Скъпи
наши родители и учители, верни мои любители и разни други мъчители!
Немá
си късмета това мое писмо и най-вече видеокасетата да видят белия свят и това
си е (т.е., не можаха да тръгнат по широките друмища на света, както аз си го
бях заложил в ума). Съвсем неусетно, вероятно за мнозина, но съгласно календара
ще забележите, че вече е 03.02.2004 – аз бях
позамлъкнал малко, уж временно излязъл в творческа ваканция. Реших обаче отново
да възстановя почти ежедневните си или поне ежеседмични писания, за да спестя
думите от подробен преразказ на собствената си житейска история в мигът, в
който най-после ние ще се видим на “наша”, Австралийска територия. Подкарвам
вече втора седмица (ако не даже и трета…), през което време хем нищо не съм
драснал по листите като писмен репортаж, хем пък и сума други неща се случиха –
все приятни и вълнуващи, та сега направо не знам от къде баш да започна с
описанията им. Но, да караме наред по нотната стълбичка – песента започва…
На
23 Януари (петък), аз още на обяд си тръгнах за към нас - всъщност с всичките
ми довършителни работи в службата и подготовката за път (да се изпикая, да си
направя кафе, да си налея вода и т.н.), то беше станало вече 13:30. Пътувах
добре и сравнително бързо, макар и пак през пороища и реки от дъжд. Вечерта се
прибрах сравнително навреме – имаше дори няколко часа да хапнем и сръбнем с
Даниела, но много скоро след това си легнахме, че нали пък от там насетне
имахме и други “занимания” и задявки; то ако беше само яденето и пиенето, щеше
да е лесно – обаче аз особено много държа на своите мъжки задължения, а заради
тяхното редовно изпълнение и провеждане, по принцип съм готов да си бича
дъските дори и на празен стомах.
Като
се облещих на другия ден сутринта, видях че моите верни дружки (кирки и лопати,
каминье и дръвье) пак ме чакаха с нетърпение на млада невяста да ги побарам
нежно по саповете със загрубелите си вече ръчища на горски секач. Още на ранина
хукнах да купувам строителни материали. Трябваха ми едни циментови блокчета, с
които впоследствие построих малка подпорна стеничка около пръстта в предния
двор, с цел да не се събаря и разпилява по къра. Преди време бях мярнал и едни
много интересни керамични плочки (по-скоро тухли) с декоративни отвори. Аз
предполагам, че предназначението им е било съвсем друго - за изграждане на
стена, параван или нещо подобно по тераси, балкони и пр., обаче в моя проект те
влязоха в малко по-различната си и нетрадиционна употреба. Веднага реших, че
през тези отвори може да прорасне трева, ако всъщност самите те се заровят в
пръстта на равно със земята. Това пък ми беше нужно, за да направя два коловоза
пред бетонната площадка, която неотдавна отляхме със съседа. По този начин
исках да предпазя тревата от отъпкване при многобройните и чести изкарвания и
вкарвания на колата. Блокчетата купих от редовен магазин, само че голямата част
от тях бяха второ качество (ами така се случи, като нямаха трето и четвърто…),
с разни дребни дефекти, които по никакъв начин не попречиха върху основния
замисъл на проекта – по-важното беше, че ми излязоха на половин цена, което в
моя случай си беше направо като подарък; на харизан кон нали зъбите му не се
гледат! Другите плочки с дупките пък ги взех по $1 парчето от подобен “Кореком”
за строителни материали – и те по второ направление (пардон – употреба). На
края отидох и купих 13 ролки трева, с която трябваше да застеля отпред ливадата
след приключването на всички строителни манипулации. Едвам побрах всичко в
ремаркето, че тези блокчета и плочки баят тежаха, пущините. Ама аз нали съм си
много тъп и още повече упорит – вместо да ги прекарам на два пъти до нас,
натъпках всичко на един курс, та на каручката щеше да й се отпори дъното от
зор. Въпреки всичко обаче, тя и този път издържа на безумния товар, който й
хвърлих на гърба и криво-ляво се добрахме до дома.
