Писмо No 01 (V-VII.2004)

Скъпи и обични майко и татко; приятели мои, дружки и стари любови!

Започвам от края наново да въвеждам в ежедневието си поизоставената през последните 3 ½ месеца практика с подробното водене на моя личен дневник; за добро или за зло, но да оставя все пак и аз нещо след себе се, а не само купчини с тор. Заедно с вас ни беше много хубаво, през който собствен житейски отрязък нямаше нужда от никакви описания - всичко беше пред очите ви: динамиката, с която живеем и вече сме свикнали, непрекъснатата надпревара с времето, обстоятелствата и всевъзможните препятствия по пътя и всичко останало, на което станахте неволни свидетели. Хубаво-лошо, такъв е животът при нас – малко шибаничък, както аз често обичам да се изразявам жаргонно, обаче вече и самите вие се уверихте в правотата на моите откровени вулгаризми. Добре подготвените оцеляват; на останалите им бият шута в гъза и ги изплюва шайбата. Жалко само, че през тези няколко месеца аз не си бях повечето време в къщи, та да изкараме малко по-дълги и вълнуващи моменти всички заедно под покрива на колибата. Но пък, както също се убедихте - без тази работа, която имах и продължавам успешно да упражнявам, всичко останало би било просто немислимо и абсолютно невъзможно за осъществяване. А тъй като към настоящият момент вече не помня каква поредна номерация носеше последното ми писмо, сега, с моето настоящо послание аз за пореден път започвам новото си “летоброене”, на което давам начален № 1.

Откакто сте си заминали от Австралия точно преди 2 седмици, ние много малко знаем какво става с всички вас. На няколко пъти си разменихме само по някое и друго бегло съобщение по телефоните, но те въобще не дадоха ясна и точна представа на събитията и случките около вашето житие-битие. Искам да си мисля, че сте добре и че постепенно се нагаждате обратно към нормалните житейски канони, властващи във вашата домашна светая обител. С нас и при нас беше в известна степен различно - де веднъж весело, де пък нявга по-малко; въобще по-трудно се сработват три различни поколения в някакъв строг синхрон, като и трите в “най-опасната” си възраст и никога преди това не съжителствали едни с други. Надявам се, че горе-долу нещата са протекли в разумни компромисни граници, при взаимни отстъпки и деликатен консенсус, а гостуването при нас от тук нататък има още дълго време да навява множество приятни спомени и емоции във вашите сърца.

Когато онзи ден ви изпратихме на летището и вие потънахте в ръкава към самолета, ние веднага си тръгнахме обратно към къщи. Просто нямаше какво повече да правим там, след като вече се разделихме на изпроводяк. Аз самият бързах да се прибера и да подремна малко, че нали пътят ме чакаше пак - тъмен и безкрайно дълъг. Надявам се, че сте пътували безпрепятствено и безаварийно до родните географски ширини. С нетърпение очакваме подробности около цялата тази процедура на прибиране в Родината.

Същата вечер аз и колегата ми тръгнахме обратно за Newcastle в 18:00 и към 01:30-2:00 през нощта си бяхме вече тук (по самите ми изразни средства, любезният читател би трябвало да е разбрал, че моят пореден репортаж не се предава директно от топлия уют на домашното огнище в Gold Coast, ами от 750 км южно отстояние по посока на градчето Сидней, намирайки се точно в сърцето на въпросния Нюкасъл, където за момента заработвам насъщният). Аз даже имах достатъчно време да се прибера до квартирата, където спах комфортно завит с чаршафи и одеала, при това на собственото си легло (временното…), пък макар и само за 4 часа. Нощите тук стават студени – живакът в термометрите се свлича до едва 2°C-3°C. Вследствие на което и независимо, че измерените градуси не са с отрицателен знак, в колата тутакси настава голям цепенак - точно в мигът, в който й спре парното. Така че тракането със зъби започва почти веднага, щом като изгасне двигателят, а намятането отгоре с по някое мижаво якенце или пуловерче полуизправен на седалката, съвсем на може да замести топлите постели на кревата...

Седмицата започна в понеделник при обичайните си трудови напрежения – бясна надпревара с недостижимото чрез почти осакатителен устрем и точно прицелени в невъзможното и абсурдно като самоцел. На работа имаше много голям зор, та се появи шанс за отработването на извъннормени часове дори и в съботните дни. Аз вече си бях поставил задачата за купуване на усилвателя, за който стана дума при една от срещите ни – именно това беше моята мотивация и оправдателна цел в преследване на наднорменото време. През този период редовно се чувахме по телефона с Дани и малката, както и с моят малък Неничко (специално с него само от време на време). Все аз го търся - той нали е много зает и никога няма свободен миг за баща си. Така мина едната седмица - първата събота работих до около 13:15 и приключих служебната си дейност с подчертано най-огромно облекчение; смятам, че близо 60-те работни часа седмично са ми напълно достатъчни - и като психическо изхабяване, и като физическа преумора.

Когато в ранния следобед приключих с печалбарството (защото аз отдавна работя за пари, а не само за гола слава и измамен престиж...), от завода веднага се изстрелях към моите “корекоми”. Докато бяхте при нас, татко веднъж го водих в магазина на бунището – не знам доколко той остана впечатлен от вехтошарските наклонности на своя първороден и единствен син, но аз и тук открих подобно тържище, та рекох да го преслушам какво има по многобройните му стелажи. Купих едни много оригинални и уникални шишенца за коняк, уиски и др. – ще ги нося нарочен армаган за моя добър снабдител на мастика. Те двамата с жена си събират всевъзможни такива шишетии за домашният им бар/колекция и вярвам, че ще се зарадват много на моята находка. Тринки са; взех ги всичките за $2 - ще се отсрамя на хората, когато ги видя.

И нали направих добро за другите, та и на мен Бог ми отвърна с още по-голяма добрина. Както се разхождах и блуждаех из прашните рафтове и етажерки, съвсем случайно открих едно страхотно колело от каручка – точно такова, каквото аз отдавна търсех, ама това беше дори още по-хубаво; надмина представите и очакванията ми за такъв вид стока. Всъщност то не беше някое си там просто и селско търкало от австралийска волска каруца или талига; по-скоро подобно, но от много стар автомобил – да речем от времето на FORD T34 или поне от знаменития MERCEDES на Карл Бенц и Готлиб Даймлер. Аз не съм голям антиквар, но самият му вид според мен датира от около тази ера в историческото развитие на човечеството. Колелото си има гума, която е почти нова, но пък джантата му (самата тя метална…) е с дървени спици. Това е първото поколение на колелета, преминаващи от обикновения и старовремски каруцарски модел към изработката на истинските и съвременни екземпляри, намерили приложение в автомобилостроенето от началото на миналия век (тук визирам края на 19-то и началото на 20-то столетие; за тях иде реч в този мой кратък пасаж). За голямо учудване на историята, джантата обаче е поизядена от ръждата - зер, кой знае къде и в чия нива или по-скоро плевня, всичкото това е гнило в продължение на десетки години. Но пък видът на дървените спици е съвършено нов - като че ли сега излизат от фабриката; много здрави и запазени.

Хайде, веднага започнаха тежките и мъчителни пазарлъци с търговците, защото аз щом го зърнах и реших, че без това колело аз просто няма да изляза жив от магазина. Веднага видях приложението му в направата на абажур за механата – такъв, дето и на Етъра не са виждали. От исканите $50, продавачката преклони глава пред ентусиазма и мераците ми, които тя четеше по сияещото ми от щастие и радост лице, та си бихме ръцете за $40. Така шишенцата от коняк ми ги даде без пари - като добавка към сделката. Баят голямо и възтежичко е това шибано търкало обаче - дяволите да го вземат и него. Сега като го гледам отстрани, че взех да му се стряскам нещо - трябва да има около 20”-25” диаметър (ба мааму, колко съм глупав само! - нарочно слизах до гаража, за да го премеря с ролетката: диаметърът му е точно 30”, за да сме изрядни и в инженерно отношение). А пък как тежи, ако знаете – едвам го натиках на задната седалка в колата; дано не ми уведе гредите по тавана в механата, като го провеся надолу. Проектът по изработката на полилея започва още веднага, щом се прибера в къщи. Ако не измисля нищо друго по-умно, ще използвам колелото като розетка, закачена за тавана, през която ще прекарам сега съществуващата лампа. В главината има дупка - явно за оста и от там ще се извърши електрическия монтаж.

