Писмо No 09 (VII-VIII.2002)

Скъпи татковци и майки, читатели любезни и приятели добри!

Днес, събота 06.07.2002 - наред с многото работа, планирана непременно да се свърши до довечера, самият аз съм станал малко по-рано, че да мога и хрониката си да водя паралелно с всичко останало. Нали видяхте какво стана с предишната ми статия – получиха се големи прекъсвания в информационния поток от по цели седмици, появиха се пропуски в отбелязването на жизненоважни събития и случки, което като цяло запълни произведението ми с повсеместни празнини. До колкото това е възможно, аз ще продължавам да поддържам апокрифното си творчество с педантични подробности, при това с най-голямо удоволствие от моя страна - но пак повтарям: най-лошото от всичко е, че времето ми е страшно късо и не стига за нищо. Всъщност то, времето си е много добре даже - само че на нас доста неща ни се изтърсиха напоследък по главите, та не смогваме да се оправяме в закономерните 24 часа, с които разполага денонощието. Но каквото и да е - с Божията воля и помощ ние правим всичко, което е по силите ни и малко дори надхвърля границите на нашите и без друго ограничени възможности.

Сега с няколко думи ще свържа предишното ми комюнике с настоящото, защото както вече всички разбрахте: поради екстреното заминаване на наш келеш и баровец Динко за България, аз не можах да нахвърлям достатъчно богат прочитен материал. Ние подготвихме набързо всички възможни армагани за изпращане - миналия четвъртък Даниела не беше на работа, та ги закара до летището с Верчето; хем като реванш за услугата, хем пък да бъде и покрай тях, докато натоварят багажа на самолета. А там за беда се оказали някакви много големи проблеми, та на края онези говеда от авиацията с 300 зора все пак качили всичко. Разправиите обаче и неудобството от цялата история остават само за наша сметка – от своя страна ще трябва да почерпя Верка с нещо по-сериозно, за компенсация и в израз на дълбоката си благодарност...

В петък, след успешното приключване на поредната работна седмица, вечерта съседите ни бяха на гости. Те сега си имат “посетители” – дъщеря им е тук с приятеля си, та искаха да ни запознаят с тях. Добре ама тази наша “опознавателна” вечеринка отиде чак до 02:00 сутринта - в приказки, музики и почерпушки. Дани, миличката беше първа смяна на другия ден – едвам е станала горката, да отиде при болните си пациенти, а аз с Ванеса отново трябваше да свърша куп неща, доста от които обаче останаха “за следващия път” - с неопределена дата на приключване. Е, макар и с подпухнала от препиване глава, поразрових се за малко из градината като недоутрепана къртица – оказа се, че тръбата на отводнителната канализация е прекъсната някъде под земята и водата от улуците не отива директно в езерото, както си е по техническото предписание, ами кой знае къде се излива и попива на някъде или пък се изтича на някой друг нещастен съсед в двора. Разкопах пак траншеите тук и там, с цел да потърся на къде бяга струята – аз дълбая като багер надолу, а пръстта ми се свлича в краката от страни; тресавището става все по-голямо, защото се навирява от просмукващата вода, а аз бавно потъвам в тинята – отначало до кокалчетата на краката, после нивото стигна до коленете ми и на края, когато вече ледената вода ми опря в чатала, хвърлих лопатата и излязох от дупката (много ме достраша да не ми замръзне “оръдието на труда”, което аз най-грижливо си пазя за дълго и продължително ползване напред в годините). Въобще там беше един малък ад; съседа пак ми се притече на помощ, но дори и той, като светило в гиризчийските науки се затрудни в решенията си, тъй като този наш невероятен случай бил много уникален (ние нали сме все по големите работи, та навсякъде си вървим с шибания късмет...). Днес сигурно пак ще се позанимаем с проблема, та да видим до къде ще я докараме в тази лепкава и мазна кал.

Аз, докато си почивах между отделните изравяния на пръстта, за да не скучая рязах дърва и ги подреждах за барбекюто; примъквах разни камъни оттук-оттам и т.н. Съседката от другата ни страна пък отсече едно дърво в двора си, та аз му използвах клоните за огрев. Остатъка от шума и вършина вече съм натоварил в ремаркето и след малко всичко ще закарам на градското бунище, барабар с едни наши пластмасови столове. Последните ги бях намерил на пътя и уж щяхме да ремонтираме, но сега просто ще ги изхвърля (защото ми е много по-лесно…) – просто не си заслужава времето, което ще загубя подире им, докато ги възстановя. Така в нескончаемия списък остават с една задача по-малко - няма кой да се разправя с купуване на нов плат, с шиене и ръкоделие. Ето как славно и разнообразни минаха ни почивните дни.

В понеделник започна новата финансова година, която посрещнахме с бурни овации и силно изпънати средни пръсти на ръцете, при научаване за новите цени на цигари, алкохол и още няколко други социални “придобивки” – плод на топлите грижи от страна на правителството и законната партийна власт: всичко в името на човека, всичко за благото на народа (бъдете проклети, шибаняци такива – от тук, та чак до бреговете на Дунава!). Аз също трябва да направя приключване и финансов баланс на фирмата, обаче и това ще се вмества някъде измежду “почивките” – когато ми остане свободно време…

Във вторник не бях на работа – бях си взел почивен ден, в който трябваше да свърша милион други неща. Най-важното беше в 10:00 да отида на едно интервю за работа, което мина брилянтно. Имам вътрешно усещане, че това ще бъде следващото ми работно място, но нека да не избързаме с добрите предсказания за успех, че подобни чувства съм имал доста, всичките от които са завършвали с “разстройство” (за метафоричната диария говоря, не в буквален медицински смисъл). От интервюто трябваше да мина през един италиански магазин, че да купя някакво специално брашно за машината, в която започва производството на хлябът наш насъщний. После ходих до центъра за телефонни карти – тези, с които напоследък се обаждаме до България и разговорите ни са доста по-евтини. След това отидох при моите китайци (или виетнамци – не знам, те всичките ми изглеждат еднакво…), че да купя свински врат от тяхната касапница.

На края маратонът ми финишира при бояджията, който пък трябваше да ми довърши колата – шлайфане на боята, излъскване, общи корекции и т.н. Навеждам се обаче нещо да погледна - гледам един голям грездей се забил в задната дясна гума; а пък кой знае от къде и колко време съм го влачил с мен. Но след като веднъж са ми го видели очите, проклетото нещо трябваше да се оправя незабавно, защото аз се движа много – предимно по магистрали, летя с високи скорости и т.н. Не можех току така да оставя пирона да ми седи забит в гумата. По този забавен начин пък, просто ми се “роди” още една грижа горница – като прибавка към всичките останали, дето ми висяха на главата. Хайде, хуквам да търся гуми, майстори и т.н. В големите сервизи имат всякакви модели, но моите се оказаха някакъв специален размер - широки, спортни, нископрофилни и безумно скъпи (по $190 едната). Тръгнах отначало с надеждата само една лепенка да ми ударят отвътре, но гвоздеят беше така забит в периферията на гумата, че мястото не се поддавало на ремонт. Абе просто не им се занимава на майсторите - тук майсторлъка им се свежда само до смяната на нещо с ново; никой не си играе да поправя старото. Но пък си рекох, че и $400 няма да им дам за чифт гуми, ако ще да се влача по корем със забитият си в гъза грездей. На всичкото отгоре, моите нещастни гуми се оказаха и доста изтрити откъм вътрешната им страна. Те поначало бяха предни – момичето, от което купих колата ми монтира две чисто нови отпред, докато старите ги преместиха отзад. Аз съм минал над 32,000 км от тогава – както и да го смятам, изглежда им беше дошло времето за подмяна. И пак добре, че бояджията ми имал свой човек, който се занимавал само с гуми, та ме изпрати при него. За късмет онзи разрови и извади от боклуците си двечки с моя размер - повече от естествено втора употреба, но пък с добър грайфер. Мина ми ги по $35 парчето, което вече беше малко по-търпимо като цена. Така без време смених задните гуми на колата, но пък тя нали много ме слуша – какво да я правя, угаждам й на капризите понявга...

Бъркам да плащам обаче с кредитната си карта – въх, амчи тя я няма, бре; ебах, рекох мааму – сега хептен я втасахме! Възвърнах си събитията по хронология и си спомних, че аз просто не съм си я прибрал в джоба още на обяд, когато ходих в ситито да купувам телефонните карти. Веднага се обаждам по телефона в магазина - момичето тутакси ме успокои, че картата ми е още там при тях и че ще ми я пазят, докато отида да си я прибера. Добри хора пак са излезли, защото спокойно можеха и да я свият - случаи подобни колкото щеш... Така или иначе, гумите си ги платих с друга кредитна карта, която ми стои само за екстрени ситуации и която по принцип не ползвам въобще, но сега за беля ми се наложи. На бояджията дадох пари на ръка – дължах му от предния път още $150, а и ние така се бяхме разбрали. Само гумените разходи ми дойдоха непредвидени, за които хич не бях подготвен, нито пък настроен да правя. С всичко до тук основните набелязани задачи се изпълниха сравнително успешно. Колата стана чудна - досущ като нова. Моята одисея обаче изобщо не свършва с това, ами продължава да следва развитието си...

След майсторите и преди да отида да си прибера кредитната карта, отидох в друг един магазин, от където обикновено купувам много хубави салами, кренвирши и наденички. Масрафът, който направих там също платих с резервната си кредитна карта, но когато тръгнах да заключвам колата, тогава пък се оказа че шибаната й ключалка на вратата вече не работи. Тя е с централно заключване и изглежда нещо отвътре е заяло - вероятно някое от многобройните лостчета на сложния механизъм. Хайде, сега пък ми се явиха тревоги от ново естество, защото колата спи отвън, паркирам я тук и там най-безпризорно по улиците на града - как ще я оставям и незаключена? А най-големият проблем се очакваше да ми се случи за времето непосредствено след този малък “инцидент” с ключалката - когато пък трябваше да отида за кредитната си карта. Мястото се намира в самия център на столичния Бризбън, там няма места за паркиране и аз винаги когато ходя нататък, обикновено оставям колата в предишния квартал из разни криви и случайни улички, а продължавам пеша към града. При нормален, по-стреснат ход след половин час стигам навсякъде, за където и да съм се запътил. Но този квартал е с много хайдушка слава (разбирай апашка…) и през този един час можеха да се случат хиляди други неприятности с незаключената ми кола. Да не говорим пък, че полицаите като си нямат друга работа и им омръзне да си драпат макарите по цял ден, често за разнообразие се разкарват измежду паркираните коли и проверяват да не би да има някоя оставена отключена. Този акт на недобросъвестност се преследва от закона и се третира като създаване на предпоставки за кражби и злоупотреби, които улесняват потенциалните злосторници. Това пък от своя страна също е наказуемо и отговорност носи единствено собственика на МеПеСе-то, дръзнал да го остави незаключено на произвола на съдбата и насила тикнато в ръцете на крадците. Разбира се аз, в моя деликатен случай поех съответния риск, защото пък в същото време не можех и кредитната си карта да оставя там, където беше. Зарязах колата пред една къща и си плюх на петите.