Дейността
ми започна веднага с моето прибиране в къщи - аз нямам излишно време да се
помайвам и да си пощя бълхите. А пък него ден отвън беше една адска жега и
такова знойно слънце препичаше отгоре ни, че под влиянието на които
климатичната обстановка в квартала просто не подлежи на разумно описание с
възпитани литературни изрази (и за да не попържам излишно, вие се сещайте сами
какво е искал да каже “автора” с метафората си). Обливахме в пот всички един
през друг, сякаш се пръскахме с вода от маркуча на чешмата. Аз първо трябваше
да прокопая каналите, където вече на следващия ден с Даниела наредихме плочите
и засадихме тревата отстрани. Обаче щяхме да пукясаме от топлинен шоков удар и
двамата – добре че ми дойде на ума пак да извадя чадъра, онзи плажния, под
който майка и баба Мими лежаха на морето преди няколко лета. Забих чадъра в
пръстта и гледах да се въртя все под мизерната му сянка, защото излизането
извън неговия обсег, беше равносилно на изгаряне от някаква висока степен; до
разраняване на кожата чак. Съседи минават покрай мен – гледат ме, цъкат с език,
блещят се в недоумение и почуда, а аз в това време напъвам с копача (амчи аз и
в казарма съм бил бе, ей – да не си помисли някой, че там не съм копал, ами
само парите на нещастния народ съм ял; на “Тюлбето”, баш над Казанлък хич биля
не беше по-прохладно - особено пък през горещите летни месеци, докато
нормалните люде тогава ходеха на море). Нищо не ме спира мен, особено като ме
обхване бясната тръпка. Съседът, който е родом от Нова Зеландия, от време на
време идваше да хвърли по един поглед на обекта и най-вече да провери дали съм
все още жив: “В това време, само луди псета и англичани могат да излязат
навън!” ми вика той и се смее. “Плюс един, още по-див и от тях, българин!”, пък
му добавих аз в този ред на мисли. Та се посмяхме малко, но иначе в интерес на
истината работа свърших чудна – чак на мен ми хареса. Вечерта, малко преди
съвсем да мръкне, успях да наредя блокчетата и от подпорната стена, Дани ме подстрига
на двора, след което се окъпах и вече бях напълно готов за пристъпването към
салатата и аперитива. Тъкмо се курдисахме на софрата – ето ти я идва и Румяна,
та заедно с нея тържеството ни стана малко по-внушително.
На
другия ден (понеделник, 26 Януари) беше Националния ден на Австралия, та също
беше почивен. И аз разгеле си “отпочинах” много активно, с лопатата и ръчната
количка – бяха ми останали още две рула със зелена морава, с които започнах да
затревявам и двора по-навътре. Добре ама понеже нивото ми дойде малко по-ниско
спрямо готовата вече бетонна плоча, та се наложи да поизровя няколко колички с
пръст от долния двор, с която подравних горе-долу отпред и успях да повдигна
насипа. Това упражнение вече го правихме само двамата с Ванеса, защото Даниела
рано-рано се отскубна от изкопчийската бригада и отиде да рахатясва и да си
почива на хладно в службата си (беше първа смяна). Ние заснехме няколко кадъра
с камерата, като следобеда вече касетката беше готова за изпращане, заедно с
тъжното ми послание, няколко кратки и много мили реда от Дани и рисунките на
Ванеса, които тя най-усърдно драска за баба и дядо в продължение на два дена.
Оставих всичките тези неща на Даниела да ги изпрати следващия ден, защото аз
веднага щом приключих с “почивката” си, трябваше вече да се стягам вечерта за
път. Подремнах само за ½ час и то с малката, докато тя спеше следобедния си сън
– само колкото съвсем да ми се обърка режима. Всичко стана много хубаво и аз,
изключително доволен от себе си и свършената съвместна работа с Дани, в 17:30
тръгнах за насам.
