Обични
наши, майко и татко; скъпи мои братя и сестри, що още тъпчете по земята ни
грешна!
02.06.2002 - Днес като ден, пак е неделя; Даниела като неразделна частица от мен, пак
е на работа; аз като свободна личност, пак се занимавам с домакинството, защото
няма кой друг да покрива тиловата част, и Ванеса, като една малка бебешка
същност и наш общ резултат с майка й, току що пак ми се насра
най-демонстративно пред очите. Учим я уж вече да казва, когато има зор и тя го
прави с подчертан интерес - само че малко късничко пристигат съобщенията й до
нас. Иначе си носи, милото, гърнето - слага плюшеното мече да седи в него, а тя
докато чака онова да си свърши работата, се нааква отстрани в гащите. Но ще се
борим и с това нейно безразборно посиране, докато свикне…
Измина
точно една седмица, откакто изпратих последното писмо, заедно с един голям шоколад
за подслада на душите болни и намъчнени. Сложих го в пакетчето буквално в
последния момент, защото най-малката категория за изпращане на колети е до 250
гр. Този път обаче посланието ми, макар че пак беше доста обширно и обемисто,
не надхвърли даже и 100-те грама, барабар с музикалния диск, който ви записах.
И за да допълня разликата до необходимото тегло, за което аз така или иначе им
плащам в пощата (щях пак да кажа “шибаната”, ама се усетих че това може пък да
не се харесва на мнозина, та се въздържах…) - отидох до супермаркета, уж да
потърся нещо за попълване на грамажа. Понеже не знаех какво точно да натъпча в
и без друго опестеното място, а и за да не надхвърлям с много законното тегло
на пратката, взех един голям шоколад - обаче от най-тежките и обемисти.
Австралийските пощи си заслужават “наказанието”, защото не стига че плащаме
убийствено високи такси за всякакви международни и вътрешни кореспонденции,
чиновничките зад гишетата ми се заяждат дори за 1 (един!) пиклив грам, с който
им надхвърлям законоустановения лимит за изпращане, ами на всичкото отгоре го
играят монопол на държавата и никой не може да ги конкурира. Е, има и други
разбира се, куриерски служби – DHL, FedEx и тем подобни, но техните услуги пък
са още по-скъпи и по този начин Australia Post се явява на върха на пирамидата.
За всичките вече 10 години, през които съм имал вземане-даване с тези държавни
институции, аз съм ги проклел достатъчно силно и многократно - ако тези
случайно рекат да фалират, ще се надяваме да дойдат някои по-евтини на тяхното
място. Така заедно с шоколада пакетчето ми стана с тегло около 330 гр, но се
надявам, че няма кой да го тегли веднъж след като е потънало в голямата червена
кутия. Имах късмет, че каката на гишето не го прибра при себе си, ами охотно ми
го подаде да си го допълня; естествено аз най-съвестно сторих точно това. Дано
все пак да го получите, както всичко до сега, че поне да не ме е яд заради
всичките постановки и водевили, които разигравам пред очите на пощаджийките и
смаяните клиенти на опашката зад мен...
Вече
не помня с какви дейности и занимания съм си попълнил остатъка от почивните
дни, но във всеки случай далеч не съм се потривал и подмятал от кълка на кълка.
Съмнявам се вече дори и в номерацията на самото писмо, което току що започнах –
уж запомних предишния номер, само че от тогава минаха 7 дни и не е изключено
пак да съм объркал нещо. Както и да е – смятам, че по смисъл и хронология ще
схванете поредността на събитията.
Иначе
седмицата се източи мълниеносно, като един единствен кратък миг - заети с
обичайната си ежедневна дейност, в прекалена ангажираност с какво ли не и
динамичност до завиване на свят. Аз в неделята говорих по телефона с Евгени в
Америка. Богдана беше на пазар, но ние с него хубавичко си побъбрихме и
засегнахме множество технически и геополитически въпроси. Те са добре и винаги
изпращат специални поздрави на татко. Много искат да ни дойдат на гости, а и
ние също постоянно ги каним, но положението с отпуските в Америка е трагично –
просто хората нямат такива екстри и луксове. Там се работи яко, за почивки
никой не мисли, дорде не се пенсионира...
През
изтеклата вече седмица получихме вашия колет с голямото и дълго писмо от майка
- № 114, за протокола. От сърце и душа благодарим за подаръците. Подносването
на моята фланелка ще изчака обаче настъпването на лятото, защото сега времето е
за ушанки и доновки – няма и 20°C отвън и е настанал голям, повсеместен студ!
Но той и сезона е такъв, никакъв (“шибан” е по-точното му определение…). Всеки
кашля, киха-приха - ручат носове и се изливат реки от сополи. Нещо като през
Ноември в България, малко преди да е паднал първия сняг. Всъщност официално
зимата настъпи вчера (01 Юни) и всички разбрахме за това вероломно нашествие на
студения фронт по нашите, относително благодатни в климатично отношение земи.
Единственото,
което ни топли и крепи през днешния ден е, че довечера ще имаме гости по случай
рождения ден на милата ми Дани, който пък по стечение на календарните
обстоятелства се пада точно днес. Аз лично много благодаря специално за ракията
– тя пристигна съвсем навреме, в много важен за нас “социален” момент и ще
изиграе чудесната си роля за сплотяване на народните маси (след съответното им
опиянение…). Отново да гостуват в къщи сме поканили нашите съседи; Румяна също
ще дойде по някое време. Голямото тържество по този повод обаче, ще се проведе
едва другата събота, когато на гости ще се изсипят всичките наши нови приятели
- цялата българска циганска тумба. Покрай Верчето ние се запознахме и с още две
семейства. Даже снощи бяхме на гости у едните. Тя е нашенка, а пък той -
турчин. Ама е много наш човек: весел, разтропан, хляб омесил и опекъл човека, а
пък такава скара дето беше направил, само на Капалъ чарши съм ял – разкошна! Че
кьопоолу ли не щеш, че бяла салата “Снежанка” ли не щеш – голям майстор,
прекрасен кулинар. Жена му също не си пада по-долу от него, ама на нея й е
простено да ги умее всичките домакински чалъми, обаче той като мъж – направо ни
събра очите с майсторлъка и табиетите си. Момчето работи в една фурна на
братовчед си, но в същото време и учи нещо тук. Аз от своя страна занесох едно
шише с мастика и ето ти го - тържеството се заформи в правилните посоки.
Другото семейство пък, жената е някаква медицинска лаборантка, докато мъжа й е
състезател по гребане. По разните състезания участва за отбора на Австралия, но
иначе си е чистокръвен българин. Как точно са се уредили да пристигнат тук в тези
смутни времена не знаем, но то за такива работи не се и пита в началото - ако
хората сами ни кажат впоследствие, ще знаем; ако ли не - значи че не е наша
работа, което би било най-правилното. Както и да е – изкарахме си много хубава
вечер. Наред с това започна и Световното първенство по футбол, което аз не
следя кой знае с какъв подчертан интерес, но от време на време изглеждам по
някой мач - колкото да съм в крак с времето...
Напред
за кратко прекъснах творческия си процес, че да дам на Ванеса нещо да яде.
Готвих й омлет с яйце, домат, кашкавал и малко салам (остатъци, въргалящи се из
рафтовете на хладилника…) – представям си като напълни гащите каква смрад ще е
наоколо, ама какво да се прави – съдба человеческа; тъкмо я сложих и да спи, та
сега се радвам на възцарилият кратък мир и относително спокойствие под сламения
покрив на колибата.
Тези
дни един пирон не съм заковал – всички обекти са замразени поради лошото време
и нежеланието ми за работа. Всъщност първото се явява само като обективно оправдание,
а иначе субективната причина е, че просто ме мързи и в този студ не ми се прави
нищо. Е, не стоях и със скръстени ръце, де – вчера сутринта например, скитах по
гаражни разпродажби, докато Ванеса все още спеше. Донесох си една раш-пила (за
дърво), че си нямах такава в колекцията; купих и едни специални лампи, които се
задействат от невидим лъч (реагират на движение). Намерих и един компакт диск
като вашия, който пък съм определил да подаря на чичо Божко. Аз не знам те дали
имат такова музикално устройство - този екземпляр е съвсем леко надраскан
отгоре по капака, но пък ако си нямат никакъв, все ще им е от някаква полза.
Първо ще питам Албенчето по Интернета и чак тогава ще се занимавам с
изпращания, ако се наложи. Та, общо взето това ми бяха забавленията и
разнообразието през тези тягостни и мързеливи зимни дни...
В
четвъртък след работа отидох на курс, който започнах през седмицата. Даже след
малко ще седна на компютъра, че да се поупражнявам малко. Аз тази програма я
имам инсталирана и мога в къщи допълнително да се занимавам с нея - само че
къде ти време за това? В петък вечерта пък бях на интервю в Бризбън. Ако тази
програма я знаех в момента и можех да работя с нея, сега щях да имам работата,
за която кандидатствах - пък макар била тя само за 6 седмици пак. Но аз
предполагам, че точно поради тези причини, хората няма да вземат баш мене. Проектът
започва от началото на Юли, но аз до тогава не ще мога да усвоя тази техника,
при това на такова високо ниво, на което се изисква да бъда. Майната му - като
не е това, нещо друго ще дойде.
Междувременно
сварих малко яйчица за довечера (една дузина…), а Дани на връщане от работа ще
купи някой и друг домат за шопската салата. Нарочно ще почерпя съседа от
домашната ракия, която ни изпратихте. Той никога не е опитвал такова съвършено
питие и съм сигурен, че ще остане доволен. Всъщност пил е у нас само веднъж, но
не домашна, а купешка “Троянска Сливова” – това беше за освещаването на къщата.
Ама ние толкова много се изпонапихме тогава, че едва ли помни с какво се е
наливал като смок...
Преди
няколко вечери ходих до Бризбън, та се видяхме с Нени. Взех го с мен, че имах
да купувам разни неща - така пак изкарахме няколко часа заедно. Той е добре,
живее си неговия собствен живот и не му пука за нищо друго. От вчера е започнал
нова работа в един магазин – смените му са само в съботни дни и може би някоя
друга вечер през седмицата. С тази негова програма не знам кога пак ще дойде у
нас, че да се видим за по-дълго, но каквото е. Нещата все повече и повече ще
отиват в тая посока, вместо да става обратното - а и сигурно това да е
нормално. Само че на мен ми се иска той да бъде постоянно при нас, да го следя
изкъсо и контролирам на всяка негова погрешна стъпка. Аз също сам проумявам, че
и така баш не става - обаче никак не ми е хубаво, като се чуваме с него само от
време на време по телефона, а пък се виждаме още по-рядко. Вчера се обаждах да
му честитя Денят на детето. Той беше на работа вече и изобщо не можахме да си
говорим дълго. Абе – така ще е тя, тъжна работа (как бе мамка му, да не
изпопържа човек, след като толкова много мъка и чернилка е събрал в душата
си)...
А
сега, милички на мама, ще спирам до тук, защото вече стана 14:30 - аз не съм
бутнал нищо още да направя до този късен час. Сутринта успях да приключа с
книжата си за миналия месец Май - осчетоводих всичко, приходи-разходи, баланси
и т.н. До няколко дни ще трябва да внеса в държавната хазна близо $10,000 под
формата на такси и данъци за припечеленото през миналата финансова година (тя
беше доста по-силна от тази). Вече дойде крайния срок и отърване от това няма.
Ще продължа да списвам дневника си и занапред - нали ще се чуем с вас, за да ни
поздравите за рождените дни; така че пак ще обменим известна доза информация.
Майка пише, че има затруднения с документите на Даниела – да не се занимава
най-добре, като е толкова сложно; пиках на тях...
23.06.2002 – Голямо прекъсване се получи в задграничните ми и презокеански хроники,
като гледам от кога не съм полагал и едничък ред в тях. Прекалената ми заетост
е единствената причина за това, въпреки че нищо не ме оправдава. Сега ще се
опитам да възстановя пропуснатите за описване моменти, с надеждата пак всичко
да си отиде по местата. След успокоителните разговори по телефона покрай
рождените ни дни, аз хептен се отпуснах пък и зарязах всякакво писателство.
Значи
- работните седмици няма да ги описвам подробно. Те идват и си отиват една след
друга и само заплатата ми остава като някакъв чувствително траен и приятен
спомен от тях. Останалото е идиотско пътуване, още по-хаотично тичане
нагоре/надолу, бясна надпревара с времето и т.н., за което просто не искам да
споменавам, да не би да останат по-дълбоки следи в съзнанието ми от този кошмар
(може би тук пак “шибан”? – Не? – Е, добре…).
Както
вече споменах, голямото ни тържество беше организирано за събота - 08 Юни,
когато се събрахме да отпразнуваме рождените ни дни на една обща трапеза. На
02-ри отделно имаше гости у дома – съседите; на 05-ти пък аз ходих у тях и
докато чаках Дани да си дойде от работа, че да ни направи салата, с комшията
пресушихме кажи-речи едно шише с мастика “на голо”, без мезе; мисълта ми беше,
че пак стана тържество, де – не съм скучал! В петъка вечерта си подготвихме
храните за на другия ден – кайми месихме, руски салати бъркахме и т.н. Моабета
беше насрочен за обяд. Добре че поне съседите ги нямаше – бяха отишли някъде на
екскурзия, та ние на воля си слушахме български, гръцки, македонски, сръбски и
какви ли още не песни, със сила на звучене в децибели, от която някои
по-хлабави цигли по покрива взеха да се клатят повече и да падат по тревата. То
не че се съобразяваме чак толкова с тях когато са тук, но все пак - беше
по-добре, като ги нямаше наоколо. Всички приятели дойдоха: ядохме, пихме,
пяхме, играхме – изобщо не знам точно до кога, но пък за дълго. Аз бях взел от
работа един цифров фотоапарат (служебен), че сме си направили 160 броя снимки
от най-различни фази на гуляйджийската нощ. Ще ги изпратя на диск до Албенчето
и ще ни изгледате сеира заедно, когато отидете у тях. Тези фотографии могат да
се гледат само на компютър, за това Албена трябва да асистира в снимковото шоу
на “Пияният бард”...
Та
значи, така весело и в частично мозъчно замъгление приключиха тези светли
празници. Седмицата, която последва след тях беше по-къса с един ден – без да
броим понеделника, защото тогава чествахме рождения ден на Кралицата и пак не
се работеше. Така набързо отново дойде съботата – тогава пък ходихме на друго
официално събиране в един югославски клуб, организирано специално за балкански
емигранти като нас. Там вече имаше само нашенски гюзлеми – сармички,
кебапченца, кюфтенца, свински шишчета и т.н., та пак си поминахме весело и
задружно.
Пропуснах
да отбележа, че предната седмица имахме и други гости – Диана и малкото
пораснало вече Лени; наши много далечни приятели от първите месеци на
заселването ни в Австралия. Те междувременно се разделили с нейния Тошко, още
преди години и той сега си живее сам в Аделаида, а тя с малката – в столицата
Канбера, където има хубава държавна работа. Два дни изкарахме с тях и съвсем
нямах време за творчество и писателство.
След
тържеството ни в югославския клуб (по-скоро хърватски…), в неделята на другия
ден аз ходих на битака, а после се залових с двора. Тръбите от улуците са
запушени, та рових, чупих, дърпах корени и т.н. Изглежда много се изморих и съм
изстинал, защото пък се и разболях веднага след тази ми несвойствена дейност -
зер, кога съм кършил снага аз така, като че ли съм на социалистическо
съревнование по време на бригадирското движение. Ходих на работа, но не ми беше
добре – за няколко дена обаче се оправих; сега съм пак здрав и на крака...
Отново
още една работна седмица се изтърколи, без да я видим и усетим как изхвърча
пред очите ни. Пак дойдоха любимите ми почивни дни - събота и неделя (това вече
бяха вчера и съответно днес). Бях се разбрал с моя майстор бояджия в Бризбън,
да му закарам колата и да ми изпръска предния капак и бронята, че цялата беше
на едни отчекнати люспи и никак не изглеждаше престижно, като за спортна кола.
Изглежда, че този от когото я бях купил е карал зад някой камион, натоварен с
баластра и онзи е ръсил дребни камъчета отзаде си на поразия. Беше много грозна
като гледка – олющена и надраскана като недъгава. Вчера цял ден се разправях с
този болен въпрос - добре поне, че Даниела тогава не беше на работа, та тя да
поеме грижите по Ванеса. Таман се прибирам – по път бях купил и един свински
врат от нарочен виетнамски касапин и тя ми каза, че е поканила гости за вечерта
– Любка щяла да идва, с мъжа си и дечурлигата. Ех, че се зарадвах - веднага
опалих барбекюто и за тях пекохме агнешки пържоли (Корана не разрешава домуз на
правоверните…), а пък за нас гяурите, като по-простички бяха свинските. Всеки
си върви с табиетите и тертипите, които взаимно трябва да уважаваме – всички
сме деца на Майката Природа. Така с тях си уплътнихме вечерта, че и половината
от нощта кажи-речи. Изкарахме много весело - даже днес имам съответните последствия
от снощния моабет под формата на гадене, световъртежи, главоболия и прочие
степени на махмурлук. Сега си варя изтрезвителна супа от домати и други полезни
корени - Даниела е направила една бака с шкембе чорба, но аз нали таквоз не ям...
Миналата
седмица Неничко беше на практика в компанията, където работи майка му.
Представил се много добре и всички харесали работата му. Той им правил нещо по
компютрите, а пък те за награда му подарили 12 парчета от старите им модели -
той от своя страна великодушно ги предоставил на училището си. Само един
компютър оставил за себе си - всъщност за приятелката му, защото той си има.
Една вечер след работа, ходих до тях да помогна нещо дребно по включването му.
Бях му дал едни програми – искаше детето да си ги инсталира на неговата машина.
Видяхме се само за няма и час; вчера също - като свърших с бояджията, минах
през магазина, където Нени работи на касата. Поприказвахме 10-15 минути и аз си
тръгнах, защото той постоянно имаше клиенти и не можеше да се раздвоява между
мен и тях. Разбрахме се, че след 1-2 седмици пак ще дойде при нас. Той сега е
във ваканция вече - за 2-3 седмици, до началото на втория семестър. Ванеса също
е добре – ходи редовно на градината и постоянно бърбори нещо; устата й не спира
да ломоти (цялата се е метнала на майка си в това отношение – аз съм
по-въздържан и мълчалив; да не повярваш…). Сега е седнала кротко до мен – само
ми сумти във врата и гледа с нескрито любопитство точно какво правя, докато
драскам букви по листа.
Даниела
днес отиде на някаква странна и доста кратка, следобедна смяна - от 14:00 до
19:30; чакам я да си дойде след малко. Напред пък Любка мина с децата, че ни
остави един кашон с български видеокасети – все филми-шедьоври от доброто старо
време, които ние с радост ще изгледаме. Представлението им започва още от
довечера - и без друго тукашната телевизия е толкова отегчителна понякога, че
се чудя защо хората изобщо си купуват телевизори.
Снощи
опекох чушки и сини домати - след малко ще почвам да ги беля за кьопоолу. Онзи
ден, докато бях на Интернета, Албенчето ми каза, че сте получили скромната ни
пратка – дано всичко е било налице. Ние тези дни пак ще се обадим по телефона.
Вчера Дани изпрати подаръци за рождения ден на Людито в София, както и на Миро
в Америка. Дано да ги получат и да им се радват така, както ние се радваме като
деца на всеки хабер от вас и нашата България...
Тези
дни отново трябва да ходя в Бризбън до цеха на бояджията, защото вчера не
можахме да завършим колата напълно. Като изсъхне, боята трябва да се излъска и
да се коригират още няколко драскотини тук-таме. Ще се разберем допълнително
кога да отида – най-вероятно някой ден през седмицата ще е.
На
02 Юли съм на едно интервю за работа, от което очаквам доста развития. Всеки
четвъртък вечер ходя и на този курс за обемно проектиране (тримерно или триизмерно
– не знам как е прието да се пише този термин в българския език; той се появи
след моето напускане на Родината и аз не съм се сблъсквал с това понятие преди
това – вероятно тогава не съм се интересувал от подобни науки). Понеже
програмата ни е като на учениците, сега и ние сме във ваканция за две седмици –
заниманията продължават и през следващия семестър.
Другата
събота съседа ще ми помогне да доразчистим тръбите от отводнителната
канализация и ще подготвяме инсталацията за обратното й зариване в земята. Щом
тази дейност приключи, започвам да се занимавам с двора. Долу до езерото трябва
да изравня площадката и да вдигна една подпорна стена, че да спра пясъка от
горното ниво да се свлича от дъждовете. За целта ходя и отвсякъде мъкна камъни,
които ще използвам като материал за дувара. Миналата седмица от един човек
купих едно препълнено ремарке с камънак само за $40, но за цялостния проект ще
ми трябват много повече. На другата ни съседка майка й живее на ферма в гората
и съм уговорил от там да взема също някое и друго ремарке с камъчета. Голяма
работа се е задала, но пък стане ли веднъж – това ще му е. От там нататък ще
има само да се поддържа, за да е приятно на окото...
Даниела
е изпратила нови документи за визите на техните - дано този път уловят ред.
Предполагам, че австралийците вече и на вас ще откажат туристически входни
визи, защото те по принцип, особено пък напоследък отказват на всички
поголовно. Дано да греша в мрачните си предположения, защото безкрайно много ще
ме бъде яд за пропуснатите ни възможности преди няколко години. Сега отивам да
беля чушките, за да си успокоя малко нервите - пак ще пиша, когато се отвори
шанс за това...
25.06.2002 – Ето че, милички на мама, възможността за извънредното ми включване се
появи. Съвсем внезапно на Верчето голямото момче решило да си отиде до България
за месец и половина, та хукнахме да приготвим нещо дребно, което да изпратим по
него. Всичко се случи толкова набързо и изненадващо, че дори нямам време
мисълта си да довърша.
За
голяма наша радост, вчера пристигна вашето поредно писмо (№ 115). Аз отдавна
бях нагласил един малък компакт диск като вашия, който да изпратя за чичо
Божко. Разгеле, сега му излезе късмета и на него. Нямах никаква възможност
обаче да му купя и подготвя необходимите кабели - за това там на място ще
решавате тези въпроси. После, това е само временно решение - докато един ден
той ремонтира неговия компакт диск; както разбрах от Албенчето, бил повреден
нещо...
Аз
напред си дойдох от работа и веднага се захванах да подреждам и приготвям
едно-друго. На два диска изпращам дигитални снимки, които ще гледате на
компютър у някого. Дани ви е нагласила разни други армагани, като кафе и т.н.,
но нека първо да видим кое как ще замине, че тогаз ще описваме за кого какво
има в торбата с подаръци. Този път нищо съществено не сме подготвили, защото
нямаше никакво време за размотаване. Утре вечер ще занесем пакетите у Верчето и
на другия ден явно ще се чуем по телефона, за да съобщим как са се развили
събитията. Обратно по Динко можете да изпратите нещо съвсем дребно – и то
казвам точно какво: НИКАКВИ семена за краставици, боб, лук и други зеленчукови
култури! Аз домати не садя - купувам си ги от магазина, пък били те и малко
“гумени” или “пластмасови”. Когато ни бяхте изпратили онези две царски чашки,
едната се беше счупила още по пътя. Майната й - аз тогава си взех другата и
известно време сладко-сладко си пиех ракийцата в нея. Но един нещастен ден като
я измих, тя се подхлъзна от поставката, където уж тръгнах да я оставя, че да
изсъхне и стана на сол в мивката. Така че ако се намират още, можете една
такава чашчица да ми изпратите, нищо друго не ми трябва - и то за да мога да
продължа да си пия ракията с досегашната подчертана охота. В противен случай
има опасност да стана въздържател, а това вече е опасно за всички около мен –
нормалното ми състояние е да съм пиян; когато съм трезвен, никой не може да ме
понася – та дори и аз себе си...
Тези
подложки за чаши са пък за Драго и Албенчето, че нямаме нищо друго подготвено
да им изпратим. Те са с тукашни “морски” мотиви и са подходящи за млади хора.
Аз явно няма да напиша днес много, защото сега не мога да си събера акъла в
главата. Пращаме и няколко картини на Ванеса, дето ги е рисувала в детската
градина. Току що пробвахме да се обадим по телефона, но нямаше никой в къщи -
вторник, 25 Юни по обяд (местно време – защото при вас е било все още в
часовете на ранната утрин). Както и да е - ще се опитаме малко по-късно...
Всичките
ми обекти са замразени – по двора и из къщи. Нещо не е много подходящо времето
за ремонти, едно зъбато такова - само е за греяна ракия и да гледаш през
прозореца как снега вали и трупа преспите навън (ех - мечти, мечти...). За
предстоящите събота и неделя имам разни по-авангардни и смели планове, но кой
знае колко от тях и дали изобщо ще се осъществят. Че и мач има довечера на
всичкият ми зор - дето и него се налага да гледам, за да съм в крак с модата.
Цял кашон с български филми ни чака – тях също трябва да ги включим в
ежедневието си. Въобще, настанало е едно много късо време напоследък и аз хич
не съм доволен от това.
До
края на месеца (и седмицата) имам да приключвам една задача на работа - ще ме
оставят ли за още един месец, няма ли; не знам още. Вчера ми се обаждаха за
друга една работа, където съм бил преди известно време. Но и тя е краткосрочна
и не много обещаваща. В близките следващи дни ще стане малко по-ясно на къде ще
се развиват събитията около нас, но това ще се разбере едва в следващия откъс
на романа - който пък ще начена веднага, щом приключа с този. За тази вечер се
изчерпах напълно, но утре пак ще драсна нещо.
В
четвъртък следобед Даниела ще закара Динко и Верчето до летището в Бризбън, от
където той излита и в петък по обяд (туземско време) ще кацне в София. Току що
говорихме с нея по телефона и всичко ще замине благополучно с него, защото той
самият нямал много багаж. Дано така читаво и да пристигне при вас. Хайде лека
ви нощ, че съм леко изнервен – изглежда ме хвана абстиненцията!...
26.06.2002 - Полагам вече последните редове на това мое толкова кратичко писъмце.
Около нас няма нищо ново, нито пък съществено за описване. Всички сме добре и
всеки се занимава усърдно със задълженията си. Днес се чух с Неничко по
телефона – те утре пак заминават на къмпинг; може би при нас ще дойде едва като
се върнат от екскурзията си. Напред се чухме и с Албенчето – предполагам, че тя
вече ви е предала благодатната вест, че изпращаме хабер от тази част на света и
някоя дреболия по нарочен близък човек.
Явно
аз повече няма да мога да измисля нищо. Студено ми е, спи ми се – не ми е до
творчество баш сега. Исках много проблеми и въпроси да засегна, но нещо хич не
ми върви писателството. Ванеса отдавна заспа; гледам че и Даниела изравни
дишането на дивана. Аз ще позяпам малко мача завит с одеалото и ще лягаме
официално, че нови, още по-неизвестни дни ни чакат занапред. Ще пиша пак,
когато настъпят по-благоприятните за това и предразполагащи към отпускане на
скованата от студ мисъл метеорологични условия (е, няма да чакам чак до
пукването на Пролетта, но пък в момента нямам и нищо против от съвсем малко
повечко топлинка)...
Много
ви целуваме, още повече обичаме и прегръщаме: Ангел, Даниела, малката Ванеса и
влюбеният до уши, бабин сладък Неничко…
Няма коментари:
Публикуване на коментар