Като влязох в офиса, ризата ми беше залепнала на гърба, а по невинното ми, измъчено от прекалено много ситуации през деня овално и топчесто личице, се стичаха едри и кални вади от пот (която пък небрежно забърсвах с вътрешната част на ръкавите си, отривайки по този интелигентен и високообразован начин и сополивият си нос…). За щастие отново всичко приключи успешно за нашия отбор и аз благополучно се прибрах в къщи - вече беше 20:00; ебаси кошмарният ден – да бях отишъл на работа, комай по-добре щеше да е...

До края на седмицата нищо особено не се е случвало, освен че говорихме с вас по телефона. Нени беше споменал, че днес ще намине към дома - да го видим колко ще дойде. Ние пък сме канени на рожден ден на сина на наши приятели, та довечера пак ще имаме парти. До тогава обаче трябва купища с домашни дейности да се свършат, за да ми се услади мастичката като заседна на софрата...

Ето и Ванеса вече стана, само че днес мама ще се занимава с нея вместо мен, защото тя не е на работа тези дни. Сега е 08:30 - навън е чуден зимен ден, трябва да е някъде около 10°C, но през деня температурите стигат 22°C-23°C и тогава е много приятно. Значи аз сега излизам да изхвърлям столовете, а като се върна после имам да свързвам ток и лампи на тавана. За след това не си знам програмата, защото дейностите така мощно извират една след друга, че първата която река да подхвана от единия край, повлича след себе си още няколко други и така им се губи отчетността. Пак ще пиша като се отвори възможност.

Вчера ми се обадиха, че другата седмица върху мен ще провеждат някакъв допълнителен тест във връзка с работата, за която кандидатствах. Та и от там ще се чакат резултати, надявам се положителни. А сега наистина свършвам, милички на мама. На Людмилчо в София се обаждахме снощи, но само Галя си беше в къщи. То беше и никакво обедно време, за това не се чухме с него - тя обеща да му предаде нашите поздрави по случай рождения му ден. Май че днес и вуйчо Иван беше роден, лека му пръст; догодина щеше да стане на 80 години...

13.07.2002 – Както вече разбирате по датата, пак е събота - рано сутринта (единственото възможно време за писмените ми размишления…); всичко живо покрай мен все още спи дълбок и здрав сън – за това, предполагам също се досещате. Онова обаче, което съвсем не разбирате и изобщо не усещате е например какъв студ изпитвам в момента. Докато термометъра стигне заветните 23°C-24°C едва по пладне, живакът му тръгва от низините на 2°C-3°C. Това е климатичната обстановка много рано сутрин - точно когато Даниела излиза за работа. Сега часът е 07:00 и вътре в къщи е едва 10°C. Вечер се налага дори да си пускаме печка, за да не се простудим. Имаме едно малко вентилаторно духало, на което преди време му вдъхнах нови сили и живот - сега то ни се отблагодарява като позатопля малко атмосферата около себе си. Иначе ние всички спим на студено. Много рядко отвръщаме въздуха в банята - само докато къпем Ванеса, но за щастие тя не е толкова зиморничава (за разлика от майка си, която е израснала под топлите грижи на “Софжилфонд” и в уюта на столичното централно парно отопление). Предстои да помислим за някаква специална вата, която се слага на тавана под покрива и служи за изолация, но тази дейност не е в най-първите точки на огромният ми и непрекъснато “обогатяващ” се с нови неща за правене списък. Така както е “голо” отгоре, летните горещини буквално ни изпичат под нажежените до болезнено изгаряне керемиди, докато в същото време зимният мраз нахлува по същия начин през покрива и сковава действията ни до точката на замръзване...

Сега, след хладните ми встъпителни мисли, ще се върна на изтеклата вече седмица, за да опиша какво от всичко запланувано стана и какво точно не можа да се случи по редица причини и обстоятелства. След като приключих с “писмената” си част миналата събота, преминах на практически задачи - задачи с повишена трудност и такива с по няколко “неизвестни” и още толкова на брой взаимно изключващи се решения. Естествено, започнах от най-лесните, за които не се изискваше владеенето на специални умения, наличието на много акъл и излишно образование. Нахвърлях въпросните пластмасови столове в ремаркето (всъщност първо ги понатроших малко, за да могат да се сместят по-добре в каручката), хвърлих вършината на съседката отгоре им, вързах купчината с обтегачите и поех към бунището. Там бързо-бързо изсипах товара, защото трябваше да се прибирам по-чевръсто - Даниела щеше да излиза по пазар с малката, а аз бях заел нейната кола, на която има монтиран теглич (моята, подчертавам за пореден път, е спортна и разни селски ремаркета подире си не влача). А пък онуй дребното, както си стои уж кротко-кротко и току извика: “Шопинг, шопинг!” и цялото се залива от щастие, докато сочи към вратата за излизане. Много обича да троши пари и тя като майка си.

Добре, ама аз на връщане от боклуците, за разнообразие в маршрута минах покрай една гаражна разпродажба - точно на нашата улица, само че на отсрещния бряг на езерото (улицата ни всъщност обикаля водата и прави пълен кръг). Там хората правеха някакъв сериозен ремонт в градината си и бяха наизмъкнали сума камъни, дето не им трябват повече. Аз тутакси ги спазарих за $20, че да ги прибера пък за нашия двор. Само се дотъркалях до вкъщи да взема пари, да си махна бижутата от ръцете и пак се върнах при хората. А пък камъните, какво да ви разправям за тях – направо чудни! Повечето от тях бяха огромни канари, а някои и доста тежки. Всъщност в купчината имаше всякакви екземпляри и от всеки калибър. Там на място собственика ми помогна и с две колички полека-лека, напълнихме ремаркето с връх. А то горкото, се смаза яко - най-малко 2 тона материал му метнах на гърба. Даже при хората имаше още камъни, спокойно можех да наслагам и тях отгоре, но пък ме достраша дали самата каросерия ще издържи на напъна - ще вземе да се скърши на две баш по средата на пътя, както се е пречупил навремето “Титаник”, та да стана за резил на цялото село. Закарах един курс камънак до нас, а нашите двенките ме чакат вече излезли на пътя и нервно рият пепелта по двора с крачката си. Малкото като ме зърна, вместо да се израдва че е видяло баща си, взе че пак се провикна: “Шопинг, шопинг!” Ела рекох, аз да ти дам един хубав “шопинг” на теб с камъните, дето едвам съм ги натоварил, че пък и довлякъл почти на гръб до нас (образно казано, както е в приказките за дядо Торбалан). Обаче помогна ми детето най-добре – то ми пренася малките камъчета (Ванеса въобще много помага – не можем да се оплачем, че ни е мързелива момата). През това време ние с Даниела и количката на съседа, успяхме да вкараме стоката в предния двор. Само няколко огромни скални отломъка останаха отпред, защото много тежат – едвам ги изтъркалях от ремаркето на тревата и те там останаха непоклатими.

След първата транспортна серия, отново се върнах при хората за останалите камъни - зер, такава хубава стока оставя ли се бадева, та натоварих още половин доза в каручката. Последният екземпляр обаче остана, защото не можахме да го помръднем. Докато се върнах в къщи и разтоварих втория курс, таман пък и съседите се прибраха - вземам по тревога стария барабар със зет му и се връщаме трети път при онези хора, че да си приберем и последния камък. А пък той сигурно трябва да беше над 300 кг, защото 4 човека едвам успяхме да го повдигнем. Та с едно старо одеяло отдолу, сгънато в два ката, за да не се раздере от тежестта, всеки внимателно хванал по едно кьоше, бавно и внимателно го примъкнахме до ремаркето. После дружно го качихме през канатите и по същия примитивен начин го разтоварихме после у нас. Така тази дейност се приключи повече от успешно и прекалено доволно – пред нас имаше почти цял самосвал с камъни и канари, с които обикновено строят язовирните стени и речни бентове…

Добре ама докато се разиграваха тези наши жизнерадостни танци, ситни стъпки и хаотични движения, то стана обяд - времето тук просто лети и нищо не може да го върне назад. След всичко свършено до момента и докато си поемах солука, взех че нарязах останалите клони и дръвчета на малки съчки за барбекюто - даже и за днес имам занимания със същата дейност, защото съседката отдолу гътна още едно голямо дърво и го махна от двора си. Сега съм зареден откъм горивен материал за дълго време напред – ако имам котел, мога да отворя ТЕЦ и да се топлим без пари. Вероятно и ние ще отрежем едно-две дървета, корените на които правят много големи пакости на подземната канализация. Цялата бетонна основа на постройката могат да надигнат; пукат тръбите на мръсния канал, влизат вътре и там продължават да растат, защото намират благодатна среда за развитие: тор, вода, топлина – абсолютно всички парникови условия. Тези дървета (от семейството на фикусите…) са страшна напаст - не знам само поначало, за чий курец са ги садили около и в близост до къщите, та сега ние да им берем гайлето и да се чудим как да ги морим...

Като приключих напълно с външната си дейност, действието се прехвърли вътре в стаята. Токове, лампи, контакти, теглене на проводници, пробиване на дупки и пр. - всичко стана много добре; аз бях доволен от деня и най-вече от себе си. Междувременно (пак докато си почивах…) стана време за аперитива - окъпах се, избръснах се, премених се в чисти дрешки, че бях замязал на кюмюрджия и отидохме на рождения ден. Излишно е да подсказвам на четеца, че там тържествата също продължиха до изкукуригването на първите петли – почти посрещнахме изгрева на слънцето.

В неделя спах кажи-речи до обяд, а после се занимавах с една сензорна лампа за отвън. Като се прибира човек в тъмното и мине покрай нея, последната светва автоматично – силата на светлината е напълно достатъчна да види бравата и да си отключи вратата. Уж всичко работеше добре по време на сухите тренировки. Като я закачих обаче на определеното й място, свързах я по всички правила на Електротехниката – за беда на края се оказа, че лампата не ще да свети. А пък с нея загубих почти целият си следобед във връткане, пробиване на дупки, прекарване на жици и допълнителен ключ, гипсиране на дюбели в тухлите и какво ли не. Сега тази ще я изхвърля, защото и тя ми е трофейна (от намерените покрай боклуците…), а пък ще отида да купя една нова от магазина и ще се оправи работата.

Моят малък Неничко щеше да идва при нас миналата събота и неделя – не дойде. Добре че поне вие не се вързахте в къщи да го чакате, уж да ви се обади по телефона. Кой го знае кога пак ще има такава възможност. Ние обаче успяхме да осъществим връзка, поприказвахме си и след като чувам, че сте относително добре - спокоен съм и аз за вас. Всички останали въпроси можем да дискутираме в писмата. Зарадвах се, че сте получили колета с шоколада – нали разбрахте, че изпращането му беше почти една малка епопея; аз пак ще ви изпратя такъв, щом толкова много ви харесва вкуса му.

