече всички песнички и
приказки от там, а вечер ги пеем на куклите и на мечетата, докато ги
приспиваме. Все още се нааква и напикава докато спи, за това само преди да си
легне й слагаме пелени. Когато е будна обаче през деня ходи на тоалетната – има
си нейна седалка (малка) и си я слага и маха сама; не ходи вече на гърне – нали
е “голяма”.
Все още спрягам глагола “мотам се” из къщи – очаквам
резултата за визите на нашите; ако ще идват те насам, аз няма да търся детска
градина за Неси, ако ли пък не – ще започвам работа. То не че сега си почивам –
напротив; насадила съм цветя, палми, борчета и магданоз (от вашия) навсякъде.
Отделно дето пера, чистя и готвя; плащам сметки и уреждам “вечеринки” – абе,
развивам всякакви дейности, за които когато човек работи все няма време.
Вчера открихме банкова сметка и на Нени (Ванеса отдавна
има такава), но той нищо не знае за това. Ще му дадем спестяванията един ден,
като се зажени или изучи – дай Боже! Той обеща, че утре ще дойде да ни види –
но за това ще ви разказваме в следващото си писмо.
Майко, изпращаме две кафета – едното е за вас, а другото
за чичо Божко. Лекарствата са 5 опаковки, но сме ги събрали в 3 шишенца (за
спестяване на място и грамаж) – дано помогнат. Снимките са чудни – ние сме си
оставили един комплект за нас, а другите ви изпращаме. От тях сме взели 5-6 и
за нашите в София – нямайте грижа вие да им изпращате.
Това е всичко за сега, а Ачи ще продължи с писмо № 12.
Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Дани, Ванеса…
П. С. Ако дойде Нени утре, ще ви се обадим по телефона...
03.11.2002 - Скъпи наши родители, прибавям няколко реда със заключителните си мисли,
преди окончателно да предадем и това писмо за изпращането му по Верчето. Цяло
щастие е, че Неничко дойде при нас, но все още спи, завалията - снощи ходихме
на рожден ден и се прибрахме много късно през нощта. Той ни вози с колата на
отиване и връщане. Още не знаем какъв ще ни е плана за днес - ще видим едва
когато станат всички от сън. Може да отидем до морето да караме лодки. В този
плик изпращам и документите от съда, които пристигнаха в петък. Имало и още
нещо да идва от тях, но щели да ми го пратят другата седмица – ние допълнително
ще ви го изпратим, дано улови ред.
На
работа за сега нещата вървят много добре. Местят ме от една задача на друга и
съм все на зор. Дейността ми по двора тези дни малко поизостана, защото
миналата седмица валя дъжд, а пък тази Нени е тук и няма кога да се разправям
със строежи и градежи. Все пак вчера следобеда успях да си дооправя нивáта и
канапите съгласно новите мерки, та всичко да ми е подготвено за следващата
събота, когато по план ще дам малко повече форса на дувара - ако разбира се не
изникне пак нещо непредвидено.
Онази
вечер запазихме самолетни билети на Даниела и Ванеса за 25 Ноември – тогава ще
отидат до Аделаида да се видят със Сашко и да разгледат новата му къща. Те вече
са се нанесли в нея, но там също има да се доизкусуряват сума работи. Вчера
водих колата (моята) на сервиз – масла й сменяха, свещи, филтри и т.н., та и
там ми утрепаха сутринта...
ЗДРАВЕЙТЕ БАБО И ДЯДО, КАК СТЕ? АЗ СЪМ ДОБРЕ. ПАК СЪМ ПРИ
ТАТИ И СЕГА ТРЪГВАМ ЗА БРИЗБЪН – ЩЕ КАРАМ КОЛАТА. МНОГО ПОЗДРАВИ НА ВСИЧКИ:
НЕНО, 03.11.2002…
Пак съм аз – момчетата ми заминават за Бризбън и няма кой да
приключи писмото, за това с две думи ще ви опиша вчерашният и днешен ден. Нени
дойде към 18:00 и веднага го заведохме с нас на рожден ден на един наш приятел.
Там вече се бяхме събрали цялата българска общност – добре се повеселихме ние
“старите”, а по-младите излязоха из града с Динко (големия син на Верчето).
Нено кара моята кола - той вече е минал успешно теста за шофьори и сега се
готви за изпита си по кормуване, та да има пълноправна шофьорска книжка.
Днес (неделя) отидохме на плажа – отново със същата
снощна компания. Къпахме се малко, пекохме се на слънцето, похапнахме всички
заедно и напред се разделихме... до следващия петък, когато пък цялата сюрия ще
се изсипе у нас да почетат името на “бачо Ачи” – нали е Св. Архангел Михаил. Та
така си живеем ние – общо взето доста по-интересно от преди в Бризбън, когато
нямаше кой да ни тропне на вратата.
Спирам до тук, а Ачи продължава със следващото си послание.
Обичаме ви: Даниела…