С всичко това, съботният ми ден беше много пълноценен и съвсем не лишен от емоции, разбира се. Бъркам обаче в портфейла, че да си отъкмим най-после сметките с чорбаджийката - като по някакво чудо, се оказва че в многобройните му прегради имам едва някакви си мизерни $25 (щото пък друг път и толкова нямам; нали все на кредит се разплащам с другите мющерии и търговци, та пари на ръка по принцип не държа в мен). Е, въргалят ми се и някакви стотинки из колата, дето са достатъчни само за моите евтини гаражни разпродажби, но сумарната им стойност беше далеч под представата за истинската покупателна способност на парите. А оная дърта и проскубана кукабара, с криви зъби и захапала цигара без филтър между намазнените си джуки не ще и да ми слуша даже молбите за цена под $40 – брей, че мръсен австралийски вампир: таквоз чудо да не ти се случва под покрива, че има да теглиш до гроб с нея (никак не е изключено и пучи въшки да е имала тая прокоба, но пък виж - за това специално не съм я изследвал толкова обстойно). Аз, горкият - ни жив-ни умрял, таман да се разплача пред тоя мискинин от женски пол; а-ха да се примиря и да си кажа: “Ами, не било късмет пък – ибаз го търкалото!”

Добре ама нали дядо Господ е рекъл, че ще го имам това прословуто колело, та гледам из прахоляка един мой колега от отдела - тътри си и той джапанките; влачи боси крака в пепелта и явно също като мен вършее нещо из купищата от боклуци. Давай, рекох му $15 в заем, че изтървахме бизнеса - а пък онези душевадци вече почти затварят склада в 14:00, докато в това време се развива нашия сюжет и сценарий по плащането; кой ще ме чака да ходя до банката, че да тегля пари, че да се връщам - забрави. Добре че хората не са като мен и обикновено ходят с пари в себе си, та човека на драго сърце ми услужи със сумата до понеделник. Така колелото вече стана моя частна собственост и веднага ще намери своето приложение при първа възможност. Разбира се, ще му бъде вдъхнат и съвсем нов живот с опресняване, освежаване и подновяване - бои, лакове, химикали и пр. С подчертано задоволство чакам да занеса “подаръка” си в къщи, че и той да бъде заклеймен с прозвището “боклук”. Той всъщност си е точно такъв и мен това съвсем не ме обижда - но пък с втория живот който ще му дам, смятам да го превърна в добър орнамент към цялостната обстановка на механата и бившият вече гараж на къщата. Даниела още продължава да го нарича така, но аз дори не й правя и забележка даже, че да започне употребата на правилната терминология...

Изключително доволен от себе си и дълбоко уважаващ собственото си его, по пътя на връщане към квартирата си закупих две големи марули, връзка зелен лук и една боца уиски, като най-евтин артикул с по-височко съдържание на спирт за момента. Втората салата я консумирам в момента, докато списвам настоящите си редове, а пък първата употребих с варени яйца и объркана с кисело мляко още миналата събота. Бях се настроил да пиша и писмо тогава, но нещо настроението ми не беше особено вдъхновено, независимо от Великденската салата и съпътстващите я аперитиви, с които разполагах в изобилие. Така обаче, вместо обикновената и суха проза, която бълвам в индустриални количества от 1992 насам, този път се получи едно доста тъжничко лирично произведение (стихотворение), което създадох в момент на мрачни мисли и частично умствено затъмнение. Прилагам суровата му форма, без допълнителна обработка и редакция. Както вече знаете, за мен първото винаги е най-добро и аз много трудно се връщам назад, за да си поправям грешките. А пък нали не съм и Ботев в края на краищата - нито Яворов, Димчо Дебелянов или някой друг известен поет; аз съм само един наивен лаик – вечната добра и стара пияница...

САМОТА

Колкото мрачно и глухо извън мен е сега,

толкова по-тъмно и кухо е вдън мойта душа.

Допреди миг аз слушах шум детски и кряк –

в дворове, улици: глъчта звънка от хора и бяг…

Изведнъж всичкото секна съвсем на шега,

с мъгла-нощ и мрак кобен като парлива слана.

Тук-там сега чувам, де смях или бебешки плач,

които глухо затихват като слънце по здрач.

Несретник-пияница от нейде си ревва на глас…

“А, туй било значи – а не песен в проклетия час”,

помислям си смътно и дръпвам парлив, синкав дим,

от луличката стара – любовница моя още от детския чин.

За добро или зло, с нея сме дружки отколешни вече;

знаем си цяра: за вяра без мяра – ох, то съвсем се отече…

“Е, добре де пък – мамка му…” – си виквам насреща

и доливам отново джезвето на печка гореща –

“… и аз блъсках толкова много, работих, творих;

с какво ли се не захващах? – че и по дупки се крих,

но пък на колене не паднах и по корем не лазих!

Свличах се долу, но ставах – все в мойта си яма,

усърдие голо – тъжна, жестока измама голяма!

Мазолести длани отчаян протягах въз Бог,

и молих се горко – за хляб, за сполука, имот”…

Съдбата обаче – таз моя орисница златна,

решила бе друго – о, скверна ти душо превратна!

Прати ми от нийде, внезапно без вест и без кост,

избранница нежна, мила – х-мм… за дружинка… таквоз…

…………………………………………………………

…………………………………………………………

Сега вече е днес: едва-едва вънка зората се сипва,

а слънцето бавно и мудно от тъмата изплува;

гальовно и с лъч подир лъч то нежно изсипва,

връз нас своята огнена лава – сякаш танцува!

Но ти пей и засмей се, славен приятелю мой -

за Божия слава животът единствен отново е твой!

А мен остави ме самотно да тъна във мрак –

нали ден идва, да потътрам и аз единият крак…

Със звънката своя китара и с весел рефрен,

изпрати ме по пътя небесен от звезди озарен!

Скъп спомен едничък дано ти’й останал,

разбрал щеш да си доста, от мен и за мен:

Бог бях тогаз - сега съм само един черен дявол!...

16 Май 2004                                                                Ангелъ Миховъ - МАРКОНИ

Newcastle, AUSTRALIA...

Точно тук и на това място прекъснах писанията си снощи, защото Джон (хазаина) ме повика долу в неговата стая да му покажа нещо на компютъра. После пък стана време да изгледам и някой филм, че да утрепя други 2 часа от краткия си живот. На края естествено си легнах, отегчен до степен на отвратителна досада. Сега обаче се връщам за кратко към момента на прекъсването ми с няколко безлични бележки и никому непотребни сведения. Най-важното за отбелязване беше, че всъщност нямаше нищо за отбелязване. Както англичаните казват: “Когато няма лоши новини, това също е добра новина!”...

Миналата неделя приключи доста безславно, единствено с написването на тази кратка поемка. Между другото, връщайки се на нейния текст забелязвам, че тя е написана от някой като че ли точно за мен (е, в случая този някой съм аз, но това няма много значение). Последвалата седмица почна и си отиде набързо, а както вече разбрахте - аз и тази събота работих усърдно (срещу заплащане…) за славата и просперитета на компанията. В сряда по обяд се измъкнах от офиса малко преди законната ми обедна почивка и отидох да купя усилвателя, както си бях наумил. Той е само с два модела по-стар от тези, които се продават в момента по редовните магазини. От тук нататък пък хуквам да търся и тонколони, които след направените проучвания се оказаха 3-4 пъти по-скъпи от самите усилвателни уредби. За целта първо тръгнах из търговската мрежа, специално за продажба на Hi-Fi техника – исках да се запозная с качеството на тези системи, какво се включва за предни, задни, централни и ултра-нискочестотни (басови) говорители. Предлагат ми пълен комплект нови тонколони за $700 - намалени от $1000, но аз ще правя може би разни други комбинации. В същото време усилвателят го взех само за $330, като $30 (10% от стойността на покупката) ще ми върнат от таксите, защото последният беше вписан в графата “компютърни устройства” – под този му надслов и наименование ще го прекарам през фирмата като изключително необходим разход. Обаче по въпроса с тонколоните, за сега не знам нищо - ще видим по-нататък.

Всъщност, връщам се пак малко презглава на миналата неделя - нали все се сещам за по нещо пропуснато и неотразено, та гледам да съм максимално изчерпателен. Сутринта ходих по битаците, но не намерих нещо съществено, което да си купя. Само разни дреболии, една хубава саксия и друго нищо особено. Следобедът имах да свърша малко работа на компютъра. Последва самотната ми монашеска вечеря, тъпата до безумие телевизия и хайде - потопих се в празния и скучен креват. През деня, след като се налудувах по битаците, направих една хубава, дълга и изтощителна разходка покрай морето и района на пристанището. Съжалявам, че там не можах да ви заведа, докато бяхте при мен; то пък всъщност къде ли ви и заведохме - но хайде, нека и това да бъде тема на друг разговор; да не се връщаме назад. Каквото е можело и е било възможно да се осъществи, точно това е станало и ние сме го направили – както казват: нищо, ама поне пък от сърце...

После се скитах по магазини, по складове за мебели и къде ли не - нали трябва да убивам времето по някакъв начин. Та значи, общо взето в това се състоя и премина моя неделен ден. Докато се обърна, новата седмица се изтърколи и отново дойде тази събота. Вчера пак работих до обяд, а после ходих да проучвам разни тонколони и други, чисто мои си момчешки обекти (не бре, не съм бил по проститутки, въпреки че градът е пълен с разврат). Вечерта си нарязах една Великденска салата и така с аперитивите поминах даже и без официална вечеря; спестих от масрафите, демек. С Джон се разправях малко, после филма гледах по телевизията и ето, че то пак стана днес...