Тук
обаче, в този иначе малко шибан щат всъщност вече беше станало 18:30 – нали
говедата постоянно си местят часовниците ту на лятно, ту пък обратно на зимното
часово разписание, та с това объркват и нормалните човеци като мен. Аз по
принцип оставям 8 часа за каране и 4 часа за частично предрямване по пътя,
защото сутрин започвам работа в 06:30. Така и тази офанзива се приключи с добри
и положителни резултати. За Дани остана само задачата да полива редовно
новозасятата трева, че да се улови в земята и започне да никне. Като се прибера
живот и здраве тази събота и неделя, ще продължа с ливадата. Ще започна да
разчиствам от единия край и гаража, че да се отвори по-широк фронт за работа. С
татко имаме да слагаме рафтове, да сглобяваме секцията и още толкова много
други дейности, за които в момента дори не ми се и помисля, защото ме побиват
тръпки и хладната пот започва да се стича отзад по гръбначният ми стълб – точно
по посока към гъза. Дойде най-после ред и на този гараж да се ошета, защото аз
до сега го ползвах за склад и го бях натъпкал с всевъзможни боклуци – потребни
или пък не чак до там толкова нужни вещи, които най-вероятно ще поемат
последният си кръстоносен поход към градското бунище.
По
обратния път към нас също пътувах относително спокойно (за мен настъпва истински
празник, ако не срещна някакви нахални полицаи с още по-шибаните им радари за
скорост; смятам го като безценна победа, ако се прибера без глоба или запазя
шофьорската си книжка цяла и все още в мое владение). Приятно се изненадах
когато съобщихте, че визите ви за Австралия вече са издадени. Веднага хукнахме
(т.е. само Даниела, защото аз съм вечно зает) да проверяваме за самолетни
билети и всичко свързано с вашето огромно и безкрайно пътуване до краят на
света. Тези приятни емоции ще си ги коментираме едва като се видим тук на
място. Поддържам и постоянен контакт с Мирослав – похвалих му се, че пристигате
при нас като пожелах подобна радост и на него. Той много иска неговите родители
също да му отидат на гости в Америка, даже настоя вие самите да ги навивате и
насърчите за едно такова крупно екскурзионно мероприятие.
Миналата
седмица както започна, така си и отиде – в размяна на съобщения, поръчки,
заръки и препоръки. Аз в събота работих до обяд, но и след това не скучах в
бездействие. Хванах се с една много мръсна и шумна дейност, която също изпълних
на 100%. Наш съсед от тукашната махала в Newcastle ми даде няколко много
големи, тежки бетонни плочи, които му бяха останали от негови проекти. Самият
той е бетонджия, който се занимава с т.нар. щампован бетон. При него
повърхността на отливката се украсява с най-различни шарки, които могат да
представляват имитация на плочник, калдъръм или всякакви други орнаменти по
желание на клиента. Та неотдавна, този иначе благ и тих човечец ни повика
двамата с поляка да му помогнем в преместването на едни много стари и още
по-тежки шкафове у тях – плод на въображението и естествено налудничава прищявка
на неговата благоверна съпруга. Тук отварям и една малка скоба в успокоение на
мъжкото читателско съсловие, дебело подчертавайки, че австралийките са също
толкова побъркани на тема вътрешен дизайн, интериор и подредба на дома, както и
нашенките. Да не си помисли някой, че тукашните са по-свестни – нищо подобно;
те пък каквито лайна могат да изсерат връз нечия нещастна глава человеческа,
бедна ви е фантазията. Но хайде – да не ви плаша сега с тези собствени изводи и
лични наблюдения “от най-близък план”. Исках да река, че поне в този смисъл
българките са сякаш по-харни, въпреки че и те не се търпят понявга – да ме
прощават за откровението. След като свършихме работата на човека,