Миналата седмица получихме писмо № 116. В него има много подчертани въпроси за допълнително събеседване, но в момента времето ми много накъся, защото ще излизам. Разглеждането на поставените въпросителни знаци и получаването на съответните им отговори ще оставя за по-благоприятни времена, надявам се в най-близкото бъдеще. Сега ще закарам колата да й проверят предницата, амортисьорите и т.н. – тук има специализирани сервизи само за ходовата част. После нещо трябва да купувам (лампата може би) и аз изляза ли веднъж, ще се прибера чак по обяд. След това пък всичко което ще купя, трябва да го монтирам, да го свържа и... “така до края на света”...

Даниела днес не е дежурна. Тя започна работа на друго място, но ще оставя описанието на този факт за следващия път, когато ще има малко повече яснота около нейния случай. Общо взето в най-активни занимания приключиха почивните дни. В понеделник закарах колата в един сервиз, за да й оправят ключалката. Онези само я намазали с масло и тя тръгнала, но това не им попречи да ме одерат с $66 за услугата. Аз също я мазах отвред - отварях я, гледах, бутах напосоки, но явно не съм й налучкал правилното място; не можах да й напипам “G”-точката, дето се вика по научному. По-важното е, че сега мога да си оставям колата навсякъде и да я заключвам надеждно, защото по-рано това не можеше и последната спеше навън отключена...

Онази вечер искахме да гледаме една касетка на видеото. Посягам към него – мъртвило, онемяло отвсякъде. Мислех, че е изгоряло бушончето. Отварям всичко на парчета, вадя захранващия блок – причината не беше обаче в шибания бушон. Намерих една студена спойка и я презапоих, но онова пак не се оправи. Само до тук ми стигнаха знанията и уменията по зададената тема - колкото за 3+. Тогава чак се консултирах с Цецо по телефона - той нали има “магистърска” степен в тази област. Препоръча ми да сменя всички електролитни кондензатори по платката. Аз този номер съм го прилагал на други видеомагнетофони и действително методът е много успешен. Но тоя блок сега е занитен и капсулован, та изобщо не мога да стигна до тези кондензатори. А пък и най-основната причина е, че не ми се занимава – взех да не довиждам вече дребните елементи чак толкова добре. Успокоих се като ми каза Цецо, че той имал такива блокове на склад. Макар и не нови, поне един от тях ще ми свърши работа. Днес ще му се обадя пак с молба да ми изпрати такъв захранващ блок по пощата.

Та, ето какво беше положението около нас през изтеклите няколко дена. На работа съм добре - имам достатъчна дейност барем за още една седмица, а после не знам. Междувременно ме търсят и от други места - след ден-два ще ходя на един тест за интелигентност, от където очаквам да излязат положителни резултати - много скоро ще зная с точност какво ще стане и от тази работа. Започна ми и курса в четвъртъчните вечери – до сега бяхме във ваканция. На мен ми трябва практика обаче, а такава нямам за сега. В къщи ми е невъзможно да се упражнявам, след 9-10 часа ежедневна работа пред екрана на компютъра - заболяват ме очите. Може да пипна нещо дребно в почивните дни, но не си давам големи надежди.

Миналата неделя имах да приключвам финансовата година. Скоро ще трябва да ходя при данъчен специалист, за да оправяме балансите. Утре сигурно пак ще се занимавам на компютъра, с което ще започне осчетоводяването за новата финансова година, която пък влезе в действие на 01 Юли. Абе, дейности има колкото щеш, само дето времето не ми достига да свърша всичко. А сега вече наистина излизам - написах се; писна ми...

14.07.2002 – Неделя, някъде по пладне. Намерих малко промеждутък от време само за няколко реда, та рекох да седна за миг. Всъщност, аз не съм и ставал де, но думата му е такава. Не знам още от къде да започвам с предстоящите задачи за деня, та се улових за най-лесното.

Вчера, след като приключих с писменото изложение на тъпите си мисли, метнах се на магарешката си каручка (пардон, колата имах предвид…) и излязох. Първо отидох до сервиза, за да й проверят ходовата част. Оказаха се доста неща, които имаха нужда от подмяна и ремонт на обща стойност от близо $1000. Всъщност механиците вчера само дадоха техните препоръки за дейностите, които трябва да се извършат по колата, за да възстановят първоначалния заводски стадий на всички носачи, износени втулки и федерации. Аз напълно се съгласих с мъдрите им съвети, само дето не можах много адекватно да приема крайната сума на масрафа, който би ми струвал това тяхно “удоволствие”. Е, вероятно полека-лека занапред във времето ще трябва да помисля за всички засегнати проблеми, защото все пак не може и така да се кара. Задните амортисьори са изтекли и нямат никакво пружинно действие, освен участта си на неми свидели по дупките на пътя. Почти всичките втулки са разбити по предницата и отчасти в задните носачи – зер, това са 200,000 км; от камък да бяха, пак щяха да се износят. Разбира се това са само основните невралгични точки - има още редица други дребни и средни кусури, които оформят общия размер на “глобата”. А предницата си е башка – тя пък изобщо не е в час и геометрията й е най-слабия предмет. Този проблем също трябва да се решава своевременно, защото много интензивно почна да ми яде гумите, а една струва близо $200 – не мога й насмогна да ги сменям толкова често...

След като майсторите ме обляха със студения си душ за евентуалния ремонт на колата и най-вече колко ще ми струва цялата тази нейна “подмладяваща” козметична процедура, от там отидох по пазар. Купих месо за мелене, купих нова лампа и т.н. Прибрах се в къщи и се залових с домакинството. Даниела беше излязла с детето по други нейни задачи. Аз замесих една крехка каймица за кебапчета - викам си: я да се наплюскаме само ние, както сме си сами довечера; до насита. Добре ама това не стана баш така, защото пък гости ни дойдоха изневиделица. Опекох и чушки, че като се почнаха едни мощни шопски салати, полети обилно с мастички (две-три, че и повечко дори…); хайде на края сервирах и печивото, та пак се осрахме и освинихме както обикновено. На нашите гости малчуганът им заспа на дивана, та само го пренесохме в другата стая и той откара там до сутринта. Напред им пържих филии за закуска – нека се наядат двамата с Ванеса, че тогава ще видя какво да ги правя и къде да ги водя по разходки. Дани пък в 06:00 я повикаха на работа и така, както вече разбрахте - стана обяд вече...

Ванеса продължава да си играе около мен, а ние току що се върнахме, след като напред ходихме да върнем детето на пияните му родители, които го оставиха да спи снощи у нас. Вчера следобед пак се занимах с лампата пред входа. Оказа се, че докато съм я монтирал на стената, единият проводник се разкачил вътре и за това не работеше. Оправих я разбира се, обаче пак нещо не ми харесва светенето й и днес вече ще я сменям с новата, която пък купих вчера. Намирам се на работа и аз – всяко нещо го правя по няколко пъти, докато получа желания резултат; нали нищо не ми става от първия раз (освен само едно – “онова”…). Снощи се занимах и малко на компютъра, като днес продължавам. Напред валя и дъжд – отдавна не беше капвало, но сега земята хубаво подгизна. Това значи, е всичко до този момент.

А сега ще отговоря на подчертаните въпроси от последното ви писмо - тъкмо ще го прочета още веднъж. Майка много живо се интересува дали Ванеса се нааква още в гащите: да майчице свята, детенцето ни се насира с най-пълна сила и аромат! Казва че има áко, само че чак когато си свърши работата в пелените. Дани я учи непрекъснато да дава някакви признаци или сигнали като й дойде зора, но онова дребното все още не отбира от поучителни приказки и майчини препоръки. А иначе ходи и най-старателно си проверява куклите - дали пък те не са се насрали случайно. Абе, бебешка му работа – ще се нааква още малко, па ще дойде ред и да спре; не вярвам да се посира и в час, един ден като започне училище...

Следва въпроса за езерото, за нивото му и дали го чистят. С този гьол историята е много интересна. Тук до неотдавна е минавала някаква бара. Преди 10 години идват архитектите и почват да ровят с багери и булдозери от вътрешната й част навън и да заравнят терена, за да се образува площта, върху която впоследствие да построят къщите. По този начин в средата на махалата се образува един изкуствен и огромен трап, който вече се оформя като въпросното езеро. Изливат бетонна стена по периферията му, за да затворят водата; после в долния край вдигат малък бент, с който заприщват малката рекичка, правят съответния преливник и го свързват с разни други водни канали към морето. И действително всичко това е било успешно съгласно инженерните планове в продължение на първите няколко години. Езерото обаче впоследствие жабунясало, спряло да се оттича, появили се комарите – въобще настанал някакъв ужас (сладководните затворени водоеми нямат същата слава на солените аналози под формата на морета и океани). Добре ама една година идва “кралският” прилив от океана (т.нар. “king tide”), който е много по-масивен, мощен и дори унищожителен спрямо ежедневните приливи, които идват и си отиват периодично на 6 часа. Морската вода нахлува обратно през тръбите и влиза в езерото, като същевременно изпъжда сладката; обема се зарежда със солена вода, като с нея идва и рибата. Такива кралски приливи има само по веднъж в годината - единствено тогава нивото на езерото помръдва нагоре с някакви си 15-20 см, но иначе при нормалните приливи и отливи нищо не се забелязва.

Така от допуснатата грешка на архитектите се създава това уникално езеро баш по средата на дворовете. В сегашният си вече вид то има кристално чиста вода, не жабунясва и не позеленява, понеже водата му е солена – а пък за всички нас, които живеем покрай него е един истински рай. Къпем се, плуваме вътре – очевидци разправят, че по средата било дълбоко около 15 м. Почти всеки си има някаква малка лодка за гребане, защото употребата на моторни плавателни съдове не е разрешена.

Въобще, с тази локва ударихме все едно шестица от Тото-то. Имотите наоколо постоянно си вдигат цените - особено на тези, които са баш на водата. Е, вярно е, че и малко комари се въдят наоколо, но те са си навсякъде – нали отвред сме заобиколени с води и канали; предполагам, че това е заради морето. Освен това покрай солената вода тази напаст е малко по-пасивна, отколкото покрай сладководните езера и блата. В Бризбън като че ли не бяха толкова много тези гадни комари, но въобще не е така страшно положението (както в един Ямбол например или в който и да е полски град през лятото). Сега тези насекоми са се изпокрили и навред е чисто от присъствието им - просто защото е студено, но през летните горещини ще се появят пак. А иначе да пръскат с някакви отрови против тях - не знам и не съм чувал. Една вечер стана на дума със съседите, че у нас на времето пръскаха с ДДТ против комарите. И тук по-рано май че са правени подобни опити, но са били тотално отхвърлени, защото това било много силна и опасна отрова - изключително вредна за човека, а не само за самите комари. А помните преди години във Велинград каква мъгла беше от това ДДТ и как миришеше вечер? От там са се запазили детските ми спомени, но сигурно са го употребявали и на други места – тровеха ни отвсякъде и на всяка крачка тези мръсни комунистически изедници! Аз като споменах на съседите за тези нашенски периодични пръскания по градове и села, на тях им се изправиха косите - как е възможно, викат, да се използва този толкова отровен химикал за такава “благородна” цел?! Но такова беше управлението тогава, такива бяха времената, а пък хората бяха наплашени, страхуваха се от всичко и за това си мълчаха...