А днес пък е 23.05.2004 – неделя, като ден от седмицата. Сутринта също отидох да се разпиша до битаците, уважавайки по този начин търговските си страсти – е, за да не съм капо купих и някои (без)ценни (за мен…) боклучета. На Даниелчето взех едно парфюмче, белким го хареса. Пак за нея има и един чифт спортни обувки тип селски калеври от дълбините на френския Прованс (“сабо”, както е по-известно да се наричат – от “sabot”). Освен тези артикули, вероятно с нея на смени ще носим (само в празник…) и една страхотна спортна шапка с надписа на “Ferrari” – червена и абсолютно оригинална; нищо чудно даже да е била и от личния гардероб на Майкъл Шумахер. Ако обаче тя не ми хареса подаръците, като се прибера ще ги раздам по комшийките. За мен, по-точно за механата купих едни много интересни етажерки, сковани на грубо от стари дъски, но в днешни времена това е много модерно. Ще ги закача някъде - то вече взе да няма и място по стените, но аз все ще им намеря приложение. На малкото Неси пък намерих на пътя една шапчица - сигурно някое дете я е загубило, но пък иначе е като нова. Напред тъкмо се занимавах с препирането на “подаръците”. Вчера вече се наложи дори да си опера и две ризи, с които да ходя на работа, наред с няколко чифта чорапи. Тук нямам много излишни дрехи - колкото и дълго да ги въртях във времето и обличах през ден-през два, всичко вече се изцапа до безобразие и неузнаваемост. Дано само да не въшлясам, че моята дива шопкиня ще ми постели да спя в механата - ако изобщо ме допусне вътре в къщата. Аз хем искам да си отида в къщи, хем пък гледам да поработя в завода извънредно, че и шибаните данъци са се задали за плащане в началото на Юли; с други думи: ще трябват пари - за жалост, малко повече от много...

През седмицата на няколко пъти си писахме с Албенчето по Интернета. Тя била почнала някаква нова работа, отделно от тази която върши у тях. Изпрати ми и няколко снимки с чичо Божко и леля Маринка от рождения й ден – толкова много си ги обичам тези хора; нея като родна сестра, а родителите й едва ли не като мои втори, ако вие сте ми първите! Аз напоследък ви изпратих няколко съобщения, вие тук-таме ми отговорихте само на някои. Не ги ли получавате всичките? - не мога още да разбера. Татко напред каза, че бил в София – нещо по работа с чичо Ваньо Малджиев и че пак щял да ходи. Чакаме с нетърпение и писмото ви, за което той също спомена, че вече летяло за насам...

Ох, вече стана 19:15 - изчерпах се откъм информация. То като не съм си в нас, та и събитията са оскъдни - няма какво толкова вълнуващо да се случва около един самотник. Сега ще ида да си сваря една градинарска чорба, че да имам манджа до края на седмицата. Филмът по телевизията започва чак в 21:00 и аз много искам да го гледам, само че не знам дали ще утрая до толкова късно. Както съм си така сам, та нямам много какво да правя с отворени очи - в такива случаи обикновено лягам направо с кокошките (естествено, след като поема поредната си доза приспивателен “сироп”…), че нали пък и доста раничко ставам всяка заран. А сега приключвам - до момента на следващият ми репортаж на живо от студиото в Newcastle.

Дали сте се видели вече с Миро? - трябва отдавна да се е прибрал в Габрово; е, всъщност само отпреди две седмици. Той не ми се е обаждал скоро, искрено се надявам да е добре. С Неничко приказвах на няколко пъти в последно време – никак не е доволен от Университета и щял да се мести (вероятно го карат да учи, завалията – а той не е свикнал на такива мазохистични мъчения). Но, да прави вече каквото иска - аз бях до тук...

19.06.2004 – Брей, изложих се пак – вече става повече от три седмици, откакто не съм драсвал нито ред в житейския си пътепис, но стихията около нас беше толкова бурна и опустошителна, та за писане на писма най-малко имах време (а и настроение). По стара традиция пак ще започна да проследявам отделните действия и събития съгласно тяхната хронология, с надеждата да не пропусна нещо. Ако въпреки всичко и цялото ми старание изтърва някоя клюка, то значи че тя не е била важна или пък по-скоро не била подходяща за казване и споделяне на всеослушание. Предполагам, че си спомняте моят последен репортаж от навечерието на 24 Май; и така – продължавам да се движа смело по стъпките на времето от тогава насам.

Работната седмица както почна, така и свърши. Мисля че в петъка си прескочих за уикенда до нас, но вече съм забравил какво точно съм правил. Може и пак тук да съм бил. Между другото, точно в този настоящ момент за мезе аз ям лютеница с кълцан лук и пия съпровождащата я мастика – гледам, че съм покапал с червено тук-там по листите. Нека обаче този мой просташки мискинлък да не прави голямо впечатление на читателите и най-важното: да не ги дразни особено мазните петна върху хартията.

За най-хубавият и най-български от всички нашенски празници изпратих нарочни поздравителни съобщения на Петеви и до Албенчето, както може би и на самите вас. През този период поработих доста здраво, но в замяна на това не забогатяхме толкова чувствително. Междувременно по пощата пристигна една “честитка” за плащане (моя стара глоба…), когато се усъмних че са ме снимали на пътя с превишена скорост. Плод на моята безкористна и кристално чиста детска невинност, аз бях писал опровержително писмо, с дълбокомислените си оправдания и недвусмислени аргументи в духа на: “Ама не бях аз, бе другарко! Той някой друг гътна кофата с водата и тя се разля по паркета, та направи бирбат в класната стая. Аз нищо не съм видял, нито пък чул - само знам, че не съм виновен, моля другарко!” Това добре, обаче тези сърцераздирателни словоизлияния вървят само за пред другарката Кожухарова от детската градина, но за алчната и шибана Полиция вече няма никакви съмнения кой е нарушителят. Не можело да се оспорва вината ми, защото имало сензори в асфалта, които точно определяли кой с колко кара и от коя страна на пътното платно се намира – на баба им хурката, ще кажа аз, но същевременно ще се бъркам и в джоба. Снимката, която тези немокаяни също ми бяха изпратили като доказателство, послужи за заключителното потушаване на всякакви вълнения относно доказване на моята хронична и патологична невинност. Аз съм “префучал” със 70 км/ч в зоната на ограничение от 60 км/ч и съгласно тези обвинителни условия, онези отново ме зашиха със $127 парична “награда” - която само че няма аз да получа, ами се налага да си я платя като поп; башка от загубата на 2 наказателни точки в талона, което върви като комплект към глобата. Е, излиза че май ще трябва да им спазвам вече всичко, което говедата са написали по знаците из пътищата, че нещо много ми станаха финансовите разтърсвания в последно време. Тези тук хич не си поплюват – виж, при нас в Куинсланд е малко по-лабаво, но пък и не съвсем. Както и да е - свършило се вече...

Сега взех да си припомням, че нея събота и неделя определено си ходих до нас, защото в един от антрактите между отделните строителни мероприятия, заковах етажерките в механата и се занимавах с разни други дребни дейности. Следващата седмица аз пак пътувах към къщи, защото тогава празнувахме рождените си дни с Дани, а пък и понеделника след тях също беше почивен ден заради Кралицата. Оп-па, всъщност не този, а следващият. Ба мааму - много е объркано, но пък и нищо кой знае какво не сте пропуснали, де. Частичното ми разминаване с някои дати и дни от седмицата с абсолютно нищо няма да наруши достоверността на собственоръчно написаното, нито пък ще измени по някакъв начин историческата поредност в хода на отделните събития. Празненствата по случай нашето (пре)раждане с Даниела минаха изключително весело, с всички присъстващи накуп в къщи. По същото време съседите бяха на екскурзия за няколко дни в Нова Зеландия – добре че тях ги нямаше, защото шумът откъм нашата страна на оградата беше невъобразим. Наред с това обаче, ние пък не сме им пречили с циганската си музика и бесни канибалски танци.

На другия ден вечерта аз поех обратния път за насам. Всичко помръкна изедин път обаче, когато научихме за смъртта на милата ни баба Райна, лека й пръст. Таман се прибирах от работа в сряда вечерта и точно на завоя, долу до колелото (ако се сещате) Дани ми съобщи страшната и скръбна вест. Тя беше много тъжна, ужасно объркана и искаше да си тръгна веднага. Аз само се прибрах до квартирата, за да се обадя на Джон, че ще ме няма няколко дена - направих си кафе за из път и тръгнах автоматично. Стана ми много, много мъчно и тежко, както за баба Райна, така и за самата Дани - остана си без майчица, сиротата... В 02:00 през нощта вече се бях прибрал, а на другия ден (четвъртък, 10 Юни) още сутринта отидохме в едно бюро за пътувания в чужбина. Голямо търсене падна за свободно място на самолета, всъщност борбата беше за две седалки - защото тогава още мислехме, че и Неси ще пътува с майка си. Добре ама онези лешояди от бюрото като изсипаха една цена от $3300 на билет и ние решихме Ванеса да си остане тук, защото нейният билет щеше да бъде 75% от стойността на целия и също нямаше да бъде никак евтин. Тогава се разбрахме с Румяна, Верчето и Маргото, те да гледат малката на смени - аз се занимавах с нея в продължение на 4 дена, но в понеделник исках или не ми се наложи да тръгна за насам - нали трябваше и някой да работи през това време.