поразговорихме се малко – кой от къде е, какво прави, що работи и т.н. От дума
на дума аз се загледах във въпросните бетонни плочи, които човекът вече се
чудеше къде да си ги дява по двора, защото и те, видите ли, пречели на неговата
“Дулцинея”. “Аз, викам му – ще те спася (от усойницата…) и ще те отърва от
тях”. Веднага му предложих да ми ги подари и онзи даже ми даде една количка на
заем, с която да прекарам плочите през улицата и да ги складирам под дървото в
двора на хазаина. А пък тези бетонни отломки така много тежаха, че просто
нямаше физически начин да бъдат прекарани до нас с моята дребна кола – виж, те
вече определено щяха да й смачкат напълно фасона, ако другите боклуци с които
съм я товарил не успяха. Аз обаче, още предната седмица предвидливо си бях взел
ъглошлайфа от нас, с един диамантен диск, с помощта на който разфасовах плочите
на по-малки парчета, които вече по-спокойно можех да товаря в багажника - макар
и не всичките на един път. А пък точно такива малки парчетии ми трябват за един
друг плочник/пътечка, но това ще го обяснявам като се видим – белким с татко
можем да измислим нещо по въпроса. Идеята е да се наредят в тревата и по тях да
се стига до кофите за боклук – да няма нужда от нахлуване на калеври, че да се
гази с тях из батака, когато се изхвърлят битовите отпадъци от къщи, ами да се
ходи дори и по чорапи без последните да се изцапат с кал. Абе, всичкото съм го
измисли аз, обаче знаете ли колко много мастика ми струват тези мои триумфални
нововъведения, докато им начертая плановете в пияндурската си кратуна?
След
като приключих с рязането и посипах с бетонен прах навред из градината на
хазаина, най-сетне мирясах - окъпах се, нарязах си една салата и рекох да си
почина, отпускайки насъбралото се вътрешно мускулно и душевно напрежение с
няколко малки аперитивчета. После погледах малко телевизия и си легнах
безславно, като пребито псе…
На
другия ден (всъщност това беше вече вчера) - сутринта ходих на традиционния
неделен битак, но и този път нищо не си купих. Е, тук не броя една полуизгнила
тиквичка и шепата омекнали домати, които добри хорица ми подхвърлиха от една
тараба. Впоследствие с тях и още няколко подобни артикула (глава лук, една
попрезряла чушка, картоф, кочан от зеле и други отпадъчни зеленчукови единици)
си наготвих някаква странна манджа, на която още не знам точното наименование, съгласно
международните рецептурни справочници – от всичко по малко, с много масло,
дебела яйчена застройка (2 яйца минимум); голям комат хляб и тлъста буца със
сирене. Приготовлението на тази гозба аз знам сигурно още от ерата на
партизанското ми движение, въпреки че готовия продукт е влязъл под
наименованието “безименна” (по смисъла на манджа) в моите лични готварски книги
и библии…
От
битака се отправих по други подобни обекти и тържища, като на едно място
гледам, че провеждаха търг за антични вещи. Напъхах се и аз да разгледам
експонатите, барабар с вехтошарите и останалите сноби – първенци на града.
Измежду всичката сбирщина от археологически и праисторически предмети на
миналите векове и отдавна забравени култури, забелязах и едно корабно кормило
(рул). Не вярвам да е било баш от “Титаник”, но все пак то беше доста старо и
истинско на пръв поглед – дървено, със съответните спици, месингов обков където
трябва и т.н. Аз отдавна мечтая да си имам едно такова украшение в механата и
всеки път мечтите ми се изпаряват, главно по финансови съображения. Из моите
“търговски комплекси” и вериги от бутикови магазини за вещи на втора (но не и последна)
употреба, за един подобен експонат често искат повече от $300 и на мен винаги
ми се свиди да откъсна такава едра сума само заради една нищо и никаква украса.
