Здравейте
майко, татко; верни приятели и злочестиви врагове мои!
15.04.2002 – След една много кратка отсрочка, с която сам се “възнаградих”, продължавам
с описанието на своето житие-битие, което от тук насетне изглежда, че ще става
още по-забавно (ако някой тук се чуди, днес е понеделник; а пък ако този същият
някой продължава да недоумява, защо аджеба се появявам баш по средата на понеделнишкия
ден, отговорът е много прост – това е така, защото с начало днешната календарна
дата, всичките дни от седмицата занапред ще са ми все съботни или неделни; по
силата на безработния кодекс). Писмото и останалите информационни материали,
предполагам вече летят със страшна скорост към всички вас и се надявам скоро да
получите всичко във възможно най-пълният си и завършен вид (и ако разбойниците
не го изкрадат още по пътя)…
Тези
дни ние бяхме заети около многобройните гости на Неничко; мотахме се и като
шантави из дома покрай всичките цветя, градини и дворове. Аз така и не помня
вече от коя дата не съм отбелязвал никаква активност в тефтера си, но пък и
нищо ново, нито съществено се е случвало напоследък, което да заслужава някакво
подчертано писмено внимание.
Предната
седмица завърши точно така, както си и започна – в тичане и ходене
напред-назад, в поголовно и истерично изпращане на молби за работа, в бясна
надпревара за евтина стока по пазара и разни други юркания от личен и обществен
характер. Аз в събота сутринта ходих по моите любими гаражни разпродажби, та
почти от всяка сергия купих допълнителни насаждения за лехите в двора. Даниела
се занимава цяла сутрин да ги разсажда тук и там – нали ви казах, че у нас взе
да мяза на ботаническа градина. Купихме си и две чудни картини – ама досущ като
истинските, рисувани върху платно от неизвестна майсторска ръка, с още
по-истински четки и маслени бои (тук съвсем не говорим за някоя евтина и шарена
китайска щампа, като във фоайето на провинциален театър пред закриване на
сезона или пък провесена връз олющената мазилка в кабинета на партиен секретар
от АПК или ТКЗС). Веднага ги закачихме по стените в спалнята и на синият им
фон, последната заприлича на зала в столичната картинна галерия на ул. “Шипка”
№ 6 (аз без да съм ходил там знам, защото поне съм надничал вътре през
стъклената им врата и макар, че от картини не се интересувам, барем малко
разбирам от акварелно изразеното изкуство на някой художник). Мотивите на
въпросните платна са морски, с едни кораби и лодки, а чайки, гларуси и рибарски
мрежи се преплитат в някакъв много познат сюжет от недалечното ни историческо
минало – направо страхотия; класика в жанра (щом аз ви казвам, значи наистина е
така - който по принцип съм си тъп като гъз и не отбирам твърде от художествени
умения).
Следобеда
пристигна Нени и аз го заведох у Динко (на Вера момчето), та с него да се
поразходят малко по младежки, а пък аз натоварих малкия момък със самата Верка
и ги доведох у нас - вечерта щеше да има моабет по случай рождения ден на Неничко
и нашите приготовления по този повод започнаха малко по-рано. После момчетата
си дойдоха по някое време, а след това пък на кино решиха да ходят. Е,
завърнаха се най-накрая и за барбекюто, но това беше вече по тъмно. Освен
всички предястия, ордьоври, салати и апетитки, Даниела беше направила торта и
всички останали изгъзици, които се изискват за подобни тържествени случаи. Така
приключи тази веселба. Междувременно се обаждахме и по телефона - аз исках
главно с Нени да се чуете, но татко пак не извади късмет. Нищо, другия път като
дойде у нас, ние пак ще ви звъннем - дано тогава да се улучат дядо и внуче, че
да си поприказват малко...
Вчера
(неделя) Даниела беше на работа - те и за днес й се обадиха да отива в една
частна болница, та замина напред. А пък аз толкова много работа имам, че в
момента се чудя от къде точно да я захвана и на края комай нищо няма да свърша.
За това реших първо да си успокоя нервите и да нахвърлям някой безразборен ред
(че ми беше най-лесно…), а едва тогаз да се занимавам с каквото и да било. Може
да отида до библиотеката, за да си разпечатам резюмето на по-хубавият им
принтер там, че моя в къщи е малко демоде (но пък за ежедневната ми домашна
работа си е достатъчно добър). След това ще го размножа на копирна машина и ще
тръгна пак по агенциите и фабриките да си търся късмета – пардон, работа имах
предвид. Аз очаквам да ми се обадят от няколко места, та много-много не си
давам излишен зор. Обаче точно когато човек очаква да му се случат най-хубавите
неща, обикновено нищо не става - на края установява, че само времето си е
изгубил и надеждите, при това съвсем безрезултатно. Този делегат (за шибания
агент ми е думата), когато разговаряхме онзи ден беше много сигурен за днес, че
трябва да започна работа на едно място, но както сами виждате: за сега
единственото, което със сигурност съм започнал е само новата страница от
житейската ми епопея. Друга една агентка пък е в преговори с някакъв началник,
но на друг отдел в последния завод за вагоните, където бях до скоро. Да видим и
от там какво ще излезе – въобще, аз се намирам в едно и също агрегатно
състояние на постоянно очакване. Ще проверя как върви търсенето на работа по
традиционните начини (с подаване на молби по обявени в медиите вакантни
длъжности), след което ще пусна и една обява във вестника с дейността и
услугите, които предлагам: машинен дизайн, конструктивна документация, монтажни
и детайлни чертежи; амчи аз дори и деца мога да правя, бре (все още…) - по
домовете и с материали на клиента. Абе, какво да ви разправям - неприятна
история, гадна и шибана “работа” е това да си търсиш работа; в условията на
безмилостната конкуренция, в борбата за надмощие пред всички пъпчиви келеши,
които ежегодно бълват учебните заведения, спрямо моя рутинен опит например, на
43-годишен “младеж” с толкова много стаж и опит зад гърба си. Защо сега не ме
попита някой любознателен любопитко колко пари вземам, та хубавичко да му
обясня как точно стои въпроса с препитанието и оцеляването в тази иначе красива
част на света. Но пък какво ли са ми виновни хората – те просто задоволяват
своето любопитство, в което няма нищо лошо в края на краищата; все пак чепатото
дърво си остава за мен и никой не се интересува колко дълбоко ми е проникнало в
аналното отверстие – ибаз го...
Нощес,
почти през цялото време се ля дъжд, като през пожарен кран – Дани беше много
щастлива, че най-после ще й се захванат посевите, а аз си мислех, че ни изгниха
колите отвън. За сега гаражът е пълен с боклуци, от които една огромна част
трябва да се изхвърлят директно и безкомпромисно, друга малка частичка от тях
ще влязат в непосредствена употреба, а трета - просто трябва да се подредят на
съхранение за бъдещите поколения. Ако трябва образно да оприличавам това наше
помещение в домакинството, аз бих го охарактеризирал като: склад на ДП
“Вторични суровини”, склад за строителни материали на АД “Топливо”, “ВиК” ООД,
“Търговия на едро”, “1001 Стоки”, “Нармаг” и прочие подобни престижни
представителства на световно известни търговски вериги. Обаче от къде да намеря
нужното време, че да вкарам в ред и порядък всичкото това чудо от стока? Когато
съм по цял ден на работа, на практика остава само една събота и неделя, за да
се посвърши нещо дребно. Когато не съм обаче (какъвто е и конкретния случай…),
мисълта ми е повече заета със самото търсене на работа, отколкото с подреждане
на някакви си рафтове - все пак работата е най-важна след здравето, като
основен фактор за оцеляването на човешкия род; в най-пряк и в малко по-преносен
смисъл. По този начин се въртя като пумпал в един омагьосан кръг, който само се
разширява или свива, но никога не му достигам нито до края, нито пък му намирам
началото. Е, един ден ще се ядосам и ще се заема с тази така омразна дейност –
несъмнено това трябва да се подреди най-накрая, но за сега не мога да се ядосам
чак толкова много (аз съм кротък по темперамент и нося душа на агънце). А пък
нали постоянно чакам и подкреплението от България уж да пристига, та се
отпускам малко...
Ето
че току що се обаждах на едно място за работа, по обява от съботния вестник и
хората веднага ме повикаха на интервю. Срещата ми е довечера в 17:15, та този
на пръв поглед дребен и незначителен факт, всъщност ще осмисли днешният ми ден,
а лъчът на надеждата ще ме крепи през дългите му и тягостни часове. Сега значи
трябва да свърша набързо заплануваната за деня дейност и поради тази причина
след малко започвам да отхвърлям работа и да отчитам едно по едно свършеното...
Вече
е 10:40 – до сега се занимавах с разни финансови операции на компютъра. Обличам
си дрипите и излизам - ще пиша пак при първа възможност...
16.04.2002 – Значи, ето какво става до тук – ами нищо, бе; даже повече от това:
просто едно цяло нищо + половинката му отгоре за капак! Независимо от това, аз
вчера развих много сериозна дейност из града. Първо ходих до градската
библиотека да си разпечатам резюмето. После минах през няколко магазина за вещи
втора употреба, та си купих едни дънки за 50 цента и едни чудни обувчици за $2
- стопли ми се пак бедняшкото сърце; колко малко му е нужно на човека, а пък за
колко много иначе ламти. Мотах се и из други подобни “инстанции”, но не открих
нищо по-добро. След това пък минах (на връщане към нас вече) през още един
такъв “универмаг”, от където купих лампи за хола. Двете за $5 – вграждат се в
тавана и надолу нищо не виси; точно както е направено в изложбения комплекс край
с. Орешак, Троянско.
След
всичките ми похождения из улиците се прибрах в къщи – ядох набързо, бутнах нещо
на компютъра и то стана време за интервюто. Самото то мина изключително
експресно, за по-малко и от 5 минути даже, защото те, видите ли търсели съвсем
друг специалист, а не точно такъв като мене. Теглих им една дърта и къдрава,
балканска п***а майна - точно по мой собствен патент и образец, тръгвайки си от
там сломен и разстроен до бяс. Амчи ваш’та жална мама, бе серсеми – вие не
четете ли какво ми пише из резюмето, от какво разбирам и от какво не, та си
играем само на “иди ми-дойди ми”?! За чий ваш курац бих 50-те километра тогаз?
- ама то си е така: докато не отиде човек на място и да види сам с очите си за
какво иде реч, нищо не става.
Снощи
пак бях на Интернета - с Огнян се засякохме за малко, но той завалията е ужасно
зает и аз никак не съм щастлив от това. Няма никакво време да ми обърне капчица
внимание - аз прекрасно го разбирам, но се и натъжавам в същото време от
липсата на комуникация между нас. Но нищо, де - нека всеки да преследва целта,
която си е поставил; борбата е безмилостно жестока – падаш, а няма кой да те
смени. Сега аз търпеливо ще го изчакам докато се пенсионира, че тогава едва да
си разтягаме лакърдиите на воля. Пак му се обадиха по никое време разни негови
клиенти и го повлякоха на някъде. Така мина и вечерта...
Днес
на мен пък ми се обади един приятел, че от някаква агенция търсят специалист
като моя милост, та излизах да им се обаждам и на тях. Закарах Ванеса на
градината и от там отидох в отдела по Социалните грижи. Като официално
регистриран безработен имам право напълно безплатно да им използвам телефоните,
както факсови апарати, компютри и друга служебна техника, ако това е свързано с
търсенето и намирането на работа – аз може би вече съм споменавал не един път
за тези великодушни “облаги” на местната народна власт...
След
като проведох задължителните си телефонни разговори и нахвърлях стръвта си
навред (в очакване да клъвне най-големия шаран…), пак се отбих до същия магазин,
от където вчера купих лампите. Там видях други едни - те пък бяха много
подходящи за баните и тоалетните (да, барачката ни разполага с две бани и два
кенефа – сереш си на воля, където и както ти е кеф; аз по принцип пикая навред
из двора, но “голямата понужда” все още не смея да я ръся наляво и надясно, та
влизам вътре да си я изхождам на цукало – баш както правят белите човеци,
обитаващи африканските страни). Така сутринта купих и тези лампи – трите
плафона само за $10; направо без пари. Че до напред пък се занимавах с
монтиране и свързване на всички новопостъпили в къщата осветителни тела; стана много
хубаво - не само музей, ами направо като в Художествената академия!
Прибирам
се най-после в нас – гледам, Даниела я няма. А през това време Верчето й се
обадила, че колата им откраднали нощес, та ходили из Полицията да се разправят
и да дават показания. Ей сега ги чакам и двете да си дойдат, за да обядваме и
да умуваме какво да правят от тук нататък при новата, възникнала криминално
ситуация. Това е много неприятна история, но се налага да излизат от кризата
някак си и то час по-скоро. Не мога да си представя, че някой може да посегне
на Веркиния пачник, който беше доволно стар и едвам вървеше – е, вършеше им
работа на хората, но все пак кражбата специално на тази кола би била обидна за
всеки уважаващ себе си дребен мошеник. Вероятно това е дело на някои
безпризорни хлапета, които са искали само да се повозят, но така или иначе
автомобилът липсва от своето място за паркинг, а Полицията свива рамене и
охотно предлага попълването на един след друг бюрократичен документ и акт...
