Милички
мои родители скъпи! Читатели, приятели и други ми деятели!
Винаги,
когато начевам редовете на поредният си писмен монолог, с което пред всички вас
разтварям широко страниците на най-новия отрязък от своя житейски роман,
най-много ми се иска миналото да бъде забравено, неприятностите – загърбени и
аз да се впусна напърчен, като още девствен жребец към новото, красивото,
неизвестното, предизвикателното и дори малко страшничкото, доказвайки по този
начин на почти целия свят смелите си крачки напред и нагоре по пътя към върха
(на сладоледа…). Добре ама аз бързам да предупредя тук всички, че такива
възторжени лафове и напудрени изказвания могат да се намерят само из нечие
сълзливо булевардно четиво за еднократна употреба в самолет, влак или в автобус
(а пък защо не и за в клозет) – опасявам се, че в моята кратка история за
земното ми съществуване няма да намерите подобни пасажи. Причината навярно да е
в мен самият, въпреки че аз по традиция бих оневинил себе си, пренасочвайки
корените на моето злощастие към някакви други, имагинерни виновници (по
подразбиране, ние винаги сме невинни – нали такова беше правилото).
Независимо,
че започнах изложението си малко меланхолично и размазващо за страничния наблюдател,
аз веднага ще се извиня за моя негативен тон баш в началото на старта и ще се
опитам да го просветля с известен сноп лъчи, които би трябвало да пробият през
коравата обвивка на мрака, поднасяйки едно съвсем ново начало, чийто край
отново е някъде в далечината и няма такива бинокли, които да го забележат или
пък такива врачки, че да го предскажат. За това ние, с всички вас сега изобщо
няма да гледаме чак в края, ами ще се концентрираме на току зараждащото се
изпод пепелищата от руини настояще, с което ще ви забавлявам занапред. Колко
това ще бъде “забава” за самият мен обаче, аз не мога да твърдя – но пък наред
с това запазвам правото си да предавам всички факти, случки и събития,
независимо от тяхната морална стойност и житейска значимост точно такива,
каквито са в действителност; както междувпрочем постъпвах до настоящият момент.
С всичко казано до тук, полагам основите на следващият си пореден “том” на това
нескончаемо четиво – нито вече помня до кой номер съм стигнал, нито пък се
опитвам да водя някаква периодична статистика, която така или иначе няма
особено значение за никой. Нека за това един ден да мислят издателите – дупе да
им е яко…
А
сега, за да въведа многоуважаемият ми и любопитен читател в конкретната
обстановка, необходимо е с няколко думи да преразкажа и анализирам почти
едномесечният период от време, през който аз, отново съвсем несъзнателно се бях
умълчал като риба в аквариум и не успях две думи да обеля поради висока степен
на заетост и пълно отсъствие на свободно време. Нищо не ме оправдава, но нека
все пак да се знаят и обективните причини за моето тъй дълго отсъствие от
виртуалния ефир.
Последните
редове на предишната ми статия завършиха с изпращането на баба Райна и дядо
Митко за България, натоварени с куфари, чанти и багажи, в които те отнесоха
малките ни и скромни послания към близки и роднини, приятели и познати, които
ние оставихме далеч в родния край. По смътни спомени разглежданият период от
време трябва да е бил с начало някъде около края на миналия месец до към
настоящия ден и час, за който също ще стане дума малко по-надолу в материала.
Както вече казах - това нито е важно за нечия статистика, нито пък има някаква
конкретна връзка със самото писание. Дни като дни - седем поредни правят една
седмица, а пък с малко повече от четири такива, се сглобява месеца.
След
емоционалното и окончателно отпътуване на родителите обратно към Татковината,
всички ние се прибрахме обратно във вече помръкналият и обезлюдял, до скоро
толкова шумен и весел наш дом. Заловихме се веднага с подреждане и оправяне на
домакинството и привеждането му в образцов порядък (отговорник по изпълнението
– Даниелчето…), както впоследствие и с продължение на започнатите строителни
обекти по двора (срок: постоянен; отговорно длъжностно и материално лице – естествено,
моя милост). Ванеса ходеше на детската си градина, Дани – на работа, докато аз
се опитвах да балансирам, поддържайки тила и кухнята на обоза винаги в бойна
готовност (за гости и моабети…), наред с трудовашките ми задължения и
изпълнения на строителната площадка; “Строим и бдим” ведно със “Строим за
Родината” – ако тези изтъркани вече лозунги ви говорят нещо…
Така
в един прекрасен ден, изпод гробната наоколо ми тишина, звънва ненадейно моят
шибано-мобилен телефон, на който вече само от звука му ми прихлопват клапите и
за миг изгубвам сърдечната си дейност. Живеейки денонощно в непрекъснато
очакване, заприличах на телефонистка в някоя селска централа. Та, обажда се
един агент с директно и конкретно предложение – аз само трябваше да го приема
или пък да му откажа. Ставаше въпрос за една работа, отново по проектиране и
изграждане на железопътния транспорт, а специално този човек ме знае още от
ерата, когато правихме влаковете в Maryborough. Към края на тогавашния си
контракт аз бях му се обаждал с надеждата, че той би могъл да ми помогне в
започването на друга работа и да ме пласира някъде по своите многобройни
клиенти. Добре ама тогава тези мои мераци не се увенчаха с особен успех и от
тогава насетне, вече близо 3 години време аз бродих из фабриките и по улиците
наоколо като клепоух палаш, за да си докарвам насъщният. Е, не се оплаквам –
имах известни добри попадения (като завода за тежките минни машини, например…),
но последното ми 6-месечно застояване в къщи, наред със строителните
мероприятия и гостите от България изгреба всичките ни финансови запаси, които
бяхме скътали по ниши и джобове. За щастие през това време аз имах няколко
съвсем краткосрочни ангажимента, които ни предпазиха от просията по тротоарите
(или пък от проституцията, за която много се надявах, че аз ще бъда
по-подходящата действаща фигура, отколкото Даниела, да речем – нали всичко беше
в името на семейството, та и на това имах готовност да се отдам…). Но след като
напоследък и Дани започна работа, та малко се бяхме позасмели – с половин уста
и малко през сълзи, но все пак пробягваше и някаква усмивка през лицата ни.
Като общо финансово състояние обаче ние едвам кретахме и средствата ни стигаха
едвам да си покрием ежедневните нужди и масрафи, които растяха с всеки изминат
ден. Поставен почти на колене и надупен с разтворени “бузи” пред тоягата на безпаричието,
аз много скоро се съгласих на тази авантюра, която кой знае пък и как ще
завърши – ако не нищо друго, то поне й дадох началния удар в гъза. Проведохме
няколко много сериозни консултации с Дани и в крайна сметка се хвърлих за
кръста, защото нямах абсолютно никакви други алтернативи, шансове и
възможности. Платата беше добра, но Даниела също трябваше да организира смените
си така, че оставайки в къщи напълно сама, да може да се справя с детската
градина на Ванеса – оставянето й там, прибирането й вечер и т.н. Както и да е -
вероятно е аз по-надолу отново да се спра на подробностите, довели ни до това
критично положение, а пък сега съм и толкова развълнуван, че може би забравям
какво съм искал да споделя и да отсея житото от плявата.
Питам
аз на свой ред агентина: като на къде и в каква посока му се намира тази
фабрика, дето толкоз много е заритала за мен и буквално драска по пода в
желанието си да ме наеме на работа, на което той отвръща – в Newcastle
(Нюкасъл, ако това е правилната му преводна форма). Абе, викам - това квартал
на Бризбън ли е или се намира някъде из землището на Gold Coast, че аз пък така
и да не съм чувал толкова време за него (освен дето по аналогия свързвах едноименният
английски отбор по футбол, визирайки “Newcastle United” подобно на “Manchester
United” – но пък и не оставайте с впечатлението, че съм някакъв страхотен
футболен запалянко или техен привърженик; за мен важи изконното правило “Само
Левски” и друго не признавам). А, не – казва нашия агент; oнзи Newcastle си е
още там в добрата стара Англия, докато този тук е на един “хвърлей” камък от
Сидней (други мерни единици щях да дам за сравнение в обрисуването на недалечно
разстояние, но се въздържах по съображение за приличие и самоцензура на иначе
мръсноватият ми и хаплив език – досетихте се вече). Поглеждам аз тутакси в
картата на света и действително – ако Сидней се намира точно на 1000 км от
дома, то въпросният Newcastle е баш отгоре му и само на 750 км от нас. Тогава именно
настъпи неловкото мълчание в телефонната слушалка и взехме мигновено решение - да
помислим първо на къде изобщо съм се запътил, преди да кажа “Да” без да мисля,
като някоя наивна булка в гражданското отделение, а пък после питат: защо имало
толкова много разводи и защо ставали убийствата.
Агентът
ни даде няколко дни на размисъл, които аз удавих във вино и ракия, за да
пристъпя на края към най-мъдрата си и едновременно с това трезва и съдбоносна
стъпка в живота (предприемал съм, разбира се и многобройни други, но тази ми
направи повече впечатление като най-пресен случай - докато не я забравя, както
всички останали). Когато човекът се обади повторно да му потвърдя готовността
си за назначението ми (нямах куража да му откажа…), тогава той спомена какво и
как ще работя, каква чертожна програма ще използвам и т.н. “Оле-ле, чакай бре
човек, апострофирам го веднага – амчи аз тази компютърна програма не я владея и
познания по нея нямам никакви; не знам и за съществуването й даже!” С тези си
думи аз за последно се надявах, че онзи отсреща ще се откаже и ще търси някой
друг за моето място, след като не му показах необходимия заряд от вътрешни
свойства и съответни знания по темата. “Няма проблеми, казва нашия – хората там
знаят, че ти не знаеш софтуера; още с назначаването ти първо ще преминеш
задължителен двуседмичен курс някъде другаде и тогава чак влизаш в реалната
работна обстановка.” Брей-й, свят ми се зави след тези думи на човечеца – абе,
мамка ви фашистка, империалистична и същевременно недоклатена: аз цяла година
дера асфалта по земята и рия паветата за някаква работа, за която уж всичко
знам и за мен тайни няма по въпроса. Тогава обаче никой не иска да ме наеме и
ми навъртат червата с тирбушон, докато тези тук са се затирили от майната си да
ме викат на служба, че ще ме и обучават на всичкото отгоре! Къде е, викам,
правдата? – къде ви е и желязната логика, но това бяха само мои лични въпроси,
които задавах единствено на себе си, без дори да съм им търсил разумните
отговори. Ибаз ги – щом искат да ме учат, аз съм като отворено общество; поемам
всичко, стига то да е добро, надпартийно и да няма каращисан Марксизъм с
Ленинизъм из вътре.
След
всичките взаимни дебати с агента и респективно домашни с Даниелчето, аз
най-сетне склоних и приех работата като единствено мое спасение за излизането
от батака (за кой ли път вече и пак единствено – как пък веднъж поне нямах
право на избор, та да се чудя на къде да наклонявам везните; но така комай е
по-добре, защото изборът става много лесен: едно време как си избирахме и
преизбирахме да ни управляват комунистите с по 99.7% победен резултат – като
няма други, просто човек приема своята съдба и си понася кръста…).
Та,
това бяха моите няколко кратки думички и условности, написани вместо официален
предговор и предисловие, които несъмнено трябваше да оформят структурата на
последващите ми от тук нататък излияния. Моля за вашето извинение и
снизхождение, ако в хода на разказа аз случайно се повторя в поднасянето на информацията
си. Това ще бъде единствено, за да прибавя допълнителни елементи към всичко
онова, което по една или друга причина пропуснах да спомена до тук. На всички
вас отново желая приятни и вълнуващи мигове с моите наивни драсканици – не
забравяте да бъдете много живи и още повече здрави, докато си губите безцелно времето
с тях…
Разбира
се, време беше и то съвсем крайно вече, да възобновя емигрантската си изповед,
изпълнявана изцяло под формата на личен монолог от самия мен. Както вече
споменах (а наред с това се и извиних за закъснението си…) – измина точно един
месец, откакто изобщо съм напомнял за себе си и съществуването ми. С най-голяма
радост установих, че и всичко което изпратихме отдавна вече е пристигнало със
завръщането на дядови Миткови. За да спазя въведеният от години протокол,
напомням на всички днешната дата и ден - 26.09.2003, петък; почти вече
към края си, но пък с достатъчно време до настъпването на новия, когато ще имам
прекрасната възможност да приключа един досегашен етап от живота си веднага с
начеването на следващия (ау-у, ами че днес е рождения ден на “госпожата”, бре –
как можах да забравя, нека да е жива и здрава; все пак малко права или много
крива, независимо че е вече бивша, тя си остава биологичната майка на моят
малък Неничко, когото аз болезнено обичам и по когото денонощно страдам – така
че, НАЗДРАВЕ по случая…)
Аз
вече, както знаете поне от телефонните ни разговори и взаимни съобщения, от
вчера насам изобщо не се помещавам в колибата си на Gold Coast, ами в станалият
вече на дума по-горе Newcastle – град, голям колкото Пловдив; мръсен, колкото
Димитровград, Златна Панега и Русе взети заедно; разположен по разни хълмове
(почти…) като Велико Търново, като аз съм си избрал да живея на Царевец (е,
можеше и на Трапезица, но после пък ще разберете защо именно се направих на
“царедворец”, заселвайки се тук, вместо да си остана прост болярин в някоя
бърлога там). Дворецът (пардон – къщичката…) ми има чуден изглед: отдясно към
едно голямо езеро, почти колкото Черно море (с малко повече въображение и
халюцинации…), а точно насреща ми пък е океанът (за него вече нямам подходящо
сравнение, но може би колкото язовира на р. Синкевица в кв. Гачевци). Макар и
доста надалече, тези природни красоти са на сравнително видимо разстояние (ако
човек не е късоглед…) и аз всячески се опитвам, поне мислено посредством
представата си за тях, да залича шума от преминаващите тежки влакови композиции
по линията, която пък се гърчи и лъкатуши долу в низината – това вече е досущ
както на Луково и нагоре по Искърското дефиле.
Стаичката
ми е малка, съизмерима с “мечата дупка” на баба Фанче, но за щастие се намира в
сравнително нова къща, която поделяме с още трима души. Единият е нейния
собственик – много приятен и сладкодумен старец, който отглежда папагали,
канарчета и всякакви други пойни птички, с които търгува; друг, също така
възпитан възрастен човек му помага в градинската работа и живее под наем и
самотно в приземния етаж. Точно до мен в стаята се помещава едно по-младо
момче, което в момента уж много усилено си търси работа, но вместо това
постоянно намира разни кикимори и парясници от улиците или кръчмите, с които за
да си попълва времето и да убива скуката, почти всяка вечер мачка чаршафите с
различен по вид, възраст и брутно тегло екземпляр.
Всеки
един от нас, в качеството си на наематели приготвя своята храна напълно
самостоятелно и си я изяжда отделно от другите и необезпокояван от тяхното
присъствие – кой каквото обича и харесва, колкото и когато му се иска, без да
има определен час за това или режим, като в някоя столова на балнеолечебница или
военно-полеви лазарет. Поделяме си кухнята барабар с оборудването в нея –
печки, котлони, хладилници, посуда и т.н., като предварително сме се разбрали
най-приятелски кой коя част на хладилните рафтове да ползва за собствените си
продукти. Самата къща има много стаи, холове, тераси, телевизори и други
домашни пособия, които са предоставени за общото ползване от всички ни.
Между
другото (доста странно за мен, като главен стратег-строител на литературния
сюжет и общата повествователна структура на произведението…), необяснимо защо,
но ще забележите че първо започнах своето изложение именно с представянето на
тези, сравнително последни факти – вероятно като най-пресни и впечатляващи, все
още неугаснали въглени в съзнанието ми. За разлика от друг път, специално в
това си експозе аз постепенно ще се връщам и назад във времето – до колкото,
каквото и до когато помня настоящите и съвсем наскоро минали събития. Никак не
е изключено това да се стори и малко неестествено за нормалния читател, но пък
аз също никъде не съм отричал факта, че съм си малко или много ненормален
“писател” – следователно като на такъв шантавел, би трябвало да ми бъдат
опростени тези дребни отклонения от праволинейността…
На
мое разположение е и огромния гараж под къщата, защото собственикът й има само
една кола, която стои вечно паркирана от едната му страна, докато второто място
остава свободно и естествено по подразбиране за сега ползвам аз. Другият
възрастен наемател няма превозно средство – той разчита единствено на градския
транспорт и на собствените си крака, до когато го държат, разбира се. Иначе
много често излиза и ходят заедно някъде с чорбаджията, когато пък ползват
неговия автомобил. Младежът до мен също гони кучките на собствен ход, защото в
противен случай ако само префучава покрай тях с някоя кола, така никоя няма да
го забележи и да му се врече - а пък самотните нощи под юргана са си чиста
предпоставка към привикване с вредните навици от категорията на онанизма, да
речем. Та по този начин аз се явих печеливш с едно паркомясто преднина в
гаражната клетка, влизащо ми в цената на наема за стаята. Зер, моята нещастна
кола никога не е била свидетел на такова внимание и такива топли грижи за
нейното съхранение изобщо не са полагани откакто аз съм й станал стопанин. И
това също съвсем не е случайно, защото нашият гараж е пълен с всякакви видове
боклуци и строителни материали - най-малко има свободно място за коли в него;
на Ванеса колелото едвам се е побрало вътре в едно кьоше, та какво остава за
нещо по-едро и внушително.
В
този град пристигнах вчера по някое време преди обяд, след като от мерак и
нетърпение тръгнах от нас още в 02:30 сутринта (по-скоро през нощта).
