Скъпи
родители наши - милички и прескъпи!
Необичайно
за сезона (а и за времето, по което обикновено предавам презокеанските си
репортажи…), сядам именно тази вечер зад писалищната маса. Дано успея да събера
разпиляният си на вси страни акъл, та в рамките на краткия интервал с който
разполагам, да поопиша едно-друго от греховното ми битие - напоследък от доста
дълго не съм сколасвал да се отдам напълно и безрезервно на писмените си
размишления.
Днес
е понеделник - 02.09.2002, ако въобще датата тук има някакво съществено
значение за някого от общия фон на пейзажа. Предишното ни колетче замина още
преди две седмици и може дори тези дни да го получите. От тогава, за слава на
Бога ние поне се чухме на два пъти по телефона, но пък сега от редовете ми,
следващи по-надолу ще стане ясно и точно какво се е извършвало за този кратък
период от време...
Трябва
да е било някъде около 10-15 Август, когато Дани изпрати скромните армагани за
рождените ви дни. Аз в съботата (на 17-ти), пак се развилнях из двора. Копах,
орах и бих темели за една тераса, която ще се оформи със скара/камина и ще
гледа точно над езерото. Бях довлякъл разни железа и отпадъчни тръби от завода,
че да заздравя основата. Нахвърлях и камъни, тухли – каквото можах да намеря
под ръка. Така това инженерно съоръжение стана по-здраво от противотанково
укрепление, приличащо на бункер или по-скоро на скривалище от атомни бомби.
Наред с всичко останало пак рязахме разни дървета, клоните им кършихме и
подкастряхме, а след всяка подобна интервенция тичах до бунището, за да
изхвърля купищата от извиращи боклуци. На края подготвих окончателната форма на
площадката с един примитивно скалъпен кофраж – оставаше само да се излее
бетона, за който тогава още нямах ясната представа: готов ли ще го вземам, сам
ли ще си го бъркам или пък някой друг ще дойде да ми го налее. С тези мрачни и
замъглени мисли си легнах вечерта - дали не бяхме и на гости даже; нямам точен
спомен от този момент.
На
другия ден ставам рано – поглеждам нагоре и какво да видя: едно небе се
изцъклило, синьо като мастилницата на Паисий; слънцето се облещило на хоризонта
като един огромен тиквен фенер – абе, райска картина с една дума. Подлудях аз
щом видях това хубаво време и вместо да отида за риба или пък на някой излет в
планината, си казах: ще леем бетон днес, та ако ще и земята да се продъни под
нас! Веднага отидох да купя половин каруца с баластра, метнах отгоре и три
торби с цимент, а от друго място наех една бетонобъркачка за няколко часа.
Целият масраф ми излезе $100 – цимента тук струва по $9 торбата (с тегло от 40
кг, за разлика от 50-килограмовите в България). Цената му обаче не е чак
толкова любопитен факт, колкото по-интересно е, че по магазините го има в
съвсем свободен за гражданите достъп и всеки може (спокойно и по всяко време)
да си купи колкото торби му се приискат на сърцето. Съвсем не е както го
раздаваха навремето в “Топливо” - с хиляди мъки, след унизителни молби и
безкрайни уговорки, чрез дебело подплатени рушвети и други изтънчени прийоми на
социалистическата практика (позволени или пък не чак толкова забранени).
Отделно дето тукашният е много силен (мисля че е марка 300 или 500), заради
което се смесва в отношение 1/5 с баластрата. Докарах и ¾ м³ чакъл и акцията по
“обетоняването” започна. Съседа само ми показа как стои мурафета с машината -
хвърлям вътре 5 лопати пясък, 1 лопата цимент, вода на око, колкото поеме
(общото количество се умножава няколко пъти, докато се запълни ненаситната й
уста – след този придобит опит, доказания капацитет на бетонобъркачката се
оказа не повече от 15-20 лопати баластра + ½ торба цимент). Докато аз правя
сместа, през това време бъркалката сама си забърква кашата - после изливам
готовия вече бетон в една ръчна количка (и тя беше на съседа) и хайде навътре,
да запълвам бездънния трап. Тази еднообразна процедура със сигурност трябва да
се е повторила барем стотина пъти, но може и да е по-малко – вероятно ми се е
увидяло, че баят зор беше вече на края. Въпреки всички обективни и субективни
обстоятелства, произтичащи от несвойственият и непознат за мен характер на
работата, за 4-5 часа бях втасал - с всичките окончателни замазки, довършителни
операции, измиване на посудата и инструмента + пътеката пред гаража. Чак между
зъбите си имах цимент, а бетона се стичаше от мене, като че ли аз самият съм се
въргалял в бетонобъркачката - подобно на една свиня-майка, както се рови в
кочината, барабар с всичките си 9 розови прасенца. Но нали ви казах вече, че
тук дрехи не жалим – достатъчно много имам за изхвърляне от гардеробите.
Прекарвам ги през двора и те буквално се смилат – от там заминават директно в
кофата за боклук.
В
експозето си пропуснах да отбележа, че предишния ден аз подготвих кофража, в
която дейност съседа също се включи най-активно. Аз пък нещо друго дребно си
циментирах, та поначало бях настроен на железобетонна вълна. След като
приключих с всичко това, следобеда пък понарязах някой и друг пън - просто
докато си почивах; с цел възстановяване на жизнените си функции и наместване на
разместените ми кокали след убийствено изморителната циментена акция през деня.
До вечерта запръска и дъжд – добре стана, че залях дупката, защото иначе
пръстта щеше да се свлече надолу и аз пак трябваше да я изравям. Дядо Господ
обича такива тиквеници и серсеми като мен – навия ли си нещо на пръста и край: докато
не стане така, както съм си го наумил, нямам ни секунда мира и покой...
Така
премина този уикенд – самата дейност също не търпеше отлагане, защото през
седмицата пък Сашко щеше да дойде с двама негови апапи; следващата събота и
неделя щяхме да сме заети покрай тях – нали трябваше да отидем тук или там на
разходка с младежта. С една дума: няма отлагане - сега или веднага; друга
алтернатива при мен не съществува...
Седмицата
започна при обичайният си ритъм и натоварване. Пътуване, ангажименти, работа, детски
градини и т.н. Във вторник вечерта пристигнаха Сашкови. Аз ги посрещнах на
летището в Бризбън в 22:45, а до тогава пък бяхме заедно с Неничко. Взех го от
тях - отидохме малко по пазар и покупки. После си правихме безцелни разходки из
ситито, а на края ходихме да хапнем нещо в ресторант. Въобще, двамата
прекарахме няколко много приятни часа. Не го питам вече нищо за училище –
казва, че той сам бил осъзнал колко много е загубил от учебния материал; уж се
е стегнал вече, за да вземе по-добра диплома за Университета, но да видим колко
е така. Много скоро и това ще си покаже – зер, нали завършва вече, калпазанина.