В тези толкова объркани и съвсем невесели за нас дни, аз посвърших и доста работа по моите строителни обекти – зер, какво друго можех да правя. Малкото Неси постоянно се въртеше около мен, но не беше в особено цветущо здраве, завалийчето. Непрекъснато се борихме с разни нейни кашлици, сополите й висяха на носа и т.н., та на следващата седмица не е ходила и на градина даже, докато я стабилизират здравословно нейните бавачки. През това време започнах да подготвям отливането на бетона за плочата - първо отрязах дървото, което стърчеше баш по средата и ми пречеше на размаха. Дребните клони и листа нахвърлях отзад в трапа на дувара, за да поеме по-късно пък и съответно по-малко пръст. А тази вършина си е истинска тор, като изгние впоследствие. По-дебелите клони и ствола на дървото нарязах за камината, на края се разярих толкова бясно, че измъкнах и коренището. Този дънер също ще го изгорим през някоя студена зимна нощ, докато си пием питието покрай пещта. След като извадих корена на дървото, образувалият се трап го зарових с камъни и чакъл. Отделих по-годните растения, а всичко останало замина в дувара отзад - за пълнеж...

През деня почнах да оразмерявам и да си разчертавам плана за кофража. Така неусетно мръкна и се прибрах в къщи. Вечерта Румяна и Верчето ми бяха на гости; на следващата пък Марго и Верчето ме посетиха, а в събота ги събрах всичките за Бог да прости на баба Райна. Варих им боб с пушени кокали, даже още имам от него, който вече тук ще доям.

Пропуснах само да отбележа, че в крайна сметка още на следващата сутрин ние намерихме един самолетен билет за Дани и независимо от неговата убийствено скъпа тарифа, тя в 15:00 излетя за София по вече добре познатият на всички ни маршрут през Атина. Ние с Неси я закарахме на летището; после аз имах малко работа из Бризбън, след което се прибрахме в къщи. В петъка поработих сам, но в събота вече дойде и съседа, за да ми даде наставленията си за изработката на кофража. С него сковахме предната му част, защото тя беше малко по-засукана и сложна. Оставил съм място отвън за хладилника до пералнята, така че механата ще се освободи напълно от тези домакински ангажименти. Това е планът - когато се прибера следващия път, ще трябва да доизкопая темелите, където ще се образува оградата към съседите и започвам да наливам бетона. Ще попълвам големите ями и тук-таме с камъни, ако терена позволява, за да си спестя малко от “качамака”. Все още конструкцията на покрива остава забулена в мъглива неяснота, но смятам че всичко ще се избистри и ще си отиде на мястото, като дойде майстора за иззиждането на стените. Така с тази дейност се бъзиках през целия ден и в събота.

В неделята обаче нищо не съм правил - точно тогава се падаше погребението на милата ни и незабравима баба Райна, та в името на нейната достойна памет реших да не работя. Предишните няколко дни аз самият доста се бях поизморил - психически и физически, а пък него ден сутринта имаше битак на поляната до нас. За разнообразие и разтуха на душите, ние с Ванеса отидохме там да си попълваме и убиваме времето. Купих й много интересни книжки - класическите приказки с много хубави илюстрации и картинки. Макар да са на английски език, тези книжлета иначе са чудни. Бяха четири на брой, голям формат и всичките ги взех за 50 цента - даже не съм се и пазарил, както правя обикновено (в този случай ми беше малко неудобно, което не е типично за мен и моята търговска същност). За механата намерих един дървен свещник, подобно на онова пънче, което вече си имаме - само че това е по-малко, но в същия стил. И за него искаха $2, но го спазарихме за $1. А пък за банята най-после намерих сини дръжки за долапчетата. Чуден, нахранен и плътен син цвят - точно каквито са плочките. Тях още следобеда ги сложих и стана много хубаво. Всичките 11 парчета ги взехме само за $1.50. В магазините са по $2.40 едната и нямат сини - аз от кога дебна да се появят такива цветове, а те били спрени от производство. Е, добър е все пак Господ, че когато е благосклонен да ми връща - връща ми жълти стотинки; ама пък рече ли да взема - взема от мен с хиляди... Но аз съм благодарен и на тези му подаяния.

Очаквам престоят ми в тази фабрика да се удължи за неопределено време, предвид новата задача, която поех. Трябва да отразявам всички промени станали до тук в производството, а в същото време се намират в разрез с предварително разчетената документация. Всичко това предполага първо промяна на основния модел, после на самите чертежи, спецификации и т.н. Тази дейност може да се разточи и да отиде с месеци, но все още нищо не знам с достатъчна сигурност. Договорът ми би трябвало да изтече около края на Юли, а какво ще става впоследствие - не е ясно.

Като климатичен сезон, сега едвам пропълзяваме през разгара на зимата и специално в този щат и в този шибан град (Newcastle) е настъпил един такъв синкаво-виолетов студ придружен с вятър, та ми се струва да живея в Аляска - дъжд валя преди малко и си мислех, че ще го пресече на сняг. Нощно време спя с всичко, което е облечено по мен като дрехи; на топло се чувствам единствено само в колата, когато й работи парното. В службата отивам премръзнал и веднага включвам калорифера на последната му възможна степен, за да бълва горещ въздух, а аз заставам пред него на една педя разстояние от решетката. Тъкмо да ми се отпуснат кокалите и омекне кожата – пристигат другите колеги и почват да разтварят прозорците, като че ли сме на Екватора. Те са все туземци и са си свикнали с местния суров климат, но за мен той е направо сковаващ. Ба мааму - не е харно място за живеене това тук и това е - от у нас си няма по-хубаво; заеби. Но за сега най-важното е Даниела да се прибере живо и здраво от България, че пак да започне с грижите подир Ванеса. Аз ще продължа да пътувам така нагоре-надолу като совалка поне докато мога и най-важното - докато колата издържи на този пробег и тежък пътен режим. После направо ще я изхвърля в някоя автогробница, защото ще ми трябват други хиляди долари за евентуалния й ремонт. Въобще - ще видим; единствено времето ще покаже какво ни предстои тепърва.

Преди време бях купил един диск с чудна унгарска циганска музика. Сега съм го записал и ви го изпращам. С внезапната смърт на баба Райна всичко се обърка тотално и из основи - Дани можеше да ви донесе снимки, но понеже действията около нас се развиха толкова светкавично, та нямаше подготовка за абсолютно нищо. Аз от своя страна не бях готов с нещата за изпращане, а и ситуацията в семейната среда беше извънредно деликатна и много объркана. Е, разбира се че няма нищо загубено - след някоя и друга седмица, ние ще изпратим всичко по пощата.

В неделя следобед намерих малко време, та включих и усилвателя към моите уредби, но само така - “на ужким” и временно. За да работи добре, радиото иска хубава антена; цялостното устройство иска хубави тонколони, а пък те вече струват над $1000. Специално с тяхната покупка ще изчакаме за сега, защото напоследък серията от неизбежни масрафи, отново ни прикова към дъното и потънахме като гвоздей в чамова дъска, а кой знае кога пак ще настъпи изправянето на крака. Наред с всичко, намерих плочки за пода на механата – последните са много интересни, от някакъв дялан камък (леска) и ще стоят много оригинално на пода, когато един ден се наредят в някаква подходяща шарка. Ще ги взема заедно с едни други камъчета, с които ще облицовам стената около бурето. Абе толкова много работа има още, че не знам нито от къде да я почвам, нито пък кога ще приключи всичко. Добре че доста от по-грубите обекти успяхме да свършим с татко – от сега нататък само трябва да се довършват започнатите, но никой не знае на кой цар на времето ще стане това.

Днес бях на работа - гледам да трупам колкото се може повече часове; зер, баят дупки зинаха пак за запълване с жълтици. Тези дни се чухме с Дани, след това с татко; разменихме си и по някое съобщение по мобилните телефони. По план утре ще тъпча пътеките по битаци и тържища - дано само да не вали. Днес ходих и на един търг - заложих малко парички на няколко интересни артикула; да видим дали ще спечеля нещо. Сега ще позяпам малко телевизия, че нещо съвсем затъпях напоследък. Едва онзи ден научих за смъртта на великият Роналд Рейгън. Добре че беше той - иначе кой знае на какъв хал щяхме да сме все още. Нали той разбута комунистите и ги накара да се “перестройват” начело с дядя им Миша Горбачов – бял ден да не видят, дано...