Разстоянието от 750 км преодолях на няколко пъти, с едно кратко предрямване в
някаква отбивка извън главното шосе; на два-три пъти имах известни препикавания
на страничните храсти, но пък мога да се похваля с единственото зареждане на
резервоара с бензин и то чак след 520 км пробег на един дъх (без да броя
бързото си преспиване и опикаването на шубраците тук-там). Целият процес по
това пътуване ми отне общо 9 часа, но на едно място имаше катастрофа, та се
наложиха частични задръжки по пътя, докато разчистят камионите и пръснатите из
района ламарини. Пътят е хубав и живописен, въпреки че аз не видях много от
него – е, от втората му половина поне имам някакви бегли впечатления, защото до
това време вече се беше съмнало. За сметка на това пък първата я пропътувах
почти на автопилот, в гъст мрак и непрогледна тъмнина - с изключение на
участъка, непосредствено пред очите ми, осветен само от фаровете на колата.
Веднага
с влизането си в града потърсих адреса на завода, където трябваше да се явя на
другия ден готов за работа, т.е. днес. Исках да видя къде се намира, как се
ходи до там и т.н. Това предизвика известно лутане из напълно непознатите за
мен улични вени и артерии, но с питане и малко повече находчивост се озовах
точно пред тежките, метални, почти затворнически портални врати на комбината.
Целия град поначало представлява един голям и важен индустриален център за този
район, с много тежка и изключително мръсна металодобивна и металообработваща
индустрия, със собствено товарно пристанище (морско и речно заедно) и съответен
прахоляк до небесата, предизвикан от почти постоянният силен, по-гаден и от
Сливенския вятър даже, за който без да искам пропуснах да спомена в уводната
част на изложението си. Варна, Девня и Бургас са струпани откъм морето и дават
мърлявия имидж на града (в прибавка Перник, Радомир и Кремиковци – като за
каймак…), а по жега мяза на Пловдив, Плевен, Ямбол и Севлиево, също взети накуп
- всеизвестни като инверсни климатични зони, неповторими и несравними със
своите екстремални температури (положителни и отрицателни).
Когато
се уверих, че съм на вярната следа и след като на два пъти се губих и намирах
случайно по кривите сокаци, веднага се залових да търся подходящ подслон за
през нощта – в смисъл, наемането ми на дългосрочна квартира. Взех (купих! -
какво значи “взех”…) местния вестник и се обадих на 3-4 места с разузнавателна
цел. Едното от тях дори имах възможността да видя със собствените си очи и при
вида му тутакси ме обзе ужас от мизерията, на която съществуваше твърде голяма
вероятност да се подложа. Подплашен от тази сериозна угроза, още щом зърнах второто
място и го наех веднага, без да се замислям нито миг. За първата дупка хората
искаха наем от $75 на седмица, което всъщност единствено ме привлече като ниска
цена (и естествено – че аз съм от Габрово, ве алоу-у; това да не ти е Каспичан
или Враца, дето гарга не каца). За сетен път обаче се убедих, че човек плаща точно
за това, което получава насреща си. Това беше някаква елементарна самостоятелна
стая в една мръсна и порутена дървена постройка, далеч в западналата
индустриална част на града. Щях да деля покрив с най-различни бандюги и
съмнителни пройдохи от двата пола – безнадеждни пияници, наркомани с полирани
от “трева” мозъци, евтини проститутки с тарифа “петарка за минет на място” и
друга безработна измет се беше струпала като че ли нарочно и на камара в това
прокобно и отблъскващо място. Е, сега ще давам по $100 седмично, но ще живея
много по-цивилизовано и в далеч по-приветлива обстановка и околна среда. В един
момент се оказва, че не бива само в името на едни пари да се правят компромиси,
заради които да се страхувам и от които да се срамувам вероятно цял живот.
Заводът
отстои точно на 7 км от тук и за 10 минути с кола се отива до там. Днес вече
проверих, като направих и този разчет - нали беше първият ми работен ден.
Минаха задължителните формалности, правиха ни разни инструктажи по безопасност
на труда, запознаха ни с характера на работата, с останалите колеги от отдела и
т.н. В понеделник започвам двуседмичен курс по една програма за триизмерно
проектиране и чертане. Едва тогава вече ще мога да дам някакви по-адекватни
обяснения на новосъздалата се обстановка, защото за сега живея почти като в сън
и често се щипя по кълките, за да проверя да не би да съм под влиянието на
наркоза или пък още да сънувам...
След
като снощи се настаних при моите дядовци изключително набързо, с личния багаж и
имущество, заключаващо се в единствената ми пътна чантичка и няколкото парцала
в нея, грижливо и с много любов сгънати от Даниела, веднага излязох до близките
магазини да си напазарувам някои продоволствия и храни от първа необходимост (измежду
основните ми покупки бяха една маруля и шише водка, с която смятам да се жабуря
против зъбобол и за поддържане на свежия дъх в устата). Забелязвам, че яденето
и въобще прехраната ще бъде най-малката ми грижа и проблем. Натъкнах се на
огромни супермаркети, с много намалени стоки, които дори се намират на
пешеходно разстояние от квартирата. После почетох малко женски клюкарски
списания, колкото да си убия времето и да не заспивам с кокошките в 19:00, след
което се изкъпах и си легнах окончателно (беше едва 21:00, което не ми се беше
случвало от години – вероятно от ученик в прогимназията). Бях много изморен от
пътуването, от новите впечатления и натрупаните покрай тях емоции от
всевъзможен характер, та съм спал не като бебе, ами като заклан петел. Сутринта
в 05:00 вече се бях ококорил – наспан и ободрен, напомпан като задната вътрешна
гума на трактор “Беларусь” ЮМЗ-6 и в пълна бойна готовност за най-новите си
житейски подвизи. Умишлено оставих писателството за тази вечер по обясними
причини.
Вчера
през мобилния си телефон до вас изпратих две експресни съобщения в много сбит,
почти телеграфен, но пък в изключително съдържателен вид. Невъзможно би било да
не забележите как от всяка моя дума струи полезна и забавна информация, но все
пак с подробностите ще запознаете едва малко по-късно, тъй като в момента им
набирам текста. Такива са условията на живот тук, че бидейки на гъза на
географията в сравнение с останалите нормални държави по света, всички сведения
за нас пристигат с няколкоседмично, че дори и многомесечно закъснение.
Съзнавам, че това доставя известни неудобства и създава купища от родителски
тревоги, но пък и нищо не мога да направя по този въпрос, за да облекча
страданията ви. Съдбата на всички емигрантски майки и татковци е една и съща,
независимо дали чедата им се намират в съседна Турция и Гърция с принадлежащите
й острови, или пък подобно на нас са се запилели по безкрайно далечните Америка,
Канада и Австралия - в това число и Южна Африка. Та, прощавайте, де…
Тази
събота и неделя ще се подвизавам из тукашния вилает – ще опознавам околната
среда и съседните нам местности от релефа. В къщи ще се прибера чак в края на
следващата седмица - в петък след работа. Свършвам в 16:00, мятам се на колата
и поемам към дома. По принцип подобно идиотско пътуване ще извършвам и в неделя
вечерта, след което призори ще отивам директно на работа. Ще видя как и до кога
ще съм в състояние да правя такива маневри и автомобилни траверси по пътищата.
От тук нагоре има и някакъв нощен влак, който също е вариант за пътуване, но
пък не знам къде ще си оставям колата, докато ме няма. Другият проблем е, че в
понеделник трена пристига по-късно сутринта и по този начин ще закъснявам за
работа (което няма да е много “здравословно” още в самото начало на кариерата
ми). Абе, то пътуването можеше да бъде много по-лесно и сравнително доста
по-бързичко, но на “всеки километър” местните щатски власти са инсталирали едни
шибани радари за засичане на скоростта, та заради страхът от глоби не може да
се кара по-стреснато и чевръсто. А пък очите на тези зорки камери са в ход по
24 часа – няма нощ, няма ден; няма празник, нито пък делник – ежедневно,
целогодишно. Пише ли ограничение от 90 км/ч, 80 км/ч или каквото и да е –
намаляваш насред пътя и замръзваш на тази скорост, докато не премине
“опасността”, защото глобите тук са жестоки. В нашия щат законите не са чак
толкова стриктни, въпреки че и при нас следят за тези нарушения. Обаче тук, в
New South Wales (Нови Южен Уелс), въпросните камери наред с полицейските хайки
са една безпощадна напаст Божия за всеки бързащ по някакви си лични причини
водач на МПС…
Работата
ми по всичко изглежда, че ще бъде интересна - ще работя в група за
конструирането на един влак, по поръчка на държавните железници, който ще се
движи извън центъра на Сидней и ще обслужва по-отдалечените му квартали. Дано
успея да схвана тази програма, защото тя ще ми дава много хляб и за в бъдеще.
По принцип договорът ми с компанията е сключен за 6 месеца и теоретично изтича
на 26 Март догодина, но пък е твърде вероятно да го продължат още и после пак
още, докато окончателно не завършим този проект. Е, то зависи разбира се и от
моите собствени показатели и възможности, но се надявам че ще се справя и няма
да се изложа, както всеки друг път разбира се. Така или иначе, единствено
времето ще покаже – все още е доволно рано за каквито и да са прогнози; та аз
не съм започнал още, дето се вика. А иначе паричките са страшно добри – такива,
за които не съм и мечтал дори в Бризбън; относително висока сума, приравнена към
брутния годишен доход. Това всъщност беше и основната мотивировка, заради която
аз се съгласих на тази моя епохална авантюра – да си зарежа къщата, двора,
семейството, приятелите и спокойствието, за да се довлека тук в тоя скапан
край. Дори с разходите по тези пътувания нагоре-надолу и за квартирата, аз ще
надхвърлям далеч досегашните си доходи от мизерни контракти за по месец-два или
седмица и половина. Живот и здраве, това ще даде огромен тласък на всички
проекти по къщата и ще улесни изплащането й в по-бързи срокове. Е, аз отначало
имам да погасявам множество други борчове и заеми, които вече сме направили или
сме били принудени да направим до сега, но дано пък излезем по-скоро от
ситуацията на хипопотама (затънал в кал и тиня до шия - едвам устата му се отваря,
за да си поема само дъх).
Значи,
това е общо взето всичко по въпросите за работата, пътуването, настаняването и
най-пресните събития около мен. За разлика от предишните, тези са малко
по-ведри - посредством току що споделените положителни емоции, искрицата на едва
мъждукащият фенер в душата ми отново се запали, чиято светлина аз забелязах
едва в края на безкрайния тунел и която ще се стремя да следвам неотклонно до
излизането ми от него. Нека сега обаче да се прехвърлим в малко по-мрачното
близко минало, започвайки отново да разказвам с начало онзи ден, само че
описанията на случките и събитията ще вървят назад, в обратната посока – аз
нали ви предупредих за това още в началото...
27.09.2003 – Добре ама снощните ми планове тотално се осуетиха, защото точно в този
миг на дълбоко откровение, Дани ми се обади по телефона - приказвахме с нея на
няколко пъти по 20-тина минути. После пък започнаха вечерните филми по
телевизията и аз отидох да позяпам малко, колкото да се приспя. Ето защо моята
дописка продължава днес (събота, 15:45), след като току що се прибирам от
дългата си опознавателна разходка из местните и съседски квартали на града.
Сутринта
излязох от бърлогата си с два тлъсти сандвича в задния джоб и едно шише вода за
всеки случай. Първо слязох с колата до някъде, оставих я на един безплатен
паркинг и от там направих няколко дълги тегела покрай брега, плажовете и т.н.
Ба мааму, като че ли попаднах в друг свят, бре – амчи аз веднага срещнах
Балчик, Каварна и Созопол; от Дуранкулак та до Ахтопол чак! Красиво крайбрежие,
живописни скали, паркове, градини с цветни алеи и т.н. Нямаше и помен от оная
метална и оловно-сива пелерина, която видях спусната предишния ден над
индустриалната част на населеното място. Обаче остро пронизващият, свиреп и
неприятен вятър (пардон: наблегнах ли на литературните определения “шибан и
Сливенски”? Не съм? – е, тогава ги вметвам в речта си…) продължаваше да ме
бръска все така жестоко и отмъстително в лицето и на края той стана
единствената причина, за моето преждевременно прибиране обратно в скромната
квартира при дядковците. Издуха ми мозъчните клетки тоя ветрилник и ми стана
ужасно студено, въпреки оскъдното слънце, което уж грееше през целия ден. И
сега даже ветровете продължават да се гонят и ебат (простете – да вият…) в
прозорците, та покрива ни се клати чак. За щастие вече аз само ги чувам, без да
усещам ледено-парливото им дихание току в пазвата ми.
Голям
дъжд се бил изсипал вчера по нашия край, съгласно снощният подробен рапорт на
Дани. Добре ни е напоил градината, най-вече доматите и е улегнал новия плочник.
Е, появили се и две малки локви в него, защото не можахме да го нагодим да е
съвсем равен по мастара, но пък нека това да му е кусура. Тя също купила
някакъв разсад за домати и много им се радва като ги гледа как растат буквално
с дни. До седмица каза, че ще ги посади някъде из лехите – Боже, амчи ние няма
да имаме съдове да си оберем лятос реколтата, бе ебаси! Иначе те са добре двете
с Ванеса и ме чакат с подчертано нетърпение да се завърна при тях за почивните
дни. Зер, ние не сме се делили така – нито за толкова дълго, нито пък толкоз
надалеч. Това са новините от последните часове, които долетяха буквално преди
часове. А сега мислено се връщам назад във времето, с някои забележителни подробности,
неписани и непознати до сега...
Значи
– в четвъртък много рано сутринта аз тръгнах за насам; това вече със сигурност
знаете, защото го и повторих няколко пъти. В срядата ходих до Бризбън, за да
може моя човек тенекеджията (паралелно с това и бояджия) да ми оправи колата.
Спомняте си, надявам се от редовете на предишното писмо, как профански й
остъргах калника в един дирек, докато майсторски маневрирах назад. С този човек
имах отдавнашна уговорката специално за този ден - да отида при него и да ме
оправи; също както се ходи при зъболекар – само с предварителна заявка и
съответната резервация. В работилницата му пристигнах много рано - беше още
07:00. В същото време с Неничко се бяхме разбрали да дойде в цеха на човека и
да ме вземе от там с неговата кола - тъкмо да се видим с него и поразходим
малко из града, докато оправят моята. Той пристигна към 08:00 и заминахме по
разни наши задачи и обекти - така в обикаляне и миткане по улиците мина почти
целия ден. В 15:00 отидохме обратно при бояджията - колата ми беше вече готова;
разделихме се с Нени и той си замина, а аз поех пътя към къщи. Хубаво стана, че
преди две седмици той ни беше на гости, та се видяхме за повечко време. От сега
нататък кой знае колко често ще имаме възможност за подобни срещи.
Като
се прибрах у нас, трябваше да оправяме багажа с Дани за моето потегляне на
следващия ден - аз исках да посъбера някой и друг инструмент, които до този
момент бяха пръснати из целия гараж, че да ги имам наръки за из път. Ходих да
наливам и бензин – абе, занимавах се все с дейности, които бяха оставени да се
свършат буквално в последния момент; едва ли не на тръгване. Така мина и този
ден от седмицата.
Връщайки
се плавно и постепенно малко по-назад във времето – за мен понеделник и вторник
бяха два изключително натоварени със строителство дни. Краси беше дошъл при нас
още в събота, за да редим плочите в двора. Аз през целия ден се занимавах с
рязане на дървета, складиране на пънове и клони “за зимата” и т.н. Само че не
се занимавах с нашите, ами ходих да помагам на друг един съсед и приятел
(Тони), който пък точно тогава реши да отсече техните израстъци в двора. Отидох
да му дам едно рамо в тази негова дейност; окастрихме клоните - той изхвърли
вършината, а аз прибрах по-дебелите парчета за камината. След като приключихме
успешно с безразборната сеч и дърводобива, вечерта отидохме на гости, където
толкова много си отпуснахме душите, като че ли света се свършваше на другия
ден. Краси беше с жена си Мария; с нас дойде и нашият нов приятел - Владо.
Така, както бяхме загрели на тържеството, та като попривършихме официалната
част, от там се грабнахме с едно такси и дойдохме право у дома, за да си
продължим моабета. Напълно естествено и съвсем в реда на нещата, по същия
познат начин ние си и осъмнахме на масата, а пък за някакво редене на шибаните
плочки не можеше вече и дума да става. Майстора – пиян; калфата – пиян; чирака
– също, та чак залян, а пък помощния кухненски персонал беше направо разпуснат
и освободен от наряд. Хеле чак привечер, след кофи с изпити кафета и айрани,
ние с Краси полека-лека започнахме барем малко да си подготвим почвата за
следващите ударни трудодни. Така в понеделник и вторник успяхме всичко да
наредим и напълно да покрием двора. Има още съвсем малко довършителна работа,
която ще свършим на някой следващ етап – чак когато се прибера в някои от
идните събота и неделя.
Цялата
седмица преди това пък се занимавах с изграждането на долния зид. Стигнах почти
до самият му край, но и там имам още някои дребни довършителни дейности. До тук
нямам нито един обект, който да е 100% готов. Или ще остане някоя малка работа
за следващи дни или нещо друго ще ме спре - липса на материали, финанси и какво
ли не. Всичко се работи стихийно, без насрещен план; едно хвана за главата, друго
за краката – чист капитализъм в действие. Но за сметка на това пък нямам
никаква празна надница под формата на “дъждовни” дни, изпълнени с бездействие или
ялови, така да се каже. Ако нещо се запъне от един обект, веднага скачам и се
местя на друг. Така малко по малко всичко става и върви напред – вероятно и ще
се завърши почти по едно и също време, само дето още не се знае точно кога. Аз
хвърлих доста сили през последния месец за подготвяне и довършване на
започнатите строежи - че и на работа даже ходих за една седмица; на всичкият ми
зор. Междувременно от една агенция се обадиха за сегашната ми позиция и ние
трябваше да вземем много бързи и смели решения, за които аз вече споменах в
началото на своето експозе. Въобще, това беше едно извънредно много напрегнато
време, при това за всички нас и поради тези причини не съм се занимавал с
писания и съчинения. А пък в един момент се и успокоих малко, след като вече със
сигурност разбрах, че след толкова много мъки, лишения и мизеруване аз ще
започна да се занимавам с нещо малко по-добре платено, в известен смисъл в
по-дългосрочен и перспективен план, па макар и толкова далеч от къщи. Нали
казват, че нямало пълно щастие – е, оказаха се прави…
През
цялото това време на писмено мълчание, въпреки всичко ние успяхме да се чуем
няколко пъти по телефона. На 01 Септември изпратихме съобщение по Албенчето за
рождения ден на леля Маринка. Компютъра ми междувременно се повреди, та и с
него се разправях близо една-две седмици. Даже той още не е съвсем добре и
напълно “излекуван”, защото сега пък нямам Интернетна връзка. Изгуби се някъде
из дълбините на кутията, но нямах никакво време и възможности да се разправям и
с този му недъг, преди да съм тръгнал за насам. Динко ще купи една част - ще я
монтира и нещата мигновено ще се оправят, само че вече физически нямаше как да
участвам и аз, тъй като времето ми за отпътуването дойде много скоро. Някакъв
бацил беше влязъл, та голяма борба падна с него, докато го унищожим. Наложи се
всичко да се изтрие и целия компютър да се изгражда наново – програми,
документи и т.н. Добре че си записах всички файлове на диск, та да не загубя
поне тази информация, многобройните ми песни и т.н.
Тревожно
ни стана и за това око на майка – не знаем какво да правим и как да помогнем.
Ето, аз даже и в момента се опитвам да пиша по-едро, но то става само по-грозно
и едва ли ще помогне много за по-лесното разчитане на текста (който и без друго
се откроява с пословичният си грознопис, сравнен с всеки един подобен друг). Та
ето с какви дейности сме се занимавали и с какви кахъри сме се борили през
изминалите 30 дена. Със съседа най-после наредихме керемидите по оградата и
тази част стана много хубава. Трябваше обаче и него да чакам сума месеци,
докато пък той стане готов с неговата част, която сам си направи откъм тяхната
страна на “граничната бразда”. Успокоявам се, че поне от сега нататък повече
нямаме сериозни и голямомащабни строителни мероприятия – освен може би
пристройката, която ще направим, за да свържем къщата с гаража. Това също ще се
обособи като един крупен и самостоятелен обект, но той вече със сигурност ще
изчака първо прибирането ми в къщи от този шибан гурбет, пък тогава чак ще му
мислим на нова сметка. Междувременно там могат да се правят дребни
подготвителни упражнения - плоча има да се лее от бетон, тухли да се градят и
т.н. На края ще викам майстор за покрива и това ще е. С една дума – няма
почивка, няма покой; освен само вечер, когато опаля пещта и нарежем салатите…
Наред
с всичко заснемам и откъслечни епизоди с видеокамерата, но всичко става много
бавно и мъчително. Другата седмица ще взема фотоапарата с мен, че да направя
някоя и друга снимка; по-нататък може и с камерата да документирам нещо от тази
част на света. Ще преценя точно през коя събота и неделя ще си остана тук,
защото тогава ще бъде единственото възможно време за снимки и подобна волна
програма. Иначе по цял ден ще съм на работа - напоследък рано мръква и от там
насетне не става за нищо друго, освен за йéденье, пийнье и йéбанье.
Смея
да си мисля, че с всичко написано до тук аз отново изчерпах темите за дискусия
и най-вече наваксах пропуснатото, което ми тегнеше на гърлото, а нямаше как да
предам по друг начин. От сега нататък вече всеки ден ще прибавям по малко
информация, докато се събере достатъчно обем, че пак да изпратим нещо – де
някоя снимка, видеокасета и т.н. В един от миналите дни (чак сега се сещам и за
това…), наех една машина, с която трамбовах пръстта в двора, преди да наредим
плочите отгоре. Целта беше да се набие хубаво земята, за да не поддава във
времето от разните улягания след дъждове и други климатични катаклизми (като
наводнения и потопи например). Ох, и това беше една дива хамалогия, но се
справих със задачата. Докато обикалях като бременна хлебарка по двора, ръцете
ми натръпнаха от вибрациите на машината, зъбите ми тракаха в продължение на два
дни, а цяла седмица се гърчих като червей по дюшека в спалнята. После пък, на
всичкото ми старание се оказа, че нивото на земята на места е дошло малко
височко, та се наложи да изшкарпим около 3-4 пръста от горния слой, преди да
легне окончателно плочникът. То се слага и пясък под самите плочки, а излезе че
нямаше място за него – какво съм мерил, какво съм нивелирал и аз самият не
знам, но така каза “майсторът” (Краси). И както уж беше само много малко, та на
края три ремаркета с пръст извлякохме от там, която изхвърлих най-безжалостно
на бунището. Всъщност за сега само две, защото третото стои на една купчина
пред пощенските ни кутии и чака да се прибера, че да изхвърля и него. А пък от
долния двор какво чудовищно количество с пръст има да се изгребва – майчице
мила, не е за разправяне. Ама то нали ще е по-нататък, че не го и мисля
много-много на този етап. Първо трябва да завършим напълно горния плочник,
после долния дувар с всички керемидки и орнаменти по него, та чак тогава да
почнат изкопните работи по долната площадка. Останаха ми доста плочи и за там –
въобще, ще стане нещо страхотно, но ще си имам неща за довършване и след като
се пенсионирам даже (ако съм разбира се жив и достатъчно здрав)…
От
дума на дума, ето че стана 17:15 – сега ще почета малко в леглото, после ще си
изпържа яйца за вечеря. Като си запълня празнините в корема, търпеливо ще чакам
да удари 20:30, че да изгледам и някой филм по телевизията (зер, у нас не
гледам, че нямам време, но пък тук съм като на курорт и дори мога свободно да
си пърдя в собата – ебаси кефа…). Утре пак хуквам по разходки – нали трябва да
опозная “родината”, че уж да я обикна (нарочно с малко “р”, защото аз с
главното “Р” се отнасям само към истинската – и ако някой още не знае, за мен
това е единствено България). Чакам с нетърпение да започна и този проклет курс,
че да видя дали ще разбера нещо от съвсем новата за мен материя – едва тогава
ще си покаже на къде ще заклонят везните след завършването му.
29.09.2003 – Понеделник, 17:30 – точно преди минути се прибрах от целодневния си
курс, та едвам изтраях да му дойде края. Определено началото е доста трудно, но
пък в същото време силно обещаващо – положението съвсем не е така безнадеждно,
както аз самият се опасявах, че ще бъде. Вероятно се и страхувах малко, което
чувство хич не ми е непознато – независимо от това, колко добре развявам бойни
знамена и кръстосвам шпаги (по принцип…). Смятам, че с времето напред нещата ще
улегнат и ще добия заветната допълнителна квалификация, с която да бъда полезен
лично за себе си, както и на околните. Не знам само колко дебели свещи трябва
да паля за здравето и живота в името на тези хора, които ми дадоха такъв
изключителен шанс току по средата на живота: да ме вземат на работа без
необходимите знания по компютърната програма, която те използват; дошъл някъде от
майната си и да ме турят на този извънреден курс, че да ми плащат и пари на
всичкото отгоре. За своето редовно посещение на този двуседмичен и
висококвалифициран обучителен курс, аз получавам само половината от
договорената си с агенцията надница. На практика все едно излиза, че сам си
плащам за “образованието” или поне част от него, защото завода също поема голям
дял от масрафа – абе карам нещо като ПУЦ, но от малко по-висока категория. Днес
например цял ден ни учиха как се правят чертички и колелца – е, до вечерта дори
и аз вече знаех нещо (всички покрай мен са местни англоезичници – единствен
чужденец в класа съм аз и това ми създава малки езикови пречки и бариери, но са
преодолими). Разбира се това е само първият ден и моя най-пръв сблъсък с такъв
вид компютърно проектиране и чертане. Курсът, който карах преди почти година
съвсем не ми беше излишен, що се отнася до моето малко по-обемно мислене, което
разви у мен като цяло и конкретно в мозъчната ми черупка. Но пък иначе няма
нищо общо с това, което изучавам в момента. Ако успея и да практикувам тази
програма за период от 6 или 12 месеца, ще си тръгна от тук като факир в тази
област – това от своя страна ще ми даде възможност да си търся далеч
по-престижна и високоплатена от до сега работа. Друг е въпросът обаче, дали
изобщо ще намеря такава позиция, но хайде - нека да не бързаме чак толкова
много напред, като муле пред майка си…
Това
е всичко от днес - Дани ми изпрати съобщение, че е взела машина под наем за
химическо чистене на мокета. Развихрила се е у нас така бясно с маркучите,
както само тя си знае и на края паднала на дивана в несвяст от умора. Луда ми е
тя много, но пък нали и почти толкова ме обича, та й прощавам понявга безумията
по хигиенизирането на домът (а и от всякакъв друг характер, разбира се). Тя
отдавна му се канеше на тоя мокет, защото от влизане и излизане по калта беше
замязал на кочина. Но явно, че днес го е направила чисто нов. С нея ще се чуем
по график едва довечера след 20:00, за да си изприкажем подробностите, преди да
заспим самотно и отчаяно.
Вчера
получих тревожното ви съобщение, че много силно се притеснявате за мен – амчи
нали аз лично онзи ден ви проводих не един, ами цели два нишана; че и снощи
изпратих още един в подкрепа на първите два. Не се тревожете вие за детето си -
всичко си се намества по местата единствено и само с Божията воля и помощ. Даже
Даниела щеше да ви се обажда по телефона, че да ви успокоява от края на света.
Ако не го е направила още снощи, със сигурност вече ще го стори тази вечер.
Отвън
пак се е надул един мръсен вятър – кучи студ е в дупката на язовеца, та не се
трае чак. Все едно, че съм горе на Узана - в хижата на дървените нарове. Добре
ама тогава в стаята бумтеше една яка печка от нафтов варел на германски танк (на
гърба му пишеше “Wehrmacht”, та от там го знам) – от жега кюнците й бяха
червени до кривула чак! А пък за камината отсреща в ресторанта, да не говорим –
там какви пънища сме горили с Христо “Локума”, Бог да го прости! Къде са ми
тези славни години, тез безгрижни времена и прекрасните хора покрай всички нас?
Сега вече всичко е друго: народа е друг, крив някак си и унил; приказките му
други, мераците му пък - хептен... Че и музиката им дето я слушат, да ти се
доповръща чак от “хубавиня”. Онзи ден си дойдоха наши близки от България.
Донесоха разни дискове, касетки с песни и т.н. - уж по последната мода
(вероятно на кича). Ама нали следим и ние по Интернета къде какво става из музикалния
свят – аз може да съм отишъл на майната си гъзина, но не съм пък се покатерил и
чак горе на Марс. Абе, ебало си мамата – но нека да не разводнявам темата сега
със скучните си монолози. Добре че имам почти всички парчета от доброто старо
време, та като стане моабет у нас, холът се превръща на танцова забава – както
едно време в градското читалище на селска вечеринка…
Аз
май почнах за студа да ви говоря, а пък се поотплеснах малко – е, нищо; ще ме
прощавате. Гледам по телевизията онази вечер, прогнозата за времето – амчи то
било 3°C през нощта, бре! А аз през деня се разхождах по едни къси гащи,
сандали на бос крак и една фланелка с къси ръкави – в едно списание прочетох,
че по българските земи на тез камизолки почнали да им викат “Ти-шъртки” (дейба
та’а изопачена литературна свастика и порнография – който го е измислил, за
мадурите му трябва да го обесят!). Това идва от думата Т-shirt (“тий-шърт” като
предполагаемо произношение), което на английски означава риза или блузка във
формата на буквата “Т”. Толкова смешно, елементарно и жалко е това
поангличаване на националния ни език, че понякога ме е яд дори да чета
български статии, независимо къде и в коя медия са публикувани. Не знам само
средностатистическият българин, който не е посещавал Алианса и не е запознат с
английския език (а пък и защо трябва да бъде?...), как разбира за какво става
дума във вестниците, списанията; че по радиото и телевизията, предполагам. В
гробовете си биха се обръщали титаните - както дядо Вазов и Славейков, така и
“Щастливеца” Алеко. Сега това е само срам за българина, но един ден този позор
ще се превърне в негов собствен тежък грях, който вече ще му изиграе последната
си лоша шега – моля се Богу дано да греша.
Та
думата ми беше за униформата, в която се подвизавах по тукашните географски
ширини. И докато Даниела ми разправяше по телефона, че там се обливат в пот с
Ванеса, че е валял хубав и пороен, летен дъжд, само на 750 км южно от тях, на
моя милост му тракаха зъбите и ме полазваха мразовити тръпки по гърба през
времетраенето на цялостната ми градска разходка. Прибрах се без време и насила,
от зор (студ, в случая) - вечерта спах с чорапите и един дебел пуловер, а на
другия ден се принудих да си извадя дънките и якето от куфара (които си пазех
дълбоко на дъното, уж за нови – да не ги цапам, че да пера пък подир; ама не
извадих такъв късмет с времето). Така вече облечен като за ски, вчера пък
обиколих другата част на града и полуострова.
С
един от моите дядовци ходихме на разходка до някакъв склад (по-скоро складова
база, “Търговия на едро”), където продават всичко. Нещо като пазара в Илиянци,
ама не изпаднало чак до такава степен. Нашенците от там печелят многократно в
тоя международен шампионат на амбулантната търговия! Естествено не купихме нищо
съществено - само зяпахме по сергиите и си губехме безцелно времето. Но пък
самото място беше в един квартал, разположен покрай брега на едно огромно
езеро. Виж, там ми хареса - чисто, просторно, скъпо; лъха на аристокрация и
лукс. Къщите им всичките до една хубави и на безумни цени, разположени покрай
самото езеро. Навсякъде построили хората паркове – отвред летят яхти, лодки,
бръмчат моторници, карат водни колела; навред пълно с народ, носи се глъч,
дечурлига вият истерично – майките ги гонят да ядат; оркестри думкат, от всяко
кьоше ручи някаква музика, бира се лее на поразия, скарите вонят на пърлена
мръва и овча лой, а пък кафенетата им пълни до дупка с безделници и баровци, както
по “Витошка” – абе, европейска му работа, спор няма. Там вече обстановката е
съвсем различна, спрямо тая от другата страна на града, където са доковете с
товарните кораби и шлепове, стоварващи руда, кюмюр и какво ли не още. Нямаше ги
пушеците от комините, шумът на фабриките и въобще типичния гаден, индустриален
и отблъскващ облик на онази част от иначе силно промишленият по принцип район.
Шосето живописно лъкатуши по очертанията на бреговата линия и общата обстановка
около езерото беше някак си много по-ведра и свежа. Макар и привидно слънчево
обаче, времето пак си беше хладно и зъбато, с доста неприятно полъхващи
въздушни течения (ако мога малко по-патетично да се изкажа за шибания вятър,
който като че из фуния ме пронизваше дори през потника)…
До
обяд се прибрахме - аз оставих моя спътник в къщи и пак излязох, този път сам.
Точно под нас се намира един голям горски парк, с много пътечки, места за
пикник, излети, детски площадки, малки езерца с плуващи патици из тях и т.н.
Оставих колата на паркинга, че като му дръпнах едно яко ходене – нали уж и за
да отслабна малко съм дошъл чак от майната си тук, в тоя пущинак. Минах един
солиден горски преход с продължителност около час, час и половина, от което не
се и изпотих даже – но пък огладнях от чистия въздух до обезумяване. Не си бях
взел нито храна за из път, нито вода – като Петкан дивака бях. Трасетата са все
из горите, но равни и не с особен наклон, та просто всичко мина само като една
малка пенсионерска разходка на чист въздух. На едно място в оврага видях
купчина много хубави камъни (нали те са ми слабост напоследък…), но как се
мъкнат чак от там. А и ако ме види някой и ме натопи (австралийците са
ненадминати топачи в този смисъл…), спукана ми е работата за гдето ощетявам
Природата и Майката земя-кърмилница и светая мъченица…
След
“променадата” (ето че и аз си позволявам неволно да употребявам чуждици, но
моите поне имат известно френско звучене и са някак си малко по-интелигентни от
английските им аналози) - прибрах се обратно в бърлогата; вечерях, гледах
тъпата телевизия и си легнах. На връщане по пътя обаче, до някакъв контейнер
намерих едно видео, което отне час или два от личното ми време за почивка,
докато се опитвах да го поправя и на края отиде в кофата за боклук като
безнадежден случай. То не случайно е било захвърлено на пътя, но нали и аз съм
длъжен да проверя - пък и да задоволя по някакъв начин боклукчарската си страст
и стихия.
Забелязвам,
че постепенно ставам много словоохотлив. Това сигурно се дължи на развързването
на езика ми, особено след втория бокал с вино, което пия разредено с лимонада –
уж, против измръзване и с лечебна цел. Полярната обстановка около мен съвсем се
допълва от виещият навън вятър - с тази разлика, че тук нямам нито печка на
въглища, ни камина с дърва. Тази вечер може вече и с дънките да си легна - таман
да съм готов утре за училище.
След
малко пак ще си пържа яйца за вечеря. За разнообразие и правилно храносмилане
сменям менюто всяка вечер – веднъж карам със сухи супи на прах, които само
размивам с топла вода от бойлера и ги пия като чай, с много хляб, маргарин и
сирене (напълно диетично); друг път пък съм на разни яйчни деликатеси от рода
на омлети, миш-маш и т.н. През останалото време набивам сухи сандвичи със салам
и кашкавал, които ако съм на работа или все още докато карам курса, покарвам с
половин кофа кафе (което навсякъде тук раздават безплатно; голям кеф е в тая
държава – де да можеше и с бирата да е така). Не съм почнал да си готвя все още
- ама пък то не ми се и занимава много-много, да си кажа правичката - после
трябва сам да си шетам, да мия паници, да чистя масата и пр. А така ми е
по-лесно, като отшелник - даже ям и на вестник; смачквам го заедно с трохите
после и всичко след мен е като облизано. Не ми се разправя нещо с домакинство и
тук, може би да съм още под стрес - а пък и като ми е така денонощно студено,
та не ми е до нищо.
Следващият
понеделник се явява почивен ден за тукашния щат. Аз ще се прибера още в петък и
ще имам на разположение три поредни дни в къщи – дано успея да поотхвърля малко
повече работа по двора. То пък тогава баш се пада и гости да имаме, ама все ще
намеря малко време за туй или онуй. Наши приятели от Аделаида ще идват за някой
и друг ден, та с тях пак ще има множество моабети и обикаляне напред-назад. Те
бяха тук за Нова Година – заедно даже прекарахме повечето от времето в ходене и
скитане. Тогава бяха отседнали у дома, но сега са на хотел. Спечелили някаква
лотария ли, томбола ли – не разбрах. По това време аз не работех и имахме
повече време за съвместни разходки, но пък за беда с пари не разполагахме
твърде – абе то винаги е така: все нещо да не му е в ред на човека…
Аз
сега ще приключвам със соловите си изпълнения, че имам още нещо да си свърша,
преди да залепна на телевизора. Нали завеждам книжата на фирмата - водя строга
отчетност колко пари харча и за какво, пропътувани разстояния, пътни листи,
уравновиловки и т.н. Трябва да си избия екскурзиите по някакъв начин, а той
начинът е един единствен – с надписване на километрите в пътния лист.
Тук
в къщата има някакви много големи, старинни стенни часовници с топузи и
камбани, които пеят и мелодии. Йебем им пичку материну! - единият бие на всеки
15 минути; другия - през половин час, а на кръглият пък му звънят камбаните
почти по всяко време. Всичките се разминават с по някоя и друга минута в
хронологията, че като задрънкат в унисон, та се разклаща тавана чак. До към
следобедните и надвечерните часове около 17:00-18:00 положението горе-долу се
търпи, но след това става страшно, когато утихне всичко наоколо. Добре че
обикновено спя като труп и не ги чувам (особено пък като се насмуча с поредната
си доза вино и изпадна в състояние на обща телесна анестезия) - аз и на
влаковете долу в дерето даже не обръщам внимание, въпреки че и те си тракат с
пълна сила, в абсолютен ритъм и в подлудяващ африкански такт. Другата, също
толкова добра новина е, че клетките на всички птичета и папагали на хазаина се
намират чак от другата страна на къщата, защото и те вдигат голяма врява като
се разкрякат и разцвърчат по никое време през нощта. Имаме си и едно куче, но
то е кротко и хич не лае - трябва да е или много умно, или пък много старо,
горкото. То по цял ден обикаля наоколо двора, но вечер обитава гаража – спи в
един панер и се завива самичко с някакви стари чаршафи; леговището му е баш до
багажника на моята кола. Повече от сигурен съм, че нищо не може да изчезне от
там – онова животно както уж спи и се прави на умряло, така едното му око
постоянно стои отворено и денонощно следи за нередности. Аз по принцип не си падам
по такива домашни любимци, но това псе предизвиква у мен известен респект и
умиление. И неговата, кучешката, хич не е лесна – така да знаете…
Хайде,
ще се помъквам към кухнята вече. След всичките калории, които поех под формата
на вкиснал и ферментирал гроздов сок, сега изобщо не съм гладен. Но само при
мисълта за пържените яйца на очи, с много масло и извара, та излизам от
равновесие и устата ми се пълни с лиги. Да не забравям и за лютата чушка. Онзи
ден си купих една шепа от магазина, но не са особено серт. По ценоразпис ги
водят за смъртоносно люти и ги препоръчват за свекърви, тъщи и подобните тям,
но не са яли те истинска парлива чушка от лозето, че едно гризване да ги
прикове за дюшемето. Аз сега, след като усвоих отглеждането на доматите, ще започна
масово засаждане на двора с чушки – особено на отровно лютите. Де да мога и
някой стрък с пресен лук да си отчувам, добре ще бъде – а пък картофите ще ги
купувам от магазина, макар че те са на цената на свинското месо. Абе не знам
как е устроена тая държава – пържола и гарнитура на едни цени да ми ги
продават. Напоследък, поради сушавите години, зеленчуците а и плодовете доста
пораснаха на стойност. А ако знаете само какви боклуци и отрови ядем – няма да
повярвате! Тук за нитрати, нитратно съдържание и проверката им въобще не става
и дума. Колкото е по-голям на размер продукта, толкова е по-скъп. Има чушки по
кило и половина парчето, дините са точно от тези, дето не могат да се носят две
заедно под една мишница; тиквите им пък могат да имат тегло над 30 кг (съгласно
рекордната книга на Австралия и Нова Зеландия, най-тежката тиква е отгледана с
тегло 743 кг и това вече съвсем не е майтап, а чиста статистика и любопитна
хроника - невероятно, но факт). А как става всичко това от тази бедна, пустинна
и безпочвена земя, на тъпия австралийски народ не му е много ясно, но пък
поради пословичната си простотия, та не се и замисля даже. За нас обаче, дето
сме минали през разни идеологически и политически строеве; ние, които оцеляхме
след Чернобил, Козлодуй и разни други леки “аварии”; минали сме и през
Българската, тогава “Народна” армия, където изпоизядохме консервните запаси и
продоволствия на държавния резерв, събирани сигурно от Унгарските и
Чехословашките събития насам - за нас тайни няма, а и не сме така наивни и
прости, въпреки че тук също попадаме под един общ знаменател с всички останали.
Нали гледам и моите домати – уж чудни, сладки, червени и иначе вкусни, обаче
големи колкото орех. А пък на пазара като отидеш - с един домат от там изпиваш
половин шише мастика! Ама скъп иначе, гумен и безвкусен пущината - но за сметка
на това голям колкото два боксьорски юмрука и половин детски заедно! Народа
именно от това се впечатлява; а че вътре е пълно с всякакви отрови от
Менделеевата таблица - кой го бóли кýрот за това. Като бяхме на работа из
доматено-чушковите плантации на старите българи в Аделаида, видяхме с очите си
как се пръска всичко и с какво; разбрахме и почвата как се “обогатява”, как се
изтребват и морят пестицидите. Няма конска, кравешка или пилешка тор – всичко
бако е химия и химикали, формулите на които сигурно се пишат на цял лист от тетрадка
голям формат (нали не съм запознат с тази материя, та не знам – да ме прощават
учителите ми по химия и онези присъстващи тук, но науката им не ме е привличала
никога...). Та, знаем ги ние тия, ама какво да се прави - като не ти харесва,
ходи си у вас!...
Е-хе
– я’йш к’во ‘убаво писъмце стана, бре! Как хубавичко се поразговорихме, макар
така мълчаливо и безмълвно, само еднозначно! А сега ми идва ред на яйчицата –
после тичам право в кревата, докато съвсем не съм се смръзнал. Работата, която
имах ще я свърша и утре – аз да не би да съм на норма в някой шивашки цех, в
края на краищата. След малко става 20:00, когато ми започват телефонните
сеанси. Ще се опитам да се свържа и с Неничко - той е бил на къмпинг през
почивните дни, все ще има какво да ми разкаже; с Дани също ще обменим по някоя
и друга мисъл. Ако ми остане време след разговора с нея, има едно състезание по
телевизията, което следя с подчертан интерес – изглеждам го и така дневният ми
режим се изпълва до край. Утре на нова сметка ме очакват слънчевото вредно
облъчване, доматите с полезни нитрати, поредната доза радиоактивност, душевно
пречистване чак вечерта с буркан разредено вино и “…отново ескадроните летят!”
Хайде, лека ви нощ, че пак окъснях по мръкнало...
30.09.2003 – Преди малко си дойдох от курса - първото, което свърших след като се
измих и изпрах чорапите си (най-после, след 6-дневното им носене - с много
кратки прекъсвания), беше да опиша пътуванията си, пътните листи и останалите
приходно-разходни форми и документи. Като се прибера в къщи ще трябва всичко
това да го отразя отново в официалните файлове, които са ми в компютъра.
Постепенно
започват да ми се избистрят нещата около тази програма, която изучавам в
момента. За сега съм изключително доволен и залагам на много големи надежди,
пък да видим какво ще излезе на края. Преподавателят е добър, показва ни много
неща - търпеливо обяснява и разяснява всички възникнали в хода на учебния
процес въпроси, които ние сякаш се надпреварваме да му задаваме. В групата сме
само 6 човека, което е добре – така той може да отделя индивидуално време за
всеки един от нас поотделно…
Много
ми е неудобно писалището обаче – седнал съм на един пластмасов стол и пиша
върху куфара си, който пък е на леглото. Нямам маса - само едно малко нощно
шкафче с още по-малки чекмеджета, в които съм си подредил дрехите. В стаята си
имам и вграден гардероб, където пък ми висят официалните ризи и панталони за
работа. Твърде вероятно е и да не стигна до обличането им, защото обстановката
в офиса не е чак толкова изискана – навсякъде е мръсно и прашно от големите
индустриални цехове и халета на комбината. Каквато цигания е по влаковете,
същата мръсотия е и мястото, от където те излизат на железопътните линии.
Други
факти нямам за отбелязване от този вторнишки ден и последен за месеца. Дани
каза снощи, че сме получили поредното ви писмо, но ще го чета едва като се
прибера у нас. Обаждала ви се е и по телефона – това е много хубаво. Аз от тук
не мога да звъня – за сега единствената ни връзка остават съобщенията,
разменени през мобилните телефони. След малко ще полегна да изчета едни
списания от България – менюто ми за вечеря е чорба и после пак си лягам,
официално вече. Поне ще си почина тук, ако не нищо друго. Рано лягам и рано
ставам сутрин, но се наспивам. Близко съм до работата и до курса, където ходя в
момента - на 10 минути пътуване с кола.
02.10.2003 – Вчера не съм се включвал в ефир, но пък в замяна на това ви изпратих
съобщение по телефона. Дано сте го получили успешно, независимо че нямаше
обратен отговор. След курса, който свършва в 17:00, отидох малко по пазар. Бях
свършил хляба, но покрай това направих и един широк обход през всички квартални
супермаркети. А те са четири на брой и докато обера всички обезценени артикули
от рафтовете им, баят зор видях. Купих си животоспасяваща стока лично за моето
оцеляване тук, но напълних една торбичка с лакомства и за в къщи. Като си
тръгна утре, ще ги нося на моите моми - армаган от село. През цялото време
валеше и дъжд на всичкото отгоре, та разходката ми никак не беше приятна. Амчи
аз, откакто съм пристигнал тук, приятен ден всъщност не съм видял още. Или ще духат
ветрове, или ще валят дъждове - а като общо климатично състояние, времето е и
студено. Вечер спя с пуловера и чорапите, завит с две одеала - едното даже ми е
в два ката, а над него хвърлям и кувертюрата на леглото. Такъв студ не съм брал
от казарменият ми черен житейски период през 24-те месеца между 1978 и 1980. Не
знам какво му става на това шибано време тук, но аз съм привикнал на
по-благоприятни температури и условия на живот. Абе от у нас по-хубаво си няма,
ама нали уж всичкото е в името на нещо все: де на работа, де заради парите, де
пък и опит да понатрупам – всичкото взето заедно. Иначе нещата с тоя курс
задобряват все повече и повече – в главата си вече имам просветляващи надежди
за успех…
Снощи
за вечеря варих едни фидета, уж малко да си разнообразя менюто - обаче довечера
се връщам обратно на яйцата, че от тая китайска манджа изпоосрах орталъка. Сега
каквото пиша-опиша и с това приключвам своя далечен репортаж – очаквайте
следващото ми включване чак другата седмица, в сряда вечер евентуално. След
като ми свърши курса утре някъде в късния следобед, от там потеглям направо за
вкъщи, а на връщане обратно пък рано сутринта ще отида направо в клуба, където
провеждаме занятията; директно от нас. Няма да си идвам първо до квартирата, че
да се разтакавам по пътищата. Ще спя в колата, ако е необходимо; някъде по
шосето. Един термос с кафе върви неотлъчно с мен, така че няма страшно от
заспиване по пътищата на родината. Това пътуване е доста еднообразно и скучно
през дългите му, като че безкрайни 750 км, но пък просто нямам друга по-малко
досадна алтернатива. Ако ползвам услугите на влака, всичко това се протака
ужасно много; самолетът пък е много скъп и трудно мога да съчетавам и
съобразявам своето собствено време с разписанието на полетите. Абе, нали нямало
пълно щастие - все нещо трябва да ти убива някъде.
С
Даниела се чуваме постоянно и сме в непрекъснат контакт. Добре че са тези
шибани телефони, че иначе сме загубени без тях. Тя каза, че днес валяло по
нашия край. Вече имаше остра нужда да ръсне отгоре малко водица, че посевите ни
съвсем ще изсъхнат.
Очертават
ми се три много силни работни дни през почивните събота, неделя и понеделник.
Имам хиляди неща да дооправям и изкусурявам - из градини, по дворове и къде ли
не. Гостите, дето щели да идват, всъщност пристигали другата седмица, а не тази
както аз бях разбрал погрешно. Така че ще можем да отхвърлим още малко дейност
преди те да са дошли. Много обекти стоят и ме чакат недовършени, но какво да се
прави – сега съм изправен пред по-важни народни дела. Добре че с дядо Митко
посвършихме основни, а и доста пипкави работи като прозорци, вратички, рамки и
решетки. На края и дувара дето наченахме с него в долния двор, та съвсем ми
развърза ръцете за много други предстоящи мероприятия. Много добра работа
свърши една голяма и яка дрелка, с която си бърках и варта, и цимента, и
бетона. С нея измазахме къщата, с нейна помощ вдигнах и долния дувар. Един
приятел ми я даде на заем, а пък той я взел от трети. Добре ама на последната
най-накрая й изгоря ротора от многото зор, който видя с мен, та сега гледам за
някой майстор да го пренавие. Не знам колко ще ми вземе, кожодерина - дано само
не е много, защото още много работа имам да свърша с тая бормашина. В
патронника й се стяга една бъркалка и върши чудна работа (или по-точно вършеше,
докато не й разказах играта). Тя е някакъв много стар модел и в края на
краищата сигурно ще я изхвърлим, но поне ще проверя как стоят нещата с
пренавиването на електрически машини по тези далечни земи на Планетата. Току що
гледах в телефонния указател за такива електротехнически работилници. Има
четири в района - ще ги видя всичките една по една другата седмица; дано някой
специалист се врече да ми свърши работата.
Хазаина
има един огромен кашон, където в годините е събирал и най-грижливо трупал разни
игрални филми – записи на видеокасети. Те всичките са много стари, обаче след
като аз не съм ги гледал, та са ми все добри и интересни. Напоследък всяка
вечер изглеждам по един такъв филм, преди да си легна официално с дрехите.
Снощи беше така; и довечера тъй ще стане, очертава се. С Даниела пак ще
поприказваме за текущите задачи и проблеми и ей го, че денят вече минал. Утре
учим за последно, после за няколко дена ще си починем и другата седмица я
подкарвам наново. Курсът ми свършва в четвъртък и от петък вече ще съм в
истинските заводски условия на един от конструктивните им отдели. Дано всичко
мине успешно, че да изкарам известно време в тая мърлява фабрика - после пак ще
му мислим за бъдещето, отново с много неизвестни…
09.10.2003 – След няколкодневно (току баш цяла седмица ще дойде) прекъсване, ето ме
отново над писалищната маса – дипломатическото ми куфарче, поставено на
леглото, а аз седнал на пластмасовия стол до него или най-често коленичил на
пода. Началото на това мое поредно изложение започва с края на последната ми
мисъл от неделя (вече миналата…), след което продължавам да проследявам
събитията - стъпка по стъпка и ден по ден.
Веднага,
след като в петък си изкарах успешно курса за деня, директно от там тръгнах с
колата към Gold Coast. Пътувах добре, спокойно и бодро. В 17:15 стъпих на
асфалта и в 01:15 през нощта си бях вече в къщи - след традиционните две
изпикавания по пътя и едно зареждане с бензин някъде по трасето, без да помня
къде точно, поради непрогледния нощен мрак по протежение на почти цялото ми
пътуване. През това време Дани дремеше на дивана пред телевизора и с трепет ме
чакаше да се прибера (ау-у, колко прозаично и вдъхновяващо). Пак по стара моя
традиция и обичай, огладнях по никое време. Бях си направил сандвичи уж за из
път, но си ги изядох чак в къщи, след като пристигнах и малко се успокоих от
взирането ми в гъстата като катран тъма. Докато си кажем някоя и друга дума с
нея и то стана 03:00. Тогава легнахме да спим, но аз бързо-бързо се събудих,
като знаех и колко много работа ме чакаше на заранта. Първо имах да изхвърлям
една каруца пръст, която в беса си бях изсипал до сами гаража, защото последния
път нямах време да се разправям с изнасянето й от къщата. Хайде, тази задача ми
се яви като начална, загряваща физзарядка за деня. Натоварих боклука в
ремаркето и отидох на бунището, за да го пък и съответно разтоваря. Целия
процес разбира се става изключително само на ръка, с една голяма и хубава,
много мощна лопата 8-ми номер (въглищарска, случайно попаднала сред
градинарския ми инвентар, незнайно от къде си - може да ми е намерена, а може
да ми е и крадена). Като се прибрах в къщи, започнах да изгрибам още пръст от
долния двор и полека-лека напълнихме втора каручка с боклук. Тук множественото
число вече е заради Даниела, която по някое време се включи в акцията с една
друга лопатка – макар не чак толкова мощна и с по-малък номер, но все пак си
беше неоценима помощ от нейна страна; не мога да го отрека. Таман тръгвам да
изхвърлям поредната порция боклук - иде нашия приятел Владо също да помага
(Даниела тутакси я освободихме от наряд - отърва се от бригадата, с други
думи). Та с него вече стреснахме малко по-сериозно работата и натоварихме други
две ремаркета с пръст. После той си замина, че вечерта беше на работа – за
нещастие (или пък за щастие…) в този момент заваля дъжд и аз се прибрах вътре,
защото имах да си върша разни неща на компютъра. Вечерта дойде Румяна на гости
– направихме малко тържество с нея, раздухахме сладките приказки и така денят
мина. Това беше значи в събота.
В
неделя офанзивата продължи с още по-ожесточени напъни, с нови 3-4 ремаркета
пръст, която изкарахме от долния двор. Владо пак дойде за малко, че ми даде
едно рамо, за да свършим по-бързо. Добре че времето беше сравнително прохладно,
наскоро бе валяло и пръстта като омекнала, та станала досущ на шипков мармалад
– да ти е драго да я копаш. И така лопатка по лопатка, та чак до вечерта.
Междувременно разсаждахме разни борчета, домати и други насаждения. Ту вали, ту
спре – едно такова никакво и шибано време, ама със сетни усилия, пак успяхме да
отхвърлим една част от хамалогията (само малка порция от общата, разбира се,
защото аз като гледам – там свършване по смисъла на тази дума, май скоро няма
да има; по-скоро аз ще приключа земния си път с кончината си, за да се избавя
от теглото). И всичкото все на ръба се върши: а-ха да плисне отгоре и да ни
обърка плановете. Вечерта Румяна пак мина през нас - този път на неофициална
визита. Предната вечер беше много ветровито и стояхме вътре в къщата, но през
деня ураганите утихнаха, та запалихме оджака и седнахме отвън на теферич.
Именно от там си поприказвахме с вас, когато се обаждахме по телефона. Майка ми
се видя много угрижена и тъжна – разбираме, че окото й е голям проблем и кахър,
но как да помогнем от тук ние? Тревожим се и ще направим всичко за облекчаване
на страданията й, с отчаяните си опити за изцеряване на заболяването - вие само
кажете какво е необходимо.
Междувременно
докато си бях у нас, четох и предното ви писмо – няма да се спирам сега
подробно специално на информацията за Австралийското гражданство, защото това е
много разтегливо понятие. Кой от където минал-заминал, чул-недочул,
разбрал-недоразбрал приказва врели-некипели и каквото му падне – а пък като се предаде
и няколко пъти от уста на уста, то става вече съвсем друго и доволно изопачено.
По принцип всеки един от всички нас новодошлите, представлява отделен частен
случай - сам за себе си и няма нищо общо с другия до него. Тук закони за
емиграцията няма - има Министерски разпореждания или постановления, които могат
да се сменят всеки миг и с всяко ново правителство, което дойде на власт.
Истината, такава каквато я знаем ние е, че всеки който пожелае да дойде на
гости в Австралия, трябва първо да бъде поканен от тук живущи и работещи
негови/нейни роднини (синове/дъщери, братя/сестри и пр., но за предпочитане е
да са от първо коляно – братовчеди/братовчедки, уйчовци и шуренайки не предат
особено пред местната държавна власт). Канещият депозира по $10,000 за всеки
евентуален посетител или свой гост, които му се възстановяват веднага щом
последният напусне страната, при това без нито цент лихва. Такъв беше нашият
конкретен случай с дядо Митко и баба Райна, за които заложихме $20,000 суха
пара и хората ни ги върнаха до няколко месеца след отпътуването им (такива
“лесни” мангизи, един път взети и по този лесен начин, по света не съществува
властимаща свиня, която да изгаря от огромно желание към възвръщане на
борчовете си, за това гледат да протакат този процес колкото им е възможно по-дълго
време; наред с това те - всичките свине от кочината демек, усилено “работят” с
тези пари и ги влагат на срочни банкови депозити, за които и децата знаят че
сумите които въртят изобщо не са техни, но пък за сметка на това лихвите от тях
са си напълно полагаемото им се право). При подаване на молба за гражданство в
Австралия също се плащат някакви пари - може да са в размер на $6000 за
двамата, но те в никакъв случай не се възстановяват впоследствие, независимо
дали кандидатурата на даден индивид е била успешна или не; т.е. дали е била
одобрена или отхвърлена. Просто толкова струват масрафите по процедурата и
услугата за разглеждането на документите за гражданство. Това разбира се, не е
най-важното от моя финансов отчет – аз съвсем не го споменавам в тоя смисъл.
Шокиран съм само от другата ви, кой знае от къде събрана информация, за 30-те
хиляди долара - че видите ли: внесеш ли ги на камара и веднага ставаш
австралиец! Това е едно абсурдно твърдение и ако има макар и нещо вярно в него,
то това би било единствено в липсата на едната или дори двете нули в
аритметиката; с други думи – ако се бръкне човек в джоба с $300,ооо или пък с 3
милиона долара, тогава вече със сигурност може да си “купи” австралийското
поданство (гражданство), но не под формата на рушвети, а като съответната
търговска или индустриална инвестиция. Амчи то ако беше толкова лесно, нали до
сега Австралия щеше да е станала втори Китай, бре – че кой няма в днешно време
едни въшливи $30,000?! Значи идва тук, дава ги на митницата и е оправен за цял
живот – аз не мисля, че всичко това е възможно, но въпреки дълбоките ми
съмнения ние ще проверим как стои този въпрос. Че то ако законите бяха
поставени по такъв смешен начин, онези бандити до сега да са се устроили тук
завинаги - че и децата си да бяха довели с тях. Не знам кой ви ги разправя
всичките тези истории, но както и да е. Когато вие дойдете тук, тогава ще му
мислим. Сега ще действаме в тази насока. Аз пак се отклоних за малко от
директивата, но ще прощавате - нали беше важна тази информация; а пък се и
ядосах на глупостите, с които разни всезнайковци ви пълнят главите. Връщам се
обратно на започнатият си разказ…
Значи,
както вече казах - в неделя вечерта бяхме под открито небе, на прясна и топла
мешана скара, сервирана в чиниите направо от грила на камината. Същата трудова
дейност продължи и в понеделник - този път всичко увисна само на нашите 4 голи
ръце с Даниела, защото тогава Владо беше зает и не можеше да участва с
безвъзмездната си помощ. Хванахме се двамата с нея и изхвърлихме още три
каручки с пръст. Между едно от ходенията ми до бунището видях, че там пък някой
беше изсипал цяло ремарке с баластра - чуден материал за бетон, вероятно
останала на някого след подобни на моите строителни дейности, та отишъл там да
го изхвърли. Хайде, изсипвам си аз моята пръст с лопатата, плащам $5 на онези
душмани за баластрата и я товаря обратно - този път обаче в моето, вече
опразнено от боклука ремарке и подкарвам към нас. Излишно е да подчертавам, че
рехабилитационните ми упражнения се провеждаха стриктно само на ръка - със
същата лопатка, оная въглищарската и предимно бяха насочени за раздвижване на
горните крайници (ръцете ми се удължиха барем с два инча и се обърнаха навътре
– досущ като на орангутан или шимпанзе). Единственото време за почивка и отдих
беше през краткия период, докато отивах до бунището или се прибирах от там към
нас. А понеже ремаркето ми трябваше празно за следващия курс с пръстта от
двора, та се наложи първо с две кофи да разнасям и баластрата, която докарах по
отделните обекти, че тогаз едва пак да товарим нашата си стока. Убихме се, ей -
вярвайте ми! Аз докато се движех не усещах нищо – бях претръпнал като трудовак
на бетонов възел. После вече взеха да ме болят ръце, крака, кръст, гъз –
всичко. Цялостната акция приключи при пълна победа и надмощие от наша страна
към 15:30 - точно когато се изсипа и поредната порция дъжд; този път много
обилен, но добре поне, че ни изчака да си свършим работата.
Надвечер
отидохме да приберем Ванеса от градината и започнахме да стягаме багажа, защото
пък аз в 20:00 най-късно трябваше да потеглям за насам. Уж легнах да си почина
за малко, обаче дребното се намърда в леглото да ме гали и целува, да ми сумти
в лицето и да му текат сополите връз мен, та така почивка за мен немá. На
тръгване изпих едно кафе - уж да разнесе умората, натегнала по цялата ми
изнемощяла снага, но то също не ми помогна особено. Независимо от всичко,
натоварихме багажа и аз поех по мокрите и безкрайно дълги шосета на държавата.
Добре ама нали бях много изморен от тези три поредни трудодни, та много на
често трябваше да спирам и да предрямвам по пътя. Със сетни сили все пак успях
да пристигна навреме в залата за първия учебен час на курса от 08:30, въпреки
че този път насам пътувах много бавно, с чести спирки и почивки. Едвам изчаках
да свърши деня, че да се прибера в квартирата и да си легна като препариран.
Междувременно един мой колега се настани в свободната стая до моята, защото
онзи “ебач” (младежът…) си намерил друг подслон (може пък някоя уруспия от
неговия контингент да го е приютила). С влизането обаче аз имах сили само за
изсърбването на една гореща чорба с няколко люти чушки и веднага се хвърлих в
кревата почти мъртъв (и полужив да бях казал, нямаше да е далеч от истината).
Изглежда
че от преумора и прекалено безсъние, от много тичане по дъжда, а и тук в този
усоен климат съм понастинал малко. Сутринта се събудих целия схванат, тресе ме
– абе, хич не ме бива; това беше вече вчера, в сряда. Купих си аспирин, вечерта
ударих още една гореща чорба в комплект с боца яко червено вино + два аспирина
за неутрализация и си легнах. Добре ама това кисело вино влезе в някаква
химична реакция с аспирина, че пък като се изпотих тогава – отвред се стичат
вади пот по мен; хем ми е студено, хем ми е горещо. Изкарах го бацила де –
изглежда винцето го изгори или направо го удави, защото аз профилактично за
всеки случай взех двойна доза (първата боца я одумках набързо още долу в
кухнята, но тутакси ми се отсякоха краката, та едвам се завлякох по коридора;
втората вече си я смърках по-кротко и легнал в кревата - изглежда че тя изигра
главната си оздравителната роля). Тази сутрин обаче гърлото все още ме болеше,
та продължих с вземането на аспирин и пиенето на горещи чайове (имам обаче
проблем – не мога да пия топло вино и се налага да го приемам почти ледено, от
хладилника; от реакцията му пък с чая, сега ме хвана сюргюня – абе, то не е
един кахър). Абе какво е това отвратително време тук аз не знам, но откакто съм
пристигнал в тоя шибан град не съм си стоплял кокалите - освен само вечер след
курса, като си пусна парното в колата. Обаче щом се прибера в тоя змиярник и
още от прага започвам да треперя. Днес пак валя дъжд: като го гледах отвътре –
амчи то се канеше да го пресече на сняг, бре! Много неприятен и противен климат
- аз нали съм си свикнал на по-топличко и постоянно време, та хич нещо не мога
да се аклиматизирам към тукашното. Другите хора ходят голи и боси, а аз съм се навлякъл
с дънки, пуловер, яке, чорапи и пак по цял ден ми е студено. Нощем се завивам с
по четири одеала – абе мизерията е почти като в казармата; ще изкарам май още
една година служба по никое време.
Сега
пак ще си пържа яйца, че от тази чорба взе да ми се повдига вече. На всичкото
отгоре е и пилешка (която аз генетично не понасям). Ама Дани ми я даде и аз
нали за да не се изхвърля - ям я, какво да правя. Ще си взема хаповете и си
лягам с виното (не, не пия – това е само за лечение) – тъкмо ми е време, защото
камбаните отдавна отброиха 38-те си удара: значи е 19:00. Между другото чета си
едни много хубави книжки – за любов, за много любов; направо чудни – сякаш за
мен писани! Зер, кога съм видял спокойствие и свободно време аз, че да седна с
книгата в ръка - не се помня в такава разложена форма. Ама сега, понеже нямам
много какво друго да правя - лягам рано и си чета любовните романчета и хич ме
ми пука за шибания двор у нас. Обаче като легна уж с най-добрите си намерения и
много скоро след това заспивам – тогава пък сутрин се събуждам твърде рано;
точно с товарния влак за Сидней. Онзи ден в просъница му броих шибаните вагони
– стигнах до 48 и все пълни с кюмюр бяха. На всичкото отгоре дядото (хазаина)
има едни пеещи часовници – единият особено е много голям, от пода чак до тавана
(опа-а, че аз това не го ли казах онзи ден или пък съм сънувал, че го споменах;
нищо, де – даже и да се повторя, то не е от зло сърце). Всеки четвърт час
камбаните на тоя шибан часовник правят “бим-бам-бум/дин-дан-дон”. На целите
часове пък направо дъни пълнометражни мелодии, след които камбаните му пак
издрънчават - еди-колко си пъти, колкото е съответно часът в настоящия момент.
В къщата имаме и още един, малко по-дребен на ръст часовник, но размерите му
изобщо не го правят по-малко противен и зъл. А пък като добавка - понеже
часовниците се разминават с по някоя минута и във времето, та бият почти
постоянно – ако не единия, то другият със сигурност ще се обади баш на
най-сладкото от съня. Аз спя като дърво и не чувам нищо, особено като се подплатя
с някое и друго винце за по-здравословна и юнашка дрямка. Колегата ми обаче
оттатък се дразни, ама ще свикне. Той е поляк по народност, но е дошъл тук с
родителите си още през 1978. Живее в Сидней и всеки петък вечер се прибира у
тях. Така си мислех и аз, че ще мога да пътувам към нас всяка седмица, но нещо
много ми се увидяха километрите последния път и сега ще разредя “екскурзиите” и
авто-маратоните. Е, аз се надявам че и ще свикна де, но нали в началото винаги
трудно. Впоследствие ще видя как мога да се организирам в работата си - може да
оставам вечер до по-късно и да надработвам часовете в останалите дни, а пък да
си тръгвам по-рано в петък; да речем още на обяд - ще видим как ще бъде…
Днес
официално приключи курса на обучението ни. Утре ще има разяснителни подробности
в заводските условия и от понеделник, живот и здраве започва официалната
конструкторска дейност. Понаучих доста неща, сега само трябва да се прилагат и
практикуват, за да се ошлайфват. Мисля че ще се справям, с Божията помощ.
Ами
това е абсолютно всичко до този момент. Тази събота и неделя няма да си ходя в
къщи и ще циркулирам по местните пътища и шосета. При възможност аз пак ще ви
напиша някоя свещена глупост - милички мои, родители скъпи…
12.10.2003 – Неделя, 15:30 – ама че мързеливи и бездействени дни изкарах тук в тая
квартира! Да си бях отишъл май до нас, по-добре щеше да бъде. Е, все посвърших
и нещо дребно, наред със скитничеството си, но пък и времето доста ми се увидя
като стоях така безцелно със скръстени ръце. Не съм писал от 2-3 дена –
умишлено, за да посъбера повечко материал за дискусия. Обикновено неделния
късен следобед го оставям за всички вас, отдаден изцяло на литературните си
изцепки - какъвто например е и днешният. Но нека сега аз пак да започна от
петъка, когато за първи път всичките “курсанти” бяхме хвърлени в действащите
бойни поделения, при далеч по-суровите полеви условия на фронта във фабриката.
За кой ли пореден път имахме разяснения и въведения в характера и материята на
работата по предстоящия проект, с които хвръкна почти целия ден. Като се
прибрах вечерта, поразпуснах си малко нервите - книга четох, филм гледах и на
края заспах като пън от скука и безделничество.
Вчера
сутринта (събота), станах както се полага по устав сравнително рано и излязох.
Предобеда го убих като обикалях по електротехническите работилници за
пренавиване и ремонт на ротори и статори. Всичките в глас (като че ли в един и
същи хор пеят) искаха да ми вземат между $150 и $200 за услугата и аз веднага
се отказах от тези налудничави идеи. Просто всичките парчета, както старателно
съм разглобил дрелката, сега още по-старателно заминават на боклука и от тук
нататък ще търся друга подобна бормашина, която да върши същата, ако не и
по-добра работа.
След
този частичен неуспех се напъхах в един огромен търговски комплекс, където
доутрепах ранния следобед и се прибрах, напазарувал малко артикули от
хранително естество – все запаси за хладилника и долапа в квартирата, нужни за
оцеляването на човешкия род в условията на повсеместна самота, мизерия и
полярен студ. Купих и едни растения (някакви “камелии”) за градината на Дани.
Бяха ги намалили от $12 на $2, та купих четири саксии – да си има миличката, от
всичките цветове по едно стръкче. Въпреки че на пръв поглед и особено откъм
външната страна на прозореца ми изглеждаше относително слънчево, веднага щом
излязох през портата установих, че вятърът си духаше все така напористо и
противно, което правеше времето изцяло отвратително – казано с една дума, като
обща характеристика на деня.
Когато
приключих с обиколките си из дюкяни и бакалници, както вече казах се прибрах -
излапах набързо един от сандвичите, който беше останал от петъчната ми
разкладка за работа и които си бях направил още в четвъртък вечерта; разнасях
го подире си през целия ден - в случай че огладнея да изям него, вместо да
харча от грешните си парици. На края му излезе късмета чак когато си отидох в
квартирата (нищо не изхвърлям аз, може би вече сте забелязали).
След
този невзрачен и тънък обяд, с който едвам си заситих гладът се занимавах с моите
сметки и счетоводства, приходи/разходи, ползвайки компютъра на хазаина. Самият
дядо Джон не е много възрастен – едва на 78, но постоянно нещо се човърка и
занимава с неговите пилета и кафези. В същото време е много симпатичен и
разбран старец - добре се оправяме и взаимно се погаждаме с него. Другият му
наемател е също “младеж” на почетна възраст, не чак толкова стар може би, но и
той притежава добри и приветливи човешки качества. Той пък се занимава с
градинарството. На времето е имал собствен магазин за растения и знае всичко за
всяко едно – кое кога се сади, колко вода му се полива и т.н. Голям експерт е –
цяла ботаническа енциклопедия; подвижна и на два крака. Когато ми видя
камелиите, човека много се зарадва, че съм ги ударил на такава ниска цена.
Веднага ги свалихме от колата - поля ги с разни негови мехлеми и каза, че ще се
грижи за тях докато си тръгна за към нас, та да ги отнеса на булката в
здравословен вид. Аз правя сметка в петък пак да поемам на обратно, но може би
Неничко ще дойде при мен точно тогава, че двамата да му купуваме кола. За сега
е малко неясно как точно ще се осъществи цялото това художествено гимнастическо
съчетание с обръчи, медицински топки и гирлянди едновременно. Той сега реши
пък, че този джип, който има от скоро му е твърде голям и тежък, гори много
бензин и никак не е подходящ за ежедневна градска експлоатация (което си е и
самата истина, само че когато аз я казвах като такава още преди да се вземе
тази шибана джипка, излезе че съм стар, прост и нищо не разбирам от коли; сега
той сам стигна до тези изводи – само че по трудния, вместо по лесния начин,
но…). Поради тези обективни причини, Нени щял да си продава джипката и с парите
от нея ще купува лека кола. А пък желанието му е да я купи от тук, защото в този
щат автомобилите по принцип са по-евтини, отколкото при нас в Куинсланд – дано
му се осъществят плановете и мечтите, за успехите на които се моля и аз самият…
Но
да се върна пак на вчера, де – аз пак отворих една малка скобичка, но нали пък
всичко е част от историята и трябва да се опише подробно за идните поколения.
След заниманията ми на компютъра (където също намръзнах до потичане на сополите
от носа), качих се в монашеската си килия, която е на втория етаж на къщата,
увих се с всички възможни постели поради непрестанния студ, който изпитвам и
четох книга до вечерта. После изядох една мизерна чорба (пак пилешка…) и отидох
да гледам видео долу в хола. Междувременно си разменихме няколко съобщения с
вас, приказвах по телефона с Даниела и т.н. Тя каза че у нас, под топлото
слънце на вечното лято е било буквално една малка лудница – добре че ме е
нямало там, та да се побъркам: народ, гости, олелия; влизане-излизане по пясъка
и калта, дечурлига сноват напред-назад – аз хич не мога да ги понасям тези
мундарски работи! Ама тя лесно и бързо се оправя с всичко и туря в ред нещата
за миг. На края, след всичко това ударих пак един здрав и укрепващ сън, та до
сабале.
Днес
с моите старци ходихме на местния битак. Хазаинът ни заведе и ни остави там с
другия дядо, а той отиде да си храни пилците в къщи. Ние пък се разделихме на
две групи и така огледахме целия пазар за час и малко отгоре. Срещнахме се
после, всеки натоварен с неговата си стока. А моя човек като накупувал растения
разни, цветя – нали това му е хобито. Аз пък от един италианец купих едни
кръгли плочи за пътека. Веднага реших и къде ще ги използваме – ще направя една
пътечка до кофата за боклук в двора, че като се ходи нататък, да се стъпва само
по плочките, а не да газим тревата и калта. Най-добре ще видите всичко и ще
разберете колосалната ми идея като пристигнете тук на място. Десет плочи бяха -
взех ги всичките, дано да ми стигнат. Само за $5 ми ги даде човека – това е без
пари буквално. А пък тежат иначе, не се бутат. Хайде, натоварихме ги и тях в
малката ми и спортна, гъзарска колца и заедно с насажденията на моя спътник си
тръгнахме към квартирата.
Като
се прибрахме, разтоварихме едно-друго, пренаредихме туй-онуй по двора, а аз
помогнах на човека да преместим заедно някои по-тежки саксии в стопанството. От
неговата градина пък той ми даде още три растения, от семейството на кактуса.
Аз тях най-много си ги тача, че не са махнати – където и да ги бучнеш, те там
самички си никнат. Не искат вода никаква и най-вече виреят в пясъчни почви -
точно като нашата. То и лозето ми ще се хване добре, защото също обича такава
среда. Имам предвид асмалъка, който съм замислил да правя в близкото бъдеще…
После
обядвах и пак седнах на компютъра, за да си довърша работата от вчера, която
зарязах по средата. Свърших набързо и докато се чудех какво да правя, изгледах
още едно видео. След което седнах да надраскам някой хаотичен ред. А пък вятъра
отвън продължава да вие най-злокобно и да брули клоните на дървесата. Аз за
това не отидох никъде на разходка или нещо подобно - не е време за нищо извън
къщи. След малко ще отида да изпера два чифта чорапи, които ги нося общо повече
от седмица (на плавно въртящ се график – един ден едните, на следващия –
другите; после пък обратно и така – няколко завъртания на цикъла). Не че нямам
други, ами нали съм целия скован от студ, та не ми се прави нищо. Уж не съм
зиморничав, но изглежда съм се поизнежил и разглезил на това райско време под
топлите слънчеви лъчи при нас.
Ох,
канех се да пиша малко по-четливо и грамотно, та майка да може лесно да ми
разчита йероглифите, а смятах да използвам и по-големи букви - гледам обаче, че
пак съм изтървал юздите. Където не ми се разбира четмото, нека татко да й
помага в разгадаването на буквите. Аз може да си донеса такъмите за българско
писане на компютъра и от другия път да започна приложението му, използвайки
предимно печатни и по-едър шрифт писмени знаци. Но пък така пиша доста
по-бавно, защото търся всяка отделна буква по клавиатурата, мисълта ми по този
начин тече бавно и всичко става много измъчено. Пишете ми какво да правим с
тези писма - можем пак да минем на записи и изцяло на касетки. Чувството и
усещането ми обаче за този метод е, че информацията не ще може да се предаде по
такъв цветущ начин, тъй както чрез перото. Че то ако беше така, големите писатели
щяха да си записват романите на касетофон и после да им продават само
касетките, а не да си играят с месеци че и с години да ги създават на ръка. Е,
друг е вече въпроса, че по времето когато са се писали тези произведения не е
имало магнитни ленти. Не съм съвсем наясно как стои в днешно време този процес
– аз всъщност не знам, дали днес изобщо има и такива велики писатели, но нека
да не се задълбочавам сега излишно в материя, която не е твърде позната за мен…
Ей
го, че взе пак да пръска дъжд навън - цял ден му се кани и най-после се изръси.
Всички ние имаме нужда от много дъжд и аз нямам нищо против това - само да не
духаше и вятърът в прибавка по такъв гаден и усоен начин. Иначе пък, погледнато
от друг ъгъл и през стъклата на прозорците, от стаята си имам чудна гледка
навън - все едно, че живея на Петкова нива или някъде по Градище. Долу – гъста
борова гора, приказно красиви къщи и товарни влакове, пъплещи по дефилето;
по-настрани в далечината се вижда едно малко парченце от езерото, докато в
дъното се е прострял безбрежният Тих океан. А върви сега и я предай тая
обстановка и главозамайваща панорама на една проста магнетофонна касетка, пък
била тя и най-хубавата, купена с валута от “Кореком” – ами че не става. Съвсем
друго остава и чувството у самия читател, когато случайно прочете някои
подобни, откъслечни пасажи, пръкнали се незнайно как изпод изразителното перо
на талантливия разказвач. Освен това, последният (разказвачът демек...) си е
налял в една малка стъклена чашка една голяма шотландска ракия, която
старателно размива с отвара от билки за корем, която пък не знам по силата на
кое законодателно право, американците и до ден днешен наричат “Кока-Кола”. Така
мисълта ми става по-бистра и толкова бърза, та в един миг може да се отприщи
като скъсан язовирски бент и да се разтече по белите листи като счупена
мастилница в ученическа чанта; ръката олеква, без да усеща че пръстите са
стиснали толкова здраво обратния край на перодръжката – натискат и драскат,
оставяйки само неми следи по листа и… – ето ти го насреща поредният шедьовър,
бисера на прозата, създаден от празноглавия лаик-алкохолик (не че съм такъв,
ама много добре ми се получи римата, та за това). Всичко, описано до тук и
предадено чрез съвременния микрофон, би имало известни затихвания и частични
затъмнения от сорта на пелтечене, фъфлене, подсмърчане, дори хълцане и
оригване, докато чрез хартията то добива един малко по-изразен художествен
характер. Така че аз оставам верен на перото! До колкото ми е възможно; до
когато Бог ми е отсъдил...
Сега
хем вали, хем пък и слънцето упорито се опитва с лъчите си да пробие през
гъстите като къделя облаци – като деца си мислехме, че лисицата се жени, когато
навън е такова никакво време; “дъжд вали, слънце пече”. Аз тъкмо си полях
саксиите с насажденията (изглежда, че вече изпращявам – студът взе да ми влияе
зле…) – нищо, че навън вали; повечкото водица никога не вреди на растението.
Току
що ви изпратих съобщение да ми напишете телефонните номера на Валя и Сашо. Може
да им се обадя един ден, за да видя какви са им намеренията и настроенията към
мен. Ако са добронамерени и благоприятни, ще се организирам да ги видя в Сидней
през някоя събота и неделя. Сега живея на по-малко от час и половина път с кола
до тях. А може и с влака да им отида на гости – нека да се стигне до там.
Последния път, когато разговаряхме (Даниела тъкмо беше дошла да живее при мен),
на Сашо едвам му дърпах думите из устата - като че ли с ченгел да ги вадиш.
Мънка, срича – все едно нямаше какво да ми каже. Не знам – тогава си е било за
тогава, може да им се е сменил мирогледа за тези години. Ако искат, ще им
направя разбира се едно посещение - все пак нали ние с Валя сме родата...
Пак
ми замръзна видеокасетата на стоп-кадър, която толкова старателно и грижовно ви
подготвяме вече почти цяла година. Онзи ден, когато бяха изкопните офанзиви,
Дани направи няколко кадъра на новия обект. Сега като съм тук, кой знае кога
пак ще станем мокаят да снимаме. Ако се прибера за следващите почивни дни, за
тогава пък сме канени на 21-я рожден ден на Мануела (Мони) - дъщерята на Краси
и Мария. Тя учи и работи едновременно – много добро дете. Също така и активно
спортуват заедно с майка си, която е бивша олимпийска и световна шампионка на
каяк (малки лодки). Те и тук се занимават с любимия си воден спорт, като
тренират общо взето само за самите тях си, докато Мария е треньор и на други
любителски отбори в разни клубове и училища. Ходят главно по реката да гребат,
където ви разхождах с кометата преди време и там се състезават, когато има
организирани подобни мероприятия.
Завъртях
писалището си, защото навън е вече сумрак и светлината през прозореца не ми е
достатъчна да виждам буквите. Имам малка нощна лампа, която си купих онзи ден
за $2 от една гаражна разпродажба. Та сега загърбих чудната до напред гледка,
която всъщност много бързо потъна зад облаци, в мъгла и влага – до утре, когато
всичко отново ще бъде обляно в ослепителна слънчева светлина; досущ като ново,
само че с един ден по-старо...
Дойде
ми нещо много интересно на ума: пак за тези гаражни разпродажби ми е мисълта.
Не знам колко са популярни тези търговски дейности в България и дали въобще са
познати на хората. Мисля си, че няма да има нищо лошо, ако в някоя от свободните
ви и скучни съботни или неделни сутрини, вие самите си организирате подобно
тържище. Съберете се със съседите от входа и им кажете всеки да довлече каквото
не му е нужно в къщата – дрехи, сервизи за хранене (цели или пък отделни
парчета от тях), инструменти, гуми, части за коли – абе то си е един малък
битак! Наемете за целта долу клубчето на ОФ-то. Да речем обхванете вход “А”,
“Б” и “В” отначало – тези които са наблизо около нас. Направете масите на
сергии, наслагайте стоката по тях и сядайте с кафетата да чакате клиентелата.
То си е един вид седянка и прекрасен начин да се утрепят няколко часа.
По-заетите от вас няма и нужда да стоят зад сергиите си – да си донесат
боклуците и да вървят да си вършат работата. Като напишат кое колко струва и какво
искат за него, каквото се продаде – тяхно си е. Отначало клубчето, после ще
обхванете и фоайето, на края и в самото кино ще влезете. Вярвам този салон не
се използва за нищо друго или поне не точно в събота и неделя през деня. Дайте
и някаква гласност на събитието - де във вестника обява, де от уста на уста ще
се пръсне мълвата. Стига само да споменете във вехтошарските магазини – те ще
са ви първите посетители, сигурен съм (поне тук е така). По този начин хем ще
се отървете постепенно от трупаните с години боклуци, хем пък (което е и
по-важният момент), ще можете да се сдобиете с нови (боклуци), но с нов живот и
предназначение. Хората продават и изхвърлят всичко. Размяната на собствениците
дава съвсем нова посока и живот на една вещ. За някой това е непотребно и го е
подмятал сума време, да му търси място; за друг това е съкровище, което винаги
е искал да има. После – не забравяйте и хората в нужда и безизходица. Именно те
ходят по вехтошарските магазини и се снабдяват с по нещо да си израдват
страдалческите души. Вместо там, сега те ще дойдат при вас. По този начин пък
вехтошарите ще се принудят да намалят цените по дюкяните, за да си върнат
клиентите. Абе то е една цяла индустрия, ако помисли човек трезво – цяла наука,
мáни го изкуството. Ако тази дейност се глобализира повсеместно, официалния
битак също ще си промени ценоразписа драстично. Гаражната търговия е много
разпространена, специално тук в Австралия и Америка. По-рано гаражните
разпродажби продължаваха през целия уикенд – събота и неделя. Напоследък всичко
умира в събота до обяд - което остане непродадено заминава на боклука или като
дарение за някоя черковна организация. После те пък (черквите) от своя страна
организират такива разпродажби. Стоката се върти постоянно, а с нея и
собствениците й – така както и самите пари, разбира се. Освен това – размяна
между самите продавачи е много разпространено нещо. Връщам се пак на вашия
клуб: домашно приготвени артикули, бисквити, курабета, сладка, мармалади, залежали
компоти, лютеници, ракии, вина и пр. Помислете добре – къде ще отиде Божана
циганката (образно казано…) да си купи конфитюр за седемте циганета, че да ги
нахрани: при вас или в Централни хали? Или може би в деликатесния магазин на някой
си? (при цялото ми уважение към личността, бизнеса и трудолюбието на който и да
е негов собственик – тук аз давам само един малък пример от реалността).
Сигурен съм, че ще можете да се оправите с едно подобно начинание. Последното
би имало многопосочно и многозначно отражение върху всички и всичко. Изчистване
на гардероби, мази и тавани, срещи с нови и непознати хора; срещи дори с
такива, за които не се е и знаело дали са все още между живите - да не говорим
за благотворителния елемент и инициатива. Решете си част от средствата да
отидат за някоя черква, болница, “Дом Майка и Дете” и т.н. Философски
погледнато, всички вещи за които става на дума, са се или биха се въргаляли
години наред в различни кътчета на всяко едно домакинство. От тях не се е и
очаквало друго. Така че всеки приход от подобна залежала стока, колкото и
мизерен да бъде той, си е една крачка напред и стъпало нагоре. Редом с всичко
това вървят и непотребни, по-малко движими имущества и артикули – в този раздел
попадат секцийки, маси, столчета, фотьойлчета, перални, телевизори “Рубин”
(Огняновият имам предвид, а не нашия “Електрон”...). Идва някой, интересува се
от нещо - качвате го горе, вижда стоката, харесва я и я купува. Разбира се,
това е в идеалния вариант - ако ли пък не той, някой друг; после следващият и
т.н.
Доста
време отделих на този толкова “западен” модел на търговски взаимоотношения, но
то пък нали трябваше и да си приказваме за нещо в този скучен монолог. Освен
това аз някой път като взема думата, само Даниела може да ми я отнеме - когато
тя пък от своя страна започне да философства насреща ми. Тогава аз си подвивам
куйрука и лягам - значи че ми е дошла горница “Кока-Кола”-та или пък
респективно “салатата”. Аз и сега усещам, че течността от чашата дойде
възмножко – тая, “отварата” от билки имам предвид (защото аз другата си я
доливах на няколко пъти вече и ми нямаше нищо до напред). Може да си легна без
да веч... О, не – абсурд! Щях да кажа “без да вечерям”, но се сетих че в менюто
ми са заложени “Пържени яйца със свински гърди”, а такова блюдо не е за
изпускане. Ех, да имаше сега и някой да ми го наготви, а пък то няма!... Ами
трябва пак аз да надигна замръзналите си кокали (и омекнали вече по обясними
причини...), да си опера прането, което вече “вика” отвсякъде и чак тогаз да
дойде ред на малкото тиганче, в което да поставя всичките вещества за
“Хемендегс”, да почакам докато стане яденето и удоволствията ще дойдат ча-а-ак
тогава...
Сега
му е мястото, че ми дойде и думата, да осветля многоуважаемите си и силно
обичани от мен читатели за значението на думата “Хемендегс”. Всъщност това не е
нищо друго освен “Ham & Eggs” – “ham” (шунка) “and” (и/със) “eggs” (яйца).
Това е най-популярното, най-разпространеното и най-сутрешно ястие, с което
средностатистическият австралиец (и бивш английски каторжник…) засища глада си
при всякакви форми на обстоятелствата – сутрин след препиване, вечер след
недояждане или преди заспиване, както на обяд за леко подхапване и по-солидни
следобедни закуски. В зависимост от количеството на бекона (шунката) и броят на
яйцата, това може да бъде: ордьовър, първо, второ, та дори и трето (вместо
компот и сладолед). Последните идват в отделна категория. Когато споменах за
“бекон”, това всъщност е и самата рецепта. Шунката се прави само от месо (в
по-цивилизования свят...), което първо е варено, а после пушено и се нарича
“Ham”. От свинските гърди обаче (там където е мястото на прасето с няколко
пръста дебела сланина), се приготовлява така нареченият “бекон”. Нарязан на
много тънко, след някаква технологична обработка най-често варене, сушене и
опушване, тази част на шопарчето се явява може би най-вкусното нещо (след традиционният
му дебел и сочен врат, да речем). Тук се продава и такъв изсушен, после пушен свински
врат, който обаче е на цената на цялото животно, но това е тема на отделен
разговор, т.е. монолог…
Сега
връщам и колелото на историята с няколко десетилетия назад, може би столетие,
но не повече от две (зер, Австралия да не би да има 1300-годишна история; няма
да ги издигам чак толкоз много в световни величини). На времето, когато
Кралицата изпраща разбойниците си тук по тая част на света, забравя моля ви се
да проводи с тях хладилници, видите ли - пък били те “АЕG” или дори “SIEMENS”!
И поради тая проста причина първичният или “първобитният” бъдещ австралиец се
научил да дълбае дупки в земята и там да си съхранява вещите от първа
необходимост (по смисъла на храна; може би бирата е дошла със следващите
кораби, вече добре охладена). Спори се дали този подземен прийом не е прихванат
от местното, туземно аборигенско население – историята премълчава някои срамни
факти, което обикновено се случва в страни с по-ниска степен на цивилизация и
интелигентност. Както сами се досещате, в тези подземни дупки, колкото и добре
да са направени, когато земната повърхност отгоре се пука на 45°C-50°C под
палещият зной на безмилостното австралийско слънце и особено в сърцето на
пустинята, където огънят му е още по-жесток, баят дълбаене в земята ще е
трябвало, за да се достигнат заветните 5°C-7°C, при които месото оцелява не
повече от няколко дена в днешновременните хладилници (пряко сили, с химическите
прибавки към храната, за по-дългосрочното й запазване в годен за употреба от
човека вид). Говорим за прясно, истинско месо, а не за това дето в днешните
супермаркети има срок на годност от 3 до 6 месеца, плюс други няколко седмици
дълбоко замразено в камерата на хладилника. Та така, хората принудени да
запазят по-дълго време улова си от дивеч да речем, след като го разфасоват,
после го сваряват и опушват. От там идва думата “Bacon” – Бекон (сушено месо).
Даже точно в този настоящ момент не съм и много сигурен в нейния правопис, но
да приемем че не съм сбъркал.
Впоследствие
в модата се въвеждат едни огромни дървени кутии, подобни на едновремешните
ракли, обковани отвсякъде с алуминиева ламарина (или пък някаква друга
неотровна сплав), в които са се съхранявали хранителните продукти. След това
пък на помощ идват големите блокове с лед, та в същите кутии се слагат и
ледените парчета – докато се разтопят напълно, до тогава годността на стоката е
гарантирана. Хладилниците и другите изгъзици идват много по-късно, за да станат
сега неотделима част от бита на всеки тукашен. В днешни времена всяко едно
домакинство има поне по два хладилника. Старият е вече в гаража, грохнал с
олющена боя, ръждив отдолу, но с вечен компресор. Държат си ги хората на
изживяване - кой под сайванта, кой в гаража, кой в градината – само че те не
умират; просто така са били направени преди години. Народа си държи в тях
бирата и виното, защото им вярват. Новият хладилник може да те остави във всеки
един даден момент, независимо от петте им години гаранция. На шестата обаче или
седмата (ако си късметлия), мотора му казва “Фъс!” и отиваш в магазина да си
купиш нов, защото ремонтът му излиза по-скъпо. И така е разбира се с всичко. Аз
защо предпочитам нещо по-старо, по-стабилно изработено, добре пазено и
стопанисвано, което може да надживее всяка една нова стока. Разбира се и тези
разсъждения имат граници – съществуват модели на хладилници от по $4500
единичната бройка. Те са като гардероби - с две врати, с отделни камери, машини
за лед, студена вода, сокове и други гъдели. Средната хубост са между
$1000-$1500, също не лоши. Само че цифрите на цените им са непривлекателни и
теорията се отнася (отново и за кой ли пореден път вече…) за всяко едно нещо,
до което човек се докосне или има нужда от него.
Така
– месната и хладилната тема, мисля че обхванах достатъчно добре и пълноценно,
дори с известни излишъци и отклонения от основната си мисъл. Вече е и 19:45 -
помните ли кога започнах изложението си, а? След 15 минути ще имам сеанс по
телефона с Нени и Дани. Вечер след 20:00 телефонната компания, с която сме
свързани ни дава гратис за първите 20 минути от всеки разговор, който се
провежда до полунощ, само че ние съумяваме да спрем с приказките си точно на 19:59-та
минута. След което набираме номера отново и следват други 19 минути и 59
секунди на безплатен разговор. Така не плащаме нищо – просто се чудя от къде
вземат пари тези огромни телефонни централи, да ги ожали човек направо. Всички
ние сме навързани с тях и така си говорим без да похарчим и пукнат цент. Абе
друг вятър духа тука (наред с всичките му недоносчета, има и добри неща; и
добре е също, че са повече от лошите...).
Явно
че прането ми остава за утре. Доволен съм от самият себе си, че поне успях да
предам известни мои мисли, станахте съпричастни на всички мои вълнения и
чувства (въпреки, че за хладилниците сега най-малко мисля – просто това беше
един пример и кратка тема за размисъл). Следващия път няма да се учудя, ако
новата ми тема се именува: “Ножицата лозарска – била ли е в небитието и ще
пребъде ли тя и в отвъдното?”, по повод на безследно изчезналата и по
най-мистериозен начин въпросна ножица, която съм повече от сигурен, че сложих в
последният си колет до вас, а за която ми пишете, че такъв артикул в пратката
не е имало. Амчи значи, че са я откраднали бе, Боже-е-е - а пък аз как не се
сетих по-напред за това. Просто някой проверяващ колетните пратки от пощата е
решил да се обзаведе с нова лозарска ножица и я е свил. Само че той не знае, че
аз съм я намазал с една специална отрова, от която ще му изсъхнат всичките
лозници, а ако я бяхте получили вие по предназначението й, аз щях да ви кажа с
какво да я изтриете. Нека му е хак сега - тъй му се пада на крадливият мръсен
безбожник!...
Аз
обичам да говоря, да пиша, а особено като си намеря и аудитория да ме слуша,
направо се разтапям от удоволствие. Дани често играе тази роля, но когато
прецени темата за скучна ме обвинява в злоупотреба с алкохола – много е сладка!
А пък аз просто си философствам малко и после ми минава. Една от любимите ми
теми е “София” - улици, площади, сгради, заведения, местности и
забележителности. Да не говорим пък за знаменитости - известни личности от
различни сфери на политическия, но по-често в културния живот. На мен там ми е
силата, в културата – политиката малко ми е суха като материя, въпреки че и от
нея се опитах да разбирам напоследък. При всеки по-интелигентен или по-високо
интелектуален разговор, в съзнанието ми изплуват образи на певци, музиканти,
артисти – въобще културно-масови сцени и театрални постановки. От политическия
живот, само последните няколко години преди да замина за Австралия са оставили
известен спомен в паметта ми. Най-размирните и криминални времена сме ги
пропуснали, поради гонитбата на други цели. Сега сме готови да се върнем към
спомените си, но малко или много това е защото към момента на разговора нямаме
какво друго да правим, та си почесваме езиците с разни теми от миналото.
Разбира се, че ни липсват всичките тези моменти, но и връщане назад към тях
няма. Има носталгия, но тя е частична и противоречива. Патриотизъм – да! Само
че се проявява едва сега - преди за него някак си нямаше достатъчно време. И не
на последно място - липсваше ни опит, зрелост, опознаване на новата обстановка,
в която попаднахме изневиделица и по наше собствено желание. Имахме нужда от
време, за което да разберем, че хората от другата страна на барикадата не са с
по две глави, не са по-умни, нито по-образовани (за Бога - нека никой никога да
не си и помисля това!...), нито пък имат повече възможности – просто са живели
и израснали в друго време, при други условия и обстоятелства (но и те самите не
са с нищо виновни за това). Ние сме от друго тесто замесени – можем “и тáка”, но
можем “и вáка”; знаем 2 и 200! И затуй сме велики, защото сме произлезли от
велика нация!...
Току
що приключих разговора си по телефона с Дани – всичко е наред из нас и около
тях. Затварям и тази страница, която стана доста дълга – сами виждате. Демек,
приключвам темата. То пак добре, че нямаше някаква сериозна “тема”, но
независимо от това пак се изприказваха сума глупости. Ами ако имаше и поставена
тема, тогаз пък какво щеше да стане! Хайде сега, лека ви нощ - отивам да си ям
яйцата, защото познайте и колко стана часът – 20:45! Точно пет часа и четвърт
съм бил безпределно и неразривно с вас, разпрострян на 12-те страници, които
изписах и разкъсан между 350-те грама уиски (които изпих за това време...) –
отварата за колики не я броя, защото повечето я изпиках (“Кóла”-та имам
предвид). Добре – последно вече: до нови срещи на писалищната маса за сега и
дано скоро те да преминат в лични!...
16.10.2003, 17:15 – Тъкмо се прибрах от работа и рекох да актуализирам събитията до
момента, защото както се очертава – може и да нямам много свободно време през
следващите дни. Работната седмица, която е вече към своя край, започна успешно
- видно е, че и по същият добър начин тя ще завърши. Постепенно научавам много
неща от новата програма и започвам да я използвам все по-уверено. Е, за доста
тънкости непрекъснато питам колегите си, които са много отзивчиви и всички с
готовност ми помагат във всеки възникнал проблем. Вечерите си прекарвах
предимно в кревата с книгата и най-често с телефона до главата, за да си
приказваме с Дани. Тази събота и неделя уж щях да си ходя към нас, но този план
отпадна, защото Неничко пристига с нощния влак в събота рано сутринта. С него
ще ходим да купуваме една кола и доста ще си попътуваме из околните населени
места. Ще му дам $7000 на заем, за да купи колата, на която се е спрял, че да не
я изтърве случайно, а пък той ще ми ги върне когато си продаде джипката.
Междувременно, днес Нени ми се обади със съобщение, че дошъл един човек и я
купил веднага – другата седмица мющерията му щял да идва с парите и да си я
прибира. Продаде я тая таратайка калпазанинът, за $8000, което е изключително
добре. И той има някакъв търговски нюх от мен и баба си Веска. Аз много се
зарадвах, че ще прекараме почивните дни заедно и ще вършим само наши си,
момчешки дела. Нени не е на училище в понеделник, което пък означава, че той
чак тогава през деня ще пътува назад към Бризбън. Ако вече сме купили колата,
ще се прибере с нея; ако ли пък не – ще се качи на влака или автобуса.
Времето
се позатопли малко и вече не треперя толкова много от студ, както преди. Вятъра
също се поукроти видимо и осезателно. Днес пак е облачно обаче и по прогноза
предвиждат да вали, в което няма нищо лошо разбира се. Снощи ходих по пазар –
обрах намалените стоки от близките четири супермаркета наоколо – аз не че
толкова ям или пък са ми нужни много храни; купувам само по нещо дребно -
просто за да си чеша търговската краста, а и да убивам времето. Привечер пък
седнахме с моя колега полякът да изпием по някое и друго питие, отдъхвайки от
напрегнатите работни дни. Хайде, по едно време и хазаина се присъедини към нас,
та си побъбрихме хубаво цялата вечер. После изядох едни бързи яйца на очи с
много масло и си легнах. Тази вечер ще е по-тиха и кротка - ще иззяпам някое
кино на видеото и си лягам. Утре след работа ще отида до банката, за да изтегля
парите на Нени - сутринта ще го посрещна на гарата и от там поемаме направо по
обектите. Така, при този сгъстен график, време за писане на писма и репортажи
няма да ми остане. С описанията на житието си ще продължа най-рано през идната
седмица. Тогава, ако е живот и здраве ще се прибера в къщи за почивните дни.
По
Коледа нашия завод излиза в задължителна ваканция за периода от 24 Декември до
05 Януари, когато всички се завръщаме на работа. Дани и малката през това време
ще бъдат в Аделаида за сватбата на Сашко, която е планирана за 03 Януари. Аз,
по понятни и обясними причини няма да ходя надолу, въпреки че имам
най-официалната и чистосърдечна покана от младоженците да присъствам на
тържественият им ритуал. Вместо това ще запретна ръкави у дома, че да посвърша
малко работа из двора. Сигурно някой от приятелите ни ще ме покани да изкараме
Новогодишната нощ заедно, след което пак поемам пътя за насам. За известно
време малко ще бъде объркан живота ни, но всичко това се прави единствено в
името на работата и на добрите пари, които заработвам с труда си. Припечеленото
тук ще отвори доста затворени до сега врати и пътеки, с което главно ще могат
да се размразят някои замразени по финансови съображения домашни обекти. Това
са разбира се, само голите планове за сега - близкото бъдеще ще покаже и как
точно ще се осъществи всичко набелязано за изпълнение. На този етап най-важното
е да си събирам акъла и да запомням колкото е възможно повече от действията с
тази невероятно уникална, високо продуктивна, сложна и много скъпа (шибана…) компютърна
програма. Казва се “САТІА” - при случай на разговор с Огнян, кажете му с какво
се занимавам. Иначе аз пак правя влакове и вагони – проекта, над който работя е
по една околовръстна влакова композиция за кварталите на Сидней. Тя ще обхваща
по-далечни населени райони, няма да спира на всяка колиба и ще бъде по-бърз транспорт
за хората, които живеят в покрайнините на огромния град. Интересното е, че не
се отегчавам по време на работния ден, но най-вече “буден” ме крепи продължителността
на договора и факта, че тук ме учат на нещо, което и занапред ще ми бъде от
огромна полза. Въобще, благодарен съм много, че Господ ме хвърли в тази част на
света. Вярно, отчитам и всички останали неудобства, свързани с този гурбет –
безкрайни пътувания, спане по квартири, далеч съм от дом и от близки, но пък по
някой път се налага да се правят разумни компромиси срещу житейските несгоди в
името на нещо по-голямо и крупно.
При
Даниела е дошло още едно писмо от вас – аз предното го прочетох като си ходих,
сега и това ще го чета с известно закъснение. А докато се прибера чак другата
седмица, може и още едно да е пристигнало. След 1-2 седмици в този щат, в който
съм сега, ще местят времето с един час напред. Поне ще мръква по-късно, за да
мога след работа да излизам по разни пешеходни разходки, че умалявам от седене
по цял ден, прикован на един стол. Сутрин ще започвам работа от 07:00, че да
мога да правя повече часове: днес четвърт час, утре половин – до края на
седмицата ще се натрупа малко повечко работно време, за да изкарам и повечко
парици насреща. Все още сме доста под нулата - във финансовия смисъл “на
червено”. Кредитните ни карти продължават да висят непокрити със стойността на
самолетните билети за дядови Миткови, а междувременно имахме и други сметки да
погасяваме. Сватбата на Сашко и Лиса е друго сериозно перо, особено след като
те се втурнаха в изгъзици и небивалици по самият ритуал. Ама за това специално
ще оставя Дани да ви разправя, когато дойдете тук. Ще се съвземем естествено,
от тези тежки финансови трусове, но за излизане от кризата ще трябва и доста да
се поработи. И то пак добре че стана така с тази работа, щото както я бях
закъсал сума ти месеци наред без никакви доходи, съвсем щяхме да потънем - до
това време не само устата, ами и челата ни щяха да са се скрили вече в тинята и
помията. То напълно излизане от блатото няма да има, но пък ще сме благодарни
поне на повърхността му да се закрепим. Явно че късмета ни е такъв – ту нагоре,
ту надолу; много бавно и мъчително нагоре, за сметка на главоломното и
застрашително, стремително свличане надолу. По всичко личи, че не ни е писано
на нас да забогатеем и това си е. Другите са едно, но ние сме съвсем друго.
Ама, ибаз го - и така да е, пак бива; само да сме живи и здрави всички, че
лошото настъпва мигновено. На другото му се намира колаят…
20.10.2003 – Понеделник е, 17:00 – точно след прибирането ми от работа. Посъбра се
пак доста материалец за обсъждане и описване – ще стигне за цял репортаж във
вестника и за останалата ми половинка от шишето евтино уиски, с което не можах
да се преборя онзи ден. Нали моят малък и пораснал вече Неничко беше при мен за
два дена, та скука през почивните дни изобщо нямаше. Хайде сега, да карам едно
по едно.
Кога
започна миналата работна седмица, кога свърши - тъй не я усетих и видях как се
изниза като синджир от геран. В петък вечерта, след като се прибрах от службата
не съм се занимавал с писателските си (не)умения. Рекох да си почина малко -
поразходих се из двора на хазаина, понагледах си растенията, които отглеждам
тук временно, докато ги предам в грижовните ръце на Дани като се прибера другата
седмица, полях ги с малко водица, въртях се покрай моите старци и т.н. Поляка
си замина за Сидней при семейството и не можахме да се почерпим, както това
правехме почти всяка вечер (и той помпи яко – харесва ми; наш човек, пияница и
курварин - а пък щом като е с такива завидни качества, значи че е свестен и
хрисим Християнин). После влязох вътре в къщата и се залових да приготвям
сандвичи за на другия ден, когато с Неничко ни чакаше доста път и обикаляния из
местния вилает. Изгледах един тъп филм почти до края му, прочетох няколко
страници от книгата и заспах безславно като отсечен.
Сутринта
на ранина стегнах колата, нахвърлях багажа и излязох. В 09:30 трябваше да
посрещна Нени на гарата. Той беше тръгнал с автобуса до някъде, а после се
прехвърлил на влака до тук. Едно на друго - 14 часа епично пътуване; клатил се
цяла вечер и през цялата нощ. Той дремал малко в купето, а и нали беше
ентусиазиран, че ще купуваме кола, та не му се спеше много. До времето за
гарата обаче аз имах около 2 часа на разположение, които оползотворих в
обикаляне на близките бит-пазари и тържища (сабалам нарочно станах рано, за да
си подсигуря този малък търговски оргазъм, който изпитах докато сновях измежду
сергиите с боклуци). От някаква гаражна разпродажба купих едно много интересно
дървено украшение за обстановката ни на двора. След това вече стана
определеното време и отидох да посрещна Нени на перона.
От
гарата потеглихме направо за Сидней, където той имаше да оглежда две коли по
предварително набелязани адреси и телефонни уговорки с продавачите. Искаше му
се да погледнем и още една, която пък беше от другата страна на огромният и
космополитен град, на около 200 км път, но тя не се оказа добра и тази отсечка
я съкратихме от пътуването ни. До Сидней от тук (Newcastle) разстоянието е само
160 км, които се преминават по широка многолентова автомагистрала, на места
сред чудна природа.
Стигнахме
сравнително бързо - таман влизаме в предградията на Сидней и гледаме един
местен битак встрани от пътя. Хайде, отбихме се да видим набързо къде какво се
продава. Аз купих две много хубави лампи от дърво, ковано желязо и стъклени
глобуси, които ще монтирам отвън на къщата. Взех ги и двете само за $6, което е
смешна цифра за подобни изделия. Е, не се мина и без задължителният и традиционен
пазарлък – както му прилича в подобни случаи. После от една друга сергия купих
някакво растение в саксия. И то е от семейството на кактусите, но голямо и
здраво. Ще го ровим някъде из двора, но ще оставя Дани да си избира къде точно
да му е мястото.
Начесах
си търговската краста и продължихме към посочения ни адрес. А пък Сидней като
град е един малък ад и огромна лудница – добре че навремето Господ ни предпази
от оставане там. Коли, задръствания, народ, мръсотия - пълно с араби и всякаква
азиатска измет. Въобще – колкото по-надалеч е човекът от там, толкова по-добре
за самия човек! Да не говорим пък за криминални престъпления, кражби, убийства
и какво ли не. Там сигурно са задминали и небезизвестното Чикаго по
престъпност. Както и да е - след упорито обикаляне, лутане и питане, стигнахме
до уречения адрес. Неничко хареса колата, но искахме да видим и другата, че
тогава да избираме от двете едната. Помотахме се около половин час около тази,
след което отидохме да търсим другата. Обикаляхме в кръг или в някакъв
омагьосан лабиринт още повече от час, докато най-после намерим проклетия адрес.
Най-после го открихме – след като видяхме за какво става на въпрос, везните
натежаха повече към първата кола и ние се върнахме обратно пак там, за да я
купим окончателно.
Търговците
се оказаха едни ливански копелдаци, но иначе много чисти, спретнати и прибрани
хорица. След като мина пазарлъка, поканиха ни вътре в къщи, черпиха ни с
баклави, сладкиши и всякакви лакомства – на края пихме и по една ледена вода.
Майката се погрижи за всички нас да не си тръгнем от тях гладни или жадни. Аз
бях с известни предубеждения към тая народна и етническа раса, но се оказа че
не всички са боклуци. Е, всяко стадо си има и мърша – а пък покрай сухото, гори
и суровото. По принцип такива категории хора са малко съмнителни и трябва да се
следят изпод око. Аз нямам нищо против обикновените люде, но пък настръхвам
срещу изродите им, които също не са никак малко. След цялата процедура,
най-сетне към 16:00 поехме по пътя обратно за насам. Неничко кара неговата
кола, а аз моята.
Още
на огледа забелязах, че задната лява гума на новата ни покупка имаше една
цицина, за която аз изразих дълбоко съмнение, че няма да изкара дълго. Точно
така и стана – след около час, час и половина каране, гумата гръмна и ние
останахме насред пътя. Тогава беше все още светло, но пък за сметка на това
валеше дъжд, което не ни правеше по-щастливи в бедствието си. Като допълнение
към деликатното ни положение се явяваха и прелитащите покрай нас на пътя
огромни камиони, които вдигаха повече вода от асфалта с десетките си колелета,
отколкото падаше от небето. Та дори и когато дъжда ненадейно спря, те
продължаваха да ни обливат с кално-мазната водна пяна от шосето, защото ние
бяхме спрели в аварийната лента на самата магистрала.
Понечваме
да отворим багажника обаче, та да извадим резервното колело от вътре, наред с
крика и ключа за гайките – курец, среден пръст демек! Не можахме да му отключим
ключалката – жилото заяло нещо и не се отваря. Ръчкахме с един ключ, после с
друг, с отвертки пробвахме – не ще и не ще. Добре че и Нени има такава
застраховка за “Пътна помощ”, та им се обадихме по мобилния телефон и зачакахме
в колата да дойдат и да ни смеят колелото. Всъщност това си го можехме и ние
самите – трябваше ни само някой, който да отвори заялата ключалка на багажника.
Междувременно си разменихме по някой и друг SMS, но те с нищо не можеха да
предадат реалната обстановка, в която се намирахме и бяхме изпаднали.
От
яд вероятно и от натрупалата се у мен вътрешна злоба, премесена с голяма доза
чисто родителско притеснение, а и най-вече вследствие обилното преяждане на
обяд, малко след неуспеха с отварянето на багажника аз получавам някаква
страхотна лавинообразна дизентерийна криза – направо масивен пристъп, лечението
на която беше едно единствено (сещате се – смъкване на гащите и тичане в
храстите). Стискането на аналното ми отверстие до нашето окончателно прибиране
в къщи въобще не беше разрешение на изведнъж наболелия въпрос - тепърва имахме
да чакаме часове наред пристигането на пътната помощ, после пък да ги изчакаме
да ни отворят багажника, че да ни сменят пръснатата гума с резервното колело и
чак тогава да пропътуваме оставащите 50-60 км до квартирата. Изчакването на
такъв дълъг период, в моето допълнително критично състояние беше абсурдно!
Грабвам на Нени вестника с обявите (нали вече не ни трябваха – колата я купихме
така или иначе...) и се свличам “на пожар” по една урва надолу, встрани от
мантинелата на пътя. Само след миг, от внезапното облекчение и освобождаване на
налягането в корема и червата, ми идваше да вия от радост и кеф! Сега вече
можех спокойно да си чакам пътната помощ и до сутринта, ако се наложи. В същото
време пък Даниела беше на гости у Краси и Мария, за 21-я рожден ден на дъщеря
им Мони. Голям моабет е било, но аз го пропуснах в името на моя Нени.
Поприказвахме си малко с тях и им се оплакахме, ама те всичките бяха здраво
подпийнали и хапнали, та хич не им беше до тревога – избива ги повечето на
смях, а ние душа берем на пътя. Обажда се и Цецо от Тасмания по едно време, та
с него също обменихме по някоя и друга празна мисъл.
Хеле
след повече от 2 часа висене на аутобана, вече абсолютно тъмно - пристига и
въпросната пътна помощ. Момчето се хвана за главата – такъв случай не му се
беше случвал до сега: да не може някой да си отвори багажника. Хора закъсват –
де бензин ги оставя насред пътя, де двигателят прегрява по баира останал без
вода; къси съединения стават, до пожар се стига - абе всевъзможни положения има
за някой да остане неподвижен по шосетата от Републиканската пътна мрежа.
Нашата ситуация обаче - най-комичната от на всички други: двама здрави, прави и
яки (млади…) мъже да не могат багажника да си отворят.
С
триста зора, от купето и отзад през облегалката на задната седалка, човека успя
да дръпне жилото на багажника с една тел. Както си светеше с фенерчето и хоп! -
резервното колело се показа отвътре. “Новата” гума обаче се оказа също на галош
– по-зле и от онази, дето гръмна на пътя! Платът й чак се подава от тук-от там
и стърчат разни висулки от конци по нея. Колкото за зор-заман, турихме я
временно - само да ни прибере до нас. От там пътуването продължи безпрепятствено
и в 20:30 се бяхме прибрали вече благополучно в квартирата. Ядохме набързо един
миш-маш, погледахме малко телевизия и легнахме като убити – много умора и
емоции ни се бяха събрали през деня.
Първата
ни задача за следващата сутрин беше да намерим още едно резервно колело (гума с
джантата), за да махнем тази изгнилата, която играеше уж роля на резервна.
Отидохме в едни автогробища и след продължително търсене, намерихме сносно
разрешение на проблема - срещу масраф от $35, разбира се. Добре че имахме
късмет това място да работи и в неделя, защото обикновено в събота до обяд
всички подобни цехове затварят.
Върнахме
се щастливи и доволни в нас, сменихме успешно колелото и най-новият барутник на
Неничко отново стана годен за транспортна употреба. Последното разбира се, е
малко пресилено твърдение, защото самата кола я взехме нерегистрирана, както и
с преплъзващ съединител на всичкото отгоре, но затуй пък доста евтино – само за
$7500. Да се кара обаче по този криминален начин е доста рискован занаят -
особено пък назад, по дългото повече от 850 км трасе обратно до Бризбън. За да
избегнем излишните и допълнителни усложнения при евентуални срещи с пътните
полицейски служби, взехме решение - още преди да си тръгне в понеделник
сутринта, Неничко първо да мине през Транспортния отдел (нещо като КАТ), от
където да му издадат разрешение за колата, че тя временно може да се движи без
регистрационни номера по пътищата. Точно така стана и днес всичко беше вече
минало успешно – още в 11:00 Нени беше взел въпросния документ и до това време
поел по пътя за у тях. А съединителят просто иска да се мами и да не се подава
рязко газ, за да не преплъзва. Когато пристигне в Бризбън, той там си има
негови специални майстори и познати, дето ще му го сменят и готово.
Независимо,
че аз малко избързах със своя разказ, в желанието си да приключа с неволите ни
по автомобилната тема, нека сега да се върнем отново на вчерашния ден. След
като подготвихме колата на Нени за обратното му пътуване до Бризбън, решихме че
е крайно време и за нас да се насладим на природните забележителности,
добивайки повече общи впечатления от града и околностите. За късмет денят беше
слънчев и топъл – стигнахме дори до там, че си обухме и късите гащи. Слязохме
до центъра на градчето, отидохме до плажовете и с колата направихме един пълен
обход по крайбрежието. Тук-таме заснехме и по няколко снимки за спомен. Стана
обяд и ядохме на крак в една закусвалня, след което пък се отправихме към
най-забележителното място в района - едни сравнително отдалечени квартали,
разположени току по брега на морето, с много хубави плажове, скъпи къщи и т.н.
Там оползотворихме следобеда, когато пак си разменихме по някое и друго
съобщение с вас. Аз карах колата през цялото време, та кореспонденцията я
водеше само Нени. Късно следобеда се прибрахме в къщи, доволни и изморени от
видяно и преживяно. Готвихме си яйца по панагюрски (любимата манджа и на двама
ни), позяпахме малко телевизия и легнахме. Аз в стаята си имам голямо двойно
легло, та имаше място и за леля му Даниела даже, барабар с бебето.
Днес
сутринта аз излязох за работа в 06:45, а Нени остана да поспи до малко
по-късно. В 09:00 е отишъл в Транспортното министерство за въпросния документ и
в 11:00, както вече съобщих, той потегли по 850-километровото първокласно шосе
за Бризбън. Аз минавам само 750 км до Gold Coast, но той живее още малко
по-нататък. През целия ден, час през час съм го следил по телефона как пътува,
до къде е стигнал и въобще какво става с него и колата му. До сега е изминал
повечето разстояние, но все пак му остават още 2-3 часа каране. Вече е 18:15 и
ние преди миг пак се чухме. Беше спрял, за да изчака преминаването на някакъв
страхотен дъжд, който го хванал по нашите земи и било невъзможно да продължи
напред. Ще се чуваме още на няколко пъти тази вечер, докато съм напълно
сигурен, че се е прибрал нормално и безаварийно у тях. Майка му заминала в
командировка за една седмица още от миналия четвъртък. Почнала била някаква
нова работа, на друго място. Не се интересувам за повече подробности…
Аз
след малко ще слизам долу в кухнята да си готвя спагети, че да имам ядене поне
за още една или две вечери. Свършвам работа в петък след обяд и веднага тръгвам
да се прибирам към нас. Имам цяла кола пълна със стока – плочи, цветя,
растения, лампи. Абе, вехтошар съм си от класа аз – хем и от висока, но пък и
не мога да спра вече инерцията, набрала се в годините. То, моето е болестно
състояние, което с времето се е превърнало в хронично. Че няма и цяр още открит
за тая напаст.
Ами,
това е всичко от тези дни. Ще седна сигурно още 1-2 пъти да драсна ред или два,
преди да тръгна в петък вечерта - най-вероятно в четвъртък ще положа
обобщителните си и заключителни слова. На работа нещата вървят добре и
обнадеждаващо. Ставам все по-уверен в използването на тази чертожна програма.
Зает съм служебно доста плътно - така времето ми минава бързо и неусетно. Вечер
спя добре и по много, от което не се изморявам пък през деня. Снощи и тук се
изля един хубав дъжд, та напои земята. Даниела днес каза, че и при тях е валяло
цял ден. За разлика от там, днес времето беше чудно – ясно и слънчево, но явно
нагоре по крайбрежието бушуват циклони и урагани. В такъв един е попаднал и
Неничко днес, но се надявам че всичко ще премине и ще се прибере щастливо.
Независимо, че е добър и опитен шофьор, за мен все пак е едно дете – абе,
хлапак си е още той. Мислите ми са подире му денонощно - дано поне Бог ми го
закриля, след като аз вече не мога...
23.10.2003 – Както ви беше на всички обещано в предишната глава на настоящата “Повест
за неистовият човек”, днес (четвъртък, 18:45) поднасям последните си за този
цикъл финални анализи по изложеният до тук материал. От другата седмица
очаквайте докладите за публикуване в следващото ми по номер експозе.
Когато
привърших мисълта си онзи ден, Нени все още не се беше прибрал в къщи. Ако той
беше тръгнал много рано сутринта, щеше да има достатъчно време дори по път да
се отбие и до нас, за да занесе плочите и растенията на Даниела. Добре, ама с
този буксуващ съединител, аз реших да не му пълня колата допълнително и го
изпратих да си върви по най-късия път без грам излишен товар. Пътувал е
безпрепятствено, само с няколко кратки спирки. На едно място му правили дори и проверка
полицаите – добре че си беше взел този документ сутринта, иначе щеше да има
големи разправии с тях. Бях направил на Нени сандвичи – взе си вода и лимонада
за по пътя. Имах и едни кисели млека в хладилника, та му дадох една кутия –
нека сам да си наготви яйца по панагюрски; нали майка му я няма цяла седмица.
После пък докато пътувал, привечер го хванал някакъв много силен дъжд, та се
наложило пак да спира и да изчака докато премине циклона. Най-после около 21:00
се чухме за последно по телефона, че пътуването му е приключило успешно. Едва
тогава аз се успокоих, отпуснах се и заспах с мъката си по всички. Така завърши
тази одисея…
Напоследък
ни телевизия гледам, нито новините им следя. Затварям се горе в “мечата си
дупка” и или чета книга, или пък просто заспивам рано. Чувам, че Джордж Буш
“младши” бил на гости в Австралия, но не знам подробности около случая. Пък не
се и интересувам особено от тези светски клюки. Имам си хиляди други, лично мои
мисли и грижи, та останалият свят ми е само в периферията на мирогледа. Ако
Н.В. цар Симеон ІІ дойде тук на посещение – виж, това вече е съвсем друга
работа и бих следил събитието с подчертано голям интерес (ако някой не знае –
аз съм монархист по убеждения и поддържам тази институция като по-патриотична
алтернатива в името на безусловната защита на Българските национални интереси, спрямо
която и да е чисто партийна; съжалявам, ако с някои от вас сме на
противоположни политически позиции).
Във
вторник вечерта пък ходих по пазар да си купя хляб и едно-друго. Снощи (сряда)
имах работа на компютъра – приходи-разходи, такси и т.н. После почетох малко и
се строполих в леглото. Днес програмата ми няма да е по-различна – напред
натоварих колата с плочите, наблъсках в багажника саксии, растения и всичко
останало, което имах да отнасям нагоре към нас. Утре след работа тръгвам
направо от завода - веднага като свърша, към 16:30-17:00.
Доста
организационна работа съм планирал за тази събота и неделя. Дани ще работи и
през двата дена, а аз ще се разправям с Ванеса. В събота сутринта ще отида до
Мира и Стефан. Обаждах му се онази вечер, та да погледне климатичната
инсталация в колата на Даниела - сигурно пак трябва да се зареди с газ. Той пък
строял някакво разширение у тях в двора, та ще обменим някои общи мисли и идеи.
Трябва след това да отида и до моя бояджия, че този път да види Нисана на Дани,
защото е станал за цялостно пребоядисване. Боята е изгоряла от слънцето и има
много нездрав и олющен вид. И там ще изгърми една хилядарка в най-добрия
случай, да не са и две даже, но мероприятието е доста наложително вече.
Специално тази процедура ще гледам я организирам за почивните ми дни по Коледа.
Друг
лист обаче сега няма да прибавям към така образувалият се хартиен сноп, защото
няма с какво да го запълня – смятам, че и без друго достатъчно много глупости
избълвах до тук. А пък за да ви държа в тръпка и течение на живота в отсамната
част на света, аз ще продължа да ви обливам с литературната си диария, която ще
намерите непосредствено в следващото мое писмо. Обичаме ви безумно и ви
целуваме горещо: Дани, Нени, Неси и Ангел…
Мили майко и татко, изпращам ви всичко необходимо от нас
в този плик, за да го препратите в Белград (като вие допълните липсващите
данни, приложите исканите документи за вашите пенсии, налични средства и др.,
плюс двата ви паспорта), за да издадат входните визи за 3 месеца. Внимавайте
много като попълвате тези редове – изпращам ви химикалката, с която аз съм ги
писала, за да не е различно мастилото и онези от Посолството да се усъмнят в
нещо. В по-малкия плик с вашия адрес на него и марките, те ще ви върнат
готовите паспорти със залепените в тях визи за Австралия. Всичко ще изпратите
по пощата – няма нужда да ходите и харчите пари чак до Сърбия. Дано имате
по-голям късмет от нашите и всичко да стане бързо, за да се видим по Коледа
тук. Ако случайно ви се обадят от Посолството да питат кой ще плати самолетните
билети (което не го вярвам…) вие им кажете, че ще си платите всичко вие.
Гледайте да изпратите всичко възможно най-бързо, защото няма много време до
Коледа. Желая ви успех и двете с Ванеса ви чакаме с нетърпение. Целувки:
Даниела…
П.С. Последните снимки, които взех днес не са надписани,
но те всички са от Нюкасъл (Newcastle) – градът, в който Ачи работи сега. Между
другото всичко, което получавате (е, само без “дебелите записки” на вашият
син–емигрант) съм попълнила и уредила аз в единственият ми почивен ден
(понеделник), защото от утре пак хуквам на работа и по задачи – не ми е лесно
без мъж и подкрепа, за това идвайте по-скоро... Обичам ви много: Дани…
Няма коментари:
Публикуване на коментар