Както и да е - беше хубаво, аз не го бях виждал от рождения му ден; кога беше
Април, а сега сме вече Септември. Разбрахме се поне по телефона да се чуваме
малко по-честичко – дай Боже...
След
като се разделихме с Нени отидох на летището да посрещна Сашкови. А времето
като се одъжди, та не ти е работа. Добре, че си налях бетонеца – аз пак за
моите проблеми и кахъри да си кажа; изобщо не крия, че страшно много се радвам,
когато нещо се завърши и се постигнат добри резултати. Прибрахме се от Бризбън
посред нощ и аз направо си легнах, че другия ден бях на работа, а Дани остана
да гощава гостите. Вечерта – пак моабети, тържества, сладки приказки и т.н. Следващата
сутрин и аз не отидох “на нивата” – зер, няма да затворят завода, ако изкарат
един ден без мен…
Сега
пак трябва да се върна малко назад, докато ми са пресни спомените – пардон, аз
мисля че вече споменах за одисеята си с плочките. Те също пристигнаха в
понеделник, като за капак на всичко – ден, след като привърших офанзивата с
изливането на бетона. Добре все пак, че стана така, защото докерите ми ги
стовариха баш пред вратата на гаража. Ако тези павета бяха дошли в петък да ми
заемат площадката, нямаше да има място за пясъка и баластрата – башка
пространство, където да си бъркам бетона. Абе, те са толкова гъсто навързани
отделните положения, че едва ли могат да се проследят – радостното е, че всичко
върви плавно и постепенно едно след друго, без никакви прекъсвания и излишни
престои.
Та
значи, така – независимо че вечерта се изпонапихме като казаци, сутринта
криво-ляво станахме с момчетата и веднага се хвърлихме в пренасяне на паветата
към вътрешността на двора, за да освободим пътя отпред и фасадата на къщата. Аз
пък, след като предварително “направихме главите” на вечеринката у нас, по
някое време водих само момците из нощните барове и заведения на лъскавия и
престижен курорт. Заредихме си момчешките въображения с дъх на млада и сочна
плът; налапахме се с мечти по множеството женски задници и голи цици, които се
тресяха и размяткваха безстопанствено на воля в игри и бесни танци по пръти и
колове. Наш Сашко е добро дете – не пие алкохол и не пуши цигари (за разлика от
майка му…), та той беше натоварен със задачата да управлява превозното средство
по нощите и да ни развежда напред-назад с неговите приятели, пияни от своя
страна като руски свине в колхоз. След нощната ни променада, в къщи се
прибрахме чак в 05:00 сутринта – ама за какво ходене на работа тук става на
въпрос, моля ви се?! Тази налудничава идея ми отпадна от опитото и замъглено
съзнание още щом легнах в кревата и си ударих главата във възглавницата. Всичко
това до тук всъщност беше и основната причина за нашите забавени реакции и
мудни движения на следващия ден. С голяма мъка и псувни до небесата успяхме да
прекараме едва четири палета с плочки, от всичките стоварени пред нас десет – а
пък до това време то пак стана обед.
Зарязахме
работата по средата (естествено и напълно нормално, съвсем по социалистическия
почин…) и вече всички заедно с Дани, отидохме да обядваме в един гръцки
ресторант. Дееба и византийците мръсни – кой ги е излъгал, че могат да готвят и
въобще на чии манджи те викат, че били техни, след като в основата са си чисто
нашенски? Но и на това, майната му ще речем - от там си тръгнахме гладни, жадни
и отегчени от чакане благоразположението на келнерите, че най-после да
благоволят да ни обслужат като бели човеци; срещу сметката от масрафа за над
$200 обаче – 200 остри кола в гръцките им задници дано се забият! Аз имам да
проверя още точно два ресторанта на тази територия: руския и турския, след
което кракът ми повече няма да стъпи в заведение, освен ако пак не си дойдем
някога в България. Това, което го има там, няма го дори и в Рая – така да
знаете от мен и дано се задържи за дълго, защото и този рахатлък може да има
своят неочакван край...
Но
нека сега продължа с разказа си, за да не разводнявам излишно темата. На работа
отидох едва в петък и така работната ми седмица приключи набързо. В събота
сутринта с последния напън окончателно приключихме нанасянето на плочките в
двора, измихме отпред площадката и състоянието на околната среда частично се
възстанови. Побутнахме малко напред-назад из двора (само колкото да
регистрираме някаква физическа дейност и най-вече да си отчетем “надниците” за
Ленинския съботник) – после ходихме по пазар, купихме месо и започнахме
подготовка на съботното вечерно тържество. В менюто бяха заложени традиционните
кебапчета на скара, но този път и пържолите валяха една след друга като ранен
пролетен дъждец, наред с останалите мезета, апетитки и салати. Към 20:30 ние
пак излязохме, защото се бяхме разбрали с останалите български приятели вечерта
да отидем на дискотека (аз и дискотека – Господи, какво падение беше това за
мен; но ходих все пак с всички, “барабар Петко с мъжете”, за да не съм башка от
колектива). Оставихме Ванеса у едни хора, които имат по-голям син, та уж той да
я наглежда от време на време. После през нощта си я прибрахме обратно, ама и тя
добре си беше прекарала времето с батковците. Аз уж я оставих в леглото да спи,
тя обаче станала след мен и цяла нощ си играла с онези двамата хубостници. В
23:30 отидохме да я вземем и окончателно се завърнахме в къщи (като блудния
син…).
На
другия ден станахме с най-добри и грандиозни намерения, уж да посвършим още
някоя и друга дворска работа, но навън беше такъв невъобразим мочурляк, че
климатичните условия бяха хептен неподходящи за дейности на открито. Щяхме да
ходим някъде на екскурзия, но това отвратително дъждовно време ни обърка
плановете. Поради тези сериозни обективни и същевременно извинителни причини,
като за начало всички се наредихме съвсем безразборно покрай бара - на гореща и
мазна сутрешна чорба и с по една бърза бира само. И така, от бира на бира и от
лаф на лаф, впоследствие се преместихме на по-широката маса, за да доядем
салатата от вечерта – и пак уж седнахме само за по една ракия. Това последното
действие обаче се повтори многократно през деня, за да приключим ударната си смяна
чак вечерта в 22:30. А пък през това време у нас беше като в крайпътен хан
(“Аврамов дом”…) – сума добитък и народ се извървя през мокетите; всички от
компанията, с които бяхме заедно предната вечер, на другия ден се изсипаха в
къщи барабар с хлапетиите. Че хайде - пак маси, покривки и кухненска посуда
слагай/вдигай; печи пак цяла вечер скари, мръвки и друга мърша – големи
тържества бяха, голяма олелия и дунанма стана; горките ни съседи, не ги
облазявам – ние с тях, видно е че случихме; но май те с нас не можаха...