Пак там видях и един корабен звънец/камбана – и такъв атрибут ми трябва за
механата. Въобще, ако забелязвате мен си ме вълнуват все корабни аксесоари –
нали съм решил украсата ми да бъде изцяло в морски стил; нещо като стара
рибарска колиба. Камбаната я купиха едни глигани за $170, което е сравнително
евтино за такъв вид уникална стока – за нея не съжалих чак толкова много, че не
я взех аз. Обаче пустото шибано кормило замина пред очите ми за $220 – аз си
бях определил една разумна ценова граница от порядъка на $160-$170 и ако цената
беше в такъв размер, със сигурност щях да се боря с антикварите за спечелването
му. Обаче вече да дам над $200 – само от този факт и взе да се свива, като че
ли сковано от студ бедното ми спестовническо сърце (не-не, съвсем не съм
скъперник – аз просто харча разумно, което ме прави по-мъдър и доста различен
от останалите светски шарани, които ме заобикалят на всяка крачка). Струваше ми
се, че сумата клони към стойностите на безумието или по-скоро на глупостта.
После като отрезвях и се прибрах в къщи, започнах да се тюхкам и да се ядосвам,
за гдето не го купих пък сега това шибано кормило. Амчи то нали се купува
веднъж в живота бе, мама му стара – завинаги и до гроб! То нито се разваля,
нито гние – ни хляб иска да яде, нито пък вода да пие! Проблемът дойде от там,
че точно в този момент покрай мен нямаше някой(я), че да ме подкрепи и насърчи
за покупката и на края изтървах възможността да се сдобия с корабно кормило – а
пък аз сам нищо не можах да направя; не успях да взема самостоятелно решение
(не че друг път пък съм можел де, но това е отделен въпрос). Трябваше само една
изречена думичка или реплика насреща ми, един единствен жест или гримаса по
смисъла на: “Абе, я го мáни тóа боклук от тука, ве – не го ли виждаш колко е
прогнило, старо и скапано!” (смътно, дори и в просъница чувам апострофите на
лично моята си Дана и, Господи - така да ми липсват…). В момента на изричането
им и кормилцето щеше вече да бъде мое - дори нямаше да има и значение на каква
цена щеше да ми излезе. Но нали съм тъй самотен тук – няма нито кой да ме
насочва… нито пък и да ме “насърчава”…
Така
в чудене и маене половината ми ден мина! Аз се прибрах по обяд, макар и не
толкова триумфално както друг път, турих си манджата да къкри на бавен огън –
нарязах си пак едни доматки на по-едро и се отдадох на битово разложение и
домашен алкохолизъм. Тържеството ми продължи до към 17:00, когато се чухме по
телефона с Даниела. Те пък бяха отишли на излет някъде с останалата компания;
Мария също идвала от Бризбън и така всички изкарали много весело и доволно.
По
някое време моя Миро ми се обажда от Америката на мобилния телефон, аз пък от
своя страна изпратих друго съобщение на Краси Петев. Те били на моабет по
случай Св. Трифон Зарезан. Така и аз “зарязах” всичко – и пране, и готвене, и
работа, та се опих до забрава. Даже привечер полегнах и да си почина – уж само
за малко, а пък се събудих чак в 21:30. И от там насетне, като и поизтрезнях
малко, започнах телевизия да гледам, филми и т.н. – до 01:00 през нощта откарах
чак. Та с други думи – почивката ми общо взето е само тук: живея като на
пансион за стари моми или в санаториум за психично болни, макар и подобно малко
на отшелник. Но пък иначе постоянно си мисля какво имам за вършене като се
прибера у дома, че пък и как да стане; все гледам да измисля нещо ново –
по-хубаво и по-оригинално за къщата; взела ми е акъла и цялата същност. С
нетърпение очаквам петъчния ден, че пак да си тръгвам към нас и работата ми по
двора. Имам набелязани вече доста дейности от общ характер. Ще гледам да се
справям с тях по-набързо, преди да са започнали тясно специализираните ми
работи.