Трябва
скоро да се заема със събарянето на плочките в едната баня и да подготвя терена
на фаянсаджията, че той след седмица-две ще идва да слага новите. Даниела днес
не е на работа, но може да я повикат за следобедна смяна - те обикновено се
сещат все в последния момент. След обяд пак ще седна за малко на компютъра -
имам едни мои работи да си оправям. От края на Май започвам вечерен курс за 13
седмици, след успешното завършване на който се надявам да изляза с малко
по-добри технически умения - да видим какво ще стане.
Неничко
снощи ни изкара акълите - на всички без изключение; влачили се с майка си по
болници, изследвания му правили и т.н. В крайна сметка се оказало нищо опасно,
но дорде стигнем до тази успокоителна диагноза, баят нерви изпотрошихме.
Повръщал нашия цял ден, корема го болял и като отишли на лекар, оня голям
“специалист” казал, че болките можело да са предизвикани и от апендицит. Та ги
пратил по спешност в болницата, където именно се разбрало, че причината се
криела в някакъв шибан бацил - всичко е наред вече, за слава на Бога и всичките
му Светии. Тази сутрин отново го проверих – няма му нищо, но и Нени доста се
беше подплашил снощи. За мен самият пък да не говорим - аз не знаех на кой свят
се намирах от притеснение и безпомощност. Но мина се и тази история, с щастлив
завършек - за радост и облекчение на всички, имащи отношение по случая...
Вчера
получихме вашето писмо № 112. Сетих се за онази вечер, когато майка каза, че
нашия добър съсед от години, чичо Дончо бил починал; Огнян също ми съобщи
лошата вест снощи по Интернета. Много жалко за човека - той от време на време
ни се поскарваше с Огняна като бяхме по-дребни и палави; особено пък когато му
вдигахме валянката баш под прозореца, докато той завалията трябваше и да поспи
през деня, след тежките си и изморителни нощни смени. Но иначе съвсем не беше
лош човек - напротив. Все ни бъзикаше, че много ремонтираме с Огнян - отначало
за колелетата, а впоследствие и по моторите като поотраснахме. Колкото пъти ни
видеше долу заедно, ние вечно бяхме омазани с грес и масло – повече поправяхме,
а по-малко карахме. Ех, че се натъжих - предайте нарочните ми съболезнования на
близките му, макар да са закъснели и задочни. Помня, че Дарина и Пламена са
щерките му, но как се казваше леля ти “Дончовица”, така и не си спомням (дали
пък не беше леля Стефка – Боже, изпращях напълно в тая дивотия). Това съвсем не
е от зло - просто вече и моят мисловен капацитет взе да се попрепълва, а в
магазина платки с допълнителна памет за кратуни хич биля не продават, че да си
я сменя. Тези работи могат да стават само при компютрите – до днес прост, бавен
и глупав; от утре три пъти по-умен и шест пъти по-бърз!...
Аз
сега както съм без работа, по-честичко ще имам възможност да написвам по някой
и друг ред в дневника си, което е единственото добро и положително нещо на моя
принудителен неплатен “отпуск” (без дори да знам и колко продължителна ще бъде
тази ми “ваканция”…). Смея да се надявам обаче, че рано или късно някоя
портичка пак ще се открехне - дано само да е по-скоро, че дългото ми заседяване
в къщи хич не дава добри финансови резултати и се отразява много отрицателно на
благосъстоянието ни...
19.04.2002 – Ето обаче, какво става по-нататък – вече буквално ври, кипи и бъка от
развития, които се случиха в непосредствено близкото минало, а реакцията им
протече бурно, с шеметна бързина - почти със скоростта на светлината. Последно
значи, писах онзи ден - във вторник (щото днес е петък; само уточнявам за
протокола). Денят привърши скучно и безапелационно, така както вяло беше
започнал още сутринта.
В
сряда станах рано и излязох. Заведох Ванеса на градината, а аз поех из града да
си върша моите лични дела. Още сутринта ми се обадиха от една агенция, че имат
работа за мен - пратили ми бяха препоръките в завода и онези искали да ме видят
веднага. Така за целта насрочихме две отделни интервюта – едното в 14:00, за да
се срещна с агентката и да попълня необходимите форми и документи, а другото -
непосредствено след това от 15:30, вече в самата фабрика, където се срещнах с
евентуалните си бъдещи преки ръководители и началници. Поприказвахме си малко
общи лафове и обменихме взаимни надлъгвания - онези казаха, че до сутринта ще
са взели решението си и че непременно ще ми се обадят как да процедираме
по-нататък. Под флагмана на тези, несъмнено огромни надежди, ние изкарахме и
остатъка от вечерта – хапнахме, сръбнахме; както си му е реда. Междувременно се
свързахме на Интернета - с Тони имахме да решаваме някои въпроси, на Албенчето
казах няколко лакърдии и така денят приключи.
Още
същата вечер (продължава да бъде сряда), някакъв друг делегат пък ми се обади –
и той агент, нашенец от Gold Coast (ама не истински българин като нас
нормалните, ами местен англоезичник имах предвид – от наше село). Та хайде и с
него насрочихме интервю за следващата сутрин в 09:30. Докато пътувах към него,
по телефона ми се обади агентката (същата онази гръцка цицолана Вера от
предишната “глава” на романа – в случай, че някой се интересува от сладникавите
подробности…). Беше радостна и видимо доволна, че нейните клиенти са ме
харесали и потвърди, че аз ще бъда назначен да им свърша въпросната работа – от
понеделник ме искат да започна при тях. Това разбира се отново е един
краткосрочен контракт - уж само за 2 седмици отначало. Дали ще има и известно
продължение – това вече ще се разбере впоследствие. От предишните места, където
бях зарибил за едрите щуки и сомове абсолютно нищо не излезе до сега и аз се
хвърлих отново на първата появила се възможност и я грабнах, както орела се
спуска над жертвата си...
Работата
ми отново ще бъде в шибаната столица Бризбън, което ще наложи поредната
надпревара с ветровете и прахоляците по пътищата. Фабричката на тези хора се
намира много близо до бившия автобусен завод, където за първи път положих
основите на своята работна кариера в слънчева Австралия. От нас този цех се
намира на 85 км разстояние, но късметът отново се оказа на моя страна, защото
широка, бърза и удобна магистрала води точно до там. При това положение се
надявам, че ще успея да се включа в рамките на единия час пътуване сутрин на
отиване + още толкова на връщане. С всичко това аз приключих разговора си с
агентката - бях отбил от пътя в аварийното платно на магистралата, защото тук е
много забранено да се шофира и едновременно да се бърбори по мобилен телефон;
за подобни своеволия и нарушения на закона хвърчат поголовни и жестоки глоби,
падат талони с дупки като решето и шофьорски книжки се повдигат за дълго “на
трупчета”, ако съумявате да разберете за какво ми иде речта. В тази страна
корназлъка, престъпната безотговорност и нехайство, както и гаменското
поругаване на всеприетите обществени норми на поведение и правила се наказват
по най-безмилостен и жесток начин – обикновено като изгорят неколцина баш
бабаити и другите по-нисши чинове в криминалната йерархия сами си вземат поуката;
ама досущ същото, както вече ми направи впечатление аналогичната ситуация в
България - споменавам го само между другото, за анализ и съпоставка; в случай
че някой пак ме попита: как е там?…
След
тези обнадеждаващи и окуражаващи преговори, независимо от неочакваната
положителна за мен развръзка, аз си продължих пътя, за да се срещна и
разговарям с хората, които ме бяха поканили на интервю. В тяхната фирма те пък
произвеждали радиатори за коли, камиони и всякакви други машини, изискващи
охлаждане на двигатели с вътрешно горене. Там също побъбрихме малко, разказаха
ми кое как го правят, поразведоха ме из цеховете да се запозная с обстановката
и на изпроводяк казаха, че до две седмици щели да ми се обадят (пак казвам
“уж”, защото нямам вяра на никого вече). Ще изчакам и тях търпеливо, та да
видим какво ще излезе от моите преговори и договорки. Ако действително всичко
това се случи съгласно нашите взаимни дискусии, от тяхна страна пък ще ми се
даде възможност аз да си изкарам предстоящият съвсем кратък договор, а после
вече да се местя при радиаторите. В същото време съм заложил “кукички” със
стръв и “капани” с хранилки за още множество други подобни бизнес възможности,
от които също нищо не се знае какво ще произтече на края – няма да се учудя,
ако и там фишеците ми са пукнали на халост; че да не ми е пък за първи път, бре
- по дяволите...
Значи,
на този етап с интервютата приключихме вече - поне за сега не искам да чувам за
никакви срещи с никой, освен ако с бъклица не ме калесват за софра със
съответното ядене и пиене (или пък за нещо по-благо и интимно, ама и да не е с
мъж – моля ви се). Бяхме си дали среща с Дани у Верчето, та аз вчера, след като
ми минаха служебните ангажименти отидох направо у тях. Трябваше своевременно да
развъртаме телефоните, че да им търсим друга кола да си купят - нали откраднаха
тяхната, а пък без превозно средство под ръка тук живота е немислим. Обаждахме
се тук-там, търсихме разни хора предлагащи няколко марки и модели, умувахме
като че ли ще купуваме хеликоптер; после всички отидохме у дома - обядвахме
надве-натри и пак хукнахме по улиците. Аз имах малко лична работа, която
свърших набързо мимоходом и продължихме издирванията на най-подходящата за тях
кола. Ходихме да приберем децата – Веркиният малчуган от училище, нашето малко
цигане от детската градина и така, вече в най-пълен комплект продължихме по
задачите си. В крайна сметка се спряхме на една единствена кола - ходихме да я
огледаме, харесахме я единодушно и днес Верчето с големия си син ще отидат да я
купят. Аз след малко пак излизам, за да окажа последните си приятелски
съдействия в това тяхно дело.
Даниела
тъкмо излезе за работа, защото вече е 07:00 – смяната й днес е от 07:30 до
16:30. Имам още малко работа, която трябва да свърша преди да съм отишъл да
взема Вера и Динко, та с тях пак да ходим до собствениците на колата, за да им
я платим и да вземем необходимите документи по прехвърлянето й. После тях ги
оставям да се оправят с формалностите и аз хуквам по моите задачи, а довечера
ще се събираме на тържество по случай покупката на колата. Във вечерното меню
са заложени домашни пици, салати, българска ракия и хайдушки напеви, до които
неминуемо ще се стигне по някое време...
Утре
започвам да събарям плочките в едната баня, за да я подготвя за майстора -
докато той прави нея, аз пък ще действам в другата. По това време у нас ще бъде
голяма офанзива, но има данни всичко да стане чудно. А то направи ли се веднъж
като хората, така ще си остане во век и веков, амин! Сега вече се подготвям за
излизането ми - малката ще стане след малко, та първо нея ще заведа на
градината, а аз от там нататък ще си действам по набелязания план за деня. Ако
имам възможност следобеда, когато евентуално втасам с всичко може пак да драсна
някой ред. Ако ли пък не, това отново ще стане през някоя ранна сутрин – утре,
в други ден или когато...
От
понеделник пак започва зорът - с напрежения на работа, сутрешни и вечерни
пътувания по задръстените от коли пътища и т.н. Аз, ако не друго, поне малко си
починах през тези две айляшки седмици и успях да посвърша някои неотложни
домашни дейности; хиляди други обаче все още остават да ми лежат в списъка на
добрите пожелания, но и те ще станат един ден...
21.04.2002 – Неделя; ето ви го сега продължението – нали искате всичко да знаете;
четете тогаз. След като в петък сутринта се приготвихме за излизане с Ванеса,
първо я заведох в градината, а аз от там отново отидох в офиса на Социалните
грижи, за да им ползвам телефоните. Имах да уреждам някои служебни (а и частни,
разбира се...) подробности. После се срещнахме с Вера и сина й, та ги закарах
да си вземат колата с остатъка от парите. Оправихме всичко аламинут -
документи, подписи, покупко-продажни договори и на края се разделихме. Те поеха
с тяхната кола, а аз с моята. По това време се намирах точно в района на един
магазин за всевъзможни строителни материали, за съществуването на който знаех
отдавна, но никога не се бях отбивал преди това - излишно е да подчертавам
отново, че стоката в този склад е изключително от втора, трета, пета и всяка
поредна следваща употреба, пристигаща предимно от разни търгове, след
разграждането на най-различни индустриално-промишлени или пък жилищни сгради.