На
другия ден (понеделник вече), аз отидох най-после на работа, че да си почина от
“почивните” дни, а Дани закара Сашко с момчетата обратно на летището и ги
изпрати за Аделаида. Така завърши тази наша няколкодневна епопея. По същия
безславен начин премина и работната ми седмица. Постоянно ходя по интервюта за
работа - все се обаждат разни потенциални клиенти от тук-от там, но за сега
всичките им обаждания са неуспешни и без последствия; кьорфишеци, с други думи.
Иначе аз на тази работа съм си много добре, само че не съм особено доволен от
заплащането, та за това търся и други възможности...
Вчера
беше Денят на таткото тук в Австралия. Моят малък Неничко се обади по телефона
да ми честити празника. Каза, че нещо ми е изпратил и по пощата, картичка или
нещо дребно – и аз самият не знам, а и не разпитвах повече - нали ще е изненада
уж. Той онзи ден пак се обажда да ме пита за адреса ни и така аз го свързах с
този празничен ден. Ванеса пък я снимали в детската градина и й сложили
снимката в нещо като честитка, която са правили там по трудово обучение. Тя от
своя страна допълнително нарисувала още нещо вътре и това пък беше нейния
подарък за таткото. Също така вчера вече официално започна пролетта. В Сидней
паднаха опустошителни дъждове с градушки, та направо ги помля – пак ще има да
се изплащат компенсации в размер на милиони. Аз знам, че и нашата скъпа леля
Маринка има рожден ден на 01 Септември, та по повод случая изпратихме едно
съобщение до Албенчето - да й предаде нарочно нашите поздрави и благопожелания.
Дано сте били заедно с тях и да сте изкарали приятни мигове сред приятели и
близки - на този шибан живот, комай че празниците са му най-хубавото нещо.
Иначе работата, с блъскането от сутрин до здрач като коч - не ми я хвалете
твърде много...
А
ето пък как точно се развиха нашите дни, определени от Всевишния уж за почивни.
Тук е мястото да разберете как поминахме времето си между прекрасният лазурен
петък и омразният, сиво-пепеляв и проклет понеделник.
Аз
в събота сутринта станах сравнително рано и се залових с двора. Подготвям го
вече за застилането му с плочките. От едната страна пясъка беше много свлечен
от дъждовете, та почнах да ровя от високия му край и с ръчната количка на
съседа да трупам в другия, за да го изравня. Кубици с пръст изнесох на гърба
си, мамка му! - но пък го направих равен като тепсия. Образуваха се няколко
стъпала откъм по-високата страна, та и там ще трябва да се зидат допълнителни
подпорни стени и прочие инженерни конструкции - но това ще се осъществява малко
по-нататък, като напредна с останалото строителство. После се хванахме с
Даниела и всички камъни, които бях привличал от тук и от там, сега ги
преместихме, че да ми се освободи полето. Сортирахме ги по големина и видове,
като с тях ще вдигна един голям зид/дувар. С него ще подпра горната част на
двора, за да не се свлича от пороищата към езерото. В долната част пък, точно
до водата ще зидам друга подпорна стена, но тази дейност също ще бъде
разсрочена за някой следващ строителен етап с неопределен пусков срок...
За
два дена отзад поляната светна като слънце, но пък и голямо ровене падна в
неравната борба с пръстта. Вместо да си използвам почивните дни по
предназначение, както правят цивилизованите хора, които нямат дворове, аз се
бях потопил в калта, както биволица се въргаля блажено из тинята, когато я
прибират след естествено заплождане или изкуствено осеменяване. Изкарах разни
стари коренища и изгнили дънери, които изхвърлих; по време на изкопните
мероприятия се натъкнах и на друг опасен корен, който също трябва да се
пререже, за да не надигне темелите на къщата. Съседа има моторен трион, с който
ще се извърши тази деликатна процедура - обаче тях ги нямаше през тези усилни
дни и за това дейността остана за следващата събота. Когато той види до къде
съм докарал обекта, ще ме посъветва точно с коя от всичките части да започна.
Според мен, ще трябва първо да вдигна дувара, пък после да насипвам мястото с
пясък, в който ще се заработват плочите. Освен това и прясната пръст, която
нахвърлях там трябва първо хубаво да се улегне, че да не потъне след време с
някой проливен дъжд. На терасата, баш до барбекюто ще монтирам едни фенери –
абе, грандиозни идеи ми идват на ума, особено като посръбна вечер; само да имам
време и сили, че да ги осъществявам (е, и пари разбира се – с пръдня боя не
става)...
В
един от кратките ни антракти си направихме и няколко снимки в “разораната
целина”. Ванеса имаше пясък в ушите си чак - нали и тя се въртя покрай нас цял
ден; носи с нейната кофичка пръст и изсипва там, където аз трупах купчината с
количката. Въобще, голямо блъскане падна, но от тук нататък вече предстоят само
“високопрофесионални” дейности - няма да има чак такива главозамайващи
офанзиви; или поне аз така си мисля, за да се успокоявам и самозалъгвам...
Свършвам
с писанията си до тук, защото взеха да ми се затварят очите, а утре пак съм на
работа. Ще актуализирам информацията и в събота рано сутринта, преди да ми е
започнала активната трудова дейност. В същото време на компютъра съм разчертал
размерите на двора, за да намеря точната площ, която трябва да се покрие с
плочките – само тази част е около 50 м²; не знам другите колко ще излязат,
защото не съм ги изчислявал още. Дано ми стигнат материалите, че иначе трябва
да променям размерите и геометрията на проекта. Лека да ви е нощта!...
07.09.2002 – Рано е още много - няма и 07:00, но аз съм се надигнал от още по-рано.
Ходих по клозети, четох вестници, проведох си всички сутрешни ритуали, но все
още не е станало време за излизане, та за това рекох да нахвърлям няколко
безразборни мисли върху безпомощните и безмълвни листи, докато пак хукна по
задачите си.