А
сега ще си побъбрим малко с Дани по телефона и ще изгледам един филм по
телевизията, който започва в 20:30. По-нататък аз пак ще драсна някой и друг
ред, за да не забравя четмото и писмото българско (смятам, че при тази моя
интензивна литературна активност няма да има такава опасност)…
… Тук обаче е мястото да спомена, че по това време моето
обещание от последните редове изобщо не се сбъдна и изпълни. Причините бяха от
най-разнообразно естество и много различни по характер. На първо място разбира
се, идват емоциите и вълненията по очакването на баба Веска и дядо Ненчо,
стъпвайки за втори път на австралийска територия. Тяхното пристигане се
очакваше за един от дните на Февруари, 2004 – сега точно не си спомням точната
дата, нито пък тя има някакво съществено значение за отделния четец. Пътуването
им обаче съвсем не мина гладко и без известни малки катаклизми, които бяха в
състояние да ме извадят извън равновесие, да ми объркат плановете и да ме
докарат едва ли не до бяс.
Съгласно разписанието на самолетните полети, кацането на
родителския корпус беше планирано за една ранна съботна утрин. Обзет от
най-пламенни вълнения и дълбоки синовни чувства, аз още предния ден си бях
дошъл от Newcastle, за да взема активно участие в тържественото посрещане – ако
не точно на самото летище, то поне няколко часа по-късно вече у нас. Нямах
физическата възможност да присъствам за пристигането им на международното
летище в Бризбън, предвид пътуването ми от дългият, 750-километров път. Бяхме
се разбрали с Даниела, тя да отиде сама да ги посрещне на аерогарата, а пък да
се видим вече всички заедно вечерта в къщи. Добре де, ама както казват хората –
сиромахът кога е имал късмет, та и сега. Да вземат моля ви се, нашите да
тръгнат навреме и съгласно всички авиационни разписания от София, през Атина;
после с междинна спирка в Сингапур, с намеренията си на края да кацнат и в
Австралия с Божията воля. До тук - всичко идеално и прекрасно. Обаче тази
година зимата в България беше много люта (както и респективно лятото в
Австралия, само че с обратен математически знак). На тръгване температурите в
София са били с доста степени под нулата, докато в същото време тук живакът
буквално завираше в термометрите. Като капак на цялата сложна метеорологична и климатична
обстановка, в Атина падат цели два пръста сняг (няма и инч даже) и тотално
блокира пътните комуникации и по-специално въздухоплаването на византийците. За
древните елини обаче, снежна покривка с подобна дебелина е равносилна с
настъпването края на света и идването на поредният ледников период на планетата
Земя. Естествено самолета за Сингапур не може да излети по заледената и
заскрежена писта и нашите остават на хотел в Атина да чакат следващият полет.
Докато аз в същото време съм се борил с насрещния вятър и
полицейските хайки по пътя към нас, всички тези действия са се развивали в
последната минута, като нашите по някакъв изключително странен за мен начин (те
и двамата не говорят английски, въпреки че мама поназнайва френски, а пък тата
– немски), но са успели да се обадят в къщи на Даниела, за да не ги чака
излишно на летището. По този начин вече случаят с тяхното посрещане приключва
до второ нареждане или до подобряване на климатичните условия в шибаната
Гърция. Ако трябва да бъда и съвсем хронологически изряден, вероятно не бива да
твърдя с абсолютна сигурност, че точно тогава аз изобщо съм се прибирал у нас
на Gold Coast – т.е., ако Даниела ми е казала навреме за тази нова постановка и
развръзка, не е изключено, предвид осуетяването на полета, аз да съм си останал
в квартирата и да съм отложил пътуването си за следващата седмица. Това също не
е чак толкова важно откъм гледната точка на любезния ми читател – аз само се
опитвам да възстановя действителните събития по беглите си спомени. Нека да не
се забравя и факта, че към днешната дата (21.04.2012),
когато аз за момента грижливо събирам и редактирам всички тези налични писмени
материали, от времето което описвам толкова старателно са минали точно 8 години
– или, както и друг път съм подчертавал: време нито чак толкова дълго, че да
забравя всичко, но пък и не така кратко, за да помня всяка малка незначителна
подробност. Но нека сега, след тази забележка да се върнем отново на нашите
злощастни пътници...