Аз още по телефона казах на майка, че сме получили абсолютно всички писма до № 116 включително, както и въпросното № 113. Сега искам да кажа няколко думи и за тези прословути семена на скъпата ми и свята майчица – при нас нищо не може да вирее, защото живеем буквално на пясъка: земя по смисъла на плодородна почва тук няма. По-скоро насипът, върху който са построени колибите се състои от пепел, боклуци и силно наситена със сол тиня, вместо да съдържа необходимите полезни минерали, поддържащи растежа и живота на растенията. В пръстта се хващат разни непретенциозни цветя и предимно множество бурени, но до там спира всичко. А пък и аз не ще седна да садя домати, след като в магазина са ми без пари. Още повече, че сега дворовете ни са разорани и издълбани като лунен пейзаж – първом тях трябва да оправим, пък тогаз ще мислим за посеви и селско стопанство. Аз по-скоро едно-две прасета ми се отглеждат долу в задния двор, току до езерото; барабар с няколко кокошчици, че да ни носят яйца. Обаче ние както всичко си изяждаме и никаква манджа не изхвърляме – амчи животните ни ще умрат от глад, бре...

Бях прекъснал за малко потока си от овчи мисли, докато се нахраним с Ванеса, да й измия посрания задник и да я турнясвам в кревата да спи. След малко ще отида да се занимавам със станалата вече историческа външна лампа – доста трудодни и човекочасове хвърлих подире й, но мисля че това ще е за последно (надявам се). Докато втасам с този домашен “проект” и Дани ще си дойде от работа. Тя сигурно ще полегне малко, че нощес спането й дойде недостатъчно – през това време аз ще се занимавам на компютъра и ще се радвам на тишината. Гледам че времето навън се оправи и пак напече слънцето - сутринта беше едно мрачно такова, не ставаше за нищо…

Онзи ден (не знам нито кога, нито пък как) забелязах, че пак съм си счупил стъклото на часовника. Един добър часовникар в Габрово лани ми го смени само за 10 лв., а тук кожодерите ми искат $50 (50 цирея на гъзовете им да излязат, дано!). Сигурно ще ви го изпратя с тази пратка, с молба към същия човек отново да ми го поправи, а вие с някой следващ колет ще ми го върнете обратно. Това е една неясна идея за сега – междувременно аз може да си купя нов, а този часовник пак да ви го изпратя, само че еднопосочно; без да ми го връщате – нека да го носи татко или пък го дайте на някой да му се радва. Не съм решил още как да постъпя, защото в главата ми се въртят купища други неща – шибания ми часовник е моята най-последна грижа. Освен това той си върви прекрасно - стъклото му макар и натрошено цялото, все още си е на мястото и аз го нося така. Само че не изглежда много престижно - коз-коджа ми ти Директор на фирма, а да носи потрошен часовник като някой портиер на фабрика или прислужник в начално училище...

Почвам вече да се разубеждавам от търсене на постоянна работа, защото така ще загубя много пари - не ми е финансово изгодно. Когато действам чрез фирмата си мога да обявявам разходи пред данъчните служби, а като редовен служител самият аз плащам такси и данъци. Ще видим как ще се развият събитията другата седмица, вие не се тревожете за това. Аз постоянно изпращам молби за работа тук и там, много хора ми се обаждат – абе колелото се е завъртяло вече. Постоянната работа е за некадърниците, които не смеят да останат, разчитайки само на себе си – такива треперят денонощно да не би да ги съкратят с някоя поредна чистка на ненужен и паразитен персонал. За сега добре съм я подкарал - да видим до кога ще е все така.

Хайде, местя се вече на другия обект (лампите) – стига съм ви заливал с ненужната си информация, която и без друго не би била интересна и вълнуваща за никой. Обаче предупреждавам от сега, че другата седмица пак ще има да пиша за много неща – а пък ако ги намирате за скучни, просто не четете за тях...

18.07.2002 - Вторник, необичайно е това ми включване по икиндия. Пия си аперитива ей тука на тезгяха, докато Дани къпе малката и я слага да спи. Аз я нахраних с бъркани пресни яйца. Една съседка ни ги донесе снощи. А пък между другото рекох да драсна още някой обогатяващ ред, защото софиянката много скоро ще ме подгони да изпращаме колета в най-къс срок, че да пристигне за рождения ден на татко. По мои предварителни пресмятания това физически няма как да случи предвид накъсялото време до 01 Август, но каквото - такова. Ние снощи се чухме по телефона с татко и си поприказвахме малко. Но нали времето ни е все кратко погледнато откъм финансовият му ъгъл, та за това не можахме да си кажем и кой знае колко много приказки (дали ще дойде ден, в който като почнем да си говорим сутринта и ще свършим чак на следващата вечер – аман от това съобразяване с цените на телефонните разговори). Както и да е - остатъка от информацията ще получавате в настоящата им писмена форма, във вид на “докладни записки”, както нарича подробните ми описания моята шопска възлюбена. Тя пече мусака по вечеря; хляб омесила също в машината – зер, днес не е била на работа и се е вихрила из кухнята. Викали я обаче - и за сутрешна, и за следобедна смяна, но тя си имала други неща да върши и любезно им отклонила поканата.

От наскоро изтеклите съботно-неделни почивни дни нямам особени отзиви. Приключих успешно светлинния въпрос пред входа на къщата и нарязах сума кубици дърва с една тъпа пелка на съседа, които съседката ми предостави за лично ползване. Тя отсече няколко дървета в нейната градина, аз пък им окастрих клоните и сега си имам обилен запас за скарата. Той се стопява обаче сравнително бързо, защото аз горя много интензивно – за кило чушки да опека, половин кубик дърва изгарям. Но тук няма пестене на материала – ако не друго, поне дървя бол в тая държава! Ние също ще трябва да отсечем някои от нашите дървета, защото клоните и най-вече корените им правят големи бели. Освен това съм решил да изградя от тухли един истински оджак - със скара, с комин и т.н., но на кой цар на времето ще е, не се знае. Толкова много неща има да се правят и така силно искам те да станат изведнъж като с магическа пръчка, обаче всичко върви изключително мудно. Вярно е, че много направихме до сега, но пък и желанията ни са неограничени - някои дори граничат с безумието. Но за по-лесно те минават в графата “неосъществени мечти” и така поне за тях нямаме тревоги...

Сега ще отивам да правя заливката на мусаката и комай ще приключвам на тоя етап... А, не бе – я гледай колко бързо обърках всичко и оставих на “професора” да се занимава. Туй било малко, онуй било много, трето пък изобщо не се слагало! Хайде, рекох, тегли хомота и си заливай сама мусаката! - тя ще ми каже на мен как се готви; че нали съм ял аз в стола на “Електроника”-та, прекрасно помня колко вкусна им беше заливката, барем два пръста дебела. Акъл не ща аз – пари ми дай… Е, нищо де - шегувам се, понятно е; майтап да става. Много скоро всичко ще бъде готово и сядаме да вечеряме, официално вече. До сега беше подхапване на крак, бъркане и топене на залъци в чинийката с яйцата на Ванеса - клъц от тук, клъц от там, ама най-после и ние се нареждаме на софрата. Хайде лека нощ, милички на мама...

Ами, няма край, бре? - сетих се дето вчера татко спомена, че леля Краси получила удар. Какъв зор видя тази толкова добра жена, че го закъса така със здравето? Като казах на Дани, тя веднага се спомни за нея – нали се познават още от най-първото й идване в България и по-специално в Габрово. Дано да се оправи, милата – никой не заслужава такава жестока участ и съдба! Сега вече наистина свършвам - не че съм се изчерпал откъм празни мисли, ами просто естествените ми човешки потребности ме зоват много напористо вече (като обилно навечерване, посещения на клозети, бани, вани и т.н.). Та, лека ви нощ, значи!...

21.07.2002 – Това ми включване е от неделната вечер. Ама като казвам “вечер”, значи си е баш така. Още 21:30 няма съвсем, но след малко си лягаме, защото доста се изморихме тези дни. Служебната работна седмица приключи много ударно. Имах нещо да изкарвам, та зора беше неописуем. Утре всичко това продължава със същия бесен ритъм. В четвъртък имахме контролно упражнение на курса, който карам в момента и аз се справих доста успешно (неочаквано дори). Така приключи официалната трудова седмица. Дойдоха уж “почивните” дни. Тях ги бях посветил предварително на колата, но времето ми се запълни и от други, съвсем странични дейности.

Още рано сутринта в събота излязох пред гаража и се залових да демонтирам задните амортисьори на моята кола. Добре, ама то всичко беше така направено от полуграмотните и тъпи японци, че пружината и самия амортисьор представлява една цяла сборка. Имах благочестивите намерения да издърмуша и сваля пружините, а пък да дам за ремонт само хидравличната част. Подобен ремонт съм провеждал много успешно със задните федерации на мотора – мислех си, че и сега можех да го приложа като спасително решение, изискващо минимални парични разходи. Разкачих едно-друго и цялата тази част ми се изтърси в краката, но покрай нея изпопадаха и куп други неща, между които носача на колелото, самото колело, разни допълнителни скоби, спирачки, дискове, накладки и прочие карантия. Едвам събрах после всичко обратно по местата си и оставих официалния ремонт да го извърши някой по-учен и професионален майстор, а не лаик като моя милост – аз нямам много добри условия за тясно специализирани сервизни мероприятия, освен за помпане на гуми с крачната помпа на комшията (защото аз не разполагам с такава вещ в инструментариума си)...

Като приключих изключително неуспешно с тази несвойствена за мен дейност, трябваше по някакъв начин да потисна разочарованието от своята собствена некадърност и пак се улових у бичкията (за нея поне много акъл не се изисква). Рекох да понарежа някое и друго дръвче за огнището - ей така, докато си почивам и изчаквам да ми попие потта в камизолката. После разбутах разните багажи из гаража – от хилядите, повечето ненужни вещи, коя намери своето окончателно място по рафтовете, коя пък пое директно към боклука. В същото време съседа имаше да поправя нещо по отводнителната инсталация на неговата колиба, та аз и на него се засилих да помогна. Туй да бутна, онуй да оправя – времето си лети и неусетно взе да се смрачава (ама къси ги правят тези дни, пусти опустели – докато се обърна и слънцето се скрило). За вечерта бяхме канени на гости - окъпах се светкавично и отидохме. Е, преди това писах едни документи на компютъра, но това пък беше хептен между другото - просто докато си поемам дъх и се местя от единия обект на другия...