Онзи
ден пристигна писмо № 120 - аз споменах за това на Албенчето; при случай като
се чуете да ви предаде тази новина. Иначе друго около нас няма. Ходя на работа
и постоянно търся друга – викат ме по интервюта, обаждат ми се от тук-от там за
разни контракти, но те са все къси и кратковременни, та за сега възпитано ги
отказвам. Ще видим до кога ще се задържа на това място, където съм в момента.
По принцип работа има много, но знае ли човек какво ще става занапред. Не смея
да напусна съществуващата си позиция, която ми изглежда сигурна на този етап,
че пък да се преместя на някоя друга, която ще продължи едва няколко седмици.
Искам да се хвърля само на по-сигурна стръв, за да не съжалявам един ден, че
съм проявил алчност, довела ме до глупост и вземането на неразумни решения…
Вчера
моя човек, стругаря, ми прави още нещо, та му се отчетох с една бутилка домашно
уиски. Към поръчката прибавих и наточване на всички видове бургии, които си
имам още от България. Нося ги навред в една кръгла жълта кутия от “Тахан
халва”, която е била по тавана у баба Фанче (срещу Театъра) - не знам от кои
години и колко е стара тази кутийка, но ми върши безупречна работа за
съхраняване на хилядите ми боклучета. Отделно тук съм намирал още множество
подобни свредла: малки, големи - всякакви. Както съм си вървял из заводите и
работните халета, намирал съм по пода разни изтървани и забравени екземпляри,
които във времето аз най-старателно съм прибирал за колекцията си. Сега ми
дойде на ума, че мога да ги дам на този човек, който да ми ги наточи
професионално. Всички те до едно се намират в отчаяно състояние, без изключение
- тъпи и изхабени до неузнаваемост; и чамова дъска не може да се пробие с тях,
камо ли пък някакъв дори и мек метал – а за желязо е изключено. Той има
специално приспособление към струга, на което се заточват разни металорежещи
инструменти, та и моите нещастни бургийки ще намерят място сред останалите
прецизни резци на фабриката...
След
малко ще пристъпвам към решаването на моите отговорни задачи - тръби имам да
търся, едни лампи трябва да свържа за външната тераса до барбекюто, че трябва
да им заровя кабелите в земята преди да съм постлал плочките. Съседа много
хареса както съм подготвил двора. Е, има още малко дейност по кьошетата, но
общото е свършено вече. Ще го чакам да изрежем корена с моторния трион, а аз
тези дни ще се кача с пелката да окастря върховете и още някои клони. Така това
проклето дърво ще спре да расте нависоко, а ще се разлиства повечето настрани,
като по този начин пък ще хвърля повече сянка през знойното лято. Вчера с
колата на Дани и ремаркето докарах още отпадъчни железа и тръби от завода, че
ще ми трябват за изливането на следващите количества бетон. Това със сигурност
ще се наложи, защото тези стъпала не могат да се образуват само от пясък, нито
пък дувара който ще правя – нали и той трябва да стъпи на нещо здраво. По
всичко изглежда, че тепърва ми предстоят достатъчно много дейности, с които да
се занимавам месеци, че и години занапред - няма и най-малката опасност
случайно да ми доскучае живота, че да почна да се чудя с какво да си попълвам
свободното време...
Не
помня дали споменах в предишните си редове - съвсем случайно се запознахме с
още един българин. Той има строителна компания и също ще ми бъде доста полезен
в моите възстановителни дейности по къщата. Даже миналата седмица човека мина
през нас да ни се обади и да види до къде съм я докарал с двора. С него пък
може един друг проект да осъществим – да свържа къщата с гаража с нещо като
коридор или антре, а не от двора да се влиза направо в хола. Той иска да му
направя чертеж на мястото, че да изчисли колко ще ми излезе масрафа. Ако е
поносим, ще го правим. Ако ли не, ще чакаме на Тото-то да пусне нещо и едва
тогава ще го осъществяваме.
Ванеса
е добре - онзи ден пак беше малко болнава, но й мина. Много настива в тази
детска градина. Децата постоянно стоят на климатична инсталация, ходят боси и
голи, играят с вода по маркучите и по мивките и колко му трябва на нашето изнежено
мишле да вдигне температурата. А пък то, колкото и да е топло тук, все пак си е
зима още. На сянка е усойно, не е дошло още време за ходене на голо и босо.
Миналата събота вечер за първи път от доста седмици насам бяхме седнали отвън.
Беше много тихо и спокойно - огъня гори, кебапите се пекат; въобще беше една чудна
идилия - като в Родопите току покрай брега на някой язовир (над Батак, по Цигов
чарк и т.н.). На другия ден обаче като се изви един вятър, та щеше да ни отнесе
- не знам каква ще е прогнозата на времето специално за довечера, ние може пак
да сме навън. Аз между другото правя една голяма маса, сигурно за 12 човека. Тя
ще стои на плочника, с голям чадър по средата. За нея бяха частите, които ми
правиха в завода.
Преди
няколко дни чрез Интернета изпратихме едно интелигентно писмо до посолството на
Австралия в Белград, наситено с множество гневни нотки и нервни окончания. На
свой ред диваците от там ни отговориха уклончиво, та сега пак ще им пишем.
Искаме най-после да видим какво ще става с баба ти Рейчъл - ще пътуват ли с дядо
Митко за насам или да (за мен не съществува отговорът “не”)...
Изчерпах
се вече - утре ще продължа, след като свърша нещо полезно. За сега имам само
планове и идеи в главата си, а налице все още не е отчетено нищо...
21.09.2002 – Ето че милички на мама, пак се изтърколиха още две седмици, през които
не сварих да напиша и един ред дори в дневника си. Много неща се случват наведнъж
и доста често (да не река постоянно…), но аз просто не мога да намеря нужните
свободни минути, за да ви държа в течение на събитията. Сега ще се опитам да
възстановя спомените си или поне ще наблегна на по-важните моменти, за да имате
по-богат материал за прочит. В момента съм седнал отвън, в заравнения вече двор
- запалил съм барбекюто, за да разпъждам комарите посредством гъстия, почти
задушлив дим от мокрите дърва и бавно си отпивам от мастичката, замезвайки с
традиционната за заведението ни шопска салата. Тъкмо Миро се обади от Америка –
сега Даниела приказва с него, а Ванеса си играе вътре в стаята. След малко ще
се присъединят към мен и масата (когато аз приключа с писането, разбира се)...