Аз всъщност по другите, редовните дюкяни изобщо не ходя, защото се стряскам от
цените на отделните артикули и пазарувам само на баснословно ниски цени. В този
народен “музей” и подобните нему може да се намери изключително богато
разнообразие от врати, прозорци, огради, брави, контакти, лампи, дървен
материал от сорта на дъски, греди и летви; мивки, клозетни чинии, водопроводни
части – нещо невероятно; “Mr. Bricolage” направо бледнее пред това тържище като
една малка будка за продажба на цигари, вестници и дребни бонбонки. Сега ми
падна добра сгода, че отидох да проверя какво има там и хоп – тутакси намирам
заветната оградка, с която ще преградим подхода откъм езерото. За да пускаме
Ванеса да си играе по двора, ние трябва непременно да спрем достъпа й надолу
към водата, защото тя все още го мисли за басейна от комплекса, където живеехме.
Покрай брега си то не е дълбоко, но все пак предохранителните мерки няма да са
излишни. Целия фронт е дълъг 12 м, а оградата беше общо 13 м, съставена от 6
отделни панела. Стягат се надолу в основата си към бетонната стена, а настрани
се връзват един към друг с болтове. Хайде, последваха незабавни пазарлъци,
горещи молби и вопли – от исканите $300, дюкянджията получи само $250 от мен.
Видях и една специална хром-никелова стълба за басейн (а може и от яхта да е
била), която пък ми трябва за да я монтирам на брега – по нея ще слизаме във
водата и ще се качваме обратно горе. За нея търговците също искаха $60, но
кандисаха на $35. Така за общата сума от $285 аз успях да купя изключително
необходими неща, които търсех от доста отдавна.
Оградните
панели бяха много тежки, солидни, изработени от масивни стоманени пръчки, че и
галванизирани на всичкото отгоре; общо шест парчета по над 2 м дълги всяко едно
от тях - абсурд беше да ги прекарвам в колата; нито едно по едно, хептен невъзможно
пък всичките заедно. От там се повличам и отивам при Даниела в работата й (нещо
като от Габрово да прескоча набързо до Севлиево все едно...) - вземам нейната
кола, защото тя има теглич, а оставих моята пред болницата. Прибирам се първо у
нас да закача ремаркето, което пък се оказва пълно с боклуци, които си чакаха
реда да бъдат изхвърлени един ден на бунището. Е, този ден неочаквано дойде и
за да го изпразня, минавам на път и през това важно “учреждение”. Чак тогава се
върнах при човека, от където бях купил вече оградата и платил фактурата.
Натоварвам всичката стока в ремаркето – а то добре че е здраво и стабилно,
защото баят горница му дойде теглото него ден; близо половин тон желязо изнесе
тази малка каручка. Хайде - от магазина се връщам у нас: само разкачих
“прицепа” и веднага отидох да върна колата на Даниела, за да има с какво пък тя
да си дойде от работа, а и аз да си взема моята обратно. Ба мааму - зави ми се
свят само докато опиша тази малка случка, а знае ли някой, колко такива и колко
много други подобни имам неразказани. Но слушайте де, сагата продължава...
Като
си взех колата и оставих Даниелината, на връщане към къщи трябваше пак да се
отбия до Бюрото по Социални грижи, че да завъртя няколко телефона - сутринта не
можах да свърша цялата работа, както я бях планирал предварително; нали все по
нещо допълнително ми се изпречва на пътя, което трябваше да преодолявам, както
при бягането с препятствия. То пък за беля, в суматохата съм си забравил
мобилния телефон в колата на Даниела, та разни хора междувременно се спукали да
ме търсят за това или онова. Същия ден ми се обажда и една друга агентка с
предложение за постоянна инженерска позиция с $60,000 годишен доход, само че в
едно глухо градче, навътре из кънтрито. Рекох й: “Слушай какво, госпожа - от
езерото си не се местя повече на село, ако ще кокошките ви и златни яйца да
снасят там”, с което директно отказах нейната любезна оферта. Нямаме намерения
вече да миткаме нагоре-надолу, а пък и там е една такава дивоч, дето не е
бивало подобна. Аз съм ходил в този градец преди години - бях на едно интервю,
когато също (подобно на всеки друг път) останах без работа. Знам даже и
фабриката коя е, защото тя е единствената по рода си в този район; именно там
ми беше и интервюто на времето, та се сетих веднага за тях и кои са хората –
произвеждат плугове, редосеялки и други подобни селскостопански машини. Но така
или иначе повече такива катунарски местеници от град в село и обратно няма да
има, освен ако не настъпят някакви други, по-драстични обстоятелства и принудително
ни ги наложат...
Най-после
в 17:00, след всичката офанзива през която минах се прибрах у нас, приключил
със задачите отново с преизпълнение от 110% (десетте процента прибавям от себе
си, за мое лично поощрение; зер иначе няма кой да ме похвали). Окъпах се
светкавично, че бях плувнал в пот, полепнал цял в прахоляк и мръсотия, след
което започнах да подготвям салатите за вечеринката. Даниела и Верчето си
дойдоха заедно и те пък се заеха с приготовлението на пиците. Не ми стигна
всичкото скитане и обикаляне на града през деня, ами надвечер пак излизах -
ходих до моя човек, който ме снабдява с алкохол, че да купя някое и друго
шишенце за асортимент. Аз пък снабдявам редовно съседа със съответната стока,
защото те двамата с жена си също доста честичко отпускат своите скърцащи стави
и нервни окончания с тоя течен мехлем за душата. А иначе къщата на моя добър
християнин (нека Господ трижди да го поживи…) се намира точно на 35 км от нас -
не ме слушайте дето казвам, че е съвсем близо. За размерите на Австралия това е
буквално “през пътя”, но километрите са си километри, в каквито и мерни единици
да се смятат. Само че дори и разходите за бензин да сложа отгоре, питието ми е
пак наполовина по-евтино, отколкото да отида в магазина и да купувам уиски,
бренди, водка или каквото и да е било друго – по-скоро бих станал пълен въздържател...
И
след като вечерта окончателно се прибрах в скромния си дом, нашето пиянско
тържество най-после започна. Поприказвахме, посмяхме се; по-малко хапване,
повечко сръбване и то пак стана среднощ. На другия ден Даниела беше на работа
(събота), както е и днес (нищо, че нормалните хора почиват в неделен ден). Тя
замина рано сутринта, а аз се залових да порина кочината, която зарязахме след
нас предишната вечер. Бебето стана, дадох му да яде, ядох нещо и аз, че като си
плюх на ръцете - застъпих с чука и длетото стария фаянс в едната баня. Съседа
ми даде един хубав инструмент, с който много лесно махнах всички плочки до
основите. Само няколко отделни парчета имаше, които все още бяха сравнително
здраво залепнали за стената - всички останали биеха на кухо отзад и се бяха
надигнали даже, защото водата и влагата от душа беше прониквала зад тях години
наред. След това започна трагедията по извличането на боклука – на въоръжение имах
само една пластмасова кофа, в която Даниела препира дрешките на малката и двете
си голи ръце (не бой се, майчице моя, мила и свята – пръстените си ги бях
свалил предварително, за да не се драскат и да не им се изтрива златото по
фаянсовите отломки; знам му реда аз). Освен едрия боклук, трябваше обаче да
изчистя доколкото е възможно и следите от старото лепило по стените, както ме
посъветва майстора. А тази дейност вече ме съкруши напълно, защото голямо
стъргане и чегъртане падна. Пробвах механизирано, пробвах ръчно, опитах
всякакви инженерно-технически комбинации и методи – все си иска работа и
блъскане, по дяволите. До вечерта се чекнах и гърчих по стените като червей и
пак не успях да свърша всичко. За днес ми останала една стена и половина за
десерт - сега само чакам Неси да стане от сън, че да я почвам и нея (така де,
стената имах предвид – не Ванеса…). Тя, малката ме слуша добре - стои си
оттатък в стаята сама и идва да ме наглежда сегиз-тогиз, да не би да съм габърдясал
(или габардясъл – подберете по-литературната форма…) в тая шибана баня; чете си
книжките и постоянно нещо ми бърбори, уж за да ми прави компания. Лошото е
обаче, че детето не може да ми помогне (добре че в този звезден миг я нямаше
майка му пред очите ми, че тогаз щеше да види тя едни нови плочки и ремонти –
щях да й тикна чука в ръцете, че сама да усети как стават тези работи, а не
само да нарежда и да ми спуска задачите “от горе” като партиен функционер на
Ленински съботник).
Аз
за днес планирам (и то ако втасам в тая баня и все още продължавам да мърдам…),
по някое време да започна и другата. Искам да изкъртя поне част от плочките,
които не са в непосредствена близост около душа. Така ще си помогна малко за
другата събота, когато пък евентуално ще се занимавам с оградата към езерото.
Абе то при мен е настанал един малък ужас и земен ад – не ми се говори, че се
задавям от злоба и гняв; но трябва да се свърши всичко полека-лека - умиране
има, отказване няма (ба, какво отказване, бре – моя шоп като си науми нещо и
край: прави се óдма)...
Снощи,
след като приключих със своите “забавления” из банята, за разнообразие си
преместих задника на компютъра. Намерих две обяви за работа, пак тук на Gold
Coast, за които кандидатствах веднага - да видим какво ще стане и с тези мои
отчаяни опити. Свързах се на Интернета, че и с Албенчето си разменихме няколко
думи. Помолих я да ви предаде, че аз отново започвам работа и да не се
тревожите за нас. После пък дойде Румяна да ни види - хайде и с нея си
направихме малък импровизиран моабет, с мезета, питиета и т.н. Докато си
почивах вчера, между другото наготвих и една доматена чорба с разни остатъци и
сбирщина оттук-оттам. Абе при мен празно няма - всичко е 100% дейност, само че
пак не отслабвам, защото може би се храня добре и най-вече обилно...
Така
значи, завърши и вчерашния ден – днешният пък тъкмо сега започва; нека видим
какво ще ни донесе до края си. Онази вечер с Неничко се чухме пак. Той е добре,
миличкият ми татков (толкова много страдам за него – дано той никога да не
изпита точно такива бащински чувства и усещания…). Сега отивам да се оправям с
Ванеса, че да си почвам и моята работа. Пак ще пиша, само че не знам кога...
25.04.2002 – Днес е Денят на загиналите в годините на войните – тъй като е
общонационален празник за цяла Австралия, та не се работи (което е прекрасна
държавна традиция специално за нас, емигрантите, дето не ни пука много-много за
техните жертви – ние самите си имаме достатъчно много свои, за които да скърбим
и почитаме повече). Всяка година на тази дата, австралийците обаче на свой ред отдават
почит на падналите по фронтовете войници и офицери по време на Световните
войни, войните във Виетнам и Корея; дори в Ирак, Афганистан и т.н. В интерес на
истината, ние лицемерно уважаваме техния протокол, но аз лично изпитвам много
по-силни чувства и вълнения на 02 Юни, когато оркестрите засвирят “Повеска” или
“Вий жертва паднахте…”, всички притаят дъх и паднат долу на колене, докато от
високоговорителите звучат имената на Ботев, Левски, Бенковски, Волов,
Каравелов, Кочо Честименски, Панайот Хитов, Каблешков, Хаджи Димитър, Бачо Киро
и на хилядите знайни и незнайни български герои-революционери и патриоти
(съжалявам, но заради партизанските им “аналози” нищо не ми трепва в сърцето,
въпреки че вероятно те също са имали някаква измамна кауза, за да тръгнат да
гонят Михаля по баирите и из шумата – надявам се да не бъда обвинен в
политическо пристрастие, което аз всъщност и далеч не крия).
Австралийската
церемония по повод днешния паметен ден се състои в множество повсеместни
митинги и шествия, съставлявани от все повече оредяващи редици на ветерани, оцелели
очевидци и бивши военнопленници, докато всички те биват най-сърдечно и горещо
приветствани от многолюдното цивилно общество. По традиция денят започва с
масови църковни служби, когато още на ранина (около 04:15-04:30) всички
катедрали отслужват своята тържествена литургия за честта и в прославата на
героизма и храбростта, проявена от тези щатни военнослужещи и доброволци. За
катализатор на и без друго приповдигнатото настроение и в прибавка към
националната гордост на средностатистическият австралиец служат и тоновете с
бира, които се изпиват на днешния ден, заедно с поемането на огромно количество
местни (локални…) овчи, подчертано силно лоени “карначета” за мезе. Това меню
също спада в задължителния празничен ритуал по случай общонародното веселие…
Както
вече се разбра от разширеното ми експозе, аз днес естествено почивам, но Дани е
на работа (втора смяна) – тъкмо втасах с домашните си и домакински дейности, та
рекох да драсна някой ободряващ ред, докато тя си дойде в 22:50; че от там
насетне ще вечеряме пък. Стрелките на часовника все още сочат 21:30 - имам
достатъчно време за самотният ми размисъл. Но нека сега първо заедно да се
върнем на онзи ден (по-точно ранна утрин), когато преустанових писалищната си
дейност - оставих настрана мастилницата и перото, за да стисна в дланите си
къде по-авангардните и прогресивни оръдия на труда, любими на целия световен
пролетариат: чукът и длетото (само че без сърпа, в моя конкретен случай).
Малкото
Неси стана от сън - нахраних я набързо и тя тутакси се залови с нейните си
детски занимания, а аз се потопих дълбоко и напористо в отломките от стари и
изгнили фаянсови плочки и купищата изкъртена мазилка. Както си бях определил
като самоцел и на всяка цена, с едната баня успешно свърших до обяд. В краткият
антракт нахраних бебето и го турих мигновено да спи, а аз се преместих в
другата баня - при подобна обстановка и заобикаляща микросреда. Там обаче падна
малко по-юнашко ломене, защото плочките бяха залепнали много здраво за стената,
та се наложи първо да ги разбивам с чука. Е, все пак останаха известни
количества с цели и здрави парчета, които впоследствие ще преценя как и дали ще
употребявам по-нататък за следващите си строителни обекти. И с тази баня приключих,
с изключение на зоната около душа, защото все пак трябва и да се къпем, докато
чакаме майсторите да си свършат работата.
Вечерта
отново идваха Верчето с дечурлигата, че с голямото й момче правим едни неща по
компютъра, инсталираме нови програми и т.н. – той е голям специалист в областта
на компютрите и ми помага много в тази дейност. Готвихме си пак разни пици,
дояждахме и допивахме каквото имаше останало от предишните ни гуляи. Така мина
и неделната ни вечер, а аз от следващия ден трябваше вече да тръгна официално
на работа.
В
тази малка фабрика логично беше да се предположи, че всичко започна отново от
нулата и се задейства от самото му начало; има една техническа документация
която се бърза много, за да влезе в производството и да започнат работа по нея.
Заради това са ни наели двама серсемина (аз и другия до мен…), та да им я
изкараме до края на месеца; за после не се знае нищо. Така че поне за сега съм
там, докато си свършим работата, а пък след това – ще му мисля едва когато настъпи
този момент...
Мина
се не мина ден; минаха се два, три, че и повече дори – неусетно дойде и
почивният, който пък е днес. Снощи се видяхме с Нени - след работа се отбих
през тях, та го взех за малко с мен. Исках за 2-3 часа да се поразходим само
двамата, “по мъжки” – през това време вечеряхме и го прибрах обратно в къщи.
Той имаше да върши някаква сериозна работа за училище, която подготвят двамата
с приятелката си, че да са свободни през днешния ден (сигурно ще скитат пак на
някъде). С Неничко ходихме в нашия любим ресторант да ядем пици на корем, че се
издухме като свинки (Боже, като нивга...). Разделихме се към 19:30 и аз си
тръгнах за насам. През това време Даниела беше оставила Ванеса на Верчето да я
пази, защото тя пък отиде на концерт с една нейна колежка и мъжа й да гледат
онзи очилат педераско “Алтън Джонофф” (Elton John, ако вече не сте се досетили).
Аз нямах особен интерес и предпочитание точно към този изпълнител и не изявих
желание да му посещавам концертната изява. Несъмнено той е един велик
композитор, музикант от световен ранг, виртуоз и всички останали суперлативи,
които могат да се изрекат за човека. Обаче самия факт, че педерастията го тресе
отдавна вече и то съвсем официално доказано, малко ме отблъсква от неговата
мазна дупедавска особа (да беше поне лизбиец като мен, че да го приема за свой
– а то…). Независимо от всичко, Даниела си дойде много доволна от концерта, а
това е най-важното от останалите мои убеждения и лични мнения по въпроса –
защото тя пък си го обожава този неин Елтън Джон, нека да й е жив и здрав.
Ванеса остана да спи у леля си Верка, която я боготвори и й угажда във всичките
капризи. Двете с нея много се разбират, слушат и обичат - зер, и тя с тези две
момчетии дето са й на главата, доискало й се е малко и женско чедо да побави.
Днес
Даниела ходи да си прибере колата, останала у колежката й, както и дъщерята (и
тя изоставена по хорските къщи...), а аз се залових с моите безкрайни и
най-разнообразни забавления из гаража и по двора. После пък, като си дойдоха
моите моми, с Даниела изкарахме панелите на оградата, за да взема някои мерки и
конструктивни решения за монтажа й. От завода където работи, съседа ще донесе
разни ъглошлайфи, електрожени и други пособия, за да можем в събота сутринта
вече да я изправим и монтираме на място. Аз ще стана по-рано и ще отида до
железарския магазин да купя едни специални болтове, с които ще приловим долните
метални греди на оградата в бетонната стена на езерото. Вечерта по всяка
вероятност ще поливаме и самата ограда - да не би случайно да падне или да се срути
от някоя буря...
Като
приключихме с мерките днес, стана време Даниела да върви на работа, а на Ванеса
– за следобедният й сън. Аз пък на спокойствие се занимах с едни бумаги за
данъците, които плащам повече от редовно в края на всяко тримесечие и за които
трябва да подготвя и изпратя чековете с парите до 29 Април. И това го свърших -
Динко дойде да продължим с ремонта на компютъра, че има още някои проблеми да
се доизгладят. После пък ходихме до тях да вземем нещо и до това време настана
вечер, месеца изгря и звездите се посипаха по свода небесен. Прибрахме се в
къщи – следват хранене и къпане на бебета, ритуали по приспиването и тъкмо ей
сега приключих с всичко. Компютърът ми има някаква несъвместимост с новата
операционна система и съществуващите устройства в кутията, но ще се оправи,
няма къде да ходи - само че ще ни стряска в началото, докато му се наместят
карантиите.
Ванеса
вече спи отдавна – тя все повече и повече започва да приказва разни откъслечни
думички, повечето от които на “родният” си английски език, а доста от тях са
смесени и с български – въобще около нея е един малък цирк! Надявам се да се
оправи с времето и като порасне още малко. След два дни вие имате празник – 43
години щастлив семеен живот! Хем да не го забравите! - аз ще ви се обадя в
събота, че да ви припомня да изпиете по някое питие по този тържествен и
паметен повод. Аз физически няма да мога писмено да отразя това събитие точно
на самия ден, защото баш тогава ще сме много заети. Може би ще се опитам на
другия ден или и аз не знам кога. Независимо от всичко обаче, вие приемете
нашите най-сърдечни поздрави и пожелания за още дълги години на “мирно
съвместно съществуване” или брачно съжителство, ако това е по-подходящият
израз. Бъдете заедно, обичайте се много, бъдете здрави, силни духом и спокойни
за нас!
Снощи
Нени ме зарадва с някаква негова похвала, която получил от училището. Ще я
фотокопирам и преведа по смисъл, за да ви я изпратя. Не е кой знае какво, но
все пак това му е някакъв стимул - дано все така да кара и занапред. Казва, че
доста се бил засилил в учебната дейност, по много предмети си поправил
бележките, както и поведението, което беше под всякаква критика. Дано тая малка
кокона да му е повлияла в някаква положителна посока. Всичко ще преглътна,
всичките му грешки ще простя и ще се примиря – само той да върви напред и да
бъде добре един ден в живота...
Цяла
седмица вече не съм свързан с Интернета - най-важното за мен е, че не мога да
следя свободните обяви за работа. Надявам се компютъра скоро да се оправи и
отново всичко да заработи нормално. Амчи комай това е всичко до този момент.
Утре е петък - ще го изкараме криво-ляво на работа и пак идват почивните дни, в
които ще се наслаждавам на най-различни дейности по къщата и въобще из дома. Ще
поддържам нивото на информация, но само когато имам възможност да отделя време
за дневника си. Пред мен са се изправили купища проблеми за решаване и обекти,
които чакат да бъдат завършени, но нали не може да стане изведнъж всичко, като
с магическа пръчка... Хайде, лека нощ, милички на мама…
28.04.2002 – Неделя, Цветница. Нека е честит празника на всички, които празнуват на
този свят пролетен ден! Напред се обаждах на Цецо, за да му честитя именния
ден, но те бяха излезли на някъде, та му оставих само едно голо съобщение.
Търсих и моя малък Неничко да го чуя по телефона, но насреща ми се обади
гаджето му. Момата съобщи, че той самият в момента бил на пистата и се въргаля
като прасе из калта, докато тя стои отстрани с едно чадърче в дъжда, за да го
гледа проницателно – ба мааму: това голяма любов трябва да е с тези нашите
двама младежи; таквоз пък чудо и аз не си спомням дори да ми се е случвало. Ние
нашите любови ги мъкнехме предимно по разни вили и по хижите в балкана - ама да
сме подгизвали така безпомощно в дъжда, като че ли нямам спомен за подобни
прояви...
Даниела
днес е на работа, а аз готвя боб с пушени свински ребра. Довечера у нас ще
дойдат Динко с майка си - ние с него пак ще се занимаваме с компютъра, че и да
вечеряме после. Сега навън е един мрачен и дъждовен ден, който ме подтиква
единствено към дълбока размисъл, но добре завит под юргана. За щастие вчера
беше прекрасно време, което ние със съседа оползотворихме по възможно
най-добрия начин. Вдигнахме с него оградата “на първо четене”, обаче останаха
някои довършителни операции, които отложихме да свършим уж за днес. Но за
днешния ден начисляваме “дъждовни” поради лошото време и всички се спотайваме в
къщи на топло. Ние в петък вечерта бяхме у тях на гости, че като се впуснахме в
сладки приказки, та откарахме до 01:30 през нощта. На другият ден и на двамата
работата не ни спореше особено много, но добре че поне това успяхме да
направим. Всичко обаче стана чудно и ние просто не можем да се нарадваме на
стореното с голите си ръце и ограничени умения. Междувременно цените на имотите
около езерото са нараснали драстично – онзи ден една къща до нас се е продала
мигновено за $200,000. Инвестицията ни тук е много сериозна, единствено и
благодарение на шопското упорство в лицето на Даниела – она като рече: “Тук ще
е и туй ще бъде!” и така отсече. Ако това беше останало да зависи от мен, ние
сигурно още щяхме да си се подмятаме по квартирите на хората и с наемите си да
им изплащаме жилища...
ДОБЪР ДЕН, МИЛИ БАБО И ДЯДО! АЗ СЪМ НЕСИ...
Тук
и Ванеса се включи в писмото, като аз й държах ръчичката, а тя дращеше по
листа. Гледам много-много да не й показвам кое как и какво пише, защото малката
дяволица има склонности към рисуване и драскане по стените - въобще навсякъде,
където завърне. Само да докопа химикала и миг след това става страшно. За това
всички писалищни пособия са под строг контрол и надзор. В градината пишат и
рисуват достатъчно – нямам време и бои за пребоядисване на къщата...
Вчера,
както вече споменах се занимавахме с оградата. Днес, макар че имам хиляди други
неща за правене, та просто не знам от къде да започна, аз си избрах най-лесната
дейност - а именно, да наготвя нещо, да драсна някоя и друга дума; после пък на
компютъра ще седна и все в тоя дух. След малко ще храня Ванеса и ще я слагам да
спи – тогава чак ще мисля с какво да се занимавам. Много искахме да се чуем
навръх вчерашният ви празничен сватбен ден, но се обаждахме няколко пъти – все
никой нямаше. Аз предполагам, че вече пак сте хукнали по лозята и за това не сте
си били в къщи. Дано поне там да сте отчели годишнината, заедно с чичо Божкови.
Аз сега като съм без Интернет, та съм като някой отшелник или пещерен човек –
поне от време на време с Албенчето обменяхме някои мисли и тя набързо ме
информираше кое как е около вас. Надявам се довечера вече да оправим проклетия
компютър, за да се свържем незабавно. Тони и Дима също очакват информация за
техните документи – въобще, в днешно време без Интернет човекът си е направо
загубен. Какво ли още има да измислят учените глави напред в годините – може и
на Марс да ни покатерят в един прекрасен слънчев ден...
Утре
започва втората седмица от работата ми в тази компания - не знам дали тя ще
бъде последна или ще има още някоя и друга. Но каквото и да е - ще стане ясно
само след няколко дни. Често се чуваме по телефона и с Миро от Америка. Той е
замислил някой ден да ни дойде на гости - дано да е по-скоро, докато сме
по-млади; щото ако е на времето, когато тръгнем за някъде, пък забравим за къде
или сновем напред-назад с по един джоб хапчета – отиде тя, та се не видя...
02.05.2002, 20:50 местно време – какво става по-нататък, драги ми читатели и търпеливи
слушатели. Първо от вчера влезе и следващият месец Май - не че кой знае какво
се промени; просто годината пак се преполови, кажи-речи. В неделя, след като
турих Ванеса в кревата, аз развих мощна дейност по монтажа на новозакупеният от
Даниела ширм, който се инсталира над готварската печка (най-после).
Предназначението му беше основно да завърши облика на кухнята, просто визуално и
интериорно, защото той иначе, специално за мен и в моите очи не върши никаква съществена
работа. Ако не друго, поне в него има две вградени лампи, които мога да
включвам по всяко време, за да виждам колко сол ръся в боба – и с това
приключва полезната му дейност. Е, вътре има разбира се и вентилатор, който уж
изсмуквал пáрите при готвене, но последният не ги праща в комина (защото тук
комини поначало няма…), ами ги блъска или в очите на готвача (ако е по-висок)
или пък ги засилва направо към тавана. Но тъй или иначе трябваше и този елемент
да се завърши и приключи като обект – зер, кухня без абсорбер няма даже и по
списанията с голи жени... На помощ в делото отново ми се притече съседа Рон.
Двамата с него теглихме нов кабел през тавана, че допълнителни връзки правихме,
отделен контакт монтирахме, та дупки за контакта къртихме в стената – какво ли
не беше още. В края на краищата и тази дунанмъ се свърши. Следобеда си дойде и
Даниела от работа - тя ми помогна да закрепим самия ширм към шкафа с винтове и
вечерта му прерязахме лентата на пусковия срок с по няколко отпускащи питиета.
Стана здраво като бетон – направо вечно, както аз обичам! А пък и след като
изобщо не смятам да го пускаме, за да не се хаби, шибания “абсорбатор” ще си
остане вечно нов - от сега, та до края на света...
Така
почивните дни свършиха – ама не в разходки, екскурзии до природни
забележителности, излежаване по плажа и други плътски удоволствия, ами в
непрекъсната работна дейност и циркулация между кухнята и тавана. Ту валя дъжд,
ту спира - но времето вече се стабилизира. Ние ви търсихме и в понеделник
вечерта по телефона, но както разбрахме от разговора ни снощи - били сте на
лозето. Да сте живи и здрави още много години да си го коландрите (нека татко
да не ми се мръщи на чистосърдечното пожелание – знам го, че не си пада
много-много по “текезесарските” развлечения, но все пак)...
Работната
седмица започна, така както и почти вече свърши. В неделя, след приключване на
всичките ремонти из дома, привечер дойде пък Динко, че да оправим компютъра -
за последно уж. Успяхме да възстановим Интернетната връзка и поголовно започнах
да изпращам молби за работа. От едно място даже може и да излезе нещо – вероятността
е още от понеделник да се местя там, защото тъй или иначе този мой кратък
договор понастоящем изтича утре. Нямам последното решение на началниците –
оставил съм ги да мислят върху въпроса: дали биха си позволили да изтърват
такъв капацитет като мен или ще ми предложат някаква друга работа, че да се
задържа по-дълго време на повърхността; защото потъването вече ми е съвсем ясно
и комай неизбежно.
Продължаваме,
значи по-нататък: става понеделник, минава вторник – идва сряда, снощи демек.
Нени поиска пари, че му трябвали за нови ботуши, с които кара мотора. Разбрали
се, видите ли с майка си - аз да дам половината сума и тя горкичката, другата
половината. Нямаше къде да потънат $500, но пък след като така иска “детето” -
трябваше и този каприз да му се задоволи. Снощи след работа ходих да го взема и
излязохме за час-два из града - хем пари да изтегля от банката, та да му дам,
хем пък имах и моя работа да си свърша. Трябваше да купя едни специални
телефонни карти, чрез които много евтино се говори с чужбина – тарифата за
България е само 35 цента на минута, а до сега плащаме около $0.65-$0.70 за
всяка минутка от кратките ни разговори. Даже Даниела още снощи реши да пробва
връзките и се обажда до София и до Габрово. Като свършихме работата с Нени в
Бризбън, заведох го да изяде един шибан и отровен Макдоналдс (който той,
подобно на всички глупави и наивни деца по света, просто обожава…); повъртяхме
се още малко из града и го оставих у тях. Докато обаче и аз се прибера в къщи,
часът стана 20:30 – а от тук нататък пък, започва истинската драма...
Връщам
се най-после и навлизам триумфално в хола: Даниелчето ме посрещна на вратата с
новината, че плочкаджията тъкмо се бил обадил; освободил се от неговите
ангажименти и пристига на другия ден (демек днес), за да започне работа в
едната баня. Хубаво де, ама аз не обичам такива мълниеносни изненади и сюрпризи
- амчи нали не съм подготвен, бре: първо психически (за всичко, което тепърва ми
предстои…); да оставим пък настрана, че все още имаше разни малки и дребни
нещица, които правех сметка да завърша през почивните дни. Е, да – ама не!
Хайде, почвам да разкачам контакти, да свалям душове и кранове; на всичкото
отгоре трябваше и плочките от гаража да домъкна, че да ги подготвя за
нареждане. Въобще - един малък ужас, в един още по-малък и късен нощен час!
Даниела като видя, че ченето ми почна да потреперва и да с тресе от безсилие и
гняв, изглежда усети, че вече видимо изпадам в поредната си нервна криза и
бесът ме е обзел изцяло до загубване на разсъдък, та се включи и тя да помага в
офанзивата по пренасянето на калъпите с плочките. Ама ей, много е възпитана тая
мойта Дана - че и добричка излезе на всичкото отгоре! Двамата с нея спатаркахме
работата набързо, като междувременно ви се обаждахме и по телефона – сега сами
разбирате защо не звучах толкова словоохотливо в слушалката. От там насетне по
нощите, след като се освободи линията, седнах пък на компютъра - трябваше да изпратя
още две молби за работа през Интернета, които Дани ми беше изрязала от
вестника. Мирясах чак в 00:30, едва когато изкъпан се потопих блажено в
чаршафите. Кошмарите ми обаче продължиха и през нощта, когато пък сънувах, че
боядисвам стените в шибаната баня – синият цвят ми се видя малко тъмничък, та
рекох да го изсветля. Вече не помня точно какъв беше механизмът за
“просветляването” на боята, но с най-голяма радост сутринта се събудих в 06:00
и установих, че всичко това е било просто само много лош сън – ударих си един
бърз изтрезвителен душ и заминах доволен на работа...
През
целия ден ми беше притеснено и напрегнато, защото исках да си бъда в къщи,
докато майстора работи (не че нямам вяра на Даниела – напротив, не съм такъв
ревнивец). Мисълта ми беше да го надзиравам и контролирам постоянно, въпреки че
той прекрасно си владее занаята и само с няколко консултации, които проведохме
по телефона, вече знаеше точно какво и как да го направи. Днес Дани се е
разправяла с него, а на всичкото отгоре пък по обяд трябваше да дойде друг един
специалист, за да пръска с отрова против мравки и хлебарки. Тази дейност също
приключила успешно по време на моето отсъствие (аз от кога викам, че е толкова
приятно човек да си работи някъде за много парички, а пък някой друг да му се
разправя с ремонтите по къщата). Следобед Дани заминала на работа за втората си
смяна, а аз трябваше да изляза малко по-рано от работа, че да прибера Ванеса от
детската градина. Освен това исках да се видя и с фаянсаджията, който вече към
18:30 правеше финалните завършеци по фугите на стените. С него обменихме малко
технически консултации, междувременно възникнаха и някои допълнителни дейности,
които аз ще свърша сам преди той да дойде отново в понеделник за втората
“серия”. Човекът си тръгна, а аз докато порина мръсотията след него, една бърза
прахосмукачка да пусна, детето да нахраня и да го прибера да спи - ето едва
кога можах да седна на спокойствие. Сега всеки миг чакам Дани да си дойде от
смяна, защото едвам гледам от преумора и напрежение - само ще й пожелая “лека
нощ” и се оттеглям в синия салон (говоря за спалнята, която е боядисана уж в
малко по-тъмни краски и в нея се чувствам, като че ли се намирам в огромен
празен басейн)...
Утре
трябва да отида на работа с половин час по-рано, за да си наваксам времето -
приключвам няколко чертежа, с което завършвам и този пореден договор. Ако през
това време се обади някой агент за друга работа, добре; ако ли не - продължавам
да търся, както до сега. А пък онзи ден, докато вдигахме оградата със съседа са
ме наяли едни шибани комари -– целият съм на дупки и кръвта ми изтича бавно.
Няма “самодиви в бели премени”, няма дори кой “в уста да ме целуне бърже”;
по-зле съм и от легендарният Хаджи Димитър! Но не се оплаквам де, само споделям
неволите и несгодите си - и то повечето заради самите исторически факти,
отколкото да търся нечие състрадание. Иначе се справям отлично с носенето на
“хомота” (разбирай живота). Пооправям го само, намествам си го да ми е таман по
врата и пак напред – да спомена и незабравимият наш чичо Сашо на чинка Кальопа,
Бог да го прости; нали той така казваше за житейското тегло и бреме в
най-общите им форми, нюанси и разновидности...
Днес
получихме писмо от Мирослав “Американски”. Ние му бяхме пратили някои снимки,
сега пък той ни изпратил на нас. Много се тачим с този човек - така да знаете и
така да кажете на родителите му. Те милите, знам прекрасно, че се притесняват
за него денонощно, както всеки един нормален човек. Но пък вие им се обадете с
уверението, че той е добре и сме в постоянна връзка помежду си.
Като
че ли отново доста литературен материал нахвърлях по листите - скоро пак ще
изпратим нещо дребно. Гледам, че и за нов диск с музика съм готов вече - ще го
запиша веднага, нека само да се поосвободя малко. От сърце се радвам, че
предният ни колет е пристигнал благополучно - дано всичките армагани да са били
налице. Аз съм най-щастлив когато разбера, че сте получили хабер от нас, защото
през цялото време тръпна, че може да се загуби или да го открадне някой
злосторник. В едно от списанията, които Верчето донесе от България прочетох, че
Стоянка Мутафова навършила 80 години. Спомних си с огромна доза носталгия за шедьоврените
произведения и спектакли по телевизията с всички български светила в този
културен бранш – артисти, било то комедийни, било драматични; певци, инструменталисти;
групи, та фолклорни, та рок, та какво ли не. Абе, социализъм-социализъм, ама
едно време какви предавания имаше - та Новогодишни ли не щеш, та театри и филми
ли не; дори и “Семена в браздите” сме гледали в ранната неделната утрин, като
нямаше нищо друго свястно. А сега тъпия български народ само куфее подир оная
изпращялка Слави Трифонов - като че ли няма други програми за гледане вече.
Тези неща, да си призная честно ми липсват много в прекрасната и едновременно шибана
Австралия. Ако у мен се надига мощна вълна от някаква далечна мъка по Родината
и бащиния край, то тя е единствено заради онези отминали години, които макар че
бяха трудни, тъмни и черни, все пак носеха със себе си нещо уникално, нещо живо
и неповторимо (не отварям дума обаче за политическата смрад на измамния “комуноизъм”
– строй, в който се родихме, раснахме, пораснахме и уж преживяхме; да не би тук
някой да реши, че искам връщането му – много съм далеч от такива скверни
помисли). Сега всичко това вече е една все повече избледняваща история, няма го
тотално – е, има пък нещо друго, съвсем прясно и ново, за което нашия народ
просто не е подготвен; също толкова уникално и още по-неповторимо (граничещо
дори с абсурдното). То обаче е вървежно само за сегашните хора, младите и
наивни, които лесно се управляват, командват и ръководят – те поне не искат
нищо друго, освен бира и голи цици; бирата е евтина, а пък циците - хептен.
Хайде, свършвам с монолога си - сигурно съм взел да остарявам (защо пък не и да
изкуфявам), щом като взеха да ме спохождат и подобни тъжни мисли...
05.05.2002 – Великден! Христос Воскресе, мили свидни и обични родители наши! Да сте
живи, здрави и занапред да посрещнете още много такива Великденски празници!
Днес Даниела трябваше да бъде на работа, но отмени смяната си заради този свят
Християнски ден. Чувам, че ще излизаме на някъде - уж цялото българско общество
ще се събира на някакво барбекю из градските паркове - дано можем да се
организираме, че да се видим с повече народ. А сега с няколко думи ще
преразкажа за случилото се до този момент.
Значи
- връщам се на петъчния ден, когато трябваше да приключа с поредният си трудов
ангажимент. Станах рано и заминах на работа. През деня ми се обадиха по
телефона и за разни други възможности за работа, та на края ще стане така, че
да избирам от двете по-добрата и по-изгодната (да не чува Дявола, че да ми
направи някоя магия). Насрочил съм си интервюта във вторник – едното е сутринта
в 10:00, тук на Gold Coast, а другото е чак за следобед в 14:30 – то пък в
Бризбън. Позицията в наше село е постоянна, но като за прост чертожник.
Предполагам, че и парите ще са й малко. Другата работа е пак по договор: кратък
– отначало за 3 седмици, но може да има и продължение. Там тарифните ставки са
прилични, по-високи по подразбиране, защото е шибана столица, все пак (абе
забелязвате ли, че тук всичко почва да ми опротивява и да става “шибано”? –
ебаси природния феномен съм и аз, ама как пък да ми се изкълчи езика и да кажа
на бялото, че било черно; ами шибано е, разбира се – много универсално определение
си намерих, доволен съм от себе си в правилния литературен и езиков подбор). Надявам
се Господ и този път да ми помогне при вземане на оптималното за мен решение...
В
понеделник, 06 Май (Гергьовден), тук също е почивен ден – само че се чества Празника
на труда (01 Май). Австралийците нали са мързеливи, та само си измислят как да
почиват повече, нехранимайковците. Именно заради това интервюто ми е във
вторник. За щастие обаче нашия плочкаджия ще работи, та и аз ще съм си из къщи
– хем да му помагам, а пък и най-главното: акъл да му давам и полезни съвети,
без да ми ги е искал някой. Като споменах за него, та сега да ви опиша каква
дейност развих вчера, с цел да му подготвя терена за работа. С моята шопска
невеста (на която се оказа, че и от строителство й разбирала главата…), взехме
еднозначно решение за клозетните чинии, които също ще сменяме в кенефите,
защото поначало са монтирани много лошо (чисто само нейна приумица, защото аз
бях силно против този акт на безумие…). Тук правилото е последните да се
завинтват със специални винтове и дюбели в основата, върху вече наредените плочки.
Нашите обаче са ги циментирали още когато са строили къщата и сега трябва да се
избикалят с малки парченца отстрани по пода, следвайки овалния контур на цукалото.
Един ден ако чинията случайно се спука или пък не дай Боже да се счупи под
нечий нещастен мазен и лайнян гъз, налагайки незабавната й подмяна, новата вече
никога няма да съвпадне с формата на предишната и ще остане доста грозно.
Хайде,
хуквам вчера да търся клозети - разбира се пак по “корекомите”, защото в
редовните магазини за санитарен фаянс са неоправдано скъпи: цените им започват
от $80 за най-простите и обикновени, та могат да стигнат и до $1000 за
по-луксозните екземпляри (като че ли няма да серем и пикаем в тях, ами чорбата
ще си сърбаме от там, да им ебеш майката фаянсова и керамична). Разбира се, аз
намерих и купих 2 броя по $40 парчето. Това са все единични бройки, останали от
разни строежи на блокове, хотели, обществени сгради и т.н. Обикновено такива
“уникати” са с високо качество и се нареждат в малко по-среден клас спрямо
най-простите, а пък за сметка на това се харчат значително по-евтино. В
магазина за строителни материали от многократна употреба, където намерих
въпросните кенефи отново последваха задължителните за случая пазарлъци,
продължителни уговорки, финансови гърчове, но в края на краищата пак победи
“нашият отбор” - в смисъл, че не се изръсихме с много пари. Трябваха ми и две
сапунерки/етажерки, които вече купих “на ново”, защото не можах да намеря
стари. Те пък напълно ми разбиха икономиката с баснословната си цена от $26
всяка. Купих и сифони, защото новите плочки ще се положат върху съществуващите
стари. Последните са циментирани към бетонната плоча (основата на къщата) и са
изключително здрави, но и ужасно грозни. За целта трябваше да разбия сифоните,
че да се подадат на по-високо ниво. Добре пак, че съседа ми услужи с една
ударна бормашина (“Hilti”), та с нея разбивах бетона като с “канго”. Извадих
сифоните чак долу от тръбите - имах още някои плочки да доразбия. Трябваше и
един праг точно до душовете да изтъня малко, че да стане пригоден за обличане само
с един ред плочки, а не към цялата да се понажда и парче – въобще падна голямо
блъскане с всички възможни оръдия на труда и дюлгерски инструменти.
От
моя човек (съдържателя на “корекома”), купих и едни лампи за хола – този път 4
на брой, които ще вградя в тавана; там вече ще стане като в истинска картинна
галерия. Ще ги командвам от един специален ключ, посредством който плавно ще се
регулира силата им на светене – ще стане точно както е в големия салон на кино
“Алеко Константинов”; как къде е това, бре? – амчи в Габрово, разбира се - няма
да е в София, я...
След
като разбих всичко на пух и прах, и уж приключих с грубата и мръсна дейност,
трябваше пък да изчистя идеално след себе си, за да не се разнасят боклуците из
цялата къща. Хайде, и това свърших. Подготвих поле за действие широко колкото
плаца в казармата; утре като дойде фаянсаджията, само да нареждаме плочките. На
края съседа ще ми помогне да монтираме и клозетните чинии – той е бивш
водопроводчик и тези работи ги разбира много; гиризчия и половина е - малък
воден цар. Сега обаче работи нещо друго, поддръжка на машини към някаква фирма,
защото му омръзнало от покриви, улуци, тръби и вонящи запушени гиризи.
От
баните се преместих на компютъра, където пък трябваше да опиша и осчетоводя
разни сметки, разходи-приходи на фирмата и да приключа месеца откъм финансовата
си страна. Докато втасах и то стана време за филма по телевизията. Бяхме се
разбрали с Верчето да дойдат у дома и заедно да вървим на черква, но тя нещо си
променила плановете и не дойдоха. Ние обаче въпреки всичко решихме да отидем
сами, като оставихме Ванеса съвсем за малко да си спи кротко в стаята.
Излязохме в 23:30 - сръбската черква е само на 5 минути от нас, но като
отидохме там беше пусто, празно и тъмно (също както след изтеглянето и на последните
жалки остатъци от части на Червената Армия, при напускането на нашата,
окупирана от руския ботуш, бащина и на деди свидна земля Българска и съкровена).
Никаква служба, никакви хора, никакво движение и светлина – въобще все едно, че
не е такъв голям празник. Ядосахме се много, но вече точно в този късен нощен
час повече нищо не можеше да се направи - не знам къде се намират из града
гръцките църкви, че да търчим пък там. Бяхме си взели по едно червено яйце в джоба
– Даниела ги ошари набързо, докато аз разбивах с чука илюзиите си из баните.
Прибрахме се в къщи неудовлетворени, но решихме поне днес през деня на всяка
цена да потърсим някоя гръцка черква и да отидем да почетем Великият ден.
Дойдохме си малко преди полунощ, но с влизането мен нещо ме преряза корема (той
си ме режеше още по пътя, но се устисках до вратата – щото пък си спомням и
случаи, когато не съм успявал много…). Преди да излезем се бях наблъскал с
множество варени яйца - от спуканите, дето не ставаха за боядисване, та
Великдена го посрещнах в тоалетната; за срам на Седмото небе. После за адет си
чукнахме яйцата с Даниела - аз излязох двоен победител (и отпред, и отзад - на
черупката бре, гамени таквиз; вие какво друго си помислихте, мръсници недни…),
след който ритуал си легнахме покорно и смирено...
Тази
сутрин понеже е празник (ето вече и другите момички се надигнаха от леглата…),
та ще им правя пържени филии или палачинки; след това излизаме. То пък за наш
късмет отвън е едно такова противно време, дето скоро не е бивало подобно. Вали
постоянно, мокро и влажно - не е за нищо. Ще гледаме да го издебнем за някой и
друг час - дано се задържи да не вали поне. Иначе не е студено, но кел файда
като е такъв мочурляк навсякъде.
Ами,
това е милички всичко около моята скромна персона - утре сигурно пак ще имам
възможност да драсна някой ред, както и във вторник, преди отново да започне
офанзивата с ходене на работа и т.н. Аз уж съм много сигурен, че почвам поне на
едното място, но още никой нищо не е потвърдил, че предположението ми ще бъде
100% сигурно и подплатено. Могат да се очакват всякакви изненади и като по
някакво най-шибано правило и закон - предимно неприятни, ако ми схващате интимната
мисъл...
12.05.2002 – Днес е Денят на майката, който се празнува из нашите далечни географски
ширини (не ми е известно дали другаде по западния свят имат подобни празници –
най-вероятно да, но пък може да се пада в различен от днешния ден). Независимо
от всичко, аз използвам случая, макар задочно и с известно закъснение да
поздравим нашата мила и най-скъпа майчица, като й пожелаваме само отлично
здравословно състояние, дълголетие близко до това на орлите и биволско
спокойствие! Да си ни жива и здрава майко, още много дълги години! (а ние
татковците, ще трябва да изчакаме до Септември, когато пък е Денят на бащата –
като му дойде времето ще стане на въпрос, тъй или иначе...). А сега, да ви
представя случките и събитията по реда на тяхната поява – връщам се назад и
започвам от миналата неделя.
Значи
- като се надигнаха Дани и Неси най-после от сън, у нас настана характерната
вече за нашия семеен кошер сутрешна суетня: оправяне на легла, миене на зъбки и
очички, продължителни и разточителни закуски и прочие гивизлъци. Аз изпържих
множество филии (повечето от които си изпуках сам…) - ядохме и веднага
излязохме. Искахме да отидем все пак на черква, въпреки че ни се осуети
среднощното й посещение предишната вечер. Този път ходихме до македонската
църква, която съвсем случайно открихме на картата - недалеч от нас, няма и разстоянието
до Севлиево даже. В същото време там имаше и някакво тяхно кръщене, трескаво се
подготвяха големи и дълги софри, с печени на трап агнета, прасета, мощни зелени
салати и т.н. Независимо от тяхната странична дейност, ние влязохме вътре,
запалихме по някоя свещ, постояхме малко и си тръгнахме. Абе, македонците ни се
падат баш по-бракя от шибаните сърби май – как всичко му разбрах на попа, което
си изпя човечецът; докато на сръбския хващам само началото: “Драги брáча и
сéстре…”, след което му изтървам репликите…
Дорде
все още бяхме черковно разположени, от македонската пък отидохме в гръцката
църква – тя вече е много по-голяма и помпозна, в сравнение с всички останали
свои православни посестрими. Очевидно е правена с много пари и с голям замах –
нали знаете, че беден грък по света няма. Там също отдадохме своята Божия почит
и благодарност, изгорихме още няколко вощеници и после се замъкнахме у Верчето.
Уж щяхме да се събираме някъде на теферич в някой от парковете, но времето беше
много непостоянно, с чести валежи от дъжд и така тази иначе благородна идея се
разсъхна. За сметка на това следобеда пък всичките дойдоха у дома, заедно с още
едно семейство българи – и те съвсем наскоро дошли в Австралия и по-специално
на Gold Coast (за мен превода на това населено място е смесица между Слънчев
бряг и Златни пясъци, докато се получи “Златният бряг” например, в буквален
смисъл). И у нас вече като се развихри едно страхотно тържество, че настана
истински Великденски събор – откарахме до среднощ, нищо че бяхме отпочнали с
бирените “хастари” още от обяд. Верчето остана да спи у дома с нейния малчуган,
че на другия ден тя щеше да вземе Ванеса у тях, за да я гледа – нашата славна и
героична “мама Дуда” беше на работа, а пък аз имах майстор в къщи – нали уж
шарените фаянсови плочици да нареждаме. И така като се зареди, при една и съща
програма – та цели четири дни откара, с по 12 работни часа дневна надница.
Майстора идва сутринта, работи цял ден като японски робот и вечерта си отива. Понеделника
също беше почивен - нали и тук празнуват Денят на труда 01 Май, само че не баш
на датата, ами обикновено дават понеделнишкия ден непосредствено след нея.
Аз
във вторник щях да ходя на две интервюта. Тъкмо вече тръгвам сутринта за едното
и ми се обадиха по телефона, че другото (което беше определено за следобедните
часове) се отменя, защото клиента нещо се бил разкандърдисал и се отказал.
Хайде-е, пак ме поляха набързо с кофа отрицателни заряди и хвърлиха по мен шепа
тъжни емоции и разочарования. На това интервю, където така или иначе ходих се
оказа обаче, че кандидатурата ми няма да е много подходяща за характера на
работата им и сигурно тези кретени няма да ми се обадят повторно за
допълнителни дискусии. Така от двете позиции, та уж да си избирам по-добрата,
сега отново се оказах без нито една (приказката за двата стола, от които на
края се сяда на земята, предполагам я знаете…) - но нали пък това бил живота:
пълен с изненади и най-разнообразни изпражнения, през които с много мъка бием
пъртина и си проправяме път...
Независимо
от пожънатите и отвоювани с войнска чест поражения на единия фронт, ние
продължаваме обаче нашата дейност с плочките на другия – прахоляк, кал, цимент,
мръсотия до шия, но и това в крайна сметка се изживя (опасявам се, че дори съм
склонен и по-бързичко да го забравя като един мрачен, по-скоро кошмарен спомен).
В сряда вечерта ми се обадиха други едни потенциални клиенти – в четвъртък да вървя
при тях пък на интервю – във вече много шибания (отново и естествено…) столичен
Бризбън, от предстоящите пътувания до който ме полазват мъртвешки ледени тръпки.
Слагам си новия кат връз потното и миризливо тяло (баните ни са в ремонт, нали
се сещате…), връзвам възела, грабвам си празното куфарче, което нося само за
парлама и измамен престиж; оставям майстора сам да довършва строителния обект,
изкомандвам Даниела да му плати, а аз се понасям преизпълнен с голи надежди към
тази наша среща.
Приказвахме
и се надлъгвахме взаимно повече от час - уж останаха много доволни от опита и
знанията, които показах и щели да ми се обадят допълнително (“кура ми Янков” –
аз ли не знам как стават тези работи с деликатните и дипломатични откази). Все
пак оставам с надеждите си, макар и наивни - добре ама мина петъка, мина
съботата; ето днес даже вече е неделя – никой калмук още не ме е потърсил за
нищо. Аз през цялото това време бях плътно зает из баните (спокойно можех и да
спя там на едно войнишко шалте, загънат с празните торби от цимент). Малка част
от дейността ми се заключаваше в монтажа на кранове, душове и клозетни чинии; ковах
закачалки по стените и какво ли не още – работата просто извира и бълва през
сифоните: ба мааму, че аз колкото повече неща свършвам, те толкова повече нови
дейности ми се появяват! Да не говорим пък за десетките допълнителни материали,
като дюбели, винтове, пирони и прочие залъгалки, дето за всяко нещо, което ми
дотрябва в момента, тичам на мига до железарския магазин да купувам и се връщам
да продължа с “развлеченията” си. Пътеки направих до там – хората ме запомниха
вече и сигурно си мислят, че сам строя 4-етажна жилищна кооперация...
В
петък имах организирани и други подобни мероприятия - по магазините скитах, пак
се занимавах с покупки на дребна и едра железария, от които вече ми се повръща
(а съм едва в началото…). Наред с всичко останало по къщата, ходих и при един
майстор, който произвежда специални гърнета за ауспуси на коли, по някаква
ултрамодерна технология. Бях решил отдавна моето да го сменя, за да ръмжи и да
бръмчи повече като спортна кола, а пък и да бяга уж по-бързо. Така и този си
детски мерак задоволих (макар вече като дърт пръч на средна възраст…) и съм
много доволен – сега колата ми върви по-добре от всякога и гърми като
състезателното “Renault Alpine” на легендарният ми съгражданин, Илия Чубриков.
Очаквам даже и значителна икономия на гориво да даде, но все още не съм
започнали пробите и тестовете специално по тези технически показатели; до тук
само на шум и звучност съм я докарал…
Ето
как значи, минава и петъка - в изнурителен труд, в доизкусуряване на бани,
тоалетни и постепенно възстановяване на живота във всяко отделно помещение.
Онзи ден пък ми даде зор откъм дебелото черво и понеже у нас всичко е разбито
до основи, че даже ходих да си хвърля хайвера в един ресторант досами нас. Уж
щях да ям там, пък викам – я чакай да си умия ръцете изпървом, че нали съм и
възпитан връз всичкото отгоре. Влизам в клозета, свършвам си процедурата
най-акуратно и “из корен”, след което излизам с измити ръце, но вече бях “сит”.
Демек, нямаше какво да обядвам в ресторанта (абе аз не съм си и помислял дори,
ама така рекох на портиера, от хорски срам - нали нещо трябваше да кажа на
входа, като ме питат хората за какво им влизам в заведението; ако ги бях
застрелял с голата истина, можеше и да се обидят нещо). Така с изброените до
тук дейности се запълниха до дупка последните ми няколко дни...
Вчера
(събота) аз отново развих много широка домашна дейност - все в до болка
познатите вече на всички обекти. В петък обаче, след обяд някъде – получавам
нежен като цвят на кокиче телефонен звън на мобилния си телефон. Обаждам се
плахо; кой мислите, че беше? – търси ме моят бивш началник от завода за тежките
минни машини (камиони, булдозери и т.н. – имам няколко снимки от там). Иска ме
обратно само за няколко седмици, че имало нещо да се свърши в отдела. Разбрахме
се той пак да ми се обади, когато реши окончателно какво да прави. И
действително, вечерта човека ме потърси отново и от понеделник ме повика да
започна работа при тях. И тъй като никой друг до сега не ми се е обадил с
някаква по-различна от неговата оферта, аз дълбокомислено я приех като вариант
(и то с много голяма готовност и охота, защото отново това се яви единственият
ми изход и спасение). Междувременно аз продължавам да търся и други работни
позиции, но като че ли за сега това ще бъде решението на проблема с
безработицата. Очаква се работата да продължи около месец, но кой знае какво
пък ще възникне до тогава. Тази блага вест и приятна новина за малко
поуспокоява моето, станало тревожно до критичност финансово неразположение -
поне за един кратък период от време, който никой не знае колко дълъг ще бъде
той. Е, ще се наложи пак да пътувам по 65 км във всяка посока, но аз свикнах
вече. Тъкмо ще мога да изпробвам новия ауспух на колата и разхода й на бензин
на дълги разстояния...
Снощи
Румяна ни беше на гости, а аз днес продължавам с доизкусурителните дейности по
отделните строителни площадки. Още оградата към езерото не е завършена напълно,
но този обект е замразен на тоя етап, за да свърша повечето неща във
вътрешността на къщата, така да се каже. На всичкото отгоре малката палава
Ванеса е постоянно и неотлъчно с мен през тези дни, защото Даниелчето е на
работа, а това малко ми затормозява победният и стремителен ход на поставените
задачи и цели. Тя (Ванеса имам предвид, не майка й…) ту ще ми се наака, ту ще
ожаднее или огладнее; ту пък ще трябва да спи следобед и аз съм длъжен да се
притека на помощ при всеки един отделен спешен случай. Но справям се и с това
успешно - без сериозни оплаквания.
Аз
много скоро ще дръпна шалтера, прекъсвайки по този начин потока си от празни
мисли, за да се залавям с моите строителни упражнения. Рекох само да ви напиша
какво е станало до момента, защото от утре като тръгна и на работа пак, та
хептен няма да има време за това. Добре, че Всевишният така ни подреди
програмата - бях свободен баш когато лепихме плочките, че иначе щяхме баят зор
да видим. Сега за пореден път всичко си отива по местата (след поредното
разстройство и до следващото…) – занапред отделните ремонти ще се извършват
поотделно; не стихийно, а един по един - и то само когато се намери свободно
време за тях. Хубавото е, че грубата работа вече е напълно свършена и животът
ни потече пак по старому, само че “на нови релси”, (в случая плочки...). В
смисъл – няма повече да ходим да се къпем у комшиите и да серем по градските
градинки и храсти. Преди да започна обаче каквото и да е, първо ще изпия една
гореща чорба, че гледам - то почти станало пладне; вече е 10:30, а аз съм все
още до никъде…
Чуваме
се и с Нени от време на време – той е добре, миличкият ми. Не знам кога ще
дойде пак при нас, надявам се да е по-скоро. Нашият е обзет изцяло от тези
чужди хора (родителите на приятелката му…) – у тях спи, там учат, все едно че
живее в къщата им – до къде точно ще отиде всичко това аз не знам, но
определено мога да заявя на всеослушание, че на мен специално никак не ми
харесва; Бог ми е свидетел и нека той да ме осъди, за това което мисля и
чувствам с бащинските си сетива...
Ето
че наистина това беше всичката ми информация до този момент. Радвам се, че
успяхме да се чуем на Великден и с двама ви. Дано сте изкарали щастливо
празника с близки и приятели. Онзи ден изпратих на Албенчето едно спешно и
извънредно съобщение лично за вас, че от понеделник започвам работа - поне по
този въпрос да не се притеснявате; за всичко останало – просто не мога да
помогна. Предния ден пък поздравихме чичо Божко за рождения му ден. Довечера
пак ще се включа на Интернета и ще разбера дали са се получили съобщенията ми –
искам да знам какво става откъм вашата част на географията.
А
сега се местя на трудовия фронт..., опа-а - бебето май пак се насра. Ама ще
взема да я държа гладна вече; защо ли въобще й давам да яде разни манджи, след
като всичкото го изаква на края - ама че загубено дребно човече, сега трябва и
поаканите дупета да мием в новите бани...
19.05.2002 - Неделя, късна сутрин - 10:00. Днес реших да нахвърлям още малко материал
в това мое кратко писъмце, че Дани да го изпрати някой ден през седмицата,
когато не е на работа и има време за това. Миналата неделя, след като приключих
с писателската си дейност, започнах да се занимавам с къщните бъркотии – имах
да довършвам тоалетните чинии, да им връзвам тръбите за баеркасите и т.н.
Когато Даниела си дойде от работа я хванах да ми помогне и двамата да монтираме
таванните лампи, които бях купил неотдавна. Трябваше да се изрежат 4 дупки с
диаметър по 110 мм в самия таван. Очертах кръговете с молива, а пък с
бормашината пробих серия от малки отвори по периметъра им. Главната роля на
Дани беше, въоръжена с тръбата на прахосмукачката да събира отдолу обилно
посипващата се гипсова пепел и боклук, докато аз усърдно къртех по тавана бял и
много шибан (ето го пак универсалното “определение” - като любовта, без която
не можем...). После с една полуобла пила окончателно оформих отворите на
необходимия размер и всичко стана като че ли го е правил истински
художник-ваятел. Само че на “художника” не му остана време за електрическото им
свързване - за това днес денят е определен за тази дейност пък.
Седмицата
започна с моята нова работа - всъщност на старото работно място, но на нова
сметка и по нови договорни отношения. Проектът, който са ми задали е много
интересен - ще отнеме сигурно поне няколко седмици, докато се изкара и завърши
до край. Имам и още една задача, но ще видим за нея дали ще остане достатъчно
време. От другите ми, ужким “възможности” за работа, нищо не съм чувал – това
се оказа пак единственият ми шанс, който съумях да грабна своевременно и не без
Божията воля и помощ, разбира се. От друго едно място ме гласят много сериозно
за някаква тяхна позиция, с много добра заплата (и пак “уж”…) от началото на
Юли, но де да видим и от там какво ще излезе. Надежди има по принцип навсякъде,
защото никога не се знае кога и кой за какво ще ме повика. Напоследък, в смисъл
миналата седмица поне, не съм търсил някаква друга работа, защото не знам с
тази кога ще приключа - а пък хич не върви да зарязвам всичко по средата и да
отивам другаде; нали не е “етично” някак си... Трябва първо това да се свърши,
пък тогаз ще му мислим пак. Такава ми е партийната директива за сега. Пътувам
сутрин и вечер по един час като смахнат, с което неудобство също вече
привикнах, а до кога ще е - никой не знае. Така седмицата мина...
В
събота сутринта ходихме със съседите по разни вехтошарски магазини да търсим
кранове за чешмите. Аз миналата събота сложих нови душове в баните, защото едно
по едно трябваше всичко да се подмени, поради морално остаряване и амортизация.
С душовете поминах сравнително добре - отървах се само с по $25 за всеки един,
но с цената на крановете вчера направо ме разбиха из основи – 180 нещастни
долара се откъртиха от най-съкровените дълбини на сърцето ми и паднаха
безславно в нечий чужд джоб (в касата на магазина, за разглеждания пример). И
то пак добре, че им бях върнал единият от двата клозета, които купих неотдавна
от същото място, та поне имах някакъв малък кредит от $40. Разбира се купихме
невероятно красиви, модерни и солидно направени фитинги, които ужасно красиво
се вързаха с цветовете на новите плочки - специално в едната баня. За другата
ще почакаме още малко, докато пуснат “единичните серии”, защото както вече
всички се досещате: нашия толкова успешен пазар отново се осъществи от дюкяна
на моя човек, който държи специализиран Кореком за стоки с “многократна
употреба”. Там се продават и нови неща, изостанали от разни фабрики, складове,
строежи и пр. Та, стоката ми, независимо че е набавена от един такъв неугледен
и съвсем неизискан магазин, държа да отбележа, че е чисто нова и с много високо
качество. Редовно, за всичко това което купихме, трябваше да се изръся с
$500-$600, което пък просто нямаше начин да стане в моя случай (защото аз за
толкова пари щях да сънувам кошмари през нощта и да се въртя като бургия в
чаршафите до сутринта, обливайки се в студена пот). Но така някак си цифрата е
малко по-приемлива – пак се оборудвахме по последната мода, а пък
“по-изтъничко” се отрази на кесията. Съседът ни е бивш водопроводчик и много му
разбира главата от разни водни резби, муфи, колена и други подобни съединения,
та ми помогна безценно в трудния избор на тези материали. Следобеда пък дойде у
нас да ми ги и монтира – абе страхотни хора са тези наши съседи! Довечера сме
ги поканили у нас на барбекю. Аз снощи за целта пекох чушки на огъня, да има за
салата. Тази сутрин ги обелих, накиснах ги в малко оцет със сол - нека да са ми
готови. Напред задуших и няколко картофа за салата с майонеза – ей на това му
викам глад аз. Сега си пи-и-иша ли пиша хубавичко на спокойствие, а горе на
тавана жиците ме ча-а-акат ли чакат да ги прикача към лампите. Обаче те толкова
време висяха безмълвни и тъмни, та ще изчакат още малко, докато им дойде редът
и на тях – ибаз ги, както казва моя любим татко...
Даниела
и днес е на работа, та аз покривам “тиловата част” с приготовления на разни
хранителни и кулинарни изненади за довечера. Ванеса си играе покрай мен и е
разхвърляла играчките из цялата стая. На края обаче всичко прибира в една нейна
торба. Много помага – на мен, на майка си. Все нещо я караме да прави - я да
донесе, я да хвърли боклуче в кофата; върши работа детето, добро е за сега
(дано се запази такова по-дълго време…). Ходи на градината и много й харесва
там. Бърбори вече непрекъснато - повечето на английски, но ние й казваме и
съответните български думи; тя повтаря и тях, като се надяваме да ги запомня.
Пораснала е доста, вече тежи 12 кила – онзи ден Дани специално я водила да я
теглят и измерват за статистиката...
А,
татко - сетих се за нещо много важно! При следващ случай когато изпращате
писмо, сложи ми моля ти се вътре и четири тапички от пеницилинови шишенца.
Спомням си, че имахме доста от тях горе на тавана и ги използвахме за крачета
на разните наши устройства. Или ако ти нямаш вече, нека майка да потърси от
нейни колежки, които все още бият инжекции. На мен ми трябват за същата цел.
Преди доста време си купихме една кутия за хляб. Тя е дървена и стои на
кухненския плот. Само че много се пързаля по него като се отваря и затваря – за
това искам да й сложа някакви гумени крачета отдолу. Първото, което ми дойде на
ума бяха тези тапи от пеницилина. Аз може и тук да потърся нещо подходящо - във
“фабриката” на Даниела не работят с такива опаковки и техните не ми вършат
работа.
Тези
дни (то ще е пак някоя вечер, че дните ми са все заети с тая проклета работа),
ще направя още един-два диска с чудна музика. Аз постоянно записвам по нещо
ново от Интернета и имам много богата шлагерна колекция. Независимо от това
обаче, когато ми попадне нещо хубаво, купувам и готови дискове - стига разбира
се да са достатъчно евтини. Онзи ден купих четири парчета само за $12 - не са
чак толкова лоши; стават за маса и развлечения, ако не се вслушвам с голямо много
внимание в песните им...
Постепенно
започнах да се изчерпвам откъм информация. След малко ще трябва да се местя на
лампите, че довечера за гостите да са готови. Иначе съседа само ме преследва и
винаги пита какво съм свършил през деня. И той постоянно се занимава с по нещо
из тях и прибавя допълнения към къщата си. Вчера с него видяхме една много
хубава ограда, която ще купим орташки и ще подменим една съществуваща, но много
грозна част между нашите дворове. Та пак ще си отворим работа за някоя събота
или неделя, но нали ще стане хубаво пък. Влагаме много труд и възможно
най-малко средства в този дом, защото наистина си заслужава. Вдигаме му цената
с всеки изминат ден, но и това не е чак най-важното - повечето го правим на нас
самите да ни харесва и да ни е красиво пред очите. Мечтая вече за мигът, когато
вие също ще прекрачите прага на тази колибка и ще се чувствате спокойни и
щастливи заедно с нас...
Сигурно
някоя следваща вечер ще седна да довърша това писмо, но за сега това е всичко.
Отивам на тавана, за да свържа лампите. Трябва да ги пробваме довечера и ако
светлината им не е достатъчна, да монтирам още една в средата на съществуващите
вече четири. После ще разбивам майонеза, ще приготвям кайма за кюфтета и
кебапчета, а трябва и на компютъра да седна, за да си опиша документите -
приходи-разходи към днешна дата и т.н. Довиждане за сега – аз пак ще пиша,
обещавам...
22.05.2002 – Сряда вечер е и се включвам съвсем инцидентно, защото Даниела още
по-инцидентно пък я повикаха на работа втора смяна (до 22:00), та имам
възможността и спокойствието да ви драсна още някой и друг ред. В неделя
свърших всичките си запланувани задачи със 100% успех - лошото е само, че нямам
с кого да се състезавам и да отчитам резултатите от “социалистическото
съревнование”. Макар че видях голям зор горе на тавана, всички лампи ги свързах
надеждно и акуратно. Стана чудно, но ще сложа и петата в средата, както вече
споменах по-горе, за да намаля малко топлината, която се отделя от крушките.
Сега съм инсталирал 4 x 75 W - моделът им е такъв, с които в България топлят
малките току що излюпени пиленца, докато пораснат до големината на бройлери и
завършат своя жизнен път на някой шиш в р-т “Златното Пиле”. По принцип ще бъде
вложена същата електрическа мощност, но вече 5 x 60 W. Така хем топлината, хем
дискомфортът (блещят малко, като се вгледа в тях човек от близо) ще се
понамалеят, а пък и светлината им ще се разпредели по-равномерно (съгласно
уроците и букварите по Електротехника - добре запомнени и дълбоко набити в
съзнанието ми от великите ни преподаватели в Техникума; тук е мястото да сторя
дълбок поклон пред всички мои бивши учители от недалечното минало, преди
някакви си тридесетина години, които ме научиха на занаят, който пък
впоследствие моят скъп баща трайно и надеждно доразви у мен във времето)...
След
всичко това, свърших си и работата в кухнята – точно както я бях запланувал. В
17:00 дойдоха съседите, та откарахме с тях до 23:00 в сладки раздумки. Много
симпатични и мили хора са те (особено съседката, към която храня малко
по-особени чувства, изразяващи се в силни мъжки усещания и магнетично
привличане; ами че така, де – нали не съм пък и някой опедерастен индивид). На
другия ден работната седмица започна с обичайния си ритъм и напрежение.
Пътувания, размотаване по пътищата, напрегнато мислене по време на работа и
после връщане обратно в къщи. И все така, че до напред. Нищо особено или пък
ново не се е случило до този ден и час.
От
днес имаме още една кухненска придобивка (изгъзица) - от мой колега в работата
купих една машина за печене на хляб. Слагаш вода, мая и брашно, включваш я и в
продължение на няколко часа чакаш настървено с буца сирене в едната ръка и
пакетче “Краве масло” в другата. Яли сме такъв печен хляб у Методи – той е
голям специалист и го прави много хубаво. Надявам се и аз да усвоя
хлебопекарството като допълнителен кухненски занаят. Даниела отдавна искаше
такова съоръжение, но аз бях малко скептичен към подобни мераци, защото дълбоко
в себе си предвиждах нови и излишни масрафи (по над $200 са новите в
магазините, да пикая на тях…). Освен това, към всичко останало автоматично се
въвеждат допълнителни задължения и ангажименти по приготовлението на всеки един
отделен самун хляб (естествено си вкарах “автогол”, защото сега и “пещта” легна
на моите ръце…). Изчаквах, разбира се дълго време такъв подходящ момент, че да
взема все пак такова нещо и на края той дойде. Изпращат мой колега от фабриката
за една година в Папуа и Нова Гвинея – там също имаме сериозна база, защото е
силно развито миньорско място и много машинария, произведена в нашия завод
заминава за нататък. Та той разпродава всичко из тях, както и въпросната машина
за хляб (човекът каза, че си оставял само булката за още известно време
употреба и ползване, защото много хубаво умеела да готви; всичко останало от
тях го разчиства до основи). Хората почти не са я ползвали и ми я продаде само
за $50. Рекох си: “Ще я вземам - що пък да си няма и Дани “пушка” (с която ще
“стрелям” вероятно пак аз...). Напред сложих Ванеса да спи, чакам една песен да
се появи на Интернета, за да я запиша и между другото изпратих още една обява
за работа. Аз напоследък отказвам няколко подобни “покани”, защото за сега съм
зает. Пред тази обаче не можах да издържа и им пратих една молба, защото
мястото е в Бризбънския кораборемонтен завод. А нали от невръстно дете още
много си падам по лодки, кораби и всякакви плавателни съдове, та рекох да си
опитам късмета и там...
Скоро
не сме получавали писмо от вас – дано да сте добре и всичко да е наред около
нашите общи фамилии, взети заедно. Ние тези дни пак ще се обадим по телефона.
Сега с тези карти, които купуваме на всяка крачка, приказките и разговорите ни
стават много евтини – плащаме по 35 цента на минута, вместо по 67 цента,
каквито бяха тарифите до сега.
Онзи
ден получихме малко колетче от Миро – пратил ни милият, поздравление за
рождените дни, които идват наскоро и едно малко шишенце с американска водка,
която сме решили да изпием точно, когато ще празнуваме. Още не се знае под
какъв знак и под каква форма ще се проведат тазгодишните ритуали по този повод
– май че Сашко се гласи да идва баш тогава с още двамина негови бабаитина.
Нашият малък непослушко (Нени…) също прави сметки да дойде при нас по това
време, та да видим как ще организираме всичко.
Не
знам все още точно с какво ще се занимавам тази събота и неделя, но във всички
случаи няма да ме видите с книга в скута, излеврен на фотьойла или да дремя
пред скапания телевизор. Все ще си намеря някакво ръкоделие - оградата има да
се довършва, после да се боядисва; локална лампа (допълнително осветление) над
работния кът, където се намира бюрото с компютъра също трябва да се инсталира,
че е доста тъмно в тази част на помещението. Ще рече да дъня стените за нов
ключ, да прекарвам друг кабел и т.н. Другата седмица в четвъртък започвам курса
за триизмерно проектиране - дано науча нещо ново, зер 13 седмици ще се влача по
веднъж – все ще ми остане някаква полза в кратуната...
Амчи
това е май всичко за това мое извънредно включване в ефир. Ще довърша сигурно
писмото си в събота и тогава ще го изпратя, заедно с един музикален диск, който
записах онази вечер. Всичко ново, което къртя от Интернета го изпращам и на
вас. Там има много нови песни, но аз съм подбрал и такива от добрите стари
времена. Те навяват дълбока тъга, чрез тях проблясват далечни спомени, изплуват
неосъществени мечти и предизвикват всякакви смесени чувства. За това измежду
другите пускам и по някоя “носталгична” мелодия - главно за разнообразие и
повече веселие. Надявам се, че ви харесва моя подбор на музикален редактор (е,
все пак не мога да се меря с Тома Спространов – не се и напъвам даже). Лошото е
друго обаче – не е възможно по-често да изпращам дискове, защото на един такъв
се събират горе-долу 22-23 песни (в зависимост от продължителността им), а това
количество отнема цели месеци, докато ги сваля от Интернета. Търся ги по имена,
по изпълнители (повечето от които на мен изобщо не са ми известни, освен когато
разпознавам само мелодиите им). Като чуя някоя хубава песен по радиото и ако
случайно кажат кой пее, записвам си го на лист. Като си дойда вечер от работа
пък, тогава започвам да се ровя из Интернета с цел незабавното й намиране - е,
при тази сгъстена програма, от къде да намирам време и за прочитни книги? Освен
това аз съм малко повече писател, отколкото читател...
25.05.2002 – Ето че милички на мама, дойде краят и на това писмо. Ако нещо сте
пропуснали, забравили или недоразбрали, почвайте го отначало – сега е момента.
Тази сутрин, събота – всички сме тук на камара. Като по някакво чудо Даниела не
е на работа, а аз след малко излизам по поръчки и търговия, за да пусна и
писмото в пощата. Изпращам само този скромен диск, защото нямаме друг подготвен
материал за армагани и подаръци. Мислехме малко снимки да прибавим, но те ще са
в следващата ни пратка.
В
понеделник ще идва майстор да инсталира стъклените прегради в баните около
душовете. Така вече тези обекти се отчитат като напълно завършени. Едни кранове
имам да сменя само в малката баня, но то ще стане когато намеря подходящите
(евтини…) модели.
Много
се радваме, че си поприказвахме с вас снощи, на този светъл български празник.
Приятно се изненадахме като се чухме и с милата ни леля Златка – надявам се, че
сте изкарали весело тези празнични дни. Онзи ден в градината на Ванеса им
раздали някакви грамоти за младши сътрудник на Бърза помощ – учили ги
дечурлигата на някакви мурафети, как да викат линейка в случай на инцидент и
т.н. Та ви ги изпращаме за информация.
Довечера
ще съм цялата вечер на Интернета - може пак с Албенчето да се засечем. Тя каза,
че миналия ден сте били с чичо Цанкови у тях – браво! И е предала нашите
поздрави до всички присъстващи на моабета. Свършвам до тук, защото времето ми
напредна, а имам работа и из къщи. В следващият пореден номер писмо ще продължа
с подробните си докладни записки.
Целуваме
ви много всички и ви прегръщаме горещо: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени…
Няма коментари:
Публикуване на коментар