На моабета падна голямо веселие (абе ние се оказахме големи веселяци – за работа не ни търси много, обаче веселата част много ни се отдава). То бяха танци, песни, маски, дегизировки – въобще, получи се един смешен карнавал в най-остра форма. Оставихме колата там - за наш и всеобщ късмет други хора ни докараха до вкъщи (много предвидливо, защото бяхме напити “как русские мужики пьют на зарплата”. Направихме и няколко снимки с фотоапарата. Тези дни Дани ще ги занесе във фотографското ателие и ще ви изпратим пресен нагледен материал. Бяхме се събрали цялата компания в най-пълен и разширен състав. Ванеса си игра много с другите деца, танцува и вилня до някое време с нас и на края аз я приспах в спалнята на хората. После я взехме увита с едно палто и така си дойдохме посред нощ.

Днес денят не беше по-различен от вчерашния. Първо изчистих колата отвътре. Беше се събрал едногодишен боклук, който усърдно изкарах от всяко едно възможно кътче – по пода на купето, от багажника и т.н. Стигнах дори до там, че щях и да я мия даже отвън. За целта извадих едни маркучи, понадих ги да стигнат до отпред, но съседите ми казаха, че вода можело да се ползва и пролива едва чак след 16:00 – имало някакъв режим, защото язовира ни бил полупразен. И тук стават такива работи, както виждате. Зарадвах се все пак, защото имах обективна причина и така измиването на колата отпадна. Ще чакам пак да дойде дъжда – каквото той поръси отгоре, стига й.

С моторния трион съседа ми наряза най-дебелите трупи от дърветата, аз пък ги подредих в един бидон - да са ми готови за оджака. След това отидохме да си приберем колата, от мястото където я бяхме оставили нощес. Върнахме се и пак с негова помощ и съдействие веднага се заловихме да заваряваме оградата – бяха ни останали съвсем кратки довършителни операции на дълго отлагани преди това дейности. След всичко свършено по двора се прибрахме окончателно в къщи. Аз само се изкъпах и пак седнах на компютъра. Имаше да се правят едни пресмятания за данъците и таксите. Преди малко и тази работа свърших, вечеряхме - сега полагам заключителните си редове и лягаме, че утрешния ден отново започва още в тъмните зори, преди да се е подало оскъдното зимно слънце…

Утре от 08:30 съм на едно интервю за работа. Онзи ден ходих пък на друго – очаквам резултати и от трето. Въобще, както виждате - празно няма. Тази вечер през Интернета напусках още няколко молби за други работни позиции. Не знам до кога ще ме държат на тази работа и длъжността, която изпълнявам в момента – независимо от всичко, аз постоянно се ослушвам и за нещо друго, пък каквото стане. Хайде лека нощ, защото ми се затварят очите...

28.07.2002 – Неделя, по ракиено време. Малко е необичаен часът, в който се включвам само с няколко реда, но пък много обилната ми заетост стана причина за този мой позакъснял репортаж.

Първо с две три-думи ще разкажа за изтеклата седмица – ами, нямаше нищо особено, освен работа, тичане по задачи и дейности от всякакъв род. Най-интересното и вълнуващо от всичко друго беше пристигането на вашият колет с писмото в сряда - ние страшно много му се зарадвахме. Чашчиците отново заеха мястото си в шкафа и от там вече ще се вадят само на “свят” ден (за ежедневните ми вечерни запои през делничните дни ще ползвам пластмасови чаши за еднократна употреба, които и без друго събират повече “течност”, а новите ще си ги вардя за петъчните или най-много и съботните вечеринки). Получихме всичко в пълен състав, за което горещо благодарим. Тези прословути семена (изпращането на които и особено получаването им в Австралия е изключително забранено, до степен на подсъдност…) аз не знам кога и дали изобщо ще влязат в “браздите” на нашия харман - но нека да ги имаме за сега, пък ще видим по-нататък какво ще правим с тях. Същата вечер имахме едни инцидентни гости по средата на седмицата и мастичката ни дойде буквално като “епеци на гюлбара” – отчетохме мероприятието в дружеска и приятелска атмосфера.

В петък водих колата на ремонт – задните амортисьори бяха изтекли, та ми ги ремонтираха. Нови оригинални за тази марка и модел струват по $438 единият, а така “регенерат” поминах само с $82.50 на парче. Рано сутринта оставих колата в сервиза и от там до работата продължих с влака. Вечерта пък по обратния ред ходих да си я взема готова.

В събота пак станах в ранните и тъмни зори, за да се заема с изкопните мероприятия по двора. Трябваше да подготвя терена за съседа, който през деня щеше да ми свърже отводните тръби. Ходих до магазина, та купих частите – колена, редуцири и т.н.; той ми беше дал списък с материалите, които ни бяха необходими. После свършихме и основната работа, а пък аз, за да не губя набраната сила и инерция продължих с други довършителни дейности - действам на няколко обекта едновременно, като знатната тъкачка-многомашинничка, работеща по Стахановския метод или по почина на Николай Злобин. Правя едно нещо и докато си почивам се местя пък на друго - голяма работа отвъртях (като лунатик). Към края на деня стъкнах джамала, защото междувременно вече беше настъпил и здрача. Даниела беше приготвила разни печива и няколко чушки за салатата. Така денят ми приключи много успешно с приятно опиване за отпускане на нервните възли и окончания. Легнах и спах като данак...

Днес на ранина отидох на битака, че с тази моя ангажираност отдавна не бях ходил в тази посока. От там довлякох още съкровища, които ще попълнят празнините на онези, които вече изхвърлих онзи ден. Измежду всичко, което домъкнах има и едни лампи/фенери, много оригинални (пак допълнителни осветления ще инсталирам тук-там - все ми е малко светлината на мен...). Тях пък ще ги монтирам на входната врата, но за сега ще си чакат реда в гаража. Върнах се у нас, пих една гола чорба и хайде, отново на двора. Имам да махам един огромен дънер на отсечено вече дърво, та си го чекам по малко от единия край. Като се чудя какво да правя и отивам да блъскам с търнокопа – полека-лека ще го направя на трески, защото ако трябва да ровя пръстта под него и да го измъквам цял, ще зейне дупка колкото кладенец отдолу.

По-късно през деня със съседа направихме и втората (последна) връзка на тръбите и вече канализацията е готова за окончателно зариване в земята. Той си отиде, а аз продължих със страничната порта, която имам намерения да слагам между оградата на другата съседка и нашата къща. И там пробивах дупки, та се рових пак като къртица, та какво ли не беше. Добре че имам едни стари гащи и блуза, с които правя абсолютно всичко: дълбая изкопи, лягам в пясъка, въргалям се в калта – въобще това е чудно! Не пазя изобщо нито дрешките си чисти, нито пък самият себе си. Вечерта събличам дрипите и парцалите отвън и така гол се придвижвам до банята (де тоз късмет да ме види от някъде съседката, че да й се прииска нещо “младо” – дано само не ме сколаса съседа пък отзад, че тогаз ще настъпи вече голям срам за нацията…). Отново работихме до здрач - Даниела поразчисти района от падналите листа, клони и напред се прибрахме. В момента варим боб с наденица (ще караме на постно известно време…), понеже блажното (пържолите…) си го изядохме през миналите дни и никой не е пазарувал и зареждал с прясна стока. След малко се местя на компютъра, че пак да изпратя някоя и друга молба за работа.

Онази вечер (в петък) писах кратко съобщение до Албенчето, да ви предаде че сме получили колета. По телефона ще се обадим чак за рождения ден на татко. Още не сме му изпратили нищо, но какъвто и да е подаръкът му, май че той ще си го получи със стара дата. Няма сега на тоз хал кой да се занимава с колети и пратки. Ето, и писмото ми даже остана за другата седмица.

Изкарахме филма от фотоапарата – снимките са ужасни, бледи и грозни; абе, с една дума: нищо не става от тях. Аз обвинявам филма, че май беше доста стар и отдавна ми се въргаляше из чекмеджетата, но може и в лабораторията да са объркали нещо – ще ходя да ги питам и да се разправям.

Работата ми се очертава да продължи поне за още някой и друг месец, но ще видим какво ще стане междувременно. Аз утре пак съм на едно интервю, в сряда пък на друго ще ходя. Постоянно слухтя като глуха кучка, уж нещо да се отвори – барем малко по-високо платено, ако не нищо друго. От няколкото места, където бях на интервютата си преди време, никое не задоволи очакванията и надеждите ми. Получих възпитаните им откази от всичките. Сега имам още една-две позиции, от където подхранвам надеждите си и разчитам на някакъв положителен резултат, но дори и това е вече под съмнение...

Получихме радостното съобщение от Тони, че баба ти Рейчъл е вече с австралийска виза и с дядо Митко ще дойдат веднага, когато ние от тук решим кога е най-подходящият за това момент (слава тебе Отче наш – барем една позитивна новина всред купищата от негативна енергия, които ни заобикалят и натискат отгоре). Може би да е дори по Коледа, но ще оставя този въпрос да го движи Дани - да си прецени и реши тя сама най-добре.

Сашко пристига с някаква банда негови авери на 20 Август и ще останат в Gold Coast за една седмица. Ванеса е добре - ходи на детската градина, играе и расте като цвете, сякаш го поливаме с лейката. Приказва вече много (прекалено, бих добавил…) – де на български, де на английски, а най-често смесено на двата езика. Моят малък Неничко не се е обаждал вече три-четири седмици. Аз също не го търся - да го видим кога най-после ще се сети, че освен всичко друго има и баща... Много страдам, много ми е мъчно за него, но и повече не мога да се боря. По-рано все аз го търсех, постоянно го питах къде е, какво прави, с кого се събира и т.н. Извърна се насреща ми, че повече не искал да го питам за подобни неща. Е, добре – съгласих се, нима имах друг избор? Заяви ми още, че първо трябвало да приема приятелката му, едва ли не като неразделна част от семейството ни, за да можем изобщо да се виждаме с него и да бъдем поне от време на време заедно; и т.н. и т.н. - хиляди изисквания, капризи, строги ноти, гневни предупреждения и ултиматуми. Малкият посерко (който се мисли вече за достатъчно пораснал мъж…) ми поставя какви ли не негови условия, а аз, видите ли - едва ли не трябва да си “откупвам” отношението му към мен. Ако забелязвате, аз тук дори не използвам думата “уважение”, защото такова просто липсва - да не говорим за някакви вътрешни чувства на обич. Но пък щом той така е решил и след като майка му го поощрява и насърчава за това – ами пък майната му, нека така да бъде...

С това мрачно и тъжно обобщение приключвам редовете си, защото сега ще вечеряме, след което аз имам малко работа да си свърша на компютъра. Ванеса току що се наяде с боб и веднага започна да пърди (ама досущ на мене мяза туй дете). Учим я вече доста интензивно и настойчиво да ходи на клозета или да сяда на гърнето. Повечето от опитите ни с майка й за нея са една безкрайна игра обаче, защото особени резултати и успехи в това направление все още нямаме налице.