Та,
значи - да се върна първо с няколко думи на по-миналата седмица. Както вече
всички знаят - започнах да заравнявам двора. Вадих пръст от единия край и я
прехвърлях в другия, докато нивото дойде на канапа, който бях опънал уж да
карам по него. Разчистил съм терена от всякакви коренаци, камъни и други
отпадъчни продукти. Издълбах и един ров, където ще се развие снагата на дувара,
който пък ще крепи цялата тераса – ама аз и туй май го споменах вече. Ох, а пък
ако знаете какви рибоци шляпат из водата в момента – голяма игра пада. Тъкмо
сега е привечер и рибите подлудяват в езерото - изглежда са гладни и ловят
комарите из въздуха или пък им е тясно пространството във водата! Имам
чувството, че ако застана на брега с един тиган и рибата направо вътре в него
ще скача (добре ама аз рибни произведения не ям и не се възбуждам особено много
от подобни представи; ако е за кюфте или кебапче настръхвам цял, но за риба -
хич…).
Следващата
събота и неделя пък прехвърлях обратно пръстта, защото изглежда се бях
попрестарал малко с изкопа и доста дълбоко съм натискал с лизгара - шибания
наклон станал обратен. Абе то и канап уж имаше да ме води в правилната посока,
ама аз като не му разбирам - повечето гледам на око. А окото ми хич не е опитно
за преценка на такива груби нива с пръст и чакъл. Виж, на къса пола и дълъг
крак, на хубав задник или големи цици като че ли пó му разбирам някак си -
обаче по изкопчийската работа въобще не ме търси. Така е то от памтивека -
всеки със занаята и с мераците си; кой за каквото е учил, както казва моя
татко... Хайде, с тази допълнителна дейност (която сам си създадох…) утрепах още
един ден и половина.
След
туй криво-ляво сковах един паянтов кофраж от дъските на палетите, с които купих
плочките – вместо да ги изхвърлям, ето че ми влязоха в употреба. Исках тези
платна да ми придържат дувара, а и да се водя горе-долу по тях, докато го зидам
с камъните. Днес обаче, докато рязах едни клонища от друго дърво и онези като
падаха надолу по урвата, та ми разбиха кофражчето, нещастното, че пак се наложи
да го изправям. Ама и това си е един въртел: мери го, тегли го, връви и конци
му опъвай. Всичко става прекалено много академично и досущ както е по книгите,
но от там пък респективно нямам и твърде голямо ускорение на самия проект –
башка дето съм и кьопав в ръцете поради напълно новото за мен поле на изява.
Така се получава винаги, когато човек няма опит и трябва на стари години да усвоява
разни нови квалификации и занаяти. Особено, след като същият този човек не иска
да плати добри пари на някой друг, не по-лош от него и пак “човек”, който да му
го направи завчас – при това професионално. Но пък иначе погледнато и пречупено
под друг ъгъл: къде отиват емоциите и насладата от свършената работа? – че то с
пари всеки може, бре! Нали по-важното е да си го направиш сам, че да му се
радваш и да го цениш подир...
Една
неделя следобед се хванахме с Даниела и махнахме всички камъни от двора, които
ми пречеха на заравнителния процес – тонове и купища прехвърлихме с по един
чифт голи ръце; аз нали когато вземам нещо и особено пък като е аванта, та го
вземам винаги “на едро” и в големи количества, независимо дали ми трябва чак
толкова много или не. Моето мото е: “Нека да има; от много глава не боли”. По
такъв начин цялата каменна кариера я преместихме в долния двор, до самото
езеро. Хубаво, обаче аз свърших с нивелирането на горната площадка и сега тези
същите камъни ми трябваха пък, за да вдигам зида с тях. Хайде, последва новото
физическо упражнение: всички камъни обратно по местата си - от долу, та пак ги
качихме горе. С тази деликатна процедура всъщност през изтеклата седмица се
занимава сама-самичка Даниелчето, вместо да ми безделничи по цял ден и да се
чуди, аджеба - коя книга да почне да чете по-напред. Сега цялата арена е
покрита с камъни от всякакъв вид и калибър – така й бях заръчал да ми ги
подреди, че да ги виждам и избирам съобразно големината им по време на самия
градеж.
Миналата
седмица ходих до магазина и купих необходимите ми тръби и кабели за
осветителната инсталация на двора. От битака съм довлякъл невероятен лампион от
ковано желязо - с чудно стъкло, масивно и дебело. Ще го окача като фенер точно
над масата и ще може да се върти на едно рамо, което ще побия пък в колеца на
оградата. Всичко е замислено да стане много хубаво, но пък и много време ще
мине, докато прережем лентата на откриването.
По-миналата
седмица (преди рождения ден на майка), беше Денят на татковците в Австралия.
Неничко се обади да ми честити, а след ден-два получих и колет от него с
поздравителна картичка и подарък (едно парфюмче, доста хубаво между другото).
Аз много се зарадвах и трогнах до сълзи (силно се вълнувам от подобни жестове,
особено свързани с него) - колко малко му трябва на едно любящо бащино сърце да
бъде стоплено, за да прости всичко и се опита да забрави мъката си и горчивината...
На свой ред се обадих на Нени, че да му благодаря за подаръка - така вървят
нещата между нас. Не се чуваме и виждаме често с него, но безмълвно и
безропотно приех и тази си злощастна участ. Той тези дни сигурно ще дойде у
дома на гости, защото децата са вече във ваканция - така каза, да видим колко
ще изпълни обещанието си. Малкото Неси също ми подари една голяма картичка с
нейна снимка, която са й правили в градината. Нарисувала нещо вътре и ми го
носи – за мен тези моменти са изключително мили и трогателни или пък аз просто
взех да одъртявам и на моменти изпращявам...
За
сега поне ние спряхме Ванеса от градината – уж временно, защото Даниела
напоследък си е все из къщи. Постоянно очакваме едни други развръзки да се
заформят около нея, че тогава пак ще започва работа. Като му дойде времето ще
ви информирам с подробен отчетен доклад по случая. Междувременно в антракта пристигна
и колета. Разбрахме, че и нашият е дошъл, макар и малко “олекотен” с няколко
вещи. Халал да са им откраднатите нещица на всички, които са посегнали да
вземат от най-близките ми и свидни хора! Аз изобщо не съм противник срещу
присвояването на разни артикули от тук-от там – било то безстопанствени
материали, безпризорно зарязани, захвърлени или просто загубени от другиго. Ама
да набъркаш най-умишлено и съзнателно на някой директно в джоба и от там да
ровиш с крадливите си ръце в свитата му от мъка и горест душа – това вече никак
не го разбирам и одобрявам като отличителен белег на расата ни; за нищо на
света не бих толерирал подобни криминални постъпки и действия. По-скоро на
такъв изрод бих пръснал черепа на основните му биологични съставки, отколкото
да се опитвам да влизам в нечие положение и великодушно да оневинявам
крадливата му и безбожна същност. Както и да е, преглъщаме отровата – превиваме
се пред низостта на някой, който сигурно се смята и за човешко създание дори
(по-скоро изчадие…) – най-вероятно заченато с плюнка или от туберкулозна
храчка. Бъди проклето, природно недоразумение такова (тук умишлено не казвам
“животно”, за да не обидя горския свят, който с нищо не ни е виновен)...