След като изпускат самолетната връзка за Сингапур, нашите
остават да преспят на летището в Атина. До колкото си спомням те не са били
настанени в хотел, но може и за това да греша – също не е важно. Аз си останах
безславно в Newcastle, където работех по това време и прибирането ми в къщи,
както и дългоочакваната среща с моите родители се просрочи с още една дълга и
мъчителна седмица. Естествено, след като полетите закъсняват още от Атина,
нашите изпускат самолета и от Сингапур, който трябваше да ги докара в
Австралия. Следва нов престой и там (този път мисля, че вече с настаняване в
хотел за сметка на авиокомпанията – ама какво ли искам и очаквам аз от
гърчолята: нали и те са си същите гольовци като нас, само дето повече им се
чува думата по света, че са баят сган; иначе и те ядат дървото наравно с
останалите). Та след още няколко подобни разминавания по световните самолетни
гари, майка и татко най-после кацат на аеродрума в село Бризбън, Куинсландска
околия – с повече от половин седмица закъснение спрямо предварително
установената дата, съгласно издадените им от България билети.
Както и да е – всички са живи и здрави, много щастливи и
задъхващи се от пот и топлина. Точно по това време в Австралия беше обявено
почти бедствено положение заради неописуемите жеги, които бяха настанали през
този сезон на годината. На места отбелязаха рекордни температури от порядъка на
56°C! Излишно е да описвам чувствата и усещанията на някой, който тръгва от
София с балтон при -18°C, обут във високи обувки тип “пионерки”, облечен плътно
с вълнени пуловери и чорапи, задянат с палта, шалове, ръкавици, шапки, ботуши и
т.н., за да кацне на летище Бризбън при жега от около 42°C! Това е не само
културен шок, ами и топлинен удар бих добавил. Постепенно нашите обаче свикнаха
със знойните австралийски климатични условия и престоят им беше от прекрасен
по-чудесен (за разлика от първото им идване в Австралия, през периода на
далечната 1997/98, за който никой не иска дори да си спомня). Е, след толкова
много перипетии, аз се прибрах съответно за следващия уикенд и след сърдечната
ни и емоционална среща, вече заедно започнахме да градим плановете за
най-пълноценно използване на времето, което Бог ни бе отредил да изкараме
всички под един покрив.
Предвид характера на работата ми и отдалечеността от
къщи, аз самият нямах достатъчна възможност да бъда така често с родителите си
– през седмицата с тях се чувахме редовно по телефоните, докато се виждахме
само в съботните и неделни дни, когато пък се прибирах за кратко у дома. По
това време на годината се паднаха няколкото поредни почивни дни по Великден,
когато си бях у нас за повече от десетина дни. Впоследствие пък взех нашите да
ги разходя до Newcastle, че да им покажа къде живея, къде работя; да разгледаме
малко забележителности от района и т.н. Запознах ги с хазаина, бай Джон,
поразшетахме се малко и из околностите. Пак по това календарно време на
годината нашият малък и свиден Неничко навърши своето пълнолетие и удари 18
годинки (05.04.2004). Празненството по този повод беше отбелязано много
вълнуващо и тържествено, естествено у нас на двора, заедно с цялата ни банда
познати и приятели от българския табор – кебапчета, кюфтета, бири, ракии,
салати; една малка сватба.
Двамата със скъпият ми татко успяхме да довършим много от
строителните обекти по двора, започнахме дори нови, като набелязахме и някои
по-далечни и перспективни директиви за бъдещето. В това време моята мила и
свидна майчица се въртеше покрай всички нас, шеташе денонощно из къщата и
нейната роля на тиловак и бакар се оказа най-престижната и уважавана от
домочадието. Безспорно това беше една неоценима отмяна в домакинството за Дани,
която никога не е имала подобна нужда, но все пак прие тази помощ с
благодарност и умиление.
Трите месеца на престой бяха един малък празник за цялото
наше многочислено семейство, които за голямо съжаление на всички много бързо
свършиха и тъжният ден за обратния полет към България настъпи най-неусетно. За
голямо мое съжаление, точно сега аз изпитвам много голямо затруднение в
описването на всяко наше действие, инициатива, случки и емоции от това
сравнително далечно време. На първо място идва горчивината и мъката, която
изпитвам към родителите си и тяхната неизбежна липса в моя живот – дори в
момента, списвайки тези кратки спомени и редове, очите ми неволно овлажняват и
гърлото ми се задавя в горест плач. За слава на Бога всички те са още живи и
здрави, но след като се намират толкова далеч от нас, то е почти същото, все
едно че изобщо ги няма – както ние за тях, така и те за нас. Вероятно в живота
на човека има и много по-големи жестокости, нанесени му от съдбата или от
Провидението, но мога да кажа, че и това не е малко наказание, което в името на
някакъв личен успех, напредък и житейски просперитет, бяхме принудени да
изберем и предприемем голямата си стъпка в живота самите ние. Лично от мен,
бъдете трижди проклети – всички онези, които ни прокудихте от родния дом и
Родина!...
Към затрудненията, с които се опитвам да разпаля
позагасналите въглени на своите далечни спомени, отнасям и една доста простичка
причина: вероятно от чиста глупост и мокаятлък, аз тогава изобщо не съм водил
записките си в дневника, както това правя вече от години (и която дейност
продължавам до ден днешен). Естествено без тяхната помощ ми е почти невъзможно
да възстановя подробностите, а в никой случай не искам да измислям и да
съчинявам легенди, които да изглеждат и звучат добре пред читателската ми
аудитория; далеч съм от подобни намерения. В сегашно време аз определено
съжалявам за тази ми тогавашна проява на немарливост, защото независимо от
всичко, аз можех поне един път седмично да описвам какво става около нас. Не
знам, може би причината е и друга – по онова време изглежда не съм си мислил,
че всичкият този нескончаем писмен материал, един ден ще бъде подреден и
систематизиран, събран прилежно в електронен вид и че ще се чете от някой друг,
освен от моите родители. Идеята за това по принцип винаги е стояла дълбоко
загнездена в мен, но улисан с другите си проблеми и ежедневни задължения, някак
си точно тогава като че ли й беше позаслабнала малко силата. А пък след като
нямаше на кого да пиша, предвид факта че нашите вече бяха при нас, аз се
отпуснах като дроб и съвсем изоставих писателските си занимания. Отново
подчертавам, че сега дълбоко съжалявам за този съществен пропуск в моя живот,
но пък и сами разбирате, че връщане назад не може да стане, нито по някакъв
начин бих могъл да събера всичките си разпилени спомени, които са ми из нишите
на главата.
Макар че нищо конкретно не мога да кажа за този период от
нашето мирно съвместно съществуване, едно поне е твърде ясно: тогава бяхме
щастливи, свършихме много работа, ходихме по най-различни места и въобще
изкарахме три наистина запомнящи се и вълнуващи месеца заедно с родителите ми.
Само онзи, който е живял извън пределите на своята Татковина, знае абсолютно
точно какво имах предвид с последните си думи. Като добавка и в подкрепа на
всичко до тук, с цялата си същност и най-искрено бих пожелал всекиму такава
радост и подобно щастие. А на останалите мои, тъй любезни читатели – до
скорошни срещи във виртуалните страници на този своеобразен алманах…
Няма коментари:
Публикуване на коментар