03.08.2002 - Събота, този път по кафяно време - ама сутрешно и много ранно. Станал съм ей тука нá, с много борбени намерения и авангардни амбиции за приключване на разни започнати и зарязани по средата обекти. Проблемът е единствено там, че независимо дали завърша старите или не, новите на тяхно място изникват така ненадейно и неочаквано, че от цялата работа отстрани не се забелязва абсолютно никакъв прогрес; все едно че тъпча на едно и също място в калта и колкото по-усърдно и старателно се движа, толкова по-надълбоко затъвам в тинята. Ето ви най-пресният пример: Даниела се оплака, че нещо спирачките й на колата не спирали, стържели на желязо и аз предполагам, че накладките са вече за смяна. Така този проблем избута всички останали встрани и назад - докато не се реши, няма да се занимавам с други.

Седмицата в службата мина малко по-спокойно този път - не че не съм имал работа, ами просто сега задачите бяха олекотени и умерени, за разлика от предишните; т.е. нямаше излишни “пожари” в отдела. В четвъртъците редовно ходя на вечерния си курс и обикновено към 21:30-21:45 вече съм се прибрал в къщи. Точно такъв ден беше и 01 Август – рождения ден на скъпият ни и обичен татко. Независимо че във въпросната вечер старта му беше даден малко късничко като начален час, но пък го почетохме по най-уважителен и достоен начин. Верчето беше у нас на гости с малкия пъпеш - Даниела пък през това време опекла едно месо с картофи във фурната и таман ме чакаха да се прибера, че да отпочваме скромното ни празненство. Да си жив и здрав още един път, скъпи татко наш! Много те обичаме и много ни липсваш, така да знаеш! Независимо че ние се чухме по телефона и си поднесохме пожеланията баш на деня, сега аз тук ги повтарям официално в писмената им форма. Радваме се, че сте добре и че живота ви е попълнен с най-различни дейности и забавления. Дано да сте изкарали приятно вечерта - Албенчето ще ми разкаже утре по Интернета като се засечем на линия. Така или иначе пак ще имам работа на компютъра и ще вися там цяла вечер - нали месеца ще приключвам, ще осчетоводявам приходи-разходи; пак разни молби за работа ще напускам, че от тези до сега май нищо няма да излезе (както всъщност се очакваше, но не ми се искаше да е така)...

Довечера пък съседите ни ще идват на гости, за да отчетем завършената каналджийска и гиризчийска дейност. Ще печем скари, ще има мощни салати и множество мезета, придружени с обилни и многократни аперитиви. Даниела тези дни поработи тук и там, но днес почива - за утре не се знае още. Имат навика да й се обаждат все в последния момент, особено пък много рано сутринта, та да отиде и за първата им смяна на всичкото отгоре. В момента продължават да спят двете с Ванеса, макар че слънцето отдавна се е вдигнало вече къде високо над баира и часът е почти 08:00. Аз съм се надигнал от 05:00 още – не мога да спя нещо по много. А пък и след като имам достатъчно много занимания, залегнали в плана за деня, та не ми е и спокойно да си губя времето в сън. Тези шибани спирачки от колата на Даниела хептен дойдоха горница на всичкия ми зор - не знам какви “изненади” ще открия когато сваля колелетата. Аз може и да мога сам да ги оправя, ама съвсем не е изключено и да не мога. Тези нови коли са много сложни вече, искат специализирани инструменти и условия. Навремето Трабанта с едни клещи и плоската отвертка можех да го разглобя до половината, но сега положението е съвсем друго. Трябва да се ходи по майстори, да се влиза в сервизи и да се плаща яко и дебело, което е най-трагичното от всичко – именно факта, който аз най-много мразя...

Един мой човек (стругар) на работа ми остърга две втулки, че днес да се занимая и със страничната врата към задния двор. Малко бетон трябва да излея за основа, че да захвана конструкцията й в него. Лошото е само, че мястото се пада баш там, където разривахме и копахме онзи ден със съседа. Дупката вече е зарината, обаче ме е страх, че земята ще продължи да се сляга надолу и може след време да ми изкриви портата. То всъщност навсякъде около нас е пясък, който се уляга и затъпква много добре, но му трябва и дъжд, че да намокри земята. А пък то не е капвало не знам от колко месеца насам - чакат валежите да се появят едва някъде към Януари чак. Голяма суша ни удари тук - язовирът е почти празен, малко под половината и наближава критичното си ниво. Властите въведоха строг режим за водата - не разрешават да си поливаме градините с маркуч и да си мием колите преди 16:00 (ебаси мамата, ако пък това го смятат за режим австралийците). След този час източи целия водопровод ако щеш - глупаци, не знаят те режим за вода на кое се вика; като помня в Габрово какво чудо беше по едно време и то в продължение на баят години!...

В момента времето е чудно – спокойно и тихо, само патките и пеликаните в езерото пляскат из водата; дори едно листо не потрепва – такова безветрие. Но вятърът довечера сигурно пак ще се надуе - точно когато ще разпалвам оджака за мръвките.

Ами то, комай това е всичко, милички на мама. Сега излизам, че да започвам и работата си от края-от края. Дълъг ден се е опнал пред мен, но докато се обърна и той ще свърши. Аз пак ще пиша - чакам и Дани да ви драсне някоя и друга дума, но тя също е много заета с домакинството напоследък и въобще не знам кога ще намери малко време за това благородно дело...

10.08.2002 – И тази сутрин съм станал по-раничко, слънчевите лъчи едва сега прободоха небето. Ще опиша патилата си, поне случили се до момента и пак ще подкарвам воловете из нивата.

Миналата събота и неделя не успях да свърша кой знае колко много работа, но за това пък партито вечерта мина на супер високо ниво. То бяха музики пак, танци, карнавали и буфосинхронади. Горката моя Дана - на заранта едвам се е завлякла до работата си завалийката, но за компенсация през почивните дни не е на смяна – сигурно вече се досещате, че днес пак е събота, а утре отново ще бъде неделя, според всемирния календар (защото пък съгласно моя, домашният - седмицата е съставена само от 7 шибани понеделника и нищо друго)...

Преди няколко дни от една гаражна разпродажба си купих нещо много ценно – една голяма кама (нож) и един старинен пищов още от турско време. Той е имитация разбира се, но много добре ще се накичат по стените, където ще се развие българският ми етнически и етнографски кът. Пищовът е хайдушки и е също много интересен. Ножът беше малко поръждясал, та го носих в завода да го лъскам на едни четки – стана като нов. Днес ще правим декорациите, като се събудят принцеските ми обаче. Онова, малкото и то се очертава досущ като майка си – спи непробудно по 14 часа, на един дъх ги взема всичките! Изглежда че доста се изморява през деня, а може просто и да си е такава (за срам и позор на целият ни габровски джинс, дето сме все от сой)...

Работната седмица мина успешно, въпреки че аз имах много служебни ангажименти и висока степен на заетост. От едно място ми се обадиха за работа - в понеделник вечерта ще ходя на интервю, да видим и от там какво ще излезе. В четвъртък бях на курс – всеки път научавам по нещо ново, но без да практикувам и упражнявам бързо ще го забравя. За другия семестър също ще се запиша в следващото ниво на сложност - ще уча същата програма, само че часовете ще са доста повече; освен в четвъртък, на училище ще ходя и във вторник.

Онзи ден и с колата си имах грижи и тревоги. Най-после реших да я заведа на доктор да й регулират предницата, че все ми носи на ляво към шанеца на пътя (хе-хе, тук движението е обратно на повечето нормален свят - нали загряхте какво имам предвид и защо въпросният шанец се явява от тази ми страна). Аз съм й свикнал на кусура и последният не ми прави особено впечатление. Но пък този неин недъг много лошо ми изяде предните гуми – даже си мислех като я оправят да накарам механиците да ги обърнат в самите джанти. Те се бяха изтрили само отвътре, а по средата и от външната им страна бяха все още като нови. Кога обаче понечих да се наведа отдолу, че да погледна по-добре и да обясня на човека какво искам да прави, гледам една голяма дупка зее насреща ми – плат, тел, всичката карантия се подала навънка и стърчи в осемте посоки на света; как съм карал така и аз самият не мога да си обясня. Хайде, сложиха ми майсторите две нови гуми и съответно изгорях с допълнителни $340 масраф заради удоволствието. Иначе регулировката на предницата струва само $50, но нали все време няма и á днес да отида, á утре – ей го резултата налице. Сега вече са ми я направили чудно, ама кел файда след като хвърлих един чифт почти нови гуми. Изтрих ги насила, но то и търкалянето им не спира – това са си по 135 км всеки Божи ден; от понеделник до петък, плюс събота и неделя - нали тук да отидем, до там да се замъкнем; едно на друго, 750 км на седмица се навъртат ей така, от нищото. А пък то нито е само една седмица, не са и две. Вече цяла година съм на такъв динамичен автомобилен режим, като се опасявам, че и занапред се очертава да е все така. Абе то нека работа да има, пък гумите има кой да ги сменя тук. Колата скоро ще завика пак за масла и филтри, но те пó могат да изчакат.

Аз в сряда не съм на работа – тогава се провежда традиционният Бризбънски панаир в града и е официален почивен ден. Само за столичния град обаче, защото тук на Gold Coast няма такъв свободен ден и всички работят, та пушек се вдига. Е, имало всъщност и тук някакъв подобен панаир, но той е по друго време – мисля че се пада някъде през Септември, ако не се лъжа.

Миналата събота пък с колата на Даниела се разправях. Сменях й накладките на спирачките. Предните се бяха изяли до дъно, а в задните имаше още малко животец, та ги оставих да се отъркат съвсем до края. След малко като се възобнови живота в колибата и се разбудят коконите, почваме да се занимаваме с дворове, дървета, врати и т.н. Гледаме вече за някакви плочи, с които да покрием задния двор, но всичко което ни харесва е скъпо, а евтиното пък като по правило е предимно боклук и грозно. Не знам все още как ще решаваме дилемата - най-вероятно с пари, при това с много (пари). Проблемът ще дойде и в самото им поставяне, защото искаме сами да си ги наредим (за да спестим някой грош…), но аз не знам как. Този занаят никога не съм го практикувал, че не съм и гледал даже. Ако бях гледал някой поне отстрани да реди дворни плочки, сигурно и аз щях да мога да ги редя, а сега ще трябва тепърва да се уча и то на моето си, вместо на нечие чуждо. Но ще видим как ще потръгнат работите...