Аз
сега ускорявам писането на писмото, защото Цецо тръгва за България след две
седмици - този път по него ще ви изпратим нещичко (което вече няма как да
откраднат). То ще бъде дребно, скромно и символично - не от факта, че нямаме
финансови възможности за нещо по-едро, а поради това, че по принцип не съм
свикнал да изпращам разни неща за щяло и за нещяло (което си е за критикуване,
но такъв съм аз - нá)...
В
момента Дани чете книгата за Кръстова гора, която купихме от там. Решили сме да
изпратим малка сума, която майка да занесе на място или пък да я преведе по
сметка към делото на това свято българско място - нали сега в района строят нов
параклис, черква или нещо подобно! Пари за такива благородни дейности винаги
трябват и то не малко. ВАЖНО! - майка защо не си напръска окото със светената
вода от онзи чудотворен извор?, пита Дани и въобще какво е състоянието на това нейно
око?, питаме пък вече и двамата. Нещо напоследък не се споменават достатъчно подробности
по този наболял въпрос. Надяваме се, че поне влошаването като процес е спряло и
овладяно, ако няма никакво друго видимо или по-осезателно подобрение на
сегашното й положение...
Амчи,
общо взето това беше всичко за изтеклите дни. Миналата събота ходихме на гости
– събирахме се всички приятели от българското обкръжение. На другия ден, чак на
обяд някъде ми дойде работното сърце – до тогава се възстановявах от
вечеринката. Е, побутнах това-онова из двора, колкото да не е без хич, но с
голяма доза отвращение. Аз понеже имам повече от милион задачи и когато се
отегча от една, веднага се прехвърлям на друга. Така пък си и почивам –
забавно, нали...
За
работата (официалната имам предвид, която носи парите в къщи и пълни банковата
ни сметка…) нищо не споменавам, защото тя си върви измежду всичко останало и аз
не й отдавам съществено значение. На много голям зор съм и там, но обикновено в
понеделник като отида в завода, веднага започвам да си мисля за съботата: какво
имам да правя из двора, с какво ще се занимавам през почивните дни - така
неусетно и по-безболезнено минава и седмицата. Всеки вторник и четвъртък след
работа от 18:00 ходя и на вечерно училище, което прибавя допълнително умора и
натоварване върху физическото и психическото ми състояние, но какво да се прави
- така щяло да бъде само през първите сто години, пък после вече щяло да се
оправи...
Аз
като пия две-три мастики, че като ми дойдат едни грандиозни идеи в главата, че
като почна да строя и да градя - ей тука от масата, както съм си седнал и
гледам пустошта наоколо. Де да имах покрай себе си двама-трима гавазина – само
да им спускам задачите, а те да ми изпълняват поръчките и капризите. А пък то
всичкото което си измисля, пак мен чака и по този начин сам си усложнявам
живота - но не мога да се примирявам с какво да е и как да е. Към целия тоз
лайнян пейзаж, прибавям и ангажиментите си с разни агенции и потенциални
клиенти, дето непрекъснато ме търсят оттук-оттам за работа. Ходя и по
интервюта, никое от които до сега не е дало така дълго чаканият положителен
резултат или пък да е предизвикало някакъв съществен обрат в живота ни –
единствената утеха в най-личен план е, че с това подхранвам своите далечни
химери и вероятно изобщо неосъществимите си мечти...
28.09.2002 – Така, продължавам значи с безконечната житейска хроника, защото
специално тази поредица трябва да се завърши по най-експресен начин. Целта е
писмото ми да литне първо към Тасмания, а от там вече Цецо да ви го донесе
другата седмица, когато пристигне в България. Голямата част от пратките вече
заминаха нататък, заедно с първата част от записките ми – по-конкретно до този
самостоятелен лист. Дани нарочно ми е оставила последния, за да го довърша и
заедно с още някои дребни подаръчета, ще ги изпратим допълнително. Опитваме се
и малко снимки да направим, че освен вълнуващо четиво, да имате и известно
количество нагледен материал. Особено в последното обаче силно се съмнявам, че
ще сколасаме с всичко това...
Както
и да е – позволете ми сега да свържа започнатата си онзи ден мисъл с днешната,
само че това също едва ли ще ми се получи много успешно. Оказа се, че аз съм
забравил до къде бях стигнал в разказа си, а пък и както ми ги няма вече
предните листи от писмото - сигурно изобщо няма да се сетя с какви глупости съм
ви занимавал миналата седмица. Така и не помня кога тук писах за последен път,
но поне с две-три думи ще преразкажа за миналите, уж почивни дни (макар и с
риск да се повторя на моменти, но се надявам ще ме извините – нека това да ви
послужи като затвърждаване на материала и знанията по темата...).
През
въпросните два дни аз отново бях плътно на двора - мерки разни вземах, кофража
си оправях, дърва и клони рязах и изхвърлих цяло ремарке с боклук, листа и
прочие строителни отпадъци. Подготвих си материалите за външното осветление и
лампите, които ще правя един ден, когато имам повече време за “почивка”. Теглих
допълнителен проводник от един контакт в кухнята, че го прекарвах през тавана,
че пък дълбах после дупка надолу и от там го пуснах по оградата, за да го
докарам до мястото, където ще са разположени електрическите ключове. В същото
време усилено търся още плочи, защото ми трябват допълнителни 40 м², че да
покрием и долния двор. Отначало мислех, че ще ми стигнат купените онзи ден,
които се оказаха само 45 м². Но с всеки изминат ден (паралелно с поемането на
нови и нови дози мастика…) моите налудничави идеи узряват все повече и повече в
замъгленото ми съзнание, а с това се разширяват и предстоящите проекти. Сега
пък трябва да купя някакви съвсем различни блокчета, с които да облека мястото
по края, а само вътре да го попълня с интересните плочи, които вече имам. Ако
направя така и на двете места, ще ги разпределя горе-долу по площта на отделните
площадки и ще стане много красиво (тип “римска мозайка”, ама малко побългарена).
Само че за сега аз единствено търся материалите - самата работа не се е задала
иззад завоя. А пък и доста съм далече още от нареждането на плочите, защото
трябва да вдигна първо дувара. Последният също е отложен на този етап – за днес
съм си подготвил една друга площадка, която ще облепя с фаянсови плочки.