10.07.2004 – Олеле-е, голямо прекъсване в материала стана пак; много вода изтече, а още повече събития и факти се случиха през последните няколко седмици. Трябваше дори да се върна малко назад и да прехвърля с поглед редовете, за да видя до къде съм писал и на кое място съм спрял; а пък и друго, което е най-важно за читателите: какво точно съм казал и какво пък съм пропуснал в суматохата и бързането.

Значи – аз си бях в къщи до понеделника включително, който също беше почивен ден. Следобеда поех по дългото трасе за насам, след като първо поверих нашата малка Ванеса в ръцете и под топлите грижи на Верчето и Румяна. През седмицата щяха да я гледат те двете на смени, докато аз в същото време блъскам тук във фабриката и Даниела се прибере след три седмици от България. За почивните дни се уговорих с Маргото – да я поеме пък тя за малко, че другите две “възпитателки” да си отдъхнат след тежките дежурства.

Почнаха обаче работните дни на първата седмица (с начало вторник, поради почивния понеделник) - аз работих и в събота, та белким изкарам нещо повече и да помогна на масрафите, които ни се струпаха напоследък - съвсем без време и хептен изневиделица. Отначало Ванеса се чувстваше много добре с гледачките си, а и те уж с нея. Но още на първата седмица онези взеха да мъркат, да увъртат и да ми се усукват по телефона, когато аз най-редовно се обаждах да питам как е малката, че нали и малко болничка им я оставих на всичкото отгоре. Приказките им бяха все едни такива, съвсем не в духа на отколешното ни приятелство и създалата се между нас близост, както и твърде далеч от усещането, че вършат някаква безрезервна услуга, оказвайки неоценима помощ на техен близък, изпаднал в беда и финансова пропаст. Звучаха ми един вид и по смисъла на: “Хайде, идвай си - ние няма да ти гледаме детето, а пък ти да си изкарваш парите там!” Тези настроения и усещания ме намъчниха и същевременно с това озлобиха извънредно много иначе благородната ми и хрисима душа. Немедлено им теглих по една изключително къдрава и засукана майна на всичките заедно и целокупно, башка от това не пропуснах да напопържам и всяка една индивидуално. Така аз на втората седмица и още в петъка се прибрах обратно в къщи, с намеренията да си остана у дома и през следващата седмица, като тях (тук пак визирам детегледачките и нашите уж най-добри “приятелки”) да ги освободя от задълженията покрай Неси. Е, вярно че освен всичко друго, по този начин загубих още сума кинти и мангизи под формата на незаработена заплата. Когато работя по договор, на мен ми плащат само за действителното изработено време - нямам право на платени отпуски, болнични дни и т.н. Всичко това разбира се, ако изобщо някога (и когато евентуално…) се наложи е напълно възможно, но си остава единствено за моя лична сметка и неприсъствения период не ми се заплаща. Или с други думи, както се говореше в един анекдот от недалечното минало: “Проблемът на давещият се, си остава проблем на самият давещ се”... Отделно от всичко изброено (и ако до тук не ви се струва достатъчно…), други $5500 заминаха подир Даниела, което пък съвсем не го правя и на въпрос даже - там случаят беше такъв, че за пари въобще не може да се говори и да става на дума. Основната идея да помолим някого за помощ и само временно да се облегнем на приятелското му рамо беше, че след като Дани трябваше да замине по спешност за България (че тя пък не отиде на екскурзия в края на краищата, а да изпрати родната си майка във вечното й жилище...), през това време поне аз да имам свободата и възможността да работя и малко по-скоростно да излезем от финансовия катаклизъм, в който попаднахме. Иначе да се яде и пие денонощно всеки го може отлично; значи домът ни да се превърне в хан за гости, прииждащи на талази бива, а когато трябва да се помогне на изпадналият в беда, уж “приятел” - това да не бива. Фактът сам по себе си е дразнещ все пак и на мен именно от там ми идват разочарованията и протестите. А пък нека само да спомена и в какво точно се състояха въпросните толкова сложни грижи за Ванеса. Сутринта някой трябваше да я заведе и остави в детската градина. Тя там си изкарва целия ден – яде, спи и т.н. Вечерта съответно да я прибере, да й даде два залъка хляб и тя в 18:30 вече е заспала. Детето се облича само, занимава се с нейните книжки и въобще не досажда с присъствието си, само че на нашите приятелки това им се видя твърде проблематично и драматично, та ми съдраха нервите (сякаш те не са гледали деца, но… ибаз го). Сега и на това ще речем: майната му на всичко, то се свършило вече.

А пък мен, още от предната неделя Бог така ме е поел под крилото си, че представа нямате какви успехи съм постигнал на всички други фронтове - явно че с пари няма да надделеем и ще си останем вечно бедни. Но пък за останалите неща не мога да се оплача и да бъда недоволен – това би било най-тежкият ми грях.

В неделята, когато все още бях в Newcastle, аз пак ходих по битаците - освен дреболиите, които пощипвах от тук от там, на една сергия се натъкнах на едни разкошни кранове за банята и душа в нашата стая (смесителни батерии). Аз отдавна следя за такива артикули, защото в магазина са безумно скъпи. Гледам ги тези два комплекта, за мивката и за душа + самият душ, по $50 всеки. Много умувах, много се чудих, а най-важното е че не знаех дали ще станат за нашата водопроводна инсталация. Тук между другото съществуват хиляди вариации на тези изделия и всяка фирма си произвежда нейните стоки, без дори и капчица на взаимозаменяемост на отделните части. Това поне го разбрах от съседа, който е бивш водопроводчик и е ненадминат специалист в тази област. Взех като никога и аз рискованото и еднолично решение да ги купувам – зер, нямаше и кого да попитам на тази поляна, където бяха изложени биташките експонати. Викам си: мама му стара, ако не уйдисат на тръбите в банята, ще загубя още $100; малко ли съм загубил до сега и продължавам постоянно да губя, че още малко отгоре хич няма да ме събори. Оставих капаро на продавачите, тичам на банкомата - тегля пари, връщам се на сергията и ги вземам. А иначе крановете са чисто нови - с оригиналните си опаковки, поставени в специални кутии, с всички принадлежащи фитинги барабар. В магазина това удоволствие струва $650 - сума, която аз лично никога нямаше да дам приживе и дорде съм си все още с акъла, та каквото и да се беше случило. Но така се разминахме с по-малко похарчени средства, а пък цената им е такава, че ми се струват като подарени.

От същото тържище купих и фасунги за лампата, която щях да правя за механата. И тях ги взех много евтино. Дадоха ми 6 парчета за $10 – впоследствие едната се оказа малко счупена, но аз предварително бях решил да слагам само 4 - с 6 лампи вече “полилеят” ми щеше да стане много претрупан. Хайде, и този въпрос се реши успешно.

Прибрах се доволен обратно в квартирата - работих нещо на компютъра, направих си една кратка и постна ергенска вечеря, гледах полузаспал някакъв тъп филм по телевизията и не след дълго се озовах под завивките на вледененият и самотен креват. Изкарах и работната седмица криво-ляво. От завода пък съм довлякъл едни стари и ръждиви, много специални, “нитове” нека да ги наречем, с които едно време са приковавали влаковите релси към траверсите. Тях ще ги ползвам за закачалки по гредите в механата - стоят изключително оригинално и праисторически. Малко ще ги позачистя само и така ще си останат с ръждата за автентичност. Сигурно са най-малко 100-годишни - на едно място в завода подменят старите железопътни линии и вадят траверсите, че ги задигнах от там. Много им се радвам...

Взех си едноседмичен неплатен отпуск баш в най-големия зор, на който се бях подложил в служебната си работа, но какво да направя – нали като един добър татко трябваше да се погрижа за нашето малко отроче, което за сега от нищо друго не разбира, освен да се напапка хубаво, да се нананка още по-хубаво и през останалото време да си играе на воля и свобода. Тръгнах пак в петък още на обяд и до вечерта си бях вече в къщи. По път взех Ванеса от Дарина и Мартин, където всички приятели се бяха събрали за празнуването на рождения й ден. Аз обаче бях много изморен от пътя и доволно изтощен от отрицателни емоции, та само минах през тях, поздравих всичките “гледачки” много сухо и веднага се прибрахме с Неси у дома. Друг път, при подобни условия аз щях да осъмна на моабета, без въобще да мисля дали съм изтощен и колко изморен от пътуване, но този път лиших цялата компания от присъствието си. Щом като не съм заслужил помощта им, тези същите дето съм ги хранил и поил с дни на трапезата си, та сега когато ми се налага да подадат една ръка в трудния момент, значи че те не са ми истински приятели и аз повече не мога да разчитам на тях - съжалявам много за това, но пък и не мога да премълча истината...

Времето за мой късмет беше райско и работата ми по двора започна още на другия ден. Хвърлих сили по завършването на плочата, която бях вече започнал. Първо сутринта организирах проучване за доставка на материалите - отначало мислех готов бетон да ми докарат, директно от бетоновия възел. Поискаха ми $275 за услугата – те само идват с камиона и изсипват кашата пред вратата, а пък ти си я чувай после и й бери гайлето. Други пък едни бетонджии искаха $315 – те да ми бъркат бетона и да ми го нанасят навътре с количките, а аз само да заглаждам отгоре с мастара. Добре ама на мен самият материал ми излезе едва $125 с доставката + $35, с които наех една електрическа бетонобъркачка.

В събота следобед накроихме желязото с Ванеса - тя ми държи ролетката докато премеря и си отбележа мярката, а после хвърля инструментите и си запушва ушите, докато аз отрежа парчето с “щуреца” (нали така казвахме на ъглошлайфа). Пробих дупки настрани между двете постройки и желязото съм го запънал надълго в тях. Напречните парчета пък ги вързах с тел през 500 мм - надлъжните също са през такова разстояние, докато под бъдещата ни стена със съседа върви двойно желязо. Въобще всичко стана за чудо и приказ, сякаш съм го правил по учебник - само се оказа, че разликата между нивата на къщата и гаража (измерено точно на праговете) е 100 мм и цялото помещение там (антрето демек) ще върви малко наклонено. Това не се забелязва обаче с просто и неопитно око, а още по-малко пък от самолет. На дължина от 4 ½ м, някакви си 100 мм денивелация са нищо - плочките после ще го оправят. Само с тухлите трябва да се внимава, докато първите редове компенсират кривината – от там нагоре всичко ще си върви праволинейно и стройно, като гиздава селска мома преди сгодяване...

В неделя се занимавах с лампата - трябваше да изпиля едни специални гнезда между дървените спици на колелото за фасунгите; рязах, стъргах - стана академично, досущ като истинско. После почнах да кроя веригите, които да закача в гредата на тавана, че на тях пък да увисне цялото нещо. Баят зор видях, докато измъкна и сваля веригата от тавана - нали я забутах толкова надълбоко, като че ли няма да се ползва никога, но ето че пак й излезе късмета. Понеже колелото тежи страшно (а с гумата барабар, та още повече), успях да направя една временна установка на малка и по-къса греда между двете кофи за боклук, за да мога да пипам по-рахат. Иначе голямо въртене и гъзурчене падна, но в крайна сметка всичко стана и в понеделник вечерта дори закачих колелото на тавана - уж пробно и само временно, ама май така ще си отиде “во век и веков - амин”... Сега трябва да преместя съществуващата лампа над бара някъде другаде и да вържа електрически новата, но това ще стане на някой следващ етап. Аз исках само да махна колелото от работилницата и да си отиде на мястото. Там то вече може да чака по-благоприятни времена на развитие...

Така в понеделник сутринта, след като заведох Ванеса на градината, уредих следобеда да ми докарат 1.5 м³ чакъл и 6 торби цимент, а на другия ден (вторник) оставих Ванеса още в 06:30. На връщане към къщи взех бетонобъркачката и в 07:30 вече първото изливане на бетон започна. Исках аз сам да си правя всичко, защото така имам повече контрол върху положението – онези мародери само идват, изсипват ти бетона и си заминават; докато втасаш и се начудиш кое как да го правиш и той почва да се втвърдява. А така сам - налея си малко, па спра машината; па се почесвам, па си се потривам – мисля. Че отида да загладя готовият участък и после пак повтарям упражнението. Пък му се радвам, снимки му правя - това са едни незабравими спомени и ритуали; с чужди хора и разни майстори такава висша наслада човек не може да получи – малък душевен оргазъм. Имах и няколко колички с едър чакъл, дето го измесих покрай другото и го нахвърлях най-отдолу за основа. Циментът не ми стигна до никъде обаче - добре че имах още две торби в синия бидон, та и те заминаха в плочата. На края закъсах за няколко лопати и се наложи пак да ходя до магазина да купувам. Ама понеже съм им добър клиент, винаги приветлив и весел - онези хора ми дадоха една цяла торба аванта. Спукана била опаковката и никой не искал да я вземе такава, посипваща се навред, та на мен се падна късмета (защото в моя случай, въобще не ми пречеше, че торбата тече; намерих един найлон и я увих с него да не ми цапа багажника и полетях обратно към къщи, където ме очакваха довършителните бетонни мероприятия). Така общо 9 торби цимент се вложиха в тая шибана плоча, а баластрата колкото ми докараха, башка моите боклуци и сбирщини – всичко замина до песъчинка. По този начин пък поразчистих малко предния двор - остана съвсем малко дребен материал, който ще използвам за стъпалата отзад. Разкованите таборки от съществуващата ограда взе онзи куцичкия съсед, дето живее през пътя, та хептен ми освободи мястото. Сега само камъните, които са определени за механата чакат своя ред – на тях също много скоро ще дам ход, но нека първо да побеснея хубаво и да набера нужната тяга за предстоящата голяма хамалогия.

По такъв забавен начин, точно в 16:30 (денят е все още вторник), всичко беше излято, заравнено и пригладено; инструмента измит, кочината пред гаражната врата също порината - аз само се изкъпах и отидох да взема Ванеса от детската градина. От там върнахме бетонобъркачката и операцията се приключи при 100% успех и само срещу $160 масраф. Е, вярно че за сметка на това, аз пък се изкривих цял ден сам самичък да превивам гръб, но това кой го брои – то влиза в графата “раздвижване на стари кокали, физическа култура и спорт”...

Какво обаче става с мен още малко по-нататък във времето, миличките ми и любезни читатели? В съботния ден, когато с Ванеса направихме един проучвателен тур из района, на едно място съвсем близо до нас видяхме, че са започнали да правят нов жилищен комплекс. Гледам там едни купища с прясно изровена пръст, багери дълбаят дълбоко из недрата на земята, а булдозерите после я рият и заравнят под канап и по отвес. Отидох да изпрося от техническия ръководител на обекта да ми дадат няколко ремаркета земна маса, ако не им трябва всичката за техните насипи - няма проблем, ония викат; само идвай и си товари! Разбрахме се за сряда пък да започне тази операция. Аз в трапа зад дувара бях нахвърлял разни клони, съчки, листа и т.н., уж да гният и да правят тор, а пък и по-малко пръст да отиде за запълването му. Мислех че ще мога да направя някаква рампа и да я изсипвам направо от плочите през двора, но не успях да се справя с тази по-мързелива идея.

Така в срядата, точно както беше уречено с хората от строителния обект и след като пак оставих Неси на градината, аз докарах първото си ремарке с пръст още в 07:30. Там с багерите ме натовариха много бързо – онази яка фадрома само две кофи като нагребе и моето малко и нещастно ремаркенце се пълни с връх. Прибрах се и първо разковах кофража от вече готовата и засъхнала плоча - от там трябваше да взема дъските, уж да скова рампата. Почистих всичко, подредих и като видях, че в крайна сметка тази рампа няма да може да стане, плюх си на ръцете и подкарах с лопатата - с оная голямата, въглищарската; най-големия номер от колекцията ми. Значи от ремаркето товаря с лопатката пръстта в количката на съседа; от там я затиквам по задната пътечка и през стълбите надолу, та стигам до долната площадка, където вече изсипвам товара. Добре ама почнах много да запълвам мястото и нямаше къде да се стъпва повече. С цел да освободя терена от докарания материал, реших че от тази площадка, със същия номер лопата ще прехвърлям пръстта и нагоре, зад камъните в дувара. За времетраенето на деня успях да докарам и обработя по гореописаният начин четири ремаркета с пръст, докато вечерта пак стана време да прибирам Ванеса от градината. Всичко това се случва в срядата все още...

В четвъртък упражнението продължи по познатата схема - Ванеса на градината в 06:30, а аз с лопатата почнах да хвърлям пръстта отдолу. За три часа, четирите ремаркета от предишния ден ги бях натикал зад зида. Всичко се изравни и стана чудно. Добре, ама аз нали съм и лаком гъз на всичкото отгоре, та реших че докато ми дават хората пръст без пари, трябва да се възползвам от тази рядка възможност. Установих, че като завалят дъждовете и всичко се слегне и потъне надолу, аз пак ще трябва да ходя за допълнителни количества пълнеж, а пък тогава кой знае вече от къде щях да я вземам. И както бях набрал скорост, мощност и инерция отидох и докарах още три ремаркета с пръст, които също до вечерта изсипах долу с количката. Така завърши и четвъртия ден на седмицата.

В петък вече имах по-малко работа. Натрупах отгоре още около една педя земя да има за слягане напред във времето, напълних и цветарника под бурето с пръст – само той погълна 30 кофи от най-големите, пълни до горе. Всичко на всичко, от цялата операция ми останаха едва две колички материал - една малка незабележима купчинка, която пак може да потрябва за нещо друго. Най-сетне, в петъчният ранен следобед приключих активната работна дейност – много хубавичко се раздвижих; зер, баят се бях застоял напоследък. Прибрах едно-друго, поочистих двора на две-на три, събрах малко шума, окъпах се и излязох вече като цивилизовано човешко същество – до този момент мязах на неопределен животински хибрид; вероятно кръстоска между къртица и язовец. Пообиколих тук и там - в 16:00 взех Неси от градината и ходихме на разходка, както й бях обещал. Щях също да я водя на Макдоналдс, за да й купя нещо да яде – малка награда, че много ме е слушала и помагала през тези тежки за всички нас дни, а пък и да не се разправям с вечери поне за нея. Разходката ни се състоя из онези сергии край морето, където ходихме и с вас. Тя отлично помни и знае абсолютно всичко - къде и с кого сме били. Ванеса си изяде на края и сандвича, след което се прибрахме в къщи. Сложих я веднага да спи, а аз седнах на масата изморен, пребит, смазан и каталясал...

Тогава именно ви се обадих по телефона и разбрах за неприятностите, които сте преживели, което пък окончателно ме довърши и съсипа. Не ми се приказва, не ми се обобщава, не ми се анализира нищо – безкрайно много ми е мъчно, а най-много от всичко се срамувам от станалото, но какво повече мога да направя, за да изтрия това петно от челото си. Уж всичкото беше толкова хубаво до един прекрасен момент, а пък ето какво излезе на края. Човек да не знае кога да се засмее - не знам вече какво да кажа и къде да се дяна от мъка; наново пак всичко да започвам от нулата? - изморих се вече и се изхабих. Нека на първо място да бъдем дипломати и изчакаме затихването на проблема от само себе си. Освен всичко друго, прибавена и болката от загубата – много й се е събрало и на нея, въпреки че постъпката й е осъдителна, а обвиненията които отправя към вас - незаслужени. Не се опитвам да я оправдавам, а да разбера защо все пак е постъпила така тази жена. Времето занапред ще покаже кое как ще бъде. Знайте само едно, с което искам да ви успокоя и да подчертая, че ние като едно цяло сме си много добре и сме щастливи един с друг.

В събота се занимавахме с разни дребни дейности от тук-от таме. Току що пристигна съобщението ви, че отивате на обед у родителите на Миро. Ние се чуваме с него всеки ден по Интернета. Неничко уж щеше да идва, но започнал работа и не дойде. Чуваме се от време на време с него по телефоните и то все аз го търся. Когато се обажда той, обикновено иска пари, но сега в тази посока съм го отрязал тотално. Университетът го заряза под предлог, че не му е интересно и нищо ново не научвал там и че предметите, които се изучавали нямало да му трябват за в бъдеще. Хайде, $4000 отидоха в помийната яма. Дадохме му $2000, докато още вие бяхте тук - уж от всички ни, за 18-ят му рожден ден. Пак мълчание и недоволство. Да се е сетил да се обади - колкото мъртвия се сеща, толкова и той. По време на абитуриентския бал му дадохме още $1000 - аз нито бях поканен, нито пък снимка някаква видях от това събитие, че е станал зрелостник и всъщност вече е завършил образованието си. Онзи ден му се обадих да дойде да ми помогне за бетона и пръстта - дай, казва $200 да си оправя колата и ще дойда. Че рекох, влак няма ли - все с кола ли трябва ми се движиш?! Ти първо ела ми помогни и свърши някаква работа, пък тогаз искай пари! Нехранимайко - разпуснат, развлечен, льохман. Онзи ден, таман Даниела беше заминала за България - обажда се: дай пари, уж в заем. За регистрацията на колата. Казах му историята около нас и нещастието, което ни е сполетяло. Надявам се, че ме разбра, ама знам ли го какво си мисли - изръсихме се с хиляди, а сега трябва да плащам и данъците като за капак на всичко. Добре че поне съм още на работа, защото иначе да сме се провлачили по тумбак. Почват реконструкции и в кухнята. Даниела полудя - взе допълнителен заем и купи чисто нови хладилник, готварска печка, фурна и микровълнова печка. Режем мокета до чупката на стената с компютъра и там ще слагаме плочки на пода, както и в кухнята - горе по стените и долу върху цимента. Сашко ще дойде след две недели и ще ги налепи, а аз като се прибера другата седмица, ще отидем да ги купим от магазина. Въобще всичко около нас се случва толкова “аламинутно”, че ми се завива чак свят от динамизъм. Аз тук си чета и препрочитам разказите на Чудомир, като по този начин почивам доста активно. Обаче щом се прибера в нас и започва голямото ми тичане през глава – препускане в галоп.

Посрещнахме Даниела от България в събота вечерта. Пръстените като че ли са за мен правени - залепнаха ми веднага на пръстите. Много, много ви благодаря за всичко. В момента не мога да изкажа достатъчно добре своята най-дълбока синовна признателност към вас, въпреки че самият аз ви въвлякох в много каши през краткия си живот до тук. Сега се чувствам посрамен и отвътре ме изяждат угризителни емоции - нека Бог да ме накаже и осъди безусловно...

Забравям да спомена, че междувременно монтирах новите кранове в нашата баня и всичко стана като по мярка. Няма преработки, няма допълнителни елементи, пилене, подлагане на шайби и т.н. Всичко от раз - като нивга, чак сам се чудя как е възможно. В неделя започнахме да оправяме багажа, двора и къщата въобще, защото с отсъствието на стопанката всичко беше изоставено и потънало в мръсотия. Аз си тръгнах вечерта за Нюкасъл, а тя остана да полива имота.

В една от кратките ми почивки успях да оправя и вратичката на пощенската кутия. Тя поначало малко заяждаше още като я донесох, после пък съвсем се разду от дъждовете и влагата. Че я свалих, стегнах я в менгемето и я престъргах малко с пилата на местата, където опираше. Сега стана по мярка и вече се затваря и отваря свободно. Пак в един от антрактите на “свободното” ми време, качих някои от боклуците по тавана, за да се освободи малко повече място и пространство. Ако този таван не се уведе или пък не падне нацяло, ще бъде много добре, защото върху гредите си той пое огромно количество от вещи - все изключително важни и много нужни, до които сигурно никога няма да опра в остатъка от живота си, но с които ми е така свидно да се разделя...

В събота сутринта отново ходихме по разходки с Ванеса. Видяхме няколко гаражни разпродажби - бяхме излезли с малката кола (моята) и отидохме доста надалече по разни други обекти. На едно тържище гледам някаква ракла - старинна, издялкана, изографисана, абе с една дума: последна мода на механджийския дизайн. Веднага реших, че ще я вземаме. И чисто нова на всичкото отгоре – искаха й $65, но я взехме за $40 - просто без пари. Хайде, оставям $5 капаро, че нали и пари нямам в мен както обикновено (то кога ли съм имал). Връщаме се в къщи, вземахме другата кола с ремаркето, теглим пари от автомата и отиваме да си приберем бижуто. Раклата е голяма, става за сядане и в нея също могат да се поберат много джунджурии. Тя направо заспа на мястото на онази бялата етажерка в механата, а пък последната отиде в работилницата. Не искам да се хваля, но тая механа ще стане за чудо и приказ - голям мерак съм й хвърлил, дано всичко върви както съм си го набелязал в празната тиква.

Значи след всичко разказано до тук, аз в неделя вечерта поех по дългия път за насам. Работната седмица изтече – през това време разбрах че ми удължават договора с още 2 месеца и ми вдигат заплатата с малко, но не знам с колко. По мои сметки, работа ще има за още доста дълго време напред, но не се знае до кога ще издържим “семейно” на това мое постоянно пътуване и живот като на отшелник/пещерняк или първобитен човек. Дано успея поне борчовете да възстановя и да си оправя сметките с данъчното, пък подир ще му мислим пак.

Днес след работа минах през един вехтошарски магазин. От там купих едни много интересни рамки за картини от стари дъски. Имат вехт, респектиращ и в същото време доста отблъскващ вид, но като се освежат с масла и лакове, ще оживеят отново - и те са атрибут за механата. Ще има много ръчен труд да се вложи в тях, но са уникални и много интересни. Утре пак ще отида по битаците, все нещичко ще намеря. Ако не друго, поне пресни домати ще си купя от частните производители. После имам много работа на компютъра, защото трябва да приключвам тримесечието, а с това и финансовата година. С тези въпроси обаче ще се занимавам следобеда. След това имам още една седмица работа и в петък пак се прибирам в къщи за цели два дни (събота и неделя). Тогава ще ходим с Даниела да купуваме плочките; през деня пък приятел на съседа, а и вече наш общ ще оправи стената, която рязах за тръбата на климатичната инсталация. Вечерта естествено ще се съберем на двора, че да ги почерпим за хубавата работа. Дано успеем да махнем мокета и балатума в кухнята, както и да откъртя няколко плочки около бар-плота. Старите са залепени много здраво и съвета на всички “специалисти” е да налепим новите върху тях. Трябва само да ги настържа с диамантения диск или с шкурката, че да им падне гланцът.

Сашко пристига другата седмица и започва да лепи плочките по пода. А сега приключвам до тук - ще вечерям и отивам да позяпам малко телевизия. Смятам че съм запълнил всички информационни кухини и вече сте наясно със ситуациите около нас. Обещавам друг път да пиша по-често и да не се налага да си припомням случки и събития, станали преди няколко седмици. Аз щях да водя дневника и в къщи, но забравих листите си тук, а пък на целия зор през който минах, само ми беше и до писма – последното, за което си мислех бяха моите литературни творби и писмени словоизлияния...

24.07.2004 - Ето че покрай нас се изнизаха още две недели, без да се положи нито ред в това мое нещастно писмо. Вероятно нашето усещане е, че тук времето съвсем неусетно хвърчи, докато за вас предполагам - като че ли то е спряло и въобще не мърда напред. През този сравнително кратък период, събития от особена важност и политическо значение не са се случвали изобщо, така че всъщност нищо съществено не сте изпуснали; работа тук, работа в къщи, а така като гледам нещата - ще има какво да се прави и за в отвъдното. Но хайде, нека пак да започна подред, за да не обобщавам само с по няколко думи и реда.

Последният си репортаж предадох през един от миналите съботни дни. На другата сутрин пообиколих местните битаци и тържища. От тук-от там, пак посъбрах някоя джунджурийка, за да топли страдалческото ми и вехтошарско сърце. Едни парфюмчета си купих, няколко пакетчета с винтове за дърво (да ми се намират под ръка…), два музикални диска и много същественото кило домати (за мастиката). Колко малко му трябва на един пещерен човек - нали тук живея като Св. Иван Рилски, отдаден само на молитви и тъжни мисли по близките и родния далечен край, докато в същото време си балсамирам тялото с мастика и водка...

Единият диск е двоен и е пълен само с танга - чудни изпълнения на известни и не до толкова известни парчета от любимият на всички нас жанр. Записах ги и двата с помощта на мой колега – румънец, с когото се сприятелихме в последно време. Изпращам ви ги без кутийките, защото нямаше да ми даде човека от неговите, а пък аз лично мои тук в този град нямам. Ако не намерите в България някакви подходящи, аз ще ви ги пратя допълнително.

Така мина неделята и то само сутрешната част от деня, защото следобеда седнах зад компютъра да си оправям финансовите бакии за приключване на месеца. Докато си свърша работата и я докарах пак до вечерта – последва много бързо и обилно хранене, малко зяпане на телевизия и хайде, напъхах се обратно в бърлогата си като лисиците. А пък всичко това погледнато откъм друг един ъгъл и в малко по-климатична посока, споделям с всички вас, че тук е такъв ужасен студ, дето не е за разправяне - добре че имам една малка печица тип “Лъч-2”, та не ми се налага да паля огньове насред пещерата.

След бързото ми спане в прохладната одая, за пореден път дойде понеделника на новата седмица. Аз работих до петък на обяд и си тръгнах за по-топлите краища на държавата. Към 21:30 вече бяхме седнали покрай масата с Даниела. Тя ме чакаше с готова трапеза, със запалени свещи и т.н. - както си му е редът.

Силно се надявам неприятностите ви да отшумят и постепенно да се забравят напълно. Независимо от разкаянията ми, оставам единствено сам да понеса срама заради наранените ви сърца, но както и да е – нека Господ гледа от високо и да отсъди правотата...

А сега продължавам по основната тема. След като вечерта хапнахме и сръбнахме доволно и порядъчно, на другия ден се хвърлихме да вървим по магазините за плочки. Едвам до обяд вече имахме всичко необходимо, с много дебати, умувания, колебания, взаимни отстъпки и всякакви смесени чувства. Тъкмо се прибрахме в къщи и докерите от магазина цъфнаха с камиона да ни стоварят хладилника и фурната. Съседът ми помогна да изкараме стария хладилник от кухнята, който временно го включихме в механата, докато новият му заместник стои безмълвно (и също така временно) за сега в нишата до компютъра. Трябва да оправим първо пода и да го покрием с плочките, след което да инсталираме окончателно уредите. Докато се натуткаме с всички тези домакински нововъведения, стана време гостите ни да идват – съседите (на всеки моабет в къщи, те са като от “постоянното присъствие на БЗНС”), заедно с техни и вече наши общи приятели. Човека оправи (замаза) канала в стената, който аз бях запълнил само на грубо, та рекохме да им се отсрамим с една хубава почерпка. Тържеството мина на ниво и много весело, след което бързо-бързо се разквартирувахме по кабините.

На другия ден (неделя) се падаха 40 дена от смъртта на баба Райна. Рано сутринта аз почнах да режа мокета, но по някое време отидохме и на църква - нашия сръбски поп прочете молитвите и се прибрахме обратно у нас. Продължихме с работата из кухнята – предишният ден бях изкъртил няколко от старите плочки над телефона. Взех точни размери и изрязах две от новите – там, където ще са отворите за контактите. Когато дойде Сашко, само да ги залепи на местата им. Започнахме да махаме и балатума в кухнята, обаче там също ударихме на камък – последният беше залепен зверски; като че ли никога няма да се маха. Естествено за да стане “яко”, майсторите са използвали лепило “хелметекс”, което не се къса от бетонната основа на пода. С тази забавна и разтоварваща дейност остана да се разправя Дани през седмицата, защото пък малко след това аз трябваше вече да тръгвам за насам. От това, което чух и разбрах по личните й спомени и впечатления, тя горкичката цяла седмица е отлепяла по малко – парченце по парченце и според думите й е видяла голéм зор. В крайна сметка е махнала изцяло тоя шибан балатум, но сега пък по мазилката има известни участъци с лепило, които сигурно трябва да се горят отгоре и чак така да се свлекат, защото иначе ще надигат и ще пречат на теракотените плочки. Съседът Рон, пак да ни е жив и здрав - ще даде едно рамо и ще помогне в това дело, че без него сме загубени. Той има една малка газова горелка, та с нейна помощ дано успеем да се справим с нововъзникналият проблем.

След приключване на домашните ми занимания, аз към 17:00 в неделята поех обратно към Newcastle. Пътувах доста добре и този път сравнително бързо - в 01:30 се бях вече напъхал в леглото. След кратко партизанско спане и хайде пак на нова сметка: с воловете на работа; от тъмно до тъмно. Подкарал съм си работата много добре в завода и доста сериозно - очаквам още дълги месеци на препитание от тази фирма, ама де да видим. Това ще е така разбира се, ако нещата случайно не вземат някакъв коренен обрат, че да се върна скоропостижно в Бризбън. Днес например ми се обажда един агент, който иска да ме предложи за 12-месечен контракт по нашия край - аз естествено се съгласих; да видим какво ще излезе от цялата работа. Иначе тук ми е много добре - свикнах и с работата, и с хората; с безкрайното отегчително и изморително пътуване, а и с кучешкия студ покрай всичко това. Но все пак “от дóма по-‘убаво нéма!”...

Снощи ходих у румънеца на гости – трябваше да презапишем музикалните дискове с негово съдействие на компютъра му. Почерпихме се, сготвихме си да вечеряме нещо и аз спах у тях, защото той живее на две крачки от завода – беше много по-лесно и бързо придвижването ни тази сутрин. И моя колега живее сам като скот - жена му и децата са в Сидней, ама той за час и половина си е у тях и всеки петък си ходи, а се връща направо в понеделник сутринта за работа. Само по изключение остава някоя събота, когато работи няколко часа и си тръгва по обяд. Днес пък след работа аз го водих до моя специализиран магазин, в който се продават стоки от цял свят. Аз си купих малко мастика, даже едно шише ще нося армаган на съседа - той е голям любител на това питие. Той (румънеца де…) от там пое направо по магистралата да се прибира за Сидней, а аз – към моята мрачна и студена пещера, с една маруля под мишница и съпровождащата я връзка зелен лук. И нали всеки Божи ден е Великден за чедата Божии, та и аз сега съм на Великденска салата с малко мастичка. Тая става на кристали, подбелва се – въобще, купешка работа; няма шменти капели. Вземам я по $13 килото и е с доста “конски сили” мощност (50°). Разреждам си я с малко вода и така става хем повече, хем пък стои бяла в чашата – досущ като истинската в хоремага.

Дадохте ми малко зор с това писмо – аз щях още да го мотам сигурно, но тогава и видеокасетата щеше да бъде готова до това време. Когато се прибера другата седмица в къщи, ще заснема олелията около лепенето на плочките. После ще взема камерата с мен и в неделята, когато се върна тук в Newcastle (името означава “Нова крепост” - не знам дали съм споменавал това до сега), ще направя и малко филм със забележителностите от този град. И той иначе е интересен и има много история; а и доста неща, които могат да се видят. Жалко само, че не можах да ви разведа тук и там когато бяхме заедно. Но нали всичкото тичане беше заради тая пуста работа и тез пусти опустели пари...

Сега привършвам до тук, защото утре пускам писмото. Веднага разбира се поставям начало на другото. Ще карам така, докато мога - но до кога ще издържа не се знае, като все времето ми е кът... Целувам ви горещо и ви обичам безкрайно много, ваш син: Ангелчо…