Тези дни вече ще трябва да изпратим това колетче, че е срамота – толкова много го забавихме. Рождения ден на татко мина, скоро на майка ще дойде – а ние с нищо още не сме ви сайдисали. Но в същото време замолваме и нас да разберете: много зор имаме с този наш пусти опустял имот (дето на моменти взех и да го понамразвам вече…). Отделно с това мое идиотско и ежедневно пътуване е все едно, че аз изобщо не съм си у нас. Даниела се занимава с абсолютно всичко: върти къщата, оправя се с детето, че ходи и на работа – въобще около нас е една малка лудница. Справяме се обаче - не казвам нищо противно на това, само че не ни остава много време за други странични дейности и начинания. Едва сега разбирам защо хората на Запад оставят всякакви ходения, пътувания, екскурзии и т.н. за времето, след като се пенсионират. Ами че те блъскат цял живот, къщи изплащат, по две-три че и повече деца отглеждат и нито време, нито пък кой знае колко пари им остават за такива удоволствия. Един път като си изучат децата, да ги изпоженят и всяко едно поеме по своята собствена пътека, едва тогава се сещат, че е останал и за тях самите някакъв живот. И като си барнат пенсиите, не ги интересуват повече ни къщи, ни внучета: нито че са се посрали, дали са слушали в детската градина или пък че не са спали следобед. Чак тогава им започва на тях живота, само че ние не можем да чакаме толкова дълго и за това всичкото го караме наедно.

За довечера сме обявили тържество по случай рождените дни на дядовците, които са през Август. Мястото естествено е у дома и всички ще ни се изсипят на камара. Дано само не повлекат подир тях всичката си челяд и дребен пепелчук, че какво ще я правим тая побесняла детска пасмина - не ми е ясно. В менюто е включено традиционното барбекю и още разни гюзлеми. Цялото българско войнство ще гостува на воеводата...

Хайде, ще спра до тук, че отивам отвън “да почивам” - ще поразчистя малко клони, листа и вършина, че после пак ще продължа. А – сетих се нещо. С колета ще се разправям в сряда, когато не съм на работа. Като изпратя Дани на работа и оставя Ванеса на градина, тогава пък ще се занимавам с мои лични дела и дейности. Тогава ще купя филм за татковия апарат (200 ASA, какъвто ми е поръчал) и всичко останало ще свърша. А сега действително спирам до тук, че и съседа започна да кърти нещо и да чука оттатък – сигурно вече е дошло “работното” време. Утре ще гледам пак да нахвърлям някой и друг ред – като не, в сряда пиша заключението, затварям епилога, турям подписа, датата и пращам по трасето...

14.08.2002 – Ето че стана сряда, както бях споменал в предишната “глава” на съчинението с избраните си творби. Станах, както обикновено по-ранко, защото обичам свободните ми дни да са дълги и продължителни. Часът е още 06:45 и имам достатъчно време да довърша най-после това мое историческо писмо. После всеки от нас хуква по неговите собствени задачи – аз ще обикалям магазините за плочки, павета и стоки с намалени цени в най-общ смисъл. Дани ще ходи по разни други инстанции и ще ви купува подаръци, а Ванеса ще бъде в любимата си детска градината. От няколко дни насам тя се е научила да пишка на клозета или пък в гърнето – за всички нас, обитателите на къщата това е голям и светъл празник. Сега малката постоянно ходи и виси там с часове, защото й е много интересно, но си свършва и работата вече. Все още не знам как стои въпроса с акането й в гащите, защото аз изобщо не я виждам така често (освен през почивните дни, защото когато излизам сутрин, тя още спи; когато пък се прибирам вечер, тя вече е легнала и отдавна заспала). Надявам се чрез шопския инат на майка й и този проблем да се реши – че няма да тръгне на училище с пелените, я!...

От Института вчера са ми изпратили документите за втория семестър, когато ще посещавам вечерния курс. Той ще бъде по-продължителен, по два пъти седмично за периода между Септември и Декември. Голямо учене и разтакаване ще падне, но хванал съм се веднъж - ще гледам да го изкарам до края. Иска ми се да взема и някакъв сертификат, който евентуално ще ми помогне в намирането на най-различни работи занапред.

А сега с няколко изречения ще разкажа за миналите съботно-неделни дни, които по всеобщият закон Божий трябваше да са почивни уж. След като приключих с писателската дейност и положих точката на творчеството си, аз се превъплътих в ролята на докер, общ работник, изкопчия, гиризчия, дюлгерин, дървосекач и т.н. – всичките роли в едно действащо лице. Имах да изваждам едни бетонни ограждения от двора, че напълних почти цялото ремарке с тях – естествено ходих до бунището и да ги изхвърля. Башка натоварих клони разни и израстъци, за да не ми е празен курса нататък. От края започнах вече да подготвям двора за нареждането на плочките. В едната му страна ще го изтегля малко напред, за да развия по-голяма площадка, където в неопределеното бъдеще (надявам се в близкото…) ще се иззида барбекю, камина или нещо подобно. За целта изрових една траншея, която пък ще трябва да запълня с бетон и камъни, за да се заздрави мястото, че да не тръгне всичкото надолу по урвата след първия проливен дъжд. За зла врага попаднах на много дебели корени, които първо трябваше да издълбая старателно от всичките им страни и да очистя от пръстта, че после съседа дойде с моторния си трион и ги преряза на бърза ръка. Иначе веригата като захапе от калта или пясъка и изведнъж се изхабява. Заради това сума време ги разкопавах настрани и надолу, но на края всичко стана професионално. Сега в събота ще правя кофража и ще изливам бетона. После, вече двамата с Даниела продължихме с кастренето на разни дървета, израстъци и клони. Тези идиоти навремето като са садили съвсем безразборно всякакви видове растения, та сега – едно че не приличат на нищо вече, башка дето не можем да се отървем от тях. Е, ние с общи усилия ги поразредихме малко, но в същото време ще наслагаме нови дръвчета и храсти да се прихванат. Така в съботата аз се занимавах навън, а Дани беше повече из кухнята, че нали и гости чакахме за вечерта.

Привечер пристигна цялата циганска орда, та на другия ден докато поринем след тях и то стана пладне. Дейността ни по двора обаче продължи и в неделя, независимо от тежкия пиянски махмурлук, от който страдахме и двамата (но повечето аз…). После се преместих на компютъра, зает с обичайната си дейност, която имах да свърша. Отново изпратих няколко молби за работа и оправих финансите. Чакаме известие от Тони и Дима. Тя всеки момент трябва да роди - тези дни вече ще е със сигурност. Мале-е, представям си пък как щяхме да се “олеем” с татко Антоан, ако сега си бяхме в България. Ама нищо – дай Боже здраве и живот на всички, нашето не се губи…

След почивните дни, работната седмица започна съгласно своите обичайни рутинни условия (и разбира се, не по-малко “шибани”). Снощи прекарах известно време на Интернета – засякохме се с моя много близка дружка от години и доста си поприказвахме, докато тя на края ми изтърси, че се били разделили с нейния възлюбен. Ех, мама му стара – защо все така се получава, че любовта и щастието винаги отлитат през комина?! Толкова силно се обичаха двамата, ама нá – станало е вече непоправимото; гърнето се е строшило и никой няма намерения да му събира жалките отломки, че да ги лепи обратно. Жалко. Ние с Даниела много се намъчнихме от този неочакван обрат и семеен катаклизъм с нашите близки и приятели, но тези неща стават толкова мигновено (за страничния наблюдател…), че за всички нас единствено остава само да приемем вестта като свършен факт, преглъщайки на сухо болката и горчивината. А пък на последствията тепърва има да им се берат изгнилите плодове - гледай ти сега какви идиотски работи са станали под техния покрив, но такъв е живота: “сýрав и кýрав”, както го описваше великият наш Радой Ралин – поднася ни изненадите си без никакви предупреждение и предварителни увещания. Дълбоко в себе си обаче, ние скритичко ще се надяваме всичко това да е само някаква временна мярка (за неотклонение…) - с времето да отшуми и бурята им да утихне. Сигурно е много тежко и на тях самите, а пък за близките покрай тях – да не говорим. Абе, то си е ебало мамата - да ви го кажа аз направо, че от там съм минал и го знам какво е...

В неделя се чухме и с Албенчето през Интернета. Тя каза, че сте отишли на лозето, че там са поникнали много гъби и вие се вихрите по поляни и гори с пълните торби и сакове - нищо друго тревожно не спомена. Аз дори я помолих да ви повика у тях някой ден, че да разгледате снимките заедно и тя обеща.

Амчи, комай това ще е и краят на моето необикновено писмо. Настана вече време и за дейност някаква да се развива – в смисъл, не само мисловна и писателска, ами и мускулно-физическа (хамалска, ако думата е по-подходяща). Ванеса трябва да става и да отива на градината, а ние с майка й да се залавяме с предстоящите задачи за деня. А пък иначе, чудно време се е отворило пред нас – само да си грабне човек торбата и да хукне за гъби (де тоз късмет…). Целуваме ви много, силно ви прегръщаме и страшно ви обичаме: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени (въпреки, че последният не съм го чувал скоро...)

... Ето че се наложи нов лист да прибавям - вече по ракиено време на същия днешен ден, сряда. Явно писмото ми ще потегли утре, защото при нас действията се развиха така светкавично и хаотично, че за ходене до пощата не ми останаха свободни минути. Слушайте сега:

Сутринта, както беше заложено в предварителния план всички излязохме, преследвайки задачите си. Аз заведох Ванеса на детската градина и след това времето беше мое - всъщност, понеже съм от СДС, времето винаги е “наше”. Вероятно тук трябва да открия една поредна малка скоба и независимо от риска да си навлека гнева на определен кръг читатели, чрез който да ги отблъсна още повече от себе си, чувствам се малко задължен да направя следният кратък (политически…) анализ. Той беше най-спонтанно предизвикан от глупостта ми да употребя съкращението “СДС”, зад чието знаме аз застанах вече 13 години назад във времето (което уж тогава беше “наше” общо, а пък впоследствие се оказа, че то пак си било само “тяхно”). Присмях се над самият себе си и своята наивност, защото се оказа, че всъщност в текста съм използвал прекалено много букви – напълно достатъчно би било да оставя само прозвището ДС, като първоучредител и създател на лъжовното, многолико и разноцветно СДС, което ужким минаваше за синьо. Аз от текстил и багрене не отбирам твърде, защото в Механотехникума учехме други науки – чукове, пили, отвертки, клещи и фазомери. Но пък ми става същевременно интересно и забавно да науча: как аджеба, за една нощ кървавочервеното изедин път посиня толкова много, та чак из въздуха полетяха захвърлените партийни книжки и билети, които само до преди миг бяха такава ценност и привилегия за притежателите им. Ей такива размишления ми се въртят из тъпата и куха кратуна, правейки съпоставки между историческите факти, сведенията на очевидци и слава Богу все още живи съвременници, паралелно сравнявайки с плачевната действителност къмто настоящият политически момент. Аз ли съм толкова слабоумен, та нещо някъде пропускам или просто някой друг се подигра и изгаври за пореден път с нас, разигравайки добре планираният си в мазетата на КГБ противонароден и антибългарски гнусен фарс? Колко ли още мръсотия и политическа проституция ни очакват занапред във времето (ще видите, помнете ми думата, че един ден то няма да бъде само “тяхно” – просто защото те самите няма да го искат вече и ще им бъде в тежест). Предварително се извинявам на всички за направения кратък завой и за излизането ми извън рамките на основната тематика. Обаче ето до къде доведе едно неволно изписване на въпросните три главни букви (които спокойно можеха да бъдат и само две)…

След този мой напълно страничен и вероятно съвсем излишен, но пък много искрен коментар, връщам се отново в строгия и строен, праволинеен коловоз на темата, по която щях да правя своя свободен преразказ. Както вече споменах – денят беше сряда, сравнително в ранните му сутрешни часове. Най-напред отидох в магазините, където продават тухли, плочки и павета. Намерих естествено, всякакви модели и разновидности - от чудни по-чудни и от скъпи по-скъпи. Обикалях от място на място като въртоглав, с надеждата че някъде ще намеря и по-евтини варианти - в един магазин даже си оставих телефонния номер, та като им пристигне стоката да ми се обадят и да си избираме. А въпросната “стока” всъщност се състои в случайно начупени иначе много скъпи и тежки плочи - които ако купим от там, аз пък от своя страна един ден ще трябва да нареждам парченце по парченце из двора; с цел да се получи нещо като калдъръм. Плочите са много ефектни, подобни на онези каменните, които хората са си нареждали навремето в България по покривите на колибите из селата. Когато миналата година ходихме в с. Боженци, спомням си че тогава дядо ти Митко нещо не ги хареса твърде много тези плочи и мъдро се изказа, че покрити с цигли къщите щели да бъдат далеч по-красиви. Та тези въпросни плочици в магазина се харчат по $50 квадратния метър, а на мен ми трябват барем 100 такива парчета за покриване на цялата площ! Да ги купувам нови от сега заявявам, че ми е финансово немислимо и непосилно – би било дори и глупост. Но пък ако ги намеря така, натрошени на парчета, продавачите обещаха за около десетина долара на квадрат да ми ги продадат. Хайде, рекох си - ще изчакаме по-благоприятни времена; дано при транспорта да изтърват някой палет на земята, че да има и за нас малко материал - не само за богаташите с бездънните джобове...

От там отивам в друг един магазин за строителни материали (да не забравя да подчертая, че пак за вещи от втора употреба...) и очето ми се прикова върху едни артикули, дето само площадите в Рим и Венеция покриват с тях. Питам колко струват – $10 м² ми казват! Бре, ами сега – ударихме пак кьоравото с евтинията! А пък аз съм с моята кола - Даниела е някъде из града с нейната, която има теглич за ремаркето. Реших веднага (еднолично, без предварителни консултации…), че именно с този продукт ще се прави нашия плочник. Взех обаче за всеки случай едно паве с мен като мостра, че да съгласувам проекта и с нея - защото се оказа, че тя и от това “много разбира” (достраша ме като ги види на камара стоварени пред нас, да не ми ги убие в главата после...). Намирам я светкавично по телефона в един магазин и се срещаме по спешност след ½ час. След проведената светкавична дискусия и постигнатия между нас консенсус на кръглата маса, единодушно се разбрахме, че окончателно се спираме на избора ми. След това пък хуквам да търся съседа, за да проведа и професионален консулт с него по повод на това как ще се полагат и режат плочите – въобще, исках да разбера как ще се борави със стоката. За всеобща наша радост той също даде положителното си мнение, което съвсем натежа върху везните и ги наклони към закупуване на тези плочи.

Хайде, тичам обратно в магазина (със закаченото за колата ремарке вече), пазарим се със сайбията и целият масраф излезе $460. По моите първоначални изчисления, плочите са около 48 м², но ги минахме за 40 м². Десет палета са само, но тежат поне по цял тон всеки един от тях и аз трябваше да направя най-малко десет курса до нас и обратно. Та платих и $50, за да ми ги докарат с камион и да ми ги стоварят пред гаража. В цялата сметка влезе и една голяма градинска маса, на която ще се извършват моабетите ни занапред – също чудна. Нея вече си я натоварих сам и я докарах у нас, а паветата ще пристигнат утре. В събота ще ги внесем навътре из двора, а се надявам много скоро да започне и полагането им - след като веднъж са влезли в къщи, това може да стане и догодина обаче. По пътя на връщане купих чушки и патладжани, че след малко отивам да ги пека на двора. Опалил съм скарата - там ще ги опърля набързо...

Ох, таман свърших с печенето – прекарах всичко през огъня, само че доста измръзнах, защото отвън беше много духовито. Даниела надомъкна и подаръците ви - значи утре колета потегля. Сега отивам да се окъпя, че ще вечеряме след малко. В момента Румяна ни е на гости, та и с нея ще се видим за някой и друг час. Чудя се само едно: след това намръзване, ракия ли да си сгрея или пък вино да си подваря с мед и чер пипер, че да постопля грешната си и скована в лед душа.

Приключвам вече - дано да сте доволни от прочетеното (защото и да не сте, то вече е написано – хубаво или лошо, остава си за вечни времена). Много поздрави на всички наши роднини, близки познати и далечни непознати...

Ето че притурвам още един лист, който не е задължително да изпълвам с писмен текст – точно след като Ванеса се “подписа” най-отдолу на писмото, сетих се че пък не съм описал какво изпращаме и кое за кого е. И така:

1. Блузката е за майка;

2. Ризката - за татко;

3. Филмът обаче е 400 ASA, защото не намерих 200 ASA (въпреки заръката на татко). Всъщност дори 200 ASA беше по-скъп от другия, но нямаха в момента такъв модел. Той разбира се, е за всички вас - да се снимате много и да ни изпращате повече и по-често снимки. Прибавих и един обикновен филм (100 ASA), за да имате резервен и да се снимате още повече;

4. Кафявата дебела химикалка е за Божи - да си пише домашните с нея по най-безупречен и прилежен начин, че ако и той излезе калпазанин като батко си Нени, ще му откъсна ушите! Всички останали писалищни пособия са за майка - да ни пише много писма с тях, а когато ги свърши всичките, пак ще й изпратим;

5. В малката кутийка има едно дребно синьо портативно радио, което също сме нарекли за Божи. Батерийките му са вътре - извадил съм ги обаче нарочно навън, защото същевременно то е и фенерче. Опасих се по време на пътуването да не му се натисне някак си копчето и да свети нахалост в кутията през целия път, че да се изтощят, докато колета прелита през земи и морета;

6. След малко пък започвам да надписвам снимките, които колкото и да са лоши, ви ги изпращаме с много любов;

7. Дани прибави за майка и едно парфюмче от личната си колекция. Всичко е супер-марка “GIVENCHY” (“Дживенчи”) и миришат малко “по-така” – бият на аристокрация, на скъпо и лукс...

Това вече е всичко от мен, най-после - ЧАО!

Здравейте, мили майко и татко! Днес реших и аз да напиша няколко реда в добавка към обширното писмо на Ачи. Първо искам да ви благодаря за колетите, които ни изпращате и на които ние много се радваме – особено на алкохолните напитки, които веднага разделяме с общите ни приятели (както и те техните пък с нас, когато имат в наличност). Общо взето напоследък не можем да се оплачем, че няма кой да ни се обади - я по телефона, я направо да дойде в къщи, та да ни види и изпие едно пиене или кафе с нас. Да не се хвалим много, но тук живеем доста по-весело, отколкото преди в Бризбън. Завързахме много познанства, а и с комшиите си живеем чудесно. Абе, дай Боже всекиму същото, защото и вие знаете как го бяхме загазили преди – благодарение оплакванията на Госпожата. Тя и тук се опитва да ни напада и да обвинява Ачи, че виж ти - той ако се бил върнал от Maryborough в Бризбън, Нени нямало да се държи така с него. А сега, един вид: нá ти, като отиде да си гледаш кефа на Gold Coast. Голяма злобарка – не пропуска случай да не си излее помиите върху нас. Но ние вече гледаме да не се занимаваме с нея – жалко само, че раздели синът от баща му и го хвърли да го гледат чуждите хора. Един ден ще съжаляват сигурно и двамата, но за момента лошото е, че само моя Ачи страда за детето си...

Сега малко за нас. Нашия татко е добре – работи и докарва добри пари; слава на Бога! Аз си смених малко моята работа – сега съм нещо като мениджър на едно доста голямо здравно заведение със 150 легла. Голяма фирма с бедно положение, защото съм на същата си годишна заплата, която продължава да представлява сравнително добър доход за условията на Австралия. Е, ако имам нужното образование, т.е. ако уча още една година мениджмънт в Университета, хората ще добавят да речем още няколко хиляди долара към сегашната ми заплата. Лошото е, че на мен много-много не ми се учи (също като на Ачи). Но, здраве да е! Аз не съм особено доволна от новата си служба по две причини: първо – работното време е от 09:00 до 17:00 (мечтата на Ачи, който е най-доволен от това, че няма да ставам по нощите и ще си бъда у дома всяка събота и неделя) и второ – нищо сестринско не правя: нито бия инжекции, нито давам лекарства; седя като кукувица сама в една стая - пиша като луда рапорти и доклади, правя графици и планове, които никой не изпълнява или пък спазва така стриктно (шегувам се - хората са добри и си гледат работата).

Та, такива ми ти работи около мен! Ванеса е най-добре от всички ни – яде, спи, расте и все още пълни гащите. Вече сме накупили специални “тренировъчни” гащи и тя ги сваля и вдига по всяко време - виси по клозетите с часове, но повечето време без резултат. Началото е сложено, което е по-важно - резултатите няма начин да не дойдат един ден. Детето расте доста умно – учителките в градината все я хвалят, че постоянно се занимава с книги, с рисуване и помни като слон – знае имената на всички деца и лелки в градината. У дома само ме кара да й чета книжки – знае вече почти всичките наизуст. Може да брои до 10 и пее доста песнички. Много случихме с тази детска градина – всички я обичат, а и тя тях; най-важното е, че ходи с удоволствие там. Доста си поспива и сутрин. Хич не й се става, горката – с мъка я будя в 08:00 и докато се натуткаме, пак тичаме в последния миг. Аз я оставям в градината и продължавам по същото шосе за моята работа, която е на около 5 км от там. Много ми е удобно, защото карам само по една улица от нас до работата. Аз минавам по около 30 км на ден, което е нищо в сравнение с километрите, които Ачето кара всеки ден – по 130-140 км. Е, дай Боже един ден и той да се устрои на по-близка работа тук на Gold Coast!

Сега чакаме Сашко да ни дойде на гости за една седмица с две други момчета. Ще ги поразходим насам-натам – нека да видят и те как живеят хората в курорта. А иначе около къщата работата не спира нито за миг – все нещо ново измисляме и постоянно правим ремонти и подобрения. Сега е ред на двора, който ще “глътне” доста пари, защото искаме да сложим плочки почти навсякъде. Живи и здрави да сме и да работим – останалото ще се нареди. Специални поздрави на чичо Божкови и всички общи познати в Габрово! Целувам ви много и двамата: Даниела…