Останаха ми разни парчета от баните и ще ги използвам да покрия мястото пред
вратата, където обикновено излизаме да вечеряме и когато времето позволява този
лукс. То е само някакви си 5 м² и смятам че ще се справя, защото е гладко и
право – т.е., няма много чупки и извивки, които да изискват професионализъм.
Това ще бъде и първото ми бойно кръщение в този бранш - като гледах преди време
Желязко как майсторски и бързо се справяше със задачата, отстрани ми се стори
че е много лесен занаят, та реших да се пробвам и аз. Е, и да поизкривя малко
фугите, ще ми бъде простено като на начинаещ - не калфа, ами и за чирак не
ставам още аз. Всичките тези дейности, с които се залових уж на шега са много,
ама много нови за мен...
Миналата
неделя съседа донесе една страшна машина, която пръска вода под изключително
високо налягане, на много тънка струя. С нея измих бетонните площадки от
набитата в тях с години мръсотия и кал - станаха като нови. Имам още малко да
мия, но поне подготвих частта за облепянето с плочки. Те трябва да хванат на
чисто и здраво място, за да нямаме проблеми по-нататък с тях. Сега чакам още
малко да съмне и да отворят дюкяните, че да отида да купя специално циментово
лепило и ги почвам от единия край. Съседа вика, че това било само за 2 часа
работа, но аз мисля че ще се гъзурча през целия уикенд с това малко петънце.
Нали никога не съм пипвал такова нещо, та още не знам как ще се справям с
непосилната задача. Но ще видим - то ще си покаже много скоро като започна.
Цяла
седмица ставам рано – будя се все в 05:30-06:00 като сомнамбул (може би
караконджул да е по-правилната медицинска диагноза). Бях много претрупан и със
служебна работа. Едвам дочаках да дойдат почивните дни, че да си видя моята
домашна дейност на спокойствие. След малко започва работното време на
магазините и излизам. Искам да започна колкото е възможно по-скоро, че ако случайно
следобеда ми остане някой и друг час на разположение, да начена работата и по
дувара. В същото време си търсим и лодка да купуваме - аз даже снощи ходих да
гледам една, но ще иска много работа, докато я облагородя, а аз нямам нужното
свободно време. Ще видим какво ще правим, все нещо ще се измисли…
Улисани
в ежедневието и идиотската ни надпревара с фактора време, изобщо не помня дали
отразих в някаква поздравителна форма 70-годишният юбилей на скъпата ми
майчица. След като нарочно за случая се чухме с нея по телефона, този наш
разговор някак си измести встрани писмените ми поздравления. Независимо от
всичко ние пожелаваме на майка още много дълги години изобилие от здраве,
биволско спокойствие, тих и сговорен семеен живот. На мен не ми стана никак
комфортно на душата, когато разбрах, че няма да имате тържество и обилен моабет
по случай този така скъп и свят за мен празник. Аз прекрасно разбирам и за
тревогите, с които сте обзети покрай нас, около самите вас и т.н., но все пак
това е една кръгла и достойна годишнина, която според мен задължително трябва
да се отбележи по подобаващ начин. Непременно поканете свои близки и приятели и
тържествувайте – никога не е късно за една софра, пък било то и с малко
закъснение...
Татко,
Дани ти е купила филми 200 ASA, както ми поръча когато бяхте у Албенчето. Аз си
оставих един за мен, а ти изпращам другите два, за да имате достатъчно и да
правите повече снимки. Днес и утре се надявам да приключим и нашия филм от
фотоапарата, че да изпратим някоя и друга снимка, но не знам дали ще успеем.
Проблемът е, че ние от тук трябва да пратим нещата за вас в Тасмания, а това
пътуване отнема няколко дни. Цецо тръгва в петък и в събота ще бъде в София.
Мислех си и един музикален диск да запиша пак, но още не съм събрал
необходимото количество песни, а пък не искам да го пращам полупразен. Много ми
накъся нещо времето напоследък - какво става с мен и аз не знам. Уж денонощието
има 24 часа, но май че и 48 да бяха, пак ще са ми малко с всичкото, което се е
простряло за правене напред. С тези шибани къщи и дворове се побъркахме -
направо откачихме. Щем не щем трябва да се завърши и този обект, за да може
после само да се експлоатира и поддържа – веднъж завинаги, след като всичко е
направено вече.
Иначе
тук е много хубаво - тихо и спокойно, лебеди плуват из езерото, водата е
кристално чиста. Скоро времето съвсем ще се стопли и пак ще става за къпане. То
и сега не е невъзможно, защото водата не е замръзнала да речеш отгоре, но
трябва малко повече спортен ентусиазъм (който специално на мен ми липсва по
рождение…) - а не, че е чак толкова студено. Имаме две бабички в махалата, живеят
ей там на отсрещния бряг (дали имат и 40-50 години не знам, завалийките) – те
всеки ден плуват заедно, независимо дали е зима или лято; знаят си го като
задължително упражнение и физзарядка, само че аз обичам повече чорбата...
Мама
му стара, трябва да съм изкукуригал и аз нещо. Нощес сънувах, че вдигам дувара:
малко циментец, слагам камъчета едно по едно; че и бърже става, пущината! Кога
поглеждам през прозореца сабале – траншеята ми пак празна; едва тогаз разбрах,
че само съм сънувал.
Ами
аз да приключвам вече с писмената си част, че след малко почвам с практическите
занятия. Ако ме оставят, мога празни мисли до обяд да ви редя, но поне да имаше
някой, който да ми свърши зидарията, а пък аз само да ръководя с мъдрите си
съвети и наставления строителния обект. А то няма - всичко чака на двете ми
голи и неопитни ръце. Утре пак ще стана рано да политераторствам малко. За
сега, чао!...
29.09.2002 - Вече е 21:30, а това с идеята за ранното ми ставане днес, нещо не се
получи. Снощи имахме гости и тази сутрин поспах до по-късно. Станах чак в
09:00, отидох до магазина да купя нещо и продължих дейността си от вчера. А тя
беше именно лепенето на фаянсови плочки. Оказа се, че аз и това мога да правя,
хем без да съм го учил в килийно училище като занаят. Почнах от едното кьошенце
с цели плочици, докато на края останаха само парчетата. Добре че пак беше
съседа (да е жив и здрав…), та ми даде една гилотина за плочки, с един
диамантен резец - с помощта на това съоръжение успях да попълня цялата площ.
Стана чудно, просто завидно даже! За днес остана да довърша само обличането на
прага, но той ми отне отчайващо много време, защото имаше доста дребни парченца
да се изрежат. За сметка на това пък всичко стана академично - това дори в
букварите и наръчниците по приложно плочкаджийство го няма писано! И както
обикновено се случва в моя турбулентен живот – нищо не се ми става отведнъж;
остана малко довършителна работа за следващия път, защото и лепилото ми свърши
- Даниела ходи да купи, но нямало от това, което ползвам аз. Наред с всичко има
две специални плочки, дето трябва да се изрежат с диамантен диск, защото имат
множество чупки. Та утре ще ги занеса на моя приятел Желязко - момчето което ни
прави баните неотдавна. Ще го помоля той да ми ги отреже, че си пада пó майстор
от мен (това е само за сега – аз вървя смело по петите му и скоро може да го
задмина по майсторлък...). Следващата събота напълно ще завърша този обект и
веднага се местя на следващия, който ще бъде вече въпросният дувар. Когато пък
той стане готов, тогава вече ще давам ход на следващите по-крупни мероприятия,
като дворните плочи например - и все така, до края на света…
Междувременно
си направихме и няколко снимки - Дани даде филма да го проявят и утре ще е
готов. Вечерта ще надпиша снимките, че да може да ги изпратим навреме и да
стигнат преди Цецо да е потеглил за България. Вчера докато пазарувах материали
за обектите, минах и през две гаражни разпродажби. От едната си купих чистачки
за колата, че моите нещо не бършат като хората. Така и не ми остана време да ги
сменя днес, но то за сега не вали дъжд - така че те могат да изчакат, докато
пак дойде кишата подир някой и друг месец. От друго подобно тържище отново
купих едно старо видео за $5, че да си почеша крастата с него, докато го ремонтирам.
Предното не стори и го изхвърлих. Хората ми казаха, че това също не работело,
но има шансове да се оправи. Ще си чака реда в гаража за сега. Искам да имам
още едно качествено видео, че да прехвърля филмите от България най-после. Много
се проточи тая дейност, но времето не стига за нищо тук. Трябват ми два живота,
бре – само един ще дойде кратък да се справя с всичко.
Нов
лист няма да слагам. Приключвам си мисълта набързо на този; утре ще надпиша и
снимките, за да изпратим нещата навреме. А веднага след това започвам следващото
си писмо – вие не се бойте за това. Свързахме се и с Йовчови най-после. На тях
обаче са им отказали визите за Америка и те са малко разочаровани. Целувки и
прегръдки от всички нас: Ангел, Даниела, Неси и Нени…
Здравейте, мили майко и татко! Днес вече, полуприключила
с домашните си задължения и пазари, сядам и аз да драсна някой и друг ред,
защото скоро трябва да пуснем колет до Цецови, който той ще ви достави на 06
Октомври, когато пристигне в България. Много се ядосах, когато разбрах, че
парфюмчето и една химикалка са изчезнали от колета – продължават да ровят тези
пощаджии, няма отърване от тях. Вече много ще внимаваме какво изпращаме и ще
спрем да ги описваме подробно, защото те явно четат и писмата (в това пък
изобщо не се съмнявам, защото те представляват цели романи – някоя хитряга може
да ги издаде още преди моя Ачи да се е сетил за това). Но каквото – такова; ние
не можем и съвсем да спрем да пишем и изпращаме дреболии...
И така, ние сме добре. Най-вече аз, която не работя и си
гледам детето, както всички останали нормални майки по света. А пък и Ванеса не
може да се оплаче от мен – вече въобще не боледува. Спряхме я от градината,
защото през последните седмици непрекъснато беше болна - ако не в понеделник,
във вторник или най-късно в четвъртък ни се обаждаха от там да отидем да си я
вземем. Ванеса вече се беше изучила и сама ми вика, че била болна. Абе, добре
се отървахме – сега ще търсим друга градина, с по-добри условия и още отначало
ще се разберем с учителките да не я разсъбличат и оставят да ходи боса, когато
е студено. Е, до тогава мама ще я пази в къщи и ще я учи на български език, че
допреди известно време повечето все на английски ни плямпаше. А пък иначе
разбира всичко, което й говорим на български - даже може да брои до 10. Неси е
едно много добро дете – яде, спи, ходи и пишка на гърне, но за през нощта все
още спи с пелени.
Е, това са новините около нас – сега по същество. Снощи
Ачи ме натовари с описанието на подаръците, които изпращаме (а пък от другия
път ще слагаме и по нещо за пощаджиите или за проверяващите от “службите” –
белким оставят вашите неща непокътнати):
1. По Цецо изпращаме едни дребни парични знаци, които за
нас не значат особена сума, но съм сигурна че с тях ще си помогнете по някакъв
начин на ежедневните нужди. Тези нищожни средства са само за ваше лично
ползване и употреба, но с единствената уговорка да си ги похарчите до стотинка.
Да не вземете да ги спестявате – купете си нещо за спомен от нас или отидете на
екскурзия до някъде;
2. Другите $100 са наречени за иконата, която майка да
занесе като дар на Кръстова гора. Най-добре питайте този човек, който направи
нашите – нека да измайстори още една по-голяма и я надпишете, че е дарение от
всички нас в Австралия. Ако може, нека да направи “Св. Богородица”, а ако не -
каквото му приляга;
3. Някъде из кутията ще намерите часовника на Ачи, който
пак се нуждае от ново стъкло – направете го и ако някой от вас иска да го носи,
задръжте си го за вас (ако питате мен, така най-добре ще направите…). Ако не го
искате, върнете му го обратно по Цецо;
4. Изпращаме и едно малко пакетче с кафе за чичо Божкови.
За сега това са “инструкциите” – дано не ви затрудним много. Ще продължим пак
да пишем и да ви се обаждаме по телефона.
Аз изпратих на нашите допълнителни документи от тук. Ако
те успеят да извадят още някои от София и ги представят в Белград – този път
може да успеят да вземат станалите вече прословути визи за Австралия. Ние доста
писма изпратихме през Интернета до нашия Консул там, а пък и те ни отговориха с
подробни инструкции – сега само ще чакаме резултатите (молим се за положителни,
по възможност). Но ако и този път вече нищо не стане – край, ще се готвите вие
за дългия път. Дано пък вие да имате повече късмет от нашите.
Целуваме ви и двамата много и ви обичаме: Даниела и Неси…
П. С. Щях да забравя - изпращаме и две филмчета за
фотоапарат. Ако не ви свиди едното го дайте на Божкови, вие си решете на място
(шегувам се, разбира се)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар